Олтарът на рая

СЪДЪРЖАНИЕ

Април 2003 Багдад, Ирак

І.ПЪРВА КРЪВ

1

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

17.

18.

19.

20.

21.

22.

II. ВЪЗХОДЪТ НА ВАВИЛОН

23.

24.

25.

26.

27.

28.

29.

30.

31.

32.

33.

34.

35.

36.

III. ЗВЕРОВЕТЕ НА РАЯ

37.

38.

39.

40.

41.

42.

43.

44.

45.

46.

47.

48.

49.

50.

51.

52.

53.

54.

55.

56.

57.

58.

59.

60.

61.

62.

63.

Епилог

ПОСЛЕСЛОВ ОТ АВТОРА - ИСТИНА ИЛИ ИЗМИСЛИЦА

ДЖЕЙМС РОЛИНС

ОЛТАРЪТ НА РАЯ

И Вавилон ще стане купище развалини, жилище на чакали, за ужас и за присмех, без жители.

Йеремия 51:37

... и кой зъл звяр, дочакал своя час, пълзи към Витлеем да се роди?

У. Б. Йейтс

Изучаването на Природата прави човека безжалостен поне колкото самата Природа.

X. Дж. Уелс

Април 2003 Багдад, Ирак

Двете момчета стояха при клетката на лъва.

- Не искам да влизам - каза по-малкото. Стоеше плътно до брат си и стискаше здраво ръката му.

Бяха навлечени в прекалено големи за дребните им телца якета, лицата им бяха увити в шалове, ра главите им имаше вълнени шапки. В този ранен час преди изгрев-слънце студът проникваше до костите им.

Трябваше да продължат да се движат.

- Бари, клетката е празна. Не бъди такъв пъзльо. Виж. - По-голямото момче, Макин, бутна черната желязна врата и видяха голите бетонни стени. В един тъмен ъгъл се въргаляха стари дъвкани кости. От тях можеше да се получи хубава супа.

Зоопаркът беше в руини. Макин си спомняше как изглеждаше доскоро. Преди половин година, на петнадесетия му рожден ден, бяха дошли на пикник в Ал Завраа, в увеселителния парк и зоологическата градина. Прекараха дълъг приятен следобед в мотаене сред клетките с маймуни, папагали, камили, вълци и мечки. Макин дори даде ябълка на една камила. Още помнеше допира на грапавите й устни върху дланта си.

А сега се взираше в същия зоопарк с други очи - стари, много по-стари, отколкото преди половин година. Всичко бе в руини, натрошени камъни и боклуци - като обитавана от призраци пустош с почернели от огъня стени, зловонни локви мръсна вода и изкорубени постройки.

Преди месец Макин бе гледал от апартамента им недалеч от парка ожесточената престрелка в тучните градини между американците и Републиканската гвардия. Свирепата битка бе започнала привечер, трещенето на автоматите и писъците на ракетите продължиха през цялата нощ.

На сутринта обаче всичко бе притихнало. Гъстият пушек затулваше слънцето през целия ден. От балкона на малкия им апартамент Макин видя как един лъв излезе от зоопарка. Движеше се като мъглива сянка и бързо изчезна из улиците. Избягаха и други животни, а през следващите два дни цели орди хора нахлуха в парка.

Грабители, беше казал баща му, после се изплю и започна да ги ругае с по-неприличен език.

Разбиваха клетките. Крадяха животните - някои за храна, други за продажба на черния пазар на отсрещния бряг на реката. Бащата на Макин тръгна заедно с още неколцина мъже да защитава тяхната част от града от мародерстващите банди.

Така и не се върна. Другарите му също.

През следващите седмици товарът по изхранването на семейството падна на раменете на Макин. Майка му беше на легло и гореше от треска, изгубена някъде между ужаса и мъката. Единственото, което Макин бе в състояние да направи за нея, бе да й дава да пийне по глътка-две вода.

Ако можеше да й сготви хубава супа, да й набери нещо за ядене...

Отново погледна кокалите в клетката. Всяка сутрин заедно с брат си прекарваше часа преди зазоряване в претърсване на бомбардирания парк и зоологическа градина за нещо, което ставаше за ядене. Беше метнал през рамо торба от зебло. В нея имаше само един плесенясал портокал и шепа напукани семена, събрани от пода на клетка за птици. Бари обаче беше намерил и смачкана консерва боб в една кофа за боклук. Откритието чак просълзи Макин. Съкровището се пазеше под дебелия пуловер на малкия му брат.

Вчера едно по-голямо момче с дълъг нож бе откраднало торбата му и Макин се бе върнал у дома с празни ръце. Така че останаха гладни.

Но днес щяха да се нахранят добре.

„Дори мама, ако е рекъл Аллах“.

Влезе в клетката и дръпна Бари след себе си. Някъде в далечината се чуваха къси откоси, подобно на пляскането на разсърдени ръце, които се мъчат да ги прогонят.

Макин знаеше, че трябва да побързат. Не биваше да са навън, когато изгрее слънцето. Тогава щеше да стане твърде опасно. Забърза към купчината, свали торбата и започна да пъха в нея наядените джолани и натрошените дълги кости.

Накрая завърза торбата и се изправи. Преди да направи и една крачка, наблизо се чу глас на арабски.

- Насам! Насам!

Макин клекна и дръпна Бари зад високата до коляно тухлена стена под решетките. Прегърна го и му направи знак да мълчи. Две сенки минаха пред клетката на лъва.

Макин рискува да надникне. Двама мъже. Единият бе висок, с жълто-кафява униформа. Другият беше нисък, с шкембе, с тъмен костюм.

- Входът е скрит зад лечебницата на зоопарка - каза дебелият. Пуфтеше и хриптеше, мъчеше се да не изостава от военния, който се движеше с дълги крачки. - Само дано да не сме закъснели.

Макин забеляза пистолета в колана на високия и разбра, че ако ги хванат да подслушват, ги чака си- гурна смърт.

Бари се разтрепери в прегръдката му. И той беше усетил опасността.

За съжаление, мъжете не се махнаха. Лечебницата се намираше точно срещу скривалището на момчетата.

Дебелакът изобщо не обърна внимание на изкъртената врата - бяха я разбили преди няколко дни с лостове и сградата бе опразнена от лекарства и санитарни материали, а приближи голата стена между две колони. Макин не успя да види какво точно направи, когато пъхна ръка зад една от колоните, но в следващия миг част от стената се завъртя и се откри таен вход.

Макин се промъкна по-близо до решетките. Баща му им беше чел приказката за Али Баба и разни истории за тайни пещери и огромни награбени богатства, скрити някъде в пустинята. Двамата с Бари обаче бяха намерили в зоопарка само кокалите и боба. Коремът на Макин закурка, когато си представи достойното за принца на крадците пиршество, което може би чакаше там долу.

- Изчакайте тук - каза дебелакът, наведе се да мине през отвора ц заслиза по тъмните стъпала.

Военният остана на пост до входа. Ръката му се отпусна върху дръжката на пистолета. Погледът му се насочи към мястото, където се криеха момчетата. Макин моментално се сниши и затаи дъх. Сърцето му биеше бясно.

Дали го беше видял?

Чуха се приближаващи се към клетката стъпки и Макин притисна брат си до себе си. В следващия момент обаче чу драскането на кибритена клечка, последвано от миризма на цигарен дим. Мъжът закрачи напред-назад пред клетката, сякаш той беше зад решетките и обикаляше като някакъв отегчен тигър.

Бари се тресеше в прегръдката на Макин, пръстите му бяха впити в неговите. Ами ако мъжът влезеше в клетката и ги откриеше?

Измина цяла вечност, преди познатият хриптящ глас да отекне откъм тайния вход.

- Взех ги!

Военният хвърли цигарата на циментовия под точно до вратата на клетката и я стъпка. После тръгна към спътника си.

Дебелакът говореше задъхано. Тичал ли беше?

- Инкубаторите бяха изключени - рече хриптящият глас. - Не зная колко са издържали генераторите след спирането на тока.

Макин рискува да надникне през решетките на вратата. Дебелакът носеше метален куфар.

- Обезопасени ли са? - попита военният. Той също говореше на арабски, но с акцент.

Дебелакът приклекна, опря куфара на бедрото си и щракна закопчалките. Макин очакваше да види злато и диаманти, но вместо това в куфара имаше само бели яйца, поставени в гнезда от черна пяна. По нищо не се различаваха от кокошите яйца, които майка му купуваше от пазара.

Въпреки ужаса видът им събуди глада на Макин.

Дебелакът ги преброи, като ги оглеждаше внимателно.

- Всички са непокътнати - каза той и треперливо въздъхна от облекчение. - Ако е рекъл Бог, ембрионите са все още жизнеспособни.

- А останалата част от лабораторията?

Дебелакът затвори куфара и се изправи.

- Ще оставя на вашите хора да изгорят онова, което се пази долу. Никой никога не бива да научава какво сме открили. Не трябва да оставяме никакви следи.

- Наясно съм със заповедите си - каза военният.

А после вдигна пистолета си и го застреля в лицето. Гърмежът бе оглушителен. Задната част на черепа на дебелака отлетя в облак от кост и кръв. Мъртвецът остана за миг на крака, след което се строполи на земята.

Макин затисна устата си с длан, за да не извика.

- Никакви следи - повтори убиецът и вдигна куфара от земята. Докосна радиостанцията на рамото си и премина на английски: - Докарайте камионите и пригответе запалителните заряди. Време е да се махаме от този пясъчник, преди да са се появили местни.

Макин беше научил криво-ляво езика на американците. Не можеше да разбере всяка дума, но разбра съобщението достатъчно добре.

„Ще дойдат още хора. С още оръжия“.

Помъчи се да измисли как да избягат, но бяха в капан в клетката на лъва. Малкият му брат също усещаше растящата опасност. Трепереше още по-силно. Накрая ужасът му стана неудържим и от кльощавото му телце се изтръгна тихо ридание.

Макин го притисна още по-силно към себе си и се замоли стонът да е останал нечут.

Стъпките обаче приближиха. Разнесе се рязък глас, отново на арабски:

- Кой е там? Излез!

Макин доближи устни до ухото на брат си.

- Скрий се. Не се показвай.

Бутна Бари в ъгъла и се изправи с вдигнати ръце.

- Просто търсех храна и...

Пистолетът беше насочен към него.

- Ела тук!

Макин се подчини. Отиде до вратата на клетката и се измъкна навън. Ръцете му бяха все така вдигнати.

- Моля ви... - Опита да мине на английски, да покаже, че е на страната на мъжа. - Не стреля. Аз не вижда... Не знае...

Помъчи се да намери някакъв довод, някакви думи, които да го спасят. Разчете изражението на лицето на военния - смес от болка и съжаление.

Пистолетът безмилостно се вдигна към главата му.

По бузите на Макин потекоха горещи сълзи.

С размазаното си зрение забеляза как сенките се раздвижиха. Тайната врата зад мъжа се отвори малко по-широко, бутната отвътре. Някакъв голям черен силует се измъкна навън и се понесе към военния. Беше приклекнал и се придържаше към плътните сенки, сякаш се страхуваше от светлината.

Макин едва успя да го зърне - нещо мускулесто, жилаво, без козина, с горящи от ярост очи. Умът му се помъчи да проумее какво вижда, но не успя.

В гърдите му се надигна писък на ужас.

Макар че звярът не издаваше никакъв звук, мъжът сякаш долови присъствието му. Завъртя се точ- но когато създанието скочи с рязък рев. Проехтяха изстрели, заглушени от див крясък.

Макин се обърна и се втурна обратно в клетката.

- Бари!

Сграбчи брат си за ръката, измъкна го навън и го бутна напред.

- Бягай!

Мъжът и звярът се бореха на земята.

Последваха още гърмежи.

Макин чу тежък тропот на кубинки - идваха още мъже. Разнесоха се викове и изстрели на карабини.

Макин тичаше ужасен през бомбардирания зоопарк, без да го е грижа дали някой ще го види. Не спираше нито за миг, бягаше и бягаше, гонен от писъците, които винаги щяха да го преследват в кошмарите му.

Изобщо не разбираше какво се бе случило. Само едно нещо знаеше със сигурност. Спомняше си изгладнелите очи на звяра, блеснали с коварен ум. Очи, в които сякаш пламтеше огън без дим.

Макин знаеше какво е видял.

Звяра, известен като Шайтан, звяра от Корана, родения в Божествения огън и прокълнат заради това, че не се поклонил на Адам.

Макин знаеше истината.

Най-сетне дяволът се бе явил в Багдад.

ПЪРВА КРЪВ

23 май, 07:32

Ню Орлиънс

1

„Бронко“-то си проби път през разпилените от урагана боклуци, подскочи на поредната дупка и Лорна едва не си удари главата в тавана. Колата поднесе наляво по мокрия път. Тя отпусна газта и се помъчи да я овладее.

Бурята бе изтръгнала дървета от корен, бе изкарала потоците от коритата им и дори бе запратила един алигатор в нечий басейн. За щастие отслабващият ураган беше нанесъл най-силния си удар на запад. Въпреки това с тези порои Майката Природа сякаш бе твърдо решена да превърне града и прилежащата му територия отново в блата.

Лорна се носеше по крайречния път и мислите й непрекъснато се връщаха към телефонното обаждане. Бяха й звъннали преди двадесет минути. Токът в ЦИЗВО бе спрял. Генераторите не се бяха включили и стотина изследователски проекта бяха изложени на опасност.

Взе последния завой на Мисисипи и постройките се появиха отпред. Центърът за изследване на застрашени видове „Одюбон“ заемаше площ над четиристотин хектара надолу по реката от Ню Орлиънс. Макар и да бе свързан с градския зоопарк, ЦИЗВО не беше отворен за посетители. Бе скрит в гъста гора и територията му включваше няколко оградени кошари, но основното съоръжение бе изследователската сграда с площ три хиляди и триста квадратни метра, в която имаше шест лаборатории и ветеринарна лечебница.

Именно в нея работеше д-р Лорна Полк, след като завърши специализацията си по медицина на диви животни. Ръководеше „замразения“ зоопарк на Центъра - дванадесет цистерни с течен азот, в които се пазеха сперма, яйцеклетки и ембриони от стотици застрашени видове - планински горили, суматрийс- ки тигри, газели на Томсън, маймуни колобус, африкански биволи и тъй нататък.

