Опасна мисия в Тексас

Глава дванадесета

Когато Спър и сенатор Уолингтън се върнаха в ранчото „Бар Уест“, видяха, че групата, изпратена на лов за мустанги, се беше върнала с осемнайсет диви пъргави животни. Личеше си, че някои от тях са били оседлавани преди, но по неизвестна причина са подивели отново, а други никога не бяха усещали въже или юзда около вратовете си.

За да не избягат, каубоите ги бяха вързали в редици по три. Така бяха изминали двайсет мили. Ед Хънт преброи два пъти конете, след което отиде при Спър.

— Сега имаме шейсет и един коня, които можем да отведем на север. Няма да ни се налага да ги водим на два пъти.

— Как можем да отведем шейсет коня до индианския лагер? — попита Спър.

— Каубоите ще ни помогнат — каза Хънт. — Те доведоха конете завързани по три. Предлагам да ги навържем по шест заедно и да дойдат десет от хората ни, като всеки един ще води по една група коне. Така ще ги отведем на север.

— Може ли един човек да удържа шест коня, завързани по този начин? — попита Спър.

Ед Хънт свали каубойската си шапка и прокара пръсти през оредяващата си коса.

— По дяволите, Спър, не знам. Но така изглежда по-лесно, отколкото да се опитваме да подкараме цялото стадо наведнъж. Мисля, че имаме десет диви мустанга, които са неспокойни и страхливи. Те биха объркали цялото стадо и ако животните избягат, сигурно и до януари няма да можем да ги съберем отново.

Спър кимна в знак на съгласие.

— Идеята ти не е лоша. Хайде да опитаме. Можеш ли да събереш десет човека?

— Да, мисля, че мога.

Те разпитаха каубоите кои биха желали да предприемат това пътуване и Ед избра осем от тях. Сенаторът щеше да дойде, но той нямаше да се занимава с мустангите. Той щеше да вземе със себе си любимата кобила на Пени — тази, която самата тя бе отгледала.

Тази нощ Спър се наспа добре. Мъжете не вдигаха шум, особено онези, които трябваше да тръгнат към лагера на команчите след ден-два. Наистина ли искаха да тръгнат? Щеше ли някой от тях да се върне жив?

Преди да отиде да спи, Спър поговори с тях и им каза, че Уонтъби бе човек, на когото може да се разчита.

— Той ще направи това, което е обещал. Той сключи споразумение с мен и удържа на думата си дори когато пребих човека, който бе изпратил срещу мен в една битка на живот и смърт. Всички вие ще се върнете здрави и читави и ще доведем Пени с нас.

На следващата сутрин те станаха още по първи петли, а Ед отиде да оседлае конете. Взеха допълнителни ласа за някои от животните. Групираха конете по осем и Ед започна да обикаля всяка група, за да се увери, че няма повече от два диви мустанга във всяка една от тях.

За закуска изядоха огромно количество храна, а сенаторът разбра, че ще трябва да води още един кон. Готвачът беше натоварил това животно с достатъчно храна за четири дни.

— След като свършите храната, можете да си застреляте някой заек и да се върнете бързо тук да опитате бисквитите ми — извика готвачът към отдалечаващите се мъже, като се усмихваше.

Спър водеше групата, а Ед Хънт яздеше до него. Всеки един от хората отговаряше за осем коня и в първия един час след тръгването всичко вървеше добре. Но внезапно един от мустангите реши, че не иска да върви повече и заби и четирите си крака в земята, при което въжето, което държеше Ед силно се изпъна. Той подаде въжето на Спър, приближи се към опърничавото животно, сякаш имаше намерение да си поговори с него, вдигна револвера и стовари дръжката му точно между очите на коня. Ударът беше невероятно силен. В един миг конят залитна, падна на едно коляно, след това отново се изправи, а ушите му щръкнаха. Ед хвана здраво въжето, което минаваше през устата на коня, и го дръпна силно, приближавайки животното към задницата на предния кон.

