Олтарът на рая

Тялото му бе белязано и с други рани, не всички от които бяха физически. Понякога се събуждаше нощем в събраните на топка и подгизнали от пот чаршафи, озъбен в писък на болка и ужас. Спомените за онази нощ в Багдад, за звяра, който бе скочил върху него и се опита да го разкъса, го бяха белязали неизличимо.

Звярът... навремето шимпанзе. Ако не беше полумъртво и изнемощяло от глад, Дънкан сигурно нямаше да оцелее. Беше пролял кръвта си за този проект. И нямаше намерение да го види разкрит и унищожен. Не и когато се намираха така близо до успеха.

Знаеше, че има проблеми - като неотдавнашните отклонения, които започнаха да зачестяват в опит- ната станция на остров Изгубеният рай. Но когато нещата опираха до успех на пазара, скоростта често бе по-важна от предпазливостта. „Безопасността на първо място“ бе мотото на безгръбначните.

Вдигна ръка и я завъртя в кръг. Тихото ръмжене на водните реактивни двигатели се засили, скутерите обърнаха и полетяха към мястото за изтегляне.

- Сър? - обади се помощникът му, като изпълни кратичката дума едновременно с уважение и смисъл.

„Какви са плановете?“ - това питаше.

Дънкан прибра джи пи еса в джоба си.

- Оцелелите екземпляри все още са заключени в онзи център за изучаване на животните до реката.

За да се запазят интересите на „Айрънкрийк“ и да се сведе до минимум опасността от разкриване, опитните образци трябваше да бъдат или прибрани, или унищожени. Той си погледна часовника. Нощта беше към края си, но не смееше да пропилее още един ден.

- Ще действаме сега - каза той. - Хирургически удар преди зазоряване.

Но помощникът му имаше и втори въпрос.

- Сър?

Дънкан отново разбра въпроса и отговори:

- Без оцелели.

II. ВЪЗХОДЪТ

НА ВАВИЛОН

23.

Лорна стоеше на предната веранда.

До изгрев оставаха само два часа.

Трябваше да е грохнала от умора, но всъщност бе точно обратното. Беше бодра. Все още караше на адреналин след всичко случило се през нощта.

Джак чакаше на стълбите - на едно стъпало по-долу.

Беше я докарал от управлението на Граничен патрул в Ню Орлиънс, където трябваше да даде показания. Всички лагерници бяха в безопасност и бяха положени грижи за повърхностните им наранявания и вдишания дим. Отвлеченото от ягуара момче бе евакуирано по въздух до болница, Гарланд Чейс също. Освен половината си ляв крак той беше изгубил много кръв, но щеше да оживее.

От Брегова охрана искаха да застрелят алигатора, но Лорна се противопостави - обясни, че стрелбата и огъня са раздразнили животното и са събудили изградените му преди милиони години защитни инстинкти. Дъщерята на собственика на фермата - същата, която бе скочила във водата и беше спасила Гарланд - изглеждаше готова да се хвърли между алигатора и стрелеца на Брегова охрана.

В крайна сметка Елвис остана жив.

За съжаление, същото не можеше да се каже за женския ягуар и малкото. Труповете им бяха откарани с хеликоптер в ЦИЗВО. Смъртта им беше трагична загуба, но Лорна бе видяла и телата на трима мъже в гората, със смазани черепи и раздрани гърла. Котката беше човекоядец, безмилостна машина за убиване, твърде опасна, за да бъде оставена жива.

Все пак резултатът не беше само трагичен. Пилотът на сваления вертолет бе оцелял - намериха го сред развалините със счупена ръка и ключица. Освен това в парка бе пристигнала и една лодка и бе спряла в отсрещния край на фермата. Братята Тибодо, смятани за убити от котката, бяха оцелели, заедно с двамата души на Джак. Ти-Боб беше проявил достатъчно съобразителност да изостави кануто и да заповяда на групата си да се покатери на два високи кипариса. Оттам, скрити от котката, те бяха стреляли напосоки, за да я прогонят.

Лорна си спомни как безжизненото тяло на майката се издигаше във въздуха, окачено на товарното въже на хеликоптера. Изгаряше от желание да се върне в ЦИЗВО, но Джак бе настоял да отлети с него в Ню Орлиънс с хеликоптер на Брегова охрана, за да даде показания. След това й предложи да я откара до тях, а после и до пристанището, за да прибере „Бронко“- то. Лорна настоя само да се преоблече и да продължи направо към ЦИЗВО.

- Ще те изчакам тук - каза Джак от стъпалото на верандата.

Беше по потник. Униформата му беше разкъсана и окървавена от подивялото малко. Лявата му ръка беше превързана от китката до лакътя.

- Я стига глупости. Влизай вътре. - Тя кимна към ръката му. - Превръзката ти вече е подгизнала. Имам аптечка. Ще я сменя, преди да тръгнем. Ще отнеме само минутка.

- Нищо ми няма.

- Ухапванията и одраскването от котки не бива да се пренебрегват - предупреди го Лорна, която определено имаше белези по ръцете си, за да го докаже. - Дадоха ли ти антибиотици?

- Написаха ми рецепта. Сутринта ще ида до аптеката.

Лорна завъртя очи. Явно от медицинския екип на Брегова охрана не знаеха нищо за раните от котки - но пък защо им бе нужно? В открито море трудно можеш да бъдеш нападнат от котка.

- Алергичен ли си към пеницилин? - попита тя и се обърна към вратата с ключове в ръка.

- Не.

- Котките имат в устата си разновидност на Pasteurella, токсична и септична бактерия. Виждала съм как ветеринари губят пръсти и части от дланите си от пренебрегнати ухапвания. Веднага трябва да вземеш антибиотик. Имам аугментин. Винаги държа запас в случай, че ми се наложи да си окажа първа помощ.

Той отстъпи и изкачи последното стъпало на верандата. Лорна се пребори с вратата, включи осветлението и го въведе в антрето.

- Кухнята е в дъното. Отивам за аптечката.

Качи се на втория етаж, като вземаше по две стъпала наведнъж. Ожуленият й гръб протестираше, но това не я спря. „Определено е адреналинът“. Влезе в банята и отвори шкафа. По рафтовете му имаше шишенца изписвани с рецепта хапчета наред с тоалетните принадлежности и дреболии. Взе шишенцето аугментин и го разклати. „Останало е достатъчно“. Освен антибиотика взе стерилна марля, кислородна вода и йод.

Затвори вратичката и видя отражението си в огледалото. Косата й бе в пълен безпорядък, мръсна и полепнала по черепа. Дрехите й бяха в още по-лошо състояние. Не беше суетна, но това надхвърляше дори нейната поносимост. Сложи лекарствата и марлята в умивалника и се обърна към ваната. Пусна душа, изчака горещата вода и застана под него, както си беше с дрехите. Стоя така половин минута. После се съблече, без да отваря очи, и остави горещата вода да я попари. Накрая излезе от ваната и се избърса.

След още няколко минути косата й беше сресана и тя изтича гола до стаята си и облече чисти джинси и бяла риза без ръкави. Взе нещата от банята и слезе долу.

Джак седеше на масата в кухнята, с гръб към нея. Главата му беше отпусната и доколкото можеше да се съди по позата му, беше задрямал. Не й се искаше да го събужда и спря на прага.

За миг мислите й се върнаха към Том. Гледан от такъв ъгъл, Джак невероятно приличаше на него. Отпуснат, без защитната маска, изглеждаше с десет години по-млад. Лорна виждаше момчето, скрито зад коравия мъж, почти призрачен двойник на по-малкия си брат.

Той явно чу или усети присъствието й. Главата му рязко се надигна и се обърна към нея. Чертите му отново станаха като изсечени от камък. Въпреки това гласът му бе мек.

- Лорна...

Само тази дума й беше достатъчна да настръхне. Погледът му се плъзна сънено по тялото й и чистите й дрехи. Ако не беше толкова уморен, сигурно нямаше да е толкова нахален. От този неприкрит поглед в гърдите й пламна топлина, спусна се в корема й и остана там.

Смутена, Лорна забърза към масата и остави нещата, после отиде до мивката да налее чаша вода за антибиотика. Радваше се, че е с гръб към него, докато затваряше крана.

„Хайде, стегни се най-сетне...“

Обърна се с чашата в ръка.

- Вземи две хапчета. После дай да ти прегледам ръката.

Изсипа хапчетата в шепата му и приготви марлята. Джак отметна глава, за да преглътне антибиотика, и Лорна забеляза точиците кръв по потника му.

- Някой обработи ли раните по гърдите ти?

- Това са просто драскотини.

Раздразнението пропъди остатъците от смущението и от близостта му и тя нареди:

- Сваляй потника.

- Нищо ми няма.

Тя махна с ръка.

- Да не чувам никакви възражения.

Джак я изгледа уморено и смутено, после с едно движение свали потника си. Голите му гърди и коремът бяха покрити с плитки драскотини. Движението и отлепянето на плата отново ги разкървави. Никой не си беше направил труда да се погрижи за тях.

Лорна въздъхна.

- В дъното има баня с вана и душ. Искам да се изкъпеш с гореща вода и да насапунисаш всяка драскотина.

- Нямаме време...

- Лекарска заповед. - Тя се изправи. - В банята има чисти кърпи. Ще ти намеря и чисти дрехи. Брат ми носи горе-долу твоя размер.

Той изглеждаше готов да възрази, но тя посочи с пръст.

- Действай. Ще сваря кафе. Има останали мекици, ще ги стопля.

Това като че ли му хареса и той тръгна към банята, без да се съпротивлява.

Лорна извади чайник и френската преса за кафето. Докато водата завираше, взе телефона и набра номера на ЦИЗВО. Обаждаше се в генетичната лаборатория - може би там все още беше останал някой.

Отговориха й. Гласът беше рязък и нетърпелив.

- Доктор Трент.

- Зои, Лорна се обажда.

На заден план чу съпруга на невробиоложката Пол да говори възбудено за грешки при копирането на РНК. Разпозна и приглушения глас на д-р Метойър, но не успя да разбере думите му. Никой не си беше тръгнал. И те бяха работили цяла нощ.

- Просто проверявам как са нещата - каза тя.

- Тогава по-добре спри да проверяваш, chica, а си домъкни задника тук! Изпускаш цялата веселба. А и на мен малко допълнителен естроген няма да ми дойде зле.

Лорна се усмихна на възбудата на колегата си.

- Наложи се да взема някои неща от нас. Ще пристигна до един час. ДНК анализите приключиха ли?

Гласът на Зои стана по-сериозен.

- Още не. Би трябвало да са готови, когато дойдеш. Но обработката на данните от ЯМР завърши. Резултатите показват някои странни неврологични аномалии.

- В какъв смисъл?

- Твърде дълго е за телефон. Но само за да си подготвена, ще ти кажа, че преди около час направихме на твоите животни серия ЕЕГ.

„Електроенцефалограми?“

- Какво? Защо? - Раздразнението измести първоначалното й вълнение. Изпитваше закрилнически чувства към спасените животни. Бяха достатъчно травматизирани, за да ги мъчат допълнително. - Трябваше да изчакате да дойда, преди да правите прегледи на живо. Знаете го.

- Зная, зная. Но процедурата беше без инвазия. Ще ти обясним, когато дойдеш.

- Няма да се бавя.

Затвори телефона. Даваше си сметка, че последните й думи бяха прозвучали колкото като обещание, толкова и като заплаха.

Чайникът засвири, за да напомни за себе си, и Лорна натъпка френската преса с кафе с цикория. Простите действия я успокоиха.

Чу как вратата на банята се отваря. Джак се върна с мокра коса и почти димяща кожа. Беше бос, само по работни панталони и с кърпа през рамо.

- Чух, че говореше по телефона. Всичко наред ли е?

- Ще бъде, щом стигна в ЦИЗВО. Нещо им е взело акъла.

Джак кимна към масата.

- В такъв случай това може да изчака. Ще се погрижа за всичко, след като те закарам...

- Сядай. - Тя посочи чашата горещо кафе. - Захар? Сметана?

- И чисто става. - Джак неохотно се отпусна на стола.

Лорна провери драскотините и ухапванията и остана доволна, че ги е измил добре.

- Ще щипе.

Обработи раничките с бетадин. Забеляза как кожата на Джак потръпва при всяко докосване, но мускулите отдолу останаха неподвижни и дишането му така и не промени спокойния си ритъм. Изпита желание да притисне ухо до гърдите му, да се вслуша в сърцето, да провери ритъма му, но успя да се сдържи.

Единствената друга реакция на тялото му бе почервеняване по врата и стягане на коремните мускули, сякаш се готвеше да поеме удар в корема. Лорна заподозря, че това не е само заради болката, и се дръпна, когато се увери, че е така.

Докато работеше, забеляза по лявото му рамо, врата и надолу по гърба му няколко стари възлести белега. Пръстът й несъзнателно докосна един.

- Шрапнел от ИВУ - прозаично обясни Джак. - Импровизирано взривно устройство, саморъчна бомба.

- Извинявай. Не исках... - Дръпна ръка и се изчерви от смущение.

Приключи с обработката на раните и смени превръзката на ръката му.

Вдигна глава и видя, че той я гледа втренчено. Очите му бяха като на вълк, сурови и непроницаеми. Наведе се към нея. За момент Лорна си помисли, че ще я целуне, но вместо това Джак посегна към кафето на масата.

- Благодаря - каза и се изправи. - Спомена нещо за чиста риза.

- Ох... да - заекна тя и се почувства глупаво заради забравянето - и заради заекването. - Ще ти намеря нещо от стаята на брат ми.

Беше доволна, че може да избяга от кухнята. Избърса потните си ръце в джинсите си. Приписа потта по цялото си тяло на влажната нощ. Или може би на изтощението, което бе отслабило защитата й. Или пък на момчето, което бе забелязала в задрямалия мъж. Отглас от Том, от дългите нощи, прекарани в обятията му.

Тя може и да беше забравила, но не и тялото й.

Измъкна от гардероба на брат си чиста тениска и забърза обратно към коридора. Беше сгрешила в преценката си, че Джак и брат й носят еднакъв размер. Тениската му беше тясна в раменете и гърдите.

- Готова ли си? - попита той, докато обуваше чорапите и кубинките си.

Тя кимна и отвори външната врата, благодарна на прохладния нощен ветрец по сгорещеното й лице.

От сенките на двора се чу рязък вик:

- Къде си тръгнала?

24.

