Опасен огън

Трета глава

Утрото бе изненадващо топло. Върху ширналото се поле нищо не препречваше пътя на слънчевите лъчи и нагрятата земя ухаеше тръпчиво и силно. Още призори циркът се бе придвижил на север. Всичките му характерни миризми се смесваха в един вечно придружаващ го мирис — на кожа и влажно платнище, на мушама и конска пот, на боя, грим и кафе. Камионите и караваните се точеха в своя неизменен ред и щяха да заемат обичайното си разположение всеки път, щом циркът решаваше да спре след безконечните изминати километри. И сега над кухненската палатка се развяваше знаме, известяващо, че обядът е сервиран. Големият купол се издигаше в очакване на дневния спектакъл.

Роуз бързаше покрай клетките на животните. Тъмната й коса беше стегната в кок на тила. Големите й черни очи се озъртаха търсещо наоколо, а устните й бяха леко нацупени. Беше обута в гуменки и загърната в лека наметка върху трикото. Видя Джоу пред клетката на Ари, махна й с ръка и почти се затича. Роуз беше забавна, винаги успяваше да развесели човек, а Джоу наистина имаше нужда от разтуха.

— Джоу! — махна й пак тя, сякаш смяташе, че не я бе забелязала първия път и запъхтяна спря до нея. — Джоу, имам само пет минути. Здравей, Ари! — добави от любезност. — Търся Джейми.

— Така си и помислих — усмихна се Джоу. Знаеше, че Роуз се домогва до сърцето на Топо. И ако той имаше ум в главата си, щеше да остави то да бъде завладяно, вместо да въздиша по Кармен и да се влачи след нея като вързано на каишка кученце. Щуротии, рече си тя, като имаше предвид всички сърдечни преживявания. Лъвовете бяха къде-къде по-лесни за разбиране.

— Не съм го виждала цяла сутрин, Роуз. Може би репетира.

— По-скоро се лигави пред Кармен — процеди Роуз и отправи злобен поглед към фургона на семейство Гримпи. — Прави се на кръгъл глупак.

— И му се отплащат като на такъв — подхвърли Джоу, но Роуз не отвърна на шегата. Джоу въздъхна. Беше истински привързана към момичето. То беше слънчево и ведро, без капризи и фасони. — Роуз, не се отчайвай — каза й мило, с непринуден тон. — Той, разбираш ли, е малко муден. Бавно загрява, а в момента просто е замаян от Кармен. Ще му мине.

— Не знам защо изобщо се вълнувам — измърмори недоволно девойчето, ала Джоу, видя, че мрачното й настроение вече се разсейваше. Роуз беше създание на бързо кипващи страсти, които лумваха и скоро отшумяваха. — При това съвсем не е толкова хубав.

— Не е — съгласи се Джоу. — Но носът му е сладък.

— Има късмет, че ги харесвам топчести и червени — отвърна Роуз и се засмя. — А-а, като говорим за красавци — понижи тя глас и посочи с поглед, — кой е онзи?

Джоу погледна нататък. Шеговитите пламъчета в очите й угаснаха.

— Собственикът — отвърна безучастно.

— Кийн Прескот? Никой не ми е споменавал, че е толкова хубав! И висок — додаде Роуз с открито възхищение в погледа. Джоу се стараеше да не поглежда повече към празното пространство между фургоните, което той прекосяваше, а у Роуз, както винаги, надделяваше мексиканската й натура, когато ставаше дума за мъже. — Какви плещи! Джейми има късмет, че по природа съм предана само на един мъж.

— Късмет имаш ти, че майка ти не те чува какви ги дрънкаш — промърмори Джоу и я сръга с лакът в ребрата.

— Идва насам, амига, и гледа точно към теб. О-ла-ла! Баща ми просто тутакси би изправил Джейми пред олтара, само ако ме погледне по този начин.

— Ти си откачалка — изсумтя ядосано Джоу.

— Ти пък, Джоу — рече с престорено огорчение Роуз, — аз просто съм романтична.

Джоу се оказа безсилна да спре усмивката, която трепна на устните й. Очите й също се смееха, когато ги вдигна и срещна погледа на Кийн. Бързо се постара да промени израза им и здраво стисна устни.

