Огнено кръщение

Шеста глава

— Помолих те — изрече ядосано легналата по гръб Цири. — Помолих те да не ме докосваш.

Мистле отдръпна тревичката, с която гъделичкаше Цири по шията, легна до нея и се загледа в небето, като подложи двете си ръце под оголения си тил.

— Странно се държиш напоследък, соколче.

— Не искам да ме докосваш — и това е всичко.

— Това е само забавление.

— Знам. — Цири стисна устни. — Само забавление. Всичко това беше само забавление. Но престана да ми е забавно, разбираш ли? Съвсем престана!

Мистле се надигна на лакът, после отново легна и мълча дълго, гледайки в синевата на небето, насечена с раздърпани ивици облаци. Високо над тях кръжеше ястреб.

— Твоите сънища — обади се тя най-накрая. — Всичко това е заради твоите сънища, нали? Почти всяка нощ скачаш с вик. Това, което някога си преживяла, се връща в сънищата ти. Знам, че е така.

Цири не отговори.

— Ти никога не си ми разказвала за себе си — отново наруши тишината Мистле. — За това, което си преживяла. Откъде си? Имаш ли близки…

Цири рязко посегна към шията си, но този път там се оказа само една калинка.

— Имах близки — каза тя глухо, без да поглежда приятелката си. — Тоест мислех, че имам… Такива, които биха ме намерили дори тук, на края на света, стига да поискат… Или стига да са живи. Ох, какво искаш, Мистле? Трябва ли да ти разказвам за себе си?

— Не е задължително.

— Чудесно. Защото сигурно това е само забавление. Както и всичко между нас.

Мистле извърна глава и каза:

— Не разбирам защо не си тръгнеш, щом ти е толкова лошо с мен.

— Не искам да съм сама.

— Само това ли?

— Това не е малко.

Мистле прехапа устната си. Но преди да успее да каже каквото и да било, те чуха свистене. Двете скочиха на крака, изтръскаха игличките от себе си и побягнаха към конете.

— Започва забавление — каза Мистле, като скочи на седлото и измъкна меча си. — От онези, които от известно време насам обичаш повече от всичко на света, Фалка. Не си мисли, че не съм забелязала.

Цири озлобено сръчка коня с пети. Понесоха се стремително по склона на дерето, вече чувайки дивите крясъци на останалите Плъхове, изскачащи от храсталака от другата страна на пътя. Капанът на засадата беше изщракал.

Частната аудиенция наближаваше края си. Ватие де Ридо, виконт Бидон, шеф на военното разузнаване на император Емхир вар Емрейс, напусна библиотеката, покланяйки се на кралицата на Долината на цветята много по-почтително, отколкото придворният етикет изискваше. Същевременно поклонът беше много предпазлив, а движенията на Ватие — отмерени и сдържани; имперският шпионин не изпускаше от поглед двата оцелота, легнали в краката на владетелката на елфите. Златооките котки изглеждаха сънени и лениви, но Ватие добре знаеше, че те не са играчки-талисмани, а зорки стражи, готови за миг да превърнат в кърваво месо всеки, който опита да се приближи до кралицата повече, отколкото изискваше протоколът.

Францеска Финдабаир, наричана също Енид ан Глеана, Маргаритката от Долината, изчака вратата след Ватие да се затвори, и погали оцелотите.

— Можеш да се покажеш, Ида — рече тя.

Ида Емеан аеп Сивней, елфическа магьосница, свободна Aen Seidhe от Сините планини, скрита по време на аудиенцията със заклинание за невидимост, се материализира в ъгъла на библиотеката и поправи роклята си и червеникавите си коси. Оцелотите реагираха само с по-широко отваряне на очите си. Както и всички котки, те виждаха невидимото, и беше невъзможно да бъдат излъгани с такова просто заклинание.

— Вече започва да ме дразни този парад на шпиони — каза язвително Францеска, като се настани по-удобно върху абаносовото кресло. — Хенселт от Каедвен наскоро ми изпрати „консул“. Дийкстра изпрати в Дола на Блатхан „търговска мисия“. А сега и самият супершпионин Ватие де Ридо! А, а преди това тук се навърташе Стефан Скелен, Великият имперски Никой. Но не му дадох аудиенция. Все пак аз съм кралица, а Скелен — никой. Макар и с длъжност, но никой.

— Стефан Скелен — изрече бавно Ида — беше и при нас, и там му провървя повече. Разговаря с Филавандрел и Ванадайн.

— И подобно на разговора на Ватие с мен, ги е разпитвал за Вилгефорц, Йенефер, Риенс и Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах?

— Наред с други неща. Ще се учудиш, но повече го интересуваше оригиналната версия на пророчеството Ithlinne Aegli aep Aeyenien, особено частта, в която се говори за Aen Hen Ichaer, Старата кръв. Интересуваше го също Tor Lara, Кулата на чайката, и легендарния портал, свързвал някога Кулата на чайката с Tor Zireael, Кулата на лястовицата. Това е толкова типично за хората, Енид. Разчитат, че веднага, още след първата им дума, ще им разкрием загадки и тайни, които самите ние се опитваме да разрешим от стотици години.

Францеска вдигна ръката си и се вгледа в пръстените си.

— Интересно — каза тя, — знае ли Филипа за странните интереси на Скелен и Ватие? И на Емхир вар Емрейс, на когото и двамата служат?

— Би било рисковано да предположим, че не знае — Ида Емеан хвърли бърз поглед към кралицата, — и да скрием каквото знаем от Филипа и от цялата ложа на съвещанието в Монтекалво. Това може да ни представи в лоша светлина… А нали държим ложата да бъде създадена. Искам на нас, елфическите магьосници, да ни вярват, а не да ни подозират в двойна игра.

— Работата е там, че ние наистина водим двойна игра, Ида. И донякъде си играем с огъня. С Белия пламък на Нилфгард…

— Огънят изпепелява — Ида Емеан вдигна към кралицата своите удължени от яркия грим очи, — но и пречиства. През него трябва да се премине. Трябва да рискуваме, Енид. Тази ложа трябва да бъде създадена и да започне да действа. В пълния си състав. Дванайсет магьоснички, сред които и онази, за която говори пророчеството. Дори и това да е игра, да заложим на доверието.

— А ако е провокация?

— Ти познаваш по-добре замесените личности.

Енид ан Глеана се замисли.

— Шеала де Танкарвил — каза тя най-накрая — е заклета отшелничка, няма никакви връзки. Трис Мериголд и Кейра Мец имаха връзки, но сега и двете са емигрантки, крал Фолтест прогони всички магьосници от Темерия. Маргарита Льоантил се интересува само от своето училище и от нищо друго. Разбира се, в настоящия момент последните три се намират под силното влияние на Филипа, а Филипа е загадка. Сабрина Глевисиг няма да се откаже от политическото влияние, което запазва в Каедвен, но няма да предаде ложата. Прекалено я привлича властта, която ложата дава.

— А онази Асире вар Анахид? И втората нилфгардка, с която ще се запознаем в Монтекалво?

— За тях знам малко — усмихна се леко Францеска, — но веднага щом ги видя, ще знам повече. Веднага щом видя с какво и как са облечени.

Ида Емеан присви гримираните си очи, но се въздържа от задаването на въпроси.

— Остава нефритената статуетка — каза тя след минута. — Все така ненадеждната и загадъчна фигурка от нефрит, за която се споменава в Ithlinnespeath. Може би е време да й дадем думата? И да й съобщим какво я чака? Да ти помогна ли в декомпресията?

— Не. Ще направя това сама. Нали знаеш как реагират на разопаковането? Колкото по-малко са свидетелите, толкова по-леко ще понесе тя удара по гордостта си.

Францеска Финдабаир провери още веднъж дали целият двор е плътно изолиран от останалата част на двореца чрез охранително поле, скриващо изгледа и заглушаващо звуците. Запали три черни свещи в свещници с извити огледални отражатели. Свещниците бяха на пода, върху кръгла мозайка, изобразяваща осемте знаци на Vicca, елфическият зодиак. Бяха поставени върху символите Belleteyn, Lammas и Yule. Във вътрешността на зодиакалния пръстен имаше по-малък мозаечен кръг, осеян с магически символи и обхванат от пентаграма. Францеска беше сложила върху трите символа от по-малкия кръг дребни железни триножници, върху които внимателно и грижливо беше наместила три кристала. Долните шлифовани страни на кристалите имаха същата форма като горните плоскости на триножниците, което улесняваше поставянето на всеки кристал на мястото му. Въпреки това Францеска провери няколко пъти дали не е сгрешила. Не биваше да допуска грешки.

Наблизо шумеше фонтан, водата се изливаше от мраморна стомна, държана от мраморна нимфа, и се спускаше по четири каскади в басейн, като раздвижваше водни лилии, между които плуваха златни рибки.

Францеска отвори сандъчето, което беше донесла, и извади мъничка нефритена фигурка, наподобяваща сапун при допир, и я сложи в самия център на пентаграма. Отстъпи, погледна още веднъж в лежащия на масата свитък, въздъхна дълбоко, вдигна ръце и изрече заклинание.

Свещите мигновено избухнаха по-ярко, фасетите на кристалите се разгоряха и започнаха да излъчват струи светлина. Струите удариха фигурката, която моментално промени цвета си — от зеленикава стана златиста, а след миг — и прозрачна. Въздухът затрептя от магическата енергия, удряща се в защитните екрани. Една от свещите пръсна искри, по пода затанцуваха сенки, мозайката оживя, изменяйки рисунъка си. Францеска не отпусна ръце, не прекратяваше инкантацията.

Фигурката бързо увеличаваше размерите си, пулсираше и оживяваше, променяше структурата и формата си като пълзящ по пода облак дим. Светлината, извираща от кристалите, пронизваше този дим, в блестящите ленти се появи движение и втвърдяваща се материя. Още миг — и в центъра на магическите кръгове се появи човешка фигура. Фигура на чернокоса жена, безсилно лежаща на пода.

Свещите разцъфтяха с ивици дим, кристалите помътняха. Францеска свали ръце, отпусна пръсти и избърса потта от лицето си.

Чернокосата жена на пода се сви на кълбо и започна да крещи.

— Как се казваш? — попита звънко Францеска. Жената се напрегна, започна да вие, притиснала ръце към корема си.

— Как се казваш?

— Йе… Йенеф… Йенефе-е-е-ер!!! Ааааа…

Елфката въздъхна с облекчение. Жената продължаваше да се гърчи, да вие, да удря с юмруци по пода, опитваше се да повърне. Францеска чакаше търпеливо. И спокойно. Жената, която само допреди минута беше нефритена фигурка, се мъчеше и страдаше, това си личеше. И беше нормално. Но мозъкът й не беше увреден.

— Е, Йенефер — прекъсна Францеска, след дълго мълчание, стоновете на магьосницата, — стига толкова, а?

С видими усилия Йенефер се изправи на четири крака, избърса носа си с опакото на дланта и погледна с помътнели очи. Погледът й се плъзна по Францеска така, сякаш елфката изобщо я нямаше в двора, и живна едва когато се спря върху извиращата от фонтана вода. Йенефер с огромно усилие запълзя нататък, прехвърли се през парапета и с плясък падна в басейна. Давейки се, започна да кашля и да сумти, да плюва, и най-накрая, разбутвайки водните лилии, се добра на четири крака до мраморната нимфа и седна, облягайки гръб на пиедестала на статуята. Водата течеше върху гърдите й.

— Францеска… — процеди тя, докосна обсидиановата звезда на шията си и погледна към елфката вече с по-разумно изражение. — Ти…

— Аз. Какво си спомняш?

— Ти си ме опаковала… По дяволите, ти си ме опаковала?!

— Опаковах те и те разопаковах. Какво си спомняш?

— Гарщанг… Елфи. Цири. Ти. И петстотин центнера, които изведнъж ми се стоварват върху главата… Сега вече знам какво е било това. Артефактно компресиране…

— Паметта ти функционира. Това е добре.

Йенефер наведе глава и погледна между бедрата си, където плуваха златни рибки.

— После нареди да сменят водата в басейна, Енид — промърмори тя. — Току-що се изпуснах в нея.

— Дреболия — усмихна се Францеска. — По-добре провери дали във водата няма кръв. Понякога компресията уврежда бъбреците.

