Опасна мисия в Тексас

Глава втора

Агентът от тайните служби Спър Маккой получи телеграма в Ню Орлиънз, където току-що бе приключил с един доста заплетен случай за фалшифициране на облигации на стойност един милион долара.

Набързо се сбогува с една тъмноока креолска красавица и се отправи на север с първия влак, който можа да хване. След това продължи на запад, докато най-накрая пристигна в Остин, щата Тексас, където се качи на раздрънкания и скрибуцащ дилижанс за малкото градче Суийт Спрингс.

Една табела в началото на града гласеше, че населението наброява четиристотин петдесет и шест жители и че Суийт Спрингс се намира на три хиляди четиристотин и седемдесет и шест фута надморска височина.

Изтръска праха от кадифения си жакет, сложи черната си каубойска шапка и се отправи към дървения перон на гарата. Един слаб мъж, който през цялото време носеше ловджийска пушка, подаде пътната чанта на Спър и посочи с ръка надолу по улицата.

— В града има само два хотела. По-хубавият е „Панхандъл Палас“. Не прилича много на палат, обаче нищо по-добро не може да се намери тук.

Спър му благодари и се отправи в тази посока. Никой в града не подозираше присъствието му. Винаги предпочиташе да действа по този начин, докато не проучеше ситуацията и не разбереше какво става. Този случай изглеждаше прекалено прост: команчите бяха отвлекли дъщерята на сенатора на щата Тексас и той трябваше да я намери.

Спър започна да разглежда града, докато вървеше към хотела. Градът бе разположен сред обширна равнинна местност в западен Тексас и недалеч от Стейкид Плейнс, където не вирееше почти никаква растителност, дори трева.

Спър Маккой отговаряше за територията, разположена на запад от Мисисипи. Той бе започнал да работи към тайните служби още от създаването им през 1859 година. Бе изпратен на запад, тъй като можеше да язди и стреля много по-добре от другите агенти.

В повечето случаи той получаваше информация и нареждания по телеграфа от управлението, което се намираше на Пенсилвания Авеню 61. Уилям Ууд беше назначен от президента Аинкълн за шеф на Секретните служби и той бе останал такъв и до този момент, тъй като всеки следващ президент го преназначаваше отново.

Агентът Маккой беше висок шест фута и два инча, а хубавото му мускулесто тяло тежеше цели сто осемдесет и пет фунта. Беше гъвкав и подвижен като хищник, преследващ плячката си, винаги се поддържаше в отлична форма; беше здрав и с хубав загар поради постоянния живот на открито. Служеше си отлично с револвера, карабината, ножа и камшика и неведнъж бе използвал ръцете и краката си като смъртоносни оръжия. Имаше красиви зелени очи. Косата му беше леко подрязана, но отзад бе оставена по-дълга. Бе гладко избръснат.

Спър бе израснал в Ню Йорк, в семейство на търговец. След завършването на Харвардския университет, бе служил в Републиканската армия, където достигна чин капитан.

Докато вървеше надолу по улицата, той си спомни, че Суийт Спрингс дължеше името си на група чисти минерални извори, които се намираха в края на града и бликаха изпод няколко оголени скали. Спър бе научил това от един местен човек, с който бяха пътували заедно за Суийт Спрингс. Ето защо още от самото начало хората спираха на това място. След това някой бе открил магазин тук и не след дълго бе изникнало някакво подобие на селище.

Когато на това място се заселили и животновъди, градът се разраснал, появили се още магазини, за да посрещат растящите нужди на хората. Най-напред имало само един смесен магазин, но по-късно бил открит магазин за седла и конски такъми.

Сега в града имаше повече от трийсет различни магазина, включително и такъв за поправка на обувки и ботуши.

Спър се регистрира в „Панхандъл Палас“, нае стая на втория етаж и се изми в леген от печена глина, като си поливаше с кана, направена от същия материал.

Десет минути по-късно той намери офиса на шерифа на областта Морган и влезе вътре. Спър предположи, че помещението е пригодено за трима души: шерифа и двамата му помощници. До тезгяха, който се простираше по ширината на цялото помещение, стоеше съвсем млад човек със сребърна значка на ризата си. Малко по-нататък с гръб към Спър стоеше друг мъж, най-отличителният белег на който беше гъстата му прошарена коса.

