Огнено кръщение

Седма глава

Децата, заобиколили в кръг странстващия разказвач на приказки Подсвирчо, започнаха да протестират, вдигайки неописуема и хаотична врява. Най-накрая Конор, синът на ковача, който беше най-големият, най-силният и най-смелият, а освен това беше донесъл на разказвача зелев сок и картофи с пръжки, се изяви като представител на общественото мнение.

— Как така?! — възкликна той. — Как така, дядо? Как стига толкова за днес?! Може ли да се прекъсва приказката на такова място? Да ни оставяте в неведение? Искаме да знаем какво е станало по-нататък! Не можем да чакаме, докато наминете пак през селото, защото това може да стане след половин или дори след цяла година! Разказвайте по-нататък!

— Слънцето залезе — каза старчето. — Време е да си лягате, дечица. Ако утре сутринта по време на работа започнете да пъшкате и да се прозявате, какво ще кажат родителите ви? Знам какво ще кажат. Пак им е разказвал приказки до полунощ старият Подсвирчо, напълнил е главите на децата с небивалици, не им е дал да се наспят. Така че когато пак се появи в селото, не бива да му даваме нищо — нито каша, нито питка, нито сланинка, а направо ще го изгоним този дядо, че от неговите приказки никаква полза няма, само неприятности носи.

— Няма да кажат така! — извикаха в хор децата. — Разказвайте още, дядо! Молим ви!

— Хм — промърмори старецът, поглеждайки слънцето, част от което вече се беше скрило зад дърветата на другия бряг на Яруга. — Така да бъде. Но уговорката ни е такава: един от вас ще изтича до вкъщи и ще донесе малко кисело мляко, за да си наквася гърлото. А останалите — помислете за чии съдби да разкажа, защото няма да успея да ви разкажа за всичките, дори и да говоря до сутринта. Трябва да си изберете за кои да бъде днес, и за кои — следващия път.

Децата отново вдигнаха шум, опитвайки се да се надвикат.

— Тихо! — извика Подсвирчо, размахвайки тояжката си. — Казах да изберете, а не да цвърчите като сойки. Е, какво — за кои съдби да разкажа?

— За Йенефер — каза Нимуе, най-малката от слушателите, която наричаха Лакътка заради ръста й. Тя галеше спящата на земята котка. — Разкажете за по-нататъшната съдба на магьосницата, дядо. Как тя е избягала с магия от този кове… ковен на Голо бърдо, за да спаси Цири. Искам да чуя това, защото когато порасна, ще стана магьосница.

— Да бе! — извика Броник, синът на мелничаря. — Избърши си сополите от носа, Лакътке, защото в магьосническото училище не вземат сополанки. А вие, дядо, разкажете не за Йенефер, а за Цири и Плъховете, как са ходели да правят грабежи и са се биели…

— Я тихо — обади се Конор, навъсен и замислен. — Много сте глупави. Ако искаме да чуем още нещо днес, нека да е в някакъв ред. Разкажете ни за Гералт и дружината му, дядо, как са тръгнали край Яруга…

— Аз искам за Йенефер — изписука Нимуе.

— Аз също — обади се Орла, по-голямата й сестра. — Искам за нейната любов с вещера. Как са се обичали! Само че нека завърши щастливо, дядо! Не искам да има смърт, не!

— Тихо, глупачке, на кого му е интересно за любов? Искаме за война, за битки!

— За вещерския меч!

— За Цири и за Плъховете!

— Затваряйте си плювалниците! — изгледа страшно всичките Конор. — Че ще взема пръчката да ви хвърля един бой, дребосъци! Казах: подред. Нека дядото разкаже за вещера, за това как е пътешествал с Лютичето и Милва…

— Да! — изписука отново Нимуе. — За Милва, искам да чуя за Милва! Защото ако не ме вземат за магьосница, ще стана стрелкиня!

— Значи избрахме! — каза Конор. — И точно навреме, че гледайте, дядото е започнал да задрямва, само клюма нос… Ей, дядо! Да не заспите! Разкажете ни за вещера Гералт. От мястото, където дружината спря при Яруга.

— Само че за начало — намеси се Броник, — за да не ни гризе любопитството, дядо, кажете ни поне по малко за останалите. Какво е станало с тях. Така ще ни е по-лесно да чакаме, докато се върнете в селото, за да продължите приказката. Поне накратко разкажете за Йенефер и Цири. Моля ви.

— Йенефер — изсумтя дядо Подсвирчо — с магия изхвърчала от магьосническия замък, наречен Голо бърдо. И цопнала право в морето. Сред океанските бушуващи вълни и острите скали. Но не се страхувайте, деца, това е дреболия за една магьосница. Не се удавила, на островите Скелиге попаднала, съюзници намерила. Защото, видите ли, огромна злоба се надигала в нея към магика Вилгефорц. Сигурна била, че е отвлякъл Цири, и смятала да го намери, жестоко да си отмъсти и Цири да спаси. Това е. Някой ден ще ви разкажа как е станало.

— А Цири?

— Цири продължавала да граби с Плъховете, под името на Фалка скрита. Нравело й се разбойническото житие, защото, въпреки че никой за това не знаел, имало тогава в нея злоба и жестокост — всичко лошо, в човека що се крие, на повърхността излязло и полека-лека над доброто надделявало. О, огромна грешка вещерите в Каер Морхен са направили, когато да убива са я учили! И Цири сеела е смърт, не знаейки, че тя, самата смърт, я следва по петите. Защото страшният Бонхарт на пътя бил и вече я следил. Но за това ще ви разкажа друг път. За вещера послушайте сега.

Децата притихнаха, наобиколиха стареца в тесен кръг. Заслушаха. Свечеряваше се. Дружелюбните през деня коноп, малинак и растящият близо до къщите слез изведнъж се превърнаха в зловеща, мрачна борова гора. Какво ли шумоли в нея? Дали е мишле или страшен огненоок елф? А може би е стрига, или Баба Яга е дошла за децата? Дали волът пристъпва от крак на крак в обора, или това е тропотът на конете на жестоки нашественици, които отново, както преди сто години, преминават през Яруга? Дали това, което прелита над къщите, е прилеп, или може би е вампир, летящ чрез магическо заклинание към далечното море?

— Вещерът Гералт — започна разказвачът, — заедно със своята компания нова, тръгнал към Ангрен, където са блата и борови гори. Тогава още имало е борови гори, сега останали са само в Брокилон… Дружината им тръгнала на изток, нагоре по Яруга, към мочурищата в Черната гора. Отначало им вървяло, ала после, хе-хе… Сега ще ви разкажа за това…

И така се носеше приказката за отдавна отминали, забравени времена. Децата слушаха.

Вещерът седеше на един пън, на ръба на пропаст, от която се разкриваше изглед към блатата и обраслите с тръстика брегове на Яруга. Слънцето залязваше. От тресавището излетя ято жерави и полетя във формата на клин, надавайки крясъци.

„Всичко се обърка — помисли си вещерът, поглеждайки към руините от дърварската колиба и тънката струя дим, издигаща се от огъня на Милва. — Всичко тръгна наопаки. А колко добре започна. Странна беше тази моя компания, но все пак я имах. Имахме цел — близка, реална, конкретна. През Ангрен — на изток, в Каед Дху. Всичко вървеше нормално. Но нещо се обърка. Лош късмет или съдба?“

Жеравите тръбяха сигнала си.

Емиел Регис Рохелек Терзиеф-Годфрой яздеше най-отпред, върху дорестия нилфгардски жребец, придобит от вещера при Армерия. Макар и отначало да се мръщеше на вампира и миризмата му на билки, жребецът бързо свикна и не създаваше повече грижи, отколкото движещата се наблизо Плотка, която риташе в отговор на ухапванията на конските мухи. Зад Регис и Гералт своя Пегас яздеше Лютичето, с превързана глава и с войнствена физиономия. По пътя поетът съчиняваше геройска песен, в бойната мелодия и в римите на която се отразяваха неотдавнашните им приключения. Формата на произведението говореше еднозначно за това, че във всички тези приключения именно авторът и изпълнителят се е оказал най-мъжествен от мъжествените. Процесията приключваше с Милва и Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах. Кахир яздеше отново придобития си дорест жребец и водеше за юздата сив кон, натоварен с част от скромната им екипировка.

Най-накрая излязоха от крайречните блата на малко по-високо разположен сух терен, от чиито хълмове вече можеше да се види блестящата лента на Голяма Яруга, а на север — високите и скалисти подстъпи на далечния масив Махакам. Времето беше прекрасно, слънцето грееше, конските мухи престанаха да хапят и да бръмчат около ушите им. Ботушите и крачолите им бяха изсъхнали. По облените от слънчева светлина склонове се виждаха къпинови храсти, пълни с плодчета, конете започнаха да намират трева, течащите от възвишенията ручеи носеха кристално чиста вода и бяха пълни с пъстърва. Стана възможно да палят огън, когато се мръкне, и дори да присядат около него. Накратко казано, всичко беше прекрасно, и настроението им би трябвало веднага да се оправи. Но не се оправяше. Защо — стана ясно още на един от първите биваци.

— Почакай малко, Гералт — започна поетът, като се оглеждаше и кашляше. — Не бързай към лагера. Аз и Милва искаме да поговорим с теб, тук, насаме. Става въпрос… за Регис.

— Аха. — Вещерът остави на земята наръча сухи съчки. — Започнахте да се страхувате? Време беше.

— Престани — намръщи се Лютичето. — Ние го приехме като приятел, той ни предложи помощта си в търсенето на Цири. Измъкна собствената ми шия от примката, няма да забравя това. Но, по дяволите, усещаме нещо като страх. Учудваш ли се? Ти цял живот си преследвал и убивал такива като него.

— Него не го убих. И нямам намерение да го убивам. Това достатъчно ли ти е? Ако не, то макар и сърцето ми да се къса от жал, не мога да те излекувам от състоянието на страх. Може да звучи парадоксално, но единственият сред нас, който е специалист по лечителството, е именно Регис.

— Нали ти казах, престани — започна да нервничи трубадурът. — Не разговаряш с Йенефер, спести ми заплетеното си красноречие. Просто ми отговори на един прост въпрос.

— Добре, питай. Без заплетено красноречие.

— Регис е вампир. Не е тайна с какво се хранят вампирите. Какво ще стане, ако той здравата огладнее? Да, видяхме как ядеше рибената супа, оттогава се храни заедно с нас — най-нормално, като всеки от нас. Обаче може ли… може ли да сдържи жаждата си? Гералт, трябва ли да те дърпам за езика?

— Той сдържа жаждата си за кръв, макар и да беше близо до теб, когато кръвта ти течеше от главата ти. Бинтова те и дори не си облиза пръстите. А тогава, по време на пълнолунието, когато пихме мандрагорова ракия и преспахме в неговата колиба, имаше прекрасна възможност да се добере до всеки от нас. Ти провери ли случайно дали нямаш следи по шията си?

— Не се подигравай, вещерю — изсумтя Милва. — Ти знаеш повече от нас за вомпирите. Правиш си шегички с Лютичето, тогава отговори на мен. Аз не съм се учила в училище, израснала съм сред пущинаците, невежа съм. Но не съм виновна за това, така че не върви да се надсмиваш над мен. Колкото и да се срамувам да си го призная, мен също мъничко ме е страх от този… Регис.

— Не без основание — кимна Гералт. — Той е един от така наречените висши вампири. Извънредно опасен. Ако ни беше враг, аз също щях да се боя. Но дявол знае защо, той се оказа наш приятел. Именно той ни води към Каед Дху, при друидите, които могат да ни помогнат да получим сведения за Цири. Загубил съм всякаква надежда, затова искам да се възползвам от този шанс и няма да се откажа от него. Затова и се съгласих да пътувам в компанията на вампира.

— Само за това?

— Не. — Той не отговори веднага, но най-накрая се реши да бъде откровен. — Не само за това. Той… Той постъпва много порядъчно и справедливо. В бежанския лагер при Хотла, по време на съда над девойката, той изобщо не се поколеба. Макар и да знаеше, че така ще се издаде.

— Измъкна нажежената подкова от огъня — потвърди Лютичето. — Даже няколко минути я държа в ръка и дори не се намръщи. Никой от нас не би могъл да повтори този фокус дори с печен картоф.

— Той е невъзприемчив към огън.

— Какво друго умее?

— Когато поиска, може да става невидим. Може да омагьосва с поглед, да потапя хората в дълбок сън, както постъпи със стражите в лагера на Висегерд. Може да се превръща в прилеп и да лети като прилеп. Мисля, че може да прави всичко това само нощем, и то когато има пълнолуние. Но може и да греша. Той вече няколко пъти ме изненада, може да има и още някой скрит номер. Подозирам, че е необичаен дори за вампир. Идеално наподобява човек, и то от години. Конете и кучетата могат да усетят истинската му природа, но той ги обърква с миризмата на билките, които винаги носи със себе си. Дори и моят медальон не реагира на него, а би трябвало. Повтарям — той не може да се оценява с обичайните критерии. За останалото го попитайте сами. Той е наш приятел. Между нас не бива да има недоизказани неща, още по-малко пък — взаимно недоверие и страх. Да се връщаме в лагера. Помогнете ми със съчките.

— Гералт?

— Да, Лютиче?

— А ако… Е, питам чисто теоретически… Ако…

— Не знам — отговори вещерът честно и искрено. — Не знам дали бих могъл да го убия. Но наистина предпочитам да не опитвам.

Лютичето се вслуша в съвета на вещера и реши да си изясни неяснотите и да разсее съмненията. Направи го веднага щом тръгнаха на път. И го направи с обичайния за него такт.

— Милва! — извика той изведнъж, без да спира коня си, и гледайки във вампира. — Не можеш ли да избързаш напред с твоя лък и да простреляш някой елен или глиган? Вече ми омръзнаха плодовете и гъбите, рибата и мекотелите. С удоволствие бих изял за разнообразие парче истинско месо. Ти как мислиш, Регис?

— За кое? — вдигна поглед от шията на коня вампирът.

— За месото! — повтори натъртено поетът. — Уговарям Милва да половува. Ти би ли похапнал прясно месо?

— Бих похапнал.

— А прясна кръв би ли пийнал?

— Кръв? — Регис преглътна. — Не. Ако става въпрос за кръв — благодаря. Но вие ако имате желание, не се стеснявайте.

Гералт, Милва и Кахир запазваха мълчание. Тежко, гробовно мълчание.

— Разбирам накъде биеш, Лютиче — изрече бавно Регис. — И ми позволи да те успокоя. Аз съм вампир, наистина. Но не пия кръв.

Мълчанието стана тежко като олово. Но Лютичето нямаше да е Лютичето, ако си беше затраял.

