Океаните на Венера

6. ТВЪРДЕ КЪСНО!

В объркването си Бигман се чувстваше замаян и безпомощен. Придържайки се толкова близо, колкото можеше до неуморния Морис, той откри, че се влачи от група към група и се вслушва в напрегнати разговори, които невинаги разбираше, поради непознаването на Венера.

Морис нямаше никаква възможност за почивка. Всяка нова минута водеше до нов човек, нов доклад и ново решение. Бяха изминали само двадесет минути, откакто Бигман тичаше след Морис и вече бяха предложени и отхвърлени една дузина планове.

— Към него бяха насочени следящи лъчи и ние можахме да го различим — казваше задъхан един мъж, който току-що се беше върнал от застрашения район.

— Той само седи с лоста в ръката. Изпратихме гласа на жена му в ефира, после през градската уредба, а след това и по външните високоговорители. Не мисля, че я чува. Поне не се помръдва.

Бигман хапеше устната си. Какво би направил Лъки, ако беше тук? Първата мисъл, която му хрумна, беше да се промъкне зад мъжа, чието име беше Попноу, и да го застреля. Но това бе първата мисъл, която хрумва на всеки и той моментално я отхвърли. Човекът при лоста се беше затворил в кабината, а тези кабини за управление на купола бяха така конструирани, че да не позволяват каквато и да било намеса отвън. На всеки вход бе поставена алармена инсталация, която се захранваше вътрешно с енергия. Сега тази мярка действуваше по-скоро за унищожението на града, отколкото в негова защита.

Бигман беше сигурен, че при първия звън, при първата сигнална светлина лостът можеше да бъде дръпнат и океанът да връхлети върху Афродита. Не можеше да се рискува, преди да е завършена евакуацията.

Някой бе предложил използуването на отровен газ, но без да дава обяснения, Морис бе поклатил отрицателно глава. На Бигман се стори, че знае какво мисли венерианинът. Човекът при лоста не беше болен, луд или злонамерен, а под умствен контрол. Този факт означаваше, че враговете са двама. Човекът при лоста можеше така да бъде отслабен от газа, че да няма физическата възможност да го дръпне, но преди това отслабването щеше да рефлектира в съзнанието му и хората, които го контролираха, щяха да задействуват достатъчно бързо мускулите на ръката на своето оръдие.

— Все пак защо те чакат? — мърмореше под нос Морис, докато потта се стичаше на ручейчета по бузите му. — Само ако можех да насоча едно атомно оръдие към мястото.

Бигман знаеше защо това също беше невъзможно. Едно атомно оръдие, насочено да удари човека от възможно най-близката до него точка, трябваше да изхвърли заряда с достатъчна мощност, за да премине през четвърт миля постройки и щеше така да повреди купола, че да докара същата опасност, която се опитваха да избегнат.

Все пак, къде е Лъки, помисли той, а на глас попита:

— Ако не можете да стигнете до този човек, какво ще кажете за командното табло?

— Какво имате предвид? — попита Морис.

— Имам предвид да се изключи лостът. За отварянето на шлюза се изисква енергия, нали? Какво ще стане, ако се изключи захранването?

— Хубава мисъл, Бигман, но всеки шлюз има на място свой собствен генератор за аварийно захранване.

— Не може ли да бъде изключен от някъде?

— Как? Той се е затворил вътре в кабината с инсталирана на всеки кубически фут алармена инсталация.

Бигман вдигна поглед. Във въображението му се стори, че вижда могъщия океан, който ги покриваше.

— Това е затворен град, като тези на Марс — каза той. — Там трябваше да ги пълним с въздух. Правите ли същото и тук?

Морис поднесе една носна кърпа до челото си и бавно го избърса. После погледна дребния марсианец.

— Вентилационните тръби ли имате предвид?

— Да. Към това място с шлюза би трябвало да има една. Така ли е?

— Разбира се.

— А няма ли някое място по дължината й, където един проводник може да бъде изтръгнат, срязан или нещо подобно?

— Почакайте малко. Една хвърлена през тръбата микробомба вместо отровния газ, за който говорехме…

— Не е достатъчно сигурно — възрази нетърпеливо Бигман. — Изпратете човек. Един град под водата се нуждае от тръби с голям диаметър, нали? Няма ли да издържат човек?

— Не са чак толкова големи — отвърна Морис.

Бигман с усилие преглътна. Костваше му много да направи следното изявление.

— Аз също не съм чак толкова голям. Вероятно ще мога да мина.

— Венера! Ще можете! Елате с мен! — извика Морис, взирайки се с широко отворени очи в дребничкия марсианец.

Улиците на Афродита бяха пълни с народ, като че ли нито един мъж, жена или дете в града не спяха. Точно отвън преградата от транзайт хората, обсадили сградата на „Щаба за спасение“, бяха задръстили всички улици и ги бяха превърнали в черна маса бърборещо човечество. Бяха опънати вериги, а зад тях неспокойно се разхождаха полицаи със зашеметяващи пистолети.

