Опасен огън

Втора глава

Джоу стоеше на задния вход на Голямата шатра в очакване да дойде нейният ред. До нея стоеше Джейми Картър, наричан още Топо. Той беше трето поколение клоун и носеше ярко изрисуваното си лице и оранжевата перука напълно естествено. Млад, подвижен и енергичен, Топо използваше тези си качества така добре, както и грима, за да внесе вдъхновение в занаята. За Джоу Джейми бе по-скоро като брат, отколкото приятел. Беше висок и слаб, а под грима лицето му бе живо и приятно. Двамата с Джоу бяха израснали заедно.

— Тя каза ли нещо? — попита Джейми за трети път.

Джоу въздъхна и повдигна платното, закриващо входа на шатрата. Вътре вървеше номерът на клоуните, докато работниците монтираха върху манежа голямата клетка.

— Нищо не каза. И изобщо не разбирам защо си губиш времето — отвърна му рязко.

Джейми се наежи.

— И не очаквам да разбереш — каза с наперено достойнство и изпъна слабичките си плещи под червената риза на точки. — В крайна сметка най-близките ти отношения със същество от другия пол са тези с Ари.

— Много остроумно — отвърна Джоу, без да се обиди на заядливата забележка.

Раздразнението й идваше оттам, че Джейми се правеше на глупак пред Кармен — средната сестра на летящите Грибалти. Кармен беше мургава красавица, грациозна, талантлива, себелюбива й напълно безразлична към Джейми. Но като видя посърналото му, намазано лице и унилия поглед, ядът й се стопи.

— Може и да не е имала възможност да отговори на бележката, която й изпрати — рече утешително. — Знаеш, че първият ден от сезона винаги е лудница.

Джейми вдигна рамене.

— Сигурно — промърмори неохотно. — Не ми е ясно какво намира във Вито.

Джоу си представи наперения и самонадеян вид на въжеиграча, загадъчния му поглед и подскачащи мускули. Мъдро се въздържа да ги спомене.

— Кой може да бъде винен за вкуса си? — целуна го звучно по кръглия червен нос. — Лично аз цялата започвам да тръпна при вида на мъж с гъста оранжева коса.

Джейми се ухили.

— Което доказва, че разбираш от мъже.

Джоу се обърна и отново повдигна платнището. Видя, че наближава редът на Джейми.

— Да си виждал днес един от местните да се мотае наоколо? — попита.

— Само около стотина — отвърна той присмехулно и вдигна кофата с конфети, предназначени за завършек на изпълняваната вътре клоунада.

Джоу го стрелна под око.

— Не прилича на останалите. Към тридесетгодишен е, струва ми се — продължи колебливо. — Носи джинси и тениска. Висок над метър и осемдесет. — Вълна смях се изля през отвореното платнище и заглуши думите й.

— Косата му е тъмноруса и права.

— А-а, видях го — побутна я Джейми да се отмести от пътя му и се приготви за влизане. — Отиваше с Дафи към червения фургон.

С висок, див крясък клоунът Топо се втурна в Голямата шатра, обут в петдесет и пети размер маратонки и размахвайки кофата с конфети.

С умислен вид Джоу наблюдаваше как Джейми преследва около манежа другите трима палячовци. Странно е, рече си, Дафи да води местен човек в административния фургон. Нали той й беше казал, че не търси работа. Не беше от тези, дето чергарстват и по пътя временно се захващат, с каквото им попадне. В него се усещаше някаква улегналост, стабилност, която не можеше да се сбърка. Не приличаше също и на работник от друг цирк. Дланите му бяха твърде меки. Освен това, добави тя мислено, докато се мяташе върху Бабет — чисто бяла кобила — край него несъмнено витаеше градски дух. Както и непогрешимият дух на успеха. И на властта. Не, този мъж определено не беше дошъл за работа.

