Окото на Ева

Лежаха в двойното легло на Мая. Ева хълцаше силно.

— А ти знаеш ли какво точно е Марианската падина?

— Най-дълбоката морска падина в света. Единадесет хиляди метра дълбока. Опитай се да си представиш, единадесет хиляди метра.

— Откъде знаеш?

— Нямам представа. Някъде съм го чела. За сравнение, мръсната река през нашия град е осем метра точно под моста.

— Боже, какви неща знаеш само.

— Не прекарвам малкото си свободно време в „Коктейл“, ако си мислиш така.

— Но преди го правеше.

— Минаха двадесет и пет години оттогава, а и самата ти беше много заинтригувана.

И двете се ухилиха.

— Картините ти са наистина стряскащи — отсъди Ева. — Искам да ти кажа, че точно това е проституция. Да рисуваш, за да продаваш. Единствено и само с тази цел.

— Е нали трябва и да ядем?

— Колко храна ни трябва!? Не чак толкова много.

— Да, но е хубаво да имаш ток и телефон, нали?

— Е, да.

— Ще ти дам десет хиляди крони, когато тръгваш.

— Какво?

Ева се изправи на лакът и ужасена се олюля.

— А утре ще ми донесеш една картина. Някоя хубава, като за десет хиляди. Ще купя твоя картина, защото съм любопитна. Може да станеш известна някой ден, а аз ще съм направила изгодна сделка.

— Да се надяваме.

Мая се усмихна доволна.

— Ще се погрижим да стартираш в бизнеса. Само почакай! Кога се прибира Ема?

— Още не знам. Обикновено се обажда, след като се нахранят.

— Тогава можеш да започнеш още утре. Само да пробваш, естествено. Ще ти помогна в началото. Трябва да научиш някои дреболии. Ще изпратя такси да те вземе. Става ли в шест часа утре вечер? Дрехите и останалото ще уредя аз.

— Дрехи?

— И как смяташ да се появиш в това облекло? Ще извиняваш, но в дрехите ти няма абсолютно нищо секси.

— А защо трябва да бъда секси?

Мая се изправи и я загледа учудена.

— Не си много по-различна от другите момичета. И на теб ти се иска да имаш мъж, нали?

— Да — кимна Ева уморено. — Вероятно е така.

— Тогава престани да се обличаш като смъртта.

— Ама и теб си те бива да правиш комплименти.

— По-скоро завиждам. Ти си елегантна, а аз съм плондер с тлъстини и двойна брадичка.

— Не. Ти си лъчезарно, закръглено момиче с апетит към живота. Имаш ли себеуважение? — изведнъж попита Ева.

— Поне два пъти повече от теб.

— Просто се чудех.

— Вече си представям как слухът за дългокраката художничка ще се разпростре из града като огън. Сигурно ще ми откраднеш клиентите и ще се видя принудена да се откажа от начина си на прехрана.

— Ако имаш почти два милиона, няма да те пожаля.

Ева се прибра с такси, платено от Мая. Освен това поръча на шофьора да я вземе на следващата вечер в шест часа. След няколко неуспешни опита Ева най-после мушна ключа и влезе в ателието, залитайки. Захвана се да разглежда картините си с критичен поглед. Понеже беше доста пияна, те й направиха страхотно впечатление. Катурна се доволна на дивана и заспа с дрехите.

Събуждайки се и миг преди да усети махмурлука, си спомни съня. Беше сънувала Мая. Чак когато отвори очи, доби представа за реалността и се надигна ужасена. За голямо свое учудване откри, че е спала в ателието и то облечена.

Олюлявайки се, влезе в банята и с известна тревога се приближи към огледалото. Водоустойчивата спирала не се беше размазала, но миглите стърчаха около зачервените й очи като опърлена слама. Порите по лицето й приличаха на ухапвания от змия. Въздъхна тежко над мивката и пусна студената вода. За какво бяха разговаряли? Срещата им започна бавно да се прояснява; колкото повече подробности от разговора си спомняше, толкова по-учестено биеше сърцето й. Мая, Мая от детството, най-добрата приятелка, която някога бе имала и не бе виждала двадесет и пет години, се оказа проститутка. Богата проститутка, помисли си тя ужасена, припомняйки си как обсъждаха изгледите и тя да се измъкне от финансовата безизходица. Не беше истина! Да си въобрази изобщо подобна възможност! Наплиска лицето си със студена вода и простена. Отвори вратичката на шкафа с лекарства и намери кутия болкоуспокояващи. Изпи цяла шепа хапчета с вода и смъкна якето и полата си. Дали не бе останала една бира в хладилника? Даде си сметка, че не би могла да работи в това състояние. Още един загубен ден. Влезе под душа и продължително се търка с гъбата. В един момент усети, че хапчетата подействаха. Нахлузи черния пеньоар с китайски дракони на гърба и отиде в хола да си вземе цигара от чантата. Отвори я и видя куп банкноти. Известно време ги гледа изумена, но после си спомни. Преброи ги. Десет хиляди крони. Достатъчни, за да плати всички натрупани сметки. Поклати невярващо глава, влезе в ателието и започна отново да разглежда картините. Една стоеше по-напред на пода. Кога я беше извадила?

И сякаш е от най-добрите, които има. Почти изцяло в черно с ярка ивица по диагонал през платното. Все едно е разкъсано на две. Не можа да овладее усмивката си, представяйки си изражението на Мая, когато види картината. Продължи да рови из чантата. Намери пакета, но беше останала само една цигара. Запали я и отвори хладилника. Празен, ако не брои маслото, кетчупа и бутилката соев сос. Ева въздъхна, но внезапно се сети за пачката банкноти и се усмихна отново. Сега имаше нужда от една леденостудена бира. Облече се набързо, метна палтото върху раменете си и тръгна уверено към магазинчето на ъгъла. Омар отваряше още в осем сутринта, благословен да е! А и не гледаше намръщено клиентите, които си купуват бира, преди другите още да са станали. Магазинът му, кацнал в престижната вилна зона като непозната птица, възмущаваше мнозина, но Ева му се радваше.

Зъбите му светнаха тебеширенобели при радостната му усмивка, когато тя се появи на вратата. Ева взе две бутилки от половин литър, грабна вестник и пакет от леките „Принс“.

— Добър да ти е денят! — усмихна се той окуражително.

— Може би след малко ще стане, но не точно сега — изохка Ева.

— Е, за мен денят е добър. Но пък две бутилки не са много, ако е лош.

— Определено имаш право. — Ева взе още една бира и плати.

— Всъщност имам още една сметка при теб — сети се тя. — Ще я платя веднага.

— Еха, наистина денят е хубав! — взе да рови из кутията от обувки, където държеше всички бележките за вересиите.

— Седемстотин петдесет и две.

Ева се трогна, защото Омар никога не ги беше споменавал. Даде му банкнота от хиляда крони и надникна в каталога за доставки, който той прелистваше.

— Има ли нещо интересно? — попита тя.

— Да, определено. Ето това ще го купя на жена ми. Ще пристигне по пощата след четиринадесет дни.

Ева надникна в книжката.

— Какво е това?

— Подстригва навитите на топчици влакънца по плата. Става и за пуловери, декоративни възглавнички и мебели. В моята страна ние нямаме такива топчици по дрехите. Тук имате странни материи.

— На мен ми харесват топчиците — усмихна се Ева. — Напомнят ми за стари плюшени мечета. Като малка моето беше цялото на топчици.

— Е, да, хубав спомен — грейна Омар. — Но в моята страна нямаме и плюшени мечета.

