Олтарът на рая

Отново грешеше.

До него се появи нова сянка. Третата лисица, все още жива. Куцаше на трите си здрави крака. От раните и течеше кръв.

Дънкан осъзна, че опъването не е целяло да го разкъса, а да го задържи на едно място.

Третата лисица отвори уста, острите и зъби бяха дълги като пръсти.

„Не...“

Създанието се хвърли към оголения му корем. Зъбите разкъсаха дрехи, кожа и мускул. После муцуната се зарови още по-дълбоко. Дънкан усети зъбите вътре в себе си.

Щяха да го изядат жив.

Но и този път грешеше.

Лисицата отстъпи и измъкна окървавената си муцуна. Но не без награда. Отстъпваше стъпка по стъпка, като теглеше навито черво. Изкормваше го. Агонията и ужасът го заляха.

Дънкан най-сетне разбра истината.

Това бе ужас, по-силен и от най-лошия му кошмар.

Лисиците не бяха дошли да го ядат.

А да си играят.

60.

Лорна изскочи от вилата и хукна към плажа. Беше намерила онова, за което се бе върнала в лабораторията. Зверовете я следваха по петите, сякаш привлечени от устрема и.

Две лодки „Зодиак“ се поклащаха в плитчините. Децата се качваха в тях, а двамата другари на Джак мъкнеха отпуснатото му тяло.

„Жив ли е още?“

Затича още по-бързо. Знаеше, че времето изтича.

Тъкмо стигна плажа, когато някой я сграбчи за китката и я спря. Лорна успя да се задържи на крака само защото ръката я стискаше като менгеме.

Беше покритият с белези мъжки хоминид. Лорна се опита да се освободи, но хватката му беше желязна. Създанието я завъртя. Лорна отвори уста да изкрещи за помощ, но от близките храсти се появи друг хоминид. Женската. Гърдите и бяха огромни, коремът и все още беше издут. Само че сега носеше бебе - новородено, доколкото Лорна можеше да прецени. Беше го повила в листо от бананово дърво.

Детето на Ева.

Женската беше родила.

Протегна и бебето. Лорна поклати глава. Не разбираше. Ева пристъпи още по-близо и набута бебето в ръцете и.

- Не...

Отзад мъжкият я бутна грубо.

Ева я гледаше умолително.

Лорна най-сетне протегна ръце и взе детето. Ева се обърна и скри лице в гърдите на партньора си. Той махна на Лорна да върви към лодките.

Искаха от нея да отнесе детето.

Лорна отстъпи, хванала мъничкото телце с една ръка. Махна им.

- Елате с нас.

Останаха глухи за молбата и. Тръгнаха към гората. Останалите зверове ги последваха.

Лорна се запрепъва след тях.

- Там е опасно! Елате с мен!

Мъжкият се обърна и се озъби: ясно показваше, че с дискусиите е приключено. Ева хвърли поглед през рамо, преди да изчезне в сенките. По бузите и се стичаха сълзи, но Лорна долови в изражението и и покой.

Нямаше да променят решението си.

- Лорна! - Кайл я бе видял и и махаше. - Побързай!

Лорна притисна новороденото към гърдите си и се затича към лодките.

Кайл я изчака и и помогна да прегази плитчините. Намръщи се, като видя какво носи.

- Това бебе ли е?

Лорна не му обърна внимание. Стигна до лодката на Джак. Половината деца бяха там, Бенет също. Тя му даде бебето, докато се качи в лодката.

Бенет повдигна въпросително вежда.

- Детето на Ева - обясни тя.

Очите на Бенет се разшириха и той отново погледна бебето. Останалите деца се скупчиха около тях.

Лодката бързо се отдалечи от брега. Другата я последва. Водата в залива бе гладка като огледало.

Риболовният катер вече почти бе излязъл от залива.

Лорна се наведе над Джак. По-едрият от другарите му го беше положил на дъното на лодката.

- Все още диша - изръмжа мъжът. - Засега.

Лорна постави длан на рамото на Джак. Дори през дрехите усети трескавата топлина на тялото му. Джак продължаваше да трепери, обхванат от неудържимия пристъп. Треската го изгаряше.

Преди да успее да прецени по-добре състоянието му, ужасен грохот сякаш разтърси неподвижните води на залива.

- Дръжте се! - извика кормчията.

Лорна се обърна и видя как вилата се разлита на парчета, пръсната от експлозията. По-голямата част от сградата сякаш се изпари и се превърна в гъст облак дим. Черната колона се издигна високо в небето, в основата и лумнаха адски огньове. Горещият вятър ги настигна.

Но това не беше краят.

Разнесе се втори взрив, по-силен и от първия. Този път целият връх на хълма полетя във въздуха и изтика димната колона още по-нависоко, превръщайки я в огнена гъба. Във водата заваляха отломки. Някои от разлетелите се скали бяха колкото микробуси. Двете лодки обаче се бяха отдалечили на достатъчно разстояние. Единственото, което ги застигна, бе мощната вълна.

