14

Обикновено доктор Джоузеф Пирсън си лягаше рано. Закъсняваше само когато гостуваше на Юстас Суейн — партиите шах често се проточваха до малките часове, а на следната сутрин той беше недоспал и раздразнителен. В момента беше в точно такова състояние.

Освен това се занимаваше с работа, която мразеше дори и да си беше доспал. Трябваше да подпише солидна купчина молби за доставка на клинични материали. Отдели един формуляр и изсумтя. Подписа още няколко листа, после пак изсумтя и заканително сви вежди. Всеки, който го познаваше, щеше да разбере, че старият лекар е на крачка от поредния си яростен пристъп.

И той не закъсня. Пирсън отдели още един от документи-те, после захвърли писалката, грабна цялата купчина и се отправи към вратата. Нахлу като виелица в серологията и очите му потърсиха Банистър. Откри го в ъгъла — точно привършваше с подготовката на проба екскременти.

— Зарежи всичко и ела веднага! — Пирсън тресна книжата на масата в центъра на лабораторията. Няколко хартии се разпиляха и намиращият се наблизо Джон Алегзандър се наведе да ги събира. Младежът с облекчение видя, че яростта на стария е насочена не към него, а към Банистър.

— Какво има? — Банистър бавно се приближи. Беше толкова свикнал с яростните изблици на шефа си, че понякога дори му действуваха успокоително.

— Ще ти кажа какво има! Става въпрос за всичките тия хартийки! — Гласът на Пирсън прозвуча малко по-сдържано, сякаш част от спокойствието на лаборанта неусетно се беше прехвърлила у него. — Изглежда, от време на време започваш да си мислиш, че сме клиниката „Майо“17!

— Лабораториите трябва да се снабдяват, нали?

Без да обръща внимание на казаното, старият се озъби:

— Понякога се питам дали не изяждаш всичко това! Бях те предупредил да прилагаш обяснителни бележки към всички извънредни искания!

— Сигурно съм забравил — отвърна примирително Банистьр.

— Добре, тогава започвай да си спомняш! — Пирсън вдигна първата поръчка: — За какво ти е този калциев двуокис? Никога не сме използували подобно нещо тук!

Лицето на Банистър се изкриви в саркастична усмивка:

— Вие го поискахте! Не ви ли трябваше за градината? — Старши лаборантът спомена нещо, което и двамата отлично знаеха, но никога не дискутираха. Джо Пирсън беше известен в целия град с отглеждането на редки видове рози и често изписваше за сметка на лабораторията значителни количества почвени стимуланти.

Сега се почувствува неудобно и смънка:

— А, да… Нека върви тогава… — Остави поръчката в купчината и измъкна следващата: — А какво ще кажеш за това? Откъде изникна този серум Кумс? Кой го е поръчвал?

— Доктор Колман — с готовност отвърна Банистър, който тайно се надяваше, че Пирсън ще обърне внимание на тази поръчка. До него Алегзандър беше обзет от лоши предчувствия.

— Кога? — остро запита Пирсън.

— Вчера. Той вече е разписал искането. — Банистър посочи документа и отмъстително добави: — На мястото, на кое-то обикновено се разписвате вие!

Пирсън погледна още веднъж формуляра. Беше пропуснал да види, че вече е подписан.

— И за какво му е?

Старши лаборантът доволно въздъхна. Колелото се беше завъртяло. Оставаше му да се наслаждава на сцената. Обърна се с лека усмивка към Алегзандър и каза:

— Хайде, кажи му ти.

Алегзандър притеснено се раздвижи, после измърмори:

— За кръвните тестове, доктор Пирсън. По-точно за пробата на жена ми. По нареждане на доктор Дорнбъргър…

— А защо серум Кумс?

— За индиректен тест, докторе.

— Я ми кажи какво и е толкова специалното на твоята жена? — саркастично проточи Пирсън. — Какво не им достига на тестовете с физиологичен разтвор и протеин? Тестове, които правим на всички останали пациенти!

Настъпи тишина. Алегзандър нервно преглътна, без да може да продължи.

— Чакам отговор! — прогърмя гласът на стария патолог.

