Олтарът на рая

- И може би това е нещо повече от спомен - обади се Лорна, неволно завладяна от чудото, което виждаше.

Малик се обърна и я погледна в очакване да обясни.

Тя кимна към екрана.

- През изминалото десетилетие изследователите на животни и физиолозите проучват връзката между човек и животно, онзи странен и дълбок афинитет, който хората проявяват към животни. Никой не знае какъв всъщност е източникът му. Ясно е, че той е нещо много повече от проста привързаност или нужда от компания. Новите проучвания показват, че човешкото тяло физически реагира положително на присъствието на животни.

- Какво имате предвид под „положително“? - попита Бенет.

Лорна предложи няколко примера:

- Хората, които гледат животно, имат по-нисък холестерол и са по-малко изложени на риск от сърдечни заболявания. Галенето на котка е достатъчно за незабавно падане на кръвното налягане. Довеждането на животни в болници и приюти ускорява възстановяването и засилва имунната система на пациентите. И в същото време си остава загадка защо тялото ни реагира по такъв начин.

Тя посочи екрана.

- Може би това е отговорът. Може би в нас се крие нещо повече от расова памет за Рая. Може би телата ни също го помнят, чисто физически. Памет, заключена както в ума, така и в тялото.

- Интригуващо мнение, доктор Полк. И може би сте права. Може би наистина е останала някаква слаба връзка, някаква остатъчна вибрация от фрагментите от магнетитните кристали, която продължава да съществува и да ни свързва. - Малик въздъхна и се намръщи към фигурите на екрана. - Въпреки това онова, което ни тормози в случая, е тялото.

Лорна го разбра. Вече събираше детайлите в една обща картина.

- Генетичните атавизми - каза тя на Малик, после се обърна към Бенет. - Споменахте, че Пентагонът проявява интерес към подобряване на ефективността у хората. Все още не сте постигнали желания резултат. При такива мутации и атавизми не можете да демонстрирате резултатите от работата си.

Бенет кимна.

- Точно така.

- Това е Светият Граал на нашето изследване - каза Малик. - Раждането на човек с такива способности, но без връщането на еволюционния часовник назад.

- Пентагонът има ли представа, че правите тези изследвания с хора?

Бенет сви рамене.

- Дават си сметка, че не е разумно да се вглеждат много-много. Именно затова на траулера имаше само животни - за да демонстрираме постиженията си и да си осигурим продължаване на финансирането. Намираме се много близко до осъществяването на целта си. Можете ли да си представите какво би било, ако успеем да овладеем този ресурс? Ще получим войници, които са не само по-умни, но и ще действат като една бойна единица, нямаща паралел в която и да било армия.

- Но това не е единствената ни пречка - обади се Малик, докато гледаше навъсено как ловците мятат прасето върху горещите въглени в ямата. - Изглежда, нашият Рай си има и своята змия.

- Какво имате предвид?

- Ще ви покажа.

Малик насочи дистанционното към мониторите около плазмения екран. Започнаха да се появяват картина след картина. На повечето се виждаха кървави рани по различни мъже и жени, някои в бели лабораторни престилки, други с работни комбинезони или маскировъчни униформи. Един от екраните обаче показа видео, заснето през нощта, със сребристи оттенъци. Някаква фигура - на хоминид - се понесе по тъмен плаж и се нахвърли върху страж, пушещ цигара. Разкъса му гръкляна със зъби и нокти. Диващината бе шокираща. Дори след като стражът падна, създанието продължи да дере лицето му и откъсна парче от бузата му.

- Това се случи нощес - каза Бенет.

- Изблик на свръхагресивност - обясни Малик. - Избухва неочаквано, без предупреждение, без провокация, без обяснима причина. Един ден някой от тях може да изглежда миролюбив, а на следващия да нападне лаборант. Това е една от причините да изолираме колонията на другия остров. Започнаха да стават прекалено опасни, за да ги държим тук. Шефът на охраната ни предлага да ги унищожим, но все още можем да научим много за тях, като ги изучаваме. От безопасно разстояние.

Лорна си представи белезите на Дънкан.

- Това ли е причина лицето му да е такова? И той ли е бил нападнат?

- Дънкан ли? - Бенет поклати глава. - Той беше ранен много по-рано, когато прибирахме първите образци. Пострада много лошо. Една седмица беше в кома и прекара безброй часове под скалпелите на хирурзите, само за да се сдобие с някакво подобие на лице.

„Нищо чудно, че ги мрази толкова много“ - помисли тя.

- Но такава е природата на звяра - продължи Бенет. - Лично аз смятам, че проблемът с агресията в Рая се дължи на факта, че опитните образци имат неестествена връзка с дивите животни. Подобен контакт осквернява Божествения план. Покварява малката останала човечност у тях. Ако можем да премахнем това, по-добре да го направим.

- Не мога да не се съглася с това - обади се Малик. - В тях остава нещо диво, което не можем да опитомим. Може би то наистина се дължи на това смесване между животно и човек. За целта ограничихме следващата фаза от изследването си само върху хората. Именно затова се нуждаем от свеж генетичен материал.

Чутото не се хареса на Лорна. Болката в яйчниците и напомни откъде щяха да съберат новия генетичен материал.

- Но ще сме ви благодарни да чуем евентуалното ви мнение относно змията в нашия рай - каза Малик.

- С господин Бенет вече обсъдихме възможността да използваме таланта ви.

Лорна изведнъж усети, че всичко това е някакъв тест, практически изпит, целящ да проверят дали може да им бъде полезна. За да оцелее, тя трябваше да се докаже. Провалеше ли се на който и да било етап, животът и беше обречен.

- Може би няма да е зле да ви покажем върху какво работим в момента - каза Бенет.

С други думи, предстоеше втората част от изпита.

Лорна погледна централния монитор. Жителите на селото покриваха прасето с листа и камъни. Видя една версия на Игор на едно дърво - късаше палмови листа с клюна си. Папагалът без пера и напомни за всичко, което беше изгубила, за безнадеждността на положението и.

Нещо в гората явно беше вдигнало шум. Внезапно всички - кучета, котка, птица, хора - се обърнаха в една и съща посока, сякаш бяха един организъм. Целият хабитат замръзна на място. Всички сякаш гледаха право към камерата и се взираха в нея.

Кръвта и се смрази.

Малик постави ръка на рамото и, за да я успокои. Допирът сякаш развали магията и създанията изведнъж изгубиха интерес към нея и продължиха координираните си действия. Лорна обаче не можеше да се отърси от заплахата, която бе усетила във вниманието им.

- Не се безпокойте - рече Малик. - Няма да имате никакво вземане-даване с тях. Онова място е недостъпно. Изолирани в своя хабитат, те се отчуждават все повече от всичко останало и са опасни за всеки извън взаимосвързаното им семейство. Отиването там е равно на самоубийство.

Въпреки заплахата Лорна не можеше да откъсне очи от екрана. В същото време разбираше проблема със сигурността. Имаше вземане-даване със зоопарка на Ню Орлиънс и познаваше трудностите и предизвикателствата, когато станеше дума за безопасното настаняване на диви животни, особено на хищници.

Беше благодарна, че някой държи под зорко око това място.

48.

Дънкан стоеше на ивицата пясък, която свързваше двата острова. Смучеше бонбон с вкус на череша, но дори неговата сладост не можеше да премахне горчивия привкус дълбоко в гърлото му. Мразеше да излага хората си на ненужни опасности, особено след като Малик не можеше да разпознае провала, който направо го хапеще по задника.

В отсрещния край на ивицата трима командоси приближаваха гората на другия остров. Бяха въоръжени с олекотени карабини ХИ8 с монтирани гранатомети.

Дънкан нямаше намерение да рискува.

Никога не рискуваше.

Малик го беше сметнал за параноик, когато разработи мерките за изолиране на другия остров. Шест- метрова електрическа ограда разделяше сухопътния мост на две. Върху портата имаше намотки бодлива тел, които се спускаха до водата. Морското дъно от двете страни на оградата бе минирано с противопе- хотни мини, които при експлозията си пръскаха остри като бръснач флешети. Наред с това беше сложил проследяващи устройства на всички зверове и наблюдаваше движението им денонощно. Не би трябвало да има никакви инциденти, никакви изненади и определено никакви смъртни случаи.

Беше видял трупа на плажа. Лицето на мъжа беше изчезнало, оголено до кост. Загледан в обезобразеното тяло, той се сети за нападението в Багдад и това само разпали гнева му като пожар. Дори собствените му хора го заобикаляха отдалеч, тъй като виждаха в лицето му нещо наистина плашещо.

И той нямаше нищо против това. Искаше хората му да са нащрек.

Тримата оттатък оградата изчезнаха в гората. Дънкан се заслуша в разговора им. Не беше нужно да слиза на плажа, но смяташе, че това е негов дълг. Искаше да е тук в случай, че изникне нещо непредвидено. Никога не пращаше хората си там, където самият той не беше готов да отиде. Тъкмо затова те го уважаваха и му бяха верни.

Слушаше приказките им по радиото. Тримата бяха свели разговора до минимум, но Дънкан не беше доволен. Докосна микрофона на гърлото си.

- По-тихо там. Общувайте само с жестове. Обаждайте се само ако има неприятности.

Тримата потвърдиха.

Дънкан продължи да крачи напред-назад. Минутите се точеха като часове. Челюстните мускули започнаха да го болят.

Накрая в слушалката прозвуча друг глас:

- Командир Кент, екипът всеки момент ще навлезе в затъмнената зона. - Говорещият се намираше в командния център на охраната във вилата и следеше всички камери. - Ще ги изгубя, но ще продължа да ги следя по предавателните устройства.

- Разбрано. Дръж ме в течение.

Дънкан не сваляше очи от залесеното възвишение от другата страна. При планирането на лагера беше взел допълнителни предпазни мерки за непредвидени ситуации. Навсякъде беше разположил напалмови бомби. Само с едно натискане на бутон можеше да изгори другия остров до пясъка. И в този момент се изкушаваше да го направи.

„Да изпържа цялото онова място. И да приключваме с него“.

Дежурният заговори отново:

- Екипът стигна дървото, на което беше поставена счупената камера.

Дънкан нетърпеливо докосна микрофона, за да се свърже с хората си.

- Докладвайте. Какво става? Какво намерихте?

Отговорът бе предпазлив шепот.

- Камерата е счупена. Сякаш някой е хвърлил камък по нея. Разбита е на парчета.

Значи беше прав от самото начало.

„Просто повреда, как ли пък не!“

Смяташе здравата да натрие носа на Малик, след като се прибере във вилата. Това обаче можеше да почака. Не искаше хората му да остават на онова място повече от необходимото.

- Сменете я - нареди той. - И си довличайте задниците обратно колкото се може по-скоро.

- Разбрано.

Преди да успее да се изключи, дежурният се обади отново:

- Командир Кент, получавам сигнал за бедствие от някакъв катер. Съобщават за пожар на двигателя.

Дънкан затвори очи и въздъхна тежко.

„Само това ми трябваше...“

- Къде се намират?

- Патрулът на плажа твърди, че катерът е на половин километър от залива и от него се издига черен пушек. Как да отговоря?

Това никак не се хареса на Дънкан. В главата му зазвучаха сигнали за тревога. Реши лично да провери какво става.

- Изчакай с отговора. Сега идвам.

- Слушам, сър.

Дънкан се загледа в тъмната гора оттатък портата. Тримата вече сигурно се връщаха. Командният пост можеше да продължи да ги следи.

Обърна гръб на другия остров и тръгна по каменните стъпала към вилата. Искаше лично да види онзи катер. Според морските закони нямаха право да откажат на бедстващ съд. Подобно нещо само би привлякло нежелано внимание към острова.

Но това в никакъв случай не означаваше, че трябва да им постилат килими за добре дошли.

Отново докосна микрофона си.

- Кажи на патрула да не изпуска от поглед катера, докато не стигна там. И стрелецът в гнездото да ги държи под прицел.

По време на строежа на вилата се беше погрижил на най-високото ниво да бъде построен бункер, в който бе инсталирана тежка картечница В242 „Бушмастър“. Тя изстрелваше двеста куршума в минута с достатъчна скорост, за да пробият дебела броня. Може би изглеждаше прекалено, но мярката бе разумна - особено като се имаше предвид, че в района продължаваха да върлуват модерни пирати, които атакуваха малки острови, грабеха имения и избиваха или отвличаха всеки, изкарал лошия късмет да се изпречи на пътя им.

Дънкан не позволяваше да го изненадват. Ако някой искаше да му създава неприятности, щеше горчиво да съжалява.

49.

На пет метра под водата Джак се понесе над рифовете и се озова в плитчините на острова. Пръстите му се бяха вкопчили в дръжките на персоналния подводен скутер „Мако“, който го караше към брега. Бе нагласил наклона на перката така, че да остава на около две педи над дъното.

Мак и Брус цепеха плитката вода от двете му страни. И тримата бяха облечени с черни неопренови водолазни костюми. Всеки мъкнеше херметичен сак с дрехи и оръжия. Карабини Д4 и полуавтоматични пистолети „Хеклер и Кох“. Джак бе взел и своя „Ремингтън 870“.

Нямаше никакви илюзии, че огневата им мощ е достатъчна за фронтална атака. Оръжията трябваше да се използват в краен случай. Успехът или провалът на мисията зависеше не толкова от тях, колкото от невидимостта. Именно затова бяха координирали действията си с катера на Тибодо. Другите би трябвало вече да са подали сигнала за бедствие и да привлекат вниманието към другия край на острова, докато екипът на Джак се промъкне през задната врата. За по-сигурно той бе проучил сателитните карти и бе избрал да излязат на суша на северния залесен остров. Вилата се намираше на южния, така че това по-малко парче земя най-вероятно нямаше да бъде наблюдавано внимателно.

Поне така се надяваше.

Дъното започна да се надига под него и той намали скоростта. На двайсет метра от брега спря двигателя и остави устройството да легне на пясъка. Предпазливо се издигна до повърхността и подаде маската си над нея, за да огледа сушата. Тънка ивица пясък отделяше морето от тъмната стена на гората, състояща се предимно от палми и мангрови дървета при водата и карибски борове и орехи в по-високите части. Слънцето залязваше от другата страна на острова и всичко тънеше в плътни сенки.

