Опасен огън

Първа глава

При изплющяването на камшика дванадесетте лъва приклекнаха и раздраха въздуха с лапи. Последва команда и те започнаха да скачат, като прелитаха бързо и плътно един след друг по разположените във вид на осмица пиедестали. Този номер изискваше синхронизация и разчет на времето до части от секундата. С кратки подвиквалия и отсечени жестове дресьорът държеше живата верига от мощни, гъвкави тела във въздуха.

— Браво, Пандора!

При споменаването на името й едра, мускулеста лъвица се приземи, легна на хълбок и положи глава върху лапите. Един по един останалите последваха примера й, като ръмжаха и оголваха зъби, докато не се изпънаха по кафява редица до нея. Всеки мъжки лежеше до женска. Рязко смъмряне принуди Мърлин да престане да гризе ухото на Офелия.

— Горе главите!

Животните се подчиниха. С бързи стъпки дресьорът застана пред тях. Хвърли със замах камшика настрани и нехайно се излегна в цял ръст върху разгорещените тела. Звярът в средата — грамаден африкански лъв в разцвета на силите си — нададе силен, кънтящ рев. Като награда за доброто изпълнение получи почесване зад ухото. Дресьорът стана от плюшеното ложе, плесна с ръце и лъвовете се изправиха. После, след извикване на името му и по сигнал с ръка всеки се насочваше по тунела към изхода от арената. Последният — огромен мъжкар с черна грива — се умилкваше и отъркваше в краката на дресьора като домашно котенце. Към скрития под гривата синджир укротителят на зверовете сръчно прикрепи въже и с пъргава ловкост се покачи върху гърба му. Двамата — лъв и ездач — направиха обиколка на манежа, после Мърлин послушно тръгна по тунела към докараната на другия му край клетка.

— Е, Дафи — обърна се Джоу, след като грижливо заключи решетката. — Готови ли сме за път?

Дафи беше нисък, набит мъж с червеникавокестеняви кичури около темето и загоряло лице, което се оживяваше от множество ситни бръчици. Приветливата усмивка и яркосините ирландски очи му придаваха вид на остаряло момче от църковен хор. Умът му бе жив и проницателен, езикът остър, характерът буен. Беше най-добрият управител, който Прескот и неговият цирк Колос бяха имали някога.

— След като утре играем в Окала — отвърна дрезгаво той, — няма да е зле да си готова.

Премести дебелата пура от едната страна на устата си в другата.

Джоу само се усмихна и разкърши напрегнатите си от половинчасовото пребиваване на манежа мускули.

— Моите котенца са готови, Дафи. Изкарахме дълга зима и те имат нужда от раздвижване не по-малко от нас самите.

Дафи сбърчи вежди. Както стояха нещата, заеманото от него положение в цирка бе само на йота по-високо от това на звероукротителката. Насреща му блестяха широко разположени, бадемово продълговати очи с цвят на изумруд, обкръжени от гъсти, тъмни ресници. В момента го гледаха шеговито, бяха спокойни и ведри, но той ги помнеше объркани, безпомощни, изпълнени със страх. Премести отново пурата и дръпна един-два пъти сред облак дим, докато Джоу бе заета да наблюдава товаренето на клетките върху подвижната платформа.

Спомни си Стийв Уайлдър, бащата на Джоу. Също укротител на лъвове, един от най-добрите в занаята. Джоу я биваше не по-малко от баща й. Ако не и повече в някои отношения. Ала иначе тя приличаше на майка си — стройна фигура и пламенна външност. Джоувилет Уайлдър беше тънка и мургава като нея, с яркозелени очи и права, гарвановочерна коса, която стигаше под кръста й. Веждите й бяха извити, носът малък и прав, скулите изящни, а устните пълни и меки. Кожата й бе бронзова от слънцето на Флорида, което подчертаваше знойния й цигански вид. Самоувереността добавяше възпламеняваща искра към красотата.

Джоу приключи с указанията по товаренето и хвана Дафи под ръка. Познаваше тази бръчка на челото му. Беше я виждала и преди.

— Напуска ли някой? — попита, когато се запътиха към офиса.

— Не.

Едносричният отговор я накара да повдигне учудено вежди. Не беше често явление Дафи да отвръща по този начин на какъвто и да било въпрос. Тя от опит знаеше, че бе излишно да го пришпорва, затова не настоя и повече не обели дума, докато прекосяваха обширната площ между фургоните.

