Опасно богатство

I

Хю се върна в Лондон след шест години. За това време семейство Пиластър бе удвоило богатството си — за което Хю също имаше заслуга.

В Бостън той се бе справил удивително добре, много по-добре, отколкото можеше дори да мечтае. Съединените щати вече се възстановяваха след Гражданската война и презокеанската търговия процъфтяваше, а пък Хю се бе погрижил банка „Пиластър“ да финансира сериозен дял от този бизнес.

После пък бе насочвал партньорите при издаването на серия много доходни емисии на северноамерикански акции и облигации. След войната правителството и фирмите имаха нужда от пари в брой; банка „Пиластър“ се погрижи да ги набере.

И накрая бе станал истински експерт по отношение на хаотичния пазар за акции на железопътни компании. Научил се бе да определя кои железници ще донесат много пари и кои линии няма да прекосят и първата планинска верига. Първоначално чичо Джоузеф проявяваше предпазливост — той добре помнеше финансовия срив в Ню Йорк през 1873 г. Хю обаче бе наследил характерния за семейство Пиластър консерватизъм, внимаваше много и препоръчваше само наистина качествени ценни книжа, а същевременно отбягваше всичко, в което се забелязваше дори бегъл намек за показност и спекулативност. Доказал бе, че преценките му са правилни. Сега банката бе световен лидер в бизнеса с набиране на капитал за промишленото развитие на Северна Америка. Хю получаваше хиляда лири годишно — и знаеше, че заслужава и повече.

Когато акостира в Ливърпул, го посрещна главният чиновник от местния клон на банка „Пиластър“. Двамата бяха разменяли телеграми поне веднъж седмично, откакто Хю отиде в Бостън. Никога не се бяха срещали лично, затова когато се запознаха, чиновникът възкликна:

— О, боже! Не знаех, че сте толкова млад, сър!

На Хю това му достави удоволствие, защото тъкмо тази сутрин бе открил един сребърен косъм в иначе катраненочерната си коса. Беше на двайсет и шест години.

Отиде с влака направо във Фолкстън, без да спира в Лондон. Партньорите в банка „Пиластър“ може и да смятаха, че трябва първо да им се обади, преди да отиде при майка си; той обаче бе на противоположното мнение. Отдал им бе последните шест години от живота си и считаше, че дължи на майка си поне един ден.

Завари я по-спокойна и прекрасна от всякога, макар че още се обличаше в черно в памет на баща му. Сестричката му Доти, сега дванайсетгодишна, почти не си го спомняше и се държеше много срамежливо, преди да я сложи на коляното си и да й припомни колко зле бе сгънала ризите му.

Помоли горещо майка си да се премести в по-голяма къща — спокойно можеше да си позволи да й плаща наема. Тя не се съгласи. Каза му вместо това да пести парите си и да трупа капитал. Все пак успя да я убеди да наеме още една прислужница, която да помага на госпожа Билт, застаряващата икономка.

На следващия ден се качи на влака по линия Лондон-Чатъм-Доувър и пристигна в Лондон на гара „Холбърн Вайъдъкт“. Един грамаден хотел бе построен точно на гарата от предприемачи, които вероятно смятаха, че много хора ще използват Холбърн за спирка и престой на път към Ница или Санкт Петербург. Хю не би вложил пари в това начинание: предполагаше, че гарата ще служи най-вече на работници от града, които живееха в разрастващите се предградия на югоизточен Лондон.

Беше ярка пролетна утрин. Тръгна пеша към банка „Пиластър“. Забравил бе колко задимен е Лондон — въздухът тук бе много по-лош от този в Бостън или Ню Йорк. Спря за миг пред банката и се загледа във внушителната й фасада.

Казал бе на партньорите, че иска да излезе в отпуск, да се върне и да види майка си и сестра си и старата родина. Само че имаше и друга причина за прибирането си в Лондон.

Канеше се да пусне истинска бомба.

Пристигнал бе с предложение за сливане между северноамериканската дейност на „Пиластър“ с нюйоркската банка „Мадлър и Бел“ и образуване на ново партньорство под името „Мадлър, Бел и Пиластър“. Това щеше да донесе много пари на банката; да се превърне в собственото му върхово постижение в Съединените щати; и най-после, да му даде възможност да се върне в Лондон и от обикновен помощник да израсне до служител, който взима решения. Щеше да означава също така край на заточението му.

Той оправи нервно вратовръзката си и влезе вътре.

Банковата зала, която преди години така го бе впечатлила с мраморния си под и представителните „разносвачи“, сега излъчваше единствено сериозност и тежест. Когато започна да се изкачва по стълбите, срещна Джонас Мълбъри, някогашния си наставник. Мълбъри едновременно се изненада и зарадва, че го вижда.

— Господин Хю! — възкликна той, като същевременно разтърсваше енергично ръката му. — За постоянно ли се връщате?

— Така се надявам. Как е госпожа Мълбъри?

— Много добре, благодаря ви.

— Предайте й моите поздрави. Ами трите ви дечица?

— Сега са пет. Всичките са в чудесно здраве, благодаря на Бога!

На Хю му хрумна идеята, че главният чиновник може би знае отговора на един въпрос, който го вълнуваше.

— Мълбъри, вие тук ли бяхте, когато господин Джоузеф бе избран за партньор?

— По онова време тъкмо бях станал младши чиновник. През юни ще станат двайсет и пет години оттогава.

— В такъв случай господин Джоузеф трябва да е бил на…

— Двайсет и девет.

— Благодаря ви.

Хю се качи в стаята на партньорите, почука на вратата и влезе. И четиримата партньори бяха вътре: чичо Джоузеф, седнал на бюрото за старшия партньор (изглеждаше по-възрастен, по-плешив и повече приличаше на стария Сет); съпругът на леля Маделин, майор Хартшорн, който четеше „Таймс“ на топло край огъня (носът му бе станал съвсем червен, сякаш за да подхожда по цвят на белега на челото му); чичо Самюъл, както винаги — прекрасно облечен (носеше тъмносив двуреден фрак, а под него перленосив елек), който се мръщеше над някакъв договор; и накрая най-младият партньор, Младия Уилям (сега на трийсет и една години), който седеше на бюрото си и записваше нещо в един тефтер.

Самюъл първи поздрави Хю.

— Скъпо мое момче! — обърна се към него той, стана и разтърси ръката му. — Колко добре изглеждаш!

Хю стисна ръцете на всички и прие подадената му чаша шери. Разгледа портретите на предишните старши партньори, закачени на стените.

— Преди шест години в тази стая продадох на сър Джон Камъл облигации на руското правителство на стойност сто хиляди лири — припомни си той.

— Така е — отбеляза Самюъл.

— Комисионата на „Пиластър“ от тази продажба, при пет процента, все още се равнява на сума, по-голяма от онази, която съм получил за всичките осем години, откакто работя в банката — произнесе Хю с усмивка.

— Надявам се, че не си дошъл да молиш за увеличение на заплатата — докачливо подметна Джоузеф. — Твоята заплата и в момента е най-високата в цялата фирма.