— Само бъбреците? — Йенефер предпазливо си пое дъх. — Струва ми се, че в мен няма нито един здрав орган… Или поне така се чувствам. По дяволите, Енид, не знам с какво съм заслужила такова отношение…

— Излез от басейна.

— Не. Тук ми е добре.

— Знам. Дехидратация.

— Деградация. Деморализация! Защо ми причини това?

— Излез, Йенефер.

Магьосницата се изправи с усилие, подпря се с двете си ръце за мраморната нимфа. Изтръска от себе си лилиите, с рязко движение разкъса и свали от себе си напоената с вода рокля. Застана гола под струите на фонтана. След като хубаво се изплакна и се напи с вода, излезе от басейна и седна на парапета му, изстиска косите си и се огледа.

— Къде съм?

— В Дола на Блатхан.

Йенефер избърса носа си.

— Битката на Танед още ли продължава?

— Не. Свърши. Преди месец и половина.

— Сигурно здравата съм ти объркала плановете — каза Йенефер след кратко мълчание. — Сигурно много съм ти навредила, Енид. Но можеш да смяташ, че сме квит. Отмъсти си достойно, макар и може би твърде садистично. Не можа ли просто да ми прережеш гърлото?

— Не говори глупости — смръщи устни елфката. — Опаковах те и те изнесох от Гарщанг, за да ти спася живота. Ще говорим пак за това по-късно. Заповядай, ето ти кърпа. Ето и чаршаф. Ще получиш и нова рокля, след като се изкъпеш. Където трябва, във вана с топла вода. Вече достатъчно навреди на златните рибки.

Ида Емеан и Францеска пиеха вино. Йенефер — глюкоза и сок от моркови. В големи количества.

— Да обобщим — каза тя, след като изслуша разказа на Францеска. — Нилфгард е превзел Лирия, поделил си е Аедирн с Каедвен, опожарил е Венгерберг, получил е Верден, сега завоюва Бруге и Соден. Вилгефорц е изчезнал безследно. Тисая де Врие се е самоубила. А ти си станала кралица на Долината на цветята, император Емхир ти се е отблагодарил с корона и скиптър за моята Цири, която толкова дълго е търсил и която сега ще използва както си поиска. Мен си ме опаковала и си ме държала месец и половина в сандъче във вида на нефритена статуетка. И сигурно очакваш да ти благодаря за това?

— Би трябвало — отговори студено Францеска Финдабаир. — На Танед беше някой си Риенс, който смяташе, че е въпрос на чест да те убие бавно и мъчително, а Вилгефорц беше обещал да му помогне. Риенс те търсеше из целия Гарщанг. Но не можа да те намери, защото ти вече беше нефритена фигурка в деколтето ми.

— И останах такава фигурка четирийсет и седем дни.

— Да. И когато ме питаха, можех спокойно да отговарям, че Йенефер от Венгерберг не е в Дола на Блатхан. Защото ме питаха за Йенефер, а не за някаква статуетка.

— Какво се промени, че най-накрая реши да ме разопаковаш?

— Много неща. Сега ще ти обясня.

— Първо ми обясни нещо друго. На Танед беше и Гералт. Вещерът. Нали помниш, че ти го представих в Аретуза? Какво се случи с него?

— Успокой се. Жив е.

— Спокойна съм. Разказвай, Енид.

— Твоят вещер — каза Францеска — за един час направи повече, отколкото някои други правят за целия си живот. Без да се разпростирам много-много: счупи крака на Дийкстра, отсече главата на Артауд Теранова и съсече зверски около десетина Scoia’tael. А, за малко да забравя: събуди нездраво влечение у Кейра Мец.

— Това е ужасно — намръщи се Йенефер. — Надявам се, че Кейра вече е дошла на себе си? И не му се сърди? Това, че я е възбудил, без да я задоволи, е било поради липса на време, а не поради липса на уважение. Увери я в това от мое име.

— И сама ще имаш възможност да направиш това — подхвърли студено Маргаритката от Долината. — И то скоро. Но да се върнем към темата, към която толкова неуспешно се правиш, че си безразлична. Твоят вещер толкова пламенно защитавал Цири, че постъпил много неразумно. Нахвърлил се на Вилгефорц. И Вилгефорц го изпотрошил целия. Това, че не го е убил, е било поради липса на време, а не поради липса на старание. Какво? Ще продължаваш ли да се правиш, че това не те вълнува?

— Не. — Подигравателната гримаса беше изчезнала от устните на Йенефер. — Не, Енид. Вълнува ме. Скоро някои лица ще изпитат на собствения си гръб колко ме вълнува. Имаш думата ми.

Както по-рано не се впечатли от шегата, така и сега Францеска не се впечатли от заплахата.

— Трис Мериголд телепортирала потрошения вещер в Брокилон — каза тя. — Доколкото знам, дриадите продължават да го лекуват. Като че ли вече е по-добре, но ще е хубаво за него да не си подава носа оттам. Търсят го агентите на Дийкстра и разузнаванията на всички кралства. Между другото, теб също.

— А аз с какво съм заслужила тази чест? Нали не съм счупила нищо на Дийкстра… Не, не ми казвай, сама ще се сетя. Безследно изчезнала от Танед. Никой не се досеща, че съм се озовала, смалена и опакована, в деколтето ти. Всички са убедени, че съм избягала в Нилфгард заедно с участниците в заговора. Всички, освен истинските заговорници, разбира се, но те няма да посочат на никого, че греши. Все пак войната продължава, дезинформацията е оръжие, чието острие винаги трябва да е правилно насочено. А сега, след четирийсет и седем дни, дойде време оръжието да се използва. Къщата ми във Венгерберг е опожарена, мен ме издирват. Не ми остава нищо друго, освен да се присъединя към отрядите на Scoia’tael. Или да се включа по друг начин в борбата на елфите за свобода.

Йенефер отпи от сока от моркови и впери поглед в очите на все така спокойната и мълчалива Ида Емеан аеп Сивней.

— Какво, госпожо Ида? Госпожо свободна Aen Seidhe от Сините планини? Точно ли отгатнах съдбата, която ми е отредена? Защо мълчите като камък?

— Госпожо Йенефер — отговори червенокосата елфка, — аз мълча, когато не мога да кажа нищо смислено. Това е доста по-добре, отколкото да се занимавам с необосновани предположения и да прикривам безпокойството си с дрънканици. Премини към същността, Енид. Обясни на госпожа Йенефер за какво става въпрос.

— Слушам внимателно. — Йенефер докосна с пръсти обсидиановата звезда върху кадифения плат. — Говори, Францеска.

Маргаритката от Долината облегна брадичка върху сплетените си пръсти.

— Днес е втората нощ след пълнолунието — каза тя. — След малко ще се телепортираме в замъка Монтекалво, резиденцията на Филипа Ейлхарт. Ще вземем участие в заседанието на организация, която би трябвало да те заинтересува. Нали винаги си смятала, че магията е висша ценност, която стои над всякакви разделения, спорове, политически разногласия, лични интереси, недоволства, симпатии и антипатии. Така че вероятно ще те зарадва новината, че наскоро бяха положени основите на организация, нещо като тайна ложа, създадена изключително за защитата на интересите на магията. За да може магията да заеме полагащото й се място във всякакви йерархии. Възползвайки се от правото си да препоръчам нови членове на спомената ложа, аз реших да предложа две кандидатури: Ида Емеан аеп Сивней и теб.

— Каква неочаквана чест и какво издигане — подигра се Йенефер. — От магическото небитие направо в тайна, елитна и всемогъща ложа. Стояща над личните интереси и вражди. Само че подходяща ли съм аз? Ще намеря ли в себе си достатъчна сила на характера, за да се откажа от омразата към онези, които ми отнеха Цири, осакатиха мъжа, който не ми е безразличен, а самата мен…

— Сигурна съм, че ще намериш в себе си достатъчна сила на характера, Йенефер — прекъсна я елфката. — Познавам те и съм сигурна, че такива сили не ти липсват. Имаш и амбиция, достатъчна, за да разсее съмненията ти относно неочакваната чест и доверие. Но ако искаш, ще ти го кажа направо: препоръчвам те в ложата, защото те смятам за личност, която заслужава това и може да е много полезна за нашето дело.

— Благодаря. — Подигравателната усмивка не слизаше от устните на магьосницата. — Благодаря, Енид. Направо усещам как ме изпълват амбиция, гордост и самовлюбеност. Всеки момент ще се пръсна. Още преди да успея да те попитам защо вместо мен не препоръчаш в ложата още един елф от Дола на Блатхан или елфка от Сините планини?

— В Монтекалво ще узнаеш защо — отвърна студено Францеска.

— Бих искала да узная сега.

— Кажи й — промърмори Ида Емеан.

— Работата е в Цири — каза след кратък размисъл Францеска, вдигайки към Йенефер непроницаемите си очи. — Ложата се интересува от нея, а никой не познава девойката по-добре, отколкото я познаваш ти. Останалото ще го узнаеш на място.

— Добре. — Йенефер потърка енергично плешката си в дръжката на стола. Изсушената от компресията кожа все още я сърбеше непоносимо. — Кажи само кой още влиза в състава на вашата ложа? Освен вас двете и Филипа?

— Маргарита Льоантил, Трис Мериголд и Кейра Мец, Шеала де Танкарвил от Ковир. Сабрина Глевисиг. И две магьоснички от Нилфгард.

— Международна женска република?

— Може и така да се каже.

— Те, разбира се, продължават да ме смятат за съучастница на Вилгефорц. Ще одобрят ли кандидатурата ми?

— Ще одобрят избора ми. За останалото ще се погрижиш сама. Ще те помолят да им разкажеш за връзките си с Цири. От самото начало, в което е взел участие твоят вещер преди петнайсет години в Цинтра, до събитията преди месец и половина. Абсолютно задължително е да си откровена. Така ще потвърдиш лоялността си към Конвента.

— Кой е казал, че трябва да потвърждавам нещо? Не е ли рано за лоялност? Не съм запозната нито със статута, нито с програмата на този дамски интернационал…

— Йенефер — елфката леко смръщи съвършените си вежди, — аз те препоръчвам на ложата. Но нямам намерение да те принуждавам да вършиш каквото и да било. Особено пък да си лоялна. Имаш избор.

— Досещам се какъв.

— Правилно се досещаш. Но това си остава свободен избор. Все пак аз горещо ти препоръчвам да избереш ложата. Повярвай ми, така ще помогнеш на твоята Цири много по-ефективно, отколкото ако се хвърлиш на сляпо във водовъртежа от събития, което, като ми се струва, те изкушава. Животът на Цири е в опасност. Можем да я спасим само ако действаме съвместно. Когато изслушаш онова, което бъде казано в Монтекалво, ще се убедиш, че съм права… Йенефер, не ми харесват припламванията, които виждам в очите ти. Обещай ми, че няма да се опитваш да избягаш.

— Не — поклати глава Йенефер, покривайки с дланта си звездата върху кадифения плат. — Няма да ти обещая, Францеска.

— Искам да те предупредя, скъпа — всички стационарни портали в Монтекалво имат изкривяваща блокада. Всеки, пожелал да влезе или излезе оттам без разрешението на Филипа, ще се озове в килия, чиито стени са облицовани с двимерит. Няма да можеш да отвориш собствен телепортал, без да разполагаш с необходимите компоненти. Не искам да ти вземам звездата, защото трябва да запазиш изцяло мисловните си способности. Но ако опиташ някой номер… Йенефер, не мога да допусна това… Ложата не може да позволи да се втурнеш самотно и безразсъдно да спасяваш Цири и да се опитваш да си отмъстиш. Аз все още имам твоята матрица и алгоритъма на заклинанието. Ще те смаля и ще те опаковам отново в нефритена статуетка. Ако се наложи — за няколко месеца. Или години.

— Благодаря ти за предупреждението. Но все пак няма да ти обещая.

