Опасна мисия в Тексас

Глава тринадесета

Тъй като Спър Маккой бе начело, той бе и най-близо до индианците. С дясната си ръка направи приятелски жест. Само миг по-късно Уонтъби се измъкна от храстите, яхнал бойния си кон. На лицето му грееше усмивка, той се спусна към Спър и направи същия приятелски жест с ръка. Той не носеше никакви оръжия, протегна ръка и потупа Спър по рамото. Войните отпуснаха лъковете си, започнаха да се смеят и да издават пронизителни радостни възгласи, доволни от шегата, която бяха изиграли на бледоликите. След малко се обърнаха и се запътиха обратно към лагера.

Уонтъби направи знак на Спър и двамата тръгнаха да оглеждат конете. Когато Уонтъби забеляза големия бял кон във втората редица индиански коне, спря и се втренчи в коня.

— Откъде го взе? — попита на испански.

Докато гледаха красивия жребец. Спър разказа на вожда как бе откраднал индианските коне. Уонтъби се смя толкова много, че Спър си помисли, че още малко и команчът ще падне от коня си. Той виеше и крещеше от удоволствие. След като бяха разгледали всичките коне и приближиха към индианското село, Уонтъби завърза конете заедно и махна с ръка на каубоите да се отдалечат. След това той премина през средата на лагера с шейсет и деветте коня; Уонтъби през цялото време кимаше и махаше на хората или подвикваше нещо на някои воини. Беше очевидно, че бе на върха на славата си. Бе направил най-голямата сделка в своя живот и искаше всички да разберат за това. Когато пристигна в края на лагера, той връчи поводите на две момчета, като им излая някаква заповед. Те откараха бързо животните на пасището, отвързаха ги и ги пуснаха да тичат на свобода в заграденото място.

Уонтъби побърза да се върне в селото. Той откри Спър и другите бели мъже да го чакат пред входа на шатрата му. Каубоите оглеждаха с любопитство индианците. Воините и жените от своя страна също разглеждаха бледоликите с любопитство. Спър не видя нито едно дете. Явно децата бяха скрити вътре в шатрите, за да са далеч от всяка опасност.

Уонтъби застана до входа на шатрата си и извика нещо с рязък глас, миг след това Пени отметна покривалото от бизонска кожа и излезе навън. Сенатор Уолингтън извика от радост, спусна се към нея с отворени обятия и почти я задуши в прегръдките си.

Пени носеше бялата рокля от еленова кожа, с която Спър я бе видял и преди. Косата й бе измита и прилежно сресана и се спускаше по раменете й като златен водопад. В първия момент бащата и дъщерята не бяха в състояние да разменят дори дума и просто стояха прегърнати. По страните на Пени се стичаха радостни сълзи.

Вождът на индианците каза на Спър, че белият жребец бил най-хубавият кон на Вървящата птица, вождът на друга група команчи, чиито лагер е на три дена път на север. Вървящата птица винаги се хвалел какъв чудесен боен кон има и че би могъл да надбяга всеки друг в околността. Вървящата птица бил приятел на Уонтъби от детството, а освен това и негов братовчед.

Уонтъби каза още, че е нещо изключително един бял мъж да открадне конете на цяла група индианци и Спър би трябвало да се гордее с това, а Вървящата птица никога не ще може да го преживее. Спър му отвърна, че индианските коне са на разположение на Уонтъби и той може да прави с тях каквото си иска, но все пак се осмелява да предложи на вожда да даде осемте коня, които са в повече, на Седящата катерица за това, че той се би храбро с него, а освен това Спър искаше с този подарък да компенсира болката, която му бе причинил. За момент Уонтъби се намръщи, след това кимна в знак на съгласие. Той извика Седящата катерица, който беше сред група воини, и започна да му говори нещо бързо и рязко. Седящата катерица възкликна от изненада и удоволствие, приближи се тичешком до Спър и като се усмихваше най-сърдечно, го потупа два пъти по рамото. След това се обърна и се втурна да види конете си.

Някои от команчите се скупчиха край конете на каубоите, тъй като искаха да разгледат както животните, така и седлата им. Повечето от тях никога не бяха виждали истинско седло, затова бяха много любопитни. Един от каубоите улови стремената на коня си и го яхна само за да покаже на индианците как се прави това. Те изръмжаха доволно и се засмяха, като клатеха глави.

Сенаторът се приближи до Спър, като все още държеше ръката на Пени.

— Мисля си дали не е време да изчезваме оттук, докато са все още приятелски настроени към нас — заяви сенаторът.

— Толкова се радвам, че се върна за мен! — обърна се Пени към Спър. Красивото й лице сияеше, а Спър си помисли, че е видял нещо повече от благодарност в погледа й. Той кимна.

