Окончателната диагноза

19

Доктор Дорнбъргър вкара ръцете си през двата странични отвора на кувьоза и внимателно опипа малкото телце. От раждането бяха минали вече три дена и половина — факт, сам по себе си окуражителен. Но имаше други симптоми, които сериозно тревожеха лекаря.

Завърши прегледа и замислено се обърна. Умът му внимателно преценяваше положението, пресяваше фактите през филтъра на дългогодишния си опит и безбройните случаи зад себе си. В края на краищата логиката потвърди това, което инстинктивно усещаше — шансовете на детето бяха изключително неблагоприятни.

— Знаете ли — продума той, — по едно време си мислех, че ще издържи…

Дежурната сестра в отделението за недоносени деца — същото младо момиче, с което беше разговарял Джон — го погледна въпросително.

— Допреди час дишането му беше нормално, после изведнъж отслабна. И тогава ви повиках…

Застаналата от другата страна на кувьоза стажант-сестра с интерес следеше разговора, очите над маската й непрекъснато се местеха върху лицата на двамата.

— Да… Не диша добре — бавно каза лекарят После продължи да мисли гласно, като внимаваше да не пропусне нищо:

— Пигментацията е по-жълта от нормалното, краката изглеждат подути… Я ми повторете още веднъж резултата от кръвната картина.

Сестрата погледна картона пред себе си:

— Еритроцити — девет милиона… Седем червени кръвни телца на сто бели…

Нова пауза, през която двете сестри внимателно наблюдаваха Дорнбъргър. А той си мислеше: „Налице е твърде силна анемия, въпреки че това може да бъде и свръхчувствителна реакция на организма…“ Гласно проговори:

— Знаете ли, ако не беше заключението за кръвната съвместимост, бих казал, че това дете има еритробластоза…

— Но, докторе… — Сестрата изненадано го погледна.

— Зная, зная… това е невъзможно. — Той махна към картона: — Въпреки всичко искам да видя заключението на лабораторията… Оригиналът за кръвта на майката.

Сестрата прелисти няколко страници, намери формуляра и му го подаде. Това беше заключението, което доктор Пирсън разписа непосредствено след скандала си с Колман. Дорнбъргър внимателно го прочете и го върна обратно.

— Звучи достатъчно категорично — отрицателна сензитивност.

Трябваше да бъде категорично, разбира се. Но в съзнанието му се загнезди една натрапчива мисъл — ами ако заключението е погрешно? Невъзможно, веднага я отхвърли той. Па-тологията не може да допусне подобна грешка! Все пак реши, че веднага след визитациите ще отиди и ще поговори още веднъж с Джо Пирсън.

— За момента не можем да направим нищо повече — обърна се той към дежурната. — Веднага ми се обадете, ако настъпи някаква промяна.

— Добре, докторе.

Доктор Дорнбъргър излезе, а стажант-сестрата любопитно запита:

— Какво беше това, дето го каза докторът?… Еритро…

— Еритробластоза. Болест на кръвта при новородените. Възниква, когато кръвта на майката носи отрицателен Rh-фактор, а на бащата — положителен.

Младата дежурна уверено отговори на въпроса. Стажантките обичаха да дежурят с нея, защото освен че беше една от най-способните в отделението, тя само преди година беше завършила стажа си и всички я чувствуваха близка. Стажантката знаеше това и без колебание продължи да я разпитва:

— Мислех, че при подобни случаи сменят кръвта на дете-то още при раждането…

— Обменно кръвопреливане?

— Да.

— Това става само понякога — търпеливо продължи дежурната. — Зависи от сензитивността на майчината кръв. Ако заключението е положително, лекарите знаят, че детето е родено с еритробластоза, и правят обменно кръвопреливане непосредствено след раждането. В този случай заключението е отрицателно, ето защо кръвопреливането не е наложително… — Сестрата млъкна за момент, после сякаш на себе си добави: — Но тези симптоми са най-малкото странни…

След пререканията отпреди няколко дни относно проверките в лабораторията завеждащият патологоанатомичното отделение сякаш не обръщаше внимание на работата на Дейвид Колман. Младежът не можеше да определи какво означава това мълчание — дали вече не е постигнал своето и серологията е преминала под прекия му контрол, или Пирсън просто е отложил нападението за по-късно. Междувременно Колман продължи с проверките. Вече си беше изяснил кои процедури трябва да бъдат променени, а от един-два дена някои дребни нововъведения вече влязоха в действие.

