Окончателната диагноза

3

За разлика от горещината и оживлението, които царяха по горните, етажи, облицованият с бели плочки коридор на приземието беше хладен и тих. Спокойствието му беше нарушено от малката процесия, която излезе от асансьора. Начело вървеше сестра Пенфийлд, а след нея обут в гуменки санитар буташе висока количка с гумени колела.

Колко ли пъти беше извървявала този маршрут, запита се сестра Пенфийлд и хвърли бегъл поглед към покритата с бял саван фигура върху количката. Сигурно поне петдесет пъти за последните единадесет години. А може и да са повече — това не е нещо, за което човек си води статистика. Последното пътуване от отделението към моргата, от територията на живота към тази на смъртта.

По традиция за него избираха най-безлюдния час и най-затънтените болнични коридори, които водеха към товарния асансьор, за да не се разстройват живите от срещата си със смъртта. Това беше и последното задължение на сестрата към нейния пациент, едно уважение към човека, на когото медицината не е успяла да помогне; уважение, което щеше да продължи и след края и което се извършваше с грижа, съпричастие и малко тъга…

Стигнаха мястото, където белият коридор се разклоняваше. Отдясно долиташе приглушеният моторен шум на машинното отделение на болницата — отопление, електрически табла и генератори за собствено захранване. Под стрелката, която сочеше в обратна посока, стоеше надпис: „Патолого-анатомично отделение. Морга.“

Уайдман, санитарят, насочи количката наляво, а един от пазачите, надигнал бутилка кока-кола, престана да пие и се отдръпна встрани. Обърса устни и посочи към белия саван:

— Не можа да прескочи трапа, а? — Забележката беше предназначена за Уайдман. Приятелска закачка в познат и за двамата диалог.

— Излязъл му е номерът, Джек — отвърна санитарят.

Пазачът кимна и надигна бутилката.

„Колко кратък е пътят от живота до залата за аутопсии“ — помисли си сестра Пенфийлд. Преди по-малко от час тялото под бялата покривка все още беше Джордж Андрю Дънтън, петдесет и три годишен строителен инженер, жив човек. Неволно в съзнанието й изплуваха подробности от заболяването му, отбелязани в болничния картон, който стискаше под мишницата си.

Семейството му се беше държало твърдо и след настъпването на смъртта. Неизбежното беше прието със сдържана мъка, без истерии. Това улесни доктор Макмахън, който искаше да получи разрешение за аутопсия.

— Мисис Дънтън — меко беше започнал той. — Зная, че моментът не е много подходящ, но искам да ви помоля нещо…

Последваха обикновените в такива случаи думи — как диагнозата на лекаря трябва да бъде проверена и как това допринася за напредъка на медицината, как това е и една предохранителна мярка за семейството и за всички, които тепърва ще постъпват на лечение…

— Добре — беше го прекъснал синът. — Пригответе каквото трябва и майка ми ще подпише!

Сестра Пенфийлд беше попълнила бланката за аутопсия и ето го Джордж Андрю Дънтън, петдесет и три годишен инженер, мъртъв и готов за патологическия нож.

Вратата на залата за аутопсии широко се разтвори и Джордж Рин, негърът, от моргата — Мършопазителя — както му викаха — вдигна глава. Тъкмо беше приключил с почистването на масата и плотът й блестеше ослепително бял.

Уайдман го поздрави с обичайното:

— Карам ти нов пациент.

Рин оголи зъби в ослепителна усмивка, сякаш за пръв път чуваше тези думи. Посочи бялата емайлирана маса:

— Насам, моля.

Уайдман приближи количката с тялото тяло на Джордж Андрю Дънтън и Рин дръпна чаршафа. Внимателно го сгъна и го подаде на санитаря. Смъртта си е смърт, но чаршафът трябва да се върне обратно в отделението. После, с едно-единствено ловко движение, двамата прехвърлиха трупа върху масата.

Джордж Рин изпъшка под тежестта — Дънтън беше едър, висок близо метър и осемдесет човек, позатлъстял на старини.

— Остаряваш, Джордж — ухили се санитарят. — Скоро ще дойде и твоят ред.

Рин поклати глава:

— Не преди да кача и теб на тази маса…

Спектакълът вървеше гладко след толкова много представления. Може би двамата бяха измислили мрачните си шеги с надеждата да вдигнат бариера между себе си и смъртта, с която съжителствуваха ежедневно. Така или иначе, всичко беше отдавна забравено. Сега гледаха на това като на работа, която трябва да се свърши, като на необходима формалност, и нищо повече. Вече бяха свикнали със смъртта и отдавна не изпитваха притеснение или страх.

