Океаните на Венера

4. ЧЛЕН НА СЪВЕТА Е ОБВИНЕН!

— Никога не е късно, щом се заеме Лъки — каза Бигман с изкрящи очи. — Откъде ще започнем, Лъки?

— От Лу Евънс — отвърна спокойно Лъки. — Очаквах вие да го споменете, доктор Морис.

Веждите на Морис се събраха, а пълничкото му лице се смръщи.

— Вие сте негов приятел — каза той. — Зная, че искате да го защитите. Историята не е от приятните. Нямаше да е такава, ако не беше замесен член на Съвета и при това приятел.

— Аз не действувам само по чувство, доктор Морис — каза Лъки. — Познавам Лу Евънс толкова, колкото един човек може да познава друг. Зная, че е неспособен да навреди с каквото и да било на Съвета или Земята.

— Тогава слушайте и преценете сам. По време на по-голямата част от своите служебни обиколки тук, на Венера, той не е свършил нищо. Наричат го „Отстранител на нередности“, което е хубава фраза, но без покритие.

— Не се обиждайте, доктор Морис, негодувахте ли срещу неговото пристигане?

— Разбира се, че не. Само не виждах никакъв смисъл в това. Ние тук сме остаряли на Венера. Имаме опит. Какво би направил един новопристигнал от Земята младеж?

— Един нов подход понякога помага.

— Глупости. Казвам ви, Лъки, бедата е, че Главният щаб на Земята не счита нашия проблем за важен. Неговата цел с изпращането на Евънс беше той да хвърли един бърз поглед и като се върне да докладва, че алармата е била напразна.

— Твърде добре познавам Съвета на Земята, за да допусна такова нещо, а вие също.

Но мърморещият венерианин продължи:

— Във всеки случай този Евънс поиска преди три седмици да види някои класифицирани данни, касаещи продукт, получаван при филтрирането на маята. Хората от промишлеността възразиха.

— Възразиха ли? — попита Лъки. — Та това е било искане на член на Съвета.

— Вярно, но хората, филтриращи маята, пазят своята тайна. Никой не може да иска такова нещо, дори и член на Съвета. Те попитаха Евънс за какво му е тази информация, но той отказа да им каже. Те препратиха неговата молба към мен и аз отказах да я удовлетворя.

— На какво основание? — попита Лъки.

— Той не ми каза защо му е, а докато съм старши член на Съвета на Венера, никой в моята организация няма да има тайни от мен. Но тогава вашият приятел Лу Евънс направи нещо, което не очаквах. Той открадна данните. Използува своето положение като член на Съвета, за да влезе в един район с ограничен достъп на заводите, където се провеждаха опити с маята и излезе оттам с микрофилми в ботуша.

— Сигурно е имал основание.

— Да, така е било — съгласи се Морис. — Микрофилмите третираха формулите за подхранване, изисквани при отглеждането на един нов и много сложен вид мая. Два дни по-късно един работник, приготвяйки съставки от тази подхранваща смес, въвел следи от живачна сол. Маята загина и бе унищожен шестмесечен труд. Работникът се кълнеше, че не е направил такова нещо, но го беше направил. Нашите психиатри го прегледаха. Вие вече виждате, че сме имали твърде ясна представа какво да очакваме. Работникът е имал период на несъзнателно действие. Врагът още не е откраднал от този вид мая, но все повече се приближава до нея. Прав ли съм?

— Виждам очевидното в тази теория — каза Лъки. В погледа му се четеше твърдост. — Според нея Лу Евънс е дезертирал при врага, който и да е той.

— Врагът са сириусианците — изтърси Морис. — Сигурен съм в това.

— Може би — призна Лъки. Обитаващите планетите на Сириус от векове бяха най-ревностните врагове на Земята. Беше лесно да се хвърли вината върху тях. — Нека да кажем, че Лу Евънс е дезертирал при тях и се е съгласил да открадне и им предаде тези данни, с което да ги улесни да започнат саботажи във фабриките за мая отначало с малки аварии, които да проправят пътя за по-големи.

— Да, това е моята теория. Можете ли да предложите някаква друга?

— Не е ли възможно самият член на Съвета Евънс да е бил под умствен контрол?