Бирата беше топла. Ева остави една под течащата студена вода и затърси телефонния номер на Мая в указателя. Искаше само да й каже да забрави пиянската история от предишната вечер, когато тя не беше напълно в час. Телефонът не даде никакъв сигнал. Естествено, нали го бяха изключили. Изруга тихо, влезе в банята и седна на тоалетната чиния с вдигната около талията пола. Днес във всеки случай приличам на проститутка, помисли си тя. А може би наистина съм такава и днес е добър ден да започна. Когато свърши, изхлузи полата и отново облече пеньоара. В коридора застана пред огледалото. „Просто да се погледам.“

Повече от половината от сто осемдесет и трите сантиметра височина на Ева се падаха на краката й. Имаше тясно и бледо лице и златисти очи. Недостатъчно тъмни, за да се нарекат кафяви. Раменете й бяха тесни, шията — необикновено източена, а дългите й ръце имаха тънки китки. Жалко, че стъпалата й бяха толкова големи, носеше четиридесет и първи номер. Слабото й леко ръбесто тяло не изглеждаше особено женствено, но очите й бяха хубави или поне Юстайн винаги бе казвал, че са хубави. Големи, леко полегати и раздалечени. Подходящ грим би направил чудеса, но тя така и не усвои умението да го използва. Пуснатата небрежно дълга тъмна коса проблясваше със слаб червеникав оттенък. Пристъпи по-близо до огледалото. Мъхът над горната устна се беше увеличил. Навярно производството на естроген започваше да намалява. Пеньоарът се разтвори и тя дръпна двата края настрани, за да огледа малките гърди, високата и тънка талия и бедрата, бели колкото лицето й. Завъртя се изпитателно наляво, надясно и тръсна глава — косата й се разлюля. „Щом като Мая е станала милионерка чрез малкото си тантуресто тяло, значи със сигурност и аз мога“, помисли си Ева без никакви угризения на съвестта. Пачката с пари изникна пред очите й, сети се за произхода им и поклати глава. Сякаш не разбираше истински какво се бе случило и то само за една нощ. Загърна се и извади бутилката от мивката. Изобщо няма да му мисли, а чисто и просто ще го направи. Не е нужно някой да знае. Само за кратко, да речем до Коледа, колкото да си стъпи на краката. Отпи от бирата и усети как нервите й се отпускат. Помисли си: „Всъщност не съм се променила, а просто откривам нова черта у себе си.“ Докато пиеше и пушеше, се размечта за своя собствена галерия: ще се намира близо до реката, най-добре от северната страна. Галерия „Магнус“. Не звучи зле. Внезапна мисъл насочи вниманието й към въпроса дали не е време да започне да рисува цветни платна. В наситеночервено. Вече виждаше първата картина: много тънка, почти незабележима червена ивица постепенно се удебелява. Почувства се страшно въодушевена. Отвори си още една бира, разсъждавайки какво й е липсвало в живота до този момент. Беше й липсвала Мая. Но ето, тя се бе върнала. „Всичко ще се оправи“, каза си тя доволна; това е просто повратен момент. Изпи всичките бири и заспа.

Точно в шест отвън се чу клаксонът на таксито.

Шофьорът постави в багажника увитата със старо одеяло картина.

— Карайте внимателно, струва десет хиляди крони — разпореди се Ева.

Съобщи адреса на улица „Турденшиолдс“ и изведнъж установи, че той я наблюдава в огледалото. Дали не познава Мая. Може би всеки втори мъж, когото среща, е бил в леглото на Мая. Отстрани прашинка от блузата си и почувства как се изнервя. Махмурлукът беше преминал; реалността се възвръщаше. Странно, но в отсъствието на Ема тя сякаш оставяше майчинската си роля в шкафа и беше чисто и просто Ева. „В момента съм такава, аз съм Ева. Не обръщам внимание на никого; правя каквото искам.“ Усмихна се на себе си. Шофьорът забеляза реакцията й и в отговор й се усмихна в огледалото. „Не си въобразявай нищо, и аз не съм гратис.“

Мая я посрещна на вратата с широко разтворени ръце. От вчерашните удоволствия нямаше и следа върху кръглото й лице.

— Влизай, Ева. А, донесла си и картината!

— Да, ще припаднеш.

— Никога не припадам.

Разопаковаха я и я подпряха на стената.

— Я гледай ти! — възкликна Мая. Започна да разглежда картината обстойно. — Много си нестандартна! Има ли заглавие?

— Не, луда ли си?!

— Защо не?

— Би означавало да реша вместо теб какво виждаш, а точно това не искам. Разгледай я сама и ми кажи какво виждаш. После ще коментираме.

Мая мисли дълго и накрая реши:

— Това е мълния. Точно така.

— Не е лошо хрумване. Разбирам защо така мислиш, но аз виждам и други неща. Земя, разцепена при земетръс; река, пресичаща града на лунна светлина; нажежена лава се стича по овъглена повърхност. А утре е възможно да видиш и нещо различно. Или поне така ми се иска. Трябва да се отърсиш от доста схващания, става ли дума за изкуство, Мая.

— Придържам се към мълнията. Не обичам нещата да се променят и да се превръщат в нещо различно. А тук би трябвало ти да се отърсиш, приятелко моя. Приготвила съм свободната стая, ела да видиш. Яла ли си?

— Само съм пила.

— По-зле си и от пеленаче. Някой трябва да те храни. Ще можеш ли да дъвчеш сама, ако ти направя един сандвич?

Помъкна Ева навътре в апартамента. Въведе я в стая почти без светлина. На очи се набиваше много червено, плюш и кадифе и тежки, плътни завеси. Върху огромното легло бе метната кувертюра със златни ресни. Краката потъваха в червено-черния дебел килим на пода.

— Да, това са твоите цветове — заяви категорично Ева.

— Имам и червен пеньоар за теб, от тънко кадифе; разтваря се съвсем лесно.

Мая отиде в дъното на стаята и дръпна една завеска.

— А тук има малка баня с мивка и душ.

Ева надникна.

— Би могла да работиш тук, докато аз съм в Кризисния център. Извадих допълнителен ключ. Хайде, сега трябва да хапнеш.

— Днес ли уреди всичко?

— Да. А ти какво прави?

— Спах.

— Тогава можеш да поработиш тази нощ.

— О, не, не съм сигурна… ако въобще се осмеля, като за първи път един, струва ми се, е достатъчен. Слушай, има ли много гадни типове?

— Не, няма.

— Но все се случва някой да изтърси нещо противно или да направи нещо неприятно…?

— Не.

— Ама ти не се ли страхуваш? Сама с непознати мъже всяка вечер?

— Ако някой се страхува, това са те. Имат гузна съвест. Първо са сервирали долна лъжа, за да излязат, и второ, взимат от семейния бюджет, за да си платят. Да си клиент на проститутка в наши дни си е много стряскащо. А едно време не си бил истински мъж, ако не си посещавал публичния дом. Не, не, никога не се страхувам. Аз съм професионалистка.

Ева захапа сандвича и бавно задъвка. Риба тон с лимон и майонеза.

— А понякога молят ли те за специални услуги?

— Не, рядко. Преди да дойдат за първи път, от клюките научават нужната им информация.

Мая отвори една кока-кола и дълго пи.

— Знаят, че съм истинска проститутка и дума не може да става за шмекерии. Почти всички, които идват, са редовни клиенти и ме познават. Наясно са какво е позволено и къде е границата. Хрумне ли им някоя глупост, край на посещенията при мен, а те не искат да поемат такъв риск — завърши тя, като се оригна леко.

— А пияни ли са?

— Да, но не много. Просто са подпийнали. Повечето идват направо от кръчмата отсреща, „Кралско оръжие“. Други отскачат през обедната почивка, в костюм и с куфарче.

— А някой път отказват ли да платят?

— Никога не ми се е случвало.

— А някой удрял ли те е?

— Не!

— Не знам дали ще се реша.

— Какво толкова има да се решаваш?

— Не знам. Чувала съм какви ли не истории.

— Един мъж побеснява, когато не получи желаното, не е ли така?

— Така е.

— Идват тук, за да купят нещо, от което имат нужда. И го получават. Нямат причина да вдигат скандал. Какво нередно има в секса?

— Права си, нищо. С изключение, че много от тях сигурно са женени и имат деца.

— Естествено. Точно такива идват, защото получават твърде малко. Съпрузите не спят често един с друг.

— Юстайн и аз го правехме.

— Е, да, като за начало — сигурно. А как беше след десет години?

Ева се изчерви. Мая продължи:

— Или смяташ, че ние, момичетата, трябва да се съхраним за голямата любов? Вярваш ли в голямата любов, Ева?