Изчака цяла минута, оглеждаше се за някакво движение.

Всичко изглеждаше спокойно.

Мак и Брус изплуваха от двете му страни. Джак свали кислородните си бутилки, колана с тежестите и плавниците. Задържа дъх, хвана сака си и направи знак на хората си да го последват. Изрита с крака и се понесе към брега, като се стараеше да остане под водата колкото се може по-дълго. Накрая, когато пясъкът застърга по корема му, рязко се изправи и се хвърли към плажа.

Само със седем крачки излезе от водата и се озова в сенките на дърветата. Брус пристигна втори, стройната му фигура се движеше във водата напълно безшумно. Метна се над пясъка и се претърколи в сенките от дясната страна на Джак, без да остави нито един отпечатък. Мак пък щурмува плажа като десантна амфибия - надигна се от водата и се затича приведен по пясъка към дърветата отляво.

Запазиха пълно мълчание. Недалеч вълните бавно отмиваха най-видимите следи от десанта им.

Джак чакаше и трепереше. Вече не се движеше и главата отново започна да го боли. Миризмите на гората го изпълниха - гниещи листа, мокър пясък, някакво цвете с остър аромат. Трескавите му очи горяха и дори сенките му се струваха прекалено светли. Всичките му сетива се простираха навън и търсеха някакъв сигнал дали не са били забелязани.

Но не прозвучаха никакви аларми. Нямаше тревожни викове.

Удовлетворен, Джак направи знак на другите да се приготвят. Свалиха водолазните костюми и ги смениха с груби работни униформи в зелено и черно. Извадиха оръжията от саковете и прикрепиха микрофоните и слушалките по местата им.

Джак вдигна ръка и я спусна като брадва в посока на сухопътния мост, който свързваше двата острова. Ивицата пясък се намираше недалеч от вилата. Под прикритието на гората можеха да се промъкнат почти до прага й.

По-нататък трябваше да се сдобият с допълнителна информация. Джак смяташе да устроят засада на някой от стражите и да го разпитат под заплахата от сериозно осакатяване - заплаха, която щеше да се изпълни, ако онзи откаже да сътрудничи. Нямаше време за любезности. Смяташе да разбере дали Лорна е във вилата и ако е така, къде я държат.

Отново изпита онази дълбока до мозъка на костите ярост. Зрителното му поле се стесни, докато навлизаше в шарената сянка на гората. Хората му се движеха безшумно от двете му страни.

Където и да се намираше Лорна, щеше да я открие.

Спряха пред затворена врата, на която пишеше САМО ЗА ОТОРИЗИРАН ПЕРСОНАЛ, и Малик я отключи с картата си. Бенет и Лорна влязоха след него. Червенокосият Конър, надянал обичайната си намръщена физиономия, остана в коридора.

Към следващата стая водеше втора врата, но тя не можеше да се отвори, докато не бъде затворена първата.

Точно като въздушен шлюз.

Малик се обърна към Лорна.

- Онова, което ще видите, може отначало да ви се стори жестоко, но е необходимо.

- За запазване на чистотата им - добави Бенет.

Малик сви рамене.

- Или иначе казано, за да се изолират променливите. Да се премахне всяка вероятност контактът с животинските умове да доведе до психотичните сривове, наблюдавани при първото поколение образци. И тъй, нека ви покажа втория етап от изследванията ни.

Лорна изведнъж изпита страх да прекрачи прага. Боеше се да разбере какви ужаси се крият от другата страна. Малик отвори вратата - и Лорна с изумление чу детски смях, съпроводен от плясък на малки длани. Носеше се и тиха музика. Песничката от „Улица Сезам“.

Несъответствието между смеха и този дом на болката я изправи на нокти. Страхът и се засили още повече.

- Елате - каза Малик и и направи знак да го последва.

Лорна нямаше друг избор освен да се подчини. Бенет вървеше зад нея.

Малик продължи да говори. Изглеждаше мъничко нервен, може би дори смутен.

- Макар да сме ги изолирали тук, се отнасяме с тях добре.

Лорна се озова в помещение, което можеше да мине за стая за игри в която и да било детска градина. На едната стена имаше училищна дъска. Навсякъде имаше ниски разноцветни възглавници-столчета. На друга на дъска от корк бяха закрепени пастелни рисунки, а в ъгъла бе разположен плазмен телевизор, на който някакво кученце си говореше с Голямата птица.

Вниманието на Лорна обаче бе грабнато изцяло от децата. Десетки деца седяха на възглавниците или лежаха на килимчета и жадно гледаха екрана. На височина едва достигаха до кръста и, но съвсем не бяха малчугани. Напълно развитите им черти загатваха за зрелост. А от мекия пух по бузите и крайниците им беше ясно, че са роднини с обитателите на другия остров. Но вместо да са голи, децата носеха еднакви сини пижами.

- На каква възраст са? - прошепна смаяната Лорна.

- От година и четири месеца до две години - отвърна Малик.

Докато пристъпваше в стаята, едно от децата се обърна към нея, след това всички останали направиха същото. Това напомняше за синхронизацията, която бе уловила камерата в гората. Реагираха подоб- но на стреснато ято птици или рибки, обръщащи се едновременно в една и съща посока.

Спомни си термина, използван от Малик - кошерен разум.

Той ли беше причината за това поведение? Лорна знаеше, че поведението на ятото все още си остава неразгадано от учените. Някои се питаха дали между птиците или рибите не съществува някаква електромагнитна връзка, която ги кара да действат в съвършен синхрон. Напоследък обаче се беше стигнало до консенсус, според който всеки индивид реагира на микросигнал от съседите си - и то по предварително зададен начин.

Загледана в поведението тук, Лорна се запита дали не става въпрос за комбинация от двете.

От телевизора прозвуча нова песен и децата отново се обърнаха към него.

- Те са съвсем невинни - рече Бенет. - Изолирани тук, далеч от всякаква поквара, свързани само със себеподобните си.

Малик кимна.

- Наблюдаваме коефициента им на интелигентност с тестове и следим за някакви признаци на агресивност. Засега интелигентността им нараства с всяка седмица. И няма никаква агресия. Но може би все още е твърде рано за заключения. Агресията всъщност се проявява едва по време на и след пубертета. Въпреки това сме изпълнени с надежда.

- Какво ще правите с тях? - попита Лорна, макар да се страхуваше от отговора.

- Тъй като се развиват бързо, ще можем да събираме яйцеклетки от най-възрастните женски след още шест месеца. Дотогава ще са достигнали полова зрялост.

При мисълта за подобно насилие върху тези деца Лорна изстина.

- След това ще опитаме да унищожим онези активни части от отпадъчната ДНК на яйцеклетките, които по всяка вероятност задействат атавизмите, и ще се опитаме да ги премахнем от следващото поколение. - Малик потърка длани, сякаш нямаше търпение да чака. - Съвсем близко сме до откритие, което може да промени света.

Бенет кимна и каза:

- И затова бихме могли да се възползваме от помощта ви.

Малик беше напълно съгласен.

- Вашият опит в размножаването на екзотични животни и работа с генетичен материал може много да ни помогне в последните етапи на работата ни.

Подтекстът бе съвсем ясен - това бе предложение, на което не можеше да откаже. Не и ако искаше да остане жива. Но как можеше да се съгласи? Това не бяха застрашени от изчезване екзотични животни. Всъщност изобщо не бяха животни.

Едно малко момиченце стана от възглавницата си и вдигна ръце в универсалния жест. Лорна се наведе и го взе на ръце. Детето бе по-тежко, отколкото очакваше, с по-едри кости, но мъничката му ръка се вдигна и то започна да си смуче палеца. Малката главица се отпусна на рамото на Лорна, а блесналите очички продължаваха да следят урока по азбука от телевизора.

(... и ето че стигаш до буквата У...)

Лорна усети как детето се отпусна. Лекото потръпване на малкото му телце отслабваше с всяко вдишване. Лорна долавяше лишението у тези деца, липсата на топло общуване. Това повдигна въпрос.

Тя погледна Малик.

- Какво е станало с майката на това дете? С всичките им родители?

Малик се опита да я успокои.

- Видяхте ги. Те са настанени в хабитата. Когато заселихме другия остров, отделихме младите образци тук. Построихме детското отделение с медни проводници в стените, за да ограничим невронната мрежа на групата само в рамките на тези помещения и да ги изолираме от замърсяване, докато мозъците им са все още податливи.

Лорна си представи заснетото от камерата насилие, когато хоминидът нападна стража. Според признанието на самия Малик това не бяха тъпи животни. Макар да не можеха да разговарят, те несъмнено бяха много интелигентни и общуваха помежду си по начин, който никой не разбираше напълно.

Започна да подозира каква е причината за това нападение и жестокост.

Носеше я в ръцете си.

Майчинският инстинкт е много силен при повечето животни. В условията на съжителство този инстинкт би трябвало да се засили. Загубата на всяко дете несъмнено е била усетена от цялото племе. Да, подобно нещо би могло да ги доведе до това състояние. В съчетание с високата интелигентност - растяща всяка седмица, според думите на Малик, - заплахата от страна на обитателите на хабитата щеше да става все по-голяма.

Нищо чудно, че мерките за сигурност бяха толкова сериозни.

„Бог да е на помощ на всеки, който стъпи там“.

Пет минути след дебаркирането на плажа Джак поведе екипа си през боровете. Бързо стигнаха до по-високата земя, но продължиха да се движат успоредно на брега в посока към сухопътния мост. Джак мислено определяше местоположението на групата по слънцето, ъгъла и посоката на сенките.

Въпреки това му се искаше да огледа сушата по-добре.

Забеляза една варовикова скала, която можеше да му послужи за наблюдателница, и вдигна юмрук.

Мак и Брус моментално изчезнаха в сенките от двете страни с готови за стрелба карабини, а Джак се покатери по канарата. Слънцето още къпеше върха и. За първи път пред него се разкри добър изглед към острова, чак до залива от западната страна. В него забеляза бяло петънце. Издигащият се от него черен дим ясно изпъкваше на фона на залязващото слънце. Джак се надяваше Ранди и двамата Тибодо да имат достатъчно димки, за да поддържат измамата по-дълго.

Насочи вниманието си към територията около тях. Видя ивицата пясък, свързваща двата острова. Забеляза метален отблясък, който го разтревожи. Мостът като че ли беше разделен на две от нещо като барикада. Съоръжението го нямаше на сателитните карти, но пък те бяха стари, а и подробностите се губеха.

Намръщи се на преградата, но разбираше, че няма друг избор. Щеше да се заеме с предизвикателството, когато стигнеха до него. Въпреки това наличието му не му даваше покой.

„Защо им е било да издигат преграда между двата острова?“

Обезсърчен, Джак отстъпи към ръба на канарата, за да скочи долу... и в същия миг проехтя автоматична стрелба, необичайно силна. От наблюдателницата си Джак видя как ято гълъби внезапно излетя от гората между него и моста.

Приклекна. Очакваше куршумите да започнат да разкъсват листата около него - сигурен бе, че са го забелязали. Но в следващия момент стрелбата се смени с ужасни писъци, които отекнаха пронизително във въздуха.

После писъците престанаха, някак категорично и окончателно. Настъпи тишина, сякаш цялата гора бе затаила дъх.

Джак се спусна от скалата в сенките, като се мъчеше да се движи колкото се може по-тихо. Обхвана го смразяваща увереност. Представи си барикадата. Нещо друго делеше този малък остров с групата му.

Не знаеше какво е то, но едно нещо бе сигурно.

Намираха се от погрешната страна на оградата.

50.

Дънкан опря юмруци върху бюрото на наблюдателната станция. Командният център на охраната се намираше в бункер в склона на хълма. От него имаше пряк достъп до вилата и подземната лаборатория. През прозорците с бронирани стъкла зад Дънкан се откриваше изглед към залива и бедстващия риболовен катер, който навлизаше в кълбо дим в техни води. Съдът не беше непосредствената му грижа. Стрелковото гнездо на вилата го държеше непрекъснато под прицел.

Вниманието на Дънкан бе съсредоточено върху тъмния екран.

Вслушваше се в шума в слушалката, като се мъчеше да улови някакъв сигнал от разузнавателната група. Ужасяващите писъци по радиото все още отекваха в ушите му. Не можеше да определи колко гърла ги бяха издавали.

Дали някой от хората му бе все още жив?

- Пусни записа пак - каза той.

Дежурният зад бюрото започна да натиска разни копчета и по тъмния екран пробягаха размазани ярки образи, след което показа кристално чиста картина на пресноводния извор, бълбукащ сред гората по залесения склон на хълма. Камера 4А - една от дванадесетте, разположени на ключови места, предлагащи най-добри условия за наблюдение на ежедневието на опитните образци - се намираше до единствения водоизточник на острова.

Екипът на Дънкан беше успял да монтира новото устройство. Образът се движеше, докато поставяха и закрепваха камерата. Нечия ръка помаха пред обектива, за да провели дали работи.

След това ръката рязко се спусна и един от хората му спринтира пред камерата. Карабината му беше опряна на рамото, бузата бе притисната в приклада. Камерата не предаваше звук, но карабината стреляше - от дулото й излизаше дим и огън. После мъжът излезе от кадър.

Миг по-късно образът трепна и изчезна.

Дънкан рязко пое дъх. Безпокоеше го не само участта на хората му. Погледна мониторите, предаващи картини от останалите единадесет камери. Те показваха различни изгледи към острова - грубо от- ходно място, скален корниз, плитка пещера. Три камери гледаха към селището. Всичко изглеждаше тихо и спокойно, само че от обитателите му нямаше и следа. Подозрителното им отсъствие можеше да означава само едно.

- Те знаят за камерите - промълви Дънкан.

„За всички“.

Значението на това беше много тревожно.

„Тогава защо са повредили само една?“

Отговорът беше съвсем прост. Копелетата бяха заложили капан, за да примамят хора. Но защо? За да си отмъстят? Надали. Действията им бяха прежалено пресметливи, прекалено целенасочени. Отново си припомни стрелбата на карабината. Появи се друга възможност, която започваше да му се струва все по-сигурна и сигурна. Счупената камера не трябваше да примамва хора - а оръжия.