— Сър… — Алегзандър се поколеба, после се отпусна: — Аз предложих на доктор Колман и той се съгласи, че ще бъде по-сигурно, ако след двата обичайни теста правим и…

Ти предложи на доктор Колман, а? — Начинът, по който беше зададен въпросът, не остави никакво съмнение за това, което щеше да последва.

Алегзандър безпогрешно го усети и реши да го изпревари:

— Да, сър. Като взехме предвид факта, че някои антитела не могат да бъдат открити чрез двата обикновени теста, стигнахме до решението, че този…

— Млък! — изкрещя Пирсън и тресна с юмрук върху масата.

Отново настъпи тишина. Старият лекар дишаше тежко, а очите му не изпускаха лицето на Джон Алегзандър. Почака да се успокои, после процеди през зъби:

— Знаеш ли къде е бедата при теб? Прекалено добре си запомни и глупостите, с които са ти напълнили главата в училището!

В гласа на Пирсън отново се появи старата злоба. Злобата срещу младите, които се бъркат навсякъде и се стремят да подронят авторитета му, да ограничат абсолютната му власт. При друг случай и друго настроение може би щеше да прояви повече търпение. Но сега, в този момент, съвсем нямаше подобни намерения. Ще постави това хлапе на мястото му. Веднъж завинаги!

— Слушай ме внимателно и запомни това, което ще ти кажа! — тежко започна той и заплашително се наклони към Алегзандър: — За това отделение отговарям аз и всеки, който има някакви искания, трябва да се обръща към мен! Към никой друг! Това ясно ли ти е?

— Да сър. — В този момент Алегзандър имаше едно-единствено желание всичко това да свърши колкото с възможно по-бързо. Твърдо реши, че никога вече няма да се обажда с нови предложения. Ще работи и ще мълчи. Нека другите се тревожат, нека другите отговарят.

Но Пирсън съвсем не беше свършил.

— Няма да позволя да действуваш зад гърба ми. И не се опитвай да използуваш доктор Колман, който е още нов при нас!

Алегзандър за момент се възпламени:

— Нищо не съм се опитвал…

— А аз ти казвам, че точно това си направил! И те предупреждавам за последен път! — яростно изкрещя старият патолог.

Алегзандър сломено млъкна. Минута-две Пирсън намръщено го гледаше, после продължи:

— Ще ти кажа и още нещо. — Гласът му слезе една октава по-ниско, сякаш старият предлагаше примирие. — Понеже си изключително заинтересован от правилното тестиране на кръвната проба на жена ти, аз лично ще извърша всички операции. Още сега, в момента. Къде е пробата?

— В хладилника — отвърна Банистър.

— Донеси я.

Банистър пресече помещението. Нещата не се развиха напълно по неговия сценарий. Вярно е, че хлапето се стресна, но лично той предпочиташе бурята да се насочи към онзи високомерен нов доктор. „Кой знае, може пък Пирсън да си го пази за десерт“ — помисли си той.

Пирсън пое епруветката, чийто малък етикет гласеше: „Алегзандър, мисис Е.“, а Банистър се наведе да вдигне от пода виновния за цялата сцена формуляр.

— Какво ще правим с това?

Старият беше взел две чисти епруветки и разпределяше кръвта в тях на малки порции.

— С кое? — запита той, без да откъсва поглед от тях.

— Искането за доставка на серум Кумс.

— Няма да имаме нужда от него. Скъсай го. — Пирсън разглеждаше етикета на малкото шишенце в ръката си. То съдържаше положителни клетки Rh, които приготвяше за тях фармацевтичното отделение. Този разтвор използуваха като реактив при проверката на отрицателно Rh.

Банистър се поколеба. Колкото и да искаше да се противопоставя на Колман, не смееше да стига твърде далеч. Тук вече се намесваше професионалната етика.

— Ще трябва да кажете на доктор Колман — колебливо се обади той. — Ако искате, да го уведомя аз…

Пирсън се бореше с капака на шишенцето.

— Аз, аз ще му кажа… — отвърна нетърпеливо той.

