Олтарът на рая

Джак беше споменал, че ще вземе куче за лова, но тя изобщо не си бе помислила, че ще е Бърт.

Зарадвана от присъствието на приятел, Лорна клекна, за да привлече вниманието му, и Бърт тръгна към нея. Тя протегна ръка да го почеше зад невъзможно дългото му ухо, но внезапен рязък вик накара и двамата да замръзнат.

- Бърт! Връщай си задника тук! Остави я тая bonne a rien!

Кучето погледна назад и отпусна опашка. Хвърли неохотен, почти извинителен поглед на Лорна и се върна при тримата до канутата.

Онзи, който бе извикал, я гледаше свирепо. Беше мъжът, който приличаше на Джак, и вероятно му беше роднина. Лорна не знаеше какво означава bonne а rien, но от тона му беше ясно, че не е ласкателно.

Джак, който разговаряше с помощника си, рязко се обърна и отиде при мъжа. Сграбчи го за яката на ризата и го дръпна към себе си, нос до нос.

- Ако още веднъж те чуя да говориш така за доктор Полк, ще те изритам през борда. Без значение, че си ми брат. Тя е тук по моя молба. Така че или се дръж прилично, или се разкарай от катера ми.

Лорна впери поглед в двамата. „Брат?“ Погледна непознатия с други очи. Значи това беше Ранди, братът на Джак и Том. Беше в затвора, когато ходеха с Том - бяха го прибрали за една година след пиянско сбиване в една кръчма на Бърбън Стрийт. Беше загазил допълнително, защото беше пребил полицай, макар и извън работното му време.

Ранди като че ли понечи да възрази и дори опря длан в гърдите на Джак, сякаш се канеше да го бутне. Но явно прочете нещо на лицето му, защото ръката му се отпусна, той отстъпи назад и се опита криво-ляво да излезе от положението.

- Ти си шефът, брат ми.

Джак обаче не остана удовлетворен и продължи да го държи за яката. Гледаше го свирепо.

Накрая Ранди отстъпи.

- Mais oui! Добре де! Чух те!

Джак го пусна и погледна Лорна също така извинително като кучето. Брат му и приятелите му се преместиха от другата страна на канутата. След като приключи с нарежданията за помощника си, Джак отиде при Лорна.

- Съжалявам. Ела. Преди да си предизвикала още бели, искам да те запозная с плана на издирването. Да видим дали можеш да предложиш някакъв съвет. Затова си тук, нали така?

Грубият му тон я жегна, но тя предпочете да си задържи езика зад зъбите. Тръгна след него към каютата на лоцмана и с изненада откри, че в помещението има климатик и е почти мразовито в сравнение с упоритата вечерна жега. Слънцето беше залязло, но небето на запад все още бе окъпано в оранжева светлина.

Джак я поведе към масата с картите. Единственият друг човек в кабината беше лоцманът, облечен като всички хора на Джак в грубата работна униформа на МГО, само че без каска. Катерът вече се движеше през Бей Лано. От мощния двигател палубата вибрираше, Лорна го усещаше през дебелите подметки на ботите си. Пред тях се ширеше гората на делтата - изглеждаше като непреодолима стена в тъмното.

- Това е маршрутът ни. - Джак посочи закрепената на масата карта. Пръстът му проследи начертана върху хартията линия. - Предполагаме, че след бурята котката може да е стигнала до Бей Джо Уайз, след което е продължила на север. - Пръстът му спря. - На това място спасихме момчето. Котката е изминала доста голямо разстояние за толкова малко време.

Лорна вече бе запозната с подробностите около фаталната среща. Пое дълбоко дъх, доволна, че отново навлиза в професионални води.

- Ягуарите ловуват на обширна територия - започна тя. - Затова се движи. Генетично й е заложено да не спира, докато не открие място, което според нея е подходящо за живот.

- Значи може да продължи още?

- Определено. Именно миграционните навици са причина ягуарите да са застрашен вид. Естествените им обиталища в джунглите се свиват и разделят от хората. Поради силната им необходимост да бродят тези прекъсвания в гората ги карат да се сблъскват с хората, обикновено с фатален резултат.

Беше чела за някакъв започнат екологичен проект за създаването на цяла верига диви гори, продължаващи от Мексико до Южна Америка - огромна площ, в която популацията на ягуарите да може да расте и да мигрира свободно. Проектът се наричаше Paseo de Jaguar, Пътят на ягуара.

Загледа се в картата, като се мъчеше да определи какъв ще е paseo на този конкретен ягуар. Имаше обаче и един важен момент.

- Да не забравяме, че тя има и малко - каза Лорна.

- Това означава, че ще търси богата на храна територия - богата за две животни.

Джак - стоеше плътно до нея - също изучаваше картата.

- Но къде? Ако продължи на север, ще трябва да мине между Адамс Бей и Уошингтън Лейк. Това е дълбоко в ръкавите. Откъде изобщо да започнем търсенето?

- От източниците й на храна. Ръкавите и блатата са идеална среда за ягуарите. Те обикновено ловуват покрай вода. Всъщност голяма част от храната им е морска. Костенурки, риба, каймани.

Джак се обърна към нея.

- Хлапето, което спасихме, каза, че котката била разкъсала някакви капани за раци.

Лорна кимна.

- Ягуарите са изключително приспособими. Ядат всичко. Нападат дори говеда.

На лицето на Джак се изписа недоверие.

- Те са съвършените машини за убийство - обясни Лорна. - Тигрите и лъвовете разкъсват гърлото на жертвите си, а ягуарите им разбиват черепите. Челюстите им са най-силни в сравнение с всички останали големи котки. Смята се, че са ги развили, за да могат да пробиват черупките на костенурки.

- Ако нашата обича костенурки, из ръкавите ги има в изобилие. Всякакви видове сладководни и сухоземни и какви ли не.

- Да, но са дребни и няма да са й достатъчно. Предвид размерите й, ще търси леснодостъпен и богат източник храна. И няма да спре, докато не го намери.

Джак внезапно се вцепени.

- Какво има? - попита тя.

Той се наведе над картата и прокара пръст покрай начертаната линия, като оглеждаше и прилежащите територии. Накрая пръстът спря и посочи две думи - Ръкав Кук.

Джак се изправи и я погледна.

- Колко остро е обонянието на ягуара?

- Изключително остро. Те са предимно нощни ловци, така че трябва да са в състояние да проследят жертвата си по миризмата.

- На какво разстояние може да проследи миризма според теб?

- Трудно е да се каже. Зависи от източника на миризмата, от силата й, от посоката на вятъра. – Лорна поклати глава. - Факторите са твърде много. Километри, ако условията са подходящи.

- Значи ако поставим наистина силен източник на миризма и вятърът е в подходящата посока, можем да примамим котката. Дори от километри.

- Разбира се. Но трябва да е миризма, която да разпознае като храна.

- Каза, че ягуарите се хранят не само с костенурки и риба, но и с каймани. А те са южните братовчеди на нашите алигатори.

- Точно така.

- Значи ако има концентриран източник на такава храна, място, което мирише наистина силно...

- То определено ще я привлече.

Джак освободи картата от щипките, отнесе я при лоцмана и посочи.

- Тръгваме натам. Ръкав Кук. Съобщи на плъзгачите, че има промяна в плана. Обръщаме право натам.

- Разбрано, сър.

Джак се върна с картата.

- Какво има в ръкав Кук? - попита Лорна.

- Посещавано място е. Привлича туристи през цялата година, повечето пристигат с корабчета от Ню Орлиънс. Програмата обикновено включва обиколка на блатата, разходка с плъзгач, а накрая - посещение в ръкава.

- Но защо точно там?

Джак я погледна в очите. Излъчваше увереност.

- Защото там е фермата за алигатори на чичо Джо.

13.

Чичо Джо не си падаше особено по децата, но лагерът осигуряваше добри пари.

Стоеше на предната веранда на къщата си до висока запотена бутилка „Будвайзер“ на парапета. След падането на здрача знойният ден като че ли бе станал още по-горещ и влажен. Тук винаги беше така. През първия час след залеза жегата сякаш не искаше да се махне и се задържаше повече от приличното. През нощта обаче започваше постепенно да се изнизва и ставаше по-лесно да се диша.

Тази част от нощта му харесваше.

Естествено, бирата също помагаше.

Отпи голяма глътка и загледа дванайсетте си хектара имот. В края му имаше нов къмпинг, извоюван от съседната гора блатни кипариси. В момента се обитаваше от група бойскаути от Батън Рейндж - бяха го наели за цялата седмица. Огньове примигваха кежду палатките, лагерът се осветяваше от нанизи декоративни фенери. В ранната вечер отекваха песни в съпровод с крякането на жабите, към което понякога се присъединяваше бухане на бухал или рев на алигатор.

Между дългата му къща и къмпинга се намираха осемте басейна и ями на фермата за алигатори. Имаше също рисове в клетки и плитко езеро, в което държеше гигантската кайманова костенурка Джипър. През фермата минаваха пресичащи се високи пътеки и платформи за наблюдение.

Джо я гледаше с гордост. Беше вложил над половин милион долара, за да превърне единственото езерце с няколко алигатора в настоящата атракция в ръкава. Само за миналата година инвестицията му се беше върнала тройно.

Разбира се, част от парите минаваха под масата. Като природозащитник, от Джо се очакваше да не продава алигаторите заради кожата или месото им, но не му беше трудно да намаже ръцете на местните правозащитни служители, та да гледат през пръсти какво се случва от време на време. А за някои богати въдичари новоизлюпеното алигаторче беше най-добрата стръв за лов на костур.

Джо погледна двамата мъже, които патрулираха по пътеките с пушки на рамо. Бяха от местната милиция и ги беше наел днес, след като бе чул, че по крайбрежието била забелязана някаква едра котка. По радиото го бяха предупредили да евакуира района, но Заливът беше твърде далеч. Пък и щеше да изгуби хиляди от депозитите и наема само от бойскаутите, ако им кажеше да се махнат.

Освен това предупреждението си беше точно това - предупреждение, а не заповед. Не беше позволил на Катрина да го прогони; нямаше намерение да се дава и на някаква си дива котка. За да оправдае решението си, нае четирима души от службата на местния шериф. В днешните трудни времена всеки се оглеждаше за допълнителни доходи.

Зад него се чуха стъпки.

- Татко, отивам да нахраня Елвис.

Той се обърна към дъщеря си, която тъкмо излизаше на верандата. Носеше поднос с пилета.

- Но не прекалявай. Утре сутринта имаме представление за лагерниците. Искам го гладен.

- Не бива да мориш стареца от глад - сгълча го нежно тя.

Той й махна да се разкара, но всъщност бе преизпълнен с любов и гордост от единственото си дете. Двадесет и две годишната Стела беше приета в бизнес училището в Тулани. Щеше да е първата висшистка в рода. Имаше амбиции за магистърска степен по бизнес администрация, но същевременно посещаваше и лекции по право и опазване на околната среда. И докато неговите начинания с фермата бяха мотивирани от печалбата, Стела беше истинска природозащитничка. Знаеше за сделките под масата, но главата й мислеше правилно. Това бе Луизиана. Нищо не се случваше без допълнителни пазарлъци на четири очи. А освен това голяма част от незаконните му доходи се връщаше обратно във фермата и множеството й екологични програми.

Стела слезе по стълбите до първата от пътеките през езерцата. Зад Джо отново се чуха стъпки, но този път дъските на верандата леко се раздвижиха. Жена му дойде при него, бършеше дундестите си ръце с кърпа за чинии. Взе бирата му, разклати я, за да види колко е останало, после извади нова от джоба на престилката си и му я подаде.

- Благодаря, Пег.

Тя застана до него, опря лакти на парапета и допи остатъка от първата му бира. Беше едра жена, но това му харесваше. Самият той също не беше кожа и кости, всяка година шкембето му провисваше все повече и повече над катарамата на колана му, а косата му под бейзболния каскет на щатския университет оредяваше със същата скорост, с която растеше коремът.

- Иска ми се да носеше повече дрехи - рече жена му.

Джо се загледа в Стела, която вървеше към централното езерце. Разбираше загрижеността на съпругата си. Дъщеря им носеше изрязани шорти и завързана под гърдите блуза, която оголваше пъпа й. Дори не си беше направила труда да обуе обувки. И определено не беше наследила склонността им към затлъстяване. Беше цялата мускули и извивки, с дълга руса коса, подобно на някаква Венера от Делтата. Джо много добре знаеше какъв ефект оказва Стела върху местните момчета. Не че тя им обръщаше някакво внимание.

Всъщност имаше голяма вероятност да не му се удаде възможност да прекръсти предприятието си от „Фермата на чичо Джо“ във „Фермата на дядо Джо“. Подозираше, че момчетата не фигурират в интересите на Стела. Тя прекалено много говореше за приятелката си от Тулани, някаква си Сандра, която ходела с рокерско яке и кожени ботуши.

Но пък може просто да беше в такъв период.

Отпи голяма глътка от новата бутилка.

Ако дъщеря му намереше подходящото момче...

- Хайде, момчето ми, кой иска късно вечерно хапване?

Стела стоеше на наблюдателната платформа над най-големия басейн. Единственото осветление бе от фенера на стълба. Черната вода долу едва отразяваше светлината и скриваше онова, което се спотайваше под повърхността. Тя прихвана с една ръка подноса с четирите пилета и вдигна резето на вратата с другата. Беше заклала пилетата само преди минути. Все още топлата кръв се изля от подноса и потече по ръката й.

Стела се намръщи и тръгна по голата дъска, която продължаваше над водата като трамплин за скокове. Отиде до края й, наведе се напред и погледна отражението си.

Нямаше абсолютно никакви вълнички, но тя знаеше, че Елвис е някъде долу. Мъжкият алигатор беше тук най-отдавна, един от първите от обитателите езерцето за разплод, когато баща й купи мястото. Тъй като се беше излюпил на свобода, никой не знаеше точната му възраст, но според един екип биолози би трябвало да наближава трийсетте. Учените бяха дошли да вземат кръвни проби от обитателите на езерцето. Някакъв протеин в кръвта на алигаторите бил много обещаващ за създаването на ново поколение силни антибиотици, способни да убият и най-резистентните бактерии.

Но дори биолозите не бяха направили опит да приближат Елвис. Той беше дълъг пет и половина метра и тежеше доста над половин тон. Никой не се бъркаше на Елвис. Вече беше преминал възрастта за размножаване, езерцето бе изцяло за него и той харесваше това положение.

И определено се беше разглезил.

