Океаните на Венера

9. НАВЪН В ДЪЛБОЧИНАТА

В паметта на Бигман събитията от следващите часове бяха сякаш гледани от обратната страна на телескопа — един далечен кошмар от объркани събития.

Той беше блъснат от внезапния удар. Лежеше проснат и дишаше тежко, но това бе за секунди, които му се сториха часове.

— Главните генератори са извън строя! — извика Лъки, който беше при командното табло.

Бигман с усилие се изправи на крака върху силно наклонения под.

— Какво стана?

— Очевидно бяхме ударени. Но не зная колко лошо.

— Лампите светят — отбеляза Бигман.

— Зная. Включиха се аварийните генератори.

— Какво ще кажеш за главното задвижване?

— Не съм сигурен дали е в ред и точно това се опитвам да проверя.

Машините дрезгаво кашляха някъде отдолу и отзад. Равномерното бръмчене бе изчезнало и на негово място се чуваше ужасно тракане, което опъваше до крайност нервите на Бигман.

„Хилда“ се разтресе като ранено животно и се изправи. Машините отново замряха. Радиоприемникът звучеше тъжно. Бигман дойде достатъчно на себе си, за да посегне към него.

— Стар! — каза радиото. — Лъки Стар! Тук е Евънс. Опознавателни сигнали!

Лъки достигна радиото пръв.

— Тук е Лъки. Какво ни удари?

— Няма значение — отвърна умореният глас. — То повече няма да те безпокои. Ще се задоволи да те остави да седиш тук и да умреш. Защо не се оттегли? Помолих те.

— Излязла ли е от строя твоята подводница, Евънс?

— Неподвижна е от дванадесет часа. Няма светлина. Няма енергия. Останала е съвсем малко, колкото за радиото, а и тя свършва. Въздухопречиствателните съоръжения са разбити, а подаването на въздух е слабо. Довиждане, Лъки.

— Можеш ли да излезеш?

— Шлюзовият механизъм не работи. Аз имам водолазен костюм, но ако се опитам да изляза навън, ще бъда смазан.

Бигман знаеше какво иска да каже Лу Евънс и потрепери. Шлюзовете на подводните съдове бяха конструирани да пропускат водата много бавно в междинната шлюзова камера. Да се прореже отвор в корпуса при дъното на океана в опит да се излезе от подводницата би означавало нахлуване на вода с налягане стотици тонове. Човешко същество, дори и в метален водолазен костюм, щеше да бъде смазано като празна тенекиена кутия под товарен автомобил.

— Ние още можем да се движим. Идвам да те взема. Ще съединим шлюзовете.

— Благодаря, но защо? Ако се помръднеш, ще бъдеш ударен отново. Но дори и да не бъдеш. Каква е разликата дали ще умра по-бързо тук или малко по-бавно в твоята подводница?

— Ще умрем, ако трябва — отвърна ядосано Лъки, — но нито секунда по-рано, отколкото е необходимо. Всеки ще умре един ден. Няма спасение от смъртта, но напускането на този свят не трябва да става принудително.

— Слез в машинното отделение — обърна се Лъки към Бигман — и прегледай повредите. Искам да знам дали могат да бъдат отстранени.

В машинното отделение, опипвайки „горещия“ микрореактор посредством дистанционни манипулатори, които за щастие бяха все още в ред, Бигман чувстваше как подводницата се влачеше съвсем бавно и с големи усилия по дъното на океана и чуваше дрезгавото стържене на двигателите. Внезапно той чу едно отдалечено „бум!“, последвано от тракане по корпуса на „Хилда“, сякаш голям снаряд бе ударил дъното на океана на стотина ярда от нея.

Бигман почувствува, че подводницата спря, а шумът от двигателите спадна до дрезгаво буботене. Във въображението си можеше да види как шлюзовият издатък се приближава до другия корпус, прилепвайки плътно до него. Той усети да се изпомпва водата от тръбата между подводниците и видя светлината в машинното отделение да отслабва, когато извличаната от аварийните генератори енергия нарастна до опасни стойности. Лу Евънс можеше да премине от своята подводница в „Хилда“ през въздушното пространство без защитно облекло.

Бигман се качи в командната кабина и намери Лу Евънс при Лъки. Лицето му бе изпито и брадясало. Той успя слабо да се усмихне на Бигман.