Погледна компютърния монитор. На екрана имаше карта на острова. Малки червени точки се движеха по нея в реално време. Това бяха проследяващите устройства на четиринадесетте маймуночовеци и двадесет и трите други образеца. Никоя от светлинките обаче не се намираше в близост до извора по време на нападението. Забеляза, че някои от точките си остават неподвижни - някои в колибите на селото, две в пещерата, останалите - в джунглата.

Започна да брои неподвижните светлинки.

„... дванайсет, тринайсет, четиринайсет“.

Точно толкова, колкото бяха маймуночовеците. Това не можеше да е съвпадение. Обяснението можеше да е само едно.

- Махнали са предавателните си устройства - каза на глас той.

- Сър! - Дежурният скочи и посочи картината, предавана от една от камерите. - Вижте това!

Дънкан застана до него пред монитора. На екрана се виждаше поляна в джунглата. Отначало не забеляза нищо. После някакво движение в сенките привлече погледа му. Някакви фигури се промъкваха в гората.

Две, може би три.

Присви очи.

„Да не би да са липсващите обитатели?“

После една от сенките излезе на осветено от слънцето място. Мъж с панталони, камуфлажно яке - и карабина. Отначало Дънкан си помисли, че е някой от хората му, все още останал жив. Но екипировката не беше същата. А и той познаваше тримата, които бяха прекосили сухопътния мост до онова адско място. Този не беше от тях. На острова имаше други.

Претегли възможностите. След земетресението в Хаити разбойниците в района бяха станали по-дръзки. Възможно ли бе да са някои от тях?

Загадъчната група изчезна в джунглата.

- Какво ще заповядате? - попита дежурният.

Дънкан се обърна към компютърния монитор. Хаотичното движение на червените точки бе спряло. Докато гледаше, те отново се задвижиха - всички, без изключение. Насочваха се към натрапниците, подобно на затягаща се примка.

Устните му се разтеглиха в зловеща доволна усмивка. Глупаците бяха избрали неподходящо място за акостиране.

- Сър?

- Продължавай да наблюдаваш - каза Дънкан. - След малко проблемът би трябвало да се разреши сам.

Това обаче не се отнасяше за една друга грижа. Как изобщо тази група се беше озовала на острова? Дънкан се обърна към прозорците, които гледаха към морето. Пушещият катер продължаваше да крета към залива.

Явно това беше отговорът.

Беше чувал, че някои птици се преструват, че крилото им е счупено, за да подмамят котките по-надалеч от гнездата им. Същото ставаше и тук. Бедстващият катер целеше да отвлече вниманието им и да свалят гарда.

Гневът пламна дълбоко в гърдите му.

„Време е да я стъпчем тази птичка“.

- Обади се на стрелеца в бункера - нареди Дънкан, без да откъсва очи от залива. - Да открие огън по катера.

51.

Джак ги усети, преди да ги е видял.

Вдигна юмрук, за да спре другарите си. По време на прехода се беше настроил към гората - към приглушения шепот на морския бриз в игличките на боровете, към свежия аромат на глина и сол, редуващите се сенки и слънчева светлина. После настъпи внезапна промяна. От гората навсякъде около тях се чу тихо пукане, сякаш към тях се движеше някакъв пожар. Полъхът на вятъра донесе до него ясно изразена мускусна миризма. Някакви дребни сенки се раздвижиха бързо в клоните отляво.

В гората имаше нещо - и се приближаваше.

Джак предпазливо приклекна и свали ремингтъна. Предпочиташе да ловува с пушка помпа в гората. При ограничено пространство разпръскващите се сачми вършеха по-добра работа от точността на карабината.

Мак и Брус заеха позиции от двете му страни. Тримата бяха с гръб един към друг и с насочени напред оръжия.

Джак се взря в сенките. Шумоленето моментално престана, сякаш някой бе натиснал прекъсвач. Зачака. Лесно можеше да припише звуците на развинтеното си въображение, само че острата миризма на мускус си оставаше.

Настръхна. Усещаше очи върху себе си - много очи, които го изучаваха също така напрегнато, както той наблюдаваше гората. Докато напрягаше всичките си сетива, главоболието се върна с пълна сила и периферното му зрение се сви. За момент главата му се изпълни със странен шум, сякаш тялото му се беше превърнало в радиоантена, опитваща се да улови сигнал.

Отдясно внезапно запращяха клони. Поради някаква причина Джак погледна нагоре. Над тях премина сянка и полетя тежко надолу към него и хората му. Наложи се да се пръснат. Нещото падна на земята в центъра на групата им.

Кръв плисна във всички посоки.

Джак зяпна, отвратен и потресен.

На земята лежеше обезглавен труп. Ръцете бяха изтръгнати от ставите и бяха останали само тялото и краката. Кръвта продължаваше да се процежда от раните.

„Какво, по дяволите...“

Забеляза черната камуфлажна униформа. Екипировката бе същата като на групата, атакувала ЦИЗ- ВО. Отново насочи вниманието си към потъналата в сенки гора. Тя си оставаше мъртвешки тиха - толкова тиха, че можеше да чуе плясъка на вълните в далечината. Шумът в главата му отслабна до ниско бръмчене, но докато напрягаше сетивата си, то бавно започна да се усилва.

- Ето ги и тях - прошепна Джак на хората си.

Лорна продължаваше да държи момиченцето. По телевизията продължаваше „Улица Сезам“.

- Значи смятате, че снощното нападение е било опит да стигнат до децата? - попита Бенет.

Лорна сви рамене.

- За какво друго им е да атакуват този остров? Казахте, че имат предостатъчно храна, вода и подслон. Защо им е да преплуват дотук през нощта и да нападнат стража на плажа?

- Може и да сте права - каза Малик. - Но това не обяснява свръхагресията, показана преди да преместим възрастните на другия остров. Така че не всичко се дължи на децата.

Двамата се обърнаха към нея. Загледаха я някак прекалено напрегнато, сякаш очакваха от нея решение, някаква идея за обясняването на проблема. Лорна знаеше, че ако не успее да ги впечатли, не успее да докаже ползата от себе си, дните й на това място бързо ще приключат.

- Изблиците на агресия - започна тя. - Казахте, че нападенията са започнали, без да бъдат провокирани.

Малик кимна.

- Точно така. Миналата година един възрастен екземпляр най-спокойно провеждаше теста си за интелигентност, когато изведнъж скочи и смаза лаборанта. Разбира се, образецът беше веднага убит, за да не се допуснат други инциденти.

- И нищо не е провокирало нападението?

- Доколкото можем да преценим, нищо.

- Ами процедурите, които провеждате в другите си лаборатории? И по-конкретно болезнените опити?

Малик потърка замислено брадичка.

- Правим изследвания през цялото време. Все още не разбирам какво искате да кажете.

Лорна отново си представи странното стадно поведение, което бе видяла.

- Казахте, че образците имат кошерен разум, нали така? Че мислите им се предават по електромагнитната мрежа, която ги обвързва. Защо тогава същото да не се отнася и за болката? С други думи, онова, което чувства един, може би чувстват и всички останали. Ако това е така, щом провокирате един екземпляр, някой друг може да реагира съвсем рефлексивно.

Бенет погледна Малик.

- Обмисляли ли сте тази възможност?

- Не, но тя е наистина интригуваща. - Ученият замислено присви очи, но не изглеждаше напълно убеден. - Ще трябва да прегледам записите.

- Трябва да престанете да мислите за тях като за инвалиди - каза Лорна. - Те имат само един разум, разпространен фрактално в групата. Те са една психика в много умове. И в продължение на години вие сте малтретирали тази психика и сте я измъчвали по множество начини.

Впери поглед в Малик, очакваше той да възрази срещу обвинението в жестокост. Мълчанието му бе повече от красноречиво.

Тя продължи:

- Нима има нещо чудно, че при такова продължително и непрекъснато малтретиране се проявяват психотични преломи? А вие подхождате дори към тях неправилно. Опитвате се да изкорените проблема, като елиминирате само извършилите насилие. Тези сривове не се дължат на индивидите в групата, а на цялото, на кошерния разум, който сте измъчвали до точката на пречупване.

Бенет и Малик се спогледаха разтревожено.

- Значи предполагате, че целият кошерен разум може би е психотичен? - Гласът на Малик трепна разочаровано. - Докаран до лудост.

- Може би дори нещо по-лошо.

- В какъв смисъл по-лошо? - попита Бенет.

- Ако доктор Малик е прав за тяхната интелигентност, цялото, което сте създали, не е просто безумно - а блестящо безумно. Отвъд нашето разбиране, отвъд възможността да бъде излекувано. Чиста ярост и лудост, съчетани с коварство и хитрост. - Лорна поклати глава. - Създали сте чудовище.

Джак се взираше над цевта на пушката към гората. Имаше чувството, че в черепа му бушува пожар. Трупът зад него вонеше на кръв и чревно съдържание. Защо го бяха хвърлили по групата му? Като заплаха, като начин за отвличане на вниманието? Но защо просто не ги нападнаха?

Оглеждаше гората и ги усещаше от всички страни. Той и хората му бяха обкръжени, хванати в капан. Отново се замисли за трупа. Умът му работеше бързо.

„Защо го хвърлиха тук?“

И изведнъж разбра. Хвърли поглед към тялото и си спомни трясъка на автоматичната стрелба. Звучеше така, сякаш беше дошла не само от едно оръжие. Някой, който и да бе той, се беше справил с опитни войници със същата лекота, с която човек избива мухи. Ако искаха да ликвидират неговата група, досега вече да са го направили. А вместо това бяха хвърлили трупа тук.

И той знаеше защо.

„Като послание“.

Обърна се към Мак и Брус.

- Свалете оръжията.

И за да даде пример, самият той свали пушката от рамото си, задържа я в протегнатата си ръка, приклекна и я остави на земята.

- Да не си се побъркал, шефе? - попита Мак.

- Направи го. Ако искаш да живееш.

Мак измърмори нещо под нос, но се подчини.

Джак знаеше, че трупът е хвърлен като предупреждение. За да им покажат, че животът им е обречен, ако не се предадат. Усещаше също, че обитателите на острова, каквито и да са те, знаят, че екипът на Джак е различен от командосите.

След като оръжията се озоваха на земята, сенките се размърдаха и от гората се появи фигура. Намираше се много по-близо до тях, отколкото бе предполагал Джак. Само на няколко метра. Раздвижиха се и други. Някои по-големи, други - по-малки.

- Джак... - изсъска Мак.

- Не мърдай - предупреди го той.

Мак се подчини, но не изглеждаше щастлив.

Фигурата приближи още повече. Отначало Джак я взе за голямо шимпанзе или малка горила, но когато съществото излезе на слънчева светлина, видя, че върви изправено като човек. Нямаше влачене на крака и подпиране на юмруци. Наклони глава, докато приближаваше. Джак забеляза, че едното му ухо липсва и на мястото му е останал дълъг неравен белег. Това не беше хирургична намеса, а рана, получена в бой.

Съществото доближи още повече и ноздрите на плоския му нос се разшириха, за да подуши Джак. Беше голо, покрито с козина - и с кръв. Макар и по-ниско с шейсетина сантиметра, тялото му бе с едри кости и цялото в мускули. Джак предположи, че е в състояние да го разкъса с голи ръце.

Но за момента имаше крехко примирие.

Големи блестящи очи се взираха в него.

Джак забеляза интелигентността в погледа. Но в очите нямаше топлина, нямаше приветствие. Оставаха си студени като звезда през зимата.

Кръвта сякаш се събра в корема му, когато осъзна още нещо. Спомни си думите на Лорна за генетичните атавизми. Знаеше, че съществото, пред което е изправен, не е животно. Че някога е било човек.

Зад първото същество се появи друго, чието лице бе изкривено заплашително. Носеше олекотена карабина, най-вероятно отнета от трупа зад Джак.

Отляво от гората излезе тигър с черна козина. Устните му се дръпнаха и оголиха дълги като кинжали зъби.

Очите на всички бяха приковани в Джак.

От втренчените погледи главата започна да го боли отново, костите на черепа му сякаш завибрираха. Едва успя да се сдържи да не запуши ушите си с длани.

Първото същество пристъпи още напред, докато не застана директно пред Джак. Наведе се напред и подуши дрехите му. Протегна ръце и сграбчи ризата му. Пръстите му се свиха и ръцете рязко се дръпнаха настрани, разтваряйки ризата. Разлетяха се копчета.С оголени гърди и корем Джак се почувства слаб и уязвим. Превръзките на Лорна върху раните му изпъкваха рязко на голата му кожа.

Ръцете разкъсаха и тях заедно с косъмчета и коричка. Джак трепна, но не понечи да оттласне съществото. По корема му потече струйка свежа кръв.

Отляво Мак изруга под нос, без да сваля ръцете си.

Отдясно Брус беше останал приклекнал. Срещу двамата му другари стоеше глутница дребни вълци. Джак видя как погледът на Брус се стрелка към оръжието на земята и го предупреди през зъби:

- Недей.

Брус се подчини, но погледът му не се откъсна от карабината. Беше готов да се хвърли към нея при най-малката провокация. Джак не можеше да позволи да се случи подобно нещо.

Човекът-звяр пред Джак наклони глава, отново се наведе напред и подуши струйките кръв по гърдите му, вдишваше дълбоко и дълго. После дръпна назад малката си глава. Очите му бяха леко притворени, сякаш оценяваше миризмата дълбоко в себе си. Джак забеляза, че останалите правят същото. Дори очите на котката се притвориха.

За момент и неговите ноздри се изпълниха с миризмата на кръв - толкова силна, че почти го замая. После миризмата изчезна.

Лицето на оглеждащия го отново се надигна към неговото. Ръцете му сграбчиха раменете му и го смъкнаха надолу, докато Джак не се озова нос срещу нос с получовека. Долови миризмата на вонящото му тяло, забеляза всяка мигла, чу дрезгавото му дишане. Пръстите продължаваха да стискат раменете му. Джак усещаше грубата сила на хватката.

Но онова, което изцяло привличаше вниманието му, бяха очите.

Зениците се разшириха. Джак имаше чувството, че гледа в дълбок черен кладенец. Имаше чувството, че е бездънен - но това изобщо не означаваше, че е празен. Нещо странно и непознато се взираше в него.

