Огнено кръщение

Трета глава

Старият път се беше попроменил от времето, когато вещерът беше минавал за последно по него. Някога равният път, настлан с плоски базалтови плочки, изграден от елфите и джуджетата преди стотици години, сега се беше превърнал в изпъстрена с дупки развалина. На места дупките бяха толкова дълбоки, че приличаха на малки каменоломни. Темпото на движение се забави, фургонът на джуджетата с големи усилия лавираше между ямите и постоянно засядаше.

Золтан Чивай знаеше какво е разрушило пътя. В резултат на последната война с Нилфгард, поясни той, търсенето на строителни материали е нараснало неимоверно. Хората веднага се сетили, че Старият път е неизчерпаем източник на обработен камък. И тъй като изоставеният, минаващ през пущинаците и водещ отникъде доникъде път отдавна вече бил изгубил значение за транспорта и бил от полза за малцина, го разрушили без милост и задръжки.

— Вашите големи градове — оплакваше се джуджето през скърцащите ругатни на папагала — до един са построени върху наши и елфически основи. Под по-малките замъци и градчета сте сложили свои основи, но за сградите използвате нашите камъни. И при това не спирате да повтаряте, че прогресът се извършва благодарение на вас, хората.

Гералт се въздържа от коментари.

— Но вие дори не разрушавате разумно — ругаеше Золтан, ръководейки операцията по измъкване на фургона от поредната дупка. — Защо не сте вадили камъните подред, започвайки от края на пътя? Като децата сте! Вместо да ядете поничката подред, вие първо вадите с пръст мармалада от средата, а останалото изхвърляте, защото не е толкова вкусно.

Гералт се оправда, че за всичко е виновна политическата география. Западният край на Стария път лежеше в Бруге, източният — в Темерия, а средата — в Соден, така че всяко кралство си имаше собствени съображения за разрушаването на своя участък. В отговор Золтан описа цветисто къде им е мястото на кралете и обрисува доста непристойно същността на политиката им, а Фелдмаршал Дуда добави това-онова относно майките на кралете.

Колкото повече напредваха, толкова по-лошо ставаше. Сравнението на Золтан за поничката и мармалада ставаше все по-неточно — пътят наподобяваше по-скоро тесто с мая, от което грижливо са изчовъркани всички стафиди и орехчета. Изглежда, неумолимо наближаваше моментът, в който фургонът щеше да се разбие или да заседне окончателно и безвъзвратно. Обаче ги спаси същото нещо, което някога беше унищожило пътя. Натъкнаха се на водещ в югоизточна посока път, използван и трамбован от тежките каруци, превозващи разграбените плочки. Золтан се развесели, реши, че пътят сигурно води към някой форт край Ина — реката, край която се надяваше да срещне темерийскиге войски. Джуджето свято вярваше, че както и по време на предишната война, точно иззад Ина, от Соден, ще тръгне съкрушителната контраатака на северните кралства, след което оцелелите войски на съкрушения Нилфгард ще избягат позорно отвъд Яруга.

И наистина, новият път отново ги приближи до войната. Нощното небе пред тях изведнъж се освети от огромно зарево, а през деня видяха стълбове дим, издигащи се от хоризонта на юг и на изток. Тъй като не беше ясно кой побеждава и опожарява и кой е победен и опожарен, те продължиха да се придвижват предпазливо, и да изпращат на далечни разузнавания Пърсифал Шутенбах.

Една сутрин неочаквано ги застигна дорест кон без ездач. Зеленият чул с нилфгардска бродерия беше обагрен от тъмни струи кръв. Не можеше да се твърди със сигурност, че кръвта е на ездача, убит при каруцата на хевкара, или е била пролята по-късно, след като конят се е сдобил с нов стопанин.

— Е, край с проблемите — каза Милва, гледайки Гералт. — Ако това наистина бяха проблеми.

— Истинският проблем е там, че не знаем кой е свалил ездача от седлото — промърмори Золтан. — И дали този някой не върви подире ни, по нашите следи и тези на бившата охрана на тила ни.

— Той беше нилфгардец — процеди Гералт през зъби. — Говореше почти без акцент, но избягалите селяни можеха да го разпознаят.

Милва извърна глава.

— Трябваше да го убиеш тогава, вещерю — каза тихо тя. — Смъртта му щеше да е по-лека.

— Излезе от ковчега само за да загине в някакъв ров — поклати глава Лютичето, гледайки многозначително Гералт.

С това приключи епитафията за Кахир, синът на Кеалах, пуснатият от ковчега нилфгардец, който твърдеше, че изобщо не е нилфгардец. Повече не разговаряха за него. Тъй като Гералт, въпреки многобройните си закани, не искаше да се раздели с буйната Плотка, на дорестия жребец се качи Золтан Чивай. Краката на джуджето не достигаха до стремената, но жребецът беше кротък и позволяваше да го управляват.

През нощта на хоризонта сияеше зарево, през деня лентите от дим се издигаха в небето и зацапваха синевата. Скоро групата се натъкна на опожарени постройки, огнените езици все още пълзяха по овъглените греди и покриви. Недалеч от пожарището видяха осем дрипльовци и пет кучета, които съвместно обираха остатъците от месо върху подут, частично овъглен конски труп. При вида на джуджетата пируващите панически се разбягаха. Останаха само един човек и едно куче — явно тях никаква заплаха не можеше да ги откъсне от стърчащите като гребен ребра на мършата. Золтан и Пърсифал се опитаха да разпитат човека, но не успяха да научат нищо. Той само скимтеше, трепереше, свиваше глава между раменете си и се давеше с откъснатите от костите мръвки. Кучето ръмжеше и оголваше зъби до венците. Конският труп вонеше отвратително.

Рискуваха и не свърнаха от пътя, който скоро ги отведе до поредното пожарище. Този път беше изгорено голямо село, близо до което също беше имало битка, защото пътниците забелязаха след димящите развалини наскоро натрупана могила. А на известно разстояние от могилата, на един кръстопът, растеше огромен дъб. Беше обсипан с жълъди.

И с хора.

— Трябва да огледаме — реши Золтан Чивай, слагайки край на дискусията за риска и опасността. — Да се приближим.

— Защо ти е да оглеждаш обесените, по дяволите? — възмути се Лютичето. — За да ги ограбиш? И оттук се вижда, че по тях няма дори обувки.

— Глупак. Не ме интересуват обувките им, а военната ситуация. Развитието на събитията на театъра на военните действия. Какво си се разврякал? Ти си поет и не знаеш какво е това стратегия.

— Ще останеш учуден. Знам.

— Аз пък ти казвам, че няма да разпознаеш стратегията, дори тя да изскочи от храстите и да те срита по задника.

— Наистина не бих разпознал такава стратегия. Стратегиите, изскачащи от храстите, ги оставям на джуджетата. Висящите от дъбовете — също.

Золтан махна с ръка и тръгна към дървото. Лютичето, който никога не успяваше да сдържи любопитството си, подкара Пегас и тръгна бавно подир джуджето. След кратък размисъл Гералт го последва, Милва също се присъедини.

При вида им пируващите върху труповете гарги бавно се издигнаха, крякайки и шумолейки с пера. Някои отлетяха към гората, други само се прехвърлиха на по-високите клони на огромното дърво, наблюдавайки с интерес Фелдмаршал Дуда, който ги обсипваше с псувни от рамото на джуджето.

Първият от седмината висящи имаше на гърдите си табелка с надпис: „Изменник на народа си“. Табелката на втория гласеше: „Предател“, на третия — „Елфическа подлога“, на четвъртия — „Дезертьор“. Петата беше жена с разкъсана и окървавена риза и с табелка: „Нилфгардска курва“. Последните двама бяха без табелки, от което можеше да се предположи, че са попаднали случайно в компанията.

— Чудесно — възкликна Золтан Чивай, сочейки табелките. — Виждате ли? Оттук са минали нашите войски. Нашите момчета са преминали в настъпление, отблъснали са агресора. И както виждам, им е останало време и за отдих и войнишки развлечения.

— И какво означава това за нас?

— Че фронтът вече се е придвижил и темерийските войски ни отделят от нилфгардците. В безопасност сме.

— А стълбовете дим пред нас?

— Това са нашите — отговори джуджето с увереност. — Палят села, които са давали подслон или храна на „катериците“. Казвам ви, вече сме зад фронтовата линия. От този кръстопът започва южният път, който води към Армерия, укрепеният град, разположен между Хотла и Ина. Пътят изглежда прилично, по него може да се върви. Няма защо да се боим от нилфгардците.

— Където се вдига пушек, там има и огън — подхвърли Милва. — А където има огън, можеш да се опариш. Мисля си, че е глупаво да вървим към огъня. Глупаво е да вървим по път, по който някой конен отряд ще ни обкръжи за миг. Да свърнем през гората.

— Оттук са минали темерийците или армия от Соден — държеше на своето джуджето. — Ние сме зад фронтовата линия. Можем спокойно да тръгнем по пътя — дори и да срещнем войска, ще е от нашите.