— Продължавай, Лу — подкани го Лъки.

— Отначало това бе най-безумното подозрение, Лъки — каза Евънс. — Следях отблизо всеки от хората, на които се беше случил някой от тези инциденти. Единственото общо нещо, което успях да открия бе, че всеки от тях беше любител на В-жабите. Повече или по-малко, техен любител е всеки жител на Венера, но домовете на тези приятели бяха пълни с В-жаби. Съвсем нямах намерение да върша глупости и да развивам по-нататък моята теория без някои факти. Ако само имах… Както и да е. Реших да се опитам да заловя В-жабите в показване на знание за нещо, което съществува в моето собствено съзнание и в някои други съзнания, доколкото беше възможно.

— И ти реши, че загадката е в данните за маята? — попита Лъки.

— Това беше очевидно. Аз трябваше да притежавам нещо, което не се знаеше от всички, иначе не можех да съм сигурен, че те вземат информацията от мен. Данните за маята бяха идеално средство. И като не успях да ги получа по законен път, аз откраднах част от тях. Заех една от В-жабите при Главния щаб, поставих я до моята маса и прегледах документите. Дори прочетох малко от тях на глас. Когато се случи инцидент в един от заводите за мая два дни по-късно, включващ точно материята, която бях чел, вече бях сигурен, че В-жабите стоят зад тази бъркотия. Само…

— Само? — подкани го Лъки.

— Само че не постъпих много умно — каза Евънс. — Допуснах ги в моето съзнание. Поканих ги да влязат там и после не можах да ги изкарам. Пазачите дойдоха да търсят документите. Знаеше се, че съм бил в този завод, така че бе изпратен да ме разпитва един много вежлив агент. Аз върнах всичко с готовност и се опитах да обясня постъпката си, но не можах.

— Не можа ли? Какво искаш да кажеш?

— Не можах. Физически не бях в състояние да я обясня. Не можех да изрека подходящите думи, Не бях в състояние да кажа нито дума за В-жабите. Дори в мен започна да нараства един импулс да се самоубия, но успях да го преодолея. Те не успяха да ме накарат да направя нещо, което е така далеч от моята природа. Тогава си помислих, че само ако успея да напусна Венера и отида достатъчно далеч от В-жабите, аз ще мога да се освободя от тяхната хватка. И така, аз направих едно нещо, което помислих, че веднага ще предизвика отзоваването ми. Изпратих обвинение за корупция срещу себе си и добавих името на Морис под него.

— Да — каза мрачно Лъки, — за това се досетих.

— Как? — учуди се Евънс.

— Морис ни разказа твоята история от негова гледна точка скоро след като пристигнахме в Афродита. Завърши с думите, че подготвя доклад до Главния щаб на Земята. Той не каза, че е изпратил такъв, а само че го подготвя. Но един рапорт е бил изпратен, знаех това. Кой друг освен Морис знаеше кода на Съвета и обстоятелствата по случая? Единствено самият ти.

Евънс кимна и каза с горчивина:

— И вместо да ме отзоват на Земята, те изпратиха теб. Така ли е?

— Аз настоях, Лу. Не можех да повярвам на никакво обвинение за корупция срещу теб.

Евънс зарови глава в ръцете си.

— Това е най-лошото нещо, което можеше да направиш, Лъки — каза той. — Когато съобщи по ефира, че пристигаш, аз те помолих да не идваш и да стоиш настрана, нали така? Не можех да ти кажа причината. Физически не бях в състояние да го сторя. Но В-жабите трябва да са установили от моите мисли какъв ужасен характер си ти. Те можеха да прочетат моето мнение за твоите способности и затова се опитаха да те убият.

— И почти успяха — промърмори Лъки.

— Но този път ще успеят докрай.

— Искрено съжалявам за това, Лъки, но не мога да ти помогна. Когато те парализираха мъжа при шлюза на купола, аз не бях в състояние да се удържа да не последвам импулса за бягство и да изляза в океана, а ти, разбира се, ме последва. Аз бях примамката, а ти жертвата. Отново се опитах да те предпазя, но не можах да обясня… — Той пое дълбоко въздух на пресекулки. — Все пак сега мога да говоря за това. Те махнаха блокировката от моето съзнание. Мислят, предполагам, че не си струва да изразходват умствена енергия за нас, защото сме хванати в клопка. За тях е все едно, че сме умрели и повече не ги интересуваме.