Между него и старши лаборанта Карл Банистър съществуваше нещо като временно примирие. От друга страна, Джон Алегзандър явно приветствуваше опитите му да се въведе нов ред в лабораторията и вече беше направил няколко разумни предложения, които лекарят прие без колебание.

Алегзандър се върна на работа веднага след раждането на сина си, въпреки че Пирсън великодушно му предложи отпуск. Колман чу как младежът учтиво отказа, като поясни, че предпочита да работи, вместо да се отдава на тревожните си мисли. На това Пирсън беше кимнал одобрително и му беше разрешил да ходи при съпругата си по всяко време.

Дейвид Колман отвори вратата и влезе в серологията.

Джон се беше навел над един микроскоп, а до него величествено изправена стоеше едра жена е огромен бюст, която беше срещал на няколко пъти из болничните коридори.

Алегзандър й говореше:

— Може би ще трябва да поговорите с доктор Пирсън или с доктор Колман. Аз ще им приготвя съответното заключение.

— За какво заключение става въпрос? — запита Колман, и двамата стреснато извърнаха глави.

Първа проговори жената:

— Значи, вие сте доктор Колман? — любопитно проточи тя.

— Аз съм.

— А аз съм Хилда Строфън — протегна ръката си тя. Главен диетолог на тази болница.

— Здравейте — стисна ръката й той и с изненада забеляза, че масивният бюст се движи в такт с ръкостискането. Прилича на огромен кит, който си играе. Усмихна се вътрешно на сравнението си и запита:

— С какво можем да ви помогнем? — От опит знаеше, че патолозите и диетолозите често работят съвместно по въпросите на хигиената.

— През последните няколко седмици в болницата има много случаи на чревни заболявания — отвърна мисис Строфън. — Най-вече сред собствените ни служители.

— Че в коя болница не е така? — засмя се Колман.

— Зная, зная — недоволно отвърна тя. — Но ако причината, както обикновено, е в храната, искам да я открия колкото е възможно по-бързо. И да се опитам да предотвратя подобни случаи в бъдеще.

Тази загриженост направи добро впечатление на Колман.

— Имате ли някакви идеи? — любезно попита той.

— Съвсем определени. Подозирам машините за миене на съдове, мистър К.

За момент Колман се стресна от обръщението, после се окопити и запита:

— Така ли? А защо? — С крайчеца на окото си забеляза, че в стаята влезе Банистър и се заслуша в разговора.

— Системата за затопляне на водата не е съвсем в ред — отвърна главната диетоложка.

Колман потисна желанието да се усмихне на терминологията й и продължи да я разпитва:

— Някой повдигал ли е този въпрос?

— Разбира се, мистър К. — разпалено отвърна дебелата жена. — Аз неведнъж съм го припомняла на администратора, мистър Томасели Всъщност именно последният ми разговор с мистър Т. стана причина да помолим доктор Пирсън за лабораторни изследвания на тези машини.

— Ясно — каза Колман и се обърна към Алегзандър: — Взехте ли проби?

— Да, докторе.

— И какво открихте?

— Температурата на водата не е достатъчно висока. — Алегзандър погледна в бележките пред себе си. — Направих по три проби на всяка машина, винаги по различно време на денонощието. Температурата неизменно беше в рамките на 110 — 130 градуса27.

— Ето, виждате ли? — изразително вдигна ръце мисис Строфън.

— Разбира се. Това е твърде ниска температура.

— Това не е всичко, докторе. — Джон Алегзандър прелисти бележките си и продължи: — Страхувам се, че открих газообразуващи бактерии от фекалната група… Върху чиниите, и то след излизането им от миялните автомати.

— Дайте да видя — пристъпи към микроскопа Колман. Нагласи окуляра според зрението си и веднага ги видя: едри, подобни на червеи бактерии. Бавно се изправи.

— Какво е това? Какво означава? — запита мисис Строфън.

— Пробата показва наличие на газообразуваща бактерия — замислено отвърна Колман. — Обикновено врялата вода я убива, но явно вашите автомати не я попарват достатъчно.

— Сериозно ли е?

Той внимателно подбираше думите си:

— И да, и не. Възможно е именно тези бактерии да са причина за част от чревните заболявания, които споменахте, но сами по себе си те не представляват особена опасност. Ще стане наистина опасно, ако в болницата се появи бацилоносител.

— Бацилоносител?

Колман продължи с обясненията си:

— Това е човек, който носи в тялото си причинители на някое заразно заболяване, без самият той да е болен. Обикновено той се чувствува съвсем здрав. И това се случва по-често, отколкото някои хора предполагат.