— Рисковано е — поклати глава стрелкинята. — Ако толкова разбираш от военни дела, Золтан, трябва да знаеш, че нилфгардците обикновено изпращат отряди със съгледвачи доста надалеч. Възможно е тук да са били темерийци. Но ние не знаем какво има пред нас. Небето на юг е черно от дим — сигурно гори точно тази твоя крепост в Армерия. В такъв случай не сме зад фронта, а точно на фронта. Можем да се натъкнем на войска, на мародери, на бандити, на „катерици“. Да тръгнем към Хотла, но през гората.

— Правилно — подкрепи я Лютичето. — На мен също не ми харесва този дим. Дори ако Темерия е преминала в настъпление, пред нас все още може да има нилфгардски ескадрони. Черните правят дълбоки рейдове. Излизат откъм тила, обединяват се със Scoia’tael, създават паника и изчезват. Помня какво ставаше в Соден по време на предишната война. Аз също смятам, че трябва да вървим през горите. Там нищо не ни заплашва.

— Аз не бих бил толкова сигурен. — Гералт посочи последния обесник. Макар и да висеше най-отгоре, на мястото на стъпалата му имаше разкъсани нокти и окървавени парчета месо със стърчащи кости.

— Упири? — Золтан Чивай отстъпи и се изплю. — Трупоядци?

— Най-вероятно. През нощта в гората трябва да се внимава.

— Мам-м-мка му! — изскърца Фелдмаршал Дуда.

— Взе ми думите от устата, птиче — смръщи вежди Золтан Чивай. — Да, попаднахме в неприятна ситуация. Значи какво? Или в гората, където са упирите, или по пътя, където са армията и мародерите?

— В гората — изрече убедено Милва. — В гъсталака. По-добре гули, отколкото хора.

Тръгнаха през горите, отначало предпазливо, в плътна група, реагиращи на всяко помръдване в гъсталака. Но скоро възвърнаха самоувереността си, доброто настроение и темпото си. Не се виждаха нито гули, нито някакви следи от присъствието им. Золтан подхвърли на шега, че упирите и всички останали демони сигурно са узнали за приближаващите войски, и ако им се е случило да видят в действие и мародерите и верденските доброволци, сигурно от ужас са се скрили в най-дълбоките и глухи дебри и сега седят там, тракат със зъби и треперят от страх.

— И пазят останалите упири — жените и децата си — мърмореше Милва. — Чудовищата знаят, че войниците в поход няма да простят и на някоя овца. А ако се хвърли женска дреха върху някоя върба, героите ще се задоволят и с дупка от чвор.

Лютичето, който от дълго време беше във въодушевление и добро настроение, настрои лютнята и се зае да съчинява подходящ куплет за върбите, дупките и похотливите войни, а джуджетата и папагалът се надпреварваха да му подхвърлят рими.

— О — каза Золтан.

— Какво? Къде? — попита Лютичето, като се надигна на стремената и погледна в дерето, което сочеше джуджето. — Нищо не виждам.

— О — повтори Золтан.

— Не повтаряй като папагал! Какво „о“?

— Река — поясни спокойно Золтан. — Десен приток на Хотла. Казва се О.

— Ааа…

— Защо реши така? — засмя се Пърсифал Шутенбах. — Река А се влива в Хотла нагоре по течението, далеч оттук. Това е О, не А.

Дерето, на чието дъно течеше реката с простичкото наименование, беше обрасло с висока коприва, стигаща над главите на джуджетата. Носеше се ухание на изгнила дървесина и навред квакаха жаби. Склоновете му бяха стръмни, и точно това се оказа фатално. Фургонът на Вера Льовенхаупт, който от самото начало на пътуването понасяше всички поврати на съдбата и преодоляваше всички прегради, загуби битката с река О. Той се изплъзна от ръцете на спускащите го към водата джуджета, понесе се подскачайки към самото дъно на дерето, където се разби на трески.

— Мам-м-мка му! — изврещя Фелдмаршал Дуда в контрапункт на хоровия вик на Золтан и компанията му.

— Честно казано — оцени Лютичето, разглеждайки останките от фургона и разпиляния багаж, — може и да е за добро. Този проклет фургон само ни бавеше, вечно имахме грижи с него. Погледни реално на нещата, Золтане. Имахме късмет, че никой от нас не падна заедно с него. Ако се беше наложило да бягаме бързо, щяхме да изоставим фургона заедно с целия ви багаж, който сега можете да спасите.

Джуджето се извърна и започна да си мърмори ядосано, но Пърсифал Шутенбах неочаквано подкрепи трубадура. Подкрепата, както забеляза вещерът, беше съпроводена с няколко многозначителни намигания. Намигванията би трябвало да останат незабелязани, но изразителната мимика върху лицето на гнома изключваше всякаква потайност.

— Поетът е прав — повтори Пърсифал, като правеше физиономии и намигваше. — Оттук можем да достигнем Хотла и Ина, като хвърлим към тях шапките си, и то намокрени. Пред нас е Фен Кам, няма абсолютно никакви пътища. Там щеше да ни е тежко с фургона. А ако при Ина ни срещнат темерийските войски, то с нашия багаж… можехме да имаме проблеми.

Золтан се замисли и подсмръкна.

— Е, добре — каза най-накрая той, поглеждайки към останките от фургона, миещи се в ленивото течение на река О. — Ще се разделим. Мънро, Фигис, Язон и Калеб остават. Другите ще продължат. Ще трябва да натоварим на конете торбите с провизии и ръчните принадлежности. Мънро, знаеш ли какво да правиш? Имате ли лопати?

— Имаме.

— Само гледайте да не остават никакви видими следи! И добре обозначете и запомнете мястото!

— Бъди спокоен.

— Лесно ще ни догоните. — Золтан наметна на гърба си раницата и сихила, поправи брадвата на колана си. — Ще вървим по течението на О, после по Хотла до Ина.

— Интересно — промърмори Милва на Гералт, когато пооределият отряд тръгна на път, съпроводен от махането с ръце на четирите джуджета. — Интересно, какво толкова имаха в тези сандъци, че трябва да се закопаят, а мястото да се означи? И при това без никой от нас да го вижда?

— Не е наша работа.

— Едва ли в сандъчетата са си носели бельо за смяна — прошепна Лютичето, водейки предпазливо Пегас между оголените дънери. — Те имат големи планове за този товар. Общувах достатъчно много с тях, за да съобразя на какво намирисва тази работа и какво може да е скрито в сандъците.

— И какво може да е скрито там, според теб?

— Тяхното бъдеще. — Поетът се огледа, за да види дали някой не подслушва. — По професия Пърсифал е шлифовчик на камъни, иска да отвори своя собствена работилница. Фигис и Язон са ковачи, говореха за ковачница. Калеб Стратън смята да се жени, а родителите на невястата му вече два пъти са го прогонвали, защото е голтак. А Золтан…

— Престани, Лютиче. Раздрънка се като жена. Извинявай, Милва.

— Няма за какво.

Отвъд реката, зад тъмния и подгизнал пояс от стари дървета, гората оредяваше, а по-нататък започваха поляни, ниски брези и сухи ливади. Въпреки това групата се придвижваше бавно. По примера на Милва, която веднага след тръгването им взе със себе си на седлото едно луничаво момиче с плитки, Лютичето също взе едно детенце на Пегас, а Золтан качи на дорестия си жребец две, като самият той слезе на земята и поведе коня за юздата. Но скоростта не се увеличи — жените от Кернов не успяваха да следват темпото на конете.

Вече се свечеряваше, когато, след близо час обикаляне из дерета и проходи Золтан Чивай се спря, размени няколко думи с Пърсифал Шутенбах и се обърна към останалите от групата.

— Не ми викайте и не ми се подигравайте — каза той, — но ми се струва, че съм се заблудил. По дяволите, не знам къде сме и накъде трябва да вървим.

— Не говори глупости — притесни се Лютичето. — Какво означава, че не знаеш? Нали се ориентираме по течението на реката? А там, долу, все още е река О. Прав ли съм?

— Прав си. Само че забележи накъде тече.

— По дяволите! Това е невъзможно!

— Вероятно сме се заблудили сред деретата — каза навъсено Милва, докато търпеливо почистваше сухите листа и игличките от косата на момиченцето, което возеше на седлото си. — Реката криволичи, завива. И ние сме точно на завой.

— Но това все още е река О — инатеше се Лютичето. — Ако се придържаме към реката, няма как да се заблудим. Реката понякога криволичи, признавам, но винаги води до някъде. Такъв е законът на природата.

— Не умувай, певецо — смръщи нос Золтан. — Затваряй си устата. Не виждаш ли, че в момента мисля?

— Не. По нищо не ти личи. Повтарям, трябва да се движим по брега на реката, и тогава…

— Престани — промърмори Милва. — Ти си гражданин. Твоите закони за света са оградени с градските зидове, там мъдростта ти може и да важи. А я се огледай тук! Долината е насечена от дерета, бреговете са стръмни, обрасли с храсти. Как смяташ да вървиш покрай реката? По склона на дерето — до долу, в гъсталака и тинята, после пак нагоре, след това отново надолу и нагоре, и през цялото време да теглиш коня за юздата? Като минеш през две дерета, така ще се задъхаш, че ще се проснеш насред склона. Водим жени и деца със себе си, Лютиче. А и слънцето скоро ще залезе.