— Давай, Спър! — извика Ед. — Поведи ги всичките.

Спър смушка коня си в хълбоците и опъна въжетата на двете групи животни. Но опърничавият мустанг отново заби крака в земята, отказвайки да продължи.

Ед пак се приближи до коня, улови металната част на юздата и с все сила удари животното в надлъжната кост, точно под очите. Този път жребецът изцвили сърдито, загуби равновесие и коленичи с двата си предни крака. Веднага се изправи, но очите му вече не хвърляха искри.

— Още веднъж, Спър! — извика Ед.

Този път Спър поведе конете с по-твърда крачка. Ед дръпна юздата на мустанга и той тръгна заедно с другите коне, макар и неохотно. Ед остана с мустанга, докато изминаха стотина ярда, след това изтича пред своята група и яхна коня си.

— Не мисля, че този кон ще ни създава повече главоболия — каза Ед. — Влях му малко разум в конската глава и той накрая ме разбра.

До края на деня не се случи друг инцидент. След като падна мрак, групата се настани около малък извор. Конете останаха вързани по същия начин, дори спънаха предните им крака с букаи.

— Няма никаква възможност да се измъкне, който и да е от тях — заяви Ед. — В противен случай, предполагам, ще бъда единственият, който ще се върне вкъщи.

Трима от каубоите се заеха да приготвят вечерята, но накрая това, което предложиха беше всичко на всичко претоплен боб, бисквити и някаква невъобразима каша от картофи. Мъжете изпиха около два галона кафе, с което всъщност запълниха празните си стомаси.

Следващият ден не мина така успешно. Трябваше да спират и да се оправят с дивите мустанги, които не искаха да вървят в желаната посока и разстройваха цялата група.

Времето минаваше и когато стана четири часът, Спър разбра, че нямат никакъв шанс да достигнат лагера на команчите преди мръкване. Той спря при малък поток, който прекосяваше Стейкид Плейнс, скрит сред гъсти храсти, и хората решиха да пренощуват там.

Изведнъж се разнесе изстрел от карабина, куршумът се заби в рамото на един от каубоите, който падна, стенейки от болка. Спър изкрещя на всички да се прикрият; веднага след това изтрещяха половин дузина изстрели, и то към мястото, където бяха оставили конете, но, за щастие, не бе улучен нито един кон.

— Индианци — извика Спър.

В един момент му хрумна, че Уонтъби го е измамил и е изпратил голям брой воини да нападнат него и хората му, след което да заяви, че Спър и конете никога не са пристигали, но веднага отхвърли тази мисъл. Когато преговаряха, Уонтъби бе искрен с него.

Не след дълго забелязаха как двама индианци се показаха за миг иззад неголямото възвишение, след което изчезнаха.

— Отваряйте си хубаво очите. Не искат да нападнат нас, трябват им конете. Ако не ни атакуват скоро, значи ще го направят при зазоряване. Повечето команчи не обичат да нападат през нощта. А тези дори може и да не са команчи. Ще ги причакаме.

Един час по-късно слънцето залезе, но поне още един час над земята щеше да се стели полумрак.

Спър се опита да застреля един индианец, който искаше да улучи някой от каубоите. Но всички те се бяха скрили добре между конете.

— Те искат конете ни — каза Спър на сенатор Уолингтън.

— По дяволите, няма да им се удаде да ги пипнат — отвърна той. — Тези коне са откупът за дъщеря ми и никога няма да допусна някой да ги задигне.

— Мисля, че индианците не са много, в противен случай щяха вече да са ни нападнали — каза Спър. — В по-изгодна позиция са от нас и добре знаят това. Вероятно не са повече от пет или шест. Проблемът е в това, че ако имат дори един добър стрелец, той спокойно може да ни държи на мушка тук.

Зачакаха неспокойно, докато се стъмни; след това Спър се приближи до Ед Хънт.