— Май не ме разбра — отвърна той безгрижно. — Нямах предвид…

— Не пия кръв — прекъсна го Регис. — Отдавна. Отучих се.

— Тоест как така си се отучил?

— Просто така.

— Наистина не разбирам…

— Извинявай. Това е личен въпрос.

— Но…

— Лютиче — не издържа вещерът, — това е елементарно. Регис току-що ти каза да млъкваш. Само че се изрази по-учтиво. Така че бъди така добър да си затвориш устата най-накрая.

Но посятото зърно на безпокойство и неувереност покълна и израстна. Когато се спряха за нощуване, атмосферата все още беше тежка и напрегната и не се уталожи дори от пронизаната от Милва при реката тлъста, осемфунтова гъска, която намазаха с глина, изпекоха и изядоха, като оглозгаха дори и най-дребните костички. Заситиха глада си, но безпокойството остана. Разговорът не вървеше, въпреки титаничните усилия на Лютичето. Дрънканиците на поета се превърнаха в толкова очевиден монолог, че най-накрая и той самият забеляза това. И млъкна. Възцарилата се край огъня тишина се нарушаваше само от хрущенето на сеното, което дъвчеха конете.

Въпреки късния час, на никой не му се спеше. Милва грееше вода в окачения над огъня котел и изправяше над парата смачканите пера на стрелите си. Кахир ремонтираше скъсана катарама на ботуша си. Гералт дялкаше с ножа си една тояжка. Регис местеше погледа си от един на друг.

— Е, добре — каза той най-накрая. — Явно това е неизбежно. Предавам се, отдавна трябваше да ви дам обяснение…

— Никой не те кара. — Вещерът хвърли в огъня продължително обработваната тояжка и вдигна глава. — На мен, например, твоите обяснения не са ми нужни. Аз съм старомоден тип, ако подам ръка на някого и го приема като приятел, това за мен значи много повече, отколкото договор, сключен при нотариус.

— Аз също съм старомоден — обади се Кахир, все още наведен над ботуша си.

— А аз изобщо не знам други моди — изрече сухо Милва, пъхайки поредната стрела над вдигащата се от котела пара.

— Не обръщай внимание на дрънканиците на Лютичето — добави вещерът. — Той си е такъв. Не си длъжен да откровеничиш пред нас и да ни обясняваш каквото и да било. Ние също не сме ти доверявали кой знае колко.

— И все пак мисля — усмихна се вампирът, — че ще благоволите да изслушате това, което искам да ви кажа, без изобщо да съм длъжен? Чувствам потребност да съм откровен с хора, на които съм подал ръка и които съм приел като приятели.

Този път никой не възрази.

— Трябва да започна с това — продължи след малко Регис, — че всички опасения, свързани с моята вампирска природа, са напълно неоснователни. Никого не нападам, не се промъквам нощем, за да впия зъби в шията на спящите. И не само в шиите на моите спътници, към които отношението ми е не по-малко старомодно, отколкото тяхното към мен. Аз изобщо не се докосвам до кръв. Изобщо и никога. Отказах се и отвикнах от нея, когато тя се превърна в проблем за мен. Опасен проблем, който не ми беше лесно да разреша.

Той помълча и след малко продължи:

— Проблемът всъщност се появи и стана опасен точно по начина, описан в книгите. Още в младите си години обичах… хм… да излизам и да се развличам в хубава компания и по това не се различавах от повечето си връстници. Знаете как е, нали и вие сте били млади. Но при вас, хората, действа система от забрани и ограничения: родителска власт, наставници, началници и висшестоящи, обичаи, в последна сметка. При нас всичко това го няма. Младежите се ползват с пълна свобода. И създават свои собствени образци на поведение, разбира се, глупави, по юношески наивни. Не пиеш? Що за вампир си тогава? Не пие? Тогава не го канете, разваля забавата. Не исках да им развалям забавата, а перспективата да загубя одобрението на приятелите ми ме плашеше. Така че се забавлявах. Празненства и пируване, гуляи — на всяко новолуние летяхме в селото и пиехме от когото ни паднеше. Най-противна, най-нискокачествена… хм… течност. Нямаше значение от кого пием, стига да има… хм… хемоглобин. Без кръв нямаше никаква забава. Също така никой нямаше смелост да докосне някоя вампирка, ако преди това не пие.

Регис млъкна, замисли се. Останалите също мълчаха. Гералт усещаше, че и на него страшно му се пие нещо.

— Ставахме все по-необуздани — продължи вампирът. — С течение на времето нещата се влошаваха. Като се започнеше — и по три-четири дни не се връщах в гробницата. От съвсем малко количество… течност започвах да губя контрол над себе си, но това не ми пречеше да продължавам да пирувам. Приятелите ми бяха като всички приятели. Някои от тях ми правеха дружески забележки и аз им се обиждах. Други, напротив, ме уговаряха, изкарваха ме от гробницата на гуляй и ми подхвърляха… хм… обекти. И се забавляваха за моя сметка.

Милва, все още заета с оправянето на смачканите пера, измърмори ядосано. Кахир вече беше приключил с поправката на ботуша си и се правеше, че спи.

— После — продължи Регис — се появиха тревожни признаци. Приятелството и забавленията отидоха на заден план. Оказа се, че съвсем спокойно мога да минавам и без тях. Достатъчно ми беше просто да има кръв, дори и да я пия…

— Срещу огледалото? — вметна Лютичето.

— По-лошо — отговори Регис. — Аз не се отразявам в огледалото.

Той помълча известно време.

— Запознах се с една… вампирка. Можеше да бъде, и навярно беше нещо сериозно. Прекратих гуляите. Но не за дълго. Тя ме напусна. А аз започнах да пия двойно повече. Както знаете, отчаянието и обидата са отлични оправдания. На всички им се струва, че разбират. Дори и на мен ми се струваше, че разбирам. А всъщност нагаждах теорията към практиката. Отегчих ли ви? Вече свършвам. Най-накрая направих нещо, което не е правил нито един вампир. Започнах да летя пиян. Веднъж през нощта момчетата ме пратиха в селото за кръв. Не можах да уцеля едно момиче, което беше тръгнало за вода, и се врязах на скорост в стените на кладенеца… Селяните за малко да ме убият, за щастие не знаеха как… Набучиха в мен колове, отсякоха ми главата, поляха ме със светена вода и ме заровиха под земята. Представяте ли си как се почувствах, когато се събудих?

— Представяме си — каза Милва, оглеждайки стрелата си. Всички я погледнаха учудено. Стрелкинята се изкашля и се извърна. Регис незабележимо се усмихна.

— Свършвам вече — каза той. — В гроба имах достатъчно време да обмисля нещата…

— Достатъчно? — попита Гералт. — И колко по-точно?

— Професионално любопитство? — погледна го Регис. — Около петдесет години. Когато регенерирах, реших да се взема в ръце. Не беше лесно, но се справих. Оттогава — нито капка. Не пия.

— Изобщо? — Лютичето се сепна, но любопитството надделя. — Съвсем? Никога? Но нали…

— Лютиче — леко повдигна вежди Гералт. — Опомни се. И помисли. В мълчание.

— Извинявам се — каза поетът.

— Не се извинявай — успокои го вампирът. — А ти, Гералт, не му прави забележки. Любопитството му е разбираемо. В мен, или по-точно в мита за расата ми са въплътени всички човешки страхове. Трудно е да се иска от човек да се освободи от страховете си. Страховете изпълняват не по-малка роля в психиката на човека, отколкото всички останали емоционални състояния. Психиката, лишена от страх, би била увредена.

— Представи си — каза Лютичето, идвайки на себе си, — ти не будиш никакъв страх в мен. Излиза, че съм увреден?

За момент Гералт си помисли, че сега Регис най-накрая ще си покаже зъбите и ще излекува Лютичето от мнимото му увреждане, но грешеше. Вампирът не беше любител на театралните жестове.

— Имах предвид страховете, вкоренени в съзнанието и подсъзнанието — спокойно поясни той. — Моля те, не се обиждай от метафората, но гарванът не се бои от окачените на колове шапка и парцали, след като пребори страха си и кацне. Но е достатъчно вятърът да размърда парцалите, и птицата веднага излита.

— Поведението на гарвана се обяснява с борбата за съществуване — отбеляза Кахир в тъмнината.

— Обяснява се — изсумтя Милва. — Гарванът не се страхува от плашилото, страх го е от човека, защото човекът има камъни и може да го замеря с тях.

— Борба за съществуване — потвърди Гералт. — Само че в човешкия, а не в гарвановия вариант. Благодарим за разяснението, Регис, приемаме го изцяло. Само че престани да ровиш из човешкото подсъзнание. То е една бездна. Милва е права. Причините, поради които хората изпадат в паника, когато видят жадуващ кръв вампир, не са ирационални, а произтичат от стремежа за оцеляване.

— Чувам мнението на специалист. — Вампирът леко се поклони на вещера. — Специалист, чиято професионална гордост не му позволява да взема пари за борба с мними страхове. Както е известно, уважаващият себе си вещер взема пари само за борба с реално и непосредствено заплашващо хората зло. Предполагам, че професионалистът ще благоволи да ни обясни защо вампирът е по-голямо зло от дракона или вълка. Все пак те също имат зъби.

— Може би защото те използват зъбите си само при самоотбрана, но никога — заради забавление, или да преодолеят смущението си от противоположния пол?

— Хората не знаят за това — веднага парира Регис. — Ти го знаеш отдавна, останалите ни приятели го научиха само преди минута. Повечето хора са дълбоко убедени, че вампирите не се забавляват, а пият кръв, само кръв и нищо друго освен кръв, и при това само човешка кръв. А кръвта е животворна течност, загубата й води до отслабване на организма, до загуба на витални сили. Вие разсъждавате така: „Съществото, проливащо кръвта ни, е наш смъртен враг. А същество, което отгоре на всичко и пие кръвта ни, храни се с нея, е двойно по-лошо: то повишава виталната си сила за сметка на нашата. За да процъфтява родът му, нашият род трябва да загине. И най-сетне, такова същество е отвратително още и с това, че макар и ние да знаем за живителната сила на кръвта, ни е противно да я пием.“ Някой от вас би ли тръгнал да пие кръв? Съмнявам се. А има и такива хора, на които им е достатъчно само да видят кръв, и веднага им прилошава или припадат. В някои общества жените за няколко дни от месеца се смятат за нечисти и се изолират…

— Май само при диваците е така — обади се Кахир. — А при вида на кръв припадате само вие, нордлингите.

— Само се лутаме така — вдигна глава вещерът — и свърваме от правия път в дебрите на съмнителна философия. Ти, Регис, смяташ, че на хората щеше да им е много по-лесно, ако знаеха, че виждате в тях не храна, а напитка? Къде виждаш ирационалност на страховете тук? Вампирите пият човешка кръв — този факт не може да се отрече. Човекът, към когото вампирът се отнася като с чаша водка, също губи сили, това е очевидно. Един, така да се каже, „пресушен“ човек напълно губи виталността си. Тоест умира. Извинявай, но страхът от смъртта не е едно и също нещо с отвращението от кръвта. Независимо дали е менструална, или някаква друга.

— Говорите такива умни работи, че чак ми се завива свят — изсумтя Милва. — А цялата ви мъдрост се върти само около едно нещо — какво има под полата на жената. Смотани философи.

— Да оставим за момент символиката на кръвта — каза Регис. — Защото тук наистина митовете се основават на факти. Да преминем към митовете, които не са основани на факти, но въпреки това са широко разпространени. На всеки му е известно, че човек, ухапан от вампир, би трябвало също да стане вампир, ако оцелее. Нали?

— Да — отвърна Лютичето. — Имаше такава балада…

— Запознат ли си с основите на аритметиката?

— Следвал съм всичките седем изкуства. И съм се дипломирал с отличие.

— Във вашия свят след Взаимното проникване на сферите са останали около хиляда и двеста висши вампири. Абсолютните въздържатели, а освен мен има доста такива, компенсират онези, които пият твърде много — както аз навремето. Средностатистическият вампир пие при всяко пълнолуние, защото пълнолунието за нас е празник, който сме свикнали… хм… да поливаме. Като се допитаме до човешкия календар и приемем, че в годината има дванайсет пълнолуния, ще получим теоретичното количество ежегодно ухапани хора, което е равно на четиринайсет хиляди и четиристотин. От Взаимното проникване са минали около хиляда и петстотин години. В резултат на обикновено умножение ще получим, че в настоящия момент на света теоретично трябва да съществуват двайсет и един милиона и шестстотин хиляди вампири. А ако вземем предвид и геометричната прогресия…

— Достатъчно — въздъхна Лютичето. — Нямам сметало, но мога да си представя общото количество. По-точно — не мога да си го представя. Значи заразяването с вампиризъм е глупост и измишльотина.

— Благодаря — поклони се Регис. — Да преминем към следващия мит, твърдящ, че вампирът е човек, който е умрял, но не съвсем. Не изгнива в гроба и не се превръща в прах. Лежи си там свеж и румен, готов да излезе и да започне да хапе. Откъде се е взел този мит, ако не от вашето подсъзнателно и ирационално отвращение към почтените покойници? Оказвате на мъртвите почести и пазите спомена за тях, мечтаете за безсмъртие, в митовете и легендите ви постоянно някой възкръсва, надделява над смъртта. Но когато вашият почтен покойник-прадядо неочаквано излезе от гроба и поиска бира, настава паника. И нищо чудно. Органичната материя, в която се прекратят жизнените процеси, се разлага. Външните прояви на това разложение не са особено привлекателни. Трупът смърди, превръща се в мърша. Безсмъртният дух, задължителният елемент във вашите митове, с погнуса отхвърля вонящата мърша и се възнася. Той е чист, може спокойно да бъде почитан. Но вие сте успели да измислите такъв отвратителен тип дух, който не излита, не отхвърля останките от тялото си, дори не желае да вони. Това е отвратително и противоестествено! Някой кретен дори е разпространил термина „мъртвяк“, който толкова охотно използвате по отношение на нас.

— Хората са примитивна и суеверна раса — усмихна се леко Гералт. — Трудно им е да разберат добре и да назоват правилно същество, което възкръсва, след като са го надупчили с колове, отсекли са му главата и са го закопали в земята за петдесет години.

— Наистина е трудно. — Вампирът не се обиди на подигравката. — Вашата мутирала раса регенерира крайници, коси и епидермис, но не е способна да приеме факта, че съществуват раси, по-съвършени в това отношение. Но тази неспособност не произлиза от примитивизма ви. Даже напротив: от егоцентризма ви и от убедеността ви в собственото ви съвършенство. Вие смятате всичко, по-съвършено от вас, за отвратителна аберация. А отвратителните аберации вкарвате в митовете. Със социологически цели.