— Забелязах. Добре, млъквам. Да видим какво ще предложат свикналите с горските пътеки следотърсачи.

Золтан Чивай шляпна по главата ругаещия папагал, нави на пръста си част от брадата и изрева гневно:

— Пърсифал?!

— Знаем приблизителната посока. — Гномът погледна към слънцето, което вече висеше ниско над короните на дърветата. — Значи едната възможност е такава: зарязваме реката, обръщаме се, излизаме от деретата на сух терен и тръгваме през Фен Кам, през междуречието, в посока Хотла.

— А другата възможност?

— О е плитка. Наистина, след скорошните дъждове водата е придошла, но можем да я прекосим. Ще скъсяваме завоите й по течението всеки път, когато ни застане на пътя. Като следваме слънцето, ще влезем право между Хотла и Ина.

— Не — обади се изведнъж вещерът. — Предлагам веднага да се откажем от втората възможност. На другия бряг рано или късно ще навлезем в едно от Мехуновите мочурища. Това са ужасни места, решително ви съветвам да стоим далече от тях.

— Познаваш ли тези местности? Бил ли си там? Знаеш ли как да се измъкнем оттук?

Вещерът помълча малко.

— Бил съм там веднъж — каза той, потривайки челото си. — Преди три години. Но влязох от противоположната посока, от изток. Бях тръгнал към Бруге и исках да скъся пътя. А как съм се измъкнал — не помня. Защото са ме изкарали полужив, с фургон.

Джуджето го изгледа продължително, но не зададе повече въпроси.

Безмълвно потеглиха наобратно. Жените от Кернов вървяха с усилие, като се спъваха и се подпираха с тояжки, но през цялото време нито една от тях не се оплака. Милва яздеше до вещера, придържайки с ръце момичето с луничките и плитките.

— Струва ми се — обади се тя изведнъж, — че здравата си си изпатил там, на мочурищата, преди три години. Някакво чудовище, предполагам. Рискована ти е професията, Гералт.

— Не споря.

— Знам какво се е случило тогава — обади се отзад Лютичето. — Бил си ранен, някакъв търговец те е откарал оттук, а после, в Заречие, си намерил Цири. Йенефер ми го разказа.

Като чу това име, Милва леко се усмихна. Това не се изплъзна от вниманието на Гералт. Той реши при следващото им спиране да се накара здравата на Лютичето за неуместното му бърборене. Доколкото познаваше поета обаче, не разчиташе да има някакъв ефект, още повече, че Лютичето най-вероятно вече беше издрънкал всичко, което знаеше.

— А може би не е хубаво, че не отидохме на онзи бряг, в мочурищата — подхвърли след кратко мълчание стрелкинята. — Ако тогава си намерил момичето… Елфите казват, че ако посетиш отново място, където нещо се е случило, моментът може да се повтори. Те наричат това… По дяволите, забравих как. Възел на съдбата?

— Примка — поправи я Гералт. — Примка на съдбата.

— Пфу! — намръщи се Лютичето. — Стига сте говорили за възли и примки. Някога една елфка ми предсказа, че ще се простя с този свят на ешафода, с помощта на майстор по примките. Наистина, аз не вярвам в такива предсказания, но преди няколко дни сънувах, че ме бесят. Събудих се плувнал в пот, не можех да преглътна и да си поема дъх. Така че не ми е приятно да слушам как някой говори за възли.

— Не говоря с теб, а с вещера — отвърна Милва. — А ти не си наостряй ушите, за да не влезе нещо неприятно в тях. Е, Гералт? Какво ще кажеш за тази примка на съдбата? А ако навлезем в мочурищата и моментът се повтори?

— Точно затова е добре, че завихме наобратно — отговори рязко вещерът. — Нямам никакво желание този кошмар да се повтаря.

— Дума да няма — поклати глава Золтан, оглеждайки се. — На хубаво местенце ни заведе, Пърсифал.

— Фен Карн — промърмори гномът, почесвайки върха на дългия си нос. — Полето с могилите… Винаги съм се чудел откъде е това наименование.

— Сега вече знаеш.

Просторната котловина пред тях вече беше забулена с вечерна мъгла, от която, като от море, докъдето стигаше погледът, се подаваха хиляди могили и обрасли с мъх монолити. Някои от скалите бяха обикновени безформени канари. Други, като издялани, имаха формата на обелиски и менхири. Трети — намиращи се близо до центъра на тази каменна гора — бяха групирани в долмени и кромлехи и бяха разположени в окръжности, което изключваше случаен каприз на природата.

— Наистина — повтори джуджето. — Очарователно местенце за нощуване. Елфическо гробище. Ако не ме лъже паметта, вещерю, ти наскоро спомена за гули? Е, да знаеш, че ги усещам сред тези могили. Тук трябва да има всичко. Гули, гравейри, упири, вихти, елфически духове, привидения, призраци — пълен комплект! Всичките седят там, и знаете ли за какво си шепнат? Че няма нужда да си търсят вечеря, тя сама идва при тях!

— Може би е добре да се върнем? — предложи Лютичето шепнешком. — Да се измъкнем оттук, докато не се е стъмнило съвсем?

— Поддържам това предложение.

— Жените няма да направят нито крачка повече — каза ядосано Милва. — Децата са полузаспали. Конете са уморени. Ти самият все ни юркаше, Золтане. Да повървим още малко, още половин миля, още едно стаяние. А сега какво? Да се върнем две стаяния назад? Глупости! Гробница, не гробница — ще нощуваме където ни се е паднало.

— Точно така — подкрепи я вещерът, слизайки от коня. — Не се паникьосвайте. Не всяко гробище гъмжи от чудовища и привидения. Никога не съм бил във Фен Карн, но ако тук беше опасно, щях да съм чул за това.

Никой не изрече нито дума, включително и Фелдмаршал Дуда. Жените от Кернов гушнаха децата си и насядаха в плътна група, безмълвни и явно уплашени. Пърсифал и Лютичето спънаха конете и ги пуснаха да пасат гъстата трева. Гералт, Золтан и Милва се приближиха към края на поляната, разглеждайки потъващото в мъглата и в спускащия се здрач гробище.

— Отгоре на всичко е и пълнолуние — промърмори джуджето. — Ох, упирите ще празнуват тази нощ, демоните ще ни дадат да се разберем… А какво светлее там на юг? Не е ли зарево?

— Точно зарево си е — потвърди вещерът. — Отново са запалили нечий покрив. Знаеш ли какво, Золтане? Чувствам се някак в по-голяма безопасност тук, във Фен Карн.

— Аз също ще се почувствам така, когато изгрее слънцето. Стига гулите да ни позволят да изчакаме изгрева.

Милва порови в кесията си и извади нещо блестящо.

— Сребърен накрайник — каза тя. Пазех си го за такива случаи. Струваше ми пет крони на пазара. Може ли да се убие гул с това, вещерю?

— Не мисля, че тук е имало гули.

— Та нали ти самият каза — промърмори Золтан, — че обесниците на дървото са ги огризали гули? А където има гробище, там има и гули.

— Невинаги.

— Дано да си прав. Ти си вещер, специалист, надявам се, че ще ни защитиш. Мародерите добре ги подреди… Гулите по-добре ли се бият от мародерите?

— Направо е несравнимо. Нали ви помолих — не се паникьосвайте.

— А против вампир ще свърши ли работа? — Милва сложи накрайника върху тялото на една стрела, провери с показалеца си остротата. — Или срещу упир?

— Може и да подейства.

— На моя сихил — каза Золтан, вадейки меча си — е изсечено със старинните руни на джуджетата наше древно заклинание. Ако някой гул се приближи на дължината на острието до мен — ще ме запомни. Ето, вижте.

— Ха! — поинтересува се Лютичето, който точно в този момент се приближаваше. — Значи това са знаменитите тайни руни на джуджетата? И какво гласи този надпис?

— „Смърт на изчадията!“

— Нещо помръдна сред камъните! — възкликна изведнъж Пърсифал Шутенбах. — Гул, гул!

— Къде?

— Там, там! Скри се сред скалите!

— Един ли?

— Само един видях!

— Сигурно здраво е изгладнял, щом си мисли за нас още преди да мръкне. — Джуджето си плю на дланите и хвана сихила още по-силно. — Ха! Сега ще се убеди, че лакомството не е за него! Милва, пусни му една стрела в задника, а аз ще го избавя от съмненията!

— Нищо не виждам там — изсъска Милва, допряла перата на стрелата до брадичката си. — Нито тревичка не трепва между камъните. Да не ти се е привидяло, гноме?

— В никакъв случай! — възрази Пърсифал. — Виждате ли онази скала, която прилича на счупена маса? Гулът се скри там, точно зад нея!