Тя пое лодката им и я понесе още по-бързо навън към открито море.

Лорна продължи да гледа горящия остров.

Накрая се обърна към кормчията. Страхуваше се за Джак. Нито за миг не бе свалила ръка от него.

- Трябва да го качим на катера.

Онова, което смяташе да опита, бе прекалено опасно да се прави тук.

Молеше се вече да не е прекалено късно.

Бенет впери поглед в нея.

- Какво смятате да правите с него? Нали ви казах, никой не оцелява от това.

- Дънкан е оцелял.

Бенет я изгледа смаяно.

На Лорна и се наложи да обяснява подробно.

- Казахте, че е бил нападнат в Ирак от една от по-ранните версии на изменените животни. Но е оцелял. Какво го прави различен от другите?

Бенет поклати глава.

- Казахте, че раните му били толкова тежки, че прекарал цяла седмица в кома. Това е разликата. Смъртоносният белтък превъзбужда мозъка. Затова единственият начин, по който мозъкът може да се защити при подобно заразяване, е да се изключи, докато инфекцията отшуми. Мисля, че именно затова Дънкан не се е разболял.

Бенет се намръщи.

- И какво смятате да правите с Джак?

Лорна пое дълбоко дъх и се загледа към катера. Изказано на глас, решението изглеждаше безумно, но трябваше да го приеме.

Погледна Джак и отговори на въпроса на Бенет:

- Смятам да го поставя в изкуствено предизвикана кома.

61.

- Какво ще правиш с брат ми?!

Гласът на Ранди трепереше от изненада и гняв.

Лорна вървеше след Мак, който носеше Джак на ръце. Другият от екипа получаваше първа помощ - имаше рана от куршум. Капитанът беше предложил на Лорна да използва каютата му.

Ранди вървеше по петите й. Той беше единственият роднина на Джак тук и тя му беше казала какво се кани да направи. От ужасената му физиономия обаче личеше, че май не е трябвало.

- Ще го упоя - повтори Лорна. - Ще го поставя в кома и ще го държа в това състояние, докато не пристигне медицинският хеликоптер.

Корабът вече беше подал сигнал за помощ, но щяха да изминат часове, преди някой да стигне до тях. Дотогава Джак щеше да умре. Лорна беше потвърдила прогнозата с Бенет. Пациентите умираха в рамките на час след началото на пристъпите.

Трябваше да се опита да го направи.

Ранди посегна към челото си, сякаш да нагласи несъществуващия си каскет. Очите му блестяха тревожно.

Кайл вървеше зад него.

- Сестра ми знае какво прави.

Ранди се обърна към него.

- Та тя е ветеринар!

- При това адски добър!

Стигнаха капитанската каюта и Мак внесе Джак вътре.

Лорна спря в коридора и се обърна към другите двама.

- Ранди, по-добре да останеш тук. Обещавам, че ще направя всичко по силите си да го спася.

Ранди впери поглед в нея, разкъсван между ярост и страх. Внезапно се втурна напред. Лорна стреснато отстъпи, но Ранди само я награби в мечешка прегръдка.

- Погрижи се за братчето ми - прошепна в ухото и, като се мъчеше да преглътне сълзите си. После се изправи. - Знам, че между двете фамилии има лоша кръв. Но Джак ти вярва. Затова аз също ти вярвам.

Лорна кимна.

Кайл постави ръка на рамото на Ранди.

- По една бира, докато чакаме?

Ранди се отпусна, кимна и двамата с Кайл тръгнаха към стълбата.

Лорна влезе в каютата при Мак. Едрият мъж вече беше сложил Джак в леглото.

- Имаш ли нужда от помощ?

- По-скоро от компания. - Тя се усмихна измъчено. Не искаше да остава сама.

Мак седна на леглото до главата на Джак. Лорна остави бутилката с упойка на масичката. На етикета пишеше sodium thiopental. Беше я взела от хирургическите запаси на Малик. Упойката често се използваше при животни и като имаше предвид работата на Малик, Лорна бе решила, че лабораторията е заредена добре с нея.

Тя обаче смяташе не просто да анестезира Джак.

Години наред лекарите използваха тиопентал, за да вкарат пациентите си в кома. Макар че напоследък по-често се използваше пропофол, тиопенталът все още се предпочиташе в случаи на мозъчни травми или оток на мозъка. Лекарството предизвикваше забележително намаляване на невронната активност, а в момента Лорна търсеше точно този ефект.

Мозъкът на Джак беше преуморен.

С бързи движения тя подготви ръката му и сложи турникет. После взе спринцовката, която вече бе заредена с тиопентал.

Погледна Мак в очите над тялото на Джак.

- Можеш да го направиш - каза той.

Лорна преглътна страха си, вкара иглата, изтегли малко кръв, за да се увери, че е уцелила вената, след което отпусна турникета.