— Не, разбира се. А някой влюбвал ли се е в теб?

— О, да! Особено по-младите. Много е приятно и затова се грижа по-добре за тях. Тази пролет, например, дойде един съвсем млад мъж с изключително име. Семейството му има испански и френски корени. Жан Лукас Кордоба. Чувала ли си нещо толкова прекрасно? Представи си да се казваш така — размечта се Мая. — Бих се омъжила само за да си осигуря името. После се появи и Йоран, него никога няма да го забравя. Оказа се девствен, та се наложи да го посветя в това-онова. Остана трогнат и благодарен. Не е лесно да си девственик на двадесет и пет години и отгоре на всичко — полицейски служител. Трябва да му е струвало невероятен кураж, за да дойде тук.

Ева си изяде сандвича, допи колата и отметна кичур коса от лицето си.

— А разговаряте ли?

— Разменяме по някоя дума. Банални клишета всеки път; нещо, което си мисля, че искат да чуят. Те не изискват много, сама ще видиш. — Мая си погледна часовника: — Седем без десет е. Първият идва в осем. Идвал е и преди, леко сърдит тип, но приключва бързо. Ще се погрижа за него и ще му кажа, че вече сме две и ще си делим клиентите. При еднакви условия. Така ще знаят какво да очакват, а клиентите ти ще бъдат като моите.

— Иска ми се да се скрия в гардероба и да ви наблюдавам тайно — въздъхна Ева. — Да видя как го правиш. Най-трудно ще ми е да измисля какво да кажа.

— В гардероба е малко тесничко. По-добре ще виждаш през ключалката на вратата.

— Моля?

— Да, да. Няма начин да седнеш на края на леглото. Но можеш да гледаш от другата стая. Ще изгасим лампите и ще оставим вратата леко отворена, та да виждаш. Така ще добиеш представа. Нали ме познаваш, никога не съм била от срамежливите.

— Божичко, ще трябва да пийна нещо, защото направо ме тресе.

Мая насочи два пръста като пистолет към челото на Ева.

— И дума да не става! Пиенето на работното място е строго забранено. Иначе ще стане беля, Ева. По-късно ще отидем в „При Хана“ и ще хапнем. Обещавам ти едно: започнеш ли веднъж да печелиш пари, развиваш истински вкус към тях. Прииска ли ми се нещо, само бръквам в някоя купа и изваждам пачка банкноти. Пари имам навсякъде: в чекмеджета и шкафове, в банята, в кухнята, натъпкани в ботуши и обувки. Вече почти нямам ясна представа.

— Не ми казвай, че имаш два милиона, разхвърляни из апартамента? — удиви се Ева, пребледняла.

— Е, не. Само толкова, колкото ми трябват за джобни. Голямата сума съм скрила на вилата.

— На вилата?

— Вилата на баща ми. Почина преди четири години и сега е моя. Идвала си там веднъж. Спомняш ли си, организирахме си екскурзия по женски? В Хардангервида?

— Баща ти е починал?

— Да, преди няколко години. Сигурно ще отгатнеш какво му взе здравето.

Ева не отговори от учтивост.

— Ами ако те оберат?

— Скрити са добре. Никой няма да се сети да търси там. А и банкнотите са доста тънки и не заемат много място. Другият вариант е да ги внеса в банката.

— Парите не са всичко — заяви Ева нравоучително. — Може да умреш, преди да им се порадваш.

— А може и ти да умреш, преди изобщо да си живяла — отвърна Мая. — Но случи ли се да умра неочаквано, ти си определена за единствен наследник. Ще се радвам да имаш тези пари.

— Благодаря ти. Мисля, че имам нужда от душ. Изпотявам се от ужас.

— Хайде, влизай в банята. Ще ти намеря рокля. Някой казвал ли ти е колко прекрасно изглеждаш в черно?

— Благодаря.

— Не беше комплимент. Мислех си го, защото винаги си облечена в черно.

— А! — Ева се притесни. — Не, не си спомням. Юстайн не го понасяше.

— Не разбирам защо си настроена лошо към цветовете.

— Ами, те са натрапчиви по някакъв начин.

— Натрапчиви спрямо какво?

— Спрямо всичко важно.

— А то е?

— Всичко останало.

Мая въздъхна и прибра чашите и чиниите от масата.

— Художниците наистина не са просто скроени.

— Не, не сме — усмихна се широко Ева. — Някои от нас си правят труда да показват дълбочината в съществуването. Така че вие, останалите, да имате повърхност, по която да се носите.

Влезе в отредената й стая и се съблече. Чу от съседната стая тананикането на Мая и шума от дрънчащи закачалки. Стаята на Мая бе обзаведена в зелено, с много златно. Ева се сети за своя черно-бял апартамент. Разликата между двата беше огромна.

Душкабината беше много малка, а голямо огледало покриваше цялата стена насреща. Огледа високото си тяло и установи, че й изглежда чуждо. Все едно се бе отказала от правото на собственост върху него. Огледалото се запоти в розовото сияние, хвърляно от завесата на цветя, и за момент тя придоби вид на младо момиче с гладка кожа. После отражението й изчезна.

„Няма да му мисля, а ще направя както казва Мая.“

Излезе изпод душа, подсуши се и се върна в стаята — стори й се студена след банята. Мая й донесе червен пеньоар. Ева го облече.

— Супер! Точно от това имаш нужда. Вземи си червени дрехи. В червено ще изглеждаш истинска жена, а не върлина. Можеш ли да направиш нещо с косата си?

— Не.

— Добре. Тогава остава само да ти покажа един малък детайл. Легни на леглото, Ева!

— Моля?

— Прави каквото ти казвам, легни на леглото!

Ева се поколеба, но все пак легна в средата на леглото.

— Не, не, в края, от дясната страна. Иначе лежиш върху процепа.

Ева се премести към ръба на леглото.

— Пусни дясната си ръка към пода.

— Какво?

— Пусни ръката си покрай таблата. А сега я плъзни от вътрешната страна на кувертюрата. Усещаш ли нещо твърдо?

— Да.

— Хвани го отдолу и го издърпай. Залепено е здраво.

С дясната ръка Ева заопипва между ресните на покривката. Пръстите й усетиха нещо дълго и гладко, закрепено отстрани. Хвана го и го издърпа. Беше нож.

— Виждаш ли този нож, Ева? „Хънтър“ на „Бруслето“. Ако ти изглежда страшно, значи целта е постигната. За сплашване на мъж, който се случи да измисли някоя глупост. Ще се успокои много бързо, след като промъкнеш ръка надолу и я покажеш отново с нож, стиснат в юмрук, докато той седи с гол задник и инструмента навън.

— Нали никога не се било случвало подобно нещо? — заекна Ева. Започна да й прилошава.

— Не — отговори Мая уклончиво, — само няколко жалки опита. — Наведе се да върне ножа на мястото му. Ева не виждаше лицето й. — Но понякога някои се надуват. Не познавам всички достатъчно добре. А и мъжете са много по-силни от нас. — Мая се бавеше, защото поставяше скоч. — Всъщност забравям, че ножът е тук. Но ще си го припомня, ако вземе, че се случи нещо. Бъди сигурна! — Показа се отново. Старата й усмивка си беше на мястото. — Може и да съм лекомислена, но не съм неподготвена. Ела, имаш нужда от малко червило.