— С изключение на тези на партньорите — заяви Хю.

— Естествено! — избухна Джоузеф.

Хю осъзна, че е поставил лошо начало. „Твърде нетърпелив си, както винаги“, каза си. „Намали малко скоростта!“

— Не говоря за повишение — обясни. — Но пък имам едно предложение към партньорите.

Самюъл подхвърли:

— Най-добре да седнеш и да ни разправиш за него.

Хю остави чашата, от която изобщо не бе отпил, и се постара да събере мислите си. Отчаяно искаше да се съгласят с предложението му. То бе едновременно връхната точка на досегашната му кариера и доказателството за победата му над злополучието. С един удар щеше да донесе на банката повече работа и сделки, отколкото голяма част от партньори привличаха за цяла година. И ако приемеха, щяха да имат известно задължение към него, да са принудени да го направят партньор.

— Бостън вече не е финансовият център на Съединените щати — започна той. — Сега това е Ню Йорк. Наистина трябва да си преместим офиса. Само че има една пречка. При голяма част от сделките, които сключвах през последните шест години, работих заедно с „Мадлър и Бел“ от Ню Йорк. Може да се каже, че Сидни Мадлър ме взе под крилото си, когато бях напълно неопитен. А ако се преместим в Ню Йорк, ще им станем конкуренти.

— Няма нищо лошо в конкуренцията, където е уместно, разбира се — заяви Хартшорн. Той рядко допринасяше с нещо наистина стойностно към разговора, но вместо да си замълчи, редовно казваше някаква очевидна истина, сякаш е изключително важен постулат.

— Може и така да е. Аз обаче имам по-добра идея. Защо да не слеем северноамериканския си клон с „Мадлър и Бел“?

— Да ги слеем ли? — запита Хартшорн. — Какво имаш предвид?

— Да създадем съвместно предприятие. Ще го наречем „Мадлър, Бел и Пиластър“. Ще има клонове в Ню Йорк и Бостън.

— А как ще действа?

— Новата финансова къща ще се занимава с финансирането на всички вносно-износни сделки, които досега са били предмет на двете банки поотделно, а печалбите ще се делят. „Пиластър“ ще има възможност да участва във всички нови емисии на акции и облигации, които издава „Мадлър и Бел“. Аз ще движа работата от Лондон.

— Не ми допада — отсече Джоузеф. — Направо предаваме бизнеса си да го контролира някой друг!

— Не сте чули най-хубавата част — заяви Хю. — Всички сделки на „Мадлър и Бел“ в Европа, които в момента са разпределени между няколко лондонски банки, ще бъдат предадени на банка „Пиластър“.

Джоузеф чак изсумтя от изненада.

— Това сигурно възлиза на…

— Повече от петдесет хиляди лири на година под формата на комисиони.

Хартшорн възкликна:

— Мили боже!

Всички бяха слисани. Никога не бяха участвали в съвместно предприятие, а и не очакваха подобно новаторско предложение от човек, който все още не бе дори партньор. Но перспективата за петдесет хиляди лири годишно от комисиони бе неустоима.

— Ти очевидно си го обсъждал с тях — отбеляза Самюъл.

— Да. Мадлър е много запален от идеята, както и партньорът му, Джон Джеймс Бел.

Младия Уилям подметна:

— И ти ще ръководиш това съвместно предприятие от Лондон, така ли?

Хю разбра, че Уилям го смята за съперник, който би представлявал значително по-малка опасност, ако е отдалечен на пет хиляди километра.

— А защо не? — поинтересува се. — В крайна сметка, именно в Лондон се набират парите.

— А в качеството на какъв ще го правиш?

Хю би предпочел да не му се налага да отговаря толкова скоро точно на този въпрос. Уилям се заяждаше — беше попитал, само за да го постави в неудобно положение. Сега се налагаше Хю да се примири.

— Смятам, че господин Мадлър и господин Бел ще очакват да работят с партньор.

— Твърде млад си, за да бъдеш партньор! — незабавно го сряза Джоузеф.

— На двайсет и шест съм, чичо — отвърна Хю. — Теб самият са те направили партньор, когато си бил на двайсет и девет.

— Три години са дълго време.

— А петдесет хиляди лири са много пари.

Хю осъзна, че проявява нахалство и прекалена самонадеяност — този недостатък по принцип бе характерен за него. Знаеше, че ако ги притисне в ъгъла, ще му откажат само заради консерватизма си. Затова побърза да отстъпи.

— Но трябва, разбира се, да се преценят много неща. Наясно съм, че ще искате да го обсъдите. Може би трябва да ви оставя насаме?

Самюъл му кимна едва забележимо и Хю тръгна към вратата.

Самюъл каза:

— Хю, независимо дали това предприятие се осъществи, трябва да те поздравим за обещаващото доходност предложение. Сигурен съм, че всички сме на едно мнение. — Вгледа се въпросително в партньорите си и те кимнаха в знак на съгласие.

— Точно така, точно така — измърмори чичо Джоузеф.

Хю не знаеше дали да се нервира, защото не бяха приели плана му, или пък да се радва, че не са го отхвърлили направо. Изпита едно много обезсърчаващо усещане, точно обратното на прежния му триумф — все едно бе преживял отчайващ провал. Но не можеше да стори нищо повече.

— Благодаря — отвърна и излезе.

В четири часа същия следобед бе застанал пред огромната натруфена къща на Огъста на „Кенсингтън Гор“.

След като шест години бяха излагани на лондонската мръсотия и сажди, червените тухли и белите камъни бяха потъмнели и зацапани. Статуите на птици и зверове по стъпаловидния фронтон обаче още си седяха, както и корабът с разперени платна на върха на покрива. „А казват, че американците си падат по показността!“, помисли си Хю.

Научил бе от писмата на майка си, че Джоузеф и Огъста са похарчили част от своето непрекъснато увеличаващо се богатство за две други къщи — замък в Шотландия и провинциално имение в Бъкингамшир. Огъста бе пожелала да продадат тази на „Кенсингтън“ и да си купят нова в Мейфеър, но Джоузеф бе тропнал с крак: тук му харесваше.

Къщата бе сравнително нова, когато Хю я напусна, но независимо от това за него бе свързана с много спомени. Тук бе страдал от тормоза на Огъста, тук бе ухажвал Флорънс Столуърти, ударил Едуард — и любил Мейзи Робинсън. Най-остър и мъчителен бе споменът за Мейзи. Той не мислеше толкова за унижението и позора, а за страстта и радостното вълнение. От онази нощ не бе чувал нищо за Мейзи, обаче все още мислеше за нея всеки ден.

Семейството щеше да запомни скандала от преразказа на Огъста, според който поквареният син на Тобайъс Пиластър бе довел в дома си проститутка; след като го бяха заловили на местопрестъплението, ожесточено бе нападнал горкичкия Едуард, който нямал никаква вина. Така да бъде! Можеха да си мислят, каквото си искат, но трябваше да му признаят качествата като Пиластър и като банкер. И скоро, с малко повече късмет, щяха да са принудени да го направят партньор.

