Опасен огън

Единадесета глава

С течение на времето ръката на Джоу заздравяваше добре. Нямаше я вече скованата вдървеност, останали бяха само тънки белези, които обещаваха още да избледнеят, но не и да изчезнат напълно. Тя обаче откри, че някаква искра бе напуснала живота й. Постоянно я измъчваше смътно, трудно обяснимо неудовлетворение, с което не можеше да се пребори. Нищо — нито работата, нито приятелите, нито книгите — не й носеха задоволството, с което бе израснала. Беше се превърнала в жена и потребностите й се бяха променили. Джоу знаеше, че проблемът се коренеше в Кийн, ала това не беше равнозначно на неговото решение. Той отново беше напуснал цирка, и то още същата вечер след случилото се с нея произшествие. Четири седмици по-късно още не се бе върнал.

На три пъти тя беше сядала с намерението да му пише, защото изпитваше нужда да смекчи някак вината си за грубите, жестоки неща, които му бе казала. И трите пъти ядосано късаше листа. Както и да пренареждаше думите, те бяха неточни. Изостави писането и се вкопчи в надеждата, че Кийн пак ще се появи, че ще дойде поне още веднъж. Ако можеха да се разделят като приятели, без горчилка и тежки думи, Джоу би се примирила с раздялата. С тази мисъл тя съумя да се върне към обичайния си начин на живот с известно смирение. Репетираше, участваше в представленията, изпълняваше всекидневните си допълнителни задължения. И чакаше. Керванът на цирка се движеше към Чикаго.

В късния августовски следобед Джоу стоеше под кипящия като кошер купол. Голямата шатра бе пълна с репетиращи. Тя също, облечена в трико, тренираше с братята Бейрът. Ежедневните гимнастически упражнения значително й бяха помогнали да възстанови ръката си, да върне и поддържа подвижността й. Вече можеше да изпълнява много неща, без да усеща болка в пострадалото място.

— Чувствам се чудесно — каза на Раул, докато репетираха. — Наистина чудесно.

Направи бърза серия от премятания.

— Танцуването с крачка няма нищо общо с рамото ти — възрази наставнически Раул. — С акробатика във въздуха трудно ще го приведеш във форма.

— И рамото ми е добре — заяви Джоу и като доказателство се изви гъвкаво в мост назад и направи стойка на ръце. Наклони краката си под четиридесет и пет градуса и постави едното стъпало върху коляното на другия крак. — Ето, в идеална форма си е — обади се с главата надолу, после плавно се изви и застана на крака. — Силна съм като бик! — изтъкна наперено, след което направи два бързи отскока, завършили със задно салто.

Приземи се в краката на Кийн.

Водопадът от чувства, който я връхлетя, се отрази в широко отворените й очи, но това трая кратко, преди да се окопити и възвърне що-годе разклатеното си душевно равновесие.

— Аз не… Не знаех, че си се върнал.

Веднага съжали за празните, нищо неозначаващи думи, ала не й идваха други. Цялото й съзнание бе обзето единствено от дивия копнеж да се хвърли в обятията му. Чудеше се дали той не усеща това нейно желание, което сякаш се излъчваше от всяка пора на тялото й.

— Току-що пристигам — очите му останаха приковани в нея, а ръцете му висяха отпуснати встрани. — Това е майка ми — добави. Джоу едва сега премести поглед върху жената, която стоеше редом с него. — Рейчъл Лоринг, Джоувилет Уайлдър — представи ги той една на друга.