Шумът в главата му стана толкова силен, че заплашваше да спука черепа му. Сякаш мозъкът му се мъчеше да се измъкне през ушите му. Докато го заливаше вълната на агонията, зрителното му поле внезапно се стесни, докато не му се стори, че е увиснал над бездънна пропаст.

Остана уловен там за момент, след което съществото го бутна назад и Джак се блъсна в едно дърво. Налягането в черепа му отслабна до глухо пулсиране.

Създанието се обърна и се отдалечи. Другите зверове също се обърнаха като един и изчезнаха в гората.

Джак остана да стои, неподвижен и разтреперан.

Какво се бе случило, по дяволите?

Съществото, което беше стояло пред него, погледна назад, преди да изчезне. Студените очи го изгледаха, после погледнаха пушката в краката му. Посланието бе ясно.

Мак се запрепъва към Джак.

- Сега какво, шефе?

Джак се наведе и взе оръжието си.

- Отиваме с тях.

- Какво? - ужаси се Брус. - Ще ни разкъсат на парчета.

Джак знаеше, че в думите на другаря му има нещо вярно. За момента беше минал някакъв вид тежко изпитание. Не знаеше що за изпитание беше - и преминаването му бе колкото облекчаващо, толкова и плашещо.

Но в същото време изобщо не се заблуждаваше. Това не бе топло приемане. Просто имаха общ враг. Нищо повече. Спомни си студеното внимание и разбра, че това примирие ще продължи само колкото войната.

След това... щеше да свърши.

- Да вървим - каза Джак.

Успяха да направят само няколко крачки, когато от другия остров се чу трясък на автоматична стрелба. Джак се втурна към края на гората. Между клоните успя за пръв път да види вилата на другия остров.

От бетонния бункер на покрива й стреляше картечница. Оръжието обаче не беше насочено към тях, а стреляше към залива, който все още беше скрит зад възвишението на другия остров.

Джак знаеше каква е мишената на свирепия бараж.

Катерът на братята Тибодо.

52.

Дънкан стоеше пред прозорците в управлението на охраната. Отгоре тежката картечница трещеше от бункера и бронираните стъкла на прозорците вибрираха. Далеч долу куршумите оставяха във водата бродерия, която наближаваше димящия катер в залива.

Още при първия знак за беда катерът беше дал газ и се бе насочил към брега. Носът му се вдигна високо, избутан от водата от някакви мощни двигатели, много по-мощни, отколкото можеше да се очаква от обикновен рибарски съд. Това наблюдение се потвърди, когато първите куршуми улучиха бордовете на катера и отскочиха, без да му причинят вреда.

Явно корпусът на съда бе подсилен с броня. Контрабандистите на оръжие и други стоки често маскираха бойните си съдове като обикновени рибарски катери. Тежката картечница на вилата можеше да разкъса лека броня и дори да свали бавно летящ самолет, но сега разстоянието и ъгълът на стрелба бяха неподходящи.

После се случи нещо странно.

От кърмата на катера във водата бе спуснат зодиак, който полетя като черна ракета напред.

Тежката картечница отново намери основната си мишена и куршумите улучиха носа. Бронираният съд рязко зави и тръгна странично, като оголи борда си, за да защити малкия зодиак. Куршумите рикошираха от корпуса, после откосът продължи нагоре към мостика. Стъклата на прозорците се пръснаха на парчета. Мъже се проснаха по корем на палубата.

Зодиакът летеше към северния край на залива и подскачаше на вълните. Охраната по плажа откри огън. От лодката отговориха със стрелба, последвана от димна опашка. Ракетата улучи плажа и експло- дира, като вдигна висок фонтан пясък и направи на трески една палма.

Охраната се пръсна, а лодката продължи да лети по водата, сякаш се опитваше да заобиколи и да се насочи към пясъчната ивица, свързваща двата острова.

Преди Дънкан да успее да прецени заплахата, се появи по-сериозен проблем.

Някакъв мъж излезе на палубата на риболовния катер, опрял на рамото си някакво дълго оръжие. Коленичи и го насочи към вилата.

„Шибано копеле...“

Задната част на оръжието избълва дим и Дънкан се дръпна от прозореца. Ракетата полетя право към него - или по-скоро към картечницата над него. Така или иначе, той нямаше никакво желание да остава тук.

Хвърли се към вратата.

Лорна стоеше замръзнала с Малик и Бенет в детското отделение. Момиченцето в ръцете и се бе вкопчило в яката на блузата и и трепереше. Изведнъж стрелбата спря, но след секунди се чу взрив, който бе като ритник в корема. Макар и заглушена от скалата, експлозията разтърси стените.

Всички затаиха дъх, после едно дете заплака. За секунди плачът се подхвана от останалите. Детегледачката - закръглена жена с азиатски черти, най-вероятно китайка - напразно се опитваше да ги успокои. Момичето в ръцете на Лорна скри мъничкото си лице в рамото и и продължи да трепери.

- Нападнати сме - каза Малик.

- Стойте тук. - Бенет тръгна към вратата, но не беше направил и две крачки, когато тя рязко се отвори и нахълта Конър.

- Сър, добре ли сте?

- Какво става?

- Командир Кент се обади по радиото. Катерът в залива откри огън по нас. Командир Кент смята, че са пирати.

„Пирати?“ - удиви се Лорна. Беше чувала от Кайл истории за скитащи банди мародери, които кръстосваха водите на Мексиканския залив и отвличаха кораби или разграбваха селища по крайбрежието. Веднъж нападнали дори нефтена платформа.

Бенет тръгна към вратата.

- Заведете ме при Дънкан.

- Каза да ви задържа всички тук.

- Глупости. Не съм малко дете, че да се крия в някаква дупка.

Малик застана до шефа си.

- Ако има проблем, трябва да се върна в лабораторията си, за да прибера вирусните образци в случай, че ситуацията ескалира. Ако изгубим образците, губим всичко.

Бенет кимна.

- Да, направете го.

Малик махна на детегледачката.

- Ела с мен. Трябва ми помощ.

Конър направи вял опит да ги спре.

- Сър...

Бенет решително го избута настрани и нареди:

- Доктор Полк да остане тук. - Погледна я. - Ще продължим нашия разговор веднага щом сложим край на това.

Малик излезе след шефа си.

Конър се поколеба за миг, после изруга и ядосано ги последва. Дори не погледна назад, докато затваряше. Лорна остана сама с децата.

При затворена врата яростната стрелба се чуваше като глухо пукане. Въпреки това ясно личеше, че се засилва. Към какофонията се включиха и аларми, някъде отдалеч се чуха писъци.

„Какво става?“

Не знаеше, но трескаво търсеше някакъв начин да използва настъпилия хаос в своя изгода. Ако можеше да излезе, да се добере до радиостанция, може би дори до лодка...

И после какво? Дори да можеше да избяга от острова, каква беше надеждата и да се спаси в гъмжащите от пирати води?

Държеше детето, а останалите се присламчиха към нея подобно на привлечени от пламъка на свещ пеперуди. Имаха нужда от окуражаване, бяха се смълчали. Лорна трябваше да ги защити, но... но трябваше и да намери начин да се махне оттук!

С пулсираща глава забърза към отворената врата в дъното на детската. Надникна през нея с надеждата да намери някакъв път за бягство. От двете страни на дългото помещение бяха подредени високи детски креватчета. Само че бяха от метал и имаха капаци, които се заключваха.

Въпреки опасността в гърдите и пламна гняв. Как някой можеше да бъде така коравосърдечен към тези невинни деца? Големите влажни очи се взираха в нея и я следяха как претърсва помещенията.

Останала сама, Лорна вече нямаше нужда да крие емоциите си. Страхът и се превърна в ярост. Тя я използва, остави я да плъзне като огън през корема и. Беше се свила пред паниката веднъж в миналото - но това никога нямаше да се повтори.

Кучите синове й бяха откраднали всичко - живота и, брат и, приятелите и, дори Джак. Последната мисъл донякъде подкастри волята и. Щом Джак не беше успял да ги спре, каква надежда имаше за нея?

Претърси останалата част от затвора си. От спалното помещение се влизаше само в малка тоалетна и баня, други изходи нямаше. Беше затворена тук. Заедно с децата.

Понеже не знаеше какво друго да направи, се върна при децата. Те се събраха около нея. Някои се вкопчиха в краката и, други смучеха палци, едно-две тихо хлипаха. Тя се отпусна на пода сред тях.

Едно малко момче се качи в скута и до момичето. Двете се притиснаха едно в друго. Напомняха и за съединените маймунки капуцини в лабораторията. Но Лорна знаеше, че тези две деца - всъщност цялата група - са едно цяло, свързано не просто с плът. Още деца се настаниха около нея. При всеки гърмеж и автоматичен откос групата трепереше като вода, в която са хвърлили камъче.

Тя направи всичко по силите си да им вдъхне кураж. Докосна с ръка всяко. Децата като че ли се отпускаха от допира и. Кафявите като карамел очи не се откъсваха от нея. Мъничките пръсти се вкопчва- ха в нея, в другарчето. От тях се носеше топлата миризма на бебешка пудра и вкиснало мляко.

Въпреки страха и физическия дискомфорт Лорна усети в себе си струйка покой. Не можеше да каже откъде идва - дали от самата нея, или от децата. Нямаше значение. Но този покой не беше чувство на лениво доволство, а на твърда решимост.

Паниката отстъпваше, за да се замени с увереност.

- Ще се махнем оттук - обеща тя колкото на децата, толкова и на себе си. - Всички ще се махнем.

„Но как?“

Главата на Дънкан още кънтеше от експлозията. Струйка кръв се стичаше от едното му ухо по врата.

Миг преди взрива беше изскочил от помещението и се бе хвърлил във варовиковия тунел, който свързваше командния бункер с вилата. Беше успял да затръшне вратата след себе си, когато ракетата улучи картечното гнездо горе. Ударната вълна обаче беше изкъртила вратата от пантите и го бе запратила навътре в тунела.

С насълзени от дима очи Дънкан се върна в помещението. Под краката му захрущя стъкло. Половината стъкла на прозорците, гледащи към залива, бяха пръснати. Откри дежурния на пода, в локва кръв. Провери дали има пулс, но не успя да го напипа.

Отиде до единия от разбитите прозорци. Автоматичните откоси отекваха, прекъсвани от взрив на гранати. Риболовният катер още беше в залива, наполовина скрит от дима. Свирепата престрелка между съда и брега продължаваше. Канонадата беше адска. Трасиращи куршуми раздираха сгъстяващия се пушек. Чуваха се писъци.

Въпреки това Дънкан имаше чувството, че целта на катера е да отклони вниманието им и да го задържи върху себе си, а не да предприеме фронтална атака.

Но защо?

Обърна се към мониторите. Повечето бяха тъмни, но няколко даваха картина. На един от тях зърна движение и пристъпи по-близо. Екранът показваше оградата между двата острова.

И още нещо.

Черния зодиак. Явно някой заблуден куршум бе спукал някой от понтоните му. Лодката вече нямаше къде да отиде. Пиратите бяха извадили късмет, че са се добрали до брега - и още по-голям, че не се бяха натъкнали на мините, поставени по морското дъно.

По-близо до камерата се виждаха петима мъже, приклекнали до оградата. До тях на пясъка лежаха два трупа в растяща локва кръв. Черните камуфлажни якета недвусмислено показваха, че са хора на Дънкан.

Пръстите му се свиха в гневни юмруци.

Кои бяха тези, по дяволите?

Един от нападателите се премести по-близо до скритата камера. За момент лицето му се оказа точно срещу обектива. Носеше бейзболен каскет. Дънкан замръзна.

„Този каскет...“

Беше го виждал. И собственика му също. На пътя в Делтата. Онзи кейджън в очукания шевролет. Помъчи се да проумее какво прави тук този човек. Беше абсолютно безсмислено. С очите си беше видял как пикапът му потъва в Мисисипи. Дори да беше оцелял в реката, защо беше тук? Как бе успял да го проследи до Изгубения рай?

Отговорите бавно си пробиха път през шока.

Кейджънът беше споменал, че брат му бил в ЦИЗВО. Именно затова се бе появил на пътя по никое време и беше спрял, за да попита къде се намира Центърът. И щом сега беше тук, това означаваше, че някой друг вероятно е оцелял при атаката срещу лабораторията.

Дънкан си даде сметка, че все още не е получил вест от войника, когото беше оставил да прочисти района. Дали не беше заловен и принуден да си развърже езика? Малко вероятно. Хората му никога не биха проговорили.

Но въпреки това тези копелета бяха открили острова.

Е, щяха да съжаляват.

След като първоначалният шок отшумя, Дънкан осмисли новата информация. Гледаше как кейджънът килва каскета си назад и се взира през оградата към другия остров, сякаш очакваше някого. Явно тази група се опитваше да се срещне с другата, за да могат заедно да нанесат удара, да се промъкнат през задната врата, докато престрелката отпред продължава.

Но каква бе крайната им цел?

Въпросът не беше от трудните.

Ставащото по всичко приличаше на спасителна операция.

Дънкан включи радиостанцията и се свърза с помощника си.

- Конър.

- Сър? - Помощникът му заговори бързо: - Бенет се качва горе. Не успях да го спра.

На Дънкан не му пукаше.

- Ами жената?

- Затворих я в детската. Няма къде да се дене.

„Не е достатъчно“.

- Иди там - нареди той. - И и пръсни главата.

53.

Лорна седеше с децата. Приглушената стрелба продължаваше. Беше затворена тук и не й оставаше друго освен да чака. Не знаеше на коя от сражаващите се страни да застане - на страната на дявола, когото познаваше, или на атакуващите пирати.

Внезапно всички деца се напрегнаха и обърнаха погледи към входа, сякаш реагираха на някакъв недостъпен за сетивата й сигнал. После изведнъж всички скочиха на крака, подобно на стреснато ято.

Поведението им я накара да настръхне. Напрежението на децата беше заразно.

Силен трясък привлече вниманието и към изхода. Външната врата се беше затръшнала.

Някой идваше.

Децата отстъпиха към дъното на помещението и тя ги последва. Или може би те я замъкнаха. Мънички ръце се бяха вкопчили в панталоните и и я дърпаха.