Фрингила Виго се опитваше да изглежда спокойна, но в действителност беше много напрегната и изнервена. Тя самата многократно беше порицавала младите нилфгардски магьосници за безкритичното следване на стереотипните мнения и представи, самата тя постоянно осмиваше създадения от слухове и клюки тривиален образ на типичната магьосница от Севера — изкуствено красива, арогантна, празноглава и порочна до извратеност, а често и отвъд границите й. Но сега, при всяко следващо прехвърляне между телепорталите, които я водеха към замъка Монтекалво, все по-силно я обземаха съмнения: дали наистина ще присъства на събирането на тайнствена ложа? И какво я чака там? Развихреното й въображение рисуваше картини на убийствено красиви жени с диамантени колиета върху оголени гърди с карминови зърна, жени с влажни устни и блестящи от алкохола и наркотиците очи. Фрингила вече си представяше как заседанията на тайнствения конвент преминават в дива и разюздана оргия с бясна музика, афродизиаци, роби и от двата пола и изискани аксесоари.

Последният телепортал я изхвърли между две колони от черен мрамор. Устата й беше пресъхнала — магическият вятър пресушаваше сълзите й. Ръката й трескаво стискаше изумрудената огърлица, изпълваща карето на деколтето й. До нея се материализира Асире вар Анахид, също явно нервничеща. Наистина, Фрингила имаше основания да предполага, че приятелката й е притеснена от новото и нетипично за нея облекло: семпла, но много елегантна рокля с цвят на зюмбюл, допълнена с малко и скромно колие от александрити.

Притеснението й моментално се разсея. В огромната, осветена от магически лампиони зала беше прохладно и тихо. Никъде не се виждаха голи роби, биещи барабани, нито танцуващи върху масата девойки, окичени с дрънкулки. Не се усещаше и миризма на хашиш или кантарида. Нилфгарските магьосници бяха посрещнати от Филипа Ейлхарт, владетелката на замъка — стройна, сериозна, учтива и делова. Другите магьоснички се приближиха и се представиха. Фрингила въздъхна с облекчение. Магьосниците от север бяха красиви, с шарени дрехи и искрящи от скъпоценности, но в подчертаните с мек грим очи нямаше следа нито от упойващи средства, нито от нимфомания. Даже напротив, две от тях бяха със скромни рокли, затворени на врата — суровата, облечена в черно Шеала де Танкарвил и младичката Трис Мериголд, магьосница със сини очи и кафеникавочервени коси. Тъмнокосата Сабрина Глевисиг и блондинките Маргарита Льоантил и Кейра Мец имаха деколтета, но съвсем малко по-дълбоки от това на Фрингила.

Очакването на другите участнички в конвента беше запълнено с приятен разговор, по време на който всички имаха възможност да разкажат по нещо за себе си, а тактичните забележки на Филипа Ейлхарт бързо разчупваха леда, макар че единственият лед, който се виждаше, беше в бюфета, където се издигаше купчина със стриди. Друг лед не се забелязваше. Изследователките Шеала де Танкарвил и Асире вар Анахид веднага намериха множество общи теми, Фрингила бързо почувства симпатия към веселата Трис Мериголд. Приятелският разговор беше съпроводен с приятелско поглъщане на скариди. Не ядеше единствено Сабрина Глевисиг, достойна дъщеря на каедвенските гори, която си позволи да изкаже пренебрежително мнение относно „слузестите гадости“ и пожела парче студено еленско месо със сливи. Филипа Ейлхарт, вместо да отговори със студено високомерие, дръпна шнурчето на звънеца и след минута невзрачни и безшумни слуги вече внасяха месото. Смайването на Фрингила беше неописуемо. „Е — помисли си тя, — всяка страна си има своите обичаи.“

Телепорталът между колоните от черен мрамор заблестя и завибрира приглушено. Върху лицето на Сабрина Глевисиг се появи безкрайно изумление. Кейра Мец изпусна върху леда една скарида и ножа си. Трис задържа дъха си.

От портала излязоха три магьоснички. Три елфки. Едната — с тъмнозлатиста коса, втората — червеникавокафява, и третата — гарвановочерна.

— Здравей, Францеска — каза Филипа. В гласа й ги нямаше емоциите, които показваха присвитите й очи. — Здравей, Йенефер.

— Получих правото на две предложения — изрече мелодично назованата като Францеска златокоса елфка, несъмнено забелязала изумлението на Филипа. — Ето ги моите кандидатки. Познатата на всички Йенефер от Венгерберг. И госпожа Ида Емеан аеп Сивней, Aen Saevherne от Сините планини.

Ида Емеан склони леко червенокосата си глава, леката й жълтеникава рокля изшумоля.

— Мисля, че вече се събрахме? — огледа се Францеска.

— Липсва само Вилгефорц — прошепна тихо, но с явна злоба Сабрина Глевисиг, гледайки накриво към Йенефер.

— И скритите в подземията Scoia’tael — промърмори Кейра Мец. Трис я изгледа ледено.

Филипа довърши представянето на дамите. Фрингила разглеждаше с интерес Францеска Финдабаир, Енид ан Глеана, Маргаритката от Долината, прочутата кралица на Дола на Блатхан, владетелката на елфите, наскоро получили отново собствена държава. „Слуховете за красотата на Францеска не са преувеличени“, реши Фрингила.

Червенокосата Ида Емеан с големите очи явно предизвикваше голям интерес у всички, включително и у двете магьосници от Нилфгард. Свободните елфи от Сините планини не поддържаха контакти не само със самите хора, но дори и с живеещите близо до хората свои събратя. А малобройната част от свободите елфи, наричани Aen Saevherne, Посветените, бяха почти легендарна загадка. Дори малцина от елфическите магьосници можеха да се похвалят, че се познават отблизо с някой от Посветените. Ида се открояваше в групата не само с цвета на косите си. В украшенията й нямаше нито унция метали, нито карат скъпоценни камъни — само бисери, корали и янтари.

Но явно източник на най-големи емоции беше третата от новопристигналите магьоснички, Йенефер. Тя беше чернокоса, облечена бе в дрехи в черно-бели цветове и въпреки първоначалното впечатление, не беше елфка. Появата й в Монтекалво се оказа голяма изненада за всички, като за някои изненадата беше и неприятна. Фрингила усещаше излъчваната от някои магьосници антипатия и дори враждебност.

Когато й представиха нилфгардските магьоснички, Йенефер задържа погледа си върху Фрингила. Теменужените й очи бяха уморени и под тях имаше кръгове — дори гримът не беше в състояние да скрие напълно това.

— Ние се познаваме — подхвърли тя, докосвайки пришитата върху кадифен плат обсидианова звезда.

В залата изведнъж настана напрегната тишина.

— Вече сме се виждали — продължи Йенефер.

— Не си спомням — каза Фрингила, издържайки погледа й.

— Нищо чудно. Но аз имам много добра зрителна памет. Виждала съм те на Хълма край Соден.

— Значи не може да има грешка. — Фрингила Виго вдигна гордо глава и огледа събралите се. — Аз бях на Соденския хълм.

Филипа Ейлхарт изпревари отговора на Йенефер.

— Аз също бях там. Също си спомням много неща. Но ми се струва, че прекаленото напрягане на паметта и търсенето на ненужни подробности няма да ни е от полза тук, в тази зала. Сега ще ни е по-полезно, ако забравим някои неща, простим други и се обединим. Съгласна ли си с мен, Йенефер?

Чернокосата магьосница отметна дългите къдрици от челото си.

— Когато най-накрая узная какво точно възнамерявате да предприемете — каза тя, — едва тогава ще кажа с какво съм съгласна, и с какво — не.

— В такъв случай ще е най-добре да започнем веднага. Моля ви да заемете местата си, дами.

Всички места около кръглата маса — освен едно — бяха обозначени. Фрингила седеше до Асире вар Анахид, вдясно от нея имаше свободен стол, разделящ я от Шеала де Танкарвил, по-нататък седяха Сабрина Глевисиг и Кейра Мец. Вдясно от Асире — Ида Емеан, Францеска Финдабаир и Йенефер. Точно срещу Асире седна Филипа Ейлхарт, отдясно на нея се настани Маргарита Льоантил, а отляво — Трис Мериголд.

Подлакътниците на всички столове бяха във формата на сфинксове.

Филипа започна да говори. След като повтори поздрава, тя веднага премина към същността. Фрингила, която беше запозната подробно от Асире с предишното събрание, не научи нищо ново от встъпителното слово. Не я учудиха нито заявленията на всички магьоснички за присъединяването към конвента, нито първите изказвания. Обаче беше леко смутена, когато тези първи изказвания засегнаха войната, която Империята водеше с нордлингите23, и особено когато стана дума за наскоро започнатата операция в Соден и Бруге, в хода на която императорските войски бяха встъпили във въоръжен конфликт с армията на Темерия. Въпреки обявената аполитичност на конвента, магьосничките не скриваха възгледите си. Някои явно се бояха от присъствието на Нилфгард на прага на техните държави. Фрингила се изпълни със смесени чувства. Струваше й се, че едни толкова образовани личности трябваше да разбират, че Империята ще донесе на Севера култура, благосъстояние, ред и политическа стабилност. От друга страна, тя не знаеше как би реагирала, ако неприятелските войски се приближаваха не към техните домове, а към нейния собствен.

Обаче Филипа Ейлхарт смяташе, че дискусията на военни теми трябва да бъде прекратена.

— Никой не може да предвиди изхода от войната — каза тя. — Нещо повече — такива опити нямат смисъл. Нека най-накрая да погледнем трезво на тези неща. Първо — войната не е чак толкова голямо зло. Много по-опасно според мен е пренаселението, което при сегашното равнище на селското стопанство и промишлеността би означавало тотална победа на глада. Второ — войната е продължение на политиката на управниците. А колко от сега управляващите ще живеят след сто години? Никой, разбира се. Колко династии ще оцелеят? Невъзможно е да се предвиди. Настоящите династични и териториални спорове, настоящите амбиции и надежди след сто години ще се превърнат в прах върху хрониките. И ако не защитим себе си, ако допуснем да бъдем въвлечени във войната, и от нас също ще остане само прах. Ако погледнем нещата малко по-всеобхватно, над знамената на отделните страни, ако престанем да откликваме на бойните и патриотични възгласи, ще оцелеем. А ние сме длъжни да оцелеем. Длъжни сме, защото носим отговорност. Не, не пред кралете с техните локални интереси, ограничаващи се до едно-единствено кралство. Отговорни сме за света. За прогреса. За промените, които този прогрес носи. Отговорни сме за бъдещето.

— Тисая де Врие би казала друго — обади се Францеска Финдабаир. — Винаги я е вълнувала отговорността пред обикновените жители. Не в бъдещето, а тук и сега.

— Тисая де Врие е мъртва. Ако беше жива, щеше да е сред нас.

— Със сигурност — усмихна се Маргаритката от Долината. — Но не мисля, че щеше да се съгласи с теорията за войната като лекарство против глада и пренаселението. Обърнете внимание на последната дума, уважаеми колеги. Ние общуваме помежду си на всеобщия език, за да улесним взаимното си разбиране. Но за мен това е чужд език. Все по-чужд. В моя език думата „пренаселение“ не съществува, а думата „преелфение“ би била неологизъм24. Незабравимата Тисая де Врие се безпокоеше за съдбата на обикновените хора. За мен е не по-малко важна съдбата на обикновените елфи. Охотно бих приветствала идеята мислено да избягаме в бъдещето и да разглеждаме настоящия ден като нещо съвсем преходно. Но с огорчение съм принудена да отбележа, че настоящият ден обуславя утрешния, а без утре няма да го има бъдещето. На вас, хората, може да ви изглежда смешен плачът над един люляков храст, изгорял по време на война — нали в края на краищата люляците няма да се свършат, ако не е този, ще е друг, а ако няма люляк, ще има акация. Простете ми за ботаническата метафора. Но разберете, че това, което за вас, хората, е въпрос на политика, за нас, елфите, е въпрос на физическо оцеляване.

— Политиката не ме интересува — заяви гръмко Маргарита Льоантил, ректорката на магическата академия. — Просто не искам девойките, на чието възпитание съм се посветила, да бъдат използвани като кондотиерки и да им се пълнят главите с лозунги за любовта към родината. Родината на тези девойки е магията, на това ги уча. Ако моите девойки бъдат въвлечени във войната и ги изпратят на един нов Соденски хълм, те ще загубят, независимо от резултата на бойното поле. Разбирам опасенията ти, Енид, но ние трябва да се занимаваме с бъдещето на магията, а не с расови проблеми.