Младежът вдигна поглед.

— Шерифът тук ли е? — попита Спър.

Младият човек се обърна и хвърли поглед към по-възрастния.

— Да, тук съм. Дяволите да ви вземат, не можете ли да изчакате малко?

Спър се ухили, тъй като гласът му бе добре познат.

— По дяволите, мислех си, че тази област има истински шериф, а не някакво зализано конте, което не може да различи крадец на коне от най-обикновен пияница.

Човекът с побелелите коси за момент настръхна, след това се засмя.

— Зеб, кажи на този проклет негодник, на който много му знаят устата, че не приемам тук никакви проклети федерални агенти. — Възрастният мъж се обърна с широка, приветлива усмивка на лицето.

— Мина много време, Бен — каза Спър, като му подаде ръка над тезгяха.

— По дяволите, така е, Спър Маккой. Все още ли работиш за онези копелета във Вашингтон?

— Да, не могат лесно да се отърват от мен. Генерал Халек искрено се надява да ме убият тук, в Дивия Запад, но, както виждаш, това все още не се е случило.

Спър се вцепени от изумление, когато Бен Джонсън се обърна с лице към него. Изглеждаше на седемдесет години. Страните на набразденото му с дълбоки бръчки лице бяха хлътнали, проницателните му сини очи бяха придобили бледосин воднист цвят, стегнатата му някога челюст беше отпусната, освен това не беше се бръснал три или четири дни, така че израсналите по лицето му косми можеха да се нарекат по-скоро четина, отколкото брада.

Той се приближи бавно и подаде ръка на Спър. От предишната му сила не бе останала и следа, той едва-едва стисна пръстите на Спър. Маккой се опита да прикрие изненадата и яда си, а след това и последвалото ги чувство за загуба. Бен Джонсън беше един от най-добрите тексаски шерифи, славата му се носеше надлъж и шир, поради това че в градовете под негова власт се живееше мирно и спокойно, а там, където имаше размирици, те бързо стихваха. Той успяваше да поддържа реда и закона в цели области. Сега бе само сянка на предишната силна личност.

Воднистите очи се втренчиха в Спър.

— По работа ли си в града?

— Да. По случая със сенаторската дъщеря.

— О, да, какъв срам! Ела в офиса ми и ме изслушай.

Спър заобиколи тезгяха и седна на един стол непосредствено до бюрото на възрастния човек. Шерифът вдигна поглед и премигна бързо няколко пъти в опит да овладее чувствата си.

— Пени е само на осемнайсет години, истинска красавица. Не прекарва много време в ранчото, но сега пристигнала там, тъй като любимата й кобила щяла да се ожребва. Смятала да се върне във Вашингтон след няколко дни, но ранчото било нападнато, а тя — отвлечена.

— Команчи?

— Така мислим и ние. Някоя банда от север, която вероятно идва отдалеч. Някои от тях ходят чак до Мексико, за да крадат коне. Всъщност те се занимават само с това — крадат коне и след това ги разменят за това, от което имат нужда. Търгуват с много други индианци.

— Кога се случи това?

— Вчера стана една седмица. Осем дена, откакто бедната девойка е в ръцете на команчите.

— Имате ли някаква представа точно коя банда команчи я е отвлякла?

— Никаква. От ранчото тръгнали шестима мъже, следвайки следите, оставени от конете. Не е лесно да се скрият петдесет коня. Но скоро те се натъкнали на следите на повече от двеста коня, които се придвижвали на северозапад. След като следвали дирите ден и половина, мъжете ги изгубили в някаква мочурлива местност.

— Наистина ли са ги изгубили или са се уплашили, че са твърде близо до диваците?

Старият шериф измърмори нещо, повдигна единия си крак и започна да го масажира. Събу обувката си и продължи да разтрива крака с две ръце.

