Окото на Ева

Ингрид му даде катранен мехлем. Той го помириса изпитателно, сбърчи нос и го остави в чекмеджето. После се загледа в снимките на масата — красивата Мари Дурбан и по-обикновеният Айнарсон, комуто липсва сила и мъжественост, колкото на нея невинност. Изобщо не допускаше да са били познати и да са се движили в една и съща среда; нито пък да са имали общи познати. Ева Магнус е връзката. Намерила е Айнарсон в реката и по неизвестна причина не е съобщила. Била е приятелка на Дурбан и една от последните, които са я видели жива. Убити са в рамките на няколко дни и двамата са ходили често в южната част, макар това да не означава нищо в малък град.

Две неразкрити убийства не са в състояние да го изкарат от равновесие, нито да го стресират. По-скоро го амбицираха, стегна се още повече, докато подреждаше мислите си в логични редици. Пробваше различни комбинации и пред очите му като филмови кадри минаваха множеството възможности. Все повече се занимаваше със случая през свободното си време, но то и без това му беше достатъчно. Интуицията му подсказваше, че има връзка между двамата, ала той не улавя най-важното. Дали Айнарсон все пак не е имал любовна връзка, независимо че съпругата му се подсмихна при това предположение? В края на краищата съпругите не знаят всичко. „С изключение на Елиза“, помисли си той и се изчерви. Ще задържи Ева Магнус и ще я притисне, но как да го направи без причина. Искаше да я види срещу себе си от другата страна на бюрото, притеснена и несигурна. Не такава, каквато е в собствения си дом, а самотна и нервна в огромната сграда, наподобяваща сив великан, който би пречупил всекиго. Лесно е да отстояваш своята гледна точка в дома си. Моят дом е моята крепост. Трябва му една стара преса, с която да изстиска всичко от нея. Най-вероятно щеше да падне бяла и черна боя. Проблемът е, че няма причина да я задържи. Тя не правеше нищо незаконно. Даде показания след убийството на Дурбан и тогава той й повярва. Водеше съвсем нормален живот — беше дала дъщеря си на детска градина, рисуваше, пазаруваше, не се движеше в определена компания, не се срещаше с други художници. А и не е нарушение да плащаш сметките си преди изтичане на срока. Проклинаше се, че я пусна толкова лесно в началото. Повярва й, че не знае абсолютно нищо. Нищо чудно наистина да е срещнала Дурбан съвсем случайно. Убийството й същата вечер вероятно е било шок, обясняващ нервното й поведение, когато я потърси първия път. Почти трепереше. От друга страна, кой намира труп в реката, свива рамене и отива да хапне в „Макдоналдс“? А и сега разполага с повече пари от преди. Откъде ги е набавила?

Остана да седи с подпряна глава и се загледа през прозореца, макар че виждаше само покриви на къщи и върховете на най-високите дървета. Без да е твърде съдържателна, в гледката имаше нещо: разкриваше късче небе, което задържаните в ареста наблюдаваха от килиите. То им липсваше — различните нюанси, променливата светлина и вечният бяг на облаците. Сейер си измърмори нещо, отвори чекмеджето на бюрото и извади пакетче „Фишърменс френд“. Телефонът звънна, когато вече бъркаше с два пръста в пликчето. Госпожа Бренинген от рецепцията го уведоми, че долу го чака едно хлапе и държи да разговаря лично с него.

— Моля, побързайте, защото му се пишка!

— Хлапе?

— Да, малко слабичко. Ян Хенри.

Сейер скочи и се затича към асансьора. Почти безшумно слизаше надолу. Не му харесваше, че асансьорът е толкова тих. Смяташе, че ще прави по-солидно впечатление, ако вдига повече шум. Не че имаше страх от асансьори.

Ян Хенри стоеше неподвижно насред просторната зала и се озърташе за Сейер. Сейер се трогна от вида на слабото момченце — в голямата зала изглеждаше още пообъркано. Хвана го за ръка и го поведе към тоалетните. Изчака го отвън. Малкият изглеждаше облекчен.

— Мама е на фризьор — обясни той.

— Така ли? Значи знае, че си тук?

— Не, не точно, но ми разреши да се разходя. Тя се къдри и ще се забави.

— Студено къдрене? Да, не е шега работа, ще отнеме около два часа — произнесе се Сейер компетентно. — Ела с мен до офиса, за да видиш къде работя.

Отново го хвана за ръка и го поведе към асансьора. Госпожа Бренинген му изпрати дълъг одобрителен поглед. Беше прочела моментите с интриги и власт. Сега оставаше страстта.

— Ян Хенри, обичаш ли минерална вода „Фарис“? — попита Сейер и се заоглежда из офиса да намери какво да предложи на детето, „Фарис“ и „Фишърменс френд“ не са особено изкушение за малко момче със здраво и необременено вкусово възприятие.

— Обичам. Татко ми даваше — похвали се малкият доволен.

— Тогава имам късмет.

Взе пластмасова кана от поставката над мивката, наля водата в нея и седна на масата срещу детето. Ян Хенри пи дълго и се оригна възможно най-тихо.

— Как си от последната ни среща? — попита Сейер приятелски. Забеляза, че луничките по лицето на малкия са се увеличили.

— Горе-долу — промърмори Ян Хенри и добави, сякаш за да даде обяснение за посещението си: — Мама си има приятел.

— По дяволите! — изпусна се той. — Затова се къдри.

— Не знам. Той има моторетка.

— Така ли? Японско колело?

— „Бе Ем Ве“.

— Охо! Ти повози ли се?

— Само наляво и надясно около простряното пране.

— Не звучи лошо. Следващия път може да те повози по-дълго. Нали си слагаш каска?

— Да.

— А мама, тя вози ли се?

— Не, никога. Той постоянно се опитва да я кандърдиса.

Сейер отпи от бутилката и се усмихна.

— Много е хубаво, че дойде да ме видиш. Нямам често посещения на работното място.

— Нямаш ли?

— Нямам. В смисъл — не от този вид. Не такива приятни. Всички са свързани с работа, ако ме разбираш.

— Да, да. Аз обаче ти нося бележката. Нали ми каза да ти кажа, ако се сетя за нещо? За бележката на татко.

Сейер стисна устни и се хвана здраво за ръба на масата.

— Бележката? — заекна той.

— Намерих я в гаража. Няколко дни подред седях на пейката и мислех, както ми каза. И като затворех очи, си представях какво правеше татко онзи ден, деня, когато не се върна. Извади бележката от джоба си — и изведнъж аз се сетих, че той лежеше под колата и измъкна листчето от джоба си. Прочете какво пише, позамисли се малко и после се протегна назад, ето така… — той протегна ръка над главата си и сякаш пусна нещо във въздуха — … и го пусна върху едно сандъче под пейката, съвсем близо до пода. Скочих да го потърся и го открих точно там.

Сейер усети как кръвното му налягане се покачва, но понеже по принцип беше ниско, не предизвика особени физически промени в добре тренираното му тяло. Момчето мушна пръсти в джоба и протегна ръка напред, подавайки му смачкана хартийка.

С треперещи пръсти Сейер разгъна бележката и я прочете.

Името Лиланд и телефонен номер. Личеше, че част от листчето е скъсана, сякаш е имало написано и нещо друго. Лиланд?

— Чудесно, малкия! — възкликна одобрително Сейер и му наля още „Фарис“. Номерът беше градски и не беше задължително да означава нещо. Подсказваше му го тридесетгодишният му опит в полицията. Въпреки всичко повечето хора са почтени, не е забранено да проявяват интерес към кола. Особено става ли дума за „Опел Манта“, много атрактивна кола за любителите на германски автомобили. Още повече, ако Айнарсон е намекнал, че иска да я продаде. Кимна доволно. Пръстите го сърбяха да сграбчи телефона, почти се поддаваше на изкушението да запали цигара — неслучайно никога не си носеше в службата, с изключение на няколко отвратителни сухи цигари, колкото да почерпи някого. Ян Хенри заслужаваше малка обиколка из сградата — поне да надзърне в арестантска килия и в стая за разпит. Убиецът на Айнарсон е на свобода повече от шест месеца, час повече или по-малко не е от значение. Хвана детето за ръка и го поведе из коридорите. Дланта му беше по-мъничка от едрите и пълнички юмручета на Матеус. Пак си напомни за гащеризона, докато се мъчеше да върви със ситни крачки. Спря до килията в дъното и я отключи. Ян Хенри надзърна вътре.

— Това тоалетната ли е? — попита той и посочи дупката на пода.

— Да.

— Не ми се ще да спя тук.

— Няма и да ти се наложи. Ако слушаш майка си.

— Ама подът е топъл.

Детето размърда палци в гуменките.

— Да, топъл е. Не искаме да замръзнат по наша вина.

— Гледате ли ги през пролуката?

— Да. Хайде да излизаме. Ще те вдигна, та да видиш и ти.

Повдигна малкото телце във въздуха.

— Изглежда точно както си мислех — сподели непринудено хлапето.

— Да. Прилича на затвор, нали?

— Има ли много заловени?

— Сега са малко. Разполагаме с място за тридесет и девет, но в момента задържаните са двадесет и осем. Повечето са мъже, но има и няколко жени.

— И жени ли?

— Да.

— Не знаех, че и жените ги затварят в затвора.

— Защото ги мислиш за по-добри от нас, така ли?

— Да.

— Ще ти доверя нещо — прошепна Сейер. — По-добри са.

— Поне им разрешават да слушат радио. Отнякъде се чува музика.