— Трябва да се занимаваме с бъдещето на магията — повтори Сабрина Глевисиг. — Но бъдещето на магията обуславя статуса на магьосниците. Нашият статус. Нашето значение. Ролята, която играем в обществото. Доверието, уважението и упованието, повсеместната вяра в нашата полезност, в това, че магията е необходима. Дилемата, пред която сме изправени, е проста: или загуба на статуса и изолация в кулите от слонова кост, или да служим. Да служим дори и на Соденските хълмове, дори и като кондотиерки…

— Или като слугини и момичета за всичко? — Трис Мериголд отметна от раменете си красивите си коси. — С превити вратове, готови да послужим при всяко мръдване на пръста на императора? Защото такава роля ще ни отреди Нилфгардската империя, ако започне да властва навсякъде.

— Ако започне — натърти Филипа. — За нас няма никакви дилеми. Длъжни сме да служим. Но на магията. Не на кралете и на императорите. Не на моментната политика. Не на проблемите на расовата интеграция, защото тя също се подчинява на настоящи политически цели. Нашият конвент, скъпи дами, не е създаден, за да се приспособява към сегашната политика и ежедневните промени на фронтовата линия. Не за да търсим трескаво решения, адекватни на настоящата ситуация, сменяйки цвета си като хамелеони. Напротив. Ролята на нашата ложа трябва да бъде активна. И да постигаме целите си с всички достъпни средства.

— Ако съм разбрала правилно — вдигна глава Шеала де Танкарвил, — ти ни уговаряш да повлияем активно на хода на събитията. С всички средства. Включително и незаконни?

— За какви закони говориш? Законите за простосмъртните? За записаните в кодексите, които ние самите сме разработвали и диктували на кралските юристи? Задължени сме само пред един закон — нашия!

— Разбирам — усмихна се магьосницата от Ковир. — И така, ще започнем да влияем активно на хода на събитията. Ако политиката на управляващите не ни хареса, просто ще я променим. Така ли е, Филипа? А може би е най-добре веднага да свалим управляващите глупаци, да ги детронираме и да ги прогоним в изгнание? Може би е най-добре да вземем властта веднага?

— Ние вече сме качвали на троновете удобни на нас владетели. Грешката ни беше, че нито веднъж не качихме на трона магията. Нито веднъж не дадохме абсолютната власт на магията. Време е да поправим тази грешка.

— Ти, разбира се, имаш предвид себе си? — Сабрина Глевисиг се наведе през масата. — И, разбира се, на трона на Редания? Нейно Височество Филипа Първа? С Дийкстра като принц-съпруг?

— Нямам предвид себе си. Нямам предвид Кралство Редания. Имам предвид огромно Кралство на Севера, в което да прерасне настоящото Кралство Ковир. Империя, която да бъде равна по сила с Нилфгард, благодарение на което клатещите се в момента везни на света най-накрая да застанат в равновесие. Империя, управлявана от магията, която ние ще качим на трона, като оженим наследника на ковирския трон за магьосница. Да, добре ме разбрахте, скъпи колежки, правилно поглеждате към празния стол. Тук, на този стол, ще сложим дванайсетата магьосница в ложата. А после ще я качим на трона.

Настъпилото мълчание беше прекъснато от Шеала де Танкарвил.

— Проектът наистина е амбициозен — обади се тя с лека насмешка. — Наистина достоен за всички нас, които седим тук. Напълно оправдаващ създаването на такъв конвент. В края на краищата някоя не толкова величествена задача би ни оскърбила, дори и да балансира на границата между реалното и неизпълнимото. Това би било все едно да забиваме гвоздеи с астролабия25. Не, по-добре веднага да си поставим напълно неосъществима цел.

— Защо неосъществима?

— Стига, Филипа — каза Сабрина Глевисиг. — Нито един крал никога няма да вземе за жена магьосница, нито едно общество няма да приеме магьосница на трона. Пречката за това е вековният обичай. Този обичай може да не е много умен, но съществува.

— Също така съществуват и пречки от, бих казала, технически характер — обади се Маргарита Льоантил. — Личността, която би могла да се свърже с ковирския двор, трябва да отговаря на редица условия — както наши, така и от ковирска страна. Тези условия, естествено, си противоречат помежду си. Не забелязваш ли това, Филипа? За нас това трябва да е личност, обучена в магическото изкуство, напълно и изцяло предана на делото на магията, разбираща ролята си и способна да я играе умело, незабележимо, без да предизвиква подозрения. Без диригенти и суфльори, без никакви криещи се в сенките сиви кардинали, върху които винаги, още при първия преврат, се изсипва гневът на метежниците. В същото време трябва да е личност, която Ковир сам, без натиск от наша страна, би избрал за съпруга на престолонаследника.

— Това е очевидно.

— А как мислиш, кого ще избере Ковир без външен натиск? Девойка от кралски род, в чиито жили от поколения тече кралска кръв. Млада девойка, подходяща за младия принц. Девойка, която може да ражда, защото става въпрос за династия. Толкова високо поставената летва изключва теб, Филипа, изключва мен, изключва дори Кейра и Трис, най-младите сред нас. Изключва дори всички послушнички от моето училище, които, между другото, не са особено интересни и за нас, защото те са още само пъпки, и засега не е ясно как ще разцъфтят. Невъзможно е да си представя, че една от тях може да седне на празното, дванайсето място на тази маса. С други думи, дори и целият Ковир да се побърка и да се съгласи да одобри женитбата на принца с магьосница, ние нямаме такава магьосница. Коя ще стане кралица на Севера?

— Девойка от кралски род — спокойно отговори Филипа. — В жилите на която тече кралска кръв, кръвта на няколко велики династии. Млада и способна да ражда. Девойка с небивали магически и ясновидски способности, носеща във вените си предсказаната от пророчествата Стара кръв. Девойка, която ще може да играе ролята си без диригенти, суфльори, закрилници и сиви кардинали, защото такова е предопределението й. Девойка, чиито истински способности са известни и ще бъдат известни само на нас. Цирила, дъщерята на Павета от Цинтра, внучката на Лъвицата Каланте. Старата кръв, Леденият пламък на Севера, Разрушителката и Обновителката, чието идване е предсказано преди стотици години. Цири от Цинтра, кралицата на Севера. И нейната кръв, от която ще се роди Кралицата на света.

При вида на нападащите от засада Плъхове, двама от ескортиращите каретата ездачи веднага обърнаха конете и побягнаха. Нямаха никакъв шанс. Гиселхер, Реф и Искра им отсякоха пътя и след кратка схватка ги съсякоха безцеремонно. На двамата останали, готови да защитават отчаяно каретата с четири коня, налетяха Кайли, Асе и Мистле. Цири почувства разочарование и ярост. Не й бяха оставили никой. Изглежда, нямаше кого да убие.

Но имаше още един конник, който яздеше пред каретата като куриер — лековъоръжен, на бърз кон. Той можеше да избяга, но не избяга. Обърна коня си, извади меча си и се понесе право към Цири.

Тя го допусна да се приближи, даже леко задържа коня си. Когато той нанесе удара си, тя се изправи на стремената, увисна от седлото, ловко избягвайки острието, и веднага се гмурна под него, рязко оттласквайки се от стремената. Ездачът беше ловък и бърз, успя да удари отново. Но този път Цири парира удара скосено, а когато мечът му се плъзна по нейния, тя го съсече долу, късо, по китката на ръката. Направи финт, прицелена в лицето му, и когато той машинално се предпази с лявата си ръка, ловко смени движението на меча и го резна под мишницата с удар, който беше учила с часове в Каер Морхен. Нилфгардецът се плъзна от седлото, падна, вдигна се на колене, запищя диво, опитвайки се с резки движения да спре струящата от разсечените артерии кръв. Цири го гледа няколко мига, както винаги очарована от гледката на човек, с всички сили борещ се със смъртта. Дочака да припадне от загубата на кръв. После се отдалечи, без да се оглежда.

Всичко беше свършило. Ескортът беше избит до последния човек. Асе и Реф бяха спрели каретата, хващайки за юздите първата двойка коне. Сваленият от десния кон форейтор26, младеж с шарена ливрея, пълзеше на колене, плачеше и молеше за милост. Коларят хвърли поводите и също замоли за милост, събирайки ръцете си като за молитва. Гиселхер, Искра и Мистле се приближаваха в галоп към каретата. Кайли скочи на земята и дръпна вратата. Цири се приближи и също слезе от коня си, като продължаваше да стиска окървавения меч.

В каретата седеше дебела матрона с широка клоширана рокля и шапчица, прегърнала младичка и ужасно бледа девойка с черна рокличка с висока яка от гипюр. Към рокличката беше пришита камея. Много красива.

— Какви кончета! — възкликна Искра, гледайки впряга. — Прекрасни са, като нарисувани! Ще спечелим по някой флорен за четирите.

— А каретата? — Кайли се усмихна на жената и девойката. — Ще впрегнем кочияша и форейтора, те ще я откарат до града. А ако се наложи да се тегли нагоре, и дамите ще помогнат.

— Господа разбойници! — извика матроната с клошираната рокля, която се уплаши от похотливата усмивка на Кайли повече, отколкото от окървавеното желязо в ръката на Цири. — Апелирам към вашата съвест! Нали няма да опозорите тази млада девойка!

— Хей, Мистле — извика Кайли с подигравателна усмивка, — тук, както чувам, апелират към твоята съвест!

— Затваряй си устата! — намръщи се Гиселхер, който все още беше горе, на седлото си. — Шегите ти не са смешни на никого. А ти се успокой, жено. Ние сме Плъховете. Не воюваме с жени и не им вредим. Реф, Искра, разпрегнете конете! Мистле, хвани останалите жребци! И да се махаме!

— Ние, Плъховете, не воюваме с жени — озъби се отново Кайли, гледайки пребледнялото лице на девойката с черната рокля. — Само от време на време се забавляваме с тях, ако имат желание. Ти имаш ли желание, госпожичке? Случайно да те сърби между крачетата? Няма от какво да се срамуваш. Достатъчно е да кимнеш с глава.

— Повече уважение! — извика с треперещ глас дамата с клошираната рокля. — Как смееш да се обръщаш така към благородна баронеса, господин разбойнико!

Кайли се закикоти, после се поклони театрално.

— Моля за извинение. Не исках да я обидя. Какво, и да попитам ли не може?

— Кайли! — извика Искра. — Ела тук! Какво си се раздрънкал там? Помогни ми да разпрегна конете. Фалка! Размърдай се!

Цири не откъсваше поглед от герба на вратата на каретата, сребърен еднорог върху черно поле. „Еднорог — помисли си тя. — Някога съм виждала такъв еднорог… Кога? В друг живот? А може би е било само сън?“

— Фалка? Какво ти е?

„Аз съм Фалка. Но невинаги съм била Фалка. Невинаги.“

Тя потрепна, стисна устни. „Държах се лошо с Мистле — помисли си. — Обидих я. Трябва някак да й се извиня“.

Тя сложи крак на стъпалото на каретата и се вторачи в камеята на роклята на бледата девойка.

— Дай ми това — изрече кратко.

— Как смееш? — задави се мадоната. — Знаеш ли с кого разговаряш? Това е благородната баронеса Касади!

Цири се огледа, уверявайки се, че никой не ги слуша.

— Баронеса? — изсъска тя. — Ниска титла. А и дори тази сополанка да беше контеса, пак би трябвало да ми се кланя до земята! Давай брошката! Какво чакаш? Искаш да ти я изрежа заедно с корсета ли?

Тишината, която настъпи на масата след заявлението на Филипа, бързо беше сменена от всеобща глъчка. Магьосниците една през друга изразяваха смайването и недоверието си, искаха обяснения. Някои несъмнено знаеха много за предложената за Владетелка на Севера Цирила, или Цири, на други името им беше познато, но знаеха по-малко. Фрингила Виго не знаеше нищо, но подозираше някои неща и се губеше в догадки, въртящи се предимно около едно определено снопче коси. Попита полушепнешком Асире, но тя си премълча, само я посъветва също да мълчи, още повече, че Филипа Ейлхарт продължи:

— Много от вас видяха Цири на Танед, където със своето изречено в транс ясновидство тя създаде голяма суматоха. Някои от нас са имали с нея близък, и дори много близък контакт. Имам предвид главно теб, Йенефер. Време е да ти дадем думата.

