Опасно богатство

I

В деня, когато се случи трагедията, момчетата от училище „Уиндфийлд“ бяха наказани по стаите си.

Беше гореща майска събота и при нормални обстоятелства те щяха да прекарат следобеда в полето на юг от сградата — някои щяха да играят крикет, а други да ги наблюдават от сенчестите покрайнини на Епископска гора. Само че бе извършено престъпление. От бюрото на господин Офъртън, учителя по латински език, бяха откраднати шест златни суверена, и цялото училище се намираше под подозрение. Всички момчета щяха да стоят затворени, докато крадецът не бъдеше заловен.

Мики Миранда седеше на маса, в която бяха издълбани инициалите на поколения скучаещи ученици. В ръка държеше един справочник, издание на правителството — „Снаряжение на пехотата“. По принцип картинките на мечове, мускети и пушки го очароваха, но в момента му бе твърде горещо, за да се съсредоточи. От другата страна на масата бе седнал Едуард Пиластър, момчето, с което делеше една стая. Сега той вдигна поглед от тетрадката си по латински, в която преписваше направения от Мики превод на една страница от Плутарх, посочи нещо с пръста си, изцапан с мастило, и заяви:

— Не мога да разчета тази дума.

Мики погледна: „decapitated“.

— Обезглавен — обясни. — Същата е и на латински, decapitare.

За Мики латинският език бе лесен, може би защото много от думите си приличаха с тези в испанския, който бе родният му език.

Химикалката на Едуард продължи да скърца по хартията. Мики, който вече не можеше да седи на едно място, стана и отиде до отворения прозорец. Не се усещаше дори слаб полъх на вятъра. Загледа се, изпълнен с копнеж, към гората оттатък двора на конюшнята. В северния край на Епископска гора имаше една сенчеста, пълна с вода изоставена каменоломна, в която можеше да се плува. Водата бе прохладна и дълбока…

— Хайде да отидем да поплуваме — предложи той неочаквано.

— Не можем — отвърна Едуард.

— Можем да излезем през синагогата.

„Синагогата“ бе стаята до тяхната, в която живееха три еврейски момчета. В училище „Уиндфийлд“ се преподаваше теология, но без излишен догматизъм. Освен това имаше търпимост към религиозните различия, заради което бе харесвано от родителите евреи, от методисткото семейство на Едуард и от бащата на Мики, който бе католик. Независимо от официалната политика на училището обаче, отношението към евреите в него не бе твърде добро.

Мики продължи:

— Можем да минем през техния прозорец и да скочим на покрива на пералното помещение, да се смъкнем от онази страна на конюшнята, която не се вижда и незабелязано да стигнем гората.

Едуард се уплаши:

— Очаква ни Бастуна, ако ни пипнат.

Ставаше дума за бастуна от ясеново дърво на директора, доктор Полсън. Наказанието за нарушаване на забраната за излизане бяха дванайсет изключително болезнени удара. Доктор Полсън вече бе налагал веднъж Мики — за игра на комар — и момчето още потръпваше, когато се сетеше за боя. Само че вероятността да ги хванат бе твърде малка, а идеята да се съблече и да се потопи гол във водоема — съвсем непосредствена. Толкова бе близка, че почти усещаше допира на студената вода върху потната си кожа.

Хвърли поглед на другото момче. Едуард не бе особено харесван в училището: твърде мързелив бе, за да се учи добре, твърде непохватен, за да има успехи в спорта, а и прекалено егоистичен, за да се сприятелява лесно. Всъщност Мики бе единственият му приятел и Едуард не обичаше Мики да прекарва времето си с други момчета.

— Ще питам Пилкингтън дали иска да дойде с мен — каза Мики и тръгна към вратата.

— Не, недей — спря го разтревоженият Едуард.

— Не виждам причина да не го правя — заяви Мики. — Тебе твърде много те е страх.

— Не ме е страх — неубедително каза Едуард, — трябва да си свърша упражнението по латински.

— Ами добре, упражнявай се, а аз междувременно ще отида да плувам с Пилкингтън.

Едуард продължи да упорства още малко, после се предаде:

— Добре де. Ще дойда — с неохота произнесе той.

Мики открехна вратата. От останалата част от сградата се чуваше ниско буботене, но в коридора не се забелязваха учители. Той се втурна в съседната стая. Едуард го последва.

— Здравейте, юдеи! — поздрави Мики.

Две от момчетата играеха карти на масата. Те вдигнаха очи към него, после продължиха играта, без да казват нищо. Третото, Дебелака Грийнборн, ядеше торта. Майка му непрекъснато му изпращаше храна.

— Здрасти и на двама ви — дружелюбно им отвърна той. — Искате ли торта?

— За бога, Грийнборн, плюскаш като прасе — бе коментарът на Мики.

Дебелака сви рамене и продължи да се тъпче. Често му се подиграваха, защото бе хем пълен, хем евреин. Той обаче не обръщаше внимание на обидните имена, с които го наричаха. За баща му се говореше, че е най-богатият човек на света; може би заради това оставаше глух за подигравките, помисли си Мики.

Мики отиде до прозореца, отвори го и се огледа. Дворът на конюшнята бе напълно пуст.

Дебелака запита:

— Какво ще правите?

— Отиваме да поплуваме — отвърна Мики.

— Ще ви накажат.

Едуард се съгласи с жален тон:

— Знам.

Мики седна на широкия външен перваз, претърколи се по корем и започна да пълзи заднишком. След миг тупна върху наклонения покрив на пералното помещение, който се намираше само на десетина сантиметра по-долу. Стори му се, че е чул счупването на керемида, но покривът издържа тежестта му. Вдигна поглед и забеляза Едуард, който разтревожено се бе надвесил през прозореца.

— Хайде! — повика го Мики.

Плъзна се надолу по покрива и използва един удобно разположен улук, за да се спусне на земята. Минутка по-късно Едуард се приземи до него.

Мики надникна иззад ъгъла на пералнята. Наоколо не се виждаше жива душа. Без да се колебае повече, той хукна през двора на конюшнята и навлезе сред дърветата. Спря да тича, едва когато прецени, че вече не могат да го видят от сградата на училището. Едуард го настигна.

— Успяхме! — възкликна Мики. — Никой не ни забеляза.

— Вероятно ще ни спипат на връщане — мрачно предрече Едуард.

Мики му се усмихна. Едуард имаше външен вид типичен за англичанин: светла права коса, сини очи и нос като нож с широко острие. Той бе едро момче с широки рамене, силно, но с некоординирани движения. Липсваше му усет за стил и дрехите му винаги бяха съчетани неподходящо. Двамата с Мики бяха на една и съща възраст — шестнайсет години — но в почти всичко останало силно се различаваха: Мики имаше чуплива тъмна коса и тъмни очи, освен това много държеше на външния си вид и на това всяка част от облеклото му да си е на мястото и да е чиста.