Бавно натисна буталото и постави мъжа, когото започваше да обича, в кома.

След половин час Лорна остави Мак да наглежда Джак и излезе на кърмата. Имаше нужда от глътка свеж въздух. Поне за минутка. Трепереше от изтощение и стрес.

Застана до парапета, вдиша дълбоко и загледа тъмното море. Звездите блестяха над нея, луната още не беше изгряла.

Драсната клечка кибрит я накара да подскочи от изненада.

Обърна се и видя Бенет, седеше на един стол на палубата. Изгубена в собствените си мисли, Лорна не го бе забелязала в тъмното. Той доближи клечката до лулата си, разпали я и тютюнът засвети като тъмночервени въглени. Бенет стана и дойде при нея.

- Как е той?

Лорна въздъхна.

- Не зная. Треската отслабна. Упойката спря спазмите. Но не зная дали вътрешно е добре. Дълго е бил подложен на вируса.

Бенет пусна струйка дим.

- Направихте всичко по силите си.

Известно време постояха мълчаливо.

Лорна имаше нужда да смени темата.

- Как е бебето?

- Спи. Намерихме решение. Жената на капитана има четиримесечно бебе. Просто късмет. - Бенет се обърна към нея. - Между другото, детето на Ева е момиченце.

- А другите деца?

- Всички спят вътре с малкото. Мисля, че го разпознават като едно от тях и искат да го посрещнат с добре дошло. Или може би е просто детско любопитство. Трудно е да се каже.

Отново настъпи мълчание. Бенет обаче явно бе пълен с въпроси.

- Защо според вас Ева се отказа от дъщеря си? - попита той.

Лорна си бе задавала същия въпрос. Не можеше да каже със сигурност, но имаше предположение.

- Мисля, че по същата причина, поради която пуснаха нас... или по-скоро децата.

- Какво искате да кажете?

- Бебето е чисто. Невронната му мрежа е все още в зародиш. Мисля, че във вилата възрастните разбраха, че децата са непокварени. В онзи момент на конфронтация се сблъскаха два разума. Единият чист и невинен, другият - измъчен и докаран до лудост. Мисля, че по-старият кошерен ум е разбрал, че младите са изгубени за тях и че единственото, което могат да им предложат, е отрова и болка.

Спомни си агонията и мъката на Адам, когато момченцето бе протегнало ръка към него.

- Затова направиха единственото, което можеха - каза тя. - Пуснаха ги, като последен дар и саможертва.

- А след това? Смятате ли, че са знаели, че ще загинат?

Лорна си припомни последното изражение на Ева. Изглеждаше изпълнено с покой и приемане.

- Мисля, че да.

Бенет потъна в размисъл, пуфтеше с лулата. Накрая се осмели да зададе истинския въпрос, който го тормозеше.

- Защо обаче защитиха мен? Това е безсмислено. Чудовищата щяха да ме убият.

- Може би знаете отговора по-добре от мен.

Той впери поглед в нея. В очите му заблестяха сълзи. Нуждаеше се от напътствие. Лорна не знаеше дали го заслужава, но взе пример от децата.

- Те защитиха и мен - рече тя. - Макар че не могат да се свържат с нас така близко както помежду си, според мен те са силно съпричастни. Усетили са във вас нещо, което си заслужава да бъде спасено.

- Но какво би могло да е то? Аз... аз само си затварях очите за... а понякога не правех дори и това.

Той поклати глава.

- Не зная. Не мога да прочета сърцето ви. Но може би са доловили у вас възможността за изкупление. И насред цялото онова кръвопролитие не са можели да позволят тази възможност да бъде унищожена.

Бенет се извърна. Скри лице в дланите си. Раменете му се разтресоха.

- Какво направих? - тихо изхлипа той.

- Не става въпрос какво сте направили, а какво предстои да направите - тихо каза Лорна.

И докато думите излизаха от устните и, ги прие и за себе си. Толкова дълго бе оставяла миналото да я определя, да я изолира, да я държи затворена в капана на собственото и чувство за вина. Вече не. Отново чу последните думи на Джак.

„Том го няма“.

Беше време наистина да го осъзнае и да действа според това.

Замоли се все още да има тази възможност.

62.

Кампусът на университета Тулани се издигаше сред скупчени стари имения, изпъстрени с магнолии паркове и колежански общежития. Намираше се само на няколко спирки с трамвая „Сейнт Чарлз“ до дома на Лорна в Парковия район.

Въпреки това през последните три дни тя рядко напускаше неврологичния отдел на четвъртия етаж на медицинския център на университета. Сега крачеше напред-назад по коридора и с нетърпение чакаше невролога да приключи прегледа си.

Джак беше докаран тук с хеликоптер направо от катера на Тибодо. Лорна дойде с него и обясни на докторите какво е направила. Спести доста подробности, но бе напълно честна относно състоянието му.