Специализант-патологът доктор Макнийл навличаше престилката си в дъното на залата, когато влезе процесията на сестра Пенфийлд. Той пое картона и останалите документи на починалия и докато ги преглеждаше, осезателно долови близостта и топлината на тялото й до себе си. Усети мириса на току-що изгладена престилка, примесен с лек дъх на парфюм. Погледна меката, добре сресана коса и изведнъж му се прииска да зарови ръцете си в нея. С усилие успя да се съсредоточи върху документите, които държеше в ръка:

— Добре, изглежда, всичко е налице.

Дали все пак да не опита? Вече станаха шест седмици, а когато човек е на двадесет и седем години, шест седмици са дълъг период на въздържание. Пенфийлд, малко над тридесетте, беше много приятна жена — достатъчно млада, за да бъде интересна, и достатъчно възрастна, за да има богат опит. Умна, любезна, с отлична фигура.

Макнийл започна да пресмята. „Ще трябва поне няколко пъти да изляза с нея, преди да се съгласи — помисли той. Това автоматично решаваше въпроса — сега е зле с парите, предложението се отлага за следващия месец. — Пази се за мен, скъпа сестричке! Ти пак ще ми дойдеш, защото и други пациенти ще умират!“

— Благодаря, докторе — усмихна се тя и тръгна да си върви.

— Пак да ни докарате някого — извика след нея той. — Трябва да поддържаме формата си! — Отново изтърканата шега, защитното лекомислие пред лицето на смъртта. Макнийл почувствува, че работата с тази сестричка ще се уреди.

Следвайки санитаря, Елейн Пенфийлд излезе от залата. Традицията беше спазена, последната непоискана услуга — направена.

Сега отново се връщаше към страданията на живите. Усети, че доктор Макнийл искаше да й предложи нещо… Може би другия път ще го чуе…

Джордж Рин подложи парче дърво под главата на трупа и изпъна ръцете му отстрани, докато Макнийл започна да подрежда необходимите за аутопсията инструменти — ножове, форцепси, специални резачки за ребрата, електрическо трионче за черепа. Всичко беше идеално чисто — Рин си гледаше съвестно работата, — но не беше стерилно, както бяха инструментите четири етажа по-горе, в операционните. Тук никой не се тревожеше, че пациентът на масата може да получи инфекция. Обратното — патолозите трябваше да внимават.

Джордж Рин вдигна въпросителен поглед и специализантът кимна.

— Вече можеш да позвъниш на сестрите, Джордж. Нека прашат стажантките. Уведоми и доктор Пирсън, че започваме.

— Добре, докторе — кимна негърът и излезе.

Макнийл имаше авторитет в качеството си на специализант-патолог, въпреки че заплатата му беше съвсем малко по-голяма от тази на портиера Но не след дълго разликата между двамата щеше рязко да се увеличи. С три и половина години специализация зад гърба си Макнийл вече можеше да получи права за свободна практика. Оставаха му някакви си шест месеца, след изтичането на които щеше да се заинтересува за няколкото вакантни длъжности в щата. За негово щастие при специалистите-патолози търсенето все още далеч превишаваше предлагането. Тогава вече нямаше да се пита дали ще може да си позволи разходите, свързани с жени като Пенфийлд!

При тази мисъл Роджър Макнийл се усмихна на себе си, но лицето му остана непроменено. Хората около него често го вземаха за намръщен саможивец, какъвто често биваше, приписваха му пълна липса на чувство за хумор, което обаче не отговаряше на истината. Затова пък много жени го намираха привлекателен — нещо, което той навреме бе усетил и не пропускаше да го използува. Още като стажант смайваше колегите си: уж мрачният и недодялан Макнийл често пленя-ваше жени, за които останалите не смееха и да мечтаят!

Вратата се отвори и в залага връхлетя Майк Седънс, специализиращият хирург, който временно помагаше в патологията. Червеникавата му коса стърчеше по странен начин, сякаш разрошена от невидим вятър. Откритото му момчешко лице бе вечно огряно от приятелска усмивка. Макнийл ю считаше за ексхибиционист, макар и да го уважаваше поради готовността, с която прие да дойде в патологията.

— Пак работа! — Седънс погледна тялото на масата и пое подадения от колегата му болничен картон. — От какво е умрял? — Прочете заключението и сам си отговори: — А, сърдечен инфаркт…

— Така пише там — каза Макнийл.