Лаборантът сви рамене. Беше обърнал внимание и какво-то и да се случеше оттук нататък, отговорността нямаше да бъде негова. Скъса поръчката на ситни парченца и я пусна в кошчето.



Практикант-патологът Роджър Макнийл подозираше, че колкото и години да минат, никога няма да закоравее дотолкова, че спокойно да аутопсира деца. Току-що беше завършил една такава аутопсия и тялото на 4-годишното момченце още зееше разтворено на масата. От гледката му призляваше и Макнийл знаеше, че дълго време ще я сънува. Каква нелепа смърт беше това!

Вдигна глава и срещна погледа на Майк Седънс.

— Горкото хлапенце! — каза той, после горчиво добави: — Колко глупави могат да бъдат понякога хората!

— Полицията чака ли още? — попита Макнийл.

— Да — кимна Седънс. — Останалите също…

— Най-добре е да извикаме Пирсън.

Седънс кимна и се отправи към съседното помещение, в което имаше телефон.

„Не съм ли един страхливец, който бяга от отговорност“ — запита се Макнийл. Но това беше случай, който трябваше да бъде докладван на стария. А той ще реши кой да съобщи заключението на чакащите вън хора.

Седънс се върна.

— Пирсън е в серологията. След малко идва.

Двамата останаха мълчаливи, докато отвън се чуха познатите провлачени стъпки. Пирсън застана на прага и Макнийл започна да докладва подробностите. Старият хвърли поглед към масата, но не се приближи. Преди около два часа детето било блъснато от кола пред къщата, в която живеело. Линейката го вдигнала почти веднага, но то било мъртво още преди да пристигне в болницата. Уведомили полицейския следовател и той поискал аутопсия. Макнийл подробно обясни какво бяха открили при нея.

— И това е всичко? — недоверчиво запита старият патолог.

— Това е причината за смъртта — отвърна практикантът. — Нищо друго!

Пирсън тръгна към масата, после се спря. Достатъчно добре познаваше Макнийл и не се съмняваше в правилността на заключението му.

— Значи, те само са стояли и са гледали…

— Вероятно никой не е подозирал какво става — намеси се Седънс.

Пирсън бавно кимна, трудно можеше да се разбере какво мисли в този момент. После тихо попита:

— На колко години е?

— Четири — отвърна Макнийл. — Хубаво детенце.

И тримата погледнаха към масата, където лежеше неподвижно малкото телце. Очичките бяха затворени, къдравата руса косица добре прикриваше следите от патологическия нож. Старият поклати глава, после се обърна и тръгна към вратата.

— Е, добре… Аз ще им кажа — подхвърли през рамо той.

В чакалнята имаше трима души и всички вдигнаха глава при влизането на Пирсън. Единият беше униформен полицай, а до него стоеше висок и слаб мъж със зачервени очи. Третият — дребно мустакато човече с уплашена физиономия — стоеше в далечния ъгъл на помещението.

Пирсън се представи, а полицаят пристъпи напред и каза:

— Казвам се Стивънс, сър. От пети участък. — После извади писалка и бележник и се приготви да записва.

— Присъствувахте ли на инцидента? — запита го Пирсън.

— Пристигнах малко по-късно. — Той посочи високия мъж и добави. — Това е бащата на детето, а другият господин е шофьорът на колата.

Уплашеният човечец вдигна глава и умолително каза:

— Изтича изведнъж… иззад ъгъла… Аз съм внимателен шофьор. И аз имам деца… Не карах бързо. Почти бях спрял в момента на удара…

— Мръсен лъжец! — яростно избухна бащата. — Уби детето ми и се надявам да попаднеш в затвора, където ти е мястото!

— Момент, ако обичате — меко се намеси Пирсън. Всички млъкнаха и очаквателно го погледнаха. Той посочи бележника на полицая и продължи: — Следователят ще получи подробен доклад за случая, но нека още сега ви кажа резултата от предварителното заключение — Помълча няколко секунди, после добави: — Аутопсията показа, че не колата е причинила смъртта на детето.