— Двама или трима от вас нека стоят тук на пост и да си отварят очите на четири. Аз ще се измъкна тихо и ще се опитам да разбера колко са и да видя какво мога да направя.

Ед Хънт сграбчи ръката му.

— Едва ли това е най-разумното нещо, Спър.

— И друг път съм бил близо до индианци. Ако не се върна, тогава ти ще преведеш тези коне от долината, през неголемия склон ей там и ще ги отведеш в следващата долина вляво. Не може да я объркаш. Уонтъби ще разбере. Не се тревожи. Знам как да се пазя, а и все още не умирам от желание да се преселвам в отвъдното.

Спър зареди револвера си и се отправи в посоката, от която бяха дошли, като зави на около стотина ярда встрани. След това изкачи неголемия хълм, който се намираше вдясно, с намерение да направи пълен кръг около мястото, където бяха конете и деветимата каубои.

Беше изминал само петдесет фута, когато чу шум пред себе си. Двама индианци разговаряха съвсем тихо помежду си. След това видя как единият от тях се изправи и се изгуби в нощта, насочвайки се на север, което означаваше, че той тръгва срещу течението на потока.

Спър се насочи към другия индианец. Той пълзеше безшумно напред както преди години го бе учил Чирикахуа, един млад индиански воин. Никога не вдигай и най-малкия шум. Привеждай се ниско, колкото може по-близо до земята. Движи се като рис в дивата гора — не изпускай нищо от поглед, бъди винаги нащрек, винаги готов.

Спър измина така шест-седем фута и замръзна неподвижен. Индианецът пред него тихо се засмя на някаква своя мисъл. След това той се изправи и изпразни пушката си към мястото, където стояха конете. В мига, в който Спър видя индианеца да се изправя, той също се придвижи бързо напред, тъй като искаше изстрелът да заглуши шума от собствените му стъпки. Когато след изстрела отново се възцари тишина, само шест фута деляха Спър от червенокожия.

Докато тихомълком се приближаваше към него, Спър извади ножа си. В последния момент дивакът се обърна, на слабата лунна светлина лицето му изразяваше пълно недоумение. Спър светкавично измина трите фута разстояние, което го делеше от приведения мъж, удари го в раменете и обви едната си ръка около шията му. После насочи ножа си към гърдите му.

Тъй като бе стиснал силно гърлото му, Спър знаеше, че индианецът не може да вика за помощ. Воинът бе силен мъж, но скоро започна да се гърчи под здравата схватка на Спър и накрая очевидно се предаде. Спър отпусна хватката си само за секунда и в този миг индианецът светкавично замахна с ножа си, като се целеше в гърлото на Спър. В следния миг Спър заби ножа си в гърдите на индианеца. Острието потъна до дръжката, ръката на воина трепна, след това се отпусна безпомощно на земята. От гърдите му се отрони въздишка и Спър разбра, че воинът бе изгубил последната битка в живота си.

След това Спър се изправи и тръгна бързо в същата посока, в която бе поел първият индианец. Триста ярда по-нататък, където потокът правеше лек завой, видя блещукането на неголям огън и усети мирис на дим. Индианците се бяха настанили там за през нощта, като вероятно смятаха да нападнат бледоликите в сухото дере още с първите лъчи на зората.

Спър се приближи дотолкова, че да може да вижда. Той забеляза осем мъже, насядали около лагерния огън, които се хранеха с прясно опечено дивечово месо.

Двама от тях останаха да разговарят близо до огъня, а другите взеха одеялата си и отидоха да спят. Един час по-късно двамата също легнаха да спят.

Къде ли бяха конете им? Досега Спър не бе забелязал коне, значи сигурно бяха от другата страна. Заобиколи индианците на безопасно разстояние и продължи да се придвижва. На още двеста ярда нагоре по течението откри девет коня. Значи индианците бяха девет, което беше доста странно, тъй като, когато нападаха, обикновено бяха повече на брой.