— Ревматизмът отново започна да ме измъчва — каза той. — Сигурно каубоите са решили, че нищо не заслужава жертвата да бъдат скалпирани, при това толкова далеч. Не са могли по никакъв начин да хванат команчите, затова са се върнали.

Шерифът отпусна крака си на земята, а после, както Спър предположи, съвсем несъзнателно започна да разтрива дясната си ръка. Свиваше бавно пръстите си, но беше очевидно, че не му се подчиняваха. Гой погледна Спър и въздъхна.

— Да, прав си, Спър. Всеки ден отива към по-зле. Изглежда наближава времето, когато ще се превърна в развалина. Не смея да се кача на кон и пътувам с двуколка. Мисля, че повече от година не съм използвал револвера си. Вече не мога да сгъвам пръстите си. Проклетата ръка не ми се подчинява. Твърде съм стар да се уча с лявата, но и тогава положението не би било по-добро.

— При това положение не се ли опитват младоците да те нападнат?

Бен се втренчи за миг в Спър, след това кимна.

— По дяволите, винаги са се опитвали и мисля, че винаги ще се опитват. Миналата седмица се появи един. Зеб се погрижи за него. Беше як, набит млад човек, освен това нахален. Каза, че иска да се срещне с мен само за да ми стисне ръката. Зеб каза, че имал чисто нов кобур и блестящ револвер. Бил готов веднага да извади револвера, а ръката му треперела, като че ли нямал търпение да ме предизвика.

— Не носи оръжие, Бен, така никой няма да те предизвика.

— Преди десет години бях свидетел как се случи нещо подобно на Фил Уотсън. Мисля, че не го познаваш. Беше дяволски добър шериф. Но ръката му нещо не бе добре, така че той никога не вадеше оръжие. Един ден някакъв сополанко го нападна в една странична улица и го уби. Измъкна се чист от тази история. Версията му беше такава, каквато казват всички в подобни случаи — срещнал Фил на главната улица в Албиен и го победил в честен двубой.

Спър поклати глава.

— Дяволски лошо положение. Първо трябва да разбера как стоят нещата със сенаторската дъщеря, след това ще поговорим и ще измислим нещо. Чувам, че Чикаго е доста добро място.

— Знам, че там пада прекалено много сняг.

— Така е. Ще измислим нещо. Как да намеря ранчото на сенатора?

Бен му обясни и Спър се сбогува с него. Отби се най-напред в конюшнята и си нае кон, купи си карабина „Спенсър“ 52-ри калибър и кутия с патрони. Ранчото „Бар Уест“ беше съвсем наблизо. Започваше на по-малко от миля северно от града и се простираше на повече от двайсет мили на северозапад. Реката Суийт Спрингс течеше в посока към ранчото и му доставяше така необходимата вода.

На по-малко от пет мили от града реката правеше голям завой, като осигуряваше влага и живот на малка горичка от канадска топола и хвойна. Самата фермерска къща беше на три етажа, цялата от дърво. Повече от дузина обори, навеси и други постройки правеха мястото да изглежда като малък град.

В началото на пътеката, която водеше към ранчото, имаше порта, скована от високи петнайсет фута греди, а на гредата, поставена хоризонтално над тях, имаше голям надпис „Бар Уест“, изрязан дълбоко в дървото.

Спър мина през портата и се отправи към сградите, които се намираха на четвърт миля пред него. Никой не го нападна. Когато достигна първия обор, оттам бавно излезе един човек и му махна с ръка. В кобура си имаше шесткалибров револвер.

— Добър ден. Ранчото „Бар Уест“ ли търсите?

— Точно така. Трябва да се срещна с Лорън Кеймбридж.

— Да, сър. Той е управителят на ранчото. Продължете направо. Ще му кажа, че сте тук.

Мъжът се отправи към страничната врата и влезе бързо вътре. Спър продължи да язди към оградата, където връзваха конете близо до вратата. Когато се приближи до нея, отвътре се появи друг мъж и му протегна ръка. Мъжът беше нисък и дебел, носеше дрехи, характерни за града, а не обикновеното каубойско облекло.

— Лорън Кеймбридж, на вашите услуги — каза той.

Спър пое ръката му и се здрависа.