Джоу сви рамене, подразнена от нахлуването на непознатия в мислите й. Още повече се ядосваше, че го бе търсила с поглед сред тълпата по време на парадното шествие и че дори в момента се питаше дали не седи някъде край кръглия манеж. Не беше присъствал на дневния спектакъл. Тя потупа разсеяно врата на кобилата, после чу свирката на конферансието и зае красива, изправена стойка.

— Дами и господа! — обяви той с обигран, звучен глас. — Представяме ви най-фантастичната гледка под големия купол, най-зрелищната дресура на диви животни! Кралицата на джунглата!

Джоу смушка Бабет с пети и препусна към арената. Публиката посрещна с взрив от аплодисменти великолепната двойка. Наметната с черна пелерина, със свободно развяващи се гарванови коси под блестяща диадема, Джоу галопираше без седло върху голия гръб на снежнобялата кобила. Държеше в двете си ръце по един дълъг, тънък камшик, които размахваше поред с плющене над главата си. Пред входа на голямата клетка, ограждаща зрителите от арената, тя скочи от все още препускащия кон. Бабет се насочи към изхода, където я поеха ръцете на гледача й, а Джоу премести двата камшика в едната си ръка, с другата със замах отметна и хвърли пелерината. Костюмът й представляваше плътно прилепнал гащеризон, искрящо бял, обсипан със златни пайети. В силен контраст косите й се спускаха прави и тежки надолу по гърба.

Трябва да се появиш впечатляващо, винаги й беше повтарял Франк. И Джоувилет го правеше. Зашеметяващо.

Дванадесетте лъва се бяха подредили вече в клетката откъм вътрешната й страна, покачени върху сините и бели пиедестали. Влизането при тях се струваше на публиката съвсем обикновено нещо, ала Джоу знаеше, че това бе един от най-опасните моменти в целия номер. За да влезе и отиде в средата на арената, тя трябваше да мине в непосредствена близост между два от зверовете. Винаги слагаше там най-послушните животни, но ако едното беше разярено или просто в игриво настроение, то като нищо можеше да я повали с един удар на мощната си лапа. Дори и ако острите му нокти бяха прибрани, нараняването можеше да е страшно.

Влезе бързо и си озова заобиколена от всички страни с огромните диви котки. Пайетите и диадемата улавяха светлините и проблясваха при всяко нейно движение. Джоу обикаляше клетката, плющеше с камшика за ефект, докато всъщност командваше животните с гласа си. Караше ги да вършат заученото, като нагаждаше заповедите си така, че да наваксва ако се наложи, закъснението от неохотното изпълнение на някой от зверовете и един номер да следва без прекъсване веднага след края на предишния.

Тя не харесваше прекаленото използване на реквизит. Предпочиташе движението и действието. Нямаше по-добро средство за постигане на зрелищност от контраста между големите пепеляво жълти хищници и дребната бяло златиста крехка фигура. Джоу умело го използваше. Нейният номер беше артистичен, разчитащ на стил и блясък, а не на противопоставяне и борба за надмощие, при които се подчертаваше дивата свирепост на зверовете, като се вдигаше врява, размахваха се незаредени пушки или гърмяха халосни патрони. Нейната увереност се предаваше на зрителите и правеше дресурата да изглежда лесна, неизискваща особени усилия. Ала всъщност тялото й бе стегнато като пружина, готово за всяка опасност, а умът й беше така фокусиран върху лъвовете, сякаш публиката изобщо не съществуваше.

Стоеше между високите пиедестали, докато зверовете прелитаха над главата й от двете посоки. Мощните им тела раздвижваха въздуха и повеят се заплиташе в косите й. Когато по заповед скочиха един по един на земята, те приседнаха на задните хълбоци и огласиха купола с кънтящ рев. От време на време някой посягаше с лапа към дръжката на камшика, но Джоу го възпираше с рязка команда. Изпрати най-умелия си скачач да лети през горящ обръч. Придума животното с най-добро чувство за равновесие да ходи върху блестяща сребърна топка. Номерът завърши сред нов взрив от аплодисменти, когато яхна Мърлин и мина с него върху парапета на арената.

