Окончателната диагноза

8

— Не съм убеден, че изобщо е необходимо да се борим с паралича — обади се Юстас Суейн, основателят на могъщата империя от универсални магазини, милионерът-филантроп, член на директорския съвет на „Три общини“. Беше се разположил пред огромната библиотека от масивен дъб в малко остарялата си, но все още внушителна къща в средата на красив 50-акров парк в източните покрайнини на Бърлингтън.

— Не говорите сериозно — възрази му Ордън Браун и се усмихна на двете жени, които седяха до него. Едната беше собствената му съпруга Амилия, а другата — омъжената дъщеря на Суейн, Дениз Куанц.

Кент О’Донъл отпи от чашата с коняк, която му поднесе безшумно приближилият се камериер, после с удоволствие се отпусна в дълбокото кожено кресло. Имаше нещо средновековно в сцената, на която беше свидетел. Бавно огледа дискретно осветения кабинет, в който се бяха оттеглили след вечерята. Погледът му се задържа на отрупаните с книги лавици, които заемаха цялата стена зад бюрото на домакина, после се премести върху огромната камина до тях, заредена и готова да пламне всеки миг въпреки топлата юлска вечер, оттам върху тежката дъбова мебел. После очите му се спряха върху собственика. Юстас Суейн седеше царствено отпуснат върху тесен стол с висока облегалка, а гостите бяха насядали в полукръг около него, подобно на придворни около могъщ властелин.

— Говоря сериозно. — Суейн остави чашата на поставката до себе си и се наведе напред. — Естествено, и аз като много други ще посегна към чековата си книжка, ако ми покажат едно нещастно, подпиращо се на патерици дете. Но сега говоря по принцип. Защото нашето цивилизовано общество прави всичко възможно да изнежи човешкия род. Готов съм да споря с всеки, който мисли другояче.

Доводът беше добре познат. С вежлив тон О’Донъл се намеси в настъпилата за миг тишина:

— Значи, според вас трябва да прекратим изследователската си дейност, да замразим медицинските познания и опит и да спрем борбата си срещу болестите?

— Не бихте могли да го направите, дори и да искате.

— Тогава защо говорите така? — засмя се О’Донъл.

— Защо ли? — Суейн леко удари с юмрук по облегалката на стола си. — Защото всеки има право да изкаже неодобрението си от някои неща, въпреки че не може да се пребори с тях.

— Разбирам. — О’Донъл не беше сигурен, че иска да продължи подхванатата тема. Едва ли един спор би допринесъл за сближаването му със стария богаташ, което беше главната цел на тазвечершното им посещение. Амилия Браун, която той добре познаваше от честите си гостувания в дома на председателя, срещна погледа му и се усмихна. Тя живо се интересуваше от разнообразната дейност на съпруга си и беше в течение на всичко, свързано с болницата.

Омъжената дъщеря на Суейн, Дениз Куанц, седеше изправена и внимателно слушаше.

По време на вечерята О’Донъл на няколко пъти неволно беше поглеждал към мисис Куанц. Трудно му беше да открие някаква прилика между нея и грубия нервен човек, заел почетното място. На седемдесет и осем години Юстас Суейн все още притежаваше много от твърдостта, с която беше побеждавал съперниците си в жестоката борба за място под слънцето. Грубите и двусмислени закачки, които от време на време подхвърляше на гостите си, имаха една-единствена цел — да предизвикат спор, състезание! Старото момче все още си пада по битките, помисли си хирургът. Па макар и да са само словесни. Пресилената разпаленост, с която Суейн изказваше мнението си за медицината, потвърждаваше това. Наблюдавайки го прикрито, О’Донъл постави и първите си диагнози; подагра и може би ревматизъм.