Щом чу вика, Джак инстинктивно дръпна Лорна зад себе си и се присви. Чувстваше се уязвим под лампата на верандата, заслепен от блясъка й. Извисяващите се дъбове и буйни магнолии засенчваха тъмната алея. Откъм портала се приближаваше някакъв мъж.

Лорна излезе напред.

- Кайл? Какво правиш тук? Нали щеше да останеш на платформата още четири дни? - Обърна се към Джак и му обясни тихо: - Брат ми.

- Казах ти по телефона, че ще се върна по-рано.

- А аз ти казах, че не е необходимо.

- Е, аз пък нямах намерение да те пусна да ловуваш сама из блатата. И май по всичко личи, че съм дошъл точно навреме.

Изкачи стъпалата и пристъпи под светлината на лампата. Джак го изгледа преценяващо. Братът на Лорна имаше същата светлоруса коса като нея - в неговия случай подстригана отстрани и по-дълга отгоре. Като че ли не се беше бръснал от дни и също толкова дълго не беше сменял работните си къси панталони и широкото поло. Тялото му бе стегнато, като навита пружина - макар че в момента май беше навита прекалено. Младежът се хвана за парапета на верандата и Джак забеляза, че ноктите и кокалчетатя на пръстите му са черни от набития в тях петрол. Единственото по-черно нещо очевидно бе настроението му, особено когато изгледа Джак остро и подозрително.

- Казах ти да не идваш - рече Лорна. - Ловът приключи. Бил си целия път за нищо.

- Тогава накъде сте тръгнали? - Кайл стоеше на стъпалото под верандата и им препречваше пътя.

- До ЦИЗВО.

- И двамата ли?

Лорна погледна Джак.

- Не. Той само ще ме закара да взема бронкото. Оставих го на кея при зоопарка.

- Мога да те закарам и направо в лабораторията - обади се Джак. - Ще е по-бързо, а и не бих имал нищо против да науча какво са открили колегите ти за тези животни. Може да се окаже важно за разследването.

Лорна кимна.

- С удо... Тоест, би било добре.

Кайл присви очи и ги изгледа изпитателно.

- Вие сте Джак Менард, нали?

Джак кимна.

Кайл се обърна към сестра си.

- В такъв случай идвам с вас.

- Стига глупости. Иди да поспиш.

- Ако той идва - каза Кайл и посочи Джак с пръст, - аз също идвам. Някой трябва да наглежда тази среща.

- Не е среща. - Лицето на Лорна пламна, по-скоро от гняв, отколкото от смущение. - Много добре мога да се грижа за себе си, по дяволите!

- Нима? Като последния път, когато излезе с един от братята Менард, така ли?

При тези думи Лорна се опули и онемя. Джак с усилие се овладя да не забие юмрук в лицето на хлапето.

Кайл като че ли се усети, че е прекалил и даде на заден.

- Съжалявам. Адски тъпо от моя страна.

Забързано изкачи последното стъпало и застана до сестра си, сякаш скъсяването на разстоянието можеше да заличи думите му. Докосна ръката й, но тя се извърна.

- След онова, на което те подложиха Менардови, не искам отново да пострадаш - каза по-меко Кайл, гневът му бе отстъпил на загрижеността. - Това искам да кажа. Бих отрязал и дясната си ръка, за да те защитя. Знаеш го.

Тя омекна от настоятелните му думи.

- Разбира се, че го знам, Кайл. Но в случая нямаш представа за какво говориш. - Кимна към Джак и добави: - Вярвам му.

Нещо по-скоро в изражението, отколкото в думите й сякаш даде сили на Джак. Усети се, че стои някак по-изправен. В същото време си спомни пръстите й по кожата си, топли и меки.

Кайл ги изгледа поред и поклати глава.

- Въпреки това искам да дойда с теб. Така или иначе няма да мога да мигна, докато не се прибереш. - Тонът му бе по-помирителен и определено подейства на Лорна. - Обещавам, че няма да причинявам неприятности.

- Добре. Но ние тръгваме веднага.

- За мен няма проблем.

Отстъпи настрани и Лорна ги поведе към улицата. Кайл вървеше плътно до Джак. Макар хлапето да бе сменило тона към по-голямата си сестра, Джак долови подозрението в погледа, който му хвърли. Кайл определено си оставаше нащрек - и Джак уважаваше нагласата му. Братът на Лорна просто искаше да я защити и не му пукаше как другите ще приемат това.

Качиха се в служебния пикап и потеглиха. Джак се обади на Ранди и му съобщи за промяната в плана. Брат му все още беше в участъка с Бърт и го чакаше, за да се приберат заедно.

- В такъв случай ще ви чакам при зоопарка - каза Ранди и затвори, преди Джак да успее да възрази.

Джак също затвори и погледна Лорна, която беше седнала отпред. Личеше и, че е унесена в мисли. В ъгълчетата на очите и имаше бръчки, умът и вече работеше върху загадките около случая. Жената отново се беше превърнала в доктор.

Кайл се наведе напред и пъхна глава между раменете им.

- И какво толкова им е на онези проклети животни?

- Точно това се опитвам да разбера - отсъстващо промърмори Лорна.

25.

След час Лорна седеше пред тридесетинчовия монитор в генетичния отдел. На екрана бяха отворени много прозорци, но тя изучаваше този в центъра. На него се въртеше триизмерно изображение на мозък на птица, съставено от ядреномагнитния резонанс на африканския сив папагал Игор. На съседния прозорец се виждаше снимка на подобната на влечуго птица без пера.

- Какво гледаме? - попита Джак зад нея.

- Нещо забележително - отвърна стоящата до него Зои Трент.

Невробиоложката делеше с тях малката конферентна стая до главната лаборатория. Съпругът и Пол все още се занимаваше с ДНК анализа на анормалната хромозома.

- Какво не и е наред на птицата? - попита Кайл.

Брат й седеше на един стол до малкия кафез, в който се намираше Игор. Папагалът се свиваше мрачно на стойката си и нямаше нищо общо с жизненото и общително същество, което бе по-рано. Дъното на кафеза бе покрито с воднисти изпражнения.

„Диария от стреса“.

Стомахът на Лорна се сви на топка от раздразнение. Колегите й трябваше да изчакат завръщането и, преди да проведат допълнителните тестове. Здравето и доброто състояние на животните в Центъра бяха нейна отговорност. И това задължение се отнасяше и за спасените от траулера създания. Те вече бяха изтърпели достатъчно. Не заслужаваха да ги третират и тук като морски свинчета.

- Как така този грозник е останал без пера? - попита брат и.

- Първо, не е грозник - отговори Лорна, без да откъсва очи от екрана. - Второ, мислим, че е генетичен атавизъм, изгубена характеристика, проявила се отново.

- Ама че шантаво.

Лорна не възрази на това. Наистина беше шантаво. Всичко в този случай беше шантаво.

- Просто му прави компания. Наплашен е. Поговори му.

Папагалите бяха социални създания и намираха утеха в общуването.

Кайл сви рамене и се наведе към кафеза. Гласът му се сниши до тихо гукане.

- И коя е грозната птица? Не и ти.

Игор наклони глава, изгледа го насмешливо и отговори с тихо къткане, което при птиците бе еквивалент на кикот.

Също като Лорна, Кайл винаги се бе погаждал с животни. И въпреки че се палеше лесно, имаше голямо сърце, което може би обясняваше избухливостта му. Приемаше нещата дълбоко и Лорна знаеше колко много я обича, как иска да я закриля. Откакто баща им почина, Кайл винаги бе играл ролята на мъжа в къщата - и това се засили след смъртта на майка им. Лорна хем го обичаше заради тези му усилия, хем настръхваше срещу тях, но в мъжкарския свят на Юга това бе типична семейна ситуация.

Джак върна вниманието и към компютъра, понеже попита Зои:

- И какво толкова забележително има в резултатите от скенера? Защо настоявахте Лорна да види най-напред това?

Невробиоложката посочи монитора и отвърна:

- Скенерът ще обясни защо не изчакахме с провеждането на електроенцефалограмите.

Тонът и бе извинителен, но не успя да умилостиви Лорна.

Тя се загледа във въртящото се изображение. Мозъкът изглеждаше като мозъка на повечето птици и всъщност не се различаваше кой знае колко от този на бозайниците. Гръбначният мозък преминаваше в продълговат, а оттам в главен, разделен на две полукълба. Почти моментално обаче тя забеляза нещо странно - пет ясно изразени по-тъмни части, сякаш вградени между хиперпалиума и мезопалиума на предния лоб, което при птиците бе еквивалент на човешкия неокортекс. Бяха ясни, с резки ръбове, сякаш имаха кристална структура.

Завъртя изображението, за да разгледа странните сгъстявания отгоре. Те формираха правилен петоъ- гълник в мозъчната тъкан.

- Какво е това? - попита тя.

Вместо да отговори, Зои се пресегна и чукна един клавиш на клавиатурата. Мозъкът на папагала изчезна и се смени с друг.

- Този е на една от маймунките.

Докато се навеждаше към екрана, Лорна си представи сиамските близнаци. В мозъчната тъкан на маймуната се виждаха същите странни сгъстявания. Тя завъртя изображението. „Също толкова на брой и разположени в еквивалентните морфологични места“. Дори конфигурацията им беше същата. „Идеално симетричен петоъгълник“.

Въпреки топлината в стаята усети как я полазват ледени тръпки.

Зои се премести по-близо до нея.

- Намерихме същите странни включения у всички животни от траулера. Мога да ти покажа и другите скенери.

Лорна поклати глава. Вярваше на думите на колегата си.

- Импланти ли са?

- Не мислим така. - Гласът на невробиоложката бе изпълнен с вълнение. - Смятаме, че са естествени характеристики.

- Естествени?

- Точно така. - Зои помръдна мишката, за да увеличи едно от плътните места. - Вгледай се по-добре. Около включенията няма белези, каквито би трябвало да се очакват при хирургическа намеса. Няма също и гранулирана тъкан около тях, каквато се наблюдава около допълнително поставено тяло.

- Тогава какво представляват?

Зои сви рамене.

- Точно това иска да знае и доктор Метойър. Джон Гриър от патологията се опитва да направи дисекция на мъртвото ягуарче, за да можем да го проучим. Освен това прави биопсия на мозъка около включението.

- Биопсия? - обади се Джак. - Защо?

Зои посочи с пръст аномалиите на екрана.

- Неврологичната тъкан изглежда по-плътна в зоната на тези включения и доктор Метойър искаше да потвърди предположението, че този район е съставен от по-плътно съсредоточени неврони.

Лорна също искаше да знае отговора. Спомни си блясъка в очите на ягуара, коварството и интелекта в тях и способността на папагала да повтаря цифрите на пи. Повече неврони означаваше по-богата синаптична среда, което означаваше по-голяма изчислителна мощ. Откритието със сигурност можеше да обясни защо животните изглеждаха така неестествено интелигентни.

Зои се изправи и прокара длан по късата си черна коса.

- Е, сега знаеш защо държахме да направим електроенцефалограмите. Бяхме развълнувани. Не можехме да чакаме.

Лорна бавно кимна. Проучването на мозъчните вълни можеше да покаже някаква свързана с тези включения промяна във функционирането на мозъка.

- И какво открихте?

- Отначало нищо. Мозъчните вълни на всяко животно изглеждаха нормални, картината на всяко беше уникална като отпечатък от пръст. На пръв поглед помежду им нямаше нищо общо.

Вместо разочарование на лицето на Зои бе изписано изумление. Лорна знаеше, че това не е всичко. Зои погледна към кафеза на Игор.

Лорна проследи погледа й, после отново се обърна към нея.

- Какво?

- Ще ти покажа. - Зои се намести до нея и бързо затрака на клавиатурата. - Това са четири ЕЕГ, направени на папагала, двете маймуни и ягуарчето Багира. За по-просто показвам само по една вълна от всяко животно.

Резултатите се появиха на екрана.

Зои погледна Лорна и повдигна вежда. Тя веднага разбра въпроса й. „Виждаш ли нещо странно тук?“

Нужна й бе само секунда. Лорна посочи двете графики в центъра.

- Тези са почти идентични. - Прочете етикетите и сбърчи чело. „Cebus paella. Образци А и В“. - Това са резултатите от двете маймуни.

Зои кимна.

- Точно така. Отначало си помислихме, че е някаква грешка. Че вероятно електродите на едната маймуна улавят вълните на другата. Или че мозъчната им активност е еднаква, защото са генетични близнаци. За всеки случай взехме всички животни и направихме измерванията отново.

Чукна един клавиш и се появиха други четири графики.

- Това получихме, когато и четирите образеца бяха в лабораторията едновременно.

Лорна се наведе към монитора и проследи всяка графика с пръст. Изумлението й растеше. „Невъзможно!“

- Всички изглеждат почти еднакви - обади се Джак.

- Продължихме измерванията по десет минути на всяко животно. Показателите продължаваха да са симетрични.

Лорна се помъчи да проумее картината на екрана.

- След това върнахме животните в клетките им - продължи Зои. - С изключение на папагала. Отново тествахме Игор в отсъствието на останалите. Електроенцефалограмата му отново даваше уникалната за него картина.

Лорна впери поглед в папагала и брат си.

- Да не искаш да кажеш, че когато всички са заедно, мозъчните им вълни по някакъв начин се синхронизират?

- Изглежда, че става точно така.

„Как е възможно?“ Беше чувала за жени, чийто цикъл идва едновременно, понеже живеят заедно, най-вече в общежития - но причина за това бяха феромоните във въздуха, които предизвикваха синхронна менструация. Какво можеше да причини неврологичния еквивалент при тези животни? Ако данните бяха верни, трябваше да съществува някакъв стимул или комуникация между тях.

Извика данните от ЯМР. На екрана отново се появи триизмерният модел на мозъка на Игор. Завъртя го, за да огледа петте странни плътни петна, и каза:

- Каквото и да става, трябва да е свързано с тези включения. При всички екземпляри структурата е една и съща.

Загледа се в екрана, представяше си мрежата от по-плътна тъкан, образуваща петоъгълника. Напомняше й на нещо. Но на какво? Разтвори длан и разпери петте си пръста. И изведнъж й просветна. Завъртя ръката си и промълви:

- Сателитна чиния.

- Какво? - не разбра Зои.

- Структурата в мозъците на животните. Ами ако действа като малка предавателна чиния? Излъчва сигнал на ултраниска честота, който може да бъде уловен от останалите и това по някакъв начин да предизвиква синхронизацията.