Ако бе видяла Рейчъл Лоринг в многохилядна тълпа, пак би познала, че е майката на Кийн. Имаше същите, но по-изящни черти. Веждите й бяха две разперени крила, извити в краищата, като на Кийн. Косата й бе мека и бухнала, сресана назад и откриваща нежния овал на лицето, без сребристи нишки, които да нарушават златното й съвършенство. Ала това, което потресе Джоу, бяха очите. И през ум не й бе минавало, че ще види някога други такива, като на Кийн. Същите. Златисти, зареяни и сякаш отнесени, едновременно с това изпитателни и зорки. Беше облечена семпло, в скромен, но добре скроен елегантен костюм, който говореше за вкус и богатство. Нямаше обаче в нея нищо от хладната сдържаност, която Джоу винаги бе приписвала на жената, взела сина си и напуснала Франк. Усмивката върху устните й беше мила и привлекателна.

— Джоувилет, такова хубаво име! Кийн ми е говорил за вас — тя протегна ръка и Джоу я пое, готова за бегло, безлично здрависване. Ала Рейчъл Лоринг постави дланта на другата ръка върху нейната и добави топло: — Кийн ми каза, че сте били много близки с Франк. Навярно бихме могли да си поговорим.

Доловеното в гласа й вълнение смути Джоу.

— Аз… Да… Щом желаете — заекна в отговор.

— Много бих желала — стисна тя отново ръката й, преди да я пусне. — Дали ще имате, време да ме разведете наоколо? — Придружи въпроса си с усмивка, при която на Джоу й стана още по-трудно да се държи резервирано. — Навярно има доста промени, откакто за последен път бях тук — забеляза Рейчъл Лоринг и се обърна към Кийн. — Сигурна съм, че Джоувилет ще се погрижи за мен. Нали, скъпа?

Без да дочака някой от двамата да й отговори, тя хвана Джоу под ръка и тръгна. Кийн остана на място и ги проследи с поглед.

— Познавах родителите ви — продължи Рейчъл. — Макар и не много добре, за съжаление. Те дойдоха същата година, когато аз си тръгнах. Но си спомням, че бяха великолепни артисти. Кийн ми каза, че сте наследили професията на баща си.

— Да, аз… — Джоу се поколеба, почувствала някакво странно неудобство. — Да — довърши лаконично.

— Толкова сте млада — усмихна й се нежно Рейчъл. — Колко смелост навярно притежавате!

— Не… Всъщност, не. Това ми е работата.

— Да, разбира се — засмя се Рейчъл, като че на някакъв свой спомен. — Чувала съм го и преди. — Бяха вече навън и тя спря, за да се огледа. — Струва ми се все пак, че греша. Не се е променило особено, поне не толкова, като за тридесет години. Чудесно място, нали?

— Защо си отидохте? — в мига, в който думите бяха изречени, Джоу съжали. — Извинете — добави бързо.

— Не трябваше да питам.

— Защо да не попитате? — въздъхна Рейчъл и я погали по ръката. — Съвсем естествено е. Дафи е още тук, както ми каза Кийн.

Джоу разбра, че със смяната на темата се избягва отговор на въпроса й.

— Да, мисля, че той вечно ще си остане тук.

— Може ли да пием някъде кафе или чай? — усмихна се пак Рейчъл. — Толкова много път е от града дотук. Наблизо ли е вашият фургон?

— Точно отсреща, в началото на лагера.

— Ах, да — възкликна спътничката й и тръгна отново. — Редът не се променя и след хиляди километри. Чували ли сте историята за кучето и кокала? — попита.

Джоу премълча, макар да я знаеше.

— Един работник в цирка всяка вечер хвърлял на кучето си кокал. То го заравяло под караваната, а на следващия ден отивало да си го търси. Кокалът обаче го нямало. Намирал се на сто километра далеч, в предишния лагер. Кучето така и не разбрало какво става. — Тя тихо се засмя, като на себе си.

Бяха стигнали и Джоу отвори вратата. Чувстваше се неловко. Нима това бе жената, от която цял живот се бе възмущавала? Как можеше това да е студената, безсърдечна жена, която бе напуснала Франк? Рейчъл изглежда се чувстваше съвсем непринудено в тясното пространство на фургона.

