Олтарът на рая

Спомените нахлуха в главата и.

Нападението, кръвопролитието, засадата в клиниката...

Впери поглед през прозореца към ЦИЗВО. Втори пикап се носеше по пътя право към тях, сякаш се готвеше да ги блъсне отстрани.

Лорна го позна.

- Джак...

В същия миг край пътя изригна дълъг пламък. Някакъв войник стоеше до едно дърво с димящо оръжие на рамото.

Пикапът на Джак избухна. Предницата полетя във въздуха, яхнала огнена топка. Колата се приземи на задната си броня и се преобърна. Заваля стъкло, метал и горящи отломки.

Взривът бе толкова силен, че Лорна не разбра, че крещи, докато всичко не свърши. Някой я сграбчи за рамото и я бутна да легне. Силен плесник през лицето за момент я ослепи.

- Затваряй си устата!

С насълзени очи тя погледна за последен път през прозореца. Автомобилът се носеше по крайречния път. Пикапът на Джак вече не се виждаше! Миг по- късно някъде по-отдалеч се чу приглушена експлозия. В небето се издигна огнен вихър.

ЦИЗВО.

Лорна затвори очи. Беше твърде вцепенена, за да крещи. Представи си Кайл и колегите си. Молеше се да са успели да се измъкнат - но дори тази надежда бе заличена от дрезгавия глас на шофьора.

- Конър, нареди на Дотъри да направи последно претърсване на района, преди да се изтегли. Да убият всички оцелели.

36.

Оглушен и замаян, Джак лежеше по гръб в бодливите храсти. Светът около него ту се размазваше, ту отново ставаше ясен.

Наблизо бушуваха пламъци. Над него се носеше пушек, миришеше на бензин. Той обърна глава и видя горящите останки на служебния си автомобил.

Спомни си войника с гранатомета.

Беше реагирал съвсем инстинктивно. Мисъл нямаше, всичко бе само действие. Беше отворил вратата и се бе хвърлил навън. Ударната вълна го подхвана и го запрати като парцалена кукла към трънаците.

„Май за момент съм изгубил съзнание“.

Полежа още малко, страхуваше се да се раздвижи. Дори дишането му причиняваше болка. Най-малкото беше пукнал ребро.

После чу тежък тропот на кубинки, приближаваше се.

Заопипва наоколо за пистолета, но го беше изгубил. Надигна се въпреки протестите на очуканото си тяло. Не искаше да умре по гръб.

Войникът се изправи пред него. Бе сменил гранатомета с карабина. Дулото и беше насочено в лицето му.

- Трудно умираш, кучи сине - изръмжа той.

Джак вдигна ръце. Знаеше, че няма да има милост, че молбите са напразни. Не че щеше да се моли. Вместо това, с вдигнати ръце, му показа средни пръсти.

Това предизвика смях, в който се четеше уважение. Въпреки това войникът не отмести карабината си.

Джак остана с отворени очи, готов за онова, което предстоеше.

Чу се силно прасване и стрелецът залитна напред и се свлече до него.

Зад войника стоеше мокър до кости мъж.

- Ранди?!

Брат му метна настрани дебелия клон, който бе използвал като сопа, огледа се, прокара длан по мократа си коса и едва тогава се обърна към Джак.

- Е, къде е Бърт?

След половин час Джак и брат му все още претърсваха гората около горящата сграда. Трябваше да се движат предпазливо. Запалителните заряди бяха превърнали изследователския център в пламтяща факла. Оживели от пламъците сенки танцуваха из гората и правеха търсенето още по-трудно и изнервя- що.

Ранди му беше разказал за нападението на пътя и как бил принуден да излети с колата си в реката. Един кейджън обаче трудно се дави. Ранди беше отплувал надолу по течението и се бе върнал, когато чул стрелбата.

Докато се мотаеха из гората, Джак си помисли, че не би могъл да мечтае за по-добър партньор. Двамата не бяха ловували заедно от години, но бързо влязоха в някогашния добре познат ритъм - единият водеше, после другият, даваха си сигнали с ръце, придържаха се към по-плътните сенки. През изминалите години помежду им се беше издигнала стена, изградена от отчуждаването на Джак, отчуждаване, което сам си беше наложил. Сега Джак осъзна колко много му е липсвало простото другарство на семейството и колко бързо може да събори стената, стига да поиска.

Но в момента имаха работа. Не търсеха само Бърт. Оглеждаха се и за изостанали нападатели.

Джак беше взел карабината на наемника, който беше опитал клона на Ранди. За съжаление брат му беше ударил мъжа с цялата си сила и му бе смачкал черепа.

- Бях бесен - обясни Ранди. След това разказа на Джак за засадата край пътя и полета в Мисисипи. - Шибаните кучи синове едва не ме удавиха.

Смъртта на войника беше лош късмет. Джак искаше да го разпита, да разбере къде са откарали Лорна. Сега се надяваше да намери в гората някой друг. Но слънцето вече изгряваше и търсенето не доведе до нищо. Нападателите явно се бяха изтеглили веднага след като бяха задействали запалителните заряди.

- Сега какво? - попита Ранди.

- Намираме Бърт и се пръждосваме оттук.

Районът бе проверен и Джак рязко изсвири. Ранди направи същото и повика Бърт и по име. Ревът на пожара се мъчеше да ги заглуши. Джак отново обиколи сградата, като свиреше и викаше, вече по- силно.

От гората се чу шумолене и пукане на счупени клони. Джак се напрегна и насочи карабината натам.

Вместо кучето излязоха четирима души - братът на Лорна и колегите и. Бяха измъчени и раздърпани, но се радваха да го видят.

Всички с изключение на един.

Кайл тръгна към Джак, сякаш щеше да се нахвърли върху него. Погледът му затърси наоколо, после се насочи към пожара.

- Лорна...? - изграчи той, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.

- Не - успокои го Джак, но не скри истината. - Успяла е да излезе, но са я заловили.

- Заловили са я? - повтори Кайл.

Преди Джак да успее да отговори, от гората на запад се чу протяжен вой.

Лицето на Ранди грейна.

- Mon Dieu! Това е Бърт!

И забърза към гората. Джак го последва заедно с останалите. Нямаше намерение да остави кучето тук. Ставаше все по-светло и скоро някой щеше да забележи стълба дим в небето. Пожарникари, полиция и Бърза помощ щяха да полетят насам с включени сирени. Дотогава Джак искаше всички да се съберат заедно - и да нямат разногласия.

Кайл го настигна, придържаше счупената си китка.

- Защо са отвлекли сестра ми?

- За да я разпитат - направо му отговори Джак. - За да прикрият следите си. Ще искат да разберат какво е било научено за тези животни.

Кайл пребледня.

- А после?

Джак го погледна. Не беше нужно да му отговаря. И двамата знаеха какво ще се случи след това. Вместо това отговори на другия въпрос, скрит в първия.

- Ще я задържат жива поне още един ден.

Карлтън се присъедини към тях.

- Откъде знаете това, агент Менард?

- Защото операцията тук е била замислена като хирургичен удар. Идеята е била да влязат и да излязат бързо. Само че нещата не се развиха по този начин. При толкова много жертви и цялата каша тук ще им се наложи да се оттеглят колкото се може по-далеч, преди да я разпитат. Най-вероятно в базата си, където и да се намира тя.

- Предполагам, че е някъде извън територията на страната - заяви Карлтън.

- Защо мислите така? - попита .Джак. Той самият подозираше същото, но искаше да чуе мнението на доктора.

- Заради онова, което са направили с тези животни. Заради начина, по който са се отнасяли с тях. На никоя лаборатория на американска земя не би се позволило да извършва такива извращения. За да заобиколят правилата и законите, американските компании и корпорации често създават тайни лаборатории до самата граница. Мексико, Карибите, Южна Америка. Всъщност по света има хиляди подобни нелегитимни лаборатории.

Джак обмисли чутото. Беше стигнал до същото заключение предимно от факта, че траулерът се беше опитал да влезе в страната през Делтата. Това определено приличаше на нелегално пресичане на границата.

- И какво ще правим? - попита Кайл.

Джак се обърна към останалите. Трябваше му съдействието им.

- Ако сме прави, най-добрият шанс на Лорна да оцелее зависи от убеждението на похитителите и, че всички ние сме мъртви. Ще се чувстват по-сигурни и в безопасност, ако си мислят, че единственият свидетел е в ръцете им. Можете ли да го направите?

Всички закимаха, дори Зои. Очите и бяха подпухнали и червени, но в тях се четеше и ярост. Мъката и се беше превърнала в лют гняв.

- Насам! - извика Ранди. Беше изтичал пред останалите, воден от воя на Бърт.

Джак забърза напред. Откри Бърт да обикаля около един висок кипарис с изплезен език и гордо вирната опашка.

Ранди стоеше с ръце на кръста и се взираше в клоните.

- Какво е подгонил дъртакът, по дяволите?

Джак също погледна нагоре.

Там нещо се размърда, после извика рязко и заплашително:

- Игор!

Джак стреснато отстъпи назад.

Друго движение привлече вниманието му. Две малки кафяви личица се взираха в него през игличките на кипариса. От съседен клон се чу съскане на котка.

Джак гледаше зяпнал животните и се мъчеше да проумее значението на находката. Мислеше си, че всички са били убити при пожара.

- Лорна... - промълви Зои и се ококори. - Явно ги е пуснала, преди да я заловят.

Карлтън гледаше нагоре, едновременно изумен и заинтригуван.

- Вероятно поради връзката помежду им са останали заедно. - Свали си очилата и разтърка носа си. - Чудя се дали ужасът и бягството не са засилили странната им връзка. Може би притокът на адреналин в невроните е довел до ново ниво на синхронизация.

Бърт се бутна в крака на Джак, очакваше похвала. Джак вече разбираше какво е привлякло хрътка- та в гората. Спомни си, че Лорна бе използвала Бърт, за да открие другото ягуарче. А ако Джак знаеше нещо за хрътките, то бе, че никога не пропускат добра миризма.

Потупа кучето по врата.

- Браво, Бърт. Добро куче.

Кайл не беше впечатлен.

- Ами Лорна? Не ни каза какъв е планът ти да я открием.

- Защото нямах план.

Кайл го изгледа неразбиращо.

- Но вече имам - увери го Джак.

За първи път след спирането на тока в ЦИЗВО Джак изпита увереност. Не стигаше да прогони дълбокия му страх за Лорна, но все пак беше достатъчна.

- Какво искаш да кажеш? - настоя Кайл. - Как ще я намерим?

Джак посочи към клоните.

- С тяхна помощ.

III. ЗВЕРОВЕТЕ НА РАЯ

37.

За първи път в живота си Лорна не изпитваше страх от летене. Взираше се в озарените от слънцето сини водни простори под малкия самолет. Морето се простираше до хоризонта във всички посоки, само на юг се виждаха разпръснати острови. Не изпитваше безпокойство, докато самолетът летеше на юг - нямаше изпотени длани, нито разтуптяно сърце.

Чувстваше се вцепенена.

Отново и отново, като в непрекъснато повтарящи се кадри от филм, тя си представяше как колата на Джак експлодира, а миг по-късно ЦИЗВО изчезва в адска огнена топка.

„Всички са мъртви...“

И макар че в момента трябваше да се страхува за собствения си живот, Лорна не изпитваше нищо, чувстваше се куха и празна. Дори туптенето в главата и изглеждаше като нещо далечно. Под лявото и око се бе появил отток с размерите на гъше яйце. От същата страна чуваше слабо пищене.

„Тинит от удара“ - постави си диагнозата тя.

Похитителите и я бяха качили на хеликоптер, който ги беше откарал до кораб, хвърлил котва оттатък бариерните острови в Мексиканския залив. Последва прекачването в хидроплана. Намираха се във въздуха вече повече от три часа и доколкото можеше да определи, летяха над Западните Кариби, най-вероятно към Куба.

Салонът на самолета имаше шест луксозни седалки от кожа и махагон. Явно финансиращият операцията имаше дълбоки джобове.

Мъжът с белезите по лицето, който я бе заловил, излезе от пилотската кабина и дойде при нея и пазача и. Беше взел душ на кораба и косата му бе мазна, пригладена с брилянтин. Лорна заразглежда белезите по лицето и врата му, сякаш четеше карта. Този човек бе нападнат от някакво животно. Може би лъв, ако можеше да се съди по сериозните наранявания. Така и не се беше представил, но тя бе чула един от другите да го нарича Дънкан.

Без да и обръща внимание, Дънкан седна до мускулестия мъж с жилаво лице и рижа коса, подстригана на войнишка прическа, който беше назначен да я пази. Не че тя можеше да направи нещо. Ръцете и бяха в белезници, но поне вече бяха закопчани отпред. Не беше оказала никаква съпротива. Изцяло зависеше от милостта им и засега не се бяха отнасяли с нея прекалено грубо.

Реши, че ще научи повече, ако се подчинява, отколкото ако крещи и негодува. Въпреки това, когато Дънкан седна при тях, празнотата в нея започна да се изпълва с пареща жлъч. Докосна като изгаряща киселина сърцето и и започна да се разпространява из цялото и тяло.

Кучият син седна, без да и обръща внимание, и се обърна към червенокосия командос.

- Още няма вести от Дотъри. Досега трябраше да е докладвал.

- Какво ще наредите?

- Щом стигнем на острова, размърдай малко очи и уши в Ню Орлиънс. Искам да знам какво се е случило след като се изтеглихме от онова място.

- Слушам, сър. Но знаете какъв е Дотъри. Винаги си е бил малко непредвидим. Може да се е замъкнал в някоя кръчма. Сигурно се е напил на Бърбън Стрийт и в момента спи с някоя курва.

- Ако е така, ще му отрежа лявата топка.

- Може да не подейства. За да го укротите, ще трябва да му ги клъцнете и двете.

В отговор Дънкан повдигна вежда, сякаш сериозно обмисляше предложението. Накрая се облегна назад, но не изглеждаше особено удовлетворен. Тежкият му поглед се взираше някъде отвъд салона на самолета.