— Идва оттам — Сейер посочи сива врата. — Там е киното. Сега гледат филма „Списъкът на Шиндлер“.

— Кино?

— Има всичко, от което се нуждаят: библиотека, училище, лекар, работилница. Повечето работят, докато са при нас. Сега монтират кабели към радиаторите. Всички си перат дрехите сами и си готвят в кухнята на горния етаж. Някои тренират в гимнастическия салон, други предпочитат стаята за занимания. А когато се нуждаят от чист въздух, ги водим на покрива, където има място за разходки.

— Значи, нищо не им липсва.

— Ами, не съм съвсем сигурен. Не могат като нас да се разхождат из града и да си купуват сладолед.

— А случва ли се да избягат?

— Да, но не често.

— Стрелят ли по пазачите, за да откраднат ключовете?

— Не, не е толкова драматично. Чупят някой прозорец и се промъкват навън. Там ги чака някой с включен двигател. Случвало се е да си счупят краката или да получат мозъчно сътресение. Доста е високо.

— Връзват ли чаршафите, както по филмите?

— Не, крадат найлоново въже от работилницата. Нали разбираш, не си стоят много в килиите, през по-голямата част от времето са в другите помещения.

Хвана го за ръка и минаха покрай мониторите за наблюдение. Посочи един от екраните, на който детето можеше да се види. Спря и помаха към камерите. После продължиха към асансьора. Изпрати малкия си гост до фризьорския салон, на две преки от управлението. За по-сигурно влезе с него, настани го на едно ратаново канапе, покрито с дамаска на цветя, и се втурна обратно.

В офиса веднага се захвана да търси името Лиланд в телефонния указател. Намери шест души с това име, от които едно на фирма. Спусна показалец през номерата, но никой не съвпадаше с номера от бележката. Странно. А и всички бяха мъже. Замисли се, вдигна слушалката и набра номера от бележката. Звънна веднъж, два пъти, три пъти… Погледна си часовника и преброи сигналите. На шестия път отговори мъжки глас:

— Лашгорд.

— Лашгорд?

За момент настъпи мълчание; Сейер трескаво мислеше дали е чувал името. Не си спомни. Загледа се през прозореца към площада и големия фонтан, изключен по това време в очакване на пролетта, както всички други.

— Да. Лашгорд.

— Мога ли да говоря с човек на име Лиланд? — нетърпеливо попита той.

— Лиланд?

След кратка пауза мъжът се изкашля.

— Не, приятелю, не можеш. Вече не.

— Вече не? Лицето се е преместило, така ли?

— Би могло да се каже така. Много далече, чак във вечността. Тя почина, моята съпруга… Моминското й име беше Лиланд. Кристине Лиланд.

— Съжалявам много.

— Да, сигурно съжалявате, но точно тази дума не е подходяща според мен.

— Скоро ли почина?

— Не, съвсем не, преди години.

— Така ли? Няма ли други с това име на вашия номер?

— Не, само аз живея тук, никой друг. Откакто тя почина, съм сам. Кой се обажда? За какво става дума? — изведнъж мъжът стана недоверчив, гласът му придоби остра нотка.

— Обаждам се от полицията във връзка с едно убийство. Просто проверявам някои подробности. Удобно ли е да намина, за да поговорим?

— Заповядайте. Почти никой не ми идва на гости.

Сейер записа адреса и пресметна, че с колата ще стигне за половин час. Премести магнита на дъската, за да отбележи предстоящото си няколкочасово отсъствие, взе си якето и напусна офиса. „Тази разходка е пълна загуба на време“, помисли си той, но пък беше повод да се махне от службата. Не обичаше да седи на едно място и да наблюдава през прашното стъкло покривите на къщите и върховете на дърветата.

Както винаги, караше бавно през града, който най-сетне започваше да придобива цвят. Паркът и терените на Спортния клуб вече разцъфтяваха; навсякъде бяха засадили петунии и невени, които вероятно щяха да измръзнат. Той лично винаги чакаше с нетърпение седемнадесети май. Отне му двадесет години да отвори сърцето си за този град, но затова пък вече му бе влязъл под кожата. Някои райони, край които минаваше, го разчувстваха — първо старата бензиностанция, после хълмовете, издигащи се високо над града, застроени от тази страна със стари красиви постройки. Някои богаташки къщи сега представляваха малки изискани галерии или офиси. За контраст в южната част се издигаха високи блокове, където живееха главно имигранти и хора с опасни предразсъдъци — източник на всевъзможни разправии. Така или иначе се ползваха със собствено общинско управление, относително добре функциониращо. Харесваше и градския мост с красивите скулптури, и големия площад — градската гордост със сполучливо подбраните павета. През лятото се превръщаше в рог на изобилието от плодове, зеленчуци и цветя. С наближаването на лятото малкото влакче започваше да пуфка в кръг. Веднъж се вози на него с Матеус, но много се затрудни как да сгъне дългите си крака в съвсем малкия вагон. Сега влакчето, пълно с изпотени майки и малки розови лица с биберони и боненца, се тресеше силно върху неравната настилка. Отмина центъра и се насочи към апартамента си. Една разходка с колата би се отразила добре на Колберг. Кучето водеше много самотен живот. Намери каишката, върза го и хукна надолу по стълбите. Лашгорд звучеше като сърдит дядка. Защо името и номерът не съответстваха? Обладан от тази мисъл, караше на юг. Мина спокойно край електроцентралата и къмпинг центъра, погледна в панорамното огледало дали има коли зад него и пусна няколко да го задминат, защото вече ги беше поизнервил. Всички, които караха зад Сейер, се изнервяха, ала той го приемаше с голямо спокойствие. При хлебозавода зави наляво, няколко минути кара край поля и ниви и стигна до участък с четири-пет къщи. В края се намираше скромно стопанство. Лашгорд живееше в малка, красива жълта къща с тухленочервени фронтони и неголям навес до нея. Сейер паркира и тръгна бавно към стълбите. Преди да стигне до вратата, му отвори слаб, отпуснат мъж, облечен в жилетка и с карирани чехли. Подпираше се върху рамката на вратата, а в ръката държеше бастун. Сейер се напрегна да си спомни къде е виждал стареца, нещо в него му изглеждаше познато, ала така и не се сети.

— Бързо ме намерихте, нали?

— Да, определено. Тук не е Чикаго, а и имаме държавен картографски институт.

Ръкуваха се. Полицаят стисна слабата ръка предпазливо — да не би домакинът му да страда от артрит или друга старческа болест. Последва го в къщата. Беше разхвърляно, но същевременно уютно; цареше приятен полумрак. Въздухът беше свеж, явно прахът по ъглите бе изчистен.

— Значи, живеете сам тук? — попита Сейер, разполагайки се в стар удобен фотьойл от петдесетте години.

— Съвсем сам.

Мъжът се настани на дивана с голямо усилие.

— Не е никак лесно. Краката ми започват да гният… Пълнят се с вода. Няма нищо по-ужасно. А и сърцето ми е от другата страна, но, слава Богу, още бие. Да чукна на дърво — потропа върху дървената повърхност.

— Сериозно ли говорите? Възможно ли е сърцето да е от дясната страна?

— Да, разбира се. Е, и вие не ми вярвате. Правите същата физиономия като всички, на които кажа. Когато бях по-млад, се наложи да ми отстранят левия бял дроб. Имах туберкулоза, бях две години във Вардосен. Не беше лошо там, дума да не става, но когато ми махнаха белия дроб, се освободи страшно празно място и всички страдания се насочиха надясно. Но както казах, сърцето ми все още тиктака, карам я някак си. Взел съм си домашна помощница; идва веднъж седмично. Почиства цялата къща, пере, хвърля боклука и старата храна от хладилника, грижи се за цветята… Всеки път ми носи три-четири бутилки червено вино. Това, разбира се, не е позволено — да ми купува вино, дори и да съм съгласен. Разбрахме се да си мълча. Вие няма да ме издадете, нали? Ще ме издадете ли?

— Не, разбира се — усмихна се Сейер. — И аз от много години вечер изпивам по чаша уиски, преди да си легна. Тежко и горко на тази домашна помощница, която откаже да ми купува, когато дойде времето. Мислех, че това им е работата — гласът му звучеше невинно.

— По едно уиски?

— Само едно, но доста голямо.

— Разбира се. Знаете ли, че една чаша побира четири драма? Изчислявал съм. „Балантайнс“ ли е?

— „Феймъс Грауз“. С яребицата на етикета.

— Никога не съм го чувал. Но защо идвате при мен? Да не би жена ми да е имала страшни тайни?

— Със сигурност не, но бих желал да ви покажа нещо, ако ми разрешите.

Сейер бръкна във вътрешния джоб и извади бележката.

— Като за начало, познавате ли този почерк?

Лашгорд заби лице в листчето, което подскачаше в разтрепераните му ръце.

— Неее… — звучеше несигурно. — А трябва ли?

— Не знам. Може би. Много неща не знам. Разследвам убийството на тридесет и осем годишен мъж, чието тяло е намерено в реката. Определено не е паднал, докато е ловял риба. Вечерта, когато е изчезнал преди шест месеца, е казал на жена си, че отива да покаже колата на някого. Очевидно на човек, проявил интерес към нея. Мъжът е записал името и телефонния номер на този човек на листче, с което се сдобих съвсем случайно. Говоря именно за тази бележка, на която е записано името Лиланд и вашия номер, Лашгорд. Имате ли някакво обяснение?

Старият поклати глава и сбръчка чело:

— Изобщо не искам да обяснявам — отговори той леко троснато, — защото не разбирам абсолютно нищо.

