Огнено кръщение

Първа глава

В храстите се чуваха крясъци на птици.

Склонът на дерето беше покрит с гъста, плътна маса от къпини и кисел трън — идеално място за свиване на гнездо и намиране на храна, така че нищо чудно, че там гъмжеше от птици. Зеленики припяваха звънки трели, брезови скатии и коприварчета чуруликаха, непрекъснато се разнасяше звънкото „пинк-пинк“ на сипките. „Сипките пеят преди да завали“ — помисли си Милва, поглеждайки неволно небето. Не беше облачно. Но сипките винаги пееха преди дъжд. Нямаше да е зле най-накрая да завали.

Мястото точно срещу изхода на котловината беше добра позиция за ловуване, даваща нелоши шансове за добра плячка, особено тук, в Брокилон, богатата на дивеч девствена гора. Владеещите огромно горско пространство дриади ловуваха крайно рядко, а хората се осмеляваха да навлизат тук още по-рядко. Алчните за месо и кожа ловци тук сами ставаха обект на лов. Брокилонските дриади бяха безмилостни към натрапниците. Веднъж Милва беше изпитала това на собствения си гръб.

Така или иначе, в Брокилон имаше достатъчно дивеч. Обаче Милва дебнеше в засада вече повече от два часа и все още нищо не се беше появило в обсега на лъка й. Тя не можеше да ловува в движение — заради царящата от месеци суша върху земята се беше натрупал слой от листа и сухи клонки, които хрущяха при всяка стъпка. При такива условия само неподвижно дебнене в засада можеше да донесе плячка и успех.

На лъка й кацна пеперуда адмирал. Милва не я прогони, а започна да я наблюдава как събира и разтваря крилца, като същевременно изучаваше лъка си — нова придобивка, на която още не можеше да се нарадва. Тя беше заклет стрелец, обичаше хубавите оръжия. А това, което сега държеше в ръце, беше най-хубавото сред хубавите.

През живота си Милва беше сменила множество лъкове. Беше се учила да стреля от обикновени ясенови и тисови лъкове, но бързо ги беше заменила с по-чувствителни, като използваните от дриадите и елфите. Лъковете на елфите бяха по-къси, по-леки и по-удобни, а благодарение на съчетанието от дърво и животински сухожилия — и много по-бързи от тисовите; пуснатата от тях стрела летеше по-бързо и по по-плоска траектория, което в значителна степен елиминираше възможността да бъде отклонена от вятъра. Най-добрите от тези оръжия, с четири сгъвки, бяха наричани от елфите „зефар“, защото прегънатите рамене и грифове на лъка приличаха на съответната руна. Милва използваше зефари вече от няколко години и смяташе, че няма лък, който да ги превъзхожда.

Но най-накрая попадна и на такъв. Естествено, това се случи на пазара Храким в Цидарис, прочут с богатия си избор от странни и редки стоки, които моряците докарваха от най-далечните кътчета на света, отвсякъде, докъдето успеят да се доберат фрегатите и галеоните им. Когато имаше възможност, Милва винаги посещаваше пазара и разглеждаше задморските лъкове. Точно там се сдоби с лъка, за който мислеше, че ще й послужи много години — изработеният в Зерикания превъзходен зефар, подсилен с шлифован рог от антилопа. Изкара с него цяла година. Защото след година, на същата сергия, при същия търговец, тя видя истинско чудо.

Лъкът беше донесен от далечния север. Кибитът му беше с дължина шейсет и два цала1, от червено дърво, добре балансиран, с плоски ламинирани рамене с прилепен слой от благородно дърво, сварени сухожилия и китови кости. Отличаваше се от лежащите покрай него екземпляри не само по конструкцията, но и по цената си — и точно цената привлече вниманието на Милва. Ала веднага след като взе лъка в ръце и го изпробва, без да се колебае и без да се пазари, плати толкова, колкото искаше търговецът. Четиристотин новиградски крони. Разбира се, тя не разполагаше с такава колосална сума пари в брой, но продаде зериканския си зефар, връзка самурени кожи и прецизно изработено елфическо медальонче — коралова камея, украсена с речни перли.

Но не съжаляваше. В нито един момент. Лъкът беше лек и абсолютно точен. Макар и не особено дълъг, той криеше в жилавите си рамене страхотна сила. Снабден с прикрепена за прецизно извитите грифове конопено-копринена тетива, при опън двайсет и четири цала даваше сила петдесет и пет фунта. Наистина, съществуваха лъкове, които дават дори осемдесет, но Милва смяташе това за прекалено. Изстреляната от китовия й лък петдесет и пет фунтова стрела изминаваше двеста стъпки за времето между два удара на сърцето, а на сто крачки запазваше достатъчно сила, за да повали елен или да прониже човек без броня. Милва рядко ловуваше животни, по-едри от елен, или тежковъоръжени хора.

Пеперудата отлетя. Сипките продължаваха да пеят в храстите. И все така нищо не попадаше на мушката й. Милва облегна рамо върху дънера на един дъб и потъна в спомени. Просто така, за да убие времето.

Първата й среща с вещера беше през юли, две седмици след събитията на остров Танед и избухването на войната в Дол Ангра. Милва се връщаше в Брокилон след почти двайсетдневно отсъствие, начело на остатъците от ударен отряд на Scoia’tael, разгромен в Темерия, при опита му да се прехвърли в обхванатия от война Аедирн. „Катериците“ възнамеряваха да се присъединят към въстанието, вдигнато от елфите в Дола на Блатхан. Не успяха и ако не беше Милва, нищо нямаше да остане от тях. Но попаднаха на Милва и така намериха убежище в Брокилон.

Веднага след пристигането й я уведомиха, че Аглайс я очаква спешно в Кол Серай. Милва се поучуди. Аглайс беше начело на брокилонските лечителки, а дълбоката, пълна с горещи извори и пещери котловина Кол Серай беше мястото, където се изцеляват болните.

Обаче откликна на призива, убедена, че става въпрос за някой лекуващ се елф, който с нейна помощ иска да се свърже със своя отряд. А когато видя ранения вещер и се досети за какво става въпрос, изпадна в същински бяс. Изскочи от пещерата с развяващи се коси и изля целия си гняв върху Аглайс.

— Той ме видя! Видя лицето ми! Разбираш ли колко опасно е това за мен?!

— Не, не разбирам — отговори студено лечителката. — Това е Gwynbleidd, вещерът. Приятел на Брокилон. Той е тук от четиринайсет дни, от новолуние. И ще мине още известно време, преди да е в състояние да стане и да ходи нормално. Нуждае се от вести от света, от близките си. Само ти можеш да му ги осигуриш.

— Вести от света? Да не си полудяла, дивожено? Знаеш ли какво става сега по света, извън границите на твоята спокойна гора? В Аедирн бушува война! В Бруге, в Темерия и в Редания цари хаос, същински пъкъл, голям лов! Тези, които са започнали метежа на Танед, са преследвани навсякъде! Навсякъде е пълно с шпиони и an’givare, достатъчна е една необмислена дума, да си изкривиш устата, когато не трябва, и палачът вече е нагорещил желязото в стаята за изтезания. А аз какво — да ходя да шпионирам, да разпитвам, да събирам вести? Да си рискувам главата? И за кого? Заради някакъв полумъртъв вещер? Какъв ми е той, да не ми е брат или сват? Ти си се побъркала, Аглайс!

— Ако имаш намерение да продължиш да крещиш — прекъсна я спокойно дриадата, — да отидем по-навътре в гората. Той се нуждае от спокойствие.

Милва погледна неволно към изхода на пещерата, в която преди малко беше видяла ранения. „Мъжага е — помисли си тя, — макар че е слаб, само кожа и кости… Косата му е бяла, но коремът му е плосък като на юноша, личи си, че го е направил с труд, а не със свинско и бира…“

— Той е бил в Танед. — Това беше твърдение, а не въпрос. — Бунтовник.

— Не знам — сви рамене Аглайс. — Ранен е. Нуждае се от помощ. Останалото не е моя работа.

Милва възмутено махна с ръка. Лечителката беше известна с това, че разговаря с неохота. Но Милва вече беше успяла да чуе съобщенията на дриадите от източните граници на Брокилон, така че знаеше всичко за събитията отпреди две седмици. За магьосницата с тъмночервени коси, появила се в Брокилон насред магическо изригване, за ранения със счупени ръка и крак, когото беше домъкнала в гората и който се беше оказал вещерът, познат на дриадите като Gwynbleidd, Белия вълк.

Дриадите разказваха, че в началото не са знаели какво да правят. Облятият в кръв вещер ту крещял, ту губел съзнание, Аглайс му правела временни превръзки, магьосницата ругаела. И плачела. Това последното Милва не го вярваше — та кой е виждал магьосница да плаче? А после дошла заповедта от Дуен Канел, Среброоката Еитне, господарката на Брокилон. Магьосницата да бъде пусната, а вещерът да бъде лекуван.

И го лекуваха. Милва се убеди в това. Лежеше в пещера, във вдлъбнатина, пълна с вода от вълшебните брокилонски извори, крайниците му, обездвижени от шини, бяха омотани от плътен слой лечебна пълзяща конинхаела и китки лилаво зарасличе. Косите му бяха бели като мляко. Беше в съзнание, макар че лекуваните с конинхаела обикновено лежат в несвяст и бълнуват, магията говори чрез тях…

— Е? — Безизразният глас на лечителката я изтръгна от мислите й. — Така че какво? Какво да му кажа?

— Да иде по дяволите — промърмори Милва, затягайки колана си, на който бяха закачени кесия и ловджийски нож. — И ти също, Аглайс.

— Както искаш. Не те принуждавам.

— Вярно е. Не можеш да ме принудиш.

Тръгна към гората, сред редките борове. Беше ядосана.

Милва знаеше за събитията, случили се на остров Танед по време на първото новолуние на месец юли — Scoia’tael непрекъснато ги обсъждаха помежду си. По време на Събора на магьосниците на острова избухнал метеж, пролята била кръв, имало жертви. А нилфгардската армия като по сигнал ударила Аедирн и Лирия, започнала война. И в Темерия, Редания и Каедвен всички се нахвърлили върху „катериците“. На първо място, защото, изглежда, на разбунтувалите се на остров Танед магьосници им се притекъл на помощ ударен отряд на Scoia’tael. И на второ място, защото като че ли някакъв елф или полуелф убил с кинжал Визимир, реданският крал. Навсякъде вреше и кипеше като в котел, течаха реки елфическа кръв…

„Е — помисли си Милва, — може и да е истина онова, което говорят жреците — че краят на света и съдният ден са близо. Целият свят е в пламъци, човек е вълк не само за елфа, но и за човека, брат на брата си нож вади… А един вещер се е забъркал в политиката и е участвал в метеж. При положение, че вещерите съществуват само за да обикалят света и да убиват вредящите на хората чудовища! Откакто свят светува, нито един вещер не се е забърквал в политиката и не е участвал във войни. Нали затова я има приказката за глупавия крал, който искал да пренася вода със сито, да направи заека куриер, а вещера — войвода. А тук имаме вещер, пострадал в метеж против краля и принуден да се крие от наказанието в Брокилон. Да, наистина е дошъл краят на света!“

— Здравей, Мария.