— Марсиански пясъци, какво става? — попита Бигман, който слушаше досега с нарастващо смущение. — Защо да сме все едно умрели?

Евънс, с лице все още скрито в ръцете му, не отговори.

— Намираме се под едно оранжево петно от дълбините на венерианския океан.

— Голямо е колкото да покрие цялата подводница ли?

— Диаметърът му е две мили — отвърна Лъки. — Две мили от единия до другия край. Това, което шляпна „Хилда“ и едва не я размаза и което за малко не ни удари втори път, когато се приближавахме към подводницата на Евънс, беше само струя вода, но с мощността на дълбочинен взрив!

— И как сме могли да се мушнем под него без да го видим?

— Евънс предполага, че то е под умствен контрол на В-жабите — каза Лъки — и мисля, че е прав. То може да отслаби своята флуоресценция чрез свиване на фотоклетките в кожата си. Петното е повдигнало единия край на тялото си и ни е пуснало под себе си. Сега ние седим под него.

— И ако се помръднем или се опитаме да си пробием път навън, то ще ни удари отново, а едно петно никога не прави пропуски.

— Но петното направи пропуск! То не ни улучи, когато придвижвахме „Хилда“ към твоята подводница, а скоростта ни беше точно една четвърт от максималната — отбеляза Лъки след като помисли. После се обърна към Бигман, притваряйки очи. — Бигман, могат ли главните генератори да бъдат закърпени?

Бигман беше почти забравил за машините.

— О — сепна се той, — микрореакторът не е излязъл от строя, така че, ако успея да намеря всички необходими инструменти, дребните повреди ще могат да бъдат отстранени.

— Колко време ще отнеме ремонтът?

— Вероятно часове.

— Тогава на работа. Аз излизам в океана.

Евънс се сепна и вдигна поглед.

— Какво си намислил? — попита той.

— Отивам да изследвам това петно.

Лъки беше вече при отделението с водолазни костюми и проверяваше дали се захранва добре тънката облицовка от силово поле и дали са пълни бутилките с кислород.

Измамно спокойно беше да е човек навън в абсолютния мрак. Опасността изглеждаше много далеч. Все пак Лъки знаеше, че под него беше дъното на океана, а във всяка друга посока нагоре и наоколо бе една обърната с дъното нагоре купа еластична плът.

Помпата на неговия водолазен костюм изхвърляше водна струя надолу, а той се издигаше нагоре с извадено и готово за стрелба оръжие. Лъки не можеше да не се възхищава от подводния бластер, който държеше. Колкото и изобретателен да беше човекът на своята родна планета Земя, необходимостта от адаптиране към околната среда на една чужда планета изглежда увеличаваше стократно неговата изобретателност.

Някога новият континент Америка бе достигнал бляскави върхове в развитието си, които прадедите от родината Европа никога не успяха да дублират, а сега Венера показваше своите възможности на Земята. Например на Венера имаше градове под купол. Никога на Земята силовите полета не можеха да бъдат така сполучливо вплетени в стоманата. Самият водолазен костюм, който носеше, не би могъл нито за секунда да издържи натиска на тоновете вода без силовите микрополета, вплетени в неговите вътрешни връзки (стига само тези тонове да го натоварваха достатъчно постепенно). Този водолазен костюм беше чудо на техниката и в много други отношения. Неговите струйни устройства за подводно пътуване, ефикасно подаване на кислород, както и компактно командно табло бяха възхитителни.

А оръжието, което държеше!

Мислите му незабавно се прехвърлиха към чудовището отгоре.

То беше също венерианско изобретение. Едно изобретение на планетната еволюция. Можеше ли да има такива същества на Земята? Със сигурност не на сушата. При земното притегляне живата тъкан не би могла да издържи тегло по-голямо от четиридесет тона. Гигантските бронтозаври през Мезозойската ера на Земята са имали крака като стволове на дърветата, но все пак е трябвало да останат в блатата, така че водата да може да помогне за тяхното оцеляване.

Причината беше животворността на водата. В океаните можеха да съществуват животни с всякакъв размер. Някои видове китове бяха по-големи от който и да е динозавър, живял някога на Земята. Чудовищното петно над тях трябва да тежеше двеста милиона тона, изчисляваше Лъки. Два милиона големи кита взети заедно щяха едва да достигнат това тегло. Той се чудеше на каква ли възраст беше то. Колко старо трябваше да бъде едно същество, за да достигне теглото на два милиона кита? Сто години? Хиляда години? Кой можеше да каже?