Ева се поколеба за миг, но тръгна боса по дебелия килим. „Това е друг свят, със свои правила. Когато се върна вкъщи, всичко ще бъде както преди. Два свята с една стена помежду им.“

Седеше неподвижна на табуретка точно зад вратата. Стаята тънеше в мрак и никой не можеше да я види от другата страна. През процепа виждаше леглото на Мая, нощното шкафче и лампата с големия абажур, декориран с розово фламинго. В останалата част стаята беше полуосветена. Очакваше да се звънне два пъти на външната врата — такъв беше уговореният сигнал. Беше осем без пет. Блокът се намираше на тиха улица. Отвън не се чуваше шум. Само от стерео уредбата се долавяше приглушена музика. Мая беше пуснала Джо Кокър. „Гласът му става по-дрезгав с всяка изминала година“, помисли си Ева. Чу се мотор на кола, която спря на улицата точно под прозореца. Погледна отново часовника — показваше осем без три. Сърцето й заби по-силно. Последва шум от затваряне на автомобилна врата, а после и глухото хлопване на входната врата. Внезапен импулс я тласна да отиде до прозореца. Загледа се в бялата кола, паркирана до тротоара. Надничайки през пролуката между завесите, разпозна спортен модел. Имаше остър поглед за детайли. Беше хубав „Опел“, макар и не съвсем нов. Като цяло й изглеждаше познат. Юстайн имаше такъв някога, когато се запознаха преди много години. Върна се тихо и седна на табуретката с ръце в скута. Чуха се две позвънявания, според уговорката. Мая стана, тръгна да прекосява стаята, но внезапно се обърна и вдигна палец във въздуха. После отвори. Ева се опита да диша спокойно. Многобройните вещи в стаята сякаш я притискаха. В апартамента влезе мъж. Не успя да го види ясно, но изглеждаше над тридесетгодишен. Едър, с рядка светла дълга коса, събрана с ластик на врата в жалка опашка. Дънките му стояха много зле, защото имаше бирен корем. Това я отблъскваше най-много — мъже, които носят панталоните си смъкнати заради корема. И Юстайн беше такъв, но все пак беше Юстайн, а това само по себе си бе съвсем различно. Мъжът си свали якето и го хвърли върху леглото с отработено движение, сякаш си е у дома. На Ева това не й хареса, защото изглеждаше нахално. После бръкна в задния си джоб, извади банкнота и я хвърли на леглото. Ева долови гласа на Мая, но тя говореше толкова тихо, че се наложи да се напрегне, за да я чуе. Наведе се предпазливо напред и приближи ухо към ключалката на разстояние, каквото смелостта й позволяваше.

— Чаках те. Ела!

Гласът прозвуча медено мек. Ева си помисли отчаяно, че тя не би успяла да говори така. Изведнъж мъжът се приближи плътно към Мая. Сега тя изглеждаше много малка, въпреки че той не бе особено висок. Независимо от слабата светлина в стаята Ева видя как той разтвори зелената роба на Мая и я дръпна надолу през раменете й. Дрехата падна на пода. Ева напрягаше поглед, насочен към заобленото тяло на Мая и мъжа, но не успя да улови изражението му. Музиката създаваше приятен фон. Мая се приближи до леглото и бавно легна по гръб, отпускайки ръце встрани. Мъжът я последва. Рязко извади долния край на карираната си риза от панталона. Вече беше платил и можеше да влезе във владение на стоката с неоспоримо право на собственост. Така и направи. Застана на колене до нея и започна да си разкопчава колана. Ева виждаше черните бикини и пълните бедра на Мая. Сега двамата изобщо не разговаряха, движеха се бавно и умело, защото го бяха правили много пъти и имаха заучена схема. Той мина към съществената част, разтвори докрай колана. Ева чу как си смъкна ципа. Леглото проскърца, докато той се наместваше. Мая не помръдваше, нито пък Ева. Видя как той си смъкна панталоните, след което свали бикините на Мая; тя му помогна, повдигайки мързеливо задните си части, а после разтвори крака. И точно в този момент с него се случи нещо. Започна да пъхти страшно, разкрачи се над Мая и избута краката й още по-встрани един от друг. След това проникна в нея. Мая лежеше, обърнала лице настрани. Сега Ева виждаше само рядката коса на мъжа и белия задник, който се движеше бързо нагоре и надолу с все по-нарастващо темпо. След малко той се изправи на изпънатите си ръце и отпусна глава назад. Чу се провлачен дрезгав стон, после той се свлече надолу. Всичко продължи около минута. Щом брадата му се опря в матрака, ръката му се плъзна покрай таблата. Потърси опора в страничната част на леглото и тогава се чу глух удар. Той се наведе към пода и погледна. Ева го видя как опипва покривката на леглото. Мая беше извърнала глава. Черните й вежди се повдигнаха, когато той изведнъж се изправи. В ръката си държеше ножа, който проблясваше на светлината от лампата с фламингото. Гледаше го учуден, след това загледа Мая. Тя се опита да се изправи. Ева сложи ръка върху устата си, за да сподави един вик. За няколко секунди в стаята се възцари пълна тишина. Джо Кокър точно беше завършил „Мястото, на което принадлежим“ и течеше паузата преди следващата песен. От сцената, която наблюдаваше през ключалката, кръвта на Ева замръзна във вените, дишаше трудно. С напрегнат поглед Мая продължаваше да лежи по гръб на леглото, а мъжът върху нея — все още със смъкнат до коленете панталон — стискаше острия нож.

— Какво, по дяволите, е това?

Гласът му прозвуча недоверчиво. Гледаше втренчено Мая, но тя беше все така мила и нежна, както в началото. Истинска професионалистка.

— Малко сигурност за сама жена. Тук идват много странни хора.

„Така ли?“, учуди се мислено Ева.

— Така ли? По този начин ли гледаш на нас? Да разбирам ли, че си мислила да го забиеш в мене?

— По-скоро ти заби нещо в мен — изсмя се дрезгаво Мая.

Остана неподвижен, все така с ножа в ръка.

— Чувал съм курви да обират хората по този начин — гледайки ножа, го завъртя, после насочи поглед към тебеширенобялото й голо тяло, сякаш му се наслаждаваше.

— Благодаря, имам си пари — отговори тя. — По-добре остави ножа. Не ми харесва, че насочваш острието към мен.

— А на мен не ми харесва да намирам ножове в леглото, когато идвам с почтени намерения. Дявол ви взел, на вас, жените, не може да се разчита! — избухна той.

Ева прехапа устна, притаила дъх. Мая се опита да се изправи, но той я бутна обратно.

— Ей, спокойно! — повиши глас Мая. — Не бъди толкова докачлив!

— Въобще не съм докачлив. Вие сте докачливи. Въобразявате си, че постоянно ви преследваме. По дяволите! Ножове и други глупости. Сигурно имаш и оръжие?

— Естествено.

— Ти си параноичка, както си и мислех.

— Ти си параноик. Нямах никаква причина да го използвам срещу теб. Е, поне не в началото. Достатъчно! Тръгвай си или ще трябва да доплащаш.

— Охо! Ще си тръгна, когато свърша — сопна се той, докато си вдигаше панталоните и се мъчеше да си закопчае ципа.

— Отдавна свърши. Чакам клиенти.

— Ще почакат. Дявол те взел! Вие, проститутките, сте алчни. Оставих цял бон за пет минути удоволствие. Знаеш ли колко работя в пивоварната за един бон?

— Не — поклати уморено глава Мая с поглед, забит в тавана.

Ева беше пъхнала три пръста в устата си и чакаше.

— Майната му! — измърмори той, борейки се с катарамата на колана. — Проклети жени!

— Стига вече, по дяволите! И не идвай повече. Отсега нататък не си добре дошъл тук. Трябваше да ти го кажа много отдавна.

— О, така значи!

Той спря и поклати глава, сякаш изведнъж му се беше изяснило.

— Значи така стоят нещата? Приемате ни с отворени обятия, карате ни да си изпразним портфейла, а всъщност не понасяте физиономиите ни, на някои от нас! Така ли? Дявол ме взел, курвите са най-циничното нещо, за което съм чувал.

Мая се изправи с огромно усилие и застана на лакти. Опита да прибере крака към тялото си, но мъжът се вбеси и й попречи. Тя го избута с лакът и се измъкна между бедрата му, като същевременно хвана ножа, стисна го здраво и го дръпна с цялата си сила. В следващия миг го държеше в ръка. Тя се изправи на колене с високо вдигнат нож. Острието потрепваше. Наблюдаваше мъжа: продължаваше да седи на леглото, все едно всеки момент ще побегне. Късата му конска опашка стърчеше. „Като ерекция на малко момче“, мина през главата на Ева. Сега беше захапала цялата си ръка и стискаше с все сила, за да задуши писъка. Ако се беше обърнал наляво, щеше да види окото на Ева — малка блестяща точка в черната пролука на вратата. Мъжът не го направи, а дръпна една възглавница и я постави пред себе си за защита. Гледаше право в Мая — застанала на колене, трепереше, с нож, насочен напред. Една възглавница и един нож. Беше адски тихо.

