Опасна мисия в Тексас

Глава шеста

Обратният път от покрайнините на Стейкид Плейнс премина без произшествия. Пътуването им отне цели два дни и когато пристигнаха в ранчото „Бар Уест“, бяха много изморени и в лошо настроение. Щатският сенатор Уиймън Б. Уелингтън бе застанал на задната веранда, като пушеше цигара и ги наблюдаваше.

Веднага щом съзря внушителната фигура, Спър слезе от коня и се приближи. Сенаторът беше едър, широкоплещест мъж, висок около шест фута. Носеше каубойски дрехи и колан, от кобура на който се подаваше дръжката на многократно използван „Келт“. Бе стиснал ръцете си в юмруци, докато гледаше втренчено Спър. Когато приближи, Спър забеляза, че лицето на сенатора имаше неправилни черти, лице, което бе започнало да застарява; очите му блестяха, а гъстата му черна коса, в която се преплитаха и бели кичури, обрамчваше като корона главата му. Той захвърли пурата и издуха дима.

— Сенатор Уолингтън, името ми е Спър Маккой. Агент съм от тайните служби и генерал Халек ме изпрати да ви помогна да намерите Пени.

— Маккой — отвърна сенаторът, като му подаде ръка. — Чувал съм дяволски добри неща за вас. Надявам се да са истина и да направите чудо, Маккой, и да намерите дъщеря ми.

— И аз се надявам, сенаторе. Позволете ми да се изкъпя и да изпия чаша кафе и след това ще ви разкажа всичко, което знам за Пени и положението, в което се намира.

— Вечеряли ли сте? — Спър поклати отрицателно глава. — Добре, след като се нахраните, ще поговорим в кухнята. Наясно съм, че в този момент дори и да желаем, не можем да направим нищо.

Половин час по-късно сенаторът седна край голямата кухненска маса, където членовете на семейството и работниците се хранеха; сенаторът не сваляше поглед от Спър. До едната страна на кухнята бяха поставени две печки, маси и кухненски шкаф. От другата страна близо до масата се намираше огромна камина.

— Сега нека да поговорим, Маккой. Кеймбридж, управителят, ме осведоми. Сега ще взема нещата в свои ръце. Той ще остане тук, може би няма да ви се налага да го виждате повече. Харесва малкия си офис и ще работи там. А сега, кажете ми, мислите ли, че команчите са склонни да приемат откуп?

— Те разменят всичко срещу коне. Славят се като най-големите конекрадци и търговци на коне в страната. Мисля, че ще можем да откупим Пени с коне.

— Колко?

— Бих започнал с предложение за трийсет и пет и ако се наложи, бих качил до сто.

— Това не е проблем. Ще купя коне. Но как трябва да се постъпи с индианците?

— Сенаторе, търгувал съм с много индианци. Няма да се задоволят с празни приказки. Искат да се действа веднага. Вярват в това, което виждат, а не на обещания. Мисля, че най-доброто решение е да закараме до долината петдесет коня, както и достатъчно мъже, които да ги пазят; след това аз ще отида невъоръжен в лагера им и ще говоря с тях.

— Може да свършиш надупчен със стрели или нарязан на парчета.

— Така е. Но индианецът уважава човек, който проявява храброст особено когато е безразсъдно смел и може да се бие.

— Искате да кажете, че ще се биете с тях?

— Да, най-малко с един от тях. Ако мога да докажа, че съм достоен противник на най-опитния им воин, ще имаме голяма надежда за успех.

— А защо да не ги нападнем с две роти от Форт Грифин и да освободим Пени?

Спър въздъхна. Може да се окаже по-трудно, отколкото си мислеше. Можеше да му се наложи да води две битки — една тук и другата в лагера на команчите. Поклати глава и погледна строго сенатора.

— Това няма да свърши работа, ако искате да видите дъщеря си жива. Команчите имат доста странен обичай. Когато някой военен отряд атакува команчите, първото нещо, което правят индианките, е да убият всяка бяла пленница, робиня или съпруга. И това се върши веднага. Пени няма да бъде жива да ви види, ще бъде мъртва само две или три минути след като кавалерията нападне лагера.