Постът беше много важен и натоварен, особено за двадесет и осем годишна жена, при това току-що завършила. Нейният ресор - замразената генетична банка - беше обещание за спасяване на застрашените видове от пълно изчезване чрез изкуствено осеменяване, трансфер на ембриони и клониране. Но въпреки тежкото бреме на отговорността Лорна обичаше работата си и знаеше, че е добра в нея.

Докато се носеше по дългата отбивка към портала, телефонът й в стойката за чаша иззвъня и Лорна го вдигна до ухото си, като продължи да шофира с една ръка.

- Доктор Полк, обажда се Джералд Грейнджър от техническия отдел. Успяхме да подкараме генераторите и изолирахме причината за аварията - намокрен кабел.

Тя погледна часовника на таблото. Центърът беше останал без ток близо четиридесет и пет минути. Въздъхна с облекчение.

- Благодаря, Джералд. След минута пристигам.

Стигна служебния паркинг, спря и отпусна глава

на волана. Облекчението й бе толкова силно, че едва не заплака. Все пак се овладя, изправи се и се загледа в ръцете си в скута си. Едва сега си даде сметка как е облечена. Беше изскочила от дома си в измачкани джинси, старо сиво поло и боти.

Не беше точно професионалния външен вид, към който обикновено се придържаше.

Обърна се да слезе от колата и видя отражението си в огледалото.

„Боже мой...“

Русата й коса, която по принцип сплиташе на плитки, тази сутрин бе прибрана в небрежна опашка. Няколко непокорни кичура допълнително подсилваха неугледния й вид. Дори очилата й с черни рамки стояха накриво на носа й. В момента приличаше досущ на пияна студентка, връщаща се от карнавал.

Какво пък. Все едно как изглежда. Махна шнолата, разтърси дългата си до раменете коса, слезе от джипа и тръгна към главния вход.

Преди да стигне до вратата, друг звук привлече вниманието й - силно ритмично бръмчене. Обърна се към Мисисипи. Бял хеликоптер се носеше над върховете на дърветата. Приближаваше бързо.

Лорна се намръщи. В същия момент нечия ръка докосна рамото й и тя трепна, но пръстите на ръката я стиснаха успокояващо. Лорна погледна през рамо и видя своя шеф и наставник д-р Карлтън Метойър, директора на ЦИЗВО. Не беше чула приближаването му заради шума на хеликоптера.

Метойър беше тридесет години по-възрастен от нея, висок и жилав, с гъста бяла коса и добре поддържана сива брада. Родът му живееше в района толкова отдавна, колкото и родът на Лорна - и двамата можеха да проследят корените си чак до креолската колония Кейн Ривър, съчетание от френско и африканско потекло.

Д-р Метойър заслони очите си и се загледа към небето.

- Имаме си компания.

Хеликоптерът несъмнено идваше към ЦИЗВО. Прелетя над съседната поляна и започна да се спуска. Беше малка машина „Ей-Стар“, с поплавъци вместо обичайните плъзгачи. Лорна разпозна зелената ивица на белия фон. След урагана Катрина повечето жители на Ню Орлиънс познаваха това обозначение. Хеликоптерът бе на Граничен патрул; стотици като него изиграха жизненоважна роля в спасителните операции и въдворяването на сигурност след катастрофата.

- Какво търсят тук? - попита тя.

- Теб, мила. Ще те откарат.

2.

Хеликоптерът се издигна, стомахът на Лорна се преобърна - не толкова от движението, колкото от чиста паника, и тя се вкопчи в облегалките на седалката. Засилващият се рев на роторите проникваше през слушалките. Имаше чувството, че се изкачва с асансьор. Асансьор, прикрепен към ракета.

Никога не бе обичала височините, по принцип мразеше да лети, а возенето в летяща сенокосачка смяташе за върха на лудостта. Досега се беше качвала в хеликоптер само веднъж, по време на една експедиция в Южна Африка, чиято цел бе преброяването на слоновете в териториите до един резерват. Тогава се беше подготвила за полета с две хапчета „Ксанакс“, но въпреки това краката й бяха омекнали като спагети четири часа след кацането.

А за днешното изпитание никой не я беше предупредил.

Докато хеликоптерът кацаше, д-р Метойър само й очерта най-общо ситуацията. Дори не й даде време да влезе и да провери азотните резервоари на проекта си. „Екипът вече пое нещата“ - успокои я той и добави, че ще наглежда работата лично и по-късно ще й съобщи подробностите по радиото.

„По радиото...“

Летяха извън обхвата на мобилните телефони.

Осмели се да погледне през страничния прозорец. Хеликоптерът се наклони да завие и се откри широк изглед към Мисисипи. Пътуваха надолу по течението, като грубо следваха Голямата кална река - прозвище, особено уместно след бурята. Реката бе шоколадовокафява от гъстата тиня и се носеше на водовъртежи към Мексиканския залив.

Летяха към делтата, където всичките тези наноси - тиня, глина, пясък и почва - се изхвърляха и наслагваха в залива, образувайки над милион и двеста хиляди хектара крайбрежни мочурища и солени блата. Районът беше особено важен не само за околната среда като дом на огромна и сложна екосистема, която можеше да се проследи до юрския период, но и като икономическа зона. Тук се добиваше голяма част от морската храна на Съединените щати, както и почти двадесет процента от петрола на страната.

Делтата бе също така и слабото звено в държавната граница. Плетеницата острови, лъкатушещи ръкави и затънтени рибарски докове я правеха рай за всякакви контрабандисти и трафиканти. Департаментът по вътрешна сигурност бе обявил района за особено опасен и подпомагаше усилено отдела на Граничен патрул в Ню Орлиънс.

Според шефа й Граничен патрул претърсваше делтата след нощната буря. Контрабандистите често се възползваха от лошото време, за да внесат наркотици, оръжия, дори и човешки товар. Рано тази сутрин един патрул беше открил траулер, акостирал на един от външните острови. След огледа на съда бяха подали сигнал в ЦИЗВО.

Голяма част от съобщението си оставаше загадка дори за д-р Метойър. Не му бяха обяснили естеството на искането си, нито защо им е нужен не друг, а именно Лорна.

Въпреки ужаса й от летенето в гърдите й постепенно се натрупваше гняв. В ЦИЗВО имаше проекти, които бяха изложени на опасност. Какво правеше тук, във въздуха, насред нищото? Гневът й се засилваше, подклаждан от безпокойството й. Какво ставаше? Защо бяха поискали именно нея? Не познаваше никого от Митници и гранична охрана.

Единствените отговори се намираха в края на този полет.

Вграденото в слушалките радио изпращя и пилотът - носеше зелена униформа с пагони на служител от Въздушната и морска част на Граничен патрул - посочи към хоризонта. Беше се представил, но тя не бе чула името му.

- Доктор Полк, след малко кацаме.

Тя кимна и впери поглед напред. Изумрудените води на блатото бяха нашарени от плетеница островчета и полуострови. По-навътре в Залива тъмната линия при хоризонта бележеше редицата по-големи бариерни острови, които предпазваха крайбрежните плитчини и тресавищата.

Но те нямаше да летят чак дотам.

Забеляза блестящо бяло корабче, закотвено край един от малките острови. „Най-сетне“. Докато се спускаха към него, забеляза също и стар риболовен траулер, заседнал в пясъка. Беше се ударил достатъчно силно в сушата, за да събори няколко дървета и да излезе наполовина от водата. Явно бе запратен към острова от бурята.

Хеликоптерът се снишаваше бързо. Лорна отново се вкопчи в облегалките на седалката. Беше чела, че повечето въздушни злополуки се случват при излитане и кацане. Точно сега не й се искаше да си припомня подобна статистика.

На няколко метра от водата спускането се забави, въртящите се перки вдигнаха малки вълнички и после поплавъците докоснаха водата с лекотата на кацаща в спокойно езеро патица. След няколко завъртания на различни ключове воят на перките започна да утихва.

- Моля, останете на мястото си - каза пилотът. - Изпращат „Зодиак“ да ви вземе.

И кимна към прозореца. Лорна погледна и видя малка гумена лодка, която потегли от острова и се понесе към тях. След минута мъж със същата зелена униформа й помогна да слезе от хеликоптера и да се прехвърли в нея.

Лорна седна. Изпитваше облекчение, но в същото време продължаваше да усеща парещия въглен в корема си. Заслони очите си с длан и се загледа в приближаващия се бряг, търсеше някакъв отговор за това загадъчно и внезапно повикване.

Утрото вече ставаше топло: слънцето разкъсваше облаците и разкриваше синьото небе. Денят обещаваше да е типичната за Луизиана парна баня. Лорна нямаше абсолютно нищо против. Задиша дълбоко, за да се успокои, и с наслада пое възсолената миризма на разлагащи се листа, мокър мъх и мътна морска вода,

За нея това бе миризмата на дома.

Родът й живееше в Луизиана от деветнадесети век. Подобно на всички стари фамилии от Ню Орлиънс, историята му бе дълбоко вкоренена в нея, досущ като линиите на дланите й. Имената и животът на прародителите й бяха така познати, сякаш бяха починали едва вчера.

През войната от 1812 г. прапрадядо й, тогава едва седемнадесетгодишен, напуснал британската армия по време на битката за Ню Орлиънс и се установил в процъфтяващия граничен град. Срещнал дъщерята на семейство дьо Трепание, оженил се за нея и бързо натрупал малко състояние от отглеждането на захарна тръстика и индиго в плантацията с площ хиляда акра, която жена му получила като зестра. През годините състоянието продължавало да расте и фамилия Полк била една от първите, започнали строителство в обраслата с дъбове долина на Парковия район на Ню Орлиънс. След като продало плантацията, семейството се установило трайно там. През поколенията имението Полк станало уважавано място за срещи на генерали, юристи, политици и безброй учени и писатели.

Имението в италиански стил все още стоеше, но подобно на града, родът Полк през двадесети век започнал бавно да залязва. Сега единствено Лорна и брат й продължаваха да носят тази фамилия. Баща й беше умрял от рак на белия дроб, когато Лорна беше дете; майка й почина преди година, оставяйки на децата си дом в лошо състояние и купища дългове.

Но традицията да се цени образованието не беше прекъснала. Лорна се бе посветила на медицината. Брат й, една година по-млад от нея, беше петролен инженер и работеше за щата. Засега двамата не бяха семейни и деляха родовото имение.

Стърженето на гума по мокър пясък я изтръгна от унеса и я върна в настоящето.

Малкият остров, един от веригата, достигаща гъсто обраслите крайбрежни блата, беше покрит с блатни кипариси и испански мъх. Вътрешността му зад тясната ивица на плажа изглеждаше непроходима.

Но тя нямаше работа във вътрешността.

- Насам - каза патрулният и й протегна ръка, за да й помогне да слезе от лодката, но тя пренебрегна жеста му и сама скочи на сушата. - Понът иска да говори с вас.

- Понът ли?

- Полевият оперативен надзирател.

Лорна не беше наясно с командната структура на Граничен патрул, но остана с впечатлението, че става въпрос за началника на разследването. Може би именно той я бе извикал от ЦИЗВО. Тръгна след патрулния към заседналия траулер. Беше израснала край реката и разбираше от кораби. Траулерът бе малък, дванадесетметров. Тиковете на десния борд бяха строшени от удара, но от лявата страна дългите пръти продължаваха да се издигат към небето. Мрежите за скариди все още бяха завързани за тях.

До траулера се бяха събрали мъже в грубите работни униформи на Граничен патрул. Някои бяха с жълто-кафяви широкополи шапки, други - със зелени бейзболни каскети. Но всички до един с револвери на кръста. Един беше преметнал през рамо пушка „Ре- мингтън“.

Какво ставаше тук?

Когато приближи, мъжете се смълчаха. Погледите на повечето се плъзнаха по тялото й, без обаче да се впечатлят особено. Лорна се постара да запази самообладание, но усети как бузите й пламват от раздразнение. Едва се сдържа да не ги наругае.

Мъжете се разстъпиха, за да направят път на висок мъж, облечен в същите тъмнозелени панталони и работна риза с дълги ръкави, небрежно навити до лактите. Той прокара пръсти през черната си вече мокра от пот коса и отново надяна черния си каскет. Но не и преди сиво-сините му очи да я огледат от главата до петите. За разлика от другите, в неговия поглед не се долавяше и капчица похот. Човекът просто я преценяваше.

Въпреки това Лорна изпита облекчение, когато козирката на каскета скри пронизващите му очи.

Беше висок, доста над метър и осемдесет, с широки рамене и мускулест, без да изглежда тромав и тежък. Държеше се като човек, който знае как да командва, без да му е необходимо да се налага. От него струеше самоувереност, с леко див привкус.

Протегна й голямата си ръка.

- Доктор Полк, благодаря, че дойдохте.

Докато се ръкуваха, тя забеляза дълъг белег на ръката му, от лакътя до китката. Вдигна очи и срещна погледа му. Лицето му бе мургаво, допълнително потъмняло от черната четина по бузите и брадичката. Помисли си, че е доловила слаб кейджън¹¹ акцент.

Значи той също беше местен. Всъщност в него имаше нещо натрапчиво познато... и изведнъж се сети.

Тъкмо се канеше да попита ядосано защо са я извикали тук, но вместо това от устата й се отрони нещо друго.

- Джак?

Пълните, но определено мъжки устни се стегнаха и той едва забележимо кимна. Нейната представа за него също се промени с внезапното откритие. Гневът се стопи, заместен от нещо по-студено и неловко. Бяха минали повече от десет години, откакто го беше видяла за последен път. Тогава тя бе втори курс в гимназията, а той - в четвърти.

Макар всъщност да не го бе познавала добре - две години са непреодолима разлика на онази възраст, особено в училище, - двамата бяха свързани по далеч по-мрачен начин. Връзка, която Лорна искаше да си остане завинаги в миналото.

Ако можеше да се съди по изражението, преминало като облак през лицето му, той като че ли споделяше чувствата й. Но така или иначе, сега не бе време да ровят в старите рани.

- Доктор Полк - сковано рече той. Акцентът му се засили, гласът му стана по-дрезгав. - Повиках ви, защото... защото не знаех кой друг има необходимите познания, за да ни обясни на какво се натъкнахме.

