Океаните на Венера

14. БОРБА НА РАЗУМИ

Как можеше да се постави преграда пред умствена атака? Лъки имаше желанието да се съпротивлява, но нямаше никакъв физически начин, по който да отвърне на насилието. Той трябваше само да остане както си беше, съпротивлявайки се на всички тези импулси, които нахлуваха в съзнанието му и за които не можеше със сигурност да каже, че са негови собствени.

А как да различи кои бяха негови собствени? Какво самият той искаше да направи? Какво самият той искаше най-много от всичко да направи?

Нищо не влизаше в съзнанието му. То беше празно. Сигурно в него трябваше да има нещо. Той едва ли е дошъл тук, горе, без план.

Тук, горе?

Значи се беше изкачил. Първоначално е бил долу. Далеч. Беше в една подводница. Тя се бе изкачила от дъното на океана. Сега беше вече върху водната повърхност. Добре. Какво следваше?

Защо е на повърхността? Той слабо си спомняше, че долу беше по-безопасно.

Лъки с голямо усилие наведе глава, затвори очи и после отново ги отвори. Мислите му бяха много неясни. Той трябваше някъде… някъде… за нещо да намери дума.

Да намери дума.

И той направи пробив! Сякаш някъде на мили в себе си той бе подпрял с рамо една врата, която внезапно се отворил. В главата му просветна и той си спомни нещо, което беше забравил.

Радиото на подводницата и космическата станция, разбира се.

— Не можахте да ме победите — каза дрезгаво гой. — Чувате ли? Аз помня и продължавам да си спомням.

Нямаше никакъв отговор.

Той извика високо и несвързано. Съзнанието му беше като на човек, който се бори със свръхдоза приспивателно. Поддържай мускулите си в действие, мислеше той. Продължавай да се разхождаш. Продължавай да се разхождаш.

В неговия случай той трябваше да държи съзнанието си будно, а нервните клетки в мозъка да работят. Прави нещо. Прави нещо. Спреш ли, те ще преодолеят съпротивата ти.

Лъки продължи да вика, а звукът премина в думи.

— Ще го направя! Ще го направя! Какво ще направя?

Това, което трябваше да направи, започна отново да му се изплъзва.

— Да се свържа по радиото със станцията… по радиото със станцията… — повтаряше трескаво на себе си той, но звуците започнаха да стават безсмислени.

Той се движеше. Тялото му се преместваше тромаво и несръчно, сякаш ставите му бяха дървени и заковани неподвижно, но се движеше. Обърна се към радиото. Видя го ясно за момент и после картината пред очите му се залюля и стана мъглява. Той напрегна съзнанието си, за да се справи с тази задача и радиото отново изплува ясно пред очите му. Виждаше предавателя, виждаше копчето за нагласяване на обхвата и честотните усилватели. Можеше да си спомни и да разбере как работи. Направи една мъчителна крачка, влачейки крак по пода и го завладя чувството, че нажежени до червено шипове се забиват в слепоочията му.

Той се олюля и падна на колене. После, страдайки силно, отново се изправи.

През замъглените си от болка очи все още можеше да различи радиото. Първо се премести единият му крак, а после и другият. Радиото изглеждаше отдалечено на сто ярда с размазани очертания и обвито от кървава мъгла. Ударите в главата на Лъки увеличаваха силата си с всяка стъпка,

Той се бореше да игнорира болката, да вижда само радиото, да мисли само за него. Принуждаваше краката си да се движат срещу едно еластично противодействие, което ги спъваше и изтласкваше назад.

Накрая Лъки вдигна ръка и когато пръстите му бяха на шест инча от копчето за обхвата, той разбра, че издържливостта му е към края си. Той не можа да се приближи повече, колкото и да се опитваше. Всичко беше свършило. Това беше краят.