Дениз Куанц беше пълна противоположност на баща си. Любезна и сърдечна, тя имаше странния навик да подхваща някоя от фразите на баща си и да я допълва с една-две думи. Вероятно го правеше, за да смекчи грубостта му. Красива е, помисли си О’Донъл. Притежаваше онази толкова рядко срещаща се зряла хубост, която понякога озарява жените, наближаващи четиридесетте. Разбра, че често посещава стария си баща — съпругата на Суейн беше починала отдавна и той живееше сам. От разговора стана ясно, че Дениз прекарва по-голямата част от времето си в Ню Йорк, където са и децата й. За съпруг не се спомена нито дума — вероятно беше разведена или живееше отделно от мъжа си. О’Донъл се улови, че я сравнява с Люси Грейнджър. Разделя ги един цял свят, помисли си той. Люси — лекар с опит, наясно със сложния свят на болницата, способна да говори с хора като него от позицията на добър специалист; и Дениз Куанц — заможна светска дама, несъмнено добре позната в обществото и все пак способна да превърне всеки дом в място на топлина и уют — той безпогрешно долавяше това. Запита се кой ли от двата типа жени е по-подходящ за мъж като него — тази, която е близо до професията, или пък тази, която няма нищо общо с нея и е отдадена единствено на домашните грижи.

Мислите му бяха прекъснати от самата Дениз. Тя се наведе напред и каза:

— Разбира се, вие няма да се предадете толкова лесно, доктор О’Донъл. Не оставяйте баща ми да си мисли, че е прав.

— Няма какво да си мисля — изръмжа старият. — Положението е абсолютно ясно. Природата по естествен път е контролирала прираста на населението в продължение на хиляди години. Когато раждаемостта е била прекалено висока, ограничавали са я епидемиите.

— Това невинаги е било дело на природните сили — вметна Ордън Браун. — Забравяте стотиците и хиляди войни, които е водило човечеството.

— Имаш известно право — великодушно махна с ръка Суейн. — Но все пак елиминирането на слабите няма нищо общо с политиката.

— Слабите или несретниците? — запита О’Донъл, решил все пак да приеме предизвикателството на стария.

— Като казвам слабите, имам предвид точно тях — остро отвърна старият богаташ. Играта явно му допадаше. — При чума, холера и други епидемии измират именно слабите. А силните оцеляват! И останалите болести правят същото — поддържат едно определено ниво — нивото на природата. И затова силните осигуряват продължението на човешкия род! Те дават живот на всяко следващо поколение.

— Наистина ли мислиш, че човечеството се е изродило чак толкова, Юстас? — Въпросът беше зададен от Амилия Браун и О’Донъл успя да види усмивката й. „Знае, че Суейн харесва всичко това“ — помисли той.

— Вървим към деградация — отвърна й старият човек. — Поне Западът върви натам. Спасяваме инвалидите, хилавите и болните. Обременяваме обществото с допълнителния товар на непроизводителни, негодни да създадат каквото и да било индивиди, превръщаме собствения им живот в низ от непрекъснати страдания! Можете ли да ми кажете за какво служат различните там санаториуми и домове за неизлечимо болни? Това, което твърдя, е абсолютна истина — днес медицината запазва хора, на които милостиво трябва да се позволи да умрат. Но не — ние им помагаме да живеят, позволяваме им да се размножават, прехвърляме тяхната безполезност върху децата им и върху децата на децата им!

— Връзката между болест и наследственост далеч не е доказана — припомни му О’Донъл.

— Силата не означава само едно здраво тяло — възрази Суейн — Тя е и дух, ум… Не наследяват ли децата умствените и духовните качества на родителите си? Заедно с всичките им слабости и несъвършенства?

— Невинаги — Разговорът вече се водеше изключително между О’Донъл и стария богаташ. Останалите внимателно слушаха.

— Но в повечето случаи, нали?

— Има известни факти, които подкрепят вашата теза-призна с усмивка лекарят.

— И затова страната ни е пълна с психиатрични болници — продължи старият — Болници, чиито пациенти непрекъснато се увеличават.

— Но това може да се дължи на факта, че обръщаме все по-голямо внимание на психическото здраве!