— Нищичко не разбрах от това — обади се спокойно Милва, отмятайки косите от челото си с накрайника на една стрела. — Разбира се, наясно съм, че си говорите за приказки, знам ги и тези приказки, макар да съм глупаво момиче от гората. Чудно ми е, че ти изобщо не се боиш от слънцето, Регис. Това също ли е приказка?

— И още как — потвърди Регис. — Вие вярвате, че вампирите са опасни само през нощта, че първият слънчев лъч ги превръща в прах. В основата на мита, родил се около първобитните огнища, лежи вашата соларност, тоест топлолюбивостта ви и денонощният ритъм, предполагащ дневна активност. За вас нощта е студена, тъмна, враждебна, страшна, пълна с опасности, а изгревът на слънцето означава поредната победа в борбата за оцеляване, нов ден, продължаване на живота. Слънцето донася светлина и топлина, живителните за вас слънчеви лъчи носят гибел за враждебните вам чудовища. Вампирът се разпада на прах, тролът се вкаменява, върколаците престават да са върколаци, таласъмът бяга, където му видят очите. Нощните хищници се връщат в леговищата си и престават да бъдат заплаха. Чак до залез-слънце светът принадлежи на вас. Повтарям и подчертавам: митът е възникнал около древните лагерни огньове. Сега той е само мит, защото вие осветявате и топлите жилищата си; и макар все още да ви ръководи соларният ритъм, вие сте успели да победите нощта. Ние, висшите вампири, също сме се отдалечили от първоначалните си гробници. Завладели сме деня. Аналогията е пълна. Задоволява ли те това обяснение, драга Милва?

— Никак. — Стрелкинята остави стрелата. — Но май разбрах. Уча се. Ще ставам умна. Социология, активоция, струтутуция, върколация. Разправят, че в училищата бият с пръчки. С вас се учи по-приятно. Малко ме боли главата, но задникът ми си е цял.

— Едно нещо не подлежи на съмнение, и това се забелязва лесно — каза Лютичето. — Слънчевите лъчи не те превръщат в пепел, Регис, слънчевата топлина ти влияе толкова малко, колкото и нагорещената подкова, която ти извади от огъня с гола ръка. Обаче ако се върнем към твоите аналогии, за нас, хората, денят винаги ще си остане естественото време за активност, а нощта — естественото време за отдих. Такова е физическото ни устройство — през деня, например, виждаме по-добре, отколкото нощем. Изключение е Гералт, който винаги вижда еднакво добре, но той е мутант. А при вампирите това също ли е било резултат на мутация?

— Може и така да се каже — съгласи се Регис. — Макар и да смятам, че мутация, разтеглена достатъчно дълго във времето, престава да бъде мутация, а се превръща в еволюция. Но това, което ти каза за физическото устройство, е много точно. Приспособяването към слънчевата светлина е било печално необходимо за нас. За да оцелеем, е трябвало да наподобяваме на хората в това отношение. Мимикрия, бих казал. Впрочем, имаща последствия. Ако мога да използвам метафора: легнахме в болнично легло.

— Не разбрах.

— Има основания да се смята, че продължителното подлагане на слънчева светлина е смъртоносно. Съществува теория, че след около пет хиляди години светът ще бъде заселен само от лунарни същества, активни нощем.

— Добре, че няма да доживея дотогава — каза Кахир, широко прозявайки се. — Не знам как е при вас, но на мен усилената дневна активност ми подсказва за необходимостта от нощен сън.

— На мен също — протегна се вещерът. — А до изгрева на убийственото слънце са останали само няколко часа. Но преди да ни е повалил сънят… Регис, в рамките на науката и разширяването на знанията, развенчай още някой мит за вампирите. Обзалагам се, че е останал поне един.

— Именно — кимна вампирът. — Още един. Последният, съвсем не най-маловажният. Това е мит, продиктуван от вашите сексуални фобии.

Кахир тихо прихна.

— Оставих мита за накрая — Регис измери нилфгардеца с поглед, — и тактично не бих споменавал за него, но Гералт сам поиска, така че нямам причини да ви го спестявам. Най-силните страхове на хората са на сексуална основа. Девойка, губеща съзнание в прегръдките на смучещ кръвта й вампир, младеж, подлуден от действията на вампирка, обсипваща с целувки тялото му. Така си ги представяте тези неща. Орално насилие. Жертвата на вампира се парализира от страх и вампирът я принуждава да прави орален секс. По-точно — отвратителна пародия на орален секс. А в секса, изключващ продължаване на рода, има нещо противно.

— Говори за себе си — изсумтя вещерът.

— Акт, завършващ не със зачатие, а със задоволяване и смърт — продължи Регис. — Вие сте направили от това зловещ мит. Сами мечтаете подсъзнателно за нещо подобно, но ви отвращава мисълта, че можете да дадете нещо такова на партньора или партньорката си. Така че митологичният вампир прави това вместо вас, израствайки по този начин до очарователен символ на злото.

— Не ви ли казах? — възкликна Милва, веднага след като Лютичето й обясни какво е имал предвид Регис. — Не се говори за нищо друго, само за едно. Уж се започва с умни приказки, а все се стига до задника!

Тръбенето на жеравите в далечината поутихна.

„На следващата сутрин — спомни си вещерът — вече в много по-добро настроение, потеглихме на път. И тогава, съвсем неочаквано, отново ни застигна войната.“

Преминаваха през обрасла с храсти борова гора, практически безлюден и стратегически маловажен район, който едва ли можеше да привлече агресорите. Макар от имперските земи да ги разделяше само Голяма Яруга, тази граница не беше лесна за преодоляване. Затова и изненадата им беше толкова голяма.

Проявите на войната не бяха толкова ефектни, колкото в Бруге и Соден, където нощем хоризонтът сияеше от зарева, а денем стълбове от черен дим пронизваха небесната синева. Тук, в Ангрен, не беше толкова зрелищно. Беше по-зле. Пътниците внезапно забелязаха стадо гарвани, кръжащи над гората с диви крясъци, а скоро се натъкнаха и на труповете. Макар и те да бяха с разкъсани дрехи и невъзможни за разпознаване, по тях си личаха безпогрешни признаци за насилствена и жестока смърт. Тези хора бяха убити в бой. И не само. Повечето трупове лежаха в храстите, но някои, зверски осакатени, висяха от клоните на дърветата, овесени за крака или ръце; други подаваха овъглените си крайници от угаснали клади, или стърчаха от колове. И воняха. Целият Ангрен изведнъж започна да смърди със зловещата, отвратителна миризма на варварство.

Скоро се наложи да се крият в деретата и в храсталаците, защото отляво и отдясно, отпред и отзад земята се разтресе от тропота на копита на кавалерийски коне. И все нови и нови отряди минаваха покрай укритията им, вдигайки прах.

— Отново — поклати глава Лютичето. — Отново не знаем кой с кого се бие и защо. Отново не знаем кой е зад нас, кой е пред нас и накъде са тръгнали. Кой напада и кой отстъпва. По дяволите! Не помня дали съм ви го казвал, но войната винаги ми е приличала на обхванат от пожар бордей…

— Казвал си го поне стотина пъти — прекъсна го Гералт.

— За какво се бият тук? — изплю се поетът. — За безплодната земя и пясъците? Защото в тази прекрасна страна няма нищо друго!

— Сред онези, които лежаха в храсталака, имаше и елфи — обади се Милва. — Тук бродят отряди на Scoia’tael, винаги са бродели. Оттук минава пътят на доброволците, които отиват от Дола на Блатхан и Сините планини към Темерия. Някой е решил да прегради този път. Така ми се струва.

— Не е изключено темерийската армия да организира тук засади на „катериците“ — съгласи се Регис. — Но войските в района ми се виждат твърде много. Подозирам, че и нилфгардците са се прехвърлили през Яруга.

— Аз също подозирам това — леко се намръщи вещерът, наблюдавайки каменното изражение на Кахир. — По труповете, които видяхме сутринта, имаше явни следи от нилфгардските методи за водене на война.

— И едните, и другите са една стока — промърмори Милва, неочаквано защитавайки младия нилфгардец. — И няма какво да се мръщиш на Кахир, защото сега и двамата сте еднакви и ви свързва една и съща участ. Него го чака смърт, ако попадне в ръцете на Черните, а и ти наскоро едва успя да избегнеш темерийското бесило. Какво има да гадаем какви войски са пред нас, какви — зад нас, кои са чужди и кои са свои, кои са добри и кои — лоши? Отсега нататък всичките са ни неприятели, независимо какви цветове носят.

— Права си.

— Интересно — каза Лютичето, когато на следващия ден отново се бяха притаили в едно дере, изчаквайки да премине поредната кавалкада. — Войската галопира по хълмовете така, че земята се тресе, а отдолу, от Яруга, се чуват брадви. Дървари си секат гората, сякаш нищо не е станало. Чувате ли?

— Може и да не са дървари — замисли се Кахир. — Дали и това не е армия? Някакви сапьорски дейности?

— Не, това са дървари — обади се Регис. — Явно нищо не може да ги откаже от добива на ангренско злато.

— Какво злато?

— Вгледайте се в тези дървета. — Вампирът за пореден път заговори с тона на всезнаещ мъдрец, който поучава несъобразителни деца. Случваше се да използва този тон доста често, което малко дразнеше Гералт.

— Тези дървета — продължи Регис — са кедри, явори и ангренски борове. Много ценен материал. Тук навсякъде се секат дърва, които се товарят в салове и се превозват надолу по реката. Брадвите звънтят ден и нощ. Войната, която виждаме и чуваме, придобива смисъл. Нилфгард, както знаете, владее устието на Яруга, Цинтра и Верден, както и Горен Соден. А в този момент — вероятно Бруге и част от Долен Соден. Това означава, че плаващият от Ангрен дървен материал вече снабдява имперските дъскорезници и корабостроителници. Следователно северните кралства се опитват да спрат извозването на дървен материал, а нилфгардците, напротив — искат да секат и превозват колкото се може повече.

— А на нас, както обикновено, не ни върви — поклати глава Лютичето. — Защото пътуваме към Каед Дху, точно през средата на Ангрен и през тази „дървена“ война. По дяволите, няма ли някой друг път?

„Същия въпрос — спомни си вещерът, гледайки залязващото над Яруга слънце — зададох и аз на Регис, веднага щом тропотът на копита утихна в далечината, всичко наоколо се успокои и ние най-накрая можехме да продължим по пътя си.“

— Друг път до Каед Дху? — замисли се вампирът. — За да заобиколим хълма и да избегнем маршрута на войската? Да, има такъв път. Но не е много удобен и безопасен. И е по-дълъг. Обаче гарантирам, че там няма да попаднем на войска.

— Разказвай.

— Можем да свърнем на юг и да опитаме да преминем през падината в завоя на Яруга. През Исгит. Знаеш ли Исгит, вещерю?

— Знам го.

— Преминавал си някога през широколистните гори?

— Да.

— Спокойствието в гласа ти — изкашля се вампирът — подсказва, че одобряваш идеята. Е, ние сме петима, включително вещер, войник и стрелкиня. Опит, два меча и лък. Твърде малко, за да се справим с нилфгардски разезд, но за Исгит трябва да е достатъчно.

„Исгит — помисли си вещерът. — Трийсет и няколко квадратни мили блата и тресавища, изпъстрени с езерца. И мрачни широколистни гори със странни дървета. Стволовете на някои от тях са покрити с люспи, а дънерите им са като луковици, изтъняващи към върха, към плоските и гъсти корони. Други са ниски и криви, издигат се върху преплетени като пипалата на октопод корени, и от голите им клони висят бради от мъх и изсъхнали блатни лишеи. Брадите постоянно помръдват, но не от вятъра, а от отровен блатен газ. Исгит или Блатняк, но «Смърдяк» би било по-точното наименование.

А в блатата, тресавищата и езерцата, обрасли с водна леща и водна чума, гъмжи от живот. Там живеят не само бобри, жаби, костенурки и водни птици. В Исгит е пълно и с много по-опасни същества, въоръжени с щипки, пипала и хващателни крайници, с които могат да ловят, осакатяват, потопяват и разкъсват на парчета. Тези същества са толкова много, че никой никога не е успявал да ги изброи и класифицира. Дори вещерите.“

Той самият рядко беше ловувал в Исгит и изобщо — в Долен Ангрен. Местността беше слабо заселена, малобройните живеещи по бреговете на блатата хора бяха свикнали да гледат на животните като на част от пейзажа. Отнасяха се към тях почтително и рядко им хрумваше да наемат вещери, за да ги унищожават. Рядко, но все пак понякога им хрумваше. Така че Гералт познаваше Исгит и неговите опасности.

„Два меча и лък — помисли си той. — И опит, вещерската ми практика. Заедно трябва да успеем. Особено ако вървя отпред и наблюдавам всичко — гнилите дънери, водораслите, храстите, тревите, дори орхидеите. Защото в Исгит дори орхидеите понякога само изглеждат като цветя, а всъщност се оказват отровни ракопаяци. Ще трябва да държа Лютичето изкъсо, да гледам да не пипа нищо. Още повече, че там има доста растения, които обичат да добавят месо към хлорофиловата си диета. И растения, чиито израстъци, дори и при допир с човешката кожа, действат не по-малко ефективно от отровата на ракопаяка. И газът, разбира се. Отровният газ. Трябва да помисля за превръзки на устата и носа…“

— Е, какво мислиш? — изтръгна го Регис от размислите му. — Одобряваш ли плана?

— Одобрявам го. Да тръгваме.

„Тогава нещо ме накара — спомни си вещерът — да не казвам веднага на останалите за намерението ми да минем през Исгит. И да помоля Регис също да не говори на тази тема. Сам не знам защо протаках. Днес, когато всичко тотално се е объркало, бих могъл да си внушавам, че съм обърнал внимание на поведението на Милва. На проблемите й. На очевидните признаци. Но това нямаше да е истина. Нищо не забелязвах, а онова, което забелязвах, не ме интересуваше. Като последния идиот! И продължавахме да се движим на изток, без да бързаме да завиваме към блатата.

От друга страна, добре, че не избързахме — помисли си той, като извади меча си и докосна с пръст острото като бръснач острие. — Ако още тогава бяхме тръгнали към Исгит, сега нямаше да притежавам това оръжие.“

От разсъмване нито бяха виждали, нито бяха чували някакви войски. Милва яздеше най-отпред, оставила далеч зад гърба си останалите. Регис, Лютичето и Кахир разговаряха.

— Само дано друидите да се съгласят да ни помогнат в тази работа с Цири — безпокоеше се поетът. — Случвало ми се е да срещам друиди, и повярвайте ми, това са саможиви чудаци. Може да се случи така, че изобщо да не пожелаят да разговарят с нас, камо ли да използват магия.

— Регис познава някой в Каед Дху — напомни вещерът.