Докато Йенефер разказваше за Цири, Трис Мериголд внимателно се вглеждаше в приятелката си. Йенефер говореше спокойно и без емоции, но Трис я познаваше достатъчно отдавна и достатъчно добре. Вече я беше виждала в най-различни ситуации, включително и в такива, които са предизвиквали стрес, измъчвали са я и са я довеждали до границата на болест, а понякога и отвъд тази граница. Сега Йенефер несъмнено беше в такова състояние. Тя изглеждаше изтощена, болна и съсипана.

Магьосницата разказваше, а Трис, която хем знаеше съдържанието на разказа, хем познаваше Цири, внимателно оглеждаше слушателките. Особено двете магьоснички от Нилфгард. Невероятно разхубавилата се Асире вар Анахид, която въпреки това все още се чувстваше неуверено с грим и с модна рокля, и Фрингила Виго, по-млада, симпатична, привлекателна по природа и скромно елегантна, със зелени очи и черни като на Йенефер коси, не толкова буйни, а по-късо подстригани и гладко сресани.

Не изглеждаше нилфгардките да са се изгубили в сложната история на Цири, въпреки че разказът на Йенефер беше дълъг и доста объркан. Магьосницата започна с нашумялата любовна история на Павета от Цинтра и юношата, превърнат чрез магия в Таралежа, продължи с ролята на Гералт и Правото на Изненадата, със свързващото вещера и Цири предопределение. Разказа за срещата между Гералт и Цири в Брокилон, за войната, за това как са се изгубили и намерили, за Каер Морхен. За Риенс и преследващите Цири нилфгардски агенти. За обучението в храма на Мелителе, за загадъчните способности на Цири.

„Те слушат с каменни лица — помисли си Трис, гледайки Асире и Фрингила. — Като сфинксове. Но е ясно, че крият нещо. Интересно, какво? Смайването си, защото не са знаели кого е отвел Емхир в Нилфгард? Или това, че знаят всичко отдавна, може би по-добре и от нас? Сега Йенефер ще започне да говори за пристигането на Цири на Танед, за направеното в транс предсказание, което предизвика такова объркване. За кървавата битка в Гарщанг, в резултат на която Гералт беше изпотрошен, а Цири похитена. И тогава ще дойде краят на преструвките — продължи да размишлява Трис, — маските ще паднат. Всички ще узнаят, че зад аферата на Танед е стоял Нилфгард. А когато всички погледи се насочат към вас, нилфгардки, няма да имате друг изход, ще се наложи да говорите. И тогава ще се изяснят много неща, тогава може би и аз ще узная нещо ново. По какъв начин Йенефер е изчезнала от Танед, защо изведнъж се появи тук, в Монтекалво, в компанията на Францеска? Коя е и каква роля играе Ида Емеан, елфка, Aen Saevherne от Сините планини? Защо през цялото време ми се струва, че Филипа Ейлхарт казва по-малко, отколкото знае, макар и да демонстрира преданост и вярност към магията, а не към Дийкстра, с когото постоянно си обменя писма?

И може би накрая ще узная и каква е Цири в действителност. Цири, която за тях е Кралицата на Севера, а за мен — сивокосата вещерка от Каер Морхен, за която постоянно мисля като за своя малка сестричка.“

Фингила Виго беше чувала някои неща за вещерите, занимаващи се професионално с избиване на зверове и чудовища. Тя следеше внимателно разказа на Йенефер, вслушваше се в звученето на гласа й, наблюдаваше изражението на лицето й. Не допусна да се подлъже. Силната емоционална връзка между Йенефер и толкова интересуващата всички Цири беше очевидна. И, което беше много интересно, връзката между магьосницата и споменатия от нея вещер беше не по-малко очевидна. И също толкова силна. Фрингила започна да размишлява за това, но й попречиха възбудени гласове.

Тя вече беше разбрала, че много от събралите се тук магьоснички по време на бунта на Танед се бяха озовали във враждуващи лагери, затова изобщо не се учуди от омразата, проявяваща се на масата под формата на язвителни забележки към Йенефер. Назряваше скандал, който обаче беше предотвратен от Филипа Ейлхарт. Тя удари безцеремонно с длан по масата, така че бокалите и чашите издрънчаха.

— Достатъчно! — извика тя. — Млъкни, Сабрина! Не се поддавай на провокации, Францеска! Стига сме говорили за Танед и Гарщанг! Това вече е история!

„История — помисли си с неочаквано чувство на досада Фрингила. — Но такава, над която те, макар и в различни лагери, са оказали влияние. Разсъждавали са. Знаели са какво правят и заради какво го вършат. А ние, имперските магьоснички, не знаем нищо. Ние наистина сме нещо като момичета за всичко, които знаят къде ги изпращат, но не знаят за какво.

Добре, че се създава тази ложа — реши тя. — Дявол знае как ще завърши всичко, но е добре, че започва.“

— Продължавай, Йенефер — каза Филипа.

— Нямам какво повече да кажа — стисна устни чернокосата магьосница. — Повтарям — Тисая де Врие ми нареди да доведа Цири в Гарщанг.

— Какво по-лесно от това да се припише всичко на една покойница — промърмори Сабрина Глевисиг, но Филипа с рязък жест я накара да мъкне.

— Не исках да се намесвам в това, което се случи онази нощ в Аретуза — каза Йенефер, пребледняла и явно разстроена. — Исках да взема Цири и да избягаме от Танед. Но Тисая ме убеди, че появата на момичето в Гарщанг ще се превърне в шок за мнозина, а нейното пророчество, изречено в транс, ще предотврати конфликта. Не стоварвам вината върху нея, защото и аз си мислех същото. И двете грешахме. Но моята грешка беше по-голяма. Ако бях оставила Цири под надзора на Рита…

— Каквото станало — станало — прекъсна я Филипа. — Всеки може да сгреши. Дори Тисая де Врие. Кога Тисая видя за пръв път Цири?

— Три дни преди началото на Събора — каза Маргарита Льоантил. — В Горс Велен. И аз се запознах с нея тогава. И веднага, щом я видях, разбрах, че е необикновена личност!

— Извънредно необикновена — обади се мълчалата до момента Ида Емеан аеп Сивней. — Защото в нея е концентрирано наследство от необикновена кръв. Hen Ichaer, Старата кръв. Генетичен материал, играещ решаваща роля в необикновените способности на носителя. Решаващ фактор в огромната роля, която й предстои да изиграе. Която тя е длъжна да изиграе.

— Защото това изискват елфическите легенди, митове и пророчества? — попита подигравателно Сабрина Глевисиг. — Всичко това от самото начало намирисваше на приказки и фантазии! Сега вече изобщо не се съмнявам. Благородни дами, предлагам за разнообразие да се заемем с нещо по-сериозно, рационално и реално.

— Прекланям глава пред трезвата рационалност, сила и източник на огромното превъзходство на вашата раса — усмихна се леко Ида Емеан. — Но тук, сред кръга от лица, способни да използват сили, които невинаги се поддават на рационален анализ и обяснение, ми се струва малко неуместно пренебрежението към пророчествата на елфите. Нашата раса не е толкова рационална и не черпи сили от рационалността. И все пак съществува от няколко десетки хиляди години.

— Но генетичният материал, за който говорим, наречен Старата кръв, се е оказал не чак толкова устойчив — отбеляза Шеала де Танкарвил. — Дори елфическите легенди и пророчества, които аз изобщо не подценявам, смятат Старата кръв за напълно унищожена, изчезнала. Не е ли така, госпожо Ида? На света вече не е останало от Старата кръв. Последната, в чиито вени е течала, е Лара Дорен аеп Шиадал. Всички ние знаем легендата за Лара Дорен и Крегенан от Лод.

— Не всички — обади се за пръв път Асире вар Анахид. — Изучавала съм повърхностно вашата митология и не знам тази легенда.

— Това не е легенда — каза Филипа Ейлхарт. — Това е истинска история. Сред нас има магьосница, която знае прекрасно не само историята на Лара и Крегенан, но и нейните последствия, а те, несъмнено, ще заинтересуват всички. Молим те да вземеш думата, Францеска.

— От казаното от теб следва — усмихна се кралицата на елфите, — че си запозната с този въпрос не по-зле от мен.

— Не е изключено. Но все пак те моля да го разкажеш ти.

— За да изпиташ моята искреност и лоялност към ложата — кимна Енид ан Глеана. — Добре. Моля ви, дами, настанете се по-удобно, защото разказът няма да бъде кратък.

— Историята на Лара и Крегенан е истинска, обаче в наши дни е толкова разкрасена с приказни детайли, че е трудно разпознаваема. Също така има огромни разлики между човешката и елфическата версия на легендата, и в двете присъстват шовинизъм и расова омраза. Затова ще оставя настрана украшенията и ще се огранича със сухите факти. И така, Крегенан от Лод е бил магьосник, Лара Дорен аеп Шиадал — елфическа магьосница, Aen Saevherne, Посветена, една от загадъчните дори за нас, елфите, носители на Hen Ichaer, Старата кръв. Тяхното приятелство, а по-късно — и любовна връзка, отначало била приета с радост и от двете раси, но скоро се появили враждебно настроени, решителни противници на идеята за обединение на човешката и елфическата магия. Както сред елфите, така й сред хората се намерили такива, които смятали това за измяна. Имало също така някакви непонятни днес конфликти от личен характер, ревност и завист. Накратко: в резултат на интрига Крегенан бил убит. Преследвана, Лара Дорен загинала от изтощение някъде на безлюдно място, като преди това родила дъщеря. Детето оцеляло по чудо. То било приютено от Керо, кралицата на Редания.

— Изплашена от заклинанието, което й направила Лара, след като Керо отказала да й помогне и я изгонила на студа — намеси се Кейра Мец. — Ако след това тя не била приютила детето, върху нея и целия й род щели да се стоварят ужасни нещастия…

— Това са точно тези приказни допълнения, от които се отказа Францеска — прекъсна я Филипа Ейлхарт. — Да се придържаме към фактите.

— Пророческите способности на Посветените, в чиито вени течала Старата кръв, са факт — каза Ида Емеан, вдигайки поглед към Филипа. — А настойчиво повтарящият се във всички варианти на легендата мотив за пророчество навежда на размисли.

— Навежда на размисли сега, а и навремето е било така — потвърди Францеска. — Слуховете за заклинанието на Лара не са утихнали, за тях си спомнили дори след седемнайсет години, когато взетото под закрила от Керо момиченце, наречено Рианон, се превърнало в девойка, чиято красота затъмнявала дори легендарната красота на майка й. Осиновената от Керо девойка Рианон носила официалната титла реданска принцеса, и от нея се интересували множество кралски дворове. Когато сред редицата конкуренти Рианон най-накрая избрала Гоидемар, младият крал на Темерия, слуховете за проклятието едва не провалили сватбата. Обаче тези слухове започнали да се разпространяват особено активно три години след сватбата на Гоидемар и Рианон. По време на метежа на Фалка.

Фрингила, която никога не беше чувала нито за Фалка, нито за нейния метеж, вдигна вежди. Францеска забеляза това.

— За северните кралства — поясни тя — това са били трагични и кървави събития, които все още се помнят, макар и да са изминали вече повече от сто години. В Нилфгард, с който тогава Севера не е имал практически никакви отношения, всичко това със сигурност не е било известно, затова си позволявам много набързо да припомня някои факти. Фалка е била дъщеря на Вриданек, кралят на Редания. От брак, на който той сложил край, когато пред очите му попаднала красавицата Керо, същата онази, която по-късно приютила детенцето на Лара. Запазил се е документ, който обяснява надълго и по заплетен начин причините на развода, но се е запазил също така и портрет на първата съпруга на Вриданек, ковирска дворянка, несъмнено полуелфка, но с решителен превес на човешките черти. Очи на безумна отшелница, коси на удавница и гущерови устни. Накратко — изпратили уродливката в Ковир, заедно с едногодишната й дъщеричка, Фалка, и скоро забравили за тях.

