Окото на Ева

Нито един от монтьорите не се сети за зелен гащеризон. Не бяха виждали нито фенер, нито бележка със записани име и телефонен номер. Жабката беше претърсена и изпразнена. В нея намериха обичайните неща: документите на колата, книжка с инструкции, карта на града, пакет цигари, малко опаковка от шоколад; две празни запалки за еднократно ползване. И в противоречие с мнението на съпругата му за отсъстващ интерес към жените — пакет „Блек Джек“. Всичко беше внимателно описано.

Сейер се обади в пивоварната. Помоли да го свържат с отдел „Личен състав“. Отговори учтив мъж с леко загатнато северно наречие.

— Айнарсон? Да, разбира се, спомням си го. Ужасна история. Имал е и семейство, както научих. В интерес на истината той беше един от нашите много точни служители. Почти не е отсъствал за седем години, както виждам. Този факт говори много. Но нека видим за септември и октомври миналата година — Сейер чу, че мъжът рови из документите.

— Ще отнеме време. Тук сме сто и петдесет души. Да ви се обадя по-късно?

— Предпочитам да почакам.

— Добре тогава.

Гласът беше заместен от кръчмарска песен — „Докато мъжът ми беше за бира“. Всъщност беше мило, помисли си Сейер. Във всеки случай по-добре от обикновена музика. Вариантът на песента беше датски, с акордеон. Колко весело!

— Да, точно така.

Мъжът се изкашля.

— Там ли сте? Регистрирал се е много късно през един ден от октомври. На втори октомври. Дошъл е в девет и половина. Сигурно се е успал. Момчетата, които работят тук, седят често в кръчмата.

Сейер забарабани с пръсти.

— Ами, благодаря ви! Сега се сещам и за друго. Госпожа Айнарсон е останала сама с шестгодишния си син, а все още не е получила никакво обезщетение от вас. Вярно ли е?

— Ами, май да.

— И защо? Айнарсон има застрахователен договор при вас, нали?

— Да, да, разбира се, но не знаехме какво е станало. А правилата са много ясни. Случва се някой да избяга. В днешно време хората правят какво ли не.

Сейер отвърна сухо:

— Тогава навярно щеше да заколи кокошка или нещо подобно с цел да остави следи в колата. А предполагам, че сте получили подробна информация.

— Да, вярно е. Обещавам ви да разгледам случая приоритетно. Вече разполагаме с необходимото.

Почувства се притиснат. Северният говор се усещаше все по-отчетливо.

— Разчитам! — лаконично заключи Сейер.

Поклати замислено глава. Макар и странно, имаше вероятност да е случайност. Айнарсон се беше успал точно в този ден — един ден след убийството на Мая Дурбан.

За да стигне до „Кралско оръжие“, трябваше да мине по моста. Караше бавно и се възхищаваше на скулптурите от двете страни, разположени на няколко метра една от друга. Представляваха жени в процес на работа — жени със съдове за вода на главата, със сукалче на ръце или танцуващи жени. Фантастично представление високо над мръсната река. Зави надясно край стария хотел и бавно навлезе в еднопосочната улица.

Паркира и заключи. В притъмненото заведение въздухът беше тежък. Стените, мебелировката и целият инвентар бяха пропити с тютюнев дим и пот — бяха се настанили дълбоко в дървото и придаваха на кръчмата онази атмосфера, заради която гостите идваха. Оръжието на краля наистина висеше по ламперията на стените: стара сабя, револвери и пушки, дори много хубав стар лък. Спря до бара, очите му все още привикваха към тъмнината. В края на заведението видя двойна въртяща се врата. В същия момент оттам се появи набит мъж в бяла готварска риза и пепитени панталони.

— Вие ли сте управителят?

На Сейер му хареса старомодният готварски костюм. Като цяло обичаше традициите.

— Да, аз съм. Не купувам обаче на вратата.

— Полиция — осведоми го той.

— Това е нещо друго. Само да затворя фризера.

Изчезна отново вътре. Сейер се огледа. В кръчмата имаше дванадесет маси, разположени в полукръг, и всяка побираше по шест души. В момента нямаше никой, пепелниците бяха празни, а в свещниците нямаше свещи.

Готвачът и същевременно управител се върна през въртящата се врата и кимна предразполагащо. Беше свалил готварската шапка. Косата му — пригладена с брилянтин или гел, или друго фиксиращо средство — блестеше в черно като череп на торен бръмбар. Само ураган би могъл да повдигне кичур коса и да го захвърли в супата. „Много практично!“ — помисли си Сейер.

— Всяка вечер ли сте тук?

Мъжът приседна на един от високите столове пред бара.

— Да, господине, всяка вечер. С изключение на понеделник, когато е затворено.

— Много неудобно работно време, предполагам. Всяка нощ стоите до два часа, а?

— Ако човек има съпруга, деца, куче, кола, лодка и вила в планината — да, наистина е неудобно. Аз обаче нямам нищо подобно. — Усмихна се широко. — За мене е идеално. При това ми харесва. Всички тези момчета, които идват… Нали разбирате, като едно голямо семейство сме!

Направи кръг с ръце, като прегърна въздуха и подскочи леко, за да се настани по-добре на стола.

— Хубаво е!

Ниският мъж в карирани панталони предизвика усмивката на Сейер. Беше четиридесет и няколко годишен, бялата риза беше ослепително чиста, както и ноктите му.

— Познавате ли компанията от пивоварната, която идва тук?

— Идва? Вече почти се разпадна. Не знам защо. Примус изчезна, може би заради това.

— Примус?

— Егил Айнарсон. Примус, моторът на компанията. Обединяваше всички по някакъв начин. Със сигурност идвате заради това.

— Наистина ли така го наричаха?

Мъжът се усмихна, взе няколко фъстъка от една купичка и я бутна към Сейер. Приличаха му на малки тлъсти ларви и затова не си взе.

— А те бяха много, нали?

— Десет-дванадесет души… Ядрото се състоеше от четирима-петима мъже; идваха почти всеки ден. Не ми е ясно какво се случи, освен че Примус беше намушкан. Но защо другите не се появяват, не разбирам. Тъжни истории. Тези момчета ми носеха голям доход. Беше ми много приятно с тях. Свестни хора.

— Разкажете ми какво правеха, когато идваха. За какво разговаряха?

Приглади косата си назад — напълно излишен жест.

— Играеха много на дартс.

Посочи голямо табло с мишена във вътрешността на заведението.

— Организираха си състезания. Говореха, смееха се, спореха… Пиеха, майтапеха се и се смееха. С две думи, бяха нормални момчета. Сякаш тук се отпускаха, защото бяха без жените си. Това е място за мъже.

— А за какво говореха?

— За коли, жени и футбол. За работата, ако се беше случило нещо особено. И за жени, казах ли го вече?

— А имаше ли случаи да се скарат?

— Ами да, но не сериозно. В смисъл, винаги се разделяха като приятели.

— Познавахте ли ги по имена?

— Ами, да, ако смятате Примус, Педик и Графен за имена. Не знаех истинските им имена. Освен на Арвесен, най-младия. Нико Арвесен.

— А кой беше Графен?

— График. Правеше плакати и рекламни материали за пивоварната, много хубави между другото. Не знам как се казва.

— Мислите ли, че някой от тях е забил нож на Айнарсон?

— О, не, Боже мой! Някой друг е бил. Те бяха приятели.

— А познаваха ли Мая Дурбан?

— Всички я познаваха. Вие не я ли познавахте?

Направи се, че не чува въпроса.