— Да не датира това познанство отпреди триста-четиристотин години?

— Доста по-отскоро е — отговори вампирът, усмихвайки се загадъчно. — Впрочем, друидите са дълговечни. Постоянно се намират на чист въздух, сред първобитна и девствена природа, и това се отразява прекрасно на здравето им. Дишат с пълни гърди. Лютиче, като пълниш белите си дробове с горски въздух, и ти ще бъдеш здрав.

— От този горски въздух скоро ще ми поникне козина, по дяволите — подхвърли шеговито Лютичето. — Нощем сънувам кръчми, бира и баня. А първобитната природа да я вземат първобитните дяволи, защото много се съмнявам в благотворното й влияние върху здравето, особено психическото. Споменатите друиди са най-добрият пример за това, тъй като не са много наред с главите. Малко са чалнати на тема природа и опазването й. Малко ли пъти съм бил свидетел как са изпращали петиции на властите? Не ловувайте, не сечете дървета, не изхвърляйте отходните води в реките и други подобни дивотии. А върхът на глупостта им се прояви, когато цялата им делегация при крал Ейтан в Цидарис се яви с венци от имел. Аз точно тогава бях там…

— И какво искаха? — поинтересува се Гералт.

— Както знаете, населението на кралство Цидарис се прехранва главно с риболов. Друидите настояваха кралят да използва само мрежи с определена големина на дупките, и сурово да наказва рибари, чиито дупки се окажат по-малки от разрешените. На Ейтан му увисна ченето, а онези с имеловите венци му обясниха, че дупките с такава големина са единственият начин да се предпазят рибните запаси от унищожение. Но кралят ги изведе на терасата, посочи им морето и им разказа как веднъж най-смелият от мореплавателите му плувал два месеца на запад и се върнал, защото водата на кораба свършила, а на хоризонта нямало и следа от суша. И ги попита дали те, друидите, смятат, че може да се свърши цялата риба в такова море. Напълно е възможно, отговориха те, макар че несъмнено морският риболов ще издържи най-дълго като източник на храна, взета направо от природата. Но ще дойде време, когато рибата ще започне да не стига и гладът ще стане проблем. Затова непременно рибарските мрежи трябва да са с големи дупки, за да се ловят по-стари риби и да се пазят малките. Ейтан попита кога, според друидите, ще настъпи този ужасен ден на глад, а те отговориха, че скоро, след около две хиляди години по техните прогнози. Кралят любезно се сбогува с тях и ги помоли да не се притесняват и да дойдат отново след около хиляда години. Тогава щял да помисли над предложението им. Друидите не разбраха шегата и се опитаха да възразят, но бяха изхвърлени през вратата.

— Такива са си те, друидите — потвърди Кахир. — При нас, в Нилфгард…

— Аха! — възкликна триумфално Лютичето. — „При нас, в Нилфгард!“ А вчера, когато те нарекох нилфгардец, така подскочи, сякаш те е ужилил стършел! Може би най-накрая ще решиш какъв си, Кахир?

— За вас си оставам нилфгардец — сви рамене Кахир, — виждам, че нищо не може да ви убеди. Но за да сме точни, трябва да знаете, че в империята нилфгардци се наричат само коренните жители на столицата и близките й околности, намиращи се в Долна Алба. Моят род произлиза от Виковаро, следователно…

— Млъкнете! — обади се неочаквано и не особено любезно яздещата най-отпред Милва.

Всички веднага млъкнаха и спряха конете си, знаейки, че девойката вижда, чува или инстинктивно усеща ако наблизо има нещо, което ще могат да изядат, ако стрелкинята успее да се промъкне и да го уцели със стрела. Милва наистина хвана лъка, но не скочи от седлото. Значи не ставаше въпрос за лов. Гералт се приближи предпазливо.

— Дим — каза тя кратко.

— Не виждам.

— Подуши.

Обонянието не я беше подвело — миризмата на дим беше слаба. Това не можеше да е дим от пожар. Гералт установи, че този дим мирише приятно. Идваше от огън, на който се пече нещо.

— Ще заобиколим ли? — попита тихо Милва.

— Първо ще хвърлим един поглед — каза вещерът, като слезе от кобилата и подаде юздата на Лютичето. — Не е зле да знаем какво заобикаляме. И кой е останал зад гърба ни. Ела с мен. А другите нека почакат в седлата. Бъдете внимателни.

От храстите на края на гората се откри изглед към обширно сечище и наредени на равни купчини отсечени дървета. Тънката струя дим се вдигаше някъде измежду купчините. Гералт се поуспокои — в полезрението им нищо не помръдваше, а между купчините имаше твърде малко място за голяма група хора. Милва също забеляза това.

— Няма коне — прошепна тя. — Това не е армия. Дървари, струва ми се.

— На мен също. Но ще отида да проверя. Скрий се.

Когато той се приближи крадешком, чу гласове. Приближи се. И страшно се учуди. Но слухът не го беше подвел.

— Половин пирог-кръг!

— Малка купа-звънец!

— Гвинт!

— Пас!

— Присъединявам се! Вист! Покажи! О, пфу!

— Ха-ха-ха! Вале с ниски! Загази! Бая ще се озориш, трябваше да си пазиш малката купа!

— Ще видим. Играя валето. Какво, взе ли? Ех, Язон, изигра го като последния новак!

— Защо не игра дамата, нещастник! Като ще взема пръчката…

Може би вещерът щеше да продължи да дебне — в края на краищата, гвинт можеше да играе кой ли не, пък и Язон не е от редките имена. Но измежду възбудените гласове на картоиграчите изведнъж се промъкна едно добре познато цвърчене:

— Ма-а-амка му!

— Здравейте, момчета! — Гералт излезе иззад купчината дърва. — Радвам се да ви видя. При това сте в пълен състав, даже и с папагала.

— По дяволите! — От смайване Золтан Чивай изпусна картите, след което толкова бързо скочи на крака, че застаналият върху рамото му Фелдмаршал Дуда заудря с криле, и извика уплашено: — Проклет да съм, това е вещерът! Или е мираж? Пърсифал, виждаш ли същото, което и аз?

Пърсифал Шутенбах, Мънро Бруис, Язон Варда и Фигис Мерлуцо заобиколиха Гералт и здравата му смачкаха дясната ръка с ръкостисканията си. А когато иззад купчините от дърва се появи и останалата част от дружината, буйната радост се усили още повече.

— Милва! Регис! — завика Золтан, прегръщайки всички подред. — Лютичето — жив, макар и с превръзка на главата! И какво ще кажеш, загубен музиканте, за поредната мелодраматична баналност? Така става в живота, това не ти е поезия! И знаеш ли защо? Защото не се поддава на критика!

— А къде е Калеб Стратън? — огледа се Лютичето.

Джуджетата веднага млъкнаха и посърнаха.

— Калеб — каза най-накрая Золтан, подсмърквайки — спи в земята, под една бреза, далеч от любимите си върхове и планината Карбон. Когато Черните ни застигнаха при Ина, той тичаше твърде бавно, не успя да достигне гората… Удариха го с меч по главата, а когато падна, го прободоха с копие… Е, по-весело, де, ние вече го оплакахме, стига толкова! Трябва да се радваме. Ето, вие сте се измъкнали всичките от суматохата в лагера. Ха, даже дружината се е увеличила, както виждам.

Кахир наведе глава под внимателния поглед на джуджето, но не се обади.

— Е, сядайте — покани ги Золтан. — Ние тук си печем овчица. Натъкнахме се на нея преди два дни, беше самотна и тъжна, и не позволихме да загине от лоша смърт — от глад или във вълча паст. Милостиво я заколихме и сега я печем. Сядайте. А теб, Регис, ще те помоля за минутка да дойдеш настрани. И теб, Гералт.

Зад близката купчина от дърва седяха две жени. Едната кърмеше бебе и при вида на приближаващите се мъже се извърна срамежливо. Наблизо една девойка, чиято ръка беше омотана с не особено чисти парцали, си играеше в пясъка с две деца. Вещерът я позна веднага, след като тя вдигна към него мътните си, равнодушни очи.

— Отвързахме я от каруцата, която вече гореше — поясни джуджето. — Още малко — и щеше да свърши по същия начин, както искаше онзи проклет жрец. Тя все пак мина през Изпитанието с огън. Огънят я лизна, поопече й месото. Е, превързахме я, колкото можахме, намазахме я с лой, но това не е достатъчно. Фелдшере, ще можеш ли…

— Веднага.

Регис понечи да развърже парцалите, но девойката запищя, отстъпи и прикри лицето си със здравата си ръка. Гералт се приближи, за да я хване, но вампирът го спря с жест. Погледна втренчено в безумните очи на девойката и тя веднага се успокои, омекна. Главата й се отпусна върху гърдите й. Дори не потрепна, когато Регис внимателно махна мръсната превръзка и намаза обгорената ръка с мехлем с остра и странна миризма.

Гералт се извърна, погледна към жената и децата, а после — и към джуджето. Золтан се изкашля.

— Натъкнахме се на жената — поясни той шепнешком — и на двете деца тук, в Ангрен. Бяха се изгубили, уплашени и гладни, затова ги взехме с нас да се грижим за тях. Така се получи.

— При теб все така се получава — леко се усмихна Гералт. — Ти си непоправим алтруист, Золтан Чивай.

— Всеки си има някакви недостатъци. Ето ти, например, все така бързаш да спасиш твоето девойче.

— Все така. Макар че нещата се усложниха.

— Заради нилфгардеца, който преди те следеше, а сега се е присъединил към компанията?

— Отчасти. Золтане, откъде са бегълците? От кого бягаха? От Нилфгард или от „катериците“?

— Трудно е да се каже. Децата не знаят нищо, жените не са особено разговорчиви и странят от нас, неясно защо. Ако изругаеш или се оригнеш пред тях, целите пламват… Няма значение. Но срещнахме и други бежанци, дървари, и от тях знаем, че тук се вихри Нилфгард. Като че ли са старите ни познати — разездът, който е дошъл от запад, откъм Ина. Но май има и групи, дошли от юг. През Яруга.

— А с кого се бият?

— Това е загадка. Дърварите говореха за армия, предвождана от някаква Бяла кралица. И тази кралица здравата бие Черните. Изглежда, даже се прехвърля от другата страна на Яруга с войската си и бушува с огън и меч из имперските земи.

— Що за войска е това?

— Нямам никаква представа — почеса се Золтан по ухото. — Разбираш ли, тук всеки ден минават разни въоръжени отряди, но ние не ги питаме какви са. Крием се в храстите…

Разговорът им беше прекъснат от Регис, който се бе справил с изгорената ръка на девойката.

— Превръзката трябва да се сменя всеки ден — каза той на джуджето. — Ще ви оставя мехлем и бинт, който не залепва за раната.

— Благодаря, фелдшере.

— Ръката й ще заздравее — каза тихо вампирът, гледайки вещера. — С времето дори белегът ще изчезне от младата й кожа. Но с главата й нещата са по-зле. Това не се лекува с моите мехлеми.

Гералт мълчеше. Регис избърса ръцете си с парцал.

— Съдба или проклятие — прошепна той. — Да умееш да чувстваш болестите в кръвта, всички болести, и да не си в състояние да ги излекуваш…

— Е — въздъхна Золтан, — да лекуваш кожата е едно, но увредения разум никой не може да го оправи. Само можеш да се грижиш за болния… Благодаря за помощта, фелдшере. Ти, виждам, също си се присъединил към компанията на вещера?

— Така се получи.

— Хм — поглади брадата си Золтан. — И къде сте тръгнали да дирите Цири?

— Отиваме в Каед Дху, в друидския кръг. Надяваме се друидите да ни помогнат.

— Отникъде няма помощ — обади се със звънък, металически глас седналата при близкия куп дърва девойка с превързаната ръка. — Отникъде няма помощ. Само кръв. И огнено кръщение. Огънят пречиства. Но и убива.

Регис хвана здраво за ръката изумения Золтан и му нареди с жест да мълчи. Гералт, който знаеше, че това е хипнотичен транс, не се обаждаше и не помръдваше.

— Който кръв е проливал и кръв е пил, с кръв ще заплати — говореше девойката, без да вдига глава. — Няма да минат и три дни, и едно ще умре вътре в друго, и тогава ще умре нещо във всеки. Малко по малко ще умират, малко по малко… А когато накрая се протрият подметките железни и пресъхнат сълзите, тогава ще умре последното, което е останало. Ще умре дори онова, което никога не умира.

— Говори — каза тихо и нежно Регис. — Говори, какво виждаш?

— Мъгла. Кула в мъглата. Това е Кулата на лястовицата… При езеро, сковано от лед.

— Какво друго виждаш?

— Мъгла.

— Какво чувстваш?

— Болка…

Регис не успя да зададе следващия въпрос. Девойката тръсна глава, закрещя диво, заплака. А когато вдигна очи, в тях наистина имаше само мъгла.

„Золтан — спомняше си Гералт, все още шарейки с пръсти по покритото с руни оръжие — след историята с девойката се изпълни с уважение към Регис и изостави фамилиарния тон.“ Двамата изпълниха молбата на Регис и не казаха на останалите нито дума за странното явление. Вещерът не се обезпокои особено. На него вече му се беше случвало да вижда подобни трансове и той общо взето предполагаше, че дрънканиците на хипнотизираните не са пророчества, а повтаряне на уловените мисли и подсъзнателни внушения на хипнотизатора. Наистина, сега не ставаше въпрос за хипноза, а за вампирска магия, и Гералт не се интересуваше особено какво друго от мислите на Регис би уловила омагьосаната девойка, ако състоянието й на транс беше продължило.

Половин ден пътуваха заедно с джуджетата и техните подопечни. После Золтан Чивай извика вещера настрани.

— Трябва да се разделим — каза той направо. — Решихме го, Гералт. На север вече се синее Махакам, а тази долина води направо към планините. Стига толкова приключения. Достатъчно. Връщаме се към своите. Към планината Карбон.

— Разбирам.

— Радвам се да го чуя. Желая ти щастие — на теб и на спътниците ти. Странна компания, осмелявам се да отбележа.

— Те искат да ми помогнат — изрече тихо вещерът. — За мен това е нещо ново. Затова реших да не се опитвам да си изяснявам подбудите им.

— Умно. — Золтан свали от рамото си своя сихил в лакирана ножница, омотана с котешки кожи. — Ето, вземи. Докато още не сме тръгнали по различни пътища.

— Золтане…

— Не казвай нищо, вещерю, а го вземай. Ние ще изчакаме края на войната в планините, за какво ми е това желязо? Но ще ми бъде приятно понякога на чаша бира да си спомням, че изкованият в Махакам сихил е попаднал в добри ръце и служи за добри дела. Няма да се опозори. А ти, когато с това острие съсичаш онези, дето са навредили на твоята Цири, съсечи поне един и заради Калеб Стратън. И си спомни за Золтан Чивай и ковачниците на джуджетата.