— Добро утро, Джоувилет.

Произнася името й твърде лесно, помисли тя. Сякаш го е повтарял с години.

— Добро утро, господин Прескот — отвърна. Роуз до нея се изкашля силно и преднамерено. — Това е Роуз Санчес.

— Приятно ми е, господин Прескот — протегна ръка Роуз и изобрази усмивка, която инак пазеше за Джейми. — Чух, че пътувате с нас.

Кийн пое ръката й и се усмихна в отговор. Джоу отбеляза с раздразнение, че това бе същата непринудена и обезоръжаваща усмивка на мъжа, когото бе видяла за първи път предната сутрин.

— Здравей Роуз, драго ми е да се запознаем.

Като видя, че мексиканската кръв на приятелката й избива по бузите, Джоу се намеси. Нямаше да позволи на Кийн Прескот да прави завоевания на чужда територия.

— Роуз, разполагаш само с десет минути да се върнеш и гримираш.

— Леле Божке! — възкликна девойката, забравила старанията си да се държи изискано. — Трябва да тичам! — Така и направи, после се обърна и викна през рамо: — Не казвай на Джейми, че съм го търсила, прасето му недно! — След още няколко крачки тя се обърна и дотича обратно. — Ще го намеря по-късно — каза и хукна към Голямата шатра.

Кийн я наблюдаваше как криволичи между фургоните, повдигнала дългата наметка с една ръка.

— Очарователна е.

— Само на осемнадесет — изплъзна се от Джоу, препи да си прехапе езика.

Той се извърна към нея с развеселен поглед.

— Ясно — каза. — Ще приема този факт за сведение. А с какво се занимава крехката и невръстна осемнадесетгодишната Роуз? — попита и пъхна палци в колана на джинсите си. — Единоборство с алигатори?

— Не — отговори Джоу, без да трепне. — Роуз е една от основните атракции в програмата на вашия цирк. Тя е Серпентина — заклинателка на змии.

Остана доволна от недоверчивия му израз, който обаче бързо се смени и лицето му засия от искрен възторг.

— Отлично! — Кийн протегна ръка и махна спусналия се върху бузата й кичур, преди да бе успяла да възрази с жест или думи. — Кобри ли? — попита той, като не обърна внимание на гневния й поглед.

— И боа удушвач — отвърна му с благ глас, в който сякаш прозираше заплаха. После изтупа прахта от коленете на избелелите си джинси. — А сега, ако разрешите…

— Не, няма.

Тонът му беше сдържан, ала Джоу усети властния оттенък. Постара се да потуши желанието за открит бунт. Кийн все пак бе собственикът, напомни си.

— Господин Прескот — подзе, — много съм заета. Трябва да се приготвя за следобедното представление.

— Има час и половина до излизането ти — възрази спокойно той. — Мисля, че би могла да ми отделиш част от това време. Поръчано ти е да ме разведеш наоколо. Защо да не започнем още сега?

Тонът, с който бе зададен въпросът, оставяше място само за един отговор. Тя трескаво затърси начин да се измъкне.

Отметна назад глава и го погледна в очите. Бяха спокойни, но непреклонни. Няма лесно да се даде, напрани си извод Джоу. Ще трябва по-добре да го опозная и внимателно да следя ходовете му, преди да подхвана битка.

— Откъде желаете да започнем — попита на глас.

— От теб.

Бързият му отговор я накара да свъси в недоумение вежди.

— Не разбирам какво имате предвид.

За момент Кийн я изгледа изпитателно. В очите й нямаше преструвка или прикрито лукавство.

— Да, виждам, че не разбираш — кимна той. — Да започнем с твоите диви котки.

— А-а! — веднага изчезна бръчката от челото й. — Добре.

Гледаше го как вади тънка пура и изчака пламъчето на запалката да лизне върха й, преди да заговори.

— Имам тринадесет — седем мъжки и шест женски. Всичките са африкански лъвове между четири и половина и двадесет и двегодишни.

— Мислех, че работиш с дванадесет — вметна Кийн и пусна запалката в джоба си.