Зад кулисите лъвът влезе в подвижната клетка на колела и остана под грижите на Пийт.

— Добро изпълнение — каза той и й подаде дълга кадифена наметка. — Мина като по вода.

— Благодаря — тя потръпна и се загърна плътно с дрехата. Пролетната нощ й се стори студена след горещината на прожекторите и напрежението в клетката.

— Слушай, Пийт, кажи на Джери той да ги нахрани тази вечер. Бяха много спокойни и послушни.

Пийт пукна балонче с дъвката и се подсмихна.

— Не знам дали ще останат такива, ако реши да си търси белята.

Тръгна към камиона, с който щеше да закара клетката на определената за лъвовете площадка, а Джоу викна подире му:

— Пийт!

Той се обърна. Тя прехапа устни, поколеба се за миг, после каза:

— Ще го държиш под око, нали?

Пийт се ухили и се качи в кабината.

— За кого се тревожиш повече, Джоу? За тези големи котки или за онова хилаво момченце?

— И за тях, и за него.

Тя се засмя и тръсна глава. Изкуствените скъпоценни камъни върху диадемата проблеснаха. Като знаеше, че до финалния парад в края на представлението остава близо час, Джоу реши да се поразходи. Отправи се към домакинската палатка за малко кафе. По навик мислено си представяше отново целия номер, част по част. Мина добре, рече си, доволна от темпото и синхрона по време на изпълнението. Щом Пийт казва, че е било гладко, значи наистина е така. От него неведнъж беше чувала критики през последните пет години. Е, вярно, че Хамлет я беше подложил на изпитание един-два пъти, ала това го знаеха само тя и лъвът. Съмняваше се някой друг, освен Бък, да бе забелязал създадените неприятности. Джоу затвори за момент очи и направи няколко кръгови движения с рамене, за да поотпусне напрегнатите, схванати мускули.

— Страхотен номер имате.

Тя се обърна по посока на гласа. Сърцето й ускори ход. Макар да я изненадваше интересът й към този почти непознат мъж, съзнаваше, че бе очаквала и се бе надявала да го види. Беше й приятно да го наблюдава как приближава и чувството се отрази върху лицето й.

— Здравейте — видя, че и той като Дафи пушеше пура, но неговата беше дълга и тънка. Отново й направиха впечатление изящните му ръце. — Хареса ли ви представлението?

Непознатият спря пред нея и се взря в лицето й така настойчиво, че Джоу се почуди дали не й бе размазан гримът. После той се подсмихна и поклати невярващо глава.

— Знаете ли — започна, — когато ми казахте тази сутрин, че имате номер с котки, аз си представих сиамски, а не африкански.

— Сиамски ли? — повтори неразбиращо тя, после прихна. — Домашни котета ли имате предвид?

Мъжът докосна косите върху гърба й, докато Джоу продължаваше да се смее на представата как придумва сиамски котки да скачат през горящ обръч.

— От моя гледна точка — продължи той и остави дълъг кичур да изтече между пръстите му, — това е по-разумно, отколкото малко създание като вас да влиза в клетка с дузина лъвове.

— Не съм малка — възрази тя добродушно. — Освен това, големината едва ли има някакво значение, когато лъвовете са дванадесет.

— И това е вярно — непознатият вдигна очи и ги спря върху нейните. Джоу още се усмихваше. Беше й приятно да стои с него. — Защо го правите? — попита внезапно той.

Тя го изгледа учудено.

— Как защо? Това ми е работата.

По начина, по който я гледаше, разбра, че не бе доволен от простия отговор.

— Може би трябваше да ви попитам как сте станали звероукротител.

— Дресьор — поправи го механично Джоу. Зад тях долетяха приглушените аплодисменти на публиката. — Започват семейство Бейрътс — огледа се тя нататък. — Не бива да изпускате изпълнението им. Първокласни акробати са.

— Няма ли да ми кажете?

Гласът му беше тих и кротък.

Джоу повдигна изненадано вежди. Видя, че мъжът действително искаше да знае.