— Колко все пак са удобни и функционални — оглеждаше се тя с интерес и одобрение. — Човек едва забелязва, че е на колела. — Рейчъл вдигна и разлисти томче на Торо, което лежеше върху плота под прозореца. — Кийн ми спомена още, че проявявате жив интерес към литературата. И езиците също — добави и вдигна поглед от книгата.

Очите й бяха златисти и прями като на сина й. Джоу внезапно бе отпратена назад в спомена за първата сутрин на турнето, когато погледна нагоре и срещна прикованите в нея очи на Кийн.

Смути се, че той така подробно бе разказвал на майка си за нея.

— Ще направя чай — каза и се отправи към кухнята. — По-малко рисковано е от кафето.

— Става — съгласи се Рейчъл и я последва. — Ще поседна тук, докато го приготвите.

Настани се на малката масичка срещу бокса.

— Боя се, че нямам какво друго да ви предложа — каза Джоу, без да се обръща, докато ровеше из шкафа.

— Разговор на чаша чай е предостатъчно — отвърна меко Рейчъл.

Джоу въздъхна и се обърна с лице към нея.

— Извинете. Държа се невъзпитано — тя наведе глава. — Просто не зная какво да ви кажа, госпожо Лоринг. Изпитвала съм неприязън срещу вас откакто се помня. Сега сте тук и се оказвате съвсем не такава, каквато си ви представях. — Успя да се усмихне, макар и неохотно. — Не сте надменна и безразлична, толкова много приличате на…

Джоу млъкна, ужасена, че едва не бе изтървала името на Кийн. За миг очите й се разшириха и се почувства напълно беззащитна.

Рейчъл заглади неловкостта.

— Не ме учудва негодуванието ви, след като сте били толкова близки с Франк, както Кийн ми каза. — Замълча, после попита тихо: — Франк също ли ме мразеше?

Джоу неволно се поддаде на тъжната нотка.

— Не. Поне доколкото го познавах. Не мисля, че Франк беше способен на омраза.

— Вие добре сте го разбирали, нали? — наблюдаваше я Рейчъл, докато тя наливаше горещата вода в чашите. — Аз също го разбирах — продължи, щом Джоу ги донесе и остави на масата. — Той беше невероятен мечтател, един свободен, волен дух. — Рейчъл седеше с наведена глава и разсеяно бъркаше чая. Разяждана от любопитство, Джоу се настани срещу нея и зачака да чуе историята, която предчувстваше, че ще последва. — Бях на осемнадесет, когато го срещнах. Бях дошла на цирк с братовчед си. „Колос“ по онова време беше по-малък — припомни си тя с усмивка, — ала все едно, пак си беше същият. О, да, каква магия! — поклати глава и въздъхна. — Влюбихме се един в друг на мига, оженихме се, въпреки всички възражения и несъгласието на моето семейство и се отправихме на път. Беше вълнуващо. Усвоих номера с паяжината, помагах и в гардероба.

Джоу се ококори.

— Участвали сте в представленията?

— О, да! — отвърна не без гордост Рейчъл и бузите й леко поруменяха. — И ме биваше при това. После забременях. Двамата с Франк бяхме като две деца, които очакват подарък за Коледа. Дори нямах деветнадесет, когато се роди Кийн. Бях прекарала в цирка близо година. През следващия сезон нещата се утежниха. Бях млада и малко уплашена от бебето. Изпадах в паника дори само ако кихнеше и непрекъснато дърпах Франк да ходим в града на лекар. Какво търпение е проявил, като си помисля сега. — Тя се наведе напред и хвана Джоу за ръката. — Можете ли да разберете колко тежък е такъв живот за някой, който не е пригоден за него? Осъзнавате ли, че извън неговата магия и възторжени вълнения има трудности, неволи, страхове, невъзможни изисквания? Самата аз бях почти дете вече с дете на ръце, за което трябваше да се грижа, без да притежавам издръжливостта, способностите и всецялата отдаденост на професионалните артисти в трупата, без майчински опит и увереност в себе си. Изкарах още една година пряко сили, живях в непрекъснато нервно напрежение. — Тя въздъхна тихо. — Когато сезонът приключи, се върнах в Чикаго.