Сенаторът веднага се изправи на крака, сключи ръце на гърба си и с нетърпеливи крачки започна да измерва разстоянието от масата до печката. След известно време спря и застана неподвижно до Спър, който допи ваше третата си чаша кафе.

— Мислиш, че си в състояние да постигнеш повече, отколкото сто войника? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Спър кимна.

— Не точно. Казвам, че имаме шанс да си върнем Пени жива и невредима, ако аз взема петдесет коня и отида в лагера им с предложение за откуп. Казвам, че ако изпратите войници, дъщеря ви няма да живее и минута повече, освен това, ако имате такова намерение, аз няма да дойда. Не обичам да погребвам бели девойки, зверски убити в индиански бивак. Присъствал съм на такова нещо, сенаторе. Нямам никакво желание да гледам обезобразеното от индианските скуоу3 тяло на младата жена, която те са намразили още от момента, в който войнът я е довел във вигвама си. Повечето индианци имат по две или три жени и всяка от тях знае отлично как да си служи с ножа.

Сенаторът Уолингтън се отпуска тежко на един стол и опря ръце на дървената маса.

— Добре, Маккой, разбирам. Ще трябва да променя начина си на мислене. Тези хора са диваци и аз ще трябва добре да запомня това. Живеят ден за ден и се ръководят само от емоциите си, а не от разума. Ще запомня това. Благодаря на бога, че президентът нареди да те изпратят тук. Сега, какъв е планът ти, Маккой? Кога ще можеш да се върнеш там? От колко хора ще имаш нужда?

Преди Спър да има време да отговори, един мъж се втурна забързано в кухнята. Беше Ед Хънт, надзирателят. Той отправи тревожен поглед към Спър и сенатора и кимна с глава.

— Сър, радвам се, че ви намирам тук. Имаме голям проблем. Кърт току-що се върна от северната граница на ранчото, там, където реката минава близо до „Съркъл Джей“. Имаме големи неприятности.

— Поеми си дъх, човече — отвърна сенатор Уолингтън. — Сигурен ли си, че това е толкова важно? Тъкмо обсъждахме плана за спасяването на Пени.

— Сигурен съм, че ще искате да знаете за това, сенаторе. Кърт каза, че реката е пресъхнала. Нямало и капка вода. Той тръгнал нагоре по сухото корито, докато накрая открил каква е работата. Онези от „Съркъл Джей“ отклонили реката в канал, който води право в тяхното ранчо. Кърт казва, че каналът изглежда като старо речно корито и мисли, че вероятно Суийт Спрингс Ривър е текла в тази посока преди стотици години. Всичката вода сега отива в „Съркъл Джей“. А без вода нашият добитък ще измре.

Уолингтън отново се отпусна тежко на стола си.

— Хей, но това е незаконно. Не можеш да отклоняваш реката от естественото й корито. Мога да взема разрешение от съда да вдигнем във въздуха онзи бент.

— Но, сенаторе…

— Не искам да слушам никакви възражения. Още сега отивам в града. Доколкото ми е известно, съдията и съдебните заседатели4 ще бъдат тук след около седмица.

— Сенаторе, това, което се опитва да ви каже човекът, е, че дотогава всичкият ви добитък ще е измрял — намеси се Спър. — Трябва да се предприеме нещо, и то днес, веднага.

Ед Хънт кимна.

— Той е дяволски прав, сенаторе. Изглежда, като че ли бентът е отпреди ден-два. Дори на миля от къщата в речното корито няма и капка вода.

— Събери двайсет каубои — нареди сенаторът. — На Рей Джордан този път няма да му се размине. Нека всеки от хората ми да има карабина и револвер. Тръгваме веднага след като събереш момчетата.

— И аз тръгвам с вас, сенаторе — каза Спър. — Извършеното е нарушение на закона, а това е в моята юрисдикция. О, мисля, че трябва да вземете с вас два сандъка с динамит, фитили и детониращи капсули. Бентът трябва да бъде вдигнат във въздуха тази нощ, или утре животните ви ще започнат да изнемогват от жажда.