Зои се намръщи, разкъсвана между скептицизма и възможното обяснение.

- Да нямаш предвид някакъв вид телепатия? - попита Кайл и изгледа подозрително папагала.

- Не. - Лорна заговори по-бързо. - Или поне не точно. За да съвпаднат електроенцефалограмите, нещо трябва да задейства процеса. Не може да са хормони или феромони, тъй като животните са представители на различни видове.

- Освен това времето за реакция е прекалено кратко - добави Зоя, скептицизмът й явно започваше да се разсейва.

Лорна кимна.

- Слаб електрически сигнал обаче може да задейства синхронизацията. Съвсем слаб, само колкото да завърти превключвателя в мозъците на четирите животни.

- Но какво ще ги захранва? - попита Джак. - Не виждам никакви батерии.

- Няма нужда от батерии - отговори Зои. - Мозъкът е електрически орган, произвеждащ енергия, известна като действен потенциал, чрез вкарване и изкарване на химически съединения от невроните. Средно мозъкът произвежда между десет и дванайсет вата електричество непрекъснато. Сутрин, обед, вечер. Достатъчно, за да захрани електрическо фенерче.

- И предостатъчно за излъчването на нискочестотен сигнал. - Лорна впери поглед в триизмерния модел и преглътна.

- Което, разбира се, поражда още един въпрос, мила моя - обади се глас от входа.

Лорна се обърна и видя шефа си Карлтън Метойър. Беше се облегнал на касата. „Откога е тук и слуша разговора ни?“

- И какъв е този въпрос? - попита Зои.

Метойър влезе. Беше с безупречно изгладена лабораторна престилка - джентълмен южняк дори след като не е мигнал цяла нощ.

- Доктор Полк току-що ни предложи интригуващо решение на въпроса как се свързват мозъците. Което повдига един още по-съществен въпрос.

Лорна разбра и го зададе на глас:

- Защо?

„Защо тези животни са свързани?“

26.

Дънкан седеше сам в паркирания до отклонението за ЦИЗВО пикап. Беше свалил прозореца и слушаше нощния хор на жабите и щурците. От лявата му страна Мисисипи шепнеше мътно и влачеше водите си покрай дигата. Лек вятър раздвижваше тежкия влажен въздух и го правеше почти годен за дишане.

Дънкан изучаваше Центъра от другата страна на дигата през очилата за нощно виждане. Беше тъмен, ако не се брояха няколко светещи прозореца на първия етаж. Слушалката в ухото му улови сигналите на хората му, когато заеха позициите си около сградата.

Дънкан чакаше и наблюдаваше единствения път, водещ до и от Центъра.

Не искаше никакви изненади.

Помощникът му най-сетне докладва, че всичко е готово.

- Действаме по ваш сигнал.

- Потвърдихте ли броя и самоличността на цивилните?

- Седмина. Един е агент на Граничен патрул и трябва да приемем, че е въоръжен.

- Значи е първостепенна цел. Не забравяйте: трябва ни един от учените, за да го разпитаме след операцията.

- Разбрано, сър.

Трябваше да определят какво са научили изследователите за проекта „Вавилон“ - и, което бе по-важ- но, дали новината се е разпространила. След това обектът щеше да бъде елиминиран и щяха да се освободят от трупа. В Карибско море не липсваха гладни акули.

Огледа Центъра за последен път. Екипът му го беше обградил от всички страни. Запалителни заряди щяха да прикрият следите им. По зазоряване щеше да бъде разпространен имейл от терористична група за защита на правата на животните, която щеше да поеме отговорността за нападението. Нищо нямаше да може да се проследи до „Айрънкрийк Индъстрис“.

Всичко беше готово и той вдигна радиостанцията да даде заповед за действие... когато внезапно отзад блеснаха фарове. Ярката им светлина го заслепи през очилата за нощно виждане. Той бързо ги свали и погледна в огледалото.

Някакъв пикап вземаше завоя далеч зад него. Дългите му светлини описаха дъга и осветиха паркирания автомобил на Дънкан. Той свали радиостанцията и зачака.

Зачовърка го подозрение.

Не беше очаквал никакво движение в този час в такъв затънтен район.

Лапна поредния бонбон. Ананас. Намръщи се. Не беше от любимите му. Въпреки това го засмука. Докато гледаше приближаващия пикап, прецени нивото на опасност и промени плановете си.

Когато пикапът приближи достатъчно, стана ясно, че е очукан шевролет, който се крепеше предимно от ръждата и стария сив грунд. Носеше се право към него.

„Продължавай“ - подкани го той.

Сякаш в отговор на мисълта му пикапът се изнесе настрани, за да го задмине, но отзад изведнъж светнаха червени светлини - шофьорът натисна спирачките. Машината забави ход и спря до пикапа на Дънкан. Двигателят й въздъхна хрипливо. Шофьорът се наведе към отворения прозорец и повдигна козирката на каскета си. Беше с ловджийски дрехи и мръсна тениска.

- Закъсал ли си, приятел? - Говореше със силен кейджън акцент, явно беше някой закъснял блатен плъх.

Дънкан хвана по-здраво пистолета в скута си и се намръщи.

„За какво ти трябваше да спираш, тъпанар проклет...“

Наведе се към прозореца. При вида на обезобразеното му лице, което труд но можеше да се забрави, шофьорът трепна. Не трябваше да има свидетели. Дънкан вдигна пистолета към прозореца...

... но някакво куче на черни и кафяви петна внезапно скочи от задната седалка на пикапа и залая гневно.

Стреснат, Дънкан рязко се дръпна и изпъшка. Старият ужас стегна гърдите му. За миг се върна в друг подобен момент, когато го беше изненадал звяр.

Шофьорът се обърна и ревна на кучето:

- Бърт, затваряй си плювалника! Нищо не чувам!

Сърцето на Дънкан туптеше бясно в гърлото му.

Без да подозира нищо, шофьорът отново се обърна към него.

- Мистър, случайно да знаете някъде наблизо да има зоопарк? Тъпият ми брат е тръгнал...

Ужасът премина в ярост. Разгневен, че е хванат неподготвен, Дънкан вдигна пистолета и го насочи през прозореца. Докато дърпаше спусъка, кучето се хвърли право към него.

Пистолетът изгърмя и предното стъкло на другата кола се опръска с кръв. Шофьорът се хвана за главата, изкрещя: „Мамка му!“ и изчезна от поглед.

Дънкан се завъртя към нападащото куче, но то успя някак да се извърти във въздуха, удари се в пикапа и изчезна между двата автомобила.

Двигателят на шевролета внезапно изрева, превключиха се скорости и пикапът рязко потегли, движеше се на зигзаг, управляван от ранения шофьор.

Дънкан изрита вратата, изскочи навън, зае поза за стрелба и изпразни целия пълнител. Шевролетът рязко зави наляво. Излезе от пътя и полетя над стръмния склон на дигата.

Дънкан се затича натам, като смени пълнителя в движение. Видя как пикапът удари предницата си в каменния перваз долу и се преобърна в придошлите от бурята води на Мисисипи. Течението го завъртя и той бързо потъна.

Дънкан продължи да го гледа с насочен пистолет. Изчака цели две минути. Никой не се показа на повърхността.

„Майната му“.

Нямаше време за по-внимателно претърсване. Тръгна обратно. Дори кучият син да беше оцелял, хората на Дънкан щяха да приключат много преди да успее да предупреди някого.

Със зачервено лице и все още разтуптяно сърце Дънкан се върна при колата си. Огледа се за кучето, но то явно беше офейкало. Грабна радиостанцията от седалката. Беше приключил тук.

- До всички. Действайте.

27.

- Игор, кажи ми какво е пи - каза JIopна и се наведе към кафеза. - Какво е пи?

Останалите се събраха зад нея. Папагалът я изгледа с едно око, после с другото. Благодарение на старанията на брат й вече не бе така начумерен и се беше поизправил. Погледът му обаче си оставаше малко притъпен в сравнение с миналия път.

Карлтън застана до нея.

- Лорна, какво правиш?

- Проверявам нещо. - Тя махна на шефа си да отстъпи. - Отдръпнете се, всички.

Наведе се още повече към кафеза и зашепна меко и успокояващо:

- Хайде, Игор...

- Игор - колебливо я имитира птицата.

- Браво, Игор. Кое е доброто папагалче?

- Игор! - изкрещя папагалът малко по-жизнерадостно и подскочи от едната стойка на другата.

- Браво. А сега ми кажи какво е пи. Вече си го правил. Пи.

На съседния компютър беше извикала стойността на математическата константа: 3,141592653589793...

Папагалът заклати глава.

- Три...

- Точно така. Браво, Игор.

- Едно... четири...

А после нещата почнаха да се разпадат.

- Осем... седем... кръг... триъгълник...

Игор извъртя глава почти наопаки и примижа, сякаш се мъчеше да си спомни.

- Лорна? - обади се Карлтън и си погледна часовника. Губеше търпение.

Тя се обърна. Вместо да е разочарована от лошото представяне на Игор, изглеждаше още по-уверена. И все пак трябваше да потвърди предположението си.

- Зои, донеси Багира, ако обичаш. Пол, имаш ли нещо против да идеш за капуцините?

Двамата невробиолози кимнаха и изчезнаха.

Лорна се обърна към Карлтън.

- Преди това - както на траулера, така и в изолатора - Игор изреждаше стотици цифри след десетичната запетая на пи. Нямах време да проверя дали не греши, но го казваше правилно поне до десетата цифра, ако не и повече.

- Вярно, така беше - подкрепи я Джак.

Карлтън сви рамене.

- Не разбирам. Та това си е най-обикновена мимикрия. Нищо повече. Какво се опитваш да докажеш?

- Смятам, че е нещо повече от мимикрия. Ти повдигна въпроса защо тези животни, изглежда, синхронизират мозъчните си вълни. Мисля, че може би разполагам с отговор.

Забеляза, че Джак се взира в нея. Почерпи сила от интереса и вниманието му. Но ако все пак грешеше?

Зои и Пол се върнаха. Зои носеше Багира увита като бебе в одеяло. Котката ги гледаше с блестящите си сини очи. Двете маймунки се бяха вкопчили в престилката на Пол с ръце и крака. Той ги придържаше нежно, а на лицето му бе цъфнала глуповата усмивка, като на горд татко.

Лорна се обърна към Карлтън.

- След като животните бяха събрани заедно, колко време бе нужно да се получи синхронизацията?

- Ами... няколко секунди. Най-много половин минута.

Удовлетворена, Лорна отново насочи вниманието си към кафеза. „Да опитаме отново“.

- Игор, какво е пи?

Птицата отново се беше изправила, изглеждаше съвсем живнала. Очите й блестяха и се взираха строго в Лорна.

- Какво е пи? - повтори тя.

Зениците на Игор блеснаха и той започна рецитацията си със зловещо човешкия си глас. Този път нямаше никакво колебание.

- Три, едно, четири, едно, пет, девет, две, шест, пет...

Кайл, който следеше числото на екрана, се ококори и възкликна:

- Мамка му и прасе, прав е.

Игор продължи рецитирането, очите му се притвориха - но този път не в опит да си припомни, а по- скоро самодоволно.

- ... три, пет, осем, девет, седем, девет, три...

Никой не продумваше. Шефът на Лорна отиде при Кайл и също започна да следи цифрите.

Игор продължи да рецитира цели три минути, повтаряше стотиците цифри на екрана, без да сбърка нито една.

Лорна гледаше как скептицизмът на лицето на Карлтън се сменя с благоговение. Накрая той свали очилата си и ги избърса с кърпичка. Поклати глава.

- Признавам. Паметта му е изумителна.

- Не съм сигурна, че е памет - каза Лорна; Игор продължаваше. - Мисля, че го изчислява в момента.

Карлтън изглеждаше готов да се присмее, но после в очите му се появи нещо.

- Смяташ, че... синхронизацията... надхвърля физическото и преминава във функционалност.

Тя се усмихна и кимна.

- Какво означава това? - попита Кайл.

Зои пристъпи напред. Гледаше малкото ягуарче в ръцете си.

- Значи те се свързват не само за да синхронизират.. .

- ... а работят заедно на функционално ниво - довърши съпругът й.

Кайл сви рамене - още не разбираше. Джак също пристъпи към Лорна. Личеше, че иска да научи повече.

- Мозъкът всъщност представлява органичен компютър - обясни тя. - И през повечето време тази огромна мрежа от неврони и синапси е неактивен, огромен ресурс от неизползвана изчислителна мощ. Мисля, че предавателната антена - онази в главите им - функционира като мрежов рутер, който свързва изчислителната мощ на отделните мозъци. Всеки има пълен достъп до свободните ресурси на органичния компютър на другите. Най-общо казано, тези животни образуват нещо като безжична компютърна мрежа.

- Но как е възможно това? - попита Джак.

Преди някой да успее да отговори, дискусията бе прекъсната от звън на мобилен телефон. Карлтън ги погледна извинително и отговори. Слуша известно време, после каза:

- Благодаря, Джон. Слизаме.

Прибра телефона и се обърна към Джак.

- Изглежда, нашият патолог по всяка вероятност е намерил отговора на въпроса ви, агент Менард.

Джак имаше предостатъчно опит с трупове, но в патологичния кабинет на ЦИЗВО имаше нещо особено зловещо. Помещението без прозорци беше голямо колкото баскетболно игрище. По циментовия под се пресичаха канали и отвори. Огромни маси от неръждаема стомана, осветени от хирургически лампи, заемаха централната част. Отгоре минаваше система от макари и вериги за пренасяне на труповете на големите животни. Вонеше на формалдехид, примесен с миризма на разлагащо се месо.

Иначе казано, това място създаваше впечатлението за гигантска кланица.

Обещанието за отговори от патолога на Центъра беше накарало всички да слязат тук.

Непокътнатият труп на женския ягуар заемаше една от масите, но те се събраха при друга. На нея бяха подложените на дисекция останки от малкото. Дребното телце беше разчекнато като жаба. Вътрешностите му бяха извадени. Различните органи бяха прибрани в надписани буркани - сърце, бъбреци, далак, черен дроб. Най-противната гледка обаче беше черепната кухина - отворена и празна.

Мозъкът се намираше на подноса за инструменти в края на масата. Сивата му влажна повърхност блестеше под халогенните лампи.

Д-р Джон Гриър махна на всички да приближат с форцепса, който държеше.

- Реших, че трябва да видите това лично.

