Очарователният призрак

ГЛАВА 12

„Титерингтън апартмънс“ се оказа триетажна тухлена постройка с тясна фасада. Фамилиите на обитателите бяха изписани в дълъг списък върху металическа табелка, закрепена на входната врата. Срещу името на всеки от наемателите имаше звънец и домофон.

— Старомодна постройка — каза замислено Дрейк. — Какво ще правим?

Мейсън натисна звънеца срещу табелката с номер 220 и името Франк Ормсби. Отговор не последва. Мейсън изчака известно време и отново натисна копчето. Отново тишина. Мейсън погледна към Дела Стрийт. Без да каже нито дума, тя протегна ръка и му подаде връзката с ключовете.

Мейсън изпробва първия. Не стана. Вторият влезе в ключалката и съвсем леко превъртя. Мейсън извади ключа и каза:

— Същият е. Да влизаме.

— Пери, дали няма да си навлечем неприятности? — попита Дрейк.

— Може би — отговори той. — Но засега моето престъпление се състои в това, че изпробвах ключа.

— А в апартамента ще влезем ли?

— Ще видим — отговори Мейсън.

Адвокатът тихо отвори вратата и тримата се оказаха в уютен вестибюл. Първото, което се набиваше на очи, беше табелка с надпис: „Домоуправител — ап. 101“, а до нея стрелка, показваща посоката.

Мейсън веднага се запъти към дъното на вестибюла, където се виждаше осветената кабина на асансьора. Качиха се на втория етаж и излязоха в слабо осветен коридор. На една от вратите се белееше цифрата 220. Под вратата Мейсън забеляза достатъчно широка пролука. Тя не беше осветена, докато в същото време снопове светлина, проникващи изпод вратите на съседните апартаменти показваха, че обитателите им са вкъщи.

Отдясно на вратата Мейсън забеляза звънец. Той го натисна и някъде вътре в стаята се чу звън.

— Пери — прошепна Дрейк, — по гърба ми полазиха тръпки. Не е ли по-добре да слезем долу и да поговорим с домоуправителя. В крайна сметка съвестта ни е чиста.

— Преди да започна разговора — каза Мейсън, — искам да знам за какво точно да говоря.

— Аз няма да вляза — каза Дрейк.

— Но нали няма да възразиш, ако проверя дали нашите ключове стават в тази ключалка? — попита Мейсън.

— Не ми харесва всичко това — възрази отново Дрейк.

— На мен също не ми харесва — съгласи се Мейсън, — но искам да намеря доказателство.

Те стояха в коридора и размисляха. Беше задушно. Коридорът беше изпълнен с миризми от кухните на жилищата. В съседния апартамент по всичко изглеждаше, че гледат телевизия, защото през тънката преграда на вратата се чуваше гласът на диктора.

— Не дом, а бардак — каза Дрейк.

Мейсън кимна в знак на съгласие и решително пъхна ключа в ключалката на входната врата.

— Е, да опитаме — каза той.

Адвокатът се опита да завърти ключа надясно, но той не помръдна от мястото си. Мейсън го издърпа леко към себе си, после бутна напред, натисна, но ключът не превъртя.

— Можем да го изпилим малко — тихо каза Дела. — Така ме посъветва ключарят, ако имаме проблеми.

Мейсън извади ключа, внимателно го огледа, после опита с втория ключ от връзката. Той дори не влезе в ключалката. Не беше така с четвъртия.

Мейсън го превъртя и вратата се отключи.

— Охо! — възкликна Дрейк.

Мейсън обви ръката си в носна кърпа, хвана кръглата дръжка на вратата, завъртя я и отвори.

— Аз не влизам — повтори Дрейк. — Не искам да се замесвам.

Една-две секунди Мейсън нерешително остана пред отворената врата, а после влезе в стаята, намери електрическия ключ и светна. В помещението сякаш беше преминало торнадо. Чекмеджетата бяха извадени, вратите на бюфета — отворени, разбити съдове се търкаляха на пода, навсякъде бяха разхвърляни дрехи и документи.

— Изглежда някой ни е изпреварил — предположи Дела. Изведнъж вратата на асансьора хлопна и по коридора се чуха стъпки.

— Бързо вътре — изкомандва Мейсън.

Дела влезе веднага, Дрейк се поколеба за миг, но също влезе. Мейсън затвори вратата с крак.

— Не се докосвайте до нищо — предупреди ги той.

— Виж какво, Пери — недоволно каза Дрейк, — ние играем хазартна игра. Знаем чуждите козове, но нямаме свои.

Те чуха как стъпките и гласовете се приближават.