Лорна продължи да го държи под око. Този тип не и вдъхваше никакво доверие.

Той явно усети вниманието и, защото бавно извъртя глава и я погледна.

Лорна забеляза отпуснатата лява страна на лицето му, вероятно резултат на повреден нерв. Дънкан бръкна в джоба си, извади бонбони за смучене с тропически аромати и и предложи.

Тя поклати глава.

Той сви рамене, лапна един и въздъхна.

- Впечатлявате ме, доктор Полк.

Тя се опита да не трепне. Откъде знаеше коя е? Той явно забеляза реакцията и. Устните му се разтеглиха в бледо подобие на доволна усмивка. Нарочно беше използвал името и, за да я смути.

Беше подействало.

- Доколкото мога да преценя, сама ликвидирахте най-малко трима от хората ми - продължи той.

В гласа му нямаше гняв, само заплаха за отмъщение.

- Впечатляващо - отбеляза Дънкан. - И умно. Надявам се, че ще се покажете също толкова умна и когато стигнем острова. С шефовете ми ще имаме някои въпроси към вас. Сътрудничеството ви ще бъде възнаградено.

В очите му много ясно се четеше какво ще последва, ако откаже да „сътрудничи“.

Вместо да я смути още повече, заплахата само и помогна да се съсредоточи и Лорна заговори за първи път, откакто я бяха заловили. Нямаше смисъл да моли за живота си. Знаеше, че подобно нещо ще е загуба на време. Вместо това искаше отговори за кръвопролитията и смъртта.

- Какво се крие зад всичко това? - попита тя. Помъчи се да говори уверено, но трябваше да положи усилия, за да потисне треперенето на гласа си. - Генетичните изменения в животните, всичко, което направихте, за да скриете следите... с какво се занимавате всъщност?

Дънкан посрещна въпроса и спокойно. Част от нея се надяваше, че ще откаже да и отговори, но той не показа никакво нежелание. Това я изнерви много повече от заплахата преди малко. Дори и да имаше някаква надежда, че ще преживее това изпитание, тя бе направена на пух и прах от прямотата му.

- Наричаме го проект „Вавилон“.

„Вавилон?“

Той прочете объркването в погледа и.

- На името на мястото, където започна всичко. С две думи, занимаваме се с биологични оръжия. Или, ако трябва да съм по-точен, с биологични бойни системи. Както скоро ще видите, онова, на което се натъкнахте, е просто дребен детайл на фона на по-големите ни амбиции. Когато приключим, начинът, по който се водят войните, ще бъде променен завинаги.

Едва сега я обзе истински страх. Това не беше просто някаква контрабандна операция, свързана с таен изследователски проект. А нещо далеч по-голямо.

Преди да попита още нещо, пилотът се обади по интеркома:

- Кацаме след пет минути. Всички да затегнат коланите.

Лорна отново се обърна към прозореца. Хидропланът се спускаше към поредицата острови, които бе забелязала преди малко. Повечето бяха само пясъчни ивици, върху които растяха по едно-две дървета. Групата образуваше лека дъга, в чийто център имаше по-голям горист остров с формата на гира. Сякаш бяха два острова, свързани преди много време от пясъчен мост и мангрова гора.

Хидропланът се спускаше към западната половина на острова, към дълбок залив с бял пясък. Зад плажа се виждаше бяла варосана вила, издигаща се на няколко етажа по стръмен, обрасъл с дървета хълм. Сини басейни преливаха от едното ниво на другото. Когато самолетът зави и се приготви за кацане в залива, пред Лорна се разкри изглед към източната половина. Тя изглеждаше запусната и неподдържана.

В Карибско море имаше хиляди подобни острови и островчета. Много от тях бяха частна собственост или сменяха владеещите ги страни със същата лекота, с която жена сменя прическата си. Ако някой искаше да организира частен изследователски център, който да е изолиран и неподвластен на правилата на съвременното общество, това бе идеалното място за подобно начинание.

Хидропланът кацна във водата и се плъзна към каменния кей. Белият пясък блестеше на фона на синьото море. Палмите и мангровите дървета скриваха вътрешността. Над гъстата гора се вдигнаха гълъби, подплашени от шума на двигателите.

Приличаше на истински рай - но тя знаеше, че той таи мрачна тайна, черно сърце, скрито от погледа на любопитните.

Изпусна затаения си дъх.

Извърна се от прозореца и видя, че Дънкан я наблюдава.

Посочи към острова. В очите му играеха весели пламъчета. Иронията в думите му бе явна.

- Добре дошли в Рая, доктор Полк.

38.

Джак бе довел всички на работното си място и ги беше изолирал в компютърната лаборатория на участъка на Граничен патрул в Ню Орлиънс.

Тухлената сграда имаше дълга история, започваща от двайсетте години на миналия век, когато ос- новната цел на службата била да залавя дезертирали моряци и контрабандисти, внасящи ром от Кариби- те по време на Сухия закон. Времената обаче се бяха променили. Като част от Вътрешна сигурност участъкът разполагаше с най-модерните средства за наблюдение и обработка на информация, използвани за защита на границите от терористи и техните оръжия.

Джак крачеше из помещението и разтриваше слепоочията си. Главата му се пръскаше, явно вдигаше температура, а дълбоко в костите му тлееше болка, готова да се разрасне в пожар. Вече беше изгълтал три аспирина и сега чакаше да подействат. Нямаше време да се разболява - а това напрежение не помагаше на състоянието му.

- Колко дълго ще трябва да останем тук? - попита Зои.

Джак свали ръце от главата си.

- Не повече от ден.

Дотогава съдбата на Лорна щеше да бъде решена и нямаше да е необходимо да се поддържа заблуждението, че всички в ЦИЗВО са загинали. Първият хеликоптер беше пристигнал на място четвърт час след като бяха намерили Бърт в гората. Джак изпита облекчение, когато видя инициалите МГО. Но пък хеликоптерите на управлението обикновено реагираха първи на подобни бедствия.

Джак познаваше добре пилота и бързо обясни необходимостта съдбата им да се запази в тайна. След това координира потулването и с правозащитните органи. В сутрешните новини вече се съобщаваше за трагедията без оцелели. Малко след това местният филиал на Ен Би Си получи имейл, в който се твърдеше, че атаката е дело на нова терористична група за защита на правата на животните.

Съобщението със сигурност беше изфабрикувано, най-вероятно от онези, които стояха зад нападението. Въпреки това то свърши доста добра работа на Джак. Терористичният момент накара журналистите да подгонят собствените си опашки. Никой не повдигна въпроса за липсата на свидетели или оцелели.

След това Джак премести всички тук.

В това число Бърт и животните от траулера.

Ранди се пльосна в един стол и затвори очи, а Бърт се сви на кълбо в краката му. На другите животни бе дадено слабо успокоително. Д-р Гриър бе махнал проследяващите им устройства с местна упойка и сега чиповете се намираха на съседната маса в медна Фарадеева клетка, която не позволяваше да бъдат засечени. Всички с изключение на един, който беше анализиран от компютърен специалист, повикан от местния отдел на ФБР. С помощта на увеличителни лупи специалистът деактивира чипа.

Думите му потвърдиха подозренията на Джак.

- Това не е търговско изделие. Бих казал, че е военно или паравоенно. Така или иначе, на някой с доста пари.

Сега, докато чакаха подробности, Карлтън дойде при Джак с чаша кафе в ръка.

- Ако вашият човек е прав, това потвърждава едно мое подозрение.

- За какво по-точно? - попита Джак. Беше доволен, че може да се разсее.

- За всичко случило се. Това далеч превишава някакво престъпване на правилата и законите за проучване на животни от страна на някаква корпорация. Тук има следи от нещо по-голямо. По всяка вероятност с правителствена подкрепа.

- На нашето правителство ли?

Карлтън го погледна, сякаш е наивно дете.

- Винаги е имало нелегални проекти, финансирани от американското правителство или от Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната, известна като АИОП. Но би трябвало да знаете, че през последните няколко години в научните среди се носят слухове за толкова секретни проекти, че някои хора изчезват и не се появяват никога повече.

- Да не мислите, че сме се натъкнали на някой от тях?

Карлтън въздъхна.

- Не зная. Но има и друг тревожен момент. Във връзка с частните контрактори на Министерството на отбраната. Предвид военния ви опит предполагам, че знаете за „Блекуотър“.

Джак кимна.

„Блекуотър“ беше частна корпоративна служба за сигурност, наета от американското правителство да служи в Ирак и Афганистан. Най-общо това бяха наемници. Джак беше работил с неколцина от „Блекуотър“ в Ирак. Не бе имал никакви проблеми, макар че американските войници изпитваха известно отвращение към тях. Двете армии се биеха на един и същи терен, но наемниците на „Блекуотър“ бяха по-добре екипирани и получаваха по-големи пари. Всъщност те бяха бивши войници, наети след изтичането на службата им. Дори Джак беше получил предложение и бе мислил дали да не го приеме.

След това започнаха скандалите - показания за секретни програми за убийства, за контрабанда на оръжие, за кланета на цивилни, дори за смъртта на федерални свидетели.

Накрая Джак беше предпочел да продължи кариерата си във Вътрешна сигурност.

- Защо точно „Блекуотър“? - попита той сега.

- Защото от двехилядната година досега корпорацията е спечелила повече от милиард по договори с правителството. А тя е само една от шестстотинте подобни фирми, действащи на двата военни театъра.

- Това ми е известно - изръмжа Джак, приканвайки директора да кара по същество.

- Но вероятно не ви е известно, че подобни договаряния вече не се ограничават само с паравоенни фирми - правят се предложения и на академичната общност. Стотици изследователски групи побързаха да се възползват от възможността. Както големи, така и малки. И доколкото съм чувал, конкуренцията е не само жестока, но и убийствена.

Джак не знаеше тази подробност. Представи си животните, нападението, бруталността на всичко случило се.

- Предвид огромните суми, които са замесени - продължи Карлтън, - скандалите около „Блекуотър“ се разпространяват подобно на вирус из тези научни общности. Непрекъснато валят обвинения в корпоративен шпионаж, вандализъм, износ на изследванията в страни от Третия свят за избягване на законите. Списъкът е доста дълъг.

Джак разбираше загрижеността на доктора. Подобно описание определено пасваше на всичко случило се.

Зад него се отвори врата - братът на Лорна се връщаше от лечебницата. Ръката му бе гипсирана от дланта до лакътя. Погледът му бе премрежен от болкоуспокоителните.

Ранди се размърда, отвори едно око и изсумтя:

- Страхотно. Значи единият Полк отново е при нас. Предполагам, това означава, че някой пак ще се опита да ми свети маслото.

Кайл го изгледа намръщено.

- Какви ги говориш?

Джак застана между двамата. Главата го болеше ужасно. Не искаше влошаване на отношенията, особено от страна на Ранди. Стената, която бе рухнала между двамата братя в гората, сега, в светлината на деня, се издигаше отново.

- Ранди, поне веднъж се опитай да си затваряш устата.

Брат му го изгледа кръвнишки и скръсти ръце на гърдите си.

- Просто казвам, че всеки път, когато пътищата на Менард и Полк се кръстосат, някой от семейството ни бива убит - или почти убит, както е в моя случай.

Лицето на Кайл стана тъмночервено.

- Ами сестра ми? Ти и брат ти седите тук, наливате се с кафе и се тъпчете с понички, докато тя продължава да е в опасност.

- Понички ли има? - попита Ранди и се поизправи в стола.

Кайл поклати глава и насочи гнева си към Джак. Повдигна ръката си.

- Оправиха ме. И какво ще правим сега? Каза, че имало начин да открием Лорна.

- Успокой се. Имам план... надявам се, че имам. - Джак погледна към компютърния специалист.

- Какъв? - настоя Кайл. Гневът в гласа му понамаля и в него вече се долавяха умолителни нотки.

Джак взе Фарадеевата клетка, в която се пазеха извадените чипове.

- Ще я открием. С това.

Когато токът в ЦИЗВО спря, Джак тъкмо разглеждаше едно от устройствата. Щом лампите угаснаха, го прибра в джоба си с намерението по-късно да го проучи по-подробно. Но когато остави Лорна в кабинета и с упойващата пушка, направи още нещо.

- Пуснах един от предавателите в джоба на Лорна.

Напрегнатото лице на Кайл се отпусна и в очите му се прокрадна надежда.

- Боже мой - промълви Зои. - Мислиш ли, че можем да я проследим по този начин?

- На това се надявам.

Компютърният експерт явно слушаше разговора им, защото се обади:

- Мисля, че мога да направя нещо. Определено става въпрос за някаква джи пи ес технология. Ако всички предаватели работят на един и същи принцип, би трябвало да мога да я открия. Макар че сигурно ще отнеме известно време. Ще трябва да проверявам сателит по сателит. - Обърна се към тях. - Ще стане по-бързо, ако имам някаква най-обща представа откъде да започна да търся.

Джак обмисли собствените си подозрения, както и онова, което бе научил от Карлтън.

- Мексико, или някъде покрай брега - предположи той. - Може би Карибите. Едва ли са отишли прекалено далеч. Във всеки случай, южно от границата.

Карлтън кимна, че е съгласен.

Кайл отново помръкна.

- Това е голяма територия. - Знам го от личен опит. Петролната компания, за която работя, има платформи по целия Мексикански залив.

- Добра новина - рече Джак. - Защото ако съм прав, някоя от тях може да ни послужи като база.

Кайл го изгледа. Погледът му донякъде престана да е така отнесен - младежът черпеше сила от факта, че може да бъде полезен по някакъв начин. Въпреки това основната му грижа си оставаше и той я изрече на глас.

- Дали е все още жива?

39.

Лорна вървеше по кея към вилата.

Зад нея Конър беше извадил пистолета си, но изобщо не си бе направил труда да го насочи към гърба и.

Какъв смисъл имаше да го прави? Къде можеше да избяга?

Дори и бяха свалили белезниците.

