Окото на Ева

Ева чакаше в тъмнината. Вятърът се бе усилил и връхлиташе на талази върху покрива на автогарата. Конската опашка я удряше по замръзналите уши. Косата й сега не ги топлеше както обикновено. Мислите й летяха напосоки насам-натам и стигнаха до времето, когато бяха момичета. Видя я пред себе си много ясно — беше сцена от едно лято, май бяха на единадесет. Мая беше облякла американския си бански, с който се гордееше изключително. Беше подарък от чичо й, онзи, който ходеше на китолов и винаги носеше вкъщи нещо интересно. Понякога и Ева намазваше по нещичко — кутии с шоколад и дъвки. Банският костюм беше яркочервен и смешно набръчкан. От многобройните пришити ластици материята се къдреше на малки балончета. Никой друг нямаше такъв бански. Когато Мая излизаше от водата, балончетата, напълнени с вода, ставаха големи и тя заприличваше на огромна малина. Сега Ева виждаше точно тази сцена — Мая излиза от водата, водата се стича по тялото й и се разпенва около краката й, косата й е още по-черна, защото е мокра, а банският й е най-хубавият на целия плаж. Отново и отново Мая излиза от водата. Усмихва се широко и разкрива белите си зъби, защото все още не знае нищо за бъдещето и начина, по който всичко ще приключи.

Парите се намираха на сигурно място в мазето на баща й. Тя почти захвърли кутията в един ъгъл, та да изглежда без никаква стойност, точно както изглеждаше и под навеса горе на вилата. Баща й никога не слиза долу, защото стръмната стълба му създава затруднения. Никой не слиза долу. Освен ако домашната помощница няма работа там, но според Ева това бе малко вероятно. Домашните помощници не влизат в мазета и тавани, както пише в инструкциите.

Ева не беше виждала по-грозна сграда от автогарата — сива маса бетон с голи прозорци. Паркира колата зад нея, близо до железопътната линия. Облегна се на павилиона и започна да гледа тайно нагоре към моста, откъдето знаеше, че той ще дойде. Ще завие надясно, ще се скрие за момент при банката, а после ще се спусне към павилиона „Нарвесен“. Няма да излезе и да поздрави, защото не е в стила му. Ще остане в колата, ще залепи нос на предното стъкло и ще я зазяпа. Най-много да кимне леко като знак тя да се качи. Ще бъде принудена да седне до него и само скоростният лост ще ги дели. Когато са в кола, хората седят много близо един до друг. Ще долавя миризмата му и ще чува дръпнатия му враждебен глас в непосредствена близост от лявата си страна. Ева се изкашля нервно, обмисляйки първата си реплика. Дали да не му каже нещо, от което кръвта във вените му да замръзне? Отхвърли идеята и загледа колите по моста, които преминаваха неспирно и равномерно. Не можеха да се измъкнат бързо от този обрулен от вятъра град. Всички имаха цел, никой не се мотаеше небрежно, не и във вечер като тази. Близо до гаражите автобусите избръмчаваха приглушено и хората се вмъкваха на светло и топло. Има нещо много приятно в червените автобуси. В приведения над кормилото благонадежден шофьор, който кима мързеливо всеки път, когато в ръката му издрънчават монети, в бледите лица зад прозорците, вторачили поглед навън. Автобусите са неутрална територия, там човек остава със собствените си мисли, седейки на топло. На Ева изведнъж й се прииска да седне до един от прозорците, да обиколи града в автобуса и да види как пътниците намират вратите на своите огнища. А вместо това тя стои тук и трепери от студ, разтривайки замръзналите си ръце в тънки ръкавици, и чака един убиец. Колата му изведнъж изскочи от ъгъла и Ева изпусна целия въздух от дробовете си, които от този момент започнаха да се пълнят и изпразват с необичаен ненарушим ритъм, сякаш към тях е прикрепен апарат за изкуствено дишане. Беше важно да запази концентрацията си, не бива да се издава, а да опипа почвата внимателно. Той намали, освободи от скорост и се облегна на страничния прозорец. Изражението му беше глуповато и леко скептично. Ева отвори вратата и се настани вътре. Ръката му стисна здраво скоростния лост, сякаш е играчка, която той инатливо не желае да дели с друг, и предупреждава за това. После той кимна леко.

Тя се пресегна за колана.

— Първо направи една обиколка, след това аз ще я изпробвам.

Той не отговори, а включи на скорост и тръгна да обикаля всички маркирани за автобусите полета. Усещаше, че той очаква тя първа да заговори, нали тя беше поела инициативата и искаше нова кола.

„Да ме вземат дяволите, не съм страхлива“, помисли си Ева.

— Значи се осмеляваш да вземаш непознати на пътя? — подхвърли тя закачливо.

Часът беше двадесет и един и четиридесет на пети октомври и досието на Ева беше чисто като сняг.

Лявата му ръка лежеше мързеливо върху кормилото, а дясната не изпускаше невисокия скоростен лост. Ева наблюдаваше късите, широки длани с дебели пръсти. Бяха гладки, без косми, лявата на волана отпусната, а другата на лоста — подобна на лапа на хищник. Напомняха й за слепите и безцветни водни животни, които беше виждала в книжките на Ема. Бедрата му бяха къси и налети и заплашваха да разпорят шевовете на дънките. Тясното кожено яке с ластични ръбове беше разкопчано и коремът му стърчеше все едно е в петия месец.

— Значи сега искаш да си вземеш „Манта“? — попита той и взе да се клати напред-назад в седалката.

— Малко съм сантиментална. Едно време имах, но се наложи да я продам. Така и не я прежалих.

Същевременно си мислеше: „Седя до него и приказвам, все едно нищо не се е случило.“

— А какво караш сега?

— Една стара „Аскона“ — усмихна се тя. — Определено не е същото.

— Абсолютно не.

По средата на моста той даде ляв мигач към главната улица.

— Карай към Фосен — подкани го тя. — Там има подходящи терени за високи скорости.

— Така значи?! Скачаш върху педалите, а? — изцвили той и пак се заклати.

Този лош детински навик го правеше да изглежда елементарен и примитивен, какъвто си го спомняше тя. До него се чувстваше зряла, въпреки че вероятно бяха връстници или той да беше с няколко години по-млад. Шкембето му изглеждаше твърдо като скала и оставаше неподвижно, когато той се люлееше. Бледото му лице проблясваше на светлината от всяка подмината улична лампа. Безлично и почти безизразно лице.

— Ще карам до летището, а ти ще караш на връщане. Достатъчно ли е?

— О, да!

Той разпери дясната си ръка, за да проветри потната си длан, и постепенно увеличи скоростта. Пълната фигура в тесни дрехи напомняше на натъпкан свински колбас. Той със сигурност е много по-силен от нея. Във всеки случай показа, че е по-силен от Мая. Освен това тогава беше отгоре. Ева се опита да си представи какво би станало, ако Мая беше по-бързата и бе забила ножа в него. Двете щяха да останат с един труп. Странно, и това можеше да се случи. Общо взето, животът е случайност.

— Тази е GSi-версия, просто да знаеш.