— Пери, сигурен съм, че ни очаква доста неприятна ситуация — каза шепнешком Дрейк. — Ако ни видят да излизаме…

— Ш-ш-ш-т, Пол. — прошепна Дела и сложи пръст върху устните си.

Стъпките приближаваха и Мейсън изведнъж разпозна гласа на сержант Холкълм от криминалната полиция, който каза:

— Доколкото разбирам, мисис, вие сте разпознали човека от снимката?

До самата врата стъпките утихнаха.

— Точно така — отговори женски глас. — На снимките във вестниците аз веднага разпознах един от нашите наематели. Това е Франк Ормсби.

— Разпознаването по снимка не е много надеждно — отбеляза сержантът. — По-добре да видим дали има някой в апартамента.

В стаята се разнесе звън. Дрейк се огледа смутено.

— Тук някъде трябва да има и втори изход — прошепна той.

— Нямаме време да го търсим — отговори Мейсън. — Дела, имаш ли бележник? Те със сигурност имат в себе си ключ.

Дела кимна.

— Бързо извади бележника, Дела.

На вратата отново се позвъни.

— Пиши нещо. Вземи молив и пиши! — разпореди Мейсън.

Дела измъкна от чантата си секретарския бележник, молив и започна да стенографира.

На вратата се почука, а после сержантът каза:

— В такъв случай трябва да отворим.

Мейсън бързо се приближи до вратата и я отвори.

— Гледай ти — възкликна той, — каква изненада. Добър вечер, сержант.

Холкълм беше повече от изненадан.

— По дяволите — почти извика той, веднага щом дойде на себе си.

— Оглеждаме обстановката, сержант — със спокоен глас заяви Мейсън.

— Вие… Кой по дяволите ви е пуснал тук? И каква обстановка оглеждате?

— Описваме имуществото — отговори адвокатът. Сержантът не помръдваше. Той искаше да каже нещо, но думите сякаш бяха заседнали някъде в гърлото му. Мейсън му се притече на помощ.

— Моята клиентка, Елеонор Хепнер, е вдовица на Дъглас Хепнер — поясни той. — Надявам се, вие знаете, че аз работя по този случай. След като клиентката ми бъде оправдана, в правото си на вдовица тя ще наследи цялото му имущество. Тя е подала документи за получаване на наследството, а аз, като неин адвокат, реших да огледам бъдещата й собственост. Пишете — обърна се той към Дела — пет ризи, едно, две, три, четири, пет, шест, седем чифта спортни гащета. Едно, две, три, четири…

Дела започна да пише, като че ли само преди секунда беше прекъснала работата си.

— Хей, почакайте за минута — възкликна Холкълм. — Обяснете ми какво означава всичко това. Искате да кажете, че този Франк Ормсби Нюберг не е някой друг, а самия Хепнер?

— Разбира се — отговори съвсем спокойно Мейсън, — нима не знаехте това?

— Откъде, дявол да го вземе, да знаем това? — изкрещя сержантът. — Ако не беше тази жена, то ние никога не бихме се добрали до тази квартира.

— Успокойте се, сержант — примирително каза Мейсън. — Вие просто трябваше да ме попитате.

— Да ви попитам? — възкликна отново Холкълм.

— Разбира се — отговори Мейсън.

— Но вие как се отзовахте тук? — попита сержантът.

— С помощта на ключ — отговори търпеливо Мейсън.

— Какъв ключ?

Гласът на Мейсън в този момент прозвуча с търпеливото спокойствие на баща, който се опитва да втълпи на своя неразумен син една проста истина.

— Аз вече ви обясних, сержант, че моята клиентка Елеонор Хепнер е вдовица на Дъглас Хепнер. И като такава тя ни предостави ключ от жилището, където е прекарала своя меден месец със съпруга си.

Жената, която по всяка вероятност беше домоуправител, се намеси:

— Той никога не ми е казвал, че се е оженил.

Мейсън се усмихна.

— Напълно ви разбирам — каза той. — Тази женитба е малко загадъчна, нали?

— Точно така — потвърди тя. — Той рядко идваше тук. Пристигаше по най-различно време и изведнъж изчезваше без никой да знае нищо за него. После се връщаше и… Най-общо казано, това затрудняваше почистването на апартамента.

Сержант Холкълм най-накрая успя да събере мислите си и зададе няколко членоразделни въпроса:

— Може би вие ще ни кажете какво означава всичко това? И защо тук е толкова разхвърляно? Да не би вие да сте извършили този погром, правейки своята инвентаризация?