Вървеше след Дънкан и разтриваше китките си. Мъжът с белезите крачеше към покритата пътека в края на кея. Въздухът бе наситен с миризмата на морска сол и канела от мангровата гора. Лорна забеляза няколко шезлонга на плажа и редица жълти каяци. Мястото изглеждаше като обикновен островен курорт.

Докато не се вгледаш по-внимателно.

В края на плажа, под сянката на палмите, стояха мъже в камуфлажно облекло и с карабини на рамо. Малко по-нагоре на покрива на вилата се виждаше сложен набор антени и чинии, много повече от необходимите за телефон и сателитна телевизия. Освен това цареше зловеща тишина. Не звучеше реге, единственият шум бе тихият плясък на вълните.

Атмосферата бе заредена с напрежение, сякаш всеки момент щеше да се разрази буря.

Може би това се дължеше на напрегнатото лице на стража, който ги посрещна при покритата пътека. Лорна забеляза страха, който се мярна в очите му, докато дърпаше Дънкан настрани, за да поговорят насаме.

Лорна остана да чака на кея под палещото обедно слънце. Пищенето в ухото и бе изчезнало, но когато завъртеше глава да се огледа, я пронизваше режеща болка. Въпреки това, ако не беше спряла, можеше и да го пропусне.

На плажа беше проснато синьо импрегнирано платнище.

Изглеждаше така, сякаш покриваше дъска на сърф или нещо подобно, само че тя забеляза, че Дънкан също поглежда натам. Едва тогава видя черното петно, стичащо се изпод платнището към водата. Приличаше на разлят петрол. Но Лорна знаеше, че не е петрол.

Съсредоточи се и забеляза изпод платнището да се подава нещо бледо.

Човешка ръка.

Дънкан се върна при тях и се обърна към Конър.

- Нощес е имало ново проникване. Доплувало е, убило е Поласки и е ранило Гарсия, преди да го застрелят.

- Как може да ги е заварило неподготвени? Ами проследяващите устройства?

- Не знам. Отивам да говоря с Малик. Иска да се срещнем в лабораторията.

- Ами тя? - Конър посочи с палец към Лорна.

Дънкан сви рамене.

- Вземи я. Затвори я долу, докато намеря време за нея.

Тръгнаха по покритата пътека и излязоха в просторен вътрешен двор. Шезлонгите и масите от тико- во дърво бяха празни, ако не се брояха двама тъмнокожи мъже с лабораторни комбинезони. Единият пушеше апатично, другият седеше, отпуснал глава в ръцете си.

Основният етаж на вилата бе целият в прозорци с изглед към залива. Тежките капаци против ураганите бяха спуснати и мястото изглеждаше като барикадирано. През високи френски врати влязоха в сумрачно, но определено луксозно помещение - завеси от дамаска с цвят на слонова кост, ръчно изработени мебели от махагон и палисандър, варовикови плочки по пода. Всички тонове бяха приглушени, разнообразявани тук-там от възглавници с изображения на животни и картини по стените.

Дънкан ги поведе през него и после по дълъг коридор. Когато вратите и прозорците бяха отворени, коридорът вероятно служеше като продължение на покритата пътека и морският бриз проникваше по него навътре в къщата. От двете страни на коридора имаше различни помещения, сред които и кухня, в която шетаха трима готвачи.

Миризмата на печен хляб и къкреща яхния с чесън събуди стомаха на Лорна и напомни, че е минало доста време, откакто за последен път е слагала нещо в устата си. Но не спряха да похапнат, а продължиха напред. Коридорът завършваше с кабинет-библиотека.

Помещението приличаше на извадено от Британския музей - смайваща сбирка от подвързани в кожа книги и колекция от артефакти - раковини, стари мореплавателни уреди, сред които секстант и брашпил от платноход. На едната стена имаше масивни плочи фосили, снимки от древен свят, населяван от трилобити, праисторически риби и морски ветрила.

Грамаден като мечка мъж, който гледаше през отворения прозорец, се надигна от креслото си до студената камина, за да посрещне Дънкан. Беше облечен с широка камуфлажна куртка и туристически панталони и обувки. Изглеждаше на около шейсет, но беше мускулест, с прошарена коса и бронзово лице, сякаш полирано от слънцето и вятъра. Приличаше на бивш военен, вероятно от флота, ако можеше да се съди по моряшкото кепе на облегалката на креслото. В същото време в държането му имаше нещо самоуверено, лъхащо на богатство.

Лорна предположи, че това е собственикът на вилата. Всъщност той приличаше едва ли не на част от тази стая, подобно на предметите в нея.

Мъжът се ръкува с Дънкан, чиято длан изчезна в огромното му ръчище.

- Сър - каза Дънкан малко изненадано. - Не очаквах да ви открия тук. Мислех, че все още сте на пре- зентацията на „Айрънкрийк“ във Вашингтон.

- След загубата на товара ни нямаше особени причини да оставам.

И мъжът хвърли бърз поглед към Лорна. Единствената му реакция бе, че вертикалните бръчки между веждите му станаха по-дълбоки. После престана да и обръща внимание. Лорна усети, че е от онези, които не обръщат особено внимание на жените. И друг път беше попадала на такива като него.

- Долетях тази сутрин - обясни едрият мъж. - Точно навреме за бъркотията.

- Тъкмо отивах да говоря с доктор Малик за инцидента.

- Той ви очаква. - Мъжът вдигна ръка към стената от книги и артефакти. - След това ще поговорим.

- Да, сър.

Част от рафтовете се плъзнаха настрани и се оказа, че коридорът продължава и след библиотеката, в недрата на планината.

Сърцето на Лорна заби по-бързо. Конър я побутна към отвора и тя нямаше друг избор, освен да последва Дънкан в подземната част на комплекса.

Вратата се затвори зад нея с ужасяваща категоричност.

„Ще видя ли отново слънцето?“

- Какво прави Брайс Бенет тук? - заговорнически попита Конър.

- Малик сигурно държи шефа в течение на проблемите - мрачно изръмжа Дънкан. - Казах му да не го притеснява, но това просто е поредното доказателство, че на него не може да се разчита. Дори и да е на наша страна.

Продължиха по къс страничен проход, който свършваше в голямо кръгло работно помещение, разделено на части, с допълнителни стаи и проходи, водещи още по-дълбоко под земята. Облечени в бяло лаборанти седяха на работните си места. Някои поглеждаха Лорна и бързо извръщаха очи. Изглежда, вилата беше фасада за подземния комплекс, идеален параван за онова, което се криеше под нея.

Лорна се огледа. Голяма част от основното помещение бе почти копие на генетичната лаборатория на д-р Метойър, само че десетократно по-голяма и по-добре оборудвана. Виждаха се термоциклери, утайници, пещи за хибридизиране, инкубатори, дори ДНК анализатор LI-COR 4300. Имаше също ниша с чисти лабораторни пещи, различни смесители и центрофуги, а в дъното - електронен микроскоп с всичките му допълнения.

Тази лаборатория разполагаше с всичко - и можеше да направи всичко.

Ученият в нея изпита завист, докато друга част се изуми на средствата, пръснати за това помещение. И какво означаваше то. Някой бе похарчил огромно състояние, за да скрие тази лаборатория от юрисдикцията и контрола на Съединените щати.

Дънкан я поведе през помещението към друг коридор, отвори една странична врата и нареди на Конър:

- Отведи доктор Полк в някоя от клетките в дъното. Трябва да поговоря с доктор Малик.

Конър я побутна да продължи напред. По-нататък от лявата страна имаше прозорец, през който се виждаше операционна стая. Беше обзаведена оскъдно, с метална маса и халогенни лампи на двойно въртящо се рамо.

В помещението стоеше мъж на средна възраст с хирургическо облекло. По мургавата му кожа и гъстата черна коса можеше да се съди, че е арабин или може би египтянин.

Дънкан влезе в стаята от друга врата. По мрачното му изражение ясно личеше, че не е особено щастлив.

Лорна забави крачка, най-вече заради онова, което лежеше на операционната маса.

Конър не я принуди да продължи. Той също се зазяпа.

- Как този образец е успял да стигне дотук чак от другата страна на острова? - попита Дънкан още от вратата. - Нали ги наблюдавате непрекъснато.

- Наблюдавахме ги - със също толкова раздразнен тон отвърна мъжът.

Явно това беше д-р Малик. Лорна предположи, че той е научният ръководител на комплекса, а Дънкан командва охраната. Двамата явно не се погаждаха.

Малик посочи масата.

- Другите образци явно са изрязали устройството от този. С нещо остро. Може би кремъчно оръдие. Елате да ви покажа.

Докторът отстъпи настрани и Лорна чак сега ясно видя какво лежи на масата. Гледката така я потресе, че тя закри уста с длан. Досега беше успяла да види само крака и долната част от торс. Заради козината и дребното тяло бе предположила, че е орангутан или някаква друга човекоподобна маймуна.

Но когато Малик се дръпна, Лорна разбра, че греши.

По ръцете имаше по-малко козина, в гърдите ясно личаха дупките от куршуми. Онова, което я накара да ахне, беше лицето и главата. Сплъстена груба коса обрамчваше голо лице с изпъкнала горна и долна челюст, но не така издадена като при човекоподобните маймуни. Лицето бе по-плоско. Очите също бяха по-големи, по-кръгли, челото - по-високо и отвесно.

Лорна беше виждала изображения на ранните хора, наричани хоминиди, от сорта на Australopithecus или Homo habilis. Приликата бе очевидна. Нещото на масата не беше маймуна.

Спомни си атавизмите, които бе видяла у животните в траулера, връщането на еволюционния часовник назад. Причерня и пред очите, когато разбра какво става тук. На това място не се правеха просто проучвания върху животни.

Обърна се към Конър, без да може да скрие отвращението и ужаса в гласа си.

- Експериментирате върху хора!

40.

Джак стоеше в кабинета на секторния началник Бърнард Пакстън.

Именно Пакстън го беше избрал за водач на Специалната група за реагиране преди година - макар че в момента като че ли съжаляваше за решението си.

Пакстън стоеше от другата страна на бюрото. Беше с парадна униформа, тъй като цяла сутрин бе давал изявления пред пресата - тъмносини панталони с черни кантове и риза в същия цвят. Беше пригладил черната си коса с брилянтин и дори си бе сложил официалната куртка „Айк“, макар да я беше оставил разкопчана.

Върху бюрото беше разстлана подробна карта на Мексиканския залив.

Пакстън я потупа с пръст.

- Оттук ли прихвана сигнала на доктор Полк? От проследяващото устройство, което си и пробутал?

Джак кимна.

- Това са координатите. Острови Изгубения рай. Някъде сред тях.

Пакстън долови колебанието в гласа му.

- Но не можеш да си напълно сигурен.

- Прихванахме сигнала само за няколко секунди, после го изгубихме.

Джак стисна юмруци. Стоеше напълно изправен и неподвижен като истукан. Консултантът от ФБР най-сетне бе прихванал сигнала от военния джи пи ес сателит 2R-9, намиращ се в орбита на деветнайсет хиляди километра над Залива. Сигналът беше достатъчно силен, за да определят местоположението на около сто и шейсет километра от кубинския бряг. След това просто беше изчезнал.

- Изгубили сте сигнала и така и не сте го прихванали отново? - попита шефът.

- Похитителите и може да са я прибрали в някакво затворено помещение, което да блокира сигнала. А специалистът от ФБР предполага, че може би използват някакво заглушаващо оборудване, за да скрият острова от наблюдение.

Премълча третата възможност. Представи си как изхвърлят тялото на Лорна в океана. Това също би блокирало сигнала.

Пакстън въздъхна прекалено шумно.

- В такъв случай нямаме късмет. Тези острови са територия на Никарагуа. Не можем да нахлуем на плажа им само заради един призрачен сигнал, който не можем да засечем отново.

- Сър...

Пакстън вдигна ръка.

- Това е извън юрисдикцията ни. Мога да задействам дипломатически канали, да започна диалог, но това ще отнеме най-малкото цял ден.

„Ден, с който не разполагаме“ - помисли си Джак и изруга наум. Едва успяваше да се сдържа. Искаше му се да заобиколи бюрото, да се разкрещи на шефа си, да настоява за незабавна реакция, но подобно избухване щеше да донесе повече неприятности, отколкото ползи. Не искаше да бъде изритан от този случай.

- Така че ме остави да си направя магиите - продължи шефът му. - Дай ми няколко часа да звънна тук-там. Междувременно човекът от ФБР да продължава да се ослушва за сигнала. Ако можем да потвърдим откъде идва, това ще ни е от полза. А дотогава, Джак, няма да е зле да си починеш. Изглеждаш отвратително.

Джак и се чувстваше отвратително, но премълча. Главата му пулсираше. Гърлото му пареше, а температурата му не спадаше. Нямаше време да си отглежда грип или настинка. Аспиринът и антихистаминът трябваше да го държат във форма поне още един ден.

След това нямаше да има значение.

- Скачай в някое походно легло отзад и дремни - каза Пакстън. - Това е заповед.

- Слушам, сър - каза той и унило тръгна към вратата.

- Джак - обади се шефът му. - Ще направя всичко по силите си.

Джак кимна. Знаеше, че ще направи. Тръгна към компютърния център, за да съобщи лошата новина на останалите. Когато стигна до подземното помещение, спря за момент, за да се овладее, след което влезе. Всички се обърнаха с надежда към него.

Кайл стана от стола си.

- Кога тръгват да намерят Лорна?

Джак не отговори.

Ранди разчете изражението му и разбра.

- Скапани копелета... Няма да заминем.

Кайл погледна Ранди, после отново Джак. Пребледня, отпусна се на стола и си погледна часовника. Бяха минали пет часа и двадесет и две минути, откакто спасителният хеликоптер ги бе открил в гората. Всички знаеха, че времето на Лорна изтича - ако вече не беше изтекло.

В Джак гореше огън, подхранван колкото от треската, толкова и от безсилието му. Ясно виждаше отчаянието на другите, но самият той категорично отказваше да му се поддаде.

„Майната му!“

Обърна се към брат си.