— Вечерта, когато е убита Дурбан, тук е избухнала кавга, нали?

— Да, така е. Спомням си го само заради сирените. Обикновено няма никакви проблеми, въпреки че никой не се разхожда съвсем спокойно.

— Кога започна кавгата, преди или след като видяхте нашите патрулни коли?

— Опа, ще трябва да помисля малко.

Докато дъвчеше фъстъци, си облиза устните.

— Преди, мисля.

— Знаете ли причината?

— Пиянство, естествено. Педик пи страшно много. Трябваше да се обадя, колкото и да ми е неприятно да го правя. Обикновено си залагам името, че ще оправя нещата, но тогава не успях. Той съвсем излезе от релси. Не съм доктор, но приличаше на делириум.

— Той шумен ли е по принцип?

— Да, избухлив е. Но не е единственият. Някои са много гръмогласни. Примус определено беше по-тих, понякога мърмореше, но това причиняваше само леки трусове, като тези в Сан Франциско, нали знаете. Такива, от които чашите на бара леко подрънкват. Рядко се стигаше до нещо по-сериозно. Често идваше с колата и пиеше кока-кола или севън ъп. Винаги пишеше резултата, когато имаха състезания.

— А нашите хора тогава го прибраха, този Педик?

— Да, но по-късно научих, че са го пуснали.

— Благодарение на Айнарсон. Застъпил се е за него.

— Господи, възможно ли е такова нещо?

— Е, и ние сме хора. С нас може да се говори. Социалните контакти са незаменими, нали знаете? А ние имаме твърде малко такива. Не хванахте ли някои реплики в кавгата?

— О, да, нямаше как да не чуя! „Гадни жени“ или нещо подобно.

— Ставало е дума за жена?

— Със сигурност не. Високо съдържание на алкохол в кръвта и най-близките хора вече са на прицел. Бракът му определено не беше от най-страстните. Те всъщност заради това идваха тук.

Взе клечка за зъби от чашката на бара и започна да чисти и без това чистите си нокти.

— Дали има връзка между двете убийства?

— Не знам. На мен ми се ще да ви задам същия въпрос сега, когато седя тук, гледам през прозореца и почти виждам блока, в който е живяла.

— Разбирам какво имате предвид. Прекрасна жена. Изглеждаше невероятно.

— Често ли идваше тук?

— Не, беше твърде изискана, за да идва често. Много рядко съм я виждал да идва, изпиваше един коняк за нула време и изчезваше. Според мен нямаше много свободно време. Активно момиче. Страшно упорита.

— Постоянните клиенти обсъждаха ли случилото се?

— Убийството падна насред заведението като кравешко лайно и те го премятаха седмици наред. Хората навсякъде са еднакви.

Сейер слезе от високия стол.

— Вече не идват ли?

— А, напротив, идват, но вече няма никаква система. Не идват заедно. Поръчват само по две големи и се прибират. Извинете, не ви предложих питие — изведнъж се сети той.

— Нека си запазя правото за друг път. Може да се отбия някой път за половин литър. Бива ли ви да готвите?

— Елате някоя вечер и опитайте шницел „Кордон Бльо“.

Сейер излезе от заведението и спря рязко, защото светлината го блъсна в очите. Готвачът вървеше след него.

— След убийството на Дурбан тук висяха ченгета. Едно английско денди със завит мустак.

— Карлсен — усмихна се Сейер. — Той е от Хоксунд.

— Абе, хубаво, това го приемам.

— Направи ли ви впечатление през онази вечер дали някой от тях изчезна и се върна по-късно?

— Трябваше да ме попитате — ухили се той. — Но за това не мога да се сетя сега. Те непрекъснато излизаха и влизаха, а освен това мина половин година. Често си тръгваха около седем и се връщаха по-късно, за да си допият. Случваше се и Айнарсон да отива да си купи „Егебертс“, аз не продавам. Ама тази вечер, хич не си спомням. Дано ме разбирате.

— Благодаря ви за разговора! Беше ми приятно.

На път за вкъщи спря на спирка „Фина“. Влезе в магазина и си избра вестник от статива. На щанда стоеше русо, хубаво момиче с къдрава коса. Кръглите й загорели бузи приличаха на току-що изпечени хлебчета. Не изпита друго, освен бащински чувства — беше едва около седемнадесетгодишна.

— Този хубав костюм, с който си облечена — посочи той, — имам същия вкъщи, в гаража.

— Така ли? — тя се усмихна въпросително.

— Да знаеш дали ги има в детски размери?

— Боже, откъде да знам!?

— Няма ли кого да попиташ?

— Да, има…, но ще трябва да се обадя.

Той кимна и отвори вестника, докато тя набираше номера. Харесваше му миризмата в магазина на „Фина“: смесица между петрол и шоколад, тютюн и бензин.

— Най-малкият е за десетгодишно дете. Струват двеста двадесет и пет крони.

— Ще поръчате ли един за мен? Най-малкия. Сигурно пак ще е голям, но той ще порасне все пак.

Постави картата си на бара, благодари й, плати вестника и излезе. Когато се прибра, извади от хладилника кутия с готова кисела каша „Тине“ — беше много вкусна. Не умееше да готви добре, винаги Елиза го беше правила. Вече не го интересуваше. Преди глада се появяваше като гъделичкащо всмукване в стомаха му, особено когато си представяше какво е сложила в тенджерите Елиза. Сега гладът се обаждаше, сякаш лаеше куче, и той му подхвърляше някоя „кучешка радост“. Но пък много го биваше да мие чинии. През целия съвместен живот, продължил повече от двадесет години, само той миеше чиниите. Настани се до кухненската маса и бавно започна да яде кашата. Мислите му запрепускаха и се спряха на Ева Магнус. Търсеше претекст да я извика отново на разпит, но така и не откри. Дъщеря й вероятно е връстница на Ян Хенри. Бащата ги беше изоставил и едва ли е срещал Мари Дурбан някога. И все пак не е забранено да поговори с него, защото жена му сигурно е споменавала приятелката си. Сейер знаеше, че всеки втори уикенд момиченцето прекарва при баща си, значи вероятно той живееше в района. Опита се да си спомни името, но не успя. Но пък има начин да го намери. Ей така, за всеки случай, човек никога не знае. Ново име в списъка. Разполагаше с достатъчно време.

Нахрани се, остави чинията под чешмата и тръгна към телефона. Обади се в клуба, за да си запише час за скачане в събота, в случай че не духа твърде, както спомена, защото не понасяше вятър. После отвори указателя на Магнус и прокара пръст по колоната с имена. Както и предполагаше, разпозна името, щом го видя: Юстайн Магнус. Инженер. Адрес: „Лиле Фруденлунд“. Отиде пак до кухнята, наля си голяма чаша кафе и се върна на стола в хола. Колберг дойде веднага и положи глава на краката му. Отвори вестника и насред едно разпалено изявление за Европейския съюз заспа.

Ема си беше отново вкъщи и затова Ева си позволи да си отдъхне. През цялото време мислеше за едно и също нещо, а присъствието на детето с всички ангажименти и прищевки щеше да й се отрази добре. Сега оставаше само да чака. Хвана дъщеря си за ръка — меката пълна ръчичка — и я настани в колата. Не й спомена нищо за розовата ученическа чанта, която я чакаше при дядо й. Щеше да е изненада. Не искаше да му отнеме удоволствието да чуе щастливите викове — и без това не бяха много в живота му. Ема се настани отзад и сама си закопча колана. Кафявото й костюмче с панталон много й отиваше. Ева й направи и прическа. Баща й не живееше далече, едва ли имаше половин час път с кола, но само след пет минути Ема започна да мрънка. Ева се ядоса. С опънати до крайност нерви се дразнеше от дребни неща.