— Имай ми доверие, Пиластър — заяви Мики. — Не ти ли казах, че винаги ще се грижа за теб?

Едуард се усмихна широко, вече по-спокоен:

— Добре, да вървим.

Придвижваха се през гората по една едва забележима пътека. Под короните на буковете и брястовете бе малко по-прохладно и Мики се почувства по-добре.

— Какво ще правиш през лятото? — запита той Едуард.

— Обикновено през август отиваме в Шотландия.

— Ловна хижа ли имат там вашите? — Мики бе възприел жаргона на висшата английска класа и знаеше, че „ловна хижа“ е правилният израз — дори в действителност да става дума за замък с петдесет стаи.

— Ами, наемат една — обясни Едуард, — обаче не ходим на лов. Баща ми не се занимава много със спорт, нали разбираш.

Мики чу отбранителната нотка в тона на Едуард и се зачуди какво точно е значението й. Знаеше, че английската аристокрация обича да стреля по птици през август и да ходи на лов за лисици през цялата зима. Знаеше също така, че аристократите не изпращат синовете си в това училище. Бащите на момчетата от „Уиндфийлд“ бяха търговци и инженери, не графове и епископи — а такива хора нямат време за губене в лов и стрелба. Пиластър бяха банкери; с думите „Баща ми не се занимава много със спорт“ Едуард всъщност признаваше, че семейството му не стои на най-високата обществена стълбица.

Мики намираше за забавен факта, че англичаните уважават безделниците повече от хората, които работят. В неговата страна уважение не се оказваше нито на ленивите аристократи, нито на работливите търговци. Народът на Мики уважаваше само силата. Ако човек разполагаше с власт над другите — ако можеше да ги нахрани или да ги остави да умрат от глад, да ги затвори в тъмница или да ги освободи, да ги убие или да им позволи да живеят — нима му бе нужно друго?

— Ами ти? — поинтересува се Едуард. — Ти как ще прекараш лятото?

Мики се бе надявал да чуе този въпрос.

— Тук — отговори. — В училище.

— Пак ли ще останеш тук през цялата ваканция?

— Налага се. Няма как да се прибера у дома. Само в едната посока се пътува шест седмици — още преди да съм пристигнал, ще трябва да тръгвам обратно.

— Дявол го взел, това е наистина неприятно.

В действителност Мики не изпитваше особено желание да се връща. Откакто майка му бе починала, той ненавиждаше дома си. В момента там имаше само мъже: баща му, по-големият му брат Пауло, няколко чичовци и братовчеди — и четиристотин каубои. Папа бе герой за хората си и непознат за Мики: студен, недостъпен, нетърпелив. Истинският проблем обаче бе братът на Мики. Пауло бе глупав, но силен. Мразеше Мики, който бе по-умен, и обичаше да го унижава. Никога не пропускаше случай да покаже на всички, че Мики не умее да върти ласо и да залавя младите кастрирани говеда, да обяздва коне или да простреля змия право в главата. Любимият му номер бе да стресне коня на Мики. Животното подскачаше и се стрелваше в луд галоп, а Мики стисваше очи и уплашен до смърт, се бореше да се задържи на седлото, докато животното не се изтощеше от препускане из пампасите. Не, Мики определено не искаше да се връща в къщи за ваканцията. Но не желаеше и да остава в училище. В действителност искаше да го поканят да прекара лятото със семейство Пиластър.

Обаче Едуард не му го предложи веднага, така че Мики остави темата засега. Сигурен бе, че ще бъде повдигната отново.

Прехвърлиха се през една полуизгнила ограда от дървени колове и започнаха да се изкачват по ниския хълм отвъд нея. Когато превалиха хребета, пред очите им се показа водоемът. Каменните стени на някогашната кариера бяха стръмни и опасни, но гъвкавите момчета си намираха начини да се смъкнат по тях. На дъното й имаше дълбок вир с тъмнозелена вода, обитавана от разни видове жаби и дори по някоя водна змия.

За изненада на Мики, в момента вътре имаше и три момчета.

Присви очи срещу проблясващата от слънчевите лъчи водна повърхност и се взря в голите фигури. И трите момчета бяха от долните класове на „Уиндфийлд“.

Купчината гъста коса с морковен цвят принадлежеше на Антонио Силва, който, независимо от тена си, бе сънародник на Мики. Бащата на Тонио притежаваше по-малко земя от този на Мики, но семейство Силва живееше в столицата и имаше влиятелни приятели. Също като Мики, Тонио не можеше да се прибере за ваканциите, но за свой късмет имаше приятели в посолството на Кордоба в Лондон, така че не му се налагаше да стои в училището през цялото лято.

Второто момче бе Хю Пиластър, един от братовчедите на Едуард. Между двамата нямаше никаква прилика: Хю имаше черна коса и дребни, фини черти. На лицето му обикновено играеше дяволита усмивка. Едуард мразеше Хю, защото той се справеше добре с учението и заради него самият Едуард изглеждаше като тъпака на семейството.

Другият бе Питър Мидълтън, кротко и боязливо момче, което не се отделяше от значително по-уверения Хю. И тримата бяха на по тринайсет години и имаха бели, безкосмени тела със слабички ръце и крака.

После Мики видя и четвърто момче. То плуваше само в другия край на вира. Изглеждаше по-голямо от другите три и като че ли не бе с тях. Мики не виждаше достатъчно добре лицето му, за да го разпознае.

Едуард се усмихваше злобно: видял бе възможност за пакостлива шега. Постави пръст на устните си в знак, че трябва да пазят тишина, след което започна да се спуска по стената на каменоломната. Мики го последва.

Стигнаха издатината, където по-малките момчета бяха оставили дрехите си. Тонио и Хю се гмуркаха — явно изследваха нещо под повърхността — а Питър кротко плуваше напред-назад. Той първи забеляза новодошлите:

— О, не! — възкликна.

— Така, така — произнесе Едуард. — Ходите по забранени места, а, момчета?

В този момент и Хю Пиластър съзря братовчед си и извика в отговор:

— И вие също!

— Най-добре ще е да се върнете, преди да ви хванат — заяви Едуард, после взе чифт панталони от земята. — Ама не си мокрете дрехите, че всички ще разберат къде сте били!

След което метна панталоните в средата на водоема и започна да се залива от смях.

— Гадняр такъв! — изкрещя Питър и се впусна към панталоните, които се носеха по повърхността.