Джак не беше сигурен в правилността на това решение, но си замълча.

С помощта на форцепса и един скалпел патологът обели горния слой на главния мозък и разкри слоя под него. Тъканта в общи линии приличаше на тази в останалата част на органа с изключение на нещо като четири малки диаманта, отразяващи светлината. Виждаше се следата на мястото, където е бил петият.

- Извадих едно от включенията и направих няколко бързи теста. Ей сега ще ви покажа.

Отиде до съседната маса. На пластмасов поднос лежеше петият черен диамант, разрязан на четири. Гриър вдигна едно от парчетата с пинцети и го приближи към купчинка, подобна на грубо стрит черен пипер.

- Железен прах - обясни патологът.

Прекара пинцетите над купчинката и няколко метални зрънца подскочиха и се залепиха за парчето.

Гриър погледна останалите.

- Смятам, че това, с което си имаме работа - това, което е вградено в мозъците, - са плътни агрегати на кристали магнетит.

- Магнетит? - попита Джак. Никой от другите като че ли не беше особено изненадан. Братът на Лорна изглеждаше по-скоро отвратен и сякаш предпочиташе да се намира някъде другаде. - Като магнити ли?

- Нещо такова - отвърна Лорна.

- Във всяка мозъчна тъкан, в това число и в нашата собствена, има естествено разпределен магнетит - обясни Зои. - Натрупвания на кристали могат да се открият в церебралната кора, малкия мозък, дори в пластовете менинги, които обвиват мозъка.

- Нивата на магнетит в мозъка на птиците са още по-високи - добави Лорна. - Смята се, че именно тези кристали са една от причините птиците да се ориентират по земното магнитно поле по време на миграциите си. Точно затова те всяка година летят на точно определено място, без да се изгубят. Магнетит е открит също така в пчелите, рибите, в бактерии и други организми, които се ориентират от вътрешен компас.

- Тогава защо го имаме в нашите мозъци? - попита Джак.

Лорна сви рамене.

- Никой не знае.

- Има обаче теории - обади се Зои. - Най-новите изследвания предполагат, че може би тъкмо биомаг- нетизмът е в основата на живота на планетата. Той е истинският мост между енергията и живата материя. Например пиезоелектрически матрици могат да се открият в белтъци, ензими, дори в ДНК. На практика във всички градивни елементи на живота.

Лорна вдигна ръка и я прекъсна.

- Момент, вече и аз се обърках.

- Въпреки всичко това - намеси се Гриър - никога не сме регистрирали подобни количества магнетит при никое животно. Позволих си да изследвам включението под дисекционен микроскоп. Структурата му се състои от по-малки кристали, които се делят на все по-малки и по-малки идентични части.

- Като фрактали - обади се Кайл.

- Именно - каза Гриър.

Джак едва се сдържа да не се почеше по главата. „Какво бяха фракталите?“

- Но тези магнитни включения или възли са само половината от историята - продължи патологът и начерта с пинцетите линии от едно включение до друго. - Всички възли са свързани с микроскопична нишка от кристали, която минава от един до друг и образува взаимосвързан масив. И в цялата тази паяжина имаме плътно съсредоточаване на неврони.

- Както всъщност би трябвало да се очаква - каза д-р Карлтън.

Всички се обърнаха към шефа на ЦИЗВО.

- Доказано е, че магнитната стимулация на мозъка води до растеж на неврони и създаването на нови синаптични връзки - обясни той. - Ако този магнитен масив се образува по време на развитието на зародиша, слабото и постоянно магнитно стимулиране би довело до появата на локална област с повече неврони.

Джак си спомни дискусията по-рано.

- И това би направило животните по-умни, така ли?

- Индивидуално... до известна степен. Но това също така подкрепя теорията на доктор Полк за съществуването на нещо като безжична мрежа. Повече неврони означава повече локална електрическа стимулация. Ще си позволя да предположа, че трансмисията, предизвикваща синхронизирането, е електромагнитна. Слаб електромагнитен пулс, споделян между животните.

Лорна поклати глава, мъчеше се да проумее всичко това.

- Все още има много неща, които трябва да разберем.

- В такъв случай ще ви оставя да се върнете към заниманията си - каза Гриър. - Има обаче и още едно нещо.

- Какво? - попита Карлтън.

Патологът заобиколи масата и спря пред друг поднос, върху който лежеше мъничък предмет. Със сигурност беше дело на човешка ръка. Пластмасова капсула колкото грахово зърно. Под прозрачната повърхност се виждаха миниатюрни електронни схеми.

- Помислих си, че бихте искали да видите един от вградените в животните микрочипове.

Лорна повдигна вежда.

- Микрочипове? Да не искате да кажете, че са белязани?

Гриър се обърна към нея.

- Ядреномагнитният резонанс показа, че всяко животно има подобен имплант под кожата. Решихме, че са идентификационни чипове, използвани за маркиране на всяко животно, също като при кучетата и котките. Аз обаче сравних този с чиповете, използвани при нашите животни. Това чудо е много по-сложно. Бъкано е с електроника.

- Може ли да го видя? - попита Джак.

Патологът го взе и му го подаде. Джак го огледа внимателно. Макар че не можеше да е сигурен без по-подробно изучаване, вътрешният му радар подаде предупредителен сигнал. По сложността и степента на миниатюризация устройството приличаше на военно.

„Може би предавател... или проследяващо джи пи ес устройство...“

Внезапно лампите угаснаха и помещението без прозорци потъна в пълен мрак. Всички затаиха дъх и зачакаха включването на резервните генератори.

- Мислех си, че проблемът с тока е отстранен - обади се раздразнено Карлтън.

Джак се напрегна. Вътрешната му предупредителна система пусна алармата си с пълна сила. Спомни си какво си беше помислил току-що.

„Проследяващо устройство...“

Експлозията на траулера. Някой се опитваше да прикрие следите си. Но не всички следи бяха заличени.

Някои водеха насам.

Вече беше съвсем сигурен.

- Това не е повреда в електричеството - хладно каза Джак в тъмното. - Атакуват ни.

28.

Лорна пипнешком се отдалечи от масата за аутопсии и се натъкна на топло тяло. Нечии ръце я хванаха и задържаха. Джак. Позна го по миризмата на пот и йод.

От другата страна на масата разцъфна светлина - Зои беше извадила мобилния си телефон и с негова помощ се опитваше да пропъди тъмнината. Апаратът не беше годен за нещо повече. Бурята бе извадила от строя кулата с клетките на района - не че имаха добър обхват по принцип.

Всички се скупчиха по-близо до телефона като нощни пеперуди към пламъка на свещ.

Карлтън - с ръце на кръста - попита с обичайния си апломб:

- Агент Менард, какво ви кара да мислите, че ни нападат, а не става дума за повреда?

Джак отговори бързо и твърдо:

- Винаги приемам най-лошото, докато не се докаже обратното, доктор Метойър. Онези, които взривиха траулера, може би идват за останалите животни. Изваденият от малкото чип прилича на проследяващо устройство, което би могло да ги доведе тук.

- Това вече е прекалено, агент Менард - пренебрежително рече Карлтън. - Пък и кой би си направил толкова много труд за подобно нещо?

Лорна усети напрежението в тялото на Джак - то изведнъж се втвърди като камък. Още не я беше пуснал. Брат й я изгледа с кисела физиономия. Под осъдителния поглед на Кайл тя най-накрая се измъкна от обятията на Джак и застана до него.

- Може би е по-добре да послушаме агента - каза Зои и отстъпи до съпруга си. - Да вземем предпазни мерки. С нищо няма да ни навреди.

Всички се обърнаха към Джак.

- Това помещение няма прозорци - рече той. - Което означава, че е недостъпно за евентуални наблюдатели отвън. За всеки случай по-добре всички да останете тук, докато проверя какво става.

- А защо просто не се махнем? - обади се Гриър и посочи дъното на помещението. - Там има служебна рампа, която води навън.

- Не. Вече със сигурност са обкръжили центъра. Изходът се наблюдава.

- Тогава какво ще правим? - попита Зои уплашено.

- Засега всички стойте тук. Има ли някакво място, където да се скриете? И може би да се барикадирате?

- Хладилното отделение - каза патологът. - Но няма начин да го заключим отвътре.

- Нека го огледам - обади се Кайл. - След четири години в техническо училище би трябвало да намеря начин да се справя с ключалката от другата страна.

Джак кимна.

- Добре. Всеки да вземе някакво оръжие, скалпели, ножове, ножици, спринцовки, каквото намерите. Ще се опитам да стигна до колата си. В багажника имам карабина и пушка.

Гриър намери две фенерчета, включи едното и подаде другото на Джак.

Лорна последва Джак, когато той тръгна към вратата, над която мъждукаше надпис „Изход“, захранван от батерия.

- А моята упойваща пушка? - попита тя. - Оставих я в кабинета си. По-близо е, отколкото да се излиза навън.

Не й се искаше Джак да се изправя срещу атакуваща група напълно невъоръжен.

Той кимна.

- Права си.

- Ще дойда с теб. - Знаеше, че Джак ще възрази, и затова побърза да добави: - Нужно е умение, за да заредиш безопасно стреличките.

И наистина беше така. Само няколко капки М99 можеха да убият човек за секунди.

Въпреки това Джак не беше готов да отстъпи.

- Ще дойда само до кабинета - обеща тя. - Съвсем близо е. После се връщам право тук. - Мина покрай него и стигна до вратата, преди той да успее да я спре.

- Хайде. Да вървим.

Отвори вратата, но той я хвана за рамото и я спря. Лорна очакваше, че ще я върне обратно, че няма да й позволи да продължи. Вместо това той мина пред нея.

- Стой зад мен. И никакви приказки.

Тя последва широкия му гръб в коридора. Щом вратата се затвори, настъпи непрогледна тъмнина. Джак се протегна и затърси пипнешком ръката й. Дланта му беше огромна, груба от мазолите, но допирът й беше успокоителен в мрака. Поведе я към намиращото се наблизо стълбище.

„Защо не светне фенерчето?“

Стигнаха стъпалата и започнаха да се изкачват. Слабата светлина на звездите се просмукваше през прозорците на площадката на първия етаж. След пълния мрак долу дори това нищожно осветление беше добре дошло.

Джак продължи по коридора. Кабинетът на Лорна беше през няколко врати. Бяха преполовили разстоянието, когато откъм предната страна на сградата се чу приглушен трясък. Пръстите й се стегнаха около ръката на Джак. Никой друг не би трябвало да е в района.

Джак забърза към кабинета й. Отвори вратата, бързо натика Лорна вътре и затвори тихо. На фона на матираното стъкло Лорна го видя как вдига пръст пред устните си.

Тя забърза към бюрото си и си удари коляното в тъмното. Беше оставила калъфа с пушката върху него. Напипа го, освободи закопчалките и извади двете половини. Морските пехотинци може би бяха в състояние да разглобяват и сглобяват оръжията си на тъмно, но не и тя. Засуети се за момент, но най-накрая частите паснаха по местата си.

Джак стоеше на пост при вратата.

Лорна взе две стрелички и извади епруветката М99 от покритото с кадифе гнездо в калъфа. Беше глупаво и безумно опасно да прави това в тъмното, но нямаше избор. Може и да й бе трудно да сглоби оръжие, без да гледа, но имаше дълги години опит с игли и спринцовки. Бързо напълни двете стрелички и ги зареди в пушката.

Обърна се и видя, че силуетът на Джак се отдръпва от вратата. Зад матовото стъкло се появиха тъмни, зловещо безмълвни сенки. Стъпките им изобщо не се чуваха. Едната сянка спря пред вратата.

Лорна замръзна и затаи дъх. Сърцето й заби бясно.

Сянката продължи. Лорна се сети накъде са тръгнали. Към отделението за животни. Очакваше ги разочарование обаче. Щяха да намерят повечето клетки празни. Агнето бе там, но след провеждането на тестовете останалите спасени животни все още се намираха на втория етаж, в генетичната лаборатория.

Но колко време щеше да им е необходимо да ги открият, особено щом използваха проследяваща електроника? Устройствата им щяха ли да работят вътре?

Джак дойде при нея, движеше се безпогрешно в тъмното. Тя понечи да му даде пушката, но той я бутна обратно към гърдите й и зашепна едва чуто в ухото й:

- Стой тук. Скрий се.

Стисна пръстите й около пушката, сякаш искаше да й каже още нещо.

Тя го разбра.

Правилата на играта се бяха променили. Онова, което досега бе възможност, вече представляваше ужасяваща реалност. Бяха нападнати. Джак не искаше да я оставя тук невъоръжена. От решителния му допир ставаше ясно, че няма абсолютно никакъв смисъл да спори.

Без да чака потвърждение, Джак се върна при вратата на кабинета, открехна я, измъкна се навън и я затвори безшумно.

Лорна се взираше в силуета му навън. Изведнъж й се прииска да не отива никъде, да остане с нея. Но Джак нямаше избор. Сянката му изчезна в посока, обратна на онази, в която бяха тръгнали непознатите.

Но колко още имаше наоколо?

На Джак никак не му се искаше да оставя Лорна сама, но не смееше да се бави. Забърза по тъмния коридор към най-близкия изход. Изобщо не трябваше да и позволява да идва с него. Останалите в хладилника имаха най-добър шанс да избегнат срещата с нападателите. Джак не хранеше никакви илюзии, че става въпрос за обикновени крадци. Тези мъже бяха професионални убийци, най-вероятно с опит в армията.

Бързо прехвърли потенциалните им цели и заключенията не му харесаха. Несъмнено нощният набег беше разчистваща операция, продължение на онова, което бе започнало с експлозията на траулера. Основната цел би трябвало да е намирането и унищожаването на останалите животни. А после какво? Колко екстремна е била заповедта, колко основно трябваше да е прочистването, за да прикрият следите си?

Истината бе зловеща и плашеща.

Стигна края на коридора, където имаше две летящи врати, водещи към централното фоайе и главния вход. Естествено, нямаше намерение да излиза оттам. Спомни си колко бързо и тихо се придвижваха нападателите. Това означаваше, че използват някакво оборудване за нощно виждане. А всички изходи несъмнено се наблюдаваха.

Това означаваше, че трябва да стигне колкото се може по-близо до паркинга, без да напуска прикритието на сградата. Всеки отворен прозорец можеше да му свърши работа.

Искаше обаче да знае срещу какво е изправен.