Стела остави подноса до себе си и коленичи. Взе едно пиле и го протегна над водата. Капчиците кръв закапаха, образуваха миниатюрни кръгли вълни.

Зачака... но не много дълго.

Във водата се надигнаха още вълнички, във формата на V, и се насочиха към нея. От алигатора се виждаше само върхът на муцуната. Плъзгаше се плавно към нея, без да бърза, но решително. Водовъртежите отзад отбелязваха маховете на дългата му опашка, все още скрита под водата. Именно от това почти сексуално поклащане беше дошло името на алигатора.

- Хайде, Елвис. Няма да те чакам цяла нощ. - Стела размаха пилето.

Сякаш отблъснат от думите й, той потъна под водата. Всички вълнички изчезнаха. Стела се напрегна. С периферното си зрение мярна някакво движение от другата страна на езерцето - за част от секундата нещо светло се стрелна през гората, отрази лунната светлина и отново изчезна в мрака. Стела се взря натам. Сигурно й се беше сторило. Из блатата се носеха какви ли не истории за призраци, обикновейо обяснявани с горящия блатен газ, който кейджън наричаха feu follet, или „луд огън“.

Но това не беше блатен газ.

Стела напрегна зрение и слух - и изведнъж водата под нея избухна. Надигна се като фонтан, следвана от половин тон бронирани мускули. Огромната зейнала паст с остри жълти зъби се понесе към нея - толкова близко, че муцуната на създанието почти я докосна.

Елвис можеше да скача толкова високо, че дори задните му крака излизаха от водата. Стела пусна пилето в отворената уста. Челюстите се сключиха със силно щракване. После гравитацията надделя и помъкна алигатора надолу. Той пльосна тежко и потъна с наградата си.

Стела хвърли във водата още две пилета. Обикновено алигаторите се нуждаеха от движение, за да се насочат към храната, но Елвис беше свикнал да го хранят от ръка. Щеше да намери другите пилета, когато реши. Стела не беше забравила инструкциите на баща си и остави четвъртото.

След като приключи с храненето, вдигна подноса и тръгна да се връща. Някаква едра фигура препречваше вратата към платформата. Стресната, Стела направи крачка назад и едва не падна от дъската.

Оказа се един от наемниците на баща й. Носеше военна пушка помпа дванадесети калибър на рамо и се беше облегнал на стълба.

- Нахрани звяра, а? Гледам, че ти е останало едно пиле.

Мъжът се отмести и светлината от фенера освети лицето му. Беше десетина години по-възрастен от нея и як като бик. Носеше мръсна широкопола шапка, която не успяваше да прикрие мазните кичури кафява като кал коса. Смучеше клечка за зъби и говореше, без да я вади от устата си. Едната му ръка беше отпусната на широката катарама на колана му, оформена като бичи рога.

Стела му се намръщи и тръгна към вратата.

- Не трябва ли да патрулираш? Баща ми за това ти плаща.

Той се облегна така, че напълно й запречи изхода.

- Бъди добро момиче, иди в къщата и сготви за мен това пиле, миличка.

Погледът му се плъзна по тялото й, сякаш се интересуваше не само от пилето. Отвращението кипна в нея, но към него се примеси и страх. Стела много добре си даваше сметка, че е оголена - не само кожата й, но и опасното й положение на дъската.

Освен това познаваше достатъчно добре този човек, за да се страхува от него. Гарланд Чейс - по-известен из района като Гар заради приликата му с противната риба-змия, която се срещаше в изобилие из блатата - беше син на шерифа, а всички в окръг Паскуомиш знаеха, че татко му си затваря очите за недотам законните деяния на момчето си, сред които и събиране на такса за охрана. Бащата на Стела доброволно даряваше месечна вноска за „фонда на сираците на полицаи“, която се плащаше направо на кучия син.

- Баща ми ти е платил предостатъчно за тази нощ - каза тя. - Можеш и сам да си купиш вечеря.

Като се престори на по-храбра, отколкото се чувстваше, Стела изправи рамене и тръгна към вратата. Нямаше да му позволи да я заплашва. Гар отстъпи, но само крачка. Тя се опита да мине покрай него, но в последния момент той отново й препречи пътя с дебелата си ръка.

Наведе се към нея. Стела усети дъха му. Беше пил.

- Какво има? Лесбийките не могат ли да готвят? - попита той. - Или с това се занимава приятелката ти? Трябва ти истински мъж... някой, който да те научи как да се грижиш за него и да си добра жена.

Страхът й мигновено се смени с ярост.

- По-скоро бих изчукала Елвис.

Гар се напрегна, после тлъстите му устни се извиха в презрителна усмивка.

- Може пък да те метна във водата и да опиташ. В блатата непрекъснато стават инциденти.

Стела знаеше, че това не е празна заплаха. Този човек не беше над подобни постъпки. Гар и мутрите му бяха известни като причинители на „инциденти“ в миналото. Тъкмо това беше една от причините баща й никога да не пропуска вноските.

Избута ръката му, но той пристъпи към нея. Очите му я гледаха зло.

В този миг проехтяха писъците - пронизителни, изпълнени с ужас.

Двамата се обърнаха.

Писъците идваха от лагера на бойскаутите.

14.

Лорна седеше сама на предната палу ба. Катерът се плъзгаше гладко по тесния канал, покрай който се издигаха стари блатни кипариси. Боботенето на двигателя й действаше приспивно. До този момент на спокойствие не си беше давала сметка колко уморена е всъщност. Почиваше си, доколкото можеше, и гледаше ръкава.

На по-малко от километър отпред се чуваше по-острият вой на двата плъзгача, които водеха. Лъчите на прожекторите им разсичаха мрака. Между клоните на дърветата примигваха светулки, танцуваха над канала като предупредителни светлинки.

Заслуша се в дишането на блатото - в плясъка на водата в корените на кипарисите, в шепота на листата, в гръмкото крякане на жабите, писъците на совите. А под всичко това се усещаше нещо безвременно и заспало, намек за праисторически свят, кътче от изначалния Едем.

- Гладна ли си?

Гласът я накара да подскочи. Почти беше задрямала, унесена в мислите си. Подуши и долови чудесния аромат на нещо пикантно, който рязко изпъкваше на фона на миризмата на тиня и блато.

Джак пристъпи към нея.

- Гъмбо от раци. Надявам се, че обичаш бамя.

- Нямаше да съм южнячка, ако не обичах.

С изненада откри в яхнията парченца pain perdu. Майка й навремето го приготвяше всяка неделя сутрин - накисваше стар хляб в мляко и канела, оставяше го да престои през нощта, след което го пържеше. Ароматът изпълваше цялата къща. Никога не беше яла pain perdu с гъмбо.

Колебливо загреба едно парче.

- По рецепта на grand-mere - каза Джак. Усмивката се долавяше зад думите му. - Опитай.

Тя вкуси предпазливо натопения хляб. Примижа.

- Боже мой... - Смесицата от горещото гъмбо и сладостта на канелата беше на път да я докара до припадък.

Усмивката стигна и до лицето му.

- Кейджъните поназнайваме това-онова за готвенето.

Остана до нея, докато тя омиташе яхнията. Постепенно обаче взе да става неловко. Твърде много неща имаше между тях, призраци от миналото, които ставаха твърде реални в тъмното блато и тишината.

Накрая Джак наруши напрегнатото мълчание. Сякаш за да прогони тъмнината, замахна с ръка и улови искрицата светлина, която прелиташе наблизо. После отвори шепата си. Мъничката светулка вече беше угаснала - магията й беше развалена и тя отново бе само малка крилата буболечка.

- Grand-mere беше страхотна готвачка, но grand-реге беше нещо като лечител. Знаеше какви ли не домашни церове. Къпане в отвара от пипер срещу болежки. Ако имаш треска, спиш под леглото. Стриваше светулки и ги бъркаше с чист спирт, за да прави мехлем. Твърдеше, че лекувало ревматизъм.

Духна светулката и тя литна и заблещука отново.

- Обикаляше из къщи по долни гащи нощем, а раменете и коленете му бяха омазани със светеща пихтия.

От гърдите на Лорна се изтръгна топъл смях.

- Брат ти ми го каза веднъж. Изкарал си акъла.

- Помня. Grand-pere почина, когато Том бе само на шест. Беше твърде малък, за да разбере. Пък и всеки път, когато виждахме блатен газ, аз все му казвах, че духът на дядо идва да го вземе.

Лорна се усмихна на това как спомените им се сплитаха и се въртяха около Том. Отново настъпи мълчание. Това беше проблемът да е с Джак. За каквото и да говореха, и двамата ги преследваха техни собствени призраци.

Можеха да оставят тишината да ги смаже, да ги накара да се разделят, но Джак остана до нея. Между двамата имаше много неизказани неща, които от години очакваха обяснение. Гласът му се сниши до шепот, но въпреки това тя долови болката му.

- Трябва да те попитам... някога съжалявала ли си за решението си?

Лорна се напрегна. Никога не беше говорила за това с никого, поне не откровено. Но ако някой заслужаваше честен отговор, това бе Джак. Изведнъж й стана трудно да диша. Мислите й се върнаха към онзи момент в банята, теста за бременност. Както винаги, миналото бе само на една крачка.

- Ако можех, щях да върна всичко - каза тя. - Наистина. И не само заради Том. Не минава и ден, без да си мисля за това. - Ръката й се плъзна към корема й. - Трябваше да съм по-силна.

Джак помълча за момент, явно преценяваше какво и как да отговори.

- С Том бяхте още деца.

Тя поклати глава.

- Бях на петнайсет. Достатъчно голяма, за да преценя по-добре. И преди, и след това.

С Том се бяха любили в градинската барака в имението й след едни пролетни танци. Бяха глупави и влюбени, излизаха вече близо цяла година. И двамата бяха девствени. Любенето беше болезнено, необмислено и пълно със заблуди.

От първия път не се забременява.

Когато пропусна цикъла си, а след това тестът потвърди бременността, точно тази заблуда беше направена на пух и прах. Реалността и отговорността се стовариха отгоре им с цялата си тежест. Не говореха за тази ужасяваща обща тайна, която не искаше да си отиде. През следващия месец Лорна буквално беше изкупила всички тестове за бременност от аптеките на близкото градче. Всяка нощ се молеше коленичила.

Какво можеха да направят?

Не беше готова да има дете, да бъде майка. Том се ужасяваше от мисълта как ще реагират родителите им. Тя също беше възпитана като католичка - бе взела първото си причастие в катедралата „Сейнт Луис“. Като че ли нямаше избор, особено ако родителите й научеха истината.

Том предложи решение. В съседния район имаше една акушерка, която правеше аборти. При това не ставаше дума за бабешки методи. Акушерката имаше опит от клиниката за семейно планиране и беше използвала уменията си, наред с купени на черно инструменти и лекарства, за да отвори своя незаконна клиника в една стара къща. Бизнесът й процъфтяваше. Клиентите й не бяха само тийнейджърки, но и палави съпруги, жертви на изнасилване и всеки, който искаше нещата да си останат в тайна. А подобни хора в Южна Луизиана имаше в изобилие. Районът си имаше неписано правило - ако не говориш за нещо, значи то никога не се е случвало.

В края на краищата това беше истинската сила на Делтата. Тайните можеха да бъдат удавени завинаги в тъмните й разклонения и блата.

Но бе заблуждение да се мисли, че подобни тайни наистина умират. Някой все пак трябва да живее с тях. И често онова, което се смята за завинаги изчезнало, отново изплува на повърхността.

Джак прочете болката в стойката и, мъката, която така ясно се изписа на лицето и. Не биваше да си отваря устата. Нямаше право да я разпитва, да забива този кол в сърцето и. Конкретно в тази история той имаше и свой собствен товар на плещите си. Може би именно затова беше тук, за да намери някакъв начин да прости на самия себе си.

- Том така и не ми спомена, че си бременна - тихо заговори Джак. - Не каза дори и на мен. Живеехме в една стая, така че знаех, че нещо не е наред. Беше станал много унил и тих, ходеше из къщи като ударен с мокър парцал. Едва когато се обади онази нощ, пиян, плачеше... може би търсеше опрощение от по-големия си брат.

Лорна се обърна към него. Никога не беше чувала за това.

- Какво ти каза?

Джак почеса четината на брадичката си. Стърженето му се стори толкова силно, че отпусна ръка.

- През това време си била при акушерката. Докато те чакал, той се замъкнал в някакъв долен бар наблизо и се напил.

Тя се взираше в него и го чакаше да продължи. Джак знаеше, че е запозната с тази част от историята.

- Едва го разбирах какви ги говори. Направил ти дете. Това поне беше ясно.

- Вината не е само негова - уточни тя.

Джак кимна и продължи:

- Разкъсваше се от чувство за вина. Беше сигурен, че е съсипал живота ти. Че го мразиш. А най-вече имаше чувството, че те е насилил да идеш при акушерката. Че е било неправилно. Но вече било прекалено късно.

Тя го погледна.

- Знаех, че е уплашен... също като мен. Но не знаех, че се е измъчвал. Успявал е да го скрие.

- Типично за кейджън. Joie de vivre. Мъката трябва да се потиска и това важи с особена сила за мъжете. Може би затова се беше напил. Не е можел да го понесе без поне малко алкохол.

Лорна се намръщи.

- Когато излязох и го видях да се клатушка и да заваля думите, страшно се ядосах. Болеше ме, не бях на себе си от упойките, а той беше пиян. Развиках му се, наругах го хубаво. Смятахме след аборта да идем в хотел. Бях казала на нашите, че ще преспя при приятелка. Всичко беше планирано. Но след като го намерих в такова състояние, реших, че е по-добре да прекараме нощта в каросерията на пикапа му, докато не изтрезнее...

Гласът й секна. Джак знаеше защо.

- Но Том не е пил самичък.

- Да. Не беше пил самичък..

Горе-долу по това време Джак бе летял през окръга с мотора си. След пиянското обаждане беше разбрал, че брат му има нужда от него и че определено не е в състояние да шофира.

Гласът на Лорна стана студен, сякаш се мъчеше да се отдалечи колкото се може повече от спомена.

- Когато онези дойдоха, Том вече беше заспал в каросерията. Измъкнаха ме навън още преди да разбера какво става. Съпротивлявах се, но ме държаха здраво. Свалиха ми джинсите до коленете, разкъсаха блузата ми...

- Не е нужно да говориш за това, Лорна.

Тя сякаш беше оглушала.

- Не можех да ги спра. Още помня вонящия дъх на онова копеле, миризмата на алкохол. Смеха му. Ръцете му по мен. Трябваше да съм по-внимателна.