Стигнаха тъмното помещение със заключващите се легла. Докато прекрачваха прага, Лорна видя как вратата към антрето се отваря, но така и нямаше време да разбере кой влиза.

От страха на децата сърцето и продължаваше да тупти бясно, сетивата и бяха изострени.

- Къде си, по дяволите? - извика някой.

Конър. Нещо в гласа му накара сърцето и да се качи в гърлото. Наред с раздразнението ясно се долавяше и заплаха. Децата продължаваха да я теглят, сякаш бяха доловили същото по споделящата си връзка.

Лорна затаи дъх и продължи с тях. В спалнята обаче нямаше къде да се скрие, освен ако не се напъхаше в някое от леглата.

Накрая вълната от малки тела стигна средата на помещението и пръстите я пуснаха. Децата се пръснаха във всички посоки - движеха се с изненадваща бързина, сякаш се подчиняваха на недоловима заповед. Всички се скриха под тежките метални легла.

Лорна последва примера им и потърси убежище. Коленичи зад едно от леглата, но продължи да следи вратата. Две деца се скриха под същото легло. Малките телца се притиснаха в нея. Трепереха от страх.

Конър прекрачи прага и се насочи първо към банята. Лорна видя как ръката му посяга към пистолета на кръста му. Палецът откопча кобура.

- Не ме бави! - извика Конър. - Излез и всичко ще свърши бързо и безболезнено.

Лорна изтръпна. Нищо не можеше да направи. Нямаше къде да бяга.

Джак вървеше през гората към пясъчната ивица, която свързваше двата острова. Мак и Брус го следваха от двете му страни. От време на време отпред се мяркаха смътни фигури, някои големи, други малки - истинска жива маса, стичаща се по склона, набираща скорост и ставаща все по-голяма. Всички се носеха към сухопътния мост.

Накрая гората се смени от разпръснати палми и ивици пясък. Тук светлината бе по-силна и ослепителните лъчи на потъващото зад хоризонта слънце се отразяваха от водата.

От сенките пред тях се отдели някаква фигура. Бе създанието, което се беше изправило пред Джак - той го позна по липсващото ухо и покритото с белези лице. Посочи с ръка към открития плаж.

Джак забърза и го настигна. Моментално разбра причината за тревогата му.

Висока ограда с бодлива тел отгоре преграждаше пътя. От другата страна имаше генератор.

„Електрифицирана е“ - помисли Джак.

Някакво движение оттатък оградата привлече вниманието му. Едва сега забеляза изтеглената на брега лодка. В сенките се криеха някакви фигури - но дали бяха приятели, или врагове?

Имаше само един начин да разбере.

Докато излизаше на открито, забеляза алени петна по пясъка от другата страна, сякаш някой беше влачил трупове. Планът на атаката предвиждаше Ранди да го чака на сухопътния мост. Зодиакът приличаше на онзи от катера на Тибодо, но ясно се виждаше, че е бил улучен.

„Оцелял ли е някой?“

Джак излезе под лъчите на слънцето. Държеше пушката насочена напред и пристъпваше предпазливо, готов да отскочи назад.

- Джак! - извика някой.

Ранди се появи от другата страна, размахал пушка над главата си. Джак свали оръжието.

„Слава Богу!“

Облекчението му не продължи дълго. Отдясно се чу рев. Малък двуместен скутер се появи зад близкия нос и се понесе към пясъчната ивица. Войникът до човека, който го караше, се изправи и опря карабината върху предното стъкло.

Дулото проблесна и куршумите се забиха в пясъка и продължиха към краката на Джак. Той ce метна назад под прикритието на гората. От другата страна на оградата Ранди направи същото.

Втори скутер се появи с рев от другата страна на провлака. Двете лодки започнаха да обикалят покрай него. Преминаването на ивицата вече бе невъзможно.

Джак се взираше в двете кръжащи акули. Даде си сметка, че планът му се проваля. Някой беше разбрал за опита им да се промъкнат изотзад. И сега стоварваха брадвата, за да прережат достъпа и да разделят групите им. Елементът на изненада беше изгубен.

След миг една мисъл събуди друг страх у него.

Оцеляването на Лорна зависеше от бързото и измъкване. Всяко забавяне означаваше смърт. Пръстите му се стегнаха около пушката.

„Дали вече не е твърде късно?“

Лорна клечеше зад леглото. Страхът стягаше гърдите и. Чу как Конър тресна вратата на банята.

Още малко и щеше да дойде да провери спалното.

Докато се мъчеше да измисли нещо, от дневната се чу внезапен писък, изпълнен с ужас.

- Шибани маймуни... - изруга Конър.

Сърцето и се сви. Кучият син явно беше открил някое от скрилите се там деца. Писъкът премина в изпълнено с болка стенание. Конър отново се появи при вратата. Беше вдигнал едно момченце за врата. Детето се мяташе и задушаваше, риташе с крака, устата му беше отворена в безмълвен вик.

Лорна усети как притиснатите в нея деца се разтреперват още по-силно - споделяха страданията и ужаса на момчето.

Конър опря пистолета в корема на детето.

- Полк, веднага излизай или ще накарам тази маймуна да страда заради теб!

Лорна бе прекалено зашеметена от жестокостта му, за да реагира.

Конър изчезна от поглед - продължаваше да я търси.

„Сега или никога!“

Лорна не можеше да остави детето да умре заради нея. Трябваше да прекрати това, дори с цената на собствения си живот. Понечи да се надигне, но малките ръце я сграбчиха и я задържаха долу. В действията на децата имаше нещо повече от страх да не бъдат изоставени.

Преместиха ръката и върху краката на леглото. Лорна пипнешком установи, че леглото е на колела. Всички легла бяха на колела, за да могат при необходимост да се пренареждат.

Нужна и беше секунда, за да разбере.

Вдигна закопчалките на колелата и се премести зад леглото. Намери опора за краката си и натисна. Нужно беше известно усилие, за да го помръдне. Металното легло - или по-скоро клетката на колела - беше тежко и тромаво. Колелата изскърцаха, но това вече нямаше значение.

- Идвам! - извика тя. - Не стреляй!

С мъка избута леглото от редицата и го подкара по прохода в центъра към вратата. Напрегна се, за да набере скорост. Сякаш усетили нуждата , малките тела изпълзяха от скривалищата си и забързаха към леглото. Ръчички сграбчиха металните крака и забутаха с изненадваща сила.

Част от съзнанието и се мъчеше да проумее какво става. Самата тя изобщо не си бе помисляла да използва леглото като таран. Но страхът е силен мотиватор, а нуждата - майка на всяко изобретение. Прекарано през съчетания разум на уплашените деца, всичко това се превръщаше в средство за защита.

Под общите им усилия леглото полетя още по-бързо.

Конър се появи отново, гледаше право към вратата на спалното.

Лорна излетя от помещението с тарана си, буташе с цялата си сила и се молеше наум. Очите на Конър се разшириха от изненада. Нямаше време да отскочи, така че хвърли момчето настрани и стреля напосоки към нея.

Тя се сниши и куршумите рикошираха от стоманената предна табла. В следващия миг таранът удари Конър право в гърдите и той отлетя назад, размахал ръце. Падна по гръб и пистолетът се плъзна по линолеума.

Лорна не спря, а като използва набраната инерция, блъсна леглото към Конър и щом предните колела удариха тялото му, повдигна задната част и преобърна леглото върху него.

Метна се настрани и грабна пистолета. Беше изненадващо тежък. Насочи го към Конър, но той не помръдваше. Само едната му ръка потръпна леко.

Лорна се огледа.

Нужно й бе известно време, за да осъзнае, че е свободна - и въоръжена.

Децата се събраха наблизо, вперили погледи в нея. Лорна прочете надеждата в очите им, наред с остатъците от страх. Не можеше да ги изостави.

- Да вървим - каза тя и тръгна към вратата.

Децата я последваха. Доверяваха й се напълно.

Лорна се молеше доверието им да не се окаже напразно.

54.

- Какъв е планът оттук нататък? - попнта Бенет.

„Добър въпрос“ - помисли Дънкан. Поклати глава. Все още преценяваше, опитваше се да проумее странното естество на атаката. Усещаше как постепенно започва да губи контрол.

С Бенет стояха пред редицата монитори в командния център на охраната. Някой бе покрил мъртвия дежурен с одеяло. Друг компютърджия се опитваше да получи картина от останалите камери. Дънкан продължаваше да следи на екрана картината от камерата на сухопътния мост.

Двата скутера патрулираха от двете страни на пясъчната ивица. Дънкан ги беше изпратил веднага след като позна кейджъна от Делтата. И добре, че го направи. Преди малко беше видял как от гората от другата страна на оградата излиза някакъв мъж.

Това бе толкова невъзможно, че още не можеше да дойде на себе си.

По облеклото и екипировката можеше да се съди, че е един от мъжете, които бе забелязал по-рано в гората. Групата по някакъв начин бе оцеляла и бе прекосила острова, за да стигне до моста. Но как беше възможно това?

Отговорът дойде, когато компютърджията се изправи зад конзолата и изтри длани в престилката си.

- Компютърът ще рестартира всеки момент проследяващия софтуер.

И наистина, един от съседните екрани светна в синьо, след което показа картата на другия остров.

- След малко ще започне да улавя сигнатурите - добави техникът.

Докато гледаха, на екрана започнаха да се появяват малки червени светлинки, отбелязващи местоположението на всяко животно. Броят им ставаше все по-голям и по-голям.

Дънкан изруга.

Бенет го погледна, после отново се обърна към екрана.

- Това не е на добро.

Вместо да са разпръснати неравномерно из острова, както обикновено, всички светлинки се бяха скупчили в началото на сухопътния мост. Цялата менажерия се беше събрала там. Причината за това можеше да е само една.

- Ще се опитат да пробият бариерата - каза Дънкан.

- И не знаете кой е онзи непознат? - попита Бенет. - Онзи, който е с тях.

- Не. - Беше смаян, че мъжът е оцелял. - Но явно е на страната на онези, които дойдоха със зодиака. Обзалагам се, че е някакъв опит да спасят доктор Полк.

Това беше единственото смислено обяснение. Дънкан вече беше обяснил на Бенет за кейджъна с бейзболния каскет.

- Ако властите ги подкрепяха - продължи той, - реакцията им щеше да е по-силна. Бойни кораби и хеликоптери. Мисля, че това е по-скоро разузнавателна експедиция. Да разберат дали доктор Полк е все още жива. Но кой знае колко дълго ще продължи това? Властите може би вече пътуват насам.

- Какво предлагате?

- Политика на изгорената земя.

Очите на Бенет се разшириха. Погледна към Дънкан за повече разяснения.

- Щом тези кучи синове знаят за Изгубения рай, скоро ще научат и други. Изгубили сме контрол. Вече сме твърде оголени. Ще трябва да приемем тази реалност и да се справим с нея агресивно.

- Колко агресивно?

- Евакуираме се, изгаряме и двата острова до основи, избиваме всички. Не оставяме никаква следа. Щом не са в състояние да ни проследят, ще можем да започнем някъде другаде. Вярно, ще е сериозен неуспех, но поне няма да сме съвсем извън играта.

Бенет въздъхна примирено. Погледна през разбитите прозорци и промълви:

- „Тогава Бог го изпъди от Едемската градина“.

- Сър? - подкани го Дънкан.

Последва нова въздишка.

- Разбирам ви. Нямаме друг избор. След всички проблеми тук едно ново начало може и да е за добро. Можем да сме готови на площадката за излитане след петнайсет минути.

- По-добре десет - настоя Дънкан.

- Ами доктор Полк?

- Вече се погрижих за този проблем.

Бенет изглеждаше притеснен, но щеше да го преживее. Дънкан получаваше много пари именно за да взема трудните решения и да ги изпълнява.

- Какъв е непосредственият план за действия? - смени темата Бенет.

Дънкан кимна към екрана.

- Да затворя задния вход. Да се погрижа да нямаме повече изненади по време на евакуацията. Изпратих екип да направи засада на групата от зодиака. Ще ги заклещят при оградата и скутерите.

- А онези от другата страна?

Дънкан се загледа в струпването на червени точки на монитора. Време беше да се сложи край на проваления експеримент на Малик, да бъде заличен до основи. Като предпазна мярка беше заложил по целия остров напалмови заряди. Повече от сто. Огнената буря щеше да унищожи всичко живо само за минути. Всеки, който се опиташе да избяга, щеше да бъде свален от стрелците в скутерите.

Бръкна в джоба си и извади радиопредавател. Беше го взел от сейфа в кабинета си, преди да се качи тук. Върху устройството имаше два светещи бутона.

Единият задействаше скритите заряди на другия остров.

Вторият щеше да взриви двете бомби, вградени в инфраструктурата на вилата - една в горната част, а другата - в подземната лаборатория. Със своите четиридесет и четири тона тротилов еквивалент бомбите щяха да разрушат горната част на острова и буквално да го изтрият от картата.

Но това трябваше да почака.

Вдигна предпазното капаче на първия бутон.

Бенет зяпна предавателя.

- Какво? Нима ще взривите другия остров сега?

- Точно сега е моментът.

Дънкан натисна бутона.

„Един проблем по-малко“.

55.

Джак усети треперенето под краката си. После тътенът достигна до него. Беше толкова силен, сякаш земята се разцепваше. Обърна се и видя как върхът на острова изчезва в спирала от пушек и огън. Последваха нови взривове, един до друг.

Бум, бум, бум...

Пламъците изригваха по острова в спускаща се спирала, адският вихър се разрастваше, настъпваше към плажа. В небето се издигна кула черен дим. Джак усети характерната миризма на напалм.

„Подпалват целия остров!“

Мак дотича до него.

- Сега какво?

Брус пое нещата в свои ръце. Оставането в гората означаваше сигурна смърт. Единственото спасение бе провлакът. Брус се хвърли към откритата ивица и затича снишен. Откри огън по единия скутер, но непрекъснатото движение и хаотичните завои превръщаха лодките в невъзможни мишени. Куршумите, които все пак ги достигаха, отскачаха безобидно от бронираните им корпуси.