Чудеше се колко ли се е променило семейството за шест години. Майка му го бе осведомявала за събитията в рода в писмата, които му пишеше всеки месец. Братовчедка му Клемънтайн бе сгодена и скоро щеше да се жени; Едуард не беше — независимо от упоритите усилия на Огъста в тази насока; Младия Уилям и Биатрис си имаха момиченце. Майка му обаче не бе споменала нищо за другите, не толкова явни промени. Дали чичо Самюъл все още живееше със „секретаря“ си? Дали Огъста бе все така безмилостна, или с възрастта бе започнала да омеква? Беше ли съзрял и поумнял Едуард, бе ли спрял да върши глупости? А дали Мики Миранда най-после се бе оженил за някое от множеството момичета, които хлътваха по него всеки сезон?

Време бе да се изправи срещу всички тях. Прекоси улицата и почука на вратата.

Отвори му подмазвачът Хастед, главният прислужник на Огъста. Той като че ли не се бе променил — очите му все още гледаха в различни посоки.

— Добър ден, господин Хю — поздрави той, но гласът му с уелско произношение бе леден. Очевидно Хю все още бе в немилост в тази къща. Приветствените думи на Хастед винаги бяха точен барометър за настроението на Огъста.

Прекоси преддверието и стигна до малко по-широкото фоайе. Там, като комитет по посрещането, бяха застанали трите брантии на семейство Пиластър: Огъста, зълва й Маделин и дъщеря й Клемънтайн. На четирийсет и седем години Огъста изглеждаше великолепно, както винаги: лицето й бе все така класически красиво с тъмните си вежди и горделивия поглед; качила бе няколко килограма през изминалите шест години, но бе достатъчно висока и можеше да си го позволи. Клемънтайн бе като нейно по-слабо копие, но не притежаваше неукротимия дух и излъчването на майка си, затова не изглеждаше красива. Леля Маделин пък бе типичната Пиластър от главата до петите — от извития като клюн нос през слабата кокалеста фигура, чак до скъпата дантела, с която бяха украсени подгъвите на синята й като лед рокля.

Хю стисна зъби и целуна и трите.

Огъста подхвърли:

— Е, Хю, вярвам, че след придобития в чужбина опит вече си значително по-мъдър, отколкото бе преди. Нали?

Тя явно нямаше намерение да позволи на когото и да било да забрави, че заминаването му е било помрачено от скандал.

Хю отговори:

— Смятам, че всички помъдряваме с възрастта, скъпа лельо.

И със задоволство забеляза, че лицето й потъмня от гняв.

— Така е, наистина! — хладно отвърна тя.

Намеси се Клемънтайн.

— Хю, позволи ми да ти представя годеника си, сър Хари Тонкс.

Хю му стисна ръката. Хари бе прекалено млад, за да е бил удостоен с рицарско звание за заслуги. Следователно това „сър“ означаваше, че е баронет — нещо като втора ръка аристократ, защото това бе най-нисшата наследствена титла. Хю не му завиждаше, че ще се жени за Клемънтайн. Тя не бе така лоша като майка си, но винаги бе притежавала известна подлост.

Хари запита Хю:

— Как мина пътуването ви?

— Много бързо — отвърна Хю. — Дойдох с един от новите витлови параходи. Отне ми само седем дни.

— Божичко! Великолепно, великолепно.

— От коя част на Англия сте, сър Хари? — поинтересува се Хю, който искаше да разбере нещо повече за произхода му.

— Имам имение в Дорсетшир. Повечето от арендаторите ми отглеждат хмел.

Хю заключи, че става дума за дребен земевладелец. Ако имаше поне малко акъл, щеше да продаде стопанствата си и да вложи парите в банка „Пиластър“. В действителност Хари не изглеждаше особено умен, но бе възможно да е достатъчно покорен.

Жените от семейство Пиластър обичаха да се омъжват за мъже, които правят, каквото им се каже. Хари приличаше на по-млада версия на съпруга на Маделин, Джордж. С възрастта тези мъже ставаха раздразнителни и кисели, но рядко се бунтуваха истински.

— Ела в салона — нареди Огъста в този миг. — Всички чакат да се видят с теб.

Последва я, но на прага спря. Познатото просторно помещение, с голямата камина в единия край и френските прозорци, които водеха към градината, бе силно променено. Изчезнали бяха всички мебели и материи в японски стил; новото обзавеждане бе решено в смели, ярки цветове и десени. Когато се вгледа по-внимателно, Хю забеляза, че всички шарки всъщност изобразяват цветя: килимът бе обсипан с едри жълти маргаритки, на тапетите имаше червени рози, пълзящи по декоративна градинска решетка; макове красяха пердетата; по копринената драперия, която закриваше краката на столовете, рамките на огледалата, някои маси и пианото, се виждаха розови хризантеми.

— Променила си стаята, лельо — напълно излишно отбеляза очевидното той.

Клемънтайн обясни:

— Всичко е от новия магазин на Уилям Морис на „Оксфорд стрийт“. Това е последната мода.

Огъста добави:

— Обаче трябва да сменя килима. Цветът не е подходящ.

Хю си припомни и това: Огъста никога не бе доволна, никога не й стигаше.

По-голямата част от семейството бе тук. Всички бяха любопитни относно Хю и това бе съвсем естествено. Той бе заминал опозорен и вероятно бяха смятали, че никога няма да го видят отново, но го бяха подценили. Сега се бе завърнал, и то като герой и победител, затова всички изгаряха от нетърпение да го видят отново.

Първият човек, чиято ръка стисна, бе на братовчед му Едуард. Той бе на двайсет и девет, но изглеждаше по-възрастен, защото вече бе започнал да наедрява, а лицето му на чревоугодник лъщеше от издайническа руменина.

— Е, значи се върна — бяха думите му.

Опита се да се усмихне, но успя единствено да изкриви устни в презрителна гримаса. Хю не можеше да го обвинява. Хората винаги сравняваха двамата братовчеди. Сега собственият му успех привличаше вниманието към липсата на постижения на Едуард в банката.

До Едуард бе застанал Мики Миранда. Той все още бе красив и се обличаше с вкус. Всъщност, изглеждаше дори по-самоуверен и самодоволен.

Хю се обърна към него.

— Здрасти, Миранда. Още ли работиш за посланика на Кордоба?

— Аз съм посланикът на Кордоба.

Хю не бе особено изненадан.

Зарадва се, когато видя старата си приятелка Рейчъл Бодуин.

— Здрасти, Рейчъл, как си? — погледна я.

Рейчъл никога не се бе отличавала с особена красота, но сега се превръщаше в привлекателна жена, осъзна той. Ъгловатите й черти и близо разположените очи, които преди шест години му се бяха стрували обикновени, сега бяха неочаквано интригуващи.

— С какво си запълваш времето напоследък?

— Водя кампания за реформиране на закона за собствеността на жените — отвърна му. После се усмихна и добави: — За голям срам на родителите ми, които биха предпочели да проведа кампания за откриване на съпруг.