Гласът й пак секна и тя се разтрепери.

- Те бяха мръсници - рече Джак. Говореше против чувството за вина, което чуваше в гласа й. - Хищници. Вероятно редовно са се навъртали около клиниката. Жените под упойка са били лесна плячка за тях. А и кой би съобщил за нападението? Онези жени са отивали да правят тайни аборти на незаконно място. Мълчанието им на практика е било гарантирано. Кучите синове вероятно са напили Том с някакво менте, за да го елиминират. И ти си останала сама и уязвима.

- Но аз не бях сама. - Обърна се към него. Очите й блестяха в тъмното.

Джак бе пристигнал точно навреме, мотоциклетът му беше поднесъл на паркинга. Видя ги край гората върху Лорна. Изпълни го дива ярост. Нахвърли се върху тях, но успя да подчини гнева си на хладната пресметливост. При трима срещу един трябваше да им даде пример, така да нападне единия, че останалите двама да се уплашат. Вдигна мръсника от Лорна и изви ръката му, докато не изхрущя кост и онзи не изпищя. След това започна да го удря, беше се превърнал почти в животно в яростта си, счупи му носа на кучия син, скулата, изби му предните зъби.

Въпреки това му остана здрав разум да извика на Лорна да бяга, да изтича при пикапа и да се маха. Не знаеше колко други има наоколо, дали боят няма да привлече някакви другарчета на тези тримата.

До вратата на автомобила обаче Лорна се поколеба и Джак реши, че се е парализирала от страх.

- Бягай, тъпа кучко!

Все още съжаляваше за думите си - и заради жестокостта им, и заради онова, което щеше да ги последва.

Лорна скочи в кабината, двигателят изрева и тя подкара. Докато превръщаше лицето на копелето в кървава пихтия, Джак я видя как излиза на заден от паркинга на тесния криволичещ път. По онова време не знаеше, че брат му е в несвяст в откритата каросерия. Научи истината чак по-късно, след катастрофата. Лорна бе изгубила управление в тъмното, не беше преценила един завой и бе забила колата в някакво дърво.

Въздушната възглавница я спаси.

Том беше намерен на петнадесет метра от пикапа, с лице във водата.

Лорна гледаше измъченото изражение в очите на Джак. Не помнеше почти нищо след катастрофата.

Следващите дни й бяха като размазани.

Резултатът от онази нощ беше типичен за правната система на Луизиана. Сключиха се сделки при закрити врати. Тя бе намерена за виновна в шофиране в нетрезво състояние, макар то да не бе свързано с алкохол, както предполагаха всички след взетите проби от тялото на Том. При него алкохолът в кръвта надвишаваше допустимата норма четири пъти. Нейното състояние бе приписано на въздействието на упойките - подробност, която бе премълчана пред журналистите, за да се спести допълнителното унижение за родителите й.

Джак също бе дал показания при закрити врати защо е била зад волана. В същото време срещу него беше повдигнато обвинение за нападение.

Лорна се срамуваше, че така и не е научила какво се е случило с него след всичко това. Джак просто беше изчезнал.

- Ти къде отиде? - попита тя сега. - След съда?

Той въздъхна и поклати глава.

- Онзи, който те беше нападнал и когото пребих, се оказа от семейство с много дебели връзки.

Лорна беше потресена. Опита се да погледне на миналото с други очи, за да проумее думите му. В гърдите й пламна гняв.

- Чакай малко. Мислех си, че никой не знае кой е бил.

При опита за изнасилване не беше успяла да разгледа добре нападателя си. А в затънтените кътчета на Делтата хората предпочитаха да си затварят устата.

- Отърваха се от мен - обясни Джак. - Сега ми е ясно, че са се страхували да ме преследват открито. Така щеше да се разбере за опита за изнасилване - престъпление, на което по тукашните места често се гледа с пренебрежение, защото момчетата са си момчета, но никой не искаше да изпробва тази теория. А освен това ти не беше изнасилена, така че защо да се раздухва историята?

Джак явно усети студенината, която лъхна от нея, защото побърза да каже:

- Това бяха техните думи, не моите. Както и да е, така и не се стигна до съд. Въпреки това не можеха да ме пуснат просто така. Неговото семейство имаше връзки. Моето не. Пък и отдавна си имаме проблеми със закона. Сигурно си спомняш, че Ранди вече беше зад решетките за нападение над полицай. Намекнаха, че животът му може да се окаже в опасност, ако не играя по свирката им и не си държа езика зад зъбите. Затова ми беше предложен избор - да ида в затвора или да вляза в морската пехота.

- Значи затова замина?

- Нямаше как. - Джак нарочно избягваше погледа й. - Пък и ако трябва да съм честен, радвах се, че се махам. Аз те накарах да избягаш с колата, аз ти заповядах да се махнеш. Как можех да погледна семейството си в очите? А когато след края на службата се върнах, открих, че ми е по-лесно да си мълча. Да оставя мъртвия да почива в мир.

Лорна много добре го разбираше. Дори в нейния дом въпросът така и не бе обсъждан открито от семейството и. „Ако не говориш за нещо, значи, то никога не се е случвало“. Отново се възцари дълго мълчание, но вече не така тежко и пълно с призраци. Накрая тишината бе нарушена от приближаващи стъпки.

Беше помощникът на Джак, Скот Нестър. Беше от Арканзас и в гласа му все още се долавяше планински акцент, но поведението му бе съвсем професионално.

- Сър, все още не можем да се свържем с никого от фермата по радиото. Как ще продължим? Мога да се обадя на хеликоптера да се отбие натам.

Джак стана. Топлотата и близостта се изпариха в мига, в който отново влезе в ролята си на командир.

- Фермата беше предупредена да се евакуира. Може би затова не отговарят. Успяхте ли да потвърдите, че са се махнали?

- Кеслър все още звъни.

По изражението на Джак личеше, че все още преценява дали да извика вертолета. Лорна - не беше убедена, че идеята е добра - вдигна ръка.

- Силният шум от хеликоптера, прожекторите... ако котката е някъде наблизо, суматохата ще я прогони. Можем да изпуснем добрата възможност.

Джак обмисли съвета й и си погледна часовника.

- Ще стигнем фермата след пет-шест минути. Хеликоптерът не може да стигне по-бързо. Въпреки това се обади на пилота, Скоти. Кажи му да е в готовност. Не бива да...

Прекъсна го тропот на кубинки. Появи се друг агент. Изглеждаше почти тийнейджър.

Джак се обърна към него.

- Какво има, Кеслър?

- Сър, току-що засякох обаждане от фермата.

- Евакуирали ли са се?

- Не, сър. Не зная, сър.

Джак го изгледа сурово, за да го накара да се успокои.

Кеслър с мъка пое дъх.

- Направих няколко повиквания и получих един отговор. От местното сдружение на бойскаутите. Казват, че една тяхна група заминала за фермата днес сутринта и щяла да остане на лагер една седмица.

Сърцето на Лорна се сви.

- Оттогава никой не е чувал нищо за тях - добави младежът.

15.

Стела тичаше към лагера. Децата продължаваха да крещят, но сега към пронизителните им писъци се добавяха по-резките викове на командирите и придружаващите родители.

Босите й крака се хлъзгаха по дъските. Зад нея се чуваше тежкият тропот и ругаенето на Гарланд Чейс, който бе вдигнал радиостанциятата до устата си.

- Всички да отидат при лагера! - изкрещя в микрофона.

Стела стигна първа разчистения участък от гората. По кабелите висяха фенери. Тук-там се виждаха лагерни огньове. Откритото пространство бе изпълнено с палатки с всякакви цветове и размери, от стари военни до просторни шатри, купени от местния спортен магазин. Имаше също каяци, риболовни принадлежности и празни спални чували, разхвърляни наоколо като свалени змийски кожи.

Стела изтича до един от командирите - як тип, чието шкембе опъваше жълто-кафявата му униформа. Лицето му бе алено и плувнало в пот.

- Какво има?

Писъците идваха от другия край на лагера, но като че ли започваха да утихват.

- Хлапета! - намръщено каза командирът. - Излезли да съберат дърва и според тях видели блатно чудовище. Върнаха се тичешком и крещяха, сякаш ги колят. След всичките лагерни истории за призраци си е като да лиснеш бензин в огъня. Всички се разпищяха, наполовина от ужас, наполовина на майтап.

Гар изруга задъхано. В едната си ръка стискаше пушката, а другата бе опрял на коляното си, пуфте- ше и се мъчеше да си поеме дъх след спринта.

- Проклети хлапета...

- Съжалявам - каза командирът на лагера. - Ще се оправим с тях. Ще ги сложим да си лягат. Повече няма да ви безпокоят.

Приближи червенокос луничав младеж, някъде осемнадесетгодишен. Вероятно беше старши скаут и помощник-командир. Мъкнеше за лакътя едно единадесетинагодишно момче.

- Ето едно от децата, които вдигнаха цялата тази лудница.

Момчето беше по плувни гащета и тениска с надпис „Грифиндор“. Очите му бяха огромни, изцъклени. Трепереше от страх, но не защото беше загазило пред командирите. Погледът му не се откъсваше от гората.

Мъжът с шкембето го хвана за брадичката и обърна лицето му към себе си.

- Тай, виж само каква гюрултия вдигна с глупавата си история. Искаш ли да те пратя у дома още сега? Как ще го приемат вашите?

Момчето още се мъчеше да се отърси от ужаса, който се беше вкопчил в него. Беше на крачка от паниката. Каквото и да се бе случило, хлапето бе сигурно, че е видяло чудовище.

Стела приклекна, за да го погледне в очите, и сложи ръце на раменете му.

- Тай, кажи ми какво видя.

Детето отново погледна към гората, после нея.

- Не успях да го разгледам добре. - Гласът му беше по-скоро уплашен шепот. - Беше цялото бяло. Видях го как прескочи водата и се скри сред дърветата. Веднага си плюхме на петите.

- Сигурно е било елен - рече Гар пренебрежително и се ухили. - Копеленцето просто се страхува от тъмното.

Треперенето на момчето се засили от заплашителния му тон. Стела се намръщи и заповяда с поглед на Гар да млъкне. Момчето беше видяло нещо. „Но какво?“ Спомни си как самата тя бе мярнала нещо в гората, някаква призрачна фигура, която сякаш улавяше и задържаше лунната светлина.

- Беше голямо - каза момчето. - Много по-голямо от елен.

- Колко голямо? - попита тя.

- Като... не знам... - Разпери широко ръце. - Поне колкото малка кола.

Гар изсумтя и метна пушката си на рамо.

Стела се изправи. Побиха я студени тръпки. Обърна се към командира.

- Искам да съберете всички деца и да ги заведете в къщата.

И посочи двуетажната дървена къща на родителите си. Построена от яки кипарисови трупи, тя бе издържала яростта на Катрина. Стела искаше всички да са на сигурно място, а не на открито.

- Какви ги говорите? - попита командирът. - Защо?

Тя пое дълбоко дъх. През деня лично беше приела обаждането за голямата котка. Подробностите бяха смътни, с изключение на една. Че животното било огромно. Направи всичко по силите си да скрие паниката си и каза:

- Има съобщение за голям ягуар, избягал от заседнал кораб. Станало е далеч оттук, но по-добре да не рискуваме.

Командирът я изгледа смаяно.

- Защо не са ми казали?!

Междувременно пристигна екипът на Гар, до един с пушки. Гар сякаш събра сили от броя им и вдигна ръка.

- Всички да се успокоят. Аз също чух съобщението. Голям или не, няма начин един ягуар да измине такова голямо разстояние само за един ден. Затова да не правим изпълнения само защото някакво хлапе си е изкарало акъла от собствената си сянка.

Командирът на скаутите изглеждаше несигурен. Все пак той отговаряше за лагера.

- Ще пратя момчетата ми да огледат - увери го Гар. - Ако има нещо в гората, ще го открият.

Мъжете му се ухилиха и започнаха да подготвят оръжията си.

- Добре - каза Стела. - Но въпреки това искам лагерниците да идат при къщата.

Гар понечи да възрази, но после сви рамене.

- Хубаво. Ще дойда с теб. За да съм сигурен, че няма да има други неприятности. - Изгледа свирепо момчето, после нареди на хората си да претърсят гората около лагера.

Стела се обърна към командира.

- Съберете всички. Колкото се може по-бързо и по-тихо.

Само за няколко минути деца и възрастни се събраха и тръгнаха по дървените пътеки през фермата. Хлапетата бъбреха развълнувано. Някои от възрастните изглеждаха разтревожени, но повечето бяха само раздразнени.

Стела водеше, а Гар вървеше последен. Колкото и да не можеше да го понася, тя беше доволна, че зад нея има човек с пушка. Непрекъснато следеше гората от двете страни. Не забелязваше нищо необичайно. Крякаха жаби, блещукаха светулки, комари бръмчаха и пикираха върху хората. И все пак току я полазваха тръпки, сякаш нещо се взираше в нея откъм тъмните дървета.

Изпита облекчение, когато изкачи стъпалата. Къщата беше голяма и щеше да побере всички, въпреки че щеше да им е малко тесничко. Родителите й ги чакаха на верандата.

- Какво става? - попита баща й. - Каква беше тази суматоха?

Стела му разказа накратко.

Майка й избърса ръце в престилката си и махна на децата.

- Хайде всички вътре. Ще ви направя горещ шоколад. В най-голямата тенджера.

Върволицата деца последва майка й в къщата като колона патета. На лицата на някои беше изписана тревога, други се хилеха на вълнуващото преживяване.

Баща й застана до нея.

- Постъпи правилно, Стел. Пег ще настани дребосъците. Но какви са шансовете онази котка наистина да е някъде наоколо?

Гар се качи на верандата.

- Няма значение. Момчетата ми претърсват гората. Ако наистина има котка, ще й пръснат задника.

- Дано да си прав.

- По дяволите, та това е само някакво си проклето животно.

Сякаш в отговор на думите му нещо белезникаво изскочи от тъмната гора оттатък езерцата и приклекна на една от пътеките. Ягуарът. Очите му отразяваха лунната светлина... и ги гледаха.

- Майко Божия... - ахна бащата на Стела.

Гар отстъпи крачка назад и смъкна пушката от рамото си.

- Недей! - предупреди го Стела.

Гар стреля. Гърмежът бе оглушителен, от дулото излезе дим. Беше глупава стрелба напосоки, реакция на паникьосан малоумник. Нямаше начин да улучи котката от толкова далече. Гар изхвърли гилзата и презареди. Но вече беше късно.