— Не е вероятно. Лъки. Вече имаме много случаи в нашите папки, нито един от пострадалите от умствена доминация не е бил в безсъзнание повече от половин час и периодите на амнезия на всички са били ясно очертани от психопробата. Евънс би трябвало да бъде два дни под умствена доминация, за да е направил това под нейно влияние, а той не показа признаци на амнезия.

— Беше ли изследван?

— Разбира се. Когато се констатира, че един човек притежава класифициран материал (при това хванат на местопоестъплението, какъвто е този случай), трябва да бъдат взети известни мерки. Не би ме интересувало дори ако е сто пъти член на Съвета. Той беше изследван и аз лично го подложих на проверката. Когато я прекъсна, за да изпрати някакво съобщение по своя собствен уред, ние иззехме неговия шифър, за да сме сигурни, че повече няма да го използува или поне да знаем какво изпраща или получава. Полученото от вас съобщение бе последното, което изпрати. Ние приключваме играта с него. Вече е под арест. Аз подготвям своя доклад до централното ръководство. Ще искам неговото отстраняване от служба и съд за корупция, а може би и предателство.

— Преди да направите това… — започна Лъки.

— Да?

— Позволете ми да говоря с него.

Морис стана, усмихвайки се иронично.

— Желаете да го видите ли? — попита той. — Разбира се. Ще ви заведа при него. Той е в тази сграда. Всъщност, бих желал да чуете оправданията му.

Те се изкачиха по една рампа. Охраната застана мирно и отдаде чест.

Бигман ги огледа с любопитство.

— Това затвор ли е? — попита той.

— Вид затвор на тази височина — отвърна Морис. — Ние правим сградите на Венера многофункционални.

Те влязоха в една малка стая и Бигман съвсем ненадейно избухна в гръмогласен смях.

— Какво има, Бигман? — попита Лъки, който не можа да задържи усмивката си.

— Н-не… нищо особено — отвърна дребният мъж с навлажнени очи. — Ти просто изглеждаш така смешно, Лъки, със своята гола издадена горна устна. След всички тези мустаци, които гледах досега, ти изглеждаш деформиран, сякаш някой е взел един въздушен пистолет и е издухал твоите.

Морис се усмихна и приглади неловко и малко гордо с опакото на ръката си своите посивели мустаци.

Лъки се усмихна още по-широко.

— Странно — констатира той. — Помислих си същото за тебе, Бигман.

— Ще почакаме тук — каза Морис. — Сега ще доведат Евънс.

Пръстът му се отдръпна от един сигнален бутон.

Лъки огледа стаята. Беше по-малка от тази на Морис и по-безлична. Единствената мебелировка се състоеше от няколко тапицирани стола плюс канапе, ниска маса в средата и две по-високи маси в близост до фалшивите прозорци. Зад всеки от тях бяха изкусно нарисувани морски пейзажи. Върху едната от високите маси имаше аквариум, а върху другата — две блюда. Едното от блюдата съдържаше дребни изсушени грахови зърна, а в другото имаше черна мазна субстанция.

Лъки продължаваше да оглежда стаята, а погледът на Бигман следваше механично неговия.

— Я, Лъки, какво е това? — попита внезапно той. Бигман почти изтича до аквариума, наведе се ниско и се взря в дълбините му.

— Ще погледнеш ли животинчето?

— Това е само една от В-жабите, домашните любимци на тукашните жители — отвърна Морис. — Тя е твърде добър екземпляр. Никога ли не сте ги виждали?

— Никога — отвърна Лъки.

Той се присъедини към Бигман при аквариума, който имаше площ два квадратни фута и дълбочина около три фута. Водата бе пресечена надлъж и нашир от пухкави стръкове водорасли.

— Хапе ли? — попита Бигман. Той раздвижи водата с показалец и се наведе още повече, за да види какво става вътре.

Лъки също се наведе до Бигман. В-жабата отвръщаше тържествено на погледите им. Тя беше малко същество с дължина около осем инча и триъгълна глава, на която бяха разположени две черни изпъкнали очи. Тя си почиваше върху шест малки крачета, които бяха изтеглени близо до тялото й. Всеки крак имаше три дълги пръста отпред и един отзад. Кожата д бе зелена и наподобяваше жабешката. Имаше също надиплели перки, които вибрираха с голяма честота и се спускаха надолу по централната част на нейния гръб. Вместо уста имаше здрава закривена човка, която бе подобна на папагалската.