— Защо, не е тайна. Баща ми беше дресьор, на мен също ми идваше отръки да работя с лъвовете и така стана от само себе си. Получи се нещо като приемственост.

Никога до този момент не беше мислила за кариерата си, сега също не й се задълбочаваше в разсъждения.

— Пропилявате си билета, като стоите тука — каза. — Ако искате, можете да гледате останалото от задния вход за артистите.

Обърна се, за да го заведе дотам, ала той я задържа за ръката.

Пристъпи напред, докато телата им почти се допряха. Тя усети топлината на неговото и бързите удари на сърцето си. Усещаше го как бие силно и пулсира в тялото й по същия начин, както при първото приближаване до някой нов, непознат й лъв. Вълнението пред неизвестното. И той самият беше нещо ново, неизпитано. Трепна, когато непознатият вдигна ръка и докосна бузата й. Не се помръдна и остави топлината бавно да се разлее. Гледаше го внимателно, сякаш преценяваше що за човек бе. Очите й бяха широко отворени, прями, без боязън и недоверие.

— Ще ме целунете ли? — попита го с тон, който изразяваше повече любопитство, отколкото желание.

Очите му светнаха развеселено и заблестяха в сгъстяващия се здрач.

— Мина ми нещо такова през ум — отвърна. — Имате ли някакви възражения?

Джоу се замисли за момент и сведе поглед към устните му. Харесваше й тяхната форма и се почуди какво ли бе да ги усети върху своите. Той не я притегли по-близо. Като все още я държеше за ръка, постави другата си зад врата й. Джоу не отместваше поглед от лицето му.

— Не — рече. — Не възразявам.

Устните му трепнаха леко в ъгълчетата и мъжът бавно се наклони над нея. Тя не затвори очи и продължи да го гледа. От опит знаеше, че човек може да разбере най-много за хората и лъвовете по очите им. За нейна изненада, той също не ги затвори, дори когато устните им се докоснаха.

Беше нежна целувка, без сила и настойчивост, един бегъл, като полъх допир. Но, смаяна, Джоу изпита усещането, че земята се тресе под краката й. В първия момент помисли дали не водят слоновете наблизо, после смутено се сети, че още не им е време. Устата му леко се движеше, очите бяха неподвижно приковани. Нейното сърце биеше до пръсване. Стояха, като едва се докосваха. Големият купол ехтеше зад тях. Непознатият бавно прокара върха на езика си по устните й, леко ги разтвори. Пак нямаше бурна припряност. Целуваше я, без да бърза, уверено, докато тя не задиша тежко. Тих стон се изтръгна от гърлото й, ресниците й трепнаха и Джоу затвори очи.

За миг се предаде напълно във властта му, покорена от новото усещане, което се разливаше по тялото й. Притисна се до него в стремеж да удължи удоволствието, да попие вкуса на устните му.

Той я отдръпна, ала лицата им останаха едно до друго. Тя беше като замаяна. Видя, че се бе повдигнала на пръсти, за да го достига. Ръката му още лежеше на тила й. Очите му изглеждаха златисти в мрака на настъпващата нощ.

— Каква невероятна жена си, Джоувилет — прошепна. — Една изненада след друга.

Джоу се чувстваше изумително. По-жива от всякога. Тялото й тръпнеше, пламтеше от нови усещания. Усмихна му се.

— Не зная как се казвате.

Мъжът се разсмя и хвана двете й ръце. Преди да проговори, наблизо се разнесе хрипкавият глас на Дафи.

— Гледай ти, гледай ти! — възкликна с обичайния си бодро шеговит тон. — Не знаех, че вие двамата сте се видели. Джоу вече разведе ли ви наоколо? — Стигна до тях и я стисна за рамото. — Знаех си, че мога да разчитам на теб, рожбо. — Тя го зяпна озадачено, но той продължи в скороговорка, преди да бе успяла да попита нещо. — Да, уважаеми господине, това малко момиченце изпълнява потресаващ номер, нали? Страхотна хватка има. А цирка познава като петте си пръста. Родена е и пораснала в него. — Джоу разбра, че Дафи се бе впуснал в поредната си сладкодумна реч и нищо не можеше да го спре. — Така е, господине, каквито и въпроси да имате, просто се обърнете към нашата Джоу и тя ще ви отговори. Аз, разбира се, също винаги съм на наше разположение. Мога да ви разправя всичко за счетоводните книжа и сметките, за договорите и тем подобни, само кажете.