— А може да се дължи и на това, че отглеждаме слабите. Слабите! — Последната си дума той почти изкрещя, след което се разкашля.

„Я по-полека — каза си О’Донъл, прибавяйки още една към първоначалните си диагнози, — вероятно наличие на хипертония.“

— Не се опитвайте да ме щадите, младежо с медицински познания! — безпогрешно отгатна мислите му Юстас Суейн. Отпи глътка коняк и ожесточено добави: — Мога да оборя всичките ви аргументи без всякакво усилие!

О’Донъл реши да продължи, но в по-умерен тон:

— Мисля, че има нещо, което пропускате, мистър Суейн. Казахте, че болестите са регулаторите на природата. Но повечето от тях не са ни дадени от нея. Те са резултат на човешкото развитие, на човешката среда, която им е създала благоприятни условия за развитие. Липса на хигиена, немотия, отровен въздух — това не са творения на Природата. Те идват от човека.

— Те са част от еволюцията, а еволюцията е част от природата! Като цялост всичко спомага, за да се поддържа равновесието.

„Не се дава лесно старият разбойник“ — с възхищение си помисли О’Донъл. Но веднага откри слабото място на доводите му:

— Тогава и медицината трябва да бъде част от процеса по поддържане на равновесието.

— Как ще докажете това? — запита Суейн.

— Много просто — медицината е част от еволюцията! — Въпреки добрите си намерения О’Донъл усети как се разгорещява. — Всяка извършена от ръката на човека промяна в околната среда поставя нови проблеми пред медицината. И ние никога не можем да ги разрешим изцяло, винаги сме крачка назад. Колкото и бързо да се справяме с даден проблем, зад ъгъла вече ни чака друг — непознат и сложен.

— Но това са проблеми на медицината, а не на природата! — Очите на Суейн ядно заблестяха. — Ако бяха оставили природата на мира, тези проблеми щяха да са решени още преди да възникнат! Чрез естествения подбор — както е било в продължение на десетки хиляди години!

— Грешите и ще ви кажа защо! — О’Донъл вече не се грижеше за впечатлението, което ще остави у събеседника си. Усещаше само, че трябва да говори, да изясни мисълта си. Колкото заради другите, толкова и заради самия себе си.

— За медицината винаги е съществувал и ще съществува само един проблем — проблемът за оцеляването на човешкия индивид! — За момент замълча, после тихо добави: — А оцеляването е най-старият закон на природата!

— Браво! — импулсивно плесна с ръце Амилия Браун.

Но О’Донъл не беше свършил:

— Ето защо се борим с паралича, мистър Суейн. И с холерата, и с чумата, и с коремния тиф, и със сифилиса. Ето защо продължаваме да търсим средства срещу рака, туберкулозата и всички останали болести. Ето защо издигаме санаториуми и домове за неизлечимо болни. И се борим за живота на всеки. Вършим това в името на една-единствена цел — оцеляването. Това именно е целта на медицината. Друга поне аз не познавам!

Очакваше незабавна реакция от страна на Суейн, но старият мълчеше. Така изминаха няколко минути, после домакинът погледна дъщеря си:

— Дениз, налей малко коняк на доктор О’Донъл.

Тя взе кристалната гарафа и се наведе към поднесената от О’Донъл чаша. Дрехите й леко прошумоляха, облъхна го мекото ухание на непознат парфюм. За момент изпита абсурдното и хлапашко желание да погали меката тъмна коса, надвесена на сантиметри от лицето му.

Дениз се отдръпна и тръгна към баща си.

— Ако наистина мислиш това, което твърдиш… — тя допълни чашата му — какво тогава търсиш в управата на болницата?

Старият се захили:

— Стоя там за успокоение на Ордън и някои други. Ако напусна, ще си помислят, че може да променя и завещанието си. — Той погледна към Браун и закачливо добави: — А така са спокойни — пресмятат годинките и знаят, че няма да чакат кой знае колко дълго!