Лорна се овладя и също мина на професионална вълна. Може би така бе най-добре. Преглътна и погледна към траулера. Беше благодарна, че може да откъсне очи от Джак.

- Какво сте намерили?

Той се обърна и я поведе към кораба. От палубата бе спусната въжена стълба. Джак се качи първи - движеше се с лекота. Лорна много добре си даваше сметка за силните мускули на краката и гърба му. Щом той изчезна през релинга, един от хората му задържа долния край на стълбата, за да може тя да се изкачи по-лесно.

Горе Джак й помогна да стъпи на палубата. Двама мъже стояха на пост до една врата, водеща към трюма. Единият подаде на Джак фенерче.

- Сър, свалихме и фенер долу, но въпреки това си остава ужасно тъмно.

Джак включи фенерчето и направи знак на Лорна да го последва.

- Внимавайте с кръвта по стълбата.

Лъчът освети тъмна ивица по края на стъпалата. Сякаш нещо беше завлякло някого в трюма.

Лорна изведнъж изгуби каквото и да било желание да слиза долу.

- Не открихме трупове - каза Джак, сякаш усетил смущението й. Или пък просто й обясняваше подробности от случая.

Тя го последва по стълбата и по тесния коридор след нея.

- Държали са ги в клетки в главния трюм.

Лорна не си направи труда да пита какво са държали в клетки. Вече долавяше познатата миризма на менажерия. Движеха се тела, чуваше се шумолене, мяукане, рязък писък на птица.

Започна да разбира защо са я извикали. Контрабандата на екзотични животни бе индустрия за милиарди, нареждаща се непосредствено след трафика на оръжие и наркотици. За съжаление Съединените щати бяха един от водещите потребители на подобни стоки - една трета от продажбите се осъществяваха на територията на страната.

Миналата седмица беше чела за раабиване на важна група трафиканти, специализирани в доставката на редки видове тигри. В случая двойката от Мисури не внасяла големите котки за домашни любимци, а за части. Вкарвали контрабандно тигрите, след което ги колели. Кожите на леопарди, тигри и лъвове можеха да достигнат цена до двадесет хиляди долара. Но това не бе всичко. Подобно на някакви касапи, те продавали всичко - тигрови пениси, които се стривали за афродизиак, кости като цяр срещу артрит. Нищо не отивало на вятъра. Жлъчни мехури, черен дроб, бъбреци, дори зъби. Накрая се оказвало, че мъртвите котки стрували много повече от живите.

Гневът отново се надигна в гърдите й.

Ниското дълго помещение се осветяваше от фенер. От двете страни бяха подредени клетки от неръждаема стомана; по-големите в дъното все още се губеха в сенките. Лорна ахна от размерите на кон- трабандната операция. Вече бе ясно защо се нуждаеха точно от нея - ветеринар със специалност екзотични животни.

Джак се обърна и насочи лъча на фенерчето към най-близката клетка.

Тя погледна натам и веднага разбра, че дълбоко греши.

3.

Джак Менард изучаваше реакцията и.

Очите на Лорна се бяха разширили от шок и ужас. Тя прикри уста с длан. Но само за момент. След първоначалната изненада Джак разпозна и блясък на загриженост. Очите й се свиха, устните й се стегнаха. Лорна замислено пристъпи към клетката.

Той застана до нея и прочисти гърлото си.

- Що за маймуни са това?

- Cebus apella - отвърна тя. - Кафяви капуцини, от Южна Америка.

Джак се загледа в двете животинки в малката клетка - клечаха в собствената си мръсотия, свити и уплашени в задната част на клетката. Крайниците и гърбовете им бяха тъмнокафяви като шоколад, лицата и гърдите - по-светли, а на главите им сякаш имаше черни кепета. Бяха толкова мънички, че можеха да се поберат в шепата му.

- Бебета ли са? - попита той.

Тя поклати глава.

- Не мисля. Оцветяването на козината предполага, че са възрастни индивиди. Но иначе си прав. Прекалено са дребни. Като пигмейски версии на вида.

Но Джак знаеше, че това не е най-шокиращото отклонение. С тихи гукащи звуци Лорна примами двойката да приближи пръчките на клетката. Хладното й професионално държане сякаш се стопи, лицето й омекна и се отпусна. Двете маймунки откликнаха. Промъкнаха се предпазливо напред все така притиснати една в друга. Не че можеха да се разделят.

- Сиамски близнаци! - промълви Лорна.

Маймунките бяха съединени - в буквалния смисъл - в бедрата, слети една с друга, с три крака и четири предни лапи.

- Горките създания - прошепна тя. - Изглеждат полумъртви от глад.

Маймунките дойдоха при решетката. Ясно личеше, че се нуждаят колкото от храна, толкова и от успокоение. Очите им бяха огромни, особено за малките им личица. Джак усети глада и страха им, а също и искрица надежда. Бръкна в джоба си и измъкна блокче зърнена закуска. Разкъса опаковката със зъби, отчупи едно парче и го подаде на Лорна.

Тя леко го пъхна през решетката. Едната маймунка го пое с мъничките си пръсти, след което двете се дръпнаха назад да си поделят лакомството - загризаха го от двата края. Очите им обаче нито за миг не се отделиха от Лорна.

Тя погледна Джак и за момент той видя в нея момичето, което помнеше от училище, преди да постъпи в морската пехота. Тя ходеше с по-малкия му брат Том през втората й година в гимназията - и през лятната ваканция. Той пропъди спомена.

Лорна като че ли усети надигналата се в него болка. Лицето й се стегна и тя отново започна да се държи като професионалист. Кимна към другите клетки.

- Покажи ми.

Джак я поведе по пътеката между клетките, като осветяваше тъмните места с фенерчето. Във всяка имаше различни животни, някои познати, други - не. И подобно на маймуните, у всички тях се наблюдаваше някаква изродена аномалия. Спряха до голям стъклен терариум, в който имаше дълъг четири и половина метра бирмански питон, навит около купчина яйца. Змията изглеждаше съвсем нормално, докато пръстените й не се стегнаха около яйцата и не разкриха две двойки свити закърнели лапи, покрити с люспи. Имаше даже нокти, сякаш напомняне за произхода й от гущерите.

- Прилича на тежка форма на атавизъм - каза Лорна.

- Как се превежда това на английски?

Тя се усмихна смутено и извинително.

- Атавизъм имаме, когато у някой индивид се прояви генетична черта, изгубена преди много поколения.

- Тоест генетично връщане в миналото?

- Именно. В този случай връщането е до времето преди змиите да изгубят крайниците си.

- Доста дълго връщане, а?

Тя сви рамене и продължи нататък.

- Повечето атавизми са резултат от случайна рекомбинация на гени. Но не мисля, че това тук е случайно, предвид толкова много примери.

- Тоест искаш да кажеш, че някой нарочно ги е отгледал такива. Възможно ли е подобно нещо?

- Не е изключено. Генетиката измина дълъг път и продължава да се развива. В ЦИЗВО успяхме успешно да клонираме диви котки. Дори съчетахме флуоресцентен протеин от медуза и получихме котка, която свети в тъмното.

- Господин Зелени гени. Четох за това - рече той. - Всъщност това е една от причините да потърся точно теб. Трябваше ми експерт по генетика и развъждане. Някой, който да може да ми каже кой би могъл да създаде този шантав товар.

Поведе я навътре в трюма. В един голям кафез имаше куп прилепи с размерите на футболни топки.

- Вампири - каза Лорна. - Но десет пъти по-големи от нормалното. Може би някаква форма на първобитен гигантизъм.

По-нататък имаше лисица с размерите на малка мечка. Тя засъска, изръмжа и се хвърли към решетките. Двамата бързо я подминаха и спряха за момент пред висока клетка с папагал с нормални размери, но без пера.

Папагалът изграчи силно, скочи към решетките и ги заразглежда, като въртеше глава. На Джак му бе трудно да скрие отвращението си. В това същество имаше нещо много чуждо и сбъркано.

Лорна пък приближи клетката.

- Когато се излюпват, малките са без пера или са покрити само с пух. Не зная дали този не е останал в това състояние или също става въпрос за атавизъм. Всъщност според някои теории птиците са най-близките роднини на динозаврите.

Джак не възрази. В това създание с гола кожа и клюн определено имаше нещо праисторическо. Но онова, което го изнервяше най-силно, бе острото му внимание.

Птицата отново скочи на пръчката си и забърбори нещо на испански. Тази черта на папагала - способността да имитира - си беше останала непокътната. След секунди птицата започна да рецитира поредица числа на английски. Произношението и дикцията й бяха абсолютно човешки, макар да произнасяше думите малко по-остро и по-високо.

- ... три едно четири едно пет девет две шест пет...

Продължиха нататък, но Лорна изведнъж се закова на място и се обърна към кафеза. Птицата продължаваше да грачи числата. Редеше ги едно след друго, без прекъсване.

- Какво има? - попита Джак.

- Папагалът... първите числа... не съм сигурна...

- Какво?

- Три едно четири едно пет. Това са първите цифри на числото пи. Три цяло и четиринайсет.

Джак имаше достатъчно спомени от уроците по геометрия в гимназията, за да си спомни как продължаваше пи.

3,1415...

Папагалът продължаваше нумерологичната си тирада.

- Пи е изчислено до повече от един трилион цифри - благоговейно рече Лорна. - Много ми се иска да проверя дали числата, които повтаря папагалът, са правилни. И ако е така, колко дълга последователност е запомнил.

Птицата продължаваше, без да спира, а Джак забеляза, че трюмът се е смълчал. Мяученето, ръмженето, дори мърдането на другите животни престанаха, сякаш те също се бяха заслушали. Отразяващи светлината очи сякаш наблюдаваха внимателно двамата човеци от тъмните клетки.

Джак поклати глава и продължи напред. Имаше да разследва престъпление.

- Онова, което всъщност искам да ти покажа, е ето тук.

Поведе я към по-големите клетки в задната част на трюма. В първата имаше агне сукалче с майка му. Но вместо да е къдрава вълна, козината на животните висеше право надолу, по-скоро като на як, отколкото на овца. Джак обаче явно искаше да покаже на Лорна нещо друго.

Опита се да я подкани да продължи, но тя спря при следващата клетка. Обитателят й лежеше сковано на една страна на покрития със сено под, с опънати крака и широко отворени неподвижни, мъртви очи. Приличаше на миниатюрно пони, но не по-голямо от кокер шпаньол.

- Виж му копитата - рече Лорна. - Разчленени са. Има четири пръста на предните крака и три на задните. Най-ранният прародител на съвременния кон, хиракотериумът, е бил с размерите на лисица и с подобни лапи.

Приклекна да огледа трупа. Копитото на единия крак беше откъснато. На главата имаше следи от пресни удари, сякаш животното бе изпаднало в паника и се бе блъскало в решетките, преди да умре.

- Сякаш нещо го е уплашило до смърт - отбеляза тя.

- Досещам се какво може да го е направило. - Джак тръгна към най-задната част на трюма. - Ела.

Тя го последва. В гласа й се появи раздразнение, примесено с дълбок гняв.

- Какво са правили тези хора? И всъщност как са го направили?

- Надявах се, че ще можеш да ми отговориш тъкмо на този въпрос. Но имаме и един по-голям и непосредствен проблем.

Стигнаха последната клетка. Беше голяма, с дебели здрави решетки. На пода имаше пръсната слама, но вътре не се виждаше никакво животно.

- Когато дойдохме, намерихме вратата огъната и отворена.

- Значи нещо е избягало? - Лорна погледна назад към коридора и стълбите, явно сетила се за кървавата следа.

- Трябва да ни кажеш какво е било - рече Джак.

Тя се обърна към него и се намръщи.

- Как?

Джак посочи нещо, заровено под купчина сено. Чу се немощно мяукане.

Лорна го погледна, лицето й беше блеснало от любопитство. Джак отвори вратата и я предупреди:

- Внимавай.

4.

Лорна се наведе и влезе през ниската Ф врата. Вътре беше достатъчно високо, за да стои изправена, но въпреки това тя остана леко приведена. По-голямата част от сеното бе струпана в дъното. Тя огледа преценяващо вмирисаната на урина клетка и се постара да не настъпи пихтиестата купчина изпражнения, в които се виждаше слуз.

Каквото и животно да бе държано затворено тук, беше ясно, че е било болно.

Купчината сено се размърда - нещо се мъчеше да се скрие от нея. Притисна се в ъгъла и не можеше да избяга по-надалеч. Мяукането бе спряло.

Лорна пристъпи напред, клекна и внимателно дръпна сеното. Пред нея се появи белоснежна козина с едва забележими сиви петна. Дълга опашка беше увита около свитото уплашено телце. Малките котешки уши бяха свити плътно до главата.

- Малко на леопард или ягуар - прошепна тя.

- Само че бяло - обади се стоящият на входа Джак.

- Като някакъв албинос.

Лорна се вгледа в измъчените сини очи на малкото.

- Не. Цветът на очите е нормален. По-скоро е форма на наследствен левцизъм, при който е изгубен само пигментът на кожата. Така или иначе, определено е някакъв вид пантера.

- Май преди малко каза, че е леопард или ягуар.

Лорна разбра объркването му. Грешката беше често срещана.

- Пантера не е таксономичен термин. Родът Раnthera обхваща всички големи котки. Тигър, лъв, леопард, ягуар. И бяла пантера може да бъде представител на което и да било от тези животни.

- И какво по-точно е малкото?

- Доколкото може да се съди по структурата на черепа и едва забележимите петна, предполагам, че е ягуар. Но не мога да го твърдя със сигурност.

Лорна знаеше, че Джак се нуждае от повече информация. Явно беше предположил онова, което беше ясно за нея от пръв поглед, и искаше потвърждение.

Мъничките очи от купчината сено примижаха към нея. Бяха лошо фокусирани и изглеждаха отворени неотдавна, което означаваше, че котето е само на две седмици, ако не и по-малко. Допълнителните характерни черти - късите заоблени уши, съвсем малките мустаци - подкрепяха преценката й, че създанието е новородено. Но онова, което я изумяваше, беше размерът му. Малкото сигурно тежеше между седем и девет килограма - достатъчно голямо, за да е на около два месеца.

Дори Джак беше забелязал несъответствието и какво означава то.

- Каква е възрастта на малкото?