Дълбоко в съзнанието му пробяга смътен спомен за грешно телефонно позвъняване и някаква кола. Кога беше? Преди половин година? Дали не е редно да го каже? Реши да си замълчи.

— Дали нямате роднини от страна на жена ви с това име?

— Не. Съпругата ми беше единствено дете. Името просто не съществува вече.

— Да, но някой го е използвал. Най-вероятно жена.

— Жена ли? Много хора имат фамилия Лиланд.

— Не, не са много. В този град са само още пет души и телефонният номер не е на никого от тях.

Старият мъж взе цигара от кутията на масата. Сейер му запали.

— Нямам какво да добавя. Сигурно е станала грешка. А и мъртвите не се занимават с продажба на стари коли. При това жена ми не шофираше. Според мен не е успял да продаде колата, при положение че сте го намерили мъртъв. Номерът е грешен, затова е станало така.

Сейер си замълча. Наблюдаваше как старецът говори и неволно погледът му се плъзна по стените. Стисна здраво ръкохватките на фотьойла, усещайки как космите на врата му настръхват. Над главата на стареца висеше малка картина — черно-бяла, тук-там сива, една абстрактна картина. Странно колко добре му бе познат стилът. Той затвори очи за момент и пак ги отвори.

— Много интересна картина имате над дивана — изкоментира той тихо.

— О, разбирате ли от изкуство? — оживи се домакинът. — Намирате ли я за хубава? Все повтарям на малката да рисува цветно и тогава сигурно ще продава. Опитва се да се прехранва от това. Дъщеря ми. Аз не разбирам от изкуство и не мога да преценя дали картината я бива, но тя рисува от години, а не е забогатяла.

— Ева Мари — тихо изрече Сейер.

— Моля? Да, Ева. Познавате ли моята Ева? Възможно ли е?

Олюля се леко, сякаш нещо го обезпокои.

— Да, в известен смисъл. Стана случайно. Картините й са добри — отговори бързо Сейер. — Само че хората са бавни в преценката си. Почакайте и ще видите, че ще успее — почеса се скептично по бузата.

— Значи вие сте баща на Ева Магнус?

— Да не би да има нещо нередно в това?

— Не, в никакъв случай. Между другото, фамилията й да не е Лиланд?

— Не. Казва се Магнус. И със сигурност не може да си позволи да си купи нова кола. Разведена е, живее сама с малката си дунда, Ема. Единствената ми внучка.

Сейер се изправи и без да обръща внимание на учудения поглед на стареца, заби лице в картината на стената. Загледа се в подписа. Е.М. МАГНУС — острите и закривени букви напомняха на Сейер за старите руни. Погледна отново бележката. ЛИЛАНД. Абсолютно същите букви. Не беше нужно да е графолог, за да го разбере. Пое дълбоко въздух:

— Имате всички причини да се гордеете с дъщеря си. Исках само да ви питам за листчето. Наистина ли не ви е познат почеркът?

Възрастният мъж не отговори. Беше стиснал устни, сякаш внезапно се бе уплашил.

— Няма да ви притеснявам повече — Сейер мушна бележката в джоба си. — Ясно ми е, че не знаете нищо.

— Да ме притеснявате? Какво говорите?! Колко често мислите, че ми идват гости?

— Не е изключено да се наложи да дойда пак — подхвърли той възможно най-спокойно. Тръгна към външната врата бавно, та старият да го изпрати. Спря се на стълбите и се загледа към полето. Направо не му се вярваше, че за пореден път се сблъсква с това име, Ева Магнус. Тази жена сякаш имаше пръст навсякъде. Твърде странно.

— Вие се казвате Сейер — неочаквано каза старият. — Името е датско, нали?

— Да.

— Да не сте израснали в Хаукервика?

— Да, абсолютно вярно — потвърди той учудено.

— Помня ви, струва ми се. Слаб малчуган, който постоянно се чешеше.

— Да, все още го правя. А къде живеехте тогава?

— В зелената порутина зад спортното игрище. Ева много обичаше онази къща. Пораснали сте от последния път, когато ви видях!

— Да, несъмнено — поклати бавно глава Сейер.

— Я, имате си и компания!

Възрастният мъж забеляза кучето на задната седалка в колата.

— Моят пес.

— Господи, колко е голям!

— Да, наистина е доста едър.

— Как се казва?

— Колберг.

— Моля? Що за име е това! Е, сигурно имате обяснение. Но защо не го взехте вътре в къщата?

— Нямам навика. Не всички са толкова ентусиазирани да го видят.

— Но аз съм. Преди много години и аз имах куче. Доберман. Само че беше женско и й виках Диба. В действителност се казваше Фара Диба от Църковната поляна. Да сте чували нещо по-лошо?

— Да.

Настани се в „Пежото“ и запали. „Сега ще ти стане тясно около врата, Ева, защото само след няколко минути баща ти ще се обади по телефона, за да ти даде материал за размисъл. Какъв лош късмет, че винаги се намира кой да я предупреди своевременно.“

— Карайте бавно край полето — посъветва го сериозно Лашгорд. — Често на пътя изскача някое животно.

— Винаги карам бавно. Колата е стара.

— Не колкото мене.

Лашгорд помаха с ръка след автомобила.

Ева замръзна със слушалката в ръка.

Той е намерил бележката. След шест месеца я беше намерил.

Полицейските графолози ще разберат кой я е написал, но първо им трябва база за сравнение. После ще проучат всяко ченгелче, всички свързващи черти и извивки, точки и тирета — личният образец, който разкрива автора с всички характерни черти и невротични предразположения; даже може би съумяват да разкрият пола и възрастта. Все пак е образование, учили са за това. То си е цяла наука.

Сейер ще стигне от къщата на баща й до нейната за броени минути. Разполага с малко време. Затвори телефона с трясък и се опря за момент на стената. Като насън премина през стаята и коридора. Взе палтото от закачалката. Остави го върху масата за хранене заедно с чантата си и пакет цигари. Бързо отиде до банята, за да прибере в една чанта тоалетните си принадлежности, четката и пастата за зъби. Хвърли отгоре четката за коса и шишенцето с болкоуспокояващи. Затича се към спалнята, събра набързо малко бельо — бикини, фланелки и чорапи. Междувременно погледна часовника, отвори фризера, извади пакет бекон и го мушна в чантата. Изтича обратно в стаята, изгаси лампите и провери дали прозорците са добре затворени. Справи се с всичко това само за няколко минути, спря се по средата на стаята и се огледа за последен път. Нямаше представа къде ще отиде, знаеше само, че трябва да се махне. Ема ще остане при Юстайн. Чувстваше се добре там, даже май точно там иска да живее. Прозрението я парализира окончателно. Сега обаче няма време да страда, тръгна към коридора, облече си палтото, метна чантата през рамо и отвори вратата. Срещна погледа на един мъж, застанал на прага. Никога през живота си не го беше виждала.

При излизането от тунела дълбока бръчка проряза челото на Сейер.

— Наистина е странно, Колберг! — сложи си слънчевите очила. — Защо винаги стигаме до тази жена? В какво се е замесила?

Гледаше града пред себе си, мръсен и сив след зимата.

— Старият няма нищо общо със случая. Сигурно е на осемдесет, дори повече. Какво, за Бога, прави елегантна художничка като нея с недодялан работник от пивоварната? Той не е имал пари. Да не си гладен случайно?

— Бау!

— И аз. Но първо ще отидем до Енгелстад. После ще се отдадем на удоволствия. На път за вкъщи ще спрем на „Севън-илевън“. Свински котлет за мен и сух фураж за теб.

Колберг изскимтя.

— Само се майтапя с теб. Два свински котлета и две бири.

Кучето легна доволно. Не разбираше абсолютно нищо, но в последното изречение долови добронамерената интонация на стопанина си.

Зяпнала от изненада, Ева гледаше непознатия. Зад него забеляза син „Сааб“, също непознат.

— Извинете — заекна тя, — очаквах друг човек.

— Така ли? Защо така си мислеше, Ева?

Тя примигна несигурно. Порази я ужасна мисъл. Мозъкът й блокира, лицето й замръзна — усещаше го като маска. След шест месеца бележката е намерена — нещо абсолютно необяснимо за нея. След шест месеца той стои пред вратата й, този, когото очакваше. Надяваше се вече да се е отказал.

Той изкачи две стъпала и се облегна върху касата на вратата. Долови дъха му.

— Знаеш ли какво намерих на тавана онзи ден, когато подреждах нещата на Мая? Намерих една картина. Много интересна картина, между другото, с твоето име в единия ъгъл. Не се бях сетил за това. Тя те спомена онази вечер, когато се обади. Каза, че сте се срещнали в центъра. Онази вечер, нали я помниш, преди да умре? Стара приятелка от детството, така те описа. Такава, с каквато се споделя всичко.

Гласът му звучеше задгробно — глух и дрезгав.

— Не бива да си раздаваш картините с подпис наляво и надясно. Изнесох повечето мебели, за да ги продам, и така я открих. Търсих те цели шест месеца. Не беше особено лесно, има толкова жени с твоето име. Е, как беше, Ева? Твърде голямо изкушение, нали? Тя ти разказа за парите и ти я уби?

Ева изпита потребност да се опре в стената.

— Не бях аз!

— Въобще не ми пука — гледаше я с присвити очи. — Парите са мои!

Тя отстъпи назад в коридора и затръшна вратата с автоматично заключване.