Хю си припомни и друго — че винаги бе стряскала с откровеността си. Той лично смяташе това й качество за интересно, но подозираше, че много от подходящите кандидати ще се подразнят от него. По принцип мъжете предпочитаха срамежливи и не прекалено умни жени.

Докато водеха неангажиращ разговор, той се зачуди дали Огъста все още иска да го сватоса с Рейчъл. Това нямаше кой знае какво значение: единственият мъж, към когото Рейчъл някога бе проявявала истински интерес, бе Мики Миранда. Дори сега тя се стараеше да включи Мики в разговора си с Хю. Той така и не бе разбрал защо момичетата смятат Мики за неустоим, но Рейчъл го озадачаваше повече и от останалите. Тя бе достатъчно интелигентна, за да осъзнава, че Мики е просто един мазен негодник. В действителност обаче тази му черта сякаш му придаваше още по-голямо очарование.

Продължи нататък и се здрависа с Младия Уилям и съпругата му. Биатрис го поздрави сърдечно и Хю реши, че Огъста няма такова влияние върху нея, както върху останалите жени от семейството.

Хастед ги прекъсна, за да подаде на Хю някакъв плик.

— Пристигна току-що по куриер — обясни той.

В плика имаше бележка. Според Хю почеркът принадлежеше на секретарка.

Отдолу с познати, разкривени драскулки бе написано:

Стана му приятно. Соли бе голям добряк и винаги се държеше приятелски. Зачуди се защо никой от семейство Пиластър не бе така безгрижен и спокоен. Дали методистите бяха по природа по-напрегнати от евреите? Възможно бе обаче в семейство Грийнборн да съществува напрежение, за което той не знае.

— Пратеникът чака отговор, господин Хю — подсети го Хастед.

Хю отвърна:

— Нека предаде почитанията ми на госпожа Грийнборн, а също — че с удоволствие ще се присъединя към тях за вечеря.

Хастед се поклони и се оттегли.

Биатрис отбеляза:

— Божичко, нима ще вечеряш със семейството на Соломон Грийнборн? Това е прекрасно!

Хю се изненада.

— Не очаквам да е прекрасно — отвърна той. — Навремето със Соли бяхме в едно училище и винаги съм го харесвал, но покана за вечеря с него никога не е била кой знае каква привилегия.

— Да, обаче сега е — заяви Биатрис.

— Соли се ожени за истинска фъртуна — обясни Уилям. — Госпожа Грийнборн обожава да организира забавления. Нейните приеми са най-добрите в Лондон.

— Те са част от кръга „Марлборо“16. — Тонът на Биатрис бе изпълнен със страхопочитание. — Приятели са с принца на Уелс!

Годеникът на Клемънтайн, Хари, дочу разговора им и отсече възмутено:

— Не мога да си представя накъде отива английското общество, щом наследникът на трона предпочита евреи пред християни!

— Така ли? — запита Хю. — Аз пък трябва да призная, че никога не съм разбирал защо хората не харесват евреи.

— Не мога да ги понасям! — заяви Хари.

— Е, жените се в семейство на банкери, така че ще срещате страшно много евреи занапред.

Хари като че ли леко се засегна.

Намеси се Уилям:

— Огъста не одобрява целия кръг „Марлборо“ — и евреите, и останалите. Очевидно моралът им не е такъв, какъвто би трябвало да бъде.

Хю подметна:

— И се обзалагам, че не канят Огъста на забавите си.

Биатрис се разкикоти, а Уилям отвърна:

— Определено не!

— Е — завърши Хю, — нямам търпение да се срещна с госпожа Грийнборн.

На улица „Пикадили“ се редяха предимно дворци. В осем часа в мразовитата януарска вечер там имаше много движение — по улицата трескаво се носеха карети и файтони-таксита, а по осветените от газени фенери тротоари вървяха тълпи мъже, облечени като Хю — с фракове и бели папионки, жени с кадифени пелерини и кожени яки и силно гримирани проститутки от двата пола.

Хю крачеше, дълбоко замислен. Огъста се бе държала непреклонно и враждебно с него — както винаги. Той бе хранил слаба надежда, че е възможно да е омекнала малко, но това не се бе случило. Освен това тя все още бе матриархът, следователно да бъдеш неин враг означаваше да си в лоши отношения и със семейството.

Ситуацията в банката бе по-добра. Работата принуждаваше мъжете да са по-обективни. Огъста неминуемо щеше да опита да попречи на напредъка му там, но на онази територия той имаше повече шансове да се защити. Тя знаеше как да манипулира хората, но бе напълно безпомощна в невежеството си по отношение на банкерството.

Като направи равносметка, прецени, че днешният ден не бе протекъл зле. Сега очакваше с нетърпение една спокойна вечер с приятели.

Когато Хю замина за Америка, Соли Грийнборн живееше с баща си Бен в една грамадна къща с гледка към „Грийн парк“. Сега Соли имаше собствено жилище, малко по-надолу по същата улица, почти толкова внушително като дома на баща му. Хю влезе през величествената входна врата и се озова в просторно фоайе, облицовано със зелен мрамор. Спря да разгледа по-внимателно широкото екстравагантно стълбище от оранжево-черен мрамор. Госпожа Грийнборн очевидно имаше нещо общо с Огъста: нито една от двете не вярваше в излишната сдържаност.

Във фоайето го посрещнаха главният прислужник и двама лакеи. Главният прислужник пое шапката му, след което веднага я предаде на единия лакей, а вторият поведе Хю нагоре по стълбището. Когато се озова на площадката на върха на стълбите, хвърли поглед през една отворена врата и видя бална зала с гладък полиран паркет и дълга редица закрити със завеси прозорци. После бе въведен в салона.

Хю не бе кой знае какъв специалист на тема обзавеждане, но веднага разпозна бляскавия разточителен стил Луи XVI. Таванът бе богато украсен с гипсови орнаменти, в стените бяха вградени панели, покрити с най-фини текстилни тапети на релефни шарки, а позлатените крака на масите и столовете бяха толкова тънки, че сякаш всеки момент щяха да се прекършат. Стаята бе решена в жълто, оранжево-червено, златисто и зелено. Хю предполагаше, че по-старомодните и държащи на благоприличието хора биха казали, че е твърде просташка. Това обаче би било само прикритие за завистта им. В действителност помещението имаше чувствено излъчване. То бе място, в което невероятно богати хора правеха каквото си поискат.

Няколко други гости вече бяха пристигнали и се бяха пръснали из стаята — пиеха шампанско и пушеха цигари. За Хю това бе новост: той никога не бе виждал да се пуши в салон. В този миг Соли го забеляза и се отдели от групичката смеещи се гости. Дойде при него и го поздрави:

— Пиластър, колко мило от твоя страна, че дойде! Как си, за бога?

Хю реши, че Соли е станал още по-общителен. Все още бе дебел и носеше очила, а на белия му елек вече имаше някакво петно, но бе дори по-весел от обичайното и — веднага го долови — по-щастлив отпреди.

— Много съм добре, благодаря, Грийнборн — отвърна.