— Бих казал, че имате изключителен късмет, мис Уолингтън.

— Благодаря. Ще настоявам татко да каже на президента да ви връчи медал плюс солидна сума като възнаграждение.

Спър се засмя.

— Не мисля, че генералът ще остане много доволен от това.

Спър извика на Ед Хънт да каже на всичките си каубои да се стягат за път, но преди да направят и една крачка, чуха викове откъм мястото, където индианците държаха конете си, и само след миг се появи Седящата катерица заедно с всичките осем коня, които му бяха подарени. Той спря коня си пред Спър, скочи от него и се приближи до бледоликия.

Спър стоеше неподвижно, като не беше съвсем сигурен какво да очаква. Седящата катерица измъкна един нож и пристъпи още малко напред. Спър изобщо не помръдна. Индианският воин спря на един фут пред него, като продължаваше да държи ножа, след което вдигна лявата ръка на Спър. Задържа я така, постави палеца си до този на Спър, след това с ножа направи разрез и на двата пръста. Хвърли ножа на земята и притисна кървящия си палец към този на Спър.

Индианецът се усмихна, Спър се засмя в отговор и кимна с глава. Двамата мъже се потупаха взаимно по рамената, след това Седящата катерица се обърна, качи се на коня си и заедно с останалите коне се отдалечи към пасището, като през цялото време надаваше бойни крясъци. Уонтъби погледна към Спър.

— Знаеш ли какво означава това? — попита той на испански.

— Кръвни братя — отвърна Спър на същия език. Той се обърна към каубоите от ранчото. — Седящата катерица е много доволен от подаръка. Това го прави богат и уважаван воин. С него току-що станахме кръвни братя. Това означава, че когато и да се срещнем, ако се наложи, всеки ще защитава другия, дори с цената на собствения си живот. Оставаме приятели до гроб.

Всички се качиха на конете, готови да потеглят. Пени бе много щастлива, че бяха довели любимия й кон. Уонтъби придружи Спър, докато стигнаха края на лагера. Той сложи ръка на рамото на Спър.

— Бъди внимателен. Вървящата птица може да те чака да се върнеш. Върни се, но по обиколен път, по-далеч от Стейкид Плейнс. Вървящата птица със сигурност ще ви причака, за да вземе скалповете и конете ви, така че да не му се присмиват, когато се върне в лагера си.

Спър разбра повечето от испанските думи — Вървящата птица, обиколен път, скалпове и коне. След като се потупаха приятелски по рамената, Спър яхна коня си и потегли.

След прелома Спър зави на изток, по-далеч от надвисналите скали на Стейкид Плейнс. Скоро стигнаха на петнайсет мили от мястото, където индианците ги бяха атакували, и Спър се надяваше, че се намират извън района, където се подвизаваше Вървящата птица и неговите команчи.

През останалата част от деня напредваха бързо и продължиха да яздят два часа след смрачаване, като се надяваха да заблудят всички индиански преследвачи, които биха могли да ги търсят.

Спър постави два поста на запад, след което се съгласи да запалят малък огън, на който да сготвят храната си, която щеше да бъде първото им ядене след късната закуска в лагера на команчите. Спър не очакваше през нощта да имат някакви проблеми, но за утрото не бе толкова сигурен.

Когато се развидели, той обиколи около лагера, но не откри никакви врагове. Закусиха обилно, но запасите от храна намаляваха. Щяха да им стигнат до вечерта. Заплахата от нападение на команчите все още съществуваше, но Спър се надяваше, че сега тя бе по-малка.

След като се нахраниха, продължиха пътя си. Спър ускори ход и в продължение на един час яздиха в галоп, след което преминаха в тръс. Стигнаха до малка долина. До този момент бяха яздили предимно на юг, но Спър знаеше, че трябва да обърнат малко на запад, за да достигнат земите на ранчото „Бар Уест“. Не му харесваше тази долина. Беше идеално място за устройване на капан, особено ако от двете й страни бяха залегнали опитни стрелци.

Нямаше представа колко от воините на Вървящата птица имаха карабини, но предполагаше, че поне двама или трима имаха. А на това място и толкова бяха достатъчни. Спър зави на запад, заобикаляйки долината, но откри само една пустинна равнинна местност, която очевидно в миналото е била езеро. От лявата му страна обаче се намираше възвишението, откъдето можеха да ги нападнат.

Спър подкара конете по-бързо, когато от височината се разнесе първият изстрел. Намираха се на около триста ярда от стрелците, което значеше в обсега на карабините им.

— Завийте и продължете право на запад! — извика Спър. Всички се насочиха на запад, като се стремяха да прекосят напречно разстоянието и излязат извън обсега на куршумите.

Спър подвикна на Ед Хънт и двамата се отделиха от групата и направиха широк кръг в посоката, от която бяха дошли.