Тя потрепна. Облегналата се на един бор дребна дриада имаше сребристи коси и очи. Залязващото слънце обграждаше главата й с ореол на фона на пъстрата стена на гората. Милва падна на едно коляно и склони ниско глава:

— Приветствам те, госпожо Еитне.

Владетелката на Брокилон мушна в колана си от лико златистия си нож с форма на сърп.

— Стани — нареди тя. — Да се поразходим. Искам да поговоря с теб.

Дребната дриада със сребристи коси и високата русокоса девойка вървяха дълго време една до друга през изпълнената със сенки гора. Нито една от двете не нарушаваше мълчанието.

— Отдавна не си се отбивала в Дуен Канел, Мария.

— Не ми оставаше време, госпожо Еитне. От Лента до Дуен Канел има дълъг път, а аз… Нали знаеш…

— Знам. Уморена ли си?

— Елфите се нуждаят от помощ. Нали им помагам по твоя заповед.

— По моя молба.

— Да де. По твоя молба.

— Искам да те помоля още нещо.

— Така и очаквах. Вещерът?

— Помогни му.

Милва се спря, обърна се, с рязко движение откъсна закачилото се за дрехата й стръкче орлови нокти, повъртя го между пръстите си и го хвърли на земята.

— Вече половин година — каза тя тихо, като гледаше в сребристите очи на дриадата — рискувам живота си, за да водя елфи от разбитите отряди в Брокилон… А когато си отпочинат и раните им се излекуват, ги водя обратно… Това не е ли достатъчно? Малко ли съм направила? Всяко новолуние излизам на пътя, в тъмнината… Вече ме е страх от слънцето, сякаш съм вампир или някаква улулица…

— Никой не познава горските пътеки по-добре от теб.

— В горските дебри не мога да узная нищо. Вещерът май иска да събирам вести, да отида сред хората. Той е бунтовник, an’givare слухтят за името му. Аз самата също изобщо не бива да се показвам в градовете. А ако някой ме разпознае? Спомените за онова още са живи, онази кръв още не е засъхнала… А тогава имаше много кръв, госпожо Еитне.

— Не беше малко. — Сребристите очи на старата дриада бяха чужди, студени, непроницаеми. — Не беше малко, права си.

— Ако ме разпознаят, ще ме набият на кол.

— Ти си предпазлива. Внимателна и бдителна си.

— За да науча вестите, за които моли вещерът, трябва да забравя за предпазливостта. Трябва да разпитвам. А сега е опасно да се любопитства. Ако ме хванат…

— Имаш контакти.

— Ще ме измъчват. Ще ме изтезават. Или ще изгния в Дракенборг…

— Длъжница си ми.

Милва извърна глава и прехапа устни.

— Да, длъжница съм ти — изрече тя с горчивина. — Не съм го забравила.

Затвори очи, лицето й изведнъж се изкриви, устните й потрепнаха, тя силно стисна зъби. Под клепачите й бледо заблещука споменът за призрачната лунна светлина от онази нощ. Неочаквано се върна болката в глезена, хванат в примка от ремък, болката в опънатите стави. В ушите й се разнесе шумът от листата на рязко изправящото се дърво… Вик, стон, диво, безумно мятане и отвратителното усещане за обземащ я страх, когато беше разбрала, че не може да се измъкне… Вик и страх, скърцането на въжето, извиващи се сенки, разлюляна, неестествена, преобърната земя, преобърнато небе, дървета с преобърнати корони, болка, пулсираща в слепоочията кръв… А на разсъмване — дриади, в кръг около нея… Далечен сребрист смях… Кукла на въженце! Люлей се, люлей се, кукличке, с главата надолу… И нейният собствен, но същевременно чужд хриплив вик. А после мрак.

— Да, длъжница съм ти — повтори тя през стиснатите си зъби. — Наистина, аз съм обесница, свалена от въжето. Явно докато съм жива, няма да мога да платя този дълг.

— Всеки има някакъв дълг — каза Еитне. — Такъв е животът, Мария Баринг. Дългове и кредити, задължения, благодарност, разплащания… Да направиш нещо за някого. А може би за себе си? Нали всъщност винаги се разплащаме със себе си, а не с някой друг. Във всеки от нас се крие едновременно и кредитор, и длъжник. Важното е да уредим тази сметка със себе си. Идваме на този свят като частица от дадения ни живот, а после през цялото време се мъчим да си платим дълговете. Към себе си. За да можем в края на краищата да се издължим.

— Близък ли ти е този човек, госпожо Еитне? Този… вещер?

— Близък ми е. Макар и самият той да не го знае. Връщай се в Кол Серай, Мария Баринг. Отиди при него. И направи онова, което той ще те помоли.

В котловината изпращя храст, изпука клонче. Разнесе се високото и гневно „чек-чек“ на сврака, сипките излетяха, мярнаха се белите им пера. Милва затаи дъх. Най-накрая.

— Чек-чек — обади се свраката. — Чек-чек-чек.

Отново изпука клонка.

Милва намести стария, излъскан до блясък десен нараменник, и мушна китката си в прикрепената към грифа на лъка примка. Извади една стрела от плоския колчан на бедрото си. Машинално, по навик, провери острието и перата. Купуваше стрелите от пазарите — като избираше средно една от десет предложения, — но слагаше перата сама. Повечето достъпни за продажба готови стрели имаха прекалено къс балансьор, разположен по оста на стрелата, а Милва използваше само стрели със спираловидни балансьори, не по-къси от пет цала.

Тя сложи стрелата върху тетивата и се прицели към изхода на котловината, към зеленеещата се между стъблата част от берберис, отрупана с червени плодчета.

Сипките кацнаха не много надалеч и възобновиха пеенето си. „Ела, козичке — помисли си Милва, докато вдигаше лъка и опъваше тетивата. — Ела. Готова съм.“

Но сърните продължиха нататък по дерето, към блатата и изворите, захранващи вливащите се в Лента ручеи. От котловината излезе козле. Красиво козле, на вид тежко над четирийсет фунта. То вдигна глава, наостри уши, после се обърна към храстите и отхапа клонка с листа.

Беше застанало в удобна позиция — със задната си част към нея. Ако не беше стъблото, засланящо мишената, Милва щеше да стреля, без да се замисля. Дори и да попаднеше в корема му изотзад, стрелата щеше да го пробие и да се добере до сърцето, черния или белия дроб. При попадение в бедрото би разкъсала някоя артерия и животното скоро би се строполило на земята. Милва чакаше, без да отпуска тетивата.

Козелът отново вдигна глава, пристъпи, излезе иззад стъблото — и внезапно се обърна напред. Милва удържа тетивата и мислено изруга. Изстрелът в предната част на тялото беше несигурен — вместо в белия дроб, стрелата лесно можеше да потъне в корема. Тя чакаше, сдържайки дъха си, като усещаше с крайчеца на устата си соления вкус на тетивата. Това беше още едно голямо, направо неоценимо достойнство на нейния лък — ако използваше по-тежко или не толкова грижливо изработено оръжие, тя не би могла да го държи толкова дълго време опънато, без да рискува да умори ръката си и по този начин да намали точността на изстрела.

За щастие козелът наведе глава, отхапа от израстващата от мъха трева и се обърна странично. Милва спокойно си пое дъх, прицели се в областта на белия дроб и спокойно отпусна тетивата.

Обаче не чу очакваното хрущене на счупените от накрайника на стрелата ребра. Козелът подскочи нагоре, ритна с копито и изчезна, съпроводен от пукането на сухи клонки и шумоленето на листата.

Докато минат няколко удара на сърцето й, Милва стоеше неподвижно, вкаменена като мраморна статуя на горска нимфа. Едва когато всички звуци утихнаха, тя отдръпна дясната си ръка от бузата си и отпусна лъка надолу. Запомни посоката, в която се беше отдалечило животното и спокойно седна и опря гръб в дънера. Беше опитен ловец, бракониерстваше в господарските гори още от дете, първата си сърна беше убила на единайсет години, а първия четиринайсетгодишен елен — по невероятен ловджийски късмет — на четиринайсетия си рожден ден. А опитът говореше, че никога не бива да бърза подир ранено животно. Ако изстрелът й е бил добър, козелът би трябвало да падне на не повече от двеста крачки от входа на котловината. Ако е стреляла лошо — припряността можеше само да влоши нещата. Неудачно уцеленото животно, ако не бъде тревожено, след паническото бягство би се успокоило и би тръгнало по-бавничко. А ако е преследвано и подплашено, ще побегне с всички сили и ще се спре отвъд девет планини в десетата.

Така че Милва имаше на разположение поне половин час. Тя захапа откъснатото от нея стръкче трева и отново се върна в спомените си.

Когато след дванайсет дни тя се върна в Брокилон, вещерът вече ходеше. Леко понакуцваше и провлачваше единия крак, но вървеше. Милва не се учуди — тя знаеше за чудотворните лечителски свойства на горската вода и плевела, наричан конинхаела. Познати й бяха и уменията на Аглайс, неведнъж беше ставала свидетелка на буквално мигновеното изцеляване на ранени дриади. Явно и слуховете за невероятната твърдост и издръжливост на вещерите също не бяха изсмукани от пръстите.

Не дойде в Кол Серай веднага след пристигането си, макар и дриадите да й напомняха, че Gwynbleidd очаква нетърпеливо завръщането й. Протакаше умишлено, все още недоволна от възложената й мисия и искаше да демонстрира това. Съпровождаше елфите от новопристигналия ударен отряд на „катериците“ до лагера. Разказваше надълго и нашироко за всичко, случило се по време на похода, предупреждаваше дриадите, че хората са блокирали границата оттатък Лента. Едва когато й напомниха за трети път, тя се изкъпа, преоблече се и отиде при вещера.

Той я чакаше на края на поляната, там, където растяха кедри. Разхождаше се, от време на време присядаше, после скачаше на крака като пружина. Явно Аглайс му беше предписала упражнения.

— Какви са новините? — попита той веднага, след като се поздравиха. Студенината в гласа му не я излъга.

— Като че ли войната е към края си — отговори тя, свивайки рамене. — Разправят, че Нилфгард е разгромил жестоко Лирия и Аедирн. Верден се е предал, а кралят на Темерия се е договорил с нилфгардския император. Елфите в Долината на цветята са създали собствена държава. Обаче Scoia’tael от Темерия и Редания не са отишли там. Продължават да се бият…

— Нямах предвид това.

— Така ли? — направи се на учудена тя. — А, вярно. Да, наминах през Дориан, както ти ме помоли, макар и да се наложи да заобиколя много. А пътищата сега са опасни…

Тя спря да говори, протегна се. Този път той не я пришпори.

— А този Кодрингер, когото ме помоли да посетя, приятел ли ти беше? — попита тя най-накрая.

Лицето на вещера не потрепна, но Милва знаеше, че я е разбрал.

— Не. Не беше.

— Това е добре — продължи тя, вече по-свободно. — Защото вече не е сред живите. Изгорял е заедно с къщата си, останал е само коминът и половината от предната стена. Целият Дориан гъмжи от слухове. Едни разправят, че Кодрингер се е занимавал с черна магия и е варил отрови, както и че е имал договорка с дявола, затова дяволският огън го е погълнал. Други твърдят, че той, както обикновено, си е напъхал носа там, където не му е било работа. А това не се е харесало на някой, така че го убили и запалили къщата, за да прикрият следите. А ти как мислиш?