Излизайки с голяма скорост от Щаба за спасение, Лъки бе внезапно спрян от тези вериги. Сто различни неща му направиха впечатление. Имаше колоритен надпис със заврънкулки от лусайт2, който бе инсталиран високо в небето на Афродита без видимо закрепване. Той се въртеше бавно и гласеше: АФРОДИТА, КРАСИВО МЯСТО НА ВЕНЕРА, ДОБРЕ ДОШЛИ

Наблизо група мъже се движеха в колона. Те носеха странни предмети — натъпкани чанти с документи, кутии за бижута и провесени на ръка дрехи. Един по един те се качваха в скимъри. Очевидно това бяха бежанци от застрашената зона, взели със себе си каквото можеха да носят и което считаха за най-важно за тях. Евакуацията беше в разгара си. В колоната нямаше жени и деца.

— Има ли скимър, който да мога да използувам? — извика Лъки към един полицай.

— Не, сър, всички са заети — отвърна полицаят.

— По работа на Съвета съм — каза нетърпеливо Лъки.

— Нищо не мога да направя. Всички скимъри в града се използуват за тези хора — отвърна той и посочи с пръст движещата се на известно разстояние от тях група мъже.

— Важно е. Трябва да изляза оттук.

— Тогава ще трябва да вървите пеш — каза полицаят.

Лъки скърцаше със зъби от яд. Нямаше начин да мине през тълпата пеша или на колела. Това трябваше да стане по въздуха и то веднага.

— Нямате ли на разположение нищо, което да мога да използувам? Каквото и да е?

Той говореше по-скоро на своето нетърпеливо аз, отколкото на полицая. Ядосваше се, че е така елементарно измамен от врага.

— Освен ако искате да използувате хопър — каза неочаквано полицаят.

— Хопър ли? Къде е?

— Само се пошегувах — каза полицаят.

— Но аз не се шегувам. Къде е хопърът?

Имаше ги няколко в сутерена на сградата, която бяха напуснали. Те бяха разглобени. Четирима мъже се раздвижиха да помогнат и машината с най-добър външен вид бе сглобена на открито. Най-близкостоящите от тълпата наблюдаваха с любопитство, а няколко от тях извикаха шеговито:

— Прескочи го, хопър3!

Това бе един древен вик при състезания с хопъри. Преди пет години имаше модно увлечение, което бе заляло цялата Слънчева система: състезания по пресечена местност с пръснати по маршрута препятствия. По време на тази лудост Венера бе най-ентусиазирана. Може би половината къщи в Афродита имаха хопъри в сутерените си.

Лъки провери микрореактора. Беше зареден. Той включи двигателя и пусна жироскопа да се върти. Хопърът незабавно се изпъна и остана неподвижно изправен на единствения си крак.

Хопърите са може би най-гротескните форми за придвижване, които някога са били изобретени. Те се състоят от закривено тяло, което е голямо само колкото да се задържи един човек при командното табло. Отгоре има един ротор с четири перки, а отдолу един единствен метален крак с гумен накрайник. Хопърът приличаше на някаква гигантска блатна птица, заспала с единия си крак сгънат под тялото.

Лъки докосна копчето за подскачане и кракът на хопъра се скъси. Тялото му потъна до седем фута от земята, когато кракът се придвижи нагоре в кухата тръба, пробождаща хопъра точно зад командното табло. Кракът се освобождаваше със силно щракане в момента на максимално скъсяване, след което хопърът подскачаше тридесет фута във въздуха.

Въртящите се перки задържаха хопъра за няколко дълги секунди в най-високата точка на скока. За това време Лъки успя да хвърли поглед на хората непосредствено под себе си. Тълпата се простираше на половин миля, което означаваше, че за преодоляването й ще са необходими няколко скока. Лъки стисна устни. Щяха да бъдат загубени ценни минути.

Сега хопърът падаше надолу с разтегнат крак. Тълпата под него се опита да се разпръсне, но не беше нужно. Четири струи сгъстен въздух издухаха хората достатъчно встрани, а кракът се удари в земята, без да причини никому вреда.

Кракът се удари в бетона и се скъси. Лъки успя да види за миг учудените лица на хората около себе си и после хопърът се придвижи отново нагоре.

Лъки трябваше да признае, че надбягването с хопъри е вълнуващо. Като младеж той бе вземал участие в няколко надбягвания. Опитният „ездач на хопър“ можеше да извърта своя странен кон по невероятни начини, намирайки място за крака, където изглеждаше, че не съществува такова. Тук, в покритите с купол градове на Венера, състезанията трябва да са били скучни и безинтересни в сравнение с главоломните надбягвания в огромните открити пространства със скалиста неравна почва на Земята.