„Хилда“ беше сцена на парализа. Евънс лежеше в безсъзнание на своето легло. Бигман беше се свил на пода. А макар Лъки упорито да се държеше на крака, единственият признак на живот у него бяха треперещите върхове на пръстите му.

Студеният глас прозвуча отново в съзнанието на Лъки със своята неумолима монотонност:

— Вие сте безпомощен, но не сте изгубили съзнание като вашите спътници. Вие ще страдате от тази болка, докато не решите да потопите подводницата. Кажете това, което желаем да узнаем и после приключете със своя живот. Ние можем търпеливо да чакаме. Няма начин да ни победите. С никакъв подкуп! С никаква заплаха!

През своите безкрайни мъки Лъки почувствува една борба в бездейното си и пропито с болка създание, едно размърдване на нещо ново.

С никакъв подкуп? С никаква заплаха?

С никакъв подкуп?

Въпреки мъглявото полусъзнание искрата в неговия ум запали огън.

Той изостави радиото, отпрати мислите си за него и веднага пелената на болката се повдигна малко. Лъки се отдалечи с една несигурна стъпка от радиото и тя се повдигна още малко. Той изобщо забрави за радиото.

Лъки се опитваше да не мисли. Опитваше се да действува механично и без предварителен план. Те се бяха съсредоточили върху попречването да достигне радиото. В-жабите не трябваше да разберат другата опасност, с която щяха да се сблъскат. Жестокият враг не трябваше да разбере неговите намерения, за да не се опита да му попречи. Трябваше да действува бързо. Те не трябваше да го спрат.

Не трябваше!

Той беше достигнал аптечката и бе отворил вратичката й. Не виждаше ясно и загуби драгоценни секунди в опипване.

— Какво е вашето решение? — попита гласът и свирепостта на болката започна да стяга отново младия член на Съвета.

Лъки намери каквото търсеше — една тумбеста стъкленица от синкав силикон. Пръстите му бръкнаха през нещо приличащо на обикновен памук, за да достигнат малкото езиче, с което се изключваше парамагнитното микрополе, държащо херметически затворено капачето на стъкленицата.

Той едва почувствува лекото му изместване, когато го докачи с нокът. Едва видя как капачето се отмести на една страна и падна и едва чу звука от удара му в пода. Лъки видя като през мъгла, че стъкленицата е отворена и вдигна ръка към устройството за изхвърляне на боклука.

Болката се върна с цялата си ярост. С лявата ръка повдигна окачения на панти капак на устройството, а с треперещата дясна ръка поднесе скъпоценната стъкленица към шестинчовия отвор.

Ръката му се преместваше цяла вечност. Той повече не виждаше. Червена мъгла бе покрила всичко.

Лъки усети ръката и стъкленицата, която държеше, да удрят стената. Той се опитваше да я бутне, но не можеше да я премести по-нататък. Пръстите на лявата му ръка се преместиха малко по-надолу от мястото, където държаха отворен входа към устройството за изхвърляне на боклука и докоснаха стъкленицата.

Сега не смееше да я изпусне. Ако я изпуснеше, нямаше да може да намери сила да я повдигне отново.

Той държеше стъкленицата с двете ръце и те заедно я затеглиха. Тя се преместваше бавно нагоре, докато Лъки се приближаваше все повече към ръба на безсъзнанието.

И тогава стъкленицата изчезна!

От разстояние един милион мили, както му се стори, той чу свистенето на сгъстения въздух и разбра, че стъкленицата е изхвърлена в топлите води на океана.

За известно време болката стана непостоянна и после внезапно изчезна напълно.

Лъки внимателно се изправи и се отдалечи от стената. Лицето и тялото му бяха потънали в пот и все още му се виеше свят.

Толково бързо, колкото все още несигурно пристъпващите му крака успяха да го занесат, той се приближи до радиопредавателя и този път нищо не го спря.

Евънс седеше на един стол с глава заровена в ръцете си. Той бе утолил жаждата си и продължаваше непрекъснато да повтаря:

— Аз нищо не си спомням. Аз нищо не си спомням.