Не дочака нито отговор, нито появата на някакви емоции върху посивялото лице на вещера. Така че продължи, запазвайки язвителния и арогантен тон:

— Интересното е, че пожарът и гибелта на Кодрингер са се случили по време на първото юлско новолуние, точно както и метежът на остров Танед. Сякаш някой се е досетил, че Кодрингер знае нещо за бунта и ще го разпитват за подробностите. Сякаш някой е искал да му затвори устата завинаги. Какво ще кажеш за това? Ха, виждам, че нищо няма да кажеш. Щом си такъв мълчаливец, тогава аз ще ти кажа нещо: опасни са тези твои дела, тези твои разпитвания и шпионирания. Някой може да поиска да затвори и нечия друга уста, освен Кодрингеровата. Така мисля.

— Прости ми — каза той след малко. — Права си. Изложих те на риск. Това беше твърде опасна задача за…

— За жена, нали? — Тя тръсна глава, отмятайки назад все още влажните си коси. — Това ли искаше да ми кажеш? Я, какъв галантен си бил! Набий си в главата, че макар и да пишкам клекнала, кафтанът ми е ушит от вълча кожа, а не от заешка! Недей да ме смяташ за страхливка, защото не ме познаваш!

— Познавам те — каза той тихо и спокойно, без да обръща внимание на гнева й и на повишения й тон. — Ти си Милва. Превеждаш през блокадата „катерици“ в Брокилон. Знам за твоето безстрашие. Но аз лекомислено и егоистично те подложих на риск…

— Глупак! — прекъсна го рязко тя. — Безпокой се за себе си, не за мен. Безпокой се за девойката!

Тя се усмихна подигравателно. Защото този път лицето му се измени. Тя преднамерено не се обаждаше, очаквайки по-нататъшните му въпроси.

— Какво знаеш? — попита той най-накрая. — И от кого?

— Ти имаш своя Кодрингер — изсумтя тя, гордо вдигнала глава. — А аз си имам свои познати. Такива, които имат зорки очи и остър слух.

— Говори. Моля те, Милва.

— След безредиците на Танед — започна тя, след като изчака малко, — навсякъде закипя. Започна лов на предатели. Особено на онези магьосници, които са тръгнали подир Нилфгард, както и на другите продажници. Някои ги хванаха. Други изчезнаха като камък, потънал във водата. Не е необходимо човек да е гений, за да се сети къде са се дянали, под чие крило са се скрили. Но не само магьосниците и предателите бяха преследвани. На разбунтувалите се на Танед магьосници им е помагал отряд „катерици“, предвождан от славния Фаоилтиарна. Търсят го. Издадена е заповед всеки пленен елф да бъде разпитван за отряда на Фаоилтиарна.

— Кой е този Фаоилтиарна?

— Елф, Scoia’tael. Малцина са досаждали на хората толкова, колкото той. Обявена е голяма награда за главата му. Но не само него търсят. Издирват и някакъв нилфгардски рицар, който е бил на Танед. И още…

— Говори.

— An’givare разпитват за вещера Гералт от Ривия. И за девойка на име Цирила. Заповядано е тези двамата да бъдат хванати живи. Под заплахата от смъртно наказание е заповядано: на тези двамата не бива да им падне нито косъм от главата, нито копче от дрехите. Ха! Сигурно си им много скъп на сърцето, щом се грижат толкова за твоето здраве…

Тя млъкна, виждайки лицето му, от което внезапно изчезна нечовешкото спокойствие. Разбра, че колкото и да се беше старала, не беше успяла да му внуши страх. Или поне страх за собствената му кожа. Изведнъж почувства срам.

— Е, за това последното напразно се тревожат — каза тя вече по-меко, но все още с леко подигравателна усмивка. — Ти си в безопасност в Брокилон. А и девойката няма да я получат жива. Когато на Танед са разровили развалините на онази магическа кула, която се е срутила… Хей, какво ти става?

Вещерът се олюля, облегна се на кедъра и седна тежко до дънера му. Милва отскочи, изплашена от бледността, която внезапно покри лицето му.

— Аглайс! Сирса! Фауве! При мен, бързо! По дяволите, да умира ли се готви? Хей, ти!

— Не ги викай… Нищо ми няма… Говори. Искам да узная…

Милва изведнъж разбра.

— Нищо не са намерили в развалините! — извика тя, усещайки, че също пребледнява. — Нищо! Макар че са огледали всеки камък и са използвали магия — не са намерили нищо…

Тя изтри потта от веждите си и спря с жест притичалите дриади. Хвана седналия вещер за раменете и се наведе над него така, че дългите й светли коси паднаха върху пребледнялото му лице.

— Неправилно ме разбра — повтори тя бързо, объркано, с усилие намирайки точните думи. — Само исках да кажа, че… Неправилно ме разбра. Защото аз… Откъде можех да знам, че ти толкова… Не исках да се получи така. Само исках да кажа, че девойката… Че няма да я намерят, защото е безследно изчезнала, като онези магьосници… Прости ми.

Той не отговори. Гледаше встрани. Милва прехапа устни и стисна юмруци.

— След три дни потеглям от Брокилон — каза тя тихо след дълго, много дълго мълчание. — Веднага щом луната започне да намалява и нощите станат малко по-тъмни. Ще се върна след десет дни, а може би и малко по-рано, веднага след Ламас, в първите дни на август. Не се тревожи — земята ще преобърна, но ще узная всичко. Ако някой знае нещо за тази девойка — ще го научиш и ти.

— Благодаря, Милва.

— След десет дни… Gwynbleidd.

— Казвам се Гералт.

Той й протегна дланта си. Без да се замисля, тя я стисна. Много силно.

— А аз се казвам Мария Баринг.

Той й благодари с кимане и с лека усмивка за откровеността; тя знаеше, че я е оценил.

— Бъди предпазлива, моля те. Когато задаваш въпросите си, внимавай на кого ги задаваш.

— Не се безпокой за мен.

— Твоите информатори… Имаш ли им доверие?

— Нямам доверие на никого.

— Вещерът е в Брокилон. При дриадите.

— Така и предполагах. — Дийкстра скръсти ръце на гърдите си. — Но е добре, че информацията се потвърди.

Той помълча малко. Ленеп облиза устни. Чакаше.

— Добре, че се потвърди — повтори шефът на тайните служби на кралство Редания, замислен, сякаш говореше сам на себе си. — Винаги е по-добре, когато си сигурен. Ех, да можеше и Йенефер още да е с него… Магьосницата не е ли с него, Ленеп?

— Моля? — потрепна шпионинът. — Не, Ваша светлост. Какво ще наредите? Ако го искате жив, ще го измъкна от Брокилон. А ако за вас е по-добре да умре…

— Ленеп — Дийкстра вдигна студените си, светлосиви очи, — не бъди прекалено усърден. В нашата работа прекаленото усърдие не се отплаща. Затова пък винаги е подозрително.

— Господине — Ленеп леко пребледня, — аз исках само…

— Знам. Ти само питаше какво ще наредя. Нареждам: остави вещера на мира.

— Както заповядате. А какво да правя с Милва?

— Нея също я остави на мира. Засега.

— Както заповядате. Мога ли да си тръгна?

— Можеш.

Агентът излезе, като затвори тихо и внимателно дъбовата врата на стаята. Дийкстра мълча дълго, вторачен към разпръснатите по бюрото карти, писма, доноси, протоколи от разпити и смъртни присъди.

— Ори.

Секретарят му вдигна глава и се изкашля. Не се обади.

— Вещерът е в Брокилон.

Ори Ройвен отново се изкашля и неволно погледна под бюрото, към краката на шефа си. Дийкстра забеляза погледа му.

— Точно така — промърмори той. — Това няма да го забравя. Заради него не можех да ходя две седмици. Изложих се пред Филипа, наложи се да скимтя като куче и да я моля за проклетите й лекове, иначе все още щях да куцам. Е, сам съм си виновен, подцених го. Най-лошото е, че в момента не мога да си отмъстя, да се добера до вещерския му задник! Аз самият нямам време за това, а не мога да използвам хората си за лични интереси. Нали не мога, Ори?

— Кхъ-кхъ…

— Не кашлюкай. Знам. Ах, по дяволите, как подмамва властта! Как те изкушава да се възползваш от нея! Колко лесно е да се самозабравиш, когато я притежаваш! Но е достатъчно да се самозабравиш веднъж — и няма да има край… Филипа Ейлхарт още ли е в Монтекалво?

— Да.

— Вземи перото и мастилницата. Ще ти продиктувам писмо до нея. Пиши… По дяволите, не мога да се съсредоточа. Какви са тези проклети крясъци, Ори? Какво става там, на площада?

— Студентите замерят с камъни резиденцията на нилфгардския посланик. Ние им платихме за това, кхъ-кхъ, струва ми се.

— Аха. Добре. Затвори прозореца. Нека утре да отидат да замерят с камъни филиала на банката на джуджето Джанкарди. Той отказа да ми открие сметка.

— Джанкарди, кхъ-кхъ, преведе значителна сума във военния фонд.

— Така ли? Тогава да замерят онези банки, които не са превели пари там.

— Всички преведоха.

— Ама, че си скучен, Ори. Пиши, ти казвам. „Любима Фил, слънце мое…“ Проклятие, постоянно забравям. Вземи нов лист. Готов ли си?

— Да, кхъ-кхъ.

— „Скъпа Филипа, госпожица Трис Мериголд сигурно се тревожи за вещера, когото телепортира от Танед до Брокилон, като превърна този факт в дълбока тайна, пазена дори от мен, което жестоко ме нарани. Успокой я. Вещерът вече се чувства добре. Започна да изпраща от Брокилон емисарки със задачата да търсят следи от принцеса Цирила, от която толкова се интересуваш. Приятелят ни Гералт явно не знае, че Цирила е в Нилфгард, където се готви за сватбата си с император Емхир. Иска ми се Гералт да си седи спокойно в Брокилон, затова ще се постарая тази новина да достигне до него.“ Записа ли?

— Кхъ-кхъ, „… да достигне до него.“

— Нов ред. „Чудно ми е…“ Ори, избърши перото, по дяволите! Пишем на Филипа, не на кралския съвет, писмото трябва да е естетически издържано! Нов ред. „Чудно ми е защо вещерът не търси контакти с Йенефер. Не ми се иска да мисля, че такава страст, граничеща с мания, е угаснала толкова внезапно, при все политическите възгледи на неговия идеал. От друга страна, ако се окаже, че точно Йенефер е доставила Цирила на Емхир и ако се намерят доказателства за това, то аз с удоволствие бих помогнал вещерът да получи тези доказателства. Сигурен съм, че проблемът би се разрешил от само себе си, а чернокосата красавица би изгубила спокойствието си. Вещерът не обича никой да закача девойчето. Артауд Теранова се убеди в това на Танед. Иска ми се да вярвам, Фил, че нямаш доказателства за предателството на Йенефер и не знаеш къде се крие тя. Би било много неприятно за мен, ако се окаже, че това е поредната тайна, крита от мен. Аз нямам тайни от теб…“ Защо се смееш, Ори?