— Ти ли ще го вземеш?

— Пирсън — отвърна специализантът.

Седънс учудено го изгледа:

— Самият шеф? Какво му е толкова специалното на този случай?

— Нищо. — Макнийл прикрепи формуляра за аутопсии към специалната поставка на масата. — Ще идват сестричките — тези, дето се учат, а старият ще използува случая да се поперчи…

— Галапредставление — ухили се Седънс. Не трябва да го изпускам!

— Щом е така, свърши нещо. Попълни някои от данните… — Макнийл му подхвърли купчината бланки.

— Готово — Седънс взе една писалка и започна да попълва графите за състоянието на трупа, като мърмореше под носа си:

— Изпипан и елегантен белег от операция на апендикс. Бенка на лявата ръка… Повдигна ръката и продължи: — Леко вкочанен… я да видим зениците… кръгли, с диаметър 0.3. А сега зъбките… — Ръката му с всичка сила натисна втвърдената вече челюст.

Зад вратата се чу шум и след миг надникна една сестра от подготвителния курс.

— Добро утро, доктор Макнийл. — Зад нея надничаха няколко любопитни лица.

— Добро утро, можете да влезете — отвърна специализантът.

Стажантките бяха шест и до една хвърлиха уплашени погледи към проснатото на масата тяло. Майк Седънс се ухили.

— Побързайте, момичета, запазили сме ви най-хубавите места!

Огледа внимателно групата и установи, че две от момичетата вижда за първи път. О, тази брюнетка е нещо наистина специално! Това си личеше дори под спартанската униформа. Той прекоси с преднамерена небрежност залата, после се върна обратно и съвсем нехайно се вклини между момичето и останалата група. Пусна широката си усмивка и каза:

— Май че не съм ви виждал друг път.

— От началото съм с тази група. — Тя го погледна със смесица от откровеност и любопитство, после подигравател-но добави: — И доколкото знам, лекарите никога не поглеждат стажантките-първокурснички!

Той се престори на замислен:

— Е, това е общото правило. Но понякога правим изключения… според случая, разбира се. — И със светнали от възхищение очи добави: — Казвам се Майк Седънс, между другото…

— Вивиан Лобъртън — отвърна тя и се засмя В следния миг млъкна, усетила неодобрението в погледа на ръководителката. Този червеноглав млад лекар й хареса от пръв поглед, но на това място шегите и приказките изглеждаха съвсем неуместни. Все пак на масата тежеше мъртвец… Умрял току-що, както им казаха, преди да влязат. А сега ще наблюдават аутопсията. „Дали ще издържа“ — запита се Вивиан. Вече усещаше как се стягат коремните й мускули. Надяваше се някога да свикне със смъртта, но сега я обзе страх. По коридора се чуха стъпки.

— Скоро ще се видим — прошепна Седънс и леко я докосна по ръката.

Вратата се отвори и стажантките почтително се отдръпнаха, за да направят път на доктор Джоузеф Пирсън. Той измърмори някакъв поздрав и се отправи към шкафа в ъгъла на помещението Свали бялата си престилка и облече халат, който измъкна отвътре. Направи знак на Седънс, който се приближи и завърза колана на гърба му После, подобно на добре тренирана двойка, двамата отидоха до умивалника и Седънс поръси ръцете на стария лекар с прах от някаква кутия. Младежът взе предварително приготвените гумени ръкавици и Пирсън мушна в тях разперените си пръсти. Всичко това беше извършено в пълно мълчание. Накрая старият благоволи да благодари под носа си, от което димящата пура в устата му се разклати.

След това се приближи до масата и пое картона от Макнийл. Зачете го съсредоточено. До този момент не беше погледнал трупа на масата. Седънс оприличи разиграващата се пред очите му сцена на симфоничен оркестър, който трепетно очаква маестрото да се изправи на пулта. Липсваха само аплодисментите.

Пирсън изчете картона, след което насочи вниманието си към трупа и започна да сравнява своите впечатления със записаното от Седънс. После върна формуляра на мястото му, извади Пурата от устата си и спря поглед на групичката стажантки:

— За първи път присъствувате на аутопсия, нали?

Момичетата се раздвижиха.

— Да, докторе… да, сър… — долетяха откъслечните им отговори.

Пирсън кимна.

— Тогава да ви се представя — аз съм доктор Пирсън, главен патолог на болницата. Господата тук са доктор Макнийл — специализант-патолог, и доктор Седънс — специализант-хирург… трета година, ако не се лъжа. — И се обърна към Седънс. — Така ли беше?