Бигман, гол до кръста, търкаше главата и гърдите си с влажна кърпа, а на лицето му се беше появила слаба усмивка.

— Аз си спомням — каза той. — Всичко си спомням. Една минута стоях и се вслушвах какво говориш на глас. Лъки, а после без предупреждение се намерих проснат на пода. Не чувствувах нищо. Не можех да си обърна главата, нито дори да мигна, но чувах всичко. Чувах гласа и това, което му казваше, Лъки. Видях те да тръгваш към радиото…

Бигман пуфна и поклати глава.

— Ти разбра, че първия път не успях — каза спокойно Лъки.

— Не можах да разбера. Ти излезе от моето зрително поле и всичко, което можех да направя, беше да лежа и чакам да те чуя да предаваш. Нищо не стана и аз помислих, че са надвили и тебе. В съзнанието виждах и трима ни да лежим без надежда за спасение. Всичко беше свършило, а аз не можех да помръдна дори пръста си. Единственото нещо, което можех да направя, бе да дишам. После ти се върна и отново мина пред очите ми, а аз исках да се смея, да плача и да викам едновременно, но не можех нищо да направя освен да лежа там, където бях. Можех да различа само как драскаше по стената. Лъки. Не разбирах какво, в името на Венера, правеше, но няколко минути по-късно всичко това премина. Огромен успех!

— Сега наистина ли се отправяме обратно към Афродита, Лъки? — попита уморено Евънс. — Няма ли грешка?

— Връщаме се обратно, ако не лъжат уредите — каза Лъки, — а аз мисля, че не лъжат. Щом се върнем и ни остане свободно време, ние всички ще обърнем малко внимание на медицината.

— Сън! — извика Бигман. — Всичко, което искам, е сън. Само два дни непробуден сън.

— Ще получиш и това — успокои го Лъки. Обаче Евънс бе преследван от преживяното повече от другите двама. Забелязваше се съвсем ясно от начина, по който се беше обхванал с ръце и свил на стола.

— Изобщо ли няма да ни пречат повече те? — попита той, натъртвайки леко на „те“.

— Не мога да гарантирам — отвърна Лъки, — но най-лошото в известен смисъл отмина. Аз се свързах с космическата станция.

— Сигурен ли си? Няма ли грешка?

— Никаква. Дори от там ме свързаха със Земята и говорих лично с Конуей. Тази част е уредена.

— Тогава значи всичко е уредено! — извика радостно Бигман. — Земята е подготвена. Тя знае вече истината за В-жабите.

Лъки се усмихна, но не направи никакъв коментар.

— Само едно нещо, Лъки — каза Бигман. — Кажи ми какво се случи. Как разчупи тяхната хватка? Марсиански пясъци! Какво направи?

— Нещо, за което трябваше да помисля много по-рано и което щеше да спести на всички ни голяма ненужна неприятност — отвърна той. — Гласът каза, че всичко, от което се нуждаят в живота, е да живеят и да мислят. Нали си спомняш, Бигман? По-късно той каза, че ние не можем по никакъв начин да ги заплашим или подкупим, нали така? Едва в последния момент установих, че ти и аз знаехме по-добре от тях.

— Аз ли знам по-добре? — попита смутено Бигман.

— Разбира се, че ти. Две минути след като видя първата В-жаба в живота си, ти откри, че да живеят и да мислят не е всичко, от което се нуждаят. Аз ти казах по пътя към повърхността, че венерианските животни приемат своя кислород от храната си и не е необходимо да дишат. Фактически казах, че те вероятно приемат твърде много кислород и поради тази причина така много обичат храните с ниско кислородно съдържание като въглеводородите. Например, грес. Не си ли спомняш?

— Разбира се, че си спомням — ококори очи Бигман.