- Една или две седмици. - Лорна го погледна. - Ако се съди по него, възрастният екземпляр би трябвало да тежи между сто и осемдесет и двеста и двайсет килограма, което е повече от теглото на сибирски тигър. Типичният ягуар е два пъти по-лек.

- Пак ли имаме генетичен атавизъм?

Тя въздъхна.

- Ще трябва да направя някои тестове, за да кажа със сигурност, но първо искам да огледам малкото по-добре.

Внимателно вдигна новороденото от гнездото му. То се загърчи и заскимтя, но съвсем слабо. Лорна опипа костите му; пощипването по кожата показа, че животното е обезводнено. Потисна гнева си от пълната липса на грижи за малкото създание и го притисна до корема си. Направи всичко по силите си да го успокои. Един поглед към гениталиите му бе достатъчен да определи, че е мъжко.

Държеше го и чакаше паниката му да се уталожи.

- Ш -ш-ш, всичко е наред, дребосък.

Постави длан на главата му и нежно и ритмично започна да го гали под брадичката. Не след дълго малкото се притисна към нея и изписука гладно. Лорна го остави да засмуче пръста й.

Несъмнено беше новородено.

Докато малкото се мъчеше да суче, тя забеляза в устата му нещо, което не трябваше да е там. На тази възраст малките котки нямаха зъби, а само голи венци, за да могат да се хранят. Върхът на пръста й обаче усещаше нещо остро. Напипа четири зъба - кучешки. Макар и съвсем малки и недоразвити, те бяха остри и ясно изразени, горните бяха по-дълги от долните.

И изобщо не трябваше да ги има, не и на тази възраст.

Наличието им сега означаваше, че ще се развият много повече в бъдеще. Тази черта изразяваше някаква важна генетична особеност. И когато осъзна какво може да означава, по гърба й полазиха студени тръпки. Погледна към останалите клетки и погледът й се спря върху мъртвото пони.

Нищо чудно, че беше умряло от страх.

Обърна се към Джак.

- Имаме по-сериозен проблем.

- В смисъл?

Лорна направи преценка на зъбите по същия начин, по който беше екстраполирала теглото на новороденото, за да определи приблизителните размери на възрастния екземпляр. Знаеше, че ранната поява на тези кучешки млечни зъби предвещава развитието им. Представи си ги как растат пропорционално с тялото, как горните се извиват и се спускат под долната челюст.

- Нямаме работа просто с прекалено голям ягуар - каза Лорна.

- Какво искаш да кажеш?

Тя излезе от клетката и погледна Джак в очите.

- Това е малко на саблезъба котка.

5.

Джак и Лорна стояха на палубата под Ф яркото утринно слънце. Тя продължаваше да държи в прегръдката си малкото ягуарче. Ако беше права, трябваше да търсят едра котка, бледа като призрак, вероятно с кучешки зъби с дължина между двайсет и пет и трийсет сантиметра. Лорна му беше обяснила, че въпросните зъби не са били характерни само за прословутите саблезъби тигри. Много други праисторически котки и дори някои двуутробни имали същата генетична характеристика.

„Но саблезъб ягуар?“

Изглеждаше невъзможно. Въпреки това Джак не се съмняваше в думите й. Беше му обяснила надълго и нашироко за атавизмите и генетичните манипулации и убедително беше доказала тезата си. Освен това той беше видял с очите си и други шантави животни в клетките долу.

Загледа се над релинга към брега. Навсякъде се виждаха гъсти маси гори, блата и тресавища - заемаха стотици хиляди хектари от делтата на Мисисипи.

Това бе домът му.

Беше израснал в блатистите разклонения, където семейството и родът имаха далеч по-голяма сила от думата на закона. Собственото му семейство си изкарваше хляба с риболов и лов на скариди... а понякога и с някои не толкова законни дейности. Знаеше колко е лесно да се скриеш в блатата, колко трудно може да бъде открито нещо, което иска да остане незабелязано.

Лорна пристъпи към него. Беше говорила по радиото с хора от местния отдел на Службата за рибата и дивата природа.

- Пращат кораб насам - каза тя. - Карат преносими клетки и транквиланти. Говорих и с доктор Мето- йър от ЦИЗВО. Подготвят карантинна лаборатория за животните.

Джак кимна. Беше решено да използват изолирания център като база. Един от хората му беше намерил стоманен сандък, заключен в капитанската каюта. Вътре имаше лаптоп и няколко цифрови касети. Компютърен експерт следовател вече пътуваше от Ню Орлиънс, за да започне работа по съдържанието им. Джак се надяваше, че архивът съдържа нещо повече от колекция порно.

Но преди да напуснат траулера, Джак се нуждаеше от още отговори... и по-точно за най-непосредст- вената заплаха.

- Имаш ли представа къде може да е отишъл ягуарът? Може ли да се е удавил по време на бурята?

- Едва ли. Големите котки не се страхуват от водата, а специално ягуарите са добри плувци. Освен това водите тук са плитки. Би могъл с лекота да преплува от остров на остров, като си почива по пътя.

- Значи според теб би могъл да стигне чак до сушата.

- Ягуарите обикновено имат територии с площ около сто и петдесет квадратни километра. Тези острови са прекалено малки за тях. Би трябвало да е продължил напред.

- Ами малкото? - Джак кимна към животинчето в обятията на Лорна. - Една майка би ли изоставила толкова лесно потомството си?

- Малко вероятно е. Ягуарите полагат големи грижи за малките си. Кърмят ги до шестмесечна възраст и се грижат за тях, докато не навършат две години. Но освен това са и практични. Това коте е болно. Ягуарът обикновено ражда две или три малки. Подозирам, че в клетката е имало и друго. Майката е взела по-силното от двете и е изоставила по-слабото, за да може самата тя да оцелее.

- Значи с нея има и малко. Това би трябвало да я забави.

- Както и да я направи по-опасна. Майката ще защитава агресивно последното си дете. - Лора се намръщи. Нещо я беше разтревожило. Тя посочи кървавата следа по стълбите. - Което поражда друг въпрос. Къде са труповете? Къде е екипажът на кораба?

- Няма ги тук, няма ги и на острова - отвърна Джак.

- Претърсихме всичко. По следите от кръв решихме, че екипажът е бил от четирима души. Може би телата са били пометени през борда от бурята.

- Или са били завлечени през борда.

- Завлечени? От котката ли?

- Като се има предвид кръвта по стълбите, онова тяло не е било пометено от вълна. Котката явно го е измъкнала от трюма.

- Но защо?

- Добър въпрос. Котките често скриват плячката си, за да запазят месото, дори качват жертвите си по дървета. Но ако това е невъзможно, обикновено просто оставят телата да гният и продължават нататък. - Лорна се намръщи. - А това поведение... е нетипично. Ако съм права, то показва необикновена хитрост, сякаш женската се е опитвала да прикрие следите си.

Погледите им се срещнаха. Джак забеляза тревогата в очите й.

- Може би прекаляваш с тълкуването - опита се да я успокои той. - Снощи силата на бурята беше почти ураганна. Може би котката и телата са били пометени в Залива от вълните.

- Има само един начин да разберем.

- Какъв?

Лорна скочи от зодиака на пясъчното дъно край съседния остров. Беше оставила обувките си в лодката и бе навила крачолите си до коленете.

Джак вървеше до нея, насочил цялото си внимание към неравния пясък и гъсталака блатни кипариси пред тях. Той също бе бос, но беше преметнал обувките си през рамо в случай, че се наложи да навлезе във вътрешността. На другото му рамо имаше карабина Д4. Ако бе оцеляла в бурята, котката най-вероятно вече бе стигнала сушата и Джак нямаше намерение да поема никакви рискове.

По предложение на Лорна бяха слезли на най-близкия остров.

- Котката би трябвало да дойде най-напред тук по пътя си към сушата - убедено каза тя, докато се изкачваше по плажа. - Трябва да потърсим.

- Какво?

- Следи. Трябва да се качим над линията на при- боя. Трябва да се оглеждаме и за изпражнения, урина, одрани дървета.

- Зная как се проследява дивеч - каза Джак. - Но ако котката е подминала острова?

- Ще претърсим следващия. Не може да стигне далеч без почивка. Борбата и бягството са си казали своето. Адреналинът в крайна сметка намалява. Все трябва да спре някъде, за да си поеме дъх.

Тръгнаха покрай линията на прибоя. Оглеждаха пясъка мълчаливо. Дневната жега бе като задушаваща пелена. От снощната буря в небето бяха останали само няколко облачета. Потта се стичаше по гърба на Джак и се събираше на колана му.

- Там - изведнъж каза Лорна.

И забърза нагоре по пясъка към един висок блатен кипарис. От клоните му висеше испански мъх. Част от него беше разкъсана, сякаш нещо голямо бе минало през завесата.

- Внимавай! - предупреди я Джак, хвана я за ръката, дръпна я назад и вдигна пушката. - Нека първо проверя.

Предпазливо приближи дървото и повдигна с цевта раздрания мъх. Огледа земята, после и клоните. Изглеждаше чисто.

- Виж пясъка около ствола - обади се Лорна до него. Не се беше подчинила на командата му да остане назад.

Земята бе разровена, но имаше и един ясен и дълбок отпечатък. Двамата пристъпиха заедно в сенките. Джак продължаваше да се озърта за евентуално движение около тях. Беше нащрек и много ясно усещаше допира на рамото на Лорна, миризмата на косата и кожата й.

- Това животно е огромно - каза тя и коленичи. - Ако се съди по размера на лапата, май съм подценила теглото му.

Постави длан върху отпечатъка. Лапата беше близо два пъти по-голяма.

- Значи определено е оцеляло - рече Джак.

- И е продължило към сушата.

Джак се изправи и стисна пушката.

- Дори и след бурята делтата ще е пълна с хора, излезли на риба, на палатка или просто да се разходят. Трябва да евакуираме района. И да организираме хайка, преди да се стъмни.

Лорна също се изправи.

- Доста ще е трудно да открием котката през деня. Сигурно си е намерила някое скривалище, където да преспи. Най-добрата възможност е по здрач, когато ягуарите излизат на лов.

- Значи ще използвам това време да събера хора. Следотърсачи, ловци, хора, които познават крайбрежния район и делтата. Ще взема и моята СГР.

Тя го погледна въпросително.

- Специална група за реагиране - обясни той и кимна към белия патрулен катер край другия остров. - Еквивалент на специалните части в Граничен патрул.

- Иначе казано, командоси граничари?

- Бива си ги - защити ги той и със закъснение осъзна, че тя се шегува.

Извърна се засрамено.

Край траулера кипеше дейност. Катамаранът на Службата за рибата и дивата природа беше пристигнал и бе хвърлил котва до брега. Граничари и надзиратели разтоварваха клетките от трюма.

- Да се връщаме - каза Лорна.

Джак долови нетърпението в гласа й - ясно личеше, че иска лично да ръководи разтоварването. Беше оставила малкото на катера, в една празна кутия за рибарски принадлежности...

Докато вървяха към зодиака, траулерът експлодира.

6.

Лорна гледаше с ужас как корпусът на траулера се пръска в кълбо от огън и дим. Дървените гикове полетяха високо във въздуха, последвани от горящи мрежи. По острова и във водата се посипаха отломки.

И тела.

Тя прикри уста с длан.

„Колко хора са били на борда на траулера?“

Горящи дъски и парчета заваляха върху двата закотвени патрулни катера. Разнесоха се викове и писъци. Димът запълзя високо в синьото небе.

Джак я сграбчи за ръката и я помъкна към зодиака.

Качиха се в лодката и я оттласнаха от брега. Джак запали външния мотор и след секунди вече се носеха по водата. Джак долепи слушалката до ухото си.

Гласът му бе властен, на командир.

- Извикайте вертолета! Да съобщи на Бърза помощ, че имаме ранени.

Разбитият корпус на траулера димеше на брега. Двата катера обикаляха наоколо и претърсваха плаващите отломки и горящите петролни петна. Патрулните вадеха тела от водата.

Джак даде пълна газ и зодиакът полетя към острова.

Лорна посочи към брега. Един от служителите на Граничен патрул стоеше на колене, стиснал едната си ръка. Лицето му беше обляно в кръв. Изглеждаше зашеметен, в шок.

- Джак! Натам!

Джак моментално насочи лодката към мъжа. Стигнаха до него и го качиха. Беше агентът, който бе дал фенерчето на Джак. Ръката му беше счупена, през ръкава му стърчеше бяла кост.

Лорна притисна някакви парцали към челото му, за да спре кръвотеченето.

- Къде е Томпкинс? - попита мъжът замаяно. - Той... беше на горната палуба.

Огледаха водата. Раненият се опита да се изправи, но Джак му излая да си остане на мястото.

Лорна забеляза как Джак присви очи към плажа, извърна се и видя проснато край дърветата тяло. От разкъсаните дрехи се вдигаше пушек. По пясъка имаше тъмно петно. Едната ръка и половината череп липсваха.

Обърна се към Джак и погледите им се срещнаха. Изражението му казваше всичко.

„Томпкинс“.

Очите й се наляха със сълзи - не от мъка, а от безсмислеността на всичко това.

- Какво стана? - прошепна тя на себе си.

Джак явно я чу, защото изключи двигателя и остави зодиака да продължи по инерция към патрулния катер. Удариха се в борда и спряха.

- Ключът на мъртвеца - загадъчно каза Джак. Хората му се втурнаха да качат ранения на палубата.

Друг човек зае мястото му на кормилото на лодката, готов да продължи търсенето на оцелели. Джак беше необходим горе, за да поеме командването. Лорна го последва по стълбата.

Палубата беше превърната в импровизирана полева болница. Здравите се грижеха за ранените. Някои седяха, други лежаха по гръб. Един беше завит с брезент.

Лорна веднага започна да оказва първа помощ, минаваше от ранен към ранен. Скоро пристигнаха спасителни хеликоптери на Бреговата охрана и Бърза помощ и започнаха да товарят най-критичните случаи.

Трима загинали.

Ужасно. Но можеше да е и много по-лошо.

Катерът на Граничен патрул пое нагоре по Мисисипи, следван от катамарана на Службата за рибата и дивата природа. Друг катер на Граничен патрул остана на място, за да отцепи района до пристигането на следователския екип, който щеше да се заеме с отломките.