— Точно така, докторе — усмихна се Седънс.

— Трета година, добре… Изпратен е да помага в патологията — продължи Пирсън, после погледна изпод вежди младия лекар: — Скоро доктор Седънс ще завърши специализацията си и ще бъде пуснат сред нищо неподозиращата общественост като пълноправен хирург!

Момичетата се разсмяха, усмихна се и Седънс. Допадаше му начинът, по който Пирсън използуваше всяка възможност да ухапе някой представител на хирургията. Не ще и съмнение, че за това си имаше причини — кой знае колко груби хирургически грешки бе откривал тук, на тази маса през дългогодишния си стаж. Хвърли поглед към Макнийл, който нещо се мръщеше. „Не е доволен — помисли си Седънс, — Мак предпочита патологията си без словесните украшения.“

Пирсън отново поде:

— Патологът е известен като лекаря, който пациентът никога не вижда. И въпреки това в сравнение с останалите болнични отделения патологията прави повече за него.

„Превъзнасянето започва“ — отбеляза Седънс и следващите думи на стария лекар потвърдиха предположението му:

— В патологията се изследва кръвта на пациента — продължи Пирсън, — тя оглежда екскрементите му, проследява хода на болестите му, определя дали туморите му са злокачествени, или не. Патологията е тази, която сигнализира за наличието на определена болест, и то тогава, когато цялата останала медицинска наука е безпомощна. — Пирсън спря и многозначително погледна към тялото на Джордж Андрю Дънтън. — И най-накрая не друг, а патологът поставя окончателната диагноза!

Последва нова пауза. „Какъв актьор е старият — помисли си Седънс. — Безсрамен комедиант!“

— Искам да ви обърна внимание — отново поде Пирсън, разпалено размахвайки пурата си — върху думите, които ще срещнете в много зали за аутопсия. — Очите на момичетата проследиха пръста му, който сочеше латинската сентенция, окачена на стената зад него.

— Mortui vivos docent. — Пирсън прочете на глас сентенцията, а след това я преведе: — „Мъртвите учат живите.“ — После погледи му отново се спря на тялото пред него: — Точно това ще стане сега. Този мъж вероятно е починал от коронарна тромбоза… — Наблегна на думата „вероятно“, после продължи: — Чрез аутопсията безпогрешно ще установим дали наистина е било така.

След тези думи старият патолог дръпна дълбоко от пурата си, а Седънс се изправи до него, предусещайки какво ще последва. В тази сценка му беше отредена ролята на незначителен статист, но въпреки това той възнамеряваше да я изиграе добре. Пирсън изхвърли облак син дим от устата си и с царствен жест подаде пурата на Седънс, който почтително я пое и отнесе встрани. Главният патолог плъзна бърз поглед по наредените пред него инструменти и избра един масивен нож. Насочи блестящото острие и с едно-единствено енергично и отмерено движение направи първия разрез.

Макнийл тайно наблюдаваше стажантките. Аутопсията не е гледка за несвикнали хора, а дори и привикналите понякога трудно понасяха първия разрез. До този момент тялото на масата поне привидно е свързано с живота. След първия разрез обаче изчезва и последната илюзия. Това, което е било мъж, жена или дете, се превръщаше в месо и кости, нямаше нищо общо с живота. Това беше неотменната истина, неизбежният за всички край. Тук проличаваше мъдростта на вехтия завет: „Защото от пръст си и в пръст ще се върнеш.“

Със сръчност, лекота и бързина — плод на дългогодишна практика, Пирсън започна аутопсията с Т-образен разрез. Три силни удара на ножа му бяха достатъчни за разтварянето на гръдния кош от едното до другото рамо и надолу до края на корема. Кожата зейваше под острието със съскащия звук на разцепваща се материя, за да разкрие намиращия се под нея слой жълтеникави мазнини.

Макнийл продължаваше да наблюдава момичетата и забеляза как две от тях видимо пребледняха, а друго пое дълбоко въздух и се извърна. Останалите три стоически гледаха. Специализантът задържа поглед върху пребледнелите — в такива моменти припадъците бяха нещо обикновено. Но тези май щяха да се оправят — цветът на лицата им постепенно се възвръщаше, а третата отново се обърна към масата, сложила кърпичка пред устата си.