Половината специалисти на болницата бяха минали през стаята на Джак. След като го докараха, го включиха на пропофол, за да го задържат в кома, електроенцефалограмата му бе под непрекъснато наблюдение, а към тялото му бе прикрепена цяла батарея уреди.

Днешният ден бе решаващият. Цяла сутрин докторите намаляваха вливанията, за да му дадат възможност бавно да се събуди, като в същото време внимателно следяха ЕЕГ за евентуално подновяване на пристъпите. Дотук всичко беше наред. Оставаше обаче един по-важен въпрос.

„Какво е останало от Джак?“

Неврологът изглеждаше уверен, че няма трайно увреждане на мозъка, но след подобно изпитание не мо жеше да даде пълни гаранции. Джак можеше да си остане жив труп, а можеше и да се възстанови напълно. Докторът обаче я бе предупредил, че най-вероятно резултатът ще е някъде по средата.

Така че не им оставаше друго освен да чакат.

Родителите на Джак и брат му седяха в коридора. Кайл бе слязъл до кафенето да донесе още кафе за всички. Никой не беше мигнал. Покрай чакането през изминалите няколко дни всички се бяха сближили.

Лорна най-сетне бе споделила цялата история за онази нощ с Том - бебето, опита за изнасилване, пристигането на Джак и трагичния завършек. След като започна, думите сякаш се изляха от нея сами. Имаше много сълзи от всички страни, но накрая всички се чувстваха като излекувани.

- Била си просто дете - каза майка му и хвана ръката и. - Горкичката. Да носиш такъв товар всичките тези години.

Вратата на стаята най-сетне се отвори и лекарите и сестрите излязоха. Неврологът тръгна към тях. Лорна се опита да разчете лицето му. Семейството на Джак се събра около нея.

- Прекратихме вливанията - обясни с въздишка докторът, - но ще продължим да му даваме ниски дози бензодиазепин, докато се събужда. Освен това наблюдаваме електроенцефалограмата му и всичките му жизнени показатели.

- Може ли да влезем при него? - попита Лорна.

Докторът се намръщи.

- Само по един. - Поклати предупредително пръст.

- И не се задържайте много.

Лорна се обърна към семейството.

Майката на Джак я потупа по ръката.

- Влизай, миличка. Сега ти също си от семейството. Освен това, ако момчето ми се събуди, сигурно ще иска най-напред да види едно хубаво личице.

Лорна понечи да възрази, но реши да си позволи този момент на егоизъм.

Прегърна майката на Джак и забързано влезе. Една сестра беше останала да наблюдава уредите. Лорна седна на стола до леглото. Беше прекарала нощта на същия този стол, държеше ръката на Джак, говореше му и се молеше.

Впери поглед в бледото му лице. Загледа как гърдите му се издигат и отпускат. Изпод чаршафите му излизаха всевъзможни проводници и тръби, свързани с мигащи и пиукащи инструменти. Наведе се и докосна ръката му.

- Джак...

Ръката му трепна - и сърцето и подскочи. Но дали това означаваше, че я е чул, или че пристъпите започват отново? Изпълнена със страх и надежда, Лорна стана, без да пуска ръката му. Наведе се над него и го загледа.

Гърдите му се надигнаха тежко, после той въздъхна.

Клепачите му потрепнаха и се вдигнаха, но очите му продължаваха да са разфокусирани.

- Джак - прошепна тя. Постави дланта на другата си ръка върху бузата му. - Моля те...

Той бавно премигна - веднъж, два пъти - и изведнъж Лорна осъзна, че я гледа.

- Здрасти - уморено прошепна Джак.

Тя стисна ръката му.

- Ти си здрасти.

Призрачна усмивка пробяга по устните му. Продължиха да се гледат мълчаливо. Очите му сякаш я изпиваха. После пръстите му се стегнаха около нейните с изненадваща сила. На лицето му се изписа съжаление.

- Онова, което казах... - започна той хрипливо. Гласът му бе дрезгав от изтощение, а може би и от още нещо.

Тя го спря. Разбираше вината, скрита в онези три думи.

Том го няма.

Призракът бе измъчвал живота и на двамата, но вече беше време да бъде освободен.

Лорна се наведе, целуна го леко по устните и прошепна тихо:

- Но ние сме тук. Има ни.

63.

Три месеца по-късно Джак летеше по канала с плъзгача на братовчед си. Вятърът развяваше косата му. Единственият му спътник - Бърт - седеше на носа с изплезен език и пляскащи уши. Джак управляваше лодката с непринудена лекота, като едва докосваше кормилото. Беше седнал високо в седалката - това му позволяваше да вижда над тръстиките и храстите.

Беше приятно да се измъкне от града и от Управлението. Беше му дошло до гуша от игли, рехаби- литационни процедури и психологически тестове. Ако не се броеше лекото остатъчно изтръпване в лявата му ръка и нуждата да взема таблетка слаб антиконвулсант всеки ден, възстановяването му бе пълно.