Запрепъва се към хола. Чу как той изпробва бравата, първоначално съвсем леко, все едно има шперц. Без да губи нито минута, тя хукна надолу по стълбите към мазето, провря се покрай стария дърводелски тезгях и намери шалтера за електричеството. Настъпи пълен мрак. Сега той опитваше да отвори вратата с по-тежки инструменти. Чуваше се блъскане и стържене. Опипом тръгна към вратата на мазето, пръстите й усетиха дървото. Слепоочията й пулсираха. Вратата, неизползвана от години, вероятно беше заключена, и то с резе. Смътно си спомняше, че води към запусната градина, а точно зад плета е градината на съседите, откъдето по една пресечна улица би могла да избяга. Отгоре се чуваха все по-яростни удари от метал, разбиващ дървото. Сякаш използваше брадва. Тя намери лоста напречно на вратата, надявайки се да не е заключена. Вратата не помръдна, явно беше заяла от ръждата. Бързо си свали обувката и с тока заудря отдолу нагоре. Удряше с все сила, в един момент чу, че той успя да разбие ключалката и влезе в хола. Точно тогава вратата поддаде. Вдигна лоста внимателно, защото той стоеше неподвижно по средата на помещението и се ослушваше. Всеки момент ще види стълбата към мазето и ще реши, че тя е долу в тъмното, а и сигурно има изход навън. Не бива да отвори сега, докато той не се движи и е тихо. Изчака го да направи няколко крачки. Подметките му стържеха по паркета на път към стълбата. Тя бързо нахлузи обратно обувката си и с рамо напъна вратата, молейки се да не скърца. В мазето проехтя пронизителен провлачен звук. Оставаше й само задната порта. Надяваше се да е отворена, защото нямаше навик да я заключва. Изкачи четирите стъпала и отново напъна с рамо. В този момент чу стъпките му по стълбата. Беше разбрал, че тя се опитва да избяга оттук и приближаваше бързо към нея. Ева яростно заблъска с рамо по портата. Откри се малък процеп и пак се затвори. През пролуката видя, че някой е мушнал от външната страна подпора през стоманените скоби. Вероятно Юстайн, който винаги действаше практично. Дървена пръчка рано или късно щеше да се счупи. Тя продължи да удря с рамо — процепът ставаше все по-голям. Помисли си, че рамото й ще се счупи преди преградата. Вече не го усещаше, беше съвсем безчувствено. Продължи да блъска по портата и тогава видя светлата му мокасина върху последното стъпало. Белите му зъби проблеснаха в тъмнината. Той направи няколко крачки и протегна ръка. Ева напрегна всичките останали й сили. Рамото й срещна плоскостта и този път преградата се счупи, а вратата се отвори с трясък. Тя падна на стълбите, скочи на крака, светкавично мина през отвора и видя плета пред себе си. В същия момент усети ръцете му около глезена си. Стискаше я здраво, събори я и започна да я влачи към себе си. Брадата й се удари в леденостудения цимент на стълбите. Вече не чувстваше рамото си. В устата си усещаше вкус на кръв. Той пусна крака й и стъпалото й се удари шумно в пода.

Ева лежеше по корем. Той стоеше разкрачен над нея и тя усети одеколона му — твърде необичайна миризма за старото мазе. Умът й работеше трескаво. Той бе слаб и дребен, а портата на мазето — отворена. „Аз съм по-дългокрака, бих могла да го изненадам, мога да успея да го изненадам…“.

— Стой така! — изръмжа той.

Тя се опита да си състави план за действие. Трябва да измисли как да му отвлече вниманието, да го преметне. Стълбата към градината има четири стъпала. Ако ги вземе две по две…

— Къде си скрила парите? Кажи и нищо няма да ти се случи — гласът му звучеше почти утешително. — Не ми ли кажеш обаче, ще ти стане горещо под краката. Като за начало. После ще ти стане горещо и на други места.

Той запали клечка кибрит.

Тя се опита да потисне надигащото се гадене и да мисли. Колко секунди ще са й необходими, за да се изправи и да побегне, да премине през плета и през градината на съседите? Разигра мислено сцената — събира ръцете и краката под себе си, изправя се, две стъпала, градината, поляната, улицата с хората и колите…

— Не чувам какво ми казваш… — просъска той.

— Очевидно не ги държа тук. Да не си въобразяваш, че са тук?! — Ева си поемаше дъх със затруднение.

Той се изсмя тихо.

— Все ми е едно къде са, само ми покажи пътя.

Каква неочаквана реакция би го стреснала? Например оглушителен писък като онзи, който никога не се откъсва от гърлото, когато си смъртно уплашен, а засяда и те задушава. Писък. Вероятно ще го парализира за две секунди, почти достатъчни й да се изправи.

Тя вдигна глава.

— Е? — попита той.

Ева пое дълбоко въздух, напълни дробовете си изцяло.

— Е, какво решаваш?

Кибритената клечка изгасна. Тя нададе вик, а стените на мазето го препратиха на вълни към останалите стаи. Ева скочи на крака, пое още веднъж въздух и извика отново. Той се опомни и хукна след нея в момента, в който тя взе четирите стъпала с два скока. Прекоси на бегом градината и навлезе в плета. Усещаше как храстите дерат кожата й, заплитат се в косата й, късат палтото й. Долови тежкото му дишане близо зад себе си и тогава се измъкна от плета. Изведнъж се оказа навън. Втурна се още по-бързо покрай къщата на съседите, през входната им врата, изскочи на улицата и се шмугна в друг двор. Тичаше с всички сили, болките и ужасът й вдъхваха нова енергия. Чу стъпките му зад себе си. Сви покрай къщата, където имаше друг плет. Можеше да мине през него и да се озове в поредния двор, но размисли и отново зави покрай къщата. Спря се на ъгъла. В същия момент го видя как нахълта в двора. Щеше да помисли, че е минала през плета. Затова тя излезе отново на улицата и се затича успоредно на платното по дренажната лента, за да не тропа с обувки по асфалта. Далече долу срещу себе си видя главния път и светлините на колите. Ускори темпо и повече не се обърна назад. Останала без дъх и сили, най-накрая забеляза кола. Движеше се бавно. Ева изскочи на пътя. Чу се свистене на спирачки. Тя падна върху предния капак като чувал. Сейер я гледаше ужасен от шофьорското място. В рамките на няколко секунди тя го разпозна. Обърна се мигновено и пак се втурна по пътя, навлизайки в алеята за коли пред къща от другата страна. Чу свистенето на гумите, когато Сейер отби встрани и спря. Чу как отвори вратата и се затича след нея по тротоара. Силите на Ева я напускаха, но продължаваше да бяга. Полата се вееше около краката й. Сейер премина бързо през двора. Въпреки бученето в ушите си тя разбра, че той тича по чакъла. После долови и друг шум, от който гърлото й се стегна. С него имаше и куче. Колберг участваше в преследването. Само няколко секунди му стигнаха да настигне стопанина си, след като възбудено го видя как изхвърча от колата. Кучето виеше опашка ентусиазирано, подскачаше и дърпаше игриво якето на Сейер. Изведнъж забеляза тичащата далече напред жена; дългите й поли се развяваха в полутъмната градина. Забрави за стопанина си и хукна след нея. Ева се обърна и видя червената муцуна, от която излизаше пара. Разпененият език се мяташе наляво-надясно като махало. Тя вече не мислеше за Сейер, а бягаше от кучето, от жълтите му зъби и огромните лапи, потъващи в мократа трева след всеки дълъг скок и неимоверно бързо скъсяващи разстоянието. Насред старите ябълкови дървета се мярна малка дървена барака. Със сетни сили тя нахлу вътре и затвори вратата след себе си. Спаси се от кучето. Поне от него.

Сейер забави бяг и тръгна бавно към малката постройка. Погали кучето, което гледаше разочаровано. То се оживи, започна да танцува около него и се втурна напред отново. Сейер отвори предпазливо вратата. Тя седеше на пода с прибрани под брадичката колене до постлана маса. Върху бялата покривка стояха миниатюрна кафеварка и две порцеланови чашки. На пода до нея лежеше забравена кукла с офъкана коса.

— Ева Магнус — обади се Сейер тихо, — бихте ли ме последвали в участъка?

Ева си възвърна представата за реалност.

Вдигна поглед към Сейер и се учуди, че все още седи на същото място.

Очакваше да я помоли сега да говорят по същество, но той не го направи. Ами ако си вземе почивен ден като компенсация. Би било още по-лошо за нея. Тя все още не си беше свалила палтото и бръкна в джоба. Явно търсеше нещо.

— Цигара? — предложи й той една от своите, които никога не пушеше.

Запали й все така мълчаливо, така че тя имаше време да поеме дъх и да намери подходящ момент, за да започне разказа си.

Кръвта се съсирваше около устата й, а долната й устна беше подута. Не можеше да се върне вкъщи и затова започна да разказва от деня, когато Ема замина на екскурзия, а тя хвана автобуса до центъра. Стоеше на „Недре Стургате“ и замръзваше. Зад нея беше „Гласмагасинет“. Разполагаше с тридесет и девет крони в портмонето и стискаше пазарски плик в ръка. С другата придържаше яката на палтото към врата си. Беше последният ден на септември, необикновено студен ден.