Промъкна се до края на коридора. Тесните прозорци с армирани стъкла му позволяваха да надникне в полутъмното фоайе. Главният вход - двойна стъклена врата - бе точно срещу него. Не забеляза никакво движение, никакви подозрителни сенки вън или вътре.

Но това не можеше да го заблуди.

Понечи да се обърне, но спря. Ако не беше толкова тъмно, сигурно щеше да го пропусне. В центъра на фоайето, наполовина скрита под един диван, примигваше мъничка червена светлина. Сиянието й осветяваше метална туба на пода.

Настръхна.

„Бомба...“

Отстъпи назад и преглътна страха си. Поне вече беше получил отговор на въпроса си за крайната цел на операцията. Нападателите нямаше да се задоволят само с елиминирането на животните.

Това беше тотално прочистване.

Никой не трябваше да оцелее.

Представи си останалите, които се криеха в сградата, онези долу и Лорна в кабинета й. Беше усетил треперенето на тялото й, когато й прошепна да остане. И тя му се беше доверила - за съжаление, абсо- лютно погрешно. При предстоящата огнена буря оставането тук означаваше смърт за всички.

Оставаше му само една възможност.

Щом искат война...

Обърна се към летящите врати, премести тежестта си върху единия си крак и ги изрита с другия. Вратите се отвориха и Джак метна фенерчето във фоайето, като в последния момент натисна копчето за включване.

Лъчът светлина описа въртяща се дъга в тъмното помещение.

Надяваше се, че наблюдаващият вратата използва очила за нощно виждане. Не разполагаше със зас- лепителна граната да ослепи невъоръжено око, но внезапният блясък на фенерчето щеше да постигне същия ефект - временно да извади от строя наблюдателя и в същото време да привлече вниманието към фоайето.

Обърна се и тръгна покрай стената на коридора към един прозорец, който гледаше към малкия парк между сградата и паркинга. Щом предстоеше война, трябваше да си осигури оръжие.

Отвори прозореца, избута мрежата против насекоми и скочи в храстите навън. Приклекна и се огледа. Отклоняването на вниманието щеше да продължи не повече от минута.

Трябваше да му стигне.

Хвърли се през храстите към тъмния паркинг. Отстрани, откъм главния вход, чу приглушен глас, който гневно даде някаква заповед.

Тичаше приведен и се молеше другите да се спотайват. Особено Лорна.

Но направи грешка. Беше подценил противника си.

Внезапна експлозия прогърмя зад него. Сепнат, Джак се подхлъзна на мократа трева и се просна на земята. Успя да се претърколи настрани и погледна към сградата. От главния вход блъвна огън и пушек. Около него заваляха парчета натрошено стъкло.

Седна зашеметен на тревата. Бяха взривили бомбата. А той се беше надявал, че само ще отвлече вниманието им, докато се измъкне навън. Нападателите обаче явно се бяха уплашили, че някой ще избяга през главния вход, и бяха реагирали прибързано. Пресилено действие, все едно да убиваш муха с топ.

От тази реакция Джак разбра две неща за лидера на нападателите. Кучият му син беше безмилостен - и твърдо решен да си свърши работата.

Джак скочи и се втурна към пикапа.

Ако искаше да оцелеят, той трябваше да е също така безмилостен и решителен.

29.

Дънкан приближи горящия вход на Центъра. Беше си сложил газова маска, но жегата опари лицето му на границата между безчувствената кожа и здравата тъкан. Той огледа преценяващо нанесените поражения.

Запалителната бомба бе запратила огнена топка и свръхнагорещен въздух към предната част на сградата. Пламъците танцуваха в отровния дим, но ударната вълна от взрива не бе много силна. Стъклата бяха разбити и част от окачения таван бе паднала, но нямаше нанесени структурни поражения. Дънкан се беше запознал с плановете на сградата. Беше построена като железобетонен бункер, за да издържи на всякакви урагани и наводнения. Рискът беше пресметнат. Една запалителна бомба нямаше да я разруши.

Именно затова Дънкан беше наредил около сградата да бъдат разположени още десет заряда. Целта му не беше да вдигне центъра във въздуха, а да го изгори до основи. Огънят от първата бомба вече обхващаше втория етаж. Дънкан не беше планирал да задейства заряда толкова рано, но внезапният лъч светлина във фоайето го беше заслепил. Дори свалянето на очилата за нощно виждане не беше помогнало и той имаше чувството, че ретината му е трайно изгорена. Разгневен и обхванат от страх, че учените се опитват да избягат, той реагира импулсивно и задейства бомбата, за да запуши дупката.

Никой не биваше да се измъкне.

Стигна до вратата и се загледа в опустошеното от огъня фоайе. Димът, саждите и рухналите отломки намаляваха видимостта. Един от хората му вече беше елиминирал противопожарните и алармените системи. Дънкан се огледа за телата на онези, които се бяха опитали да стигнат до изхода.

Половината фоайе бе покрито от падналия окачен таван. Нямаше начин да каже дали под него има трупове. Удовлетворен, че никой не би могъл да оцелее от огнената буря, Дънкан излезе.

За щастие центърът бе уединен и наблизо нямаше други постройки. Дънкан се съмняваше, че някой е забелязал огнената топка, издигнала се за кратко в небето. Въпреки това преждевременната експлозия нарушаваше графика му и го скъсяваше. Пожарът се разпространяваше и хората му трябваше да напуснат сградата по-рано от предвиденото.

Тръгна към помощника си, който беше допрял длан до ухото си и явно слушаше доклада на екипа вътре.

Дънкан го изчака да приключи и нареди:

- Докладвай.

- Екипът е стигнал до отделението за животни. Намерили са един образец. Овца. Обезглавена е, както беше заповядано. Главата е у тях и сега излизат.

- А другите? - От предавателите Дънкан знаеше, че трябва да има поне още четири обекта.

Помощникът му поклати глава.

- Няма и следа от тях. Корей разделя групата си. Трима души слизат в моргата, за да се погрижат за труповете от блатото.

Дънкан си представи двете котки.

- Другите трима ще претърсят всичко етаж по етаж и стая по стая. Ще ги намерим.

Дънкан бавно кимна. Заповедта от остров Изгубения рай беше да приберат всичко, което могат – по-точно главите на образците, - и да изгорят останалото. Изглежда, в Рая проблемите се усложняваха. Шефовете му нямаше да търпят провали тук. Дънкан трябваше да се представи безупречно. Но това не беше единствената причина. За него това бе въпрос на чест. Беше жертвал кръв и плът за проекта „Вавилон“. И нямаше да допусне той да се провали.

Животните бяха интелектуална собственост на „Айрънкрийк Индъстрис“. Онова, което се намираше в черепите им, принадлежеше на компанията и съответно на него. Дънкан си даваше сметка, че дори хората му да не успеят да открият липсващите животни, пламъците ще ги погълнат. Нямаше да остане нищо. Но той нямаше да остане доволен, докато не разполагаше с главите.

Освен това оставаше и още една цел.

- Какво става с учените? - попита Дънкан. - Успели ли са да заловят поне един за разпит?

Отново последва дразнещото клатене на глава.

- Не, сър.

Дънкан въздъхна и загледа сградата. Надяваше се, че не ги е избил всичките, но така или иначе, скоро щеше да разбере.

- Дръж в готовност зарядите около сградата - нареди той. - Ако хората на Корей не ги изкарат навън, ще го направи огънят.

30.

Лорна клечеше, притиснала пушката до гърдите си. След експлозията ставаше все по-трудно и по-трудно да се диша. Димът проникваше под вратата и изпълваше тесния кабинет, а ужасът я караше да диша плитко и често. Тя преглътна сълзите си, които не се дължаха единствено на щипещия пушек.

Представи си попадналия във взрива Джак. Нямаше как да разбере дали е жив, или мъртъв. Така или иначе, трябваше да се оправя сама. Имаше само две възможности - да остане тук и да се задуши или да се махне и да рискува да я хванат.

Всъщност не ставаше въпрос за избор.

„Но накъде да вървя?“

Нямаше да излезе в главния коридор. Всеки опит да стигне до брат си и колегите в патологията означаваше да се сблъска с нападателите. Другите долу би трябвало да са в безопасност за момента, стига да се спотайваха. Хладилното помещение беше колкото гараж за два автомобила и бе подсилено със стомана. Щеше да издържи известно време на всеки дим и огън.

Това обаче не важеше за нея.

Погледна през рамо. Втората врата в дъното на кабинета й водеше към съседната лаборатория, където тя прекарваше по-голямата част от работното си време. Оттам можеше да се промъкне в следващата и последващата, по-надалеч от пламъците.

Но знаеше, че първо трябва да направи едно нещо.

Игор и другите животни все още бяха в генетичната лаборатория на горния етаж. Не можеше да ги остави да изгорят. До втория етаж водеше малко сервизно стълбище, до което можеше да стигне през лабораторията си.

Въпреки това част от нея искаше само да се скрие, да чака някой да я спаси. Потисна това желание - знаеше, че е плод на шока. Подобна паника не й беше послужила в миналото, нямаше да й помогне и сега.

„Действай...“

Бавно се изправи, черпеше донякъде сили от оръжието в ръцете си. Не беше съвсем беззащитна.

Без да откъсва очи от вратата, Лорна отстъпи към задната стена. Щом се раздвижи, ужасът донякъде намаля. Доближи длан до вратата на лабораторията, за да се увери, че не е нагорещена. После предпазливо я открехна и огледа помещението.

Лабораторията бе пълна с маси, пейки и оборудване - микроскопи, катетри, микропипети, инкубатори, апаратура за сливане на клетки, да не говорим за книгите и купищата работни доклади. Едната стена изцяло бе заета от хладилник и работна маса, на която имаше дълга редица стоманени съдове на Дюар, съдържащи криогенни тубуси със замразени ембриони, сперма и яйцеклетки на застрашени видове. Това бе работата на живота й, замразеният зоопарк на Центъра.

Въпреки ужаса част от нея се страхуваше от загубата на целия и труд. В крайна сметка той можеше да се възстанови, но не напълно, а и за това щяха да са необходими много години. Можеше само да се надява, че пожарът няма да стигне дотук и че течният азот ще запази замразените ембриони до пристигането на пожарникарите.

Не и оставаше нищо друго освен да тръгне през тъмното помещение към сервизното стълбище за втория етаж. Напрегна слух за евентуален шум от нападателите. Туптенето на кръвта в ушите пречеше да чува. Пристъпваше внимателно, като държеше с едната ръка пушката, а с другата опипваше пред себе си. За щастие познаваше помещението толкова добре, че можеше да го прекоси и със завързани очи.

Стигна до вратата и провери и нея. Беше по-топла от вратата на кабинета и, но все пак не беше гореща. Налагаше се да мине през пламъците, но щяха да са и нужни само секунди да изтича горе, да грабне животните, да слезе долу и да се измъкне.

Открехна вратата, увери се, че стълбището е пусто, и забърза нагоре.

Генетичният отдел заемаше по-голямата част от втория етаж. Вратата към лабораторията беше само на стъпка от нея. Затаи дъх, събра кураж, втурна се през нея и я затвори.

Беше успяла.

В тъмната притихнала лаборатория се чу тихо въпросително цвъртене.

„Игор“ .

Папагалът я беше усетил. Лорна си представи как очите му се взират в нея от тъмното. По кожата и пробягаха тръпки. Спомни си неестествената интелигентност, която бе демонстрирала птицата.

Пропъди страха си. Това бяха невинни, жестоко използвани животни. И дълбоко в себе си си оставаха повече или по-малко именно животни.

Запристъпва предпазливо навътре. Тъй като се намираше на втория етаж, генетичната лаборатория имаше прозорци и на покрива, които донякъде пропъждаха тъмнината.

Откри Игор в кафеза в конферентната стая. Ягуарчето и сиамските близнаци временно бяха настанени в клетки за транспортиране, които не се различаваха много от пластмасовите, които се използваха в самолетите. Използваха ги за временно настаняване на животните по време на опитите.

Когато стигна до тях, осъзна проблема. Как щеше да ги носи всичките? Ягуарчето и маймунките не бяха проблем. Но щеше да и е нужна трета ръка за кафеза на Игор.

Вмъкна се в конферентната стая и приклекна до кафеза.

- А сега тихо - прошепна и сложи пръст на устните си. - Шшш...

Той сякаш я разбра и също така тихо прошепна:

- Игор... помощ, Игор...

„Това е планът, приятелче“.

Сигурно беше надушил пушека.

Отключи малката вратичка. Не можеше да мъкне кафеза, но можеше да носи птицата. Игор скочи върху вратичката, като движеше глава напред-назад. Лорна я отвори и папагалът излезе, сякаш разбираше какво е намислила.

Лорна протегна ръка и Игор без подкана скочи на нея и бързо се покатери, като използваше клюна си. Настани се на рамото и.

Трепереше. Експлозията и пушекът със сигурност го бяха изплашили. По всичко личеше, че се надява, че тя ще го измъкне - и Лорна смяташе да направи тъкмо това.

Преметна пушката през другото си рамо, върна се в лабораторията и взе двете клетки. Багира се беше свил в дъното на своята и тихо изсъска, свил език и оголил недоразвитите си кучешки зъби. Двете маймунки се вкопчиха във вратата на клетката си. Мъничките им личица бяха обърнати към Лорна.

С питомците си в ръце тя тръгна към сервизното стълбище. Товарът я правеше тромава, особено с пушката, но трябваше да успее да се добере поне до първия етаж. Дори ако трябваше да пусне животните през някой прозорец, щеше да го направи. Навън имаха повече шансове да оцелеят, отколкото тук.

Сякаш за да докаже това, димът на стълбището вече бе станал по-гъст, а въздухът - по-горещ. Беше все едно да слиза в бълващ пушек комин.

Лорна забърза, като се мъчеше да се движи колкото се може по-тихо. Животните също мълчаха, сякаш усетили опасността. Единственият звук бе глухото куркане в гърдите на Игор, почти като стон. Тя го чуваше само защото птицата се бе долепила до ухото и. Разтревожи се за токсините в пушека. Птиците бяха почти само бял дроб и съответно бяха по-податливи на отравяне.

Изпита облекчение, когато се върна в лабораторията. Помещението бе по-прохладно, може би заради топящия се зоопарк. С тревога забеляза конденз във въздуха. Знаеше причината. Течният азот, използван за замразяването на образците, непрекъснато се изпаряваше. При нормални условия климатичната инсталация го извеждаше от помещението, но поради липсата на ток сега той се натрупваше. Ако останеше тук, щеше в крайна сметка да измести кислорода и да стане смъртоносен.

