Опасен огън

Четвърта глава

Трети ден валеше. Не проливно, но без да спира, ситно и напоително. Циркът пое на север и дъждът го последва. Независимо от това палатките се разпъваха върху прогизналата кална земя, манежа се засипваше със стърготини, а артистите притичваха между палатките и фургони под чадъри, от които се стичаха дъждовни струи.

Лагерът, разположен край Уейкрос, Джорджия, беше сред блестящи навред локви, притиснат под надвисналото сиво небе. Дъждът продължаваше да се лее.

Джоу беше благодарна, че за тази вечер нямаше представление. Към шест вече притъмня и натежалият от влага въздух пронизваше до кости. След ранната вечери тя бързаше от палатката кухня към клетките. Искаше да нагледа животните, после смяташе да се прибере във фургона, да пусне пердетата и да се сгуши в леглото с книга в ръка. Докато трепереше под дъжда, реши, че идеята е окуражаваща и ускори крачка.

Не носеше чадър, а бе намерила съмнително убежище под сива широкопола шапка с огъната нагоре периферии и тънко манто. Вървеше с наведена глава, джапаше през калта и заобикаляше или прескачаше локвите. Тананикаше си нещо под нос, доволна от перспективата за една кротка вечер и простото удоволствие да не прави нищо, да помързелува. Тананикането се превърна в сподавено ахване, когато се сблъска в нещо, изпречило се отпреде й. За рамото я стисна нечия ръка. Още преди да вдигне глава, знаеше кой е. Позна докосването му. Чрез хитри маневри бе успявала досега да избегне срещата. Не го беше виждала насаме, откакто се бяха разхождали извън лагера.

— Извинете, господин Прескот. Опасявам се, че не гледам къде вървя.

— Лошото време навярно е повредило радара ти, Джоувилет.

Той не помръдна от пътя, нито я пусна. С раздразнение Джоу отметна назад глава, за да го погледне. Беше принудена да придържа шапката със свободната си ръка. Студеният дъжд започна да се стича по лицето й.

— Не ви разбирам.

— Мисля, че добре ме разбираш — отвърна Кийн. — Наоколо няма жива душа. А ти от дни внимаваш да си сред цяла тълпа.

Тя премига. От ресниците й паднаха задържалите се там капки. Призна неохотно, че бе било глупаво да се надява Кийн да не забележи ходовете й. Той също не носеше чадър, не си беше направил дори труда да сложи шапка. Потъмнялата му от дъжда коса беше същия цвят, както на някой от лъвовете, ако попаднеше под неочакван душ. Беше трудно в мрака да долови ясно чертите му, ала дъждовната пелена не прикриваше насмешливия му израз.

— Интересно наблюдение, господин Прескот — рече Джоу хладно. — А сега, ако нямате нищо против, цялата съм мокра.

Остана учудена, когато той продължи да я държи, дори след настойчивия опит от нейна страна да се освободи. Опря се с две ръце на гърдите му и го бутна ядосано. Само за да открие с изненада колко бе силен — неподозирана сила, скрита зад външност, която не създаваше впечатление за здравеняк. Още по-ядосана, че бе сбъркала в преценката си, тя вдигна глава и отново го погледна в очите.

— Пуснете ме — процеди гневно през зъби.

— Няма — отвърна Кийн меко. — Не смятам да те пускам.

Джоу го изгледа свирепо.

— Господин Прескот, мокра съм, студено ми е и искам да се прибера! Какво искате от мен?

— Първо, искам да престанеш да ме наричаш „господин Прескот“ — тя се намръщи, но не каза нищо. — Второ, искам да ми отделиш един час от времето си, за да прегледаме списъка на хората.

Той замълча. През тънката дреха Джоу усещаше пръстите му.

— Нещо друго? — попита, като се постара да прикрие досадата си.

За момент се чуваше само ромоленето на дъжда, глухите удари на капките върху земята и плясъка им в локвите.

— Да — каза Кийн тихо. — Мисля, че и това.