— Така е, понеже Ари е пенсионер — Джоу се обърна и посочи големия мъжкар, който дремеше в клетката. — Пътува с мен, защото винаги така е било, ала вече не излиза на арената. На двадесет и две години е, най-старият. Баща ми го е отгледал, защото Ари е роден не на свобода, а в клетка. На същия ден, в който и аз. Тя въздъхна. В гласа й се прокрадна тъга.

— Той е последният, който остана от баща ми. Не мога да го продам на някой зоопарк. Все едно да тикнеш възрастен роднина в старчески дом и да го изоставиш. Целият му живот е преминал в цирка, точно както и моят. Името му на еврейски означава „лъв“ — Джоу се усмихна, унесена в спомени и забравила мъжа до себе си. — Баща ми винаги ги кръщаваше с такива имена, които по един или друг начин означават „лъв“. Лео, Леонард, Леонара. В разцвета на силите си Ари беше ненадминат скачач. Умееше също и да се катери отлично, защото някои от тях не искат. Можех да го науча на всичко. Умно котенце, нали, Ари? — промененият й тон накара големия звяр да се размърда. Отвори очи и я погледна. Звукът, който издаде, приличаше по-скоро на немощно ръмжене, отколкото на рев. После пак задрема. — Уморен е — добави тя. — Двадесет и две години са доста за един лъв. Много е стар.

Беше й трудно да се пребори се с налегналата я тъга.

— Какво има? — докосна я Кийн по рамото.

Джоу не реагира. Очите й бяха изпълнени с печал. Гласът и потрепваше, когато му отговори.

— Той умира. А аз нищо не мога да направя, за да го предотвратя — пъхна ръце в джобовете си и тръгна към другите клетки. Докато чакаше Кийн да се приближи, пое два пъти дълбоко дъх. Щом реши, че се е успокоила, продължи отново с по-овладян глас: — Работя ето с тези дванадесет — каза и посочи с жест основната група клетки. — Хранят ги веднъж на ден — сурово месо шест пъти в седмицата, яйца и мляко на седмия ден. Всичките са докарани направо от Африка и бяха съвсем диви, когато ги поех. — Тя отвори решетъчната врата на прохода между клетките, разположени от двете му страни. — Това е Мърлин — подхвана отново Джоу. — Този, когото яздя в края на номера. Той е на десет и има най-уравновесения нрав от всички лъвове, с които съм работила. Хийтклиф — продължи, като вървеше покрай редицата клетки, — е шестгодишен, най-добър е в прескоците. А това е Фауст — мъниче на четири и половина.

Лъвовете кръстосваха вътре в клетките си, докато Джоу водеше Кийн по прохода в средата. Тя не се стърпя и даде знак на Фауст с вдигната ръка. Звярът покорно нададе мощен, оглушителен рев. За нейно разочарование Кийн не хукна да се спасява.

— Много впечатляващо — каза той спокойно. — Поставяш го в центъра, когато лягаш върху тях, нали?

— Да — изненада се Джоу и откровено призна мислите си на глас: — Много сте наблюдателен… И имате здрави нерви.

— Моята професия също го изисква до известна степен.

Тя се замисли върху това за миг, после се обърна пак към лъвовете.

— Лазарет е дванадесетгодишен, не го бива много като артист. Болинброук е на десет, от същата лъвица, която е майка и на Мърлин. Хамлет — спря се пак Джоу, е на пет. Купих го, за да заеме мястото на Ари в номера — тя се взря в жълтите очи на животното. — Има възможности, но е надменен. Както и упорит. Просто ме чака да направя грешка.

— Защо? — погледна я Кийн.

Джоу беше приковала очите си в нетрепкащите зеници на звяра.

— Може да ме издебне и здравата да ме удари — отвърна, без да променя изражението си. — Този е първият му сезон в голямата клетка, тоест пред публика. Пандора — посочи тя към лъвиците. — Много аристократична дама. Шестгодишна. Естер е на седем и е най-послушната, използвам я за всичко. На Порша тази година също й е първа. В повечето случаи топли мястото.

— Топли мястото ли?

— В буквалния смисъл — обясни Джоу. — Още не е усвоила сложни номера. Допълва бройката, прави само някои основни неща и главно топли мястото. Дулсинея — продължи тя нататък, — е най-голямата красавица сред дамите. Ето я Офелия, която имаше малки миналата година. Абра е на осем години, нравът й е зъл, но добре се справя с балансирането.