— А, нищо, кхъ-кхъ…

— Пиши: „Аз нямам тайни от теб, Фил, и разчитам на взаимност. Оставам с дълбоко уважение…“, и така нататък, и така нататък. Дай да се подпиша.

Ори Ройвен посипа писмото с пясък, а Дийкстра се настани по-удобно и завъртя като мелница палците на скръстените си върху корема ръце.

— А тази Милва, която вещерът изпраща да шпионира? — попита той. — Какво можеш да кажеш за нея?

— Тя се занимава, кхъ-кхъ — изкашля се секретарят, — с прехвърляне в Брокилон на групи Scoia’tael, разбити от темерските войски. Измъква елфите от хайки и блокади, осигурява им отдих и възможност за сформиране на нови бойни отряди…

— Спести ми общоизвестните сведения — прекъсна го Дийкстра. — Знам с какво се занимава Милва. Впрочем, смятам и аз да я използвам. Ако не беше така, отдавна да съм я подхвърлил на темерийците. Какво можеш да кажеш за нея самата? За Милва като такава?

— Струва ми се, че е родом от някакво забутано село в Горен Соден. Всъщност се казва Мария Баринг. Милва е прякор, който са й дали дриадите. На Старата реч означава…

— Каня2 — прекъсна го Дийкстра. — Знам.

— Всички в рода й от поколения са ловци. Горски хора, които са на „ти“ с гъсталака. Когато синът на стария Баринг умрял, стъпкан от елен, старецът обучил на горския занаят дъщеря си. Когато и той умрял, майка й отново се омъжила. Кхъ-кхъ… Мария не се разбирала с пастрока си и избягала от къщи. Тогава била, струва ми се, на шестнайсет години. Отишла на север, живяла от лов, но лесничеите на бароните не й улеснявали живота — преследвали я, сякаш е звяр. Така тя започнала да бракониерства в Брокилон, и там, кхъ-кхъ, я хванали дриадите.

— И вместо да й видят сметката, я приютили — промърмори Дийкстра. — Признали я за своя… А тя им се отблагодарила. Сключила договор с Вещицата от Брокилон, със старата Среброока Еитне. Мария Баринг умряла, за да живее Милва… Колко експедиции е направила, преди във Верден и Керак да се усетят? Три?

— Кхъ-кхъ… Четири, струва ми се… — На Ори Ройвен постоянно нещо му се струваше, въпреки че паметта му беше безупречна. — Били са около стотина души, от онези, които най-ожесточено ловуват за скалповете на дивожени. И не могли да се досетят толкова дълго, защото Милва от време на време изнасяла един от ранените на собствения си гръб, а оцелелият възхвалявал до небесата нейната храброст. Едва след четвъртия път, във Верден, струва ми се, някой се плеснал по челото. Как се получава така, запитали се изведнъж, кхъ-кхъ, че водачката, която хората са наели да им помага срещу дивожените, всеки път се измъква жива? И всичко се изяснило — че водачката води, но към капан, право под стрелите на чакащите в засада дриади…

Дийкстра отмести към края на бюрото протоколите с разпитите, защото му се стори, че пергаментът все още вони на стаята за изтезания.

— И тогава — досети се той — Милва е изчезнала в Брокилон като сън. Но и до днес във Верден е трудно да се събере отряд за поход срещу дриадите. Старата Еитне и младата Каня добре са се справили. И се осмеляват да твърдят, че провокациите са наше, човешко изобретение. А може би…

— Кхъ-кхъ? — закашля се Ори Ройвен, учуден от прекъснатата фраза и проточилото се мълчание на шефа му.

— А може би най-накрая са започнали да се учат от нас — завърши студено шпионинът, гледайки доносите, протоколите за разпити и смъртните присъди.

След като не видя никъде следи от кръв, Милва се обезпокои. Изведнъж си спомни, че козелът пристъпи в момента, в който тя стреля. Пристъпи или се готвеше да пристъпи, но във всеки случай се беше помръднал и стрелата може би беше влязла в корема. Милва изруга. Изстрелът в корема е проклятие и позор за ловеца. Неуспех! Пфу, лош късмет!

Тя бързо се затича към склона на котловината, гледайки внимателно между къпините, мъховете и папратите. Търсеше стрелата. Снабдена с четириъгълен връх, чиито ръбове бяха така наострени, че ставаха за бръснене на подмишницата, изстреляната от петдесет крачки стрела би трябвало да пробие козела и да излезе от другата му страна.

Намери я и въздъхна с облекчение, изплю се три пъти, радвайки се на късмета си. Напразно се беше опасявала, даже беше по-хубаво, отколкото очакваше. Стрелата не беше покрита с лепкавото и вонящо съдържание на стомаха. По нея нямаше и светли, розови или петнисти следи от белия дроб. Цялото тяло на стрелата беше покрито с наситено тъмночервено. Тя беше пронизала сърцето. Нямаше нужда Милва да се прокрадва, не я очакваше дълъг поход по следите на животното. Несъмнено козелът лежеше мъртъв в храсталака, на не повече от сто крачки от поляната, на място, което щяха да й посочат кървавите следи. А простреляният в сърцето козел би трябвало да започне да кърви след няколко скока, така че следите щяха да се намерят лесно.

След като измина десетина крачки, тя наистина откри следите и тръгна подир тях, отново потъвайки в мисли и спомени.

Тя изпълни даденото на вещера обещание. Върна се в Брокилон дори по-рано, отколкото очакваше, само пет дни след Празника на жътвата, пет дни след новолунието, при което за хората започваше месец август, а за елфите Ламас, седмият, предпоследен savaed за годината.

Прехвърли се през Лента на разсъмване, заедно с петима елфи. Отрядът, който водеше, отначало наброяваше деветима конници, но войниците от Бруге през цялото време ги преследваха, а на три стаяния3 от реката започнаха да им дишат във врата и изостанаха чак при самата Лента, когато сред утринната мъгла на десния бряг изникна Брокилон. Войниците се бояха от Брокилон. Това спаси бегълците. Те се прехвърлиха през реката. Ранени и изтощени. И не всичките.

Тя имаше новини за вещера, но беше сигурна, че Gwynbleidd все още се намира в Кол Серай. Смяташе да отиде при него чак около пладне, след като се наспи както трябва. Така че беше изумена, когато той изведнъж изникна като призрак от мъглата. Безмълвно седна до нея, наблюдавайки я как разстила чула си върху купчина клони.

— Ама че си нетърпелив — каза тя с упрек. — Вещерю, не ме държат краката. Цял ден и цяла нощ съм била на седлото, не си чувствам задните части и цялата съм вир-вода, защото по изгрев-слънце сме се промъквали като вълци през крайбрежните върби…

— Моля те! Узна ли нещо?

— Узнах — изсумтя тя, докато разкопчаваше и смъкваше подгизналите си ботуши. — Без особени усилия, защото навсякъде говорят за това. Защо не ми каза, че твоята госпожичка е толкова важна личност! Мислех си, че ти е някаква доведена дъщеря, сираче, наказано от съдбата. А какво се оказва — принцеса на Цинтра! Ха! А може би и ти си предрешен княз?

— Говори, моля те.

— Кралете няма вече да се доберат до твоята Цирила, защото се говори, че е избягала от Танед право в Нилфгард, вероятно заедно с магиците изменници. А Емхир я е приел в Нилфгард с почести. И знаеш ли какво? Като че ли е замислил да се ожени за нея. А сега ме остави да си отдъхна. Ако искаш, ще поговорим, когато се наспя.

Вещерът мълчеше. Милва окачи мокрите си партенки на клон с много вейки, така че да ги огрее изгряващото слънце, и разкопча колана си.

— Искам да се съблека — промърмори. — Какво чакаш още? Предполагам, не си очаквал по-приятни новини? Нищо не те заплашва, никой не пита за теб, шпионите вече не се интересуват от теб. А твоето девойче се е измъкнало от кралете, ще става императрица…

— Сигурни ли са тези сведения?

— В наши дни нищо не е сигурно — прозя се Милва, сядайки върху леглото си. — Освен че слънцето всеки ден се движи по небето от изток към запад. Но това, което разправят за нилфгардския император и принцесата от Цинтра, трябва да е вярно. Всички за това говорят.

— Откъде тази внезапна публичност?

— Като че ли не знаеш! Та нали тя ще донесе на Емхир едно голямо парче земя! Не само Цинтра, но също и от тази страна на Яруга! Ха, та тя била и моя владетелка, защото аз съм от Горен Соден, а както се оказва, целият Соден е в нейно владение! Значи ако уловя елен в нейните земи и ме хванат, по нейна заповед може и да ме обесят… Ох, какъв проклет свят! По дяволите, очите ми се затварят…

— Само още един въпрос. От онези магьоснички… Тоест от онези магьосници, които са предатели, хванали ли са някого?

— Не. Но се говори, че една магичка се е самоубила. Скоро след като паднал Венгерберг, а каедвенските войски влезли в Аедирн. Несъмнено от отчаяние или заради страх от възмездие…

— В отряда, който доведе, имаше ли свободни коне? Ще ми дадат ли елфите един кон?

— Аха, нямаш търпение да тръгнеш на път — промърмори тя, завивайки се с чула. — И, струва ми се, знам накъде…

Тя млъкна, смаяна от израза на лицето му. Изведнъж се досети, че новините, които му беше донесла, изобщо не бяха приятни за него. Внезапно осъзна, че нищо, нищичко не разбира. Внезапно, съвсем неочаквано, тя изпита желанието да седне до него, да го обсипе с въпроси, да го изслуша, да се осведоми, може би да го посъветва нещо… Потри ожесточено крайчеца на окото си. „Уморена съм — помисли си тя. — Смъртта цяла нощ вървеше по петите ми. Трябва да си отпочина. В края на краищата какво ме засягат неговите мъки и грижи? Какво ме засяга той? И тази девойка? Да вървят по дяволите и той, и тя! Проклятие, заради всичко това съвсем ми се отспа…“

Вещерът се изправи.

— Ще ми дадат ли кон? — повтори той.

— Вземи който искаш — отвърна тя след кратка пауза. — Но на елфите по-добре не им се мяркай пред очите. Здравата ни удариха на другия бряг, пуснаха ни от кръвчицата… Само врания не го пипай, той е мой… Е, какво чакаш още?

— Благодаря ти за помощта. За всичко.

Тя не отговори.

— Длъжник съм ти. Как да ти се отплатя?

— Как ли? Като си тръгнеш най-накрая! — извика тя, като се надигна на лакът и дръпна рязко чула. — Аз… трябва да се наспя! Вземи кон… и се махай. В Нилфгард, в пъкъла, по дяволите, все ми е едно! Махай се! Остави ме на мира!

— Ще ти се разплатя за всичко, което ти дължа — отговори той тихо. — Няма да забравя. Някога може да се получи така, че ти да се нуждаеш от помощ. От опора. От гръб. Тогава извикай, извикай в нощта. И аз ще дойда.