Мики се усмихна; забавляваше се.

Едуард взе една обувка и я хвърли.

Малките момчета започнаха да се паникьосват. Едуард вдигна втори чифт панталони и метна и тях във водата. Гледката на трите жертви, които викаха и се гмуркаха за дрехите си, бе изключително смешна. Мики се разхили на глас.

Докато Едуард продължаваше да хвърля обувки и дрехи във водата, Хю Пиластър се измъкна от вира. Мики очакваше момчето да побегне. Вместо това то неочаквано се втурна право към Едуард. Преди Едуард да успее да се обърне, Хю силно го бутна. Макар че Едуард бе много по-едър, изненадващият сблъсък го извади от равновесие. Той залитна към ръба на издатината, прекатури се през него и цамбурна във водата със страхотен плясък.

Това се случи за секунди, след което Хю грабна част от дрехите и започна пъргаво като маймуна да се катери по стръмната стена на кариерата. Питър и Тонио се разпищяха и избухнаха в подигравателен кикот.

Мики подгони Хю, но скоро се отказа, защото нямаше начин да хване по-малкото и пъргаво момче. Обърна се, за да провери дали с Едуард всичко е наред. Оказа се, че не е имало нужда да се притеснява. Едуард бе изплувал на повърхността. Докопа се до Питър Мидълтън и започна да натиска главата му под водата, отново и отново. Наказваше го заради присмеха отпреди малко.

Тонио плуваше към ръба на вира, стиснал наръч прогизнали дрехи. Когато го достигна, се обърна назад:

— Остави го на мира, тъпак такъв! — кресна той на Едуард.

Тонио винаги бе проявявал безразсъдство; Мики се зачуди какво ще направи сега. Тонио продължи да се придвижва покрай стената, после се обърна с камък в ръка. Мики извика на Едуард да се пази, обаче закъсня. Тонио хвърли камъка с учудваща точност и улучи главата на Едуард, от чието чело бликна струя яркочервена кръв.

Едуард изкрещя силно от болка, заряза Питър и се впусна през вира подир Тонио.

II

Хю тичаше гол през гората към училището, здраво стиснал онази част от дрехите си, която бе успял да спаси. Стараеше се да не обръща внимание на болката от допира на босите си стъпала в неравната почва. Стигна до мястото, където пътеката пресичаше втора, сви рязко в ляво, продължи да бяга още малко, след което се гмурна в храстите и се спотаи.

Чакаше, като се опитваше да успокои накъсаното си дишане и се вслушваше внимателно. Братовчед му Едуард и най-близкият му приятел, Мики Миранда, бяха най-бруталните зверове в цялото училище: мързеливци, които не спортуваха и само тормозеха другите. Човек можеше единствено да се пази от тях и да се дръпне от пътя им, ако ги видеше. Той обаче бе сигурен, че сега Едуард ще го погне. И без това винаги го бе мразил.

Бащите им също се бяха карали. Бащата на Хю, Тоби, бе отделил личния си капитал от семейния бизнес и бе започнал собствена търговия: продаваше бои за текстилната индустрия. Дори тринайсетгодишният Хю знаеше, че най-голямото престъпление за семейство Пиластър бе да изтеглиш парите си от семейната банка. Джоузеф, бащата на Едуард, така и никога не прости на брат си Тоби.

Хю се зачуди какво се е случило с приятелите му. Преди да дойдат Мики и Едуард, във вира плуваха четири момчета: Тонио, Питър и Хю се плискаха в единия край, а в другия плуваше сам по-големият Албърт Камъл.

По принцип Тонио бе смел до безразсъдство, но Мики Миранда го ужасяваше. И двамата идваха от едно и също място, държавата Кордоба в Южна Америка, и Тонио твърдеше, че семейството на Мики е могъщо и жестоко. Хю не разбираше какво означава това в действителност, но резултатът бе смайващ: макар Тонио да се държеше доста нагло с останалите по-големи ученици, с Мики бе винаги учтив, дори раболепен.

Питър със сигурност бе изплашен до смърт, по принцип той се страхуваше и от собствената си сянка. Хю се надяваше да се е измъкнал от двамата грубияни.

Албърт Камъл, по прякор Гърбушкото, не бе дошъл с Хю и приятелите му и дрехите му бяха оставени на друго място, така че вероятно се бе измъкнал.

Самият Хю също бе успял да избяга, но това не значеше, че е избегнал проблема. Загубил бе бельото си, чорапите и обувките. Налагаше се да се прокрадне в училището само по подгизналите си риза и панталони и да се моли да не го забележи някой учител или момче от горните класове. При тази мисъл простена високо. „Защо винаги ми се случват такива неща?“, помисли си нещастно.

Откакто бе постъпил в „Уиндфийлд“ преди осемнайсет месеца, непрекъснато му се случваха неприятности. Нямаше проблеми със самото учене: залягаше здраво над книгите и на всеки тест бе първи в класа си. Глупавите и дребнави правила обаче извънмерно го дразнеха. Трябваше да си ляга всяка вечер в десет без петнайсет, но той винаги си намираше някаква причина да остане буден до десет и петнайсет. Всички забранени места го привличаха неудържимо; умираше от желание да изследва цветната градина на свещеника и овощната на директора, мазето, в което държаха въглищата и избата за бира. Тичаше на местата, където би трябвало да ходи, четеше тогава, когато би трябвало да спи, и приказваше по време на общите молитви. И в крайна сметка винаги се озоваваше в тази ситуация — гузен и уплашен, замислен над мрачния въпрос: защо винаги си докарвам такива нещастия?

В продължение на няколко минути гората бе мълчалив свидетел на тъжните му разсъждения относно собствената му съдба. Хю се чудеше дали накрая няма да бъде отритнат от обществото или дори да свърши като престъпник — да го затворят, да го откарат окован в Австралия или даже да го обесят.

Най-после реши, че Едуард не е тръгнал след него. Изправи се и нахлузи мокрите си панталони и риза. После чу нечий плач.

Внимателно надникна иззад храстите — и съзря ярката морковенооранжева коса на Тонио. Приятелят му бавно вървеше по пътеката, гол и мокър. Носеше в ръце дрехите си и хлипаше.

— Какво стана? — попита го Хю. — Къде е Питър?

Изведнъж Тонио избухна.

— Никога няма да кажа, никога! — отсече ожесточено. — Те ще ме убият!

— Добре, недей да ми казваш — съгласи се Хю.

Както винаги, Тонио бе ужасен от Мики. Каквото и да се бе случило, нямаше да му разкрие нищо.

— Най-добре се облечи — добави практично Хю.