- Ранди, размърдай си задника и се обади на братята Тибодо. Кажи им, че излизаме на лов.

Ранди стана и го погледна въпросително.

Преди да успее да зададе въпрос, Джак посочи брата на Лорна.

- Кайл, каза, че можеш да ни закараш до някоя от нефтените платформи, ако искаме.

Кайл кимна и отново се изправи.

- Няма проблем. Кога?

- Веднага.

Джак бързо премисли логистиката с пламналата си глава. Познаваше един пилот и най-малко двама от екипа му, които щяха да си държат устата затворени и да направят всичко, което поиска от тях. Това би трябвало да е достатъчно. Всъщност колкото по-малобройна бе ударната група, толкова по-добре. Трябваше да стигнат дотам незабелязано и да се доберат до Лорна, преди някой да разбере.

Карлтън се изправи до Зои и Гриър. Беше наясно с онова, което не се каза на глас.

- Животните ще бъдат транспортирани във ветеринарната лечебница на градския зоопарк. Ще идем с тях и ще се покрием. Освен това там ще можем да продължим изследванията си.

Зои кимна.

- Пол... - Гласът и трепна, когато изрече името на съпруга си. - Пол успя да прехвърли получените данни на един външен сървър. Ще можем да продължим оттам, докъдето бяхме стигнали.

Карлтън постави ръка на рамото и, за да я утеши, и заяви твърдо:

- Ще ви държим в течение, ако научим нещо, което може да ви е от полза.

Джак погледна изпълнените с очакване лица, до едно обърнати към него.

- Тогава да действаме.

41.

Лорна вече знаеше как се чувства добиче в кланица.

Огледа осветяваната от ярки голи крушки килия. Останалата част от подземната лаборатория беше лъскава и стерилизирана като болница.

Но не и килията. Клетката всъщност. Защото си беше точно това - клетка.

Подът беше изсечен в скалата и по него имаше улеи, които да отвеждат урината и изпражненията. Стените представляваха влажни циментови блокове, вратата се затваряше с верига.

Нямаше дори стол за сядане и Лорна започна да крачи из затвореното пространство с размери три метра на метър и двайсет. Десетина подобни клетки бяха разположени по дължината на ниското помещение. Всички бяха празни, но тя можеше да си представи обичайните им обитатели. Прокара длан по стената и усети драскотините в цимента. Спомни си трупа на операционната маса. По високото чело и плоското лице си личеше, че някога е било човек, но някакъв генетичен атавизъм го беше върнал назад в някаква праисторическа форма, подобно на животните от траулера.

Но с каква цел?

Спомни си думите на Дънкан - биологични бойни системи.

Нямаше представа какво означава това, но вече със смразяваща сигурност знаеше, че това начинание е преминало от изследванията върху животни в експерименти с хора. И както изолирано бе това място, кой изобщо можеше да научи и да повдигне въпрос за ставащото? Дори набавянето на опитни образци едва ли беше чак толкова трудно. Карибският район бе прословут с трафика си на хора. В бедните страни като Хаити хората редовно биваха продавани в робство, понякога от собствените си роднини. Властите знаеха за това, но предпочитаха да си затварят очите, особено ако им се предложи добра цена.

Чу да се отваря врата. Разнесоха се гласове.

- Оставих я ето там.

- Изкарай я. - Лорна позна Дънкан по резкия дрезгав глас. - Малик иска да присъства на разпита. Май докторчето се заинтригува, че сме му довели ветеринар.

Лорна потръпна.

Пред вратата на клетката застанаха двама мъже.

Пазачът отключи. Дънкан стоеше зад него със скръстени ръце.

- Тръгвай - нареди Конър. Дори не си направи труда да извади пистолета си от кобура.

Лорна пое треперливо дъх. Нужна и бе цялата и сила, за да се подчини. Не искаше да я измъкват от килията насила, така че не и оставаше друго, освен да изпълнява заповедите им.

Дънкан я фиксира с мъртвешкия си поглед. Лицето му представляваше замръзнала маска от белези и едва потискан гняв. Без да каже нито дума, той се обърна и ги поведе към основната лаборатория.

Този път кръглото помещение бе празно. Вътре беше само д-р Малик: стоеше до една от генетичните работни станции и се обърна, когато се приближиха.

Лорна се поколеба и Конър грубо я бутна напред. Тя се препъна и едва не падна. Малик се намръщи и попита укорително:

- Нужно ли беше това, по дяволите? - В думите му се долавяше британска мелодия, но акцентът несъмнено беше от Близкия изток. Махна с ръка на Лорна. - Елате, доктор Полк.

Дънкан тръгна с нея. Конър остана при вратата.

Отблизо Малик изглеждаше по-стар, отколкото и се бе сторило отначало. Макар мургавата му кожа да бе гладка и гъстата коса да бе прошарена само тук-там, би трябвало да наближава шейсетте.

Все още беше с хирургическите дрехи, но върху тях бе надянал бяла престилка, която стигаше до средата на бедрата му.

Направи и знак да седне.

- Трябва да се извиня, че бяхте замесена във всичко това.

Лорна остана права. Дънкан я сграбчи за рамото, отведе я до стола и я бутна да седне.

Малик се намръщи още повече, но премълча.

- Задавайте си въпросите - каза Дънкан. - И да приключваме.

Малик въздъхна.

- С оглед запазването на интелектуалната ни собственост трябва да попитам какво сте научили вие и колегите ви от Ню Орлиънс от образците, които попаднаха у вас.

Лорна не можеше да го погледне в очите. Погледът и се спря върху апаратурата около нея. Прочете табелите - геномен усвояващ буфер „Пюър Линк“, комплекти за зимограма „Новекс“, хибридизатор „Спотлайт“. Зад Малик имаше два инкубатора и микроскоп с микроманипулатори за наблюдение и манипулиране на зародишни образци.

Това около нея бе лаборатория за оплождане in vitro.

Вдигна глава и в същия миг някой я зашлеви с опакото на дланта си през устата. От устните и потече кръв. Ухото и отново писна от удара.

Очите и се напълниха със сълзи - не толкова от болка, колкото от ярост.

- Достатъчно! - рязко каза Малик.

Дънкан не му обърна внимание и се надвеси над нея.

- Отговаряй или ще стане по-лошо.

От погледа му ясно личеше, че това не е празна заплаха.

Малик започна отново, но Лорна го прекъсна и избърса кръвта от устните си. Вече беше решила да не крие нищо. Какъв беше смисълът да го прави?

- Открихме идентични хромозоми във всички животни - започна тя. - А също и структурни промени в мозъците им. Мрежа от магнетитни кристали.

- Впечатляващо - рече Малик. - Особено като се има предвид малкото време, през което сте разполагали с образците.

- Какво друго? - заплашително попита Дънкан.

Лорна не премълча.

- Освен това разбрахме, че животните са способни по някакъв начин да се свързват неврологично. Стигнахме също до заключението, че въпросната мрежа засилва интелектуалните им способности.

Малик кимна.

- Повече не успяхме да направим - каза Лорна.

- Кой друг знае какво сте научили? - натисна я Дънкан.

Лорна се досещаше какво предстои. Това беше единствената причина да я домъкнат тук, единствената причина все още да е жива. Целта им бе да открият дали информацията не е изтекла от ЦИЗВО. Единствената и надежда да запази живота си бе да прикрие истината.

- Не мога да кажа със сигурност - отвърна тя. - Но редовно архивираме данните си на външен сървър. Процедурата е автоматична.

Малик погледна Дънкан.

Устните на командоса се изкривиха - само наполовина всъщност.

- Не би трябвало да има значение. Поне не веднага. Всички останали са мъртви и това би трябвало да ни даде време да се погрижим.

- Въпреки това трябва да изтрием данните колкото се може по-скоро - каза Малик. - Господин Бенет ще настоява.

- Къде се пази архивът? - попита Дънкан.

- Не зная - искрено отвърна Лорна. - ЦИЗВО има договор с някаква фирма в Батън Руж.

Дънкан отново вдигна ръка, готов да провери истинността на думите и.

Лорна се сви и закри лицето си. Трябваше да е убедителна.

- Зная само името. „Саутърн Компю-Сейф“. Но те имат сървъри из цяла Луизиана.

Не знаеше дали последното е вярно, но ако кучият син повярваше, че данните са на някое конкретно място, просто щеше да заповяда то да бъде взривено. В този случай от нея нямаше да има повече нужда. За да остане жива, трябваше да бъде полезна.

Дънкан свали ръка. За момента и повярва. Изгледа я, докато преценяваше възможностите.

Лорна трябваше да насочи тези възможности колкото се може по-добре. Продължи да говори бързо, като позволи на стаения дълбоко в нея ужас да се прояви:

- Единственият достъп до архивираните данни е чрез серия проверки. Парола на служител, следвана от серия въпроси, които са уникални за всеки потребител. Само че нямам представа как да се свържа отдалечено със сървъра.

Това последното беше истина.

Дънкан като че ли не я чу. Погледът му продължаваше да е отнесен.

- Колко време ще е нужно за осигуряване на сигурна сателитна връзка с тези „Компю-Сейф“ - попита Малик. - Такава, която да не може да бъде проследена обратно до нас.

- Най-малко четири часа - монотонно отвърна Дънкан. Изгледа кръвнишки Лорна. - Но ще ни трябват само няколко обаждания, за да проверим дали доктор Полк ни казва истината.

На Лорна и се искаше да се смали пред погледа му, но запази присъствие на духа.

- В такъв случай изглежда, че ще се радваме на компанията и още известно време - рече Малик. - Което е идеално. Бих искал да използвам мозъка и във връзка с неприятностите, които имаме напоследък.

- Не е нужно да научава за това - възрази Дънкан.

- Никога не е зле да подходиш към някой проблем от различна гледна точка. Пък и какво ще ни навреди? - Малик повдигна вежда към командоса. - Разбира се, освен ако не сте обезпокоен относно сигурността тук. Ако не се боите, че може да избяга.

Лицето на Дънкан потъмня.

Лорна откри, че докторът и е станал мъничко по-симпатичен.

Докато не чу следващите му думи.

- Освен това двамата с доктор Полк ще имаме много време за разговори, докато я подготвям.

Нещо в чутото накара кръвта и да се смрази. Дори Дънкан за момент изглеждаше отвратен.

- За какво да ме подготвяте? - попита Лорна.

Малик пристъпи към нея и я потупа окуражаващо по рамото.

- Незначителна процедура. Докато сте при мен, ще е жалко да пропусна възможността да опресня генетичния ни материал.

- Какво искате да кажете? - Стомахът на Лорна се сви на топка. Погледът и се стрелна към тялото на операционната маса.

Малик отново я потупа по рамото и се отдръпна.

- Не се бойте. Просто ще вземем няколко от яйцеклетките ви.

42.

Когато лаборантът се отдалечи с кръвните и проби, поставени в кодирани с различни цветове епруветки, Лорна преглътна сълзите си. От нерви тялото и бе плувнало в пот. Прокара пръст по лепенката върху вената от вътрешната страна на лакътя си.

Медицинското отделение приличаше на гинекологичен кабинет от ада. Беше заобиколена от всевъзможни ултразвукови апарати и хирургични инструменти. Масата за прегледи се накланяше и беше със скоби, но нямаше тапицерия, никой не бе и помислил за удобство. Беше изцяло от студена неръждаема стомана. Най-много обаче я разтревожиха дебелите кожени ремъци, които трябваше да обездвижват пациента.

Обстановката потвърждаваше подозренията и, че повечето човешки образци най-вероятно попадат тук чрез съвременните търговци на роби - този бизнес процъфтяваше в Карибите. Лорна потръпна и се запита колко ли жени са били връзвани тук и са били принудени да изтърпяват невъобразими мъчения.

- Да тръгваме - каза Конър.

Лорна се подчини и той я поведе към изхода. Ходенето беше болезнено. Освен кръвната проба лаборантът бе взел костен мозък за биопсия от бедрото и. Лорна изпитваше болка при всяка крачка, но знаеше, че най-лошото тепърва предстои. Тези предоперативни тестове трябваше да определят нивото на хормоните й, както и да послужат за материал за генетичен анализ.

След резултатите я очакваше масата с ремъците.

Конър я заведе в съседния кабинет. Д-р Малик седеше зад бюрото си и попълваше някаква таблица. Зад него имаше лавици, претрупани с различни книги и списания. От опърпаните им корици личеше, че не са сложени за красота. Малик я погледна над очилата си за четене и каза:

- Моля, седнете. - Махна към един стол и се обърна към пазача и. - Сержант Рийд, засега това е всичко. Ще ви извикам, когато приключим.

Конър не помръдна. Изглеждаше готов да не отстъпва за нищо на света.

- Командир Кент каза да не се отделям от затворничката.

Дънкан бе дал тази заповед, преди да отиде да провери твърденията и за архивното копие на изследванията им в „Компю-Сейф“.

Малик въздъхна.

- Няма да е нужно, но ако това ще ви направи щастлив, можете да застанете на стража до вратата.

Конър се намръщи и понечи да възрази. Пръстите му се стегнаха около лакътя и.

Малик му махна пренебрежително с ръка.

- От другата страна на вратата, ако нямате нищо против. Намираме се под земята и тук няма прозорци. Гостенката ни няма къде да отиде. Кабинетът ми по нищо не се отличава от затворническа килия.

Конър се намръщи още повече, но накрая я пусна. Лорна подозираше, че хватката му ще и остави синини.

- Ще съм до вратата.

Малик сякаш вече го беше забравил. Обърна се към Лорна.

- Доктор Полк, моля, седнете. Имаме много неща за обсъждане. Предполагам, че някои от тях ще ви бъдат полезни и интересни.

Лорна с радост прие предложението му. След всичките изпитания и с болката в бедрото не се доверяваше на краката си. Отпусна се в стола и огледа помещението. Стената отляво беше покрита с плоски монитори, подредени около по-голям петдесетинчов плазмен екран. Повечето бяха тъмни; четири показваха различни места от подземната лаборатория, в това число и гинекологичния кабинет.

Малик несъмнено бе гледал всичко.