Въпреки това най-добрата терапия от всички можеше да се намери именно тук.

Отблясъците от обедното слънце бяха ослепителни. Джак вдиша дълбоко наситения въздух на делтата, тежък и влажен, наситен с мириса на солена вода и същевременно подсладен от аромата на острица и летни цветя.

Докато навлизаше все по-дълбоко в блатата, за пореден път се възхити на грубата и първобитна прелест на този обширен девствен район. Един белоопашат елен избяга на подскоци от рева на двигателя. Алигатори се напъхваха по-дълбоко в каналите. Еноти и катерици се стрелкаха по дърветата.

Джак взе поредния завой, намали и угаси двигателя.

Трябваше му момент насаме, за да събере мислите си.

Остави лодката да се полюшва във водата и се заслуша в живота около себе си. Някои смятаха блатата за пусто и тихо място. Нямаше нещо по-далечно от истината. Той затвори очи и се потопи в бръмченето на насекомите, хора на жабите, далечния рев на мъжки алигатор и трелите на хилядите птици, преплитащи се с всички останали звуци.

След събитията от изминалата пролет Джак често се възползваше от моменти като този, за да спре и да се възхити на чудесата около себе си. Сякаш се беше сдобил с нови очи. Всъщност всичките му сетива сякаш бяха станали по-възприемчиви. Не заради някакъв остатъчен ефект от заболяването му, а просто поради възродената му съпричастност към всичко живо.

Точно този момент бе особено важен за него.

Животът му беше на път да се промени по неведом за него начин и той трябваше да се приготви за това. Но в същото време усещаше, че времето го притиска.

Лорна го чакаше - тайно повикана тук при загадъчни обстоятелства - и той не смееше да я кара да чака по-дълго от необходимото. Тя имаше много работа в ЦИЗВО - новият център все още се строеше.

- По-добре да се размърдаме - каза той на Бърт.

Кучето тупна с опашка в знак на съгласие.

Джак пое дълбоко дъх, включи двигателя и отново полетя по ръкави и канали. Тук бе същински лабиринт, но той познаваше пътя наизуст. Плъзна се покрай един остров и стигна канал, който вървеше право към голяма къща от дървени трупи, построена наскоро след пожарите.

Понесе се право към пристана, в последния момент завъртя лодката настрани и спря безупречно до самия кей. Позната закръглена фигура с комбинезон и бейзболен каскет на щатския университет се надигна от стола си и му помогна да завърже плъзгача.

Бърт скочи на кея и поздрави посрещача като стар приятел.

- Крайно време беше да дойдеш, Джак. Малката кобилка започва да губи търпение. Вече си мислех, че ще се наложи да я връзвам. - С едно последно дръпване мъжът затегна въжето към стълба на кея.

- Благодаря, Джо. Къде е тя?

- Къде мислиш? - Махна към къщата и терена, известен до неотдавна като фермата за алигатори на чичо Джо. - Излезе със Стела и децата.

Лорна се взираше изумена. Гледката никога нямаше да и омръзне.

Стоеше на наблюдателната платформа над езерцата и дървените пътеки. На дървения парапет имаше запотена чаша лимонада. Долу децата тичаха и си играеха, клякаха и скачаха. Някои висяха по клоните на дърветата.

В езерцата вече нямаше алигатори. Всички бяха преместени, в това число и Елвис, който вече беше звезда в зоопарка „Одюбон“ в града. В подкрепа на придобивката в момента течеше голяма маркетингова кампания. Девизът и можеше да се прочете по билбордовете, автобусите и трамваите на цял Ню Орлиънс. Състоеше се само от три думи: Елвис е жив!

Стела изкачи стъпалата с най-малкото дете в ръце. Въпреки че бе само на три месеца, момиченцето вече ходеше самичко, макар ясно да личеше, че обича да го носят.

- Ева става тежка - отбеляза тя и повдигна детето по-високо.

- Личи и.

- Отбиваме я от биберона, както предложи, но тя се сърди.

- Винаги се сърдят. - Лорна се усмихна и кимна към езерцата. - Трябва да кажа, че си се справила отлично. Всички изглеждат толкова щастливи...

Стела се ухили.

- А, сдобиват се с нормалните драскотини и синини като всички малчугани, но никога не съм виждала по-обичлива тайфа. Трябва да ги видиш колко са луди по Игор, Багира и двете маймунки. Непрекъснато ги тъпчат с лакомства.

Лорна се разсмя. Изобщо не се беше съмнявала, че децата ще намерят хубав дом тук, но беше изненадана колко бързо са свикнали с новата обстановка и среда.

Лорна и останалите се бяха разбрали да запазят съществуването на децата в тайна - поне докато не станат достатъчно силни и светът не бъде готов да чуе новина като тази. Братята Тибодо бяха достатъчно опитни и успяха да ги вкарат тайно в блатата. Никой нищо не разбра, а когато ставаше въпрос да скриеш нещо, трудно можеше да се намери по-добро място от това.