Тонио безизразно се вгледа в мокрите дрехи, които държеше. Изглежда бе изпаднал в шок и не можеше да ги подреди и да намери онова, което му бе нужно. Хю пое подгизналата купчинка от ръцете му. В нея имаше обувки, панталони и един чорап, но не и риза. Хю помогна на Тонио да облече наличното, след което двамата поеха към училището.

Тонио спря да плаче, макар все още да изглеждаше разтърсен. Хю се надяваше, че онези грубияни не са причинили нещо наистина лошо на Питър. Сега обаче трябваше да помисли за спасяването на собствената си кожа.

— Ако успеем да влезем в общежитието, можем да си сменим дрехите и да си обуем резервните обувки — обмисли на глас той следващите им ходове. — После, когато вдигнат забраната за напускане на училището, ще отидем до града и ще си купим нови дрехи на кредит в „Бакстедс“.

Тонио кимна:

— Добре — отвърна унило.

Докато се промъкваха през дърветата, Хю продължи да се чуди защо Тонио е толкова обезпокоен и разстроен. В крайна сметка, тормозът не бе нещо необичайно в „Уиндфийлд“. Какво бе станало при водоема, след като Хю бе избягал от там? Обаче Тонио не каза нищо повече по време на целия път обратно.

Училището се състоеше от шест сгради, които някога бяха представлявали сърцето на голям чифлик. Общежитието им се помещаваше в някогашния краварник, близо до параклиса. За да стигнат до него, трябваше да прескочат една каменна ограда и да прекосят двора на горните класове. Покатериха се на оградата и надникнаха над нея. На двора не се виждаше никой, както и бе очаквал Хю. Въпреки това той се колебаеше. Мисълта за Бастуна и болезнените резки, които оставяше по гърба, го караше да потръпва. Само че нямаше друг избор. Трябваше да се върне в училището и да си облече сухи дрехи.

— Чисто е — прошепна. — Да вървим!

Прескочиха заедно оградата и хукнаха през двора към прохладната сянка на изградения от масивни камъни параклис. Дотук добре. После пропълзяха покрай източния ъгъл на постройката, плътно прилепени към стената. Оставаше им съвсем кратка отсечка: трябваше само да притичат през алеята и щяха да се озоват в собствената си сграда. Хю спря. Все още не се виждаше никой.

— Сега! — каза.

Двете момчета хукнаха през пътя. А после, тъкмо когато стигнаха вратата, се случи бедата. Чу се познат, свикнал да заповядва глас:

— Малки Пиластър! Ти ли си? — и Хю разбра, че играта е свършила.

Сърцето му потъна в петите. Спря и се обърна. Господин Офъртън бе избрал именно този момент за излизането си от параклиса и сега стоеше на сянка на верандата: висока мрачна фигура с академична тога и шапка. Хю потисна стона си. От всички учители, най-малко вероятно бе да дочака милосърдие от господин Офъртън, чиито пари бяха откраднати. Със сигурност ги очакваше Бастуна. Мускулите на задника му неволно се свиха.

— Ела тук, Пиластър — повика го господин Офъртън.

Хю се повлече към него. Тонио го следваше по петите. „Защо поемам такива рискове?“, запита се отчаяно Хю.

— В кабинета на директора, веднага! — нареди господин Офъртън.

— Да, сър — нещастно отвърна Хю.

Ставаше все по-зле и по-зле. Когато директорът видеше как е облечен, сигурно щеше да го изключи от училището. А как щеше да обясни това на майка си?

— Хайде, тръгвай! — нетърпеливо го подкани учителят.

Двете момчета се обърнаха, но господин Офъртън спря едното:

— Ти не, Силва.

Хю и Тонио си размениха кратки озадачени погледи. Защо да наказват само Хю, но не и Тонио? Те обаче не можеха да поставят под въпрос нарежданията на учителите, така че Тонио побърза да влезе в общежитието. Хю тръгна към къщата на директора.

Вече усещаше Бастуна върху себе си. Знаеше, че ще се разплаче. Това бе дори по-лошо от болката, защото смяташе, че на тринайсет години е твърде голям за сълзи.

Домът на директора бе чак в другия край на училищната територия, а пък Хю вървеше съвсем бавно, но въпреки това стигна прекалено бързо. Прислужницата му отвори вратата само секунда след като позвъни.

Срещна доктор Полсън още в преддверието. Директорът бе плешив мъж с лице като на булдог, който в момента поради някаква причина изобщо не изглеждаше толкова вбесен, колкото би трябвало да е. Вместо да изиска обяснение на факта, че Хю е напуснал стаята си и от него се стича вода, той само отвори вратата към кабинета си и тихо каза:

— Влез тук, млади Пиластър. — Без съмнение пестеше гнева си за боя с Бастуна.

Хю влезе в помещението с лудо биещо сърце.

Изуми се, защото вътре бе седнала майка му.

И което бе по-зле, тя плачеше.

— Ама аз само отидох да поплувам! — изтърси Хю.

Вратата се затвори зад гърба му и той схвана, че директорът не го бе последвал в стаята.

А после започна да осъзнава, че случващото се няма нищо общо с нарушаването на забраната за излизане и с плуването, нито пък със загубата на дрехите му и че го бяха хванали да се разхожда полугол.

Изпитваше ужасното усещане, че става дума за нещо много по-лошо.

— Майко, какво има? — попита. — Защо си дошла?

— О, Хю! — изплака тя. — Баща ти е мъртъв.

III

За Мейзи Робинсън съботата бе най-хубавият ден от седмицата. В събота на папа му плащаха. Днес щяха да имат месо за вечеря, както и нов хляб.

Тя седна на предните стъпала заедно с брат си Дани и двамата зачакаха папа да се прибере от работа. Дани бе на тринайсет, с две години по-голям от Мейзи, и тя смяташе, че е чудесен, макар невинаги да се държеше добре с нея.

Къщата им бе едно от влажните, задушни жилища в квартала край доковете на малък град на североизточното крайбрежие на Англия. Тя принадлежеше на вдовицата госпожа Макнийл. Хазяйката им живееше на първия етаж, в стаята отпред. Семейство Робинсън обитаваше задната стая, а на горния етаж имаше още едно семейство. Когато наближеше моментът папа да се прибере, госпожа Макнийл щеше да излезе на стълбището и да го изчака, за да прибере наема.

Мейзи беше гладна. Предния ден бе изпросила няколко разтрошени кокала от месаря, а папа купи една ряпа и направи яхния; тогава Мейзи бе яла за последно. Обаче днес бе събота.

Опита се да не мисли за вечеря, защото това усилваше болката в стомаха й. За да откъсне мислите си от храната, тя се обърна към Дани:

— Папа изруга тази сутрин.