— Разбирам — замислено каза мисис Строфън.

Колман се обърна към лаборантите:

— Предполагам, че всички, които имат допир до храната, са обект на чести проверки.

— О, да — важно се обади Банистър. — Доктор Пирсън много държи на това.

— Редовно ли ги правите?

— Ами… Старши лаборантът за момент се замисли, после добави: — Напоследък не си спомням да сме правили.

— Кога беше последната?

— Една минута. Трябва да погледна в книгата — Банистър бавно тръгна към дъното на лабораторията.

Дейвид Колман претегляше току-що научените факти. Ако машините не са в ред, което по всяка вероятност беше вярно, трябва да се вземат незабавни мерки. От друга страна, няма причини за особена тревога, докато редовно проверяват кухненския персонал. Естествено, в случай като този трябва да се отчита и безразличието на някои хора.

— Ще трябва незабавно да докладвате на доктор Пирсън — обърна се той към Алегзандър.

— Добре, докторе — отвърна младежът и започна да събира бележките си.

От дъното на лабораторията долетя гласът на Банистър, който беше разгърнал един голям дневник:

— Двадесет и четвърти февруари.

— Февруари ли казахте? — учудено запита Колман.

— Точно така.

Но това е преди повече от шест месеца! — Лекарят се обърна към мисис Строфън: — Вероятно нямате голямо текучество сред персонала си…

— За нещастие е точно обратното — изразително поклати глава диетоложката! — От февруари насам сме приели на работа цял куп нови хора.

Колман отново се обърна към Банистър:

— Сигурен ли сте за датата?

— Разбира се — доволно отвърна другият. — Можете сам да проверите.

Колман не обърна внимание на последните му думи и запита:

— А хората, които междувременно са постъпили?

— Тук не е записано нищо повече — сви рамене Банистър. — Ние не можем да знаем кой е постъпил и кой не, докато от здравната служба не изпратят молби за изследване-отвърна той с пълно безразличие, зад което се долавяше леко злорадство.

Колман усети как някъде дълбоко в него отново заклокочи гневът, но реши да не му обръща внимание засега.

— Това е въпрос, по който трябва да се действува незабавно обърна се той към мисис Строфън. Чак сега започна да си дава ясна сметка, че нещо някъде сериозно куцаше.

Изглежда, че подобна мисъл мина и през главата на мисис Строфън:

— Веднага ще се заема, с това, докторе. Благодаря ви. — Насочи бюста си към вратата и излезе.

Настъпи тишина. Колман добре усещаше притеснението на Банистър, но съвсем не възнамеряваше да го щади. Впери поглед в очите му и попита с леден глас:

— Никога ли не сте се запитвали защо не идват молби за изследвания на кухненски работници?

— Ами… — Банистър пристъпяше от крак на крак, от предишната му самоувереност не беше останала и следа: — Мисля, че… рано или късно щях да си задам подобен въпрос.

Колман го гледаше с нескрито презрение:

— По-скоро късно, нали? — нервно продума той. — Ако, разбира се, приемем, че изобщо имате способност да мислите!

На вратата се обърна и късо добави:

— Ще бъда при доктор Пирсън.

Пребледнял и смутен, старият лаборант се вторачи в току-що затворилата се врата. От устните му едва-едва се отрониха няколко пропити с огорчение думи:

— Но той прекрасно знае всичко това, нали? Всичко е вписано… Всички бъркотии до една!

Чувствуваше се съсипан и празен. Добре познатият свят, в който спокойно си живееше години наред, беше започнал да се руши. Настъпваше нов ред, а той не намираше начин да се приспособи. Приличаше на слаб и нещастен самотник, покрай когото времето отминаваше безмилостно бързо.

При влизането на Колман Джо Пирсън вдигна глава. Младият лекар започна без предисловия:

— Джон Алегзандър е открил газообразуващи бактерии по чистите чинии в кухнята. След като са минали през машините за миене!

Пирсън не изглеждаше изненадан.

— Нагревателите! — кисело продума той.

— Вече зная това! — Дейвид Колман напразно се опита да прикрие сарказма в гласа си… — Някой някога да се е опитвал да оправи тези неща?

Старият втренчено го погледна, но думите му прозвучаха неочаквано спокойно:

— Досещам се какво мислите в момента… тук всичко е тръгнало наопаки, нали?

— Правилно се досещате! Точно така мисля! — Колман сви устни. Питаше се докога ли ще издържи в подобна атмосфера.