Лорна бе споделила за децата само с Карлтън и Зои, тъй като знаеше, че ще се нуждае от помощта им за организирането на това тайно убежище. Не беше трудно. ЦИЗВО и без това имаше за основна цел защитата и поддържането на застрашени видове.

Сега Лорна гледаше как децата си играят.

„Нима има по-застрашен и изложен на риск вид от техния?“

Освен това проектът се ползваше с безрезервната финансова подкрепа на партньор, който предпочиташе да остане анонимен.

Бенет се бе предал на властите. Не спести нищо, разказа за всички престъпления, извършени в негово име, разкри сметките на „Айрънкрийк“, но сдържа обещанието си и не отрони нито дума за децата. Каза на властите, че комплексът на остров Изгубения рай бил вирусна лаборатория, в която се провеждали изпитания върху хора, че опитният организъм излязъл извън контрол и се наложило да унищожат всичко.

Бенет бе пратен в строго охраняван затвор, откъдето продължаваше да помага на Министерството на правосъдието в изкореняването на другите замесени групи в правителството и в частния сектор. Показанията му продължаваха да разтърсват Вашингтон.

Лорна се надяваше, че е за добро.

Но делото на Бенет не приключи с това. Посредством фиктивни фирми и финансови канали, от които на Лорна и се зави свят, той скрито финансира възстановяването на ЦИЗВО и организирането на това тайно убежище.

Лорна разбираше мотива зад тази щедрост.

Бенет бе тръгнал по пътя на собственото си изкупление.

Ако случайно изпитваше съмнение, беше и достатъчно само да се обърне. По лично искане на Бенет на гредата над входа на новия дом бе гравиран надпис.

МАТЕЙ 19:14

Наложи й се да отвори Библията, за да прочете конкретния стих. И когато го направи, посланието я накара да се усмихне. Беше напълно подходящо.

„Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно“.

Загледа се в радостната игра на невинните малчугани. Усмивката и стана още по-широка. Това може и да не беше Царството небесно, но определено бе мъничко кътче от Рая.

Чу зад себе си стъпки.

Обърна се и видя Джак. Бърт подтичваше край него. Изненада се. Не знаеше, че ще идва.

Стела се отдалечи към къщата с Ева в обятията си.

Джак застана на нейното място. Беше с безупречен бял костюм, с влажна и сресана назад коса, ся каш току-що бе излязъл от душа - макар че на бузите и брадичката му имаше еднодневна четина.

- Какво правиш тук? - объркано попита Лорна. Той вдигна ръце и обхвана с жест този нов Рай.

- Че нима има по-добро място от това?

Тя все така не го разбираше.

- За какво?

Вместо отговор той коленичи пред нея.

Епилог

Пролет Багдад, Ирак

Двама младежи бързаха през парка Ал Завраа към главния вход на Багдадския зоопарк. По-малкият тичаше пред по-големия си брат.

- По-бързо! - нетърпеливо извика той. - Хайде, Макин!

Макин го следваше, но без особен ентусиазъм. Не изгаряше от желание отново да стъпва в зоологическата градина. Това място още го преследваше в кошмарите му. Но оттогава бяха минали много години. Вече имаше приятелка, работа във видеотека и се надяваше един ден да спести достатъчно пари за собствен автомобил.

Но все пак днес малкият му брат Бари навършваше шестнадесет и денят беше специален. Партито беше планирано за по-късно в парка. Майка му бе посветила цялата седмица на подготовки за празничния пикник. Апартаментът им още ухаеше на прясно изпечен хляб и канела. Пред обещанието за пълен стомах дори кошмарите губеха силата си.

Бари тичешком мина през портата. По-малкият му брат изобщо не показваше признаци за колебание. През годините Бари често посещаваше новия зоопарк, но всеки път, когато Макин се опитваше да говори с него за случилото се, брат му казваше, че не си спомня. И може би наистина не помнеше. Бари не беше видял отблизо чудовището, онзи шайтан.

И до днес Макин понякога се събуждаше сред намачкани на топка и подгизнали от пот чаршафи, със сподавен вик, преследван от онези очи, в които гореше огън без дим.

Сега, докато прекосяваше парка, вдигна лице към слънцето и прогони мрачните мисли. От какво можеше да се страхува в ярка утрин като тази, насред толкова много сутрешни посетители?

Бари нетърпеливо пристъпваше от крак на крак пред входа.

- Вървиш като камила със запек, Макин. Искам да видя малкото шимпанзе. Знаеш, че после ще се събере тълпа.

Макин го последва. Не разбираше любовта на брат си към всякакви космати неща, но точно днес трябваше да се съобрази с желанията му.

Минаха през различните отдели - птици, камили, мечки - и продължиха към клетката на шимпанзе- тата. Макин крачеше енергично, за да не изостава от брат си. За щастие, пътят им не минаваше покрай старите клетки на лъвовете.