— Какво каза?

— Каза, че госпожа Макнийл е paskudniak.

Дани се изкикоти. Думата означаваше „торба с лайна“. И двете деца свободно говореха английски език след една година в новата си страна, но не бяха забравили родния си идиш.

Името им в действителност не бе Робинсън, а Рабиновиц. Госпожа Макнийл ги мразеше, откакто бе открила, че са евреи. Тя никога не бе срещала евреи преди. Когато им даде под наем стаята в къщата си, смяташе, че са французи. В целия град нямаше други евреи. Семейство Робинсън нямаха намерение да идват тук: бяха си платили да ги откарат до място, наречено Манчестър, където живееха много евреи. Капитанът на кораба им каза, че това е Манчестър, обаче ги бе излъгал. Когато разбраха, че са на неправилното място, папа реши да съберат достатъчно пари и да се преместят в Манчестър, обаче после мама се разболя. Тя още бе болна, а те още си стояха тук.

Папа работеше на брега, в един голям склад, над чийто вход с големи букви пишеше: „Тобайъс Пиластър и Ко“. Мейзи често се чудеше кой е въпросният „Ко“. Папа работеше като деловодител — записваше бройката на варелите с боя, които влизаха и излизаха от сградата. Той бе внимателен човек, който старателно си водеше бележки и правеше списъци. Мама бе негова пълна противоположност. Винаги тя бе смелата, винаги тя поемаше рискове. Именно тя бе искала да дойдат в Англия. Мама обичаше да организира празненства, да пътува, да се среща с нови хора, да се облича хубаво и да играе на разни игри. Мейзи смяташе, че това е и причината папа толкова да я обича: защото бе такава, какъвто той никога не би могъл да бъде.

Сега обаче тя не бе нито енергична, нито дръзка. По цял ден лежеше на стария дюшек, ту заспиваше, ту се пробуждаше, бледото й лице лъщеше от потта, а дъхът й бе горещ и миришеше лошо. Докторът бе казал, че трябва да възстанови силата си, за което е нужно да яде множество пресни яйца и сметана, както и говеждо всеки ден, а после папа му плати с парите за вечерята този ден. Сега обаче Мейзи изпитваше вина при всяко ядене, защото знаеше, че отнема на майка си храната, която може да спаси живота й.

Мейзи и Дани се бяха научили да крадат. В пазарни дни отиваха до центъра на града и отмъкваха картофи и ябълки от сергиите на площада. Търговците следяха зорко стоката си, но все пак от време на време се разсейваха — било с разправия заради рестото, кучешки бой или питие — а междувременно децата грабваха, каквото успееха да докопат. Когато имаха късмет, срещаха някое богато хлапе на своята възраст. Набележеха ли някое, го причакваха и го ограбваха. Такива деца често носеха портокал или кесия сладкиши в джоба си, както и няколко пенита. Мейзи се страхуваше да не ги хванат, защото знаеше колко би се срамувала мама; само че беше и гладна.

Вдигна поглед и забеляза някакви мъже, които вървяха заедно в плътна група. Зачуди се кои са. Все още бе твърде рано да се прибират работниците от доковете. Те гневно говореха на висок глас и размахваха ръце, свити в юмруци. Когато се приближиха, тя разпозна господин Рос, който живееше на горния етаж и работеше заедно с папа за Пиластър. Защо не бе на работа? Да не би да ги бяха уволнили? Той изглеждаше много ядосан и може би именно това бе отговорът. Лицето му бе цялото почервеняло, той кълнеше и разправяше нещо за гадни тъпаци, скапани мръсници и лъжливи копелета. Когато групичката се изравни с къщата, господин Рос рязко се отдели от останалите и с тежки стъпки влезе вътре, а Мейзи и Дани трябваше да се отдръпнат пъргаво от пътя му, за да не ги сгази с подкованите си обувки.

Когато Мейзи отново вдигна очи, видя папа. Слаб мъж с черна брада и меки кафяви очи, той вървеше след другите на известно разстояние. Главата му бе сведена и изглеждаше така обезсърчен и нещастен, че на Мейзи й се прииска да заплаче.

— Папа, какво е станало? — попита го. — Защо се прибираш толкова рано?

— Влезте вътре — каза той с толкова тих глас, че Мейзи едва го чу.

Двете деца го последваха в задната част на къщата. Той коленичи до дюшека и целуна устните на мама. Тя се събуди и му се усмихна. Папа обаче не й се усмихна в отговор.

— С компанията е свършено — каза той на идиш. — Тоби Пиластър се разори.

Мейзи не бе съвсем сигурна какво значи това, обаче от тона на папа изглежда ставаше дума за истинско нещастие. Стрелна с поглед Дани, който сви рамене. И той не разбираше.

— Но защо? — попита го мама.

— Имаше финансов срив — отвърна папа. — Вчера една голяма банка в Лондон фалира.

Мама се намръщи в опит да се съсредоточи:

— Ама тук не е Лондон — каза. — Какво общо има Лондон с нас?

— Не знам подробностите.

— Така че ти вече нямаш работа?

— Нямам работа, нито заплата.

— Но нали днес са ви платили?

Папа сведе глава.

— Не, не ни платиха.

Мейзи отново погледна Дани. Това го разбираха и двамата. Ако нямаше пари, нямаше да има храна за никой от тях. Дани изглеждаше уплашен. На Мейзи й се искаше да заплаче.

— Трябва да ти платят — прошепна мама. — Работил си цяла седмица, трябва да ти платят!

— Нямат пари — каза папа. — Това означава „разорен“. Значи, че дължиш пари на хората и не можеш да им платиш.

— Но нали господин Пиластър е добър човек, ти самият винаги си го казвал!

— Тоби Пиластър е мъртъв. Обесил се е миналата нощ, в кабинета си в Лондон. Имал син на възрастта на Дани.

— А ние как ще изхраним децата си?

— Не зная — отвърна папа и за ужас на Мейзи започна да плаче. — Съжалявам, Сара! — промълви, а сълзите се стичаха и мокреха брадата му. — Доведох ви в това ужасно място, където няма евреи и няма кой да ни помогне. Не мога да платя на доктора, не мога да купя лекарства, не мога да нахраня децата ни. Провалих се и те предадох. Съжалявам, съжалявам! — Наведе се напред и зарови мокрото си лице в гърдите на мама. Тя погали косата му с трепереща ръка.

Мейзи се ужаси. Папа никога не плачеше. Това като че означаваше края на всяка надежда. Може би сега всички щяха да умрат.