Разстоянието до бента беше десет мили и им трябваха малко повече от два часа, за да стигнат там. Известно време препускаха в лек галоп, след това забавяха ход, после пак препускаха, за да печелят време.

Кърт яздеше начело. Не след дълго спря сред група раззеленени дървета близо до реката и всички спряха заедно с него.

— Намираме се на около четвърт миля от бента — обърна се той към Спър и сенатора. — Дърветата са достатъчно гъсти, за да се приближим незабелязано, но ще трябва да оставим конете тук.

— Колко човека мислиш, че е сложил Джордан, за да охраняват бента? — попита Спър.

— Предполагам, че през нощта ще има постове — отвърна Кърт. — Щом са си дали труда да направят всичко това, смятам, че сигурно няма да го оставят без охрана.

Спър кимна в знак на съгласие. Бе извадил динамита от сандъчетата и го бе групирал на купчини от по двайсет фишека, които хората бяха натоварили в дисагите си. Сега той ги накара да свалят дисагите от конете и да ги метнат през рамо. Той взе фитилите и детониращите капсули.

Уолингтън се обърна към Спър.

— Мисля, че няма да е зле да се поогледаме наоколо. Ако в тъмното се натъкнем внезапно на онези момчета, много скоро няма да знаем кой по кого стреля. През войната съм преживял достатъчно такива моменти. По-добре води ти, Спър.

Спър кимна и пое начело, докато двайсет и двама мъже се отправиха нагоре по течението.

Коритото на реката тук бе почти сухо. След като изминаха още стотина ярда, Спър спря и направи знак на хората да пазят тишина и да останат по местата си. Той продължи сам напред. Движеше се съвсем безшумно и се приближи на около двайсет фута от бента, направен от отсечени дървета и пръст, на място, където преди е имало прагове, високи три-четири фута. Така че работата, с която трябваше да се справят, не беше никак лесна. Спър заобиколи наляво, но не видя никого. Когато приближи водата от другата страна на бента, той спря и започна да наблюдава отсрещния бряг.

Забеляза светлинка от цигара и почти веднага след това долови няколко прошепнати думи. Явно, там имаше поне двама пазачи. Нямаше никакъв шанс да ги залови. Видя как е построен бентът и поклати глава. Вертикални дървесни стволове бяха забити в твърдата земя, и на места се поддържаха от хоризонтално прикрепени към тях дървета. Водата се спускаше, удряше се в бента, след което веднага се отклоняваше наляво в един, по всяка вероятност изкуствено прокопан канал и продължаваше стремглаво надолу в другата долина.

Всичко беше направено напълно незаконно, а освен това отклоняването на реката означаваше смърт за животните в „Бар Уест“. На Спър му хрумна спасителна идея. Той размисли малко, след това се обърна и запромъква тихо назад.

Обясни на хората какво иска от тях. Десет човека трябваше да тръгнат с него нагоре срещу течението и да се разположат около бента. Другите трябваше да се придвижат до мястото, откъдето могат да виждат малкото възвишение с основата на бента и разположението на постовете.

— Никой да не стреля, докато не чуете два изстрела от мен — каза той. — След това искам всеки един от вас да даде по два изстрела във въздуха, точно над главите на пазачите. Не искам да се пролива кръв, в противен случай това наистина ще прерасне в междуособна война. В действителност никой не иска война. Съгласен ли сте, сенаторе?

— О, да, разбира се. В такива междуособици никой не излиза победител, най-малко хората, които имат нещастието да бъдат ранени или убити. Не искаме това.