Беше единадесет сутринта. Трябваше да е вкъщи и да работи, но избяга от задължението. Първо се обади на Електрозахранване и Телефонната централа с молба за неколкодневна отсрочка, след което щеше да им се издължи. Нямаше да й изключат тока, защото е с малко дете, но щяха да й спрат телефона още същия ден. Ако не дай си боже къщата изгори, щеше да се наложи да живеят в развалините, защото не бе платила застраховката. Всеки ден намираше в пощенската кутия предупреждения за събирания по съдебен ред. Стипендията от Държавния съвет на художниците закъсняваше, а хладилникът беше празен. Разполагаше само с тридесет и девет крони. Никой не искаше да купи натрупаните в ателието й картини, плод на няколкогодишен труд. Погледна на ляво към площада и се вторачи в светещата реклама на Спестовната банка. Преди няколко месеца я обраха. Мъжът в анцуг избяга с четиристотин хиляди за по-малко от две минути, което правеше около сто секунди. Заподозрени нямаше. Тя сви рамене равнодушно, но спирайки поглед върху магазина за маслени бои, се намръщи. Погледна в плика, в който имаше флакон с фиксатор. Беше платила сто и две крони за дефектен спрей. Вентилът заяждаше; или нищо не излизаше, или още по-лошо — съдържанието неочаквано потичаше на обилни струи върху картините и ги съсипваше. Така стана с онази невероятно сполучлива скица с образа на баща й. Нямаше възможност да си купи нов спрей, затова искаше да го замени. С малкото крони ще купи мляко, хляб и кафе. Проблемът беше, че Ема ядеше твърде много и един хляб не стигаше за дълго. Обади се в Съвета на художниците. Увериха я, че ще изпратят стипендията „тези дни“, което означаваше, че може да стане и след седмица. Недоумяваше как ще преживее следващия ден. Не се отчайваше и не изпадаше в паника, защото от години свикна да живее ден за ден. Още откакто остана сама с Ема и до себе си нямаше мъж, който да печели. Все нещо щеше да изскочи, както винаги се случваше. Притеснението обаче, отдавна заседнало като остър бодил в гърдите й, с години човъркаше вътре в нея. Чувстваше се празна. От време на време светът около нея се разтреперваше и дочуваше тътен като от приближаващо земетресение. Крепеше я единствено всепоглъщащата задача да нахрани Ема. Докато имаше Ема, имаше и почва под краката си. По-рано сутринта ходи при баща си и сега търсеше спасение. Притежаваше единствено плика в ръката си.

Ева беше упорита, но същевременно уплашена. И все пак всичките тези години на недоимък я научиха да използва фантазията си. Дали да не поиска да й върнат парите, вместо да взима нов спрей. Така ще си набави още сто и две крони и ще напазарува. Само че я беше срам да попита. Като художник определено й трябва фиксатор и продавачът го знае отлично. Дали да не нахлуе в магазина и да вдигне скандал? Ще избухне, ще се развика, ще се покаже като труден клиент и ще заплаши с Комисията за защита на потребителите. Той ще се сети каква е работата: отчаяна е и в безизходица. Ще й върне парите. Беше добър човек. Какъвто е бил и Пер Танж, когато е изрязал една розова скарида от платното на Ван Гог, за да плати. Той обаче е купил туба с боя, хич и не е мислел за ядене. Ева също забравяше да се храни, но за разлика от холандеца, тя имаше дете с вълчи апетит. Събра кураж, пресече улицата и влезе в магазина. Топлото и уютно помещение миришеше както в ателието й вкъщи. На щанда за парфюми стоеше младо момиче и разлистваше цветова карта за боя за коса. Продавача го нямаше.

— Какво е това — започна Ева нахакано. — Механизмът за пръскане не работи. Искам си парите обратно.

Момичето направи кисела физиономия и взе плика.

— Не може да сте го купили оттук — заяви то намусено. — Въобще не предлагаме този спрей за коса.

Ева примигна няколко пъти.

— Не е спрей за коса, а фиксатор — обясни тя с равен тон. — Съсипах много хубава скица заради този флакон.

Момичето се изчерви, вдигна спрея над главата на Ева и натисна бутона. Нищо не излезе.

— Ще ви дадем нов — реши бързо момичето.

— Парите — повтори Ева настойчиво. — Познавам шефа тук, той би ми върнал парите.

— Защо?

— Защото моля за това. Моля за добро обслужване.

Момичето въздъхна. Нямаше голям опит на щанда, а и беше с двадесет години по-младо от Ева. Отвори касата и извади една банкнота от сто крони и две монети по една крона.

— Разпишете се тук.

Ева си написа името, взе парите и излезе. Опита се да се успокои. Дано се справи още няколко дни. Започна да смята наум и резултатът се оказа сто четиридесет и една крони, следователно може да си позволи чаша кафе в кафенето в „Гласмагасинет“. Освен ако консумацията на храна не е задължителна. Пресече улицата и приближи двойната стъклена врата, която се отвори гостоприемно. Влезе и първо се отби в отделението за книги и хартия. Понечи да продължи към ескалатора, но забеляза една жена — закръглена, с тъмна късо подстригана коса и черни вежди. Стоеше неподвижно с гръб към рафтовете, докато прелистваше книга. После се обърна в профил. Макар да бе минало доста време, нямаше как да сбърка лицето. Ева спря рязко — направо не вярваше на очите си. Изведнъж се върна далече назад, чак до деня, когато като петнадесетгодишна седеше на каменната стълба вкъщи. Цялата им покъщнина, опакована в кашони, бе натоварена на камионетка. Тя седеше и гледаше с недоумение, защото не разбираше как всичко се побра в една малка кола, след като къщата, гаражът и мазето бяха претъпкани. Местеха се. Беше ужасно — в този момент сякаш нямаха дом. Ева не искаше да се местят. Баща й обикаляше наоколо и шареше с поглед, опасявайки се да не забравят нещо. Най-накрая си бе намерил работа, но му беше трудно да срещне погледа на Ева.

Чуха се стъпки по чакъла и иззад ъгъла се появи до болка познат силует.

— Исках да се сбогувам — обясни тя.

Ева кимна.

— Ще си пишем, нали? Досега не съм си писала с никого. Ще се върнеш ли през лятната ваканция?

— Не знам — измънка Ева.

Никога не бе имала друга приятелка, даваше си сметка тя. Израснаха заедно и деляха всичко. Никой друг не я познаваше и не я разбираше по-добре. Бъдещето се задаваше като печален сив пейзаж, от което й идеше да ревне. На раздяла тя я прегърна бързо и притеснено, а после изчезна. Оттогава минаха почти двадесет и пет години, през които не се срещнаха нито веднъж. И сега…

— Мая? — изрече тя въпросително и зачака напрегнато. Жената се обърна и се заоглежда. Спря погледа си върху Ева, очите й се разшириха, после бързо тръгна към нея.

— Боже Господи… Не мога да повярвам! Ева Мари! Божичко, колко висока си станала!

— А ти си още по-малка, отколкото те помня!

Изведнъж се смутиха и замълчаха, наблюдавайки се любопитно: отчитаха промените и следите от изминалите години. Всяка си даваше сметка за своята зрялост по бръчките на другата. Но после потърсиха и онова, което толкова добре познаваха и което все още беше там. Мая предложи:

— Ела да седнем в кафенето и да си поговорим, Ева. Значи още живееш тук? Наистина ли живееш тук?

Хвана Ева през кръста и я побутна напред. Макар и все така изненадана от срещата, бързо се превърна в онази Мая, която Ева помнеше — припряна, приказлива, решителна и лъчезарна; с други думи — абсолютна противоположност на Ева. Навремето се допълваха чудесно. Господи, колко силно се нуждаеха една от друга!

— Не се преместих повече — отговори Ева. — Тук е най-злополучното място за живеене. Не биваше да се качвам в онзи камион.

— Ти си абсолютно същата, каквато беше и като малка. Липсва ти кураж. Ела да седнем на масата до прозореца!

Те забързаха, за да не ги изпревари някой, и седнаха. След миг Мая се изправи.

— Стой тук и пази местата! Отивам на щанда. Какво искаш?

— Само кафе.

— Вземи и парче торта — настоя Мая. — Страшно си слаба!

— Не мога да си го позволя — изплъзна се от устата й, преди да помисли.

— А? Нищо, аз мога.

Отдалечи се и Ева я видя как, без да му мисли много, бързо напълни таблата на щанда с тортите. Притесняваше се да признае, че не може да си купи парче торта, а нямаше навика да лъже Мая. А и истината изскочи толкова непринудено. Все още не й се вярваше, че жената, която сега наливаше кафе, е Мая. Двадесет и петте години сякаш се заличиха. Когато я видя от разстояние до рафта, тя приличаше на младо момиче. Докато си сваляше палтото, Ева със завист си помисли, че леко закръглените са по-младолики. Самата тя не се интересуваше от храната. Ядеше само когато гладът се превръщаше във физически тормоз и нарушаваше концентрацията й. Иначе живееше на цигари, кафета и червено вино.

Мая се върна. Остави подноса на масата и бутна чинията към Ева. Кифла и торта „Наполеон“.

— Не мога да изям всичко това.

— Ами постарай се — отсече Мая твърдо. — Малка тренировка. Колкото повече ядеш, толкова по-голяма става коремната кухина, за която трябва повече храна, за да се запълни. Достатъчни са само няколко дни. Вече не си на двадесет, редно е да понатрупаш малко повече в краката, когато наближаваш четиридесет. Боже мой, скоро ще навършим четиридесет!

Заби вилицата в тортата и кремът потече от двете страни. Ева я гледаше и усещаше как Мая поема управлението. Най-после можеше да се отпусне, да си почива и да прави само каквото й кажат. Точно както когато бяха момичета. Обърна внимание на ръцете й с всичките златни пръстени и дрънчащи гривни. Изглеждаше заможна.

— Живея тук от половин година — обясни Мая. — Невероятно е, че не сме се срещнали!