Като чу името си, лъвицата стана, изпъна дългото си златисто тяло и захвана да го трие в прътите на клетката. Издаде дълбок гъргорещ звук. Джоу се намръщи и пъхна отново ръце в джобовете си.

— Тя ви харесва — промърмори.

— О? — повдигна Кийн вежда и се вгледа по-внимателно в сто и петдесеткилограмовата Абра. — Как разбра?

— Когато лъвът те харесва, се държи точно по същия начин, като домашна котка. Мърка и се отърква в краката ти. Абра се трие в решетките, защото няма как да се приближи повече.

— Ясно — устните му трепнаха закачливо. — Длъжен съм да призная, че изпитвам затруднение как да върна комплимента. — Той дръпна от пурата и впери поглед в Джоу през облачето дим. — Подборът ти на имена е забележителен.

— Обичам да чета — ограничи се тя в пояснението. — Има ли още нещо, което бихте искали да узнаете за лъвовете?

Беше решила да запази разговора им само на чисто делова основа. Усмивката му твърде ярко й припомняше срещата им предишната вечер.

— Упояваш ли ги преди представлението?

В очите й пламна гняв.

— Не, разбира се!

— Въпросът неоснователен ли беше? — поинтересува се Кийн.

Пусна угарката на земята и я стъпка с пета.

— Като за новак, не — рече Джоу примирено и небрежно отметна косата си назад. — Упояването е не само жестоко, то е пълна глупост. Упоеното животно няма да е в състояние да изпълнява нищо.

— Ти не ги докосваш с камшика — отбеляза той. Гледаше как лекият вятър си играе с кичури от косата й. — Тогава за какво го използваш?

— За да им привлека вниманието и да държа публиката будна — усмихна се тя неволно.

Той я хвана за ръката и Джоу моментално се напрегна като струна.

— Хайде да се поразходим — предложи й. Поведе я далеч от клетките. Тук и там сновяха хора и тя се въздържа от явна съпротива. Последното, което й се искаше, бе да тръгнат приказки, че е имала спречкване със собственика.

— Как ги опитомяваш? — поднови разговора Кийн.

— Не го правя. Те на са питомни, а дресирани.

Наблизо мина висока блондинка с малък бял пудел на ръце.

— Мърлин е гладен днес — подвикна Джоу и се засмя.

Жената гушна кучето до гърдите си с престорена тревога и започна бърза словесна атака на френски. Джоу се разсмя и на същия език й отвърна, че Фифи е прекалено жилава за вкуса на Мърлин.

— Фифи може да прави двойно салто върху гърба на препускащ кон — обясни, щом подминаха. — Дресировката й е същата, като на моите котки, ала тя си е домашно куче, а моите зверчета са диви — извърна се към Кейн. В косата й играеха отблясъци от слънцето, а в очите й искряха златни точици. — Едно диво животно никога не може да бъде опитомено и ако някой се опитва, той е кръгъл невежа и глупак. Ако вземеш нещо диво и го превърнеш в домашен галеник, ти му отнемаш истинската същност, лишаваш го от вътрешния огън, от естествения му чар. Но въпреки това в него винаги се таи дивата му природа, която може да се пробуди. Когато кучето се обръща срещу господаря си, гледката е неприятна. Ала когато лъвът се опълчва, това е смъртоносно. — Джоу започна да привиква към докосването на ръката му, хванала я за лакътя, и говореше с лекота, защото Кейн я слушаше внимателно. — Един зрял мъжкар е метър и половина в плещите и тежи над двеста и петдесет килограма. С добре насочен замах може да счупи врата на човек, да не говорим за това, какво могат да направят зъбите и ноктите му. — Тя се усмихна и повдигна рамене. — Не е като закачките на домашните питомци.

— И въпреки това влизаш в клетката при дванадесет лъва, въоръжена само с един камшик?