Дани се изправи, погледна Мейзи и кимна рязко към вратата. Тя също стана и двамата на пръсти излязоха от стаята. Мейзи седна на стъпалата отпред и започна да плаче.

— Какво ще правим? — изхлипа тя.

— Ще трябва да избягаме — отвърна Дани.

След думите на Дани в гърдите й се загнезди ледена топка.

— Не можем — каза.

— Трябва. Няма ядене. Ако останем, ще умрем.

Мейзи не се интересуваше дали ще умре, но се сети за нещо друго: мама със сигурност щеше да гладува, само и само да нахрани децата си. Ако останеха, тя щеше да умре. Трябваше да избягат, за да я спасят.

— Прав си — обърна се към Дани. — Ако се махнем, може би папа ще успее да намери достатъчно храна за мама. Трябва да се махнем, заради нея.

Сега, когато чу думите, които излязоха от собствената й уста, остана поразена от онова, което се случваше със семейството й. Днес бе по-ужасно от деня, когато напуснаха Вискис, оставиха къщите в селото да догарят зад гърбовете им и се качиха на ледения влак — всичките им принадлежности бяха събрани в две брезентови торби — защото тогава знаеше, че папа винаги ще се грижи за нея, независимо от всичко, което би могло да се случи. Сега обаче трябваше сама да се погрижи за себе си.

— Къде ще отидем? — прошепна му.

— Аз заминавам за Америка.

— Америка! Как?

— В пристанището има един кораб, който тръгва за Бостън със сутрешния прилив. Нощес ще отида с плуване до него, ще се покатеря по някое въже и ще се скрия в лодка на палубата.

— Ще се качиш незабелязано? — попита го тя със страх и възхищение в гласа.

— Точно така.

Докато гледаше брат си, за първи път забеляза, че над горната му устна са се появили наченки на мустак. Превръщаше се в мъж. Някой ден щеше да има голяма черна брада, също като папа.

— Колко време се пътува до Америка? — запита Мейзи.

Той се поколеба, после я изгледа глуповато и отвърна:

— Не знам.

Тя осъзна, че не е включена в плановете му. Почувства се нещастна и уплашена.

— Значи няма да заминем заедно — произнесе тъжно.

Той я погледна виновно, но не оспори думите й.

— Ще ти кажа какво да направиш — предложи вместо това. — Отиди в Нюкасъл. Пеша можеш да стигнеш до там за около четири дни. Това е голям град, по-голям е от Гданск — в него никой няма да те забележи. Отрежи си косата, открадни чифт панталони и се престори на момче. Отиди в някоя голяма конюшня и помагай с конете — винаги си се справяла добре с конете. Ако там те харесат, ще получаваш бакшиши, а след известно време може и истинска работа да ти дадат.

Мейзи не можеше да си представи да остане напълно сама.

— По-добре да дойда с теб — каза му.

— Не можеш. И без това ще е достатъчно трудно да се крия на кораба, да крада храна и така нататък. Няма как да се грижа и за теб.

— Няма да ти се налага. Ще бъда тиха като мишка!

— Ще се тревожа за теб.

— А няма да се тревожиш, ако ме оставиш тук съвсем сама?

— Трябва да се погрижим за себе си! — скастри я ядосано той.

Тя осъзна, че е решението му е твърдо. Никога не бе успявала да го разубеди, след като е решил нещо. Със свито от страх сърце го запита:

— Кога да тръгнем? Сутринта ли?

Дани поклати глава.

— Сега. Трябва да се кача на кораба веднага, щом се стъмни.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

И сякаш, за да й го докаже, се изправи.

Тя също стана.

— Ще вземем ли нещо?

— Какво?

Мейзи сви рамене. Тя нямаше резервни дрехи, нито лични вещи, всъщност не притежаваше нищо. Не можеха да вземат нито храна, нито пари, защото такива нямаше.

— Искам да целуна мама за сбогом — промълви.

— Недей! — рязко отсече Дани. — Ако го направиш, ще останеш.

Вярно беше. Ако сега видеше мама, щеше да се пречупи и да й разкаже всичко. Преглътна с усилие.

— Добре — каза, като се бореше със сълзите. — Готова съм.

И двамата тръгнаха заедно, рамо до рамо.

Когато стигнаха края на улицата, на Мейзи й се прииска да спре и да погледне къщата за последно. Боеше се обаче, че направи ли го, ще се разколебае; затова продължи да върви и повече не погледна назад.

IV

От „Таймс“:

V

Мики Миранда бе очарован от майката на Едуард. Огъста Пиластър бе висока жена на трийсет и няколко години с изваяно тяло. Тя имаше черна коса, черни вежди и надменно лице с високи скули, прав остър нос и силна брадичка. Не беше точно красавица и определено не бе хубавка, но по един особен начин това гордо лице бе изключително запленяващо. По време на следствието бе облечена с черно палто и носеше черна шапка, които я правеха още по-впечатляваща. Но онова, което наистина омагьоса Мики, бе непогрешимото усещане, че строгото официално облекло обвива разкошно, сладострастно тяло, а високомерното и властно поведение прикрива страстна натура. Мики не можеше да откъсне очите си от госпожа Пиластър.

До нея бе седнал съпругът й Джоузеф, бащата на Едуард — грозен мъж с кисела физиономия, приблизително на четирийсет години. Той имаше същия грамаден нос като на Едуард и същата светла кожа, но русата му коса бе силно оредяла, а бузите му бяха почти напълно скрити от дългите рошави бакенбарди, чиято цел сякаш бе да компенсират плешивостта му. Мики се зачуди какво е накарало подобна великолепна жена да се омъжи за него. Впрочем, той бе много богат — може би това бе причината.

В момента пътуваха обратно към училището. В наетата от „Стейшън хотел“ карета седяха господин и госпожа Пиластър, Едуард и Мики, както и директорът, доктор Полсън. Мики се развесели, когато забеляза, че директорът също се е прехласнал по Огъста Пиластър. Дъртият Пол я бе обсипал с въпроси — дали следствието не я е уморило, дали се чувства удобно в каретата; после нареди на кочияша да кара по-бавно и веднага след края на пътуването изскочи забързано, за да си осигури тръпката да придържа ръката й, докато дамата слиза по стълбицата. Грубото му като на булдог лице никога не бе изглеждало така оживено.

Следствието бе протекло добре. Мики излезе с най-откритото си и честно изражение и разказа историята, която двамата с Едуард бяха измислили. Вътрешно обаче бе уплашен. Британците държаха извънредно много на истината и той можеше сериозно да загази, ако го хванеха. Но съдебните заседатели бяха така погълнати от разказа за героизма на ученика, че не се и сетиха да го поставят под съмнение. Едуард бе нервен и заекваше, докато даваше показанията си, но следователят го извини с предположението, че е прекалено разстроен от неуспеха си да спаси Питър, и настояваше да не се самообвинява.