— Знаех си! Наблюдавах как се развиваш. Иска ми се банката ни да имаше някой като теб в Америка. Надявам се, че от „Пиластър“ ти плащат истинско състояние — напълно го заслужаваш.

— А пък за теб казват, че си се превърнал в истински паркетен лъв.

— Заслугата не е моя. Нали знаеш, че се ожених?

Обърна се и потупа голото бяло рамо на една дребна жена в красива рокля в светлокремаво и зелено. Тя гледаше в обратна посока, но гърбът й бе странно познат на Хю. Обзе го усещане за дежавю, от което му стана необяснимо тъжно. Соли я запита:

— Скъпа моя, помниш ли стария ми приятел Хю Пиластър?

Тя се забави още малко, за да довърши разговора със събеседниците си, а Хю си помисли: „Защо ли останах без дъх при вида й?“.

А после жената бавно се обърна, като врата, която се отваря към миналото — и когато съзря лицето й, сърцето му спря.

— Разбира се, че го помня — отвърна тя. — Как сте, господин Пиластър?

Хю се взираше, загубил и ума, и дума, в госпожа Соломон Грийнборн. Това бе Мейзи.

II

Огъста седеше пред тоалетката си и си слагаше колието от един ред перли, което винаги носеше на вечерни събирания. То бе най-скъпото й бижу. Методистите не одобряваха скъпите украшения и стиснатият й съпруг Джоузеф използваше това като оправдание, за да не й купува бижута. Той щеше да се радва, ако жена му престанеше да променя обзавеждането на къщата толкова често, но тя го правеше, без да го пита: ако се съобразяваше с неговите предпочитания, щяха да живеят като служителите му. Джоузеф приемаше, макар и с мръщене, смяната на обзавеждането. Настояваше единствено да не пипа неговата спалня.

Огъста извади от отворената кутия за бижута пръстена, който Странг й бе подарил преди трийсет години. Той бе във формата на златна змия с диамантена глава и рубинени очи. Постави го на пръста си и — както бе правила хиляди пъти преди — потърка вдигнатата главичка по устните си, обзета от спомени.

Майка й я бе посъветвала:

— Върни му пръстена и се опитай да го забравиш.

Седемнайсетгодишната Огъста бе отвърнала:

— Вече му го върнах. И ще го забравя.

Това обаче бе лъжа. Пазеше пръстена, скрит в кухината под обложката на библията си — и никога не забрави Странг. Закле се, че ако не може да има любовта му, някой ден ще се сдобие с всички други неща, които той би могъл да й даде.

Още отдавна бе приела, че не може да стане графиня Странг, но бе твърдо решена да получи титла. И тъй като Джоузеф нямаше такава, се налагаше да му издейства.

От дълги години обмисляше проблема и изучаваше начините един мъж да се сдобие с титла. Вложила бе в стратегията си множество безсънни нощи, през които бе планирала и копняла за това. Сега бе готова, а и моментът бе подходящ.

Тази нощ, по време на вечерята, щеше да започне кампанията си. Сред гостите й имаше трима души, които щяха да изиграят съществена роля, за да стане Джоузеф граф.

Реши, че може да приеме титлата „граф на Уайтхейвън“. Уайтхейвън бе пристанищният град, в който семейство Пиластър бе започнало да развива бизнеса си преди четири поколения. Прапрадядото на Джоузеф, Еймъс Пиластър, бе направил състоянието си чрез една изключително рискована операция, която се бе превърнала в легенда: вложил бе всичките си пари в натоварен с роби кораб. После обаче се бе заел с не така опасни сделки — изкупувал платове, основно шевиот и щамповано хасе от текстилните фабрики в Ланкашир и ги откарвал с кораби до двете Америки. Домът им в Лондон вече носеше името „Уайтхейвън хаус“ в знак на почит към мястото, където се бе зародил бизнесът им. Ако планът на Огъста сработеше, тя щеше да бъде графиня Уайтхейвън.

Представи си как тя и Джоузеф влизат във великолепен салон за гости, а главният прислужник обявява: „Граф и графиня Уайтхейвън!“. Мисълта за тази сцена извика усмивка на устните й. В ума си видя как Джоузеф прави първата си реч пред Камарата на Лордовете — на някаква тема, свързана с крупни и сложни финансови операции, а останалите перове го слушат с почтително внимание. Продавачите в магазините щяха да я наричат на висок глас „лейди Уайтхейвън“, а другите клиенти — да се обръщат, за да видят коя е.

Каза си обаче, че най-много иска титлата заради Едуард. Някой ден той щеше да я наследи от баща си, а дотогава на визитните му картички щеше да пише „почитаемият Едуард Пиластър“.

Знаеше точно какво трябва да стори, но въпреки това бе неспокойна. Да се сдобиеш с благородническа титла не бе същото като да си купиш нов килим — човек не можеше просто да отиде при търговеца и да му каже: „Този ми харесва, колко струва?“. Всичко трябваше да се прави завоалирано, само чрез намеци. Тази вечер трябваше да стъпва много уверено; не й бяха позволени никакви грешки. Ако предприемеше погрешен ход, внимателно замислените й планове можеха много бързо да се сринат. Ако бе преценила неправилно хората си, бе загубена.

Една прислужница почука на вратата и съобщи:

— Господин Хобс пристигна, госпожо.

„Ще трябва да ме нарича «милейди» съвсем скоро“, каза си Огъста.

Остави пръстена на Странг, изправи се и влезе през свързващата врата в спалнята на Джоузеф. Съпругът й бе облечен и готов за вечерята. Седеше пред шкафа със стъклени вратички, в който бе изложена колекцията му от украсени със скъпоценни камъни кутийки за енфие и разглеждаше една от тях на светлината на газената лампа. Огъста се зачуди дали сега е подходящото време да му спомене за Хю.

Хю продължаваше да й създава неприятности. Смяташе, че преди шест години веднъж и завинаги се е справила с него, но в момента той отново заплашваше да засенчи Едуард. Говореше се, че могат да го направят партньор. Огъста нямаше да позволи подобно нещо. Твърдо бе решила, че някой ден Едуард ще бъде старшият партньор и не можеше да допусне Хю да получи преднина.

Дали имаше основание да се безпокои толкова? Може би щеше да е добра идея да остави Хю да ръководи бизнеса. Едуард пък можеше да се заеме с друго, да стане политик, например. Само че банката бе сърцето на това семейство. Хората, които я напускаха, като бащата на Хю, Тобайъс, накрая винаги се проваляха. Банката бе мястото, където се правеха парите и се упражняваше властта. „Пиластър“ бе в състояние да свали монарх от трона му, ако му откажеше заем. Малко политици можеха да сторят същото. Ужасяваше се от мисълта, че Хю може да стане старши партньор, да приема на гости посланици, да пие кафе с министъра на финансите, да сяда на почетното място на семейните събирания и да се разпорежда с Огъста и нейната част от рода.