Полицаят учудено го погледна, а бащата отново избухна:

— Но аз бях там! Казвам ви, че…

— Бих искал да съм в състояние да ви го кажа по друг начин — прекъсна го Пирсън. — Но се страхувам, че такъв начин няма. — Вече говореше само на бащата: — Ударът, който е получил вашият син, е предизвикал лека контузия и детето е изгубило съзнание. Имало е и още нещо — лека фрактура на носа, която за нещастие е предизвикала обилен кръвоизлив. — Пирсън се обърна към полицая: — Предполагам, че детето е било оставено да лежи по гръб… Там, където е паднало.

— Точно така, сър — отвърна другият. — Не искахме да го пипаме до пристигането на линейката.

— Колко време остана така?

— Около десет минути.

Пирсън бавно кимна. Предостатъчно. И пет минути стигаха.

— Страхувам се, че точно това е причинило смъртта. Кръвта от раната на носа е изпълнила гърлото, после е проникнала и в белите дробове. Детето не е могло да диша и е умряло от задушаване.

Лицето на бащата се изкриви от недоверие и ужас.

— Какво?! Значи, ако го бяхме обърнали…

Пирсън изразително вдигна ръце:

— Казах истината и нищо повече. Бих желал да мога да я изразя по друг начин. Но трябва да дам правилно заключение, а то гласи, че не открихме нито една сериозна контузия…

— А ударът от колата? — запита полицаят.

— Разбира се, човек не може да бъде съвсем категоричен, но личното ми мнение е, че този удар е бил страничен и съвсем лек. — Пирсън махна с ръка към уплашения човечец, който инстинктивно се беше скрил зад него: — Мисля, че този човек казва истината, като твърди, че е карал бавно…

— Света майчице! — изплака бащата и закри лицето си с ръце. Дребният човечец го прегърна през рамото и бавно го поведе към скамейката до стената. И неговите очи бяха пълни със сълзи.

Лицето на полицая посивя, той трудно намираше думите:

— Докторе! Аз през цялото време бях там! Можех да го обърна… Но не знаех…

— Мисля, че няма причини да се обвинявате.

Човекът не го чу. Продължи да говори като насън:

— Карал съм курс по спешна медицинска помощ. Диплом ми дадоха. Там през цялото време ни повтаряха все едно и също — не пипайте пострадалите! Правете всичко друго, само не пипайте пострадалите!

— Зная това. — Пирсън приятелски Докосна ръката му. — За съжаление и това правило си има изключение — то не важи, когато пострадалият кърви през устата!



Дейвид Колман вървеше по коридора на първия етаж. Наближаваше пладне и той отиваше да обядва в бюфета. Видя Пирсън да излиза от вратата на една чакалня и в първия момент помисли, че старият патолог е болен. Беше замаян и сякаш не знаеше къде се намира. В един момент погледът му се спря на Колман и той бавно тръгна към него. Младежът се спря да го изчака.

— О, доктор Колман… Трябваше нещо да ви кажа… — Колман забеляза, че Пирсън трудно се контролира. Ръката му несъзнателно се пресегна и сграбчи ревера на безупречно бялата манта на младежа. Тя силно трепереше.

Колман внимателно се освободи и запита:

— Какво има, доктор Пирсън?

— Нещо около лабораториите… — Пирсън разтърси глава: — Забравих… Ще си спомня по-късно… — Понечи да се обърне, после нещо му хрумна: — Мисля, че ще е най-добре да вземете залата за аутопсии под свое разпореждане. Още от утре. Ще следите за доброто равнище на работата.

— Много добре. Радвам се. — Дейвид Колман имаше конкретни идеи за начина на работа в залата за аутопсии и сега получаваше възможност да ги приложи на практика. Реши да използува случая и да повдигне и другите въпроси, които го вълнуваха:

— Мисля, че трябва да поговорим и за лабораториите.

— Лабораториите? — Умът на стария лекар все още беше някъде далеч.

— В писмото, което ви изпратих, предлагах да взема под свое разпореждане част от лабораторната работа… Ако си спомняте… — Струваше му се малко странно подобни въпроси да се обсъждат насред оживения болничен коридор, но добре знаеше, че този шанс може и да не се повтори.

— Да… имаше нещо такова… — Погледът на Пирсън беше закован в трима мъже, които се отдалечаваха по коридора. Един полицай и един дребосък подкрепяха внимателно млад и висок мъж.