— Да не ме вземаш за пълен профан?

— Не, не, споменах го между другото — промърмори той. — Поне не е износена, имаш думата ми. От нула до сто километра за десет секунди. Можеш да я напрегнеш до двеста, ако си обиграна. Между другото, жените карат по странен начин — заяви той и се заклати, — оставят автомобила да взема решенията. Седят си и просто се возят.

— За мене е достатъчно бърза. И седалките са хубави — добави Ева.

— „Рекаро“ са.

— Шибидахът автомат ли е?

— Не, трябва да го навиваш, което е много по-добре, защото автоматичният се разваля по-бързо. И е адски скъпо да го поправяш. Багажникът е четиристотин и деветдесет литра и има лампичка. Ако, например, ти се налага да излизаш с детска количка или нещо подобно.

— Еха, какъв комплимент! А много ли гълта?

— Не, нормално. Седем-осем на сто. Някъде около девет в градско. Толкова трябва да очакваш.

— Няколко пъти я гледах — изплъзна се от устата й.

— Нима? Не е ли твърде много? — В гласа му се долови подозрителност.

— Първо трябваше да намеря пари.

— Въпросът е дали имаш достатъчно.

— Имам.

— Не си питала за цената.

— Не съм мислила. Добре, аз ще дам моето предложение и ти ще го приемеш.

— Боже, говориш като мафиотски бос.

— Мда.

— Всъщност не искам да я продавам.

— Не, но обичаш парите като всички останали, така че ще намерим решение.

Тя се завъртя леко и усети ножа, опиращ в бедрото й.

„Да ме вземат дяволите, не съм страхлива“, повтори си Ева.

— А предложението ти… — той се прокашля — колко е?

— Определено ще ти хареса да разбереш. Първо обаче ще я изпробвам и ще проверя двигателя и шасито. Искам да я видя и на дневна светлина. И разбира се, да направя преглед в КАТ.

— Абе, ти искаш ли „Манта“ или не?

— Не каза ли, че не искаш да продаваш?

В топлото и влажно купе настана тишина. Прозорците се запотиха. Той включи вентилатора. Ева се обърна, за да види града за последно. От новостроящия се железопътен мост тук-там примигваха искри от заваряване. Колите постепенно се смаляваха в далечината, а те наближиха участъка, където уличното осветление свършваше. На околовръстното шосе той сви наляво и продължи нагоре по южната страна. Тук реката, макар и по-спокойна, течеше все пак силно. След няколкоминутно мълчание той изведнъж сви надясно и се спусна бавно по каменистия път край една горичка. Летището остана от лявата им страна. Спря чак долу до реката на открито място. Ева не се чувстваше добре, защото наоколо беше безлюдно. Моторът, все още включен, бучеше сигурно и равномерно. Нямаше никакво съмнение, че колата е в добро състояние.

— Идеално място за риболов — кимна той и дръпна ръчната спирачка.

— Деветдесет и две хиляди — изстреля тя бързо, — възможно ли е? Нали не си превъртал брояча?

— Не, по дяволите, подозренията трябва да имат граница.

— Струва ми се твърде малко. Това е типично мъжка кола, а вие карате повече. Моята „Аскона“ е от осемдесет и втора, а е изминала сто и шестдесет хиляди.

— Е, при всички случаи имаш нужда от нова кола. Ще хвърлим ли поглед под капака?

— Страшно е тъмно.

— Взел съм фенер — изключи мотора и излезе навън.

Ева събра сили и отвори. Силен порив на вятъра отскубна вратата от ръката й.

— Проклето време!

— Да, нарича се есен.

Той вдигна капака и го закрепи.

— Ще ти призная, че днес измих двигателя. Но иначе нямаше да видиш нищо.

Ева застана до него и се загледа в лъскавия двигател.

— Брей! Истинско сребърно бижу!

— Да, нали? — обърна се към нея и се захили. Единият му кучешки зъб липсваше. — При „Опел“-ите разположението е идеално. Адски е лесно да човъркаш вътре.

— Сигурно, но аз няма да го правя сама.

— Твоя воля. Имам някои резервни части; вървят с колата, в случай че я купиш.

— А ти какво ще си вземеш след това?

— Още не съм сигурен, но ми се ще да е „Бе Ем Ве“. Ще видим. Зависи от прехваленото ти предложение.

Той се наведе отново, а Ева се загледа в задника му, опънал дънките. Бяха се смъкнали — между колана и коженото яке се виждаше широка ивица гола кожа, бяла и отпусната като хлебно тесто.

— Този теч на гориво… мисля, че проблемът е тук. Нужен е само един уплътнител. Струва около тридесет-четиридесет крони. Вкъщи имам такъв.

Ева не отговори. Беше се зазяпала в задника, в бялата кожа и сплъстените кичури светла коса. На темето му имаше плешивина. Забрави да отговори. Заслуша се в равномерното и приглушено ромолене на реката. Мислеше за бедния шофьор, който сигурно още седи в стаята за разпити. Нес кафето му е омръзнало и се мъчи да измисли алиби. Невинаги човек има алиби, а дори и да има, понякога не иска да го използва. Нищо чудно да си има приятелка, но да не желае да я споменава, за да не провали брака си, ако след случилото се вече не се е провалил. Какво ще си помислят съседите?! И какво трябва да измислят да кажат внуците му в училище, когато тръгнат слуховете, че дядо им вероятно е убиецът на онази проститутка от улица „Турденшиолд“. Сигурно е със слабо сърце. Ами ако получи инфаркт и умре, докато го разпитват. В рискова възраст е, петдесет и седем годишен. Не, няма никаква приятелка. Той само мечтае за такава и онази вечер е обикалял с колата, за да се разсее. Спрял е до някоя сергия за хотдог и си е хапнал или е вървял покрай реката и е дишал чист въздух. Но никой не му вярва, защото възрастните мъже не обикалят нагоре-надолу с колата без цел и посока. Или са сексуално извратени, или си имат любовница. „Няма да се хванем на това със сергията за хотдог, измисли нещо по-умно. И така, питаме те за последен път. Кога за последно беше у Мари Дурбан?“

— Погледни! Ето ти фенера.

Беше се изправил и тикна фенера в ръката й. Тя остана неподвижна, насочила светлината към тревата.

— Ако искаш, аз ще осветявам, за да разгледаш.

— Не… — заекна тя. — Не е нужно. Наистина изглежда добре. А и аз разчитам на теб. Да купиш кола е въпрос на доверие.

— Все пак е хубаво да поогледаш. Да разбереш колко е добра. Малко са тези, които се грижат за колите си като мен. И е имала само още един собственик. При това никой друг не я кара, жена ми няма книжка. Казвам ти, предложението ти трябва да си го бива! Преди да подпишем договора, искам да си огледала всичко. Да не дойдеш после да мрънкаш за това и онова!

— Не съм идиот — тросна се Ева. — Що се отнася до колата, мисля, че мога да ти имам доверие.

— Можем да се обзаложим. Но жените невинаги схващат, та затова исках да обясня. Случва се, да речем, да кроят нещо лошо.