— Можеш да си сигурен. — Гералт взе меча, сложи го на гърба си. — Можеш да си сигурен, Золтан Чивай. Доброто, честността и справедливостта завинаги остават в спомените.

— Наистина — присви очи джуджето. — Затова и няма да забравя нито теб, нито мародерите на горската поляна, нито Регис и подковата в огъня. Що се отнася до взаимността и искреността…

Той понижи глас, изкашля се, изхрачи се и се изплю.

— Ние ограбихме един търговец при Дилинген, Гералт. Богаташ, натрупал състоянието си с хевкарска търговия. Когато натовари скъпоценностите и златото си на каруцата и избяга от града, ние му устроихме засада. Защитаваше като лъв имуществото си, викаше за помощ, така че го ударих няколко пъти с боздугана в главата и той стана спокоен и тихичък. Помниш ли сандъка, който носехме, после возихме във фургона и накрая зарихме в земята при река О? Там беше хевкарското имане. Ограбената плячка, с помощта на която смятаме да изградим бъдещето си.

— Защо ми казваш всичко това, Золтане?

— Защото, както ми се струва, ти неотдавна се подведе по измамна външност. Това, което приемаше за добро и справедливо, се оказа подлост и злодейство, скрити зад красива маска. Ти лесно можеш да бъдеш измамен, вещерю, защото не се опитваш да си изясняваш подбудите на хората. Но аз не искам да те мамя. Така че не гледай тези жени и деца, не смятай стоящото пред теб джудже за справедливо и благородно. Пред теб стои бандит, грабител, а може би и убиец. Защото не е изключено и удареният от мен хевкар да е издъхнал в канавката край дилингенския път.

Той мълча дълго, гледайки далечните, потънали в облаци планини на север.

— Е, всичко хубаво, Золтане — каза най-накрая Гералт. — Може да има сили, в чието съществуване постепенно започвам да се съмнявам, но те ще ни позволят да се срещнем отново някой ден. Бих искал това да стане. Искам да те запозная с Цири, искам и нея да запозная с теб. Но дори и това да не се случи, знай, че няма да те забравя. Всичко хубаво, джудже.

— Ще ми подадеш ли ръката си? На мен, разбойника и бандита?

— Без колебание. Защото сега не е толкова лесно да се излъжа, колкото беше някога. И макар и да не търся подбудите, постепенно се уча на изкуството да поглеждам под маските.

Гералт замахна със сихила и разсече на две прелитащата покрай него пеперуда.

„След раздялата със Золтан и групата му — припомни си той — се натъкнахме в горите на група пътуващи селяни. Част от тях се разбягаха, когато ни видяха, други бяха спрени от Милва, която ги заплаши с лъка. Оказа се, че доскоро са били нилфгардски пленници. Бяха ги принудили да секат кедри, но няколко дни по-рано някакъв отряд нападнал стражите им и ги освободил. Сега се връщаха по домовете си. Лютичето много искаше да изясни кои са освободителите им и се зае да ги разпитва задълбочено.“

— Тези войни — повтори селянинът — служат на Бялата кралица. Громят Черните, и то как! Разправят, че са като горили в тила на врага…

— Като какво?

— Нали казах — като горили.

— Горили, по дяволите! — Лютичето се намръщи и махна с ръка. — Ох, хора, хора… Попитах какви знаци носеше армията им.

— Най-различни, господине. Особено конните. А пехотата — някакви червени.

Селянинът взе един клон и нарисува върху пясъка ромб.

— Ромб? — учуди се запознатият с хералдиката поет. — Не темерийската лилия, а ромб — емблемата на Ривия. Интересно. До Ривия оттук има поне двеста мили. Да не говорим, че армиите на Лирия и Ривия са напълно унищожени в битките в Дол Ангра и при Алдерсберг, а страната е окупирана от Нилфгард… Нищо не разбирам!

— Това е нормално — отсече вещерът. — Стига приказки. Да тръгваме.

— Ха! — извика поетът, който продължаваше да размишлява върху получената от селяните информация. — Сетих се! Не горили, а гериласи! Партизани! В тила на врага, разбирате ли?

— Разбираме — кимна Кахир. — С други думи, на тези територии действат партизани на нордлингите. Някакви подразделения, явно сформирани от остатъците от войските на Лирия и Ривия, разбити в средата на юли при Алдерсберг. Чувал съм за тази битка, когато бях при „катериците“.

— Смятам тази новина за утешителна — заяви Лютичето, горд с това, че точно той беше успял да разреши загадката с горилите. — Дори и селяните да са объркали хералдическите знаци, мисля, че най-вероятно си нямаме работа с темерийските войски. Не мисля, че до ривийските гериласи вече е достигнала новината за двамата шпиони, успели по тайнствен начин да избягат от бесилото, приготвено им от маршал Висегерд. Ако се натъкнем на тези партизани, имаме шанс да се измъкнем.

— Можем да разчитаме на това — каза Гералт, успокоявайки хвърлящата къчове Плотка, — но честно казано, предпочитам да не ги срещаме.

— Но нали това са твои сънародници, вещерю — каза Регис. — Нали ти казват Гералт от Ривия?

— Едно уточнение — каза вещерът. — Аз самият се нарекох така, защото звучи по-красиво. Име с такова допълнение предизвиква по-голямо доверие в клиентите ми.

— Разбирам — усмихна се вампирът. — Но защо си избрал точно Ривия?

— Теглих клечки, означени с разни звучни наименования. Наставникът ми ме посъветва да постъпя така. Не в самото начало, а след като упорито настоявах да се наричам Гералт Роджър Ерик ду Хауте-Белегарде. Весемир реши, че това е смешно, претенциозно и звучи идиотски. Изглежда, имаше право.

Лютичето прихна, поглеждайки многозначително вампира и нилфгардеца.

— Моето многосъставно име — отговори леко засегнат Регис — е истинско. Отговарящо на вампирските традиции.

— Моето също — побърза да поясни Кахир. — Мавр е името на майка ми, а Дифрин — на прадядо ми. Не виждам тук нищо смешно, поете. Интересно как ли се казваш ти? Защото „Лютичето“ явно е прякор.

— Не мога да използвам и издавам истинското си име — отговори загадъчно бардът, гордо вирвайки нос. — Твърде известно е.

— А мен — неочаквано се включи в разговора Милва, която дълго време беше мълчала навъсено — много ме дразнеше, когато ми казваха умалително Мая, Маня или Марилка. Когато някой чуе такова име, веднага си мисли, че може да те шляпне по задника.

Стъмваше се. Жеравите отлетяха, тръбенето им утихваше в далечината. Духащият откъм планините вятър стихна. Вещерът прибра сихила в ножницата.

Това се беше случило същия ден сутринта. А по пладне започна всичко.

„Можеше да се очаква и по-рано — помисли си той. — Но кой от нас, освен Регис, разбираше от такива неща? Естествено, всички бяха забелязали, че Милва често повръща сутрин. Но ние нерядко ядяхме неща, от които ни се обръщаха вътрешностите. Лютичето също повръща един или два пъти, а Кахир по едно време получи такова разстройство, че се уплаши да не е хванал дизентерия. А това, че девойката често слиза от коня и ходи в храстите, го взех за възпаление на пикочния мехур.

Какъв идиот съм бил!

Регис, изглежда, се досещаше. Но си мълчеше. Мълчеше до момента, в който повече не можеше да се мълчи. Когато спряхме при една изоставена дърварска колиба, Милва го повика в гората и двамата дълго разговаряха, на моменти на много висок глас. Вампирът се върна от гората сам. Започна да вари и разбърква някакви билки, после неочаквано повика всички ни в колибата. Започна отдалеч, както винаги, със своя действащ на нервите менторски тон.“

— Обръщам се към всички ви — повтори Регис. — Все пак се превърнахме в дружина и носим колективна отговорност. Нищо не се променя от факта, че най-вероятно сред нас го няма онзи, който носи най-голямата отговорност. Непосредствената, бих казал.

— Говори по-ясно, по дяволите! — ядоса се Лютичето. — Дружина, отговорност… Какво й е на Милва? От какво е болна?

— Това не е болест — каза тихо Кахир.

— Поне не в точния смисъл на тази дума — потвърди Регис. — Девойката е бременна.

Кахир кимна, показвайки, че се е досещал. Лютичето се опули. Гералт прехапа устни.

— В кой месец?

— Отказа да ми съобщи, и то доста грубо, каквито и да било дати, включително и датата на последния й месечен цикъл. Но аз разбирам от тези неща. Това ще бъде десетата седмица.

— Значи можеш да престанеш с патетичните си намеци за непосредствената отговорност — каза мрачно Гералт. — Не е никой от нас. Ако си имал някакви съмнения в това, съм длъжен да ги разсея. Но си напълно прав, когато говориш за колективната отговорност. Сега тя е на всички нас. Изведнъж се превърнахме едновременно в съпрузи и бащи. Слушаме внимателно какво ще каже лекарят.

— Редовно, нормално хранене — започна да изброява Регис. — Никакъв стрес. Здрав сън. А скоро — и край на язденето.

Мълчаха дълго.

— Ясно — каза най-накрая Лютичето. — Имаме проблем, господа съпрузи и бащи.

— И то по-голям, отколкото предполагате — каза вампирът. — Или по-малък. Всичко зависи от гледната точка.

— Не разбирам.

— А би трябвало — промърмори Гералт.

— Тя поиска — обади се Регис след кратко мълчание — да приготвя и да й дам един силен и радикално действащ… медикамент. Смята го за лекарство против грижи. Много е решителна.

— Ти даде ли й го?

Регис се усмихна.

— Без да се посъветвам с другите бащи?

— Лекарството, за което тя моли — обади се тихо Кахир — не е чудотворна панацея. Имам три сестри, знам за какво говоря. Тя май си мисли, че вечерта ще изпие отварата, а на сутринта ще може да тръгне с нас на път. Нищо подобно. Поне десет дни дори не може да си мечтае да се качи на седлото. Трябва да й кажеш това, преди да й дадеш лекарството, Регис. А можеш да й го дадеш едва когато намерим легло за нея. С чисти завивки.

— Разбрах — кимна Регис. — Един глас „за“. А ти, Гералт?

— Какво аз?

— Господа — вампирът ги огледа с тъмните си очи, — не се правете, че не разбирате.

— В Нилфгард — каза Кахир, като се изчерви и наведе глава — по тези въпроси гласът на жената остава решаващ. Никой няма право да влияе на решението й. Регис каза, че жената иска да се възползва от… медикамент. Само заради това, единствено заради това започнах да мисля за предстоящото нещо като за свършен факт. И за последствията от този факт. Но аз съм чужденец и не разбирам вашите… Изобщо не трябваше да се обаждам. Извинете ме.

— За какво? — учуди се трубадурът. — Наистина ли ни вземаш за диваци, нилфгардецо? За примитивни племена, подчиняващи се на някакви шамански табута? Разбира се, че само жената може да вземе решение, това е нейно неотменно право. Ако Милва е решила да…

— Млъкни, Лютиче — обади се вещерът. — Млъкни, много те моля.

— Ти инак ли мислиш? — разпали се поетът. — Искаш да й забраниш или…

— Млъкни, по дяволите, иначе не гарантирам за себе си! Регис, както ми се струва, ти провеждаш сред нас нещо като референдум? Защо? Ти си медикът. Средството, за което тя моли… Да, средство, думата медикамент тук нещо не ми се връзва… Само ти можеш да приготвиш това средство и да й го дадеш. И ще го направиш, ако те помоли отново. Няма да й откажеш.

— Средството вече е готово. — Регис показа едно малко шишенце от тъмно стъкло. — Ако тя ме помоли отново, няма да й откажа. Ако ме помоли отново.

— Тогава за какво става въпрос? За нашето единомислие? За всеобщото одобрение? Това ли очакваш?

— Много добре знаеш за какво става въпрос — каза вампирът. — Прекрасно усещаш какво трябва да се направи. Но щом питаш, ще ти отговоря. Да, Гералт, точно за това става въпрос. Да, точно това трябва да се направи. И не, не аз очаквам това.

— Не можеш ли да говориш по-ясно?

— Не, Лютиче — отговори вампирът. — Вече не мога по-ясно. Още повече, че няма нужда. Нали, Гералт?

— Точно така. — Вещерът опря чело на сплетените си пръсти. — Да, по дяволите, така е. Но защо гледаш към мен? Аз ли трябва да направя това? Но аз не умея. Няма да се справя. Изобщо не съм подходящ за тази роля… Изобщо, разбирате ли?

— Не — отвърна Лютичето. — Изобщо не разбираме. Кахир, ти разбираш ли?

Нилфгардецът погледна Регис, после Гералт.

— Май да — каза бавно. — Така ми се струва.

— Аха — кимна трубадурът. — Аха. Гералт разбра с лекота, на Кахир само му се струва, че разбира. Аз явно се нуждая от разяснения, но първо ми казват да мълча, после чувам, че няма нужда да разбирам. Благодаря. Двайсет години в служба на поезията са достатъчно много, за да съм научил: има неща, които или разбираш и без думи, или няма да разбереш никога.

Вампирът се усмихна.

— Не познавам някой, който би могъл да се изрази по-изящно.

Вече се стъмни напълно. Вещерът се изправи.

„Веднъж се умира — помисли си той. — Това не може да се избегне. Няма какво да отлагам повече. Това трябва да се направи. Трябва — и точка по въпроса.“

Милва седеше сама около малкия огън, който беше разпалила в гората в яма от паднало дърво, далеч от дърварската колиба, в която нощуваха останалите. Тя не потрепна, когато чу стъпките му. Сякаш го очакваше. Само се отмести, правейки му място на поваления дънер.

— Е, и какво? — подхвърли тя рязко, без да очаква отговор. — Забърках ги едни, а?

Той не отговори.

— Не очакваше, когато тръгвахме, а? Когато ме вземаше в компанията си? Мислеше си, че съм груба и глупава селска девойка? Разреши ми да пътувам. Мислеше си: няма да можем да си приказваме за разни мъдрости с нея по пътя, но може да е полезна. Здрава, силна жена, стреля добре с лъка, няма да си протрие задника в седлото, а ако стане напечено, няма да се изпусне в гащите, ще е от полза. А какво се получи — никаква полза, само ядове. Прът в колелото.

— Защо тръгна с мен? — попита той тихо. — Защо не остана в Брокилон? Та нали си знаела…

— Знаех — прекъсна го бързо тя. — Нали бях сред дриадите, а те веднага узнават как са девойките, не можеш да се скриеш от тях. Те узнаха преди мен самата… Но ми се струваше, че слабостта няма да ме обземе толкова бързо. Мислех си, че ще изпия някаква отвара, и няма да забележиш, няма да се досетиш…

— Нещата не са толкова прости.