Ева зарови лице в ръцете си. Не искаше да гледа ужасната сцена. Уплашена до смърт, се молеше мъжът да не я види и да не отвори рязко вратата. Чудеше се какво ще си помисли и как ще реагира, ако разбере, че тя седи вътре и ги наблюдава. Седеше вкаменена на стола и се опитваше да диша спокойно. Чу как Джо Кокър подхвана нова песен — „Когато жена плаче“. Насред отчаянието тя изпита огромно облекчение. Никога, никога няма да позволи на чужд мъж да влезе в тази стая и да я съблече. Не само ще прекъсне кариерата си, преди да я е започнала, но ще убеди и Мая да се откаже. Мислеше, че в действителност Мая е порядъчен човек, внимателна към другите и два милиона определено са достатъчни. Ще трябва да се задоволи с малък хотел. Ева отново надникна през процепа. Най-сетне мъжът бе станал от леглото и в момента си обличаше якето. Видя тила му и как шари с поглед из стаята, сякаш проверяваше дали не е забравил нещо. Когато очите му се спряха върху открехнатата врата, Ева притаи дъх. Той прикова поглед за няколко секунди, обърна се и прекоси стаята. Нещо не беше наред. Не си казаха нито дума, изведнъж стана много тихо. Ева виждаше неподвижните крака на Мая върху покривката на леглото, обърнати навън в двете посоки. Сега мъжът бързаше да си тръгне. Отвори вратата рязко и изчезна.

Ева не помръдваше.

Очакваше Мая да я извика. Вътре в себе си усещаше как яростта й се надига, изцяло насочена към Мая, която я домъкна в този съмнителен апартамент, твърдейки, че е безопасно. От леглото обаче не идваше никакъв звук. Ева се изправи и бутна вратата, за да види какво става. Бялото тяло на Мая лежеше твърде неподвижно по диагонал на леглото с възглавница върху лицето.

Ева не извика. Мая обичаше да си прави шеги. Не пестеше нищо в името на добрия смях. Ева кръстоса ръце и поклати глава. После заяви сухо:

— Ако пуснеш този тип тук още веднъж, ще изгубя уважение към теб.

Отвън се чу мотор на потеглящ автомобил. Ева се обърна бързо и се затича към прозореца. Видя как колата излезе на платното — „Опел Манта“, подобна на някогашната кола на Юстайн. Успя да види част от номера — BL 74…

Гумите изсвистяха пронизително. Той направи обратен завой и едва не бутна пътния знак в края на тротоара. После отпраши към кръчмата. Ева проследи колата с поглед. След това се обърна и се върна. Протегна се над леглото и внимателно хвана голямата възглавница за единия край. И тогава изпищя.

Дълбоко от гърлото й излезе проглушителен писък. Мая гледаше в тавана с широко отворени очи, пръстите й лежаха разперени върху кувертюрата. Ева отстъпи ужасена назад, кракът й се удари в нощното шкафче. Голямата лампа с фламингото се олюля заплашително, тя механично я хвана с две ръце, за да я задържи. Втурна се отново към прозореца, загледа тихата, сега напълно пуста улица — нямаше нито кола, нито човек и все пак дочу слабото бучене от трафика в далечината. Тичешком се върна, надвеси се, сграбчи за раменете Мая и я разтърси силно. Брадичката й увисна леко надолу. Сега лежеше със зееща уста. Ева се огледа отчаяно за телефона, но не го видя. Нахълта в другата стая, потърси го върху нощното шкафче, по перваза на прозореца, пак хукна обратно. Чудеше се как при това осветление не успява да го намери. И тогава пред погледа й на един от рафтовете се изпречи яркочервена кола спортен модел. Телефонът. Сграбчи го, вдигна каросерията, но не се сети номера на Бърза помощ. По новините наскоро бяха съобщили, че е сменен. Трябваше й указател. Не го намери. Остави слушалката върху вилката и се свлече в един фотьойл. Погледна си червената роба и изведнъж си представи стаята, препълнена с униформени полицаи, фотографи, снимащи със светкавица и тя — седнала на стола, гола под червената дреха, като още една проститутка.

КАТО ПРОСТИТУТКА.

Какво ще обясни? Че е гледала през открехнатата врата? „А защо не направих нищо?“, запита се тя учудена. Защото всичко се случи толкова бързо. Страхуваше се мъжът да не я разкрие и да излее гнева си върху нея. Очакваше Мая да се справи със ситуацията сама. Мая беше професионалистка. Скочи и се втурна в другата стая. Намери си дрехите и се преоблече със светкавична бързина. През цялото време се ослушваше. Ами ако звънне следващият клиент? При тази мисъл стремително премина през стаята и затвори вратата. Пръстите й не я слушаха и трудно закопчаваше дрехите. В периферното й зрение постоянно се мяркаха белите крака на Мая. „Единствено Мая знае, че съм била тук. Ако някой научи — Юстайн, полицията или Службата за защита на детето — ще ми отнемат Ема. Ще се върна на бегом вкъщи и ще се правя, че нищо не се е случило. Това няма нищо общо с моя живот, аз не съм част от това място, от този апартамент в плюш и кадифе.“ С нестабилни крачки обиколи стаите, намери си дамската чанта и палтото. Изведнъж се сети, че отпечатъците й несъмнено са навсякъде. Замръзна на място. Не е записана обаче в нито един регистър, така че не могат да я разкрият. Така си мислеше тя. Спря се отново до леглото, отиде чак до челната дъска и се надвеси над Мая. Една муха беше кацнала в ъгълчето на устата й. Тръгна нагоре по бузата и се настани в крайчеца на окото, въртейки дългите си крака. Ева я гледаше отчаяна и махна с ръка, за да я прогони, но мухата продължи да пълзи навътре по бузата, през долните мигли и накрая, някак колебливо, се качи върху очната ябълка. Там спря. После сякаш потъна леко надолу.

Ева постави ръка върху устата си и се затича към банята. Гадеше й се. Наведе глава дълбоко в тоалетната чиния, за да не изцапа. Дълго време отделя слюнка и се мъчи да си поеме дъх. Усещаше кисел и остър вкус. Преглътна и понечи да се изправи, за да пие вода, но изведнъж се озова насред повърнатото от самата нея, хвърли се наведена напред и си удари брадичката в порцелановия ръб. Долната й устна се разцепи. Зъбите й се забиха в езика и кръвта бликна на тънка струя. Потекоха й сълзи. Не бива да гледа повече Мая или никога няма да се измъкне. Издърпа няколко метра тоалетна хартия и започна да чисти пода. Стените и външната част на тоалетната бяха изпръскани. Продължи да търка. Изхвърляше хартията в чинията, а междувременно пускаше водата, за да не се запуши. Въпреки това чинията се запуши и мократа хартия с повърнатото от нея остана на дъното. Отказа се да чисти повече, застана пред мивката и отпи студена вода. Позадържа я за малко в уста, за да спре кръвта. Пак се върна в стаята и застанала с гръб към леглото, се зачуди колко ли време Мая щеше да лежи така, преди някой да я открие. Отново седна. В ранната вечер в блока цареше тишина. Не й се налагаше да бърза. Ако някой звънне, просто няма да отвори. Запита се дали биха я осъдили за съучастие в убийство, след като беше седяла и наблюдавала. Ако се обади незабавно и разкаже цялата история, както беше от момента, в който се срещнаха в „Гласмагасинет“, дали ще й повярват? Огледа вещите на Мая. Имаше вкус към пищното и цветовете. На малка маса до прозореца стоеше голям супник във формата на ягода със зелени листа за капак. Ева се изправи бавно. Не й беше ясно откъде се сети, но тръгна към прозореца и вдигна внимателно капака. Супникът беше пълен с банкноти. Бързо се обърна и погледна Мая. Тя, естествено, не беше видяла нищо. Дебелата пачка сигурно съдържаше няколко хиляди крони. Огледа се за други скривалища. Забеляза ваза с изкуствени рози в нея, вдигна цветята и намери нова пачка. Оказа се, че един шкаф за ръкоделия е претъпкан с пари. Сети се и за ботушите в гардероба, отиде в антрето и провери. Обърна трите чифта обратно и банкнотите изпадаха. Ева започна да се поти обилно. Натъпка парите в чантата си и продължи да търси. Намери пари в двете нощни шкафчета и в шкафа за лекарства в банята. Колкото повече банкноти прибираше в чантата, толкова повече се ядосваше. Вече избягваше да поглежда трупа на Мая. Приятелката й разруши нещо в живота й. Разкри черта, за която тя не знаеше, че притежава; черта, без която би минала. Вината носеше Мая, а вече нямаше нужда от парите. Сега чантата на Ева бе натъпкана до спукване с банкноти от петдесет, сто и хиляда крони. Прокара ръка през челото си, за да избърше потта. На вратата се звънна. Скри се в един ъгъл, ужасена, да не би някой да погледне през ключалката. Две кратки позвънявания. Съобрази, че отвън фактически стои първият й клиент. Задържа дъха си и се притисна към стената. Пак се звънна. Налагаше се да изчака известно време, преди да излезе от апартамента, защото никой не биваше да я види. Тя не представляваше част от случилото се, всичко беше злощастна случайност. Най-сетне стъпките отзвучаха надолу по стълбите. Чу как вратата се затвори и погледна часовника. Беше девет без петнадесет. Хвърли последен поглед към Мая, вече не беше особено хубава заради зиналата уста и втренчените очи. „Вината си е твоя“, изохка Ева. Остана неподвижна с гръб към трупа още пет минути, като броеше секундите. После внимателно отвори вратата и се измъкна навън.