Спър кимна в знак на съгласие и потегли със своите десет души. Те се отдалечиха доста, най-малко на петдесет ярда от потока, тъй като не трябваше да бъдат чути или забелязани. Тихо, като призраци, се промъкваха в тъмнината. Спър разположи хората на десет ярда един от друг, но не в права линия, а в лека дъга. След това взе динамита от четирима от каубоите, както и четирийсетте фишека, и тръгна нагоре срещу течението, докато намери каквото търсеше — три ствола от плавей, от които направи малък сал. Най-отгоре сложи бомбата, която направи от двайсет фишека динамит. Хвърли във водата един неголям клон и го проследи с поглед как се носи надолу по течението. Пълната луна хвърляше достатъчно светлина, така че Спър се ориентираше отлично. След като изчака трийсет секунди, съвсем ясно долови как клонът се удари в бента. Отряза две парчета фитил — едното шест, а другото осем фута. Сложи единия край на по-дългото парче в една капсула, след което втикна капсулата във фишека, който се намираше най-отгоре.

За по-голяма сигурност Спър направи и втора бомба, подобна на първата. Когато свърши и това, той изпробва и двете бомби на едно място близо до себе си със застояла вода. И двата миниатюрни сала плуваха и до динамита не достигаше вода.

Спър взе двете бомби, сложи ги пред себе си, запали клечка кибрит, заслони за миг пламъчето, докато запали по-дългия фитил и пусна бомбата да се носи по течението. Направи същото и с другата бомба и миг по-късно и двете се носеха надолу по реката, поклащани леко от течението.

Спър се постара да излезе от водата колкото бе възможно по-безшумно, след това забърза към хората си, които го чакаха. Докато тичаше към тях, броеше секундите до взрива. Приближи се до един от мъжете и се свлече на земята до него.

— Двайсет и осем, двайсет и девет, трийсет — промърмори Спър. Каубоят го погледна изненадано.

— Какво е това, по дяволите? — попита той.

— Приблизително времето, когато ще последва големият взрив — отвърна Спър.

На меката лунна светлина бентът се виждаше съвсем ясно. Секунда по-късно небето се озари от ослепителна светлина, като че ли слънцето отново изгря, тя бе последвана от страхотна, оглушителна експлозия, когато едната бомба избухна. Спър присви очи, заслепен от ярката светлина. Когато отново ги отвори, видя, че отвесните стволове, които изграждаха бента, бяха все още на мястото си. Бомбата бе експлодирала твърде рано.

Във внезапно настъпилата тишина той дочу изстрели и стонове, идващи откъм бента. Очевидно, един от мъжете там бе дал изстрел. Спър се зарадва, че изстрелът все пак бе един, а не два. Мъжете крещяха нещо един другиму, но Спър не можеше да разбере какво.

Не бе отброявал секундите, но си мислеше, че е време да избухне и другата бомба. 1/1 преди да успее да предупреди каубоя, залегнал на няколко крачки от него, бомбата експлодира. И сега последва същият оглушителен шум от детонацията на динамита, но в същото време Спър долови звук от разцепващо се дърво и тътена от стремглаво течаща вода.

Постовете, охраняващи бента, отново нададоха силни викове. Спър се изправи, за да може да вижда по-добре. Със сигурност можеше да се каже, че в центъра на дървения бент беше пробит огромен отвор. Чуваше се как водата със сила се втурва и потича в старото си корито.

Той извади револвера си, насочи го към небето и даде два изстрела. Почти веднага след него хората му стреляха по два пъти над главите на постовете. В отговор откъм бента изтрещяха около двайсет изстрела.

Когато ехото от изстрелите заглъхна, Спър се изправи и извика, присвил длани пред устата си като фуния:

— Хей, вие, постовете от „Съркъл Джей“. Нямате повече работа тук. Имате две минути да излезете оттам или куршумите ни ще ви направят на решето. Говори ви Спър Маккой. Агент съм от тайните служби на Съединените американски щати. Това, което вършите, е нарушение на закона. Ако веднага не излезете оттам и не се оттеглите, ще бъдете арестувани и хвърлени в затвора. Присъдата за такъв вид углавно престъпление е от три до пет години затвор.

Спър зачака. Можеше да чуе как хората разговаряха помежду си. След това един глас извика:

— Да, сър, разбираме. Просто вършим това, което ни беше наредено. Нямахме представа, че шефът нарушава закона. Сега ще се качим на конете си и ще се махнем оттук.