— Ще се промъкнем от другата страна на хълма и ще изненадаме стрелците — извика Спър към Ед, докато се привеждаха от лявата страна на конете, за да намалят възможността да бъдат улучени от някой куршум. — За един команч скалпът не струва повече отколкото един кон.

Скоро стрелбата към Спър и Хънт престана, но те не спряха да стрелят по десетината ездачи, които бързо се измъкваха от обсега на карабините им.

Спър и Ед стигнаха края на малкото възвишение, което индианците бяха използвали като прикритие, а сега като място, от което ги обстрелваха.

— Нямат коне, затова не могат да се придвижват бързо — каза Спър.

Един куршум бръмна покрай Спър и той веднага се залепи за коня. Същото направи и Ед Хънт.

— Отиваме горе на хълма — каза Спър. — Мисля, че там има двама, защото долових звука само от две различни карабини. Хайде да се изкачим бавно и да се справим с тях.

Те започнаха да се изкачват по хълма, по който тук-там се забелязваха оскъдни растения, предимно пелин, някои храсти и многобройни камъни, които покриваха по-голямата част от билото.

Бяха минали половината път, когато Спър забеляза някакво движение. Един индианец се изправи и притича от един голям камък до друг. Спър спря, притаи се, нагласи карабината си на удобна позиция, насочена към скалата, зад която се бе скрил индианецът, и зачака. В същата посока имаше още два такива камъка на около двайсет фута.

Спър продължи да изчаква. Ед го видя и също се притаи. Спър потри очи, примигна веднъж, след това вдигна вежди в стремежа си да държи очите си отворени. Какво смяташе да прави онзи проклет индианец? Да не би да е решил да умре там? „Търпение. Изчакай го!“

Малко след това с бързо движение индианецът се хвърли към другия камък. Спър го проследи за момент, насочи карабината си и стреля. Куршумът, 52-калибър, улучи команча право в сърцето и той се просна мъртъв на земята между двата камъка.

Отляво дочу ужасен вой, след това се разнесоха три бързи изстрела към камъка, където се бе притаил Спър, тъй като пушекът от неговия изстрел бе издал местонахождението му.

Спър и Ед изчакаха един момент, след това и двамата притичаха към следващия камък. Никой не стреля по тях този път. Изчакаха още една минута, за да си поемат дъх, след това се втурнаха още веднъж към следващото прикритие, като почти стигнаха върха. Дочуха един изстрел, но той дойде някъде отдалеч, от другата страна на склона, и не можа да улучи никого от тях.

— Другият бяга! — извика Спър.

Втурнаха се към върха на хълма, до който им оставаха още десет ярда, а далеч пред тях, спускайки се надолу по северния склон, тичаше един команч. Той се обърна само веднъж, размаха заплашително карабината си към тях и продължи да тича.

Спър и Ед го оставиха да избяга. Върнаха се при конете си и продължиха да яздят към откритата равнина, която някога е била дъно на езеро, за да намерят останалите. Когато Спър и Ед се присъединиха към другите, всички бяха извън обсега на пушките на команчите.

Ед разказа на хората за кратката битка и всички се отправиха на юг, като леко завиха на запад, за да наваксат отклонението, което бяха направили.

Сенатор Уолингтън изостана малко зад другите и Спър намали хода на коня си, за да се изравни с него.

— Наистина ли уби онзи команч? — попита сенаторът.

— Страхувам се, че е така. Когато някой се опитва да ме убие, има вероятност самият той да бъде убит. Моят изстрел се оказа по-точен.

— Ед Хънт не ми каза същото. Изглежда си планирал всичко дяволски добре и когато индианецът се е раздвижил, ти си го застрелял.

— Случва се. Как намирате Пени? Променила ли се е много?

— Не мога да кажа точно. Бих казал, че сега е по-уверена, по-силна от времето, когато беше вкъщи, във Вашингтон. Разбира се, ситуацията, в която попадна тук, е съвсем различна. Казваш, че онзи индианец сигурно е живял с нея като със съпруга. Е, сега тя изглежда по-зряла. По дяволите, Пени е едва на осемнайсет години, а трябваше да мине през всичко това.

— Единственото, което мога да кажа, е, че тя го е понесла леко — каза Спър. — Имаш късмет. Такова отвличане и изнасилване почти би убило някои жени.

— Предполагам, че на това се дължи промяната в нея. Тя наистина изглежда пораснала, по-опитна, като че ли с повече познания за живота. Дяволите да го вземат, бих искал майка й да е жива, за да поговори с нея за това.

По-късно същия ден Пени се приближи до Спър, който, както винаги, яздеше начело.

— Искам отново да ти благодаря, Спър Маккой. Видях те, че разговаряш с татко. Той знае ли за мен и Уонтъби?