Дафи изпухтя два пъти с пурата, а Джоу усети първите пристъпи на безпокойство.

Какви ги дрънкаше Дафи за сметки и договори? Премести поглед към мъжа, който още държеше ръцете й своите. Той самият слушаше Дафи с непринудена, развеселена усмивка.

— Счетоводител ли сте? — попита го объркана тя.

Дафи се разсмя и я погали по главата.

— Знаеш, че господин Прескот е адвокат, Джоу. Гледай да не си изпуснеш реда.

Той им кимна свойски и се отдалечи по посока на Голямата шатра, откъдето долиташе шум и врява.

Външно почти неуловимо Джоу цялата се бе стегнала от така ненадейната, безцеремонно поднесена от Дафи новина, ала Кийн го усети. Свъси вежди и я изгледа продължително.

— Сега знаеш как се казвам.

— Да — цялата живителна топлина я беше напуснала. Гласът й беше студен като кръвта във вените. — Ще пуснете ли ръцете ми, господин Прескот?

След кратко колебание Кийн сведе глава и се подчини. Тя бързо пъхна ръцете си в джобовете на дрехата.

— Не бяхме ли стигнали в отношенията си до етапа да си говорим на „ти“, Джоу?

— Уверявам ви, господин Прескот, че ако имах представа кой сте, нямаше да се стигне до никакви отношения.

Думите бяха изречени с твърдо, хладно високомерие. Но отвътре, макар да се мъчеше да не им се поддава, я разкъсваше гняв, унижение, чувството, че е измамена. Цялото удоволствие от вечерта бе погубено. Целувката, която й създаде усещането за възвишеност и жизнена сила, сега й се струваше евтина и долнопробна. Не, няма да разговаря с него на „ти“, зарече се тя. За нищо на света нямаше да го нарича по име.

— Извинете, трябва да се приготвя за излизането.

— Защо е тази промяна? — задържа я отново той за ръката. — Да не би по принцип да не обичаш адвокатите?

Тя го изгледа студено. Чудеше се как бе могла напълно да се излъже в преценката си за човека, когото срещна тази сутрин.

— Не деля хората според професиите им, господин Прескот.

— Ясно — тонът му стана отчужден, погледът остър. В такъв случай излиза, че изпитваш неприязън към името ми. Трябва ли да разбирам, че имаш зъб и на баща ми?

В очите й блесна кипналата на мига ярост. Рязко издърпа ръката си.

— Франк Прескот беше най-благородният, най-милият и всеотдаен човек, когото някога съм познавала. По никой начин не ви свързвам с Франк, господин Прескот. Вие не го заслужавате — макар да й бе почти невъзможно, Джоу насила се принуждаваше да говори с нормален тон. Не искаше да вика и да привлече нечие внимание. Всичко трябваше да си остане единствено между нея и Кийн Прескот. — Щеше да е много по-добре, ако веднага ми бяхте казали кой сте, тогава нямаше да се получи недоразумение.

— Това ли стана между нас? — попита той тихо. — Едно недоразумение?

Хладнокръвният му тон направо я сразяваше. Гледаше я с дръзко и невъзмутимо любопитство, от което й идеше да го удари. Постара се гневът да не проличи съвсем явно в гласа й.

— Нямате право върху цирка на Франк, господин Прескот — произнесе колкото можа по-спокойно. — Да го остави на вас е единственото нещо, за което бих могла да го упрекна.

Като чувстваше, че едва успява да се владее, тя се обърна и побягна през поляната, докато изчезна в тъмното.