— Бих могъл да започна със серологията, — продължи Колман. — Искам да извърша някои проверки… обикновените за всяка лаборатория проверки.

— Какво, какво?

Колман нервирано повтори:

— Казах, че искам да извърша някои проверки в серологията!

— А, добре… — разсеяно каза Пирсън, с очи все така вперени в отдалечаващите се хора. Колман сви рамене и го остави.



Елизабет Алегзандър се чувствуваше добре. Малко преди да се захване с обяда си в бюфета на „Три общини“, тя изведнъж осъзна, че вече дни наред има отлично настроение. А тази сутрин всичко й изглеждаше прекрасно. Детето в утробата й беше живо — дори и в този миг тя усещаше леките му движения. Току-що пристигаше от един универсален магазин, в който правеха голяма разпродажба. Сред невероятната блъсканица беше успяла да купи няколко парчета ярък плат, с който възнамеряваше да освежи малката стая, определена за спалня на бебето.

Двамата с Джон за пръв път се хранеха заедно в болницата. По силата на един неписан закон семействата на болничните служители имаха правото да прибягват до услугите на бюфета. Закон, за който Джон беше научил само преди няколко дни. Изчакаха на опашката и Елизабет си избра салата, супа, руло, печено агнешко с гарнитура от картофи и зеле, пай със сирене и мляко. Джон шеговито попита:

— Ще ти стигне ли?

Елизабет захапа стръкче целина и отвърна:

— Това бебе е голям гладник!

Джон се усмихна. Само преди няколко минути все още се чувствуваше потиснат и унизен от скандала, който му вдигна Пирсън. Но ведрото настроение на Елизабет се предаде и на него и той реши, че не си заслужава да приема нещата толкова навътре. В края на краищата това му беше за последен път, защото твърдо беше решил да си мълчи и да внимава. Освен това доктор Пирсън наистина извърши кръвния тест собственоръчно и след като използува физиологичен разтвор и обогатен протеин, обяви, че резултатът е негативен.

— Няма място за тревога по отношение на кръвта на жена ти — каза му той и думите му прозвучаха почти любезно на фона на предишните крясъци.

Имаше и нещо друго, което не трябва да забравя: доктор Пирсън е лекар-патолог, а той не е. Може би доктор Пирсън е нрав, като твърди, че Джон придава прекалена важност на някои неща, които с учил в школата за лаборанти. Не беше ли широко известна истина фактът, че теорията, с която ти пълнят главата в училище, рядко ти помага в практическата работа? Всеки знае, че много от предметите, които се изучават в гимназията и колежа, нямат абсолютно никаква практическа стойност и човек ги забравя в момента, в който изкара изпита си. Май и този случай ще се окаже такъв. Явно Джон е приел прекалено навътре училищната теория, според която е необходим и трети кръвен тест, докато с богатия практически опит зад гърба си доктор Пирсън е убеден, че такъв тест не е необходим.

Какво беше казал доктор Пирсън, докато правеше теста тази сутрин? „Ако променяме лабораторните си методи при появата на всяка новост, няма да стигнем доникъде. В медицината всеки ден се правят нови открития. Но в болничната обстановка ние трябва да сме сигурни, че те са полезни, преди да започнем да ги използуваме. Тук става въпрос за живота на хората и нямаме право да рискуваме.“

Джон не виждаше как един допълнителен кръвен тест би заплашил живота на някого, но признаваше, че в разсъжденията на Пирсън има известна логика. Сам беше чел и знаеше, че много от откритията нямат никаква практическа стойност. От друга страна, доктор Колман беше категоричен в мнението си, че трети кръвен тест е необходим. Но той е доста по-млад от доктор Пирсън, няма неговия опит…

— Какво си се замислил толкова? Супата ти изстина! — прекъсна мислите му Елизабет.

— О, нищо, скъпа. — Реши повече да не умува по тези въпроси. Елизабет имаше способността да отгатва мислите му, затова я попита: — Как си с теглото? Мислех да те питам миналата седмица, но забравих…

— Около нормата — жизнерадостно отвърна тя. — Но доктор Дорнбъргър каза, че трябва да се храня добре. — В потвърждение на това тя привърши със супата и се нахвърли върху агнешкото.