— Сега В-жабите ни държаха под умствен контрол, но за да го поддържат продължително време, те трябваше да се съсредоточат. И така, аз само трябваше да отвлека вниманието им или поне на тези, които бяха най-близо до подводницата и имаха най-силно влияние върху нас. За тази цел аз изхвърлих едно очевидно нещо.

— Но какво? Не се прави на интересен. Лъки.

— Изхвърлих една отворена стъкленица с вазелин, която взех от аптечката. Той е чист въглеводород в много по-висока степен от греста. Те не можаха да устоят въпреки така големия залог. Най-близкостоящите до стъкленицата се гмурнаха за него. Намиращите се по-далеч В-жаби бяха в мисловна връзка с първите и техните съзнания мигновено се съсредоточиха върху въглеводорода. Те загубиха контрола си над нас и аз успях да се свържа с космическата станция. Това беше всичко.

— Е, тогава значи сме приключили с тях — заключи Евънс.

— Колкото се отнася до това, аз не съм съвсем сигурен — каза Лъки. — Има няколко неща…

Той се обърна, мръщейки се, и стисна устни, сякаш беше казал вече твърде много.

Куполът проблясваше величествено отвън люка, а сърцето на Бигман подскочи при вида на тази гледка. След като се бе нахранил и даже беше дремнал малко, от него както винаги бликаше жизнерадостност. Лу Евънс се беше възстановил в значителна степен от своя собствен песимизъм. Само Лъки не беше загубил уморения си вид.

— Казвам ти, В-жабите са деморализирани, Лъки — рече Бигман. — Виж, ние се върнахме, изминавайки почти сто мили през океана, а те нито веднъж не ни докоснаха. Е, не е ли така?

— Точно в този момент се чудя защо не получаваме отговор от купола — каза Лъки.

— Не би трябвало да се забавят толкова много — намръщи се на свой ред и Евънс.

— Нали не мислите, че може нещо вътре в града да не е в ред? — попита Бигман, местейки погледа си от единия към другия.

Лъки им направи знак с ръка да мълчат. От приемника се чу един нисък и бързо говорещ глас.

— Идентифицирайте се, моля.

— Това е наетата от Съвета подводница „Хилда“ — каза Лъки. — Тя е излязла от Афродита и сега се връща в Афродита. Дейвид Стар я командва и той говори.

— Ще трябва да почакате.

— Каква е причината, моля?

— В момента всички шлюзове са заети.

— Това е невъзможно, Лъки — промърмори Евънс и се намръщи.

— Кога ще се освободи някой? — попита Лъки. — Дайте ми местоположението му и ме насочвайте към неговата околност с ултразвук.

— Ще трябва да чакате.

Връзката остана отворена, но човекът от другата страна престана да говори.

— Свържи се с члена на Съвета Морис, Лъки — предложи възмутен Бигман. — Така ще задвижим малко нещата.

— Морис мисли, че съм предател — каза колебливо Евънс. — Допускаш ли да е решил, че си потънал заедно с мен, Лъки?

— Ако е така, той би бил любопитен да ни приеме в града — предложи Лъки. — Не, мисля си, че човекът, с който говорих, е под умствен контрол.

— За да не ни пусне да влезем ли? — попита Евънс. — Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно.

— В края на краищата, няма начин по който да ни спрат да влезем, освен ако… — Евънс прибледня и с две бързи крачки отиде до люка. — Лъки, ти си прав. Те докарват едно бластерно оръдие! Възнамеряват да ни взривят!

Бигман също беше при люка. Нямаше никаква грешка. Част от купола се беше отместила на една страна, а през отвореното пространство някак нереална през слоя вода надничаше тумбеста тръба.

Замаян от ужас Бигман наблюдаваше как дулото се снишава и съсредоточава върху тях. „Хилда“ не беше въоръжена. Тя не можеше достатъчно бързо да набере скорост, за да избегне взривяването. Изглежда нямаше спасение от мигновената смърт.