„Ножът“, сети се Ева.

Той подсмръкна и продължи:

— Трябва да съм сигурен, че с теб ще направим добра сделка.

Тя потрепери. Вдигна фенера и го насочи към лицето му.

— Насреща съм. Плащам и получавам стоката, която искам. Какво ще кажеш, не е ли странно как всичко се купува с пари?

— Още не съм чул предложението.

— Ще го чуеш след прегледа в КАТ.

— Не каза ли, че ми имаш доверие?

— Само по отношение на колата.

— Как трябва да го разбирам? — изсумтя той.

— Помисли малко!

Реката се надигаше във висока дъга, разпенваше се и пак спадаше. Той поклати недоверчиво глава и отново се наведе към двигателя, като взе да мърмори:

— Жените създават гадни проблеми. Да дойде и да измъкне невинен тип от топлия гараж в тая проклета буря, само за да дрънка глупости!

— Невинен?

Ева усети, че губи почва под краката си. Прималя й и й се зави свят. Наложи се да се подпре на колата. Стоеше от лявата страна, до металната пръчка, на която се крепеше капакът. Гласът му проехтя откъм двигателя:

— Нали ти искаш кола? Дойдох, както се уговорихме. Не разбирам защо си толкова сприхава?

— Сприхава? Това ли наричаш сприхавост? — сопна се Ева. — Виждала съм и много по-лошо, виждала съм хора да превъртат тотално от ей толкова!

Той се обърна и я загледа подозрително:

— Боже, ти си абсолютна шизофреничка!

Ева си пое въздух и почувства как я обзема гняв, появил се като някакъв вид облекчение. Врял като поток лава започна да се надига нагоре с бясна скорост, преобърна се в коремната област и продължи към гърдите и ръцете й. Тя замахна яростно в тъмнината. Последва стържещ звук. Пръчката, която подпираше капака, се откачи. Тежкият метален капак падна с трясък. Задните му части и краката висяха навън, друго не се виждаше.

Тя отстъпи назад и изпищя. От дъното се чуха клокочещи звуци и псувни. Ужасена, загледа капака. Беше очевидно тежък, но се надигна леко, пак падна и отново се надигна. Сърцето й биеше с такава сила, че сигурно и той го чуваше. Ева предизвика гнева му, точно както го направи и Мая. Сега сляпата му ярост се насочи към нея. След няколко секунди ще се измъкне и ще се нахвърли с все сила върху нея. Тя направи няколко крачки напред, спусна ръка към бедрото си, мушна я в джоба и напипа ножа. Извади го от канията.

— По дяволите!

Той се мъчеше да се завърти и да се надигне, но Ева бързо мина отстрани на колата и с цялата си тежест легна върху капака. Писъкът му се чу глухо, сякаш идваше от метален ковчег.

— Какво правиш, бе?!

— Губя разсъдъка си — изкрещя тя. Гласът й изневери.

— Ти си истинска откачалка!

— Тук ти си откачалката!

— Какво искаш, по дяволите?!

Ева пое въздух и изкрещя:

— Искам да знам защо умря Мая!

Настъпи пълна тишина. Той опита да помръдне, но не успя. Тя чуваше учестеното му дишане.

— Майка му стара! Откъде знаеш?

— Ще ти бъде интересно да разбереш!

Продължаваше да лежи върху капака. Той вече не се движеше, но пъхтеше като преяло куче, с лице, заклещено в двигателя.

— Ще ти обясня… — избълбука гласът му отдолу, — беше нещастен случай!

— Не, не беше!

— Дявол да го вземе, тя имаше нож!

Той неочаквано се изви и капакът се повдигна, Ева се плъзна и падна на тревата, но продължи да стиска ножа. Видя как юмруците, убили Мая, се свиха.

— Аз също!

Изправи се и се хвърли отново върху колата. Той падна обратно. Първото пробождане го улучи отстрани. Ножът влезе много леко, сякаш режеше пресен хляб. Капакът го държеше като мишка в капан. Тя извади ножа, нещо топло шурна върху ръкавиците й. Той не извика, а издаде само кратък стон на учудване. Направи пореден опит да се измъкне и тъкмо освободи ръката си, когато второто пробождане улучи гръбнака му. Тя усети, че острието срещна съпротивление. Май беше уцелила кост. Наложи се да дръпне здраво, за да го извади. В този момент коленете му се подгънаха. Той се свлече леко към земята, но остана да виси. Ева вече не бе в състояние да спре, защото той още се движеше, а тя трябваше да го накара да престане с ужасното стенене. След миг влезе в ритъм, който направляваше ножа. Нанасяше удар след удар — в гърба, в хълбоците, понякога срещаше скарата и калника на колата. Най-накрая установи, че той не мърда, но все още виси — като заклано прасе на ченгел.

Нещо грапаво и студено удари Ева със страшна сила. Беше паднала по лице и лежеше по корем на тревата. Реката следваше пенливия си бяг, напълно безучастна, както и преди. С почуда Ева усети как цялото й тяло бавно се схваща. Не можеше да помръдне нито един мускул, нито дори пръстите си. Надяваше се скоро някой да ги открие. Започна да замръзва, защото земята беше студена и мокра.

Тя повдигна глава. Погледът й попадна върху синьо-бяла маратонка и се плъзна нагоре по крака му. Изненада се как не беше паднал. Изглеждаше абсурдно, сякаш е заспал, докато е проверявал двигателя. Иначе беше странно, че нищо не се случи. Нито изскочиха хора, нито завиха сирени. Само двамата, сами в тъмнината.

Никой не ги беше видял. Никой не знаеше къде са, нито дори, че са заедно.