Пирсън отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и започна да рови вътре. Продължи да говори, а в думите му се долавяше странна смесица от съжаление и яд:

— Още сте млад и зелен, главата вие пълна с щуротии. Имате късмет, че идвате тук, когато болницата има ново ръководство и отпуснатите средства далеч надвишават онова, което имахме преди няколко години! После изведнъж решавате, че всичко върви към провал и на никого не му пука от това! — Той измъкна една дебела папка и я удари на бюрото.

— Не съм казал такова нещо! — Думите на младия лекар прозвучаха почти отбранително.

Пирсън бутна папката към него.

— Това тук е архивата на кореспонденцията по повод осигуряването на кухнята с вряла вода. Ако си направите труда да я изчетете, ще разберете, че години наред се борим да купим нови машини. — Гласът му гневно се извиси: — Хайде! Хвърлете един поглед!

Колман отвори папката и прочете първия документ. После се залови с втория, с третия. Колкото повече напредваше, толкова по-ясно разбираше, че е допуснал груба грешка. В почти всички резолюции Пирсън отправяше яростни нападки срещу хигиената в кухнята. И то с такива Думи, които той самият не би употребил дори в сегашното си състояние на крайно раздразнение.

— Е? — През пялото време очите на Пирсън не се откъсваха от лицето му.

— Съжалявам! — без всякакво колебание каза Колман. — Наистина ви дължа извинение… поне що се отнася до този въпрос.

— Няма значение! — Пирсън ядно махна с ръка, после добави: — Споменахте и за нещо друго…

— Докато се занимавах с миялните автомати, открих и нещо друго спокойно продължи Колман. — Не сме правили изследвания на кухненския персонал Повече от половин година.

— Защо? — Въпросът беше изстрелян с яростна острота.

— Вероятно защото не са постъпили молби от здравната служба. Главният диетолог в момента изяснява този въпрос.

— А вие искате да попитате защо никой от патологията не се е заинтересувал…

— Не точно, но…

— Този глупак Банистър! Това е сериозна работа! — Пирсън беше искрено загрижен, враждебността му към младия лекар отново беше изчезнала.

— Предполагах, че ще искате да сте в течение на всичко това — спокойно добави Колман.

Пирсън беше зает с телефона. Почака няколко мига, после намръщено изръмжа в слушалката:

— Свържете ме с администратора.

Последвалият разговор беше ясен и лаконичен. После Пирсън остави слушалката и се изправи:

— Томасели идва. Елате да го посрещнем в лабораторията.

Само няколко минути бяха достатъчни, за да се провери всичко от самото начало. Джон Алегзандър повтори заключенията си пред Пирсън и Хари Томасели, после старият патолог сам провери препаратите под микроскопа. Тъкмо привършваше, когато в лабораторията отново се появи главната диетоложка.

— Открихте ли нещо? — любопитно я запита администраторът.

— Невероятно, но факт — мисис Строфън с недоумение поклати глава, после се обърна към Пирсън: — Преди няколко месеца в здравната служба назначили нова чиновничка, доктор П. И никой нищо не й казал за изследвания на новопостъпилите кухненски работници! Ето защо при вас не са идвали молби за такива изследвания…

— И откога не са правени тези изследвания? — запита Томасели.

— Приблизително шест месеца и половина.

Колман забеляза, че Банистър виновно стои настрана, но не изпуска нито дума от разговора.

— Какво предлагате? — обърна се администраторът към Пирсън.

— На първо време — изследвания на всички новопостъпили. Незабавно!. — Старият патолог беше категоричен. — После — и на всички останали. Това означава анализ на екскрементите, рентген на белите дробове и преглед на общото физическо състояние. И не само на работниците, а и на всички, които имат вземане-даване с кухнята.

— Ще можете ли да уредите това, мисис Строфън? — запита Хари Томасели. — Обърнете се за помощ към здравната служба, те да се оправят с картоните и всичко останало.

— Да, мистър Т. Веднага отивам. — И тя забързано излезе.

— Има ли нещо друго? — Вниманието на Томасели отново се насочи към Пирсън.

— Имаме остра нужда от нови нагреватели за миялните автомати! — ядосано отговори Пирсън. — Или от нови машини! Повтарям това от години!

— Зная — кимна Томасели. — Запознат съм с твоите заключения и в плановете ни фигурира тази покупка. За нещастие имаме и други неотложни задачи. — Той се замисли: — Колко ли ще струва всичко това?

— Откъде да знам! — все така ядосано отвърна Пирсън. — Да не съм водопроводчик!