— Камшикът е за заблуда — махна с ръка Джоу. — Едва ли е някаква защита дори срещу един от тях, ако се нахвърли. Лъвът е много опасен враг — неотстъпващ, упорит и коварен. Тигърът е по-кръвожаден, но обикновено удря само веднъж. Ако не сполучи, го приема философски. А лъвът напада отново и отново. Знаете ли какво е казал Байрон за скока на тигъра? „Смъртоносен, бърз и смазващ“. — Тя напълно бе забравила своята неприязън, а разходката и разговорът с този красив мъж започнаха да й доставят удоволствие. — Описанието е вярно, обаче лъвът е изключително безстрашен, когато напада, освен това е инат и не се отказва. Не е такъв джаста-праста като тигъра, а е точен и прецизен. Бих заложила на лъва срещу тигъра във всички случаи. А пък човекът просто няма ни най-малък шанс пред него.

— Тогава как си успяла да останеш цяла и невредима?

Вече по-слабо се чуваха обичайните звуци от вечно и царящата суетня в лагера. Джоу се обърна и с изненада установи, че доста бяха повървели. Наистина, палатките и караваните се виждаха, от време на време долитаха отдалечени викове или смях, ала тя се чувстваше странно откъсната от всичко това. Седна на тревата с кръстосани крака и отскубна стръкче.

— По-умна съм от тях — отговори. — Поне така ги карам да мислят. И отчасти ги превъзхождам по силата на волята. При дресировката трябва да бъде създадена вътрешна връзка, да има взаимно зачитане и уважение, а при късмет и известна привързаност. Но не може да им се довериш до такава степен, че да станеш нехаен. А преди всичко — добави и го погледна, когато той се отпусна на земята до нея, — трябва да помниш основния похват на покера. Блъфирането. — Джоу се засмя и се облегна на лакти. — Играете ли покер?

— Позапознат съм — косата й се бе разпиляла по тревата и Кийн вдигна един кичур. — А ти играеш ли?

— Понякога. Моят помощник Пийт… — тя се взря към лагера и посочи с усмивка. — Ето го там, до втория фургон, стои с Мак Стивънсън, онзи с бейзболната шапка. Та Пийт от време на време организира по някоя партия.

— Кое е момиченцето на кокилите?

— Това е най-малката дъщеря на Мак, Кати. Иска да участва с тях в уличното шествие. Добре се справя. А онзи е Джейми — каза и се разсмя, когато Джейми се преметна във въздуха и се приземи между кокилите на Кати.

— По който въздиша Роуз ли? — попита Кийн, като наблюдаваше импровизираното шоу в далечината.

— Засега само въздиша. Защото той е заслепен и омаян от Кармен Грибалти, а тя и „здрасти“ не му казва. Прави мили очи на Вито — въжеиграча. Той пък ги прави на всички.

— Заплетено положение — изкоментира Кийн и нави кичура коса върху пръстите си. — Любовните връзки, изглежда, са често явление в живота на цирка.

— От това, което съм чела, те са често явление навсякъде.

— А ти от кого си заслепена и омаяна, Джоувилет?

Той придърпа косата й, за да я обърне с лице към себе си.

Джоу чак сега осъзна, че седят съвсем близо един до друг. Трябваше само да се наклони леко, за да стигне устните му. Кийн я измерваше с очи, докато тя чакаше пулса й да се укроти. Странно е, мислеше си, че той така силно й въздейства. С внезапна яснота усети мириса на тревата, свежия й сладък аромат, почувства топлината на слънчевите лъчи. Откъм цирка звуците допитаха съвсем приглушени. Чуваше високото, треперливо чуруликане на птиците. Спомни си вкуса на устните му и се запита дали отново ще бъде същият.

— Твърде съм заета за подобно нещо — отговори му. Гласът й бе изненадващо спокоен, а очите любопитни.

За първи път Джоу наистина желаеше да я целуне мъж. Искаше да усети това, което бе изпитала предната вечер. Да я прегърне, ала не леко, както преди, а плътно да обвие ръце около нея. Искаше отново да се почувства безтегловна, сякаш се рее във въздуха. Никога не бе изпитвала силно плътско желание и сега с интерес го изследваше. В тялото й се надигаха тръпки, които бяха едновременно приятни и обезпокоителни. От това безмълвно вътрешно съзерцание в очите й се появи странен блясък. Кийн я гледаше заинтригувано.