— Не си справедлив към приятелите си, Юстас — отвърна Ордън Браун с някаква смесица от дяволитост и сериозност.

— А ти си лъжец! — Старият отново възвърна доброто си настроение. — Ти ме попита нещо, Дениз… Ще ти отговоря. Членувам в болничната управа, защото съм практичен човек преди всичко. Не мога да променя света, макар и да виждам кое му е лошото. И тогава? Какво друго остава на човек като мен, освен да се превърне във възпираща сила? О, много добре зная какво си мислите в момента — че съм просто един стар инат и невъзможна контра.

— Някой да ти е казвал нещо подобно? — бързо попита Ордън Браун.

— Не е нужно да ми го казват — изгледа го презрително Суейн. — Но аз мисля, че всяка дейност има нужда от известна спирачка. И аз съм именно това — спирачка, стабилизираща сила. А когато си отида, ти и приятелите ти може би ще откриете, че такава сила ви е била необходима.

— Говориш несериозни неща, Юстас. В случая си несправедлив не само към приятелите си, а и към собствените си подбуди. — Очевидно Ордън Браун също беше решил да приеме хвърлената ръкавица: — Ти си направил за Бърлингтън повече от всеки друг!

Старият се облегна назад:

— Знае ли някой от вас какви са истинските подбуди за постъпките ми? — Погледна към председателя и подхвърли: — А от мен очаквате едно внушително дарение за новото болнично крило, нали?

— Откровено казано — да — отвърна Браун. — Очакваме щедрата ти помощ, както винаги досега…

Настъпи тишина, после Юстас Суейн тихо каза:

— Предполагам, че четвърт милион е една приемлива сума.

О’Донъл чу как Браун почти изхълца. Такова дарение би било нещо изумително — много повече от това, на което се бяха надявали и в най-смелите си предположения.

— Не мога да се преструвам, Юстас — отвърна Ордън Браун. — Просто съм стъписан!

— Не е нужно… — старият човек отново млъкна и се загледа в чашата си, чийто кристал меко отразяваше светлината. — Още не съм решил окончателно този въпрос, ще научите отговора ми след седмица-две. — Обърна се рязко към О’Донъл и запита:

— Играете ли шах?

— Не — поклати глава лекарят. — За последен път съм играл като студент…

— Ние с доктор Пирсън често играем. — Очите на Суейн не се отделяха от лицето на О’Донъл: — Вие, разбира се, познавате доктор Пирсън…

— Да, много добре.

— Аз го познавам от много години — продължи Суейн. — От болницата и извън нея… — Произнасяше думите бавно и отчетливо. Не бяха ли те някакво предупреждение? Все още беше трудно да се каже.

— По мое мнение доктор Пирсън е един от най-квалифицираните лекари в болницата — продължи Суейн. — Надявам се, че още дълги години ще оглавява своето отделение. Уважавам способностите му и приемам безрезервно всичките му преценки!

Ето каква била работата, помисли си О’Донъл. Получи си го открито и без всякакви увъртания. Един непробиваем ултиматум, отправен едновременно към председателя на болничната управа и към шефа на медицинския съвет: „Искате ли моите 250 хиляди, няма да закачате Джо Пирсън!“

Амилия и О’Донъл седнаха в открития „Линкълн“ и Ордън Браун подкара към града. Известно време пътуваха мълчаливо, после Амилия проговори:

— Мислите ли, че наистина ще даде четвърт милион?

— Това е напълно във възможностите му — отвърна Браун. — Стига да е достатъчно предразположен…

— Ясно ти е за какво ни предупреди, нали? — запита О’Донъл.

— Да. — Браун не показа желание да обсъжда този факт и О’Донъл му беше благодарен за това. Проблемът засягаше само него.

След няколко минути пристигнаха пред хотела, в който Кент О’Донъл държеше малък апартамент. Сбогуваха се и О’Донъл се канеше да си тръгва, когато Амилия неочаквано се обади:

— Между другото, Кент, Дениз живее разделена с мъжа си, но не е разведена. Мисля, че там има някакъв проблем, макар че никога не сме говорили. Има две деца, които учат в колеж. Тридесет и девет годишна.