Лорна стоеше на носа. Вятърът изсушаваше потта от челото й, но от това напрежението и шокът не намаляха. В разгара на хаоса тя бе съсредоточена върху работата си, като истински професионалист, насочила цялото си внимание към поредната разкъсна рана, сътресение или счупване. Работата бе като патерица, която й помогна да изкара сутринта. Останалите ранени вече бяха стабилни и се намираха под наблюдение на лекар от Бреговата охрана.

Сега, след като вече нямаха нужда от нея, тежестта на трагедията се стовари отгоре й. Тя обви тялото си с ръце. „Ами ако бях останала в трюма с Джак... ами ако не бяхме отишли на онзи остров?“

Изведнъж усети, че някой я гледа, и се обърна.

Джак стоеше на няколко крачки от нея, сякаш не се решаваше да я обезпокои.

Лорна оцени вежливостта му, макар че и донякъде се подразни. Да не би да си мислеше, че е чак толкова ранима? Кимна му да се приближи. Искаше отговори, някакво обяснение, което можеше да й позволи да затвори очи довечера. Надяваше се, че той ще може да й го осигури.

Джак пристъпи към нея.

- Съжалявам, че те замесих в това. Ако знаех...

- Откъде би могъл да знаеш?

Обърна се и се загледа към брега. Джак застана до нея. Последва дълго мълчание.

- Какво стана според теб? - най-сетне попита тя. - Експлозията. Каза, че имаш предположение. Какво значи „ключът на мъртвеца“?

- Ще ни трябва експерт по експлозиви, за да го потвърдим - изсумтя той. - Но докато ти работеше, огледах останките. Като че ли се е взривил резервоарът с горивото. Може би от някаква предпазна мярка.

- Това ли значи „ключът на мъртвеца“?

Джак кимна.

- Някой е знаел за кораба. Товарът все трябва да е тръгнал отнякъде и да има крайна дестинация. След бурята, когато са изгубили връзка с кораба, получателите сигурно са задействали взрива по радиото.

- За да унищожат товара.

- И да потулят всичко.

Думите му й напомниха за другата й отговорност.

- Животните... колко оцеляха?

- За съжаление, екипът е имал време да пренесе само някои преди експлозията. Папагала, двете маймуни, агнето. Успели също да спасят яйцата на питона. Но самата змия и всичко останало е изгубено.

- Имаме също и малкото на ягуара.

- Да. Не съм забравил. Обаче трябва да имаме предвид и още един оцелял.

- Майката на ягуарчето.

- Тя все още е някъде на свобода. Веднага щом стигнем Ню Орлиънс, ще събера хора за хайка.

- А през това време аз ще дам ход на генетичните изследвания, за да разберем какво точно се е случило с тези животни и да определим кой би могъл да направи всичко това.

- Добре. Утре ще ти се обадя да видя какво си открила.

Понечи да си тръгне, но Лорна го хвана за ръката и го спря.

- Чакай, Джак. Мога да подготвя всичко в ЦИЗВО още днес.

Той се намръщи объркано. Не беше разбрал намека в думите й.

- Довечера идвам с теб - каза тя.

Бръчките на челото му не се изгладиха. Дори станаха още по-дълбоки.

Лорна въздъхна, изгубила търпение.

- Когато тръгнеш на лов за котката, идвам с теб.

Лицето му заприлича на изсечено от гранит.

- Не. Ще е прекалено опасно.

Гневът пламна в гърдите й - и някаква част от нея бе благодарна, че изпитва някакво чувство след толкова много смърт. Даваше й сили.

- Виж какво, Джак. Ловувала съм едър дивеч. И съм отличен стрелец с упойваща пушка.

- Аз също - и нямам предвид упойваща пушка. Освен това познавам блатата по-добре от теб.

- А аз пък познавам големите котки по-добре от теб.

- Лорна...

- Стига, Джак. Помисли малко. Ако бях мъж, щяхме ли изобщо да водим този разговор? Каза ми, че смяташ да събереш специалисти - следотърсачи, ловци, твоята специална група. Е, предлагам ти моята експертиза.

Той изглеждаше готов да възрази, но тя бе твърдо решена да не отстъпва - и имаше основания да се гордее с това.

- Познавам поведението на големите котки по-добре от всеки южно от линията Мейсън - Диксън. - Погледна го право в очите. - Знанията ми могат да спасят нечий живот. Знаеш го. Или запазването на мъжкото ти его си заслужава смъртта на някого?

Знаеше, че последните й думи не са справедливи. Гневът й беше взел връх. Но преди да успее да поправи грешката си, Джак се извърна и подхвърли през рамо:

- Бъди готова привечер. - И се отдалечи.

7.

Лорна стоеше в изолационното на ветеринарната лечебница в ЦИЗВО.

Отново имаше електричество и лампите ярко осветяваха стоманените клетки, наредени една върху друга покрай стената. Отделението беше изцяло опразнено, за да се поставят под карантина спасените от траулера животни.

„Само пет оцелели... плюс единадесетте яйца на питона“.

Облечена в медицинска престилка, тя държеше ягуарчето в свитата си ръка и го хранеше с мляко. То сучеше и дъвчеше гумения биберон със затворени очи. Всеки път, когато го побутваше по-силно, се чуваше тихо ръмжене. Гладно мъниче. Това беше третата му бутилка, откакто го бяха докарали преди шест часа.

Беше прекарала повечето от времето тук и бе радостна, че го направи. След цялата смърт оставането с животните, работата по настаняването, прегледите и храненето бяха като балсам за нея. Както винаги, отново се чувстваше уютно и намираше утеха в грижата за пациентите си.

Като учен разбираше защо е така. Имаше хиляди изследвания върху връзката между човек и животно - как гледането на котка понижава кръвното налягане, как кучетата помагат на болните на легло да се почувстват по-добре. Никой не можеше да обясни тази връзка, но въпреки това тя си оставаше съвсем реална и измерима.

За Лорна обаче тя бе още по-дълбока. Когато се намираше сред животни, тя се чувстваше по-пълна, по-жива. Сякаш дори сетивата й се изостряха - долавяше млечния дъх на кутрето, грапавия котешки език по дланта си, тихото ръмжене на уплашено куче, което се усещаше повече на допир, отколкото можеше да се чуе. Това беше така още от детството й. Още в трети клас беше решила, че иска да стане ветеринар. И с времето, докато колегите й се пресищаха, тази нейна връзка само се засилваше.

Без да престава да храни малкото, Лорна тръгна покрай клетките. Двете съединени маймуни заемаха тази в средата. Бяха се притиснали една в друга и спяха, настанени в топла купчина кърпи. Тя погледна малките бели превръзки над лактите им на местата, където им бяха взели кръв и им вливаха течности, за да ги хидратират. В металната чиния в ъгъла имаше храна за маймуни и пресни банани.

Лорна вече беше прочела медицинския им картон, закачен под клетката. В биохимията и кръвната им картина нямаше нищо необичайно. Слаба анемия и повишено ниво на чернодробните ензими, най-вероятно от дългото недохранване. Но въпреки ужаса от новата обстановка двойката се беше нахранила добре след първоначалните прегледи.

Забеляза, че някой вече е попълнил графата с имената на пациентите. Хюи и Дюи.

Усмихна се. Дотук с професионалната безпристрастност. Но нямаше повод за сърдене. Самата тя люлееше ягуарчето в ръцете си като бебе. Беше го кръстила Багира на името на пантерата от „Книга за джунглата“ на Киплинг.

Но въпреки ласкавите имена Центърът трябваше да разреши загадката около тези животни. Някой беше положил доста усилия, за да получи тази странна пратка. За прикриването й бе пролята кръв. Но защо и с каква цел? И още по-важно - кои бяха тези хора?

Усещаше, че отговорите се крият в тези същества.

Всяко животно вече бе минало на подробен преглед, включително на ядреномагнитен резонанс. Данните от сканирането все още се обработваха от новата компютърно моделираща програма, която използваше данните, за да състави триизмерно изображение на всички вътрешни органи. Лорна с тревога и нетърпение очакваше да види резултатите.

„Какви ли други генетични аномалии ще се открият?“

В дъното на отделението в постлана със сено кошара беше агнето, новородено женско. Лежеше на сеното и изглеждаше окаяно без майка си. Големите му кафяви очи се взираха в Лорна, докато тя минаваше покрай него. Тя го огледа обезпокоено. Досега беше отказало да се храни от бутилка.

Докато мислеше по какъв начин да го накара да суче, висок раздразнен крясък привлече вниманието й към следващия пациент и тя се обърна към последния оцелял от траулера. Специалист орнитолог от екипа беше решил, че птицата е мъжки африкански сив папагал, който се среща в джунглите на Западна и Централна Африка, макар че идентифицирането съвсем не беше сигурно при отсъствието на пера или пух. Определянето беше направено въз основа на характерния бял ирис на птицата. На фона на черните зеници и сиво-зелената кожа очите бяха изключително изразителни.

Лорна знаеше, че папагалът иска да излезе от клетката. Вече беше успял да го направи веднъж. Малко след като го бяха докарали беше вдигнал резето с клюн и нокти и бе отворил вратата на кафеза. Откриха го върху клетките, надаваше крясъци всеки път, когато някой се опитваше да го приближи. Наложи се да го уловят с мрежа и да го върнат в кафеза, след което заключиха вратата с катинар.

- Съжалявам, Коко - каза тя и пристъпи към клетката.

Папагалът скочи към пръчките. Очите му проблеснаха гневно, черните зеници се свиваха и разширяваха.

- Игор! - изкрещя й птицата със зловещо човешки глас. - Игор... добре, Игор... Игор, Игор, Игор...

Папагалът явно се опитваше да общува с нея. Лорна се усмихна.

- Ясно, мъжлето ми, значи си Игор. - Натърти на последната дума.

Очите му престанаха да проблясват. Папагалът започна да върти глава и да я разглежда изпитателно, досущ като човек, който се чуди дали да сподели някаква тайна.

Името беше смущаващо уместно. Игор беше обезобразеният асистент на д-р Франкенщайн. Някой определено имаше доста черно чувство за хумор.

Папагалът кил на глава и я загледа с едното си око.

- Искам да си вървя. Да се махна. Съжалявам.

От думите му я побиха тръпки. Лорна знаеше, че у палеотропичните папагали, към които спадаше и този, отношението между обема на мозъка и тялото е същото като при шимпанзетата. Папагалите бяха най-умните птици и според някои изследвания имаха когнитивните способности на петгодишно дете.

Нервните думи на Игор й напомниха прочутия случай с Алекс, африкански сив папагал, собственост на д-р Ирен Пепербърг, професор по психология в Брандис. Алекс имал речник от сто и петдесет думи и показвал изумителна способност да решава задачи. Можел да отговаря на въпроси, да брои, дори разбирал концепцията за нула. И не само това - птицата можела и да изразява чувствата си съвсем недвусмислено. Когато бил оставен във ветеринарна лечебница за хирургическа операция, Алекс започнал да моли стопанката си: „Ела тук. Обичам те. Съжалявам. Искам да си вървя“. Думите на Игор в изолационното зловещо наподобяваха абсолютно същия разум и разбиране.

Обзета от любопитство, Лорна отиде да прибере ягуарчето в клетката му. То беше приключило бутилката и вече доволно спеше.

Игор внимателно я наблюдаваше как поставя Багира във вълненото гнездо от завивки. След като настани малкото, Лорна се върна при папагала, наведе се към него и каза меко:

- Здравей, Игор.

- Здравей - повтори той и се закатери нагоре-надолу по решетките. Явно все още беше нервен от новата обстановка.

Лорна се помъчи да измисли начин да го успокои - после си спомни как с Джак влязоха в трюма на траулера и й хрумна нещо. Извади джобния си компютър и стартира калкулатора, натисна иконата с познатата гръцка буква и щом резултатът се появи, попита:

- Игор, какво е пи?

Папагалът замръзна на вратата на клетката, погледна я отново, после скочи на дървената си стойка. Изгледа я с едното си око, после с другото.

- Хайде, Игор. Какво е пи?

Той изкряска, задвижи глава нагоре-надолу и започна познатата рецитация:

- Три едно четири едно пет девет две шест пет...

Главата му ритмично се клатеше с всяка цифра.

Лорна се взираше в дисплея на калкулатора, където беше изписана математическата константа пи. Поредицата беше вярна. Нервното треперене на папагала постепенно отслабна и спря, а той продължаваше да изговаря цифри, които излизаха извън рамките на дисплея. Сниши се на стойката си и се вкопчи с нокти в нея. Явно намираше някаква утеха в съсредоточеното повтаряне, подобно на възрастна жена, която плете или решава кръстословица.

Папагалът продължаваше да изрежда цифри в почти хипнотичен ритъм.

Лорна изгуби броя им.

Определено бяха много над сто.

Не знаеше дали продължаващата поредица не е пълна безсмислица, но смяташе да повтори теста при първа възможност. Продължи да слуша като зашеметена още няколко минути. Даде си сметка, че ще са й нужни страници и страници с математическата константа, за да провери дали птицата я повтаря правилно.

„Колко дълга поредица е запомнил? И кой го е научил на нея?“

Мислите й бяха прекъснати от тихото изщракване на двойното резе на вратата. Игор моментално млъкна. Лорна се обърна и видя дългурестата фигура на д-р Карлтън Метойър.

- Карлтън - възкликна тя, изненадана от неочакваното посещение на директора. - Какво правиш тук?

Той й отправи топла бащинска усмивка.

- Виждам, че си приключила с храненето на Багира. - Наблегна на новото име на ягуарчето. В очите му заиграха весели пламъчета.

Лорна мислено изстена. Беше споменала името на малкото само на асистента си, но, както винаги, мълвата в ЦИЗВО се разпространяваше бързо. Бузите й пламнаха. От нея се очакваше да бъде учен, а не момиченце с малко коте.

- Коремът му е пълен - рече тя. - Поне за следващите два часа. После отново ще заскимти за бутилката.

- Това означава, че лабораторията ще разполага с достатъчно време да приключи с генетичния анализ.

- С какво разполагаме засега?

С нетърпение очакваше някакви резултати. След пристигането в ЦИЗВО беше прекарала цялото си време в стабилизиране на изнемощелите създания и помагане при вземането на кръвни и тъканни проби. Докато извършваше физическите прегледи, ДНК пробите бяха изчезнали в главната генетична лаборатория - царството на д-р Метойър, до което малцина имаха достъп. Директорът бе световноизвестен с пионерските си трудове върху клонирането и междувидовата трансплантация на ембриони.