Джон вдигна глава и видя наблизо доктор Колман. Новият патолог се беше насочил към масите за лекарския състав, но съвсем импулсивно Джон стана и го извика.

— Доктор Колман!

— Да? — въпросително го погледна младият лекар.

— Бих искал да ви запозная с жена си, докторе! — Колман се насочи към масата им, а Джон вметна на Елизабет: — Скъпа, това е доктор Колман… лекарят, за когото ти говорих. От Ню Ричмънд.

— Здравейте, мисис Алегзандър. — Колман се спря с поднос в ръце.

— Здравейте, докторе — отвърна усмихнато Елизабет. — Много добре ви помня. Вие идвахте понякога в магазина на баща ми.

— Вярно е. — Сега си я спомни съвсем ясно: усмихнатото дългокрако момиче, което покорно ровеше из бъркотията на стария магазин и откриваше отдавна забравени неща. Почти никак не се е променило. — Веднъж ми продадохте някакво въже за простиране…

— Спомням си! — усмихнато отвърна тя. — Добро ли излезе?

Той се замисли:

— Май се скъса!

Елизабет се засмя.

— Ако го занесете обратно, майка ми ще ви го смени. Тя продължава да държи магазина… и бъркотията е по-голяма от всякога!

Доброто й настроение беше заразително и Колман също се усмихна. Джон Алегзандър придърпа един стол:

— Защо не седнете при нас, докторе?

За момент Колман се поколеба, но после си даде сметка, че един отказ би ги обидил. Сложи подноса, който съдържаше спартански обяд — малка плодова салата и чаша мляко, — и седна на масата.

— Доколкото си спомням, по онова време носехте плитки, нали? — обърна се той към Елизабет.

— Както и шини на зъбите — бързо додаде тя. — Но вече пораснах.

Дейвид Колман откри, че това момиче му харесва. Неочакваната им среща сякаш обърна страница от миналото и му напомни за юношеските години. Индиана беше чудесно място за живеене. Спомни си как през летните ваканции обикаляше страната с раздрънкания шевролет на баща си…

— Отдавна не съм бил в Ню Ричмънд — замислено поде той. Баща ми почина, а майка ми се пресели на Западното крайбрежие… После смени темата: — Я ми кажете как ви се струва бракът с човек медик?

— Не медик, а просто лаборант — вметна Джон Алегзандър. Не знаеше защо го каза — може би това беше реакция на онова, което се беше случило сутринта. Преди малко му се прииска да разкаже на Колман за инцидента в лабораторията, но после се отказа. Откровените разговори с Колман вече му бяха донесли достатъчно неприятности. Стига толкоз.

— Не подценявайте работата на лаборанта — каза Колман. — Тя съвсем не е маловажна.

— Мисля, че той не я подценява — намеси се Елизабет. — Но понякога му се иска да бъде лекар.

— Наистина ли? — обърна се към младежа Колман.

Джон се почувствува неудобно.

— Имах подобни идеи… някога…

Колман набоде на вилицата си малко плодова салата.

— А защо не постъпихте в Медицинската академия?

— По възможно най-баналните причини — финансовите. Нямах никакви средства и ми се искаше час по-скоро да започна да печеля.

— Все още не е късно — каза Колман между две хапки. — На колко сте години?

— След два месеца навършва двадесет и три — обясни Елизабет.

— О, доста е остарял! Всички се засмяха, после Колман повтори: — Имате достатъчно време да го направите.

— Зная това бавно и замислено отвърна Алегзандър с пълното съзнание, че аргументите му са неубедителни, и продължи: — Но това би означавало голямо финансово бреме за нас… току-що стъпихме на крака. Още повече, че очакваме и дете…

Колман вдигна чашата си и отпи едра глътка мляко.

— Много хора са завършили медицина с деца… и с финансови проблеми.

— И аз му казвам същото оживи се Елизабет и се наведе напред: — Радвам се, че и друт смята така.