Реакциите й бяха бързи, ала двамата стояха твърде близко един до друг, за да му се изплъзне. А и той също беше бърз. Ропотът й бе заглушен под устните му. Ръцете й увиснаха безпомощно встрани, когато я заключи в обятията си. Тя и преди беше чувствала мъжко тяло, долепено до себе си, когато работеше с акробатите и тренираше с ездачите, но никога не го бе осъзнавала с такава яснота, както сега. Усещаше го с всяка своя частица. Тялото му беше стегнато като струна — тънко и твърдо, ръцете му я прегръщаха със сила, която бе пропуснала да забележи при първата им среща. Ала това, което я замая, бяха устните му. Съвсем не така нежни и едва докосващи я, както преди. Те търсеха и проникваха, взимаха и искаха още, без да може да им попречи.

Джоу забрави за дъжда, макар все тъй да се стичаше по лицето й. Забрави студа. Топлината извираше отвътре. Кръвта й кипеше от допира с Кийн. Забрави и себе си. По-точно жената, за която се смяташе, а на нейно място откри друга. Когато устните му се откъснаха от нейните, тя остана със затворени очи, като още вкусваше удоволствието, тръпнеше за повече.

— Още ли? — прошепна той. Ръцете му, движещи се нагоре-надолу по гърба й, сякаш оставяха нажежени следи. — Целувката понякога се оказва опасно занимание, Джоу — промълви Кийн, наведе отново глава и захапа пухкавата й долна устна. — Но ти познаваш опасността, знаеш всичко за нея, нали? — Започна да я целува страстно, докато я остави без дъх. — Ала да видим само пред твоите лъвове ли си смела…

Тя чувстваше ударите на сърцето си в гърлото. Краката й бяха омекнали, по гърба й пълзяха тръпки, а устата й беше пресъхнала. Разпозна това усещане. Изпитваше го, когато изпълняваше рискован номер. То я обземаше, след като вратата на клетката хлопваше зад нея и опасността преминаваше. Тогава вече страхът я сграбчваше. Сега прикова поглед в дръзките му кехлибарени очи, и потръпна.

— Премръзнала си — гласът му внезапно бе станал хрипкав. — Нищо чудно. Отиваме при мен и ще ти направя горещо кафе.

— Не! — неочаквано бурно възкликна Джоу. Даваше си сметка, че няма нито сили, нито притежава опита да му се противопостави. Да остане насаме с него бе прекалено голям риск.

Кийн я поотдръпна от себе си, но продължи да я държи здраво. Гледаше я изпитателно с израз, който тя не можа да разгадае.

— Това, което току-що се случи, е лично — обади се накрая той. — Като между мъж и жена. Моето мнение е, че правенето на любов трябва да има личен характер. Ти си много съблазнителна, Джоувилет, а аз съм свикнал да взимам това, което пожелая, по един или друг начин.

Думите му я накараха да кипне. Тя вирна брадичка, очите й замятаха искри.

— Мен никой не ме „взима“ по какъвто и да е било ничии — говореше с убийственото спокойствие на сдържаната ярост. — Ако се любя с някой, то е защото го искам.

— Разбира се — кимна Кийн в знак на съгласие. — И двамата сме наясно, че ще искаш, когато му дойде времето. Може да се любим много успешно и тази нощ, ала мисля, че ще е по-добре, ако първо се опознаем повече.

Джоу отвори и затвори уста два пъти, преди да бе в състояние да проговори.

— Какъв самонадеян, нагъл…

— Правдив и откровен — подсказа той, като отново я накара да занемее. — Но засега ни чака работа и макар да нямам нищо против целувките под дъжда, предпочитам да се заемем с деловите неща в по-сух климат. — Кийн спря с ръка протеста й. — Казах ти, че целувката беше като между мъж и жена. Работата, която ни предстои сега, е между собственика на цирка и участник в трупата, който е обвързан с договор. Ясно ли е?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Ясно — каза с почти нормален глас.

Без повече думи се остави да я поведе през разкаляния, потънал в локви лагер.

Стигнаха до неговия фургон и той я побутна вътре без всякакви предисловия. Щракна ключа на лампата върху стената и Джоу премига от рязката смяна на светлината.