Дългата опашка на звяра махна веднъж, след това купчината мускули се завъртя мълниеносно и се скри в гората.

- Всички вътре - викна баща й. - Гар, кажи на хората си да се връщат. Нуждаем се от всяко оръжие, за да защитим децата.

От гората се чуха изстрели, последвани от смразяващ кръвта писък. Тримата спряха като заковани. Черната гора притихна. Дори жабите се бяха умълчали.

Гар бе долепил буза до приклада на пушката.

- Джо! - извика отвътре майката на Стела.

- Веднага вътре - нареди баща й.

В тишината се чу друг звук - остър вой. Идваше от другата страна на къщата, където в един от по-дълбоките канали се намираше семейният кей и цистерната с гориво.

- Плъзгач! - възкликна Стела.

Някой идваше.

И дано да беше въоръжен.

Чичо Джо си проправяше път през морето деца в дневната - бяха насядали на пода на групички и се взираха ококорено в него. Командирите задаваха въпроси, но той не ги чуваше. Вниманието му беше приковано към голямата каменна камина, която заемаше стената в дъното. От двете й страни имаше широки прозорци, гледащи към задната част на къщата и кея.

След него вървяха дъщеря му и синът на шерифа.

Гар спря до единия прозорец и заговори по радиостанцията. Викаше някой да му отговори.

„Дали някой от хората му е успял да оцелее?“

Джо и Стела отидоха до другия прозорец и застанаха рамо до рамо. Воят на плъзгача не се чуваше вътре. Джо се загледа навън. От лодката нямаше и следа, само светлините на кея се отразяваха в черната вода.

Ами ако не идваха насам?

Нямаше начин да се обади по радиото. След бурята имаха проблем с късите вълни - нещо нормално в случаите, когато температурата стигнеше такива екстремни граници. Влагата кондензираше в радиостанцията и я правеше неизползваема. Едва бяха успели да чуят предупреждението. След това радиото напълно изключи. Все се канеше да го оправи, но така и не намираше време.

Загледа се към водата. Този канал бе единственият път до и от фермата.

Беше тесен и криволичещ, но Джо се беше погрижил да го издълбае достатъчно дълбок, за да може да се използва от по-големите кораби, докарващи посетителите. От двете страни гората бе фризирана, за да изглежда особено живописна. Храстите бяха разчистени, за да се подчертае големината и величието на блатните кипариси. Стратегически посадените цъфтящи растения допълваха великолепието наред с красиво нагласените водни лилии покрай бреговете.

- Ето! - възкликна Стела и посочи.

Рязка светлина се появи далеч в канала, примигваше между дърветата.

- Два са! - каза Стела и посочи втората светлина. - И идват насам!

- Стой до прозореца. Ще сляза при кея.

- Татко, недей. Поне изчакай да приближат. И вземи Гар.

Джо се поколеба. Първият плъзгач се появи на завоя на канала и изви в гладка дъга, задвижван от гигантската перка на кърмата. Прожекторът му светеше право към къщата и ги заслепяваше. Джо вдигна ръка да заслони очите си.

Плъзгачът се понесе с пълна скорост към кея, следван от втори, който караше плътно в следата му. Лъчите на прожекторите подскачаха по вдигнатите вълни.

Единственото предупреждение бе рязкото ахване на дъщеря му.

Джо примигна срещу светлината и видя как нещо голямо изскочи от гората и полетя високо във въздуха. Хвърли се върху човека, който караше първия плъзгач, и го изхвърли от седалката. Човек и котка полетяха във водата от другата страна на канала, сред водните лилии. Още преди вдигнатата вълна да се оттегли от брега, котката изскочи от плитчините и се скри в гората. Тялото остана да се носи по корем във водата. Главата се люлееше малко по-нататък между лилиите.

- Татко!

Стела посочи празния плъзгач. Инерцията го насочваше като ракета право към кея.

- Резервоарът!

Плъзгачът улучи кея с пълна скорост. Носът му се издигна високо над ръба, дъното удари помпата за гориво и я откъсна от нитовете. Бензинът потече. Лодката се плъзна по кея. Чу се стържене на метал в метал. Един стълб падна и електрическият фенер се пръсна.

По кея заиграха искри.

„0, не...“

Джо затаи дъх.

Другият плъзгач усети опасността и се опита да завие, да забави скорост, да се отклони, да се измъкне...

Късно.

Блесна пламък, последван от мощна експлозия. Джо блъсна дъщеря си и падна заедно с нея на пода, а в същото време стъклата на прозореца се пръснаха. Жега и дим изпълниха помещението. Ушите му звъняха, но успя да чуе писъците на децата. Вдигна глава и видя как горяща дъска от кея разби един прозорец в кухнята. По покрива затропаха отломки.

Джо запълзя на четири крака към прозореца.

Сякаш целият свят бе пламнал. Дори каналът гореше от разлетия бензин. Виеше се задушлив дим. Видя втория плъзгач преобърнат край брега, където го беше изхвърлила ударната вълна.

Стела го задърпа за ръката.

- Къщата гори!

Джо погледна и видя струйки дим да се вият около покривните греди. Тук-там танцуваха пламъчета. Покривът се беше подпалил от дъжда горящи отломки.

- Трябва да изкараме децата навън! - Стела се обърна и закрещя сред какофонията на пищящите малчугани. - Гар! Помогни ни да изкараме всички навън!

Но Гар вече бягаше. Парче стъкло го беше порязало и лицето му беше цялото в кръв. Разбутваше децата от пътя си, дори стовари приклада на пушката си в лицето на един родител, който се опита да го спре.

- Гар!

Стела понечи да хукне да го спре, но той вече беше стигнал вратата и избяга навън.

Джо я хвана за лакътя.

- Изкарайте децата с майка ти. Аз отивам горе до шкафа с оръжие. Разпитай възрастните. Ако някой знае как се стреля, прати ми го.

За момент Стела замръзна, уплашена, почти изпаднала в шок.

- Отведи децата обратно в лагера. И подсилете огньовете.

Нещо сякаш се пречупи в нея и я освободи. Тя кимна.

- А ти какво ще правиш?

- Не се безпокой. Идвам веднага. Ако искаме да оцелеем, ще ни трябва всяко оръжие, което можем да намерим.

Отгоре се чу силно пращене. Част от покрива поддаде и в стаята се посипа горяща пепел.

Джо я блъсна към децата.

- Действай!

16.

Към небето се понесе огнена вихрушка.

Всички на катера замръзнаха. Докато експлозията отшумяваше, Джак сграбчи помощника си за ръката.

- Обади се на хеликоптера! Веднага!

Втурна се към рубката. Катерът наближаваше последния завой преди кея. Огнената буря пред тях утихна, остана само червеникавото сияние, което светеше през дърветата. Джак надуши миризмата на гориво в нощния ветрец. За миг си помисли за експлодиралия траулер.

„И това ли беше замаскирана бомба?“

Отхвърли идеята като малко вероятна. Само шепа хора знаеха, че екипът му е тръгнал към фермата за алигатори. Въпреки това нямаше намерение да рискува.

- Намали оборотите! - заповяда той, щом влезе в рубката. - Продължавай напред, но бавно.

Застана до мъжа на кормилото.

Ръмженето на двигателя падна с цяла октава и катерът бавно взе завоя на ръкава.

Джак изруга.

Всичко гореше.

- Сър? - попита кормчията.

- Спри.

В края на канала се издигаше голяма дървена къща с широк кей. Димящите останки от единия плъзгач лежаха сред горящите руини. Джак се опита да проумее ситуацията. Може би водачът бе изгубил контрол над лодката и се беше врязал в кея? Подобно нещо можеше да се очаква - хората му по принцип бяха самонадеяна тайфа и обичаха да рискуват из ръкавите.

Вторият плъзгач лежеше преобърнат на брега на канала, със забит в дърветата нос, най-вероятно изхвърлен там от експлозията. В светлината на пламъците Джак забеляза тела във водата.

Скот Нестър се втурна в рубката и викна:

- Хеликоптерът идва!

Джак, все едно не го е чул, посочи канала и нареди:

- Хвърлете спасителни жилетки. Спасителите да скачат. Във водата има хора.

Скот хукна навън. Джак го последва по петите. Помощникът му вече крещеше заповеди. Димът беше станал по-гъст и по-тежък, падаше върху катера като отсечено дърво.

Дървената къща продължаваше да гори. Част от покрива се срути, вдигна се облак пепел и искри. Огънят вече започваше да се разпространява в гората.

- Джак!

Беше Лорна. Лицето й бе пребледняло, очите й - огромни.

- Чух писъци - каза тя и посочи към огнения ад. - Детски.

Джак се намръщи и напрегна слух да долови нещо през рева и пращенето на пожара. Не чу нищо, но повярва на увереността в очите на Лорна. Спомни си съобщението за липсващите скаути. Ако там имаше деца, хората му трябваше да намерят начин да заобиколят пламъците.

Но как?

Не смееше да доближи катера повече. Огънят напълно запречваше пътя и с всеки порив на вятъра пламъците в гората се разгаряха още повече. Той огледа тъмното блато. Криволичещите ръкави бяха твърде тесни за зодиаците на катера.

Но може би щяха да са достатъчно широки за нещо по-малко.

Обърна се към Ранди и братята Тибодо до двете ка- нута. Ако бяха достатъчно бързи, можеха да заобиколят и да стигнат до фермата с тях.

- Ранди! - Джак тръгна към брат си, като пътьом събираше хора. Всяко кану можеше да побере петима или шестима души. - Спуснете канутата. Веднага!

Ранди не се нуждаеше от повече обяснения. Погледна Джак в очите и го разбра моментално. Метна цигарата си във водата и се обърна към двамата Тибодо.

- Чухте братока.

Тримата буквално метнаха лодките през борда. Вдигнаха се пръски и канутата отново изплаваха. Въжетата не позволяваха на течението да ги отнесе.

Хората му надянаха каски, метнаха карабини и пушки на рамо и се спуснаха в лодките. Нямаше приказки. Екипът на Джак реагираше на заповедите му моментално.

- Бреговата охрана е предупредена - каза Скот до рамото му. - Идват още лодки и хеликоптери.

Джак кимна и каза:

- Поемаш командването на катера. Ще координираш спасителните дейности.

- Разбрано.

Погледът на Джак за момент се спря върху Лорна. Тя стоеше със скръстени на гърдите ръце и излъчваше раздразнено търпение. Не искаше да остава тук, но и разбираше, че не е в свои води.

Джак се обърна и прекрачи релинга. Ти-Боб и Пейот се бяха качили в едното кану заедно с трима от екипа му. Джак, брат му и двама други мъже бяха във второто.

Планът беше канутата да тръгнат в противоположни посоки - така бе по-вероятно да открият път през огъня. Лодката на Тибодо вече се насочваше на изток и греблата разпенваха водата. Джак клекна на носи на кануто на Ранди. Брат му беше на кърмата. Ппсочиха се към западния бряг и малкия приток, който се вливаше в основния канал.

Джак си сложи очилата за нощно виждане и тъмното блато пред него изведнъж просветля. В очилата се използваше най-новата технология, известна като сензорно сливане, която съчетаваше усилването на разсеяната светлина и лъчите от инфрачервения спектър. Единственият им недостатък бе ограниченият кръгозор. Трябваше непрекъснато да върти глава, за да може да обхване по-голяма площ.

За момент Джак се разсея, но погледна към пламъците и изруга, понеже светлината им го заслепи. Извърна се и, за негово облекчение, в същия миг лодката навлезе в тъмнината под дърветата.

Зрението му бавно се върна и светът отново се фокусира във фосфорните отсенки на зеленото. Напред няколко светулки примигваха в тъмното като светкавици на фотоапарати. Отдясно обаче светът продължаваше ярко да свети, сякаш от юг изгряваше слънцето.

Джак продължи да гледа напред. Трябваше да намерят начин да заобиколят това изгряващо слънце, преди да е изгорило всичко и всички.

Лорна гледаше как кануто на Джак изчезва в мрака. На борда бяха останали само няколко души. Помощникът на Джак бе долепил до ухото си сателитен телефон. Кормчията отдръпваше катера от разрастващата се огнена буря.

Никак не й се искаше да остава тук, но поне не беше единствената. Бърт беше клекнал наблизо и я гледаше тъжно, сякаш споделяше съжалението й, че са ги изоставили. Но пък Джак се нуждаеше от всяко свободно кътче на малките лодки за хората си. Нямаше място за Бърт и за нея.

Тя го потупа по хълбока.

- Спокойно Бърт. Джак скоро ще се върне.

В отговор опашката му чукна два пъти по палубата, не особено щастливо обаче.

Плясък на вода я накара да се обърне към кърмата.

Един агент от Граничен патрул се беше навел през борда и помагаше на двама спасители да качат на палубата човек. По всяка вероятност единия от мъжете на плъзгачите. От движенията и мълчанието им Лорна веднага разбра, че човекът е мъртъв.

Бърт стана, но Лорна сложи длан пред носа му.

- На място.

Кучето се подчини, но остана изправено.

Лорна тръгна към кърмата.

- А Джери? - извика агентът на единия от спасителите.

Лорна предположи, че Джери е патрулният на другия плъзгач.

- И той е мъртъв - отвърна спасителят.

И като доказателство остави нещо зловещо на палубата. Глава. Лорна стреснато отстъпи крачка назад.

- Перката сигурно - предположи спасителят и прокара пръст през гърлото си. - Отиваме за тялото.

И се спусна във водата при партньора си.

Само един поглед беше достатъчен на Лорна да разбере, че главата на човека не е отрязана от въртяща се перка.

Преглътна погнусата си, приближи се и клекна, като се мъчеше да не гледа останалото без кръв лице и отворените очи. Блатната вода се събираше под главата, червеникава на белия фон на палубата. Лорна се съсредоточи върху врата. Разрезът не беше равен. Раната имаше разкъсани краища.

Не беше разрез от перка.

Протегна се и с върха на показалеца си внимателно повдигна разкъсаната кожа, за да го огледа.

- По-добре не я пипайте - каза патрулният.

Лорна не му обърна внимание. Наложи се да впрегне всичките си сили, за да запази безстрастния си професионализъм. Като ветеринар беше правила стотици некропсии и изследвания на патологии. Това не беше по-различно - или поне така си повтаряше.

Наведе се по-близко. Третият и четвъртият шиен прешлен бяха смазани от мощния удар. Под тях висяха повече от десет сантиметра белезникав гръбначен мозък, подобно на проводник с оголена изолация. Само огромна сила би могла да откъсне главата от тялото по подобен начин.