— За какво мислиш?

— Чудя се защо ме карате да се чувствам така особено — отвърна му напълно откровено. Забеляза, че усмивката първо се появи в очите му, а после върху устните.

— Наистина ли? — признанието сякаш го развесели. — А знаеш ли, че косата ти улавя слънцето? — Зарови шепа в косите й и ги остави да изтекат между пръстите му. — Никога не съм виждал друга жена с такава коса. Самата тя е едно неустоимо изкушение. Та по какъв начин те карам да се чувстваш особено, Джоувилет? — върна отново поглед върху очите й.

— Още не съм сигурна.

Гласът й беше станал хрипкав. Изведнъж тя реши, че тая повече няма да я бъде. Що за нелепост! Да се чувства странно и да иска Кийн Прескот да я целуне. Скочи на крака и изтупа отзад панталона си.

— Бягаш ли? — изправи се и той.

Джоу вирна глава.

— Никога от нищо не бягам, господин Прескот — гласът й бе студен и остър като ледена висулка. Бе зла и ядосана на себе си, че отново се беше поддала на обаянието му. — И със сигурност няма за бягам от един градски умник, защитник на закона. — Думите бяха напоени с презрителна насмешка. — Защо не се върнете в Чикаго и не пъхнете още някого в затвора?

— Аз съм адвокат, откъм страната на защитата съм отвърна спокойно Кийн. — Не пъхам, а измъквам хората от затвора.

— Браво! Тогава вървете и пуснете престъпниците обратно на улицата.

Кийн се засмя, с което само разпали гнева й.

— Значи с това се изчерпват и двете страни на въпроса, така ли? Ти ме очароваш, Джоувилет.

— Напълно непреднамерено — отмести тя поглед от развеселените му очи. Ситуацията явно го забавляваше. Тя обаче нямаше да търпи подигравките му и шегичките за нейна сметка. — Мястото ви не е тук! — изстреля. — Нямате работа тук!

— Напротив — възрази той невъзмутимо. — Точно тук ми е работата. Този цирк е мой.

— Така ли? — настръхна Джоу, сякаш с тяло да отблъсне думите. — Само защото е написано върху лист хартия? Това навярно е единственото, от което разбират адвокатите — листа, натъпкани със странни, непонятни думички. За какво дойдохте? Да ни надзиравате и пресмятате печалбата и загубите? Каква е цената на една мечта, господин Прескот? Каква е пазарната стойност на човешкия дух? Погледнете! — посочи тя към лагера зад гърба му. — Виждате само палатки и фургони. Едва ли може да разберете какво означава всичко това. Но Франк го разбираше. И обичаше.

— Това ми е известно — тонът му все още бе сдържан, ала беше придобил лек стоманен оттенък. Тя забеляза, че очите му бяха потъмнели и станали сурови. — Но все пак остави цирка на мен.

— Не проумявам защо.

Развълнувана и разстроена, Джоу пъхна ръце в джобовете си и му обърна гръб.

— Уверявам те, че аз също, ала това не променя факта, че го е направил.

— За тридесет години нито веднъж не дойдохте да го видите! — извърна се тя буйно. Косата й я последва като закъсняла вълна. — Нито веднъж!

— Напълно вярно — потвърди Кийн. Стоеше и не сваляше очи от нея. — На това може, разбира се, да бъде погледнато и от другата страна. Нито веднъж за тридесет години той не дойде да види мен.

— Майка ви го е напуснала и ви е отвела в Чикаго…

— Няма да обсъждаме майка ми — прекъсна я Кийн с рязка категоричност.

Джоу преглътна напрелите думи и пак му обърна гръб. Но така и не можа да обуздае яда си.

— Какво се каните да правите с цирка? — попита троснато.

— То си е моя работа.

— Така ли било! — извърна се тя отново, после затвори очи и започна да шепне нещо на език, който той не разбра. — Как може да сте толкова безочлив? Толкова ли сте безчувствен? — Дългите й ресници трепнаха и гневът в очите й се изля навън. — Животът на всички тези хора нищо ли не означава за вас? Мечтата на Франк нищо ли не значи? Нима нямате достатъчно пари, та искате още, като причинявате зло на хората? Алчността не е нещо, което сте наследили от Франк.