Козелът лежеше на края на склона, който беше изпъстрен от извиращи отвсякъде извори и гъсто обрасъл с папрати. Животното беше изпънато, а стъкленият му поглед беше вторачен в небето. Милва видя, че в светлосивия му корем са се впили огромни кърлежи.

— Ще трябва да си потърсите друга кръв, гадини — промърмори тя, докато навиваше ръкави и изваждаше ножа си. — Защото тази вече изстива.

С ловки и бързи движения тя разпори кожата от гръдната кост до задника на животното, умело прекара острието около гениталиите. Внимателно отдели слоя тлъстина, отряза хранопровода и измъкна вътрешностите, при което изцапа ръцете си до лактите. Изряза стомаха и жлъчния мехур, търсейки безоари. Тя не вярваше в магическите свойства на безоарите, но имаше достатъчно глупаци, които вярваха и плащаха.

Вдигна козела и го сложи върху лежащия наблизо дънер, с разпорения корем към земята, за да му изтича кръвта. Избърса ръцете си с наръч от папрати.

Седна до трофея си.

— Откачен, побъркан вещер — каза тя тихо, загледана в надвисналите на сто стъпки над нея корони на брокилонските борове. — Отиваш в Нилфгард за своето девойче. Отиваш на края на света, който е обхванат от пламъци, а дори не се сети да вземеш със себе си провизии. Знам, че имаш за кого да живееш. Но имаш ли с какво да живееш?

Боровете, разбира се, не коментираха и не прекъсваха монолога й.

— Аз си мисля — продължи Милва, човъркайки с ножа кръвта изпод ноктите си, — че нямаш никакъв шанс да намериш това твое девойче. Няма да стигнеш не само до Нилфгард, но дори и до Яруга. Мисля, че няма да се добереш дори до Соден. Струва ми се, че ти е писано да умреш. Смъртта ти е изписана на муцуната, наднича от проклетите ти очи. Ще те застигне, откачен вещерю, ще те застигне бързо. Е, благодарение на този козел поне няма да е гладна смърт. А това също е нещо. Поне така мисля.

При вида на влизащия в залата за аудиенции нилфгардски посланик Дийкстра незабележимо въздъхна. Шилард Фиц-Йостерлен, посланикът на император Емхир вар Емрейс, имаше навика до води разговора на дипломатичен език и обожаваше да вплита в изреченията помпозни езикови чудатости, разбираеми само за дипломатите и учените. Дийкстра беше следвал в Оксенфурдската академия и макар и да не беше получил титлата магистър, познаваше основите на надутия университетски жаргон. Обаче го използваше неохотно, защото в дълбините на душата си не можеше да търпи помпозността и всевъзможните форми на помпозна церемониалност.

— Приветствам ви, Ваше Превъзходителство.

— Господин графе — поклони се церемониално Шилард Фиц-Йостерлен. — Ах, моля за извинение. Може би трябваше да кажа „Ваша Княжеска Светлост?“, „Ваше Регентско Височество?“, „Ваше Величество държавни секретарю?“. Честно казано, Ваше Височество, върху вас се изсипва такъв порой от звания, че не знам как да ви титулувам, без да наруша протокола.

— Най-добре ще бъде „Ваше Кралско Величество“ — отговори скромно Дийкстра. — Нали знаете, Ваше Превъзходителство, че кралският двор прави краля. И навярно не ви е убягнал и фактът, че е достатъчно да извикам „Подскачайте“ и третогорският кралски двор пита: „Колко високо?“.

Посланикът знаеше, че Дийкстра преувеличава, но не чак толкова много. Принц Радовид все още беше малолетен, кралица Хедвиг беше сломена от трагичната смърт на съпруга си, аристократите бяха изплашени, оглупели, изпокарали се помежду си и разбити на фракции. На практика в Редания управляваше Дийкстра. Дийкстра без никакви усилия можеше да получи която си поиска титла. Но Дийкстра не искаше никаква.

— Ваше Величество е благоволил да ме повика — каза след кратка пауза посланикът. — Като е прескочил министъра на външните работи. На какво дължа тази чест?

— Министърът — Дийкстра вдигна поглед нагоре — се оттегли от задълженията си заради здравословното си състояние.

Посланикът поклати глава със сериозно изражение. Той много добре знаеше, че министърът на външните работи лежи в тъмница, а тъй като този министър беше страхливец и идиот, несъмнено беше издал на Дийкстра всичко за своите тайни отношения с нилфгардското разузнаване още при вида на предшестващата разпита демонстрация на уредите за изтезаване. Посланикът знаеше и че мрежата, организирана от агент Ватие де Ридо, шефът на императорското разузнаване, е била разкъсана, а всички нишки са се озовали в ръцете на Дийкстра. Знаеше също, че тези нишки водят към собствената му персона. Но неговата персона беше защитена от дипломатически имунитет, а задълженията му на посланик го караха да води играта докрай. Още повече след странните шифровани инструкции, изпратени неотдавна в посолството от Ватие и коронера Стефан Скелен, императорският агент по специалните поръчки.

— Тъй като приемникът на министъра на външните работи още не е назначен — продължи Дийкстра, — ми е възложена не особено приятната задача да ви информирам, че Ваше Превъзходителство е обявен за персона нон грата в кралство Редания.

Посланикът се поклони.

— Съжалявам — каза той, — че недоверието, което ще предизвика взаимното отзоваване на посланици, е причинено от проблеми, които не засягат непосредствено нито кралство Редания, нито Нилфгардската империя. Империята не е предприемала никакви враждебни стъпки спрямо Редания.

— Освен блокадата на устието на Яруга и островите Скелиге за нашите кораби и стоки. И освен въоръжаването и подпомагането на бандите на Scoia’tael.

— Това са инсинуации.

— А концентрирането на имперски войски във Верден и Цинтра? А рейдовете на въоръжени банди в Соден и Бруге? Соден и Бруге са темерски протекторати, а ние сме в съюз с Темерия, Ваше Превъзходителство; нападението срещу Темерия е нападение срещу нас. Има и проблеми, касаещи пряко Редания — метежът на остров Танед и злодейското покушение срещу крал Визимир. И ролята, която империята е изиграла в тези събития.

— Quod attinet4 до инцидента на Танед — разпери ръце посланикът, — не съм упълномощен да изказвам мнението си. На Негово Императорско Величество Емхир вар Емрейс са му чужди задкулисните игри и разчистванията на сметки между вашите магьосници. Съжалявам, че протестите ни срещу вашата пропаганда, опитваща се да внуши обратното, имат толкова малък ефект. Пропаганда, която, осмелявам се да отбележа, е разпространявана не без подкрепата на властите в кралство Редания.

— Вашите протести ме изумяват и безкрайно ме озадачават — леко се усмихна Дийкстра. — В края на краищата императорът ни най-малко не крие факта, че в двора му се намира цинтрийска дукеса, отвлечена точно от Танед.

— Цирила, кралицата на Цинтра — поправи го натъртено Шилард Фиц-Йостерлен — не беше похитена, а потърси убежище в Империята. Това няма нищо общо с инцидента на Танед.

— Сериозно?

— Инцидентът на Танед — продължи посланикът с каменна физиономия — предизвика отвращение у императора. А безумното покушение срещу крал Визимир — искреното му възмущение. Още по-голямо възмущение буди разпространеният сред простолюдието отвратителен слух, че подстрекателите на тези престъпления се крият в Империята.

— Да се надяваме, че хващането на истинските подстрекатели ще сложи край на слуховете — изрече бавно Дийкстра. — А тяхното хващане и възстановяването на справедливостта са въпрос единствено на време.

— Justitia fundamentum regnorum — съгласи се със сериозен вид Шилард Фиц-Йостерлен. — A crimen horribilis non potest non esse punibile5. Гарантирам, че Негово Императорско Величество също иска да стане така.

— По силите на императора е да изпълни това свое желание — подхвърли неохотно Дийкстра, скръствайки ръце на гърдите си. — Една от ръководителките на заговора, Енид ан Глеана, до неотдавна позната като магьосницата Францеска Финдабаир, с благоволението на императора си играе на кралица на марионетна държава на елфите в Дола на Блатхан.

— Негово Императорско Величество — поклони се студено посланикът — не може да се намесва в делата на Дола на Блатхан, независимо кралство, признато от всичките му съседи.

— Но не и от Редания. За Редания Долът на Блатхан си остава част от кралство Аедирн. Макар и заедно с елфите и Каедвен да разкъсахте Аедирн на части, макар и от Лирия да не остана lapis super lapidem6, вие прекалено избързахте да заличите тези кралства от картата на света. Прекалено избързахте, Ваше Превъзходителство. Но сега не е времето и мястото да спорим по този въпрос. Нека Францеска Финдабаир засега си царува, но справедливостта ще възтържествува. А какво става с другите бунтовници и организатори на покушението срещу крал Визимир? Какво става с Вилгефорц от Рогевеен, с Йенефер от Венгерберг? Има основания да се предполага, че след неуспеха на пуча те са избягали в Нилфгард.

— Уверявам ви — вдигна глава посланикът, — че не е така. А ако това се случи, гарантирам, че наказанието няма да им се размине.

— Те не са се провинили пред вас, следователно не вие сте тези, които трябва да ги накажат. Император Емхир ще докаже искреността на желанието си за раздаване на правосъдие, което, както казахте, е fundamentum regnoium7, като ни предаде престъпниците.

— Не може да се отрече справедливостта на вашето искане — призна Шилард Фиц-Йостерлен, изобразявайки смутена усмивка. — Обаче тези лица ги няма в Империята, to primo8. Secundo9, дори и да са попаднали там, то съществува impediment10. Екстрадирането се извършва по съдебно решение, в дадения случай обявено от императорския съвет. Имайте предвид, Ваше Величество, че скъсването на дипломатически отношения от страна на Редания е враждебен акт и трудно може да се разчита, че съветът ще гласува за екстрадирането на лица, търсещи убежище, ако това екстрадиране бъде поискано от неприятелска държава. Това би бил безпрецедентен случай… Освен ако…

— Ако какво?

— Ако не се създаде прецедент.

— Не разбирам.

— Ако кралство Редания се съгласи да предаде на императора негов поданик, арестуван тук като обикновен престъпник, императорът и неговият съвет биха имали основание да се отплатят за този жест на добра воля.

Дийкстра мълча дълго, създавайки впечатление, че дреме или размишлява.

— За кого става въпрос?

— Името на престъпника… — Посланикът се направи, че се опитва да си спомни, после отвори папката за документи, облицована с козя кожа. — Извинявайте, memoria fragilis est11… Ето го. Някой си Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах. Доста престъпления му се водят. Търси се за убийство, дезертьорство, raptus puellae12, изнасилване, кражба и фалшифициране на документи. Избягал е през граница, за да се скрие от гнева на императора.

— В Редания? Далечен път е избрал.

— Ваше Величество — леко се усмихна Шилард Фиц-Йостерлен — не ограничава интересите си само до Редания. Не се съмнявам, че ако престъпникът бъде хванат в някое от кралствата, които са в съюз с Редания, Ваше Величество би узнал и би докладвал на някой от многобройните си… приятели.

— Как казахте, че е името на този престъпник?

— Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах.

Дийкстра мълча дълго, правейки се, че рови в паметта си.

— Не — каза най-накрая. — Не е хванат никой с такова име.