Преглътна с мъка. Докато работеше в Африка, бе попадала на труповете на току-що убити от лъвове антилопи и газели. Огледът им разкриваше подобни рани, получени от свирепото разкъсване и дърпане.

- Госпожо... - почна патрулният.

Лорна се изправи. Причерня й пред очите. Вече беше съвсем сигурна. Впери поглед към гората. Огънят не беше единствената опасност там.

Съвсем не беше единствената.

Обърна се и забърза към мъжа, който беше оставен да командва катера.

- Агент Нестър?

Помощникът все още говореше по сателитния телефон, но явно усети настоятелността и ужаса в гласа й и свали телефона от ухото си.

- Да? Какво има?

- Трябва да се свържете с Джак - бързо каза тя. - Предупредете го. Съобщете и на другата лодка.

- Какво да го предупредя?

- Котката... чудовището, което търсим. Вече е тук.

17.

Ти-Боб стоеше на носа на лодката - по-малкият му брат я управляваше с греблото на кърмата - и се вслушваше в делтата с притворени очи. Не му трябваха разни скъпи очила да ловува като на двамата агенти на Граничен патрул, които седяха в кануто му. Надушваше афтършейва им и колосаните им дрехи.

Нямаше никаква полза от тези двамата.

Ти-Боб беше роден в Делтата - в буквалния смисъл, в кану като това. Ловуваше по тези места, откакто беше проходил. Познаваше ги като собствения си брат.

Вслушваше се в гората наоколо. Нощем тя беше доста шумна. Чуваше жабите, бухалите, цвъртенето на птиците в гнездата им. Виждаше как тревата се движи от двете страни, докато брат му насочваше кануто през гъстата растителност. Още по-наблизо комарите свиреха в ушите му.

Гладният тътен на поглъщащия дървото огън все още се чуваше в далечината, но с навлизането в гората ставаше все по-приглушен. Въпреки това димът продължаваше да прогонва животните. Два блатни заека изскочиха от тръстиките и се втурнаха през потока. Миг по-късно ги последва елен.

Ти-Боб наблюдаваше всичко внимателно.

Животните не бяха съвсем изпаднали в паника, а това означаваше, че все още има начин да се заобиколят пламъците. От пътя и посоката на бягащите създания можеше да определи края на пожара.

Беше сигурен, че може да намери начин да заобиколи огъня. Топна пръст във водата, за да прецени течението, и започна да насочва брат си със знаци. Избягваше каналите, където водата изглеждаше прекалено застояла - знаеше, че те ще свършат в някое езерце. Вместо това се придържаше към течащата вода и насочи лодката в широка дъга около пламъците.

Докато насочваше кануто в нов ръкав, до носа му достигна странна миризма. Макар и слаба, тя бе като плесник по лицето му. Миризмата на блатото му беше позната като стройното тяло на жена му. Познаваше всеки дъх на Делтата, независимо от сезона и времето. Носът му се сбърчи. Това, което беше надушил, нямаше място тук.

Вдигна ръка и я сви в юмрук. Пейот завъртя греблото и кануто леко и безмълвно спря.

- Защо... - обади се един от мъжете.

Ти-Боб го изгледа свирепо да млъкне. С очилата си за нощно виждане патрулният приличаше повече на насекомо, отколкото на човек.

Тъпак!

Насочи вниманието си към тъмната гора. Нека другите се оглеждат с високотехнологичните си джаджи. Неговите сетива бяха по-остри.

Нещо бе минало оттук.

Но дали все още беше наблизо?

Притвори очи и се заслуша с цялото си същество във всеки плясък, цвъртене, пукот и шумолене. В съзнанието му се оформи картина на района. Съсредоточи се още по-дълбоко и различи в далечината нещо, оформено от шумове и тишина едновременно - скачащи във водата жаби, внезапно прекъсване на ударите на кълвач, паническо бягство на катерица.

Някъде там имаше нещо - и се движеше.

Бавно, потайно.

Насочваше се към пожара, вместо в обратната посока.

Идваше към тях.

Ти-Боб махна с ръка и брат му оттласна кануто от калното дъно и умело го насочи по посочения канал. Ти-Боб вече не избягваше пламъците. Насочи кануто право към сърцето на пожара. Това бе единственият им шанс - да изчезнат в жегата и дима на огъня и да се надяват, че ловецът няма да ги последва.

Но за да успеят, трябваше да се движат бързо и тихо.

Зад него радиото изпращя и се чу глас:

- Екип едно, докладвайте.

Агентът на Граничен патрул постави ръка върху радиостанцията, но Ти-Боб го спря с поклащане на глава. Четиримата в лодката седяха абсолютно неподвижни и се оглеждаха. Измина един безкраен миг.

Като се изключи боботенето на пожара, блатото се беше смълчало.

- Екипът на Мансур не отговаря - докладва Скот.

В същия миг проехтяха изстрели. Прозвучаха сякаш току зад дърветата, но Джак знаеше, че идват поне от километър и половина.

Получиха отговор.

Лорна бе права. Котката беше тук.

Джак вдигна радиостанцията.

- Колко остава до пристигането на хеликоптера?

- Пет минути.

- Да претърси на изток. В посоката, накъдето тръгнаха другите. - Спомни си тревогите на Лорна, че прожекторите, перката и грохотът на двигателя могат да подплашат ягуара. Молеше се наистина да е така.

- Пилотът да лети ниско над дърветата. И максимално шумно.

- Какво става? - обади се Ранди от кърмата.

Джак продължи да държи радиостанцията до устните си.

- Скоти, и вие там внимавайте. Кажи на всички да се качват на палубата.

- Вече се качиха. Наблюдаваме и двата бряга. Към катера ли се връщате?

Джак усети погледите на другите върху себе си.

- Не. Продължаваме. Ще се опитаме да заобиколим огъня и да помогнем на хората във фермата. Ще им е нужно оръжието ни с тази котка на свобода.

- Разбрано, сър. Край.

Джак свали радиото.

- Е, значи продължаваме? - попита Ранди.

Джак кимна и каза:

- Да. Вече почти сме заобиколили огъня.

Загледа се през очилата. Горещината и блясъкът на пожара ясно се виждаха през дърветата. Никак не му се искаше да обръща гръб на братята Тибодо и хората от екипа си, но щяха да им трябват над пет минути да се върнат в блатото и още повече, за да продължат след другото кану от отсрещната страна на канала.

Посочи един по-широк ръкав, който водеше на юг. Ако минаваше сравнително право, можеха да го използват да минат покрай пожара и да стигнат до фермата за алигатори.

Ранди въздъхна и зави. Другите двама гребяха. Кануто се плъзна в канала. Джак следеше разрастването на горския пожар.

За съжаление каналът ставаше все по-тесен, клоните на дърветата се снишаваха все повече и накрая все едно се плъзгаха през тунел. Усещането се засилваше още повече от ограничения зрителен ъгъл на очилата за нощно виждане. Джак се присви, но въпреки това клоните продължаваха да закачат каската му, а по лицето му се лепеше мъх.

Ранди изруга.

Но поне огънят оставаше на изток от тях.

Каналът правеше внезапни завои и излизаше в езерца със застояла вода. Светулките кръжаха в нощта на светещи сребристозелени облаци пред очите на Джак.

Полузаслепен от гъмжилото им, той не забеляза клона, който го перна по лицето и одраска бузата му.

Джак машинално го бутна настрани - и едва тогава осъзна грешката си.

Клонът бе мек, покрит с плат.

Тялото падна от дървото и се стовари в кануто. Мъжете се развикаха стреснато. Джак рязко свали очилата и им викна да млъкнат.

Трупът бе провесен през борда на кануто, наполовина във водата, с лицето надолу. Липсваха му крак и ръка.

Ранди посочи напред с греблото.

Джак се обърна. Пламъците на пожара осветяваха ужасна картина. Още две тела висяха от дърветата като някакви зловещи коледни украшения и от тях капеха капки кръв.

На двайсетина метра по-нататък през канала минаваше ограда. На нея висеше табела. Макар да бе тъмно, Джак успя да различи червените букви.

МИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО

Оградата на фермата.

Бяха стигнали. В потвърждение Джак чу викове. Ревът на огъня заглушаваше думите, но той успя да различи и по-тънки гласове.

Деца.

- Напред! - нареди Джак.

Хората му изхвърлиха тялото през борда, греблата отново се потопиха и кануто се плъзна под окачените тела. Възтопла капка падна върху ръката на Джак. Той впери поглед в аленото петно, после отново се обърна към труповете. Разполагането им толкова близо до фермата изглеждаше нарочно, сякаш бяха оставени като предупреждение. Котката маркираше територията си.

Колко умен бе всъщност този звяр?

18.

Стела трябваше да крещи, за да надвика уплашените писъци и плача на децата.

- Накладете огньове в кръг около нас! Големи огньове!

- Защо стоим тук? - попита една майка. - Пожарът се разраства. Ще се окажем в капан.

Стела забеляза, че и други се взират в тях. Но пък те не бяха видели голямата котка и колко бързо се движи. Ако се опитаха да избягат по сушата, звярът щеше да ги избие един по един.

- Лагерът е на открито - извика тя. - Вятърът духа в противоположната посока. А дори пожарът да ни обкръжи, имаме достъп до вода. За всеки случай обаче трябва да започнем да мокрим шалове и кърпи, за да си покрием лицата, ако вятърът се промени и насочи дима насам.

- Права е - потвърди баща й. - Тук ще сме в най-голяма безопасност.

Беше целият в пепел и плувнал в пот. Помагаше на мъжете и по-големите момчета да запалят защитния пръстен огньове. Майка й беше с някои от другите жени при по-малките деца.

- Някой идва! - извика един мъж и посочи към фермата.

Стела и баща й се обърнаха. На една от пътеките от другата страна на езерцата стояха трима души. Димът се виеше около тях. Огънят бушуваше съвсем наблизо.

„Откъде са дошли?“

Четвърти мъж прескочи оградата и се присъедини към останалите.

- Това хора на Гар ли са? - попита баща й.

- Не мисля.

Стела присви очи. Порив на вятъра прогони за момент дима. Трима от мъжете бяха с униформи и каски. Всички носеха оръжия.

- Май са военни.

Определено не бяха от другарчетата на Гар.

Всъщност от Гарланд Чейс нямаше ни вест, ни кост още от началото на пожара. След като се измъкна от горящата къща, той бе офейкал към бараката на радиостанцията до оградата на фермата. Тя се намираше на най-високата точка и от покрива й стърчаха куп антени. Най-вероятно страхливецът беше решил да се барикадира там.

Четиримата непознати вече тичаха към лагера. Колкото повече приближаваха, толкова по-сигурна ставаше Стела в предположението си. Мъжете носеха униформи и бяха въоръжени с карабини. Докато тичаха, покриваха пътеката от двете страни, сякаш очакваха нападение.

Дали знаеха за гигантската котка?

След по-малко от минута четиримата стигнаха в лагера. Водачът им се извисяваше цяла глава над останалите. Огледа преценяващо лагера и се представи:

- Агент Джак Менард от МГО.

Значи беше от Граничен патрул. Докато баща й забързано обясняваше какво е станало, Стела огледа емблемата на униформата на Менард. На нея беше изобразен изправен на задните си крака Пегас с мълнии, а около него в кръг бяха изписани думите Специална група за реагиране. Това бяха елитните части на Граничния патрул.

- Имаме катер от другата страна на пожара - каза мъжът. - Но дори да можеше да стигне дотук, няма да има място за толкова много хора. Спасителните екипи на Бреговата охрана пътуват насам с хеликоптери и катери. Щом пристигнат, ще отведем всички на безопасно място. Но това ще отнеме време. Искаме всички да запазите спокойствие.

- Трябва да знаете, че тук има някакъв бял тигър - тихо каза баща й. - Адски грамадно чудовище.

Мъжът кимна.

- Знаем. Не получихте ли предупреждението за евакуация?

Баща й я погледна засрамено и сведе поглед.

- Няма значение. - Мъжът не си направи труда да го кастри. Изражението му сякаш казваше: „Защо ли не се учудвам?“ Дори потупа баща й по рамото. - Свършили сте добра работа с преградните огньове. Ако сме нащрек и готови за стрелба, всичко ще е наред.

Баща й се окопити. Стела погледна агента с нови очи: оцени по достойнство как не беше започнал да чете конско на баща и в такъв напрегнат момент. Караниците можеха да почакат. Засега агентът искаше всички да са съсредоточени.

Нищо чудно, че тъкмо този човек беше водач на групата.

Агент Менард даде някакви заповеди на хората си, след това откачи радиото от колана си и се свърза с някого.

- Стигнахме до фермата. Тук обаче има повече от шейсет души. И деца също. Има ли вести от другия екип?

Стела забеляза как пръстите му се стягат около радиостанцията, докато слушаше.

Гласът му стана дрезгав и гневен, кейджън акцентът му се засили.

- Тръгнали ли? Как така?!

Лорна вървеше през гората. Двама агенти от Граничен патрул - Гарсия и Чайлдрес - вървяха от двете й страни. Бърт подтичваше пред тях. Носът му душеше блатните треви. Опашката бе вирната високо.

Сглобената упойваща пушка стреляше със стрелички, съдържащи еторфин хидлохорид, известен като М99, много силен невролептаналгетик. Една-единствена капка можеше да убие човек. Пет милиграма бяха достатъчни да свалят носорог. Въпреки това на упойката й трябваше известно време, за да подейства и да обезвреди животното.

Затова Лорна бе доволна, че Гарсия и Чайлдрес са до нея с карабините си.

Бяха оставили зодиака вързан на източния бряг. Само преди минути бяха чули спорадичната стрелба от екипа от тази страна на канала. След това се възцари мълчание. Тримата не преставаха да наблюдават гората през очилата за нощно виждане, но от групата нямаше и следа.

Лорна обаче беше забелязала нещо интересно в блатото - топлинна сигнатура на петдесетина метра назад по ръкава. Формата не можеше да се различи. Не беше сигурна какво животно е, но изглеждаше твърде едро за енот. Наблюдаваше го цяла минута. Животното се бе спотаило сред корените на голям блатен кипарис и не помръдваше. Накрая силуетът се изправи и се протегна, сякаш нямаше кости, в ти- пичната за котките дъга. Завъртя се няколко пъти, след което отново легна.

Възможно ли бе това да е малкото на ягуара, братчето или сестричето на Багира в ЦИЗВО?