По коридора не срещна никого. Излизайки от сградата в мрака, я облъхна студен въздух. Тръгна наляво, не надясно към „Кралско оръжие“. Отново сви наляво при Методистката църква, мина край бензиностанцията и пак зави наляво при застрахователното дружество. Вървя по протежение на реката и продължи до околовръстния път. Езикът й беше безчувствен и неприятно лепкав, но кръвта беше спряла. Притискаше чантата към себе си. Продължи по нанагорнището със спокойна крачка. Вървеше с наведена глава и внимаваше да не поглежда към друг минувач. Контролираше се да не се движи много бързо, за да не привлече нечие внимание — никакви такива, че някаква жена бягала по тези улици, точно тази вечер и в този час. Затова крачеше бавно. Не виждаше нищо подозрително в жена, която се разхожда из града. Чак когато стигна моста, се затича.

Час по-късно стоеше във всекидневната в дома си, все така притиснала дамската чанта към гърдите си. Не посмя да спре такси и дългият път я изтощи. Дишаше тежко и имаше остри болки. Искаше да седне, но първо да скрие чантата. Нямаше как да я остави на масата както обикновено, защото беше пълна с пари. Трябваше да я прибере, някой можеше да дойде. Огледа се за шкаф или чекмедже, но отхвърли идеята и отиде в мокрото помещение. Погледна в барабана на пералната машина — празен. Мушна чантата вътре и затвори. Върна се в стаята, понечи да седне, но се обърна и отиде в кухнята за червено вино. Бутилката беше отворена, напълни догоре една чаша за мляко и пак се върна. Загледа се през прозореца. Беше тъмно и тихо. Отпи две големи глътки и изведнъж и хрумна да спусне завесите, та да не я виждат. Дори навън да няма никой. Закри всички прозорци. Сега вече ще седне с чаша в ръка, но се сети, че цигарите й са в чантата. Отиде до мокрото помещение и ги извади. Пак във всекидневната се сети, че е забравила огънче и се върна. Пулсът й биеше все по-учестено. Намери запалката и си помисли, че след малко вече няма да може да стои на крака. Тогава се сети и за пепелника. Изправи се за пореден път и почувства как пръстите й се разтреперват. По улицата бавно се движеше кола. Изтича към прозореца и погледна през процепа зад завесата. Оказа се такси. Вероятно търсеше точния адрес. Намери пепелника на кухненския плот и си запали цигарата. С облекчение си помисли, че телефонът е изключен. Никой не можеше да се свърже с нея. Беше заключила вратата. Дръпна още веднъж от цигарата и я остави в пепелника. Ако изгаси повечето лампи, ще изглежда, че не си е вкъщи. Тръгна да гаси осветлението из къщата. Ставаше все по-тъмно, ъглите вече не се виждаха.

Най-накрая седна — на ръба на стола, готова пак да се изправи. Не я напускаше неприятното чувство, че е забравила нещо. Пиеше червено вино и пушеше, дишаше бързо и трескаво и след малко й се зави свят. Опита се да формулира мислите си в изречения, но не успя, защото нови мисли постоянно изместваха старите. Това я обърка. Продължи да пие вино и да пуши цигари. Наближаваше единадесет. Дали вече са открили Мая? Ако някой клиент е изпробвал бравата, би установил, че вратата е отворена. Но ако този мъж има жена и деца, сигурно е избягал, както направи и тя. Ужасена, си даде сметка, че една проститутка може да умре, без никой да го е грижа. Може би ще лежи там дълго, много дни или седмици, преди някой да предприеме нещо. Чак докато из коридорите се размирише на мърша и съседите започнат да се чудят. Отиде в кухнята и си наля още вино. Скоро Ема ще се върне и всичко ще е както преди. Изпразни чашата, докато стоеше права до плота и влезе в банята. По-добре да си легне, та времето да мине по-бързо. Колкото по-бързо минава времето, толкова по-добре. Изми си зъбите и се мушна под юргана. Оставаше вероятността полицията да я открие въпреки всичко; беше най-добре да реши какво да им каже.

Затвори очи, защото й се спеше, но постоянно я връхлитаха нови тревожни мисли. Дали я видя някой, когато влизаше в блока? Предполагаше, че не. А в „При Хана“ и в кафенето на „Гласмагасинет“? Беше твърде рисковано да премълчи, че са се срещнали. За първия ден ще разкаже всичко, както си беше. Обядваха заедно, после отидоха у Мая. Изведнъж се сети за картината, облегната на стената в хола. Правдоподобно е да се е прибрала вкъщи и да я е занесла същия ден. А да признава ли, че знае с какво се е занимавала Мая? Колкото повече истини каже, толкова по-добре. Да, разбира се, че знае! Мая й е разказала. Напълно доброволно. Никога не са имали тайни една от друга. Насили се да затвори очи отново и да прогони мислите. Таксито — сети се изведнъж. Таксито, което поръчаха и което я откара до улица „Турденшиолдс“ с картината, увита в одеяло. Дали има начин да го издирят? Защо просто да не е отишла да остави картината? Постояла е малко и си е тръгнала, защото Мая е чакала клиент. Разбира се, точно така беше. Срещнаха се в сряда сутринта и пиха кафе. Не се бяха виждали от двадесет и пет години. После вечеряха заедно. Мая плати. Искаше да купи картина и на следващия ден изпрати такси да я вземе. Дали е видяла клиента? Дочула име? Дали е срещнала някого на стълбите или на улицата? Не, не, тя е отишла много преди клиентът да дойде. Не знае нищо за този мъж, не иска и да знае, смята, че е ужасно, даже отвратително. „Не знам как е умряла, с изключение на това, което пише във вестниците. Трябва да чета вестници. Да слушам радио. Не бива да допускам грешки.“ Забила поглед в тавана, въртеше пръсти под юргана. Кога предават първата емисия новини? В шест часа. Погледна будилника. Наближаваше полунощ. Стрелките бяха разперени, както краката на Мая върху тъмната кувертюра. Примигна и отвори широко очи. Кошмарите чакаха на опашка в подсъзнанието й. Стана и отиде в банята, облече си пеньоара и седна във всекидневната. Изправи се пак и отиде да пусне радиото; разнесе се музика. Помисли си, че ще е най-добре да остане будна. „Докато съм будна, ще знам какво се случва.“

Видя заглавието на статива пред магазинчето на Омар още преди да излезе от колата. Само за няколко часа новината плъзна из целия град, из цялата страна. Ева връхлетя вътре и остави десет крони на гишето. Отвори вестника в колата, като го облегна на кормилото. Ръцете й трепереха.