Навсякъде вървяха репетиции. Вито — въжеиграчът — усъвършенстваше, както всеки ден, изпълнението си върху опънатата между две дървета жица. Семейство Мендълсън си подвикваха един другиму и подхвърляха високо във въздуха чиниите, с които жонглираха върху дълги пръти. Цирковите ездачи водеха конете към оградения кръгъл манеж. Джоу видя едно от момичетата на Стивънсън да пристъпя върху кокили. Трябва да е вече към шестгодишна, помисли си, като я гледаше как се поклаща, но крачи старателно и съсредоточено. Помнеше годината, в която детето се роди. Беше през същата година, когато на нея й позволиха да влезе в голямата клетка сама. По това време бе навършила шестнадесет, след което измина още една година, преди да я пуснат пред публика.

Джоу нямаше друг дом, освен цирка. Беше родена през зимното прекъсване, а напролет потегли с караваната на родителите си, за да прекара първите месеци от живота си, както и всички последвали години, по пътищата. Беше наследила възторга и усета към животните от баща си, изяществото и грациозността на движенията от майка си. Макар де бе загубила и двамата още преди петнадесет години, тя продължаваше да усеща влиянието им. Бяха й завещали един свят на колела и свят на илюзии. Беше израснала в игри с малки лъвчета и езда на слонове, накипрена с бляскави пайети и вечно на път, като циганче.

Джоу сведе с усмивка поглед към туфата нарциси, скупчили се до постройката, където зимно време се помещаваше офисът на Прескот. Сама ги посади, когато беше тринадесетгодишна и влюбена в един от акробатите. Спомни си също и човека, който клекна тогава до нея и й даде съвет за луковичните цветя и разбитите сърца. При мисълта за Франк Прескот усмивката й стана тъжна.

— Още не мога да повярвам, че го няма — каза тихо, когато с Дафи влязоха вътре.

Канцеларията на Дафи беше оскъдно мебелирана. Всъщност, дървеното бюро, металните класьори и два въртящи се стола едва ли представляваха някаква мебелировка. Стените обаче бяха отрупани с плакати. Те обещаваха зрелища, удивителни, смайващи, невероятни — танцуващи слонове, летящи акробати, красавици, които се въртяха шеметно, уловили въжето в зъби, разярени тигри, яхнали препускащи коне. Жонгльори, клоуни, лъвове, мъже гиганти, безмерно дебели жени, момчета, които балансираха върху показалците на ръцете си — картини, внасящи в безличното сиво помещение магията на цирка.

Очите на Джоу се спряха върху отсрещната ниска чамова врата. Дафи улови погледа й.

— Все продължава да ми се струва, че ще връхлети и оттам с някоя нова и още по-безумна идея — каза той и взе да борави със своя ценен трофей — автоматичната кафе машина.

— Да — въздъхна Джоу, възседна един стол и подпря брадичка на облегалката. — На всички ни липсва. Без него изглежда няма да е същото тази година. — После вдигна рязко глава. В очите й гореше гняв. — Той не беше стар, Дафи! Сърдечните пристъпи са за възрастни хора!

Вторачи се безмълвно в пространството, замислена над несправедливостта на тази смърт.

Франк Прескот бе едва прехвърлил петдесетте, вечно усмихнат и неизменно мил. Джоу го обичаше и му вярваше безрезервно. Когато почина, тя скърбя за него по-силно, отколкото за собствените си родители. Откакто се помнеше, той бе в центъра на нейния живот, представляваше самата му същност.

Дафи я изгледа.

— Изминаха близо шест месеца — обади се дрезгаво и й подаде готовото кафе.

— Така е — отвърна Джоу и обви с пръсти горещата чаша. Мартенските утрини все още бяха мразовити. Поседя малко така, после решително отпъди мрачните мисли. Франк не би желал да остави след себе си тъга. Сръбна от кафето. Беше според очакванията й чудесно. — Говори се, че ще повторим миналогодишния маршрут отначало докрай. Тринадесет щата — каза и се подсмихна, като видя как Дафи премига над чашата си и бавно я свали. — Нали не си суеверен?

Добре знаеше, че той пази в портфейла си една четирилистна детелина.