Докато Лъки и Бигман я наблюдаваха, В-жабата започна да се издига във водата. Стъпалата й останаха на пода на аквариума, а краката се удължаваха като разтегнати кокили при стремежа на многобройните им стави да застанат в една линия. Тя престана да се издига точно преди главата й да пробие повърхността.

— Не й харесва да излиза от водата — каза Морис, който се беше присъединил към тях и се взираше нежно в малката животинка. — Във въздуха има твърде много кислород. Те харесват кислорода, но само в умерени количества. В-жабите са мили приятни малки същества.

Бигман беше възхитен. На Марс практически нямаше местни животни и живи същества от този вид бяха истинска новост за него.

— Къде живеят? — попита той.

Морис пъхна показалеца си във водата и погали В-жабата по главата. Тя му позволи, затваряйки конвулсивно тъмните си очи, което може би означаваше удоволствие, доколкото догадката им беше вярна.

— Събират се сред водораслите в твърде големи количества — отвърна Морис. — Движат се между тях, сякаш са в гора. Всеки от дългите им пръсти може да се хване за отделен стрък, а човките могат да разкъсат и най-жилавите листа. Те вероятно биха могли да направят средно голяма дупка в човешки пръст, но досега не съм чул да са ухапали някого. Учудвам се, че виждате за пръв път В-жаба. В хотела има колекция от тях. Показани са цели семейни групи. Не сте ли разглеждали тази изложба?

— Не сме имали случай — отвърна сухо Лъки. Бигман пристъпи бързо към другата маса, взе едно грахово зърно, топна го в черната мазнина и се върна при аквариума. Той задържа зърното съблазняващо над водата, а В-жабата мушна безкрайно внимателно човката си над повърхността и клъвна лакомото късче от пръстите му.

— Видяхте ли това? — попита той.

— Малката палавница — усмихна се Морис като на детски трик. — По цял ден ядат тази храна. Отбележете как лакомо я налапа.

В-жабата сладко хрускаше храната. Една черна трохичка се изплъзна от човката и краката на малкото същество веднага се сгънаха отново, когато се спусна на дъното. Човката се разтвори и трохичката беше уловена.

— Какво е това вещество? — попита Лъки.

— Грахово зърно, потопено в грес — отвърна Морис. — Тя е голям деликатес за тях, както захарта за нас. Те трудно намират някога чист въглеводород в своята естествена среда, а така много го обичат. Дори не бих се изненадал, ако се оставят да бъдат заловени само за да се доберат до него.

— Между другото, как се ловят?

— Когато траулерите събират своите морски водорасли, между тях винаги има В-жаби, както също и други животни.

— Хей, Лъки, нека и ние с теб си вземем една… — започна разпалено Бигман, но бе прекъснат от влизането на двама пазачи. Между тях стоеше един дългучест млад рус мъж.

Лъки скочи на крака.

— Лу, Лу, стари приятелю! — извика той и усмихвайки се му подаде ръка.

За момент изглеждаше, че другият ще отговори. В очите на новодошлия проблесна радостна искра, но тя бързо избледня. Ръцете му останаха отпуснати и неподвижни.

— Здравей, Стар — отвърна той с безизразен глас.

Лъки неохотно отдръпна ръката си.

— Не съм те виждал, откакто се дипломирахме.

Той направи пауза. Какво можеше да каже човек на един стар приятел?

Русият член на Съвета изглежда почувствува нелепостта на положението.

— Оттогава станаха някои промени — каза той с черен хумор, кимайки отривисто към пазачите от двете си страни, а после продължи, свил конвулсивно тънките си устни — Защо дойде? Защо не стоя настрана? Помолих те за това.

— Не мога да стоя настрана, когато приятел е в опасност, Лу.

— Чакай, докато бъдеш помолен за помощ.

— Мисля, че си губите времето, Лъки — каза Морис. — Вие мислите за него като за член на Съвета. Намеквам ви, че той е ренегат.

Пълничкият венерианин изрече думата през стиснатите си зъби и тя изплющя като камшик. Евънс бавно почервеня, но не каза нищо.

— Нуждая се от неопровержимо доказателство преди да призная каквато и да е подобна дума по отношение на члена на Съвета Евънс — каза Лъки, натъртвайки на „члена на Съвета“.

Той седна и известно време наблюдава своя приятел със сериозно изражение на лицето, докато Евънс гледаше настрана.