За първи път Джоу можеше да види нещата от нейна гледна точка. Разказът на Рейчъл я накара живо да си представи състоянието на момиче, по-младо от нея самата, попаднало в непривичен и взискателен свят, при това с бебе, което трябва да гледа. През годините беше видяла немалко хора, които се опитваха да водят този суров живот и издържаха не повече от няколко седмици.

— Струва ми се, разбирам колко трудно ви е било — каза смутено, но все пак не всичко й беше ясно. — Ала защо, след като с Франк сте се обичали, не сте измислили нещо?

— Какво? — на свой ред попита горчиво Рейчъл. — Да наемем някъде къща и да живеем заедно половин година? Със сигурност щях да го намразя. Или той да изостави живота си тук и да заседне с мен и Кийн на едно място? Това щеше да унищожи всичко, заради което го обичах. — Тя поклати глава и се усмихна кротко. — Ние наистина се обичахме, Джоувилет, но не достатъчно. Компромисите невинаги са възможни и никой от нас двамата не бе в състояние да се нагоди към нуждите и желанията на другия. Аз опитах. Франк също щеше да опита, ако го бях помолила, ала всичко щеше да пропадне, преди още да бе започнало. Направихме най-мъдрото при дадените обстоятелства. — Тя се взря в очите на Джоу. Видя там самоуверения израз на младостта. — Навярно ти се струва безсърдечно и жестоко, но нямаше смисъл да запазваме това болезнено положение и да продължаваме да се измъчваме. Той ми подари Кийн и двете прекарани заедно години, които винаги съм ценяла като съкровище. Аз му дадох свободата без горчивина и разкаяние. Десет години по-късно отново намерих щастие. — Рейчъл се усмихна при спомена. — Обичах Франк и тази любов остава млада и сладка, както в деня, в който го срещнах.

Джоу преглътна. Търсеше начин да поиска прошка за подхранваната цял живот ненавист.

— Той… Франк пазеше тетрадка с изрезки за Кийн. Следеше чикагските вестници.

— Наистина ли? — грейна Рейчъл. Облегна се назад и вдигна чашата с чая. — Напълно в негов стил. Кажи ми, Джоувилет, той беше ли щастлив? Имаше ли това, което искаше?

— Да — отвърна без колебание Джоу. — А вие?

Рейчъл я изгледа. В първия момент замислено, после погледът й се стопли.

— Какво добро сърце имаш, благородно и състрадателно. Да, имах, каквото желаех. А ти, Джоувилет, ти какво искаш?

Без вече гнетящото я чувство за неловкост, Джоу се усмихна и тръсна глава.

— Повече, отколкото мога да получа.

— Бива си те — заключи Рейчъл, като я изгледа открито и преценяващо. — Мисля, че ти си боец, а не фантазьор — мечтател. Когато дойде време да избираш, няма да се задоволиш с по-малко от всичко. — Усмихна се и стана. Лицето на Джоу беше застинало в напрегнато изражение. — Ще ми покажеш ли своите лъвове? Не можеш да си представиш с какво нетърпение очаквам да те видя на арената.

— Да, разбира се — Джоу също се изправи, ала застина нерешително. После протегна ръка. — Радвам се, че дойдохте.

Рейчъл пое протегната ръка.

— Аз също.

През останалата част от деня Джоу търсеше Кийн, но безуспешно. След срещата и разговора с майка му беше станало още по-наложително да говори с него. Нямаше да намери покой, докато не направеше опит да се помирят. До началото на вечерното представление още не го бе открила.