— Свали си палтото — каза й повелително и преди тя да изпълни нареждането, дръпна надолу ципа.

Джоу неволно посегна към ръката му и направи крачка назад. Кийн само повдигна вежда, после си съблече якето.

— Ще направя кафе — каза и изчезна зад преградата, където в противоположния край на помещението се намираше кухненския бокс.

Тя бавно си свали шапката, от която капеше вода, и пъханата под нея коса рукна свободно. Машинално я закачи заедно с мократа дреха на куките до вратата. Близо шест месеца не бе влизала във фургона на Франк и сега се огледа като човек, който отдавна не е идвал на гости при близък приятел и търси да види дали има никакви промени.

Същият абажур красеше дървената настолна лампа, която Франк беше използвал за четене. Само че сега абажурът беше изправен, а не, както обикновено, леко килнат. Пъстрата възглавница, която Лили от гардеробната бе му ушила за една отдавна минала Коледа, още си лежеше на мястото и прикриваше малка прогорена дупка върху диванчето. Джоу се усъмни дали Кийн изобщо знаеше за съществуването на тази дупка. Лулата на Франк стоеше, както винаги, на плота до страничния прозорец. Не издържа и отиде да погали старото, изтъркано дърво на любимата му вещ.

— Така и не се научи да я пълниш както трябва — прошепна тя на обичния си призрак.

Внезапно трепна. Извърна глава и видя, че Кийн я наблюдава. Отпусна ръка и лека руменина покри бузите й. Беше я хванал неподготвена, в момент на дълбоко душевно вълнение.

— Как пиеш кафето, Джоу?

Тя преглътна.

— Чисто — отвърна му. Разбра, че все пак нарочно й бе дал малко време да остане насаме с мислите си. — Без нищо. Благодаря.

Той кимна, взе двете димящи чаши и ги понесе към пластмасовата масичка, разположена точно срещу кухненския бокс.

— Ела да седнеш. Най-добре е да си махнеш и обувките. Целите са прогизнали.

Джоу прекоси тясното пространство, седна и задърпа мокрите връзки. Кийн остави чашите върху масата, после отново изчезна, ала в другия край на фургона. Когато се върна, тя вече сърбаше от кафето.

— Дръж — подаде й чифт чорапи. Изненадана, Джоу поклати глава.

— Не, благодаря, няма нужда. Аз само…

Вежливият й отказ замря, щом той коленичи и взе ходилата й в шепи.

— Краката ти са на лед — каза. Тя седеше тихо, докато Кийн енергично ги разтриваше, и се чувстваше напълно обезоръжена от постъпката му. Топлината бавно плъзна нагоре и се заразлива по тялото й. — Щом като аз съм виновен до стоиш под дъжда — продължи той и нахлузи единия чорап на крака й, — сега ще трябва да се погрижа да не кашляш и подсмърчаш утре на представлението. Какви малки крачета — промърмори и прокара пръст по извивката на глезена й.

Джоу безмълвно се бе вторачила надолу. Върху главата му още имаше дъждовни капки, които проблясваха на светлината. Прииска й се да ги изтръска, да пипне и усети под пръстите си косата му. Чудеше се винаги ли неговото присъствие ще й действа по този начин. Винаги ли така болезнено ще изостря осезанията й? Кийн й обу и втория чорап. Вдигна поглед, без да сваля ръце от крака й. Очите й бяха смутени и объркани. Тялото й, върху което винаги бе имала изключителен контрол, сега беше предприело свое пътешествие към предели, които разумът й още не познаваше.

— Още ли ти е студено? — попита я нежно.

Тя облиза устни и поклати глава.

— Не, вече не. Добре съм.

Устата му се разтегли в бавна, чисто мъжка усмивка, която по-ясно и от думи говореше, че отлично съзнава въздействието си върху нея. Погледът му казваше, че това му харесва и му е приятно. Той се изправи. Джоу го наблюдаваше със сериозно изражение на лицето.

— Това не означава, че ще победите — рече на глас в отговор на мълчаливо разменените помежду им мисли.