Този път обаче нямаше да е лесно да се отърве от Хю. Той бе по-възрастен, по-умен и имаше установено, солидно място в банката. Проклетото момче бе работило търпеливо и здраво в продължение на шест години, за да възстанови накърнената си репутация. Дали щеше да успее да провали усилията му?

Реши, че сега не е най-точният момент да повдига въпроса пред Джоузеф. Възможно бе темата за Хю да предизвика разногласие, а тя искаше съпругът й да е в добро настроение за партито.

— Остани тук още няколко минути, ако искаш — предложи му. — Засега само Арнолд Хобс е пристигнал.

— Така и ще направя, стига ти да нямаш нищо против — отвърна той.

Тя предпочиташе да прекара известно време насаме с Хобс. Хобс бе редакторът на едно политическо списание, „Форум“. По принцип то защитаваше позицията на консерваторите, които бяха на страната на аристокрацията и църквата — и се противопоставяше на либералите, партията на предприемачите и търговците и на методистите. Пиластрови бяха едновременно делови хора и методисти, само че на власт бяха консерваторите.

Срещала се бе само веднъж или два пъти с Хобс и предположи, че сигурно е бил изненадан, когато е получил поканата й. Въпреки това бе сигурна, че ще приеме. Едва ли получаваше покани за много приеми в домове, богати като този на Огъста.

Хобс бе в интересна позиция. Той разполагаше с власт, защото списанието му се четеше от много хора и бе уважавано; същевременно беше беден, защото от издаването му не печелеше много. Това съчетание го поставяше в неловко положение — и същевременно бе идеално за целите на Огъста. Той разполагаше със средствата да й помогне и можеше да бъде купен.

Съществуваше само една евентуална спънка. Огъста се надяваше Хобс да не държи на високоморални принципи — това би го направило безполезен за нея. Ако обаче го бе преценила правилно, той щеше да е склонен да се продаде.

Огъста бе нервна и напрегната. Остана за миг пред вратата на салона, като си повтаряше: „Успокой се, госпожо Пиластър, добра си в това!“. След минута се поотпусна и влезе.

Хобс нетърпеливо се изправи да я посрещне. Той бе неспокоен, схватлив мъж, с нервни и насечени като на птица движения. Огъста прецени, че фракът му е на поне десет години. Тя поведе госта си към уютното кътче за сядане край еркерния прозорец. Искаше да създаде у него усещане за близост, макар да не бяха стари приятели.

— Кажете ми каква пакост сторихте днес — попита закачливо. — Смъмрихте господин Гладстоун? Разнищихте политиката ни в Индия? Критикувахте католиците?

Той се вгледа в нея през зацапаните си очила.

— Писах за Градската банка на Глазгоу — отвърна той.

Огъста се намръщи.

— Това е банката, която фалира наскоро.

— Същата. Както знаете, много от шотландските професионални съюзи са напълно разорени.

— Май си спомням, че чух нещо по въпроса — отбеляза тя. — Съпругът ми спомена, че за „Глазгоу“ от години се знае, че не е особено стабилна.

— Не го разбирам — възбудено заяви той. — Хората знаят, че някоя банка не е сигурна, и въпреки това й се позволява да продължи дейността си, докато фалира и хиляди хора загубят всичките си спестявания!

Огъста също не разбираше причината за това. Всъщност тя не знаеше нищо за бизнеса. Имаше обаче други способности и сега видя възможност да насочи разговора натам, накъдето искаше.

— Може би просто световете на търговията и управлението са твърде отдалечени един от друг — отбеляза.

— Сигурно е така. Ако имаше по-добра комуникация между деловите хора и държавниците, подобни катастрофи нямаше да се случват.

— Чудя се… — Огъста замълча, сякаш разсъждаваше над идея, която току-що й е хрумнала. — Чудя се дали човек като вас би обмислил възможността да стане директор на една-две компании.

Той отвърна учудено:

— Да, бих го направил.

— Нали разбирате… малко непосредствен личен опит в ръководенето на някое бизнес предприятие би ви помогнало, когато пишете статиите си за света на търговията.

— Несъмнено.

— Печалбата не е значителна — сто или двеста лири на година, в най-добрия случай. — Видя, че очите му светват. За него това бяха много пари. — Но пък и задълженията са съвсем скромни.

— Това е наистина много интересна идея — отбеляза Хобс.

Огъста забеляза какви усилия полага, за да прикрие въодушевлението си.

— Съпругът ми би могъл да го уреди, ако действително ви интересува. Непрекъснато му се налага да препоръчва членове за управителните съвети на разни компании, към които проявява интерес. Обмислете го и ми кажете, ако желаете да му спомена няколко думи.

— Добре, така и ще направя.

„Дотук добре“, помисли си Огъста. Размахването на примамката обаче бе лесната част. Сега трябваше да го закачи на кукичката. След миг подхвърли замислено:

— А и светът на бизнеса би трябвало да отвърне по същия начин, естествено. Би трябвало повече предприемачи да служат на страната си в Камарата на лордовете, така смятам.

Очите му леко се присвиха и тя предположи, че е започнал да проумява каква точно сделка му се предлага.

— Несъмнено — уклончиво отвърна мъжът.

Огъста продължи да развива тезата си:

— Струва ми се, че и двете Камари на парламента биха имали полза от познанията и мъдростта на доказаните лидери в бизнеса — особено когато се обсъжда бюджета на нацията. Същевременно съществува едно странно предубеждение срещу самата идея някой предприемач или търговец да получи благородническа титла и да стане част от аристокрацията.

— Така е наистина, което е доста нелогично — призна Хобс. — Нашите търговци, производители и банкери са хората, на които нацията дължи благополучието си, при това в много по-голяма степен, отколкото на земевладелците и духовенството. Същевременно именно последните получават благороднически титли за заслугите си към страната, а хората, които в действителност правят всичко, се пренебрегват.

— Трябва да напишете статия по този проблем. Именно на такива каузи бе посветено списанието ви в миналото — каузи като модернизирането на твърде остарелите и закостенели обичаи.

Отправи му най-сърдечната си и топла усмивка. Свалила бе картите на масата. Нямаше как Хобс да не разбере, че тази кампания в списанието е цената за директорските постове, които бе споменала. Дали щеше да се напрегне, да се обиди и да заяви, че греши по отношение на него? Дали нямаше да си тръгне, оскърбен? Или пък щеше да й се усмихне и учтиво да й откаже? Ако стореше нещо подобно, тя щеше да се принуди да започне отначало с друг.

Настъпи дълго мълчание, след което той заяви:

— Може би сте права.

Огъста се отпусна.

— Може би трябва да се заемем с това — продължи Хобс. — Да създадем по-тесни връзки между бизнеса и правителството.

— Благороднически звания за предприемачите — уточни Огъста.

— И директорски постове за журналистите — добави той.

Огъста долови, че са стигнали възможно най-далеч в откровеността си един към друг и е време да се оттегли. Ако признаеше на глас, че го подкупва, имаше вероятност той да се почувства унижен и да откаже. Напълно бе доволна от това, което бе постигнала до момента. Тъкмо се канеше да промени темата, когато пристигнаха следващите гости и й спестиха усилието да търси нова.