След кратка пауза Енид ан Глеана продължи:

— Фалка напомни за себе си двайсет и пет години по-късно, когато вдигна въстание, в което като че ли е убила лично баща си, Керо и двамата си доведени братя. Въоръженият метеж отначало избухна като поддържана от част от темерийското и ковирското дворянство борба на законната първородна дъщеря за полагащия й се трон, но скоро прерасна в селска война, обхванала огромни територии. Двете страни не си отстъпваха по жестокост. Фалка е влязла в легендите като кървав демон, макар че най-вероятно тя просто престана да владее ситуацията, и вече не можеше да контролира съдържанието на лозунгите, които метежниците изписваха на знамената си. Смърт на кралете, смърт на магьосниците, смърт на жреците, дворяните, богаташите и знатните, а накрая — смърт на всичко живо, защото вече нищо не можеше да задържи опиянената от кръвта тълпа. Метежът се прехвърли и в други държави…

— Нилфгардските историци са писали за това — обади се с явно неодобрение Сабрина Глевисиг. — Госпожа Асире и госпожа Виго не може да не са го чели. Посъкрати, Францеска. Премини към Рианон и тризнаците от Хоутборг.

— Моля. Рианон, тоест осиновената от Керо дъщеря на Лара Дорен, сега вече съпруга на Гоидемар, била случайно хваната от въстаниците на Фалка и заключена в замъка Хоутборг. Тогава тя била бременна. Замъкът още дълго се съпротивявал след повсеместното потушаване на метежа и екзекутирането на Фалка, но в края на краищата Гоидемар го превзел с щурм и освободил жена си. Заедно с трите й деца — две момиченца, които вече ходели, и момченце, което се опитвало да проходи. Рианон била полудяла. Разяреният Гоидемар подложил на изтезания всички пленници и от всичките показания успял да добие представа за случилото се.

Фалка, която била наследила красотата по-скоро на баба си елфка, отколкото на майка си, щедро дарявала с прелестите си всичките си военачалници, без да подбира — от дворяните до обикновените главорези, като по този начин си осигурявала тяхната преданост. В края на краищата тя забременяла и родила дете — точно по същото време, когато затворената в Хоутборг Рианон родила близнаци. Фалка заповядала да сложат бебето й при децата на Рианон. Говори се, че е казала, че само кралици са достойни да бъдат майки на нейните копелета, и такава съдба очаква всички короновани самки при новия ред, който тя, Фалка, ще изгради след победата.

Проблемът бил там, че никой, включително и Рианон, не знаел кое от трите деца било на Фалка. С голяма вероятност се предполагало, че е някое от момиченцата, защото Рианон като че ли била родила момче и момиче. Повтарям — като че ли, защото въпреки изявленията на Фалка, децата били кърмени от обикновени селски майки. Когато в края на краищата Рианон дошла на себе си, почти нищо не помнела. Разбира се, била родила. Да, носели от време на време при нея трите бебета. Но не знаела нищо повече.

Тогава повикаха магьосници, които да изследват трите деца и да установят кое на кого е. Гоидемар бил толкова бесен, че смятал, след като се установи кое е отрочето на Фалка, да го убие, и то публично. Не можехме да допуснем това. След потушаването на метежа хванатите въстаници бяха изтезавани зверски, трябваше да се сложи край на всичко това. Убийството на дете, ненавършило и две години, разбирате ли? Ето тогава би се родила легенда! Вече и без това бяха започнали да се носят слухове, че самата Фалка се е родила чудовище в резултат на проклятието на Лара Дорен, което беше абсолютна глупост, защото Фалка се родила преди още Лара да се запознае с Крегенан. Но на никой не му се занимаваше да изчислява годините. Памфлети и идиотски документи са се пишели и публикували тихомълком дори в оксенфуртската академия. Да се върнем обаче към изследванията, които ни поръча Гоидемар…

— На „нас“? — вдигна глава Йенефер. — На кого по-точно?

— На Тисая де Врие, Августа Вагнер, Летисия Шарбоне и Хен Гедимдейт — каза спокойно Францеска. — По-късно включиха и мен. Аз бях млада магьосница, но чистокръвна елфка. А баща ми… Биологическият ми баща, защото той се отказа от мен… Той беше Посветен. Знаех какво представлява генът на Старата кръв.

— И такъв ген е бил открит в Рианон, когато са изследвали нея и краля, преди да изследвате децата — досети се Шеала де Танкарвил. — Бил е открит също и в две от децата, което е позволило да се определи лишеното от гена дете на Фалка. И как успяхте да предпазите детето от гнева на краля?

— По много прост начин — усмихна се елфката. — Направихме се на невежи. Обяснихме на краля, че проблемът е много сложен, че ще продължим изследванията, а такива изследвания изискват време… Много време. Гоидемар, който по принцип беше добър и благороден човек, бързо се успокои и изобщо не ни даваше зор, а тризнаците растяха и тичаха из двореца, привеждайки във възторг кралската двойка и целия кралски двор. Амавет, Фиона и Адела. Приличаха си като три врабчета. Разбира се, в тях се вглеждаха внимателно, постоянно възникваха подозрения, особено ако някое от децата направеше някоя беля. Веднъж Фиона изля от прозореца нощното гърне право върху голям командир от армията, който я нарече пред всички „дяволско изчадие“ и така се прости с длъжността си. След известно време Амавет намаза стълбите с лой, и някаква придворна дама, докато слагали ръката й в шина, прошепнала нещо за прокълната кръв, и се разделила с кралския двор. Не толкова знатните бърборковци незабавно се запознавали с позорния стълб и бича, така че бързо се научили да си държат езика зад зъбите. Даже някакъв барон от много стар род, когото Адела уцелила със стрела в задника, се ограничил с…

— Да не се разпростираме над пакостите на децата — прекъсна я Филипа Ейлхарт. — Кога най-накрая казахте на Гоидемар истината?

— Никога. Той не попита, а нас това ни устройваше.

— А кое от децата беше на Фалка — знаехте ли?

— Разбира се. Адела.

— Не Фиона?

— Не. Адела. Тя умря от чума. Дяволското изчадие, проклетата кръв, дъщерята на демоничната Фалка, помагаше на жреците в крайградската болница и спасяваше болни деца при една чумна епидемия, въпреки протестите на краля. Но самата тя се зарази и умря. Беше на седемнайсет години. След година нейният псевдобрат завъртя роман с графиня Ана Камена и загина от ръцете на убийци, наети от графа. В същата година си замина и Рианон, която не можа да понесе смъртта на любимите си деца. Тогава Гоидемар ни повика отново. Защото от принцеса Фиона, последната от тройката, се беше заинтересувал кралят на Цинтра, Корам. Искаше да я вземе за жена на своя син, също Корам, но знаеше за носещите се слухове и не искаше да жени сина си за предполагаемата дъщеря на Фалка. Ние използвахме целия си авторитет, за да го убедим, че Фиона е законородено дете. Не знам дали ни повярва, но младите си допаднаха и по този начин дъщерята на Рианон, прабабата на вашата Цири, скоро стана кралица на Цинтра.

— Внасяйки в династията на Корамите знаменития ген, който вие сте продължили да следите.

— Фиона — изрече спокойно Енид ан Глеана — не беше носителка на гена на Старата кръв, който ние още тогава нарекохме „генът на Лара“.

— Как така?

— Носител на гена на Лара беше Амавет, а нашият експеримент продължи. Защото Ана Камена, заради която се простиха с живота си любовникът й и съпругът й, роди близначета още преди да е свършил траурът й. Момче и момиче. Несъмнено бащата е бил Амавет, защото момичето се оказа носителка на гена. Кръстиха я Мюриел.

— Мюриел Красивата измамница? — учуди се Шеала де Танкарвил.

— Много по-късно — усмихна се Францеска. — Отначало — Миличката Мюриел. Тя наистина е била миловидно, сладко дете. Когато навършила четиринайсет години, вече я наричали Мюриел Кадифенооката. Мнозина са затъвали в тези очи. Накрая я дали за жена на граф Роберт Гарамон.

— А момчето?

— Криспин. Той не носеше гена, затова не ни интересуваше. Май загина по време на някаква война. Само за това си мислеше — да стреля и да се бие.

— Чакай малко. — Сабрина рязко прекара ръка през косата си. — Нали Красивата измамница Мюриел беше майка на Адалия, наричана Врачката…

— Точно така — потвърди Францеска. — Интересна личност беше Адалия. Силен Извор, идеален материал за магьосница. Уви, тя не искаше да бъде магьосница. Предпочиташе да е кралица.

— А генът? — попита Асире вар Анахид. — Тя беше ли негова носителка?

— Колкото й да е странно — не.

— Така и предполагах — кимна Асире. — Генът на Лара може да се предава непрекъснато само по женска линия. Ако носителят се окаже мъж, генът отслабва във второто, най-много в третото поколение.

— Но след това, вероятно, се активизира — обади се Филипа Ейлхарт. — Адалия, която не е притежавала този ген, е майката на Каланте, а нали Каланте, бабата на Цири, отново се е оказала носителка на гена на Лара.

— Първата след Рианон — обади се неочаквано Шеала де Танкарвил. — Грешите, Францеска. Имало е два гена. Единият, истинският, бил скрит, латентен, вие сте го пропуснали у Фиона, излъгани от силния и ярко изразен ген на Амавет. Но това, което е имал Амавет, не е било ген, а активатор. Госпожа Асире е права. Предаващият се по мъжка линия активатор още при Адалия е бил толкова слаб, че вие не сте го намерили. Адалия е била първото дете на Измамницата, следващите със сигурност не са имали и следа от активатора. Латентният ген на Фиона също най-вероятно е отслабнал в мъжките й потомци не по-късно от третото поколение. Но генът не е изчезнал, и аз знам защо.

— По дяволите — процеди през зъби Йенефер.

— Обърках се — обяви Сабрина Глевисиг. — Обърках се в тези дебри от генетика и генеалогия.

Францеска придърпа към себе си купата с плодовете, протегна ръка и изрече заклинание.

— Извинявайте за площадната психокинеза — усмихна се тя, запращайки червената ябълка високо над масата. — Но с помощта на левитиращи плодове ще ми е по-лесно да обясня всичко, включително и грешката, която сме допуснали. Тази червена ябълка е генът на Лара, Старата кръв. Със зелената ябълка ще означа латентния ген. Нарът е псевдогенът, активаторът. Да започнем. Това е Рианон, червената ябълка. Синът й Амавет — нар. Дъщерята на Амавет, Мюриел Красивата измамница, и внучката му Адалия — също нар, при което накрая отслабва. А ето я втората линия: Фиона, дъщерята на Рианон — зелена ябълка. Нейният син Корбет, кралят на Цинтра — зелена. Синът на Корбет и Елен Каедвенска, Дагорад — зелена. Както виждате, в последните две поколения — само мъжки потомци, генът много отслабва. Но най-долу сега имаме нар и зелена ябълка. Адалия, княгинята на Марибор и Дагорад, кралят на Цинтра. И тяхната дъщеря — Каланте. Червена ябълка. Възродилият се силен ген на Лара.

— Генът на Фиона — кимна Маргарита Льоантил — се е срещнал с активатора на Амавет в резултат на кръвосмешение, и никой не е обърнал внимание на роднинството? Нито един кралски хералдик или хроникьор не е обърнал внимание на явното кръвосмешение?

— Не е било толкова явно. Нали Ана Камена не е разгласявала, че близнаците й са извънбрачни, защото роднините на мъжа й незабавно биха лишили и нея, и децата й от герба, титлите и имуществото. Да, вярно, появили са се слухове, и са се носели не само сред простолюдието. Наложило се е да търсят съпруг за родената от кръвосмешение Каланте чак в далечен Ебинг, докъдето слуховете не са достигнали.

— Прибави към пирамидата си още две червени ябълки, Енид — каза Маргарита. — Сега, в съответствие със справедливите забележки на госпожа Асире, възродилият се ген на Лара се предава гладко по женска линия.

— Да. Ето я Павета, дъщерята на Каланте. И дъщерята на Павета — Цирила. Единствената в настоящия момент наследница на Старата кръв, носителка на гена на Лара.

— Единствената? — попита рязко Шеала де Танкарвил. — Много си самоуверена, Енид.

— Какво имаш предвид?

Шеала неочаквано се надигна, стрелна окичените си с пръстени ръце в купата и накара всички останали там плодове да левитират, като разруши и превърна в цветен хоровод цялата схема на Францеска.