Най-сетне стигнаха целта си. Отделът за малките и големите маймуни беше възстановен след бомбардировките. Мястото беше популярно. След войната малкото избягали маймуни бяха заловени и върнати в новата изложба. За иракчаните това продължаване на традицията беше важно. То означаваше много за обсадения град и бе символ на възстановяването и стабилността.

Затова раждането миналата година бе двойно по-важно.

Едно възрастно шимпанзе - от намерените по улиците - беше родило малко, което се оказа напълно голо. Събитието се превърна в медийна сензация и бе обявено за поличба за добро бъдеще.

Макин не разбираше това.

Дори година по-късно голото шимпанзе продължаваше да привлича тълпите.

Бари забърза към един страничен вход, който водеше към отделението за малки.

- Насам, Макин! Не мога да повярвам, че не си го виждал!

Макин се подчини на ентусиазма на брат си и влезе в затвореното помещение. Късият коридор минаваше покрай оградена със стъкло клетка. В този ранен час нямаше други посетители.

Макин скръсти ръце и се загледа в клетката. От покрития с пясък под стърчеше сухо дърво, по чиито клони висяха въжета, люлки от автомобилни гуми и мрежи.

Отначало не успя да види звездата на изложбата.

После нещо черно като петрол полетя отгоре и скочи на пясъка. Обърнато с гръб към стъклото, създанието приличаше на малко гологъзо старче. Кожата му беше цялата набръчкана, подобно на прекалено голям костюм, облечен върху прекалено дребно тяло.

Вместо да остане очарован, Макин бе залят от отвращение.

Създанието държеше дълга пръчка и удряше пясъка с нея.

- Виж само колко е близо! - възкликна Бари. - Никога не съм го виждал плътно до стъклото.

Пристъпи напред и постави длан върху стъклото.

- Махай се оттам! - извика Макин малко по-силно, отколкото беше възнамерявал. Страхът ясно пролича в гласа му.

Бари го погледна и се ухили.

- Голям си пъзльо, Макин.

Създанието не им обръщаше внимание. Продължаваше да рови в пясъка с пръчката.

- Да се връщаме в парка - каза Макин, този път по- кротко. - Преди майка да е нахранила птиците с празничните ти лакомства.

Бари въздъхна прекалено престорено.

- Има още толкова много неща за гледане...

- Друг път.

- Винаги казваш така - отвърна начумерено Бари и тръгна към изхода.

Макин се задържа още малко. Загледа се в дребното шимпанзе, като се мъчеше да успокои сърцето си. Какво толкова страшно имаше? Приближи до стъклото и погледна какво е надраскала маймуната в пясъка.

Бяха поредица числа.

Макин се намръщи. Явно маймуната имитираше нещо, което беше видяла. Въпреки това го побиха тръпки. Спомни си, че беше чел във вестника колко бързо расте това шимпанзе, как избягало от първата си клетка, като наредило една върху друга щайги, по които стигнало до върха на оградата. Дори си беше направило грубо копие, като бе заострило със зъби един клон.

Сякаш усетило подозренията му, шимпанзето се обърна и го погледна право в очите. Макин отстъпи назад. Голото същество беше отвратително, приличаше на някаква сбръчкана черна смокиня, изведнъж оживяла и сдобила се с дебели устни и огромни жълти очи.

Създанието го гледаше втренчено.

Макин ахна и прикри уста, защото видя в тези жълти очи познатия и ужасяващ блясък на интелект, светнал от черен огън без дим.

Докато младежът бягаше, шимпанзето разтегли устни в широка гладна усмивка.

Всичките му зъби лъснаха.

ПОСЛЕСЛОВ ОТ АВТОРА - ИСТИНА ИЛИ ИЗМИСЛИЦА

Винаги се стремя да основавам книгите си на реалния свят, като в същото време се занимавам с въпросите, които ме интригуват. Затова смятам да използвам момента и да очертая границата между истината и измислицата в този роман. И така:

Багдад. Една от първите идеи за тази история бе прочитането на книга за усилията за спасяване на Багдадския зоопарк след Иракската война. Зоопаркът сериозно пострадал при сраженията между американските сили и Републиканската гвардия. Последвало разграбването му и много от животните избягали в града. Ако искате да прочетете повече за мъчителните опити за защитата и възстановяването на зоопарка, потърсете „Вавилонският ковчег“ на Лорънс Антъни и Греъм Спенс.

ЦИЗВО. Работното място на Лорна - Център за изследване на застрашени видове „Одюбон“ - е реално съществуващ институт, разположен на едно отдалечено място на брега на Мисисипи. Центърът не е отворен за посещения, но можете да прочетете в интернет много неща за възхитителните усилия на работещите там за запазването на застрашените от изчезване видове. Там наистина има „замразен зоопарк“, в който се пази генетичен материал с надеждата да се защити уязвимото наследство на дивата природа. Из следователите там са водещи в клонирането като средство за запазване на видовете. Разбира се, всички герои в този роман са измислени. Освен това под- ходих много свободно относно разположението на отделенията и различните помещения на Центъра.