— Пфу! — изсумтя Дафи възмутено. Остави празната чаша, отиде зад бюрото и седна.

Щом скръсти ръце върху жълтия бележник, тя разбра, че той смята да се залови за работа. През отворения прозорец долитаха звуците на репетиращия оркестър.

— Трябва да сме в Окала утре към шест — започна Дафи. Джоу кимна покорно. — Преди девет да сме разпънали палатките.

— Парадното шествие ще приключи към десет, а дневното представление ще започне в два — довърши тя с усмивка. — Дафи, нали няма пак да искаш да изкарваме цялата менажерия при всяко незначително представление?

— Ще се събира добра тълпа — отвърна той, като изкусно отбягна директния отговор. — Бонзо предрича меко небе.

— Бонзо да си гледа неговите смешки! — сопна се Джоу. Дафи дъвчеше угарката на изгасналата пура. — Е, добре — каза тя твърдо. — Тъй да бъде.

— В Окала ще имаме попълнение, поне за известно време — той издаде напред устни и я погледна в очите. Нейните искряха, а неговите бяха леко избледнели с възрастта. — Не зная дали ще изкара целия сезон с нас.

— Дафи, що за новак ще приемаме тепърва? Кой е той, да не е някой кипящ от енергия писач, който твори епическа поема за изчезващите пътуващи циркове? Ще прекара някоя и друга седмица като общ работник, а после ще се кълне, че познава всичко от игла до конец.

— Едва ли ще се подвизава като общ работник — измърмори Дафи.

Драсна клечка кибрит и върна живот на пурата. Джоу се смръщи озадачено, докато съзерцаваше издигащия се към тавана дим.

— Не мислиш ли, че е малко късно за подготвянето на нов номер?

— Не е изпълнител — Дафи изруга наум, после отново я погледна в очите. — Той е нашият собственик, рожбо.

В първия момент тя не каза нищо. Остана да седи напълно неподвижно, както Дафи я бе виждал от време на време, когато дресираше ново животно.

— Не! — изправи се Джоу изведнъж и тръсна глава. — Не и той! Не сега! Защо трябва да идва? Какво ще търси тук?

— Циркът е негов — напомни Дафи. Гласът му бе едновременно грубоват и съчувствен.

— Този цирк никога няма да бъде негов! — отвърна разпалено тя, макар рядко да допускаше гневът й да надделее. — Той е на Франк!

— Франк е мъртъв — заяви Дафи с кротък, но непоколебим и категоричен тон. — Сега циркът принадлежи на сина му.

— Син ли? — настръхна Джоу.

Вдигна ръце и притисна с пръсти слепоочията си. Бавно отиде до прозореца. Навън слънцето вече лееше лъчи над главите на работещата трупа. Участниците в изпълнението на трапец, наметнали дебели горни дрехи над триката, се отправяха към манежа. Глъчката от различни езици бе толкова привична, че Джоу дори не я забелязваше. Подпря се на перваза и опита да усмири яда си.

— Що за син е този, който нито веднъж не си е направи труда да посети баща си? За тридесет години така и не дойде да види Франк — преглътна надигналите се в гърлото й сълзи и с усилие успокои гласа си. За какво му е да идва сега?

— Крайно време е да разбереш, че животът има две лица, рожбо — рече троснато Дафи. — Дори не си била родена преди тридесет години. Не знаеш защо жената на Франк го е напуснала най-неочаквано, защо момчето никога не е идвало при него.

— Той не е момче, Дафи, той е мъж — извърна се тя. Вече се бе овладяла и говореше не така разпалено. — Сега е на тридесет и една-две години, доста преуспял адвокат с луксозен офис в Чикаго. Много е заможен, това знаеш ли го? — Устните й се изкривиха в усмивка, но очите й останаха сурови. — И не от съдебни дела и хонорари. Богатството е от страна на майка му. Прилични, сигурни, наследствени пари. Не мога да разбера за какво му е притрябвал на един имотен градски адвокат един пътуващ цирк.

Дафи сви широките си закръглени рамене.

— Може да търси данъчни облекчения или начин за укриване на доходи. Може да желае да язди слон. Може да е каквото и да било. Нищо чудно да иска да направи оглед на имуществото и да ни разпродаде къс по къс.

— Дафи, само това не! — лицето на Джоу отново пламна от вълнение. — Не може да го направи!