— Почти никога не идвам в центъра. Нямам работа тук. Живея в „Енгелстад“.

— Омъжена ли си? — попита Мая предпазливо.

— Бях. Имам дъщеричка, Ема. Всъщност тя не е толкова малка. Сега е при баща си.

— Значи си сама с дете?

Мая подреждаше елементите от пъзела. Ева усети, че се свива при думите й. Звучеше толкова жалко. Тежките времена си личаха и по външния вид. Купуваше си дрехите от „Елеватор“, а Мая изглеждаше скъпо облечена. Кожено яке, кожени ботуши и дънки „Левис“. Такива дрехи струват цяло състояние.

— А ти нямаш ли деца? — попита Ева, подложила ръка под кифлата, защото се трошеше ужасно.

— Не, какво да ги правя?

— Ще се грижат за теб, когато остарееш — сподели чистосърдечно Ева. — Ще ти бъдат утеха и щастие, когато краят наближи.

— Ева Мари, никак не си се променила. Вече мислиш за старостта. Наистина ли хората затова имат деца?

Ева не се сдържа и се разсмя. Отново се почувства момиче, върнало се обратно във времето, когато бяха неразделни всеки ден и всеки миг, с изключение на летните ваканции, когато я изпращаха на село при чичо й. Тези ваканции бяха непоносими без Мая.

— Един ден ще съжаляваш, ще видиш.

— Никога не съжалявам.

— Така е, а аз съжалявам почти за всичко в живота.

— Престани да го правиш, Ева Мари. Опасно е за здравето.

— За Ема обаче не съжалявам.

— Е, човек определено не съжалява, че е създал децата си. А защо вече не си семейна?

— Той си намери друга и ни напусна.

— И доколкото те познавам — поклати глава Мая, — си му помогнала да си събере багажа.

— Именно. Той е толкова непрактичен. Пък и прецених, че така е по-добре, отколкото да седя на дивана и да гледам как мебелите изчезват.

— Аз щях да отида при приятелка и да обърна някоя бутилка.

— Нямам приятелки.

Продължиха да ядат торта мълчаливо. Междувременно и двете поклащаха леко глава, сякаш още не разбираха как съдбата ги бе събрала отново. Имаха да си кажат толкова неща, че не знаеха откъде да започнат. В мислите си Ева все още седеше на студената каменна стълба и гледаше зеления камион.

— Не ми отговори на нито едно писмо — изведнъж изстреля Мая обидено.

— Не отговорих… Татко все ме караше да пиша, но аз отказвах. Чувствах се засегната и огорчена, защото се преместихме. Исках да му отмъстя.

— И накрая аз обрах всичко.

— Да, колко съм несъобразителна! Още ли пушиш?

Бръкна в чантата за цигарите.

— Като комин. Но не такъв въздух.

Мая извади от джоба на якето си пакет „Червен микс“ и започна да свива цигара.

— С какво се занимаваш?

В главата на Ева нахлу кръв, беше на прага на отчаянието. Въпросът беше безобиден, но тя го мразеше. За момент се изкуши да изтърси благородна лъжа, но трудно би излъгала Мая. Никога не беше успявала.

— И аз се питам същото. Нищо особено. Рисувам.

— Значи си художничка? — повдигна вежди Мая.

— Художничка съм, въпреки че мнозина не са съгласни с мен. В смисъл, не продавам много, но гледам на това като на временно състояние. В противен случай не бих продължила.

— Ама ти въобще ли не работиш?

— Дали работя? — зяпна Ева. — Да не си въобразяваш, че картините се рисуват от само себе си? Работя, разбира се, с уточнението, че не е точно осемчасов работен ден. Работата ме преследва и под юргана вечер. Никога нямам покой. Непрекъснато съм обзета от желание да нанасям промени.

— Извини ме за нескопосаната формулировка — добави Мая с крива усмивка. — Имах предвид, че нямаш работа с твърда заплата.

— Тогава не бих имала време да рисувам — тросна се сърдито Ева.

— Да, разбирам. Сигурно отнема много време да нарисуваш една картина?

— Около половин година.

— Моля? Толкова ли са големи или…?

Ева въздъхна и си запали цигара. Мая имаше кървавочервен лак на ноктите, а ръцете й бяха добре поддържани. Нейните представляваха тъжна картинка.

— Хората не разбират колко е сложно — примирено въздъхна Ева. — Смятат, че обираме зрелия плод от нечия тайна градина.

— Не разбирам от тези неща — призна Мая тихо. — Чудя се само защо някои избират такъв начин на живот при положение че е толкова трудно. А и имаш дете…

— Не съм го избирала.

— Как така?

— Не, не в истинския смисъл. Човек става художник, защото няма друг избор.

— Това също не го разбирам. Всеки има избор.

Ева се отказа да обяснява. След двете парчета торта, които изяде, за да достави удоволствие на Мая, й беше зле.

— По-добре ми разкажи с какво се занимаваш ти. Каквото и да е, печелиш повече от мен.

Мая запали свитата цигара.

— Да, положително печеля повече. И аз като теб съм на частна практика. Управлявам еднолична фирма. Работя упорито и целенасочено, за да натрупам пари. Мисля да се откажа до Нова година. Ще замина за Северна Франция, където ще отворя малък хотел. Това ми е стара мечта.

— Божичко! — Ева пушеше и чакаше да чуе останалото.

— Работата е тежка и изисква значителна самодисциплина, но пък си заслужава. Просто е път към целта и няма да се предам, преди да придобия желаното.

— Да, определено си го представям.

— Ако беше замесена от друго тесто, Ева, щях да ти предложа съдружие.

Тя се наведе ниско над масата.

— Без собствен капитал. С пълен курс на обучение. Несъмнено би спечелила цяло състояние за отрицателно време. Ще имаш пари да отвориш собствена малка галерия. Ще ги събереш, да речем, за няколко години. Всички други пътища към целта са заобиколни, ако ме питаш.

— Ами… какво правиш? — Ева гледаше учудено приятелката си.

Докато й говореше, Мая смачка салфетката на топка. Сега се взря в Ева:

— Нека го наречем форма на обслужване. Клиентите се обаждат и си записват час, а аз ги приемам. Както знаеш, хората имат всякакъв вид нужди, а тази пазарна ниша е наистина дълбока. Приблизително колкото Марианската падина в Тихия океан. Но за да го обясня с прости думи, аз съм всъщност момиче за удоволствия. Или, ако предпочиташ, добра класическа проститутка.

Лицето на Ева почервеня.

Май не чу правилно. Или навярно Мая се майтапеше с нея, както често правеше.

— Какво?

Мая изтръска пепелта от цигарата с едва прикрита усмивка.

Изведнъж Ева погледна на всичко със съвсем други очи: златните бижута, скъпите дрехи, издутия до пръсване портфейл до чашата кафе. Започна да изучава лицето на Мая, сякаш я виждаше за пръв път.

— Винаги лесно си се шокирала — подхвърли сухо Мая.

— Да, честно казано, ще трябва да ме извиниш. Наистина ме застреля.

Опита се да дойде на себе си. Разговорът тръгна към непозната територия и на нея й трябваше време да се ориентира.

— Нали не стоиш на улицата, за да привличаш внимание? Нямаш вид на такава.

Чувстваше се неловко.

— Не, Ева Мари, не правя така. Нито пък взимам наркотици. Работя усърдно като другите. Само дето не плащам данъци.

— Имаш ли… Много ли знаят за това?

— Само клиентите ми, а те са много. И повечето са редовни. Общо взето, върви добре. Слуховете се разпространяват и бизнесът процъфтява. Не преливам от гордост, но не се и срамувам.

След кратко мълчание продължи:

— Или как мислиш, Ева? — дръпна от цигарата. — Трябва ли да се срамувам?

Ева поклати глава. Ала само при мисълта и при първите неясни картини, появили се в съзнанието й, представяйки си работата на Мая или самата тя в същата ситуация, нещо у нея се преобърна.

— О, Боже мой, не знам. Беше толкова… неочаквано. Умът ми не го побира как може да си принудена да правиш това.

— Не съм принудена. Аз го избрах.

— Но как е възможно да избереш такова нещо?

— Лесно. Много пари за кратко време. Без данъци.

— О, не, ами здравето ти! В смисъл, как влияе на самочувствието ти? След като се отдаваш на всеки срещнат?

— Не отдавам нищо; продавам го. Трябва да нравим разлика между професионалния и личния живот и аз нямам никакви проблеми в това отношение.

Усмихна се и Ева забеляза, че с годините трапчинките й са станали по-дълбоки.

— Какво ще каже някой твой мъж, ако научи за това?

— Ще трябва да го приеме или ще се разделим — отговори тя кратко.

— Не е ли твърде тежко с години да носиш този товар? Сигурно има много хора, на които не можеш да кажеш?

— А ти нямаш ли тайни? Всички имат. Между другото, никак не си се променила. Усложняваш всичко и задаваш твърде много въпроси. Аз искам малък хотел на брега някъде в Нормандия. Представям си някоя стара къща, която ще обновя сама. Трябват ми няколко милиона, а до Нова година ще ги имам и ще замина.

— Няколко милиона?

На Ева съвсем й прилоша.

— Пък и научих доста неща.

— И какво научи по този начин?

— О, от всичко по малко. Само ако знаеше! Много повече, отколкото ти научаваш, докато рисуваш. Ако изобщо научаваш нещо, то е изцяло свързано с теб. Смятам, че в известна степен е много егоистично да си художник. Сякаш изследваш самата себе си вместо хората около теб.

— Говориш точно като татко.

— А той как е?