— Не, не значи — продължи да се усмихва Кийн, а погледът му собственически пробяга по лицето й. — Така само става по-интересно. Простите и лесно разрешими дела са скучни, едва си заслужават труда да ги поемеш, щом си ги спечелил преди още да довършиш встъпителната си реч.

Тя вдигна чашката и допи кафето. Трябваше й малко време да си възвърне самообладанието.

— Съдебните дела ли ще обсъждаме, господин адвокат, или тези на цирка? — попита, остави чашата върху масата и отново го погледна в очите. — Ако са съдебните, опасявам се, че ще ви разочаровам. Не съм много наясно с материята.

— А с кое си наясно, Джоувилет? — отпусна се той в стола до нея.

— С лъвовете. И с цирк Колос. Ще се радвам да ви осведомя, доколкото мога, и по двата въпроса.

— Разкажи ми за себе си — облегна се Кийн и извади от джоба си тънка пура.

— Господин Прескот… — наежи се тя.

— Кийн — прекъсна я той и щракна запалката. Вторачи се във върха на пурата, после върна погледа си върху Джоу през тънко облаче дим.

— Останах с впечатлението, че желаете да ви запозная с участниците в трупата.

— Ти също си сред тях, нали? — издуха Кийн нехайно струйка дим към тавана. — Имам твърдото намерение подробно да се осведомя за всички и не виждам причина защо да не започнем с теб. Хайде, давай — впери настоятелно поглед в нея.

Тя реши да възприеме тактиката на най-малкото съпротивление.

— Историята е твърде кратка — сви рамене Джоу. — Прекарала съм в цирка целия си живот. Когато пораснах достатъчно, започнах работа като общополезна.

— Като какво? — спря ръката му насред път до кафеника.

— Общополезна — повтори тя и го остави да й допълни чашата. — Това е термин, използван в цирка, и означава точно каквото се чува. Родителите на Роуз, например, са общополезни. Имаме също и много приходящи, които работят главно като такива. Между другото, то е записано в договора на всеки от нас, освен основното ни занимание. В повечето циркове и най-вече на пътуващите, няма място за изпълнители с мания за звездно величие. Правиш каквото е нужно и когато е необходимо. Да речем Бък, моят помощник — дресьор, участва с разни номера, когато я закъсаме. Случва се да няма интерес и зрителите рязко да намалеят. Освен това няма по-добър от него при опъване на шатрата. Пийт е най-сръчният механик в трупата. Джейми разбира от електричество не по-малко от всеки набеден професионалист — изреждаше Джоу, докато Кийн я слушаше с повдигнати вежди. — Той също е и акробат, при това значително над средното ниво.

— Ами ти? — прекъсна Кийн потока от думи. Тя млъкна нерешително и ръцете й, с които жестикулираше, замряха. — Какво друго правиш, освен да галопираш върху неоседлани коне, да командваш слонове и да раздаваш заповеди на лъвове?

Той я съзерцаваше над ръба на чашата. В очите му се прокрадваше усмивка. Джоу го изгледа навъсена.

— Подигравате ли ми се?

Кийн стана сериозен.

— Не, Джоу, ни най-малко.

Тя се отпусна и продължи:

— В случай на нужда се занимавам с цялата менажерия и правя допълнителни атракции, случва се да попълвам временно групата на въздушните акробати. Но не играя с тези на трапеца — поясни. — Те трябва да тренират заедно през цялото време, за да отработят синхрона. Понякога обаче участвам в Испанската паяжина — масов номер с ефектни костюми, в който момичетата висят на въжета и правят еднакви движения и пози. Тази година изобразяват пеперуди.

— Да, виждал съм го — не сваляше очи от нея той.

— Ала Дафи използва главно момичета с по-пищни форми. Те дефилират и във финалното шествие.

— Ясно — в ъгълчетата на устата му трепна усмивка. — Кажи ми, твоите родители от Европа ли бяха?

— Не — поклати глава Джоу. — Защо питате?

— Заради името ти. И лекотата, с която те чух да говориш на френски и испански.