— Ако някоя от вас почувствува нужда да излезе за малко, нека не се притеснява — обади се Макнийл — Първия път винаги е трудничко…

Момичетата го погледнаха с благодарност, но никоя не помръдна. Той знаеше, че не всички патолози биха допуснали стажантки в залата, преди да направят първия разрез. Пирсън обаче не беше от тях. Не щадеше никого и смяташе, че всичко трябва да се види. От началото до края. По този въпрос бяха на едно мнение с Макнийл. В своята практика сестрата се сблъсква с какви ли не неща — рани, счупени крайници, разложена плът… Затова колкото по-скоро тези момичета свикнат да възприемат медицината с всичките й ужасни гледки и неприятни миризми, толкова но-добре за самите тях.

Макнийл намъкна чифт ръкавици и се присъедини към Пирсън. Старият лекар вече беше стигнал ребрата и със сигурни движения отстраняваше тъканта около тях. С помощта на специални ножици той преряза две ребрени кости и отвори гръдната кухина, в която се намираха перикардът и белите дробове. Ръкавиците, инструментите и масата бързо започнаха да се покриват с кръв. От другата страна Седънс обработваше коремния отвор. C няколко движения извади стомаха и червата, огледа ги за миг, после ги пусна в кофата до себе си. Миризмата вече трудно се понасяше.

Пирсън и Седънс едновременно завързаха, а после и прекъснаха главните артерии — това щеше да помогне на човека, който подготвяше тялото за предаване на близките. От рафта над главата си Седънс взе малък пластичен сифон и започна да промива корема. Пирсън му кимна и той повтори процедурата над гръдната кухина.

Междувременно Макнийл се залови с главата. Направи разрез на кожата към върха на черепа, като започна едновременно от двете страни, малко зад ушите. Разрезът минаваше през косата и на погребението нямаше да си личи. После с всичката сила на пръстите си смъкна скалпа напред върху лицето и оголи целия череп. Патологът взе в ръка електрическото трионче и отново погледна към момичетата. Срещна изпълнени с изумление и ужас погледи. „Спокойно, момичета — помисли си той. — Още малко и всичко ще свърши“.

После включи триончето.

Залата се изпълни от острия писък на прорязващите костта метални зъби. Макнийл вдигна поглед и видя как момичето с кърпичката потрепера. „Дано не повърне тук“ — помисли си той. Продължи да натиска, докато острието опря във върха на черепа, после остави машинката — Джордж Рин щеше да я почисти от кръвта. Много внимателно отстрани пре-рязаната кост и под нея се откри меката обвивка, поддържаща мозъка. Отново хвърли поглед към стажантките. Засега се справяха добре — ако издържат на това, ще издържат на всичко.

Отстранил изцяло горната част на черепа, Макнийл взе една остра ножица от поставката и преряза широката вена — горният стреловиден синус, който идваше отзад и стигаше до центъра на обвивката. Кръвта бликна като фонтан и обля ръцете му. Съвсем течна, без никакви признаци на тромбоза, отбеляза механично той. Огледа внимателно обвивката, след това я сряза и оголи мозъка под нея. Отдели го от гръбначния стълб с помощта на малък нож, после ловко го извади. Пусна го в един пълен до половината буркан с формалин, който му поднесе Седънс.

Като наблюдаваше сръчните и сигурни движения на по-младия патолог, Майк Седънс отново се запита какво ли мисли този човек. Познаваше го вече две години — отначало само като малко по-старши от него в болничната йерархия, а после и по-отблизо — вече като колега в непосредствената работа. Патологията беше интересна на Седънс, но той все пак се радваше, че не тя е основната му специалност. Нито за момент не беше се съмнявал в правилността на избора си да стане хирург. След няколко седмици с радост и облекчение щеше да се завърне в операционната зала. За разлика от това царство на смъртта операционната беше територия на живота. Тя пулсираше и кипеше с поезията на жизнеността и му носеше удовлетворение, което никъде другаде не би могъл да изпита. „Всяка жаба да си знае гьола — помисли си той. — Нека оставим патологията на патолозите.“

При патологията имаше и нещо друго. Тук твърде лесно можеше да изгубиш чувството си за реалност, убедеността си, че медицината е призвана да служи на хората. Ето този мозък например… Та само преди броени часове той е бил център на съзнанието на един човек. Координирал е усещанията му — докосване, мирис, вкус… Имал е мисли, познавал е любовта, страха, победата… Вчера, дори днес, този мозък е карал очите да плачат, устата да говори… Човекът е бил строителен инженер. Следователно този мозък е боравел с математически категории, понасял е умствено натоварване, строил е жилища или пък пътища, язовири, катедрали… Помагал е на други човешки същества да живеят по-добре. А какво представлява сега? Известно количество тъкан, която ще бъде нарязана на филии, изследвана и после изгорена.