— Знам. Вампирът ми каза. Твърде дълго отлагах, размишлявах, колебаех се. Сега вече няма да мине гладко…

— Нямах предвид това.

— По дяволите — каза тя след кратко мълчание. — Помисли си само! Излъгах се в Лютичето! Като видях как се перчи, а всъщност е хилав и слаб, несвикнал на труд, реших, че ще се откаже да пътува и ще трябва да го зарежеш. Мислех си: ако ми стане зле, ще се върна с Лютичето. А виж какво стана — Лютичето се държи, а аз…

Гласът й се разтрепери. Гералт я прегърна. И веднага разбра, че това беше жестът, който тя беше очаквала, от който имаше огромна нужда. Твърдостта и грубостта на брокилонската стрелкиня моментално изчезнаха, остана само треперещата, нежна мекота на една уплашена девойка. Но точно тя прекъсна проточилото се мълчание.

— Ти ми каза така и тогава… В Брокилон… Ако се нуждая от опора… Да извикам в нощта… Ти си тук, усещам опора… И все пак ми се иска да извикам… Хей, защо трепериш?

— Нищо. Спомени.

— Какво ще се случи с мен?

Той не отговори. Въпросът не беше отправен към него.

— Татко веднъж ми показа… При нас, край реката, живее една черна оса, която снася яйцата си в жива гъсеница. От яйцата се излюпват оси и изяждат гъсеницата жива… Отвътре… Сега в мен има такова нещо. В мен, вътре, в собствената ми утроба. Расте, постоянно расте и ме яде жива…

— Милва…

— Мария. Аз съм Мария, не Милва. Каква съм аз? Квачка с яйце, не ястреб… Милва, заедно с дриадите, се смееше на полесражението, изваждаше стрели от окървавените трупове — за да не пропадне добрия накрайник! А ако някой още дишаше — ножа в гърлото! Към такава съдба Милва водеше хората чрез предателство и се смееше… Кръвта им крещи сега! Като онези оси тази кръв сега изяжда Мария отвътре. Мария плаща за Милва.

Той мълчеше. Главно защото не знаеше какво да каже. Девойката се притисна по-силно към рамото му.

— Водех към Брокилон отряд „катерици“ — каза тя тихо. — В седмицата преди лятното слънцестоене. Обградиха ни, имаше битка, измъкнахме се седем конници: петима елфи, една елфка и аз. До Лента оставаше половин миля, но зад нас имаше конници, пред нас също, навсякъде бяхме, заобиколени от тъмнина, мъгла, блата… През нощта се притаихме в един върбалак, конете трябваше да отдъхнат, пък и ние. Тогава елфката се съблече безмълвно и легна… А първият от елфите — до нея… Да си тръгна или да се направя, че нищо не виждам? Кръвта ми пулсира в слепоочията, а тя изведнъж казва: „Кой може да знае какво ще стане утре? Кой ще премине реката, и кой ще легне в земята. En’ca minne.“ Така каза: „малко любов“. Само така можело да се победи смъртта. И страха. Те се страхуваха, тя се страхуваше, и аз се страхувах… Така че аз също се съблякох, сложих чула недалеч и легнах върху него… Когато първият ме прегърна, стиснах зъби, защото не бях готова, бях изплашена и суха… Но той беше умен, този елф, нали те само на вид са млади… Беше мъдър… Нежен… Ухаеше на мъх, трева и роса… Към следващия сама протегнах ръце… С желание… Малко любов? Дявол знае колко любов имаше в това, и колко страх, но ми се струва, че страхът беше повече… Защото любовта беше престорена, макар и добра, но все пак престорена, като в пиеса от ония, дето се играят по площадите, защото там, ако актьорите са добри, забравяш кое е престорено и кое е истина. А страхът си го имаше. Истински.

Гералт мълчеше.

— А смъртта все пак не успя да ни победи. На разсъмване убиха двама, докато се доберем до Лента. От онези тримата, които оцеляха, повече не видях никого. Мама ми е казвала, че девойката винаги знае чий плод носи в утробата си… А аз не знам. Аз дори и имената на елфите не знаех, откъде да ги знам? Кажи, откъде?

Той мълчеше. Оставяше прегръдката му да говори вместо него.

— А и за какво ми е да знам? Вампирът вече е направил отварата… Ще ви се наложи да ме оставите в някое село… Не, не казвай нищо, мълчи. Знам какъв си. Ти дори буйната си кобила не изоставяш и не я заменяш за друга, макар и постоянно да се заканваш. Ти не си от тези, които изоставят. Но сега се налага. Просто не мога да остана на седлото. Но знай: когато оздравея, ще тръгна подире ви. Защото искам да намериш твоята Цири, вещерю. Да я намериш с моя помощ и да си я върнеш.

— Значи затова си тръгнала с мен? — каза той, потривайки чело. — Затова…

Тя наведе глава.

— Затова си тръгнала с мен — повтори той. — Тръгнала си, за да ми помогнеш да спася едно чуждо дете. Искала си да се разплатиш. Да платиш дълга си, за който си мислела още тогава, когато си тръгвала с мен… Чуждо дете за своето. И аз обещах да ти помогна в нужда. Но аз не мога да ти помогна, Милва. Повярвай ми, не мога.

Сега тя мълчеше. Но той не можеше да мълчи. Чувстваше, че не бива.

— Тогава, в Брокилон, аз станах твой длъжник и се заклех, че ще се разплатя за този дълг. Неразумно. Глупаво. Ти ми помогна в момент, в който се нуждаех от помощ. Такъв дълг е невъзможно да бъде върнат. Не може да се плаща за нещо, което няма цена. Някои твърдят, че всяко нещо на света си има цена. Това не е вярно. Има неща, които нямат цена, те са безценни. Много е лесно да ги разпознаеш — достатъчно е да ги загубиш — и край, те са изгубени завинаги. Аз самият съм изгубил твърде много. Затова днес не мога да ти помогна.

— Всъщност ти ми помогна — отговори тя много спокойно. — Дори не знаеш колко ми помогна. А сега си върви. Моля те. Остави ме сама. Върви си, докато не си разрушил света ми докрай.

Когато на разсъмване тръгнаха на път, Милва потегли най-отпред, спокойна и усмихната. А когато яздещият подир нея поет Лютичето започна да дрънка на лютнята, започна да подсвирква в такт.

Гералт и Регис затваряха процесията. След дълго мълчание вампирът погледна вещера и се усмихна с одобрение и учудване. Поклати глава. После измъкна от медицинската си торба малко шишенце от тъмно стъкло и го показа на Гералт. Усмихна се отново и запрати шишенцето в храстите.

Вещерът мълчеше.

Когато се спряха да напоят конете, Гералт отведе Регис настрани.

— Плановете се променят — съобщи той сухо. — Няма да минем през Исгит.

Вампирът помълча известно време, пронизвайки го с черните си очи. После каза:

— Ако не знаех, че като вещер те е страх само от реални заплахи, щях да си помисля, че си взел на сериозно дрънканиците на ненормалното девойче.

— Но знаеш, така че помисли логично.

— Наистина. Но искам да обърна вниманието ти върху следното: първо, състоянието на Милва не е болест и не е дефект. Разбира се, девойката е длъжна да се грижи за себе си, но тя е напълно здрава и разумна. Бих казал даже — твърде разумна. Хормоните…

— Остави менторския, снизходителен тон — прекъсна го Гералт. — Започва да ми действа на нервите.

— Това беше първият въпрос от двата, които исках да засегна — напомни му Регис. — А ето го и вторият: когато Милва забележи твоята прекалена загриженост и осъзнае, че се грижиш за нея като квачка за яйце, ще побеснее, а после ще последва стрес, който й е абсолютно противопоказен. Гералт, не искам да съм ментор. Искам да съм рационален.

Вещерът не отговори.

— Има и трети проблем — добави Регис, все още пронизвайки го с поглед. — Към Исгит ни тласка не ентусиазмът ни и жаждата ни за приключения, а необходимостта. Из хълмовете се носи войска, а ние трябва да се доберем до Каед Дху. Стори ми се, че това е спешно. Стори ми се, че за теб е важно колкото се може по-бързо да получиш информация и да хукнеш да спасяваш своята Цири.

— Важно е. — Гералт извърна поглед. — Много е важно. Искам да спася и да си върна Цири. Доскоро мислех, че на всяка цена. Но не. Не и на тази цена. Няма да заплатя тази цена и няма да поема този риск. Няма да минем през Исгит.

— Каква е алтернативата?

— Другият бряг на Яруга. Ще тръгнем срещу течението, далеч от тресавищата. Ще се прехвърлим отново през Яруга при Каед Дху. Ако е трудно, ще отидем при друидите само двамата. Аз ще преплувам, а ти ще прелетиш отгоре във вид на прилеп. Защо ме гледаш така? Нима това, че реките са прегради за вампирите, не е поредният мит? Или греша?

— Не грешиш. Но мога да летя само по пълнолуние.

— До пълнолунието има две седмици. Когато се доберем до нужното място, вече ще е почти пълнолуние.

— Гералт — каза вампирът, като продължаваше да не изпуска вещера от поглед, — ти си странен човек. Пояснявам — това не е в отрицателен смисъл. Е, добре. Отказваме се от Исгит, тъй като е опасен за жени в определени състояния. Ще се прехвърлим на другия бряг на Яруга, което според теб е по-безопасно.

— Умея да оценявам степента на риска.

— Не се съмнявам.

— Нито дума на Милва и останалите. Ако попитат, кажи, че това е част от плана ни.

— Разбира се. Започваме да търсим лодка.

Не се наложи да търсят дълго, а резултатът от издирванията надмина всички очаквания. Намериха не лодка, а голям сал-ферибот. Беше скрит сред върбите и умело замаскиран с клони и тръстика, но го издаде въжето, свързващо го със срещуположния бряг. Намери се и салджия. Когато ги видя, той бързо се шмугна в храстите, но Милва го забеляза и го измъкна за яката, като пътьом сплаши и помощника му, младеж с мощно телосложение и глуповато изражение. Салджията трепереше от страх, очите му шареха като двойка мишки из празен хамбар.

— На другия бряг? — изстена салджията, когато разбра какво се иска от него. — За нищо на света! Там е нилфгардска територия, а сега е военно време! Ако ни хванат, ще ни набият на кол! Няма да ви откарам там. Убийте ме, няма да ви откарам!

— Може да те убием — изскърца със зъби Милва. — А преди това може и да те пребием. Отвори си още веднъж устата — и ще видиш какво можем.

— Военното време — вампирът прободе с поглед салджията, — със сигурност не ти пречи на контрабандата, нали, добри човече? Затова ти е и салът, хитро разположен по-далеч от кралските и нилфгардските постове, нали? Хайде, изкарвай го в реката!

— Така ще е по-разумно — каза Кахир, поглаждайки дръжката на меча си. — Ако се почудиш още, ще се прехвърлим сами, без теб, после ще оставим сала там, и за да си го върнеш, ще се наложи да плуваш жабешката. А така ще преплуваш с нас и ще се върнеш. Един час ще береш страх, после ще забравиш за цялата история.

— А ако се противиш, тъпако — заплаши го отново Милва, — такъв бой ще ти хвърля, че ще ме помниш до зимата.

Изправен пред суровите, не подлежащи на обсъждане аргументи, салджията отстъпи, и скоро цялата дружина беше на сала. Някои коне, особено Плотка, се инатяха и не искаха да се качват, но салджията и глуповатият му помощник явно се бяха сблъсквали с подобна ситуация неведнъж — това си пролича по ловкостта, с която се справиха с упоритите коне. Глупчото гигант завъртя сала с помощта на кормилото и пътуването им през реката започна.

Когато изплуваха в открити води и ги подхвана вятърът, настроението им се подобри. Прехвърлянето през Яруга беше нещо ново, нов етап, свидетелстващ за напредването в придвижването им. Пред тях беше нилфгардският бряг, границата. Изведнъж всички се оживиха. Това се предаде дори на глуповатия помощник на салджията, който изведнъж започна да си подсвирква някаква идиотска мелодия. Гералт също усещаше някаква странна еуфория, сякаш от елшака на другия бряг всеки момент щеше да надникне Цири и да извика радостно, когато го види.

Вместо Цири извика салджията. И то съвсем не радостно.

— Богове! Свършено е с нас!

Гералт погледна накъдето сочеше салджията и изруга. Между елхите на високия бряг заблестяха доспехи, затропаха копита. След миг целият пристан на брега почерня от конници.

— Черни! — извика салджията, пребледнявайки и отпускайки кормилото. — Нилфгардци! Смърт! Спасете ни, богове!

— Дръж конете, Лютиче! — извика Милва, опитвайки с една ръка да извади лъка си от калъфа му. — Дръж конете!

— Тези май не са имперски войски — каза Кахир. — Струва ми се…

Гласът му беше заглушен от виковете на конниците на пристана. И викът на салджията. Глуповатият помощник реагира на вика, като взе брадвата, замахна и с всичка сила я стовари върху въжето. Салджията му помогна с втора брадва. Конниците на пристана видяха това и започнаха да крещят още повече. Няколко души наскачаха във водата. Едни от тях хванаха въжето, други заплуваха към сала.

— Оставете въжето! — развика се Лютичето. — Това не са нилфгардци! Не го сечете…

Но беше твърде късно. Скъсаното въже тежко изпляска във водата, салът се завъртя и течението го подхвана. Конниците на брега нададоха ужасен рев.

— Лютичето е прав — каза навъсено Кахир. — Това не са имперски войски. На нилфгардския бряг са, но не са нилфгардци.

— Разбира се, че не са! — закрещя Лютичето. — Разпознах знаците! Орли и ромбове! Емблемата на Лирия! Това са лирийски гериласи! Хей, хора…

— Скрий се зад борда, глупако!

Поетът, както винаги, вместо да послуша какво му се казва, пожела да узнае каква е работата. И в този момент във въздуха засвистяха стрели. Част от тях с тракане се врязаха в борда на сала, други прелетяха отгоре и паднаха във водата. Две стрели летяха право към Лютичето, но вещерът, вече извадил меча си, скочи и с бързи удари ги отби.

— Велико Слънце! — ахна Кахир. — Отби ги… Отби две стрели! Невероятно! Никога не съм виждал подобно нещо!

— Няма и да видиш! За пръв път в живота си успявам да направя това! Скрийте се зад борда!

Но войниците от пристана прекратиха обстрела, виждайки, че течението носи сала право към техния бряг. Водата се запени от вкарвани в реката коне. Пристанът се изпълни от нови конници. Бяха поне двеста.