— Стойте тук. — Гералт бързо извади меча от ножницата на гърба си. — Пазете жените и наглеждайте конете. Ако гулите нападнат, животните ще подивеят. Аз ще отида да проверя какво беше това.

— Няма да ходиш сам — възрази решително Золтан. — Тогава, на поляната, ти позволих да отидеш сам, защото се уплаших от шарката. И след това две нощи не можах да мигна от срам. Никога повече! Пърсифал, а ти къде? Отзад? Нали ти видя чудовището — ще бъдеш най-отпред. Не се бой, аз съм подир теб.

Тръгнаха предпазливо напред, като се стараеха да не шумолят при допира си с плевелите, които стигаха до коленете на Гералт и до кръста на джуджето и гнома. Когато наближиха долмена, посочен от Пърсифал, се разделиха, за да отрежат пътя за бягство на гула. Но стратегията се оказа излишна. Гералт знаеше, че ще стане така — вещерският му медальон дори не трепна, не сигнализира нищо.

— Тук няма никой — отбеляза Золтан, оглеждайки се. — Никакви духове. Привидяло ти се е, Пърсифал. Фалшива тревога. Напразно ни наплаши, заслужаваш ритник в задника заради това.

— Видях! — разгорещи се гномът. — Видях как скача между камъните! Беше слаб и черен като униформа на бирник…

— Млъквай, глупав гном, че така ще те…

— Каква е тази странна миризма? — попита изведнъж Гералт. — Не я ли усещате?

— Наистина. — Джуджето започна да души като хрътка. — Странно вони.

— Билки. — Пърсифал подуши въздуха с чувствителния си двуцалов нос. — Пелин, босилек, анасон… Канела? Какво е това, по дяволите?

— На какво миришат гулите, Гералт?

— На трупове.

Вещерът огледа бързо следите в тревата, после с няколко бързи крачки се върна при долмена и леко почука с плоската страна на меча си по него.

— Излизай — процеди през зъби той. — Знам, че си там. По-бързо, че ще ръгна с желязото в дупката.

От идеално замаскираната дупка под камъка се разнесе тихо шумолене.

— Излизай — повтори Гералт. — Нищо няма да ти направим.

— И косъмче няма да ти падне от косата — изрече с меден гласец Золтан, като същевременно вдигна сихила над дупката и се опули страховито. — Излизай смело.

Гералт поклати глава и с решителен жест накара джуджето да отстъпи. От дупката под долмена отново се чу шумолене и се разнесе остра миризма на билки и корени. След малко се подаде прошарена коса, последвана от лице, украсено с величествен гърбав нос, който определено не принадлежеше на гул, а на мършав мъж на средна възраст. Пърсифал не беше сгрешил. Човекът наистина напомняше с нещо за бирник.

— Мога ли да изляза без притеснения? — попита той, поглеждайки Гералт с черните си очи под прошарените си вежди.

— Можеш.

Мъжът се измъкна от дупката, изтупа черната си дреха, препасана на кръста с нещо като престилка, и намести платнената си торба, като с това предизвика нова вълна от мирис на билки.

— Предлагам ви да приберете оръжията, господа — каза той напълно спокойно, като гледаше обкръжилите го пътници. — Няма да са ви необходими. Както виждате, аз нямам никакво оръжие. Никога не нося оръжие. Нямам в себе си и нищо, което може да се нарече приемлива плячка за вас. Казвам се Емиел Регис. От Дилинген съм и съм фелдшер.

— Наистина — леко се намръщи Золтан Чивай. — Фелдшер, алхимик или знахар. Не се обиждайте, милостиви господине, но от вас лъха силно на аптека.

Емиел Регис се усмихна странно, със стиснати устни, и разпери извинително ръце.

— Миризмата ви издаде, господин фелдшер — каза Гералт, прибирайки меча си в ножницата. — Имахте ли някакви особени причини да се криете от нас?

— Особени? — Мъжът го изгледа с черните си очи. — Не. По-скоро обичайните. Просто се уплаших. Такива са времената.

— Вярно е — съгласи се джуджето и посочи заревото в небето. — Такива са времената. Мисля, че сте бежанец като нас. Разбира се, интересно е защо сте избягали толкова далеч от родния Дилинген и се криете сам сред тези могили. Е, на хората какво ли не им се случва, особено в трудни времена. Ние се уплашихме от вас, вие — от нас. Очите на страха са големи.

— От моя страна не ви заплашва нищо. — Представилият се като Емиел Регис мъж не сваляше поглед от тях. — Надявам се, че мога да разчитам на взаимност?

— Вие какво? — Золтан показа зъбите си в широка усмивка. — Да не ни взехте за разбойници? Ние, господин фелдшере, също сме бежанци. Тръгнали сме към темерийската граница. Ако искате, може да се присъедините към нас. Заедно ще е по-забавно и по-безопасно, отколкото ако сте сам, а на нас един медик може и да ни е от полза. С нас има жени и деца. А няма ли да се намери сред смрадливите лекове, които явно носите със себе си, нещо за протрити крака?

— Ще се намери нещичко — каза тихо фелдшерът. — Ще се радвам да помогна. Що се отнася до предложението ви за съвместно пътуване — благодаря, но не съм бежанец, господа. Не съм избягал от Дилинген заради войната. Тук живея.

— Така ли? — смръщи вежди джуджето, отстъпвайки назад. — Живеете тук? Тук, на гробището?

— На гробището? Не. Имам вила недалеч оттук. Освен къщата и магазина си в Дилинген, разбира се. Но тук прекарвам цялото лято, всяка година от юни до септември. Събирам разни билки и корени, дестилирам частично лекарства и еликсири…

— Но знаете за войната въпреки отшелническия си живот далеч от света и хората — отбеляза Гералт. — Откъде?

— От бежанците. На по-малко от две мили оттук, при река Хотла, има голям лагер. Там са се събрали повече от двеста бежанци, селяни от Бруге и Соден.

— А темерийската армия? — поинтересува се Золтан. — Потегли ли?

— Нищо не знам за това.

Джуджето изруга, после погледна фелдшера.

— Значи си живеете тук, господин Регис — изрече той провлачено. — И нощем си се разхождате сред гробовете. Не ви ли е страх?

— От какво да ме е страх?

— Ето този господин — Золтан посочи Гералт — е вещер. Неотдавна видя следи от гули. Трупоядци, нали разбирате? А не е нужно да си вещер, за да разбереш, че гулите живеят на гробища.

— Вещер? — Фелдшерът изгледа Гералт с явен интерес. — Унищожител на чудовища? Интересно. Не обяснихте ли на спътниците си, господин вещерю, че този некропол е на повече от половин хилядолетие? Гулите не са придирчиви, но все пак не гризат петстотингодишни кости. Тук няма гули.

— Това изобщо не ме огорчава — каза Золтан Чивай, оглеждайки се. — Е, господин медик, заповядайте в лагера ни. Имаме студено конско месо, надявам се, че няма да се погнусите?

Регис го изгледа продължително.

— Благодаря. Но имам по-добра идея. Каня ви при себе си. Моето лятно жилище е по-скоро колиба, а не вила. Но наблизо извира извор. И имам огнище, където може да се затопли конското месо.

— Ще се възползваме с охота — поклони се джуджето. — Може тук да няма гули, но мисълта за нощуване на това гробище не ми е много приятна. Да вървим да се запознаете с останалите от нашата компания.

Когато се приближиха до лагера, конете започнаха да пръхтят и да удрят с копита.

— Застанете срещу вятъра, господин Регис. — Золтан Чивай изгледа медика красноречиво. — Миризмата ви плаши конете, а аз, колкото и да ме е срам да си го призная, я свързвам с ваденето на зъби.

— Гералт — промърмори Золтан веднага, щом Емиел Регис се скри зад платнището, закриващо входа на колибата, — дръж си очите отворени. Този вонящ знахар никак не ми харесва.

— Имаш ли конкретен повод?

— Не харесвам хората, седящи цяло лято на гробищата, и то отдалечени от човешки обиталища гробища. Нима билките не растат и на по-приятни места? Този Регис много ми прилича на грабител на гробове. Фелдшерите, алхимиците и подобните на тях изкопават трупове, за да правят с тях разни екскременти.

— Експерименти. За тази цел се използват пресни трупове. А това гробище е много старо.

— Точно така — почеса се по брадата джуджето, наблюдавайки жените от Кернов, готвещи се да нощуват под скорушовите храсти около колибата на фелдшера. — А може би той изравя от гробовете скритите там скъпоценности?

— Попитай го — сви рамене Гералт. — Прие поканата веднага, без да се замисляш, а сега изведнъж стана подозрителен, като стара мома, на която са направили комплимент.

— Хм — промърмори Золтан. — Донякъде имаш право. Но аз с удоволствие бих погледнал какво има там, в колибата му. Така, за по-сигурно…

— Тогава влез и се направи, че искаш да ти заеме вилица.

— Защо пък точно вилица?

— А защо не?

Джуджето го изгледа продължително, после се реши, бързо се приближи до колибата, почука учтиво и влезе. Нямаше го дълго време, а след това изведнъж се появи на вратата.