Ева запрелиства вестника. Нямаше много текст, но затова пък снимките бяха големи: снимка на блока — прозорецът на Мая, маркиран с кръстче. Беше стара снимка, дърветата пред сградата се бяха разлистили. Снимка на мъжа, намерил Мая — бе сниман в гръб, та никой да не го разпознае. Снимката на един полицай. Този щеше да разследва случая. Сериозен прошарен мъж със светлосиня риза, заместник-началникът Конрад Сейер. Що за име! Всички, били в района в четвъртък вечерта, се приканват да се свържат с полицията.

Ева сгъна вестника. Ако полицаите изобщо разкрият, че е била с Мая, ще се появят много бързо, не е изключено още същия ден; във всички случаи преди уикенда. Чак след седмица би могла да се почувства спокойна. Първо ще върнат лентата назад, за да разберат какво е правила Мая и с кого е била през последните дни. Ева запали колата и бавно потегли обратно към вкъщи. Заключи се и реши да поработи малко: да изчисти и измие, и да помисли какво ще каже. В мокрото помещение мръсните дрехи стояха на големи купчини. Тръгна да ги пъха в пералнята, но изведнъж се сети, че чантата й е вътре. Извади я и тогава сложи дрехите. „С Мая сме приятелки от деца, но изгубихме връзка през шестдесет и девета. Ние се преместихме. Тогава бяхме петнадесетгодишни.“

Изсипа прах в машината и натисна копчето.

„Така че не се бяхме виждали двадесет и пет години. Срещнах я в «Гласмагасинет». Отбих се в магазина за маслени бои, за да направя една замяна… Седнахме в кафенето на втория етаж и пихме кафе.“

Влезе в кухнята и напълни мивката с вода.

„После разговаряхме за едно време, както обикновено правят момичетата. Дали знам, че е проститутка? Да, тя ми разказа. Не се и срамуваше. Почерпи ме, бяхме в «При Хана».“

Ева наля веро в мивката и постави чашите и приборите във водата. В съседното помещение пералнята се пълнеше бавно.

„След вечеря й отидох на гости. Да, точно така, взехме такси. Но аз не останах дълго. О, да, тя говореше за клиентите си, но не спомена име или друга подробност. Картината?“

Ева хвана една чаша на столче, вдигна я към светлината и започна да я търка.

„Да, картината е моя. По-точно, Мая я купи от мен. За десет хиляди. И то само защото й беше мъчно за мен, не мисля, че наистина й хареса. Но пък тя не разбираше особено от изкуство. И така, на следващата вечер й я занесох, като взех такси. Пих чаша кафе и си тръгнах твърде бързо. Тя чакаше клиент. Дали съм го видяла? Не, не, никого не видях, тръгнах си, преди той да дойде. Не исках да съм там, когато се появи.“

Изплакна чашата и взе друга. Стряскащо беше колко много чаши за червено вино са се събрали. Пералнята започна да върти дрехите. Мислеше си, че като цяло е много просто, защото, естествено, никога няма да я заподозрат в самото убийство. Никой не убива приятелките си. Как биха я заподозрели?! Никой не може да докаже какво е видяла.

Ами парите, които взе…

Пое си дъх и се опита да се успокои. Неочаквано я разтърси фактът, че взе парите на Мая. Защо, за Бога, го направи? Само защото има нужда от тях. Взе поредната чаша и в този момент на вратата се звънна. Силно и решително.

Не! Не е възможно! Ева се стресна силно, стисна чашата и тя се счупи. Кръвта потече и водата почервеня. Наведе се към прозореца, но не можа да види кой е, а само, че има някой. По дяволите, кой е този, който…

Вдигна ръка нагоре и я уви с домакинска кърпа, та кръвта да не капе по пода. Отиде в антрето. Съжали, че е избрала грапаво стъкло за входната врата, през което няма видимост. После отвори. Отвън стоеше мъж — много висок, слаб, с прошарена коса. Изглеждаше страшно познат. Приличаше на мъжа във вестника; този, който води разследването, но, разбира се, е твърде рано. Все пак е само петък сутринта, а и възможностите им да открият нещо само за една нощ си имат граници, въпреки че със сигурност…

— Конрад Сейер. Полиция.

Сърцето й се преобърна и се озова някъде в стомаха. Гърлото й се сви с леко щракване, но навън не излезе и звук. Стоеше неподвижно, вперил въпросителен поглед в нея, а след като тя не каза нищо, кимна към кърпата:

— Случило ли се е нещо?

— Не, просто мия чинии. — Тя не успя да помръдне краката си.

— Ева Мари Магнус?

— Да, аз съм.

Вгледа се съсредоточено в нея.

— Може ли да вляза?

КАК МЕ Е ОТКРИЛ? САМО ЗА НЯКОЛКО ЧАСА. КАК ПО ДЯВОЛИТЕ…

— Да, разбира се. Просто бях заета заради ръката. Ще намеря цитопласт. Чашата беше от евтините, та няма значение. Но тече страшно много кръв, а е неприятно да си изцапаш мебелите и килимите. Почти невъзможно е да се изчисти после… Полиция?

Тя отстъпи назад, опитвайки се да си спомни какво трябва да каже. Точно сега всичко се изпари от главата й, но той, естествено, първо трябва да зададе въпрос. Най-добре да говори възможно по-малко, колкото да даде отговор на въпросите, а не да кудкудяка като кокошка за щяло и нещяло. В такъв случай той ще предположи, че е нервна, каквато тя, разбира се, беше, но той не бива да забележи.

Стояха във всекидневната.

— Първо оправете ръката — подхвърли той кратко. — Аз ще почакам.

Изследваше я внимателно. Отбеляза разцепената устна, която се беше подула.

Тя отиде в банята. Не смееше да се погледне в огледалото, за да не получи шок. Дръпна ролка лейкопласт от шкафа с лекарства и отряза едно парче. Плесна го върху раната и пое дълбоко въздух три пъти. „Мая и аз сме приятелки от детство“, прошепна тя. После се върна.

Той все още стоеше прав и тя кимна, за да го покани да седне. В момента, в който той отвори уста, за да заговори, тя се сети, че е забравила да уреди нещо важно, от решаващо значение. Искаше й се да скочи и да разреши проблема, но беше твърде късно. Беше започнал да говори и тя не можеше да мисли.

— Познавате ли Мая Дурбан?

Тя се опря върху облегалката на стола.

— Моля? Да, познавам я.

— Отдавна ли не сте я виждали?

— Не. Видях я… вчера. Снощи.

Той поклати бавно глава.

— Вчера в колко часа…?

— Ами, около шест-седем, струва ми се.

— Знаете ли, че е била намерена мъртва в леглото си в двадесет и два часа?

Ева седна, облиза устни и преглътна. „Знам ли за това? Чула ли съм вече, толкова рано сутринта…?“

Изведнъж погледът й спря върху вестника, отворен на първа страница.

— Да. Видях във вестника.

Той го вдигна, обърна го и погледна задната страна.

— Така ли? Не сте абонирана, както виждам. Няма етикет с адреса. Излизате и си купувате вестник рано сутрин ли?

В него имаше нещо непреклонно, беше от типа, който би накарал и риба да проговори. Тя нямаше шансове.

— Да, не всеки ден, но много често.

— Как така знаете, че убитата е точно Дурбан?

— Моля?

— Името й — изрече той тихо — не е споменато в статията.

Ева щеше да припадне.

— Ами, разпознах блока на снимката. А и прозорецът й е маркиран. Искам да кажа, че разбрах от съдържанието в статията, че е Мая. Тя беше специална в известен смисъл. Тук пише — наведе се напред и посочи — „известна на полицията“ и „проституция“. И тридесет и девет годишна. Разбрах, че е тя, разбрах го веднага.

— Аха. И какви мисли минаха през главата ви, когато разбрахте, че е убита?

Ева се мъчеше трескаво да намери подходящите думи.

— Че трябваше да ме послуша. Опитвах се да я предупредя.