Седънс не вярваше в бога и недоумяваше как е възможно образовани хора да вярват. Знанието, науката, мисълта — ето ги най-важните неща на този свят. И колкото повече се развиваха те, толкова по-малко влияние щяха да имат различните религии. Но той вярваше в нещо, което поради липса на поточно определение наричаше „искра на хуманността, верую на личността“. Естествено като хирург той не се занимаваше с личности, дори невинаги познаваше пациентите си. Но и когато ги познаваше, погълнат от техническите проблеми, те му се изплъзваха като хора. Ето защо отдавна, още преди да направи първите си стъпки в избраната професия, той беше взел решение никога да не забравя простия факт, че под ножа и маската на анестезиолога лежи живо човешко същество, една личност. Още по време на обучението си беше забелязал как пашкулът на самоизолацията — тази бариера срещу по-близките контакти с личността на болния, започва да обгръща колегите му. За повечето от тях това беше отбранителна мярка, надеждна преграда срещу емоционалното ангажиране. Той самият обаче не възприе тази позиция, чувствуваше се достатъчно сигурен и без нея. Нещо повече — за да я елиминира, нарочно си налагаше да мисли за пациента така, както мислеше сега. Подобни разсъждения сигурно щяха да изненадат повечето негови колеги, които гледаха на Майк Седънс като на жизнерадостен веселяк, като на повърхностен и неспособен да прикрива мислите си младеж. А можеше и да не ги изненада — мозъкът, съзнанието, или каквото щете там — е една чудна машинка, от която всичко може да се очаква.

А Макнийл? Дали чувствуваше подобно нещо, или и той се беше затворил в непроницаема обвивка? Седънс не беше съвсем сигурен, но допускаше, че този млад лекар вече е вдигнал бариерата около себе си. Пирсън? Тук вече нямаше място за съмнение, Джо Пирсън винаги беше студен и клиничен. Независимо от прочувствените речи, които държеше, годините в патологията го бяха изсушили. Майк вдигна очи към него.

Старият беше извадил сърцето и внимателно го оглеждаше. След миг се обърна към стажантките:

— Спорел картона този пациент е прекарал първия си инфаркт преди три години, а втория — преди седмица. Ето защо сега ще насочим вниманието си преди всичко върху артериите.

Сестрите внимателно наблюдаваха как Пирсън разтваря сърцето.

— Тук някъде трябва да търсим областта на тромбозата… да, ето я. — Той посочи с върха на пинсетата.

В долната част на лявата артерия, на около три сантиметра от началото й, можеше да се види блед, дълъг около сантиметър съсирек. Той го показа на момичетата.

— Нека изследваме и самото сърце. Пирсън постави органа на дисекционната табла и с бързо движение го разряза на две. Постави половинките една до друга, огледа ги и после направи знак на стажантките да се приближат. Те колебливо пристъпиха.

— Виждате ли този белег върху мускула? — Пирсън им посочи няколко бели жилки.

— Това е доказателство за прекарания преди години инфаркт — раната е стара и отдавна зараснала. — Старият лекар направи кратка пауза, после продължи — Следите от новия инфаркт са тук, в лявата камера Обърнете внимание на централната зона и кръвоизлива около нея. — Посочи малкото тъмночервено петно със светъл център, което контрастираше с останалата сърдечна тъкан, после се обърна към хирурга-специализант.

— Доктор Седънс, ще се съгласите ли с мен, че диагнозата за смърт вследствие на коронарна тромбоза е поставена правилно?

— Да, разбира се — отвърна учтиво Седънс В това нямаше никакво съмнение. Тънък съсирек, не по-голям от парченце — ето всичко, което ни трябва, за да изчезнем завинаги.