— Спър Маккой, от тайните служби. Разбрах, че имате проблеми.

— Страхувам се, че е така. Елате с мен в офиса и ще ви кажа всичко, което знаем и което сме направили.

Когато влязоха вътре, Спър забеляза, че къщата бе построена и обзаведена с: много вкус. Би подхождала на всеки скъп квартал на Вашингтон или Ню Йорк. Офисът всъщност представляваше кабинет, на който единственият огромен прозорец гледаше на запад към безкрайната прерия.

Седнаха в тапицирани кожени кресла и Кеймбридж предложи на Спър пура от една голяма кутия, но той отказа. Кеймбридж взе една, отхапа единия й край, запали я и всмукна дълбоко няколко пъти, като се увери по този начин, че пурата гори както трябва. След това посочи към една карта, закачена на стената. На нея беше обозначена тази част от Западен Тексас, където се намираше ранчото „Бар Уест“.

Кеймбридж стана и се приближи към картата.

— Къщата се намира точно тук. Реката Суийт Спрингс минава през ранчото и продължава на северозапад. Притежаваме всички права върху реката. — Той очерта една линия от ранчото в посока северозапад. — Знаем, че нападателите са се отправили в тази посока. Хората, които изпратихме след тях, са се натъкнали на следи от повече от двеста коня; тези животни са били придвижвани на северозапад. Загубихме дирите в една блатиста местност. Освен това предположихме, че сме твърде близо до летния бивак на индианците и се налагаше да бъдем предпазливи, затова се върнахме. Дори и да бяхме открили лагера, какво можехме да направим само шестима мъже срещу може би стотина команчи?

Спър повдигна изненадано вежди.

— Сто воини са прекалено много за една банда. Ако в нея има много хора, тогава трудно се намира трева за конете им. Обикновено групата се състои от двайсет до четирийсет вигвама и също толкова семейства.

Кеймбридж се намръщи за момент — не обичаше да му се противоречи.

— Така или иначе, ние се върнахме тук и се обърнахме към шерифа. Проклетият старец не си мръдна пръста. Писах на сенатора за случилото се още същата нощ, а скоро получих телеграма от него, в която той остро ме упрекваше, но сенаторът няма голямо влияние върху местните хора на закона.

— Затова сенаторът се обадил на президента Грант, който от своя страна се обадил на моя шеф и той ме изпрати тук. Сега ми кажете какво друго направихте, за да върнете момичето?

— Нищо. Какво можехме да направим?

— И не сте предложили на индианците да я откупите? Можехте да им предложите, да кажем, петдесет коня за нея. Команчите ценят хубавите коне повече от всичко друго, дори и белите жени нямат по-голяма стойност за тях.

— О, но аз не съм бил в този район достатъчно дълго, за да познавам навиците на местните. Това, от което наистина разбирам, са конете.

— И не сте отишли в града да намерите някои метиси, които биха могли да предложат откуп на команчите или поне да се опитат да ги намерят?

— Доколкото знам, в града няма метиси. След като команчите нападнаха едно ранчо преди две години, местните индианци изгониха трима метиси от града, а четвъртия застреляха. Не мисля, че ще намерите метиси в Суийт Спрингс.

— А хора от охраната?

— Всъщност такива няма, тук е спокойно. Преди време само имаше някакъв смут сред някои червенокожи, но те се уплашиха и офейкаха набързо.

— Къде е най-близкият армейски гарнизон? Армията би трябвало да се заеме с този въпрос.

— По дяволите, команчите все още не са изпратени в резерват. Няма начин армията да хване тези негодници. Но наистина има армейски пост тук — форт Грифин, разположен по течението на Бразос Ривър, но той се намира на сто и петдесет мили оттук.

— Трябва да им бъде изпратено съобщение за последното нападение. Биха могли да изпратят подкрепление, рота, а може би и две, и да преследват бандата. Това им е работата.

— Още утре ще изпратя писмо на командира на форт Грифин, но не мисля, че това би имало някаква полза.

— Значи това е всичко, което сте направили, за да откриете момичето?