— Защо му обясняваш всичко това? — учуди се Ордън Браун.

— Защото иска да го знае — усмихна се Амилия и докосна ръката на съпруга си. — Никога няма да можеш да се поставиш на мястото на една жена, скъпи. Дори и да те оперират!

Как ли е усетила, запита се О’Донъл, загледан в светлините на отдалечаващата се кола. Може би е дочула част от думите, които той и Дениз си размениха на сбогуване. На неговото учтиво пожелание да се видят отново тя беше отвърнала:

— Живея в Ню Йорк заедно с децата си. Защо не ми се обадите, когато дойдете там?

Дали пък да не приеме поканата? И без това през следващия месец в Ню Йорк щеше да се състои някакъв конгрес на хирурзите…

После си спомни, че доскоро нямаше намерение да присъствува на този конгрес. Помисли за Люси и се почувствува странно нелоялен към нея. Стана му неприятно.

— Добър вечер, доктор О’Донъл. — Познатият глас го спря на крачка от остъклената врата. Огледа се и срещна усмивката на един or практикантите в болницата, Седънс. До него стоеше красива брюнетка със смътно познато лице. „Някоя от сестрите“ — помисли си той, докато усмихнато им кимаше.

Изглеждаше разтревожен — каза Вивиан.

— Едва ли — отвърна Майк, който продължаваше да се усмихва. — Когато човек постигне това, което е постигнал О’Донъл, повечето от неприятностите са вече зад гърба му.

Театърът беше свършил и двамата бавно се прибираха към „Три общини“. Представлението беше добро — един пищен и шумен мюзикъл, който повдигна настроението им. Смяха се много, държаха се за ръце, а на няколко пъти Майк непринудено обгръщаше раменете й, без тя да прави видими опити да се освободи.

По време на вечерята преди театъра те разговаряха за себе си. Вивиан го разпита за бъдещите му професионални планове, а той на свой ред я запита защо е решила да стане медицинска сестра.

— Не зная дали ще мога да ти го обясня, Майк — беше отговорила тя. — Зная само, че винаги съм го искала. — После му каза, че първоначално родителите й били против, но впоследствие отстъпили пред нейната упоритост. — Предполагам, че исках да се реализирам по някакъв начин и професията на медицинската сестра ми се стори най-подходяща за това.

— Още ли си на това мнение? — запита я Седънс.

— Да. Е, от време на време човек се уморява, нещата, които вижда в една болница, му идват до гуша… В такива моменти си мисля за дома, питам се струва ли си да понасям толкова неприятности, когато на света има и далеч по-лесни професии… Мисля, че всеки изпада в такива настроения. Но аз съм решителна личност, Майк — усмихна се тя. — Ще стана сестра, и толкоз!

„Вярвам ти“ — помисли си той. От нея наистина се излъчваше някаква вътрешна сила, без съмнение зад приятната външност се криеше твърд характер. Отново изпита странен, почти болезнен интерес към това момиче. И отново чу предупреждението на вътрешния си глас: „Без увлечения! Помни, че всичко, което изпитваш, е чиста биология.“

Наближаваше полунощ, но Вивиан беше предупредила, че ще закъснее. Някои от старите сестри, които бяха преминали собственото си обучение при спартански режим, бяха на мнение, че днешните ученички имат твърде много свобода. На практика обаче малко от тях злоупотребяваха с нея.

— Хайде да минем през парка — предложи Майк и докосна ръката й.

— Стар номер, чувала съм го много пъти — засмя се Вивиан, но покорно го последва към широките железни врати. Тревата беше мека, а отстрани смътно се очертаваха стройните силуети на няколко тополи.

— Имам си солиден запас от стари номера! — заяви Майк. — Искаш ли да ти покажа още някой?

— Например? — леко потрепера гласът й.