С четири скока Лъки се измъкна от тълпата. Той изключи двигателя и след серия малки подскоци хопърът спря. Лъки скочи от него. Пътуването по въздуха продължаваше да бъде невъзможно, но сега можеше да реквизира някакъв вид наземна кола.

Обаче щеше да бъде загубено много време.

Бигман се запъхтя н направи малка пауза, за да си поеме дъх. Събитията се развиха бързо. Той беше се хвърлил в едно течение, което продължаваше да го движи бързо напред.

Преди двадесет минути Бигман беше направил своето предложение на Морис. Сега той беше затворен в една тръба, която плътно прилепваше около тялото му и потопен в тъмнина.

Бигман започна отново да се движи по лакти, промъквайки се все по-навътре. Той трябваше ежеминутно да спира, за да използува малкото фенерче, чийто тънък като главичка на карфица светлинен лъч му показваше стесняващите се до нула млечнобели стени пред него. В единия ръкав върху китката си той държеше една бързо скицирана карта.

Морис беше стиснал ръката на Бигман преди последният да се полуизкатери-полускочи в страничния отвор при една компресорна станция. Роторът на огромния вентилатор бе спрян, а въздушното течение преустановено.

— Надявам се, че това няма да го накара да дръпне лоста — беше измърморил Морис и му бе стиснал ръката.

Бигман беше му отвърнал криво-ляво с усмивка и после бе започнал да пълзи по своя път в тъмнината, докато другите си тръгнаха. Никой не почувствува необходимост да спомене очевидното. Бигман трябваше да отиде от застрашената страна на транзайтовата преграда, откъдето другите се изтегляха. Ако лостът на куполния шлюз се спуснеше надолу, нахлуващата вода щеше да смачка тръбата и стените като картонени. Бигман се питаше, докато се промъкваше напред, дали щеше да чуе първо шума, дали бушуващите води щяха да загатнат за присъствието си, преди да го ударят. Надяваше се, че това няма да се случи. Не искаше да чака дори секунда. Ако водата дойдеше, той искаше тя да си свърши бързо работата.

Бигман почувствува, че стената започна да завива и спря, за да се консултира с картата. Малкото фенерче осветяваше пространството около него със студен блясък. Това беше вторият завой, показан на картата, която бяха нарисували за него и сега тръбата трябваше да извие нагоре.

Бигман се обърна на една страна и последва извивката на завоя. Това допринесе за разваляне на настроението и натъртване на месата му. — Марсиански пясъци — мърмореше той. Бедрените мускули го заболяха, когато натисна с колена срещуположните страни на тръбата, за да се предпази от плъзгане надолу. Той се придвижваше инч по инч нагоре по лекия наклон.

Морис беше изкопирал картата от йероглифните карти, държани пред един визифонен предавател в Отдела за обществени работи на Афродита. Той бе следвал кривите цветни линии и бе питал за интерпретацията на обозначенията и символите.

Бигман стигна до едно от укрепванията, прекарани диагонално през тръбата. Той почти го посрещна като нещо добре дошло, за което да може да се хване, да го обгърне с ръце и облекчи малко натиска върху болящите го лакти и колена. Бигман притисна картата нагоре в ръкава и хвана укрепването с лявата си ръка. Дясната му ръка обърна малкото фенерче на сто и осемдесет градуса и опря задния му край в единия край на укрепването.

Енергията от капсулования микрореактор, който обикновено захранваше с електричество малката крушка на фенерчето и го превръщаше в студена светлина можеше също при друго нагласяваме на копчето да излъчва от противоположния си край силово поле.

То можеше да среже моментално всичко материално, което би се изпречило на пътя му. Бигман нагласи копчето и веднага единият край на укрепването беше прерязан. После премести резачката в другия му край. Още едно леко докосване на копчето и укрепването остана в ръката му. Бигман го промуши покрай тялото си и го пусна. То се плъзна и затрака надолу по тръбата.

Водата все още не идваше. Бигман продължаваше да пъхти и се извива като червей. Той премина през още две укрепвания и през още един завой. После тръбата отново тръгна хоризонтално и накрая Бигман стигна до поредица прегради, които бяха ясно обозначени върху картата. Цялото разстояние беше в общи линии по-малко от двеста ярда, но за колко ли време го беше изминал?

А водата все още не идваше.

Преградите представляваха перки, които се показваха периодично от всички страни на тръбата, за да запазват турболентността на въздушния поток и бяха последният знак за ориентиране. Той отряза всяка перка с бързо движение на задната част на фенерчето и сега трябваше да измери девет фута от най-отдалечената от тях, Бигман отново използува фенерчето. То беше дълго шест инча и той трябваше да го наложи осемнадесет пъти по дължината на стената.