— Аз разбирам малко от водопроводни поправки и може би ще успея да ви помогна.

Всички като по команда извърнаха глави към вратата, откъдето дойдоха тези спокойни думи. Там стоеше доктор Дорнбъргър с неизменната си лула. Никой не беше забелязал кога с влязъл.

Като видя Хари Томасели, старият гинеколог запита:

— Да не би да ви преча?

— Влизай, влизай — изръмжа Пирсън. — Дорнбъргър усети погледа на Джон Алегзандър върху себе си и каза:

— Току-що прегледах детето ти, синко. Страхувам се, че не е добре.

— Никаква надежда ли няма, докторе? — тихо запита младежът.

Останалите се обърнаха със загрижени лица. Банистър остави пипетата, която държеше, и бавно се приближи.

— Страхувам се, че надеждата е малка — отговори Дорнбъргър в настъпилата тишина. После като че ли внезапно се сети нещо, той се обърна към Пирсън: — Джо, предполагам, че не може да има съмнение в кръвната проба на мисис Алегзандър.

— Никакво съмнение, Чарли — поклати глава Пирсън. — Аз самият я направих много внимателно. Защо питаш?

— За всеки случай. Дорнбъргър изпусна дим от лулата си. По едно време тази сутрин си помислих, че детето има еритробластоза. Просто ми мина през главата.

— Изключено! — отвърна Пирсън с нетърпящ възражение тон.

— И аз мисля така — отвърна Дорнбъргър.

Отново настъпи тишина и очите на всички се обърнаха към Алегзандър. Дейвид Колман почувствува, че трябва да каже нещо — каквото и да е, само да поразсее младия лаборант в този труден момент. Обърна се почти импулсивно към Дорнбъргър:

— Някога съществуваха съмнения в лабораторните анализи. По времето, когато се правеха на базата на физиологически разтвор и протеин. Тогава някои положителни случаи можеха да се вземат за отрицателни. Но след въвеждането на индиректния метод на Кумс това вече е изключено.

Замълча и си спомни, че в тази лаборатория прибягнаха до Кумс едва след неговото назначение. Не желаеше да дразни Пирсън и се надяваше, че старият няма да обърне внимание на думите му. И без това противоречията им не бяха малко.

— Но, доктор Колман… — Устата на Алегзандър странно се изкриви, а очите му гледаха ужасено.

— Какво има? — Колман се учуди, че думите му могат да предизвикат подобна реакция.

— Ние не направихме индиректната проба на Кумс!

Въпреки загрижеността си за Алегзандър Колман се нервира. Щеше му се да избегне този въпрос в името на примирието с Пирсън. Но вече, ще не ще, трябваше да продължи:

— Как така не я направихте! Спомням си, че лично разписах искането за доставка на серума Кумс!

Алегзандър го гледаше с отчаяние:

— Но доктор Пирсън каза, че това не е необходимо. Пробата беше извършена само с физиологичен разтвор и протеин!

Изминаха няколко дълги секунди, преди Колман да проумее чутото. С крайчеца на окото си забеляза нарасналия интерес у Хари Томасели, но явно не разбираше всичко. Вниманието на Дорнбъргър също беше изострено.

Пирсън притеснено се размърда и хвърли кос поглед към Колман:

— Мислех да ви кажа, но съм забравил…

Пред Колман всичко се разкри с ужасяваща яснота. Все пак поиска да се увери още веднъж:

— Значи, не е правена никаква проба по Кумс, така ли?

Алегзандър кимна, а в същия Миг остро се намеси доктор Дорнбъргър:

— Чакайте! Но това означава, че мисис Алегзандър може би има положителен Rh-фактор!

— Разбира се, че може! — викна Колман, без да се контролира. — Пробите с физиологичен разтвор и протеин са добри за повечето случаи, но съвсем не за всички! Който иска да бъде в крак с последните достижения на хематологията, би трябвало да знае това! — Хвърли остър поглед към Пир-сън, който остана безучастен, после отново се обърна към Дорнбъргър: — Това беше причината, поради която наредих проба по метода на Кумс!

Администраторът все още се бореше с медицинските термини:

— Тази проба, за която говорите… Защо не е била извършена, след като е имало нареждане?

Колман рязко се извърна към Банистър, очите му бяха безмилостни:

— Какво стана с искането за серума Кумс, което разписах?

Лаборантът се поколеба.

— Е?

Банистър вече трепереше.

— Скъсах го — едва чуто отговори той.