— За това, че те е изнасилил?

— Да. Той ме облада осем или десет път, не съм сигурна.

— Да, баща ти знае и се тревожи за теб.

— Ще го уверя, че съм добре. Не е чак толкова лошо, когато един мъж прониква в тялото ми. Доста съм мислила за това преди, сега вече знам как се прави любов, така че това е нещо, за което няма да се чудя както повечето млади момичета. Фланруу, втората жена на Уонтъби, която е бременна, се отнасяше с мен като със сестра. Тя ми помагаше, даде ми тази рокля. Благодарение на нея можах да понеса всичко.

— Но това не е нещо, за което би трябвало да говориш — каза Спър. — На бяла жена, изнасилена от индианец, се гледа като на прокажена.

— Защо? Каква е разликата между един индианец и един бледолик, когато правиш любов?

Спър се разсмя.

— Не мога да повярвам, че водим този разговор. Не мога да ти отговоря. Никога не съм правил любов с индианец.

Пени се разсмя весело, поглеждайки към него.

— Разбира се, Спър Маккой, обзалагам се, че не си.

Тя обърна коня си и се върна при баща си, който изглеждаше изтощен от дългия преход.

Спър забави ход. Така или иначе щяха да пристигнат в ранчото, след като се смрачи. След малко всички спряха и се установиха на лагер до потока, който течеше успоредно на пътя им.

Пени изми ръцете и лицето си в студената вода, легна на одеялото си и се замисли.

— Скоро ще се върна във Вашингтон и всичко това ще ми липсва. Израснала съм в това ранчо. Независимо колко изискани са приемите, които трябва да посещавам във Вашингтон, аз все пак вътре в себе си, оставам едно обикновено момиче, на което животът в ранчото е много по-скъп.

Тези думи бяха отправени към Спър, който тъкмо в този момент минаваше покрай нея.

— Но, обзалагам се, че ще се радваш да имаш отново на разположение гореща вана и хубава храна. Насити ли се вече на яхния от катериче месо?

Тя се засмя.

— Ако имаше катерица за ядене, смятахме, че сме извадили голям късмет. Мога да се закълна, че един път ядохме скункс. Месото не беше чак толкова лошо, но ловецът, който донесе две такива животни, поне два дни вонеше ужасно.

Спър кимна, че е разбрал, и отиде да нагледа конете.

Тази вечер изядоха почти всичката останала храна и Ед Хънт предложи до десет часа на следната сутрин да пристигнат в ранчото, за да може готвачът да им приготви закуска, макар и късно.

Спър реши, че тази нощ не е нужно да поставят постове и си легна заедно с останалите. Пени се бе настанила близо до баща си в едната част на лагера, а Спър отиде в другата.

Спър се премести малко по-настрани от останалите, намери си удобно място и постла одеялото си на земята, не беше студено, само малко хладно. Беше късно през нощта, когато се събуди внезапно. Някой, който беше съвсем близо, го разтърсваше леко за рамото.

— Спър, не стреляй. Аз съм, Пени.

Тогава той я видя; бе седнала до него. Той леко се изправи и се усмихна.

— Исках само да ти благодаря, че дойде в онзи индиански лагер. Помислих си, че ще те убият. Команчите наистина те намразиха за това, че се промъкна по този начин в лагера им, точно като индианец. Знаех, че са планирали битката с нож и въже за следващия ден и бях направо отчаяна. Тогава си помислих, че ми е писано цял живот да си остана жена на команч. — Тя спря за момент. — Спър, дължа ти толкова много. Мисля да ти благодаря по единствения начин, който знам. Докато бях там, се научих как да задоволявам един мъж. — Тя се пресегна и го погали точно там, където бедрата му се съединяваха, като го притискаше леко, за да го възбуди.

— Пени, недей!

— Не бъди толкова благороден, Спър Маккой. Не те ли възбуждам поне мъничко? — Тя хвана ръката му и я притисна към гърдите си. Индианската й рокля бе разтворена отпред и тя пъхна ръката му в отвора. Дланта му веднага покри едната й гръд. — Кажи ми, че не ти харесва това, Спър!

— Знаеш, че ми харесва, на всеки мъж би му харесало, но ти си момичето, което дойдох да спася. Не искам да усложнявам нещата. При това баща ти ще ме застреля, ако научи.

Пени въздъхна.

— Знам, че не мога да те изнасиля, без да вдигна шум. Може би, когато се върнем в ранчото… — Тя изведнъж впи устни в неговите, след това леко го бутна на одеялото, притискайки бедрата си към неговите. Само след миг се отдръпна.

— По-късно, когато ще можем да останем сами, ще се опитам да измисля нещо.

Пени се усмихна и изчезна в нощта.