— Ами например този! — Майк се спря, обърна я към себе си и впи устни в нейните.

Вивиан почувствува как сърцето й лудо заби, но умът й остана достатъчно хладен, за да може да направи светкавична преценка на положението. Дали веднага да прекрати всичко това, или мъничко да го удължи? Ясно съзнаваше, че ако сега не предприеме нещо, после може да бъде късно.

Вивиан не криеше от себе си факта, че харесва Майк Седънс и тази симпатия лесно можеше да се превърне в нещо повече. Външният му вид беше привлекателен, а и двамата бяха млади. Почувствува как желанието запълзя по тялото й, а устните й отвръщат на целувката. Майк я притисна още по-плътно към себе си и през тънката си лятна рокля тя усети силните му бедра. Прекрасно знаеше, че още малко и няма да може да се спре. Но предупрежденията на разума идваха отдалеч, сякаш през някаква пелена. „Още секунда, само още една секунда“ — помисли си тя.

После изведнъж й се стори, че е свободна, че се е откъснала от всичко, което я заобикаля. Затвори очи и потъна в топлината и нежността — толкова редки гости през последните месеци на самота. Откакто дойде в „Три общини“, тя непрекъснато трябваше да се самоконтролира. А това беше трудно, много трудно нещо, когато си млад, неопитен и мъничко уплашен. Напрежението, което се трупаше в нея, имаше твърде малко отдушници. Защото сестрата, дори и по време на обучението си, се сблъсква с прекалено много страдание, вижда прекалено много от тъжната страна на човешкото съществуване. Нима е престъпление, че иска да продължи мъничко един от редките моменти на радост и щастие? За миг отново се превърна в малкото момиченце, намерило спокойствие и закрила в майчината прегръдка.

Майк поотслаби прегръдката си и се взря в лицето й:

— Колко си хубава!

Тя импулсивно зарови лице в рамото му, а той повдигна брадичката й и устните им отново се сляха. Ръката му бавно се плъзна надолу и се спря върху гърдите й. Усети как всяка фибра на тялото й затрептя от лудо и неподдаващо се на контрол желание. Искаше да обича и да бъде обичана!

Сега ръката му беше на яката на роклята й. Тя се отваряше отпред и той се мъчеше да разкопчее най-горното копче. Останала без дъх, тя едва успя да прошепне:

— Не, Майк… Моля те, недей!

Но не успя да убеди дори себе си. Ръката му вече нежно опипваше младата гръд, тя потръпна от задоволство и се предаде. Вече не можеше, а и не искаше да се спре…

— Скъпа Вивиан! — шепнеше той с пресекващ от възбуда глас.

За миг женското й чувство за самосъхранение взе връх и тя уплашено промълви:

— Не тук, Майк. Ще ни видят!

— Да отидем под дърветата — прошепна той и я прегърна през рамо. Тя отново потрепера, желанието й се смеси с болезнено любопитство. Не искаше да мисли за последствията — Майк е лекар и сигурно знае да бъде внимателен!

Стигнаха до малка полянка, заобиколена от дървета и храсталак. Майк се спря и тя разпалено отвърна на целувките му. „Ето къде било писано да се случи — Отбеляза тя с помътено съзнание. — Истинското и неповторимото.“ Вивиан не беше девствена — за пръв път беше спала с мъж още в гимназията, след това в колежа опита още веднъж. Но и двата пъти не й донесоха очаквания трепет — всичко беше набързо и по детински нескопосано. Сега знаеше, че всичко ще бъде както трябва. Просто го усещаше.

— Побързай, Майк, моля те, побързай! — усети как възбудата й преминава в него.

— Ей там, мила! — каза той и двамата се насочиха към края на полянката.

Изведнъж тя усети зашеметяваща болка. Беше толкова остра и ненадейна, че в първия момент не можа да разбере откъде точно идва… В следващия момент болката се локализира и тя разбра — беше лявото й коляно. Спря се и неволно извика.