Фенерчето два пъти му се изплъзна и му се наложи два пъти да се връща обратно до мястото на последната отрязана преградна перка, лазейки на заден ход и ругаейки шепнешком: „Марсиански пясъци“!

Третият път осемнадесетата дължина на фенерчето бе поставена правилно. Бигман задържа пръста си в тази точка. Морис беше казал, че търсеното място трябва да бъде почти директно над главата му. Бигман светна с фенерчето и, обръщайки се по гръб, прекара пръста си по кривата вътрешна повърхност на тръбата.

Използувайки режещия край на фенерчето и държейки го на около четвърт инч от стената (силовото поле не трябваше да се приближава твърде много), доколкото можеше да прецени в тъмнината, той направи с него един кръг. Изрязаният метал падна в тръбата и Бигман го бутна настрана. После той насочи светлината на фенерчето към разкрилите се жици и внимателно ги изучи. Няколко инча по-навътре трябваше да започва вътрешността на едно помещение, намиращо се на не повече от сто фута от мястото на седящия при шлюза човек. Седеше ли той все още там? Очевидно още не беше дръпнал лоста (какво ли чакаше?). В противен случай Бигман щеше да е вече залят с вода и съвсем мъртъв. Бяха ли го спрели по някакъв начин? Вероятно бе арестуван?

Кисела усмивка се появи на лицето на Бигман, когато си помисли, че може да се е промъквал напразно през вътрешностите на един метален червей.

Той проследи жиците. Някъде тук трябваше да има някакво реле. Бигман леко подръпна първо едната, а после и другата жица. Едната се придвижи и в зрителното му поле попадна малък черен двоен конус. Той облекчено въздъхна и захапа фенерчето, за да освободи и двете си ръце.

Предпазливо, много предпазливо Бигман завъртя двете половини на конуса в противоположни посоки. Магнитната закопчалка поддаде и двете половини се разделиха, показвайки съдържанието си. То представляваше едно прекъсващо реле, състоящо се от два блестящи контакта, единият от които бе обвит в своя селектор на силово поле и отделен от другия с почти незабележима междина. При определено възбуждане, каквото е например дръпването на един малък лост, селекторът на силово поле поражда енергия, която затваря други контакти, изпраща енергийния поток през точката на затваряне и отваря шлюза на купола. Всичко това става за една милионна част от секундата.

Бигман се потеше и почти очакваше фаталният момент да настъпи точно сега, когато оставаше една секунда до успешното завършване на възложената задача. Той бръкна в джоба на дрехата си и извади от там парче изолирана пластмаса. Тя беше вече омекнала от топлината на тялото му. Бигман я офофми като тънка пластинка и внимателно я постави в точката, в която почти се допираха двата контакта. Той я държа там, докато преброи до три и после я извади.

Сега контактите можеха да се затворят, но между тях бе останал тънък слой от пластмасата, през който не можеше да протече ток.

Сега лостът можеше да бъде дръпнат. Шлюзът нямаше да се отвори.

Смеейки се, Бигман се промуши през останките от преградата, премина покрай укрепванията, които беше срязал и се плъзна надолу по наклона…

Бигман търсеше отчаяно Лъки сред объркването, което беше заляло целия град. Мъжът при лоста беше арестуван, транзайтната преграда бе вдигната, а населението се връщаше като огромна вълна (разгневено в по-голямата си част на градската управа, загдето бе позволила да се случи всичко това) към домовете си, които бе напуснало. За тълпите, които така жестоко очакваха бедствието, премахването на причината за страха беше сигнал за голям празник.

Накрая отнякъде се появи Морис и хвана Бигман за ръкава.

— Лъки се обажда — каза той.

— Откъде? — попита изненадан Бигман.

— От моята стая при канцелариите на Съвета. Казах му какво сте направил.

Бигман се изчерви от удоволствие. Лъки щеше да бъде горд.

— Искам да говоря с него — каза той.

Обаче лицето на Лъки на екрана беше мрачно.

— Поздравявам те, Бигман. Чух, че си бил страхотен — каза той.

— Нищо особено — усмихна се Бигман. — Но къде беше ти?

— Там ли е доктор Морис? — попита Лъки. — Не го виждам.

— Тук съм — отвърна Морис и показа лицето си на екрана.

— Според новините, които чух, сте заловили мъжа на лоста.

— Да. Направихме го благодарение на Бигман — отвърна Морис.

— Тогава нека отгатна. Той не се е опитал да дръпне лоста, когато сте го приближили. Той просто се е предал.

— Да — каза, мръщейки се, Морис. — Но как познахте?

— Познах, защото целият инцидент с шлюза е бил заблуждение. Истинската неприятност е било писано да се случи тук. Трябваше да използувам хопър, за да мина през тълпата и после наземна кола за останалата част от пътя.

— И? — попита любопитно Морис.

— И беше вече твърде късно! — отвърна Лъки.