— В цирка лесно се прихващат езици.

— И в двата случая произношението ти беше отлично.

— Какво? А-а — сви тя разсеяно рамене, поразмърда се, после вдигна крака върху стола и ги кръстоса под себе си. — Тук разнообразието от националности е голямо. Франк казваше, че светът може да вземе поука от нашия цирк. Има французи, италианци, испанци, германци, руснаци, мексиканци, американци от всички краищата на страната и други.

— Ясно. Нещо като пътуващи Обединени нации — Кийн изтръска пепелта от пурата в стъклен пепелник. — Значи мимоходом си усвоила френски и италиански. Но щом си пътувала с цирка цял живот, какво е положението с останалата част на твоето образование?

Лекият упрек в гласа му я накара да вирне брадичка.

— Ходех на училище по време на зимните прекъсвания, а се обучавах и когато бяхме на път. Усвоила съм азбуката, господин адвокат, дори нещо отгоре. Сигурно имам повече знания по география и история от вас, при това почерпени от по-интересни източници, отколкото са учебниците. Мисля, че зная за животните повече от студентите трети курс ветеринарна медицина, да не говорим за практическия ми опит в лекуването им. Говоря седем езика и…

— Седем? — прекъсна я той. — Седем езика? — повтори невярващо.

— Е, пет свободно — поправи се Джоу неохотно. — Гръцкият и немският още ми създават проблеми, освен ако не се понапъна да ги усъвършенствам, а и признавам, че изобщо не мога да чета на гръцки.

— Кои са другите, освен френски, италиански и английски?

— Испански и руски — тя се смръщи над чашата си. — Руският ми е полезен. Използвам го да се карам на питомците си по време на представлението. Не са много хората, които разбират руските ругатни, тъй че няма опасност. — Смехът на Кийн отвлече вниманието й от кафето. Беше се облегнал назад в стола и очите му блестяха развеселено. Джоу се навъси още повече. — Какво е толкова смешно?

— Ти, Джоувилет — слисана, тя понечи да се изправи, ала той я натисна обратно за раменете. — Не, не се обиждай. Просто няма как да не ми е забавно, че така лековато гледаш на своите постижения, за каквито един специалист — филолог би се скъсал да се хвали и надува. — Кийн небрежно очерта с пръст нацупените й устни. — Не спираш да ме учудваш, Джоу — прокара ръка през косите й. — Нещо си мърмореше ония ден. Проклинаше ме на руски ли?

— Вероятно.

Той се засмя и отпусна ръка.

— Кога започна да работиш с лъвовете?

— Да излизам пред публика, навярно питате? Когато навърших седемнадесет години. Франк не ми разрешаваше по-рано. Той беше законният ми попечител, както и собственик на цирка, тъй че ме държеше и по двете линии. А имах готовност да започна още на петнадесет.

— Как загуби родителите си?

Въпросът я завари неподготвена.

— При пожар — отвърна безизразно. — Бях седемгодишна.

— Тук ли?

Тя разбра, че Кийн имаше предвид не мястото, а цирка. Отпи от изстиналото кафе.

— Да.

— Нямаш ли други роднини от семейството?

— Циркът е моето семейство — отвърна Джоу. — Трупата не ме остави да се почувствам като сирак. Освен това имах Франк. Той винаги беше до мен.

— Виж ти! — подсмихна се ехидно Кийн. — И как беше той в ролята на баща?

Тя се взря за момент в него. Горчивина ли долови в гласа му? Или насмешка? А може би просто любопитство?

— Франк не зае мястото на баща ми — отговори Джоу тихо. — Не се и опитваше, защото и двамата не го желаехме. Бяхме приятели, толкова близки, колкото мисля, че бе възможно да бъдат едни приятели. Вече си бях имала баща, а той дете. Не им търсехме заместители. Знаете ли, че изобщо не приличате на него.

— Да — сви рамене Кийн. — Зная.