— Досега ти си тази, която е зла към мен. Само ме хулиш и гониш.

След половин час Джейми изскочи през задния изход.

— Бих ви гонила през целия обратен път до Чикаго, стига да свърши работа! — изфуча Джоу.

— Чудех се какъв ли характер се крие зад тези ясни зелени очи — подхвърли Кийн, загледан в пламналото и от вълнение лице. — Изглежда е доста противоречив.

Тя понечи да отговори, ала той не й даде.

— Задръж малко. С или без твоето одобрение, аз притежавам цирка. Ще ти е по-леко, ако свикнеш с този факт. Кротувай — добави, като я видя, че отново отваря уста. — По закон мога да правя с моето… — Кийн се поколеба за момент, после продължи с хаплив тон: — Наследство, каквото си поискам. Не съм нито длъжен, нито възнамерявам да давам обяснения и оправдавам решенията си пред теб.

Джоу заби нокти в дланите си и се помъчи гласът й да не трепери.

— Не съм предполагала, че мога така бързо да намразя някого.

— Джоувилет — пъхна той ръце в джобовете си и се залюля на пети, — ти ме мразеше още преди да си ме видяла.

— Вярно е — отвърна тя спокойно. — И чувството ми се затвърди за по-малко от двадесет и четири часа, откакто ви познавам. А сега ме чака представление — каза, обърна се и тръгна към лагера.

Макар Кийн да не я последва, Джоу усещаше погледа му върху себе си, докато не стигна своя фургон и не затвори вратата зад гърба си.

След половин час Джейми изскочи през задния изход на Голямата шатра. Беше останал без дъх след продължителното изпълнение и си поемаше въздух на големи глътки, пъхнал пръсти зад лилавите тиранти на широките клоунски панталони. Забеляза Джоу, застанала до бялата кобила. Очите й бяха мрачни и буреносни, гърбът — сковано изпънат. Познаваше тези симптоми. Нещо или някой я беше ядосал и разстроил, а разполагаше с по-малко от десет минути да излезе от това си състояние преди началото на номера.

Отиде до нея и я дръпна за косата.

— Ей!

— Привет, Джейми.

Старанието й да звучи весело и шеговито, както винаги, не успя нито да скрие вълнението в гласа й, нито да заблуди Джейми.

— Привет, Джоу — отвърна й с абсолютно същия тон.

— Я престани — сопна се тя и поведе кобилата, която тръгна послушно.

Опитите й още преди това да приведе чувствата си поне що-годе в някакъв ред, също се бяха оказали безуспешни.

— Какво се е случило? — попита Джейми, озовал се зад гърба й.

— Нищо — изсумтя Джоу и веднага сама се намрази за грубия едносричен отговор.

Това обаче не отказа Джейми, който я познаваше твърде добре, за да се почувства засегнат.

— Нищото е любимата ми тема за разговор — той я хвана за раменете, без да обръща внимание на рязкото раздразнено дръпване. — Нека да си поговорим за него.

— Няма нищо за говорене.

— Именно.

Започна да разтрива напрегнатите й рамене, както си беше още с белите ръкавици.

— Ох, Джейми! — неговата добросърдечност беше неустоима, Джоу въздъхна и се остави в ръцете му. — Ти си пълно куку.

— Не съм тук, за да ме ласкаят.

— Скарах се със собственика — въздъхна тя пак тежко и затвори очи.

— Това ли ти е работата — да се караш със собственика?

— Той ме вбесява! — извърна се Джоу. Пелерината й се развя от рязкото движение. — Какво търси тук? Да се връща в Чикаго…

— Кротко — натисна я Джейми, за да спре гневния изблик. — Толкова ли ум имаш в главата, та да се докараш до подобно състояние преди излизането на арената? Прекрасно знаеш, че нищо друго не бива да ти е в ума, освен това, което правиш в клетката.

— Ще се оправя — измърмори тя.

— Джоу! — в гласа му имаше и упрек, и обич. Тя неохотно се обърна. Беше невъзможно да устои на печалните му очи върху ярко изрисуваното лице. С нещо средно между въздишка и хлипане опря чело на гърдите му.