— Като едното нищо — промърмори той и загаси фаса в пепелника. — Може да прави каквото му скимне. Ако си е наумил да разтури цирка, ще го разтури.

— Ама нали имаме договори до октомври…

— Не си толкова глупава, Джоу — намръщи се Дафи и почеса рижавия венец на главата си. — Той е в състояние да ги прекрати или анулира. Нали е адвокат. Със сигурност ще намери начин да се измъкне от един договор, ако иска. Възможно е да изчака до август, когато започнем новите преговори, и да ни натири всичките. — Видя нещастната й физиономия и би отбой. — Слушай, рожбо, не казвам, че той ще продаде цирка, а само че би могъл.

Тя прокара ръка през косата си.

— Трябва да предприемем нещо.

— Може да изтъкнем каква е печалбата в края на сезона — отвърна кисело Дафи. — И да покажем на новия собственик, че в нас все още има хляб, че има какво да предложим. Важно е, струва ми се, да разбере, че не сме някакво западнало шоу, а истински и твърде доходен цирк с първокласни изпълнители. Той трябва да види какво е създал Франк, как е живял, какво е искал да направи. Мисля — добави, като я гледаше в очите, — че основно ти трябва да се нагърбиш с това негово прозрение.

— Аз ли? — Джоу дори не успя да се ядоса от изумление. — Защо? Теб повече те бива във връзките с обществеността, отколкото мен. Аз дресирам лъвове, не адвокати.

Тя не можа да прикрие насмешливата нотка в гласа си.

— Ти беше по-близка с Франк от който и да било друг. Никой не познава цирка по-добре от теб — Дафи пак сбърчи вежди. — Освен това умът ти сече. Никога не съм предполагал, че ще има някаква полза от онези шантави книжки, които четеш. Или греша? — не сдържа усмивката си Джоу.

— Дафи, — не сдържа усмивката си Джоу. — Само защото съм чела Шекспир не значи, че мога да се разправям с Прескот. При мисълта за него се вбесявам. А какво ще стане, като го срещна лице в лице?

— Е — повдигна рамене той и издаде напред устни, — щом смяташ, че няма да се справиш…

— Не съм казала, че няма да се справя — смотолеви тя.

— Ако разбира се, те е страх…

— Не ме е страх от нищо, а най-малкото от някакъв чикагски адвокат, който не може да различи кон от камила и който бъкел на разбира от цирково изкуство! — Джоу пъхна ръце в джобовете на панталоните си и взе да крачи из малката стаичка. — Ако Кийн Прескот, адвокат и служител на закона, желае да прекара лятото в цирка, аз ще се постарая то да бъде за него едно незабравимо преживяване!

— Мило и кротко — предупреди я Дафи, когато тя тръгна към вратата.

— Дафи — извърна се Джоу и му отправи невинна усмивка. — Нали знаеш колко нежно пипам.

И за го докаже, тръшна вратата след себе си.

Едва се развиделяваше, когато проточилият се керван на цирка спря край обраслото с трева поле. Хоризонтът сивееше. Цветовете на зората само се предугаждаха върху избледнялото небе. В далечината се виждаха горичка до горичка от портокалови дървета. Джоу излезе от кабината и я лъхна свежото ухание на ранното утро. Чуден ден, рече си, и вдиша дълбоко, с наслада. Струваше й се, че няма по-красива гледка от новата зора, пробиваща си път към живота.

Въздухът беше леко мразовит. Вдигна ципа на сивото плетено яке и загледа как останалите членове на цирковата трупа се измъкват от своите фургони, коли и каравани. Скоро тишината на утрото бе нарушена от гласове. Работата започваше. Когато брезентовото платнище на Голямата шатра бе разтоварено и разгънато на земята, тя отиде да провери как нейните лъвове са понесли близо стокилометровото пътуване.

Трима от помощниците й сваляха клетките от платформата. Бък беше с нея от най-отдавна. Беше работил още с баща й, а в промеждутъка от неговата смърт до професионалния дебют на Джоу беше отработил малък номер с четири мъжки лъва. Поради стеснителността си той така и не можа да свикне с публиката и оттеглянето му от представленията се оказа истинско облекчение. За Бък двама души на едно място бяха вече тълпа. Висок метър и деветдесет, той имаше достатъчно яко телосложение, за да се подвизава от време на време като Херкулес в малките крайпътни представления. Имаше впечатляваща дълга и непокорна руса грива и пищна къдрава брада. Ръцете му бяха едри, с дебели силни пръсти, ала Джоу си спомняше тяхната нежност, когато двамата с него израждаха двете малки на една от лъвиците.