— Не е много добре. Вече е сам.

— О? Не знаех. Какво се случи с майка ти?

— Ще ти разкажа друг път.

Замълчаха и се отдадоха на размисъл. Погледнати отстрани, изобщо не си личеше, че са заедно. Само набито око би забелязало връзката помежду им.

— В професионално отношение и двете сме аутсайдери — обади се Мая, — но аз все пак печеля пари, а в крайна сметка за това работим, нали? Ако не съм в състояние да си позволя парче торта в някое кафене, не бих оцеляла. Говоря за самочувствието.

При този отговор Ева се усмихна вяло.

— Аз съм в мизерно положение — внезапно заяви тя. Нямаше сили да се преструва повече. — В портмонето имам сто и четиридесет крони, а неплатените ми сметки са за десет хиляди. Днес ми спират телефона, а не съм платила и застраховката за къщата. Но сега чакам пари, тези дни. Взимам стипендия от Държавния съвет на художниците — завърши тя гордо.

— Значи живееш от социални помощи.

— О, не, Господи, в никакъв случай! — изгуби самоконтрол Ева. — Получавам тези пари, защото оценяват работата ми като важна и обещаваща. Така продължавам да работя, да се развивам и рано или късно ще се изправя на творческите си крака.

Изказването й имаше ефект.

— Извинявай — подхвана Мая кротко. — Понятията в тази област са ми малко неясни. Значи да получаваш стипендия е нещо положително, така ли?

— Естествено, всички се надяват на това! — възторжено възкликна Ева.

— Да, държавната субсидия може би е повече от това, което аз получавам.

— Щеше да бъде хубаво — ухили се Ева.

— Ще взема още кафе.

Ева извади нова цигара, проследявайки с поглед закръглената фигура. Умът й не го побираше как Мая е станала такава. Същата Мая, за която си мислеше, че познава толкова добре. Но да спечелиш няколко милиона не е дреболия. Дали е истина? Толкова ли е лесно? Замисли се какво би направила с два милиона. Ще си изплати дълговете и ще купи малка галерия. Не, изключено е, сигурно преувеличава. Но Мая никога не лъжеше. По-точно никога не се бяха лъгали една друга.

— Заповядай! Дано не си излееш кафето в кривото гърло, след като знаеш откъде идват парите.

Ева, естествено, се разсмя:

— Няма! Вкусът е еднакво добър.

— И за мен е така. Не е ли странно? Чисто и просто всичко се свежда до нашите потребности и мечти. Те именно ни водят напред, а постигнем ли целите си, за кратко изпитваме задоволство и пак си поставяме нови цели. Или поне при мен е така. По този начин чувствам, че живея, че се случва нещо, че се развивам. Мисълта ми е, от колко време стоиш на това ниво? В професионален и финансов смисъл?

— О, много дълго. Поне от десет години.

— А по-млада няма да станеш. Не ми звучи особено добре. И какво рисуваш? Пейзажи?

Ева отпи от кафето и се приготви за дълга защитна реч.

— Абстракция. Рисувам в черно и бяло и техните нюанси.

Мая кимна търпеливо.

— От няколко години развивам собствена техника. Върху платно в избран от мен формат полагам бяла основа, добавям много дебел пласт светлосиво, а когато изсъхне, продължавам с по-тъмно сиво. Когато и този пласт изсъхне, добавям още по-тъмно сиво. И така, докато стигна до абсолютно черно. Оставям картината да съхне дълго. Накрая съм изправена пред голяма черна повърхност и започвам да я пробивам, за да изкарам наяве светлината.

Мая слушаше с любезно изражение. Ева продължи:

— Тогава започва същинската работа — Изведнъж ентусиазмът й си пролича. Толкова рядко някой седеше и слушаше внимателно. Чувстваше се прекрасно! Ще се възползва от случая.

— Създавам картината, като я изстъргвам. Работя с класически шабер7 и с телена четка, а понякога с шкурка или нож. Когато стържа леко, откривам сиви нюанси, а когато стържа силно, стигам до бялата основа, която носи много светлина.

— И все пак какво точно представлява?

— Ами, не съм сигурна дали мога да отговоря. Всеки сам решава какво вижда в картината. То изниква от само себе си. А иначе се редуват светлина и сянка. Аз ги харесвам, смятам, че са добри. Знам, че съм голям художник — заяви Ева твърдо.

— Определено не е много скромно изказване.

— Не. Това е „необходимата увереност на продуктивния егоист“. Цитат от Чарлс Морис.

— Не съм напълно съгласна. Звучи интересно, но не помага, ако никой не иска да купува картините.

— Не мога да рисувам картини, каквито искат хората — отговори Ева примирено. — Рисувам картини, каквито аз искам. В противен случай няма да е изкуство, а поръчки. Илюстрации, които хората поставят над канапетата.

— Вкъщи имам доста картини — усмихна се Мая. — Ще ми се да разбера мнението ти за тях.

— Хм. Доколкото те познавам, имаш хубави цветни картини на птици, цветя и прочее.

— Точно така. Трябва ли да се срамувам от тях?

— Възможно е, особено ако си платила много.

— Да, скъпи са.

Ева се изкикоти.

— Смятах, че художниците използват четка — изведнъж смени темата Мая. — Ти никога ли не използваш?

— Никога. По начина, по който работя, резултатът се появява, когато започна да стържа. Важи както за светлината, така и за тъмнината. Моята задача е да ги разкрия, да ги изкарам навън. Интересно е, защото никога не знам какво точно ще намеря. Опитвах да рисувам с четка, но не излезе нищо. Четката е изкуствено продължение на ръката ми и не ми позволява да навляза достатъчно дълбоко навътре. Всеки сам открива техниката си. Аз съм открила моята. Картините ми не приличат на никои други. Ще продължавам по същия начин и рано или късно ще срещна търговец на картини, запален точно по това, което аз правя, и ще ми даде шанс. Ще излагам картините отделно. Достатъчно е да излезе някоя и друга добра рецензия във вестниците и да дам някое интервю. Тогава колелото ще се завърти. Убедена съм в това и не мисля да се отказвам! Ако ще дявол да ме вземе!

Говорейки, упоритостта й нарастваше, от което се почувства много добре.

— А защо не работиш, говоря за обикновена работа, за да имаш постоянен доход, а вечер да рисуваш?

— Две работи? Сама с Ема? Мая, не разполагам с неизчерпаема енергия.

— Аз също имам две работи. Все пак трябва да впиша нещо в данъчната декларация.

— Какво правиш?

— Работя в Кризисния център8.

Парадоксалната ситуация предизвика смеха на Ева.

— Няма никакво противоречие. Върша си работата добре — защити се Мая убедено.

— Не се и съмнявам. Обзалагам се, че си върхът. Освен ако колегите ти не знаят с какво се занимаваш.

— Разбира се, че не знаят. Но аз съм по-добре подготвена от повечето момичета. Познавам мъжете и техните мотиви.

Продължаваха да пият кафе, без да обръщат внимание какво се случва около тях. Хората идваха и си отиваха, масите се освобождаваха и заемаха отново, чуваше се шумът от трафика навън. Както винаги, когато бяха заедно, забравяха всичко друго.

— Спомняш ли си как изсипахме картофено брашно върху паметника на китоловеца, за да направим медузи? — попита Ева през смях.

— А когато пръскахме пчелните кошери на Странде с лак за коса? Ужилиха те на седемнадесет места.

— Да, благодаря — подсмихна се Ева. — А през целия път до вкъщи ти ме буташе в една ръчна количка и не спря да ми се караш и да ме удряш, защото виех ужасно. Ех, какви времена бяха! Вдигнах четиридесет и един градуса температура. Татко искаше да ни раздели. Между другото, така и не разбирам как издържа, как не ти писна да ме мъкнеш навсякъде със себе си. Аз дори не си намирах момчета сама.

— Да, задоволяваше се с тези, които аз намирах. Май всички не бяха еднакво готини.

— Не, естествено. Ти отмъкваше по-хубавия, а за мен оставаше приятелят му. Но ако не беше ти, и досега щях да съм девствена.

— Наистина си много хубава, Ева — погледна я Мая изкосо. — По-добре да беше станала модел на някой художник, а не ти да рисуваш.

— Ха! Знаеш ли колко печелят моделите?

— При всички случаи е сигурен доход. И при всички случаи не би ти било никак трудно да намираш клиенти, ако се поддадеш на изкушението да ми станеш съдружничка. Не съм виждала момиче с по-дълги крака. Намираш ли си достатъчно дълги панталони?

— Нося само поли.

Изведнъж Ева започна да се хили истерично.

— Какво има?

— Помниш ли госпожа Сколенборг?

— Нека говорим за друго!

Настъпи пълно мълчание.

— Защо искаш да отвориш хотел чак в Нормандия?

— И дума не може да става да започна бизнес тук, в Йантеланд.

— Значи пак ще те изгубя. Точно когато те намерих.

— Може да дойдеш и ти, всъщност. Франция е подходящото място за художник като теб, нали?

— Знаеш, че не мога.

— Не, не знам.

— Имам Ема все пак. Само на шест е, почти на седем. Сега ходи на детска градина.

— Допускаш ли възможността едно дете да израсне във Франция?

— Допускам, разбира се, но тя има и баща.

— Родителските права не са ли твои?

— Да, мои са — Ева въздъхна леко.

— Толкова много усложняваш нещата — въздъхна на свой ред Мая. — Винаги си го правила. Нищо не ти пречи да дойдеш във Франция, ако искаш. Ще работиш в хотела. По пет минути всяка нощ, като се промъкваш по коридора в бяла нощница със свещник в ръката. Искам да имам собствен призрак. А през деня ще рисуваш.