Другата част от поканените дойдоха заедно, а и Джоузеф се появи едновременно с тях. След няколко минути влезе Хастед и обяви:

— Вечерята е сервирана, сър.

Огъста копнееше да чуе „милорд“, вместо „сър“.

Минаха от салона през фоайето в трапезарията. На Огъста не й допадаше фактът, че разстоянието е твърде кратко. В аристократичните къщи това много често отнемаше доста по-дълго време, а разходката през елегантните помещения и коридори до мястото за вечеря бе една от кулминационните точки на събитието и нещо като ритуал. Членовете на семейство Пиластър по принцип отхвърляха с презрение идеята да имитират поведението и обичаите на висшата класа, но Огъста бе на друго мнение. За нея тази къща бе безнадеждно неподходяща и еснафска — само че не бе успяла да убеди Джоузеф да се преместят.

Тази вечер тя бе уредила Едуард да върви към трапезарията с Емили Мейпъл — стеснително, красиво момиче на деветнайсет години, което бе дошло с баща си, методистки свещеник и с майка си. Те бяха буквално смазани от къщата и компанията, в която се намираха, а и изобщо не се вписваха, но Огъста започваше да се отчайва в опитите си да открие подходяща булка за Едуард. Момчето бе вече на двайсет и девет години и не бе показало абсолютно никакъв интерес към което и да било подходящо момиче, за голямо раздразнение на майка си. Беше невъзможно да сметне Емили за непривлекателна: тя имаше големи сини очи и много хубава усмивка. Родителите й вероятно щяха да изпаднат във възторг от такъв съюз. Колкото до самата девойка, тя щеше да стори, каквото й наредят. Едуард обаче може би се нуждаеше от известен натиск. Проблемът бе, че той не виждаше смисъл да се жени. Наслаждаваше се на живота си заедно с приятелите си, ходеше с момчетата от клуб в клуб и така нататък. Мисълта да сключи брак и да се установи изобщо не го привличаше. За известно време тя безгрижно приемаше, че това е просто нормална фаза в живота на един млад мъж; само че този период продължаваше вече твърде дълго и напоследък Огъста бе започнала да се притеснява дали синът й изобщо ще излезе от него. Щеше да се наложи да го притисне.

На масата от лявата си страна бе настанила Майкъл Фортескю — представителен млад мъж с амбиции в политиката. За него се говореше, че е близък с министър-председателя Бенджамин Дизраели, който бе получил благородническа титла и сега се наричаше лорд Бийкънсфийлд. Фортескю бе вторият от тримата, от чиято помощ се нуждаеше Огъста, за да издейства титла на Джоузеф. Той не бе така умен като Хобс, но бе по-изискан и самоуверен. Огъста бе подчинила Хобс на волята си, предизвиквайки у него нещо близко до страхопочитание, но с Фортескю трябваше да приложи различна тактика. Налагаше се да го очарова и съблазни.

Дякон Мейпъл каза молитвата и Хастед наля вино. Нито Огъста, нито Джоузеф пиеха вино, но на гостите си предлагаха. Докато сервираха бульона, Огъста се усмихна сърдечно на Фортескю и попита с тих, задушевен тон:

— Кога ще ви видим в парламента?

— Иска ми се да знаех — отвърна той.

— Всички казват, че сте чудесен млад мъж с блестящи перспективи, както сигурно знаете.

Той бе доволен от ласкателството й, но се и засрами.

— Не, не мисля, че съм чувал подобно нещо.

— Освен това изглеждате много добре, което винаги е от полза.

Той направо се стресна. Не бе очаквал домакинята да флиртува с него — но очевидно нямаше нищо против.

— Не би трябвало да чакате общите избори — продължи тя. — Защо не участвате в извънредните избори за заместници? Едва ли ще е трудно да го уредите — твърди се, че премиерът се вслушва в думите ви.

— Много сте любезна… Но извънредните избори са нещо твърде скъпо, госпожо Пиластър.

Точно на такъв отговор се бе надявала, но не му позволи да се досети.

— Наистина ли? — запита вместо това.

— А пък аз не съм особено заможен.

— Не знаех — излъга Огъста. — В такъв случай трябва да си намерите спонсор.

— Някой банкер, може би? — отвърна той. Тонът му бе отчасти игрив, но в него се долавяше и копнеж.

— Не е невъзможно. Господин Пиластър проявява желание да се включи по-активно в управлението на страната. — Или щеше да прояви, ако му се предложеше титла. — Освен това не смята, че всички делови хора са длъжни да бъдат либерали. Между нас казано, той много често е по-съгласен с мнението на младите консерватори.

Тонът, с който му повери тази „тайна“, го окуражи да бъде откровен — точно каквото бе и нейното намерение — и той направо я попита:

— По какъв начин би искал да служи на нацията господин Пиластър — освен да спонсорира един кандидат на извънредните избори?

Това бе коварен въпрос. Дали да му отговори направо, или да продължи да увърта? Огъста реши да бъде открита като него.

— Може би в Камарата на лордовете. Смятате ли, че е възможно?

Наслаждаваше се на тази игра, както и той.

— Дали е възможно? Определено. А дали има сериозна вероятност, вече е друг въпрос. Да го проуча ли?

Огъста не бе очаквала чак такава прямота.

— Бихте ли го направили — съвсем дискретно, разбира се?

Той се поколеба за миг.

— Да, мисля, че мога.

— Това би било изключително любезно от ваша страна — каза тя със задоволство. Превърнала го бе в свой съучастник.

— Ще ви осведомя какво съм научил.

— А ако се зададе подходящ извънреден избор за заместник…

— Много сте мила.

Огъста докосна ръката му. Помисли си, че Фортескю е един наистина много привлекателен млад мъж. Харесваше й да съзаклятничи с него.

— Вярвам, че се разбираме прекрасно — промърмори. После забеляза, че той има необичайно големи ръце. Задържа ръката си върху неговата, като известно време го гледаше право в очите, след това се обърна настрани.

Чувстваше се добре. Справила се бе с двама от тримата ключови за плана й хора и не се бе подхлъзнала нито веднъж. По време на следващото ястие проведе безсмислен, изпълнен с банални любезности разговор с лорд Морт, който седеше вдясно от нея. В действителност искаше да въздейства на съпругата му, а за целта трябваше да изчака да приключи вечерята.

Мъжете останаха да пушат в трапезарията, а Огъста отведе дамите на горния етаж, в своята стая. Там успя да се усамоти с лейди Морт за известно време. Хариет Морт бе петнайсет години по-възрастна от Огъста, имаше стоманеносива коса и надменно поведение. Тя бе придворна дама на кралица Виктория и също като Арнолд Хобс и Майкъл Фортескю, разполагаше с влияние. Огъста се надяваше, че си прилича с тях и по друго — че ще се окаже подкупна. Хобс и Фортескю бяха уязвими заради бедността си. Лорд и лейди Морт не бяха бедни, но прахосваха твърде нехайно. Имаха много пари, но харчеха повече, отколкото имаха. Роклите и бижутата на лейди Морт бяха великолепни, а пък лорд Морт вярваше (независимо от четирийсетте години доказателства за противното), че има набито око за победителите в конни надбягвания.