Отвратена, Лорна се извърна.

На другата стена бяха окачени дипломи, грамоти и награди. Лорна ги разгледа, като се мъчеше да намери нещо, което да й помогне да разбере мъжа зад бюрото. Много от дипломите бяха на чужди езици, в това число и няколко на арабски. Имаше и една на френски - от Universite Pierre et Marie Curie, под нея имаше документ от Centre National de la Recherche Scientifique, най-голямата научна организация във Франция.

Какъвто и да беше моралът му, д-р Малик определено не беше някакъв чудак.

- Тестовете би трябвало да са готови след час - каза той и се наведе напред. - Позволете да ви обясня какво ще последва. Просто за да не се безпокоите.

Лорна не можеше да определи дали Малик нарочно се прави, че не разбира положението и, или е особено жесток.

Той продължи:

- След излизането на резултатите ще направим специфична генетична комбинация от лупрон и ме- нопур, както и експериментален хормон за стимулиране на фоликула. Обикновено са необходими дни преди яйчниците да бъдат готови за отделяне на яйцеклетки, но с разработената от мен техника това става само за два часа. Така че имаме време да поговорим.

Лорна най-сетне си възвърна дар слово.

- Какво смятате да правите с яйцеклетките ми?

- Повярвайте ми, ще свършат добра работа. Ще ги използваме в нов проект за хибридизация на ембриони, който ще започнем скоро.

- Какви ембриони? - Лорна си представи тялото на операционната маса.

- Труден въпрос ми задавате. И преди да стигнем до това, трябва да бъда честен с вас. Прегледах досието ви.

„Досието ми?“

- Предвид образованието и опита ви в генетиката и размножаването бих се радвал да работите в лабораторията ми. Би било истинско прахосничество да пропиляваме такъв ценен изследовател просто така. Ако продължите да ни съдействате, няма причина да не останете на този остров.

- Като пленничка.

- Лично аз бих предпочел думата колега - каза Малик. - И това е много по-добре от алтернативата. Може би ако се запознаете по-добре с методологиите и целите ни, скрупулите ви няма да са толкова много.

Лорна не беше особено сигурна в това, но не виждаше причина да не го изслуша. Колкото по-дълго разговаряха, толкова по-дълго оставаше жива.

- Продължавайте - каза тя. Така или иначе искаше да научи. - С какво по-точно се занимавате тук?

Малик се облегна назад, сякаш доволен от решението и - или може би просто искаше да поговори с някого.

- С какво се занимаваме? Преди да започна с отговора на този въпрос, ще трябва да се върнем до самото начало. Запозната ли сте с книгата Битие?

Лорна се обърка от странния обрат.

- Имате предвид Библията ли?

Малик кимна.

- Да. И Новия завет също. „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“.

Лорна не знаеше какво да отговори на този цитат.

В очите на Малик заиграха пламъчета.

- Простете високомерието ми. Сигурно прекалено съм се повлиял от върховния ни благодетел Брайс Бенет. Той е много религиозен човек. Това е един от стиховете, които често цитира във връзка с работата ни тук - и една от причините да изберем тъкмо този остров за лабораторията. Изгубеният рай. - Малик се усмихна замислено и поклати глава. - Всъщност как бихме могли да изберем друго място?

- Не разбирам. Какво общо има всичко това с генетичните ви експерименти?

- Всяко нещо с времето си. Първо, да започнем с моята дефиниция на великото начало. Научната основа на цялото творение. Бенет има своето Слово Божие. Аз пък имам нещо, коренящо се изцяло в научния метод.

- И какво е то?

- Запозната ли сте с фракталите?

Лорна отново се обърка от нелогичния въпрос. „Какви ги говори този?“ В същото време обаче си спомни, че е чувала тази дума. Брат и я беше използвал във връзка с кристалите магнетит, открити в мозъка на ягуарчето. Знаеше нещо за фракталите, но само най-общите неща - и определено нямаше представа какво общо имат те с всичко ставащо тук.

Поклати глава и зачака да чуе какво ще каже ученият.

- О, ясно. Ами, по дефиниция фракталите са неправилни геометрични фигури, получени от повтарящи се схеми на въпросните фигури. Или с други думи, фракталите са големи фигури, които могат да се разделят на по-малки и по-малки версии на самите себе си.

Лорна се намръщи. Спомни си описанието на Джон Гриър на магнетитните възли в мозъците на животните и как матрицата е съставена от все по-малки и по-малки фрактали.

- Виждам, че сте объркана. Нека ви покажа какво имам предвид - каза Малик и чукна клавиатурата на компютъра си. Един от мониторите отляво на Лорна оживя. - Всички геометрични фигури могат да се дефинират от един-единствен алгоритъм или математическо уравнение. Ето една съвсем проста фигура.

Беше си най-обикновен триъгълник.

Малик отново чукна клавиатурата.

- Но ако накарате компютъра да я умножи няколко пъти, като долепя фигурите една за друга, ще получим това.

На екрана няколко еднакви триъгълника, разположени под различни ъгли и в различни равнини, вече образуваха сложен многоъгълник. Лорна сви рамене. Не беше особено впечатлена.

- Зная - призна Малик. - Няма много за гледане, но да оставим компютъра да вземе същия този триъгълник и да го повтори сто хиляди пъти. Може да намалява едни, да увеличава други, да променя наклона, но в общи линии да повтаря един и същи триъгълник отново и отново. Ето какво ще получите.

Очите на Лорна се разшириха.

- Получава се планинска верига.

- Именно. Пейзаж, съставен от милиони повтаряния на една и съща форма. В този случай, на триъгълници. Точно по този начин съвременните компютри генерират толкова подробни изображения във филми и игри. Просто безкрайно повтаряне на един и същи основен алгоритъм или фрактал за получаване на по-сложна форма.

- Но какво общо има всичко това с...

Малик я прекъсна.

- Този феномен не се наблюдава само в планините и бреговите очертания. Той може да се открие и в живата природа. Например вземете едно дърво. Ако погледнете разклоненията му, ще откриете, че то е само повтаряне на една и съща основна схема, уникална за конкретния вид.

На екрана се появи проста форма - линия с две разклонения, образуващи буквата Y. След това от нея започнаха да се разклоняват все повече и повече подобни форми, докато не се получи истинско дърво.

- Същата тази фрактална основа може да се открие навсякъде в природата. От галактиките до най- малката снежинка, от океанските течения до формата на облаците в небето. Фракталите са навсякъде около нас и в нас.

- В нас?

- Телата ни са изградени от фрактали. Те могат да се открият в кръвоносните съдове, в алвеолите в белите ни дробове, във формата на бъбреците ни, дори в разклоняването на дендритите в мозъка. Но това далеч не е всичко. Ако се вгледате по-внимателно, ще откриете, че тях ги има дори в начина, по който функционират телата ни. Доказано е, че фракталите определят движението ни, сърдечния ни ритъм, дишането ни. Днес учените използват науката за фракталите, за да разкрият мозъчната функция, като изучават фракталните модели в електроенцефалограмите ни. И постигат успех.

Явно забеляза учудването й и се усмихна.

- Точно така. Някои невробиолози дори смятат, че еволюцията на разума се е развила от фрактали. Разумът е резултат от повтаряне на една и съща по-малка константа. С други думи, би трябвало да има някакъв фундаментален фрактал на разума, първично семе, което е дало началото му. Също като разклоняващото се дърво, което ви показах. Представяте ли си какво би било, ако можехме да овладеем този фрактал, да се научим да контролираме силата му?

Лорна отново си помисли за животните в траулера и странната им интелигентност.

- Значи експериментирате върху това? Търсите въпросния фрактал?

- Точно така. И сме близо до голямото откритие.

Лорна долови страстта в гласа му.

Преди Малик да успее да продължи, някой почука на вратата и влезе лаборантът, който и бе взел пробите. Приличаше на насекомо с дългите си ръце и крака, имаше оредяваща коса и лицето му изглеждаше смачкано под високото чело.

Появата му я изпълни с ненавист, а също и със страх.

„Нима вече са приключили с тестовете?“

- Какво има, Едуард?

- Доктор Малик, исках да ви уведомя, че приключих с прегледа на субекта. - Мъничките му очи се стрелнаха към нея, после се отместиха. - На кръвта и на костния мозък. Не открих данни за замърсяване.

- Много добре. Кога ще са готови резултатите за нивата на хормоните?

- След половин час.

- Благодаря.

Мъжът се поклони и излезе.

Малик сплете пръсти върху бюрото.

- Добра новина. Не би трябвало да има причина яйцеклетките ви да не са идеални за следващата фаза от експериментите ни.

Лорна се опита да избяга от темата и зададе въпроса, който я измъчваше след доклада на лаборанта.

- За какво замърсяване в кръвта ми ставаше въпрос?

- А, да. Ами, предвид контакта ви с опитните образци, трябваше да проверим дали не сте се заразили с един неприятен белтък, произвеждан от тях и пренасян от кръвта. Боя се, че е страничен ефект от промените. Все още не го разбираме напълно. Самовъзпроизвеждащ се протеин, който се произвежда в кръвта им, но е токсичен за нас.

- Токсичен?

- Точно така. Изглежда съвсем нормален за променените ни образци, но когато се предаде на други организми, предизвиква подобни на грип симптоми. Разпространява се в кръвта като горски пожар и прониква в мозъка. Там превъзбужда невроните до краен предел. Отначало тази възбуда води до изумително, но временно изостряне на сетивата. Наистина невероятно, между другото. По-добро зрение, обоняние, вкус, допир. Отначало започнахме да търсим начин да използваме този ефект, за да подобрим показателите на войниците. На в крайна сметка се наложи да се откажем.

- Защо?

Малик сви рамене.

- За съжаление, превъзбудата на невроните бързо изтощава мозъка на субекта. Няма начин това да се избегне или излекува. Всеки инфектиран умираше в рамките на четиридесет и осем часа след приемането на протеина.

43.

Главата на Джак пулсираше в такт с бумтенето на перките на хеликоптера. Слънчевите зайчета, играещи по вълничките на Мексиканския залив, само влошаваха положението. Дори слънчевите очила не успяваха да притъпят пронизващата ярка светлина.

Джак - седеше до пилота - затвори очи. Гадеше му се. Обикновено не страдаше от световъртеж или въздушна болест, но сега стомахът му сякаш повтаряше всяко спускане и повдигане на машината. Притисна потните си длани в коленете си и преглътна надигналата се в гърлото му жлъчка.

- Почти стигнахме - съобщи пилотът в слушалките.

Джак отвори очи и видя нефтената платформа. Приличаше на ръждив черен динозавър, мъчещ се да се измъкне от пълна с катран яма. Площадката за кацане беше очертана като мишена. Работниците долу щъкаха като мравки.

Братът на Лорна пъхна глава между пилота и Джак и се загледа надолу. Джак се извъртя към него. Хлапето делеше задните седалки с Ранди и двама от хората на Джак - Мак Хигинс и Брус Ким.

Мак приличаше на марката камиони със същото име - беше едър, с бръсната глава и изпъкнало чело, приличащо на капака на двигателя. В момента дъвчеше угасена угарка от пура и изучаваше платформата.

Партньорът ме бе жилав мъж от корейски произход с права черна коса, която скриваше тъмните му очи. С мургавата си кожа и момчешки вид приличаше на по-малък брат на Брус Лий - и беше не по-лош боец от него.

Джак ги беше подбрал лично и бе оставил помощник-командира си Скот Нестър да покрива задниците им в Ню Орлиънс. Освен това Скот трябваше да го държи в течение за евентуална официална реакция от страна на Пакстън. Но като се изключи това, бяха оставени сами на себе си.

Почти.

- Ранди току-що се чу с приятелите си - каза Кайл.

- Катерът им вече пътува на юг.

Джак кимна. Ставаше дума за братята Тибодо. Двамата бяха заели катера на един свой братовчед, който обикновено го използваше за организиране на риболовни излети навътре в Залива. Щом стигнеха платформата, екипът от хеликоптера щеше да се раздели. Джак и хората му щяха да продължат с хидроплан, а Ранди и Кайл трябваше да продължат с хеликоптера и да посрещнат катера на братята.

Планираната акция на остров Изгубения рай трябваше да представлява координирана двупосочна атака привечер. Джак беше проучил морските и сателитните карти на веригата. Сега картите бяха сгънати под бедрото му. Смяташе да ги проучи отново по пътя към платформата, но силното главоболие и кипналият стомах го отказаха.

Планът не беше от сложните - пристигат, откриват Лорна, изтеглят се.

Според сателитните карти основната постройка се намираше в западната половина на острова. По залез- слънце Джак и хората му щяха да предприемат десант в другата половина, където щеше да е по-тъмно и имаше по-малка вероятност да се натъкнат на охрана. На километър и половина от брега екипът му щеше да скочи в морето с акваланги и херметични калъфи за оръжието. Щяха да използват персонални скутери, които да ги изведат под вода до източния бряг на острова, откъдето щяха да продължат по суша.

За да прикрият следите им, Ранди и останалите трябваше да вкарат катера в залива при вилата, за да отвлекат вниманието от екипа на Джак. Братята Тибодо разполагаха със солиден запас оръжия на борда, в това число и гранатомети.

Джак не си направи труда да попита как Тибодо са се сдобили с такъв арсенал. Подобни въпроси бяха неуместни. Семейство Тибодо можеше да проследи произхода си до карибските пирати от осемнадесети век, които върлували из островите. Според някои истории кланът все още пазел някои традиции от онова славно минало.

Затова Джак не го беше грижа как точно братята са се сдобили с оръжията, но беше доволен, че ги имат. Катерът трябваше да спре в залива под предлог, че двигателят му е гръмнал, от машинното отделение щеше да се вдига дим, а мъжете на борда щяха да са готови да използват оръжието в случай, че Джак се нуждае от помощта им.

Една подробност обаче оставаше неизвестна.

Жива ли беше Лорна?