— Наистина ли?

— Моята memoria никога не fragilis в такива случаи. Съжалявам, Ваше Превъзходителство.

— Аз също — отговори студено Шилард Фиц-Йостерлен. — Особено като се има предвид, че при такива условия взаимното екстрадиране на престъпници изглежда невъзможно. Няма да отегчавам повече Ваше Величество. Желая ви здраве и успехи.

— И аз на вас. Сбогом, Ваше Превъзходителство.

Посланикът излезе, като направи няколко доста сложни церемониални поклона.

— Целуни ме по семпитернума13, умнико — промърмори Дийкстра, скръствайки ръце на гърдите си. — Ори!

Секретарят, почервенял от дълго сдържаната кашлица, се измъкна иззад пердето.

— Филипа все още ли е в Монтекалво?

— Да, кхъ-кхъ. И с нея са госпожите Льоантил, Мериголд и Мец.

— След ден-два може да избухне война, всеки момент границата на Яруга ще пламне, а те са се затворили в някакъв див замък! Вземи перото и пиши: „Любима Фил…“ О, по дяволите!

— Написах „Скъпа Филипа“.

— Добре. Пиши нататък. „Може би ще ти е интересно да узнаеш, че чудакът с шлем с пера, който изчезна толкова загадъчно от Танед, се казва Кахир Мавр Дифрин и е син на сенешал Кеалах. Този странен тип го търсим не само ние, но както се оказа, и службите на Ватие де Ридо, и хората на онзи кучи син…“

— Госпожа Филипа, кхъ-кхъ, не обича такива думи. Написах „онзи мошеник“.

— Така да бъде, „… онзи мошеник Стефан Скелен. Ти знаеш не по-зле от мен, скъпа Фил, че разузнавателните служби издирват само онези агенти и емисари, които особено много са вбесили Емхир. Такива, които, вместо да изпълнят заповедта или да загинат, са го предали и не са изпълнили заповедта. Така че нещата изглеждат доста странни, тъй като бяхме сигурни, че заповедите, дадени на Кахир, се отнасят до залавянето на принцеса Цирила и доставянето й в Нилфгард“. На нов ред. „Бих искал да обсъдя на четири очи с теб странните, но обосновани подозрения, които се появиха у мен във връзка с това дело, а също така и доста поразителните, но нелишени от смисъл теории. С най-дълбоко уважение“, et cetera, et cetera14.

Милва тръгна право на юг, без да завива; първо по брега на Лента, през Пепелището, а по-късно, след като прекоси реката — по влажните дерета, покрити с пухкав килим от яркозелен мъх. Изхождаше от предположението, че вещерът, който не познава местността толкова добре като нея, няма да рискува да се прехвърли на човешкия бряг. Скъсявайки пътя си при огромната извивка на реката в посока към Брокилон, тя имаше добри шансове да го догони в района на водопада Кеан Трайс. При бърз ход, без да се спира, можеше дори да го изпревари.

Сипките не грешаха, че пееха. Небето на юг явно се заоблачаваше. Въздухът стана плътен и тежък, комарите и щръклиците ставаха все по-нахални и настойчиви.

Когато излезе при лъката, обрасла с все още зелени орехи, лещаци и гол, черникав зърнастец, почувства нечие присъствие. Не чу, а почувства. Знаеше, че това са елфи.

Задържа коня, за да могат скритите в гъсталака стрелци да я разгледат както трябва. Затаи дъх. С надеждата, че не е попаднала на припрени елфи.

Над преметнатото през гърба на коня козле бръмчеше муха.

Шумолене. Тихо подсвиркване. Тя подсвирна в отговор. Scoia’tael изникнаха от гъсталака като призраци, а Милва едва сега въздъхна с облекчение. Познаваше ги. Те бяха от отряда на Коинеах Де Рео.

— Hael — каза тя, слизайки от коня. — Que’ss va?

— Ne’ss — отвърна сухо един елф, чието име тя не помнеше. — Caemm.

Останалите се разположиха наблизо, на поляната. Бяха поне трийсетина, повече от целия отряд на Коинеах. Милва се учуди — напоследък отрядите на „катериците“ по-скоро се топяха, отколкото нарастваха. Срещащите се понастоящем отряди бяха групи от окървавени, разтревожени, едва държащи се върху седлата и на краката си дрипльовци. Този отряд беше различен.

— Caed, Coinneach — поздрави тя приближаващия се командир.

— Caedmil, sor’ca.

Sor’ca. Сестричке. Така я наричаха онези, с които беше в приятелски отношения, когато искаха да изразят уважение и симпатия. Въпреки че бяха много, много зими по-стари от нея. Отначало тя беше за елфите просто Dh’oine, човек. После, когато вече им помагаше редовно, й казваха Aen Woedbeanna, „жената от гората“. Още по-късно, когато я опознаха добре, подобно на дриадите, започнаха да я наричат Милва или Каня. Истинското й име, което тя издаваше само пред най-близките, отплащайки се на подобни жестове от тяхна страна, не им се удаваше и го изговаряха като „Меаря“ с лека гримаса, сякаш то се асоциираше в езика им с нещо лошо. И веднага преминаваха на „sor’ca“.

— Накъде сте тръгнали? — Милва се загледа по-внимателно, но все така не забеляза нито ранени, нито болни. — До Осма миля? В Брокилон?

— Не.

Въздържа се от по-нататъшни разпити, защото познаваше елфите доста добре. Достатъчно й беше само да види неподвижните, застинали лица и преувеличеното, демонстративно спокойствие, с което елфите наместваха екипировката и оръжието си. Достатъчно й беше да погледне внимателно в дълбоките, бездънни очи. Знаеше, че отиват да се бият.

Небето на юг тъмнееше, смрачаваше се.

— А ти накъде си тръгнала, sor’ca? — попита Коинеах, после хвърли бърз поглед към преметнатото през гърба на коня козле и леко се усмихна.

— На юг — изрече студено тя, разсейвайки заблудата му. — Към Дришот.

Елфът спря да се усмихва.

— По човешкия бряг?

— Поне до Кеан Трейс — сви рамене тя. — При каскадите ще премина на брокилонската страна, защото…

Чу пръхтене на коне и се обърна. Към и без това необичайно многобройния отряд се присъединиха нови Scoia’tael. Милва познаваше още по-добре новопристигналите.

— Чиаран! — извика тихо тя, без да крие смайването си. — Торувел! Какво правите тук? Едвам успях да ви преведа до Брокилон, а вие отново…

— Ess’creasa, sor’ca — изрече със сериозен тон Чиаран аеп Деарб. Превръзката на главата му беше на петна от процеждащата се кръв.

— Така трябва — повтори след него Торувел, докато слизаше внимателно от коня, пазейки превързаната си ръка. — Пристигнаха новини. Не можем да стоим в Брокилон, когато всеки лък е важен.

— Ако знаех — нацупи устни тя, — нямаше да се мъча заради вас. Нямаше да си рискувам главата.

— Новините дойдоха едва вчера през нощта — поясни тихо Торувел. — Не можахме… Не можем в такъв момент да изоставим своите братя по оръжие. Не можем, разбери това, sor’ca.

Небето потъмняваше все повече и повече. Този път Милва отчетливо чу далечен гръм.

— Не язди на юг, sor’ca — каза Коинеах Де Рео. — Иде буря.

— А какво може да ми направи… — Тя се сепна и го погледна внимателно. — Ха! Значи такива новини са стигнали до вас? Нилфгардците, нали? Прехвърлят се през Яруга в Соден? Удрят Бруге? Ето защо сте тръгнали.

Той не отговори.

— Да, като в Дол Ангра — погледна го тя в тъмните очи. — Отново нилфгардският император ви използва, за да създавате суматоха с огън и меч в тила на хората. И после императорът ще сключи мир с кралете, а вас ще ви избият. Сами ще изгорите в огъня, който разпалвате.

— Огънят пречиства. И закалява. Трябва да се премине през него. Aenyell’hael, all’ea, sor’ca? На вашия език — огнено кръщение.

— На мен ми е по-скъп друг огън. — Милва побутна козела и го хвърли на земята, в краката на елфите. — Такъв, който пращи под шиша. Вземете го, за да не отслабнете от глад по време на похода. На мен вече не ми трябва.

— Няма ли да тръгнеш на юг?

— Ще тръгна.

„Ще тръгна — помисли си тя, — ще тръгна бързо. Трябва да предупредя този глупав вещер, да му кажа в каква каша се забърква.“

— Недей, sor’ca.

— Престани, Коинеах.

— От юг идва буря — повтори елфът. — Идва голяма буря. И голям огън. Скрий се в Брокилон, сестричке, не тръгвай на юг. Ти направи за нас много, сега вече не можеш да направиш повече. И не си длъжна. А ние сме длъжни. Ess’tedd, esse creasa! Време е да тръгваме. Сбогом.

Въздухът беше тежък и плътен.

Телепроекционното заклинание беше много сложно, трябваше да го произнасят заедно, съединили дланите си и мислите си. Оказа се, че дори и тогава усилията са неимоверни. А и разстоянието не беше малко. Стиснатите клепачи на Филипа Ейлхарт трепереха, Трис Мериголд дишаше тежко, на високото чело на Кейра Мец беше избила пот. Само върху лицето на Маргарита Льоантил не се забелязваше умора.

В оскъдно осветената стая изведнъж стана много светло, тъмната ламперия на стената се покри с мозайка от отблясъци. Над кръглата маса увисна блещукащо с млечнобяла светлина кълбо. Филипа Ейлхарт довърши заклинанието и кълбото се спусна отсреща, към един от дванайсетте наредени около масата столове. Във вътрешността на кълбото се появи неясна фигура. Изображението трепереше, проекцията не беше особено стабилна. Но бързо ставаше все по-ясна.

— Дяволска работа — измърмори Кейра, бършейки челото си. — Нима на онези там, в Нилфгард, не са им познати нито „гламурът“, нито разкрасяващите магии?

— Явно не — отговори Трис със свити устни. — За модата май също не са чували нищо.

— И за нищо, наподобяващо грим — каза тихо Филипа. — А сега млъкнете, момичета. И не я зяпайте. Трябва да стабилизираме проекцията и да приветстваме гостенката ни. Помогни ми, Рита.

Маргарита Льоантил повтори формулата на заклинанието и жеста на Филипа. Изображението потрепна няколко пъти, изгуби мъгливата си неустойчивост, контурите и цветовете се изостриха. Сега магьосничките можеха да разгледат по-добре фигурата, намираща се от отсрещната страна на масата. Трис прехапа устни и намигна многозначително на Кейра.

Жената от проекцията имаше бяло лице с нездрава кожа, безцветни, безлични очи, тънки устни и леко крив нос. Носеше странна, конусовидна и леко измачкана шапка. Изпод меката й периферия падаха тъмни коси, които не изглеждаха особено чисти. Впечатлението за непривлекателност и запуснатост се подсилваше от черната, свободна и безформена дреха, обшита на раменете с раздърпана сребърна нишка. Бродерията изобразяваше полумесец, заобиколен от звезди. Това беше единственото украшение на нилфгардската магьосница.

Филипа Ейлхарт се изправи, стараейки се да не демонстрира прекалено бижутата си, дантелите и деколтето.