— Ще ми купиш ли сладолед?

— Едва сме седнали в колата. Нека поне веднъж да отидем при дядо, без да спираме и да купуваме нещо.

— Само един крем сладолед.

„Много си дебела“, помисли си Ева. „Не бива да ядеш толкова често.“

Никога не натякваше на Ема, че е дебела. Знаеше, че малката не го съзнава и ако някой ден й го каже, пълнотата й ще се превърне в истински проблем. Ема щеше да я забележи сама.

— Нека първо да излезем от града — предложи кратко тя. — А и дядо чака. Сигурно е приготвил вечеря. Не бива да си разваляме апетита.

— Как може да се развали апетит? — не разбираше Ема. Това състояние й беше непознато — тя постоянно имаше апетит. Ева не отговори. Мислеше за училището: ето, ще започне съвсем скоро и тогава дъщеря й ще мине през училищния лекар. Дано да има и други деца със същия проблем. В клас от двадесет и шест ученика е напълно възможно. Странно, че мислеше за бъдещето, защото самата тя едва ли ще участва в него. Навярно Юстайн ще оправи щръкналата коса, ще хване пухкавата ръчичка и ще я заведе до училище.

Колите се движеха в неспирен поток. Внимаваше да не превишава разрешената скорост. С маниакална осторожност следеше да не привлича внимание и никой да няма повод да я спре. Отдалечавайки се от центъра, минаха край бензиностанция „Есо“.

— Мамо, виж, там е удобно да спреш, за да си купим сладолед!

— Не, Ема, бъди послушна!

Гласът й прозвуча остър. Ева видя лицето й в огледалото — кръгли бузи и широка брадичка, наследена от баща й. Гледаше сериозно и не подозираше за бъдещето, за това, през което щеше да мине, ако…

— Оттук виждам асфалта — обади се внезапно Ема. Наведена напред, гледаше право в пода на колата.

— Знам. От ръждата е. Ще си купим нова кола, но още не мога…

— Ама нали сме добре с парите? Сега сме добре с парите, нали, мамо?

Погледна в огледалото. Зад тях нямаше коли.

— Да — отвърна тя кратко.

През останалата част от пътя мълчаха.

През деня баща й беше излизал и бе оставил вратата отключена. Видя старата „Аскона“ отдалече. Звъннаха веднъж и направо влязоха. Той имаше проблеми с краката и се движеше много бавно. Ева го прегърна и го притисна силно, както обикновено. Миришеше на цигари „Плейър“ и на тоалетна вода за след бръснене. Ема чакаше реда си.

— Моите момичета! — възкликна радостен и добави: — Не е хубаво да си толкова слаба, Ева! В тези дрехи приличаш на черна дъска.

— Благодаря за комплимента, но и ти не си точно закръглен. Ясно е на кого съм се метнала.

— Е, да. Добре, че някои са достатъчно разумни да се наслаждават на живота — отбеляза той и прегърна със слабата си ръка Ема през кръста. — Отиди в работната ми стая. Там има подарък за теб.

Тя се отскубна и хукна веднага. След малко радостният й вик огласи цялата къща.

— Розова! — извика тя и се върна тромаво.

„Наистина стои ужасно на червената й коса“, помисли си Ева. Кафява щеше да е по-добър избор. Опита се да потисне мрачните мисли, които се прокрадваха и взимаха превес над всичко.

Баща й беше поръчал пиле от магазина и Ева му помогна да сложат масата.

— Защо не останете да спите? — попита той умолително. — Така ще пийнем малко червено вино, както едно време. Скоро ще забравя как да се държа пред хора. Само вие идвате при мен.

— Юстайн никога ли не идва?

— Идва, идва, но рядко. Не мога да кажа нищо лошо. Обажда се, пише картички. Много обичам Юстайн, като цяло беше страхотен зет. И майка ти все това повтаряше.

Ема пиеше джинджифилова газирана напитка и съсредоточено ядеше пилето. Дядо й имаше нужда от помощ да сервира храната. Когато беше сам, ядеше най-вече супа, но това не го спомена. Ева почисти месото, отстрани костите и наля вино — вино „Канепа“, единственото, което можеше да пие заради стомаха си, но затова пък пиеше в големи количества. Междувременно Ева сложи в чинията на Ема още храна. Знаеше, че не бива да го прави, но докато пред детето имаше ядене, вероятността да се сети за трупа в реката беше малка.

— Спиш ли с някого в момента, момичето ми? — неочаквано я попита той.

Ева ококори очи:

— Не, Боже, няма с кого.

— Няма, но ще се появи.

— Може да се живее и без това — зае отбранителна позиция тя.

— Не ги разправяй на мен, аз съм вдовец от четиринадесет години.

— И какво — от четиринадесет години не си го правил? Познавам те.

— Знаеш, че не е истина — измърмори той и отпи от виното.

— А пък аз не мога да забърша някой на улицата — отбеляза тя и заби зъби в препечената пилешка кълка.

— Можеш, разбира се. Само трябва да го поканиш на вечеря. Повечето биха се съгласили, сигурен съм. Ти си хубаво момиче, Ева. Малко си слабичка, но хубава. Приличаш на майка си.

— Не, приличам на тебе.

— Продаваш ли картини? Много ли работиш?

— Не. И да.

— Кажи, ако имаш нужда от пари.

— Не, нямам. По-точно вече свикнахме да се справяме с малко.

— Преди не можехме да ходим в „Макдоналдс“ — уточни Ема високо. — Сега можем!

Ева усети как се изчервява. Стана й неприятно, защото баща й не само я познаваше, но беше и проницателен.

— Имаш ли тайни от мен?

— Почти на четиридесет съм. Разбира се, че имам тайни.

— Е, тогава ще си мълча, но Господ да ти е на помощ, ако имаш нужда от нещо и не ми казваш. Ще се разсърдя много, да знаеш!

— Знам — усмихна се тя.

Довършиха вечерята, без да говорят. После тя изпразни бутилката в чашата на баща си и прибра масата. Работеше бавно. Мислеше си, че навярно за последен път шета в къщата на баща си. Отсега нататък винаги щеше да мисли така.

— Почини си малко на дивана. Ще направя кафе.

— Имам ликьор — обади се той с пресипнал глас.

— Добре, ще го намеря. Отиди и си легни. Ще измия чиниите и ще почета на Ема. По-късно може да изпием още една бутилка вино.

Той се опита да се изправи — струваше му голямо усилие и тя го хвана под ръка. На Ема й хрумна да му попее, за да заспи по-бързо. Той се усмихна — щяло да бъде удоволствие за него. Ева отиде в кухнята, пъхна няколко банкноти в буркана, оставен в шкафа, и напълни мивката с вода. След малко гласът на Ема ехтеше из цялата къща. Тя пееше: „Трябва да се разделим, Юханес“. Ева се надвеси над мивката, а сълзите от смях потекоха от очите й и се сляха с плача.

Вечерта тя го зави с одеяло и постави няколко възглавници около него. Изгасиха по-силните лампи и останаха да стоят в полумрак. Ема спеше в другата стая, през отворената врата чуваха лекото й хъркане.

— Липсва ли ти мама? — погали тя ръката му.

— Всеки час от денонощието.

— Мисля, че сега тя е тук.

— Естествено, че е. По един или по друг начин. Не знам точно по какъв, не разбирам от тези неща.