Спър остана половин час при конете, като през това време провери всяко място, където биха могли да сложат постове. На слабата лунна светлина Спър отново преброи конете, които се оказаха пак само девет на брой. Не можеше да има пазач, дори и малко момче, тъй като той не би имал кон.

Спър много внимателно се отправи към конете. Всеки рязък звук би събудил индианците. Той приближаваше към животните бавно и предпазливо. Конете бяха спънати с кожени каиши и бяха завързани с тънко кожено въже, което всеки един от тях лесно можеше да скъса.

Спър разбра какво трябва да направи. Щеше да открадне конете им. Каква шега щеше да си направи с индианците! Колко неприятно! Представяше си как някой от воините разказва на съвета на старейшините как групата им не само че не е откраднала нищо, но е загубила и собствените си коне заради омразния бледолик. Спър провери как са завързани конете, след това разряза ремъците и внимателно поведе деветте животни далеч от индианския лагер. Отново заобиколи огъня им, но този път на четвърт миля по-далеч. Когато достигна потока, определи, че се намира точно под мястото, където спяха индианците.

Той завърза конете и намери хората си, там, където ги бе оставил. Сега идваше трудната част. Спър пристъпваше от човек на човек, докато ги събуди всичките.

— Тръгваме. Пазачът горе е мъртъв. Взех всичките им коне. Трябва да изминем поне няколко мили, докато се съмне.

Мъжете започнаха да се прозяват, мърмореха и се оплакваха, но станаха и започнаха да подготвят животните за бърза, но тиха езда. Спър се върна малко назад и доведе деветте индиански коня. Завърза ги заедно с коня, който носеше провизиите, и се обърна към сенатора, като шепнеше:

— Днес имате честта да откраднете девет коня от една шайка команчи. Ще има какво да разказвате на приятелите си някоя студена зимна вечер във Вашингтон.

Придвижваха се в редица един зад друг със Спър начело, следван от сенатора. Ед Хънт беше най-накрая. Напуснаха долината, придвижвайки се покрай потока, без да вдигат почти никакъв шум, и след половин час се бяха отдалечили на цяла миля. Спър настоя да продължат. На меката лунна светлина той можеше спокойно да се ориентира в местността. Бяха на половин ден път от лагера на Уонтъби.

Настъпи новият ден и хората се зарадваха, като се надяваха, че ще спрат да закусят, но Спър каза, че не е разумно да спират. Трябваше да се отдалечат колкото може повече от нападателите.

— Онези команчи са отлични ездачи, но и без коне могат да изминават по шест мили на час. Ако не се отдалечим достатъчно, могат да ни застигнат без особени трудности.

Един час по-късно Спър дочу изстрел от карабина, миг по-късно още един, и двата изстрела дойдоха от невисок хълм на около миля зад тях. Куршумите не улучиха, дори не попаднаха близо до конете, но Спър подкара коня си в галоп и конете зад него също ускориха ход.

Изстрелите бяха последното нещо, което чуха от осемте индианци, останали някъде далеч зад тях. След още две мили намалиха ход. Индианците сигурно се бяха отказали да ги преследват или може би се страхуваха, че ще се окажат твърде близо до лагера на Уонтъби. Каквато и да беше причината, Спър бе доволен, когато преминаха малкото възвишение и се отправиха към втората долина. Там той разреши да спрат, за да починат и да закусят.

Един час по-късно Спър настоя да продължат към лагера на команчите. Всички коне свикнаха с начина на придвижване и каубоите нямаха грижи с тях. Късно следобед те достигнаха последния хълм, откъдето можеха да видят в далечината пушека от лагера на Уонгъби. Започнаха да яздят по-бързо, като Спър отново беше начело.

Петдесет ярда по-нататък попаднаха на едно просторно място в малката долина, когато изведнъж пред тях изскочиха двайсет команчи, всеки от които бе въоръжен с лък и стрели. Застанаха отпред, като хвърляха дръзки погледи към белите мъже.