— Гералт, Пърсифал, Лютиче, елате тук. Ще видите нещо интересно. По-смело, без церемонии, господин Регис ни кани.

В колибата беше тъмно и изпълнено с топлата, замайваща, удряща в ноздрите миризма, лъхаща от окачени по стените билки и корени. Цялата мебелировка се състоеше от постелка, също покрита с билки, и леко наклонена маса, отрупана с безброй стъклени, глинени и порцеланови шишенца. Оскъдната светлина, позволяваща да се види всичко това, идваше от въглищата в пещта на странна тумбеста печка с формата на пясъчен часовник. Печката беше обхваната от паяжина от блестящи тръбички с най-различна ширина, извити в дъги и спирали. Под една от тези тръби имаше дървено ведро, в което капеше нещо.

При вида на печката Пърсифал Шутенбах се облещи, отвори уста, въздъхна и подскочи.

— Хо, хо, хо! Какво виждам! Това е съвсем истински атанор18, снабден с дестилационно-ректификационен апарат и меден охладител! Прекрасна изработка! Сам ли го конструирахте, господин фелдшер?

— Да — призна си скромно Емиел Регис. — Занимавам се с приготвяне на еликсири и се налага да дестилирам, да извличам петия елемент, а също така…

Той се оцъкли, виждайки как Золтан Чивай улавя една изтичаща от тръбичката капка и облизва пръста си. Джуджето въздъхна, върху румената му физиономия се изписа неописуемо блаженство.

Лютичето не издържа и също опита. И тихичко изстена.

— Петият елемент. А може би шестият или дори седмият.

— Е, да… — усмихна се леко фелдшерът. — Нали казах, дестилат…

— Домашна ракия — поправи го Золтан, без да се замисля. — И то каква! Опитай, Пърсифал!

— Не разбирам от органична химия — каза объркано гномът, който беше застанал на колене и изучаваше устройството на алхимическата печка. — Съмнявам се, че ще разпозная компонентите…

— Дестилатът е от алрауна19 — разсея съмненията Регис. — Обогатен с беладона. И ферментирала скорбяла.

— Значи каша.

— Може и така да се каже.

— А може ли да помолим за една чаша?

— Золтане, Лютиче. — Вещерът скръсти ръце на гърдите си. — Да не оглушахте? Това е мандрагора. Ракията е от мандрагора. Стойте далече от това казанче.

— Но, скъпи господин Гералт, няма нищо страшно. — Алхимикът намери малка мензура между прашните реторти и шишенца и грижливо я избърса с парцалче. — Мандрагората е брана точно в подходящото време, а пропорциите са старателно сортирани и точно измерени. На всяка либра20 скорбяла слагам пет унции алрауна, а от беладоната — само по половин драхма…

— Не става въпрос за това. — Золтан погледна вещера, разбра го, стана сериозен и се отдръпна от печката. — Не става въпрос за това колко драхми слагате, господин Регис, а за това колко струва една драхма алрауна. Тази напитка е твърде скъпа за нас.

— Мандрагора? — прошепна учудено Лютичето, сочейки лежащата в ъгъла купчина грудки, наподобяващи малки кореноплоди захарно цвекло. — Това мандрагора ли е? Истинска мандрагора?

— Женската разновидност — кимна алхимикът. — Тя расте в големи количества именно на гробището, на което ни се падна да се запознаем. Точно затова прекарвам лятото тук.

Вещерът погледна красноречиво Золтан. Джуджето запримигва. Регис се усмихна скришом.

— Моля ви, господа, ако желаете, искрено ви каня да дегустирате. Ценя вашата тактичност, но в дадената ситуация имам малки шансове да доставя еликсира в обхванатия от война Дилинген. Всичко това ще пропадне, така че нека да не говорим за цената. Извинявайте, но имам само един съд за пиене.

— Достатъчен е — промърмори Золтан, като взе мензурата и внимателно загреба от ведрото. — За ваше здраве, господин Регис. Ууух…

— Моля за извинение — усмихна се отново фелдшерът. — Сигурно има какво да се желае от качеството на дестилата… По принцип това е полуфабрикат.

— Това е най-хубавият полуфабрикат, който съм пил в живота си — пое си дъх Золтан. — Вземи, поете.

— Ааах… О, майчице! Отлично е! Опитай, Гералт.

— Първо на домакина — леко се поклони вещерът на Емиел Регис. — Къде са ти маниерите, Лютиче?

— Моля да ме извините, господа — поклони се в отговор алхимикът, — но не си позволявам никакво пиене. Здравето ми вече не е същото, както някога, наложи се да се откажа… от много удоволствия.

— Нито глътка?

— Става въпрос за принципи — поясни спокойно Регис. — Никога не нарушавам принципите, които сам съм си наложил.

— Възхищавам се и ви завиждам заради принципиалността. — Гералт отпи от мензурата и след кратко колебание я пресуши до дъно. Потеклите от очите му сълзи му попречиха да се наслади изцяло на вкуса. Из стомаха му се разнесе живителна топлина.

— Ще отида за Милва — подхвърли той, предавайки съда на джуджето. — Не излочвайте всичко, докато не се върнем.

Милва седеше при конете и си играеше с луничавата девойка, която беше возила през целия ден на седлото си. Когато научи за гостоприемството на Регис, тя първо сви рамене, но не се остави да бъде увещавана дълго.

Когато влязоха в колибата, завариха компанията да разглежда корените от мандрагора.

— За пръв път ги виждам — призна си Лютичето, въртейки между пръстите си коренището. — Наистина много прилича на човек.

— Страдащ от лумбаго — заяви Золтан. — А този другият е като бременна жена. А този, с извинение, е като двама души, които се съвкупяват.

— На вас само едно ви е в главите. — Милва изпи енергично пълната мензура и се изкашля силно в юмрука си. — Проклета да съм… Силничко си е! И вярно ли е, че е от дивогуб? Ха, значи пием магьосническа напитка! Не се случва всеки ден. Благодаря, господин фелдшер.

— Удоволствието е изцяло мое.

Отново напълнената чаша обиколи компанията, като повиши настроението, бодростта и разговорливостта.

— Тази мандрагора, както съм чувал, има голяма магическа сила — изрече убедено Пърсифал Шутенбах.

— И още как! — потвърди Лютичето, после отпи, избърса устните си и започна да бърбори. — Малко ли балади има на тази тема? Магьосниците използват мандрагората за еликсири, осигуряващи им вечна младост. А магьосничките освен това изработват мехлем, който наричат „гламур“. Намазаната с такъв мехлем магьосница става толкова красива и чаровна, че човек направо се изцъкля, като я види. И трябва да ви кажа, че мандрагората е силен афродизиак и се използва при любовна магия, особено когато трябва да се сломи съпротивата на момичето. Оттук е и народното име на мандрагората: дивогуб. Билка, с която се губи дивото.

— Дърдорко — изкоментира Милва.

— А аз съм чувал — каза гномът, като изпи на екс пълна мензура, — че когато изтръгват алрауна от земята, растението плаче и стене като живо.

— Ха — възкликна Золтан, загребвайки от ведрото. — Де просто да стенеше! Разправят, че мандрагората вие толкова зловещо, че можеш да изгубиш съзнание, а освен това отправя магии и проклятия към онзи, който я изважда от земята. Някои рискуват да заплатят с живота си!

— А на мен всичко това ми звучи като празни приказки. — Милва взе мензурата от джуджето, отпи голяма глътка и потрепери. — Не може едно растение да има такава сила.

— Самата истина е! — разгорещи се джуджето. — Но умелите знахари са намерили начин да се предпазят. Когато намерят алрауна, я завързват с връв, другия край на която завързват за куче…

— Или за свиня — вметна гномът.

— Или за глиган — добави сериозно Лютичето.

— Глупости говориш, поете. Работата е там, че когато кучето или свинята извадят мандрагората от земята, тогава проклятията и магиите ще се стоварят върху тях, а знахарят, скрит в безопасност в храсталака, ще си остане невредим. Нали, господин Регис? Прав ли съм?

— Методът е интригуващ — съгласи се алхимикът, усмихвайки се загадъчно. — Главно със своята находчивост. Но негов минус е голямата му сложност. В края на краищата, на теория ще е достатъчна само връв, без завързано за нея животно. Не мисля, че мандрагората е способна да разбере кой я дърпа. Магиите и заклинанията би трябвало да се стоварят върху връвта, която, съгласете се, е по-евтина и по-лесна за управление, отколкото кучето, да не говорим за свинята.

— Подигравате ли се?

— Как бих посмял? Нали казах, че се възхищавам на находчивостта. Защото, макар и мандрагората, въпреки всеобщото мнение, да не е способна да прави магии или да кълне, в прясно състояние това растение е толкова токсично, че дори почвата около корените е отровна. Попадането на сок върху лицето или върху одраскана ръка, че дори и вдъхването на миризмата може да има фатални последствия. Аз използвам маска и ръкавици, но не възразявам и срещу метода с връвчицата.