Това може би обясняваше защо голямата котка е станала така агресивна. Майката защитаваше не само територията си, но и малкото си. Нищо чудно, че беше атакувала първо лодката на Тибодо. Екипът бе извадил лошия късмет да тръгне от тази страна на канала, където бе скрито малкото.

Всичко се свеждаше до него.

Ако можеха да го заловят и да го отнесат на катера, щяха да разполагат с идеалната примамка за майката, начин да я отклонят от атакувания екип - разбира се, стига мъжете да бяха все още живи. А ако не, все пак щяха да разполагат със средство да контролират ягуара.

Точно това бяха доводите й в спора със Скот Нестър.

„Контролираш ли малкото, контролираш майката“.

Рискът от едно бързо претърсване си заслужаваше. Лорна бе настояла да участва, като заплаши помощника на Джак, че е готова да скочи през борда и да плува, ако се наложи. Докато подготвяха зодиака, Скот се опита да се свърже с Джак, за да получи съгласието му. Отговор обаче нямаше, така че Скот в крайна сметка отстъпи - той също беше загрижен за съдбата на колегите си.

Въпреки това инструкциите към Гарсия и Чайлдрес бяха твърди.

- Дотам и обратно. Ако побегне, не го гонете. - После посочи Лорна. - И не се церемонете с нея, ако ви създава неприятности.

И сега тримата се движеха бързо през гората към големия кипарис. Нямаше обаче начин да го правят, без да вдигат шум. Само след няколко крачки Лорна видя как малкото се скри зад дънера, разтревожено от приближаването им.

Дали още бе там, или беше избягало?

По принцип малките не се отдалечаваха от леговищата си дори когато се намираха в непосредствена опасност. Тя си припомни един документален филм, в който цяло котило лъвчета беше убито от кобра просто защото малките се страхуваха да напуснат бърлогата си. Ако имаха късмет, ягуарчето все още щеше да е там.

Докато вървеше, забеляза едва доловима следа от топлинна сигнатура. Малкото все още беше зад дървото, но като че ли бе готово да побегне. Не смееше да го упои. Стреличките бяха твърде силни за него.

Но не можеше да му позволи да избяга.

- Бърт...

Кучето спря и помръдна едното си ухо, но продължаваше да гледа напред. На него не му трябваха очила за нощно виждане, за да различи малкото. Лорна се надяваше, че е като другите кучета в района и най- вероятно е обучен да ловува еноти.

А имаше само един сигурен начин да хванеш енот.

- Качи го на дървото, Бърт - заповяда му тя.

Бърт се хвърли напред снишен, разсичаше тревата като копие. Направи широка дъга и заобиколи. Нямаше намерение да позволи на плячката си да избяга навътре в гората.

Както се надяваше Лорна, инстинктите на малкото заработиха. Не искаше да напуска мястото, където го беше оставила майка му, но същевременно усещаше заплахата от Бърт. И чисто по котешки скочи нагоре по дървото.

Бърт се озова под него и излая, за да оповести успеха си.

Всички се затичаха към хванатата в капан котка.

На Лорна не й се искаше да плаши малкото създание, но и много добре знаеше колко важно е да го заловят.

При това колкото се може по-бързо.

Лаят на кучето със сигурност вече беше насочил голямата котка към тях. Лорна първа стигна дървото.

- Тихо, Бърт.

Кучето подскачаше възбудено около дървото, но се подчини и спря да лае.

Ягуарчето се беше покатерило на един от долните клони. Бе още съвсем малко и не можеше да се катери твърде високо. Огромни, изцъклени от страх очи се взираха надолу към тях. То изсъска и козината му настръхна като четка.

Лорна беше преметнала през рамо дебело червено противопожарно одеяло. Остави карабината, разви го и го метна над малкото като мрежа. Тежестта и изненадата го накараха да изгуби равновесие. Оплетено в одеялото, малкото падна, но Лорна го улови. То започна да се гърчи и бори във вързопа, но, подобно на братчето си, беше недохранено. Съпротивата му не бе дълга.

Тя го притисна към себе си с надеждата да го успокои и да намали паниката му. От вързопа се чу жално мяукане. Сърцето й се сви от съчувствие.

„Горкото!“

- Госпожо, време е - каза Гарсия.

Той и партньорът му държаха карабините си в готовност. Всички се ослушваха за някакъв знак, че разгневената майка се носи към тях. Вместо това се разнесе различен шум - тежък грохот.

Всички се обърнаха на север. Лорна се намръщи от ярката светлина, която я заслепи през очилата. Това трябваше да е хеликоптерът, извикан от Джак от Бей Лано. Тя махна очилата, тъмнината я обгърна от всички страни и ослепителната светлина се превърна в точица в небето. Хеликоптерът все още бе на близо километър от тях, но шумът от перките му ставаше по-силен с всяка секунда.

- Да вървим - подкани я Гарсия.

Лорна се наведе да вземе карабината си от земята.

Когато се изправи, се озова срещу две големи очи, които я гледаха от гората и светеха в тъмното.

Замръзна.

Бърт глухо изръмжа.

В следващия миг очите изчезнаха.

Лорна отстъпи крачка назад.

- Какво има? - попита Чайлдрес.

- Бягайте!

19.

Лорна се покатери на катера. Беше останала без дъх. Сърцето й сякаш се беше качило в гърлото. Щом застана на палубата, погледна назад към брега.

Защо котката не се беше втурнала да ги преследва?

Хеликоптерът се рееше над тях и вятърът от перките му ги блъскаше, разпиляваше листа и огъваше клоните на дърветата.

Макар да бяха стигнали катера с безценния си товар, те знаеха, че изобщо не са в безопасност. Дърветата бяха на по-малко от десет метра от тях. Котката лесно можеше да прескочи това разстояние дори без да се засилва.

Гарсия и Чайлдрес също си даваха сметка за тази опасност и щом стъпиха на палубата, се завъртяха и насочиха оръжията си към брега.

Бърт скочи от зодиака и подуши вързопа в ръцете на Лорна.

Скот Нестър отиде при тях. Трябваше да вика, за да го чуят.

- Намерихте ли котето?

- Да - отвърна Лорна. - А майка му намери нас.

Скот се взря в тъмния бряг. Нищо не помръдваше.

- Гарсия? Ти видя ли нещо?

- Само проклети светулки. - Мъжът беше нащрек, но напрежението в раменете му намаля. - Може би доктор Полк е видяла просто някакво отражение във водата. Ние с Чайлдрес не забелязахме нищо.

- Тук е - настоя Лорна. Не беше никакво отражение на звезди във водата. Онези светещи, коварни и интелигентни очи още изгаряха ума й.

- Ако сте права, ще се навърта наоколо, щом малкото й е у нас - каза Скот. - Това би трябвало да я държи надалеч от другите.

Лорна долови неизречените опасения зад думите му.

„Ако някой от тях е все още жив“.

Вдигна малкото по-високо към гърдите си. То се беше укротило, топлината и тъмното му бяха подействали успокояващо. Лорна се загледа към тъмната гора.

Защо котката не беше продължила след тях? Имаше чувството, че не е пропъдена от шума и светлините на увисналия над дърветата хеликоптер. Нали не се беше уплашила да нападне човека в плъзгача.

Малкото се размърда, за да се настани по-удобно. Не беше толкова болнаво като спасеното от изхвърления на сушата траулер, но въпреки това не беше в добра форма. Дали майката знаеше това и се беше отказала от него? Затова ли не ги беше преследвала?

Лорна не можеше да приеме това. Досега майката беше направила много, за да защити потомството си. И нямаше да се откаже толкова лесно.

В такъв случай къде се беше дянала? Какво беше намислила?

Изминаха още пет минути. От майката все така нямаше и следа. Хеликоптерът направи обиколка, прожекторът му осветяваше гората.

Скот отиде в другия край на катера, за да говори с Бреговата охрана по сателитния телефон. Спасителните части щяха да пристигнат след десет минути.

Бърт се сви на кълбо на палубата и мушна нос под опашката си. Не изглеждаше възбуден - и това я тревожеше. Вятърът духаше от изток. Ако котката беше наблизо, Бърт би трябвало да го долови, да обикаля нервно палубата и да скимти.

- Отишла си е - промълви Лорна.

Зад нея Скот изведнъж заговори възбудено и тя се обърна. Той вече сваляше радиостанцията от ухото си. Забърза към нея.

- Джак се обади. Котката е била забелязана при фермата. Защо не е тук? Нали казахте, че ще остане близо до малкото си.

Лорна впери поглед към горящата къща. Хеликоптерът прелетя ниско, разпръсна горещия пушек над канала, но в същото време пилотът внимаваше да не раздуха пламъците към тях. Въпреки това във въздуха полетяха искри, заваляха по катера и засъска- ха във водата.

- Пращам хеликоптера към Джак - каза Скот. - Може би ще успее да прогони онова чудовище от децата.

Лорна се смрази. Децата! Бавно започна да проумява намерението на котката. Протегна ръка.

- Дайте ми радиото. Трябва веднага да говоря с Джак!

Джак оглеждаше огньовете, които ограждаха напълно лагера. Ранди вървеше плътно до него. И двамата носеха пушки. Джак бе наредил на всички да се оттеглят в центъра на лагера, колкото се може по- далеч от ръкава. Само онези с оръжие стояха на стража при огньовете.

Но бяха само седем души.

Недостатъчно, за да държат под око гората.

Пламъците се издигаха високо и очилата за нощно виждане бяха безполезни. Гората около тях беше тъмна непреодолима стена. Един от хората му беше зърнал за миг котката, но тя беше изчезнала, преди да успее да насочи пушката си към нея.

- Шибан призрак - бяха думите, с които я описа.

- Играе си с нас - обади се Ранди. - Като котка с мишлета.

Джак знаеше какво има предвид. Ягуарите бяха изкусни ловци. Котката нямаше да позволи да я забележат толкова лесно. По всяка вероятност ги изпитваше.

Нещо определено не беше наред.

Чак зъбите го заболяха от напрежение.

- Ето там! - извика един мъж от другата страна на лагера. Беше от командирите на скаутите. Пушката му изгърмя.

Другите мъже се втурнаха към него.

Някои стреляха напосоки.

Ранди понечи да ги последва, но Джак го сграбчи за ръката.

- Не!

Дали от годините ловуване в Делтата, или от двете смени игра на котка и мишка с бунтовниците в Ирак, но Джак усети, че това е номер.

Огледа гората от двете страни. Ранди го разбра и започна да прави същото с готова за стрелба пушка. Но територията беше твърде голяма, за да я покриват само двамата.

Джак забеляза опасността твърде късно.

Оттатък палатката отляво.

Едно момче носеше дърва - натрошен стол за подпалки - към купчината край палатките. Чу стрелбата и се обърна натам. В същия миг от гората зад него изникна котката, с един-единствен скок преодоля пламъците и се приземи в охранявания район.

Атаката беше толкова бърза, че момчето не успя дори да извика.

Котката го сграбчи за гърба на ризата, прескочи отново огъня и изчезна в гората.

Джак беше вдигнал пушката, но се поколеба за част от секундата, уплашен да не улучи детето. Реакцията му бе чисто инстинктивна. И погрешна. Момчето така или иначе беше мъртво.

Радиото на колана му се включи.

- Джак! Обади се!

Беше Лорна и явно бе уплашена. Джак грабна радиостанцията и изръмжа, неспособен да скрие отчаянието и гнева си:

- Какво има?

- Котката! Мисля, че е тръгнала към вас.

Джак издиша треперливо.

- Вече дойде. Току-що нападна едно момче и го уби.

- Убила го е? Не, Джак, не може...

От гората се разнесе писък. Джак свали радиостанцията. Със сигурност беше момчето. Писъците му продължиха да отекват в тъмното, ту по-високо, ту по-тихо, изпълнени с ужас.

Но поне беше все още живо!

Заля го облекчение, но с него дойде и тревогата.

Защо момчето все още беше живо?

Спомни си думите на Ранди за котката и мишките. Предполагаха мрачен отговор.

„Котките си играят с храната си, преди да я убият“.

А писъците продължаваха и продължаваха.

Лорна чу виковете по отворения канал. Това беше достатъчно. Обърна се и бутна радиостанцията в ръцете на Скот.

- Извикайте хеликоптера. Веднага.

Машината вече се беше насочила към фермата.

- Защо?

- Трябва да ида там! С малкото!

Скот се намръщи, но не възрази, а вдигна радиостанцията и завика в нея. След секунди хеликоптерът се върна при катера. Помощникът на Джак се обърна към нея.

- Хеликоптерът не може да кацне на палубата. Ще пуснат въже с клуп. Фермата е съвсем наблизо, от другата страна на огъня.

На Лорна й призля и очевидно й пролича, защото Скот обясни:

- Могат да ви издърпат до хеликоптера. Но ще е по-бързо, ако не го правят. Могат просто да ви пренесат на въжето.

Докато тя си представяше как виси на въжето, хеликоптерът се върна и перките му отново вдигнаха вятър. Лорна погледна нагоре. От лебедката при страничната врата се спусна дебело въже с жълти спасителни ремъци в края.

Лорна изведнъж съжали за прибързаното си решение. Не беше обмислила напълно постъпката си. Достатъчно зле й беше и като лети вътре в проклетото нещо.

Ремъкът се спусна, като се люлееше и подскачаше. Гарсия хвана въжето и го помъкна към нея. Преметна ремъците през главата и под мишниците й и ги затегна здраво.

- Добре ли сте?

Вместо отговор тя посочи с ръка.

- Подайте ми карабината.

Чайлдрес вдигна упойващата пушка от палубата. С известни усилия Лорна тромаво я преметна през рамо. Когато беше готова, Гарсия й подаде малкото и тя го притисна към гърдите си.

Скот въпросително вдигна палец.

Тя кимна. Не се доверяваше на гласа си.

Скот отстъпи крачка назад и завъртя ръка над главата си.

Двигателят над тях изрева и ремъкът изведнъж се впи в подмишниците й. Краката и се отлепиха от палубата. Лорна зарита в желанието си отново да усети земята. Но вече бе твърде късно. Хеликоптерът се издигаше, като в същото време лебедката навиваше въжето.

Лорна загледа как катерът се отдалечава под нея. Насили се да откъсне поглед от него. Искаше да затвори очи, но знаеше, че това само ще засили ужаса й. Дървената къща отпред продължаваше да гори. Покривът беше рухнал и бяха останали само близаните от огнени езици греди.

Хеликоптерът се издигна още, за да прелети над пожара. Лорна не вярваше, че ще успеят. Пилотът като че ли реши същото, защото лебедката я издигна още повече. В следващия миг се озоваха над огнения ад.