Нито едно от другите момчета не бе извикано за следствието. Заради смъртта на баща си Хю бе отведен от училището в деня, когато се бе удавил Питър. Никой не бе поискал от Тонио да даде показания, защото никой не знаеше, че е станал свидетел на смъртта: Мики го бе уплашил и го бе принудил да си мълчи. Другият свидетел, неизвестното момче, което бе плувало в далечния край на водоема, не се бе появило да разкаже за видяното.

Родителите на Питър Мидълтън бяха твърде покрусени и не присъстваха. Изпратили бяха адвоката си, възрастен мъж със сънлив поглед, чиято единствена цел бе цялата история да приключи възможно най-бързо и с възможно най-малко шум. По-големият брат на Питър, Дейвид, бе дошъл; той се разтревожи и превъзбуди, след като адвокатът отказа да зададе на Мики или на Едуард каквито и да било въпроси. За облекчение на Мики обаче, възрастният човек само махна с ръка и отхвърли изразения му шепнешком протест. Мики изпитваше истинска благодарност заради леността му. Той самият бе готов за кръстосан разпит, но Едуард може би щеше да се пречупи.

В прашния салон в дома на директора, госпожа Пиластър прегърна Едуард и целуна раната на челото му, където го бе улучил хвърленият от Тонио камък.

— Бедното ми, скъпо дете! — промълви тя.

Мики и Едуард не бяха споменали за камъка пред никого, защото иначе щеше да им се наложи да обясняват защо го е метнал Тонио. Вместо това казаха, че Едуард си е ударил главата, докато се е гмуркал да спаси Питър.

Докато пиеха чай, Мики стана свидетел на една непозната страна на Едуард. Майка му, която бе седнала на кушетката до него, непрекъснато го докосваше и го наричаше „Теди“. Вместо да се чувства засрамен, както би се случило с повечето момчета, той явно се наслаждаваше на това и не спираше да й се усмихва чаровно. Мики никога не го бе виждал такъв. „Тя е луда по него“, помисли си Мики, „и на него му харесва“.

След няколко минути банални приказки, госпожа Пиластър рязко се изправи и стресна мъжете, които също станаха.

— Сигурна съм, че ви се пуши, доктор Полсън — заяви. Не дочака отговора му, а направо продължи: — Господин Пиластър ще се разходи из градината с вас. Теди, скъпи, върви с баща си. Искам да прекарам няколко минути на спокойствие в параклиса. Може би Мики ще ми покаже как да стигна до него?

— Разбира се, разбира се, разбира се — започна да повтаря директорът, който очевидно изгаряше от желание да се подчини на серията заповеди. — Тръгвай, Миранда!

Мики бе впечатлен. Колко бързо и без никакво усилие бе накарала всички да изпълняват онова, което тя искаше! Задържа вратата пред нея и я последва в преддверието, където учтиво каза:

— Бихте ли желали чадърче, госпожо Пиластър? Слънцето е много силно.

— Не, благодаря.

Излязоха навън. Пред къщата на директора се мотаеха много момчета. Мики предположи, че се е разнесъл слух за невероятната майка на Пиластър и всички са дошли да я видят. Доволен, че именно той върви до нея, Мики я преведе през няколко свързани вътрешни дворове до вратата на училищния параклис.

— Да ви почакам ли отвън? — предложи й.

— Влез вътре. Искам да поговоря с теб.

Той започна да изпитва нервност. Удоволствието, че е съпроводил една великолепна зряла жена из територията на училището, започваше да избледнява. Сега се зачуди защо ли иска да разговаря насаме с него.

В параклиса нямаше никого. Тя седна на една пейка на последната редица и го покани да заеме мястото до нея. После го погледна право в очите и нареди:

— А сега ми кажи истината.

Огъста забеляза изненадата и страха, които проблеснаха в погледа на момчето и се увери, че е била права.

Мики обаче възстанови почти мигновено равновесието си:

— Вече ви казах истината — заяви.

Тя поклати глава.

— Не е вярно.

Той се усмихна.

Усмивката му я свари неподготвена. Хванала го бе в лъжа; знаеше, че е застанал в отбранителна позиция — и въпреки това имаше сили да й се усмихва. Малко мъже успяваха да устоят на натиска на волята й, но изглежда той бе нещо изключително, независимо от младостта си.

— На колко си години? — попита го.

— На шестнайсет.

Вгледа се внимателно в него. Изглеждаше невероятно добре с чупливата си тъмнокестенява коса и гладка кожа, макар че пълните устни и тежките клепачи да придаваха упадъчен блясък на красотата му. Със спокойната си самоувереност и привлекателния външен вид й напомняше малко на граф Странг… Усети да я пробожда съвестта и избута тази мисъл в едно далечно ъгълче на съзнанието си.

— Питър Мидълтън не е бил „в затруднено положение“, когато сте стигнали до вира — каза тя. — Плувал си е спокойно и доволно.

— Какво ви кара да смятате така? — хладно попита Мики.

Долавяше уплахата му, но той запазваше спокойствие. Бе наистина удивително зрял. Огъста установи, че несъзнателно му разкрива повече от онова, което бе възнамерявала.

— Забравяш, че и Хю Пиластър е бил там — обясни. — Той ми е племенник. Миналата седмица баща му сложи край на живота си, както вероятно си чул, затова Хю не е тук в момента. Той обаче е разговарял с майка си, а тя ми е етърва.

— И какво е казал?

Огъста се намръщи.

— Че Едуард е хвърлил дрехите на Питър във водата — призна с нежелание. Наистина не разбираше защо Теди би направил нещо подобно.

— А после?

Огъста се усмихна. Това момче започваше да овладява и насочва разговора. Предполагаше се, че тя ще го разпитва, а вместо това се случваше обратното.

— Просто ми разкажи какво стана в действителност — подкани го.

Той кимна.

— Много добре.

Когато чу отговора му, Огъста изпита облекчение, но и се разтревожи. Искаше да узнае истината, но и се страхуваше от нея. Горкият Теди — като бебе едва не бе умрял, защото нещо не бе наред с кърмата на Огъста. За малко да си замине, докато докторите открият какъв точно е проблемът и предложат да го кърми дойка. Оттогава си бе такъв — уязвим. Тя трябваше винаги да го закриля и да полага специални грижи за него. Ако бе успяла да се наложи, той изобщо нямаше да отиде в пансион, но баща му си остана непреклонен по този въпрос…

Насочи отново вниманието си към Мики.