Дорнбъргър не повярва на ушите си:

— Скъсали сте искане, разписано от лекар?! И не сте го уведомили?

— Кой ви нареди това? — безмилостно продължи Колман.

Очите на Банистър бяха заковани в пода. Размърда се и отговори, без да повдига глава:

— Доктор Пирсън.

Мисълта на Дорнбъргър бясно препускаше:

— Тогава по всяка вероятност детето има еритробластоза — обърна се той към Колман. — Всъщност всички симптоми говорят именно за това…

— Което означава, че незабавно трябва да му се смени кръвта, нали?

— Това трябваше да стане веднага след раждането — с горчивина отвърна Дорнбъргър. — Но може би още не е късно! — Очите му се спряха върху младия патолог, който все повече печелеше доверието му: — Искам да бъда сигурен. Детето е останало почти без сили…

— Трябва ни проба по метода на Кумс от кръвта на детето! — Реакцията на Колман беше бърза и авторитетна. Двамата с Дорнбъргър поеха нещата в свои ръце, а Пирсън стоеше все така мълчалив, сякаш замаян от бързината, с която всичко се развиваше.

— Има ли в болницата серум Кумс? — Въпросът беше отправен към Банистър, който стреснато преглътна, преди да отговори:

— Не.

Администраторът усети, че нещата опират до неговата компетентност, и напрегнато запита:

— Можем ли да вземем отнякъде?

— Няма време — поклати глава Колман. — Ще трябва да пратим кръвта в някоя добре обзаведена лаборатория.

— Университетът! — Хари Томасели грабна слушалката. Университетската болница! Бързо! — Затули с ръка мембраната: — Кой е завеждащ патологията там?

— Доктор Франц — отвърна Дорнбъргър.

След секунда Франц беше на телефона и Колман пое слушалката. Няколко напрегнати реплики, след което Колман благодари и затвори:

— Трябва ни незабавна кръвна проба от детето!

— Аз ще ви помогна, докторе. — Банистър вече беше взел таблата с необходимите инструменти.

Колман понечи да откаже, но срещна умоляващия поглед на другия и кимна:

— Много добре. Да вървим.

— Ще поискаш полицейска кола — извика след него Томасели. — Те най-бързо ще закарат пробата!

— Нека и аз отида с тях! Моля ви! — Това беше Джон Алегзандър.

— Вървете! — Слушалката вече беше на ухото на администратора: — И им кажете да донесат кръвта на входа за спешни случаи. — Ало, свържете ме с полицията… бързо!

— Добре, сър. — Алегзандър тичешком излезе.

— Тук е администраторът на болница „Три общини“ — започна Томасели. — Имаме нужда от една полицейска кола за пренасяне на спешна кръвна проба… — Послуша за момент, после продължи: — Да, ще чакаме на входа за спешни случаи. — Затвори и забързано добави: — Ще отида и аз, за да не стане някоя грешка.

Пирсън и Дорнбъргър останаха сами.

За тези няколко мига през съзнанието на стария гинеколог преминаха огромно количество объркани й разпокъсани мисли. През дългите години на медицинската си практика е имал, разбира се, немалко смъртни случаи. Неизбежни, някои дори предопределени от съдбата. Но никога не се беше предавал, винаги се беше борил докрай за живота на децата и техните майки. И при всички случаи, независимо дали е успявал, или не, той спокойно можеше да каже, че се е борил с чест, на високо професионално ниво, не е оставял нищо на случайността, неизменно е използувал целия си опит, цялото си умение. Знаеше, че не всички лекари постъпват така. Но той, доктор Чарлс Дорнбъргър, беше с чиста съвест — никога не бе губил пациент поради некомпетентност или небрежност!

До този момент.

А сега, в края на кариерата си, трябваше да понесе горчивите последици от некомпетентността на друг човек. И което беше още по-лошо — на стар приятел.

— Искам да ти кажа нещо, Джо… — тихо продума той.

Пирсън се беше навел над някаква лабораторна проба, лицето му беше бледо, а очите му блуждаеха. Чул гласа на приятеля си, той бавно вдигна глава.

— Това дете се роди преждевременно, Джо. Но иначе беше напълно нормално и можехме да му сменим кръвта непосредствено след раждането. — Дорнбъргър млъкна за момент, а когато продължи, гласът му вече не можеше да прикрие напора на чувствата: — Дълги години бяхме приятели, Джо. Понякога ти помагах, понякога те защитавах… Но този път, ако това дете умре… господ ми е свидетел, ще внеса случая в медицинския съвет и ще те унищожа!