— Ето какво имам предвид — изрече студено тя, посочвайки хаоса от плодове. — Всичко това са възможни генетични комбинации. И ние знаем не повече, отколкото виждаме тук, тоест нищо. Вашата грешка се е възпроизвела, Францеска, породила е лавина от грешки. Генът се е появил случайно след сто години, и за тези години може да са се случили неща, за които си нямаме никаква представа. Тайни събития, укривани, заличавани. Предбрачни и извънбрачни деца, заченати тайно, дори подменени деца. Кръвосмешения. Кръстоски между различни раси, кръв на забравени предци, появяваща се в по-късни поколения. Накратко казано: генът, който преди сто години е бил на една ръка разстояние от вас, сега се е изплъзнал. Грешка, Енид, грешка! Твърде много стихийност, твърде много случайности. Твърде малко контрол. Твърде малко намеса в случайността.

Енид ан Глеана стисна устни.

— Не сме си имали работа със зайци, които можем да затворим в клетки и да чифтосваме.

Фрингила проследи погледа на Трис Мериголд и видя как ръцете на Йенефер изведнъж стиснаха подлакътниците на стола.

„Ето какво свързва сега Йенефер и Францеска — трескаво размишляваше Трис, като продължаваше да избягва погледа на приятелката си. — Изгодата. Защото в края на краищата не е минало без намирането на двойки и чифтосването им. Да, плановете им относно Цири и принца от Ковир на пръв поглед изглеждат невероятни, но в действителност са напълно реални. Те вече са правили това. Качвали са на троновете когото си поискат, създавали са такива съюзи и династии, каквито пожелаят, каквито са им били изгодни. В действие са влизали уроки, афродизиаци, еликсири. Крале и кралици неочаквано са сключвали странни, морганатични бракове, въпреки всякакви планове, намерения и договори. А по-късно на онези, които не е трябвало да раждат, тайно са се давали противозачатъчни средства. Тези, които не са смятали да раждат, а е трябвало да родят, вместо обещаните средства са получавали плацебо, вода със сладник. Оттук и всичките тези невероятни родствени отношения — Каланте, Павета… и Цири. Йенефер е била замесена в това. А сега съжалява. И с право. По дяволите, ако Гералт научи за това…“

„Сфинксове — мислеше си Фрингила Виго. — Сфинксове, резбовани на подлакътниците на креслата. Да, това трябва да стане емблемата на ложата. Знание, тайна, мълчание. Те са сфинксове. Те ще постигнат без усилия всичко, каквото пожелаят. Като нищо ще оженят Ковир за тази тяхна Цири. В техни ръце е силата. В техни ръце е знанието. В техни ръце са средствата. Диамантеното колие на шията на Сабрина Глевисиг сигурно струва цяло състояние, равняващо се на почти цялата платежоспособност на гористия и скалист Каедвен. Без проблеми ще постигнат това, което планират. Но има едно препятствие…“

„Аха — помисли си Трис Мериголд, — най-после разговорът достигна дотам, откъдето трябваше да започне. С този отрезвяващ и охлаждащ ентусиазма факт, че Цири се намира в Нилфгард, под властта на Емхир. Много далеч от планове, които се кроят тук…“

— Несъмнено — говореше Филипа — Емхир е по следите на Цири отдавна. Всички смятаха, че става въпрос за политически брак с Цирила и спечелване на всички земи, полагащи й се по наследство. Обаче не бива да изключваме възможността, че всъщност не става въпрос за политика, а за гена на Старата кръв, който император Емхир възнамерява да вкара в императорската линия. Ако Емхир знае това, което знаем и ние, то той може да пожелае пророчеството да се осъществи в неговия род, а бъдещата Кралица на света да се роди в Нилфгард.

— Поправка — вметна Сабрина Глевисиг. — Това го иска не Емхир, а нилфгардските магьосници. Само те са могли да открият гена и да обяснят на Емхир значението му. Мисля, че присъстващите тук нилфгардски дами няма да откажат да потвърдят това и да изяснят своята роля в интригата.

— Изумява ме — не издържа Фрингила — тенденцията събралите се тук дами да търсят нишките на интриги в далечен Нилфгард, когато по всичко личи, че трябва да търсите заговорниците и предателите много по-близо до вас самите.

— Колкото пряма, толкова и точна забележка. — Шеала де Танкарвил възпря с остър поглед готвещата се да възрази Сабрина. — Информацията за Старата кръв е достигнала до Нилфгард чрез нас, всичко показва, че е така. Или забравихте за Вилгефорц?

— Аз — не. — В черните очи на Сабрина за миг припламна огънят на омразата. — Аз не съм забравила!

— И неговият ред ще дойде — озъби се зловещо Кейра Мец. — Но засега не става въпрос за него, а за това, че Цири, толкова важната за нас Стара кръв, е в ръцете на Емхир вар Емрейс, императорът на Нилфгард.

— В ръцете на императора няма нищо — заяви спокойно Асире, хвърляйки поглед на Фрингила. — Намиращата се в Дарн Рован девойка няма никакви извънредни гени. Тя е обикновена до баналност. Несъмнено това не е Цири от Цинтра. Не е девойката, която императорът търсеше. А той търсеше онази, която носи гена. Дори се е сдобил с къдрица от косата й. Изследвах тази коса и открих нещо, което не можех да разбера. Но сега вече го разбирам.

— Значи Цири не е в Нилфгард — изрече тихо Йенефер. — Не е там.

— Не е там — потвърди сериозно Филипа Ейлхарт. — Измамили са Емхир. Подхвърлили са му двойничка на Цирила. Аз самата узнах това едва снощи. Но ме радва искреността на госпожа Асире. Това показва, че ложата ни вече функционира.

Йенефер с усилие сдържаше треперенето на ръцете си. „Само спокойно — повтаряше си тя, — само спокойно, не се издавай, чакай подходящия момент. И слушай, слушай, събирай информация. Сфинкс. Бъди сфинкс.“

— И стигаме до Вилгефорц — удари Сабрина с длан по масата. — Не Емхир, а Вилгефорц, този очарователен, благопристоен подлец! Изиграл е и Емхир, и нас!

Йенефер се успокояваше, като дишаше дълбоко. Асире вар Анахид, магьосницата от Нилфгард, очевидно чувстваща се неуютно в тясната, плътно прилепнала рокля, разказваше за някакъв млад нилфгардски дворянин. Йенефер знаеше за кого става въпрос и неволно стискаше юмруци. Черният рицар с крилатия шлем, кошмарът в сънищата на Цири… Тя усещаше върху себе си погледите на Францеска и Филипа. Трис, чийто поглед тя се опитваше да срещне, избягваше нейния. „По дяволите — помисли си Йенефер, с усилие придавайки си равнодушно изражение, — ама че загазих. В какъв проклет капан вкарах девойката… Как сега ще погледна вещера в очите…“

— Значи ни се предоставя прекрасна възможност — възкликна възбудено Кейра Мец — да намерим Цири и същевременно да се доберем до Вилгефорц! Да подпалим земята под задника му!

— За да го направим, първо трябва да издирим убежището на Вилгефорц — каза Шеала де Танкарвил, магьосницата от Ковир, към която Йенефер никога не беше изпитвала особена симпатия. — А засега това не се е удало на никой. Дори на някои седящи на нашата маса дами, които не са пестили нито усилия, нито време, нито изключителните си способности.

— Вече са намерени две от многобройните убежища на Вилгефорц — отговори студено Филипа Ейлхарт. — Дийкстра търси усилено останалите, и на ваше място не бих избързвала да го подценявам. Понякога там, където магията се проваля, шпионите и информаторите се справят.

Един от придружаващите Дийкстра агенти погледна в килията, отстъпи уплашено назад, допря гръб до стената и пребледня като платно. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изгуби съзнание. Дийкстра си отбеляза мислено, че трябва да премести женчото на канцеларска работа. Но беше достатъчно самият той да погледне в килията, и веднага си промени мнението за служителя си. Стомахът му подскочи към гърлото. Но за да не се компрометира пред подчинените си, той бавно извади от джоба си напарфюмираната си носна кърпичка, сложи я върху носа и устата си и се наведе над голото тяло, проснато върху каменния под.

— Коремът и утробата са били разсечени — постави той диагнозата си, стараейки се да говори спокойно и студено. — Много умело, с хирургическа точност. Измъкнали са плода от девойката. Направили са го, докато е била още жива. Но не тук. Всички ли са в такова състояние? Ленеп, на теб говоря.

— Не… — потрепери агентът, откъсвайки поглед от трупа. — На другите са им били строшени вратовете с гароти. Те не са били бременни… Но всичките са разпорени.

— Колко общо намерихте?

— Освен тази — четири. Не успяхме да разпознаем нито една.

— Не е вярно — изрече иззад кърпичката Дийкстра. — Аз вече разпознах тази. Това е Джоли, малката дъщеря на граф Лание. Тази, която преди една година изчезна безследно. Огледай останалите.

— Някои са засегнати от огъня — каза Ленеп. — Трудно ще е да се разпознаят… Но, господине, освен това… Намерихме…

— Говори, де, престани да пелтечиш.

— В онзи кладенец — агентът посочи зееща в пода дупка — има кости. Много кости. Още не сме успели да ги извадим и да ги изследваме, но се обзалагам, че всичките ще се окажат кости на млади девойки. Ако помолим магьосниците, може би ще успеем да ги разпознаем… И да съобщим на родителите, които все още търсят изчезналите си дъщери…

— В никакъв случай. — Дийкстра рязко се обърна. — Нито дума за това, което е намерено тук. Никому. Най-малко пък на магиците. След това, което видях тук, вече им нямам доверие. Ленеп, огледани ли са внимателно горните равнища? Намерено ли е нещо, което може да ни е от полза?

— Нищо, господине. — Ленеп наведе глава. — Веднага щом получихме донесението, хукнахме към замъка. Но вече беше късно. Всичко беше изгоряло. Огън с ужасна сила. Несъмнено магически. Не знам защо…

— А аз знам. Пожарът е устроен не от Вилгефорц, а от Риенс или от друг слуга на магьосника. Вилгефорц не би допуснал грешка, не би ни оставил нищо, освен сажди по стените. Да, той знае, че огънят пречиства… и заличава следите.

— Вярно, заличава ги — промърмори Ленеп. — Няма никакви доказателства, че Вилгефорц изобщо е бил тук…

— Тогава изфабрикувайте такива доказателства. — Дийкстра отмести кърпичката от лицето си. — Да ви уча ли как се прави това? Знам, че Вилгефорц е бил тук. Нищо ли не е оцеляло в подземията, освен труповете? Какво има там, зад онази желязна врата?

— Елате, господине. — Агентът взе факела от ръцете на един от помощниците. — Ще ви покажа.

Нямаше съмнение, че магическият пожар, предназначен да изпепели всичко, намиращо се в подземията, беше започнал именно тук, в просторното помещение зад желязната врата. Грешката в заклинанието доста беше объркала плана, но си личеше, че и без това пожарът е бил бурен и силен. От огъня бяха пламнали рафтовете с книги, заемащи една от стените, стъклените съдове също бяха пламнали и се бяха разтопили. Всичко се беше превърнало в еднородна воняща субстанция. Единственото, останало непокътнато, беше маса с железен плот и две зазидани в пода кресла със странна форма. Странна, но не оставяща съмнение в тяхното предназначение.

— Конструирани са така — преглътна Ленеп, сочейки креслата и прикрепените към тях ремъци, — че да държат… краката… разтворени. Широко разтворени.

— Кучи син — процеди през стиснатите си зъби Дийкстра. — Проклет кучи син…

— В канала под дървеното кресло — продължи тихо агентът — намерихме следи от кръв, урина и изпражнения. Стоманеното кресло е по-ново, едва ли някога е било използвано. Не знам какво да мисля…

— А аз знам — каза Дийкстра. — Стоманеното е било създадено специално за някой по-особен. За някой, когото Вилгефорц е подозирал, че притежава изключителни способности.

— Изобщо не подценявам Дийкстра и неговото разузнаване — каза Шеала де Танкарвил. — Знам, че за да бъде открит Вилгефорц, е необходимо време. Обаче, като оставим настрана мотива за личното отмъщение, който явно е завладял някои от дамите, ще си позволя да отбележа, че не е сигурно, че точно Вилгефорц е хванал Цири.