Но размерът можеше да стане също и причина за неговата гибел дори на дъното на океана. Колкото съществото е по-голямо, толкова са по-бавни реакциите му. Пътуването на нервните импулси отнема време.

Евънс мислеше, че чудовището се въздържа да ги удари с друга водна струя, защото, обезвреждайки ги, то бе станало безразлично към по-нататъшната им съдба или по-скоро това се отнасяше за В-жабите, която го манипулираха. Но можеше и да не е така! Може би по-скоро гигантското петно се нуждаеше от време, за да напълни огромния си резервоар с вода. Нуждаеше се и от време за прицелване.

Освен това, чудовището едва ли беше в най-доброто си състояние. То се беше адаптирало към дълбочините, където пластовете вода над него бяха дебели шест или повече мили. Тук неговата ефикасност би трябвало да бъде по-малка. При втория си опит то бе пропуснало да улучи „Хилда“, вероятно защото още не беше се възстановило от предишния удар.

Сега то чакаше и събираше силите си в тази плитчина, доколкото можеше, а неговият воден резервоар бавно се пълнеше. Той, Лъки, 190-фунтовият човек трябваше да победи чудовището, тежащо двеста милиона тона.

Лъки погледна нагоре, но не можа да види нищо. Той натисна един контакт върху вътрешната страна на средния пръст на облицованата с усилено силово поле ръкавица на лявата ръка и един чисто бял лъч се изля от върха му. Той проникна нагоре като в мъгла и завърши в нищото. Това ли беше плътта на чудовището в далечния му край? Или светлинният лъч беше просто постепенно изчезнал?

Чудовището беше изхвърлило три пъти струя вода. С първата струя бе разрушена подводницата на Евънс. Вторият път бе ударена подводницата на Лъки (Но не лошо. Отслабваше ли чудовището?) Третият път изстрелът беше прибързан и не улучи.

Лъки вдигна оръжието. То беше масивно и с дебела дръжка. Вътре в нея имаше проводник с дължина сто мили и един мъничък генератор, който можеше да произведе ток с огромно напрежение. Лъки насочи оръжието нагоре и стисна юмрука си.

За момент нямаше нищо, но той знаеше, че тънкият като косъм проводник бе изхвърлен нагоре през водите на наситения с въглерод океан…

Последва удар и Лъки видя резултата. Защото в момента, в който проводникът осъществи контакта, една електрическа светкавица префуча по него със скоростта на светлината и удари препятствието като гръм. Проводникът с дебелина на косъм блестеше ярко и изпаряваше водата около себе си, предизвиквайки тъмна пяна. Това беше нещо повече от парна струя, защото чуждоземната вода се гърчеше и бълбукаше ужасно при преминаването на разтворения в нея въглероден двуокис в газообразно състояние. Лъки усети, че сам подскача в лудите потоци нагоре.

На всичко отгоре, освен изпарението и бълбукането и освен съскането на водата и издигащата се огнена линия, имаше и едно огнено кълбо, което експлодира. Там, където проводникът бе докоснал живата тъкан, се получи светене вследствие отделянето на огромно количество енергия. Тя бе прегорила в живата планина над него един отвор с диаметър десет фута и със също толкова голяма дълбочина.

Лъки мрачно се усмихна. Това беше само убождане с игла в сравнение с огромното тяло на чудовището, но петното трябваше да го е почувствувало или в краен случай щеше да го почувствува след десетина минути. Нервните импулси трябваше да изминат своя дълъг път по извивките на неговата плът. Когато болката достигнеше мъничкия мозък на съществото, тя би трябвало да отвлече вниманието му от безпомощната подводница на океанското дъно и да го насочи към новия мъчител.

Не, мислеше Лъки, чудовището нямаше да го намери. За десет минути той щеше да смени положението си. За десет минути той…

Лъки не успя да завърши мисълта си. Не беше изминала и минута откакто неговата светкавица бе ударила и то отвърна на удара.

Не бе изминала и една минута, когато шокираните и измъчени сетива на Лъки му съобщиха, че той се потопява надолу, надолу, надолу в една турбулентна струя бързо движеща се вода…