Колман избърса устата си със салфетката и погледна Джон. Имаше чувството, че първото му впечатление от младия лаборант е било абсолютно вярно. Изглеждаше интелигентен и съзнателен, а работата наистина го интересува — това си пролича още при вчерашния им разговор.

— Знаете ли какво, Джон? — продължи той. — Ако наистина искате да следвате медицина и не го направите сега, докато все още имате време, после цял живот ще съжалявате за пропуснатата възможност.

Алегзандър беше навел глава и машинално разместваше местата на ножа и вилицата си.

— Нали все още се чувствува недостиг от лекари патолози? — попита Елизабет.

— О, да — отговори Колман. — Доста по-голям, отколкото при другите специалности.

— А защо е така?

— Преди всичко защото има нужда от непрекъснато разширяване на научната работа, а именно тя тласка медицината напред… и запълва празнините.

— Празнините? Какво искате да кажете? — запита тя.

Колман усети, че говори много по-свободно от обикновено, и дори се капеше да каже неща, които до този миг скъпернически пазеше заключени в главата си. Компанията на тези двамата го разведри, може би защото беше в пълен контраст с компанията на човек като Пирсън.

— Медицината много прилича на война — отговори той. — И в нея, както на война, понякога се осъществяват главоломни пробиви в Тила на противника Хората — в случая лекарите — веднага се втурват към новата позиция, но зад тях остават много празнини… празнини на познанието, които трябва да бъдат попълнени.

— И това е работата на патолога? Да ги попълва?

— Това е работа на всеки раздел от медицината. Но често патологията има повече шансове. — Колман се замисли за момент, после продължи: — Има и нещо друго. Научните изследвания в медицината приличат много на изграждането на една стена. Един прибавя късче познание, сякаш слага тухла в тази стена, друг прибавя още една и така стената расте. Накрая идва някой щастливец и полага последната тухла. Той се усмихна: — Малцина имат щастието да бъдат като Флеминг или Солк. Най-доброто, което обикновено може да постигне един патолог, е да направи своя скромен принос за издигането на медицинската наука — да постигне нещо в своята област, в своето време. Но той трябва да го направи!

Джон Алегзандър внимателно слушаше. Разбра, че другият е свършил, и нетърпеливо попита:

— Ще се занимавате ли с научна работа при нас?

— Надявам се.

— Върху какво?

Колман се поколеба. Досега не беше говорил с никого по този въпрос. Но вече беше казал много, тъй че няколко думи повече едва ли биха променили нещо.

— На първо място върху липомите — това са доброкачествени тумори, които най-често се образуват в мастната тъкан. Твърде малко знаем за тях. — Несъзнателно се беше увлякъл в разговора, обичайната му хладина и резервираност изчезнаха: — Знаете ли, дори в организмите на умиращи от глад хора се срещат добре охранени тумори. Имам намерение… — Той рязко спря и запита: — Какво ви е, мисис Алегзандър?

Елизабет беше изохкала и скрила в ръце лицето си. После бавно разтърси глава.

— Елизабет! Какво има? — Джон скочи от мястото си.

— Нищо… вече мина. — Тя му махна с ръка да седне. Затвори за миг очи, после се усмихна: — Беше само за секунда. Болка, после световъртеж… Вече ми мина.

Отпи малко вода. Наистина мина. Но за момент почувствува, че там вътре, където беше бебето, сякаш я бяха проболи хиляди горещи игли.

— Случвало ли се е и друг път? — попита Колман. Тя поклати глава.

— Сигурна ли си, скъпа? — загрижено попита Джон. Елизабет се пресегна през масата и взе ръката му.

— Не започвай с тревогите. За детето е още рано. Имам поне два месеца.

— Въпреки това предлагам да се свържете със своя гинеколог и да му разкажете за това, което току-що се случи — сериозно каза Колман. — Може би ще трябва да ви прегледа.

— Добре — топло му се усмихна тя. — Обещавам.

В момента Елизабет наистина мислеше така, но когато излезе от болницата, й се стори глупаво да тревожи доктор Дорнбъргър с някаква случайна болка, която беше изчезнала без никаква следа. Ще му се обади, ако болката се повтори, и толкоз.

Загрузка...