— Помагайте! — закрещя салджията. — Хващайте прътовете, благородни господа! Носим се право към брега!

Разбраха веднага какво трябва да направят, а прътовете, за щастие, бяха достатъчно. Регис и Лютичето държаха конете, а Милва, Кахир и вещерът помагаха на салджията и глуповатия му помощник. Салът, оттласнат с пет пръти едновременно, се обърна и увеличи скоростта си, явно насочвайки се към средата на реката. Войниците на брега отново нададоха викове и се хванаха за лъковете. Изсвистяха няколко стрели, един от конете зацвили диво. За щастие подхванатият от течението сал плуваше бързо и се отдалечаваше все повече и повече от брега и от обсега на лъковете.

Вече бяха на средата на реката. Салът се люлееше. Конете пристъпваха и цвилеха, изтръгваха се от вкопчилите се в поводите им Регис и Лютичето. Конниците на брега ревяха и им се заканваха с юмруци. Гералт изведнъж забеляза сред тях ездач на бял кон, който размахваше меч и като че ли раздаваше заповеди. След минута кавалкадата отстъпи към гората и се понесе в галоп по ръба на високия бряг. В крайбрежния храсталак проблясваха ризници.

— Няма да изостанат — изстена салджията. — Знаят, че след завоя течението отново ще ни понесе към техния бряг… Дръжте прътовете готови, господа! Когато ни обърне към десния бряг, трябва да помогнем на лодката да преодолее течението и да акостираме. Иначе лошо ни се пише!

Салът плуваше, леко отклонявайки се към десния бряг, към висок склон, обрасъл с борове. Левият бряг, от който сега се отдалечаваха, стана плосък, с вдаден в реката полукръгъл пясъчен насип. На насипа в галоп излизаха конници и със засилка скачаха във водата. До насипа явно имаше плитчина и конниците навлизаха доста в реката, преди водата да стигне до коремите на конете.

— Ще се приближат на един изстрел разстояние! — прецени мрачно Милва. — Скрийте се.

Отново засвистяха стрели, някои от които се забиха в дъските. Но отбиващото се от плитчината течение бързо понесе сала към остър завой при десния бряг.

— Сега за прътовете! — извика уплашеният салджия. — По-живо, да акостираме, докато не ни е прихванал бързеят!

Но се оказа, че това не е толкова лесно. Течението беше бързо, водата — дълбока, а салът — голям, тежък и трудноподвижен. Отначало изобщо не реагираше на усилията им, докато прътовете не се опряха в дъното. Вече изглеждаше, че усилията им ще имат резултат, когато Милва изведнъж пусна пръта и безмълвно посочи към десния бряг.

— Този път… — Кахир избърса потта от челото си. — Това вече със сигурност са нилфгардци.

Гералт също виждаше, че е така. Конниците, появили се неочаквано на десния бряг, имаха черни и зелени наметала, а конете им бяха с характерните за нилфгардците юзди: Конниците бяха поне стотина.

— Е, сега вече наистина край… — застена салджията. — Майчице, това са Черни!

— За прътовете! — извика вещерът. — За прътовете, и по-бързо! Да се отдалечим от брега!

Задачата отново не се оказа лека. Течението при десния бряг беше силно, салът се носеше под високия склон, над който вече се чуваха виковете на нилфгардците. Когато след минута натискащият пръта Гералт вдигна глава, видя над себе си борови клони. Една изстреляна от върха на склона стрела се заби отвесно в палубата, на две крачки от него. Втората, носеща се към Кахир, той отби с удар на меча.

Милва, Кахир, салджията и помощникът му се отблъсваха вече не от дъното, а от десния бряг, от склона. Гералт захвърли меча, хвана пръта и им помогна, а салът отново започна да се отклонява към средата на течението. Но все още бяха в опасна близост до десния бряг, а по него препускаха преследвачите им. Не бяха успели да се отдалечат много, когато склонът свърши и на плоския, обрасъл с тръстика бряг изскочиха нилфгардците. Във въздуха запяха перата на стрели.

— Скрийте се!

Помощник-салджията изведнъж изруга някак странно й пусна пръта си във водата. Гералт видя окървавения накрайник и четирицаловата стрела, стърчаща от гърба му. Дорестият кон на Кахир се изправи на задните си крака, зацвили, мятайки простреляната си шия, повали Лютичето й скочи зад борда: Останалите коне също цвилеха и се мятаха, салът се тресеше от ударите на копитата им.

— Дръжте конете! — извика вампирът. — Дръжте…

Изведнъж се сепна, падна по гръб на борда, надигна се в седнало положение и наведе глава. От гърдите му стърчеше стрела с черни пера.

Милва видя това. Тя изкрещя диво, хвана лъка, изсипа в краката си стрелите от колчана и започна да стреля. Бързо. Стрела след стрела. Нито една не пропусна целта си.

На брега закипя. Нилфгардците отстъпваха към гората, оставяйки сред тръстиките ранените и убитите. След като се укриха в гората, продължаваха да стрелят, но стрелите вече едва достигаха сала — бързото течение го носеше към средата на реката. Разстоянието беше твърде голямо за нилфгардските лъкове. Но не и за лъка на Милва.

Сред нилфгардците изведнъж се появи офицер с черно наметало, с шлем, на който бяха разперени черни криле. Той крещеше и размахваше боздугана си, сочейки надолу по течението на реката. Милва се разкрачи, вдигна тетивата към крайчеца на устата си и бързо се прицели. Стрелата изсвистя във въздуха, офицерът се изви назад в седлото и увисна в ръцете на подхваналите го войници. Милва отново опъна тетивата и я пусна. Един от придържащите офицера нилфгардци извика сърцераздирателно и се строполи от седлото. Останалите се скриха в гората.

— Майсторски изстрели — обади се спокойно Регис иззад гърба на вещера. — Но по-добре хващай пръта. Все още сме твърде близо до брега, а течението ни носи към плитчина.

Стрелкинята и Гералт се обърнаха.

— Ти си жив? — попитаха те в един глас.

— А вие да не мислехте — вампирът посочи стрелата с черни пера, — че някакво парченце от кол може да ми навреди?

Нямаше време да се чудят. Салът отново се завъртя и заплува по течението. Но на завоя на реката отново имаше пясъчен нанос и плитчина, а на брега стана черно от нилфгардци. Някои влизаха във водата и вдигаха лъковете си. Всички, включително и Лютичето, хванаха прътовете. Скоро прътовете спряха да достигат дъното — течението беше отнесло сала в дълбокото.

— Добре — въздъхна Милва, оставяйки пръта. — Сега вече няма да ни достигнат…

— Един достигна до плитчината! — извика Лютичето. — Готви се да стреля! Скрийте се!

— Няма да уцели — студено прецени обстановката Милва.

Стрелата плесна във водата, на два сажена от сала.

— Отново се прицелва! — извика трубадурът, поглеждайки иззад борда. — Внимание!

— Няма да уцели — повтори Милва, намествайки предпазителя на левия си лакът. — Лъкът му е добър, но от него не става стрелец. Много се горещи. След изстрела скача и се тресе като жена, на която й пълзи охлюв по задника. Дръжте конете, да не ме съборят.

Този път нилфгардецът стреля твърде високо. Стрелата изсвистя над сала. Милва вдигна лъка, разкрачи се, бързо опъна тетивата до бузата си и я пусна нежно, без изобщо да променя позата си. Нилфгардецът рухна във водата като поразен от мълния, течението го понесе. Черното му наметало се изду като мехур.

— Така се прави. — Милва отпусна лъка. — Само че на този му е късно да се учи.

— Останалите идват подир нас. — Кахир посочи десния бряг. — И се обзалагам, че няма да прекратят преследването. Не и след като Милва простреля офицера им. Реката се вие, на следващия завой течението отново ще ни приближи към техния бряг. Те знаят това и ще ни чакат…

— Сега имаме друг проблем — каза салджията, надигайки се от трупа на помощника си. — Сега течението ни носи право към левия бряг. О, богове, обстрелват ни от две посоки… И всичко е заради вас, господа! Тази кръв ще тежи на вашата съвест…

— Затваряй си устата и се хващай за пръта!

На левия, плоския бряг, сега вече се тълпяха, крещяха и размахваха ръце конниците, в които Лютичето беше разпознал лирийски партизани. Гералт отново забеляза белия конник. Не беше сигурен, но му се стори, че това е жена. Светлокоса жена с ризница, но без шлем.

— Какво крещят? — наостри уши Лютичето. — Май нещо за някаква кралица?

Виковете на левия бряг се усилиха. Започна да се чува звънтенето на метал.

— Това е битка — оцени бързо Кахир. — Погледнете. От гората излизат имперски войски. Нордлингите са бягали от тях. А сега са в капан.

— Изходът от капана — Гералт се изплю във водата — е бил салът. Те, изглежда, са искали да спасят поне кралицата си и главните си военачалници, като ги прехвърлят на другия бряг. А ние им откраднахме сала. Ах, не ни обичат сега, не ни обичат…

— А би трябвало — каза Лютичето. — Салът нямаше да спаси никого, а щеше да ги отнесе направо в ръцете на нилфгардците от десния бряг. Ние също трябва да избягваме десния бряг. С лирийците може да се опитаме да се договорим, но Черните ще ни избият безмилостно…

— Носи ни все по-бързо — подхвърли Милва, като се изплю във водата и се загледа надолу. — А дълбочината е средна. Сега и едните и другите могат да ни целунат задниците. Завоите тук не са големи, бреговете са равни и са обрасли с върби. Плуваме надолу по течението на Яруга, няма да ни настигнат. Бързо ще им омръзне.

— Глупости — изстена салджията. — Пред нас е Червената биндуга27… Там има мост. И плитчина. Салът ще затъне. Ако ни изпреварят, ще ни чакат там…

— Нордлингите няма да ни изпреварят. — Регис посочи левия бряг. — Имат си собствени проблеми.

Наистина, на десния бряг се водеше ожесточена битка. Центърът й беше в гората и това си личеше по бойните викове, но на много места черните и разноцветните конници се биеха с мечове в крайбрежната вода, труповете с плясък падаха в реката. Шумът и звънтенето на метал постепенно утихваха, салът величествено, но и доста бързо се носеше надолу по течението.

В храсталака на брега вече не се виждаха брони, не се чуваха звуците на преследване. Гералт беше започнал да се надява, че всичко ще свърши по добър за тях начин, но в този момент видя дървения мост, свързващ двата бряга. Реката под моста беше накъсана от островчета, на най-големия от които се издигаше една от опорите на моста.

— Там навсякъде е плитко — въздъхна салджията. — Само по средата може да се преплува, вдясно от острова. Течението ни носи натам, хващайте прътовете, може да са ни от полза, ако заседнем.

— На моста има войници. — Кахир заслони очите си с длан. — На моста и на биндугата.

Вече всички виждаха тези войници. И всички видяха как от гората зад биндугата изведнъж изскочиха конници с черни и зелени наметала, които нападнаха войниците на моста. Вече можеше да се чуе тътенът на битката.

— Нилфгардци — отбеляза сухо Кахир. — Тези, които ни преследваха. Значи на моста са нордлинги…

— За прътовете! — извика салджията. — Докато се бият, можем да се промъкнем!

Не се промъкнаха. Вече бяха съвсем близо до моста, когато той затрещя от стъпките на бягащи войници. Върху ризниците на войниците имаше бели наметки, украсени с червени ромбове. Повечето носеха арбалети, които сега бяха облегнати на перилата на моста и насочени към приближаващия се сал.

— Не стреляйте, момчета! — закрещя с цяло гърло Лютичето. — Не стреляйте! Ние сме свои.

Войниците не го чуха. Или не искаха да го чуят.

Залпът от арбалетите се оказа с трагични последствия. Една от стрелите прониза салджията, все още опитващ се да управлява сала с помощта на пръта си. Кахир, Милва и Регис своевременно бяха успели да се скрият зад борда. Гералт сграбчи меча си и отби една от стрелите, но те бяха много. Лютичето, който все още крещеше и размахваше ръце, като по чудо не беше уцелен. Но градушката от стрели предизвика истинска касапница сред конете. Резервният сивушко, уцелен от три стрели, рухна на колене. В гърчове падна и враният кон на Милва, строполи се и дорестият жребец на Регис. Улучената в задницата Плотка се изправи на задните си крака и падна зад борда.

— Не стреляйте! — крещеше Лютичето. — Ние сме свои!

Този път го чуха.

Носеният от течението сал със скърцане се вряза в една от плитчините и застина. Всички наскачаха на островчетата или във водата, предпазвайки се от копитата на хвърлящите къчове и мъчещи се в агония коне. Милва беше последна, защото движенията й изведнъж станаха някак странно бавни. „Уцелили са я със стрела“ — помисли си Гералт, виждайки как тя тромаво се прехвърли през борда и падна върху пясъка. Той скочи към нея, но вампирът го изпревари.

— Нещо се скъса в мен — изрече девойката много бавно и много неестествено. А после притисна ръце към слабините си. Гералт видя как крачолите на вълнените й панталони почервеняват от кръв.

— Сипи ми това върху ръцете. — Регис му подаде извадено от торбата му шишенце. — Сипи ми това върху ръцете, бързо!

— Какво й е?

— Помята. Дай ми нож, трябва да разрежа дрехите й. И се отдръпни.

— Не — каза Милва. — Искам да остане.

По бузата й потече сълза.

Мостът над тях трещеше от войнишки ботуши.

— Гералт! — крещеше Лютичето.

Когато вещерът видя какво прави вампирът с Милва, смутено се извърна. Забеляза как по моста се носят войници с бели наметки. От десния бряг, откъм биндугата, все още се чуваха крясъци.

— Бягат! — въздъхна Лютичето, хващайки вещера за ръкава. — Нилфгардците вече са на дясното предмостие! Там все още се води бой, но повечето войници бягат към левия бряг! Чуваш ли? Ние също трябва да бягаме!

— Не можем — стисна зъби вещерът. — Милва пометна. Няма да може да ходи.

Лютичето изруга.

— Значи трябва да я носим — отвърна той. — Това е единствената възможност.

— Не е единствената — каза Кахир. — Гералт, на моста!

— Защо?

— Да спрем бягството. Ако нордлингите удържат поне за малко десния подстъп към моста, може би ще ни се удаде да се измъкнем на левия бряг.

— Как смяташ да спреш бягството?

— Вече съм командвал войски. Хайде — по опората и на моста!

На моста Кахир веднага демонстрира, че наистина има опит и умее да прекратява паниката сред войниците.

— Накъде, кучи синове? Накъде, помияри! — викаше той, подкрепяйки всеки вик с юмручен удар, повалящ тичащите по моста. — Стой! Стойте, проклети негодници!