Тя се надигна с усилие и се олюля. Дрехите й бяха мокри и лепкави. От колата до водата я деляха около десет-дванадесет метра, а той не беше твърде едър — някъде към седемдесет килограма. Самата тя тежеше шестдесет. Трябва да успее. Ако преди да го намерят, тялото измине известно разстояние в посока към града, а тя премести колата, те едва ли ще открият местопрестъплението, където тя без съмнение е оставила следи. Ослуша се, изненадана от ясния ход на мислите си, и се приближи към колата. Внимателно вдигна капака и го закрепи. Тялото не помръдна. Налагаше се да пипне гладкото яке с огромни кървави петна. Инстинктивно си запуши носа, сграбчи го за раменете и дръпна рязко. Той полетя назад и като чувал падна върху краката й. Тя ги отдръпна. Той лежеше по гръб, тя се надвеси над него и изведнъж й хрумна да вземе портфейла му. Нима това ще ги забави да разберат кой е?! Беше абсурдно. Хвана го под мишниците, обърна се, погледна реката и започна да го влачи. Оказа се по-тежък, отколкото предполагаше, но по мократа трева тялото с разкрачени крака се хлъзгаше при всяко дърпане. На всеки две издърпвания тя си почиваше и така бавно приближи водата. По едно време спря, загледа се в бледото му теме и пак продължи. Стигна до брега, пусна го и внимателно потопи стъпалото си. Беше плитко. Направи още няколко крачки. Пързаляше се по гладките камъни, но продължи да гази. Водата преля над ботушите й и нахлу леденостудена към стъпалата й. Въпреки това направи още няколко крачки и спря, чак когато водата стигна до над коленете й. После се върна. Хвана тялото отново и го задърпа към бурното течение, което го пое бързо и на нея й олекна. Тя навлизаше навътре, ала в един момент усети заплашителната струя да удря бедрата й. Тогава го обърна по корем. Водата се разплиска, тялото се олюля няколко пъти и се понесе стремително по течението. В черната река тилът се виждаше като светло петно. Водата стигаше до ханша й, тя стоеше като омагьосана и гледаше след него. Изведнъж се случи нещо странно. Единият му крак се надигна над водата, а главата му изчезна надолу. Изглеждаше, сякаш се гмурка. Чу се слаб плисък на фона на равномерното бучене и после той изчезна. Ева остана да гледа в очакване, че пак ще се покаже, но реката препускаше в тъмнината. Бавно излезе на брега, обърна се и пак се вторачи. После тръгна към колата. Внимателно спусна капака. Намери фенера и портфейла и отвори багажника. Вътре беше чисто и подредено. Откри шушляков зелен гащеризон и го облече. Още беше с ръкавиците, изобщо не ги беше сваляла. Настани се на шофьорското място, но веднага изскочи обратно навън и затърси из тревата. Намери канията точно пред колата и я мушна в джоба. Горе на пътя отминаха няколко коли. Затова тя изчака известно време, преди да запали фаровете. Когато утихна, подкара бавно през малката горичка. Пусна радиатора на максимална степен и излезе на пътя. Краката й представляваха две буци мъртво месо. „Сигурно ще го открият, щом съмне. А може да се е закачил някъде и да е потънал.“ Поне така й се бе сторило. Сякаш дрехите или едната му ръка се бяха заклещили в нещо на дъното, може би дърво, паднало във водата, или каквото и да било. Нищо чудно да лежи там и да се клати на течението, докато водата и рибите почистят изцяло скелета. Ева отбеляза мислено, че колата е удобна за управление. Поддържаше равна скорост по пътя към града. При всяко разминаване с друга кола спираше да диша, сякаш някой можеше да види случилото се през прозореца. На моста сви по магистралата в посока Ховланд и сметището. Там ще се отърве от колата. Ще я намерят бързо, предположи тя, още на следващия ден. Няма смисъл да изчезва завинаги. Така или иначе ще изгубят време, търсейки на сметището сред боклуците. А той може би ще се носи бавно чак до морето и ще пристигне на друго място, в друг град. Ще падне още по-голямо търсене на неточно място, а времето ще тече и ще покрие със сив прах всичко.

Сейер се изправи и отиде до прозореца.

Беше късно през нощта. Провери дали има звезди, но не видя нито една. Небето беше много светло. По това време на годината често си представяше, че звездите са си тръгнали завинаги и са отишли да светят над някое друго кълбо. Натъжаваше се от тази мисъл. Без звездите губеше чувството си за сигурност, все едно покривът на земята е изчезнал, а небето се простира бездънно.

Поклати глава замислено.

Ева взе последната цигара от кутията. Имаше спокоен, дори облекчен вид.

— Кога разбрахте, че съм аз?

— Не бях разбрал — поклати глава той. — Допусках, че сте двама и са ви платили да си траете. Не ми беше ясно какво сте искали от Айнарсон — продължаваше да гледа през прозореца. — Но сега ми е вече ясно — уточни тихо той.

Лицето й беше открито и спокойно. За първи път я виждаше такава и независимо от подутата устна и раните по брадичката, тя беше красива.

— Нали не смятахте, че приличам на убиец?

— Никой не прилича на убиец.

Той седна отново.

— Нямах намерение да го убивам. Взех ножа, защото се страхувах. Никой няма да ми повярва.

— Ще трябва да ни дадете възможност.

— Беше при самозащита — продължи тя. — Щеше да ме убие, нали знаете.

Той не отговори. Думите изведнъж прозвучаха странно познато в ушите му.

— Как изглеждаше мъжът, който ви теглеше надолу по стълбата?

— Тъмен, чужденец. Слаб, даже кльощав. Но говореше норвежки.

— Явно е бил Кордоба.

— Моля? — подскочи Ева.

— Казва се Кордоба, мъжът на Мая. Жан Лука Кордоба. Интересно име, нали?

Ева се разсмя, скрила лице в ръце.

— О, да! — изхълца тя. — Направо да се омъжиш, само за да си осигуриш името.

Тя избърса няколко сълзи и дръпна от цигарата.

— Мая приемаше всякакви мъже. Полицаи също. Знаехте ли?

Сейер не успя да се сдържи и се усмихна против волята си.

— Е, ние не сме по-различни. Нито по-лоши, нито по-добри. Спестете ми имената.

— Можете ли да ме наблюдавате през вратата? — неочаквано попита тя.

— Да.

Тя изсумтя и се загледа в ръцете си. С остър нокът започна да стърже засъхналата боя от пръстите си.

Нямаше какво повече да добави. Чакаше неговите разпореждания. За да може да си отдъхне и да прави каквото й кажат. Такова беше най-голямото й желание.

Маркус Лашгорд се мъчеше да се надигне изпод одеялото на дивана. Телефонът ще звъни дълго, ако се обажда познат, който знае, че е стар и бавен, а апаратът е в работната стая и се налага той да прекоси целия хол с пълните си с вода крака. Ако се обажда непознат, никога не би успял да вдигне навреме.

На Маркус Лашгорд вече не му се обаждаха много непознати — някой и друг телефонен търговец или грешно позвъняване. Обикновено звънеше Ева. Най-сетне успя да седне. Звънът не спираше, значи се обажда познат. Подпрян на масата, се изправи, като изохка. Взе бастуна и се затътри по пода, благодарейки на съдбата, че някой изобщо си прави труда да му се обади и да наруши предобедната му почивка. Стигна, куцайки, до бюрото. Бързо се отказа от опитите си да подпре бастуна и го остави да падне. Изненада се, когато от другия край чу непознат глас. Мъжът се представи за адвокат, звънеше от името на Ева. Попита го дали може да дойде в участъка. Бяха я арестували.

Лашгорд протегна ръка към стола, защото изпита потребност да седне. Не, това е глупава шега, беше чел във вестника за телефонни терористи. Но мъжът не звучеше като такъв, по-скоро беше възпитан и любезен. Слушаше напрегнато, попита отново за какво става дума, но не схвана какво му обясняват. Разбира се, че е станало недоразумение, по-късно щяха да разберат. И все пак преживяването за Ева е жестоко. Ужасна история! Арестувана? Ще извика такси и ще тръгне на часа.

— Не, ще изпратим кола да ви вземе. Изчакайте ни спокойно.