— Едуард не искаше да стори нищо лошо — започна момчето. — Само да се пошегува. Хвърли дрехите на другите момчета във водата, за да им погоди номер.

Огъста кимна. Според нея това звучеше нормално: момчета, които се закачат едни други. Бедничкият Теди сигурно сам неведнъж бе страдал от подобни неща.

— А после Хю бутна Едуард вътре.

— Малкият Хю винаги се забърква в неприятности — отбеляза Огъста. — Същият е като баща си!

„И също като баща си вероятно ще свърши зле“, помисли си.

— Другите момчета започнаха да се смеят и Едуард натисна главата на Питър под водата, за да му даде урок. Хю избяга. После Тонио хвърли камък по Едуард.

Огъста се ужаси:

— Можело е да изпадне в безсъзнание и да се удави!

— Да, но не стана така. Той се впусна да преследва Тонио, а аз ги наблюдавах; никой не гледаше към Питър Мидълтън. Най-накрая Тонио се изплъзна от Едуард. Едва тогава забелязахме, че Питър е стихнал. В действителност не знаем какво точно е станало с него: може би се е изтощил, докато Едуард му натискаше главата, и не е имал достатъчно сили и въздух, за да се измъкне от вира. Така или иначе, носеше се по повърхността с лицето надолу. Веднага го извадихме от водата, обаче вече беше мъртъв.

Не може да се каже, че Едуард има вина, реши Огъста. Момчетата винаги се държаха грубо едно с друго. Независимо от това, тя бе изключително благодарна, че тази история не бе излязла наяве по време на следствието. Мики бе покрил Едуард, слава богу.

— Ами другите момчета? — попита. — Те сигурно знаят какво е станало.

— Голям късмет е, че Хю напусна училище същия ден.

— Ами второто… Тони ли го нарече?

— Антонио Силва. Тонио за по-кратко. Не се безпокойте за него. Той идва от моята страна. Ще направи, каквото му кажа.

— Откъде си сигурен?

— Знае, че ако ми създаде неприятности, семейството му в родината ще пострада.

В гласа на момчето се долавяше ледена нотка, от която Огъста я побиха тръпки.

— Да ви донеса ли шала? — загрижено предложи Мики.

Огъста поклати глава.

— Никой друг ли не видя какво стана? Други момчета имаше ли?

Мики се намръщи.

— Когато пристигнахме на мястото, във вира плуваше още едно момче.

— Кое?

Той поклати глава.

— Не успях да видя лицето му, а и не знаех, че ще бъде от значение.

— То видя ли какво се случи?

— Нямам представа. Не съм сигурен точно кога си е тръгнало.

— Но вече го е нямало, когато сте измъкнали тялото от водата?

— Точно така.

— Ще ми се да знаехме кое е било това момче — напрегнато каза Огъста.

— Възможно е дори да не е ученик в „Уиндфийлд“ — отбеляза Мики. — Може да е от града. Както и да е. Независимо от причината, той не се яви като свидетел, така че, предполагам, не представлява опасност за нас.

Не представлява опасност за нас. На Огъста й направи впечатление как това момче я замесва — заедно със себе си — в нещо непочтено, а може би дори незаконно. Тази ситуация никак не й харесваше. Озовала се бе в нея, без дори да усети, и сега се намираше в капан. Изгледа го твърдо и отсече:

— Какво искаш?

За първи път успя да го хване неподготвен. Той я погледна объркано:

— Какво имате предвид?

— Прикрил си истината, за да помогнеш на сина ми. Днес лъжесвидетелства под клетва. — Забеляза, че го е извадила от равновесие. Това й достави удоволствие: отново контролираше разговора. — Не вярвам, че си поел този риск само от добро сърце. Смятам, че искаш нещо в замяна. Защо просто не ми кажеш какво е?

Видя, че погледът му се насочва към деколтето й и за миг се замисли, че ще й отправи някакво неприлично предложение. А после той каза:

— Искам да прекарам лятото с вас.

Не бе очаквала подобно нещо.

— Защо?

— Пътуването до дома ми отнема шест седмици. Налага се да остана в училището през ваканцията. Тази идея е ужасна — тук е скучно и самотно. Искам да ме поканите да прекарам лятото с Едуард.

Изведнъж отново се превърна в ученик. Тя бе предположила, че ще иска пари или може би работа в банка „Пиластър“. Това обаче бе такава незначителна, почти детинска молба. Но за него явно съвсем не бе маловажна. „В крайна сметка“, помисли си тя, „той е само на шестнайсет“.

— Заповядай да прекараш лятото с нас, добре си дошъл — каза му.

Мисълта не й бе неприятна. В някои отношения той бе наистина плашещ млад мъж, но обноските му бяха безупречни и изглеждаше извънредно добре: гостуването му нямаше да създаде проблеми. Освен това можеше да окаже положително влияние върху Едуард. Единственото нещо, което би могло да се сметне за недостатък на Теди, бе липсата му на цел. Мики бе пълна негова противоположност. Може би щеше да предаде част от решителността и целенасочеността си на нейния Теди.

Мики се усмихна и разкри белите си зъби:

— Благодаря ви! — И наистина изглеждаше искрено въодушевен.

Тя изпита внезапно желание да остане насаме и да обмисли чутото.

— Можеш да тръгваш — каза му. — И сама ще намеря пътя до дома на директора.

Той стана от пейката.

— Много съм ви благодарен! — подаде й ръка.

Тя я пое.

— Не, аз съм ти благодарна за това, че си предпазил Теди.

Той се наведе, сякаш се канеше да целуне ръката й, след което — за нейно най-голямо изумление — я целуна по устата. Всичко стана толкова бързо, че тя нямаше време да се извърне. Зачуди се как да изрази протеста си, докато той се изправяше, но не успя да намери подходящи думи. Само след миг Мики вече бе изчезнал.

Това бе нечувано! Изобщо не би трябвало да я целува, още по-малко пък — по устните! За кого се смяташе?! Първата й мисъл бе да отмени поканата за лятото. Само че не можеше да го направи.

„А защо не?“, запита се. Защо да не може да отмени покана, която бе отправила на един обикновен ученик? Държал се бе нагло и непристойно, затова не би трябвало да идва с тях.

Но мисълта да се отметне от обещанието си не й допадаше. Осъзна, че я възпира не само фактът, че Мики бе спасил Теди от позора. Ставаше дума за нещо по-лошо. Тя бе влязла в престъпен заговор с него, а това я правеше уязвима.

Остана в прохладния параклис дълго време, загледана в голите стени. Чудеше се, обзета от смътно неприятно предчувствие, как това хубаво, будно момче ще използва властта си над нея.