- Още не сме навлезли в дълбочина - каза Карлтън. - Но първоначалният анализ на хромозомите вече показа нещо интригуващо. В момента повтаряме теста, но реших да сляза да те извикам. Трябва да го видиш лично.

Направи й знак да го последва и тръгна към вратата. Нещо явно го беше развълнувало и възбудата му се предаде и на нея.

Тя тръгна след него, като буквално трепереше от любопитство. На прага се обърна и видя, че Игор я наблюдава, отново вкопчен във вратата на кафеза. Пак беше започнал да трепери.

Чу го как прошепна след нея:

- Искам у дома.

8.

Никак не й се искаше да затваря вратата и да остане глуха за жалните молби на Игор, но имаше по-голяма загадка за решаване. Въпреки това я жегна съжаление и съчувствие, които притъпиха остротата на професионалния й интерес.

Когато ключалката на вратата изщрака, шефът й вече беше преполовил коридора. Движеше се с големи целенасочени крачки. Говореше, но Лорна успя да чуе само последните му думи.

- ... и вече започнахме ПВР тестове, за да увеличим ключовите хромозоми. Но, разбира се, определянето на ДНК секвенциите ще продължи почти цяла нощ.

Лорна забърза, за да го настигне - както физически, така и умствено. Продължиха по друг коридор и стигнаха двойната врата на отделението с генетичните лаборатории, заемащо това крило на ЦИЗВО.

Главната лаборатория бе дълга и тясна, от двете страни на пътеката имаше наредени биокамери и работни станции. Рафтовете и масите бяха заети от най-модерна генетична апаратура - центрофуги, микроскопи, инкубатори, електрофорезно оборудване, цифрови камери за визуализиране на ДНК, всевъзможни пипети, стъкленици, везни, епруветки с ензими и ПВР химикали.

Карлтън продължи към двама наведени пред един компютърен екран изследователи. Стояха плътно един до друг, облечени в бели лабораторни престилки. На Лорна й заприличаха досущ на съединените в бедрото маймунки Хюи и Дюи.

- Направо изумително - заяви д-р Пол Трент и погледна Лорна през рамо. Беше млад, слаб, с прибрана зад ушите руса коса. Приличаше повече на калифорнийски сърфист, отколкото на водещ невро- биолог.

Съпругата му Зои стоеше до него. Беше латиноамериканка. Черната й коса бе къса - по-къса от тази на мъжа й - и обрамчваше широките й луничави скули. Лабораторната престилка изобщо не можеше да скрие пищните извивки на тялото й.

Двамата бяха биолози от Станфорд, истински вундеркинди в областта си, получили научни степени преди да навършат двадесет и пет, и вече ценени високо в академичната общност. Бяха пристигнали в Ню Орлиънс по двегодишна програма за изследване на развитието на нервната система у клонирани животни и изучаване на структурната разлика между мозъците на клонинга и оригинала.

Определено се бяха озовали на подходящото място.

ЦИЗВО бе един от водещите центрове в страната в областта на клонирането. През 2003 година тук за първи път бе извършено клониране на див хищник - африканска котка с подходящото име Дито²¹. А през следващата година се канеха да започнат комерсиално клониране на домашни любимци като начин да съберат средства за работата си със застрашените видове.

Зои се дръпна от монитора.

- Лорна, трябва да видиш това.

Лорна се приближи. На екрана имаше кариограма, показваща набор номерирани хромозоми, подредени в таблица.

Кариограмите се правеха с помощта на химикал, който улавяше делящата се клетка в състояние на метафаза. След това хромозомите се отделяха, оцветяваха и подреждаха в таблица по големина и форма, всяка със съответния си номер. Хората имаха четиридесет и шест хромозоми, разделени на двадесет и три двойки. На монитора се виждаха двадесет и осем двойки.

Определено не бяха човешки.

- Съставихме тази кариограма от левкоцит на една от капуцините - каза Карлтън.

По възбудата и на тримата ясно си личеше, че ще последват допълнителни обяснения.

- Капуцините имат двадесет и седем двойки хромозоми - каза Пол. Гласът му бе изпълнен с почуда и възхищение.

Лорна се загледа в кариограмата на екрана.

- Но тук двойките са двадесет и осем.

- Именно! - каза Зои.

Лорна се обърна към директора.

- Карлтън, ти каза, че искаш да повториш теста. Явно има някаква лабораторна грешка.

- Тестът в момента тече, но подозирам, че ще потвърди първоначалните резултати - каза Метойър и кимна към компютъра.

- Защо мислиш така?

Карлтън се наведе, хвана мишката и зареди още пет генетични диаграми.

- Тази кариограма е от другата маймунка. Отново имаме двадесет и осем двойки хромозоми. Също като при първата. Следващите са от агнето, ягуарчето и папагала, а тази последната е от бирманския питон.

„От питона?“

Лорна се намръщи и погледна към инкубатора, в който се намираха змийските яйца. Явно в желанието си да потвърди подозренията си Карлтън беше отворил едно, за да стигне до развиващия се зародиш и да вземе ДНК за анализ.

- Питоните имат тридесет и шест двойки - продължи Карлтън. - Смес от микро- и макрохромозоми.

Лорна погледна екрана.

- А тук са тридесет и седем.

- Точно така. Една двойка повече от нормалното. Както и при останалите. Именно затова съм сигурен, че при повторните генетични тестове ще получим същите резултати. Статистически е почти невъзможно при лабораторните анализи да се направи една и съща грешка шест пъти едно след друго.

На Лорна й се зави свят.

- Да не искаш да кажеш, че всяко животно от траулера показва един и същи генетичен дефект? Че всяко има допълнителна двойка хромозоми?

Подобни генетични аномалии от време на време се срещаха и у хората. Наличието на допълнителна хромозома беше причина за синдрома на Даун. Или на синдрома на Клайнефелтер, при който момчетата се раждаха с две X хромозоми, образувайки каротип XXY. А в някои редки случаи хора се раждаха с допълнителна двойка хромозоми. Подобни тежки аномалии обикновено водеха до ранна смърт или тежка умствена ретардация.

Лорна се намръщи към екрана. Никое от животните не показваше подобна изостаналост. Явно объркването й се беше изписало на лицето, защото Карлтън продължи:

- Май не разбираш напълно какво искаме да кажем. Допълнителната двойка хромозоми не е резултат на генетична грешка. Не става въпрос за случайна грешка при клетъчното деление на сперматозоид или яйцеклетка.

- Как може да сте сигурни?

Карлтън отново хвана мишката и превъртя шестте кариограми. Посочи последната двойка на всяка и каза:

- Животните от траулера имат не просто допълнителна двойка хромозоми. А една и съща.

Едва сега Лорна осъзна, че допълнителната двойка хромозоми във всяка кариограма е идентична с тази на останалите. Бавно започна да схваща какво означава това. Имаше чувството, че някаква мощна вълна внезапно е избила опората под краката й.

„Невъзможно!“

Карлтън заби пръст в екрана.

- Това не е грешка на природата. А дело на човек. Някой е поставил тази допълнителна двойка хромозоми във всички тези животни.

- Кой...? - смотолеви Лорна. Беше замаяна от изненада, но в същото време гореше от любопитство.

Карлтън се обърна към нея. Гъстите му сиви вежди бяха повдигнати, очите му блестяха развълнувано.

- Всъщност, мила моя, по-важният въпрос е защо.

9.

Бащата на Дани Хемпъл газеше през тръстиката дълбоко в блатата на делтата.

- Опъваш ми нервите, момче. Понякога си по-безполезен и от виме на бик.

Дани премълча. Благоразумно от негова страна. На седемнадесет бе едър като баща си, но изобщо не можеше да се мери с него по лошотия. Веднъж татко му смаза от бой един мъж с дръжката на чука, задето го бе преметнал при подялбата на уловената риба.

А сега гледаше как баща му измъква капана за раци от калните тръстики. Не беше техен. Не беше и някой стар, покрит с раковини капан, отдавна забравен от собственика му. Изглеждаше чисто нов, със здраво въже и шамандура. Дори етикетът с разрешителното си беше на мястото.

Баща му отряза въжето и етикета с джобния си нож и тръгна през тръстиката с плячката си. В откраднатия капан щъкаха десетина едри луизиански сини рака.

- Момче, извади си пръста от задника и дай проклетата лодка насам. Нямаме цял ден за губене.

Баща му беше с рибарски гащеризон и газеше през плитчините без проблеми. Дани приближи лодката към него. Беше полуръждясал плъзгач, чиято въздушна перка беше свалена и сменена със стар външен „Евинруд“. Бяха твърде близо до калния бряг, за да използват двигателя - пък и той вдигаше прекалено много шум. Това, с което се занимаваха, можеше да им докара сериозни неприятности със Службата за рибата и дивата природа.

Бури като снощната всяваха хаос в хилядите капани за раци, заложени по разклоненията на реката до Залива. Силните течения ги откъсваха от въжетата и ги запращаха навътре в околните блата.

„Все едно нарочно пилеят пари“, често остроумничеше баща му.

Дани се бе пошегувал пред приятелите си, че това е по-скоро да хвърляш бисер на свине. Беше направил грешката да повтори шегата, докато баща му беше наблизо. На носа му още имаше бучка от онова старо счупване.

- Хайде по-живо де! Има поне още два.

„Уф“ - помисли си кисело Дани и оттласна пръта от дъното.

Приближи, взе капана от ръцете на баща си и го сложи при останалите четири, които вече бяха събрани в лодката. Уловът беше добър и колкото и да ненавиждаше това, което правеха, той разбираше изгодата му. При седемнайсет долара за килограм месо от щипките и близо два пъти повече за опашката, днешният следобед можеше да им докара почти хилядарка. И то без да се брои продаването на капаните за раци, понякога на същите хора, на които бяха принадлежали.

Подобни кражби не оставаха незабелязани от Службата за рибата и дивата природа. Ако не те за- мъкнеха в затвора и не ти тръснеха солена глоба, пазачите си искаха своята част от плячката. Било такса за въртенето на бизнес по тези места, така обясняваха. Но това не бе най-голямата опасност. Имаше и други ловци като бащата на Дани. Избухваха свади за територии, понякога се стигаше и до кръвопролития. Говореше се, че алигаторите тук били доста охранени.

Дани си даваше сметка за тази заплаха и зорко следеше ръкава - или по-скоро го преслушваше. Навсякъде наоколо имаше гори от блатни кипариси, покрити с мъх и пълзящи растения, които скриваха всичко. Клоните на дърветата надвисваха над тесния канал.

Ослушваше се за воя на плъзгач на пазачите или ръмженето на мотор на други крадци и вехтошари. Засега чуваше единствено воя на комарите и цвърченето на лястовиците, прехвърчащи над главите им.

Избърса чело с носната си кърпа и я прибра в джоба си. Жегата сякаш беше заседнала под клоните. Дори сянката не предлагаше особено облекчение. А на всичкото отгоре капаните с раците започваха да вонят.

Но какво можеше да направи?

Нямаше друг избор освен да бута лодката след баща си, като се придържа плътно до тръстиките. Бяха навлезли по-навътре в ръкава от местата, на които търсеха обикновено. И бяха излезли по-късно от обичайното. Дани знаеше защо баща му поема такъв риск. Левкемията на малката му сестра пак се беше върнала. А в момента баща му беше безработен и нямаха здравна осигуровка. Бурята беше същински дар от небето. Затова Дани по изключение не се отвращаваше от грубото държане на татко си. Усещаше тревогата и срама, които се криеха под повърхността.

- Там май има още един капан, тате.

И посочи с пръта към мястото, където едно тясно разклонение на ръкава изчезваше в по-плътните сенки. В началото му се полюшваше самотна бяла шамандура.

- Ами иди да го вземеш, докато измъкна този. Въжето му се е оплело в някакви коренища, мамка му...

Дани насочи лодката към разклонението. Тесният канал бе покрит с лилии и се виеше из гъстата плетеница на гората. Приличаше повече на тунел, отколкото на поток.

Трябваше да вкара лодката в канала, за да стигне до шамандурата. Внезапен плясък го накара да подскочи. Обърна се и видя един енот да плува през главния ръкав. Гребеше трескаво с лапи. Дани се намръщи. Обикновено енотите не се страхуваха чак толкова от хора. Пък и подобно бягство бе чиста глупост. Много еноти свършваха като закуска за някой спотаен на дъното алигатор.

Преди да успее да се обърне, втори енот скочи от един клон, полетя във въздуха и пльосна във водата. Паниката им беше объркваща.

- К’во си се зазяпал! - извика баща му. - Хайде, по-живо.

Дани се намръщи и се зае със задачата си. Наведе се и хвана шамандурата. Извади я и започна да тегли въжето. Усети тежестта на потопения капан. От опит знаеше, че е доста пълен. Запъна крака в дъното на лодката и измъкна капана от водата. Беше пълен догоре с раци. Усмихна се, като пресметна цената на улова.

Изтегли капана в лодката и го сложи при останалите. Докато се обръщаше да излезе от страничния канал, нещо бяло привлече погледа му по-навътре в сенките. Дани отмести един надвиснал пред него клон. На петнайсетина метра по-нататък се поклащаха четири оплетени шамандури.

„Охо!“

С помощта на клона издърпа лодката навътре в канала, след което забута с пръта, като се оглеждаше за подозрителни дънери покрай бреговете или издайническа люспеста муцуна. Алигаторите често се спотайваха в такива закътани разклонения. Дани обаче не беше особено притеснен. Мъжките ставаха агресивни само през размножителния период, а женските нападаха всичко, което наближеше гнездата им. Освен това, също като баща си, той имаше пистолет.

Стигна до шамандурите и се наведе да разплете въжетата, но видя, че те продължават към брега. Капаните бяха измъкнати от водата. И бяха разкъсани, сякаш някой ги беше пуснал в дробилка за дърва. Нямаше никаква следа от раци.

Първата му мисъл бе, че някой мъжки алигатор си е осигурил лесно угощение, но въпреки това студеният пръст на ужаса се плъзна по гръбнака му. Никога не бе виждал, нито чувал алигатор да напада капан за раци. А като се имаше предвид тежестта им, те явно бяха измъкнати на брега от нещо голямо.