— Ако не е Вилгефорц, тогава кой? Тя беше на острова. Както разбирам, никоя от нас не я е телепортирала оттам. Не е при Дийкстра, не е при никой от кралете, знаем това със сигурност. И не намерихме тялото й в развалините на Кулата на Чайката.

— Тор Лара — изрече бавно Ида Емеан — някога е криела в себе си много мощен портал. Изключвате ли вероятността девойката да е избягала от Танед с помощта на този портал?

Йенефер затвори очи, впивайки нокти в главите на сфинксовете на подлакътниците. „Само спокойно — помисли си тя. — Само спокойно.“ Усети върху себе си погледа на Маргарита, но не вдигна глава.

— Ако Цири е проникнала в телепортала на Тор Лара — обади се с леко променен глас ректорът на Аретуза, — опасявам се, че може да забравим за нашите планове и проекти. Боя се, че може и никога вече да не видим Цири. Несъществуващият вече портал на Кулата на Чайката беше повреден, изкривен. Смъртоносен.

— За какво изобщо говорим? — избухна Сабрина. — За да може някой просто да намери телепортала в кулата, за да може просто да успее да го види, трябва да използва магия от четвърта степен. А за да се приведе порталът в действие, са необходими свръхмагически способности! Не знам дали дори Вилгефорц би могъл да го направи, да не говорим за някаква петнайсетгодишна девойка. Как може дори да се предположи нещо такова! Каква според вас е тази девойка? Какво толкова има в нея?

— Нима е толкова важно какво има в нея, господин Бонхарт? — провлачи Стефан Скелен, наричан Кукумявката, коронер на император Емхир вар Емрейс. — И дали изобщо в нея има нещо? За мен е важно изобщо да я няма. И ще ви платя сто флорена, за да стане така. Ако толкова ви се иска, проверете какво има в нея, след като я убиете или преди това — ваша воля. Но цената няма да се увеличи, дори и да намерите нещо, предупреждавам ви съвсем сериозно.

— А ако я доставя жива?

— Също не.

Огромният на ръст, но мършав като скелет мъж, наричан Бонхарт, засука с пръсти мустака си. С другата си ръка постоянно се подпираше върху меча, сякаш искаше да скрие от очите на Скелен релефа върху ръкохватката.

— Да донеса ли главата й?

— Не — намръщи се Кукумявката. — За какво ми е главата й? За да я консервирам в мед?

— Като доказателство.

— Ще повярвам на думата ви. Вие сте известен, Бонхарт, като стабилен човек.

— Благодаря ви за доверието. — Ловецът на глави се усмихна, а Скелен, който беше дошъл с двайсет въоръжени свои хора, чакащи го пред кръчмата, почувства как го побиват тръпки. — Уж така би трябвало да бъде, а рядко се среща. Трябва непременно да отнеса главите на всички Плъхове на господин барона и на господата Варнхагенови, иначе няма да платят. Ако главата на Фалка не ви трябва, мисля, че няма да имате нищо против, ако я добавя към останалите за пълен комплект?

— За да получите още една награда за нея? А професионалната етика?

— Уважаеми господин Скелен — присви очи Бонхарт, — аз вземам парите не за убиването, а за услугата, която правя с това убийство. А тази услуга ще я окажа и на вас, и на Варнхагенови.

— Логично — съгласи се Скелен. — Постъпете както намерите за добре. Кога мога да ви очаквам, за да получите наградата си?

— Скоро.

— Тоест?

— Плъховете се движат по Бандитския път, смятат да презимуват в планините. Аз ще им пресека пътя. Двайсет дни, не повече.

— Сигурен ли сте в маршрута им?

— Били са при Фен Аспра, там са ограбили един обоз и двама търговци. Вилнели са при Тифи. През нощта са нахълтали в Друи, за да потанцуват на селския празник. Най-накрая са наминали и през Лоредо. В Лоредо Фалка е убила един човек. И то по такъв начин, че там все още говорят за това и скърцат със зъби. Затова и питам какво толкова има в тази Фалка.

— Може би същото, каквото и във вас — пошегува се Стефан Скелен. — Макар че не, извинявайте. Вие нали не вземате пари за убиване, а за извършване на услуги. Вие сте истински професионалист, Бонхарт. Професия като всяка друга. Работа, която трябва да се изпълни. Плащат ви за нея, а трябва да се живее. Нали?

Ловецът на глави дълго време го гледа. Толкова дълго, че усмивката върху устните на Кукумявката най-накрая се стопи.

— Вярно е — каза Бонхарт. — Трябва да се живее. Някои заработват прехраната си с това, което умеят да правят. Други — с това, което са длъжни да правят. Малцина професионалисти са толкова щастливи в живота си, колкото мен — може би само някои курви. Плащат ми за професия, която дълбоко и искрено обичам.

Предложението на Филипа да похапнат и да наквасят пресъхналите си от многобройните речи гърла беше посрещнато от Йенефер с облекчение, радост и надежда. Но скоро се оказа, че надеждите й са били напразни. Филипа бързо отведе в другия край на залата Маргарита, която явно искаше да поговори с нея. Когато се приближи, Трис Мериголд беше съпроводена от Францеска. Елфката следеше разговора, без да се смущава. Обаче Йенефер виждаше безпокойство в светлосивите очи на Трис и беше сигурна, че дори в разговор без свидетели молбите й за помощ щяха да бъдат напразни. Трис несъмнено вече беше изцяло предана на ложата. И явно чувстваше, че лоялността на Йенефер все още е съмнителна.

Трис се опитваше да я утеши, уверяваше я, че в Брокилон Гералт е извън опасност и благодарение на старанията на дриадите ще оздравее. Трис се беше изчервила, както винаги, когато става въпрос за Гералт. „Сигурно тогава силно я е впечатлил — помисли си не без яд Йенефер. — Преди да го срещне, изобщо не е познавала такива като него. Но скоро ще го забрави. И това е добре.“

Тя реагира на съобщението на Трис с на вид равнодушно вдигане на раменете. Не я вълнуваше, че нито Трис, нито Францеска не повярваха на апатията й. Тя искаше да остане сама и им даде да разберат това.

И те я разбраха.

Йенефер отиде в далечния край на бюфета и се зае със стридите. Ядеше предпазливо, все още чувствайки болка — последствие от компресията. Боеше се да пие вино, защото не знаеше как ще реагира организмът й.

— Йенефер?

Тя се обърна. Фрингила Виго леко се усмихваше, гледайки късия нож, който Йенефер държеше в ръцете си.

— Виждам и усещам — каза нилфгардката, — че с удоволствие би разпорила мен вместо тази стрида. Все още тази неприязън?

— Ложата изисква лоялност — изрече студено Йенефер. — Не е задължително да сме приятелки.

— Не е задължително и не би следвало да бъде. — Нилфгардската магьосница огледа залата. — Приятелството възниква или в резултат на дълъг процес, или спонтанно.

— Същото е и с неприязънта. — Йенефер отвори стридата и изгълта съдържанието й заедно с морската вода. — Понякога виждаш някого само за секунда, преди да те ослепи, и вече не го обичаш.

— О, проблемът с неприязънта е много по-сложен — присви очи Фрингила. — Да допуснем, че някой, когото изобщо не можеш да разпознаеш от върха на хълма, разкъсва на парчета твой приятел пред очите ти. Ти още не си го видяла и не го познаваш, а вече не го обичаш.

— И това се случва — сви рамене Йенефер. — Съдбата понякога си устройва шеги.

— Съдбата — каза тихо Фрингила — наистина е непредсказуема, като немирно дете. Понякога приятелите ти ти обръщат гръб, а враговете са ти от полза. Например можеш да поговориш с тях насаме. Никой няма да се опита да ти попречи, да те прекъсне, да те подслуша. Всички си мислят — за какво могат да разговарят едни врагове? За нищо съществено. Просто си казват обичайните баналности, като от време на време подхвърлят нещо саркастично.

— Несъмнено всички така си мислят — кимна Йенефер. — И правилно постъпват.

Фрингила не се смути.

— Тъкмо при такива условия ще е по-удобно за нас да засегнем някоя важна и небанална тема.

— Каква тема имаш предвид?

— Темата за бягството, което обмисляш.

Йенефер, която в този момент отваряше втората стрида, за малко да си пореже пръста. Огледа се крадешком, после погледна към нилфгардката под полуспуснатите си мигли. Фрингила Виго се усмихваше едва забележимо.

— Бъди така добра да ми заемеш ножа. За стридите. Вашите стриди са великолепни. При нас, на юг, не е лесно да се намерят такива. Особено сега, в условията на военна блокада… Блокадата е много неприятно нещо, нали?

Йенефер тихо се изкашля.

— Забелязах. — Фрингила погълна скаридата и се пресегна за втора. — Да, Филипа ни гледа. Асире също. Асире вероятно се притеснява дали съм лоялна към ложата. Лоялността е застрашена. Тя е готова да повярва, че съм се поддала на състраданието. Да видим… Любимият ти е потрошен. Момичето, което смяташ за своя дъщеря, е изчезнало, може и да е хвърлена в тъмница… Или да е заплашена да умре? А може би просто я използват за карта в мошеническа игра? Честно казано, аз не бих издържала. Незабавно бих избягала оттук. Моля те, вземи ножа. Стига толкова стриди, трябва да се грижа за фигурата си.

— Блокадата е доста неприятно нещо, както ти благоволи да забележиш — прошепна Йенефер, гледайки в зелените очи на нилфгардската магьосница. — Направо вредно. Не ти позволява да направиш това, което желаеш. Е, може да се преодолее, стига да имаш… средства. А аз ги нямам.

— Разчиташ на това, че аз ще ти ги дам? — Нилфгардката се вторачи в грапавата черупка от стрида, която все още държеше в ръката си. — О, за това не може да става и дума. Аз съм лоялна към ложата, а ложата явно не желае да хукнеш да спасяваш любимите си хора. Освен това съм ти неприятел. Как можа да забравиш това, Йенефер?

— Наистина! Как можах?

— А някоя моя приятелка — каза тихо Фрингила, — бих предупредила, че дори и да разполага с компонентите за телепортационно заклинание, не би могла да разруши блокадата незабележимо. Такава операция изисква време и прекалено се набива в очи. Малко по-добре би било да използва някой незабележим, стихиен притегател. Повтарям — мъничко. Телепортирането с импровизиран притегател, както несъмнено знаеш, е много рисковано. Не бих посъветвала някоя приятелка да поеме подобен риск. Но ти не си такава.

Фрингила наведе черупката, която държеше в ръка, и сипа върху масата мъничко морска вода.

— С това приключва баналният ни разговор. Ложата изисква от нас само лоялност. За щастие приятелството не е задължително.

— Телепортира се — каза тихо и безизразно Францеска Финдабаир, веднага щом утихна суматохата, предизвикана от изчезването на Йенефер. — Няма защо да се вълнувате, скъпи дами. Вече нищо не можем да направим. Тя е твърде далече. Грешката е моя. Подозирах, че обсидиановата й звезда маскира ехото на заклинанията…

— Как успя да го направи, по дяволите?! — извика Филипа. — Може да е приглушила ехото, това не е трудно. Но с какво чудо си отвори портал? Монтекалво е блокиран!

— Никога не съм я харесвала — сви рамене Шеала де Танкарвил. — Никога не съм одобрявала начина й на живот. Но и никога не съм се съмнявала в способностите й.

— Тя ще издрънка всичко! — развика се Сабрина Глевисиг. — Всичко за ложата! Ще хукне направо…

— Глупости! — бързо я прекъсна Трис Мериголд, гледайки във Францеска и Ида Емеан. — Йенефер няма да ни предаде. Не избяга оттук, за да ни предава.

— Трис е права — подкрепи я Маргарита Льоантил. — Знам защо избяга. Знам кого иска да спаси. Видях ги двете заедно, нея и Цири, и всичко разбирам.

— А аз нищо не разбирам! — извика Сабрина, и в залата отново стана шумно.

Асире вар Анахид се наведе към приятелката си.

— Не те питам защо го направи — прошепна тя. — Не питам и как го направи. Питам те само: докъде?

Фрингила Виго се усмихна едва забележимо, поглаждайки с пръсти резбованата глава на сфинкса на подлакътника на креслото си.

— А откъде да знам — прошепна тя — на кое крайбрежие са наловени тези стриди?