Той се протегна през масата, за да си вземе цигара. Тя му я запали.

— Защо не беше щастлива, според теб?

— Не знам. Вярваш ли в Бог? — продължи тя.

— Не ставай смешна!

Умълчаха се за дълго. Той постоянно отпиваше от червеното вино и тя знаеше, че той ще заспи на дивана и ще се събуди с болки в гърба. Винаги ставаше така.

— Когато порасна, ще се омъжа за теб — обеща тя уморена. Затвори очи със съзнанието, че и тя ще заспи, както седи на дивана, с глава на облегалката. Нямаше сили да се съпротивлява. Докато седеше в хола на татко, се чувстваше в безопасност. Както когато беше малка и той можеше да я защити. Сега вече не можеше, но чувството си оставаше все така хубаво.

Сейер се събуди със схванат врат. Често се случваше да заспи на стола след вечеря, а краката му бяха вир-вода. Кучето ги беше олигавило. Влезе в банята. Съблече се бавно, без да поглежда в огледалото, и се мушна под душа. Лицето му се изкривяваше в гримаса при всеки досег на тялото му с плочките. Бяха от винил — пожълтели с времето — и имитираха мрамор. Не можеше да си представи нещо по-грозно за стените в банята. Елиза хленчи с години да ги смени. И тя ги смяташе за ужасни. Добре, добре, ще ги сменим на пролет, Елиза. И така годините минаха. А когато тя се разболя и легна на легло, отслабнала и без коса като старица, го обзе отчаяно желание да се заеме с проклетата баня. Но тя поклати глава — искаше той да седи до нея. „После ще имаш достатъчно време за банята, Конрад“ — каза му тя отпаднала.

Налегна го огромна мъка и се наложи да стисне силно очи, за да не надделее тъгата изцяло. Нямаше време за това, поне не сега. Облече се, отиде в хола и се обади на единствената им дъщеря Ингрид. Говориха дълго и накрая той пожела лека нощ на Матеус. След разговора се почувства по-добре. Преди да излезе, се спря пред снимката на Елиза над канапето. Усмихваше му се с лъчезарната си усмивка и безупречни зъби. Тогава все още беше безгрижна. Открай време харесваше тази снимка, но напоследък започна да го дразни — искаше му се изражението й да е друго, някак си по-сериозно, за да се доближава до неговото настроение. И това на Ингрид, когато седнеше пред пианото. Можеха да я сменят с друга. Мислеше си за това, когато излезе и пусна Колберг на задната седалка. Тръгна към „Фруденлунд“. Не му беше съвсем ясно за какво ще говори, когато пристигне, но както обикновено разчиташе на изключителните си импровизаторски умения. Хората се чувстваха длъжни да запълват паузите в разговора, защото смятаха, че е неудобно да настъпи мълчание. Винаги целеше да се стигне до трескав разговор, та събеседникът му да изпусне полезна за него информация. А Юстайн Магнус не очакваше неговото посещение, значи нямаше да се посъветва предварително с бившата си съпруга. Най-много да откаже да говори, но рядко някой се сещаше да постъпи така. При тази мисъл той се усмихна.

Магнус бе оставил на Ева старата вила в Енгелстад, а той се беше премести в апартамент във „Фруденлунд“. Имаше и по-грозни блокове, например този, в който той живее. Тези тук, шестетажни, се намираха в зелен район и образуваха полукръг като плочки за домино в обратен вариант: бели с черни точки. Ако най-крайната се катурне, ще събори и останалите. Обитаваха ги добри стопани. Многобройните лехи и храсти около блока и пред входа скоро щяха да цъфнат. Отвън беше чисто, асфалтът пред вратите — старателно пометен. Стилна украса — красиви пана или сухи цветя — висеше на всяка входна врата.

Отвори неговата приятелка. Любопитно я огледа. Искаше да си създаде представа каква жена е изместила Ева Магнус. Беше добре оформена и женствена, нищо не й липсваше. За момент Сейер не знаеше къде да прикове погледа си. Ева Мари с мрачната си слаба сериозност определено нямаше шансове пред този къдрав ангел.

— Сейер — представи се той любезно. — От полицията.

Веднага го пусна да влезе. Понеже се усмихваше възможно най-широко, тя не попита за какво става дума. Обикновено хората се интересуваха, когато си надяваше сериозната маска. Въпреки това изражението й беше въпросително.

— Идвам само да поговоря с Магнус — обясни той.

— А, да! Той е вътре.

Последва го вътре. От канапето се изправи червенокос великан. На масата пред него върху „Арбайдербладет“ лежеше праисторически дървен гущер и туба лепило. На гущера му беше паднал единият крак.

Здрависаха се. Великанът не си знаеше силата и изглежда не смяташе за необходимо да я пести по отношение на Сейер. Полицаят, от друга страна, не положи такова усилие и ръката му бе здраво притисната.

— Заповядайте, седнете. Имаме ли нещо за пиене, Софи?

— Не, не, това е неформално посещение, породено просто от любопитство.

Настани се на стола и продължи:

— Идвам, защото сте били женен за Ева Магнус и със сигурност си спомняте убийството на Мари Дурбан.

Магнус кимна:

— Да, разбира се, спомням си го. Ужасна история. Още ли не сте открили нищо? Беше толкова отдавна. Не съм чел какво пише във вестниците, а Ева никога не проговори повече за това. Аз пък си мислех, че става дума за нещо друго. Почти съм забравил убийството на Дурбан, но ако искате, питайте. Каквото знам, ще ви го кажа.

Разпери ръце. Симпатяга, топъл и приветлив.

— Имате ли някакви предположения за причината?

— Ох… да оставим този въпрос за по-късно.

— Добре.

Почерпиха го чаша безалкохолно и той благодари.

— Познавахте ли Мари Дурбан?

— Не, въобще не. Но съм чувал за нея. Пътищата на Ева и Мая са се разделили още когато са били момичета. Но все пак до края бяха много близки приятелки. Нали знаете как е при момичетата, сякаш е на живот и смърт. За убийството на Мая тя научи от вестника, съвсем случайно. Не се бяха виждали от шестдесет и девета. Или дали не беше седемдесета?

— Не точно, а като изключим деня на убийството?

— Не, не, беше един ден по-рано.

— Тогава са се срещнали в града. А на следващия ден Ева е посетила Дурбан в апартамента й.

Той вдигна поглед.

— Не знаехте ли?

— Не — отвърна той бавно. — Тя, тя… разбирам. Ами, вероятно не е трябвало да научавам — предположи Магнус.

Сейер се учуди.

— Да ви е познато името Егил Айнарсон? — Отпиваше от чашата съвсем спокойно, защото все пак се намираше в къща на невинността, а това беше голямо облекчение.

— Не, не мисля. Освен ако не е онзи мъж, който лежеше в реката преди няколко седмици.

— Да, точно той.

— Аха. Е, тогава ми е познато. Научих цялата история.

Извади от джоба на ризата си лула в махагонов цвят и затърси кибрита по масата. Софи с пищните форми кръжеше наоколо. Държеше пакетче фъстъци в едната ръка, а с другата бъркаше в шкафа, за да извади купичка. Сейер не понасяше фъстъци.

— Не знам кой може да го е направил. Във вестника имаше снимка — загаси клечката кибрит, дръпна силно няколко пъти и изпусна дима. — Въпреки че живеем в малък град, представа нямам кой би го направил. Нито пък Ева.

— Ева?