От брега откриха ответен огън. Пясъкът около Брус експлодира, после един куршум го улучи в рамото и го завъртя като пумпал. Пръски кръв полетяха във всички посоки.

„Мамка му...“

Вятърът се смени и горещият пушек лъхна към тях. Острата миризма на напалм изгори дробовете на Джак. Нямаше друг избор освен да изтича при Брус, който се беше надигнал на едно коляно и продължаваше да стреля.

Мак тичаше до Джак и стреляше по другия скутер.

Зад тях огнената стихия се носеше към брега.

Експлозиите гърмяха все по-близо и по-близо.

От другата страна хората на Ранди също откриха огън, но стрелбата им не се увенча с успех. Бяха притиснати от двете страни и бе невъзможно да прекосят сухопътния мост. Щяха да ги свалят още преди да са стигнали до оградата.

Джак награби Брус, готов да го помъкне обратно.

„Но накъде?“

Докато се обръщаше, един от зарядите се взриви в гората само на няколко метра от тях. Дърветата разцъфнаха в огнени колони. Ударната вълна събори Джак по гръб и пламъците го облизаха. Димът го задушаваше.

Мак се втурна към него и го избута към водата. Един откос избродира пясъка до рамото му и едва не му отнесе главата.

Озовал се наполовина във водата, Джак осъзна суровата истина.

Нямаше спасение.

От командния център Дънкан гледаше как напалмовите заряди се взривяват на върха на острова и продължават по спирала надолу към брега, превръщайки всичко по пътя си в огнена пепел. При разполагането на зарядите ги беше нагласил да се задействат последователно, за да се постигне максимален разрушителен ефект.

Усмихна се, докато наблюдаваше как тримата мъже се мъчат на пясъка, заклещени между огъня и куршумите.

Бяха обречени.

Бенет, който стоеше до него, направи крачка назад. Беше видял предостатъчно.

- Мили Боже...

„Бог няма нищо общо с това“.

Зарядите продължаваха да експлодират в огнени вихри, засилваха неумолимо пълзящия към водата пожар.

Дънкан гледаше унищожението, изпълнен с доволство. И изведнъж забеляза някакво движение в гората. На откритото изскочиха фигури. От голите им тела беше ясно, че са липсвалите досега местни обитатели. Усмивката му стана по-жестока. Явно в гората им бе станало горещичко.

Но нямаше да намерят избавление на откритото.

Въпреки това нещо в поведението им задейства някаква аларма в него. Бяха само четирима. Къде бяха другите?

Наведе се към екрана.

Какво бяха намислили?

Седнал във водата, полузамаян, Джак забеляза движение покрай обвитата в дим гора. Четири хоми- нида излязоха на откритото, разделиха се по двойки и тръгнаха от двете страни на ивицата.

Всяка двойка мъкнеше прашка от сплетени палмови клони. В прашките имаше черни метални туби, приличаха на малки бъчонки. Двойките завъртяха прашките и запратиха снарядите си.

Тубите се запремятаха във въздуха.

По една към всеки скутер.

Докато летяха, цялото зверско войнство изскочи от гората и се понесе по пясъчната ивица - мъже и жени, големи котки, свирепите подобни на вълци кучета. Джак не успя да разпознае някои от създанията. Нещо гигантско с ноктести лапи притича на подскоци покрай него. Последваха го други.

Последният напалмов заряд стигна до брега и избухна в огнена стена. Джак се хвърли във водата, за да не изгори. Обърна се и видя как една от летящите туби пада към скутера. Пъргавата лодка бързо зави настрани.

Но точността не бе необходима.

Тубата експлодира във въздуха.

Зад себе си Джак чу втори взрив.

Горящият напалм се посипа в морето и върху скутера. Хората се превърнаха в пищящи живи факли. Джак се обърна. Другият скутер също гореше.

Потресен, Джак седна във водата. Създанията явно бяха изкопали два от зарядите край брега, бяха изчакали взривовете да приближат достатъчно и бяха хвърлили бомбите, за да се взривят в точния момент.

Но не цялата тази мрачна армия се измъкна невредима.

Изостанал зад другите тигър изскочи от взривената гора. Тялото му гореше и той бягаше, следван от огнена диря. Заслепен от болка и ярост, тигърът полетя право към Джак.

Той се метна под ноктите му, разминавайки се на косъм с изкормването.

Огнената котка се хвърли навътре в плитчините - и внезапно водата под нея изригна. Тялото на тигъра полетя високо, разкъсано на части от колоната морска вода и кръв.

Нещо ужили Джак по лявата ръка. Той погледна. От бицепса му стърчеше тънко острие. Разпозна шрапнела. Флешет. Кучите синове бяха минирали и морското дъно.

Джак рязко издърпа острието и несигурно се изправи, олюляваше се. Трябваше да продължат напред. Обърна гръб на пламтящия остров и тръгна към другарите си. Гърбът на якето на Мак представляваше овъглен парцал. Лявата ръка на Брус кървеше.

Но бяха живи.

Джак посочи глутницата зверове. Проехтяха изстрели - три от създанията носеха карабини. От оградата се посипаха искри, след което порталът се отвори.

Най-сетне пътят пред тях беше свободен.

Дънкан смаяно гледаше как тъмното множество се носи по сухопътния мост. Не можеше да повярва на очите си. Гадините бяха унищожили хората му със собствените му напалмови заряди.

Наполовина запленен, наполовина ужасен, Дънкан наблюдаваше как един от маймуночовеците вдига карабина и стреля по камерата.

Мониторът угасна.

Дънкан се обърна към Бенет.

Възрастният мъж бе блед като призрак.

- Нищо не може да ги спре.

- Няма значение - увери го Дънкан. - Няма да намерят убежище тук. Придържаме се към плана си. Докато си пробият път през защитата ни, ние отдавна ще сме заминали.

- Какво имате предвид?

Дънкан взе предавателя от масата. Единият бутон бе угаснал, но другият все още светеше, готов да задейства заложените тук мощни бомби.

- Ще наглася устройството да взриви вилата след половин час - каза Дънкан. - Това ще ви даде време да вземете Малик и да стигнете до площадката за хеликоптери. Вече съм уведомил пилота. Когато стигнете до върха, машината ще е готова за излитане.

Бенет - изглеждаше зашеметен, но не и паднал духом - кимна.

- Добре. Направете го.

Дънкан взе предавателя, нагласи таймера на тридесет минути и вдигна предпазното капаче. Погледна отново Бенет с пръст върху бутона.

„Последна възможност...“

Бенет се обърна и закрачи към изхода.

Удовлетворен, Дънкан натисна бутона.

Вече нямаше връщане назад.

На прага Бенет спря.

- Ами вие? Да задържим ли хеликоптера, докато дойдете?

- Не. Ще се добера до хидроплана.

Оставаше му още един проблем за решаване. Погледна през разбитите прозорци. Престрелката между риболовния катер и брега продължаваше с пълна сила. Не можеше да рискува катерът да се измъкне от предстоящата детонация. Време беше войната да се пренесе и във въздуха.

- Ами другите служители на острова? - попита Бенет.

Дънкан беше благодарен, че в момента са сами. Всичките му хора трябваше да останат тук до последния момент, за да задържат зверовете достатъчно дълго и да осигурят сигурното им измъкване.

Бенет продължи да се взира в него, чакаше отговор.

И Дънкан му го даде.

- Винаги можем да наемем още хора.

56.

Лорна вкара и последното дете в антрето, през което се стигаше до основния комплекс на лабораторията. То действаше като въздушен шлюз и се наложи децата да се разделят на три групи, за да минат през него.

Уплашени от разделянето, малчуганите се нуждаеха от почти непрекъснато успокояване и окуражаване. Лорна разбираше тревогата им. Малик бе казал, че детското отделение е екранирано с медни проводници в стените, за да се предпазят развиващите се умове от замърсяване. Така че всеки път, когато оставеше едната група в коридора и се върнеше за следващата, връзките помежду им за момент се прекъсваха от медния щит. Лорна можеше само да гадае какъв ли ужас би изпитала, ако внезапно и отрежат половината мозък.

Накрая всички отново бяха заедно.

Отново свързани в коридора, децата се събраха още по-плътно едно до друго. Нуждаеха се от контакт, както умствен, така и физически.

Но Лорна не смееше да чака. Извади пистолета от колана си. Трябваше да намери начин да се върне в лабораторията, а оттам да се доберат до вилата.

- А сега тихо. Не се отдалечавайте.

Тръгна по коридора, следвана от децата. Стреснати от новата обстановка, те ходеха като по лед - движеха се несигурно, сякаш не се доверяваха на краката си. Повечето всъщност сигурно никога не бяха излизали от детското отделение.

Въпреки това групата се движеше мълчаливо, сякаш усетила опасността.

Лорна се мъчеше да се върне по същия път, по който я бяха довели тук. Детското отделение се намираше в най-дълбокото ниво на лабораторния комплекс, за да може скалата да екранира допълнително децата, но също така и за да ограничи достъпа само за онези, които имаха разрешение да идват тук. Беше благодарна за това.

Навън бушуваше война и тук сякаш бе съвсем пусто.

Накрая стигна до познато стълбище. Вдигна ръка, за да даде знак на децата да изчакат, докато проучи пътя, и като пристъпваше колкото се може по-тихо, се промъкна по стъпалата към горната площадка.

Коридорът минаваше през операционната, където беше видяла за пръв път един от хоминидите. В края му трябваше да се намира главната лаборатория.

Чу приглушени гласове и пръстите и се стегнаха около дръжката на пистолета. Колко души имаше тук? Ако не бяха много, може би щеше да си проправи път навън с помощта на оръжието. Трябваше да опита. Единственият начин да стигне до вилата бе през лабораторията на Малик.

Каквито и да бяха обстоятелствата, трябваше да действа бързо.

Махна на децата да я последват.

- Побързайте.

Групата забърза по стъпалата и се изсипа в коридора с нея - но изведнъж нещо се промени. Първото момче на стълбите внезапно трепна и запуши ушите си с длани. Останалите също замръзнаха.

Лорна коленичи сред тях.

- Какво има?

Децата стояха неподвижно, в позите им се четеше болка и страх.

Нямаше време да ги успокоява. Трябваше да ги накара да продължат. Наведе се, взе едно малко момиченце и се изправи. Вместо да се отпусне в обятията и както преди, момиченцето остана в ръцете и като стегнат възел.

Нямаше време да се чуди каква е причината за поведението им. Тръгна по коридора с момичето. Останалите я последваха, но от гърдите им се изтръгна тихо скимтене, подобно на пара от заврял чайник. Дланите на децата не се отлепяха от ушите.

„Какво ги притеснява?“

Ранди протегна ръка и докосна брат си.

- Господи, Джак! Горещ си като състезателна кола през юли. И изглеждаш полумъртъв. Не, вземам си думите назад. Изглеждаш като ходещ мъртвец.

Джак не възрази. Зрението му продължаваше да е стеснено. Главата му пулсираше с всеки измъчен удар на сърцето. А най-тревожното бе, че и двете му ръце бяха станали странно безчувствени.

Но поне беше успял да стигне до другия остров.

При това със съюзници, колкото и странни да бяха.

- Какво им стана? - попита Кайл.

Братът на Лорна стоеше недалеч от тях с един от братята Тибодо. Ти-Боб беше дошъл с Ранди, а Пейот бе останал на катера. Кайл притискаше гипсираната си ръка към гърдите си. Беше увил гипса с тиксо, за да го запази сух, а с другата си ръка стискаше пистолет. Доколкото можеше да се съди по това как го държеше, явно бе запознат с оръжията.

Другите двама - чернокожи братовчеди на Тибодо - също се криеха в гората, въоръжени с пушки и брадви, затъкнати в коланите.

Погледите на всички бяха приковани към зверовете, криещи се в сенките с тях.

- Защо спряха така изведнъж? - попита Кайл.

Джак се огледа. Слънцето беше потънало зад хоризонта и гората тъмнееше. Светлината от горящия остров зад тях караше всички сенки наоколо да танцуват.

Въпреки това лесно можеше да долови онзи, когото наум бе кръстил Белега, несъмнения лидер на дивата армия. Обикновено енергичната му фигура бе замръзнала на място - както и всички останали, хора и зверове.

Само преди малко екипите на Джак и Ранди се срещнаха в гората. След като се справи с първоначалния шок на хората на Ранди, Джак бе настоял да продължат, да се възползват от временното преимущество след атаката по суша. Но цялата мрачна армия просто бе заковала на място, замръзнала в различни пози.

Белега стоеше с наклонена глава, сякаш заслушан в песен, която можеше да чуе единствено той. Същото като че ли се отнасяше и за останалите.

Преди Джак да успее да разбере какво става, Белега внезапно се обърна към него, изгледа го със студените си черни очи... а после цялата група изведнъж тръгна отново, без никой да дава сигнал.

Преди да продължи, Белега се обърна към един от своите - също човек-звяр, еднорък, чиито белези изглеждаха по-лоши и от неговите. Изглеждаше по-възрастен и повечето от белезите му бяха прави, вероятно следи от хирургически експерименти. Джак забеляза метална чиния, закрепена на гърдите му като някаква груба броня.

Белега го докосна по рамото, двамата се спогледаха за миг, след това едноръкият се обърна и затича към гората.

Без никакви обяснения Белега продължи нагоре по склона.

Малки и големи зверове се пръснаха в широка верига, която покриваше целия склон. Четири котки се движеха от двете страни, фаланга вълци-кучета водеше, а гигантското, подобно на ленивец създание подскачаше до тях. Джак за първи път забеляза и три черни лисици с размерите на добермани. Движеха се толкова бързо, че приличаха по-скоро на сенки, отколкото на същества от плът и кръв.

След миг изчезнаха сред дърветата.

Десетина мъже и жени на Белега вървяха редом с животните, понесли груби оръжия - копия, сопи, каменни брадви. Трима бяха въоръжени с карабини.

Джак тръгна след тях - все пак те познаваха пътя по-добре от него. Но този път нямаше да е лек.

Бяха изминали по-малко от трийсет метра, когато в гората пред тях затрещяха изстрели. Огънят от дулата освети сенките. Трасиращи куршуми пронизаха тъмната гора.

Засада.

Предните редици започнаха да падат.

Един куршум изсвири покрай ухото на Джак.