— Уважаема госпожо Асире — каза тя, — добре дошла в Монтекалво. Страшно се радваме, че приехте поканата ни.

— Направих го от любопитство — отговори с неочаквано приятен и мелодичен глас магьосничката от Нилфгард, машинално намествайки шапката си. Ръката й беше слаба, покрита с жълти петна, ноктите й бяха напукани и неравни, явно изгризани. — Изцяло от любопитство — повтори тя, — чиито последствия могат да се окажат фатални за мен. Моля за обяснения.

— Незабавно се заемам с тях — кимна Филипа, давайки знак на останалите магьоснички. — Но позволи ми първо да повикам проекциите на другите участници в събранието и всички да бъдат представени на останалите. Моля за малко търпение.

Магьосничките отново се хванаха за ръце, възобновявайки сливането. Въздухът в стаята зазвъня като обтегната струна, изпод кесоните на тавана отново се спусна свистяща мъгла, запълвайки помещението с блещукащи сенки. Над три от незаетите столове израснаха пулсиращи светли сфери, а вътре в сферите се мярнаха очертания на фигури. Първа се появи Сабрина Глевисиг с тюркоазена рокля с предизвикателно деколте и огромна ажурна изправена яка, създаваща красива рамка за фризираните и прихванати с диамантена диадема коси. До нея от млечнобелия блясък изникна Шеала де Танкарвил, облечена с черно кадифе, обшито с перли, и с шал от сребриста лисича кожа около врата. Магьосницата от Нилфгард облиза нервно тънките си устни. „Чакай да дойде Францеска — помисли си Трис. — Когато видиш Францеска, черен плъх такъв, очите ти ще изскочат.“

Францеска Финдабаир не ги разочарова. Нито с разкошната кървавочервена рокля, нито с гордата прическа, нито с рубиновото колие, нито с очите на сърна, подчертани от яркия елфически грим.

— Добре дошли на всички дами в замъка Монтекалво — каза Филипа. — Позволих си да ви поканя тук, за да обсъдим някои въпроси от сериозно значение. Съжалявам, че се срещаме във вида на телопроекции. Но в момента нито разделящото ни пространство, нито ситуацията, в която всички ние се намираме, не ни позволяват да се срещнем на живо. Аз съм Филипа Ейлхарт, владетелката на този замък. Като инициатор на срещата и домакин ще си позволя да представя всички. От дясната ми страна седи Маргарита Льоантил, ректор на Академията в Аретуза. Вляво от мен са Трис Мериголд и Кейра Мец от Карерас. По-нататък са Сабрина Глевисиг от Ард Карайг, Шеала де Танкарвил, пристигнала от Крейден, от Ковир. Францеска Финдабаир, известна също като Енид от Глеан, настоящата владетелка на Долината на цветята. И най-накрая, Асире вар Анахид от Виковаро в Нилфгардската империя. А сега…

— А сега аз си тръгвам! — извика Сабрина Глевисиг, сочейки с окичената си с пръстени ръка към Францеска. — Отиде твърде далеч, Филипа! Нямам намерение да седя на една маса с тази проклета елфка, дори и да е във вид на илюзия! Кръвта по стените и подовете в Гарщанг още не е засъхнала! А тази кръв я проля тя! Тя и Вилгефорц!

— Моля да се запази учтив тон. — Филипа се облегна и с двете си ръце на ръба на масата. — И хладнокръвие. Изслушайте това, което искам да ви кажа. За нищо повече не ви моля. Когато приключа, всяка от вас ще реши дали да остане, или да си тръгне. Проекцията е доброволна, може да се прекъсне във всеки момент. Единственото, за което моля, е онези, които решат да си тръгнат, да запазят срещата ни в тайна.

— Знаех си! — Сабрина направи толкова рязко движение, че за миг излезе от проекцията. — Тайна среща! Тайни договорки! Накратко казано — заговор! И мисля, че е ясно против кого. Подиграваш ли ни се, Филипа? Искаш да запазим всичко в тайна от нашите крале, от колегите, които не сметна за нужно да поканиш? А ето там седи Енид Финдабаир, царуваща в Дола на Блатхан с благоволението на Емхир вар Емрейс, владетелка на елфите, които активно и с оръжие в ръка подкрепят Нилфгард. Не стига това, но с изумление виждам, че в стаята има и магьосница от Нилфгард. Откога магьосниците от Нилфгард са се отказали от сляпото подчинение и робската сервилност към своите владетели? За какви тайни говорим тук? Щом тя е тук, значи е със знанието и съгласието на Емхир! По негова заповед! Като негови очи и уши!

— Възразявам — изрече спокойно Асире вар Анахид. — Никой не знае, че участвам в срещата. Помолиха ме да пазя тайна, обещах и ще си удържа на обещанието. Това е и в мой личен интерес. Защото ако всичко това излезе наяве, няма да си запазя главата. Тъй като на това се дължи сервилността на магьосниците в Империята. Могат да избират между сервилността и ешафода. Поех риск. Възразявам против обвинението, че съм тук като шпионин. Мога да го докажа само по един начин: чрез собствената си смърт. Достатъчно ще е да се наруши спазването на тайната, за която призовава госпожа Ейлхарт. Достатъчно ще е новината за нашата среща да излезе извън тези стени, и ще загубя живота си.

— За мен разгласяването на тайната също би имало неприятни последствия — усмихна се очарователно Францеска. — Имаш отлична възможност да си отмъстиш, Сабрина.

— Ще си отмъстя по друг начин, елфке. — Черните очи на Сабрина опасно припламнаха. — Ако тайната излезе наяве, няма да е по моя вина или непредпазливост. В никакъв случай не по моя!

— Намекваш ли за нещо?

— Разбира се — намеси се Филипа Ейлхарт. — Разбира се, че Сабрина намеква. Тя тънко намеква на дамите за моето сътрудничество със Сигизмунд Дийкстра. Сякаш самата тя не е имала контакти с разузнаването на крал Хенселт!

— Има разлика — промърмори Сабрина. — Аз не съм била три години любовница на Хенселт! Още по-малко пък негова шпионка!

— Достатъчно! Млъкни!

— Подкрепям — обади се неочаквано Шеала де Танкарвил. — Млъкни, Сабрина. Стига сме дрънкали за Танед, за шпионски и извънбрачни афери. Не дойдох, за да участвам в спорове и да слушам взаимни упреци и обиди. Също така не съм заинтересована и от ролята на арбитър — ако сте ме повикали с тази цел, трябва да ви кажа, че е било напразно. Всъщност, подозирам, че участието ми в срещата при всички случаи е напразно, че губя време за сметка на изследователската си работа. Но ще се въздържа от предположения. Предлагам най-сетне да дадем думата на Филипа Ейлхарт. В края на краищата трябва да узнаем целта и причината на това събиране. Да разберем ролята, която трябва да изпълним. Тогава без излишни емоции ще решим дали да продължим представлението или да спуснем завесите. Дискретността, за която ни помолиха, естествено, обвързва всички ни. Що се отнася до последствията за недискретните — аз, Шеала де Танкарвил, ще се заема лично с този проблем.

Нито една от магьосничките не се помръдна и не изрече нито дума. Трис нито за миг не се усъмни в сериозността на предупреждението на Шеала. Отшелничката от Ковир не хвърляше думите си на вятъра.

— Даваме ти думата, Филипа. Обръщам се към уважаемото събрание с молба да пази тишина, докато Филипа не даде знак, че е приключила.

Филипа Ейлхарт се изправи, шумолейки с роклята си.

— Уважаеми колежки — започна тя, — ситуацията е сериозна. Магията е в опасност. Трагичните събития на Танед, към които се връщам мислено със съжаление и нежелание, доказаха, че резултатите от стотици години уж безконфликтно сътрудничество мигновено пропадат, когато стане въпрос за лична изгода и прекомерни амбиции. Сега ние имаме разкол, хаос, взаимна вражда и недоверие. Случващото се започва да се изплъзва от контрол. За да се възстанови контролът, за да не допуснем стихийните катаклизми да потопят този размятан от бурята кораб, нечии силни ръце трябва да хванат кормилото му. Аз, госпожа Льоантил, госпожа Мериголд и госпожа Мец вече обсъдихме проблема и стигнахме до съгласие. Не е достатъчно да се възстановят унищожените на Танед Капитул и Съвет. Всъщност тези две институции няма и от кого да се възстановят, няма и гаранции, че още от изграждането им няма да се заразят от болестта, унищожила предишните. Необходимо е да се създаде съвсем нова, тайна организация, която да служи напълно само на делото на магията. Която ще направи всичко възможно, за да не допусне катаклизъм. Защото ако магията загине, този свят също ще загине. Така, както преди много векове светът, лишен от магията и от прогреса, предизвикван от нея, потънал в хаос и мрак, удавил се в кръв и варварство. Каним всички присъстващи тук да се присъединят към нашата инициатива и да вземат активно участие в работата на предложеното тайно общество. Позволихме си да ви поканим, за да чуем вашето мнение по този въпрос. Приключих.

— Благодарим — кимна Шеала де Танкарвил. — Ако позволите, аз ще продължа. Първият ми въпрос, драга Филипа, е следният: защо аз? Защо ме повикахте тук? Аз многократно съм отказвала да се издига кандидатурата ми за Капитула, отказвала съм кресло в Съвета. Първо, аз съм погълната от работата си. Второ, смятам и винаги съм смятала, че в Ковир, Повис и Хенгфорс има други, по-достойни за тази чест. Питам защо поканихте тук мен, а не Кардуин? Не Истред от Аед Гинваел, Тугдуал или Зангенис?

— Защото те са мъже — отговори Филипа. — Организацията, която имам предвид, трябва да се състои само от жени. Госпожо Асире?

— Оттеглям въпроса си — усмихна се нилфгардската магьосница. — Той съвпада с въпроса на госпожа Де Танкарвил. Отговорът ви ме задоволява.

— Намирисва ми на женски шовинизъм — подхвърли язвително Сабрина Глевисиг. — Особено от твоите уста, Филипа, след смяната на… ориентацията ти. Нямам нищо против мъжете. Нещо повече — аз обожавам мъжете и не мога да си представя живота без тях. Но… След кратък размисъл… Общо взето, това е разумна концепция. Мъжете са психически нестабилни, прекалено се поддават на емоциите, на тях не може да се разчита в критични ситуации.

— Това е факт — съгласи се спокойно Маргарита Льоантил. — Постоянно сравнявам резултатите на ученичките от Аретуза с резултатите от работата на момчетата от училището в Бан Ард, и везните винаги се накланят в полза на момичетата. Магията означава търпение, деликатност, интелект, досетливост, упоритост, а също така смирено и спокойно приемане на пораженията и несполуките. Мъжете ги погубва амбицията. Те винаги искат нещо, за което знаят, че е невъзможно и недостижимо. А не забелязват възможното.

— Достатъчно, достатъчно, достатъчно! — възкликна Шеала, без да крие усмивката си. — Няма нищо по-лошо от научно обоснования шовинизъм, засрами се, Рита. Макар че… Да, аз също смятам за правилна предложената еднополова структура на този… конвент или, ако щете, ложа. Както чухме, става въпрос за бъдещето на магията, а магията е прекалено сериозно нещо, за да се поверява съдбата й на мъжете.