— Тя го е видяла отблизо, така да се каже. Макар точно тогава да е бил неузнаваем… Мислех си, че това е причината да дойдете. Защото тя е намерила трупа, тя и Ема. Било е страшно неприятно, но разговаряхме. С дъщеря ми — добави той. — Тя е тук всеки втори уикенд. Дано най-накрая е забравила случилото се. Но човек не може да бъде сигурен, що се отнася до децата. Понякога премълчават нещо само заради нас, възрастните.

Най-сетне попадна на свестен тип. Сейер се загледа в шумящото безалкохолно и за първи път потърси думи.

— Вашата бивша съпруга… е намерила трупа на Айнарсон?

— Да. Предполагах, че знаете. Тя ви се е обадила и ви е уведомила. Не е ли това причината да сте тук? — учуди се той.

— Не — отговори Сейер. — Обади ни се възрастна жена. Казва се Маркестад, мисля. Ерна Маркестад.

— Така ли? Значи в суматохата са ви се обадили няколко души. Но Ева и Ема са го открили първи. Обадили се на полицията от телефонна кабина. Ема ми разказа цялата история. Разхождали се по алеите край реката. Често ходят там, защото Ема страшно обича.

— Ема ви го разказа, а не Ева?

— Ами, да. Не го спомена веднага. По-късно разговаряхме за това.

— Не ви ли се вижда странно? Аз, всъщност, не знам доколко общувате, но…

— Да, общо взето е странно — съгласи се Магнус тихо. — Че не ми каза тя. С нея говорим много. А Ема ми разказа в колата, когато идвахме насам. Разхождали се покрай реката и го видели да се носи близо до брега, горкият. Хукнали и се обадили от телефонна кабина. После хапнали в „Макдоналдс“. Между другото, Ема смята мястото за рая на земята — усмихна се той широко.

— Не са ли изчакали нашите хора да дойдат?

— Не, със сигурност не. Но…

За момент настъпи мълчание и за първи път Юстайн Магнус изглеждаше замислен.

— Определено не е честно от моя страна да издавам Ева. Да обсъждам какво казва и какво не казва. Сигурно си има причини. Вероятно сте получили няколко обаждания, но сте регистрирали само едно. Възможно ли е?

Сейер кимна. Вече успя да си нахвърли някои предположения и сега си беше възвърнал обичайното изражение.

— Да. Трупът му е бил насред града. Със сигурност са го видели и други. Понякога в участъка е много напрегнато, особено с наближаването на уикенда. На моменти не сме напълно концентрирани, трябва да призная.

Лъжеше с лекота, докато се чудеше дали е било просто небрежност, или не.

От благоприличие остана да разговоря с Магнус още малко. Отпиваше малки глътки от безалкохолното, но не докосна фъстъците.

— Значи сега имате две неразкрити убийства?

Изстиска капка лепило, за да залепи коленната става от тънък фурнир.

— Да. Понякога по чиста случайност никой нито вижда, нито чува нещо. Или не смятат, че е важно. Или са толкова настървени за публична изява, че ни заливат с какви ли не съмнителни показания, или от голям страх да не се изложат решават да премълчат. Надеждната група по средата е твърде малобройна, за съжаление.

— Това е апатозавър — неочаквано се усмихна Магнус и вдигна гущера. — Дълъг е дванадесет метра. Две хиляди зъба и мозък с големината на портокал. Можел е и да плува. Не завиждам на този, който го е срещнал в гората.

Сейер се усмихна.

— И като заговорихме, тези чудовища от миналото са завзели обществото ни до такава степен, че не бих се учудил, ако някое от тях изневиделица отхапе комина на къщата.

— Разбирам за какво говорите. Имам внук на четири години.

Магнус завърши разговора с думите:

— Смятам, че Ева е помогнала с каквото може. Те все пак бяха близки приятелки. Можеха да минат през трупове една за друга.

Сигурно, помисли си Сейер. Сигурно точно за това става дума.

Настани се отново в колата и за няколко минути огромното щастие на Колберг от повторната среща отмина; кучето се радваше така, сякаш стопанинът му се връщаше от Южния полюс. Междувременно Сейер си представяше как Магнус се втурва да се обади на бившата си съпруга. Точно това не биваше да става. Трябваше да се появи неочаквано. Въпреки всичко няма да й остави много време за подготовка. Ще му отнеме петнадесет минути да стигне от „Фруденлунд“ до „Енгелстад“. Дали не е по-добре първо да говори с дежурния и да провери обаждала ли се е? Може ли по някаква причина обаждането да не е било отбелязано? Не допускаше такъв пропуск за възможен. Всички полицаи с нормални умения знаеха, че нерядко самият виновник звъни и затова винаги питаха за име и адрес. Ако не получеха такава информация, разговорът се отбелязваше в книгата с дежурства като анонимен, с дата, час и пол. Караше с умерена скорост и нито за миг не се поддаде на изкушението да натисне педала. Може пък за късмет да я хване по средата на разговора й с Юстайн Магнус, докато тя се мъчи да измисли основателно извинение. Умът му не го побираше как някой ще открие труп в реката, ще свие рамене и ще отиде да хапне в „Макдоналдс“?

Съвсем на шега набра по мобилния телефон номера на къщата, която току-що беше напуснал. Линията даваше заето.

Завивайки по улицата, видя тъмната къща и празния двор. Колата я нямаше. Спря за малко и преглътна разочарованието си. Да видим сега. Завесите са на мястото си, значи не се е преместила, утеши се той. Запали отново колата и тръгна бавно, погледна си часовника и реши да отиде за малко до гробището. Обичаше да ходи там често и да наблюдава как снегът намалява. Започваше да прави планове какво ще засади напролет. Защо не иглики, ще стоят добре до виолетовия минзухар, който ще се покаже всеки момент, само да стане малко, съвсем малко по-топло.

Църквата, голяма, внушителна и керемиденочервена, се извисяваше надменно над града. Никога не му беше харесвала особено, намираше я за твърде натруфена, но нямаше къде другаде да я погребат. Надписът върху надгробната плоча от червен тулит съдържаше единствено името й — Елиза. С много големи букви. Той не искаше да има дати и години. Така би се превърнала в една от многото, а тя не беше. Разрови леко с пръст земята и видя първите жълто-зелени пъпки. Много се зарадва, че тя има компания. Остана загледан в тях известно време. Това е най-самотното място на света — гроб само с една плоча.

— Какво е усещането да лежиш тук, Колберг? Как мислиш? Дали е студено?

Кучето го загледа с черните си очи и наостри уши.

— Вече има гробища и за кучета. Преди се смеех, но вече съм на друго мнение. Сега имам само теб.

Погали кучето по голямата глава и въздъхна тежко.

Тръгна към колата. По пътя мина покрай гроба на Дурбан, който беше напълно запустял, с изключение на една туфа изсъхнал кафяв пирен. Трябваше да се махне оттам. Бързо се наведе, събра изсъхналите треви и заби нокти в земята пред плочата — показа се тъмна влажна пръст. Хвърли пирена в контейнера за смет до чешмата. После се качи в автомобила и съвсем импулсивно потегли към участъка.

Дежурен беше Скаре. Седеше и четеше евтин роман с кървава корица.

— През нощта срещу втори октомври — започна Сейер директно, — е избухнала кавга в „Кралско оръжие“ и почти сме прибрали един в изтрезвителното.

— Почти?

— Да, в последния момент му се е разминало. Искам да знам името му!

— Ако е било записано, имаш го!

— Отървал го е приятел. По-точно Егил Айнарсон. Това сигурно е записано в рапорта. Прякорът му е Педик. Провери!