Покрай цялата суматоха на подготовката Джак беше забравил страховете си за нея. Но по време на полета нищо не можеше да отклони вниманието му и вътре в него се разгаряше огън. От срещата им на траулера беше изминал само един ден, но тя вече бе намерила място в сърцето му. Може би се дължеше на общото им минало, но му се струваше, че е нещо повече от това.

Представи си морскосините и очи, пясъчнорусата коса, почти побеляла по върховете от слънцето. Спомни си начина, по който дъвчеше долната си устна, когато беше съсредоточена. Рядката усмивка, която разчупваше сериозната и физиономия подобно на слънчев лъч в облачен ден. Тези и други спомени замигаха като лампички в главата му. Спомняше си я обаче и от един друг живот - на тъмния паркинг, по гръб, с надвесилите се над нея сенки, които се смееха грубо.

Тогава я беше спасил - но и в същото време се бе провалил.

Внезапната ярост от спомена го задави, заслепи го и прогони гаденето. Никога досега не бе изпитвал такава свирепост. Беше участвал в жестоки престрелки и кървави засади в Ирак, но когато си представяше Лорна, в него се надигаше някаква друга, по-дълбока, първобитна диващина. Искаше да разкъсва неща със зъби, да гризе кост, да раздира плът с голи ръце.

И всичко това, за да я защити - само че този път не като момче, а като мъж.

Сляп за всичко останало, Джак се сепна, когато хеликоптерът докосна площадката за кацане. Дори не беше забелязал спускането. Вратите на машината се отвориха и останалите започнаха да слизат.

Джак остана за момент на мястото си. Остави чувствата да минат през него, усети ги как се надигат и се оттеглят. Накрая отвори вратата и слезе при другите.

Не беше загърбил чувствата си, но и не биваше да си позволява да го владеят. Имаше работа за вършене. В същото време част от него се страхуваше да погледне право в източника на тази ярост, към по-нежното чувство, заровено дълбоко в него.

Сега не беше времето за това.

Не и докато Лорна не бъдеше в безопасност.

44.

Лорна стоеше c д-р Малик пред един от мониторите на стената. На екрана се въртеше триизмерно изображение на мозък. Картината й напомняше на скенера, направен на мозъка на Игор. След всички кръвопролития и огън имаше чувството, че я е виждала преди цяла вечност. Опита се да се съсредоточи върху обясненията на Малик, но мъката и чувството за провал тежаха отгоре и. Думите на доктора и се струваха кухи и далечни.

- Това е най-доброто изображение на мозъчната аномалия в опитните образци, което можем да получим.

Малик посочи с пръст петте възела на екрана, оцветени в синьо, за да изпъкват на фона на сивата церебрална тъкан около тях. Броят и разположението им бяха също като при възлите, открити при ядреномагнитния резонанс на Игор в нейната лаборатория. Скенерът на Малик обаче имаше много по-добра разделителна способност. Ясно се виждаха не само възлите, но и фините нишки от кристали, които ги свързваха.

Въртящият се модел сякаш имаше кристалната структура и форма на снежинка.

- Запознати ли сте с фракталните антени? - попита Малик.

Лорна трябваше да потисне отчаянието си, за да отговори. Нужна и бе цяла секунда, за да изграчи:

- Не.

- Имате ли мобилен телефон?

Странният въпрос разпръсна мъглата в главата и. Любопитството я накара да се съсредоточи.

Разбира се.

- Значи вече притежавате фрактална антена. През последното десетилетие учените откриха, че система от антени, подредени като фрактали, има изумителната способност да предава в по-широк спектър честоти и с по-голяма сила. Това откритие позволи на производителите да намалят антените до микроскопични размери, но въпреки това те да работят ефективно като стократно по-големите от тях. Настъпи истинска революция в индустрията. Това е силата на фракталите.

Малик посочи екрана.

- И точно такова нещо наблюдаваме тук. Фрактална антена, изградена от естествените кристали магнетит в мозъка.

Лорна загледа подобната на снежинка форма и си спомни собствената си груба аналогия със сателитна антена. Спомни си също и странната синхронизация на мозъчните вълни.

- И тази фрактална антена позволява на животните да се свържат неврологично.

- Именно. Моделът на кристализацията, който виждаме тук, е определено фрактален. Цялата невронна матрица е съставена от повтаряне на една и съща основна кристална форма.

- Подобно на триъгълника, образуващ планина.

Малик кимна.

- Но това е само върхът на планината. Първоначално това изображение беше най-доброто, което можехме да постигнем чрез стандартните методи. Подобни техники ни позволяват да гледаме само дотук. Дори използването на електронен микроскоп разкрива само кристал, съставен от стотици още по-малки кристали. Също като при руските матрьошки. Всеки път, когато си помислиш, че си намерил най-малкия кристал, той се отваря и разкрива още по-малки версии на самия себе си. И това продължава все така, достигайки отвъд възможностите на апаратурата ни.

Гласът на Малик трепна от разочарование и чувство за безсилие. Лорна си спомни неприкритата страст в очите му, докато описваше търсенето на фундаменталния фрактал, намиращ се в основата на разума.

- Независимо какви усилия полагахме, първичният кристал си оставаше недосегаем, ставаше все по- малък и по-малък и накрая изчезваше отвъд възможностите на микроскопите, в онази плашеща дупка, в която никой не смее да продължи.

Лорна си представи белия заек от „Алиса в Страната на чудесата“, спускащ се надолу в дупката си.

- И макар да не сме способни да влезем в дупката, мисля, че зная какво има там долу.

Интересът на Лорна се изостри още повече.

- И какво е то?

- Странният свят на квантовата физика. Ако следваме все по-малките и по-малки фрактали, в крайна сметка ще стигнем до света на субатомните частици. Всъщност някои физици смятат, че науката за фракталите може да обясни някои от шантавите проблеми на квантовата теория. Неща като неопределеност и свързаност - как една частица може да бъде на две места едновременно, как светлината има свойствата едновременно на вълна и на частица. Когато се стигне до такива малки размери, нещата стават странни. Фракталите обаче може би съдържат отговор, който обяснява всичко това.

Лорна не разбираше накъде води разговорът.

- Така че нека ви покажа какво научих аз самият от това изследване - продължи Малик. - Нещо напълно практично, но в същото време изумително. Сканирах отново същия този мозък, но този път не търсех кристали, а енергията, създавана от тях. Въпреки че не съм в състояние да видя самите кристали, можех да измеря тяхната електромагнитна сигнатура.

- Също като светлината от далечните звезди - каза Лорна.

Очите на Малик се разшириха от изненада.

- Да, идеална аналогия. Макар да не можем да видим някое слънце или планета, можем да уловим светлината, която стига до нас.

- Значи сте повторили сканирането, като този път вместо кристали сте търсили енергия.

- Да. И ето какво открих.

Малик насочи дистанционното към екрана и натисна един бутон. Синята снежинка внезапно разцъфна и се превърна в небесносиня буря в черепа на образеца.

Лорна ахна.

- Навсякъде е...

Малик се усмихна. Гордееше се с откритието си.

- Всеки възел е като семе на фрактално дърво. Кристалите се разпространяват навън на разклонения, после на по-малки разклонения и така нататък.

Лорна си представи фракталното дърво, което й беше показал - как от едно-единствено Y се образува триизмерно дърво. Кристалите правеха същото в мозъка, разпространяваха се навън, като в същото време ставаха все по-малки и по-малки. Накрая бяха невидими за инструментите, но въпреки това можеха да се засекат по електромагнитното лъчение от скритите кристали, от енергията, идваща от света на елементарните частици.

Малик й направи знак да седне на стола си до бюрото.

- И тъй, показах ви колко надълбоко стига загадката с фракталите. Как корените й отиват в квантовия свят. А сега да разгледаме обратното - как тези фрактални дървета се разпространяват навън. Вече знаете, че тези образци са способни да се свързват и да действат заедно.

Лорна кимна. Разбираше накъде бие ученият.

- Смятате, че чрез свързването фракталното дърво се разклонява още повече в света.

- Точно така. Фракталното дърво продължава да расте извън границите на даден череп. И става по-силно.

Лорна си спомни как Игор рецитираше константата пи.

- Което води до въпроса къде е краят му? Щом то може да се простира едва ли не безкрайно в света на субатомните частици, дали същото важи и за обратната посока? И ако е така, какъв ще бъде резултатът? Какво ниво висш разум може да бъде постигнато?

Лорна си представи корените на това фрактално дърво, изчезващи в квантовия свят, черпещи от този безкраен източник на енергия. И в същото време си представи как клоните му се разпростират безкрайно навън. Може би библейският цитат, с който бе започнала дискусията, стана причина за още едно сравнение от нейна страна.

- Това е почти като Дървото на познанието. От Битие.

Малик изсумтя пренебрежително.

- Започвате да говорите като господин Бенет.

Гласът й стана по-твърд, почерпил сила от увереността що за разум може да се роди от този експеримент. От тази мисъл кръвта и се смрази.

- Трябва да спрете тези опити - каза тя.

Малик въздъхна и се отпусна в креслото си зад бюрото. Разочарованието му бе очевидно.

- Надявах се, че като колега и учен ще сте по-либерална.

Почукването на вратата я спаси от допълнителни укори. Лаборантът отново влезе в стаята с метален поднос, на който имаше три големи спринцовки.

Лицето на Малик отново грейна.

- А, Едуард, хормоналните тестове готови ли са?

- Да, докторе. Освен това приготвих коктейла за пациентката.

Погледът на Малик отново се премести върху нея.

- В такъв случай ще се наложи да продължим дискусията си малко по-късно, доктор Полк. Да видим дали няма да успея да ви убедя да гледате на това по-рационално, вместо да се уповавате на Библията. Но пък едва ли може да се очаква друго, когато работиш на остров на име Рай.

Лорна постави длан на корема си, уплашена от онова, което предстоеше. Зад лаборанта се появи познатата грамада на бодигарда. Конър явно видя изписаната на лицето и паника и сложи ръка върху дръжката на пистолета си, за да я накара да се откаже от всякакви опити за съпротива.

- След инжекциите ще поискате да полегнете поне за половин час - каза Малик. - Боя се, че онова, което предстои, няма да е приятно. Ускоряването на фоликулната стимулация на яйчниците ви може да бъде малко... - той внимателно затърси подходящата дума - натоварващо.

Страхът на Лорна се превърна в остър нож в корема и.

- След това ще поговорим отново. Ще имаме няколко часа, преди яйчниците ви да станат готови за събирането на яйцеклетките. Преди това ще ви покажа какво смятаме да правим с тях.

И и даде знак да си върви. Лорна нямаше друг избор и стана. Внезапно и причерня.

Конър пристъпи към нея и я сграбчи за лакътя.

Докато я мъкнеха навън, тя погледна за последен път мониторите на стената. Изображението на мозъка продължаваше да се върти на екрана и да показва бушуващата в черепа магнитна буря.

Въпреки ужаса от онова, което я очакваше, част от нея мислеше сякаш самостоятелно.

Бог бе прогонил човека от Райската градина, защото се осмелил да опита плода от Дървото на познанието.

Ами ако човекът се научеше да отглежда свое собствено дърво?

Докъде щеше да доведе това?

Не знаеше отговора. Само едно бе сигурно.

Някой трябваше да спре тези хора.

45.

- He изглеждаш много добре, братле.

Джак не можеше да възрази на констатацията на Ранди. Чувстваше се така, сякаш някой беше излял разтопено олово в ставите му и в същото време бе оставил кожата му да гори или да се облива в студена пот. Беше се натъпкал с някаква слаба ваксина за грип и се надяваше, че тя ще е достатъчна, за да го задържи на крака през следващите двайсет и четири часа.

- Ще се оправя - каза той колкото на Ранди, толкова и на себе си.

Стояха на няколко метра от малкия хеликоптер, който трябваше да откара Ранди и Кайл до катера на Тибодо, вече на път към Изгубения рай.

Кайл чакаше отстрани със скръстени ръце, но явно изгаряше от нетърпение да потеглят. Нокътят му нервно чоплеше гипса на ръката му като куче, търсещо закопан кокал. Беше изразил желание да участва в групата на Джак и да помогне за спасяването на сестра си, но счупената му китка не му позволяваше. Не че самият Джак беше готов да го вземе. Трябваха му хора, на които да може да разчита, мъже с опит в тайни операции.

Въпреки това Кайл изглеждаше готов да си издере гипса и да тръгне с хората на Джак. Мак Хигинс и Брус Ким чакаха две палуби по-долу при отвора за сондата с екипажа на платформата. Под тях беше хидропланът, който се поклащаше на вълните в основата на платформата и беше готов да закара щурмовата група до острова и да ги пусне в морето заедно с екипировката им на километър и половина от брега.

Джак се обърна към Ранди.

- Графикът у теб ли е?

Брат му почука главата си с пръст.

- Mais oui. Всичко е тук.

Отговорът не се хареса особено на Джак. Току-що бе посветил половин час в повтаряне на плана за нападение в кабинета на геолога на платформата. За да могат да разчитат на успех, двете групи трябваше да действат в идеална синхронизация.

Кайл пристъпи напред и изгледа намръщено Ранди.

- Не се безпокой. Записах всичко. Ще чакаме сигнала ти, преди да приближим острова.

Джак кимна. Беше доволен, че в катера на Тибодо ще има поне един, който е добър с числата. Когато се стигнеше до някое гадно кръчмарско сбиване, той имаше пълно доверие в Ранди и приятелите му, но стигнеше ли се до спазване на графици... е, кейджъните рядко носеха часовници.

Ранди просто сви рамене.

- Както и да е. Ще бъдем там, където трябва.

- Ще се погрижа да е така - добави Кайл.

Сега беше ред на Ранди да го погледне кръвнишки.

Отношенията между тези двамата определено не бяха любовни. Джак се надяваше, че старият гняв, заровен дълбоко между двете фамилии, няма да изригне и да се превърне в проблем за мисията.

- Хайде, качвайте се в хеликоптера - каза той. - Ще се свържа с базата по радиото, когато излетим.

Двамата се обърнаха и тръгнаха към хеликоптера, като внимателно поддържаха дистанция един от друг.