— Хммм… — замисли се джуджето. — А вярно ли е това за страховития вик, който алрауната издава?

— Мандрагората няма гласни струни — спокойно поясни алхимикът. — Наистина, това си е типично за растенията, нали? Но отделяният от грудката токсин има силно халюциногенно действие. Гласовете, виковете, шепотите и другите звуци не са нищо повече от халюцинации, предизвикани от поразените нервни центрове.

— Ха, съвсем бях забравил! — Лютичето, който току-що беше пресушил мензурата, се опита да сподави оригването си. — Мандрагората е силно отровна! А аз я държах в ръце! А сега пием съвсем спокойно от тази отвара…

— Токсична е само прясната алрауна — успокои го Регис. — А моята е набрана в точното време и приготвена както трябва, а също така дестилатът е филтриран. Няма нищо страшно.

— Сигурно няма — съгласи се Золтан. — Ракията винаги си е ракия, може да се вари дори от цикута, коприва, рибени люспи и стара връв за обувки. Давай чашата, Лютиче, народът чака.

Напълнената мензура отново тръгна в кръг. Всички се разположиха удобно на глинения под. Вещерът изсъска и изруга, и се намести по-удобно, защото при сядането отново го беше пронизала болката в коляното. Забеляза, че Регис го наблюдава внимателно.

— Скорошна рана?

— Не съвсем. Но ме измъчва. Имаш ли някакви билки, за да успокоиш болката ми?

— Това зависи от вида на болката — усмихна се едва забележимо фелдшерът. — И от какво е причинена. Усещам странна миризма в потта ти, вещерю. Лекували ли са те с магия? Давали ли са ти магически ензими и хормони?

— Даваха ми всякакви лекарства. Нямам представа какво може да се надуши в потта ми. Имаш дяволски силно обоняние, Регис.

— Всеки си има някакви достойнства. За компенсиране на недостатъците. Какво беше това, което са лекували с магия?

— Ръката и бедрената ми кост бяха счупени.

— Отдавна ли?

— Преди малко повече от месец.

— И вече ходиш? Невероятно. Дриадите от Брокилон, нали?

— Как позна?

— Само дриадите познават лекарства, способни да възстановяват костната тъкан толкова бързо. Виждам по ръцете ти тъмни точки, на местата, в които са прониквали корените на конинхаелата и симбиотичните филизи на лилавото зарасличе. Само дриадите умеят да използват конинхаелата, а лилавото зарасличе не расте другаде, освен в Брокилон.

— Браво! Безпогрешна дедукция. Но мен ме интересува нещо друго. Счупени са ми бедрената и предраменната кост. Обаче усещам силна болка в коляното и лакътя.

— Типично — поклати глава фелдшерът. — Магията на дриадите ти е възстановила повредените кости, но в същото време е направила и малка революция в нервните връзки. Страничен ефект, който се усеща най-силно в ставите.

— Какво можеш да ме посъветваш?

— За съжаление — нищо. Ти още дълго време ще предусещаш лошото време. През зимата болката ще се усилва. Но не бих ти препоръчал да използваш силни обезболяващи средства. Особено наркотици. Ти си вещер, в твоя случай това е абсолютно противопоказно.

— Значи ще се полекувам с твоята мандрагора. — Вещерът вдигна мензурата, която току-що му беше връчила Милва, изпи я до дъно и се закашля така, че отново му потекоха сълзи от очите. — Вече се чувствам по-добре, по дяволите.

— Не съм сигурен дали лекуваш правилната болест — усмихна се Регис със стиснати устни. — И също така напомням, че трябва да се лекуват причините, а не симптомите.

— При този вещер случаят не е такъв — изсумтя Лютичето, заслушан в разговора и позачервен. — За неговата болка точно ракията ще му помогне.

— И на теб би трябвало да ти помогне. — Гералт изгледа поета смразяващо. — Особено ако от нея ти се оплете езикът.

— Едва ли може да се разчита на това — усмихна се отново фелдшерът. — В състава на препарата влиза и беладоната. Много алкалоиди, включително и скополамин. Преди мандрагората да ви подейства както трябва, всичките несъмнено ще имате пристъп на елоквенция.

— Какво, какво? — попита Пърсифал.

— Красноречие. Извинявайте. Ще използвам по-простички думи.

Гералт изкриви устни в престорена усмивка.

— Правилно — каза той. — Лесно е да изпаднеш в маниерност и да започнеш да използваш префърцунени думи всеки ден. В такива случаи хората вземат събеседника си за арогантен палячо.

— Или за алхимик — добави Золтан Чивай, загребвайки с мензурата от ведрото.

— Или за вещер, който е изчел какво ли не, за да впечатли някоя магьосница — изсумтя Лютичето. — А магьосничките, господа, налитат най-вече на изискани разказвачи. Прав ли съм, Гералт? Е, разкажи ни нещо…

— Пропусни си реда, Лютиче — прекъсна го студено вещерът. — Твърде бързо ти подействаха съдържащите се в тази ракия алкалоиди. Раздрънка се.

— Стига с тези твои тайни, Гералт — намръщи се Золтан. — Лютичето не ни е казал кой знае колко нови неща. Не може да направиш нищо против това, че си ходеща легенда. Историите за твоите приключения се играят в куклените театри. Включително и историята за теб и магьосницата Гуинивър.

— Йенефер — поправи го полушепнешком Емиел Регис. — Гледал съм такова представление. История за лов на джин, ако не ме лъже паметта.

— Аз бях на този лов — похвали се Лютичето. — Забавно беше, да ви кажа…

— Разкажи на всички. — Гералт се изправи. — И си пийвай, и разкрасявай. А аз ще отида да се разходя.

— Хей — вирна нос джуджето, — няма за какво да се обиждаш…

— Не ме разбра, Золтане. Отивам да се облекча. Случва се дори и на ходещите легенди.

Нощта беше дяволски студена. Конете пристъпваха на място и пръхтяха, от ноздрите им се вдигаше пара. Облятата от лунна светлина колиба на фелдшера изглеждаше наистина приказно. Като къщурка на горска врачка. Вещерът закопча панталоните си.

Милва, която беше излязла скоро след него, неуверено се изкашля. Дългата й сянка се изравни с неговата.

— Защо се ядосваш пак? — попита тя. — Наистина ли им се разсърди?

— Не — отвърна той.

— Тогава защо стоиш тук сам, по дяволите?

— Смятам.

— А?

— Изминаха двайсет дни, откакто излязохме от Брокилон, през които сме извървели около шейсет мили. Според слуховете Цири е в Нилфгард, в столицата на империята — град, който се намира поне на две хиляди и петстотин мили. Простите изчисления показват, че с това темпо ще се добера дотам за година и четири месеца. Как ти се струва това?

— Никак — сви рамене Милва и отново се изкашля. — Не умея да смятам толкова добре като теб. А да чета и да пиша — изобщо не мога. Аз съм глупаво, просто селско момиче. Не ставам да ти бъда компания. Нито пък приятел за разговори.

— Не говори така.

— Та нали си е самата истина. — Тя се извърна. — Защо ми каза за тези дни и мили? За да те посъветвам нещо? Да те ободря? Да успокоя страха ти, да потисна тъгата ти, която те измъчва повече от болката в счупения крак? Не умея! Трябва ти някоя друга. Онази, за която говореше Лютичето. Умна и учена. Любима.

— Лютичето е плямпало.

— Аха, но понякога думите му са на място. Да се връщаме, искам да пия още.

— Милва?

— Какво?

— Ти така и не ми каза защо реши да дойдеш с мен.

— Не си ме питал.

— Сега те питам.

— Сега е твърде късно. Сега вече и аз самата не знам.

— Е, най-накрая — зарадва се Золтан при вида им, вече със забележимо променен глас. — А ние тук, представете си, решихме, че Регис ще дойде с нас.

— Наистина ли? — Гералт изгледа внимателно фелдшера. — И откъде това внезапно решение?

Регис не отклони поглед:

— Господин Золтан ме осведоми, че в моята страна бушува доста по-сериозна война, отколкото изглеждаше от приказките на бежанците. Не мога да се върна там, а не ми изглежда разумно да остана в тази пустош. Или пък да пътувам сам.

— А ние, напълно непознатите за теб, създаваме впечатлението, че с нас ще е по-безопасно? И ти успя да определиш това от един поглед?

— От два — отговори фелдшерът, леко усмихвайки се. — Първият — към жените, за които се грижите. Вторият — към децата им.

Золтан се оригна гръмко и изскърца с мензурата по дъното на ведрото.

— Понякога външният вид на нещата подлъгва — усмихна се той. — Може да искаме да предадем тези жени в робство? Пърсифал, направи нещо с този апарат. Отвърти малко повече кранчето или нещо подобно. Искаме да пийнем, а капе като кръв от носа.

— Охладителят няма да се задейства. Течността ще остане топла.

— Не е беда, нощта е студена.