— Спомням си го.

Скаре веднага затрака по клавиатурата, за да търси, а Сейер чакаше. Вечерта най-сетне бе дошла, уискито му го очакваше. Тъмнината падна върху прозорците, сякаш Съдебната палата беше клетка за папагали, покрита с одеяло. Всичко утихна. Скаре пишеше ли, пишеше. По монитора очите му проследяваха кражби с взлом, семейни скандали и откраднати колелета. Служеше си с десет пръста.

— На курс ли си ходил? — попита Сейер.

— Арон — отговори той. — Петер Фредрик Арон. Улица „Толбю“ № 4.

Сейер си записа името мислено, изтегли с върха на обувката си най-долното чекмедже на шкафа и постави крак отгоре.

— Разбира се. Свързахме се с него, след като Айнарсон беше обявен за изчезнал. Петер Фредрик. Ти говори с него, нали?

— Да, точно така. Говорих с няколко от тях. Един се казваше Арвесен. Така мисля.

— Спомняш ли си нещо за Арон?

— Естествено. Спомням си, че не го харесах. Беше много нервен. Спомням си, че се учудих, защото е имал голяма кавга с Айнарсон, за която научих по-късно от Арвесен. Говореше много ласкаво за Айнарсон: и на муха не би навредил и ако нещо му се било случило, то се дължало на огромно недоразумение.

— Направи ли рутинна проверка на досиетата?

— Да. Арвесен има глоби за превишена скорост, Айнарсон е разорен, а Арон има присъда за пиянство.

— Доста добра ти е паметта, Скаре.

— Така е.

— Какво четеш?

— Криминале — повдигна вежди. — Не ми казвай, че не четеш криминални романи, Конрад.

— Боже мой, не! Или по-точно вече не чета. Преди се случваше. Когато бях по-млад.

— Този е наистина добър — Скаре размаха книгата във въздуха. — Много различен, не мога да се откъсна от него.

— Съмнявам се.

— Трябва да го прочетеш. Ще ти го дам, когато го свърша.

— Не, благодаря. Не ме интересува. Вкъщи съм натрупал камара хубави криминалета. Ще ти дам някои, щом обичаш такива книги.

— Да не са много стари?

— Горе-долу колкото теб — усмихна се Сейер и ритна леко чекмеджето. То се затвори с трясък.

И така, съботата донесе ясно и тихо време. С навлизането в зоната на летище „Ярлсберг“ Сейер веднага прикова поглед във ветропоказателя, наподобяващ огромен използван презерватив, който се удря свободно в стълба, на чийто връх бе разположен един от боговете. Паркира, заключи и извади парашута от багажника. Носеше си костюма в найлонов плик. „Изключителен ден, сигурно ще скоча два пъти“, помисли си той. Недалеч забеляза доста от младежите в пълна готовност на платнището за подготовка. Имаха лилави, червени и тюркоазени костюми, тесни като трика за каране на зимни кънки, а парашутите приличаха на напълнени малки раници.

— Тези неща в епруветки ли ги купувате? — попита той и огледа младите слаби тела, по които всеки мускул или липса на такъв се очертаваше ясно под тънката материя.

— Абсолютно — отговори младеж със светъл перчем. — С палатката не може да се набере скорост. — Имаше предвид работния гащеризон.

— Но пък ти сигурно набираш достатъчно добра скорост на работа.

— Може да се каже. Този намалява скоростта до известна степен.

Пусна костюма и парашута на земята и се загледа нагоре в небето, заслонил очи с ръка срещу слънцето.

— А с какво ще летим?

— С „Чесната“. Петима наведнъж, възрастните скачат първи. Хоугер и Бьорнеберг ще скочат по-късно. Ако искаш, включи се в една малка трио формация. Като гледам, ти си в същата категория килограми. Иначе ще забравиш всички трикове.

— Ще си помисля — отвърна Сейер сухо. — И на земята мога да държа хора за ръчичка. Едно от нещата, които харесвам там — обърна глава нагоре — е самотата. А тя е огромна, когато си горе. Ще разбереш какво имам предвид, когато пораснеш.

Сейер беше запален по колективното скачане почти колкото и по синхронното плуване. Купи си кока-кола от автомата и седна за момент в края на платнището. Внимаваше да не изцапа, докато пиеше бавно и наблюдаваше парашутистите, които вече се спускаха. Първо пристигна ято ученици. Приличаха на ранени врани, падащи на хълма по най-причудливи начини. Първият посрещна с брада разораната земя, вторият се удари в крилото на агресивен малък самолет, който бръмчеше по тревата. Деляха площадката за приземяване с клуба по пилотиране и затова имаше голям конфликт, граничещ на моменти с война. Сега се чуха псувни и проклятия. Нито един не се приземи правилно. Сейер си мислеше колко е лесно да скочиш от кухненския стол. Така се упражняваха, скачаха десет-петнадесет пъти от кухненския стол, претъркулваха се и се изправяха пъргаво на крака. В действителност беше по-различно. Самият той си счупи глезена първия път. Елиза се усмихна, когато го видя да влиза в апартамента на един крак. В усмивката й нямаше нищо злобно, тя просто го беше предупреждавала. Така или иначе му се размина твърде леко. За неговите две хиляди и седемнадесет скока не му се наложи нито веднъж да използва резервния парашут, а това само по себе си вдъхваше успокоение. Всички други го бяха правили и рано или късно щеше да дойде и неговият ред. „Може да е днес“, мислеше си той. Тази мисъл винаги му минаваше през главата, докато стоеше на платнището и се подготвяше за поредния скок. Никога не биваше да забравя, че някога ще дръпне ръчката, ще погледне нагоре към синьото небе и ще открие, че над него няма парашут. Досега не бе имал причина да смени синьо-зеления парашут, който притежаваше от петнадесет години.

Стана и остави бутилката в колата. Огледа неподвижния пейзаж, скучен и равен от това място на хълма. От височина три хиляди метра се превръщаше в красива картина в пастелни цветове. Слънцето блестеше силно в кристалночистия въздух и се отразяваше в прозорците на автомобилите. Навлече си гащеризона, пристегна парашута и тръгна спокойно към бяло-червения самолет, който бавно се спускаше. Две момчета и едно момиче, около шестнадесетгодишни, пропълзяха първи вътре. Настани се до вратата, другите седяха плътно един до друг като сардини, с колена под брадичката и ръце, кръстосани пред краката. Стегна връзките на ботушите и си нахлузи каската на главата, кимна към петия записал се участник и седна с лице към него. Пилотът се обърна, вдигна палец във въздуха и запали. Когато самолетът тръгваше, не се чуваше силен шум, а само леко просвирване. В този момент винаги се опитваше да си изпразни главата от всякакви мисли и усещаше как колелата се прибират. Проследяваше показалеца на алтиметъра6, за да види дали всичко е наред. Приближаваха две хиляди метра. Видя блестящия в синьо фиорд, колите на шосето — от тази височина изглеждаше, че се движат бавно, макар сигурно да хвърчаха с деветдесет-сто километра. Някой се изкашля леко, тримата млади участници изрепетираха комбинацията, като се хванаха за ръце. Приличаха на деца в цветни костюмчета за игра. Чу, че неговият ред наближава, и стегна добре каишката на каската, още веднъж провери връзките на ботушите и показалеца на алтиметъра, който постоянно се покачваше. Усмихна се при вида на лепенките върху вратата на самолета — бели облачета с различни текстове в тях: Синьо небе завинаги. Връщайте се, страхливци! Поздравете мама. Вече бяха във въздуха и той отново кимна към седналия срещу него Трондсен, че той ще скача първи. Обърна се към вътрешността на самолета, с гръб към вратата, и се загледа в младите лица — наистина изглеждаха като лица на малки деца. Някога и той имаше такава гладка кожа, но беше отдавна, преди повече от тридесет години. Докато си мислеше това, видя как Трондсен отвори вратата, чу бученето, вятърът го притискаше навътре в малкия самолет и той се приготви за скок. „Не е сигурно, че парашутът ти ще се отвори, Конрад“, каза си Сейер. Винаги си го повтаряше, преди да скочи, за да не го забрави. Вдигна палец и погледна за последен път към младите лица. Не се усмихна, нито пък те. Преметна се назад и полетя.