Джак ги разкара от главата си и тръгна към стълбището надолу. Искаше да е по-далеч, когато хеликоптерът излети. Главата му пулсираше в такт със засилващия се рев на двигателя. Когато обаче най- сетне се скри от вятъра на перките, го връхлетя миризмата на петрол и грес от платформата. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-лоша ставаше; накрая беше готов да се закълне, че усеща на езика си вкуса на грес.

Като се бореше с гаденето, Джак спря на площадката, която гледаше към вътрешността на Залива. Свежият вятър задуха в лицето му. Вдиша дълбоко няколко пъти, за да дойде на себе си. Докато чакаше главата му да се проясни, хеликоптерът се издигна от платформата, зави на юг и полетя над водата.

Мобилният телефон завибрира в джоба му. „Сега пък какво?“ Извади го и погледна номера на обаждащия се. Беше му непознат, но кодът бе на Ню Орлиънс. Не знаеше кой го търси и отговори малко грубо.

Чу познат глас, така спокоен и любезен, сякаш го канеха на чай в изискана компания.

- Агент Менард... Радвам се, че все още мога да се свържа с вас.

- Доктор Метойър? - Джак не успя да скрие нито изненадата, нито нетърпението си.

- Зная, че сигурно бързате - каза Карлтън Метойър, - но мисля, че разполагам с информация, която може да се окаже от значение за мисията ви.

Джак пристъпи напред под освежаващия бриз.

- За какво става въпрос?

- За онова, което е било направено с животните. Покрай всичко, което стана в лабораторията, така и не намерихме време да прегледаме резултатите от ДНК анализа на онази допълнителна хромозома, която открихме в тях.

Джак си спомни, че Лорна бе споменала нещо за допълнителна хромозома. Според нея именно тя бе причината за странната мутация у животните.

- След като се установихме в зоопарка „Одюбон“, двамата със Зои имахме възможност да се заемем с резултатите. Оказа се, че хромозомата има някои шокиращи характеристики. Нещо, което трябва да знаете.

- Слушам ви. Само че времето ми е ограничено.

- Разбира се, агент Менард. Ще говоря направо по същество. Доколко сте запознат с генетичния код и по-точно с така наречената отпадъчна ДНК?

Джак въздъхна и това му донесе нов рязък пристъп на главоболие.

- Биологията не беше от любимите ми предмети, докторе.

- Няма проблем. Това е едно от основните неща в биологията. Сигурен съм, че вече знаете, че ДНК представлява огромен склад за генетична информация. Човешкият геном е дълъг три милиарда букви. Същественото обаче е, че само много малък процент от ДНК - по-точно три процента - е наистина функциониращата. Останалите деветдесет и седем процента са генетичен боклук, най-общо - багажът, който сме натрупали и пренесли със себе си през хилядолетията.

- Че защо го влачим със себе си?

- Добър въпрос. Неотдавнашните проучвания показват, че не цялата отпадъчна ДНК е чист боклук. Изследователите откриха, че определени части от нея съответстват точно на един стар вирусен код.

Джак си погледна часовника. Не разбираше накъде бие Метойър.

- Има две теории защо носим със себе си генетичния код на древния вирус - продължи Карлтън. - Според единия лагер целта му е да ни защити от нова вирусна атака - или с други думи, това е генетична памет, която просто очаква да се активира отново, ако се появи нужда от нея. Другата група твърди, че това е просто вирус, който е бил погълнат от нашата ДНК през хилядолетията. Иначе казано, багаж на еволюцията. Аз лично смятам, че може би е и двете едновременно. Особено като се има предвид, че тези части от вирусния код могат да се открият в ДНК и на животните, като се започне от най-примитивните къртици и се стигне до нас, хората. Изглежда, че носим в себе си тези идентични късчета информация от някакъв древен източник и по някаква причина ги пазим за в бъдеще.

Джак долови вълнението в гласа на учения.

- Какво общо има това с настоящата ситуация, докторе?

- Да, извинете. Разбъбрих се. Изучавахме генетичния код на чуждата хромозома и на Зои и хрумна блестящата идея да сравни поредицата с различни бази данни, в това число и с проекта „Човешки геном“. За по-малко от час получихме съответствие.

- Какво имате предвид?

- Генетичния код на допълнителната хромозома. Открихме абсолютно същата поредица в отпадъчната ДНК - при това не само в нашата, но и в тази на повечето животни.

- И какво?

- Допълнителната хромозома в опитните образци съвпада с набор стари вирусни кодове, съдържащи се в ДНК на всички животни, в това число и в нашата.

- Добре, но какво означава всичко това?

- Означава, че животинският свят - или най-малко гръбначните - може би са били изложени някога на този допълнителен код. В някакъв момент от еволюционното ни минало. Справили сме се с вируса и той е станал инертна част от генома ни. Само че сега отново се сблъскваме с него. В активна форма.

- Активна?

- Ще ви дам Зои да обясни. Тя разбира по-добре тези неща.

Преди Джак да успее да възрази, телефонът бе предаден от ръка на ръка и се чу нов глас.

- Здрасти, Джак. Съжалявам, че ти досаждаме.

- Как си, Зои?

- Ще се оправя. Просто трябва да се намирам на работа, да бъда полезна.

Джак долови напрежението и сълзите, скрити зад думите и. Това отново събуди болките и страха му за Лорна.

- Кажи ми какво сте научили, Зои.

Гласът й стана по-твърд и тя сякаш изплува от това море от мъка.

- Преди да напуснем ЦИЗВО, съпругът ми изучаваше ДНК пробите и отбелязваше определени сек- вендии от кода, които наричаме генетични маркери. Ясно беше какво подозираше. Маркерите бяха характерни.

- Характерни за какво? - попита Джак.

- Маркерите ясно показват, че чуждата хромозома има вирусен произход.

- Вирусен? Момент. Да не искаш да кажеш, че хромозомата е вирус?

- Така смятаме. Повечето вируси атакуват клетъчното ядро и проникват по един или друг начин в ДНК на приемника. Именно това е причината в отпадъчната ДНК да има толкова много части от вирусни кодове. Само че този вирус не само отвлича ДНК на приемника, а се превръща в негова хромозома.

Джак отново го побиха ледени тръпки. Започна да се досеща защо се е обадил Карлтън.

- Предположихме, че някой е променил генома на тези животни, като е взел чужд генетичен материал и изкуствено го е внесъл в тях - продължи Зои.

- По същия начин, по който можем да вкараме светещия геном на медуза в яйцеклетката на мишка и да получим светещи мишки. Оказа се обаче, че предположението ни е прибързано. След излизането на резултатите стана ясно, че може би животните просто са били изложени на вируса, били са заразени от него. След това са предали генетичния код на потомството си, което се е родило с тези странни промени.

Джак вече разбираше защо са му се обадили. Загледа се към пустите води на Мексиканския залив. Нищо чудно, че похитителите бяха избрали изолиран остров за експериментите си.

- Вирусът - каза той. - Мислиш ли, че е заразен?

- Възможно е. Не знаем. Вече поставихме животните под строга карантина. Но решихме, че трябва да го знаете, преди да стигнете до острова. И да вземете предпазни мерки.

- Благодаря. Ще вземем. - Джак изведнъж започна много осезаемо да си дава сметка за грипните си симптоми, но нямаше време да се безпокои за тях. Имаше работа за вършене.

Тропотът на обувки по стоманените стъпала го накара да загърби морето. Мак Хигинс се изкачи на площадката. Все още продължаваше да дъвче студената угарка от пура. Опули се, когато видя Джак.

- Момент, Зои. - Джак свали телефона и кимна на Мак. - Какво има?

- Пилотът каза, че самолетът е зареден.

Джак отново кимна и вдигна телефона.

- Това ли е всичко, Зои?

- Само още едно нещо. - Последва дълга пауза. Когато заговори отново, гласът й трепереше от гняв и болка. - Намери Лорна. Върни я у дома. И накарай копелетата, които убиха Пол, да си платят.

- Обещавам, Зои. И за двете неща. - Джак прекъсна връзката, прибра телефона и се обърна към Мак.

- Готови ли сме за тръгване?

- На пилота му трябват десетина минути да направи последни проверки, след това можем да излитаме. Но трябва да ти кажа нещо. Току-що се чух с Джими от управлението. Пакстън здравата се е раз- смърдял. Знае, че сме се изнизали и сме извън системата.

Джак се намръщи. Лоша новина, но очаквана. Пакстън не беше глупак. Авантюрата на Джак заплашваше всички със сериозно наказание, можеше дори да се окажат зад решетките.

- Не е късно двамата с Брус да се върнете.

Мак се ухили пакостливо, без да вади угарката от устата си.

- Че тогава какво ще стане с веселбата?

Джак го тупна по рамото в знак на благодарност и го поведе към стълбите.

- А има ли вести от агента на ФБР? Някакви новини за джи пи ес сигнала на доктор Полк?

- Съвсем го е хванала липсата, шефе.

Джак изруга наум. Само да имаше доказателства, че Лорна е някъде там... не само заради Пакстън, но и за себе си. Докато слизаше по стъпалата, съмнението отново започна да се прокрадва по краищата на решимостта му. Ами ако Лорна изобщо не беше на онзи остров? Или ако вече бе мъртва? Потисна опасенията си. От тях нямаше да дойде нищо добро.

Лорна трябваше да е жива - и по някакъв начин Джак знаеше, че е така. Но това не означаваше, че не се намира в сериозна беда. Страхът му растеше с всяка минута.

- Е, в десет ли отлитаме? - попита Мак.

Джак поклати глава.

- Не. Тръгваме още сега.

46.

Лорна сигурно беше изгубила съзнание. В един момент повръщаше в легена до масата за манипулации, а в следващия лежеше по гръб на същата тази маса. Някой поднесе към носа и амонячна сол. Миризмата беше като ритник в лицето. Лорна избута ръката на лаборанта настрани.

„Какво ми правят?“

Препаратите за стимулиране на яйчниците и бяха вкарани венозно. Гаденето започна още преди да извадят последната игла. Тя се бори с него цели десет минути, но накрая стомахът и се предаде. Явно бяха очаквали страничния ефект и бяха приготвили легена до масата. Напълни го три пъти, докато накрая не се напъваше на сухо.

Когато отново поднесоха солта към носа и, тя се опита да седне. Стаята се завъртя.

- На ваше място бил останал да лежа - каза нечий глас до нея.

Лорна се обърна и позна широкоплещестия господин от кабинета във вилата. Седеше до нея, все още със същите туристически панталони и камуфлажната куртка. Брайс Бенет, човекът зад всичко, което ставаше тук. Отблизо изглеждаше още по-едър. Загорялото му от слънцето лице приличаше на фино полирана кожа, сините му очи бяха като лед.

Брайс махна на лаборанта да излезе.

- Преди десет години ми правиха химиотерапия заради рак на лимфните възли - каза той и се наведе напред. - Получих го от излагане на радиация в годините ми като подводничар. По онова време войниците още наблюдаваха атомните тестове, така да се каже, на живо. Така че имам представа как се чувствате в момента. Но след десетина минути ще можете да станете. Поне останалите жени успяха.

Лорна се огледа. Беше сама с този мъж. Не че можеше да направи кой знае какво. Чувстваше се слаба като новородено с пневмония. Но с всяко вдишване усещаше как главата и се прояснява.

- Какво правите тук? - попита тя. Тоест, искаше да попита защо едрият мъж си е направил труда да слезе тук. Но този въпрос обхващаше и много повече неща. Защо я подлагаха на това? Каква беше целта на начинанията им?

Брайс възприе въпроса и буквално.

- Дойдох, след като разговарях с доктор Малик. Заинтригува ме нещо, което сте казали. Помислих си, че можем да поговорим няколко минути, преди да продължат процедурата.

- За какво?

- За Рая.

Лорна не знаеше как да разбира това и премълча.

Бенет въздъхна и се облегна в стола си. Лорна забеляза сребърното разпятие на ревера на куртката му - проблесна, когато той се размърда.

- Но нека да започнем от самото начало. Дадох началото на този проект след една статия, написана от главните научни съветници на Пентагона. Група, известна като ЯЗОН.

Погледна я с повдигната вежда, сякаш питаше дали е чувала за тях.

Лицето на Лорна остана безизразно.

- Преди десет години ЯЗОН яростно защитаваха идеята военните да инвестират по-сериозно в така нареченото модифициране на човешката ефективност. Тогава се страхуваха, че враговете ни започват да вземат връх. Чуждите сили вече правеха фармацевтични изследвания в областта на повишаване на ефективността. Подобни лекарства можеха да създадат войници, които са по-умни, по-силни и по-способни да се справят със суровите условия на войната. Можете да си представите тревогата, която се надигна сред важните клечки в Пентагона.

Бенет се засмя презрително.

- Съветниците предупредиха командващите, че Щатите изостават в това направление, и в името на националната сигурност предложиха две неща - увеличаване на финансирането за изследвания и наблюдаване на чуждестранните разработки. Повярвайте, след този доклад парите потекоха - при това във всички посоки. Един от конкурентите ми вече активно провежда опити с лекарства като начин за подобряване на паметта и когнитивните способности на войниците.

Лорна започна да разбира накъде води разговорът. Представи си изображението на мозъка в кабинета на Малик. Спомни си също и думите, които бе използвал Дънкан в описанието си на проекта - биологични бойни системи.

- Покрай тези насоки се намериха и много пари за наблюдение на проектите в чужбина. По време на един такъв координиран опит за привличане на чужди изследователи като наши къртици се свързахме с доктор Малик.

Вратата зад Бенет се отвори. Сякаш чул, че споменават името му, в манипулационната влезе Малик. Шефът на охраната го следваше по петите. Лицето на Дънкан беше зачервено, от което белезите изпъкваха още повече.

От държането и на двамата беше ясно, че са имали разправия.

Бенет се обърна към тях.

- Какво е станало?

Дънкан заговори пръв:

- Изгубихме една от камерите в лагера.

- Може пък да е просто някаква повреда - побърза да добави Малик.