Дребната фигура на Пийт изглеждаше съвсем хилава до тази на Бък. Възрастта му бе трудна за определяне. Джоу предполагаше, че бе някъде между четиридесет и петдесетгодишен, но не бе много сигурна. Той беше тих човек, с кожа като полиран махагон и плътен, басов глас. При Джоу дойде преди пет години, търсеше работа. Тя така и не го попита откъде е, а сам той също не отвори дума. Носеше бейзболна шапка и никой не го беше виждал без парче дъвка, което бавно и нежно преживяше. Четеше книгите на Джоу и бе всепризнат майстор на покера.

Джери беше деветнадесетгодишен, кипящ от енергия. Висок близо метър и осемдесет, той все още изглеждаше юношески възслаб и дългурест. Родителите му също работеха в цирка. Майка му шиеше, а баща му продаваше сувенири. Да се занимава с хищниците беше детската му мечта и тъй като те принадлежаха на Джоу, тя най-сетне склони да го обучава.

— Как са моите дечица? — попита, щом приближи. Спираше пред всяка клетка и милваше неспокойния звяр вътре, говореше им и се обръщаше към всеки по име, докато накрая те се поусмириха. — Сравнително добре са понесли пътуването — каза Джоу. — Хамлет е все още нервен, ала той е за първа година на път.

— Хамлет поначало е с кисел и зъл нрав.

— Има нещо такова, но пък е умен — тя беше заплела косите си в дебела плитка и сега я отметна на гърба. — Я виж местните вече се появиха.

Няколко коли и куп велосипеди бяха свърнали от пътя и караха през полето.

Това бяха хора от околните селища, които искаха да видят издигането на Голямата шатра, да зърнат, та дори и за миг, другото лице на цирка. Едни щяха само да наблюдават, а други да предложат помощ при разпъване на палатките, като придържат рейките, разгъват платнищата или връзват колчетата. Щяха да се сдобият с безплатен пропуск и незабравимо изживяване.

— Дръж ги далеч от клетките — нареди Джоу и кимна на Пийт, после се отправи към безжизнено отпуснатото платно на шатрата. Бък тромаво закрачи до нея.

Полето бе оживяло от кабели, въжета и щъкащи хора. Шестте слона бяха впрегнати, ала стояха бездейно, а дресьорите им стърчаха до коловете, за които животните бяха вързани. Щом работниците задърпаха обтегачите, тъмнокафявото платнище се изду и набъбна като гигантска гъба.

Подпорите бяха наместени — страничните, междинните, централните, докато плющенето на платнището не заглуши гласовете на борещите се с него. На изток слънцето бързо се показваше и обагряше небето в розово. Шефът на работниците крещеше някакви нареждания, зяпащите отстрани любопитни дечурлига се хилеха, от време на време се разнасяше ругатня. Когато шатрата доби форма, Джоу даде знак на Меги — голямата африканска слоница. Меги покорно сведе хобот. Джоу стъпи ловко в сгъвката му и се покатери на широкия й сив гръб.

Слънцето се местеше все по-високо с всяка изминала секунда и стелеше първите си лъчи върху полето. Ароматът на портокалов цвят се смесваше с миризмата на кожена сбруя. Джоу безброй пъти бе наблюдавала как Голямата шатра се изпъва под просветляващото небе. Всеки път беше особен, а първото издигане за сезона й се струваше като свещенодействие. Меги изправи глава и протръби, сякаш се радваше, че е тук за новия сезон. Джоу се засмя, протегна назад ръка и плесна коравата й, набръчкана задница. Чувстваше се отморена, волна, изпълнена с невероятна жизненост. Ако е възможно да уловя някой миг и да го запечатам в бутилка, хрумна й ненадейно, то бих избрала точно този. След време, когато остарея, ще го извадя и отново ще се почувствам млада. Погледна с усмивка надолу към сновящите под нея хора.