— Джейми, той просто ме съсипва! В състояние е всичко да разруши.

— Нека да се тревожим, когато му дойде времето — погали я Джейми по косата.

— Той изобщо не ни разбира. Нищо не му е ясно.

— Ами, в такъв случай от нас зависи да го накараме да разбере, нали така?

Джоу го погледна и сбърчи нос.

— Логично. Толкова си ми разумен.

— Естествено, още от малък! — изпъчи се той наперено. Започна да мърда оранжевите си вежди и тя се разсмя. — Става ли? — попита я и вдигна от земята кофата с конфети.

— Става — отвърна му с усмивка.

— Добре, защото вече е мой ред.

Когато той се втурна вътре, Джоу притисна буза върху топлия корем на кобилата и постоя така за миг.

— Само че не смятам аз да съм тази, която ще го накара да разбере — каза на глас.

Как искам изобщо да не бе идвал, добави мислено и се метна върху кобилата. Да не бях забелязвала, че очите му са като на Ари и колко привлекателни са устните му, когато се усмихва! Тя полека прокара върха на езика по устните си. И да не ме беше целувал!

Лъжеш, нашепна тих гласец в ухото й. Признай, че се радваш, задето те целуна. Никога преди не си изпитвала нещо подобно и независимо от всичко останало, си доволна, че те целуна миналата нощ. Дори ти се искаше и днес да те беше целунал.

Джоу се помъчи да отпъди всяка мисъл от ума си. Започна да диша дълбоко и равномерно, докато не чу как конферансието обявява нейния номер. Бодна с пети кобилата и се понесе към манежа.

Не вървеше добре. Публиката я аплодираше и насърчаваше, без да забелязва проблемите, но Джоу беше наясно, че изпълнението далеч не бе гладко. Животните усещаха безпокойството й. Непрекъснато я подлагаха на изпитание и тя бе принудена през цялото време да променя темпото, за да компенсира забавянията. Когато номерът свърши, главата й пулсираше от напрежението да бъде максимално съсредоточена. Дланите й лепнеха от пот, когато предаде Мърлин в ръцете на Бък.

Едрият мъжага го отведе в клетката, после се върна при нея.

— Какво ти става? — избоботи без заобикалки.

По личащия си яд в гласа му, което за него бе изключително рядко явление, Джоу разбра, че бе гледал изпълнението й поне отчасти. За разлика от публиката Бък можеше да забележи всички нередности.

— Ако още веднъж влезеш такава в клетката, някое от тези котенца като едното нищо ще те пробва на вкус.

— Малко ми се разминаваше времето, само това е — каза колкото можа по-непринудено Джоу, ала вътрешно цялата трепереше.

— Малко ли? — изръмжа Бък страховито зад рошавата си руса брада. — Кого мислиш, че заблуждаваш? Аз съм с тези опасни зверове отпреди ти да се родиш. Когато влизаш в клетката, трябва да взимаш вътре и ума си.

Като напълно съзнаваше правотата му, тя се смири и отстъпи.

— Зная, Бък. Прав си — с натежала ръка отметна назад косата си. — Няма да се повтори повече. Мисля, че бях уморена и малко разсеяна — усмихна му се извинително.

Той се намръщи и размърда неловко. Никога през своите четиридесет и пет години не бе успявал да устои на женска усмивка.

— Хубаво — промърмори, после изсумтя и рече твърдо: — ще идеш обаче да дремнеш след финала. Никакво кафе. Не искам да те виждам наоколо чак до вечеря.

— Добре, Бък — съгласи се с покорен вид Джоу, макар да й идеше да се разсмее.

Слабостта в краката полека я напускаше, тъпата болка в главата отшумяваше, а стомахът й вече не се свиваше от страх. Но цялата се чувстваше като изцедена, което правеше правдоподобен смирения й вид пред Бък и нетипичния му заповеднически тон. Да поспи малко бе точно това, от което имаше нужда, да не говорим, че по този начин щеше да избегне Кийн Прескот през останалата част от деня. Като изпъди мисълта за него от главата си, Джоу уби времето до прощалното финално шествие в непринудено бърборене с въжеиграча Вито.