- Или някое от създанията я е повредило. Щом са толкова умни, че да си изрежат проследяващите устройства, за да се промъкнат тук и да убият един от хората ми, значи ще се досетят и да елиминират една скрита камера.

- А останалите камери? - попита Бенет. - Какво показват?

- Нищо необичайно - настоятелно каза Малик. - Действията им изглеждат напълно рутинни. Няма никаква следа от повишена агресивност. Все още смятам, че подобни изблици са изолирани отклонения и можем да се справим с тях.

- Аз пък казвам да идем с оръжия и да затрием онова място.

Бенет вдигна ръка.

- Това ще ни върне години назад. Дънкан, удвоете охраната при портала между двата острова и пратете въоръжен екип да провери онази камера. След това ще решим какво да правим.

Лорна слушаше мълчаливо. Още във ветеринарното училище беше научила, че е по-добре да си мълчиш и да оставиш клиента да се занимава с говоренето. Така получаваш повече информация.

Дънкан обаче не беше забравил, че тя е тук. Изгледа я кръвнишки, сякаш вината бе изцяло нейна.

- Сър, освен това имам новина от компютърния ни експерт. Изглежда, че Центърът в Ню Орлиънс наистина е имал договор с „Компю-Сейф“. Много е вероятно данните им да са били записани на някой външен сървър. Все още се опитваме да научим къде точно се намира той.

- Продължавайте да търсите - изръмжа Бенет. - Не мога да рискувам да изгубя технологично предимство.

- Да, сър. - И Дънкан тръгна към изхода.

Лорна изпита облекчение, че шефът на охраната си отива.

Бенет насочи вниманието си към Малик.

- Докторе, идвате в подходящо време. Тъкмо разказвах как започна проект „Вавилон“, как усетихте промяната на вятъра и решихте да заложите на нашата страна.

- Да. Промяната също така ми позволи да продължа проучванията си, само че този път с достатъчно финансиране.

- В такъв случай и двете страни печелят - рече Бенет.

- Съвсем точно.

Бенет се обърна към Лорна.

- Знаете ли защо наричаме работата си тук проект „Вавилон“?

Тя поклати глава.

- Защото е започнал в библейския район на Вавилон. Доктор Малик работеше върху проекта си вече двадесет години - секретно военно начинание, скрито под зоопарка на Багдад. Занимавал се с изследвания върху един вирус, случайно открит в едно малко кюрдско село в планините при границата с Турция. Сигурно сте чували, че през осемдесет и осма Саддам унищожи няколко кюрдски села. По време на атаката бомбардирал това селище наред с останалите, като използвал и иприт и зарин. Отровил и кладенците. И всичко това, за да се потули онова, което открили там.

- И какво са открили? - дрезгаво попита Лорна. Гърлото и беше като възпалено.

Отговори й Малик:

- Всички деца в селото, родени предишната година, имали странни регресии.

Лорна си представи хоминидите. Можеше да се досети какво има предвид под регресии докторът.

- Суеверните селяни криели децата, защото смятали, че земите им са прокълнати. Тази увереност се засилила, след като подобни аномалии започнали да се проявяват и при козите и камилите в селото. Накрая мълвата плъзнала, особено след като възрастните започнали да се разболяват от странна треска, която ги правела свръхчувствителни към светлина и шум.

Лорна си спомни описанието на токсичния белтък, което бе направил Малик.

- Обърнаха се към мен да проуча случая. Направих ДНК тестове и открих, че всички деца имат хро- мозомен дефект.

- Допълнителна хромозома.

- Точно така. Но това не е хромозома. А нашественикът. Вирусът, който инжектира собствената си ДНК в ядрото на клетката и се установява там.

Лорна най-сетне се надигна и седна. Този път стаята се завъртя съвсем малко. Гаденето също бързо отслабваше, макар че в кръста и запулсира болка, най-вероятно от яйчниците.

- Вирус? - повтори тя.

- Да. И доколкото можем да съдим по произхода му, вече сме се сблъсквали с него в миналото.

За доказателство Малик започна да описва как останките от генома на вируса все още съществували в нашата ДНК, погребани и спящи, просто пореден фрагмент от отпадъчния генетичен материал.

- Всъщност може би именно поради това заразяване в миналото всички животински видове съдържат някакво количество магнетит в мозъка. От онази среща преди хилядолетия носим останки, подобно на парчета от огледало, пръснало се в главата ни.

Малик продължи:

- Но селяните и добитъкът им се заразили отново, когато изкопали нов кладенец, много по-дълбок от обичайното поради продължилата цяло десетилетие суша. Когато водата избила, вирусът бързо попаднал в тях и в животните им.

Лорна разбра.

- И този вирус е вкарал своята ДНК в тях и се е разпространил в клетките им.

- Изглежда, че той се концентрира в много активните клетки. В лимфните, в коремните, в костния мозък. А също така в яйчниците и тестисите.

- И съответно е предал своята ДНК на потомството им.

- Точно така. В клетките на възрастните животни обаче си останал спящ, неактивен. Вирусът се включва единствено в оплодено яйце. Започва да се изразява при растежа на зародиша, като променя устройството на мозъка, за да постигне целта си. В ранните етапи от ембрионалното развитие той кара мозъка да формира тези магнетитни струпвания, след което расте като фрактал заедно с мозъка.

Лорна отново си представи фракталното дърво, простиращо се безкрайно навън.

- Освен това вирусната ДНК продължава да образува белтъци с растежа на потомството. Смятаме, че белтъкът действа като невростимулатор и поддържа невроните във възбудено състояние, като генерира допълнителна енергия за захранването и поддържането на тази фрактална антена. Но същият този белтък убива онези, които нямат неврологичния капацитет да се справят с него, които не притежават тези магнетитни струпвания в мозъците си. Наистина коварно, като се замисли човек.

- Какво имате предвид? - попита Лорна.

- Може би тази смъртоносна характеристика служи и като еволюционно предимство. Начин новото поколение да унищожи старото.

Кръвта на Лорна се смрази.

- Така или иначе, ние познаваме и един друг ефект от тези протеини. Проучихме останалата ДНК на приемника с електронен микроскоп, като се съсредоточихме върху отпадъчната ДНК, съответстваща на генетичния код на вируса. Този район се оказа надут и оплетен, което предполага активна транскрипция и транслация.

- Какво означава това? - попита Бенет и се почеса по челото.

Лорна знаеше отговора. Стомахът и се преобърна, но този път не от инжектираните и препарати.

- Подобни прояви предполагат, че старият регион от ДНК отново се е активизирал - обясни Малик. - С други думи, отпадъците вече не са отпадъци.

- Как е възможно да стане това? - попита Лорна.

- Бих могъл да се впусна в детайли за информационната РНК и реверсивните транскрипции, но е достатъчно да кажа, че въпросните белтъци са стимулирали и събудили древната ДНК. Смятам, че събуждането на стария код е една от причините тези животни да имат генетични атавизми. И че включването на ДНК, носена в генома в продължение на хилядолетия, по някакъв начин е извадило наяве генетичното минало на всяко животно, събуждайки еволюционни черти, останали дълго време заключени в отпадъчната ДНК.

- Нещо като генетична размяна - каза Лорна.

Малик я погледна въпросително. Не беше разбрал думите и.

Тя обясни:

- Вирусът предизвиква неврологичен скок напред, но за да има баланс, налице е и еволюционен скок назад.

Веждите на Малик се повдигнаха.

- Изобщо не се бях замислял за това.

Бенет кимна.

- Хасан, може би сте прав за доктор Полк. Може би ще е в състояние да предложи свеж подход към проблема.

- Съгласен съм.

Двамата се обърнаха към нея.

- Ако се чувствате достатъчно добре, за да вървите - рече Бенет, - време е наистина да се запознаете с Рая. И със змията, която се крие в него.

47.

Лорна последва Малик до кабинета му. Краката и се огъваха на всяка крачка и едва не падна, когато слезе от масата. Бенет я подхвана и и предложи да се опре на ръката му. Никак не и се искаше да се възползва от помощта му, но алтернативата бе някой да я носи.

Ходенето поне и помагаше да дойде на себе си.

Когато стигна стола пред бюрото му, вече се чувстваше достатъчно силна, за да се пусне от ръката на Бенет и да седне сама. Горящата болка в кръста също бе утихнала до глухо туптене. Лорна се отпусна в стола, а Малик взе дистанционното и го насочи към екраните на стената.

- Това е пряко предаване с висока разделителна способност от хабитата, който създадохме на съседния остров. Животинският резерват е свързан с нашия остров със сухопътен мост, но между нас и него има електрическа ограда и денонощна охрана. Другият остров е идеално опитно поле, на което можем да преценим как тази нова интелигентност се проявява в реални условия.

Централният плазмен монитор оживя. Картината бе толкова чиста, че приличаше на прозорец към друг свят - и може би онзи остров бе точно такъв. На екрана се виждаше поляна в девствена гора. По края и имаше груби колиби с покриви от палмови листа, а в центъра - голяма яма, в която тлееха въглени.

Край ямата клечаха две голи фигури. Бяха с размерите на големи деца, без дрехи, но почти изцяло покрити с козина. Мъжкият се изправи, сякаш усети, че ги наблюдават. Огледа се. Носът му бе широк и сплескан, високото изпъкнало чело скриваше очите му. Долната му челюст бе издадена, сякаш бе грубо оформена някъде по средата между маймунска и човешка.

Въпреки слабостта си Лорна отново се изправи, преодоляла личното си отвращение към провежданите тук изследвания. Разпозна създанието. Това бе жива версия на трупа, който бе видяла. Хоминидна версия на ранен човек. Сякаш разтревожен от нещо, мъжкият помогна на женската да се изправи. Гърдите и бяха тежки и увиснали. Тя постави длан на силно издутия си корем.

- Тя е бременна - изненадано възкликна Лорна.

- Трябва да роди всеки момент - обясни Малик. - Имаме късмет, че успяваме да видим женската. Обикновено се крие и излиза само през нощта.

- Нарекох я Ева - обади се Бенет с нещо като бащинска гордост.

Малик завъртя очи, донякъде раздразнен от самодоволния му избор на имена.

- Тя е първата от тях, която зачена в природата. Обикновено ръководим размножаването им, като ги осеменяваме в лабораторията. Много сме любопитни що за потомство ще роди.

- На каква възраст е?

- Мъжкият е на осем, женската - на седем.

Шокът явно се изписа ясно на лицето на Лорна.

- Образците съзряват много бързо - обясни Малик.

От притъмнялата гора се измъкна голяма тъмна фигура. Движеше се прилепена до земята, пристъпваше на широките си лапи, с изпъната опашка и прилепнали уши. Дебнешком приближи нищо неподозиращите хоминиди. Бе абаносова версия на саблезъбия хищник, убит в Делтата. Доколкото можеше да се съди по външния му вид, беше съвсем млад, но въпреки това тежеше поне петдесет килограма, повечето от които мускули. Очите му се присвиха към двете цели - и изведнъж звярът се хвърли към тях.

Лорна отстъпи крачка назад, обзета от ужас.

Мъжкият внезапно се завъртя. Котката се изпързаля по тревата и се обърна по гръб, като оголи гърлото си и се загърчи радостно на земята. Женската се наведе, опряла ръка на кръста си, и я почеса под брадичката. На лицето й се появи нежна усмивка. Чертите й бяха по-омекотена версия на лицето на мъжкия. Опашката на котката се замята доволно.

Бенет застана до Лорна и изрецитира:

- „Тогава вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле...“³¹

Обяснението на Малик не бе така философско.

- Всички те са свързани - каза той. - Хабитатът беше създаден преди година. Отначало имаше няколко смъртни случая, но с времето образците намериха равновесие помежду си и живеят в нещо като взаимосвързани семейства. Предполагаме, че връзката им се основава на някакъв ментален афинитет и че споделят на ниво, което не можем да проумеем.

Лорна чу копнежа в гласа му - но не желание да изпита това споделяне, а по-скоро да го разбере и да го овладее.

На поляната се появиха още три хоминида. Единият носеше грубо копие, а другите мъкнеха малко прасе.

- Доставяме на острова сърни и прасета, за да могат да се хранят - каза Бенет.

- Освен това имат кокосови орехи, манго и чист извор - добави Малик. - Но като се изключи това и импровизираните навеси, сме ги оставили да се оправят сами. За да видим как се адаптират, как съжителстват, как използват странната си интелигентност за разрешаване на проблеми. Устройваме ежеседмични предизвикателства и тестове, за да преценим представянето им.

Глутница от десетина кучета изскочи от гората след тримата ловци. Слаби, с пухкави опашки и остри уши, животните приличаха на миниатюрни вълци. В движенията им имаше странна координация: те направиха пълна обиколка на поляната, след което изведнъж замръзнаха и седнаха едновременно, по- добно на ято птици, кацащи на клон. В поведението им имаше нещо зловещо.

От колибите излязоха още неколцина хоминиди, привлечени от суматохата. Лорна ги преброи.

„Най-малко десет са“.

- В много отношения това място е истински рай - рече Бенет. - Всички Божии творения, големи и малки, живеят в хармония.

Малик отново подходи не така библейски към въпроса.

- Тук виждаме демонстрация на фрактален разум, при който цялото е по-голямо от сумата на отделните части. Смятаме, че групата е развила нещо като кошерен разум, при който отделните индивиди в хабитата действат като едно живо същество. Може би именно затова не са развили способността да говорят. Защото знаят мислите на другите.

- И може би светът някога е бил точно такъв - каза Бенет. - Преди да бъдем прогонени от Рая.

Този път Малик кимна, вместо да подмине с пренебрежение библейската аналогия.

- Господин Бенет вероятно е прав. Може би наистина наблюдаваме източника на митологията за ранния земен рай, пословичната Райска градина. В културите по целия свят се срещат различни версии на историята. Защо? Може би тя произлиза от някаква расова памет за подобно единство в миналото. Възможно е да си спомняме този земен рай, също както все още носим кристалите магнетит в мозъците си - останките от онази стара невронна мрежа.