Топлата ракия отведнъж им развърза езиците. Лютичето, Золтан и Пърсифал се зачервиха, гласовете им се измениха още повече, даже поетът и гномът на моменти звучаха почти нечленоразделно. Компанията поизгладня и всички започнаха да дъвчат студено конско месо, към което добавиха намерените в колибата коренчета хрян. Зарониха сълзи, защото хрянът беше не по-слаб от ракията. Но добавяше жар в дискусията.

Регис се смая, когато изведнъж научи, че крайната цел на похода не е анклавът в планинския масив Махакам, вековното безопасно седалище на джуджетата. Золтан, който стана по-словоохотлив дори и от Лютичето, съобщи, че няма да се върне в Махакам дори под конвой и даде воля на своята неприязън към властващите там порядки и особено към политиката и абсолютната власт на Броувър Хуг, старейшината на Махакам и на всички кланове на джуджетата.

— Изкуфял дъртак! — изрева той и се изплю в огнището на печката. — Гледаш го и не можеш да разбереш дали е жив или е чучело. Почти не се движи, и добре прави, защото пърди при всяко движение. Не се разбира какво говори, брадата и мустаците му са залепнали от засъхнал борш. А командва всичко и всички, всеки трябва да му играе по гайдата…

— Обаче не може да се каже, че политиката на стария Хуг е лоша — вметна Регис. — Именно благодарение на неговите решителни действия джуджетата се отделиха от елфите и вече не се бият заедно със Scoia’tael. А това доведе до прекратяване на погромите и до отмяна на наказателните походи срещу Махакам. Верността към хората принася полза.

— Глупости! — Золтан пресуши мензурата. — По отношение на „катериците“ изкуфелият дъртак не се ръководи от никаква вярност към хората; просто прекалено много младоци изоставиха работата си в мините и ковачниците, за да се присъединят към елфите и да намерят в отрядите им свобода и мъжки приключения. Когато явлението нарасна дотолкова, че се превърна в проблем, Броувър Хуг хвана сополанковците с желязна ръка. Изобщо не го интересуват убиваните от „катериците“ хора или репресиите, на които са подложени заради това джуджетата, включително и вашите прословути погроми. Особено пък погромите, защото той смята живеещите в града джуджета за отстъпници. Що се отнася до заплахите за наказателни походи към Махакам, не ме разсмивайте, драги. Няма никаква заплаха и не е имало, защото никой от кралете няма да се осмели дори да пипне Махакам с пръст. Ще ви кажа защо — Махакам е стомана! И то каква! Там има въглища, там има магнетитови руди, и то неизчерпаеми запаси. Навсякъде другаде има само трохи в сравнение с Махакам.

— И в Махакам има техника — вметна Пърсифал Шутенбах. — Металургия! Огромни пещи, не някакви си там дребосъци! Водни и парни чукове…

— Ето, Пърсифал, пийни си — Золтан подаде на гнома за пореден път напълнения съд, — че ще ни омръзнеш с тази твоя техника. Всички знаят за техниката. Но не всички знаят, че Махакам изнася стомана. В кралствата, но също така и в Нилфгард. И ако някой ни пипне с пръст, ще унищожим работилниците и ще залеем с вода рудниците. И тогава, хора, ще се биете с дъбови тояги, кремък и магарешки челюсти.

— Като че ли беше яростен противник на Броувър Хуг и порядъка в Махакам — отбеляза вещерът, — а изведнъж започна да казваш „ние“.

— Разбира се! — потвърди разпалено джуджето. — А нима не съществува солидарност? Признавам си, че и донякъде съм горд, че сме по-умни от надутите елфи. Няма да възразиш, нали? Елфите няколкостотин години се правиха, че вас, хората, ви няма. Гледаха в небето, наслаждаваха се на аромата на цветята, а при вида на хората извръщаха гримираните си очи. А когато се оказа, че това нищо не им дава, изведнъж се сепнаха и се хванаха за оръжията. Решиха да ви убиват и допуснаха да бъдат убивани. А ние, джуджетата? Ние се приспособихме. Не, не ви позволихме да ни подчините, не си и мечтайте за това. Ние подчинихме вас. Икономически.

— Честно казано — вметна Регис, — на вас ви беше много по-лесно да се приспособите, отколкото на елфите. Елфите ги обединява земята, територията. А вас — кланът. Където е кланът, там е родината ви. Дори и някой съвсем недалновиден крал да нападне Махакам, вие ще залеете рудниците и без съжаление ще се прехвърлите на друго място. При други далечни планини. Че дори и в човешките градове.

— Сигурно! Вашите градове са отлични за живеене!

— Дори и в гетата? — Лютичето си пое дъх след глътка от дестилата.

— А какво лошо има в гетата? Предпочитам да живея сред своите. За какво ми е да се интегрирам?

— Само да можеше да ни допускат в гилдиите… — Пърсифал изтри носа си с ръкав.

— Все някога ще ни допуснат — изрече уверено джуджето. — Дори и да не го направят, ще работим криво-ляво или ще си направим собствени гилдии, нека здравата конкуренция да реши нещата.

— И все пак в Махакам е по-безопасно, отколкото в градовете — отбеляза Регис. — Градовете могат да пламнат всеки момент. По време на война е по-разумно да се стои в планините.

— Който иска, нека да иде там. — Золтан загреба от ведрото. — На мен ми е по-мила свободата, а в Махакам няма да я намеря. Не можете да си представите как изглежда управлението на стареца. Напоследък се зае да регулира така наречените обществени дела. Например — допустимо ли е да се носят тиранти, или не? Веднага ли да се яде шаранът, или да се изчака сосът му да изстине? Съответства ли свиренето с окарина на нашите многовековни традиции, или е част от пагубното влияние на прогнилата и упадъчна човешка култура? След колко години работа може да се подаде молба за получаване на постоянна жена? С коя ръка трябва да си бършеш задника? На какво разстояние от рудника се разрешава да си подсвиркваш? И други подобни проблеми от жизненоважно значение. Не, приятели, няма да се връщам в подножието на Карбон. Нямам желание да прекарам остатъка от живота си в мините. Четирийсет години долу, ако преди това не избухне метан някъде наблизо. Не, ние си имаме други планове, нали Пърсифал? Ние вече сме си подсигурили бъдещето…

— Бъдещето, бъдещето… — Гномът пресуши мензурата, смръкна и погледна вече доста позамъглено към джуджето. — Да не говорим предварително, Золтане. Все още могат да ни хванат и тогава ни очаква бесило. Или Дракенборг.

— Затваряй си устата! — промърмори джуджето, като го погледна заплашително. — Раздрънка се!

— Скополаминът — прошепна Регис.

Гномът бърбореше. Милва беше навъсена. Забравил, че вече е правил това, Золтан разказваше за Хуг, изкуфелият дъртак, старейшината на Махакам. Гералт, забравил, че вече е чувал тази история, слушаше. Регис също слушаше и даже добавяше коментари, без изобщо да се безпокои, че е единственият останал трезвен във вече доста подпийналата компания. Лютичето дрънкаше на лютнята и пееше:

— Идиот — отбеляза Милва. Лютичето не се обиди.

— Чаша… — измуча Пърсифал Шутенбах. — Тоест бокал… Направен от къс млечнобял опал… Ето толкова висок. Намерих го на върха на планината Монтсалват. Под ръба имаше инкрустирани ясписи, основата му беше от злато. Същинско чудо…

— Не му давайте да пие повече — каза Золтан Чивай.

— Момент, момент — обади се Лютичето, също не особено разбираемо. — И какво стана с този легендарен бокал?

— Размених го срещу муле. Трябваше ми муле, за превозване на багаж… Корунди и кристални въглища. Имах такова… Ъъъ… Цял куп… Ъъъх… Товар, значи, тежък, без муле бях наникъде… А за какво ми беше тоя бокал, по дяволите?

— Корунди? Въглища?

— Вие им викате рубини и диаманти. Много… ъъъх… полезни.

— И аз така мисля.

— За бургии и пили. За лагери. Имах цял куп…

— Чуваш ли, Гералт? — махна с ръка Золтан, и макар и да седеше, за малко не се катурна. — Нали е дребен — бързо се отряза. Започна да му се присънва куп диаманти. Пърсифал, внимавай сънят ти да не се сбъдне. Половината от него. Тази половина, която не се отнася за диамантите!

— Сънища, сънища — забърбори отново Лютичето. — А ти, Гералт? Ти пак ли сънува Цири? Регис, трябва да знаеш, че Гералт има пророчески сънища. Цири е Дете на Изненадата, Гералт е свързан с нея чрез възлите на предопределението, затова я вижда в сънищата си. Трябва да знаеш също, че отиваме в Нилфгард, за да отнемем нашата Цири от император Емхир, който я е похитил. Ще му я вземем на кучия син, преди да успее да се обърне! Бих ви разказал повече, момчета, но това е тайна. Зловеща, дълбока и мрачна тайна… Никой не бива да узнава това, разбирате ли? Никой!

— Аз не чух нищо — увери го Золтан, гледайки нагло вещера. — Сигурно в ухото ми е влязла щипалка.