Разтревожена, Лорна отиде до единствения прозорец, остави клетките и го открехна. Отвън повя вятър. Игор потръпна. Ноктите му се впиха в рамото и.

- Всичко е наред - прошепна му тя. - Махаме се.

Намерението й беше да мине през биометричната лаборатория на д-р Чан, която беше до нейната, и оттам до ветеринарния кабинет в задната част на сградата. Искаше да се отдалечи максимално от пламъците, след което да си намери някакво скривалище.

Но не и бе писано.

- Стой!

Внезапният вик я накара да подскочи. Идваше някъде иззад нея. Игор изгуби опора и се плъзна надолу по ризата и, преди да успее да се закрепи с клюна. Тя инстинктивно го хвана с две ръце и го хвърли през прозореца.

Игор падна като замразена пуйка. Без пера не можеше да лети. Макар че не го видя как се приземява, Лорна чу тихия му протестиращ крясък. Замоли се да не е го е чул никой друг.

- Обърни се бавно! - На вратата към кабинета и се появи тъмен силует. Разсеяна от тревожната кондензация, Лорна не беше забелязала отворената врата. - Хвърли оръжието или ще стрелям!

Отне и известно време, за да осъзнае, че нападателят има предвид упойващата пушка. Побърза да я свали от рамото си, пусна я на пода и вдигна ръце във въздуха.

Беше заловена.

31.

Джак клечеше зад някакъв храст. Беше му отнело повече време да стигне до паркинга, отколкото се беше надявал. През цялото време трябваше да се прикрива и се наложи да заобиколи през близката гора, за да стигне незабелязан. Не смееше да рискува да го открият, докато не се въоръжи с нещо повече от голи ръце.

Погледна от скривалището си към пикапа. Намираше се само на трийсетина метра от него - трийсет метра открито пространство обаче. Нямаше прикритие. Никакво. На всичкото отгоре паркингът беше застлан с чакъл. Кубинките му щяха да вдигнат толкова шум, че да го чуят чак от другата страна на Мисисипи.

Но нямаше и избор.

Надигна се, изскочи от храстите като подплашен заек и спринтира към пикапа. На всяка крачка очакваше да чуе изстрел. Нощта обаче си оставаше тиха. Вниманието на всички беше насочено към сградата и явно никой не гледаше в негова посока.

Стигна края на паркинга, плъзна се по мократа трева и внимателно стъпи върху чакъла, колкото можеше по-тихо. Добра се до задницата на служебния автомобил. Беше „Форд F-150 Раптор“ с кабина за шофьора и специално изработен покрит багажник. Сандъкът с оръжието беше там.

Нещо влажно и студено докосна голата му китка. Джак рязко се дръпна и чакълът изхрущя. Изпод пикапа се измъкна нещо... Опашката му се въртеше бясно. На стреснатия Джак му трябваше цяла секунда, за да го познае - и да се изуми.

- Бърт - прошепна той.

„Как е възможно?“

Опита се да проумее ситуацията. Беше оставил кучето с брат си в участъка. После си спомни обаждането. Ранди беше казал, че предпочита да дойде тук, вместо да виси в участъка. Пък и ЦИЗВО се намираше на път към дома им.

Тогава къде беше Ранди?

Обърна се към дигата и огледа пътя, който водеше от реката до паркинга. От колата на брат му нямаше и следа - а очуканият шевролет трудно можеше да остане незабелязан. Докато се оглеждаше с надеждата да открие някакво друго приемливо обяснение, си представи как Ранди се натъква на нападателите и без да подозира, си натриса задника където не трябва.

Клекна. Очите му се наляха със сълзи, когато осъзна истината. Бърт нямаше да остави Ранди, освен ако нямаше друг избор. Кучето явно бе доловило миризмата на Джак и бе стигнало до пикапа.

Стисна очи, сякаш това можеше да прогони истината.

„Господи, не...“

Част от него искаше да изтича към пътя, да изкрещи името на брат си. Но това само щеше да доведе и до неговата смърт. Бърт се промъкна до него, опрял корем в земята. Опашката му се въртеше колебливо - стойка на подчинение, молба за прошка, за окуражаване.

Джак постави длан на хълбока му.

- Добро куче.

Трябваше да действа веднага, в противен случай нямаше да има друга възможност.

С натежало като камък сърце се изправи и отключи багажника. Вътре нямаше лампа, която да предупреди евентуалните наблюдатели с очила за нощно виждане. Качи се, стигна до сандъка с оръжието и опипом затърси ключа за катинара.

В сандъка беше служебното му оръжие - „Хеклер и Кох Р2000“, както и пушка „Ремингтън 870“. Взе пистолета, но остави пушката. Вместо това посегна към третото оръжие. Беше го конфискувал от Гар- ланд Чейс - бойната карабина АА-12. В автоматичен режим изстрелваше триста патрона в минута и можеше да остави от пикапа му само купчина надупчена ламарина.

Брат му би я описал като „голяма гадна злодейка“.

Спомни си експлозията и грабна оръжието. Кучият син, командващ операцията, може и да беше безжалостен, но никога не се бе натъквал на кейджън с кипнала кръв. Джак смяташе да покаже на това копеле какво означава да си подгонен дивеч.

Внимателно скочи на чакъла и се потупа по бедрото - команда на Бърт да го последва. В блатата и горите двамата с него винаги бяха гаден екип - а сега разполагаха и със съответната огнева мощ.

- Хайде, Бърт. Отиваме на лов.

32.

Лорна стоеше с вдигнати ръце и гле даше приближаващия се стрелец.

Мъжът носеше очила, които скриваха по-голямата част от лицето му, и липсата на човешки черти го правеше да изглежда още по-зловещ. По-зловещ дори от карабината, насочена към гърдите й.

Той й махна с дулото да отстъпи назад.

- Махни се от прозореца!

Лорна се подчини. Като все така я държеше на прицел, мъжът клекна до двете пластмасови кутии. Бързо надникна в тях и се изправи.

Допря два пръста до гърлото си и заговори отсечено, като войник:

- Алфа Едно. Залових един от учените. Жена. Животните са у нея. Две. Метна третото през прозорец от западната страна.

Лорна изруга наум. Значи я беше видял.

Последва пауза, после мъжът заговори отново.

- Птицата. Точно така. Ще проверя.

Вдигна очилата си, докосна някакво копче на каската си и над челото му светна лампа. Ярката светлина заслепи Лорна. Мъжът подаде глава през прозореца и бързо огледа полянката и храстите.

Лорна затаи дъх.

Мъжът се обърна и се загледа в нея. И без очилата не приличаше много на човек. Под лампата на каската лицето му бе само сенки и четина, но очите му блестяха, студени и безмилостни. Под този хищнически поглед Лорна се вцепени.

Той обаче я игнорира и продължи по радиото:

- Няма следа от папагала. - Последва нова пауза, докато слушаше даваните му заповеди. - Да, сър. Обезглавявам образците на място. Прибирам главите. Разбрано.

Лорна изстина, когато мъжът посегна към колана си и извади жестоко изглеждащ кинжал. Клекна, но без да сваля мъртвешкия си поглед от нея, и продължи да говори по радиото:

- Ще изчакам Такео, преди да изведа жената.

Войникът - нямаше съмнение, че е някакъв наемник, командос или нещо подобно - се наведе и насочи светлината на каската си в една от клетките. Ножът му проблесна застрашително.

Капуцините зацвърчаха уплашено, сякаш бяха усетили заплахата.

Изпълнена с истинска майчинска ярост, Лорна се хвърли напред. Държеше стоманен термос. Докато войникът бе гледал през прозореца, беше успяла да го грабне от масата и да го скрие зад гърба си, като бе развила с една ръка капачката му.

Плисна съдържанието му - течен азот - в лицето на войника и се извъртя настрани, когато той неволно стреля. Куршумите профучаха покрай нея. Стъклените съдове по лавиците се пръснаха; от стените се разхвърча гипс.

После пушката и ножът се изплъзнаха от пръстите му. Ръцете на войника полетяха към лицето му. При контакта с течността роговиците му бяха замръзнали моментално. Очите му се пръснаха и потекоха по лицето му. Ослепял, в агония, войникът падна по гръб, писъкът заседна в гърлото му. Лорна го гледаше как се мъчи да поеме дъх в мъглата кондензиран газ. Сигурно бе вдишал част от течния азот и той бе попаднал в гърлото и дробовете му.

Мъжът се гърчеше и дереше с нокти лицето и шията си, мъчеше се да си поеме дъх със замръзналите си дробове.

Лорна прогони смразяващия ужас, преди да е успял да я парализира. Никога не бе убивала човек - а макар че войникът все още се гърчеше, тя знаеше, че вече е мъртвец, жив труп.

С вцепенени крака се запрепъва покрай агонизиращото тяло и стигна до клетките. Знаеше, че не разполага с много време. Другите вече идваха. Вдигна едната клетка до прозореца, отвори вратата и обърна контейнера. Двете капуцини се вкопчиха в решетките, уплашени и объркани. Разтърси клетката, за да ги освободи. Едната маймунка се изпусна и повлече близнака си със себе си. Зашеметената двойка тупна навън в тъмното.

„Съжалявам, мъничките ми“.

Не й се искаше да ги изоставя, но колкото по-далеч бяха оттук, толкова по-добри шансове за оцеляване имаха. Върна се при втората клетка и я замъкна до отворения прозорец. Уплашеното от стрелбата ягуарче скочи навън веднага щом му отвори вратата.

Лорна пусна клетката и взе пушката си. Замисли се дали да не вземе карабината на войника, но той се гърчеше върху нея. Не можеше да го доближи - вината и ужасът я държаха настрани.

Имаше обаче едно нещо, което и трябваше. В жестоката си агония войникът бе смъкнал очилата от каската си. Лорна ги взе и си ги сложи. Тъмното помещение изведнъж се озари от зеленикава фосфоресцираща светлина.

Вече можеше да вижда в тъмното. Замисли се дали да не скочи през прозореца и да избяга след животните, но знаеше, че навън ще е без прикритие. Нападателите бяха добре екипирани и вероятно сградата беше под наблюдение. Малките животинки можеха и да се измъкнат от тази мрежа, но не и тя. Най-добрият й шанс за оцеляване беше да остане вътре, да се крие колкото се може по-дълго. Животните бяха свободни и сега беше отговорна единствено за самата себе си - и за другите, които бяха долу.

Излезе от лабораторията и тръгна към задната част на сградата. Благодарение на очилата се движеше бързо, с повече увереност. Трябваше да стигне до своята територия - ветеринарната клиника.

Ако успееше, имаше план за по-нататък.

Дънкан слушаше по радиото как гъргорещите стонове затихват. Нямаше представа какво се е случило с онзи, който бе открил жената и животните, но явно беше изваден от строя по един или друг начин.

Друг от екипа на Корей се свърза по радиото. Гласът му бе неясен, но гневът в него се долавяше ясно.

- Изгубихме Филдинг. Мъртъв е. Няма следа от жената. Клетките са празни.

Дънкан докосна микрофона на гърлото си.

- Намерете я.

Затвори очи за момент и засмука бонбона с аромат на зелен лимон. Щом клетките бяха празни, тя явно бе изхвърлила другите животни навън при птицата. Образците бяха на свобода.

Отвори очи и се обърна към помощника си Конър Рийд. Знаеше, че и той е чул разговора по радиото. Конър - лицето му бе като изсечена маска - прокара ръка през късата си рижа коса. Беше по-млад и бе в екипа на Дънкан още от лагера за новобранци. Именно той бе командвал атаката и бе видял сметката на шимпанзето мутант, което беше нападнало Дънкан в Багдад.

- Кой е на западния изход? - попита Дънкан.

- Жерар, при дърветата. Със снайпер.

- Иди при него. Потърсете образците. Стреляйте по всичко, което се движи.

- Слушам, сър. - Конър се отдалечи на бегом.

Дънкан знаеше, че Конър няма да го разочарова.

Беше брутален и безмилостен като машина. Пуснат на свобода, оставяше след себе си само купища руини и разруха. Преди две години беше заличил от лицето на земята цяло въстаническо село в Сомалия - мъже, жени, деца, дори бездомни кучета - само за да отмъсти за свой другар, който беше изгубил крака си от самоделна бомба. И тук щеше да си свърши работата със същата безжалостна ефективност.

Щом Конър изчезна зад ъгъла, слушалката на Дънкан отново изпращя.

- Алфа Едно, Корей е. Докладвам от моргата.

- Слушам - каза Дънкан. - Открихте ли труповете на двете котки?

- Да, сър. Главите им са на път. Смятаме обаче, че открихме и къде са се заврели другите цели - учените. Намерихме нещо като голям хладилник за месо. Заключен е, но май чух някакво движение отвътре.

Лицето на Дънкан грейна.

- Позволете да взривя вратата, сър. Макар че не мога да гарантирам, че няма да има жертви.

Дънкан разбираше предпазливостта му. Поне един от учените им трябваше жив. Прецени риска да изгуби всички в хладилника и реши, че си заслужава. Знаеше, че навън има най-малко още един от тях. Жената. Това беше достатъчно.

- Действайте - нареди той.

- Слушам, сър.

Дънкан отново насочи вниманието си към димящите развалини в предната част на сградата. По-на- вътре танцуваха пламъци, светлината им проникваше през дима. Никой не излизаше оттам, а и Дънкан имаше човек на пътя към Центъра.

Време беше да сложи край на това.

Извади пистолета си. Тежестта му му помогна да съсредоточи решимостта си. Тръгна към прозореца, от който излизаше най-малко дим. Там вътре имаше жена. Уплашена. Бягаща. Най-вероятно въоръжена.

Усмихна се - или поне половината му лице го направи.

Не искаше да я убива. Поне не и докато не приключи с нея. Да получи отговори. А може би и още нещичко.

С това обезобразено лице малко жени го поглеждаха втори път, освен от ужас. И още по-малко бяха готови да го задоволят. Освен ако не им плати или не насочи към тях дулото на пистолета.

Вървеше към сградата, твърдо решен да намери тази жена. Ловът щеше да направи наградата много по-сладка. След това щеше да вземе от нея всичко, което може.

И да пусне куршум в главата й.

33.

Джак се придържаше към гората.