Лашгорд седна. Забрави да затвори телефона. Трябва да намери някакви дрехи, преди да дойде колата, но същевременно мислеше, че е без особено значение дали му е студено, или не. Задържали са Ева в ареста. Май е по-добре да намери дрехи за нея, защото там е студено. За миг се опита да се ориентира в стаята и да си спомни къде какво държи. Домашната помощница подреждаше къщата. Дали да не вземе бутилка червено вино? Сигурно не е разрешено. Ами пари? Неговият буркан е пълен с пари, които никога не свършваха, дори напротив. Отхвърли и тази идея, защото помнеше, че в Съдебната палата няма никакъв павилион. Беше ходил там веднъж, през есента, когато му откраднаха мотопеда. Освен това казаха, че тя е в ареста, значи не й е разрешено да ходи никъде. Понечи да се изправи, за да се върне в хола, но краката му бяха много отмалели, чувстваше ги странно. Стаята се разлюля нагоре-надолу, нещо, с което беше свикнал, още повече че в момента беше шокиран от новината. Ще поседи още малко. Дали да не се обади на Юстайн? Още веднъж направи опит да стане, но му се зави свят и се свлече обратно. Замайването се появяваше често: дължеше се на калцирането на вратните артерии и в резултат се затваряше пътят на кръвта към мозъка. За неговата възраст състоянието беше нормално, но твърде болезнено. Особено сега, защото не отминаваше. Таванът започна да потъва, стените се приближиха от всички страни, стана много тясно и започна да се смрачава. Бяха арестували Ева за убийство, което тя беше признала. Събра всички сили и направи усилие да стане. Острите му колена срещнаха челото му със страшна сила. Това бе последното, което усети.

Сейер наблюдаваше през прозореца туфите суха трева покрай оградата на автомобилния парк с нестабилната порта, която съмнителни улични типове разбиваха, за да се вмъкнат вътре и да крадат. Някога госпожа Бренинген беше засадила там петунии, но плевелите отдавна бяха спечелили битката за място. Никой нямаше време да плеви. В доклада прочете, че арестуваната Ева Магнус изобщо не е спала и е отказала да яде и пие. Не вървеше на добре. Освен това я измъчваше обстоятелството, че могат да я наблюдават през отвора на вратата и лампите светят цяла нощ.

Трябва да отиде и да й съобщи, но изпитваше огромно нежелание. Затова се зарадва, когато на вратата се потропа. Ще го отложи за малко. Показа се главата на Карлсен.

— Чувам, че си имал необичайна нощ!

Седна и бутна през масата куп документи.

— Получихме известие за изчезнал.

— Охо, добре! — изкоментира Сейер. Нуждаеше се точно от нов случай, за да му напомни, че все пак е на работа, за която получава заплата. При добро желание би могъл да приключва в четири часа.

— Ще приема всичко, само да не е дете.

Карлсен въздъхна. Той също хвърли поглед към колите навън, сякаш за да се увери, че не са изчезнали. Двамата приличаха на стари каубои, намерили маса в кръчмата, но постоянно се оглеждат за конекрадци.

— Между другото, говори ли с Ева Магнус?

— Правя всичко възможно да го отложа — поклати глава Сейер.

— Няма много смисъл, нали?

— Няма, но ме е страх.

— Да го направя ли вместо теб?

— Благодаря ти, но е моя работа. Или ще го направя, или ще трябва да се пенсионирам.

Сейер загледа колегата си.

— Кой не се е прибрал вкъщи тази нощ?

Карлсен извади лист от вътрешния джоб на униформата си и го разгъна. Зачете наум, подръпна си няколко пъти мустаците и се прокашля изкуствено:

— Шестгодишно момиче — Ранхилд Албум. Прекарала нощта при приятелка в квартала и е трябвало да се прибере тази сутрин. Пътят е само десет-дванадесет минути. Имала е розова количка за кукли с плачеща кукла на име Елиза.

— Елиза?

— Да. С биберон в устата. Махнеш ли биберона, куклата започва да реве. Сега са модерни, всички момиченца имат такива. Но ти имаш внук и едва ли си ги виждал, за разлика от мене. Пищят точно като пеленаче. Сякаш са от филм на Хичкок. И така! В количката момиченцето е имало нощничка и малка чанта с четка за зъби и гребен. Всичко това е изчезнало.

— Откога се издирва?

— От осем часа.

— Осем?

Сейер хвърли бърз поглед към часовника. Наближаваше единадесет.

— Пожелала да си тръгне веднага щом се събудили тази сутрин. Майката на приятелката й не се е обадила да каже, защото самата тя не била станала още. Но чула, когато децата се събудили и вратата се хлопнала около осем часа. Момиченцето си тръгнало само, не живеело далече. Майката на Ранхилд се обадила в десет часа и помолила да изпратят дъщеря й вкъщи, за да пазаруват. Изчезнала е безследно.

— Къде живее?

— Във „Фагерлундсосен“, Лундеби. Отскоро живеят в новия комплекс.

Сейер забарабани по бюрото, покрито с географска карта на света. Ръката му закри цяла Южна Америка.

— Трябва да отидем там заедно.

— Вече сме изпратили патрул.

— Тогава първо ще говоря с Магнус. Да приключим поне с този случай. Обади се и кажи на родителите, че пристигаме, без да споменаваш час.

— Ще се обадя на майката. Бащата е заминал някъде и не могат да се свържат с него.

Карлсен бутна стола назад и се изправи.

— Между другото, намери ли чорапогащник за жена си?

Въпросът учуди Карлсен.

— Пентилайнърс — поясни Сейер.

— Не, Конрад, не намерих чорапогащник. Пентилайнърс са неща, които жените поставят в бикините си в горещи дни. Пълнеж в бельото.

Тръгна си, а Сейер загриза един от ноктите си, докато притеснението в стомаха му растеше.

Чувстваше се зле, когато шестгодишни момиченца не се прибират вкъщи навреме. Независимо че знаеше колко много варианти има — от разделени родители, демонстриращи правото си на собственост, през малки кученца, тъй желани от децата, до неразумни батковци и каки, които ги вземат на разходка, без да уведомят. Понякога ги намираха спящи в някой шубрак с палец в устата. Вярно, шестгодишните не бяха толкова много, но се беше случвало с две-тригодишни. Понякога просто тръгваха и обикаляха с часове. Други започваха да реват веднага и така ги намираха. Трети си гълтаха езика от страх, без да привличат внимание. Поне в осем сутринта все още е спокойно по улиците. При тази мисъл се поотпусна.

Закопча си най-горното копче на ризата и си взе якето, сякаш дрехата би го предпазила от това, което предстои. Тръгна по зеленикавия на сутрешната светлина коридор, който му напомняше за старата баня, където ходеше като момче.

Арестантските килии се намираха на шестия етаж. Взе асансьора и както винаги се почувства глупаво, че стои безучастно в малка кутия, пътуваща нагоре-надолу между стените. А и се движеше твърде бързо. Събитията би трябвало да следват своя ход по-бавно. Стори му се, че пристигна твърде рано. Вече се намираше пред вратата на килията. За момент се опита да се пребори с желанието първо да надникне вътре, но не успя. През отвора я видя да седи на леглото, загърната в одеялото. Гледаше през прозореца, откъдето се откриваше малко късче сиво небе. При шума от ключа тя се сепна.

— Не издържам цялото това чакане!

Той кимна съчувствено.