Номерата се нижеха един след друг и й се струваха безкрайни, докато се терзаеше душевно и с мъчително нетърпение очакваше финала. Той би трябвало да е с майка си някъде сред публиката и несъмнено щеше да го намери след края на представлението. А то се точеше и опъваше до скъсване нервите й.

Най-сетне спектакълът свърши и тя застана до задния изход, като се чудеше дали да чака, или да отиде във фургона му. Олекна й и едновременно я обзе тревожно притеснение, когато ги видя и двамата да приближават.

— Джоувилет — заговори първо Рейчъл и я хвана за ръцете. — Ти беше прекрасна и изумителна! Разбирам защо Кийн казва, че имаш дива, неопитомена красота.

Джоу слисано го погледна, ала срещна безстрастните му кехлибарени очи.

— Радвам се, че ви е харесало.

— О, не мога да ти опиша колко! Този ден ми навя някои много скъпи спомени. Разговорът ни следобед също бе от голямо значение за мен. — Наведе се и за изненада на Джоу я целуна. — Надявам се отново да те видя. Отивам да се сбогувам с Дафи, преди да ме откараш, Кийн — продължи тя. — Ще те чакам в колата. Довиждане, Джоувилет.

— Довиждане, госпожо Лоринг — Джоу я изпроводи известно време с поглед, после се обърна към Кийн. — Тя е чудесен човек. Кара ме да се срамувам.

— Не е нужно — той пъхна ръце в джобовете си, без да сваля поглед от нея. — Двамата с теб сме имали причини за негодувание, но и двамата сме грешали. Как ти е ръката?

— А-а — несъзнателно пипна мястото Джоу. — Добре е. Белезите едва личат.

— Хубаво.

Последва мълчание. Тя усети как смелостта я напуска.

— Кийн — подзе Джоу и се застави да го погледне право в очите. — Искам да ти се извиня за ужасния начин, по който се държах след злополуката.

— Веднъж вече ти казах — заяви той сухо, — че не ми трябват извинения.

— Моля те — потисна тя гордостта си и докосна ръкава му. — Твърде дълго го държа в себе си и то ме измъчва. Не мисля всички онези неща, които ти наговорих — додаде бързо. — Надявам се да ми простиш.

Не беше убедителното извинение, каквото си беше наумила, ала само толкова успя. Изразът му не се промени ни най-малко.

— Няма нищо за прощаване.

— Кийн, моля те! — сграбчи го за ръката Джоу, когато той се обърна да си тръгне. — Не ме оставяй с чувството, че не си ми простил. Зная, че изрекох ужасни неща. Имаш пълното право да ми се сърдиш, но не можеш ли… Не може ли отново да бъдем приятели?

Нещо трепна върху лицето му. Кийн вдигна ръка и я докосна с опакото на дланта по бузата.

— Имаш навика да ме поставяш в трудно положение, Джоувилет — свали ръката си и я пъхна в джоба. — Оставил съм нещо за теб при Дафи. Желая ти щастие.

Отдалечи се, а тя остана онемяла, поразена от безвъзвратната окончателност на тона му. Гледа след него, докато не изчезна от поглед.

Не чувстваше нищо от това, което си бе представяла. Нямаше нищо. Нито болка, нито сълзи, нито отчаяние. Не беше подозирала, че едно човешко същество може да бъде толкова празно и все още живо.

— Джоу — приближи се с тромавата си походка Дафи и й подаде дебел плик. — Кийн ти остави това.

После продължи по-нататък, за да се погрижи всички окъснели и размотаващи се наоколо местни жители да бъдат проводени извън лагера.

Всички чувства я бяха напуснали. Хвърли отсъстващ поглед на пакета в ръката си и унило се отправи към фургона. Влезе и без желание отвори обемистия плик. Остана права, докато вадеше съдържанието му. Отне й известно време да проумее юридическата терминология. Два пъти препрочете множеството документи, преди да седне.

Дава го на мен, гледаше вцепенено, като още не можеше да схване значението на случилото се. Той ми дава цирка.