Той приклекна зад едно дърво.

На крачка от него Кайл събори Ранди на земята - в последния миг. Куршумът перна козирката на каскета му и той отлетя от главата му.

Ранди изруга, когато Кайл се претърколи от него, но проклятието не беше насочено към брата на Лорна.

- Това ми беше любимата шапка.

- Ще ти купя нова, ако си затваряш устата - обеща му Кайл.

Ранди погледна хлапето, сякаш едва сега го преценяваше за първи път. Над главите им засвистяха още куршуми. Двамата изпълзяха настрани до една скала и се скриха заедно зад нея.

Джак беше изгубил от поглед Мак и Брус, но автоматичната стрелба наблизо показваше, че са добре. Вдигна пушката, готов да щурмува хълма.

И тогава започнаха писъците.

Без да обръща внимание на нищо, мрачната армия не беше забавила ход. Използваха труповете на падналите като кървави щитове и пометоха позициите на снайперистите. Неестествената тишина на атаката им беше ужасяваща.

Стрелбата се засили, но в нея вече се долавяше паника.

Някакъв камък се затъркаля и заподскача надолу по склона. Когато мина покрай Джак, той с ужас видя, че всъщност е глава с каска.

После всичко приключи толкова внезапно, колкото беше започнало.

Армията продължаваше напред и увличаше Джак и хората му след себе си.

- Не спирайте - извика той. - Стойте с тях.

Продължиха нагоре през касапницата. Кръвта беше превърнала почвата в кал. Някои войници още бяха живи и се мъчеха да изпълзят настрани, червата им се влачеха по земята.

Един уплашен войник се беше облегнал на едно дърво. Половината му лице липсваше. Насочи пистолет към тях и започна да дърпа спусъка, но беше останал без патрони.

Подминаха го, без да спират.

След малко Джак започна да се препъва и да се олюлява. Краката му сякаш бяха пълни с олово, дишането му бе неравно, всяка глътка въздух го изгаряше. Но вместо да стане безчувствен към обстановката, сетивата му си оставаха странно изострени.

Подуши сладката влага на някакво цвете, което стъпка. Чуваше пукането на игличките под краката си. Потъналата в здрач гора му се струваше прекалено светла.

След още десет метра видяха вилата.

Стоманените капаци на всички прозорци на долния етаж бяха спуснати и вилата изглеждаше като обсадена крепост. Бункерът в горната част беше превърнат в куп развалини. Мебелите от тиково дърво по откритите веранди бяха станали на трески от картечния огън на катера.

Внезапно Белега се появи до Джак. Изгледаха се и Джак отново изпита чувството, че черепът му ще се разцепи. Белега се пресегна и сграбчи ръката му под лакътя. Жестът изглеждаше едновременно като благодарност и заплаха.

Джак го разбра.

И двамата бяха стигнали до целта си.

След тази последна атака всички съглашения се отменяха.

57.

Лорна строи децата покрай едната стена на коридора и предпазливо пристъпи към летящите врати на главната лаборатория. До нея достигнаха гласове.

- Колко време ни остава?

Позна акцента на Малик. Освен това чу паниката в гласа му. Открехна вратата с цевта на пистолета и надникна.

Бенет стоеше с гръб към нея. Гласът му бе тих.

- По-малко от двайсет минути. Така че побързайте.

Малик стоеше до редицата компютри и прибираше твърдите им дискове в метален куфар. До него имаше преносим контейнер за замразени образци.

- Ами останалите от екипа ми?

- Обречени са - с болка в гласа отвърна Бенет. - Точно затова казах на всички да излязат. Евакуацията е тайна.

Лорна се помъчи да проумее чутото. Защо се махаха? Защо беше тази внезапна тревога? Опита се да свърже наученото с плановете си за бягство. Можеше ли по някакъв начин да използва ситуацията в своя полза?

Бенет си погледна часовника.

- Прибирайте всичко и да вървим.

Малик затвори куфара, даде го на Бенет и взе криогенния контейнер от масата.

- В рамките на дванайсет часа трябва да приберем пирусните образци в лабораторни условия, иначе рискуваме да изгубим всичко.

- Разбрано. Ще уредя нещата по пътя.

Двамата тръгнаха към врата, над която светеше надпис АВАРИЕН ИЗХОД.

„Накъде ли води?“

Сякаш чул въпроса й, Малик попита:

- Тунелът към площадката за хеликоптери безопасен ли е?

- Намира се извън линията на огъня. Освен това пилотът е въоръжен.

За първи път Лорна отново усети някаква надежда. „Има друг изход!“ Ако ги последваше на безопасно разстояние, можеше да изведе децата в гората и да изчака тази война да приключи.

Но надеждата и се оказа напразна.

Рязък глас излая зад нея. Лорна се обърна и видя на входа към операционната кльощав мъж. Беше лаборантът Едуард, който и беше взел кръв и и бе инжектирал хормоните. Държеше насочена към нея карабина.

- Какво правиш тук? - извика той. Погледна децата и срита най-близкото. - Хвърли пистолета и излез в лабораторията.

Лорна нямаше избор. Пистолетът изтрака на пода. Децата се втурнаха към нея. Лорна отстъпи зад- нешком през летящите врати в голямото помещение.

Обърна се. Малик и Бенет бяха спрели и се взираха в нея.

- Доктор Полк? - Гласът на Бенет бе изненадан и изпълнен с подозрителност. На Лорна за момент и се стори, че забелязва по лицето му да пробягва вина.

Очите на Малик се разшириха, когато видя скупчилите се около нея деца.

- Какъв късмет!

Бенет го погледна.

- Един-два екземпляра ще са добре дошли - обясни докторът. - Те са идеалните семена за новото начало.

Стомахът на Лорна се сви. Беше поднесла децата направо в лапите на чудовището.

Едуард също влезе. Държеше пистолета и насочен към нея. Обхвана сцената с един поглед - куфара, криогенния контейнер. Погледът му се стрелна към знака на аварийния изход.

- Къде отивате?

Малик пристъпи напред, леко присвит, с една ръка зад гърба. Погледна децата, сякаш подбираше по-зряла диня.

- Няма да те лъжа, Едуард. Най-малкото заслужаваш да съм честен с теб. Островът ще бъде взривен след около седемнайсет минути.

Едуард направи неуверена крачка към него. Пистолетът в ръката му трепна от изненадата.

- Какво?!

Лорна бе не по-малко втрещена. Вече разбираше защо се бяха разбързали толкова.

- Не се безпокой - каза Малик. - Делото ти няма да отиде на вятъра.

Едуард насочи пистолета към двамата мъже.

- Вземете ме с вас.

- Боя се, че е невъзможно. Няма място. Особено сега. Образците ни трябват.

Малик рязко се изправи. В ръката му като по чудо се бе появил малък пистолет с перлена дръжка. Насочи го в лицето на Едуард и стреля.

Гърмежът бе толкова силен, че ушите на Лорна писнаха.

Едуард рухна назад като отсечено дърво.

Дори Бенет ахна от хладнокръвното убийство.

Малик се обърна към шефа си, но пистолетът му беше насочен към Лорна.

- Всеки от нас може да вземе по един екземпляр. Двойка за разплод ще съкрати работата ни най-малко с година.

Бенет си погледна часовника. Знаеше, че няма време за спорове.

- Избери кои и да вървим - изръмжа той.

Погледът му се спря за момент върху Лорна. Вината, която се мярнала преди миг, сега ясно се чете ше в очите му. Лорна предположи, че по принцип е стоял настрана от мръсната работа и нарочно си е затварял очите за кървавата реалност на проекта. Но тази невинност вече бе невъзможна.

Това обаче не можеше да се каже за Малик. Той работеше тук от самото начало и ръцете му бяха в кръв до лактите.

- Боя се, че и вас ще трябва да ви оставим тук, доктор Полк. Ще можете да се радвате на свободата си... - Малик си погледна часовника - още петнайсет минути.

Наведе се, сграбчи едно момче над лакътя и го вдигна във въздуха.

- Ще ни трябва и женска. Вземете онази, Бенет.

И посочи с пистолета.

Бенет се наведе и нежно вдигна детето с една ръка. Погледът му отново се спря върху Лорна.

- Съжалявам...

Помещението се разтърси от силна експлозия.

Взривът вдигна Лорна във въздуха и я запрати на пода. Някаква горяща книга профуча пред носа и, оставяйки пепелна диря след себе си. Разхвърчаха се отломки. Лорна се помъчи да се надигне на лакът.

Децата бяха отхвърлени при отсрещната стена. Бенет и Малик лежаха проснати по очи.

Лорна се огледа за оръжие.

Тялото на Едуард се беше претърколило до една маса. Пистолетът не се виждаше никъде, но карабината все още беше преметната през рамото му.

Ако можеше да я достигне...

Но Малик вече се надигаше от пода.

Бенет се претърколи по гръб. Беше защитил момиченцето с тялото си и все още го държеше в обятията си.

Лорна запълзя към карабината... и изведнъж нещо огромно се хвърли през горящия вход и скочи на пода. Тя невярващо зяпна чудовищния тигър. Звярът изрева, оголил остри като саби зъби.

Малик запълзя назад като рак.

Бенет замръзна.

Лорна позна тигъра от камерата, показваща другия остров. Полудялата група там явно беше успяла да се освободи от затвора си и бе дошла да си отмъсти. Сега вече разбираше защо искаха да вдигнат целия остров във въздуха.

Зад тигъра се появиха още създания, изсипаха се от тунела към вилата. Димът и пламъците скриваха формите им, но някои вървяха изправени.

Малик беше стигнал до аварийния изход. Беше успял някак да задържи криогенния контейнер. Притисна го към гърдите си и побягна в тунела.

Бенет беше хванат в капан от чудовищната войска.

Един от хоминидите пристъпи напред. Едното му ухо липсваше, а лицето му бе покрито с белези. Лорна го позна от видеото. Беше онзи с бременната женска, която Бенет бе кръстил Ева.

„Това означава, че той е Адам“ - помисли тя.

Хоминидът пристъпи към Бенет. Държеше дълго копие.

Човекът не се опита да помръдне или да се бори. Нищо не можеше да направи.

Изведнъж децата се втурнаха напред, подобно на ято скорци, опитващи се да предпазят гнездото си. Скупчиха се около Бенет с момичето в ръцете му и закриха тялото му със своите.

Адам се извисяваше над тях. Зад него се появиха още хоминиди.

А после влезе и гигантски ленивец. Бяха изчезнали преди векове. Генетичният атавизъм се проявяваше в задните му крака. Козината от едната му страна беше опърлена до кожата и още димеше.

Големите му очи огледаха помещението, след което също се спряха върху купчината деца.

Бенет най-сетне се надигна, объркан не по-малко от Лорна от поведението на децата. Малчуганите продължаваха да стоят между него и чудовищата.

Малките им очи срещнаха погледите на възрастните.

Сякаш се водеха някакви безмълвни преговори.

Откъм избитата врата се чуха гласове. Полуоглушена от взрива, Лорна не успя да различи думите. Но като че ли говореха на английски.

Още една двукрака фигура пристъпи през дима.

Не беше хоминид.

Лорна ахна. Беше невъзможно!

Скочи на крака.

- Джак?!

58.

Вълна на облекчение заля Джак, когато чу гласа и. Той примигна, за да махне сълзите от раздразнените си очи, и се запрепъва навътре.

Помещението приличаше на работилницата на някакъв смахнат учен. Горящи отломки се търкаляха по пода и в стаята се виеше дим.

Джак присви очи, за да вижда по-добре - и забеляза надигащата се от пода жена.

Лорна...

Хвърли се към нея.

Тя се затича към него.

Джак едва не я смаза в прегръдката си. Вдиша дълбоко и изпълни дробовете си с миризмата и. Усещаше ударите на сърцето и в гърдите си. Нежната и мека буза се докосна до врата му. Имаше нужда да се увери, че тя е истинска, а не някакъв трескав сън. Притисна я още по-силно към себе си.

Но тя се изтръгна от прегръдката му и го погледна с широко отворени, пълни с тревога очи. Докосна голите му гърди. Дланта и беше като лед.

- Гориш!

Той хвана ръката и и сви пръстите и.

- Просто треска. Грип. Няма значение.

Лорна не изглеждаше убедена. Но за момента имаше по-належаща грижа. Пръстите и се стегнаха около неговите.

- Джак, островът. Заложили са бомби. Нагласени са да се взривят след десетина минути.

Джак се напрегна. Представи си напалмовите заряди. Не, нямаше да е само единият остров. Кучите синове разчистваха къщата и изгаряха всички мостове след себе си.

- Трябва да се махнем оттук - каза Лорна.

Той я хвана за ръка и я поведе към изхода, но в помещението се изсипваха още и още от силите на Белега и запречваха пътя.

Джак пристъпи напред и застана пред хоминида. Трябваше да предаде съобщението си.

- Трябва да се махаме! - Посочи вратата. - Веднага!

Белега не му обърна внимание. Погледът му оставаше прикован в групичката деца. Малчуганите също го гледаха втренчено, сякаш помежду им се водеше някаква безмълвна война на воли.

Джак нямаше време за това.

Пристъпи между Белега и децата.

Очите на хоминида се стрелнаха гневно към него и агонизиращата болка отново стегна черепа му. Джак изпъшка и рухна на колене. През главата му прелетяха картини - пръски кръв, проблясване на скалпел, затягане на кожени колани, подложено на дисекция тяло.

И всеки образ бе съпроводен с пристъп на болка.

После усети как издърпват тялото му настрани. Натискът в главата изведнъж отслабна. Зрението му се възвърна.

Лорна коленичи до него.

- Добре ли си?

Джак докосна челото си, очакваше да напипа строшени голи кости.

- Мисля, че да.

Вдигна очи. Белега отново бе насочил мрачното си внимание изцяло към групата деца. Джак осъзна тежката истина. Примирието, съществувало помежду им, беше приключило.

Обърна се към Лорна.

- Няма да ни пуснат да си идем.

Задъханият Малик изкачваше последните стъпала. След тъмния тунел изходът отпред бе ослепите лен и той тичаше към спасението си, притиснал здраво до гърдите си криогенния контейнер. След като Саддам бе унищожил оригиналния източник, това бяха последните образци от вируса.