Вниманието й привлече мъж, който стоеше до голяма макара с намотан кабел. По навик първо оцени телосложението му. Стегнатата, пропорционална фигура беше характерна за цирков артист. Беше строен, с изправена стойка. Забеляза, че бе широкоплещест, но се усъмни дали мускулите на ръцете му бяха достатъчно яки. Макар да носеше най-обикновени джинси, край него сякаш витаеше духът на големия град. Косата му беше с наситен тъмнорус цвят, утринният ветрец я бе разрошил и разпилял по челото. Беше гладко избръснат, лицето му бе по-скоро тясно, ала с твърдо очертана челюст. Привлекателно лице. То не притежаваше, както реши Джоу, меката, спокойна хубост като на Вито, въжеиграча, а имаше някак по-осезаемо излъчване, изглеждаше по-напористо и като че непреклонно. На Джоу й хареса това лице, хареса й формата на плътните, неусмихващи се устни, негова прозираща кости структура под загорялата кожа. Най-много й допадна прямотата на кехлибарените очи, отправени към нея. Удиви я цветът им — същият като на Ари, любимия лъв. Не знаеше от колко време я наблюдава, дали дълго преди тя да погледне надолу. Впечатли я също липсата на всякакво неудобство или смущение в погледа му. Продължаваше да се взира в нея без какъвто и да било опит да прикрие интереса си. Свикнала с хорските погледи, Джоу се разсмя невъзмутимо и отмета плитката от рамото си.

— Искате ли да се повозите? — викна. Светът, в който живееше, бе винаги на показ, за да бъде самата тя сдържана или необщителна. Видя как веждата му се изви нагоре. Предстоеше да разбере дали само по цвета на очите приличаше на Ари. — Меги не е опасна. Кротка като агънце, само дето е по-голяма.

Разбра, по-скоро усети, че бе схванал предизвикателството. Мъжът закрачи през тревата и спря редом. Има добра походка, отбеляза Джоу мислено, и потупа Меги по хълбока. Животното коленичи тежко върху предните си крака. Джоу протегна ръка. С пъргавина, която я учуди, мъжът се качи върху гърба на слоницата и се плъзна на мястото зад Джоу.

В първия момент тя не каза нищо, безкрайно удивена от тръпката, която премина през нея, когато дланите им се допряха. Докосването беше траяло само един кратък миг. Реши, че просто й се бе сторило.

— Горе, Меги! — заповяда и пак я тупна силно.

Със слонска въздишка Меги се подчини и леко разлюля двамата си пътника.

— Често ли возите непознати мъже? — попита гласът зад Джоу. Беше мек, с красив тембър и любезния нюанс на услужлив продавач.

Джоу се засмя през рамо.

— Меги ги вози.

— Вярно. А знаете ли, че тя е забележително неудобна.

Джоу се разсмя, искрено развеселена.

— Пробвайте да я яздите няколко километра по време на уличното шествие, при това с усмивка на уста.

— Ще пропусна това удоволствие. Вие ли отговаряте за нея?

— За Меги ли? Не, но мога да се оправям с нея. Пък вашите очи са като на една от моите котки — каза неочаквано. — Харесват ми. И понеже ми се стори, че проявявате интерес към Меги и към мен, ви качих на автостоп.

Този път той се разсмя. Джоу изви глава. Искаше да види лицето му. В очите му сега имаше весели искри, зъбите му блестяха бели и равни. Усмивката му също й хареса и тя му отвърна с една от своите.

— Великолепно! Поканихте ме да се повозя на слон, защото очите ми приличат на котешки. И нека не се обижда дамата отдолу, ала аз всъщност зяпах вас.

— О-о! — издаде Джоу замислено устни. — И защо?

Непознатия няколко секунди я гледа мълчаливо.

— Странно, май наистина не знаете.

— Нямаше да питам, ако знаех — отвърна тя и се понамести върху действително неудобния слонски гръб. — Ще е загуба на време да задавам въпроси, чиито отговори са ми известни — обърна се напред и продължи: — Сега се дръжте. Меги трябва да си заслужи балата сено.

Подпорите висяха между платнището и земята под ъгъл четиридесет и пет градуса. Веригите върху слона бързо бяха преметнати през метални обръчи в основата на междинните греди. Джоу пришпори животното напред. Подпорите се плъзнаха, после се опряха в земята и започнаха да се издигат, като повдигнаха платнището заедно със себе си. Голямата шатра се разпъна под утринното небе, възкръснала за нов живот.