— Ако позволите — изрече мелодично Францеска Финдабаир, — бих искала да прекъсна за момент дискусията за естественото и несъмненото доминиране на нашия пол, и да се съсредоточим върху въпросите, засягащи предложената инициатива, чиято цел все така не ми е докрай ясна. Моментът не е случаен и навява асоциации. Води се война. Нилфгард разгроми северните кралства и ги е притиснал до стената. Дали зад общите приказки, които чух тук, не се крие желание да се обърне ситуацията? Да се разгроми и да се притисне до стената Нилфгард? А после да дойде редът на наглите елфи? Ако е така, скъпа Филипа, няма да се разберем.

— Това ли е причината, заради която ме поканихте тук? — попита Асире вар Анахид. — Не отделям особено внимание на политиката, но знам, че императорската армия удържа победа над вашите войски във войната. Освен госпожа Францеска и госпожа Танкарвил, която е поданик на неутрално кралство, всички останали дами са представителки на враждебни на Нилфгардската империя държави. Как трябва да разбирам думите за солидарност между магьосничките? Като призив към измяна? Съжалявам, но не се виждам в подобна роля.

След като приключи, тя се наведе, сякаш за да докосне нещо, намиращо се извън проекцията.

— С нея отгоре на всичко има и котка — прошепна Кейра Мец. — Обзалагам се, че е черна…

— Тихо — изсъска Филипа. — Скъпа Францеска, уважаема Асире, инициативата ни трябва да бъде абсолютно аполитична, това е основната ни идея. Ще се ръководим не от интересите на раси, кралства, крале и императори, а от благото на магията и нейното бъдеще.

— Ако ще се ръководим от благото на магията — усмихна се студено Сабрина Глевисиг, — мисля, че не бива да забравяме и за благосъстоянието на магьосниците? А нали на всички ни е известно как се отнасят към магьосниците в Нилфгард. Ние тук ще си дрънкаме аполитично, а когато победи Нилфгард и попаднем под властта на императора, то всичките ще изглеждаме като…

Трис се размърда неспокойно. Филипа, въздъхна едва чуто. Кейра сведе поглед. Шеала се направи, че намества шала си. Францеска прехапа устни. Лицето на Асире вар Анахид не потрепна, но се покри с лека руменина.

— Исках да кажа, че всички нас ще ни очаква лоша съдба — бързо завърши Сабрина. — Филипа, Трис и аз, всички бяхме на Соденския хълм. Емхир ще се разплати с нас за това поражение, за Танед, за цялата ни дейност. Но това е само едно от съмненията, които предизвикват у мен декларираната аполитичност на този конвент. Означава ли участието в него незабавно да се откажем от настоящата ни политическа служба, която изпълняваме при нашите крале? Или трябва да си останем по местата и да служим на двама господари: магията и властта?

— Когато някой твърди, че е аполитичен — усмихна се Францеска, — винаги го питам коя от политиките конкретно има предвид.

— Със сигурност не онази, с която се занимава — каза Асире вар Анахид, гледайки към Филипа.

— Аз съм аполитична — вдигна глава Маргарита Льоантил. — И моето училище също е аполитично. Имам предвид всички съществуващи типове, видове и родове политика.

— Скъпи дами — обади се мълчалата дълго време Шеала, — помнете, че сте от силния пол. Не се дръжте като момиченца, които дърпат през масата към себе си чинията с лакомствата. Предложените от Филипа принципи са абсолютно разбираеми. Поне за мен, а нямам много основания да ви смятам за по-малко съобразителни. Извън стените на тази зала можете да бъдете каквито си искате и да служите на когото желаете с каквото пожелаете, колкото искате вярно. Но когато конвентът се събере, трябва да се занимаваме изцяло с магията и с нейното бъдеще.

— Точно така си го представям — потвърди Филипа Ейлхарт. — Знам, че проблемите са много, че има съмнения и неясноти. Ще ги обсъдим при следващата среща, в която всички ние ще участваме вече не като проекции или илюзии, а лично. Присъствието ще се смята не за официален акт на присъединяване към конвента, а за жест на добра воля. Ще вземем заедно решението дали изобщо да има такъв конвент. Всички ние. Равноправно.

— Всички ние? — повтори Шеала. — Виждам тук празни столове, предполагам, че не са сложени случайно?

— Конвентът трябва да се състои от дванайсет магьоснички. Бих искала кандидатката за едно от празните места да ни бъде предложена и представена на следващото ни събиране от госпожа Асире. В Нилфгардската империя със сигурност ще се намери поне още една достойна магьосничка. Другото място съм го оставила за теб, Францеска. За да не се чувстваш самотна като единствената чистокръвна елфка. Третото…

Енид ан Глеана вдигна глава.

— Моля те за две места. Имам две кандидатури.

— Някоя от дамите възразява ли срещу нейната молба? Ако не, то и аз не съм против. Днес е пети август, петият ден след новолунието. Ще се срещнем отново на втория ден след пълнолунието, драги колежки, след четиринайсет дни.

— Момент — прекъсна я Шеала де Танкарвил. — Едно място все пак остава празно. Коя трябва да бъде дванайсетата магьосница?

— Точно това ще стане първата задача, с която ще се заеме ложата — усмихна се тайнствено Филипа. — След две седмици ще ви кажа кой трябва да седне на дванайсетия стол. А после ще помислим заедно как да го осъществим. Моята кандидатура и тази личност ще ви шокира. Защото това не е обикновена личност, скъпи колежки. Тя е Смърт или Живот, Разруха или Възраждане, Ред или Хаос. Зависи от гледната точка.

Цялото село наизлиза от дворовете, за да наблюдава преминаването на бандата. Тузик излезе заедно с останалите. Имаше работа, но не можа да се сдържи. Напоследък много се говореше за Плъховете. Дори се носеше слух, че всичките са хванати и обесени. Обаче слухът беше фалшив — доказателството за това демонстративно и без да бърза преминаваше като на парад пред цялото село.

— Нагли злодеи — прошепна някой зад гърба на Тузик, но в тона се долавяше възхищение. — Вървят си насред селото…

— Нагласили са се, сякаш отиват на сватба…

— А конете им какви са! И нилфгардците нямат такива!

— Е, да, крадени! Плъховете вземат конете на всички. Сега конете лесно се продават. А най-хубавите ги оставят за себе си.

— Този най-отпред, вижте го, това е Гиселхер… Главатарят им.

— А до него, на кафеникавия кон, е онази елфка… Викат й Искра…

Иззад оградата изскочи едно куче и започна да лае, завирайки се между предните крака на кобилата на Искра. Елфката тръсна буйната грива на тъмните си коси, обърна коня си, наведе се силно и шибна кучето с камшика си. Псето изскимтя и се претърколи три пъти, а Искра се изплю върху него. Тузик изруга през зъби.

Застаналият отзад продължаваше да шепти и да сочи дискретно останалите Плъхове, яздещи бавно през селото. Тузик слушаше, защото се налагаше. Знаеше Слуховете и сплетните не по-зле от другите, без никакво усилие се досещаше, че онзи с разрошените, стигащи до раменете сламеноруси коси, който хрупаше ябълка, е Кайли, широкоплещестият е Асе, а онзи с късото кожухче — Реф.

Шествието приключваше с две девойки, яздещи една до друга и хванати ръка за ръка. По-високата, яхнала червеникавокафяв кон, беше остригана като след тиф, кафтанчето й беше разкопчано, под него се виждаше безупречно бяла дантелена блузка; огърлицата, гривните и обеците й хвърляха ослепителни отблясъци.

— Тази остриганата е Мистле… — чу Тузик. — Окичила се е с дрънкулки като новогодишна елха.

— Говори се, че е убила повече хора, отколкото са годините й.

— А другата? На пъстрия кон? Тази с меча на гърба?

— Казва се Фалка. От това лято е с Плъховете. Също не е цвете за мирисане…

Момичето, както прецени Тузик, не беше много по-голямо от собствената му дъщеря Миленка. Сивите коси на младата бандитка се подаваха на кичури изпод кадифената шапка, украсена с надменно поклащащ се сноп от фазанови пера. На шията й пламтеше копринена кърпа с цвета на мак, завързана на чудновата панделка.

Сред излезлите пред дворовете селяни изведнъж плъзна оживление, защото яздещият най-отпред Гиселхер неочаквано спря коня си и с лениво движение хвърли дрънчаща кесия в краката на облегналата се на бастуна си баба Микитка.

— Да бдят боговете над тебе, милостиви синко — започна да вие баба Микитка. — Бъди здрав, благодетелю наш, бъди…

Звънкият смях на Искра заглуши мърморенето на старицата. Елфката весело прехвърли десния си крак през лъка на седлото, бръкна в кесията и със замах хвърли в тълпата шепа монети. Реф и Асе последваха примера й, върху песъчливия път се изсипа истински сребърен дъжд. Кикотейки се, Кайли запрати към навелите се над монетите хора огризката от ябълката си.

— Благодетели!

— Соколчета наши!

— Нека съдбата да е благосклонна с вас!

Тузик не последва другите, не падна на колене, за да изгребва монети от пясъка и кокошите фъшкии. Продължаваше да стои до оградата, гледайки към бавно преминаващите девойки. По-младата, онази със сивите коси, забеляза погледа му и изражението на лицето му. Пусна ръката на остриганата, пришпори коня и налетя на него, принуждавайки го да се залепи за оградата, като едва не го закачи със стремената. Той погледна зелените й очи и потрепери. Толкова злоба и студена омраза имаше в тях!

— Остави го, Фалка! — извика остриганата. Но това беше излишно. Зеленооката бандитка се задоволи с притискането на Тузик до оградата и потегли след Плъховете, без дори да обърне глава.

— Благодетели!

— Соколчета!

Тузик се изплю.

Привечер в селото се изсипаха Черните — будещите ужас конници от форта при Фен Аспра. Звъняха подкови, цвилеха коне, дрънчеше оръжие. Кметът и останалите разпитвани селяни лъжеха като подкупени, насочиха потерята по фалшива следа. Никой не попита Тузик за нищо. Това беше добре.

Когато се върна от пасището и стигна до оградата, чу гласове. Разпозна чуруликането на близначките на майстора на каруци Згарб и ниските фалцети на съседските момчета. И гласа на Миленка. „Играят си“ — помисли си той. Излезе иззад бараката. И застина.

— Милена!

Миленка, единствената му оцеляла дъщеря, неговото слънчице, беше провесила през рамото си завързана с ремък пръчка, изобразяваща меч. Беше разпуснала косите си, към вълнената й шапка беше прикрепено петльово перо, а на шията беше майчината й кърпа. Завързана в удивителна, чудновата панделка.

Очите й бяха зелени.

Тузик никога по-рано не беше бил дъщеря си, никога не беше вкарвал в действие колана си.

Това беше първият път.

На хоризонта просветна, загърмя. Порив на вятъра набразди повърхността на Лента. „Ще има буря — помисли си Милва, — а после ще настъпи дъждовно време. Сипките не са се излъгали.“

Тя пришпори коня. Ако искаше да догони вещера преди бурята, трябваше да побърза.