— По всяка вероятност, сержант, някой е бил тук преди нас и нещо е търсил. След като завършим огледа бих препоръчал на полицията да вземе отпечатъци. Както сте забелязал, ние не сме се докосвали до нито един от предметите. Просто стояхме в средата на стаята и описвахме вещите, намиращи се в полезрението ни. А сега, Дела, опиши вещите, които се намират в шкафа. Постарай се да не оставяш отпечатъци на вратата. Отвори с крак. Точно така. Правилно… Три ежедневни костюма, един смокинг, пет чифта обувки, а в дъното куфар и…

— Почакайте — прекъсна ги сержантът. — Всички тези неща са веществени доказателства.

— Доказателства за какво? — попита Мейсън.

— Не знам, но те са веществени доказателства. Все пак някой е бил тук.

— Естествено, драги сержанте — съгласи се Мейсън.

— Тогава ще трябва внимателно да огледаме тази стая. Аз ще се свържа с управлението и ще помоля да изпратят експерти за сваляне на отпечатъци. Всичко трябва внимателно да се огледа, за да се намерят улики. И няма да търпим някой да ни пречи.

Няколко мига Мейсън размисляше.

— Е, не възразявам — каза накрая той. — Надявам се, че от страна на вдовицата няма да постъпят възражения, сержант, с изключение на това, че ще трябва вие лично да проследите нито един предмет да не се изгуби. От тези вещи е заинтересована също майката на загиналия и затова трябва да се направи всичко, тя да не предяви своите претенции към вдовицата, а освен това…

— Ако ви е известно местопребиваването на майката — каза Холкълм, — съобщете ни го, защото ние не можем да я открием.

— Ние също — отговори Мейсън. — Изглежда е изчезнала. Това не ви ли се струва подозрително, сержант?

Холкълм постепенно възвръщаше увереността си:

— Ще минем и без вашите остроти — каза той. — Знаете ли къде е неговата майка?

— Не.

— Но вие имате ключ от неговата квартира.

— Точно така.

— Този ключ ми трябва.

Мейсън поклати глава отрицателно.

— Не, вие няма да го получите. На вас ще ви отвори домоуправителят. А моя ключ аз трябва да го върна… Вие разбирате моето положение, сержант.

— От колко време сте тук? — попита Холкълм и се обърна към Дела Стрийт.

Вместо нея отговори Мейсън и в гласа му отново прозвуча бащинско търпение:

— Буквално от няколко минути. Днес бях зает в съда. Готвих се за делото. Углавното обвинение, предявено към моята клиентка, ми отне дълго време и ми попречи да се занимая с гражданския аспект на това дело. Длъжен съм все пак…

— Слушайте — прекъсна го сержантът, — нямам намерение да започваме отново. Зададох въпроса на вашата секретарка.

— А аз се старая да ви предоставя необходимата информация — упорстваше Мейсън.

— Дяволите да ви вземат, вие си знаете своето! — ядоса се сержантът. — Махайте се оттук! Всички! Трябва да повикам експертите по отпечатъците. И не идвайте докато не ви разреша!

— Какъв учтив тон! — усмихна се Мейсън. — Ако се отчете обстоятелството, че…

— Хайде, изчезвайте! — развика се Холкълм. — Вървете си оттук!

Сержантът насочи цялото си внимание към домоуправителката — възпълна жена на около четиридесет години, която през цялото време стоеше на вратата, като се стараеше да не пропусне нито една дума или жест на присъстващите.

— Ще запечатаме апартамента — каза сержанта, — за да не могат външни хора да влизат в него. Аз ще изляза последен. Ще ни трябва дубликат на ключа и затова ще трябва да звънна в полицията.

Жената отстъпи назад и излезе в коридора.

— Моля, — обърна се сержантът към Мейсън — излезте!

Пол Дрейк с готовност тръгна към вратата. След него тръгна и Дела. Шествието завършваше Мейсън, който каза:

— Дела, не забравяйте да отбележите, че ние бяхме принудени да прекратим работата си поради идването на полицията. А тя се появи във връзка с предполагаем обир. Отбележете точно деня и часа. А сега — вежливо се обърна той към сержанта — цялата отговорност прехвърляме на полицията. Предполагам, че когато завършите огледа, ще ме известите. Тогава ще можем да продължим описа на вещите. Лека нощ, сержант!

И Мейсън се отправи към асансьора.

Когато тримата влязоха в кабината и вратата се затвори, Дрейк изнемощял се свлече в ъгъла, извади от джоба си кърпа и избърса потта, стичаща се по челото му.

— Дявол да те вземе, Пери, как успяваш? — с възхищение каза той.