Той мълчеше. Тя предположи, че ще продължи да я разпитва, но той не го направи, а се огледа и започна да разглежда големите й картини съвсем не без интерес. После задържа известно време погледа си върху нея, все така мълчаливо. Ева усети как се изпотява и раната на ръката й започва да щипе.

— Ако не ви бях изпреварил, нали щяхте да се свържете с нас, както предполагам?

— Какво имате предвид?

— Отивате на гости на приятелка и на следващия ден прочитате във вестника, че е убита. Сигурно щяхте да се свържете с нас, за да дадете информация и да ни помогнете?

— Да, да, разбира се. Просто още не бях помислила за това.

— Сигурно мръсните чинии са били по-важни?

Ева бавно рухваше пред очите му.

— С Мая бяхме приятелки от детство — подхвана тя смирено.

— Продължете.

Отчаянието беше на път да вземе връх. Тя се опита да се стегне, но вече не си спомняше как точно иска да представи историята.

— Срещнахме се в „Гласмагасинет“. Не се бяхме виждали от двадесет и пет години. И така, отидохме да пием кафе. Тя ми разказа за своя бизнес.

— Да. От доста време се занимаваше с това.

Той замълча отново и тя не успя да изпълни намерението си да отговаря само на зададени въпроси.

— Вечеряхме заедно в сряда. А после пихме кафе у тях.

— Значи сте били в апартамента й?

— Да, за малко. Взех си такси до вкъщи, а Мая искаше да се върна с картина, която да купи. Защото аз съм художничка и между другото тя смяташе, че това е твърде безнадеждно, най-вече защото не продавам. Когато й казах, че са ми изключили телефона, пожела да ми помогне, като купи картина. Тя имаше много пари.

Ева се сети за парите на вилата, но не ги спомена.

— Колко плати за картината?

— Десет хиляди. Точно колкото дължа за неплатени сметки.

— Добра покупка е направила — неочаквано заяви той.

Силно изумена Ева отвори широко очи.

— Значи е искала да се върнете обратно и вие така и направихте?

— Да. Само за да оставя картината — добави тя бързо. — Взех такси. Бях я увила в одеяло…

— Знаем това. Возили сте се в кола номер F 16. Навярно сте я продали веднага — усмихна се той. — Колко време останахте?

Ева се мъчеше да задържи маската на лицето си.

— Може би час. Изядох един сандвич, а после си поговорихме. — Тя се изправи, за да си намери цигарите, отвори чантата, която беше на масата за хранене, и видя пачките банкноти. Затвори я шумно.

— Пушите ли? — попита той, размахвайки пакет „Принс“.

— Да, благодаря.

Тя извади една цигара от пакета и взе запалката „Зипо“, която той беше плъзнал по масата.

— Таксито ви е взело оттук в осемнадесет часа, така че вероятно сте били при Дурбан в осемнадесет и двадесет.

— Да, мисля, че беше точно така. Но аз всъщност не видях колко е часът.

Дръпна силно от цигарата и издиша дима. Опитваше се да освободи натрупващото се в нея напрежение. Не помогна.

— И сте останали там около час, така че сте тръгнали обратно около деветнадесет и двадесет?

— Както споменах, не погледнах часовника. Но тя чакаше клиент и не исках да оставам, затова си тръгнах много преди той да дойде.

— Кога щеше да дойде?

— В осем часа. Тя веднага ми каза, че чака клиент в осем. Звънели по два пъти. Такъв им бил сигналът.

Сейер кимна.

— А знаете ли кой беше?

— Не, не исках да знам. Смятам заниманията й за нещо ужасно, отвратително. Не разбирам как е могла да го прави, как някой въобще го прави.

— Възможно е вие да сте последната, която я е видяла жива. Възможно е мъжът, дошъл в осем часа, да е убиецът.

— О? — тя простена, сякаш я побиха тръпки при тази мисъл.

— Срещнахте ли някого на улицата?

— Не.

— По кой път тръгнахте?

„Говори истината, докато можеш!“

— Наляво. Покрай бензиностанцията и застрахователното. Покрай реката и по моста.

— Но това е обиколен път?

— Не исках да минавам покрай кръчмата.

— Защо?

— Вечер пред заведението има много хора.

Това си беше самата истина. Не понасяше да минава край големи компании от пияни мъже.

— Разбирам — погледна превързаната й ръка.

— Дурбан изпрати ли ви?

— Не.

— А заключи ли след вас?

— Не, не мисля. Не обърнах внимание.

— И не срещнахте никого в коридора или на тротоара отвън?

— Не, никого.

— Забелязахте ли дали има паркирани коли на улицата?

— Не си спомням да съм видяла.

— Добре. Тръгнахте по моста… И след това?

— Какво имате предвид?

— Къде отидохте?

— Вкъщи.

— Прибрали сте се вкъщи. От „Турденшиолдс“ до „Енгелстад“?

— Да.

— Пътят не е ли много дълъг?

— Ами… Да, но исках да повървя. Имах за много неща да мисля.

— И какво мислехте по време на толкова дългата разходка?

— Ами, за Мая и всичко останало… — промърмори тя. — Как е станала такава! Едно време се познавахме много добре и не проумявах… Смятах, че я познавам — учудена каза тя, почти на себе си.

Смачка цигарата в пепелника и отметна косата си назад.

— Срещнали сте Мая Дурбан в сряда сутринта за първи път след двадесет и пет години?

— Да.

— И това е всичко?

— Да. Точно така, това е всичко.

— Нещо да сте забравили?

— Не, не мисля.

Той стана от дивана, пак поклати глава и взе запалката „Зипо“, която вече носеше отпечатъците на Ева. Мушна я в малкото си джобче.

— А смятате ли, че тя изглеждаше неспокойна по някаква причина?

— Не, изобщо не. Мая беше в изключителна форма, както винаги. Изцяло владееше положението.

— А да е споменала нещо, което да навежда на мисълта, че някой я преследва? Или че е в лоши отношения с някого?

— Не, не е ставало дума, по никакъв начин.

— Обади ли й се някой, докато бяхте там?

— Не.

— Е, няма да ви притеснявам повече. Моля ви да се обадите, ако изникне нещо, което сметнете, че е важно. Каквото и да е.

— Да!

— Ще разпоредя да ви включат телефона веднага.

— Моля?

— Опитах да ви се обадя. От Телефонната централа ме уведомиха, че не сте платили.

— А, да. Благодаря много!

— В случай че се наложи да разговаряме пак с вас.

Тя прехапа устни стресната.

— А как така разбрахте, че съм била там? — неочаквано попита тя.

Той мушна ръка във вътрешния си джоб и извади една книжка в червена кожа.

— Седмото чувство на Мая. Тук е записано, на 30-ти септември: Срещнах Ева в „Гласмагасинет“. Ядохме в „При Хана“. Най-долу е отбелязала и адреса.

„Колко лесно!“, мина през главата на Ева.

— Не ставайте — продължи той. — Ще намеря пътя сам.

Тя се свлече обратно. Чувстваше се безкрайно изтощена. Започна да кърши пръсти в скута си, от което раната прокърви отново. Сейер прекоси стаята и неочаквано се спря пред една от картините й. Наклони глава настрани и попита:

— Какво представлява?

Ева се извърна.

— Нямам навика да давам обяснение за картините си.

— Донякъде ви разбирам. Но това — той посочи островърха кула, открояваща се в тъмнината — ми напомня за църква. А това, малкото сиво на заден план, би могло да е надгробен камък. Леко заоблен най-отгоре. Далече е от църквата, но въпреки това очевидно са част от едно цяло. Гробище — заключи отчетливо той. — С един-единствен надгробен камък. Кой е погребан там?

Ева го погледна изумена.

— Вероятно аз.

Той тръгна да излиза.

— Това е най-силната картина, която някога съм виждал.

Щом вратата хлопна, тя си помисли, че е трябвало да отрони някоя сълза, но вече беше късно. Седеше с ръце, отпуснати в скута и слушаше пералнята, която беше започнала да центрофугира. Все по-бързо и по-бързо, докато не стигна застрашително буботене.