— Чакам татко. Щяха да го доведат. Адвокатът му се обади, че ще го вземат с кола. Не разбирам защо се бавят, пътят дотам е само половин час.

Сейер стоеше прав, защото нямаше къде да седне. На леглото до нея би било прекалено интимно.

— Налага се да свикнете с чакането, защото предстоят много подобни моменти.

— Твърде непривично ми е; винаги правя нещо. Обикновено часовете на денонощието не ми стигат, а Ема постоянно опява, че иска нещо. Тук е толкова тихо! — въздъхна тя отчаяна.

— Приемете един добър съвет. Опитайте се да спите през нощта. Опитайте да се храните. Иначе ще ви бъде много тежко.

— А защо сте тук, между другото? — изведнъж го погледна с подозрение.

— Трябва да ви съобщя нещо — направи няколко крачки напред и подхвана: — За делото и за присъдата едва ли има кой знае какво значение. Но в други отношения би могло да бъде тежко.

— Нищо не разбирам…

— С течение на времето получихме доста документи от Съдебна медицина.

— Да?

— Както за Мая Дурбан, така и за Егил Айнарсон. Направени са много изследвания. И е установено неприятно за вас разкритие.

— Обяснете ми!

— Убиецът е задушил Мая Дурбан с възглавница.

— Да, нали видях! Бях там и видях.

— Но преди това са правили секс. А този факт ни дава голям брой чисто физически опорни точки по отношение на самоличността на извършителя. Всъщност се оказа… — пое си въздух — че този мъж не е Айнарсон.

Ева седеше и го гледаше с безизразно лице. После се усмихна.

— Това означава, Ева — продължи той, — че сте убили не когото сте искали.

Тя поклати енергично глава и разпери ръце. Усмивката й все още стоеше, но постепенно замръзна.

— Извинете, но що се отнася до колата, аз съм сигурна. С Юстайн имахме такава!

— Бъдете така добра и забравете за момент колата. Навярно сте права за нея. Но в такъв случай вътре не е бил Айнарсон.

Обзе я внезапно съмнение.

— Но той никога не я е заемал — заекна тя.

— Изглежда е направил изключение. Или някой тайно я е взел.

— Не е истина!

— Какво видяхте в действителност? Гледахте през малък процеп, нали? А стаята е била полутъмна. Не казахте ли, че през голяма част от времето сте стояли с ръце върху лицето?

— Искам да си тръгнете — изхлипа тя.

— Извинявайте — каза той кротко.

— Откога знаете?

— От доста време.

— Разберете защо се бави татко!

— Сигурно са на път. Опитайте се да си починете малко. Ще ви е от полза. — Изпитваше желание да изхвърчи навън, но се овладя. — Престъплението само по себе си не се променя — обясни той.

— Напротив!

— За съда е важно, че сте предполагали, че е той.

— Не! Така искам да грешите.

— Случва се да сгрешим, но не и този път.

Един дълъг момент лицето й остана скрито, а после го погледна.

— Веднъж, когато бяхме на тринадесет…

— Да? — Сейер чакаше.

— Допускате ли за възможно човек да умре от страх?

Той сви рамене:

— Би могло, но само ако е стар и с болно сърце. Защо?

— Не, нищо.

Настъпи мълчание. Тя прокара ръка през челото си и бързо погледна китката си, но си спомни, че й взеха часовника.

— Ако не е бил Айнарсон, кой тогава?

— Имам грижата да открия. Възможно е да е някой от обкръжението на Айнарсон.

— Разберете защо се бави баща ми.

— Непременно.

Той тръгна към вратата, отвори я и се обърна.

— Не бива да приемате толкова тежко, че ви наблюдаваме през отворите. Правим го, за да проверим дали сте добре. Ние не сме воайори.

— Но така изглежда.

— Завийте се през глава. И не забравяйте, че тук, вътре, сте една от многото, а не толкова специална, каквато се чувствате. Най-вече навън ще бъдете много интересна, не е ли така?

— Щом казвате.

— Доскоро.

Той затвори вратата и заключи.

Наскоро боядисаната жилищна кооперация на улица „Росенкранц“ № 16 беше по-зелена от всякога.

Той паркира до гаража. Тъкмо излезе от колата и видя Ян Хенри в далечината при люлките. За миг малкият се поколеба притеснен, но после заприпка към Сейер.

— Мислех, че вече няма да дойдеш.

— Нали ти обещах. Как си?

— Горе-долу.

Детето сви тесните си рамене и сплете крака.

— Мама вкъщи ли е?

— Ами да.

— Повозиха ли те истински на мотора?

— Да. Но в твоята кола е по-готино. На мотора духа много лошо — добави малкият.

— Изчакай ме тук, Ян Хенри. Донесъл съм ти нещо.

Сейер тръгна към входната врата, а момченцето седна обратно на люлката. Юрун Айнарсон отвори по клин. А дали точно това не са чорапогащи, зачуди се Сейер. Отгоре носеше дълъг пуловер. Косата й беше още по-силно изрусена.

— А, вие ли сте?

Той кимна учтиво. Тя бързо отстъпи назад и го покани с ръка да влезе. Остана прав в стаята, пое въздух и я загледа сериозно.

— Този път имам само един-единствен въпрос. След като ви го задам, ще си тръгна веднага. Но си помислете добре, преди да ми отговорите, защото е важно.

Тя кимна.

— Знам, че Айнарсон е бил много стриктен по отношение на колата. Грижел се е за нея и я е поддържал изключително. Изпитвал е огромно нежелание да я дава назаем. Вярно ли е?

— Ще ви подшушна, че колата много му се свидеше. По тази причина го тормозеха в службата.

— И все пак, случваше ли се по изключение да я даде на някого? Да знаете някога да го е правил? Дори и да е било веднъж.

Тя се поколеба.

— Ами да, случвало се е. Но изключително рядко. Давал я е на един от приятелите си, с когото излизаха често. Един от пивоварната. Онзи нямаше кола.

— Знаете ли името му?

— Аз… направо ме е страх да споменавам имена — огледа се тя, все едно предусещате неясна опасност. Понякога я даваше на Педик. Петер Фредрик.

— Арон?

— Да.

Сейер кимна бавно. Отново прикова поглед върху снимката от сватбата на семейство Айнарсон и светлата коса го впечатли.

— Ще дойда пак — почти прошепна той. — Извинете ме, но такива случаи отнемат време, а има още много неща за изясняване.

Госпожа Айнарсон кимна и го изпрати до вратата. Ян Хенри скочи и се затича към него, този път по-непринудено.

— Бързо мина.

— Да — съгласи се Сейер замислено. — Сега обаче трябва да намеря един тип адски бързо. Ела с мен до колата.

Отвори багажника и извади пазарски плик на „Фина“.

— Монтьорски костюм за теб. Знам, че ще ти е голям, но ти ще пораснеш.

— Я! — очите му светнаха. — С много джобове! Скоро ще ми става, мога да го навивам.

— Да, разбира се.

— А кога ще дойдеш пак?

— Не след дълго.

— Сигурно имаш много работа.