— Страхувам се, че да. Предполагам, че и друг път сте се изправяли пред подобен проблем, hie виждам какво още бихме могли да направим, за да ви помогнем. Ще ви дам описание на момичето, както и снимка. С изключение на това…

— След нападението имаше ли обилни дъждове?

— Почти никакви. Съвсем недостатъчни, за да заличат следите. Ако желаете да тръгнете по дирите, ще изпратя с вас един от мъжете, с които преследвахме индианците. Той може да ви покаже местността, както и мястото, където загубихме следите.

— Добре. Някой от тези шестимата служил ли е в армията?

— Да. Малачи Съли се е бил във войната. На него може да се разчита.

— Добре. Утре сутринта ще дойда да го взема. Трябва да се върна в града и да се снабдя с някои необходими неща и храна. Може ли вашият човек да вземе достатъчно храна за четири дена?

— Може. О, почти забравих, тази сутрин сенаторът ми изпрати съобщение по телеграфа. Тръгва от Остин с дилижанса. Ще бъде тук в следващите два-три дни. Иска да помогне в издирването на дъщеря си.

— Той свикнал ли е на живот на открито?

— Да. През целия си живот е бил ранчеро, но преди пет години го избраха в Сената. Той е здрав като камък, на него винаги може да се разчита. Ще го харесате.

Излязоха навън и Спър се запъти към коня си. Слънцето клонеше към залез, едва докосваше чертата на далечния хоризонт. Обширните, безкрайни пространства на прерията винаги го бяха удивлявали. Ако местността не бе хълмиста, а абсолютно гладка, той бе сигурен, че би могъл да вижда на сто мили на запад — към недостижимия, безкраен хоризонт.

Слънцето се спусна по-ниско.

Четири последователни изстрела разцепиха тишината на късния следобед. Спър чу как един прозорец на къщата се строши с трясък и в същия миг той се хвърли на земята.

— Изстрелите дойдоха от запад! — изкрещя Спър.

Кеймбридж също се бе проснал на земята.

— Появяват се точно по този начин. Използват светлината на залязващото слънце, изобщо не можеш да ги видиш, като че ли падат от небето. Така се появиха и миналата седмица. Чудя се дали са същите копелета.

Зад тях се пръсна друг прозорец. Спър напипа карабината си и стреля седем пъти в посока към слънцето, откъдето се предполагаше, че идват нападателите. След изстрелите на Спър до тях долетяха гневни крясъци. Над главите им се строши трети прозорец и стъклата се посипаха вътре; след това стрелбата спря.

Няколко изстрела проехтяха от помещението, където спяха работниците, миг след това се дочуха още два откъм оборите. После изстрелите престанаха и се възцари тишина.

— Какво, по дяволите, беше това? — запита Спър.

Кеймбридж сви рамене.

Спър се метна на коня и препусна на запад, за да види какво може да открие. Други двама конници му махнаха, когато приближи корала, и се присъединиха към него.

Десет минути по-късно те се върнаха. Надзирателят от ранчото, Спър и другият конник се приближиха към мястото, където чакаше Кеймбридж. Ед Хънт, надзирателят, се наведе към управителя, като едва сдържаше яростта си.

— Кеймбридж, вече няма никакво съмнение. Мисля, че ги пипнахме натясно. Стреляли са хора от ранчото „Съркъл Джей“. Някой от изстрелите ни е попаднал в целта — намерихме убит един кон, който беше жигосан със знака на „Съркъл Джей“. Сега вече имам доказателство, което да предам на шерифа.

— Което означава, че ние също ще загазим — каза Кеймбридж, като сви устни хвърли гневен поглед към застаналите пред него мъже. — Ще измисля нещо.

Спър бутна назад черната си шапка, така че тя откри лицето му, а периферията й достигаше почти до тила му.

— Имате проблеми със съседа си, така ли?

Кеймбридж вдигна поглед, в който още просветваха гневни искри.

— Проблеми ли? Може и така да се каже. Бих казал, че сме пред прага на една междуособна война. Но това не е ваша работа. Вашата работа е да намерите Пени Уолингтън, преди онези проклети команчи да я похитят така, че да не може да бъде спасена.