Ева си допи кафето. Бе забравила за момент ежедневието, но то се върна с гръм и трясък.

— Имаш ли планове за вечеря днес?

— Никога не вечерям. Ям кашкавал и хляб, не ме е грижа какво ям.

— Не съм чувала нищо по-лошо. Ясно защо си кльощава. Как ще създадеш нещо свястно, когато не поглъщаш това, от което имаш нужда? Имаш нужда от месо. Отиваме да вечеряме в „Кухнята на Хана“.

— Това е най-скъпото заведение в града.

— Така ли? Такива подробности не ме интересуват. Знам само, че приготвят най-хубавата храна.

— Пък и се заситих с тортата.

— Преди да ни сервират вечерята, ще слегне малко.

Ева се предаде и последва Мая. Както винаги, идеите бяха на Мая. Тя вървеше напред, а Ева подтичваше след нея.

Излязоха от „Гласмагасинет“ ръка за ръка и прекосиха павирания площад. Усещаха топлината между тях такава, каквато беше едно време. Неведнъж вратата на „При Хана“ бе привличала погледа на Ева, но винаги оставаше извън периметъра на нейните възможности. Сега им отвориха гостоприемно. Мая влезе широко усмихната, докато Ева се опитваше да си придаде подобаващ израз на самочувствие. С любезна усмивка оберкелнерът демонстрира, че вижда познато лице. Дори и да знаеше как Мая си плаща сметките, не го показа. Усмивката му не издаваше нищо. Докосна внимателно ръката й и ги поведе към свободна маса. Наложи се Ева да остави мъжкото си палто на гардероб. Отдолу носеше избеляла тениска с цвят на горчица, с която не се харесваше.

— Както обикновено, Робърт — кимна Мая, — за двама.

Той се поклони леко и изчезна.

Ева потъна в стола и се огледа ококорена. За първи път седеше в заведение, което излъчващо такова спокойствие. Мая, с напълно невъзмутим вид, се разположи удобно на масата.

— Хайде разкажи ми как е — подхвана любопитно Ева — да работиш това…, което ти работиш.

— Аха, значи те интересува! — поклати глава Мая. — Не допусках. Хората никога не се променят.

Ева направи обидена физиономия.

— Не, не, искам да кажа, че всичко е толкова тривиално и се превръща в рутина — Мая се загледа в покривката, сякаш е смутена. — Никога няма да спра да се удивлявам на човешките пориви. Колко невероятно силни са, колко ужасно важно е да бъдат задоволени и колко бързо се засищат. Хората навярно си мислят, че всичко се свежда до хубавия секс — продължи тя замислено, — бърз и груб, без предварителна игра и други подобни превземки. Без ако и но. Трае десет минути и край — приключва. Дори нямаш време да помислиш. Аз определено правя всичко възможно, за да не мисля. Само се усмихвам с най-красивата си усмивка, когато плащат. Но истината е, че…

— Да?

— Скоро ще се откажа. Издържах дълго.

Наля вино в чашите.

— А заплащането?

— Хилядарка, плюс-минус. Първо парите, после услугата. Лежа неподвижно със затворени очи и подобаваща усмивка, без да издавам и стон. Никакви целувки, никакви нежности; не бих могла да ги третирам като бебета. Дрехите на земята и презервативът на мястото му. Все едно играеш на едноръкия бандит. Парите просто текат.

— Хиляда крони? А колко идват на ден?

— Четирима-петима, понякога и повече. Пет пъти в седмицата, четири седмици в месеца. А сега ги умножи!

— В твоя апартамент ли?

— Да.

Сервитьор им поднесе коктейл от скариди и бяло вино.

— А къде живееш?

— В блока на улица „Турденшиолдс“.

— Някои съседи не подозират ли?

— Не подозират, а знаят. Имам редовни клиенти и от тях.

Ева въздъхна сподавено и задъвка скарида с благоговейно изражение. Бяха големи колкото рачешки опашки.

— Имам още една спалня — неочаквано съобщи Мая.

Ева изсумтя.

— Представям си как ще изглеждам, уплашена до смърт като дванадесетгодишна девственица.

— Така е само първата седмица, после се превръща в работа. Какво ти пречи да отделяш по няколко часа, докато Ема е на детска градина? Помисли каква хубава храна можеш да й осигуриш.

— Тя е страшно дебела.

— Тогава ще купуваш плодове, пиле и салата.

— Сигурно звучи невероятно, но съм наистина изкушена — призна Ева. — Само че съм много страхлива. Не съм скроена по този начин.

Сърдитият поглед, който срещна, я подразни.

— Ще видим.

Келнерът разчисти масата и веднага сервира говеждо бонфиле с морковчета, броколи и печени картофи „Хаселбак“; наля вино в чашите.

— Тази вечер няма ли да работиш?

— Днес съм свободна, но утре ще поработя малко. Наздраве!

Ева почувства как крехкото месо се топи върху езика й. Леко охладеното червено вино не приличаше особено на „Канепа“-та на баща й. Набързо изпразниха бутилката и Мая поръча втора.

— Умът ми не го побира — чудеше се Ева. — Значи наистина продаваш тялото си.

— По-добре е, отколкото да продаваш душата си — сряза я Мая. — Вие, художниците, не правите ли точно това? Ако човек трябва да пази и крие нещо от другите, това определено е душата. Тялото е само външната ни обвивка. Не виждам нищо свято в него. Защо да не го споделим и да бъдем щедри, щом друг ще е щастлив чрез него? Но душата — пред целия свят да изложиш в галерия мечтите и копнежите си, страховете и отчаянието си и отгоре на всичко да взимаш пари, ето това аз наричам проституция.

Ева замръзна. Едно морковче стърчеше от устата й.

— Не е точно така.

— Не е ли? Не твърдят ли така всички художници? Човек трябвало да се осмели да се разголи напълно.

— Къде си го чула?

— Не съм идиот, макар и да съм проститутка. Такава е разпространената заблуда.

Избърса ъгълчетата на устата си със салфетката.

— Друга заблуда е, че проститутките са нещастни жени, изгубили цялото си себеуважение; зъзнат на улицата в тънки чорапогащници, не получават друго възнаграждение, освен бой от жесток сводник, и през по-голяма част от денонощието лежат и бълнуват в несвяст. А това — тя задъвка говеждото бонфиле — е само малка част от действителността. Проститутките, които аз познавам, са здраво работещи интелигентни момичета и знаят какво искат. И аз наистина обичам проститутките — заяви тя откровено. — Те са най-истинските момичета.

Направи знак на сервитьора да напълни отново чашите.

— И все пак не съм подходяща за такава работа — съобрази да възрази Ева, макар и замаяна от виното. — Нали казваш, че съм твърде слаба.

— Ха! Чудесна си! Може би малко по-различна, рядък вид. Но между краката си, Ева, имаш златна мина. Истинска златна мина. А те искат да стигнат точно до нея. Такива са мъжете или поне тези, които идват при мен.

Накрая пристигна и десертът. Леденостудени ягоди и къпини върху ванилов сос.

Ева махна зелените листа.

— Плевели върху десерта — промърмори тя. — Изобщо не разбирам какво им е предназначението. Между другото, никога не съм разбирала от мъже — продължи тя. — Какво искат, всъщност?

— Мили, закръглени момичета с апетит към живота. А такива са ужасно малко. Според мен жените имат невъзможни идеали. Изобщо не ги разбирам. Сякаш не се стремят да прекарват добре. Онзи ден гледах по телевизията есенните модни колекции от Париж — известни модели показваха последния писък. Наоми Кембъл, нали я знаеш, се явяваше с разни мини рокли и поли и се въртеше по подиума върху най-тънките крака, които някога съм виждала. Изглежда като направена от PVC. И като гледам тия момичета, се чудя ходят ли изобщо до тоалетната и акат ли като нормални хора.

Ева избухна в смях и изпръска покривката с ванилов сос.

— Не бива да се взимаш толкова насериозно — продължи Мая настойчиво. — Така и така всички ще умрем. След сто години всичко ще е забравено. А малко пари биха оправили живота ни. Мечтаеш да станеш голям художник, нали?

— Аз съм голям художник — измърмори Ева. — Само че никой не знае. — Изхърка леко — опиянението започваше да взима превес. — А отгоре на всичко съм и пияна.

— Определено беше време. След малко ще ни донесат кафе и коняк. И престани с хленченето, време е да пораснеш!

— Вярваш ли в Бог?

— Не бъди глупава!

Мая избърса отново ваниловия сос от устата си.

— Но от време на време спасявам хора от отчаянието и върша добрини. Предпочитам да гледам на нещата по този начин. Не всички мъже си намират жена. Веднъж ме посети младо момче, чието занимание е да украсява тялото си с пръстени и мъниста. Целият беше декориран, на всички места, за които можеш да се сетиш. Блестеше и святкаше като американска коледна елха. Момичетата не го желаеха повече.

— И ти какво направи?

— Обслужих го хубаво и му взех малко повече.

Ева опита коняка и запали цигарата от страната на филтъра.

— Ела с мен вкъщи да видиш апартамента — предложи Мая. — Дай си шанс да излезеш от безизходицата. Това е просто период от живота ти. Погледни на него като на нов опит.

Ева не отговори. Седеше като парализирана от нещо нереално, нещо, което я плашеше до смърт. И все пак нямаше съмнение, че предложението на Мая започваше да се загнездва в нея и моментът беше подходящ за вземане на решение.