— Да, горе-долу. Но понякога вземам почивни дни. Искаш ли някой път да се разходим пак с колата?

Ян Хенри не отговори. Гледаше към пътя, по който с рев приближаваше голям мотор „Бе Ем Ве“, нарушавайки тишината.

— Ето го и Педик.

Ян Хенри помаха вяло. Сейер се обърна и загледа мъжа в черен кожен костюм, който мина покрай статива за колелета, спря и си свали каската. Светлокос мъж със средно дълга коса, вързана на малка конска опашка на врата. Дръпна ципа на кожения костюм и разкри оформящия се бирен корем. Като цяло приличаше на Айнарсон. На лоша светлина може би дори не се долавяше разлика.

Сейер продължи да го гледа чак докато мъжът започна да се върти нервно върху мотора. Полицаят се усмихна, кимна леко и подкара колата.

— Къде беше?

Карлсен го чакаше в приемната отдавна. Времето течеше, а още никой не се беше обадил с щастливата вест, че малката Ранхилд си е вкъщи жива и здрава. Все още бе в неизвестност. Карлсен изглеждаше напрегнат.

— У Юрун Айнарсон — Сейер беше трескав, нещо, което рядко се случваше. — Слушай, трябва да говоря с теб.

Поздравиха с кимане Бренинген и се отдалечиха по коридора.

— Трябва незабавно да извикаме на разпит един мъж — обясни Сейер. — Петер Фредрик Арон. Единственият от приятелите на Айнарсон, на когото от време на време е гласувано доверие да кара „Манта“-та. От време на време. Работи в пивоварната, посещава често Юрун. След изчезването на Айнарсон са го разпитвали. Срещнах го току-що пред блока на „Росенкранц“. И знаеш ли какво? Двамата много си приличат. На слаба светлина човек дори би ги объркал. Разбираш ли?

— Къде е в момента?

— Още е при нея, надявам се. Албум ще почака, така или иначе там има наши хора. Вземи Скаре и го доведете незабавно. Аз ще чакам тук.

Карлсен кимна и се обърна, но изведнъж спря.

— Между другото, имам да ти предам нещо от адвоката на Ева.

— Да?

— Лашгорд е мъртъв.

— Какво говориш?

— Шофьорът го е намерил.

— Тя знае ли?

— Изпратих при нея едно от момичетата.

Сейер затвори очи и разтърси глава. Продължи да върви сам по коридора, опитвайки се да преглътне новината, но точно сега нямаше време да мисли какви ще са последствията за арестуваната на шестия етаж. Отключи, влезе в стаята за разпити и отвори прозореца, за да проветри. Подреди бюрото. За малко отиде в другия край, изми си ръцете на мивката и пи чаша вода. После отвори архивния шкаф, извади една касета с триста и шестдесет минути запис, съдържаща показанията на Ева Магнус, и я постави в касетофона на бюрото — съвсем обикновен „Джей Ви Си“ касетофон с радио. Започна да я превърта. Спираше, пускаше я, пак превърташе малко и накрая намери търсения момент. Настрои звука и зачака, седнал удобно в стола „Кинарпс“ и оставил мислите си да се реят. Може би Арон е избягал, значи вече е стигнал далече благодарение на бързия мотор.

Но истината беше друга. Арон седеше с вестник в ръка на дивана на Юрун, до него лежеше пакет тютюн. Самата Юрун стоеше пред дъската за гладене с голям куп чисти дрехи и гледаше стреснато първо двамата униформени служители, а после и мъжа на дивана, който само повдигна вежда, за да покаже, че го притесняват в твърде неуместен момент. Въпреки това той се надигна от дивана и ги последва послушно. Ян Хенри ги наблюдаваше, докато вървяха към колата. Детето не каза нищо. Общо взето му беше безразлично какво ще се случи с Педик.

— Казвате се Петер Фредрик Арон?

— Да.

Той сви цигара, без да иска позволение.

— Роден на седми март хиляда деветстотин петдесет и шеста?

— Защо питате, като знаете?

Сейер вдигна поглед:

— Съветвам ви да сте по-въздържан.

— Заплашвате ли ме?

Този път полицаят се усмихна успокояващо.

— В никакъв случай. Тук не заплашваме, а просто предупреждаваме. Адрес?

— Улица „Толбю“ 4. Роден и отраснал в Тромсьо, най-малък от четири деца, отбил военна служба. За мен не е проблем да съдействам, но аз съм казал, каквото имам да кажа.

— Тогава ще го повторим — невъзмутим, той продължи да записва.

Арон пушеше нервно, но все пак се контролираше. За момента успяваше да се владее. Облегна се на бюрото с примирена физиономия.

— Кажете ми само една основателна причина да убия най-добрия си приятел!

Сейер пусна писалката и го загледа учуден.

— Драги Арон, тук никой не мисли, че сте го направили. Не затова сте тук. Така ли смятахте? — наблюдаваше го съсредоточено и видя как едно страшно съмнение изплува в бледосиния ирис на Арон. Той колебливо отговори:

— Не е чак толкова странно, че мислех така. Последния път ставаше дума за Егил.

— Значи сте в напълно грешна посока. Въпросът засяга нещо друго.

Настъпи тишина. Димът от цигарата на Арон се виеше на дебели бели спирали към тавана. Сейер чакаше.

— Е? Как сте?

— Добре. Защо питате?

Сейер кръстоса ръце върху бюрото, без да изпуска от поглед очите му.

— Чудя се няма ли да попитате за какво става дума? При положение че не е свързано с Егил.

— Нямам ни най-малка представа.

— Именно. Затова предположих, че ще попитате. Аз щях, ако ме бяха изкарали, докато чета спортната страница. Но вероятно не сте любопитен. Така че ще ви дам малко информация. По реда на нещата. Първо един малък въпрос: как сте с жените, Арон?

— Ами, питайте ги тях — тросна се той.

— Да, прав сте. Как мислите, кого да питам? Много ли сте имали?

Той не отговори. Мъчеше се с всички сили да запази спокойно изражение.

— Дали да не попитам Мари Дурбан? Добра идея ли е?

— Имате гадно чувство за хумор.

— Може би. Тя не ни каза много, когато я намерихме в леглото. Но въпреки това успя да ни предаде нещо. Убиецът е оставил визитната си картичка. Разбирате ли?

Главата на Арон трепна и той облиза устни.

— Не говоря за такива, които поръчвате да ви напечатат в три хиляди екземпляра. Говоря за изцяло личен генетичен код. Всички четири милиарда души на земята имат различен код. Нека ограничим малко този брой, Арон. Когато уголемим кода, в общи линии той прилича на черно-бяла модерна графика. Но вие, естествено, го знаете, нали четете вестници.

— Седите и правите догадки. Трябва ви разрешение, за да вземете проба от мен, ако това сте намислили. Но няма да стане! Не съм идиот. Между другото, искам адвокат. Няма да ви кажа и дума повече без адвокат!

— Добре.

Сейер се облегна отново назад.

— Ще продължа разговора сам. И за да сте наясно, разрешително за вземане на проба е най-малкият ми проблем.