Искаше му се да се движи по-бързо, докато заобикаляше към задната част на комплекса. Беше описал широка дъга с намерението да намери удобна позиция. Знаеше, че вниманието на всички ще е насочено към сградата, а не към ставащото зад тях.

Въпреки това не смееше да издаде нито звук. Стараеше се да се движи безшумно, да внимава с всяка крачка. Бърт го следваше като сянка, също толкова тихо - знаеше, че са излезли на лов. Сърцето на Джак свирепо се съпротивляваше срещу тази предпазливост, подтикваше го да се втурне презглава към сградата, да натисне спусъка.

Само преди малко бе чул приглушена стрелба някъде от вътрешността на ЦИЗВО. Разпозна автоматичния трясък на карабина. Представи си Лорна мъртва, просната на земята в локва кръв.

Потисна отчаянието си. Вече приближаваше южната страна на Центъра. На петдесетина метра от нея зае позиция под ниските клони на стар черен дъб, наполовина забулен от испански мъх, и огледа сградата и пространството около нея. Лабораторията на патолога се намираше в задната част, в подземния етаж. Останалите се бяха скрили там.

„Но дали са още там... и какво е станало с Лорна?“

Представи си как е реагирала на пожара. Ако все още не се намираше в кабинета си, пламъците и димът най-вероятно я бяха прогонили към задната част на сградата.

Което означаваше, че всички би трябвало да са близо до него.

Поне се молеше да е така.

Огледа сградата по-внимателно. Бетонна рампа водеше надолу към стоманена спускаща се врата, достатъчно голяма, за да мине през нея танк. Патологът беше споменал, че има заден вход.

Джак нямаше намерение да използва голямата врата. Вместо това насочи вниманието си към по-малкия служебен вход до нея. Доколкото си спомняше разположението на подземния етаж, оттам се попадаше в малък страничен кабинет. Щеше да влезе оттам.

Скри се зад ствола на дъба и коленичи до Бърт. Не смееше да се опита да достигне вратата. Все още не. Повече от сигурно бе, че най-малко един човек наблюдава задната част на сградата. Но къде беше? В гората бе тъмно като в рог и кучият син можеше да се е скрил навсякъде.

Почеса Бърт зад ухото. Макар и да нямаше очила за нощно виждане, разполагаше с друго средство да разшири сетивата си - едно от най-добрите ловджийски кучета в целия щат Луизиана.

- Време е да вдигнем птичката. - Махна с ръка и тихо заповяда: - Търси!

Бърт полетя като куршум. Още от кутре беше обучен да вдига птици в полето и в гората. Джак го беше тренирал с гълъби с подрязани пера и с помощта на Ранди и Том бе изработил прецизен подход - точно определено тичане по зигзаг, което разчистваше територията от птици ефективно като сенокосачка. При спомена за тренировките с братята му мъката го жегна, подобно на забит в корема нож.

Потисна я и тръгна по централната линия, минаваща през зигзагите на Бърт. Кучето сновеше из гората, като се придържаше точно на един изстрел разстояние от него.

Вятърът от реката духаше в муцуната му - идеални условия за лов.

Джак го следваше, като се движеше от дърво до дърво и се вслушваше в тъмната гора. Изключи тихото шумолене на кучето. Бърт беше на двайсетина метра пред него.

И тогава го чу.

Изпукване на клонка отдясно. Тежка стъпка. Някой се обръщаше.

Долепи гръб до едно дърво и мислено си отбеляза мястото. После тихо изсвири като каролинско орехче, една от най-разпространените пойни птици в района. Бърт познаваше сигнала и спря. Джак си представи как се е проснал на земята, както беше обучен.

Изчака цяла минута - достатъчно, за да може войникът пак да насочи вниманието си към сградата, и след като реши, че е минало достатъчно време, се отлепи от дървото и още по-предпазливо се запромък- ва към мястото, разкрито от Бърт.

Наближи края на гората.

Отпред беше по-светло и тъмната сянка на войника ясно се очертаваше до едно дърво. Позицията му беше избрана идеално: ако някой излезеше от задната врата или се осмелеше да я доближи отвън, снайперистът щеше да го свали на мига.

С пистолет в ръка Джак се движеше като призрак между дърветата, доволен, че вятърът духа в лицето му. Речният бриз скриваше всяка миризма и приглушаваше издайническите шумове.

Въпреки това, когато стигна на два метра от целта си, стрелецът явно усети нещо и се обърна рязко.

Джак действа светкавично. Не смееше да стреля: трясъкът на пистолета щеше да прозвучи като топовен гърмеж. Хвърли се напред, преди войникът да реагира, и изби оръжието от ръцете му, като в същото време го подсече и го повали на земята. Падна с него, като стовари колене върху гръдния му кош и му изкара въздуха, за да не изкрещи.

Опря пистолета под брадичката му и стреля.

Черепът и каската заглушиха изстрела до рязко изпукване. Въпреки това беше прекалено силно и можеше да привлече внимание.

Джак скочи, подсвирна на Бърт и хукна към сградата. Пресече откритото пространство с пълна скорост и се озова на рампата. Полетя надолу, като едва не се претърколи. За малко да удари главата си в стоманената врата, но успя да се задържи в последния момент.

Спря до страничния вход. Натисна дръжката.

Заключено.

Не че беше очаквал друго - просто имаше мъничко надежда. Явно не беше писано да се осъществи. Прибра пистолета в кобура и свали другото оръжие от рамото си. Пушката АА-12 не беше от дискретните оръжия.

Но пък може би беше време да сложи край на всякаква дискретност.

Отстъпи три крачки и насочи оръжието към ключалката.

Преди да дръпне спусъка, някъде отдалеч се чу стрелба. От запад. Изстрелите проехтяха отчетливо, което означаваше, че стрелецът е отвън. Джак погледна натам.

Какво ставаше? По какво стреляха?

Огледа се и осъзна, че нещо липсва.

„Бърт“.

Кръвта му изстина. Кучето рядко не изпълняваше заповеди, освен ако не го спреше нещо наистина неудържимо - миризмата на мъртва риба или разлагаща се катерица. За да станат нещата още по-лоши, Бърт обожаваше да проверява подобни силни вони.

Изстрелите престанаха.

Нощта отново притихна.

Джак пак се обърна към вратата. За разлика от Бърт, той не беше обременен от лукса на любопитството. Или дискретността.

Вдигна пушката и стреля.

Лорна чу някакъв силен трясък. Не можеше да определи дали е отвън, или отвътре, но идваше някак отдолу. Беше чула спорадичните изстрели, докато тичаше през лабораториите към ветеринарната клиника, и бе доволна, че е предпочела да остане вътре вместо да рискува отвън. Там нямаше да има никакви шансове за оцеляване.

Въпреки това сърцето я болеше за пуснатите на свобода животни.

Те ли бяха мишените на стрелците?

Знаеше, че е направила всичко по силите си, и продължи напред, докато не стигна ветеринарното крило. В момента клиниката се намираше в ремонт, операционната отдавна имаше нужда от обновление. Поради това в нея нямаше никакви животни.

И слава Богу.

С пушка в ръка Лорна влезе предпазливо в главното помещение на клиниката. Беше се снишила, ослушваше се и се оглеждаше за евентуални скрити заплахи. Миризмата на свежа боя и дърво изпълни ноздрите й. Благодарение на очилата за нощно виждане успя да се добере до централната част за прегледи, където имаше маса с канали и хирургическа лампа. Отляво стената беше покрита с редици метални клетки, а другата половина на помещението беше опразнена заради ремонта.

Всичко изглеждаше спокойно.

Направи само две крачки и зави към една по-малка врата наляво, означена със знаци за опасност.

Отвори я. Вътре имаше редица зелени кислородни бутилки. Общо пет на брой. Те осигуряваха клиниката и другите лаборатории с кислород, доставян по специални тръби. Знаеше наизуст коя бутилка захранва операционната. Откачи регулатора й от стената и завъртя клапана.

Отворената бутилка засъска свирепо.

Лорна остави другите както си бяха.

Разтреперана от страх, тя затвори вратата и тръгна към операционната в другия край на помещението, но преди това спря, за да опразни ъгъла на ветеринарната лаборатория.

Оставаше й да подготви само още едно нещо.

Но дали разполагаше с достатъчно време?

Джак стреля, изрита външната врата и тя се отвори. Малкият кабинет едва побираше работно бюро и шкаф за папки. Вратата отдясно водеше към лабораторията на патолога. Точно отсреща имаше прозорец, който гледаше към голямото помещение.

През прозореца се виждаха движещи се светлини.

Фенерчета.

Бяха насочени към кабинета, привлечени от гърмежа.

Без да спира нито за миг, Джак грабна стола с една ръка и го запрати през прозореца. Стъклото се пръсна. В същото време той се метна към вратата, блъсна я с рамо и се претърколи в просторното помещение.

Двама мъже стояха на десетина метра от него.

Бяха с камуфлажни дрехи, с фенерчета и пистолети в ръце. Разсеяни от счупения прозорец, те закъсняха с част от секундата да се обърнат.

Джак извъртя пушката, дръпна спусъка и го задържа. Откосът беше като от картечница. Куршумите улучиха двамата в кръста и почти ги разкъсаха на две.

Фенерчетата и пистолетите полетяха във въздуха и изтропаха на пода.

Понеже нямаше как да знае колко са противниците му, Джак се хвърли към прикритието на някакъв стоманен шкаф и впери поглед към коридора, водещ към хладилното помещение.

Там също се виждаше светлина.

Която угасна.

„По дяволите!“

Долу имаше поне още един неприятел.

Преди да успее да измисли какво да прави, проехтяха два изстрела и двете изпуснати фенерчета угаснаха. Третият неприятел явно беше изключителен стрелец.

Лошо.

Джак вече беше съвсем сляп. Оттегли се зад прикритието си.

Чу стъпки по циментовия под, насочи напосоки оръжието си към тях и дръпна спусъка. Огънят от цевта щеше да издаде позицията му, но нямаше друг избор. Продължи да стреля, докато не изпразни пълнителя.

Долови през трещенето изненадан вик.

Когато ехото от изстрелите заглъхна, Джак напрегна слух.

Беше ли улучил?

Още докато си задаваше този въпрос, стъпките продължиха в тъмното, този път препъващи се, неравномерни... и се отдалечаваха.

Джак пусна карабината и извади пистолета.

В другия край на помещението се отвори врата, после се затръшна.

Другият беше избягал.

Жегна го подозрение. Това бяха опитни убийци, а не страхливци. Какво можеше да накара някой от тях да побегне просто така?

Излезе от скривалището си с насочен към вратата пистолет... и светът се взриви.

34.

Дънкан се вслуша в приглушения взрив, който бързо заглъхна. Идваше отдолу.

Беше се опитал да се свърже с намиращия се там екип на Корей, но не получи отговор.

Това беше тревожно, но не бе първостепенна грижа.

Центърът беше обкръжен. Никой не можеше да влезе или излезе от него.

Стоеше над мъртвия Филдинг. Лицето му беше кървава каша, устните бяха почернели, сякаш замръзнали моментално. Дънкан вече бе забелязал контейнерите с течен азот и можеше да предположи какво се е случило. Филдинг явно беше подценил жената и си бе позволил непредпазливост.

Тъпо.

Не изпиташе съжаление от мъчителната смърт на глупака.

Такео, американец от азиатски произход, се приближи и докладва:

- Вторият етаж е претърсен. Няма следа от жената.

Дънкан не отговори. Не беше изненадан.

Друг от хората му се обади от вратата на лабораторията:

- Да сляза ли да проверя останалите в моргата?

„Това може да почака“.

- Вие двамата идвате с мен - нареди Дънкан.

Сградата беше обкръжена и нищо друго нямаше значение. След две минути щеше да се махне оттук. С най-малко една награда в ръце. После щеше да изгори шибаното място до основи и да приключи с всичко това.

- Накъде, сър? - попита Такео.

Дънкан не отговори. Беше забелязал картоните до компютъра в лабораторията. „Д-р Лорна Полк“. От предварителната справка за това място знаеше, че е ветеринарен лекар. Тя отговаряше за криогенната лаборатория и ветеринарната лечебница. Според плановете ветеринарното крило се намираше в задната част на този етаж, най-далеч от пожара.

В паниката си тя би трябвало да избяга на някое сигурно, познато й място.

Дънкан прекрачи трупа на Филдинг и тръгна натам. Предпазливо. Сполетялото Филдинг беше добър пример. Той нямаше да си позволи да подценява д-р Полк.

- След мен.

Джак се надигна. Взривът го беше съборил на пода. В другия край на лабораторията гореше огън. Пламъците бушуваха в коридора към хладилното отделение. Помещението се пълнеше с пушек.

Бързо огледа лабораторията. Нямаше следи от нападатели, но избягалият със сигурност щеше да предупреди останалите. Джак не разполагаше с много време. Затича се към огъня.

Стигна до коридора, но димът го изпълваше целия. Пламъците танцуваха по стените от двете страни. Ключалката на металната врата в дъното със сигурност беше взривена.

Чу през дима женски вик. Явно нападателите бяха разбрали, че учените са се скрили вътре, и се бяха опитали да се доберат до тях. Но и явно някой не знаеше как се борави с пластичен експлозив.

Втурна се напред, без да обръща внимание на пламъците.

Докато наближаваше почернялата врата, нечия ръка замахна от дима към лицето му. Джак се дръпна и видя сребристия проблясък на острието, минало на косъм от носа му.

- Аз съм - изсъска той. - Агент Менард!

От димната завеса се появи братът на Лорна, държеше скалпел. Другата си ръка беше притиснал към кръста. По ъгъла на извивката личеше, че си е счупил китката.

Кайл се хвърли напред, без да си направи труда да се извини, че едва не го беше ослепил. Вълнуваше го само едно.

- Къде е Лорна?

Джак поклати глава и сърцето му се сви. Беше се надявал, че е успяла някак да стигне дотук и да се скрие с другите.

- Не зная.

- Как така не знаеш? - Кайл изглеждаше така, сякаш беше готов отново да му се нахвърли със скалпела.

- Оставих я горе, в кабинета й.

Джак мина покрай Кайл, привлечен от хлипането на жената. Трябваше да ги накара да се размърдат.

В хладилника видя невробиоложката Зои Трент. Бе коленичила до съпруга си, който лежеше на една страна в разпълзяваща се локва кръв. Дебела стоманена тръба, откъртена от силата на взрива, беше пронизала гърдите му.

Не помръдваше, не дишаше.