— Тези щипалки са истинска напаст — съгласи се Регис, правейки се, че си бърка в ухото.

— Тръгнали сме за Нилфгард… — Лютичето се облегна на джуджето, за да запази равновесие, което се оказа голяма грешка. — Но както ви казах, това е тайна. Целта ни е тайна!

— И всъщност е много добре скрита — кимна фелдшерът, поглеждайки към пребледнелия от ярост Гералт. — Съдейки по посоката на похода ви, дори най-подозрителният тип не би се сетил за целта на пътуването ви.

— Милва, какво ти е?

— Не ми говори, пиян глупако!

— Хей, тя плаче! Хей, вижте…

— Върви по дяволите, казах! — стрелкинята избърса сълзите си. — Че ще получиш един между очите, проклет стихоплетец… Дай стъкленицата, Золтане…

— Изчезна някъде… — промърмори джуджето. — А, да. Благодаря, фелдшере… А къде е Шутенбах, по дяволите?

— Излезе. Преди известно време. Лютиче, спомням си, обеща да ми разкажеш историята за Детето на Изненадата.

— Ей сега. Ей сега, Регис. Само да си пийна… Всичко ще разкажа… За Цири, за вещера… С подробности…

— Смърт на кучите синове!

— Тихо, джудже! Ще събудиш децата пред колибата!

— Не се ядосвай, стрелкиньо! Ето, пийни си!

— Ееех! — Лютичето обходи стаята с помътнял поглед. — Ако сега можеше да ме види графиня Де Летенхов…

— Коя?

— Няма значение. Проклятие, тази ракия наистина развързва езика… Гералт, да ти налея ли още? Гералт!

— Остави го на мира! — каза Милва. — Нека поспи.

От плевнята на края на селото се чуваше музика — тя достигна до тях, преди да се приближат, и ги изпълни с възбуда. Те започнаха неволно да се поклащат в седлата на бавно пристъпващите коне, отначало следвайки глухия ритъм на барабана и контрабаса, после, когато се приближиха, в такт с мелодията, припявана от гусла и пищялка. Нощта беше студена, в светлината на пълната луна плевнята, блещукаща през процепите между дъските, изглеждаше като приказен, вълшебен замък.

От вратата на плевнята идваше глъчка и блясък, трептящ от сенките на танцуващи двойки.

Когато влязоха, музиката веднага стихна, разпадна се на протяжни, фалшиви акорди. Разгорещените и потни селяни отстъпиха назад, освобождавайки глинения под, събраха се покрай стените и подпиращите покрива стълбове. Цири, крачеща до Мистле, виждаше разширените от страх очи на девойките, забелязваше твърдите, решителни погледи на мъжете и младежите, готови на всичко. Чуваше усилващите се шепот и глъчка, заглушаващи сдържаното бучене на гайдите, жуженето на цигулките и гуслите. Шепот. Плъховете… Плъховете… Разбойници.

— Не се плашете — изрече високо Гиселхер, като хвърли на онемелите музиканти натъпкана догоре кесия. — Дойдохме да се повеселим. Пиршеството е за всички, нали така?

— Къде ви е бирата? — разтърси кесията си Кайли. — И къде ви е гостоприемството?

— И защо тук е толкова тихо? — огледа помещението Искра. — Дойдохме тук от планината на пиршество. Не на траурна церемония!

Някой от селяните най-накрая пребори страха си и се приближи към Гиселхер с глинена халба, пълна с пенлива течност. Гиселхер я прие с поклон, изпи я и благодари любезно, както си му беше обичаят. Няколко младежи възкликнаха одобрително. Но останалите мълчаха.

— Ей, приятелчета! — извика отново Искра. — Искам да танцувам, но виждам, че първо трябва да ви накарам да се размърдате!

До стената на плевнята имаше тежка маса, отрупана с глинени съдове. Елфката плесна с длани и ловко скочи върху дъбовия плот. Селяните трескаво започнаха да събират съдовете, а онези, които не успяха да вземат, Искра изхвърли от масата с ритници.

— Е, господа музиканти — каза тя, като сложи юмруци на кръста и тръсна коси, — покажете какво умеете. Музика!

Тя бързо отмери такта с тракане на токчетата си. Барабанът я последва, контрабасът и гайдите също се включиха. Подир тях пищялките и гуслите подхванаха мелодията, като я усложниха и принудиха Искра да смени стъпките и ритъма. Елфката, пъстра и лека като пеперуда, се приспособи с лекота и затанцува. Селяните се заеха да пляскат с длани.

— Фалка! — извика Искра, присвивайки очите си, удължени от ярък грим. — Ти си бърза с меча. А как си в танците? Ще можеш ли да следваш стъпките ми?

Цири се измъкна изпод ръката на Мистле, отвърза кърпата от шията си, свали шапката и салтамарката си. С един скок се озова на масата до елфката. Селяните подвикваха одобрително, барабанът и контрабасът загърмяха, гайдите застенаха.

— Свирете, музиканти! — извика Искра. — По-живо!

Елфката сложи ръце на хълбоците си, рязко отметна глава и затанцува, тракайки с токчетата си в бързо, ритмично стакато. Цири, омагьосана от ритъма, повтаряше движенията й. Елфката се разсмя, подскочи и смени ритъма. Цири направи рязко движение на главата назад и отметна косата от челото си, подражавайки съвършено на Искра. Двете затанцуваха синхронно, сякаш едната бе огледално отражение на другата. Селяните викаха и ги аплодираха. Гуслите и цигулките надаваха високи тонове, разкъсвайки отмереното, сериозно бучене на контрабасите и стоновете на гайдите.

Двете момичета танцуваха, изпънати като тръстики, като се докосваха с лактите на сложените върху хълбоците ръце. Подкованите им токчета отмерваха ритъма, масата дрънчеше и се тресеше, в светлината на свещите и факлите се вдигаше прах.

— По-бързо! — приканваше музикантите Искра. — По-живо!

Това вече не беше музика, това беше безумие.

— Танцувай, Фалка! Забрави за всичко!

Токче, връх на обувката, токче, връх на обувката, токче, крачка напред и подскок, извиване на гърба, юмруци върху хълбоците, токче, токче. Масата се тресе, светлината се люлее, тълпата се люлее, всичко се люлее, цялата плевня танцува, танцува, танцува… Тълпата крещи, Гиселхер крещи, Асе крещи, Мистле се смее, ръкопляска, всички ръкопляскат и тропат с крака, плевнята трепери, светът трепери. Светът? Какъв свят? Света вече го няма, не съществува нищо освен танца, танца… Токче, връх на обувката, токче… Лакътят на Искра… Жега… Вече свирят само цигулките, контрабасът, пищялките и гайдите, барабанистът само вдига и сваля палките, той вече е излишен, тактът се определя от тях, от Искра и Цири, от токчетата им, които люлеят масата и цялата плевня… Ритъмът е в тях, музиката е в тях, те са музиката. Тъмните коси на Искра танцуват над челото и върху раменете й. Струните на гуслата издават трескаво, огнено, издигащо се до най-високите регистри пеене. Кръвта пулсира в слепоочията.

Страст! Самозабрава!

„Аз съм Фалка. Винаги съм била Фалка. Танцувай, Искра! Пляскай, Мистле!“ Цигулките и гайдите завършват мелодията с рязък, висок акорд, Искра и Цири приключват танца си едновременно с тропване на токчетата, като лактите им си остават допрени. И двете дишат тежко, разгорещени, мокри, изведнъж се притискат една към друга, прегръщат се, дарявайки една на друга пот, топлина и щастие. Плевнята експлодира в единен вик, в ръкопляскане на десетки длани.

— Фалка, ти си дяволица! — Искра диша тежко. — Когато разбойничеството ни омръзне, ще тръгнем по света да заработваме като танцьорки.

Цири също диша тежко. Не е в състояние да изрече нито дума. Само се смее конвулсивно. По бузите й текат сълзи.

В тълпата изведнъж се разнася вик, възниква суматоха. Кайли блъска рязко един едър селянин, селянинът блъска Кайли, двамата се сборичкват, размахват се юмруци. Реф дотичва, в светлината на факлите проблясва кама.

— Не! Стойте! — извиква пронизващо Искра. — Никакви побоища! Това ще е нощ на танците! — Елфката хваща Цири за ръката, двете скачат на пода. — Музиканти, свирете! Който иска да покаже как умее да танцува — да заповяда при нас! Хайде, кой ще се осмели?

Контрабасът бучи монотонно, в бученето му се вплита протяжният вой на гайдите, а подир него — високият, див напев на гуслите. Селяните се смеят, побутват се, преодоляват колебанието си. Един, широкоплещест и светлокос, хваща Искра. Друг, по-млад и по-строен, се покланя неуверено на Цири. Цири гордо вирва глава, но веднага след това се усмихва покорно. Младежът я прегръща през талията, Цири слага ръце на раменете му. Докосването я пронизва като огнена стрела, изпълва я с пулсиращо желание.

— По-живо, музиканти!

Плевнята се тресе от виковете, вибрира в ритъма на мелодията.

Цири танцува.