Перките разрязаха пушека и вдигнаха около нея изпепеляващо торнадо. Лорна спря да диша и най- сетне затвори очи. Жегата я изгаряше, сякаш летеше над кратера на действащ вулкан. Тя се вкопчи с все сили в ремъка и увитото в одеялото малко.

След няколко секунди огненият ужас остана назад. Температурата падна. Лорна предпазливо пое глътка въздух и се осмели да отвори очи. Под нея имаше малки черни езерца. Между тях минаваха дървени пътеки, платформи и мостове, виждаха се и няколко постройки с ламаринени покриви. От другата страна на езерцата тъмният ръкав се осветяваше от огнен пръстен. В центъра му се бяха събрали хора.

Къмпингът.

Хеликоптерът продължи в плавна дъга към лагера. Инерцията изнесе въжето настрани. Вятърът се втурна срещу нея. За миг я изпълни радостно ликуване - но само за миг.

Някакво движение привлече вниманието й надолу.

Един мъж изскочи от някаква барака с отрупан с антени покрив и се втурна по дървената пътека под хеликоптера. Размахваше голяма черна пушка в едната си ръка, а другата бе сложил до устата си и крещеше нещо. Ревът на двигателя заглушаваше думите му. Явно бе чул хеликоптера и си беше помислил, че са спасителите от Бреговата охрана.

Уплашен, че не го забелязват, мъжът затича още по-бързо - прекалено бързо. Препъна се и се просна тежко върху дъските. Лорна видя как пушката му се удря в дървото. Дори през рева на двигателя чу изстрелите. Серия куршуми изчатка стакато от димящото дуло.

Внезапно хеликоптерът се килна и се разлюля във въздуха.

Лорна се замята на въжето като хваната на въдица пъстърва.

Вкопчена в ремъците, погледна нагоре. От опашката на хеликоптера излизаше гъст черен дим. Явно някой случаен куршум беше засегнал нещо жизненоважно.

Хеликоптерът наведе нос и започна бързо да се спуска, следван вече от огнена опашка.

Лорна гледаше как светът се носи шеметно към нея.

Щяха да се разбият.

20.

Джак гледаше как хеликоптерът пада от небето.

На спасителния ремък висеше човек. От развятата руса коса беше ясно, че е Лорна. Хеликоптерът се мъчеше да забави спускането си, клатеше се във всички посоки, перките ревяха неравномерно. Пилотът намери отнякъде сили да насочи машината настрани от лагера, за да не падне върху събралите се деца, и зави на запад към ръкава.

Лорна висеше на десетина метра под поплавъците. Вертолетът се сниши още повече и тя се удари в пътеката и се понесе по гръб по дъските, повлечена от разбиващата се машина...

Хеликоптерът рухна в гората точно зад границата на фермата. Въртящите се перки насякоха върховете на дърветата, после се счупиха и полетяха в ръкава. Джак зачака експлозия, но в небето се вдигна само черен стълб пушек. Усилията за по-постепенно спускане и възглавницата от растителност бяха омекотили удара.

- Болтън! Рийси! - изрева Джак на хората си през писъците и виковете в лагера. - Проверете пилота!

Двамата затичаха, а Джак хукна към най-близкия мост, следван по петите от Ранди. Беше изгубил Лорна от поглед.

В другия край на фермата някакъв мъж се изправи, осветен от пламъците на пожара. Запрепъва се напред, също в посоката на Лорна. Носеше военна пушка. Приличаше на АА-12, бойно автоматично оръжие, използвано в градски условия, способно да пробие дебел лист ламарина от трийсет метра.

Джак го беше видял как пада и бе видял и последвалия случаен залп. Тоя идиот сигурно беше тичал с пръст върху спусъка. Проклетият селяндур разполагаше с повече огнева мощ, отколкото можеше да контролира. Джак често бе виждал подобни неща.

„Колкото по-голяма е пушката, толкова по-голямо е егото“.

Заряза скапаняка и се огледа за Лорна.

Жива ли беше?

Лорна лежеше зашеметена по гръб, ушите й пищяха. Сигурно за момент беше изгубила съзнание. Надигна се на лакът. Сякаш се намираше в кошмар и й трябваше малко време, за да си спомни къде се намира. Помнеше как се завъртя по гръб при падането и се мъчеше да се предпази доколкото може, докато въжето я влачеше. Въпреки това усещаше целия си гръб така, сякаш някой я беше налагал с тояга.

Нечия сянка падна отгоре й и един глас изръмжа:

- Исусе Христе! Добре ли си? - Гласът беше носов, писклив. - Не исках да стрелям. Стана случайно, кълна се. Ако не бяхте продължили да се отдалечавате... Не ме ли видяхте, по дяволите?

Думите му бяха груби, резки, по-скоро обвинение, отколкото загриженост, сякаш случилото се беше по нейна вина. Но в този глас имаше и нещо друго. Може би заради ситуацията - по гръб, замаяна; събудила се в някакъв кошмар.

Минало и настояще се смесиха.

Сянката се надвеси над нея. Лицето на мъжа не се виждаше в тъмното. Той посегна към Лорна.

- Не мърдай. - Прозвуча като заплаха. - Цялата си оплетена.

Въпреки това тя се дръпна.

Нещо в този глас...

Внезапният спомен беше като удар в корема. Гласът, дори формата на наведения над нея силует. Познаваше този мъж. Задъхана и ужасена, Лорна се помъчи да се дръпне, сякаш да избяга от миналото, което я преследваше повече от десетилетие. Това обаче само я оплете още повече във въжето и ремъците.

- Какво ти става? - Мъжът пристъпи напред и се обърна към приближаващия тропот на обувки. Пламъците осветиха лицето му.

Лорна впери поглед в него, потресена до дъното на душата си. Разпозна чертите му - гърбавия нос, тлъстите устни, свинските очи. Споменът я смаза. Изведнъж празнината в нея се изпълни с цвят и звук. Чу собственото си хлипане, виковете си, почувства отново унижението и ужаса. Явно ги беше потиснала и затворила дълбоко в себе си заедно с всичко останало. Някак беше успяла да се убеди, че не е успяла да разгледа добре нападателя си.

Явно не беше така.

Това бе мъжът, който се беше опитал да я изнасили преди повече от десет години, мъжът, чието нападение доведе до смъртта на Том.

- Лорна!

Тя трепна. Беше Джак, тичаше към нея, идваше да я спаси като преди, смесвайки минало и настояще още по-силно.

Въпреки това Лорна не откъсна поглед от кучия син пред себе си. Той сякаш се сви и отстъпи в сенките, докато Джак приближаваше с брат си.

Забърза към нея, без дори да удостои чудовището с поглед. Падна на колене.

- Лорна, не мърдай!

Макар думите да бяха същите като чутите преди миг, в гласа на Джак имаше единствено чистосърдечна загриженост.

- Добре съм - каза му тя, после го повтори и за себе си: - Добре съм.

Сграбчи ръката му. Той й помогна да стане и да се освободи от ремъците. Лорна погледна през рамо как нападателят й се отдалечава през фермата и каза:

- Това е той.

Джак погледна натам, накъдето се беше обърнала - и замръзна до нея, щом позна мъжа. Лицето му стана като буреносен облак.

- Трябваше да се сетя - изруга Ранди. - Гарланд Чейс, копелето на шериф Гъмбо от сестра му. Кой друг ще тръгне да си развява пукалото така?

Лорна се вкопчи в рамото на Джак. Най-сетне кошмарът бе получил и името си. Гарланд Чейс. Гласът й бе смес от увереност и изумление.

- Това е кучият син, който ме нападна. В нощта, когато умря Томи.

Ранди рязко се извърна към нея.

- Знам - прошепна Джак.

Ранди присви очи.

- За какво става въпрос?

Братът на Джак не знаеше нищо за онази нощ. Семейството му беше започнало да я мрази, да я обвинява - същото онова семейство, което тя някога се надяваше, че ще стане нейно. Лорна се разтре- пери.

Джак я привлече към себе си и я прегърна.

Тя не се дръпна. Усещаше силата на ръцете му и нещо смътно и неясно, топлина и близост, които отдавна липсваха в живота й. Едва в обятията му осъзна дълбочината на загубата си през онази кошмарна нощ - не само на нероденото си бебе и на младия си приятел, но и на цяло семейство, на бъдеще, пълно с любов и топлина.

Беше изгубила всичко това през онази нощ.

Но наред с осъзнаването нямаше скръб. Вместо това я изпълни ярост, гореща и изпепеляваща. Дотук с тайните. Бяха й дошли до гуша. Изтръгна се от обятията на Джак - и заедно с това от стария кошмар. Това не беше миналото. Тя вече не беше уплашена и замаяна от упойката тийнейджърка.

Огледа се и видя упойващата пушка. Отиде до нея, вдигна я и забърза напред. Гърбът й продължаваше да гори с всяка стъпка, но болката й помагаше да се съсредоточи.

Джак я настигна.

- Лорна, какво си намислила? Този мръсник не си заслужава.

Тя го изпепели с поглед.

- Разбира се, че не си заслужава. По-късно ще си разчистя сметките с това копеле. В момента имаме по-сериозни проблеми.

Затърси от двете страни на пътеката, връщаше се по пътя, по който бе влачена. Беше изгубила одеялото с малкото - вързопът бе изхвърчал от ръцете й при удара в земята. Но къде беше паднал?

Заобиколи поредното езерце - за размножаване, доколкото можеше да прецени - и забеляза нещо яркочервено долу, непосредствено до водата. Между парапета и езерцето имаше ивица трева. Огнеупорното одеяло и малкото в него се бяха изтърколили наполовина във водата.

Лорна остави пушката, мина под парапета и скочи долу.

Одеялото се размърда. Чу се жално мяучене. Движението образува вълнички по гладкото като огледало езерце. Черните дънери във водата се раздвижиха. Две бронирани с люспи очи се извъртяха като перископ на подводница.

Някой с кубинки скочи в калта и тревата зад нея.

Джак.

Лорна се втурна напред. Взе разстоянието до брега на четири крачки. Одеялото се мяташе, увитото в него малко се мъчеше да избяга от водата.

„Ако се освободи... ако побегне...“

Краят на одеялото се повдигна и Лорна зърна мъничка бяла муцунка, мустаци... Хвърли се напред и се плъзна по колене в калта. Сграбчи одеялото и малкото.

- Хванах те...

Дръпна се назад и притисна малкото до гърдите си. Обърна се и се изправи... и водата до брега експлодира. Един алигатор се втурна напред с широко отворени челюсти. Бялата като корема на риба паст и жълтите зъби проблеснаха в тъмното.

Лорна отскочи назад, но бе твърде бавна.

Челюстите изщракаха със сила, достатъчна да скърши кост. Зъбите уловиха висящия край на одеялото и го изтръгнаха от ръцете й. Звярът се дръпна назад и тръсна глава. Одеялото се размота, ягу- арчето падна в тревата, претърколи се, скочи на малките си лапички и се стрелна като мълния по-далеч от водата.

„Не...“

Лорна знаеше, че никога няма да успее да го улови пак. Ако стигнеше открития ръкав...

...но Джак се метна на пътя му като спасяващ дузпа вратар, хвана го и се претърколи, притиснал ягу- арчето до корема си.

Сенките под пътеката зад него се размърдаха.

- Джак!

Един алигатор се понесе от тъмното към него. Джак нямаше да успее да се изправи навреме!

- Никакви такива, люспо!

Ранди скочи отгоре право върху гърба на алигатора, нададе боен вик и с цялата си тежест го прикова към земята. Лорна отскочи настрани, когато двамата се изтъркаляха покрай нея. Преди да паднат във водата, Ранди успя да изрита с двата си крака алигатора в корема и бронираното създание цопна с плясък в езерцето.

Лорна изтича и помогна на Ранди да се изправи. Други кожени дънери се понесоха в тяхна посока. Крайно време беше да се махат оттук.

Тя грабна подгизналото одеяло от водата. И добре, че го направи.

Джак се беше изправил и се бореше с подивялото малко. Изпаднало в ужас, то го дереше с нокти. Джак обаче отказваше да го пусне. Лицето му бе изкривено от болка.

Лорна се втурна към него с широко разгънатото одеяло.

- Дай ми го!

Джак с радост тикна мятащата се маса нокти и остри като игли зъби в ръцете й и Лорна отново уви ягуарчето в одеялото. Забързаха към пътеката и се покатериха на дъските.

- Защо това малко чудовище е толкова важно? - попита Джак, когато се оказаха в безопасност. По ръцете му течеше кръв.

Лорна понечи да отговори... но думите заседнаха в гърлото й. Докато се обръщаше към Джак, погледът й случайно се плъзна по пътеката към гората.

Отговорът на въпроса на Джак беше приклекнал за скок в края на пътеката. Истинска планина от мускули, нокти и зъби, много по-голяма, отколкото беше очаквала. Буквално изпълваше цялата пътека. И гледаше право към нея.

Първичен страх стегна гърдите й.

„Откога е тук?“

Лунната светлина и отблясъците от огъня се отразяваха от снежнобялата козина на котката. От озъбената й паст висеше момче, отпуснато и безжизнено, уловено за скаутската жилетка. Според съобщението на Джак по радиото се казваше Тайлър.

Мъртво ли беше?

И тогава ръката на момчето се помръдна едва-едва.

„Живо е... слава Богу... но несъмнено е в шок...“

Джак рязко се обърна. Вдигна пушката си, но се поколеба. Тайлър бе жив, но ако не успееше да повали голямата котка на място, тя най-вероятно щеше да му прехапе гръбнака.

- Недей - предупреди го Лорна.

Пристъпи пред Джак, отметна одеялото, за да покаже ягуарчето, дори го вдигна по-високо.

„Хайде, знаеш какво искаш всъщност...“

Без да откъсва поглед от нея, ягуарът пусна момчето на пътеката, но постави лапа върху гърдите му, приковавайки го към дъските.

- Лорна...

Тя продължи да гледа напред. В очите на звяра се четеше неестествена интелигентност.

- Зная какво правя - прошепна тя.

Или поне се надяваше, че знае.

21.

Гар лежеше по корем и правеше всич ко възможно да остане невидим. Пушката му беше под него, но се боеше да помръдне, за да я измъкне.

Преди десет секунди тичаше обратно към закрилата на бараката с радиостанцията. Заедно с прия- телчетата си беше скътал там каса „Будвайзер“ и през деня се редуваха да се вмъкват вътре, та да си наквасят мустаците. Че какво толкова? Гар и за миг не беше повярвал на историята за чудовищната котка, скитаща се на свобода из Делтата. Господи, та колко подобни приказки беше чувал, много от които плод на собственото му въображение?