„Но ако не е алигатор...“

Преглътна с мъка. Устата му беше пресъхнала. Изправи се и се оттласна назад към главния канал. Спомни си двата бягащи енота. Нещо ги беше уплашило, може би нещо повече от момче в лодка. Погледна назад към разбитите капани. Изведнъж започна много силно да усеща вонящия товар в лодката.

Наблегна по-здраво на пръта.

Силно изпращяване го накара рязко да се обърне и сърцето му подскочи. Дебел клон се откърши от едно дърво, рухна напряко на канала и блокира пътя му за бягство.

Храстите на отсрещния бряг зашумоляха, сякаш нещо бе скочило от дървото на сушата. Дани пусна пръта и извади пистолета. Пръстът му трескаво се мъчеше да смъкне предпазителя.

Шумоленето се отдалечи с нарастваща скорост.

Дани така и не видя източника му, но усети, че е нещо голямо, бързо и невидимо. Замръзна и напрегна слух. Ами ако съществото се върнеше?

Внезапен вик едва не го накара да скочи от лодката.

- Момче! Прибирай си хуя в гащите и идвай тук!

Едва сега Дани осъзна в каква посока се бе отдалечил шумът.

„Не!...“

Елдън Хемпъл знаеше, че нещо не е наред. Разбра го още преди да е чул ужасения вик на сина си.

- Татко!!!

Елдън ловуваше из блатата и ръкавите на делтата още откакто едва стигаше до коляното на баща си и инстинктите му бяха като на котка. Единственото предупреждение бе внезапното замиране на всичко. Сякаш небето притисна земята, както преди началото на свирепа буря.

Стоеше нагазил до глезените в плитчината, сред гъстите тръстики и ниски палми. Пусна капана за раци във водата и извади пистолета. Бавно се завъртя в кръг, като се оглеждаше, без да мига. Всяка фибра от тялото му крещеше да побегне. Потисна първобитния подтик, тъй като не знаеше къде се намира опасността.

Напрегна слух - за плясък на вода, за изпращяване на клон, за каквото и да било предупреждение. Ужасът стегна гърдите му. Страх не толкова за собствения му живот, колкото за сина му. Отнасяше се свирепо с момчето, но го обичаше още по-свирепо.

И тогава го чу. Зад гърба си. Дрезгава кашлица. Не като човешка, а по-скоро като кашлянето на някакъв звяр. Последва тихо ръмжене.

Завъртя ръка назад и стреля на сляпо. Продължи да дърпа спусъка, като в същото време тичаше в противоположната посока, към дълбокото.

- Дани! Бягай!!!

Тичаше през тръстиките. Остри листа порязваха лицето и голите му ръце. Ако можеше да стигне до дълбокото, да се гмурне в канала...

Зад него нещо се хвърли през ниските палми. Едва сега Елдън осъзна, че кашлянето и ръмженето са били преднамерени, за да го накарат да побегне.

Тръстиките се чупеха около него. Отпред беше откритата вода. Елдън приклекна, за да скочи и да се гмурне, но нещо огромно го удари в гърба и го просна по очи в плиткото.

Ударът изкара въздуха от дробовете му. В рамото и гърба му се забиха ножове. Елдън се мъчеше да извие ръка назад, да стреля напосоки през рамо. Успя да натисне спусъка веднъж, пистолетът беше до ухото му. Гърмежът го оглуши, но недостатъчно, за да не чуе съскащия писък, изпълнен с кръвожадност и ярост.

Отгоре му падна сянка, закри слънцето.

Усети горещ дъх във врата си. Челюсти се сключиха върху тила му и натиснаха лицето му във водата и тинята. Елдън усети натиск в черепа, миг на пронизваща болка, хрущене на кост... и настъпи пълен мрак.

Дани чу изстрелите, пронизителен яростен писък, вика да бяга. Знаеше, че разполага само със секунди. В мочурищата на Луизиана имаше рисове и мечки, но създанието, надало онзи крясък, беше много по-голямо и нямаше място в блатата и ръкавите на делтата.

Грабна пръта и засили лодката по-далеч от главния канал. Това бе единствената посока, в която можеше да бяга. Падналият клон му препречваше пътя. Беше прекалено голям и заплетен в други растения, за да го махне самичък. А и знаеше, че няма време да се бори с него. Трябваше да избяга колкото се може по-далече.

Докато наблягаше на пръта, Дани се ослушваше за още изстрели, за изкрещяна псувня, за какъвто и да било знак, че баща му е все още жив. Но ръкавът беше притихнал. Дори комарите сякаш се бяха смълчали.

Заби пръта в тинята и натисна. Подмина измъкнатите от водата капани и продължи навътре в лабиринта от хълмчета и гъсто растящи блатни кипариси. Не познаваше тази част от делтата. Знаеше само, че трябва да продължава напред.

Тежестта на пистолета му вдъхваше известен кураж. За по-сигурно беше пъхнал оръжието в колана си - не беше сигурен, че ще може да го извади достатъчно бързо от кожения кобур.

„Продължавай напред.,.“

Това бе единственото му упование. Трябваше да стигне до открити води, може би дори до самия Залив. Но после осъзна, че се движи в погрешна посока - на север вместо на юг. Така нямаше да стигне до Мисисипи. Значи трябваше да се добере до някое от малките селища, пръснати между блатата и голямата река.

Ако можеше да стигне до някое от тях, да вдигне тревога, да размърда мъжете... мъже с пушки...

Времето се нижеше едва-едва, отмервано от ударите на сърцето му. Сякаш натискаше пръта от часове, макар че в действителност едва ли бе минал повече от час. Слънцето бе надвиснало ниско над хоризонта. В един момент блатото отново се изпълни със звуци - крякане на жаби, песен на птици. Дани се зарадва дори на бръмченето на комарите. Каквото и чудовище да се спотайваше наоколо, явно бе решило да не го преследва.

Тесният канал най-сетне излезе в малко езеро. Той се насочи към центъра му, изпълнен с облекчение, че се отдалечава от брега. Слънцето обаче се беше спуснало под линията на дърветата и повърхността на езерото приличаше на черно огледало.

Именно в него Дани мярна отражение на движение край брега. Нещо бяло проблесна безмълвно в гората. Едва успя да го забележи.

Бързо измъкна пистолета от колана и се обърна.

Едно паднало дърво му позволи да зърне звяра. Приличаше на белезникав тигър, само че по-слаб и с по-дълги крайници, с дълга опашка. В окървавената си муцуна носеше нещо отпуснато и бледо. Дани се ужаси, че е някаква част от баща му, ръка или крак.

Но докато гледаше над цевта на пистолета, видя, че е малко, хванато за козината на врата.

Преди да изчезне в гората, котката спря и се обърна към Дани. Погледите им се срещнаха. Устните на звяра се дръпнаха назад и оголиха кучешки зъби, подобни на кинжали от кост. Гореща струйка потече по левия крак на Дани и той се разтрепери.

В следващия миг котката изчезна в гората.

Дани остана с все така насочен напред пистолет. Мина цяла минута, преди бавно да се отпусне в средата на лодката. Сгъна колене до гърдите си. Усещаше, че котката си е отишла, но нямаше намерение да продължава нататък. Беше готов по-скоро да умре от глад, отколкото да се приближи до брега.

Гледаше гората около себе си, без да е в състояние да се отърси от спомена за погледа на създанието. В очите му нямаше нищо животинско, само пресметливост. Сякаш го преценяваше, за да реши дали е нужно да се занимава с него.

И изведнъж Дани разбра, че онзи клон не беше паднал през канала случайно. Котката го беше съборила нарочно, за да раздели двамата. Първо се беше заела с баща му, тъй като той представляваше по-голяма опасност, а другата плячка беше в клопка и можеше да се разправи с нея както си пожелае. Дани беше уловен като рак в капан, така че можеше да се върне за него по-късно.

Само че нещо беше накарало звяра да се оттегли.

Нещо по-опасно от едно момче в лодка.

10.

Джак мина по люлеещия се мост, без да си направи труда да се хване за въжените парапети от двете страни. Не погледна надолу, макар че няколко дъски отдавна бяха изгнили и паднали. Движеше се с лекота. Знаеше къде стъпва.

Родовата му къща се намираше на едно от малките островчета в ръкава Тубърлайн - малко хълмче, издигнало се над черната вода и обкръжено от пластове водорасли и остра трева. Къщата се намираше на самия връх - разнебитена конструкция от помещения, събрани като блокчета от детски конструктор. Всяко бе добавка и разширяване, наложени от разрастването на клана Менард през последния век и половина. Повечето помещения бяха запустели, откакто модерният живот бе примамил по-младите поколения другаде, но сърцевината си оставаше все същата - яка стара къща с каменни стени. Родителите му - наближаваха осемдесетте - все още живееха тук заедно с няколко братовчеди и племенници.

До къщата лежеше килната стара рибарска лодка. Все още плаваше, по-скоро заради волята на по- големия му брат, отколкото заради здравото си дъно. Ранди седеше в шезлонга при кея с кутия бира в ръка и съзерцаваше лодката. Беше гол до кръста, с къси панталони и джапанки. Единственият знак, че е видял пристигането на Джак, бе вдигането на кутията за нещо като поздрав.

- Значи отиваме на лов - каза Ранди, когато Джак спря до него.

- Обади ли се на Ти-Боб и Пейот?

- Знаят. Ще дойдат - Ранди се загледа към залязващото слънце, оригна се и сви рамене, - когато дойдат.

Джак кимна. Ти-Боб и Пейот Тибодо бяха братя, наполовина чернокожи кейджън и наполовина индианци. Най-добрите следотърсачи в блатата. Миналата пролет бяха помогнали за откриването на двама наркотрафиканти, които бяха изоставили кораба си в Мисисипи и се бяха опитали да избягат през делтата. След ден лутане бяха повече от щастливи, че братята Тибодо ги намериха.

- Какво ще гоним? - попита Ранди. - Така и не каза.

- Голяма котка.

- Рис ли?

- По-голяма.

Ранди сви рамене.

- Значи затова искаш да вземеш Бърт.

- Той при татко ли е?

- Че къде другаде?

Джак тръгна към къщата. Брат му беше в доста кисело настроение. Не знаеше защо, но можеше да се досети.

- Не трябваше да пиеш, ако искаш да дойдеш с нас.

- По-точен съм с две бири в корема.

Джак завъртя очи. За съжаление брат му май беше прав.

Стигна до къщата и отвори вратата. Не живееше тук вече повече от десетилетие. Имаше си собствено жилище край езерото Пончантрейн - беше го купил след Катрина и го беше потегнал. Влезе в антрето. Това бе дом - повече от всяко друго място. Миризмата на пържено се състезаваше с черния меланж подправки. През годините се беше просмукала в самия хоросан между камъните, наред с дима на дърва и тютюн.

За миг си спомни щастливото си детство, прекарано в това хаотично и шумно семейство, където цареше вечна бъркотия. Сега бе много по-тихо, сякаш къщата бе задрямала и очакваше да се събуди отново.

- Qui c’est q’za? - обади се нечий глас.

- Аз съм, татко! - извика в отговор Джак.

Беше достатъчно да насочи носа си към най-силната миризма на лула и да последва тихите, стържещи звуци на зайдеко, за да намери баща си. Старецът беше в кабинета си в дъното на коридора. Едната стена бе заета от каменна камина; по другите имаше претъпкани с книги лавици.

- Добре дошъл, Джак. - Баща му се направи, че се надига от фотьойла.

Джак му махна да не става.

Старецът се отпусна с въздишка. Беше почти обездвижен от артрита. Едрото му някога тяло се бе стопило до торба кости с възли в ставите. Може би трябваше да отиде в старчески дом, но се чувстваше най-добре тук, сред книгите си, музиката и със стария Бърт, последния от дългата линия ловджийски кучета. Те бяха толкова членове на фамилията Менард, колкото и всеки брат или сестра.

Черно-белият пес лежеше до студената камина, проснат върху прохладните камъни, целият крака и уши. Беше на тринадесет години и муцуната му бе посивяла, но си оставаше силен и здрав, а носът му нямаше равен.

Нос, който Джак искаше да заеме за тази нощ.

Баща му натъпка още тютюн в лулата си.

- Чух, че си се уговарял с момчетата да излезете малко на лов.

Щом чу любимата си дума, Бърт вдигна глава и наостри уши. Опашката му тупна веднъж, почти въпросително, сякаш питаше дали е чул правилно. Обонянието му може и да беше остро, но слухът му отслабваше.

- Точно така - отговори Джак и на двамата.

- Добре, добре. Майка ти ти почисти и смаза пушката. В момента е отзад с братовчедка ти, простират.

Джак се усмихна, като си представи как старата му майка разглобява пушката му и внимателно почиства всяка част. Беше кейджън и можеше да се справи и със затворени очи. А в разцвета на силите си бе най-добрият стрелец в семейството. Веднъж застреля крокодил от прозореца на кухнята - той бе изпълзял на сушата и се насочваше право към по-малкия му брат. Том си играеше прекалено близо до водата, зарязан от Джак, който трябваше да го наблюдава. Майка му улучи крокодила право в окото и го уби на място. После сгълча Том, напердаши Джак, че не изпълнява задълженията си, и продължи да мие чиниите.

Споменът изтри усмивката му. Тя беше направила всичко по силите си да защити всички тях, с цялата всеотдайност на любяща майка, но в крайна сметка не успя да ги предпази от самите тях. Докато вървеше по коридора, Джак бе минал покрай стаята, която беше делил с брат си. Вече никой не я използваше. Беше се превърнала по-скоро в светилище. Наградите и трофеите на Том все още красяха лавиците наред с колекцията му раковини, книги и стари грамофонни плочи. От самия Джак в стаята не бе останало почти нищо. Той беше загърбен от мъката и спомена.

Баща му явно забеляза нещо в лицето му, защото каза:

- Чух, че днес си се виждал с онова момиче. Онова, дето... дето излизаше с Томи.

Джак понечи да го попита откъде е научил, но после се сети, че все пак са в Делтата. Новините и най-вече клюките се разпространяваха през блатата по-бързо и от бурите. Едва сега разбра доста хладното посрещане и киселото настроение на Ранди.

- Помага ми с един случай. Контрабанда на животни. Нищо особено.