„С това мога да започна отново. Със или без Бенет“.

От тези замразени семена можеха да се родят цели армии.

И нямаше никакво значение кой финансира работата му. Винаги щяха да се намерят правителства, готови да платят. Ако не Съединените щати, то някоя друга страна. А като свободен изследовател той можеше да определи каквато си поиска цена.

Стигна края на тунела и изскочи навън.

Слънцето беше залязло, но небето на запад все още светеше в тъмнооранжево.

Хеликоптерната площадка се намираше на най-високата точка на острова. Кръгът от асфалт, боядисан като жълта мишена, държеше джунглата настрана. Малик затича към него по чакълената пътека. Дори оттук чуваше ниското бръмчене на двигателя. Щом изкачи хълма, видя бавно въртящите се перки.

Стигна асфалта и извика пилота.

Той стоеше в другия край на площадката и гледаше към брега. Хвърли фаса си, обърна се и бързо дойде до хеликоптера.

Малик го чакаше до отворената врата.

- Къде е господин Бенет? - попита пилотът.

Малик надяна най-загрижената си и изпълнена с мъка физиономия.

- Мъртъв е. Попадна в засада.

Пилотът погледна към тунела, сякаш се чудеше дали да не провери лично. Малик с нарочна показност си погледна часовника.

- Остават ни по-малко от десет минути. Трябва да тръгваме. Или сега, или никога.

Пилотът погледна загрижено собствения си часовник и кимна.

- Качвайте се. Трябва да се отдалечим достатъчно от взрива.

Малик се качи на задната седалка. След няколко секунди двигателят изрева, перките разсякоха въздуха и Малик усети как стомахът му изведнъж пропада. Плъзгачите се отделиха от асфалта.

Самото прекъсване на физическия контакт с острова бе достатъчно, за да успокои бясно биещото сърце на Малик. Той намести замразеното си съкровище в скута си и се загледа през прозореца. Дърветата изчезваха някъде под него. Морето се ширна във всички посоки, сякаш обещаваше нови безкрайни възможности.

На лицето му дори се появи усмивка.

Пилотът се обърна. Трябваше да вика, за да се чуят.

- Каква е тази миризма?

Малик не разбра за какво говори. Подуши дълбоко, уплашен да не би да усети дим или изтичащо гориво. Нямаха време да проверят дали машината е в изправност.

- Какво карате? - извика пилотът. - Смърди така, сякаш някакво животно се е изсрало отзад!

Малик най-сетне надуши вонята. Не беше успял да я долови досега, тъй като беше свикнал с нея. През цялото време я усещаше в лабораториите. Просмуква се в дрехите ти, в косата, дори в порите ти.

Подуши ризата си.

Беше наскоро изпрана.

Вдигна глава и миризмата се засили. Не идваше от него. Заля го страх.

Обърна се към малкото товарно отделение в задната част. Сърцето му заби бясно.

Зверското лице се взираше в него с жестока усмивка. Създанието беше успяло някак да се напъха в тясното пространство. Сигурно се беше качило, докато пилотът беше пушил. Малик забеляза старите хирургически белези - но също така и предмета с форма на диск, закрепен на гърдите на хоминида.

Флешетна мина.

Преди година Дънкан бе изпробвал ефекта от мината върху един мъжки образец, който се бе осме лил да удари един от хората му. Малик беше прегледал тялото. Цялата плът бе разкъсана до кост - а според Дънкан образецът живял цяла минута след това.

Изпълни го ужас.

- Не - замоли се Малик. - Моля...

Създанието се усмихна студено, постави длан в центъра на мината и натисна детонатора.

Лорна чу далечна експлозия. Отначало се уплаши, че островът се взривява. Но след гърмежа не последва нищо.

„Би трябвало да ни остават около осем минути“.

Но къде можеха да отидат за толкова кратко време?

Застанала до Джак, Лорна продължаваше да наблюдава мълчаливата война между децата и възрастните. Не я разбираше, но подозираше, че двата разума - единият развиващ се и чист, другият измъчен и пречупен - се борят за надмощие. Или може би бе нещо не толкова брутално, а по-скоро опит да се намери общ език. Тъй като се бяха развили отделно, нищо чудно двете страни да не бяха съвместими.

Какво ли беше да изпиташ това? Да видиш отново децата си, но да не можеш да общуваш с тях на онова дълбоко ниво?

Накрая безизходното положение сякаш намери решение. Едно от децата се пресегна и хвана Бенет за ръката. Възрастният човек впери поглед в малчугана. Лицето му бе окървавено - при падането си беше счупил носа.

С характерната за ято странна синхронизация децата внезапно пристъпиха напред и открито застанаха срещу многократно превъзхождащите ги по брой и сила зверове и хора. Изглеждаха неестествено спокойни, хванали се за ръце и свързани в мрежа, за която Лорна знаеше, че далеч не се ограничава само с плътта.

А после децата се завтекоха към нея. Едно малко момиченце протегна ръчичка. Лорна я пое, но без да изпуска ръката на Джак.

Подчини се на децата и се остави да я поведат към събралата се пред изхода армия. Онзи, когото беше кръстила Адам, не помръдна от мястото си.

Тогава детето най-отпред - най-мъничкото момче, ако можеше да се съди по ръста му - вдигна ръка към покрития с белези хоминид.

Адам погледна надолу. На лицето му бе изписана смесица от мъка и болка. Вместо да поеме ръката на детето, той отскочи назад, сякаш се боеше от допира до него.

Но за чия безопасност - за своята собствена или за безопасността на децата?

Стената от зверове последва примера на Адам - раздели се и им направи път към изхода. Пускаха ги да си вървят... или може би ги прогонваха? Така или иначе, малкото момченце поведе и децата тръгнаха навън, като водеха със себе си Бенет, Лорна и Джак.

След няколко крачки се озоваха в кабинета на вилата. Сякаш бяха минали дни, откакто Лорна бе стъпвала тук.

В помещението имаше още зверове, но и те ги пуснаха да минат необезпокоявани. Когато продължиха нататък, Лорна забеляза в коридора група мъже. Един затича към нея.

- Лорна!

Тя не можа да повярва на очите си.

- Кайл!

След като видя Джак, се надяваше, че и брат и може би е жив, но не смееше да попита, тъй като се страхуваше от отговора.

Кайл избута Джак настрани и я прегърна.

- Никога вече не прави това!

Лорна не беше сигурна какво точно да не прави, но кимна.

- Обещавам.

Видя над рамото на Кайл как Джак отива при своя брат. Заговори му бързо, като размахваше ръце. Ранди се вцепени, после се обърна и забърза към изхода с останалите. Един от мъжете заговори нещо по радиостанцията.

Джак се върна при тях.

- Обаждат се на Ти-Боб да пусне още лодки. Ще ни чакат на плажа. Ще трябва да побързаме, ако искаме да изпреварим експлозията.

- Експлозия ли? - попита Кайл.

Без да дава повече обяснения, Джак понечи да се отдалечи, но докато се обръщаше, изгуби равновесие. Лорна се помъчи да го хване, но той се олюля и се строполи по очи на пода.

- Джак!

Тя коленичи до него. От самото начало бе подозирала, че нещо не е наред. Докато се държаха за ръце, Джак трепереше, сякаш имаше някакви микропристъпи. Лорна вече се боеше от най-лошото.

Кайл и помогна да го обърнат по гръб.

Джак изгаряше от треска. Лорна усети как треперенето му се засилва, става по-лошо. Мускулите му се свиваха в спазми. Очите му се бяха подбелили. Последният резерв сили, на които беше разчитал досега, вече бе изчерпан.

Лорна сложи длан на бузата му и очите му отново се отвориха. Устните му се раздвижиха едва-едва. Тя се наведе, за да може да го чуе.

Дъхът му докосна ухото и. Думите бяха само три.

- Том... го няма.

Лорна се дръпна. Отначало не го разбра. Защо говореше за по-малкия си брат? После видя нещо в очите на Джак, нещо, което може би винаги е било там, нещо, което по всякакъв начин се бе опитвала да не види, пренебрегвайки собствените си чувства като спомени за друго момче, за друга любов.

„Том го няма“.

От крайчеца на окото му се отрони сълза. Беше искал да сподели това, преди да е станало твърде късно. Може би искаше да каже дори нещо повече.

- Джак...

Но той вече бе изгубил съзнание. Очите му се изцъклиха, гръбнакът му се изви в дъга. Ръцете и краката му се вдървиха. Пристъпът беше ужасен.

Лорна се просна отгоре му.

- Помогни ми да го удържим.

Кайл хвана главата му. Притичаха двама мъже, екипирани като Джак.

- С какво можем да помогнем? - попита по-едрият.

- С нищо - отвърна Бенет, гледаше тресящото се тяло на Джак. - Виждал съм това и преди. Даже прекалено много пъти. Заразен е.

Лорна бе заподозряла същото. Спомняше си описанието на Малик за белтъка в кръвта и слюнката на генетично изменените животни, как той се възпроизвеждал, пресичал бариерата кръв - мозък и изгарял мозъчната кора като горски пожар.

- Няма надежда - рече Бенет.

Лорна обаче нямаше намерение да приеме това. Стана и посочи към вратата.

- Отнесете го при лодките.

- Какво ще правиш? - попита Кайл.

Лорна се обърна и забърза към лабораторията.

- Никой не е оцелял - извика Бенет след нея.

Лорна изтича през скупчилите се зверове.

Бенет грешеше.

Поне един беше оцелял.

59.

Обхванат от черен гняв, Дънкан бързаше към усамотения залив. До водата имаше навес за лодки, тесен каменен кей водеше навътре към привързания хидроплан - малка и надеждна „Чесна“. Под лъчите на залязващото слънце заливът приличаше на изкован от бронз.

Тук, далеч от престрелките, тишината на този малък оазис го успокои, помогна му да подреди мислите и плановете си.

Носеше раница, пълна с пари в брой и златни монети, взети от сейфа на Бенет. Беше смятал да ги пази, докато всички не се върнат в Щатите.

Но този план бързо бе променен.

Докато пресичаше хребета от основния залив до по-малкия, Дънкан видя как хеликоптерът на Бенет се издига от върха на хълма и удовлетворен, че всичко е наред, продължи надолу. Секунди по-късно грохотът отекна над острова.

Носът на хеликоптера се наклони надолу и машината изчезна в огнено кълбо и облак дим. Посипаха се горящи отломки.

Дънкан разбра огненото послание.

„Всичко приключи“.

Бенет и Малик бяха мъртви, мъртва беше и надеждата за рестартиране на проект „Вавилон“. Дънкан не знаеше защо се е взривил хеликоптерът - от граната, от поредната ракета или просто от случайно заблуден откос.

Нямаше значение.

Прие в движение новата реалност. Той беше от оцеляващите и белезите му бяха доказателство за това. С повече от сто хиляди в брой и в злато на гърба си можеше да започне отново. Първоначално бе смятал да бомбардира катера от хидроплана. Дори беше преметнал торбата с бомбата през рамо.

Но след взрива на хеликоптера я заряза. Вече нямаше значение дали катерът ще се измъкне от предстоящата експлозия. Когато новината стигнеше до света, самият той отдавна щеше да е изчезнал.

Сега единствената му грижа бе как да се разкара по-скоро оттук.

Закрачи още по-енергично към каменния кей.

Все още разполагаше с пет минути. Предостатъчно време да излети и да излезе извън обсега на взрива.

Стигна до пристана и забърза по него.

Но когато приближи навеса за лодки, усети нещо и настръхна. Спря.

Сякаш разбрал, че капанът му е усетен, гъвкавият звяр се измъкна иззад навеса. На височина стигаше до кръста му. Черната му козина беше настръхнала, пухкавата опашка стърчеше право назад. Оранжево-червеникавите му очи бяха втренчени в Дънкан.

Беше една от гигантските лисици от другия остров.

„Черни призраци“, така ги беше нарекъл един от хората му.

Дънкан посегна към кобура и извади пистолета. Нямаше да се предаде на паниката. Прицели се и стреля.

Чудовището обаче явно бе заслужило прякора си и отскочи настрани.

Куршумите рикошираха от камъка.

Дънкан отстъпи, но в никоя посока нямаше спасение. Островът всеки момент щеше да литне във въздуха. Спря. Умът му го подканваше да се затича към звяра и да изпразни пълнителя в него. Трябваше да стигне до хидроплана. Сърцето му обаче се свиваше от страх пред перспективата да тича към хищника.

На челото му изби пот, дланите му също станаха хлъзгави.

Нямаше избор.

Хвана пистолета с две ръце и го насочи напред. Присви крака и спринтира право към чудовището, като дърпаше спусъка отново и отново.

Някои куршуми не улучиха, но други намериха целта си.

Едната предна лапа се пречупи и звярът залитна. Друг куршум отнесе лявото му ухо. Трети го улучи право в гърдите. Звярът рухна. Дънкан не спря да стреля. Изпразни целия пълнител по него.

Продължи да тича с все сили, готов да прескочи трупа.

До хидроплана оставаха само още няколко крачки.

И тогава нещо тежко го удари в гърба и Дънкан полетя по лице върху камъните. В последния момент се извъртя и пое удара с лявото си рамо. Някаква голяма сянка скочи покрай него.

Друга лисица.

Дънкан моментално разбра ловната им стратегия. Първата лисица бе примамка, която да позволи на другата да го изненада отзад. Впери поглед в нападателя си, който спря и се обърна към него.

Дънкан извади празния пълнител и сложи нов.

Но вече си беше научил урока.

Припомни си, че на другия остров имаше три лисици.

Рязко се завъртя и видя последния звяр с блеснали очи точно зад себе си. Създанието се хвърли отгоре му, преди да успее да стреля. Захапа го за китката. Изхрущя кост. Пистолетът се изплъзна от пръстите му.

Дънкан го заудря с другата си ръка.

Звярът обаче го беше захапал здраво.

Втората лисица също се включи в атаката и захапа крака му като капан за мечки. После двете чудовища отстъпиха в противоположни посоки, опънаха го като ядец. Ужасна болка прониза рамото и бедрото му, когато сухожилията в ставите не издържаха. Зверовете се мъчеха да го разкъсат.