На следващия ден взе отново Колберг със себе си, качи се в колата и подкара към болницата. Майка му лежеше там четвърта година. Паркира на мястото за посетители, смъмри набързо кучето и тръгна към главния вход. Винаги му се налагаше да събере малко смелост и енергия, преди да влезе. Сега усети, че не са му останали, но не беше идвал от четиринадесет дни. Изправи гръб и кимна към пазача, нарамил подвижна стълба. Мъжът имаше отпусната полюляваща се походка и широко лице с доволна усмивка. На човек, който си обича работата, не му липсва нищо и навярно се чуди защо другите вдигат толкова шум. Невероятно. Сейер си даде сметка колко малко хора имат подобно изражение и изведнъж видя мрачното си лице, отразено в стъклената врата пред него. „Не съм кой знае колко щастлив, но пък и никога не съм бил особено притеснен“, помисли си той. Качи се по стълбите до втория етаж, поздрави двама служители и се насочи към нейната врата. Беше настанена в самостоятелна стая. Почука силно три пъти и влезе. Изчака малко шумовете да стигнат до нея, защото винаги отнемаше време. Тя обърна глава към него. Усмихна й се и пристъпи към леглото, придърпа стола и хвана тънката й ръка.

— Здравей, мамо. — Очите й блестяха силно, цветът им беше избледнял. — Аз съм. Идвам да те видя.

Стисна ръката й, но тя не му отвърна със същото.

— Бях наблизо — излъга той. Не изпитваше угризения; все трябваше да каже нещо, а невинаги му беше лесно.

— Надявам се, имаш всичко, от което се нуждаеш.

Огледа се, сякаш за да провери.

— Дано понякога сестра или санитарка да идва да поседи при теб. Казват ми, че го правят. Дано да е истина.

Тя мълчеше. Гледаше го със светлите си очи, сякаш очакваше още нещо.

— Нищо не нося. Разбрах, че цветята не ти влияят добре. В такъв случай нямам голям избор. Затова нося само себе си. Колберг е в колата.

Погледът й се отмести към прозореца.

— Навън е облачно. Приятно светло е и не много студено. Дано да можеш да лежиш на верандата, когато дойде лятото. Едно време все бързаше да излезеш навън. Точно като мен.

Хвана и другата й ръка. Дланите й се изгубиха в шепите му.

— Ноктите ти са много дълги — установи той. — Време е да се изрежат.

Пипна ги с върха на пръстите си. Бяха дебели и пожълтели.

— Отнема само няколко минути. И аз бих го направил, но се страхувам, че съм непохватен. Няма ли тук хора, които се грижат за това?

Отново го погледна с полуотворена уста. Бяха й свалили зъбната протеза, твърдяха, че само й пречи. Заради това изглеждаше още по-стара. Но пък я намери сресана и изкъпана, чаршафите и стаята бяха чисти. Той въздъхна тихо. Загледа се в нея, за да потърси и най-малък знак, че го е разпознала, но не откри такъв. Тя отмести поглед за пореден път. Той се изправи и тръгна към вратата; тя продължаваше да гледа през прозореца, сякаш току-що го бе забравила.

В коридора срещна една сестра. Тя се усмихна приветливо на високия мъж и той й отвърна с лека усмивка.

— Ноктите й са много дълги — каза той тихо. — Бихте ли се погрижили?

И си тръгна, борейки се с тежкото чувство, обземащо го неизменно след посещение при майка му. Обикновено продължаваше няколко часа, после изчезваше.

По-късно подкара колата към „Енгелстад“, но предварително проведе няколко телефонни разговора. В главата му се оформи въпрос, а отговорите, които получи, му дадоха нова тема за размисъл. Дори и най-малките движения на хората създават кръгове във водата, затова понякога откриват и най-дребното камъче на съвсем различно място, на съвсем различен бряг — там, където никой не е предполагал.

Ева Магнус отвори, облечена в широка риза, цялата изцапана с бяла и черна маслена боя. Държеше парче дърво, покрито с шкурка. По лицето й прочете, че го очаква и вече е решила какво да му каже. Това силно го ядоса.

— Здравейте, госпожо Магнус. Отдавна не сме се виждали.

Тя поклати глава без капка изненада.

— Тогава ставаше дума за Мари Дурбан, а сега — за Айнарсон. Странно, нали?

Коментарът му я накара да поеме дълбоко въздух.

— Имам един мъничък въпрос.

Говореше учтиво, но не стеснително. Никога не проявяваше скромност. Излъчваше властност, което правеше хората неспокойни, ако той го желаеше, както сега.

— Да, вече разбрах — тя отстъпи навътре в коридора. Отметна дългата си коса назад и затвори вратата след него. — Юстайн ми се обади. Аз обаче няма с какво повече да помогна. Видях този нещастник в реката и ви се обадих. Около пет часа следобед. Ема беше с мен. Не си спомням с кого говорих. Но проблемът не е мой, ако не сте отбелязали разговора. Изпълних задължението си, така да се каже. Нямам какво друго да добавя — изпя си тя подготвения отговор.

Имала е време да го изрепетира няколко пъти — помисли си той.

— Моля ви да ми помогнете поне с описание на гласа, за да повдигна обвинение за немарливост. Такива неща не бива да се случват. Всички входящи разговори подлежат на регистрация. Длъжни сме да се борим срещу това, ако ме разбирате.

Тя стоеше с гръб към холната врата. Той видя черно-белите картини — още първия път му направиха впечатление. Не виждаше лицето й, но тя беше заела отбранителна позиция. Знаеше, че той блъфира, но не можеше да го му го каже.

— О, Боже, гласът звучеше съвсем обичайно. Изобщо не съм се замисляла.

— Източно наречие?

— Ами, и да, и не. Не си спомням наречието, не обръщам внимание на това. А и изпаднах в голям стрес, бях с Ема… А гледката не беше много приятна.

Влезе в хола, без да се обръща към него. Той я последва.

— Стар или млад?

— Не знам.

— Всъщност през въпросния следобед е дежурила една от нашите служителки — излъга той.

Ева замръзна по средата на стаята.

— Така ли? Сигурно е отишла до тоалетна… — бързо отговори тя. — Разговарях с мъж, поне в това съм убедена.

— С южно наречие?

— Не знам, за Бога! Беше мъж, друго не си спомням. Обадих се, повече няма какво да ви кажа.

— А той какво каза?

— Какво каза? Ами, нищо кой знае какво, пита ме откъде се обаждам?

— И после?

— Нищо…, нищо.

— Но ви помоли да изчакате на мястото?

— Не. Само обясних къде се намирам.

— Моля?

— Да. Казах, че е близо до Народния дом. При статуята на дървосекача.

— И после си тръгнахте?

— Да, отидохме в заведение, защото Ема беше гладна.