Вивиан се чувствуваше малко по-добре, усещаше, че започва да се контролира. В началото, а по-късно, когато трионче-то захапа черепа на мъртвия, тя усети как кръвта се отдръпва от главата й, цялата зала заплува пред очите й. Знаеше, че е на крачка от припадъка, но беше решила да издържи на всяка цена. После, някак без видима причина, в съзнанието й изплува забравен инцидент от далечното детство. По време на един излет в горите на Орегон баща й падна и лошо сряза крака си на туристическия нож, който носеше. Изненадващо за здравеняк като него, той беше припаднал при вида на собствената си кръв. Тогава майка й, жена домоседка, беше показала неподозирана сила. Сама направи турникет, спря кръвта и изпрати Вивиан да търси помощ. По-късно, когато помощта пристигна и непознати хора носеха баща й на измайсторена от клони носилка, майка й периодически отпускаше турникета, за да може кръвта да циркулира нормално. После лекарите казаха, че именно това е спасило крака от ампутация. Вивиан отдавна беше забравила тази случка, но в този момент тя й даде допълнителна сила. Вече знаеше, че ще издържи до края на аутопсията.

— Въпроси? — попита доктор Пирсън.

Вивиан имаше един:

— Органите, които вадите от тялото… Какво правите с тях, докторе?

— Пазим ги около седмица. Не всички, разбира се. Само най-главните — сърце, бял и черен дроб, стомах, панкреас, мозък. Минават на хистологично изследване и резултатите се вписват в специален дневник. Обикновено такова изследване правим на няколко комплекта органи едновременно.

Колко безчувствено и клинично звучи всичко, помисли си Вивиан. Но сигурно всеки би станал като Пирсън, ако ежедневно се занимава с тази работа. Неволно потръпна. Срещна погледа на Майк Седънс, който й се усмихваше през масата. Дали й съчувствуваше, или само се забавляваше?

Едно от останалите момичета също имаше въпрос:

— А тялото? В този вид… в този вид ли се погребва?

Пирсън беше готов с отговора:

— Зависи. Болници с образователни програми, каквато е нашата, често извършват по-пълни аутопсии от останалите. Фактически оттук връщаме на роднините само външната обвивка… — Помълча, после замислено добави: — Няма кой да ни благодари, ако връщаме обратно и органите… Най-много да ни вдигнат скандал, като усетят миризмата…

Напълно вярно, помисли си Макнийл. Може би Пирсън не го обясни много деликатно, но всичко, което каза, беше истина. Сам понякога се чудеше дали опечалените близки си дават сметка колко малко е останало от техния мъртвец след аутопсията. А извадените от тялото органи чакаха. Понякога седмици и месеци — това зависеше от натовареността на патологоанатомичното отделение. Значително „надживяваха“ външната си обвивка.

— Няма ли изключения понякога? — Момичето, изглежда, живо се интересуваше от този въпрос.

Пирсън не показа признаци на раздразнение. Май днес му е хубав ден, помисли си Макнийл. От време на време на стария му се случваха и такива дни.

— Има, разбира се — отвърна Пирсън. — За всяка аутопсия искаме разрешение от семейството на починалия. В някои случаи, като днешния например, разрешението не съдържа никакви ограничения и ние можем да изследваме цялото тяло. Най-често обаче близките настояват да не се пипа черепната кутия. И ние не я пипаме. В тази болница желанията на близките са закон.

— Благодаря, докторе. — Момичето изглеждаше доволно от изчерпателния отговор.

Но Пирсън не беше свършил:

— Имаме и други случаи. Когато по религиозни съображения органите трябва да бъдат погребани заедно с тялото, съобразяваме се и с тези молби.

— Католиците? Те ли настояват за това? — попита друго момиче.

— Повечето от тях — не, но има и католически болници, в които това е задължително. В повечето случаи…

Тук старият патолог се усмихна и погледна Макнийл. И двамата знаеха за какво става дума. Една от големите католически болници в другия край на града се задължаваше да връща обратно в тялото изследваните органи. Но това затрудняваше анализите и колегите им бяха измислили странна, но ефикасна система — винаги разполагаха с готов комплект органи, които поставяха в поредното аутопсирано тяло. Така можеха на спокойствие да изследват новоизвадените органи, без да се притесняват от кратките срокове на погребението. После тези органи отиваха в следващото тяло и така нататък.

Макнийл знаеше, че макар и да не е католик, Пирсън не одобрява подобни методи. Каквито и да бяха другите му недостатъци, старият беше изключително стриктен при спазването на формалностите. Имаше една фраза, която патолозите често употребяваха в документите за аутопсия — „ограничено коремно изрязване“. През корема можеш да стигнеш и до езика, стига да имаш достатъчно акъл и сръчност, казваха някои негови колеги. За чест на Пирсън тук това не можеше да се случи. В „Три общини“ „коремно изрязване“ означаваше изследване на органите в коремната кухина и нищо повече.

Междувременно Пирсън отново се беше заел с тялото.