Всички създания, големи и малки. Твърденията относно животинския интелект, особено по отношение на папагалите, може и да изглеждат пресилени, но се основават на факти. По темата ви препоръчвам великолепната книга „Папагалът, който ме притежава“ на Джоан Бъргър. Ще останете изумени. Ловните навици на ягуарите също се основават на реални наблюдения; всички детайли около връзката между човек и животно, обсъждани в романа, са верни (и с всяка следваща година научаваме все повече и повече за тази невероятна връзка).

Генетика. Всички подробности за хромозомите са точни, в това число фактът, че генетиците са открили стари части от вирусен генетичен код в нашата отпадъчна ДНК. А как стои въпросът с „генетичните атавизми“? Възможни ли са подобни неща? Ако се съмнявате, прегледайте следната статия за една излюпи- ла се в Китай змия с напълно функционален крак на влечуго: http://www.telegraph.co.uk/earth/wildlife/ 618 7320/Snake-with-foot-found-in-China.html.

Фрактали. Тази тема ми е страшно интересна. И в тази книга едва засягам най-основните неща. Фрактали могат да се открият навсякъде. За да си ги представите и разберете по-добре и по-пълно, потърсете специалното издание на „Нова“, озаглавено „Фрактали - в лов на скритото измерение“. Детайлите около мощността на „фракталните антени“ също са реални.

Всички свързани с мозъка неща. Вярно е, че всички животни - включително и хората - имат в мозъ ците си странни магнетитни кристали. Учените смятат, че те се използват от птиците при миграциите им - но защо ги имаме и ние? Наложи се да проуча по-подробно този въпрос. Колкото до заболяването на кръвта на Джак, основах заразата му на гъбична енцефалопатия по говедата (или казано по-просто, болестта „луда крава“). Тази напаст се причинява от самовъзпроизвеждащ се белтък, известен като прион. Той пресича границата между кръв и мозък и причинява полудяването. Разбира се, за целта на романа поразкрасих въпросния белтък. Ще спомена още един дребен, но също така верен детайл - човешкият мозък наистина непрекъснато създава около дванадесет вата електричество, достатъчно за захранването на фенерче.

Нещата, които казват „бум“. Всички описани в тази книга оръжия са реални, в това число флешетните мини и гадната пушка АА-12 на Гар. Ако искате да я видите в действие, разгледайте многобройните видеоклипове в YouTube.

Военни съвети. ЯЗОН (JASONS) са реално съществуващ мозъчен тръст. Те наистина са автори на доклад, препоръчващ американските военни да инвестират повече в „модифициране на човешката ефективност“. Наред с това препоръчват по-нататъшни проучвания в областта на фармакологията, генетиката и разработката на кибернетични компютри - всичко това за манипулиране на човешкия мозък и получаване на по-добри войници. Злоупотребите на частните контрактори на Министерството на отбраната също са реални и в момента се разследват. Корпорациите наистина се въртят около научните кръгове и основават лаборатории извън териториите на Съединените щати, за да заобиколят законите и надзора на властите.

Места, места, места. Ако вече не сте разбрали, обичам Ню Орлиънс. Посещавал съм този град най-мал ко десетина пъти - и преди, и след Катрина. Опитах да бъда точен във възможно най-много подробности. Бил съм във ферми за алигатори, обикалял съм блатата с плъзгач и кану, разхождал съм се по плаващи острови и съм разговарял с хората за живота им. Кейджъните имат богата и колоритна култура и се опитах да я отразя колкото се може по-добре.

Така че посетете Ню Орлиънс. Пробвайте неделното обедно меню в „Командърс Палас“. Насладете се на мекиците и кафето от цикория в Cafe du Monde. Направете някоя от предлаганите обиколки (до Парковия район, плантацията „Дъбова алея“ или моята любима призрачна нощна обиколка). Спрете в книжарницата в Парковия район (едно от любимите ми места за губене на време). Повозете се с трамвая „Сейнт Чарлз“. Позволете да ви гледат на ръка на Джаксън Скуеър. И не забравяйте да посетите зоопарка „Одюбон“... хвърлете на Елвис някое лакомство от мое име. А също така не изпускайте шанса да се насладите на една от най-чудесните природни забележителности на Америка - блатата и ръкавите на делтата на Мисисипи. Кой знае какво може да откриете там, скрито под завесите от испански мъх и извисяващите се блатни кипариси?

Бележки

[

←1

]

¹ Жител на Луизиана, потомък на френски колонисти, прогонени през 18 в. от Акадия в днешна Канада; френски диалект в Луизиана - Б. пр.

[

←2

]

¹ Копие, дубликат - Б. пр.

[

←3

]

¹ Исая 11:6 - Б. пр.