— Скъпа госпожо Магнус — подхвана той бавно, — да не би да искате да ви повярвам, че сте се обадили, съобщили сте за намерен труп и не са ви помолили да изчакате на място?

— Боже мой, не мога да отговарям за грешките на вашите служители! Може да е бил млад или неопитен, но вината не е моя.

— Значи, смятате, че звучеше като млад мъж?

— Не, не знам, не обръщам внимание на такива неща.

— Художниците винаги обръщат внимание на такива неща — възрази той. — Те са наблюдателни, забелязват всичко, всеки детайл. Не е ли вярно?

Тя не отговори. Стисна устни в тънка линия.

— Ще ви споделя нещо. Не ви вярвам — говореше тихо.

— Това е ваш проблем.

— Да ви кажа ли защо?

— Не ме интересува.

Той продължи, като снижи още повече глас:

— Защото през дългия следобед на дежурство всички мечтаят за такъв разговор. Намиране на труп. През такъв обикновен следобед нищо не е в състояние да впечатли и ангажира полицейския служител повече от мъртвец в реката и то насред всички семейни скандали, кражби на коли и викове от изтрезвителното. Разбирате ли?

— Сигурно този е бил изключение.

— Вижте, в управлението съм видял почти всичко — сподели той и при мисълта потрепери, — но не и това.

Тя се беше примирила, но го гледаше сърдито.

— Рисувате ли картина в момента?

— Да, естествено. Както знаете, така си изкарвам прехраната.

Продължаваше да стои права, което означаваше, че и той не може да седне.

— Не е лесно да живееш от рисуване.

— Не, не е, казах ви и преди. Но се справяме някак.

Нетърпението й нарастваше, но не смееше да го изгони. Никой не си го позволяваше. Чакаше с отпуснати рамене той да си тръгне, за да си отдъхне свободно, доколкото беше възможно при това, което криеше.

— Да, неволята учи — натърти той. — В последно време сте необичайно точна с плащането на сметки, за разлика от периода преди убийството на Дурбан. Тогава сте закъснявали с всички плащания. Това заслужава похвала.

— Какво, по дяволите, знаете за сметките ми?

— Достатъчно е да се обадя в общината, електроснабдяването и телефонната централа. Много е интересно, когато човек звъни от полицията. Информацията просто тече.

За секунда тя се олюля, но бързо се стегна и срещна погледа му. Очите й потрепваха като факли на силен вятър.

— Дъщеря ви влезе ли с вас в телефонната кабина?

— Не, чакаше отвън. Вътре е много тясно, а тя заема доста място.

Той поклати глава, но тя не видя, защото отново се беше обърнала с гръб към него.

— Но знаехте, че Айнарсон и Дурбан се познават, нали?

Изстреляният напосоки въпрос остана да виси в мрачния коридор. Тя отвори уста да отговори, затвори я и пак я отвори, докато той чакаше търпеливо, приковал поглед в жълтите й очи. Чувстваше се като насилник, но тя знаеше нещо, което той трябваше да научи.

Продължи да мисли трескаво и накрая отговори:

— Нищо не знам за това.

— На лъжата — започна бавно той — краката са къси. Помислихте ли за тази подробност? Първата лъжа е безобидно малка, но рано или късно се налага да добавиш друга върху нея и да продължиш, така че тя расте постоянно. Накрая става толкова тежка, че не може да се носи.

Тя мълчеше. Очите й заблестяха и примигна няколко пъти. Той се усмихна. Гледаше го малко объркана, защото, усмихнеше ли се, той изглеждаше много по-различен.

— Никога ли няма да рисувате с цветове?

— Защо?

— Защото действителността не е черно-бяла.

— В такъв случай не рисувам действителността — тросна се тя.

— А какво рисувате?

— Не съм съвсем сигурна. Може би чувства.

— А чувствата не са ли реални?

Не последва отговор. Стоеше на вратата и го наблюдаваше как се отдалечава към колата, сякаш искаше да го задържи с поглед, да го накара да се обърне и да се върне.

Той подкара към къщата на дъщеря си. Пристигна точно когато вадеха Матеус от ваната — мокър, загрят и с хиляди блестящи капчици по ситно къдравата коса. Облякоха го в жълта пижамка и той заприлича на шоколад в златна опаковка. От него се носеше миризма на сапун и паста за зъби. Във ваната плуваха акула, крокодил, делфин и гъба за баня с формата на диня.

— Крайно време беше — дъщеря му се усмихна и го прегърна малко притеснено, защото не се виждаха често.

— Много работа имам. Но ето че дойдох. Недей да приготвяш нищо, бих хапнал една филия с чаша кафе, ако имаш. Ерик вкъщи ли е?

— Играе бридж. Във фризера имам пица и студена бира.

— Да, но съм с колата — усмихна се той.

— А пък аз знам телефоните на такситата! — контрира го тя.

— Толкова си опърничава!

— А, не, ето го опърничавия! — щипна го по носа тя.

Сейер седна в хола, сложи Матеус в скута си и взе цветна книжка с динозаври и гущери. Малкото телце беше толкова топло, че се изпоти. Прочете няколко реда и погали черната коса. Никога не преставаше да се изумява колко е къдрава, колко невероятно ситна е всяка къдрица и какво е усещането при докосване. Твърда като стоманена вълна, тя нямаше нищо общо с меката перушинка по главата на норвежките деца.

— Дядо, ще останеш ли да спиш? — попита момченцето с надежда.

— Ще остана да спя, ако мама разреши. Ще ти купя работен костюм от „Фина“, за да го слагаш, когато си поправяш колелото.

Поседя на ръба на леглото. Дъщеря му чуваше неясното му мърморене подобно на ръмжене, примесено с бръмчене, което трябваше да представлява детска песен. Не можеше да се похвали с голяма музикалност и го доказваше. Матеус заспа с полуотворена уста, малките зъбки блестяха като тебеширенобели перли. Сейер въздъхна и се премести на масата при дъщеря си. Тя започваше да съзрява истински, беше хубава почти колкото майка си. Почти. Той ядеше бавно, отпиваше бира и си мислеше колко еднакво е уханието в дома на дъщеря му и в неговата къща, когато Елиза все още бе жива. Нищо чудно — нали Ингрид ползваше същите препарати за миене и същата козметика като майка си. Видя ги на поставката в банята. Използваше и същите подправки. При всяко нейно ставане да донесе още бира, дискретно проследяваше движенията й и отбелязваше сходството в походката и мимиката, когато говори и се смее. Мислеше за това дълго след като си легна в тъй наречената стая за гости — всъщност недообзаведена малка детска стая. Чувстваше се като у дома си. Времето сякаш беше спряло. Затвори очи и вече не виждаше непознатите завеси, всичко беше почти както преди. Може би Елиза щеше да го събуди на следващата сутрин.

Ева Магнус трепереше в тънката си нощница. Искаше да си легне, но нямаше сили да се вдигне от стола. Все по-трудно се справяше със задълженията си. Всичко й изглеждаше безсмислено. Телефонният звън я стресна. Погледна часовника, навярно е баща й, помисли си тя, защото никой друг не се обаждаше толкова късно.

— Да?

Настани се по-удобно. Хубаво е да продължи да си приказва с него, понякога разговорите им продължаваха дълго.

— Ева Мари Магнус?

— Да?

Непознат глас. Не го беше чувала или поне така й се стори. Кой ли звъни толкова късно? И то непознат?

Чу се кратко щракване. Беше затворил. Тя се разтрепери неистово, загледа се ужасена през прозореца и се ослуша. Беше много тихо.