Спър изчака пет минути. Долавяше отдалечаващите се стъпки отначало на два-три, а после и на повече отдалечаващи се коня. Направи знак на хората си да се приближат и да видят какво е останало от бента.

— Сенаторе, доведете хората си тук. Чисто е, изглежда, никой не се е осмелил да остане.

Спър започна да разглежда бента. Беше много добре направен, стволовете бяха здраво забити в земята. Обмисляше къде да сложи следващата бомба, като този път смяташе да я направи от десет, а не от двайсет фишека. Накрая реши да я постави между две от главните опори от лявата страна на бента.

— Всички се отдалечете на петдесет ярда! — извика Спър. — Имам намерение да възпламеня още една бомба.

Той дочу отдалечаващите се стъпки на мъжете, но все още не бе видял сенатора.

— Отдалечихте ли се всички? — провикна се той. — Залегнете.

Приведе се, запали фитила и се отдалечи.

— Сложил съм фитил, дълъг два фута, така че ако има някой наблизо, има две минути да се отдалечи от бента.

Самият той тичешком се отдалечи на петдесет ярда и зачака.

Този път експлозията беше по-слаба, тъй като бомбата беше по-малка, а и енергията й бе изразходвана само да събори дървесните стволове, изтръгвайки ги от земята.

След взрива Спър провери какъв е резултатът. Половината от бента беше съборен, а дърветата бяха разпръснати от двете страни на реката. Той направи още две бомби, отдалечи хората си, а като резултат от взрива навред можеха да се видят разчупени и разпръснати стволове и горящи отломки.

За миг застана така, като наблюдаваше как водата отново изпълва четирифутовия праг и потича в старото си корито. Сенатор Уолингтън се приближи и застана до него.

— Свърши добра работа, Спър Маккой. Надявам се и с команчите да се оправиш така.

— Аз също, сенаторе. Но успехът ми зависи от това, дали ще имат желание да приемат откуп и дали върви успешно летният лов. Надявам се да са попаднали на голямо стадо бизони.

През това време другите бяха отишли да доведат конете си. Без кон каубоят се чувства така, като че ли е без дрехи, затова конете не бяха оставени много далеч.

Спър им каза през останалата част от нощта да почиват спокойно. Беше три часът сутринта, а Спър искаше спокойно да изследва останките от бента на дневна светлина. Може би щеше да се наложи да сложи още една или две бомби, за да е сигурен, че хората от „Съркъл Джей“ няма да построят бента отново.

До сутринта Спър направи още три взрива и чак когато стана съвсем светло можа да види къде трябваше да се сложат зарядите, така че да се изтръгнат от земята останалите дървесни стволове, както и да се разделят хоризонталните, които ги свързваха.

След като всичко това бе направено, можеше да се види, че дърветата се бяха пръснали и в двете посоки — и горе, и надолу по течението. Спър накара няколко каубои да завържат с въжета стволовете, които бяха в реката, и да ги издърпат с конете на брега.

Спър изследва канала, който хората от „Съркъл Джей“ бяха изкопали, за да отклонят водата в другата долина. Каналът не беше особено широк. Той заложи четири бомби, от по два фишека на петдесет фута разстояние и след като и четирите избухнаха, каналът се запълни с пръст.

До осем часа работата бе свършена и всички се отправиха към ранчото.

След като потеглиха, сенатор Уолингтън се изравни със Спър и продължи да язди редом с него.

— Свърши добра работа, Спър Маккой. Ще докладвам на президента за това. — Той се намръщи. — А сега, нека поговорим за другата ти задача. Все още ли си на мнение, че най-добрият начин е да се опитаме да откупим Пени? Просто да я разменим за коне?

— За тези воини конете са най-ценното нещо на този свят. Те живеят, за да крадат коне, като или се радват на богатството си, или разменят коне за неща, от които имат належаща нужда. Да, мисля, че директната размяна е най-доброто решение.

— Искрено се надявам да е така, Маккой. Господи, така се надявам да си прав. Пени е единственото ми дете, единственият близък човек, когото имам. Трябва да ми я върнеш здрава и читава.