Свършила своята работа, Меги излезе бавно изпод нея.

— Красиво е, нали? — рече тихо Джоу. — Така циркът се ражда отново всеки ден.

Наблизо мина Вито и извика на Джоу нещо на италиански. Тя помаха, отвърна на родния му език, после даде знак на Меги да коленичи. Изчака спътника си да слезе, преди самата тя да се плъзне долу. Застанаха един до друг и Джоу се изненада колко висок бе той. Измери го с поглед, отметнала назад глава, и прецени, че отстъпва на Бък само с някой и друг сантиметър.

— Сторихте ми се по-нисък, когато ви гледах от гърба на Меги — рече с присъщата си прямота.

— А вие изглеждахте по-висока.

Тя прихна и почеса Меги зад ухото.

— Ще останете ли за представлението?

Съзнаваше, че й се иска той да бъде там, че иска пак да го види. И двете желания намери за странни и непонятни. Мъжете не играеха особена роля в живота й, зает почти единствено от нейните питомци, а местните провинциалисти изобщо не събуждаха интереса й.

— Да, ще го гледам — върху устните му трепна усмивка, но мъжът я съзерцаваше замислено. — Вие участвате ли?

— Имам номер с моите котки.

— Ясно. Не знам защо си ви представях в някое въздушно изпълнение, летяща под купола.

Джоу се усмихна непринудено.

— Майка ми беше въздушна акробатка.

Чу да я викат и се сети, че Меги е нужна за вдигането на страничния навес.

— Трябва да вървя. Надявам се представлението да ви хареса.

Той неочаквано я хвана за китката, преди тя да се обърне и поведе Меги. Джоу застина, за втори път удивена от плъзналата нагоре по ръката й тръпка.

— Искам да ви видя тази вечер — каза непознатият.

Тя вдигна глава и го погледна в очите. Гледаха я прямо и без стеснение.

— Защо?

Въпросът й бе искрен. Съзнаваше, че самата тя иска да го види, ала не бе сигурна защо.

Този път мъжът не се засмя. Нежно прокара пръсти по дебелата плитка, спускаща се като лъскава змия по гърба й.

— Защото сте красива и ме заинтригувахте.

— А-ха.

Джоу се замисли. Никога не се бе смятала за красива. Впечатляваща, може би, в бляскавото облекло, заобиколена от дивите зверове, но с джинси и без грим се съмняваше да е така. И все пак, идеята бе любопитна.

— Добре, стига да не възникне нещо непредвидено с котките ми. Ари не е много добре напоследък.

В ъгълчетата на устните му отново трепна усмивка.

— Моите съболезнования.

За пореден път гръмко се разнесе името й и двамата сепнато се извърнаха по посока на вика.

— Може би ще ми посочите кой е Бил Дафи, преди да тръгнете.

— Дафи ли? — повтори тя изненадано. — Да не търсите работа случайно?

В гласа й така явно прозвуча колко неправдоподобно й се струва това предположение, че мъжът се засмя.

— Защо, не може ли?

— Не пасвате за нито една от дейностите.

— Специални изисквания ли има? — попита той едновременно развеселен и заинтригуван.

Джоу сви рамене, сякаш въпросът беше излишен.

— Разбира се, а вие не изглеждате подходящ за никоя.

— Всъщност, не търся, така да се каже, работа — отвърна й все тъй усмихнат. — Ала търся Бил Дафи.

Не беше в характера й да разпитва. Личните тайни в цирка се пазеха и зачитаха. Тя заслони с ръка очи и се заоглежда наоколо, докато не откри Дафи, който надзираваше разпъването на голямата палатка, изпълняваща ролята на кухня и трапезария.

— Ето го — посочи нататък. — Дафи е онзи с червеното карирано сако. Той още се облича като говореща примамка.

— Като какъв?

— Вие бихте го нарекли глашатай, например — Джоу с грациозна лекота се покачи върху чакащата Меги. — Но това е дума, която не се използва в цирка. — Тя му се усмихна и подкани слоницата да тръгва. — Кажете на Дафи, че Джоу е казала да ви даде пропуск за представлението — викна през рамо, после помаха с ръка и се обърна напред.

Слънцето вече се бе издигнало над хоризонта и с него настъпваше новият ден.