Арон присви устни и продължи да пуши.

— Първи октомври. Били сте в „Кралско оръжие“ заедно с няколко колеги, сред които Арвесен и Айнарсон.

— Никога не съм го отричал.

— Кога излязохте от кръчмата?

— Вече знаете. Нали вие ме отведохте!

— Имам предвид преди това. Когато взехте колата на Айнарсон, за да се поразходите. Някъде около седем и половина?

— Колата на Айнарсон? Майтапите ли се? Никой не можеше да вземе колата на Айнарсон. Абсолютни глупости! А и бях пил.

— Има случаи, когато не ви е спирало. Имате присъда за шофиране в нетрезво състояние. Според Юрун сте единственият, който е вземал колата. Били сте изключение. Били сте добри приятели, а вие нямате кола.

Арон дръпна силно два пъти от цигарата и изпусна дима.

— Никъде не съм ходил. Висях в кръчмата и пих през цялото време.

— Без съмнение. Били сте мъртвопиян според готвача. Не забравяйте, че на работа той е трезвен и наблюдава хората. Гледа кой и кога влиза и излиза.

Арон мълчеше.

— И така, направяте едно кръгче, за да видите, да речем, как тече животът в града и завършвате обиколката при Дурбан. Паркирате колата на Айнарсон на тротоара и звънвате точно в осем часа. С две кратки позвънявания. Нали?

Мълчание.

— Плащате и се възползвате от услугата. И после… — кимна и впери поглед в него — се скарвате с нея.

Сейер говореше тихо, а Арон беше навел глава, сякаш в скута му лежеше нещо интересно.

— Имате опасен нрав, Арон. Преди да се опомните, сте я убили. Връхлитате обратно в кръчмата с надеждата да ви послужи като алиби, понеже никой не е забелязал краткото ви отсъствие. После започвате да пиете.

Арон поклати смирено глава.

— Насред явно здравото напиване осъзнавате какво сте направили. Доверявате се на Айнарсон, като мислите, че той ще ви помогне с алиби. Все пак ви е приятел. Подкрепяли сте се взаимно. При това случилото се е нещастен случай, нали? А вие сте имали лош късмет и сте сгафили жестоко. Егил със сигурност ще разбере, затова поемате риска и му се доверявате. А и той е трезвен, вероятно единственият трезвен сред вас. Може да му се вярва.

Очевидно умишлено Арон не уцели пепелника.

— Но положението ви се усложнява още повече. Глупаво от ваша страна да привличате внимание. През нощта съдържателят на кръчмата ни се обади и помоли да ви задържим в ареста за пиянство. Айнарсон е хукнал след колата. Може би се е страхувал, че ще пропеете или в колата, или в килията. Не само е искал да ви спаси от ареста, но и от присъда за убийство. И като капак на всичко, той успя! Осъзнали сте фантастичната за вас ситуация на следващия ден и, предполагам, сте потреперили при мисълта, че сте се разминали на косъм.

Арон запали нова цигара.

— Сигурно изчезването на Айнарсон ви се е сторило странно. Мислили ли сте защо той умря? Искам да кажа, замисляли ли сте се истински? Точно както вие казахте, било е чисто недоразумение.

Арон събра сили и се облегна назад в стола.

— И така, вие започвате да навестявате Юрун. Знаели сте, че понякога идваме да я разпитваме. Може би сте се страхували, че Егил е успял да ви издаде?

— Виждам, че отдавна репетирате гази история.

— Трябва да чуете нещо, което имам за вас. Видели са ви. Един свидетел ви е видял и не говоря за момента, в който сте напуснали местопрестъплението с „Опел“-а на Айнарсон. Видели са ви как убивате Мари Дурбан.

Твърдението звучеше толкова сензационно, че Арон се усмихна.

— Обикновено хората се страхуват да излязат на светло, а понякога имат основателни причини да не го правят. Затова отне толкова време. Но накрая тя се появи. Седяла е в съседната стая на една табуретка и ви е гледала през процепа на вратата. Току-що се предаде.

Арон запримигва, после пак се усмихна.

— Доста крайно твърдение, нали? — продължи Сейер. — Съгласен съм. Но нали разбирате, че не е блъф. Убили сте я и са ви видели. Било е грубо и напълно ненужно убийство. Жестока игра. Тя е била жена — Сейер стана от стола и направи няколко крачки, — при това дребна жена, с несравнимо по-малка мускулна маса от вашата. Според доклада на Съдебна медицина, е била висока сто петдесет и пет сантиметра и е тежала петдесет и четири килограма. Била е гола. Лежала е под вас. С други думи — той се върна на стола, — напълно беззащитна.

— Не беше беззащитна. По дяволите! Имаше нож!

Викът му отекна в помещението. Последва изхлипване.

Арон зарови лице в ръцете си и се опита да успокои силно треперещото си тяло.

— Искам адвокат!

— Идва, идва.

— На секундата, дявол да го вземе!

Сейер се надвеси над касетофона и пусна касетата. Гласът на Ева Магнус прозвуча ясно и отчетливо, леко монотонно, защото в тази част от разказа си вече беше уморена и въпреки това нямаше как да бъде разбрана погрешно.

„Дявол ме взел, вие, проститутките, сте алчни. Оставих един бон за пет минути работа. Знаеш ли колко работя в пивоварната за един бон?“

— Може би сега разбирате защо е умрял Егил. Приличали сте си много. Лесно е да ви объркат на слаба светлина.

— Адвокат! — повтори той пресипнало.

Скрит в гаража, Ян Хенри се мъчеше да навие крачолите на монтьорския костюм. Най-после успя и направи опит да се огледа в старото пропукано стъкло от прозорец, облегнато на стената.

Леглото на Ема Магнус се намираше в стаята за гости в къщата на баща й. Тя се огледа със слисано лице.

— Искам да спя при вас — примоли се тя.

— Няма място за леглото ти — отговори безпомощно баща й.

— Не мога ли да легна между вас? — изхленчи тя. — Нищо, че ще съм на ръба.

Откараха Лашгорд с линейка до болницата. Шофьорите претърсиха набързо къщата, за да не заключат вътре някое куче или коте. Влязоха във всички стаи, включително и в мазето, което съдържаше много боклуци, една развалена пералня, изгнили ябълки и куп стари кутии от боя.

Ева Магнус се бе завила през глава. Под одеялото беше тъмно, много бързо стана топло. Главата й беше празна, без никаква мисъл.

Карлсен и Сейер вървяха мълчаливо по коридора. Излязоха в задния двор, където стояха колите. Карлсен се насочи към един „Форд Мондео“.

— Какво предстои за Магнус според теб? — погледна той към Сейер.

— Страхувам се, че двеста тридесет и девети за предумишлено.

Въздъхна тежко. Нещо в диафрагмата го стягаше. На децата им хрумваха какви ли не странни неща. Забравяха за времето, не притежаваха чувство за отговорност. Всичко беше възможно. Можеше и нищо да не се е случило. Сигурно е някаква дреболия. На това се надяваха, вървейки към колите. Но инстинктивно, като по даден сигнал, и двамата набраха скорост.