— Сега ще изследваме… — Изведнъж спря, взе един нож и го насочи надолу: — Макнийл, Седънс… погледнете тук!

Макнийл се надвеси над посоченото място.

Видя и кимна. Плеврите, които при нормално състояние представляват прозрачно и блестящо мембранно покритие на белите дробове, тук бяха покрити с дебела матова тъкан — един от сигурните признаци за наличие на туберкулоза. След минута щяха да узнаят дали това е старо заболяване или скоротечен процес. Отстъпи настрана и даде път на Седънс.

Хирургът се пресегна и внимателно опипа белия дроб.

— Палпирайте го, Седънс — каза Пирсън. — Предполагам, че вътре ще открием нещо.

С краищата на пръстите си Майк усети дълбоките кухини. Имаше каверни. Погледна Пирсън и кимна, а Макнийл взе болничния картон на мъртвия и започна да разлиства страниците с върха на един чист нож.

— Правена ли е рентгенова снимка в момента на постъпването? — попита Пирсън.

— Не — поклати глава специализантът. — Тук е отбелязано, че е бил приет по спешност, в състояние на шок.

— Ще направим вертикално сечение. — Пирсън отново говореше на стажантките. После приближи до масата, повдигна дробовете и разряза единия от тях. Фиброказеозна туберкулоза7 — никакво съмнение. И то в напреднал стадий. Вътрешността на дроба приличаше на лунна повърхност, осеяна с малки кратери. Сякаш безброй малки топчета за пинг-понг бяха плътно залепени едно о друго. Едно фатално за всеки организъм образувание, което води до сигурна смърт. Но е било изпреварено от сърдечния удар…

— Виждате ли?

— Да — отвърна Седънс. — Било е нещо като надбягване между две разновидности на смъртта.

— Болестите, които заплашват живота ни, рядко са една или две — обърна се Пирсън към стажантките. — Този човек е имал туберкулоза в напреднал стадий и както отбеляза доктор Седънс, тя много скоро е щяла да го убие. Вероятно нито той, нито неговият лекар са подозирали за съществуването и.

Старият лекар започна да сваля ръкавиците си. Представлението свърши, помисли си Седънс. Статистите и сценичните работници ще довършат останалото. Той и Макнийл ще сложат най-важните органи в надлежно номерирана пластмасова торба.

Празните места ще бъдат запълнени с памук, после ще зашият тялото с груба игла, а останалото щяха да прикрият официалният костюм и цветята. Накрая — ковчег и хладилна камера, в която останките на Джордж Андрю Дънтън щяха да дочакат погребението си.

Пирсън облече бялата манта и вече палеше поредната си пура. Фасовете от тези пури маркираха пътя му из цялата болница, тъй като рядко попадаха в пепелниците.

Обърна се към стажантките, очевидно решил да приключи урока с кратко слово:

— Ще имате какви ли не случаи в бъдещата си работа. Ще ви се налага да искате разрешение за аутопсия. Ще срещате съпротива — хората трудно се съгласяват тялото на любимия им човек да бъде нарязано за изследване. И това е напълно разбираемо.

Пирсън млъкна, а Седънс за миг допусна, че старият не е чак такъв сухар какъвто изглеждаше. Нима и в него беше останала някаква човешка топлота?

— Спомняйте си това, което видяхте днес, когато се наложи да ги убеждаваме. — Патологът посочи масата с димящата си пура: — От много месеци този човек е боледувал от туберкулоза. Нито чудно да е заразил много хора около себе си — семейство, колеги, дори и някого от болничния персонал. Ако беше погребан без аутопсия, тези хора вероятно щяха да развият туберкулоза и тя може би щеше да остане скрита до последния момент… като тази тук.

Две от момичетата инстинктивно се отдръпнаха назад. Пирсън забеляза това и побърза да ги успокои:

— Опасност от зараза вече няма — туберкулозата е болест на дихателните пътища. Но това, което научихте днес, ми дава основание да поставя под наблюдение всички, които са имали някакви контакти с болния през последните месеци. По всяка вероятност ще ги викаме на периодични прегледи в продължение на години…

За своя изненада Седънс почувствува, че думите на Пирсън го вълнуват. Умее да говори, помисли си той. И което е най-важното — говори с дълбоко вътрешно убеждение! В този момент Майк изпита дълбока симпатия към възрастния патолог.

Сякаш прочел неговите мисли, Пирсън топло му се усмихна:

— Патологията също има своите победи, доктор Седънс.

После кимна и напусна залата сред облаци синкав дим.