— Той имаше много благо лице, цялото в бръчици и гънки — тя се усмихна на спомена си и разсеяно прокара пръст по ръба на чашата. — Косата му беше тъмна, едва бе започнала да се прошарва, когато… — Джоу млъкна, после тръсна глава и се върна в настоящето. — Но гласовете ви си приличат. Франк имаше наистина хубав глас. Сега аз ще ви задам един въпрос.

Изражението на Кийн застина напрегнато, после той махна с ръка.

— Давай.

— Защо сте тук? Изтървах нервите си предния път, когато ви попитах, ала действително искам да зная — против природата й беше да разпитва и неудобството пролича в гласа й. — Трябва да ви е създало известни затруднения това, че сте оставили клиентите си, дори и за няколко седмици.

Кийн гледаше намръщено върха на пурата, после бавно я смачка в пепелника.

— Да речем, че искам да видя на място какво толкова е запленявало баща ми през всичките тези години.

— Така и не дойдохте, докато беше жив — тя стисна ръцете си под масата. — Дори не си направихте труда да присъствате на погребението му.

— Щях да съм лицемер от най-долна проба, ако бях дошъл за погребението, не мислиш ли?

— Той беше ваш баща! — очите й потъмняха, а тонът й стана остър и укорителен.

— Достатъчно си умна, за да говориш така, Джоу — отвърна спокойно Кийн. — Добре знаеш, че да си баща изисква повече от факта да направиш едно дете. Франк Прескот ми беше напълно чужд.

— Вие сте го ненавиждали.

Внезапно тя се почувства разкъсвана между верността към Франк и желанието да разбере човека, който седеше до нея.

— Не — поклати замислено глава Кийн. — Мисля, че питаех силна обида и негодувание, когато бях дете, но… — Той вдигна рамене и не се доизказа. — С течение на годините чувствата ми станаха по-противоречиви.

— Франк беше добър човек — заяви Джоу и се наведе напред, сякаш искаше да го убеди. — Единственото му желание беше да доставя на хората радост, да им покаже един свят на вълшебства. Може би не е бил създаден да бъде баща, някои мъже наистина не са, ала беше мил и нежен. И се гордееше с вас.

— С мен? — Кийн изглеждаше по-скоро развеселен.

— По кой начин?

— Колко сте зъл — прошепна тя, засегната от нехайното му отношение.

Стана от стола, но той я хвана за ръката.

— Чакай, кажи ми. Интересно ми е.

Не я стискаше силно, ала Джоу знаеше, че ще я за държи, ако опита да се издърпа.

— Добре — тръсна глава, за да отхвърли назад косата си. — Получаваше вестници от Чикаго в офиса си във Флорида. Винаги преглеждаше дали някъде не се споменава за вас. В някоя статия за съдебно дело, в което участвате, или съобщение за прием, на който сте поканени. Каквото и да е. Трябва да ви е ясно, че за нас писанията са много важни. Франк не участваше в представленията, но беше един от нас. Понякога ми прочиташе статията, преди да я прибере. Събираше изрезките в специална тетрадка.

Тя си издърпа ръката, обърна се и тръгна към спалнята. Прекомерно големият дървен скрин си стоеше на обичайното място — в долната страна на леглото. Джоу коленичи и отвори капака.

— Тук той пазеше всичко, на което държеше, което му бе скъпо и имаше значение за него.

Тя бързо започна да рови сред книжата и вещите. До сега не бе събрала душевни сили да дойде и подреди нещата. Кийн стоеше на вратата и я гледаше.

— Наричаше го „моята кутия за спомени“ — Джоу отметна нервно с ръка косата си, после продължи да рови. — Ето я.

Извади тъмнозелена тетрадка и мълчаливо му я подаде. След миг колебание той прекоси стаята, отиде до нея и я взе. Очите им се заковаха един в друг. Навън се чуваше шляпащото ромолене на дъжда. Кийн разтвори тетрадката. Лицето му бе непроницаемо. Страниците прошумоляха и звукът се сля с тихите звуци на дъжда.

— Странен човек трябва да е бил — промърмори той, — за да събира изрезки за един син, когото изобщо не познава. — В гласа му нямаше злост и омраза. — Какъв беше? — попита внезапно и отново премести погледа си върху Джоу.