— Какво става? Вивиан, какво ти става? — Тя видя озадаченото му лице и с помътено съзнание си помисли, че той сигурно ще го вземе за номер. Момичетата често прибягват до подобни сценки, за да се измъкнат.

Болката беше изгубила малко от първоначалната си острота, но все още се връщаше на горещи вълни.

— Нещо стана с коляното ми, Майк! Няма ли някоя пейка наблизо… — Тя отново се сгърби от болка.

— Вивиан! — В гласа му се промъкна раздразнение. — Не е нужно да правиш театър! Кажи, че искаш да се прибереш, и веднага ще те изпратя!

— Моля те, повярвай ми, Майк! — Тя взе ръката му. — Коляното ме боли ужасно! Трябва да седна.

— Ела! — В гласа му все още се чувствуваше недоверието, но той я подхвана и я поведе обратно между дърветата. След няколко крачки откриха дървена пейка и Вивиан се отпусна върху нея.

Почина си няколко мига, после проговори:

— Съжалявам, Майк. Не беше нарочно.

— Наистина ли?

Тя хвана ръката му:

— Нима не усети, че исках… не по-малко от теб? Но това… — Новият пристъп на болка отново я преви.

— Извинявай, Вивиан. Помислих си, че…

— Зная какво си си помислил. Но не е така. Честно!

— Добре. Кажи ми сега какво ти е! — Той отново беше лекарят Седънс. Страстта и възбудата се бяха уталожили.

— Коляното ми… страшна болка… изведнъж…

— Дай да видя — клекна пред нея той. — Кое от двете?

Тя повдигна роклята и му посочи лявото си коляно. Той леко го опипа, напълно забравил, че пред него е момичето, което допреди миг искаше да люби. Чувствата на младия мъж отстъпиха място на аналитичния ум на специалиста. Методично, както го бяха учили, започна да прехвърля всички възможности. Тънкият найлон на чорапите му пречеше.

— Свали чорапите си, Вивиан.

Тя го направи и пръстите му отново заопипваха коляното.

„От него ще излезе добър лекар — помисли си момичето. — Хората ще го търсят, а той ще им помага. Какво ли биха представлявали двамата с него, свързани за цял живот? Опитът й на медицинска сестра сигурно щеше да му бъде от полза.“ Прекъсна този ход на мислите си и скришом се усмихна. „Глупости! Та те почти не се познаваха!“

Болката отново се върна и тя изохка.

— Това случвало ли се е друг път? — запита той.

Тя отново почувствува абсурдността на положението и се засмя.

— Но какво става, Вивиан? — Майк изглеждаше напълно объркан.

— Мислех си… какво щяхме да правим преди пет минути… а сега — лекарят приема в кабинета си!

— Слушай, дете! — отвърна сериозно той. — Имала ли си и друг път подобни болки, или не?

— Само веднъж — каза тя. — Но не бяха така силни.

— Кога?

— Преди около месец.

— Ходи ли да те види лекар? — Гласът му звучеше вече напълно професионално.

— Не. А трябвало ли е?

— Може би — предпазливо отвърна той, после добави: — Утре обаче ще отидеш. Според мен най-добре при доктор Грейнджър.

— Майк, има ли нещо сериозно?

— Сигурно не — увери я той. — Но напипах една малка бучка, която не би трябвало да е там. Люси Грейнджър ще те прегледа. Утре сутринта ще поговоря с нея. А сега трябва да вървим.

Нищо не беше останало от предишното им настроение. И двамата знаеха, че няма никакъв смисъл да се опитват да го върнат.

Майк й помогна да се изправи. Прегърна я през кръста и отново усети, че иска да я закриля и да й помага.

— Можеш ли да ходиш?

— Да — кимна тя. — Болката стихна.

— Ще отидем до вратата на парка — каза той. — Оттам лесно ще вземем такси. — Видя тъжното й лице и закачливо добави: — Все пак онзи пациент се оказа най-обикновена стипца — не е предвидил никакви средства за такси!