Лицето му пламна. Беше смутен не само от полуистината, но и от по-голямата лъжа, скрита в гърдите му. Смъртта на брат му бе приписана на катастрофа в пияно състояние. Беше карала Лорна. Тази част от историята бе вярна. Малцина обаче знаеха останалото. Лорна беше обвинена и само плесната през ръцете, най-вече заради свидетелството на Джак насаме със съдията. Семейството му обаче така и не й прости.

- А изглеждаше толкова приятно момиче - промърмори баща му, без да вади лулата от устата си.

- Бяха още хлапета - отвърна Джак. Беше се заклел да не казва истината на никого освен на съдията.

За доброто и на двамата.

Баща му впери поглед в него. По блясъка в очите му си личеше, че се досеща, че в историята има още нещо.

За щастие майка му сложи край на неловката ситуация.

- Джак! - извика тя от другия край на къщата. - Къде си? Напълних ви термоса. И една кошница пръжки и кървавица!

- Идвам!

Тежкият поглед на баща му го следеше и когато излезе в коридора, Джак въздъхна. В същия момент мобилният му телефон завибрира в джоба му.

Беше Скот Нестър, помощникът му от МГО.

- Намерихме един, който е видял проклетата котка.

- Кой? Къде?

- Едно хлапе с лодка. Стреляло по един от хеликоптерите ни, за да привлече внимание.

- Сигурен ли си, че става дума точно за целта ни?

- И още как. Огромна бяла котка с големи зъби. Твърди, че убила баща му. Изпратихме екип да търси тялото.

Пръстите на Джак се стегнаха около апарата.

- Момчето видяло ли е накъде се е запътила?

- Според него на север. Към Мисисипи.

- Къде точно е открито?

- Имаш ли карта?

- Ще намеря.

Скот му каза координатите. Размениха още няколко думи, след което Джак затвори и забърза към шкафа при задната врата, където брат му държеше картите. Освен с тях шкафът беше пълен с въдици, корда и всевъзможни блесни, плувки и мрежи и той си набоде палеца на една кукичка, докато ровеше из неразборията.

С карта в ръка Джак махна кукичката и избърса кръвта в ризата си. Отиде до масата, разгъна листа и отбеляза с молив мястото, където бяха намерили момчето с лодката - поне доколкото можеше да го направи с остаряла карта. За няколко години движещите се пясъци и постоянните наводнения размазваха детайлите и на най-добрите карти на района. Въпреки това Джак успя да открие острова, на който беше изхвърлен траулерът, и прокара права линия от него до мястото на момчето.

Линията вървеше на север. Посоката, в която бе тръгнала котката. Джак продължи с пунктир линията чак до Мисисипи, до крайречния градец Порт Сълфър. Отбеляза го с кръстче. Познаваше градчето. Беше почти изцяло заличено от Катрина. Някои домове бяха отнесени на десетки метри от основите.

Ранди бутна задната врата и застана до него.

- Ти-Боб и Пейот дойдоха с кануто. - Посочи кръстчето на картата. - Там ли отиваме?

- Оттам почваме. Ще се съберем в Порт Сълфър и ще продължим на юг през ръкавите.

Джак се загледа в пунктираната линия. Саблезъбата котка трябваше да се крие някъде около нея.

- Тогава какво ни задържа? - попита брат му и го тупна по рамото. - Laissez les bons temps rouler.

Джак сгъна картата. Преди да последва съвета на брат си и да тръгнат като „в доброто старо време“, трябваше да изпълни едно обещание, обещание, дадено с неохота.

- Първо трябва да взема още един човек.

11.

Лорна така и не намери време да си оправи двора след бурята.

Когато се качи по каменните стъпала на дома си в Парковия район, вече бе късно. Слънцето се бе спуснало ниско и хвърляше дълги сенки от магнолиите и високите дъбове. Пометените от бурята листа и накъсаните цветя създаваха същинска картина на Джаксън Полак, да не говорим, че из обраслата градина се търкаляха и няколко счупени керемиди. В центъра се издигаше сух каменен фонтан с покрит с мъх ангел.

При окаяния вид на фамилното имение Лорна въздъхна.

Боята на верандата беше станала на мехури и се лющеше. Италианските колони бяха изподраскани. Дори украсената с резба махагонова врата трябваше да се дръпне по-здраво, за да се отвори, тъй като касата й се бе изкривила от цял век смяна на сезони.

След кратка борба успя да я отвори. Къщата тънеше в мрак. Брат й решаваше някакъв проблем на една петролна платформа в Залива. Щеше да се върне чак утре.

„И по-добре“.

Включи осветлението в антрето. От дясната страна имаше дървено стълбище до площадката на втория етаж и оттам до третия. В кладенеца на стълбището висеше масивен полилей от осемнадесети век, докаран от някое френско шато. Половината крушки не светеха. За Лорна смяната им и полирането на кристалите беше подвиг, достоен да бъде възпят в балади.

Остави тежкия куфар до вратата и се запита дали ще има време за една гореща баня. Копнееше да се освободи от мръсните дрехи и да напълни ваната с най-горещата вода, която можеше да й предложи старият бойлер. Може би с една чаша шардоне. Всяко момиче има право на мечти.

Нощта се очертаваше дълга, а утре я очакваше напрегнат ден в ЦИЗВО. Засега беше направила всичко по силите си там. Най-важните тестове все още се провеждаха и резултатите нямаше да са готови до сутринта. Особено я интересуваше ДНК анализът от допълнителната двойка хромозоми, която се срещаше у всички спасени животни. Кой беше провеждал тези експерименти и защо? Отговорите може би се намираха в генетичните кодове на странните хромозоми.

Преди да стигне до стълбите, от недрата на къщата зазвъня телефон. Лорна забърза през антрето към масата в хола. Сигурно беше Джак, макар че бе странно, че не я търси по мобилния. Сърцето й затуптя по-бързо в очакване да чуе плановете за нощния лов. Но когато вдигна слушалката, чу гласа на по-малкия си брат. Кайл се обаждаше от петролната платформа.

- Здрасти, Лорна. Просто проверявам дали къщата още си е на мястото.

- За момента да. Повече от това не гарантирам.

Брат й се засмя. Сигурно беше отегчен. Както обикновено, двамата разговаряха по-често по телефона, отколкото у дома. Когато бяха заедно, се опитваха да не се пречкат един на друг - което не беше трудно в къща със седем спални и пет бани.

- Оставих съобщение преди известно време - каза Кайл. - Реших, че са те извикали в работата. Не исках да те безпокоя там.

- Спокойно можеше да се обадиш. Макар че днес беше истинска лудница. - И Лорна набързо му разказа за случилото се.

- Господи, това е наистина шантаво!

- Именно. Все още продължаваме с лабораторните тестове...

- Не, имам предвид, че Джак Менард те е извикал за разследването. Сигурно е било много неловко.

Нужни й бяха няколко секунди, преди да отговори. „Неудобно“ беше бледо описание на вихъра емоции, който я беше залял - вина, мъка, срам, гняв и нещо по-дълбоко, нещо скрито, но споделено помежду им. Представи си буреносно сивите очи на Джак, начина, по който погледът му сякаш я събличаше до кости. Дори малкият й брат не знаеше истината за онази зловеща нощ.

- Поне вече си приключила с него - каза Кайл.

Лорна отново си върна дар слово, но гласът й бе

само сянка на самия себе си.

- Не е точно така. Ще му помогна в издирването на избягалия ягуар.

- В какъв смисъл ще помогна? Ще го съветваш като професионалист ли?

- Да. Освен това тази нощ отивам на лов с него.

Възцари се зашеметено мълчание, последвано от избухване:

- Да се си се побъркала? Защо ще ходиш?

Лорна погледна черния куфар до вратата. В него беше упойващата пушка.

- Искам да съм сигурна, че ще хванем котката жива.

- Майната й на котката. Отиваш в блатата с член на фамилия, която с удоволствие би те хвърлила на алигаторите.

Не можеше да му обясни защо няма причина да се страхува от Джак.

- Успокой се. Няма да сме само двамата. Събира се цял екип.

- Недей да ходиш, Лорна. Или поне изчакай до утре, докато се върна. Ще дойда с теб.

- Не. Ягуарите са нощни животни. Котката ще ловува довечера. Това е най-добрият ни шанс да я заловим, преди да някой да пострада.

- Лорна...

Телефонът в джоба й иззвъня.

- Търсят ме по другия телефон.

- Изчакай, докато се върна - бързо каза той, преди да е успяла да затвори.

- Ще говорим утре. - Лорна затвори и извади мобилния си телефон. - Доктор Полк.

- Готова ли си? - Беше Джак. Безцеремонният му тон моментално я изправи на нокти. На заден план се чуваше познатият вой на хеликоптер.

- Разбира се, че съм готова.

- Можеш ли да ни чакаш на кея зад зоопарка „Одюбон“?

- Там съм след петнайсет минути. Какъв е планът?

- Ще те вземем с хеликоптер. Казах на всички останали да се съберат в Порт Сълфър.

Тя долови напрежението в гласа му. Джак премълчаваше нещо.

- Какво има?

- Котката е нападнала човек. Насред делтата. Открихме тялото само преди минути. На едно дърво, увито в испански мъх. Черепът е смазан, едната ръка е откъсната.

Сякаш някой й изкара въздуха. Вече бяха закъснели.

- За последен път - настоя Джак. - Моите хора могат да се справят и сами. Няма причина да идваш.

Тя погледна куфара с пушката. Джак грешеше. Сега вече тя имаше две причини. Все още искаше да залови котката жива, но поведението й я бе разтревожило, беше засилило желанието й да я проследи. Ягуарът не се бе скрил някъде, както се беше надявала. Движеше се - но накъде?

- Джак, идвам. Споровете само ще ни изгубят времето. Колкото по-бързо намерим котката, толкова по-малко хора ще бъдат изложени на опасност.

Той въздъхна тежко.

- След петнайсет минути на кея. Нито секунда по-късно. Сама каза, нямаме време за губене.

И затвори.

Нямаше да има гореща вана. Лорна грабна куфара и бутна вратата. Слънцето вече потъваше зад хоризонта. Скоро щеше да се стъмни.

Докато бързаше по стъпалата на верандата, за миг я обзе съмнение.

„Какви ги върша?“

Загрижеността на брат й, предупреждението на Джак... беше отхвърлила и двете, но притесненията им бяха пуснали корен в нея, бяха намерили почва. Тя бе ветеринар, а не ловец на едър дивеч.

Въпреки това не спря. Тръгна към колата. Веднъж вече се бе поколебала, бе позволила на страха да я забави и това бе струвало живота на едно момче.

Не и този път... Никога повече.

12.

Слънцето вече залязваше. От въздуха не се виждаха много неща, които да разсеят Лорна от обичайното й вцепенение при летенето с хеликоптер. Ако продължаваше в същия дух, може би щеше дори да свикне с него, но засега потните й длани и плиткото дишане не даваха надежди за това.

За да потисне страха си, тя се съсредоточи върху минаващия отдолу пейзаж, отбелязваше си характерни особености, преценяваше колко още ще летят.

Порт Сълфър лесно можеше да се пропусне - нищо и никакво градче, защитено от занемарена система диги. Навремето беше фирмено селище, обслужващо Фрийпорт Сълфър, но през деветдесетте, след спирането на сондиранията и затварянето на рафинерията, бе започнало постепенно да запада и сякаш само бе чакало Катрина да напише епитафията му. Шестметровата вълна, преминала през Порт Сълфър, почти го беше заличила. От близо хилядата жители само неколцина се бяха върнали при наводнените си домове.

Ако не изучаваше така съсредоточено света под себе си, Лорна сигурно щеше да пропусне градчето. Прелетяха над него само за секунди и отново се озоваха над вода - над обширното плитко езеро Бей Лано. Хеликоптерът започна да се снишава. Полетът беше кратък - бяха минали шейсет и петте километра по права линия от Ню Орлиънс за по-малко от петнайсет минути. Въпреки това Лорна с нетърпение очакваше да стъпи на твърда земя.

Беше напрегната и чак подскочи, когато усиленият глас на Джак зазвуча в слушалките й. Той седеше отпред до пилота. Тя беше отзад с двама агенти на Митници и гранична охрана. Бяха й казали имената си, но тя вече ги беше забравила - умът й беше изцяло зает да държи хеликоптера във въздуха само със силата на волята.

- Ще продължим с катер на МГО през каналите южно от езерото - обясни Джак. - Той ще ни служи като база. Два плъзгача ще претърсват ръкавите и каналите от двете му страни. В случай на нужда имаме две канута за най-тесните места.

Докато машината кацаше във водата, Лорна се загледа в малкия флот. Втори, по-голям хеликоптер се издигаше над езерото. Беше докарал още от хората на Джак, както и неколцина местни. Катерът на МГО като че ли беше същият като онзи сутринта - клас „Прехващач“, пригоден за плаване както в реката, така и в океана. Два плъзгача обикаляха пъргаво на известно разстояние от него, задвижвани от гигантските си перки.

След кацането настъпи пълен хаос, хора и оръжия се прехвърляха от хеликоптера на лодките. Когато се качи на задната палуба на катера, Лорна се почувства като досадна пречка между едрите недодялани мъже, миришещи на евтин одеколон за бръснене, кожа и смазка за оръжие. Отвсякъде се чуваха груби гласове и смях.

Тя се оттегли в едно тихо ъгълче, по-далеч от бушуващото торнадо тестостерон.

Шестима мъже със зелени ризи и панталони - Специалната група за реагиране на Джак - проверяваха оръжията си: пистолети, пушки помпи, карабини. На каските им имаше очила за нощно виждане. Никой нямаше намерение да рискува.

Трима други, с ловджийски дрехи и джинси, също се бяха отдръпнали в задната част на катера, но от другата страна, седнали върху обърнатите канута - типичните плоскодънни лодки на местните. И тримата - двама чернокожи и един бял - определено имаха вид на кейджъни от района. Единият смътно напомняше на Джак, вероятно му беше някакъв роднина. Докато ходеше с Томи, тя така и не бе успяла да се срещне с целия клан Менард.

Последният член на групата подскачаше наоколо с изплезен език и въртеше опашка. Дори неговото поведение беше наперено и самонадеяно, с типичния за кейджъните радостен блясък в очите.

- Бърт - прошепна Лорна и спомените за онези щастливи времена я заляха. Може и да не беше срещала по-големия брат на Томи, но беше представена на най-доброто ловджийско куче на семейството.