— Отнесен мечтател — отвърна тя. — Часовникът му непрекъснато изоставаше. Ако закачеше картина на стената, то винаги беше накриво. Не я изправяше, защото изобщо не го забелязваше. През цялото време мислеше за утрешния ден. Струва ми се за това пазеше своето вчера в този сандък.

Джоу се обърна и взе да оправя бъркотията, която бе сътворила, докато търсеше тетрадката. Погледът й попадна на нещо червено. Протегна ръка и пръстите й напипаха позната форма. Поколеба се, после извади старата кукла.

Беше тъжен остатък от пластмаса и избеляла коприна, чието лице се бе изтъркало и едва личеше. Едната ръка липсваше, оставила след себе си празен ръкав. Златната коса беше раздърпана, ала стърчеше бойко изпод червената шапчица. Нарисуваните върху изящните крачета балетни цвички още се виждаха. Джоу възкликна тихо. Радост и отчаяние имаше в този полустон. Очите й се напълниха със сълзи.

— Какво е това? — попита Кийн и се наведе да разгледа стиснатата конвулсивно в ръцете й тъничка балерина.

— Нищо — гласът й трепереше. Изправи се бързо на крака. — Трябва да вървя. — Макар и да положи вътрешни усилия, не можа да върне куклата обратно. Сподави сълзите си. Не искаше да излага чувствата си пред прозорливия му взор. Навярно щеше да се отнесе скептично, а още по-лошо — с насмешка. — Може ли да взема това, моля ви?

Внимаваше с какъв тон отправя молбата.

Кийн бавно повдигна брадичката й.

— Изглежда то и така си е твое.

— Беше — пръстите й се вкопчиха в куклата. — Не знаех, че Франк я е запазил. Моля ви — промълви.

Вълнението й заплашително се усилваше. Страхуваше се, че изпитва желание да сложи глава на гърдите му. Тази вечер чувствата й бяха подложени на изпитайте, за да я зашеметят накрая с намирането на това нейно детско съкровище. Знаеше, че ако не избяга веднага, ще потърси утеха в обятията му. Плашеше я собствената й слабост.

— Пуснете ме да мина.

В първия момент тя прочете в очите му отказ. После той мълчаливо се отмести. Джоу дишаше на пресекулки.

— Ще те изпратя до твоя фургон — обади се Кийн.

— Не! — отвърна му бързо. Прекалено бързо. — Не е необходимо — добави по-меко, мина край него и отиде в кухнята. Седна и нахлузи обувките, твърде разстроена, за да се сети, че още бе с неговите чорапи на краката си. — Излишно е и двамата отново да се мокрим. А и ще намина да видя питомците си, преди да се прибера, после…

Като знаеше, че той стои и наблюдава припрените й движения, тя говореше почти несвързано, скачаше от мисъл на мисъл, без да може да спре.

Млъкна рязко, когато Кийн я хвана за раменете и я изправи на крака.

— Освен това не искаш да рискуваш и да останеш насаме с мен в случай, че след като те изпратя, реша да вляза при теб.

Устните й трепнаха, за да отрече, но по очите му разбра, че бе безсмислено.

— Така е — призна. — Това също.

Той поклати глава, наведе се и я целуна по носа, след това отиде да откачи дрехата и шапката й. Джоу предпазливо го последва. Кийн вдигна мантото, за да й го държи, докато се облече. Тя се обърна и пъхна ръце в ръкавите. Преди да му благодари, той я извъртя към себе си и й закопча ципа. За миг задържа пръсти на врата й, приковал поглед в очите й. Събра косата й и я пъхна под шапката. Движенията бяха естествени, без умисъл, ала Джоу бе разтърсена от чувство за някаква особена близост, каквато не й се бе случвало за изпитва досега.

— До утре — каза Кийн, спусна периферията на шапката и я нахлупи над очите й.

Тя кимна. Стиснала куклата в отпусната си ръка, отвори вратата. Барабаненето на дъжда по покрива на фургона се разнесе по-отчетливо.

— Лека нощ — отрони и забърза в нощта.