Патологът Гриър беше коленичил от другата му страна и проверяваше пулса на гърлото му. Поклати тъжно глава.

Ледена ярост заля Джак.

Кайл заговори до рамото му. В гласа му ясно се долавяше вина.

- Ако не бях заключил толкова добре... ако не им се беше наложило да взривяват вратата...

- Щяхте всички да сте мъртви - довърши Джак. Знаеше, че щеше да стане точно така.

Карлтън Метойър стоеше до Зои. Лицето му изглеждаше ужасно състарено. Опита се да я накара да стане.

- Отишъл си е, мила - тихо рече той. - Трябва да вървим.

- Нееее - изстена тя и се вкопчи в ръката на съпруга си.

Джак нямаше време за любезности. Пристъпи напред и грубо я вдигна. Тя се опита да се съпротивлява, но Джак я понесе по обхванатия от пламъци коридор. Зои престана да се мята и се отпусна, но продължи да стене. Беше се вкопчила в него, сякаш се давеше.

Щом стигнаха основното помещение, Джак я предаде на Гриър и Карлтън и нареди:

- Изведете я оттук. През задния изход. Пътят би трябвало да остане чист още няколко минути. Скрийте се в гората и не спирайте на едно място.

Двамата не възразиха. Те също бяха потресени и уплашени.

Кайл се задържа последен.

- Сестра ми...

Джак посочи след останалите.

- Върви. Ще я намеря.

Кайл не помръдна. Гледаше го втренчено.

Джак го бутна да тръгва след другите.

- Повярвай ми. Ще я намеря.

„Или ще умра, докато се опитвам“.

Лорна беше клекнала до входа на операционната. С очилата за нощно виждане имаше ясен изглед през лечебницата към входа. Взираше се от толкова време, че очите й пареха, сякаш някой ги бе посипал с пясък. Не смееше дори да мигне.

И слава Богу.

Без никакво предупреждение - без да се чуе нито стъпка, нито шепот - вратата рязко се отвори и двама души се втурнаха вътре. Бяха се снишили и моментално се разделиха, с вдигнати за стрелба оръжия.

Последва ги трети, по-изправен от тях.

Нещо в позата му накара сърцето й да забие още по-силно.

Лорна вдигна от пода запалката, с която обикновено палеше бузеновата лампа във ветеринарната лаборатория. Преди няколко минути я бе взела от лабораторната маса заедно с малката бутилка пропан. Центърът беше далеч от града и нямаше прокаран газопровод.

С другата си ръка вдигна лежащия в скута й маркуч, който се използваше за свързване на анесте- тичния апарат към гнездото за кислород в стената. Беше го откачила от апарата, но го бе оставила закрепен към стената, в която имаше тръби до кислородните бутилки в сервизната стая. След това беше прекарала следващите две минути в пълнене на маркуча с пропан.

Вдигна маркуча, освободи края му и доближи запалката. Едно бързо щракване и искрата подпали изтичащия газ.

От края блъвна пламък. Лорна го запуши отново и загледа как синята светлина полетя по пълния с пропан маркуч. Сиянието стигна до стената и изчезна. Тя си представи как огънят продължава по тръбите, как огнената стрела се носи право към...

Съскането привлече вниманието на Дънкан веднага щом прекрачи прага. „Змия“ бе първата му мисъл и той моментално отскочи. Звукът обаче идваше отляво, от някакво странично помещение, върху чиято врата имаше два предупредителни знака.

Кръвта нахлу в слепоочията му и запулсира.

През очилата за нощно виждане видя в другия край на помещението мъничък пламък. Това можеше да означава само едно.

„Засада...“

Нямаше време да предупреди останалите, които му бяха отляво и отдясно. Хвърли се по-далеч от съскащата врата, като се блъсна в Такео. Другият от екипа му стоеше точно пред вратата...

... когато тя експлодира.

Синя огнена топка я изкърти от пантите и тя улучи нищо неподозиращия мъж в гърба и се разцепи на две. Последва втора експлозия. Дънкан успя да избута Такео между себе си и взрива.

Полетяха шрапнели, чу се метален звън.

Звукът още не беше заглъхнал, когато Дънкан изблъска Такео от себе си.

Азиатецът се вдигна на колене, зашеметен и объркан. Обърна се към Дънкан, сякаш търсеше обяснение. В лицето му се беше забило парче метал. Течеше му кръв. Едното му ухо липсваше.

Изведнъж Такео рязко се плесна отстрани по врата.

Пръстите му извадиха стреличка от долната част на брадичката му.

„Упойваща стреличка...“

Оглушен от взрива, Дънкан дори не бе чул изстрела.

Главата на Такео клюмна назад, той изгъргори нещо, на устните му изби гъста бяла пяна. След миг се вцепени и рухна на пода.

Преди Дънкан да успее да помръдне, нещо го улучи право в гърлото, сякаш бе получил удар с юмрук в ларинкса. Той бързо се протегна и извади стреличката, вбесен, че са го хванали неподготвен.

Въпреки предупреждението явно беше подценил д-р Полк. Но не можеше да направи нищо освен да изругае.

„Да ти го начукам, кучко...“

Лорна видя как и вторият мъж падна на пода. Личеше си, че се съпротивлява на упойката, но дори слабо убождане с М99 можеше да е фатално. А тя го бе улучила в гърлото, където кръвоносните съдове бяха много, а количеството упойка бе достатъчно да свали и носорог.

Въпреки това изчака трийсет секунди, докато тялото на мъжа напълно замря.

Но не смееше да чака повече.

Пламъците се засилваха и превръщаха очилата за нощно виждане в пречка. Лорна ги свали, предпазливо пристъпи напред и тръгна към изхода. Не искаше да рискува пожарът да я заклещи тук. Освен това й трябваше друго оръжие. Пушката й побираше само две стрелички. Мунициите й бяха свършили.

Отиде до първия нападател и вдигна карабината му от пода. Беше тежка. Заоглежда я, докато минаваше покрай втория мъж - и докато се отдалечаваше, нещо я сграбчи за глезена, дръпна и тя падна по очи на земята.

Дънкан се изправи. Докторката изпъшка и се опита да се претърколи, замаяна, с разцепена и окърва- вена брадичка. С жестока усмивка той я възседна, замахна с пистолета си и я удари с дръжката в тила.

Тялото под него се отпусна. Безжизнено. Само че тя не се правеше на умряла лисица, както бе направил той преди малко.

„Накрая кой кого подцени, доктор Полк?“

Разтърка гърлото си. Все още го болеше от удара на стреличката. Най-вероятно щеше да хрипти дни наред. Но само толкова. Стреличката беше улучила микрофона на гърлото му и бе отскочила, а иглата само беше одраскала мъртвата тъкан по белезите му. Не бе трудно да улучи именно нея, като се имаше предвид, че по-голямата част от врата му беше покрита с белези от онова нападение.

Преобърна докторката. Все още дишаше. Добре.

Освен това забеляза, че е доста красива. И руса, точно както ги обичаше.

Доволен от трофея си, Дънкан се наведе, вдигна жената и я метна на рамо. Постави ръка на задника й, за да я задържи, и тръгна през сградата с намерението да излезе оттам, откъдето бе влязъл.

Подтикван от адреналина, бързо стигна главния коридор. Проходът бе пълен с дим. Отсреща видя човек в маскировъчно облекло, седнал на пода и опрял гръб в стената.

Когато Дънкан приближи, мъжът вдигна ръка и изграчи:

- Сър...

Оказа се Корей, командирът на атакуващата група.

Беше слязъл в моргата, за да взриви вратата на хладилника и да залови един от учените. Страшно голяма услуга му беше направил. Бе успял да прецака всичко и се бе наложило Дънкан лично да поеме нещата в свои ръце.

Корей изстена и отпусна ръка - беше твърде слаб, за да я държи вдигната. Седеше на пода, в собствената си кръв - и лайна, доколкото можеше да надуши Дънкан, - притиснал юмрук към раната в корема си. Сякаш беше улучен с гюле.

- Помощ...

Някой явно беше видял сметката на екипа на Корей.

Дънкан погледна назад по задимения коридор. Изведнъж изпита чувството, че някой го гледа. Време беше да се маха оттук. Без да обръща внимание на ранения, забърза към отворения прозорец.

Имаше онова, за което беше дошъл. Майната му на другото.

Стигна до прозореца, наведе се и се измъкна през него с жената. Щом се озова навън, докосна микрофона и повика помощника си.

- Конър, приготви хората за изтегляне.

- Сър?

- Изпълнявай. Ще се срещнем пред сградата.

И тръгна натам.

- Ами избягалите образци? - попита Конър. - Още не сме ги намерили. Тези предаватели за нищо не стават на къси разстояния.

Това беше вярно. Джи пи ес предавателите можеха да определят местоположението с точност малко повече от половин километър. При толкова много дървета и храсти наоколо търсенето на животните бе като да търсиш игла в купа сено.

- Попаднахме само на някакво бездомно куче - продължи Конър.

„Куче?“

Сто на сто онова псе от шевролета. Стисна ядосано зъби.

- Убихте ли го тоя шибан помияр?

- Не. Успя да избяга.

„Лошо“.

- Прекратете търсенето - заповяда Дънкан. - След това вдигнете това място във въздуха.

- Слушам.

Дънкан забърза към паркирания автомобил. Каквато и гордост да подхранваше необходимостта да се справи с всички животни, беше изчезнала. Вече разполагаше с достатъчно добър трофей в ръцете си. Оцелелите животни бяха слаби и неразвити. Нямаше да оцелеят дълго сами в пущинака. Освен това той разполагаше с нужното му. Жената щеше да им разкаже какво са научили тук и кой друг е в течение. Това би трябвало да задоволи шефовете му на остров Изгубения рай.

После можеше да разполага с жената както му се хареса.

А той твърдо възнамеряваше да му хареса.

35.

Джак коленичи в задимения коридор до мъжа, чиято кръв изтичаше. Беше един от неприятелите, може би същият, когото беше улучил одеве. Не бе стигнал много далеч. От зейналата в корема му рана беше ясно, че няма да изкара още дълго.

Мъжът го гледаше с изцъклени, пълни с болка очи.

Разбираше, че умира.

Джак бе виждал неведнъж този поглед на бойното поле. Заложи на опита си - знаеше, че в моменти като този човек често търси опрощение.

- Тук имаше жена - умоляващо рече той. - Руса. Докторка. Знаеш ли къде е?

Вече беше изгубил прекалено много време. Докато бягаше от долното ниво, беше принуден да балансира между предпазливостта и паниката. Страхуваше се, че ще се натъкне на някой капан - а нямаше да е от полза за Лорна, ако е мъртъв. Но също така усещаше, че времето изтича.

„Къде може да е тя?“

Без да сваля нито за миг очите си от Джак, сякаш се нуждаеше дори от тази мъничка компания в края, мъжът изграчи:

- Заловиха я...

- Къде я отведоха?

Войникът се помъчи да отговори, но очите му се подбелиха.

Джак стисна ръката му.

- Къде?

Войникът отново се опита да го погледне. Главата му клюмна наляво.

- Къде? - повтори Джак.

Отговор не последва. Джак хвана брадичката на войника и обърна лицето му към себе си. Отворените очи го гледаха празно. Човекът си беше отишъл.

Джак стисна за последен път ръката му и скочи на крака.

Втурна се към прозореца, подаде глава навън и огледа района. Не видя никого. Бързо се измъкна през прозореца и скочи на мократа трева. Небето на изток започваше да изсветлява.

Откъм предната част на сградата се чу рев на двигател.

Той затича натам с пистолет в ръка. Студена увереност стегна гърдите му. Утрото наближаваше и нападателите се оттегляха. И бяха заловили Лорна.

Стигна до ъгъла на сградата и успя да види стоповете през пушека. Някакъв пикап изхвърча от двора и пое по пътя към реката.

Джак вдигна пистолета, но не посмя да стреля.

Като едното нищо можеше да улучи и Лорна.

Безсилен, той свали оръжието и хукна към паркинга.

Отвори вратата на пикапа, скочи вътре, завъртя ключа и натисна газта. Двигателят изрева и изпод гумите полетя чакъл. Фордът подскочи напред и полетя след другия автомобил.

Джак натисна газта до дупка, хвана волана с една ръка, свали прозореца и подаде пистолета навън. Стреля по другия пикап - ниско, в гумите. Не очакваше да улучи, но се надяваше да ги стресне достатъчно, за да намалят или да изгубят управление.

Докато дърпаше спусъка за трети път, колата му попадна в дупка и прицелът му се измести високо нагоре.

Задният прозорец на автомобила се покри с пукнатини като паяжина.

Джак изруга. Трябваше да е по-внимателен.

Колата отпред за момент наби спирачки, после отново набра скорост. От шибидаха се подаде мъж с карабина в ръце.

Джак се сниши, но не намали скоростта. Предното стъкло се покри с пукнатини. Един куршум се заби в облегалката за глава на съседната седалка.

Другият пикап отново наби спирачки - шофьорът трябваше да намали, за да вземе завоя към главния път, минаващ по дигата покрай Мисисипи.

Джак продължаваше да натиска газта. Ако успееше да ги блъсне отзад и да ги изхвърли по склона на дигата, имаше шанс да ги спре.

Разстоянието между двата автомобила се скъсяваше.

Пикапът отпред започна да завива.

„Хайде...“

Изстиска и последните възможности от V-8 двигателя.

Съсредоточен върху другата кола, едва не пропусна да види как някакъв мъж се показа иззад едно дърво край пътя. Мъж с гранатомет!

Трябваше да се сети, че нападателите няма да оставят тила си незащитен. Че със сигурност ще разположат човек на входа - човек със сериозна огнева мощ.

Всичко това мина през главата му за миг, докато гледаше как от гранатомета изригва дълъг език от пламък и дим.

Гръмотевицата събуди Лорна - беше толкова силна, че имаше чувството, че някой набива пирони в главата й. Извика, колкото от болка, толкова и от объркване. Усети в устата си вкус на кръв. Тялото й се мяташе, сякаш се намираше в лодка насред бурно море.

Нужен й бе дълъг, мъчителен момент да осъзнае, че е на задната седалка на голям автомобил. Гръмотевиците бяха изстрели, а стрелецът се беше подал до кръста през шибидаха.

Опита се да вдигне ръце към главата си, която пулсираше от болка, но откри, че са вързани зад гърба й. Автомобилът рязко зави да излезе на пътя по дигата и лицето и се залепи за страничния прозорец.