Беше решил, че го очакват лесно спечелени пари, така че нямаше нищо против да се помотае из фермата и да пийне няколко бири. Дори опразни два-три портфейла на лагеруващите, измъкнати от оставени без надзор раници.

И всичко това само за един ден.

А сега всичко се беше променило.

Докато бягаше през фермата, забеляза в гората бял проблясък. Носеше се право към него. Гар инстинктивно се обърна, прескочи портата и се озова на дъсчената пътека от другата страна - тя се издаваше над езерцето като трамплин. Гар се просна по корем върху дъските - и точно навреме.

Огромната котка прескочи оградата и приклекна на пътеката, само на двайсетина метра от него.

Гар затаи дъх, за да не извика от ужас. Шкембето му усещаше главата на всеки пирон в дъските. Мехурът му заплашваше да се пръсне - или да се изпразни самичък. Но той не помръдна.

И най-малкото движение означаваше сигурна смърт.

Някакви гласове привлякоха вниманието му към другия край на пътеката. Видя как жената от хеликоптера предпазливо пристъпва към котката. Държеше омотано на вързоп одеяло. Зад нея бяха братята Менард - Джак и Ранди. Въпреки ужаса на Гар в гърдите му се разгоря пламъчето на омразата. Джак навремето му бе счупил носа и му бе избил два предни зъба. Гар искаше да го види мъртъв, но вместо това баща му уреди копелето да бъде пратено в Ирак.

А сега Джак бе отново тук.

Точно в този момент Гар бе повече от радостен от този факт. Джак беше вдигнал карабината си и се целеше в котката.

„Убий я тая гадина“ - мислено го изкомандва Гар.

Но Джак не стреля.

И Гар можеше да се сети защо. Той също беше забелязал момчето. Котката се беше снишила над малкия сополанко.

„Хайде стреляй, мамка му!“

Русата подмина Гар, спря на няколко крачки от него, приклекна и постави вързопа на дъските. Беше с гръб към него и той не можеше да види какво прави.

Нещо с одеялото... и под него.

Защо чудовището не я нападаше?

Накрая жената се изправи и се оттегли назад към Джак и брат му.

- Хайде - промълви тихо, докато отново минаваше покрай Гар. - Ела да си прибереш бебето.

От другия край на пътеката се разнесе глухо ръмжене - усещаше се по-скоро с корема, отколкото с ушите. Котката направи крачка напред, после втора, като остави лежащото в безсъзнание момче. Прокрадваше се напред, почти прилепена до пътеката. Опашката й се мяташе като камшик от възбуда. Устните й бяха дръпнати назад в безмълвна заплаха, оголили огромни кучешки зъби.

Гар се притисна още по-силно в дъската. Червата му кипяха. Дрехите му подгизнаха от студена пот.

Защо това тъпо копеле не стреляше?

Лорна вдигна ръка, за да даде знак на Джак да не стреля. Ягуарите имаха най-дебелите черепи от всички големи котки. Куршумът, изстрелян в главата дори от късо разстояние, можеше просто да отскочи, а едно подобно раняване щеше да превърне нерешеното положение в кървава баня. Лорна трябваше да приеме, че котката иска да защити рожбата си и да направи размяната.

Малкото за момчето.

Залагаше всичките си надежди - и живота им - на факта, че котката не беше убила детето.

Ягуарът пристъпваше дебнешком. Очите му светеха златисто. На повечето котки зениците бяха цепнати, но не и на ягуара. Лорна ги гледаше как се разширяват и пулсират от притока адреналин.

Пристъпи от крак на крак, за да накара котката да не откъсва вниманието си от нея. Ягуарът стигна до одеялото. Беше само на няколко стъпки, толкова близо, че Лорна можеше да долови миризмата на мократа му козина. Събра се на маса мускули пред нея, същинска стена от свирепа решителност, великолепен и ужасяващ едновременно. Огромните блестящи очи отново я изучаваха с онази неестествена интелигентност. Котката приближи още, мускулите й се издуваха и играеха под козината с първобит- ната си сила.

Ако протегнеше ръка, Лорна можеше почти да я докосне.

Част от нея го искаше - да докаже, че съществува, да установи контакт дори за миг с нещо, което нямаше място в този свят. В блясъка на очите тя усети някаква безкрайна дълбина, сякаш в нея се взираше нещо повече от котка.

И тогава магията се наруши.

До момента малкото в краката й бе смълчано, но сега долови миризмата на майка си. Задраска одеялото, за да се освободи.

Майката погледна надолу.

Лошо.

Лорна искаше цялото внимание на котката да е насочено към нея. Тропна с крак. Ягуарът изсъска и се сниши още повече. Погледът му се стрелна обратно към Лорна.

„Точно така. Не спирай да ме гледаш“.

Котката протегна огромната си лапа. Жълтите нокти закачиха края на одеялото. После - също така бързо - котката дръпна лапата си. Малка черна стреличка се отдели от възглавничката на лапата и се запиля някъде в тъмното.

Преди малко, докато слагаше ягуарчето на пътеката, Лорна беше пъхнала между дъските две упойващи стрелички с игличките нагоре. Надяваше се, че голямата котка може да настъпи някоя. Без изстрела и жилещия удар убождането можеше да мине незабелязано.

Поне се молеше да стане така.

Котката изръмжа дълбоко и свирепо и преди Лорна да успее да отстъпи и крачка, се хвърли напред. Стресната от скоростта й, Лорна се препъна и тупна по задник. Котката обаче не й обърна внимание. Грабна одеялото и малкото си със зъби, завъртя се във вихър от козина и мускули и се хвърли към закрилата на гората.

Лорна знаеше, че след десетина минути упойката ще подейства и котката ще изпадне в ступор. След това спокойно можеха да я проследят и да я приберат.

Позволи си за момент да се отпусне и да издиша с облекчение. Бяха успели...

... трясъкът на изстрел я накара да подскочи. Лявото бедро на ягуара избухна в алено. Куршумът улучи ягуара насред скок. От удара той падна настрани и се плъзна до отпуснатото тяло на момчето.

Лорна рязко се обърна към Джак и брат му, но те изглеждаха стреснати колкото нея.

- На ти, твойта мамица! - разнесе се тържествуващ вик.

Някакъв мъж се надигна до пътеката, сякаш се рееше над съседното езерце. Кучият син Гарланд Чейс. Пушката му беше вдигната. Стреля отново и отново.

Котката се гърчеше от ударите на куршумите. Но това не беше някой рис. Беше ранена, но съвсем не и обезвредена. Лорна забеляза купчина бяла козина върху дървото до нея. Малкото. Изпуснато при падането и смазано от тежкото тяло на майка си, то лежеше отпуснато и безжизнено, с неестествено извъртяно вратле.

Изстрелите зачестиха - и ставаха все по-неточни, след като мъжът осъзна, че котката не е повалена. Част от дървения парапет до ягуара се пръсна. Котката, заслепена от ярост, объркана от гърмежите и болката, атакува най-близките си мишени. Скочи право към Лорна, Джак и Ранди.

Лявото ухо на Лорна писна от резкия трясък на пушката.

Докато инстинктивно приклякаше, Лорна видя как дясното око на котката се пръсна в кървава пихтия. Атаката на ягуара спря насред въздуха, сякаш пресрещната от невидима стена. Огромното тяло рухна на пътеката с разперени лапи.

Лорна понечи да се изправи, но Джак натисна рамото й с ръка и пристъпи покрай нея, вдигнал димящата си пушка. Предпазливо приближи котката, готов за стрелба. Ранди го прикриваше.

Но котката несъмнено бе мъртва.

И тя, и малкото й.

Вик привлече вниманието на Лорна към парапета. От някаква врата се излизаше на дъски, които се издаваха над езерцето. Именно оттам Гарланд Чейс бе стрелял по котката и бе изложил всички на опасност. Но сега беше изчезнал... не, не точно.

- Помощ!

Лорна се изправи и видя, че Гарланд виси от дъските. Беше се вкопчил за ръба с пръсти. Явно в паниката си беше изгубил равновесие и беше паднал.

Ранди изтича покрай нея да огледа момчето. Стрелбата беше извадила Тайлър от ступора му и той се надигна замаяно.

Лорна вдигна резето на вратата.

- Джак, ела ми помогни!

Той се обърна точно когато водата в черното езерце изригна.

Люспесто чудовище се хвърли нагоре с широко отворена паст. Жълтите зъби се вкопчиха в ритащия крак на Гарланд и той изпищя, когато гигантският алигатор го откъсна от дъските и тежко паднаха във водата.

Лорна се втурна по дъските. Водата отдолу кипеше, алигаторът се въртеше и разкъсваше жертвата си. Появи се бледа ръка, после изчезна.

Джак застана до нея. Прицели се, но не можеше да стреля на сигурно. Черната вода скриваше борбата под тях.

- Елвис! Не! - изкрещя глас от другата страна на езерцето.

Млада жена прескочи парапета на наблюдателната платформа и се хвърли във водата.

- Какво прави тая? - възкликна Джак и пристъпи напред, явно с намерението също да скочи. _

Лорна се вкопчи в ръката му.

- Чакай.

Жената несъмнено работеше тук. Беше нарекла алигатора по име. Лорна знаеше, че някои от влечугите се научават да разпознават грижещите се за тях и дори се отзовават, когато ги повикат.

Водата се поуспокои. Безумното мятане престана. След секунди жената се появи отново, влачеше отпуснатото тяло на Гар за яката. След нея оставаше мазна алена диря.

Кръв.

- Помощ! - извика с все сили младата жена.

Алигаторът се показа зад нея. Беше дълъг поне пет метра. От челюстите му стърчеше блед крайник - крак, откъснат в коляното. Доволен от плячката си, алигаторът се отдалечи.

Лорна забърза по стъпалата към брега на езерцето и към момичето, което се мъчеше да измъкне тялото на жертвата от водата.

- Ще ми трябва коланът ти! - извика тя на Джак.

Колкото и да не искаше, налагаше се да спаси живота на онзи мръсник.

22.

Дънкан Кент седеше в абаносовочерния скутер и смучеше черешов бонбон. В лодката имаше още четирима мъже, всички с бронирани жилетки. Друг скутер, двойник на неговия, се поклащаше на двайсет метра вдясно. Екипът, общо десет души, бе подбран лично от Дънкан. Те бяха елитът на „Айрънкрийк Индъстрис“.

Дънкан изучаваше фермата за алигатори през бинокъла за нощно виждане. След залез бяха плавали през блатата без никакви светлини. Единственото светещо нещо в лодката на Дънкан бе джи пи ес устройството в ръката му. С негова помощ бе проследил екземпляра от крайбрежието. Всяко животно от проект „Вавилон“ беше белязано с електронен маркер.

Планът бе за бърз удар и измъкване, смятаха да убият ягуара през нощта и да потулят всички следи. Късметът донякъде беше на негова страна - първата част от мисията вече беше изпълнена.

Сега Дънкан гледаше през бинокъла изстиващото тяло на огромната котка. Загубата беше голяма, но не и фатална за проект „Вавилон“.

Премисляше целта на мисията си, докато наблюдаваше малката група, оказваща помощ на някакъв мъж на земята. Раненият се гърчеше в агония, докато друг мъж седеше на гърдите му. Руса жена слагаше импровизиран турникет на откъснатия му крак.

Дънкан свали бинокъла. Екипът му бе пристигнал твърде късно. Дори с проследяващото устройство им бе нужно много време, за да стигнат до целта си.

„Няма значение“.

Котката беше мъртва и трябваше да си осигурят тялото й. Но не сега - от Брегова охрана щяха да пристигнат всеки момент. Налагаше се да изчака, да открие къде ще закарат трупа. Въпреки това жлъчта кипна в стомаха му. Беше предупредил директора на „Айрънкрийк“ за рисковете от транспортирането на екземплярите по време на тропическа буря, но все едно бе говорил на глух. Шефовете му имаха напрегнат график. Образците трябваше да бъдат доставени в централата на „Айрънкрийк“ в Бетесда, Мериланд, за да демонстрират жизнеността на проекта.

Това бе изключително важно за бъдещето на „Айрънкрийк“. Конкуренцията между частните контрактори на военните беше жестока. Водеше се война на два фронта - в Ирак и в Афганистан - и бизнесът с доставка на хора, продоволствия и нови технологии за бойното поле се бе превърнал в индустрия, въртяща милиарди. „Айрънкрийк“ се конкурираше с „Рейтеън“, „Еърскан“, „Дайнкорп“ и много други за държавни поръчки. Ключът за проспериране в тази обстановка бе да си извоюваш специфична ниша и да предлагаш услуга или продукт, с каквито другите не разполагат.

Докато организации като „Блекуотър“ се специализираха в охранителна дейност, „Айрънкрийк Ин- дъстрис“ съсредоточаваше усилията си върху изследователски проекти и разработки за военните. Всъщност основният им конкурент не беше частна компания, а самата АИОП - Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната.

Правителството вече бе дало ход на различни био-инженерни проекти и бе нагазило силно в територията на „Айрънкрийк“. От АИОП слагаха мозъчни импланти на плъхове и акули и се учеха да ги използват като биологични роботи. Вкарваха чипове в ларвите на насекоми, така че пеперудите и мухите да съзряват с електрониката вътре в тях. Списъкът продължаваше. Последните опити на АИОП бяха със самия геном и бяха свързани с търсене на начини за увеличаване на ефективността чрез директно манипулиране на гените.

За да оцелее, „Айрънкрийк“ се нуждаеше от опора в тази бързо развиваща се територия. Намериха я в Ирак, в център за производство на биологично оръжие, скрит в сърцето на зоопарка на Багдад - лаборатория, за която разузнаването научи от подложен на мъчения иракски учен, работил за военните. Бяха платили солидна сума, за да запазят тези сведения само за себе си.

Дънкан беше човекът, пратен да осигури разработките и жизнеспособните екземпляри. Бе платил за наградата със собствената си плът. Жизнеността на проект „Вавилон“ бе изписана с белези по тялото му. От лявата страна на лицето му имаше четири дълги - спускаха се от темето до брадичката му. След една седмица в кома бяха нужни девет операции, за да възстановят носа му и счупената челюст и да му присадят нови зъби. Заради пораженията по слюнните жлези и канали устата му непрекъснато беше суха - само смученето на бонбони или твърди сладкиши донякъде облекчаваше положението.