Някои от бягащите — далеч не всички — се спираха, изумени от крясъците и от проблясването на меча, който развърташе Кахир. Други се опитваха да се промъкнат зад гърба му. Но Гералт също извади меча си и се включи в операцията.

— Къде! — изкрещя той, спирайки с мощен удар един от бягащите. — Къде? Стой! Обръщай се!

— Нилфгард, господине! — извика войникът. — Там е касапница! Пуснете ме!

— Страхливци! — изкрещя качващият се на моста Лютичето с такъв глас, какъвто Гералт изобщо не беше очаквал от него. — Проклети страхливци! Заешки сърца! Бягате, спасявате си кожите? За да изживеете живота си в срам, подлеци!

— По-силни са, господин рицарю, няма да издържим!

— Стотникът е убит… — простена друг. — Десетниците избягаха. Смъртта идва!

— Трябва да се спасяваме!

— Вашите другари — извика Кахир, размахвайки меча — продължават да се бият на предмостието и на биндугата. Всички на бой! Позор за този, който не им се притече на помощ! След мен!

— Лютиче — прошепна вещерът, — слез на острова. Заедно с Регис отнесете Милва на левия бряг. Е, какво стоиш?

— След мен, момчета! — крещеше Кахир, размахвайки меча. — Всички, които вярват в боговете — след мен! Към биндугата! Да ги избием!

Няколко войници подхванаха възгласите с различна степен на решителност. Някои от онези, които бяха избягали, се засрамиха и се върнаха, присъединявайки се към армията на моста. Армия, начело на която се бяха оказали един вещер и един нилфгардец.

Може би тази армия наистина щеше да се хвърли в боя, но в този момент към подходите на моста се втурнаха конници с черни наметала. Нилфгардците пробиха отбраната и нахлуха на моста, по дъските загърмяха подковите на конете им. Част от спрелите се войници отново хукнаха да бягат, друга част нерешително се спряха. Кахир изруга. На нилфгардски. Но никой, освен вещера, не обърна внимание на това.

— Когато започнеш нещо, трябва да го приключиш! — промърмори Гералт, стискайки меча си в ръка. — Да вървим към тях. Трябва да привлечем войниците да ни последват.

— Гералт. — Кахир се спря и го погледна неуверено. — Искаш аз… да убивам своите? Не мога…

— Майната й на тази война! — изскърца със зъби вещерът. — Но тук става въпрос за Милва. Ти се присъедини към дружината ни, сега решавай. Или идваш с мен, или заставаш на страната на онези с черните наметала. Решавай бързо!

— Идвам с теб.

И стана така, че един вещер и един съюзил се с него нилфгардец закрещяха диво, размахаха мечовете си и без да се замислят, се хвърлиха напред; двама спътници, двама приятели, двама съратници — хвърлиха се срещу общ враг, в неравен бой. И това беше общото им огнено кръщение. Кръщение чрез обща битка, ярост, безумие и смърт. Двамата приятели отиваха на смърт. Или поне така си мислеха. Защото нали не можеха да знаят, че няма да умрат в този ден, на този мост над река Яруга. Не знаеха, че им е предопределена друга смърт. На друго място и в друго време.

Нилфгардците имаха на ръкавите си сребърни бродерии, изобразяващи скорпиони. С няколко бързи удара на дългия си меч Кахир уби двама. Гералт съсече други двама със сихила. После скочи на перилото на моста, затича се по него и нападна останалите. Той беше вещер, за него беше дребна работа да запази равновесие, но акробатичният му номер смая нилфгардците и ги завари неподготвени. Те така си и умряха, неуспели да се съвземат от изумлението; изкования от джуджетата меч разсече ризниците им, сякаш са от вълна. Кръвта плисна върху протритите дъски на моста.

Когато видя бойното предимство на предводителите си, отбраняващата моста армия, сега вече увеличила количеството си, поде невъобразим рев, в който си пролича нарастващия й боен дух. И стана така, че онези, които само допреди минута бяха паникьосани бегълци, сега се хвърлиха срещу нилфгардците като разярени вълци, сечейки наляво и надясно с мечовете и брадвите си, мушкайки с копията си, удряйки със сопите и алебардите си. Перилата се срутиха, конете започнаха да падат във водата заедно с черните си ездачи. Ревящата армия се изля на предмостието, продължавайки да тласка пред себе си Гералт и Кахир, случайните си командири, и да не им позволява да направят това, заради което бяха започнали цялата тази история. А те я бяха започнали заради едно-единствено нещо: колкото се може по-бързо да се измъкнат, да се върнат при Милва и да избягат заедно на левия бряг.

На биндугата също кипеше битка. Нилфгардците бяха обкръжили и отрязали от моста войниците, които не бяха избягали и яростно се отбраняваха зад барикада от кедрови и борови дънери. При вида на настъпващата помощ шепата защитници на барикадата нададоха радостен вик. Малко преждевременно. Плътният клин на лирийските войници помете нилфгардците от моста, но сега върху него се посипаха фланговите удари на имперската конница. Ако не беше барикадата и купчините дърва, пречещи и на бягството, и на атаките на кавалерията, пехотата щеше да бъде разбита мигновено. Притиснатите към куповете дърва войници започнаха яростна битка.

За Гералт това беше нещо ново, той не беше запознат с този вид тактически бой. Никаква фехтовка и никаква работа на краката, само хаотично сечене и непрестанни удари, сипещи се от всички страни… Но му помогна това, че той съвсем неочаквано и не напълно заслужено се беше озовал в ролята на командир и сега войниците се биеха за него, прикриваха фланговете му, пазеха му гърба, разчистваха пътя пред него, освобождаваха му място, за да може да замахва и да посича смъртоносно. Но блъсканицата се увеличаваше все повече и повече. Вещерът и армията му вече се биеха рамо до рамо с шепата окървавени и изтощени защитници на барикадата, които бяха предимно наемници-джуджета. Биеха се, обкръжени отвсякъде.

А после пламна огън.

Едната от страните на барикадата, намираща се между биндугата и моста, представляваше огромна купчина от сплетени сухи дърва и клони — непреодолимо препятствие за конете и пехотата. Но сега всичко това пламтеше — някой беше хвърлил там факла. Защитниците отстъпваха, прогонени от горещината и дима. Събрали се накуп, заслепени, пречейки си един на друг, те умираха един след друг под ударите на атакуващите нилфгардци.

Положението спаси Кахир. Благодарение на своя военен опит, той не беше позволил събралите се около него войници да бъдат обкръжени. Беше допуснал да го откъснат от групата на Гералт, но сега се връщаше. Дори се беше сдобил с кон с черен чул, и размахвайки меча си, удари нилфгардците по фланга. След него с див рев в образувалия се проход нахлуха войници с бели наметки с червени ромбове, въоръжени с алебарди и копия.

Гералт направи знака на Аард и удари по пламтящите клони. Не разчиташе на особен ефект, тъй като от няколко седмици не беше употребявал вещерски еликсири. Но все пак имаше резултат. Купчината се взриви и се разпадна, хвърляйки искри.

— След мен! — изрева той, съсичайки висок нилфгардец, катерещ се върху барикадата. — След мен! През огъня!

И тръгнаха, разхвърляйки с копията си все още горящата купчина, разхвърляйки нилфгардските коне с хванати с голи ръце главни. „Огнено кръщение — помисли си вещерът, който сечеше и парираше ударите като полудял. — Трябваше да премина през огъня заради Цири. А вървя през огъня в битка, която изобщо не ме касае. Която изобщо не разбирам. Огънят, който би трябвало да ме пречисти, просто изгаря косите и лицево ми.“

Кръвта, с която беше напръскан, съскаше и се изпаряваше.

— Напред, момчета! Кахир, при мен!

— Гералт! — Кахир помете от седлото му поредния нилфгардец. — Към моста! Пробий си път с твоите хора към моста! Ще организираме отбраната там.

Той не довърши, защото върху него в галоп налетя конник с черен нагръдник, без шлем, с развяващи се окървавени коси. Кахир парира удара на дългия му меч, но падна от вдигналия се на задните си крака кон. Нилфгардецът се наведе, за да го прикове към земята. Но не направи това, не нанесе удара си. Върху нараменника му гореше сребърен скорпион.

— Кахир! Кахир аеп Кеалах! — възкликна той смаяно.

— Мортесен… — В гласа на падналия на земята Кахир имаше не по-малко учудване.

Тичащият до Гералт наемник-джудже с покрита със сажди и обгоряла по краищата си бяла наметка с червени ромбове не се смая, а със замах заби пиката си в корема на нилфгардеца и със силен тласък го свали от седлото. Второ джудже скочи, стъпи с крак върху черния нагръдник на умиращия и заби копието си право в гърлото му. Нилфгардецът захриптя, избълва кръв и задраска с шпорите си по пясъка.

В този момент нещо твърдо и тежко удари вещера в кръста. Коленете му се подкосиха. Той падна, чувайки силен, тържествуващ рев. Видя как конниците с черни наметала се носят към гората. Чуваше как мостът гърми под копитата на носещи се от левия бряг конници, над които се развяваше знаме с орел, заобиколен от червени ромбове.

Така приключи за Гералт голямата битка за моста над Яруга, битка, на която впоследствие хрониките не отделиха нито ред, разбира се.

— Не се безпокойте, уважаеми господине — каза фелдшерът, опипвайки и оглеждайки гърба на вещера. — Мостът е унищожен. Не ни заплашва нападение от другия бряг. Вашите приятели и жената са в безопасност. Тя ваша съпруга ли е?

— Не.

— Ах, а аз си помислих… Винаги е страшно за бременни жени по време на война…

— Мълчете. Нито дума за това. Що за знамена са вашите?

— Не знаете ли за кого се бихте? Изумително, изумително… Това е армията на Лирия. Виждате ли лирийския черен орел и ривийските червени ромбове. Е, готово. Само един удар. Ще ви наболява малко кръстът — и това е. Нищо страшно. Ще оздравеете.

— Благодаря.

— Аз трябва да ви благодаря. Ако не бяхте удържали моста, нилфгардците щяха да ни избият до крак на онзи бряг, бяха ни притиснали към реката. Нямаше да успеем да се измъкнем… Спасихте кралицата! Е, всичко хубаво, господине. Ще тръгвам, че и други ранени се нуждаят от помощ.

— Благодаря.

Седеше на един дънер на биндугата, уморен, измъчен, безразличен към всичко. Сам. Кахир беше изчезнал някъде. Между двете части на разбития мост течаха златистозелените води на Яруга, проблясващи в лъчите на залязващото слънце.

— Това е той, милостива господарке. Позволете да ви помогна да слезете…

— Префтани.

Гералт вдигна глава при звука на крачки, тропането на подкови и скърцането на броня. Пред него стоеше жена с ризница, с много светли коси, като неговите собствени. В следващия момент осъзна, че косите не са руси, а са побелели, макар че върху лицето на жената нямаше забележими признаци на старост. Зрялост — да. Но не и старост.

Жената притискаше към устата си батистена кърпичка с дантелени ръбове. Кърпичката беше цялата в кръв.

— Станете, господине — прошепна на Гералт един от застаналите наблизо рицари. — И отдайте чест. Това е кралицата.

Вещерът стана. Поклони се, превъзмогвайки болката си в кръста.

— Ти ли удърфа мофта?

— Моля?

Жената махна кърпичката от устата си и изплю кръв. Няколко капчици попаднаха върху орнаментния й нагръдник.

— Нейно Величество Меве, кралицата на Лирия и Ривия — каза застаналият до жената рицар с виолетово наметало, — пита вие ли командвахте геройската отбрана на моста над Яруга?

— Май така се получи.

— Полуфило фе! — Кралицата се опита да се засмее, но нищо не излезе. Тя се намръщи, изруга неразбираемо и отново се изплю. Преди да успее да прикрие устата си с кърпичката, Гералт видя грозна рана, забеляза и липсата на няколко зъба.

— Да — каза тя иззад кърпичката, гледайки го в очите. — Някакъф куфи фин ме млафна прафо ф муфрата.

— Кралица Меве — съобщи високопарно човекът с виолетовото наметало — се биеше в първите редици, като мъж, като рицар, срещу превъзхождащите сили на нилфгардците. Тази рана боли, но не я обезобразява. А вие спасихте и нея, и нашия корпус. След като някакви изменници откраднаха сала, този мост остана единственото спасение за нас. А вие го отбранявахте геройски.

— Префтани, Одо. Как фе кафвате, герое?

— Аз ли?

— Разбира се, че вие. — Рицарят с виолетовото наметало го погледна страшно. — Какво ви е? Ранен ли сте? Контузен? В главата ли сте ранен?

— Не.

— Тогава отговаряйте, когато кралицата ви пита! Нали виждате, че е ранена в устата и й е трудно да говори!

— Префтани, Одо.

Виолетовият се поклони, след което погледна към Гералт.

— Името ви?

„Какво пък — помисли си той. — Писна ми от всичко това. Няма да лъжа.“

— Гералт.

— Гералт откъде?

— Отникъде.

— Не фте ли пофветен? — Меве отново украси пясъка под краката си с червени пръски слюнка, примесени с кръв.

— Моля? Не. Не съм посветен. Ваше Кралско Величество.

Меве извади меча си.

— На колене.

Той изпълни заповедта, като все така не можеше да повярва в случващото се. Мислеше си за Милва и за пътя, който избра за нея, след като се уплаши от тресавищата на Исгит.

Кралицата се обърна към виолетовия.

— Кафи ти думите. Аф нямам фъби.

— За безпримерно мъжество в битка за справедливо дело — провъзгласи тържествено виолетовият, — като доказателство за чест, доблест и вярност към короната, аз, Меве, по милостта на боговете кралица на Лирия и Ривия, възползвайки се от моето право и моята привилегия, те провъзгласявам за рицар. Служи ми вярно. Изтърпи този удар и нито един повече.

Гералт почувства върху рамото си лекия удар с плоската страна на меча. Погледна в светлозелените очи на кралицата. Меве изплю гъста червена слюнка, притисна кърпичката към лицето си и му намигна иззад дантелата.

Виолетовият се приближи към владетелката и започна да шепне нещо. Вещерът чу думите „именуване“, „ривийски ромбове“, „знаме“ и „чест“.

— Справедливо — кимна Меве. Тя говореше все по-ясно, превъзмогвайки болката си. — Ти отбраняваше моста заедно с бойците от Ривия, храбри Гералт Отникъде. Така фе полуфило, ха-ха. А на мен ми фе полуфи да ти дам това име: Гералт от Ривия. Ха-ха.

— Поклонете се, господин рицарю — прошепна виолетовият.

Посветеният в рицарство Гералт от Ривия се поклони толкова ниско, че кралица Меве, неговата сюзеренка, не можа да види усмивката му, горчивата усмивка, която той не успя да сдържи.