— Доктор Морис, помолете пазачите да напуснат. Аз ще нося отговорност за безопасността на Евънс.

Морис повдигна учудено вежди и след като помисли малко ги отпрати с ръка.

— Ако нямаш нищо против, Бигман, мини за няколко минути в съседната стая. Нали ще го направиш?

Бигман кимна и излезе.

— Лу, вече сме само тримата тук: Ти, аз и доктор Морис — трима членове на Съвета. Предлагам да започнем отначало. Взе ли класифицираните данни, касаещи производството на мая, от тяхното място в папките?

— Да — отвърна Лу Евънс.

— В такъв случай трябва да си имал някакво основание да го сториш, нали? Какво е то?

— Виж какво, аз откраднах документите. Казвам откраднах. Толкова признавам. Какво искаш повече? Нямах основание да го сторя. Просто ги откраднах. Сега остави тази работа. Махай се от главата ми и ме остави на мира. — Устните му трепереха.

— Искахте да чуете неговата защита, Лъки — каза Морис. — Това е всичко. Той няма никаква.

— Знаеш, предполагам, че е имало инцидент в заводите за мая скоро след като си взел тези документи, включващ точно вида мая, който те са третирали.

— Зная всичко това — каза Евънс.

— Как си го обясняваш?

— Нямам никакво обяснение.

Лъки внимателно наблюдаваше Евънс, търсейки някаква следа от добродушния, обичащ забавленията и притежаващ стоманени нерви младеж, който познаваше така добре в Академията. С изключение на мустаците, които бе пуснал в съответствие с венерианската мода, човекът, който Лъки виждаше сега, приличаше на този от спомените му, поне доколкото се отнасяше до неговата външност. Същите Дълги кокалести крайници, късо подстригана руса коса, ъгловата заострена главичка и атлетично тяло. Но иначе? Очите на Евънс се движеха неспокойно от място на място, пресъхнали му устни потрепваха, а ноктите му бяха наядени и нащърбени.

Лъки се бори известно време със себе си преди да се реши да постави следващия откровен въпрос. Той говореше с приятел, когото познаваше добре и в чиято лоялност никога не беше се съмнявал. На тази лоялност би заложил собствения си живот, без да се замисли.

— Лу, продал ли си се? — попита накрая той.

— Не коментирам — отвърна глухо Евънс.

— Лу, питам те отново, като преди това искам да знаеш, че съм на твоя страна, независимо какво си направил. И така, ако не си оправдал надеждите на Съвета, трябва да е имало някаква причина. Кажи ни я. Кажи ни, ако си бил упоен или принуден, независимо дали физически или умствено, ако си бил изнуден или някои твой близък — заплашен. За спасението на Земята, Лу, кажи ни дори, ако си бил изкушен от пари или власт, дори ако си стигнал дотам. Няма грешка, която да си направил и която да не може да бъде поне отчасти поправена чрез откровеност сега. Какво ще кажеш?

Лу Евънс изглежда се разчувствува за момент. Сините му очи се повдигнаха с усилие към лицето на приятеля.

— Лъки — започна той, — аз … — После размекването в него сякаш изчезна и той извика — Не коментирам, Стар. Не коментирам!

Морис скръсти ръце.

— Виждате какво е положението, Лъки. Само той притежава информацията и ние, в името на Венера, ще я получим по един или друг начин.

— Почакайте… — каза Лъки.

— Не можем да чакаме — прекъсна го Морис. — Разберете това. Изобщо няма никакво време. Тези така наречени инциденти стават все по-сериозни. Необходимо е да ги прекъснем сега. — Неговият топчест юмрук удари по ръчката на креслото.

Точно в този момент вътрешният телефон иззвъня пронизително.

— Авариен сигнал! Какво в името на Космоса… — намръщи се Морис и вдигна слушалката. — Морис слуша. Какво има?… Какво?… Какво?

Той изпусна слушалката, а когато се обърна към Лъки, лицето му бе отпуснато и прибледняло.

— При шлюз номер двадесет и три — промълви Морис със задавен глас.

Гъвкавото тяло на Лъки се напрегна като стоманена пружина.

— Какво искате да кажете с „шлюз“? За купола ли намеквате?

Морис кимна.

— Казах, че инцидентите стават все по-сериозни. Този път е в опасност Куполът. Този човек би могъл… във всеки един момент… да пусне океана … в Афродита!