Огъста се притесняваше повече заради лейди Морт, отколкото заради мъжете по-рано. С жените бе по-трудно. Те не приемаха нищо за чиста монета, не и направо; освен това разбираха веднага, ако някой се опиташе да ги манипулира. Трийсетте години опит като придворна дама сигурно бяха изострили чувствителността на лейди Морт до такава степен, че нищо не й убягваше.

Огъста започна с думите:

— Господин Пиластър и аз сме големи почитатели на скъпата ни кралица.

Лейди Морт кимна, сякаш казваше „Естествено!“. Само че в това нямаше нищо естествено, тъй като голяма част от населението не обичаше кралица Виктория, която бе твърде необщителна, сериозна и затворена в себе си, а освен това не проявяваше никаква гъвкавост.

Огъста продължи:

— Двамата ще бъдем безкрайно очаровани, ако има нещо, с което можем да ви помогнем за изпълнението на благородните ви задължения.

— Много мило от ваша страна. — Лейди Морт сякаш се озадачи. Поколеба се за миг, след което реши все пак да попита: — Но какво всъщност бихте могли да сторите?

— Че какво правят банкерите? Дават заеми. — Огъста сниши глас. — Дворцовият живот сигурно е ужасяващо скъп, мога да си го представя.

Лейди Морт застина. В нейната класа съществуваше такова табу: за пари не се говореше. В момента Огъста го нарушаваше по един скандален начин.

Огъста обаче имаше цел и я преследваше.

— Ако си отворите сметка в банка „Пиластър“, никога повече няма да имате каквито и да било подобни проблеми…

Лейди Морт се подразни, а може би и засегна. От друга страна, предлагаше й се забележителната привилегия да разполага с неограничен кредит в една от най-големите банки на света. Инстинктите й заповядваха да откаже високомерно, но алчността й я възпираше. Огъста ясно забеляза как се борят двете чувства на лицето й.

Не й предостави достатъчно време за размисъл.

— Моля, простете ми, задето съм така безобразно откровена — добави. — Просто исках да съм ви полезна.

Лейди Морт едва ли щеше да й повярва, но щеше да реши, че Огъста иска единствено да се подмаже на приближените на кралското семейство. Засега нямаше да прояви интерес към конкретните й подбуди, а Огъста също нямаше да й подсказва повече, не и тази вечер.

Лейди Морт се подвоуми още миг, след което заяви:

— Много сте мила.

Госпожа Мейпъл, майката на Емили, се върна от тоалетната и лейди Морт на свой ред тръгна натам. Когато излезе, на лицето й бе застинало леко смутено изражение, явно й бе неловко. Огъста знаеше, че докато пътуват с каретата към дома си, двамата с лорд Морт ще се съгласят, че търговците са хора прости и с ужасни маниери, граничещи с вулгарност; един ден обаче — при това съвсем скоро — той щеше да изгуби хиляда гвинеи на някой кон, а по същото време нейната шивачка щеше да поиска да й се плати сметка отпреди шест месеца, на стойност триста лири. И тогава двамата щяха да си припомнят предложението на Огъста и да решат, че търговците, макар и пълни простаци, понякога може да са полезни.

Огъста бе преодоляла и третото препятствие. Ако я бе преценила правилно, до шест месеца лейди Морт щеше да е затънала в дългове към банка „Пиластър“. Тогава щеше да научи какво точно иска Огъста от нея.

Дамите се събраха отново в салона на първия етаж и си взеха кафе. Лейди Морт се бе затворила в себе си, но необщителността й не прерастваше в грубост. След няколко минути мъжете се присъединиха към тях. Джоузеф отведе дякон Мейпъл на горния етаж, за да му покаже колекцията си. Огъста изпита задоволство: съпругът й постъпваше така единствено с хора, които харесваше. Емили започна да свири на пианото. Госпожа Мейпъл я помоли да изпее нещо, но тя се извини, че има настинка и твърдо продължи да отказва, въпреки молбите на майка си. Упорството й притесни Огъста — възможно бе момичето съвсем да не е толкова покорно, колкото изглеждаше.

Самата Огъста бе свършила работата си за вечерта; сега искаше всички да се разотидат, за да си припомни всичко, което се бе случило и да прецени какво точно е постигнала. В действителност не харесваше никого от присъстващите, с изключение на Майкъл Фортескю. Въпреки това се насили да прояви учтивост и да разговаря с тях още цял час. Реши, че Хобс е захапал въдицата; Фортескю бе сключил сделка и щеше да изпълни своята част; лейди Морт бе съзряла хлъзгавия гибелен склон и бе въпрос единствено на време да се плъзне надолу по него. Огъста изпитваше облекчение и дълбоко задоволство.

Когато гостите най-подир си тръгнаха, Едуард бе готов веднага да хукне към клуба си, но майка му го спря.

— Седни и ме изслушай за момент — каза му тя. — Искам да поговоря с теб и баща ти.

Джоузеф, който бе тръгнал към спалнята си, се върна и седна отново. Тя се обърна първо към него:

— Кога ще направиш Едуард партньор в банката?

Джоузеф мигновено се ядоса.

— Когато стане по-възрастен.

— Аз обаче чух, че е възможно Хю да стане партньор, а пък той е три години по-млад от Едуард.

Макар Огъста да нямаше представа как се правят пари, винаги знаеше какво се случва в банката, поне що се отнася до личния напредък (или обратното) на членовете на семейството. Мъжете обикновено не обсъждаха работата си пред дами, но Огъста им измъкваше всичко, което я интересуваше, когато идваха да пият чай в дома й.

— Старшинството по възраст е само един от начините за определяне дали даден човек е квалифициран за партньор — раздразнено отвърна Джоузеф. — Друг такъв начин е способността да привличаш клиенти, която Хю притежава в много по-голяма степен от всички останали младежи, които съм виждал. Критерии могат да бъдат също голямо капиталовложение в банката, висок социален статус или пък политическо влияние. Страхувам се, че към момента Едуард не покрива нито един от тях.

— Но е твой син.

— Банката е работа, това не ти е вечерна забава! — отсече Джоузеф, който все повече се ядосваше. Мразеше да оспорват думите му. — Постът в нея не е просто въпрос на ред или старшинство. Способността да правиш пари е определящото.

Огъста се поколеба за миг, обзета от съмнение. Дали трябваше да настоява за повишението на Едуард, ако той действително не бе способен? Но не, това бяха глупости. Той си беше съвсем наред. Може и да не бе в състояние да събира колонки с цифри толкова бързо като Хю, но в крайна сметка образованието и възпитанието му щяха да си кажат думата. Затова заяви:

— Едуард би могъл да си направи голям влог в банката, ако ти го решиш. Можеш да му отпуснеш средства винаги, стига да благоволиш.

На лицето на Джоузеф се изписа онова упорито изражение, което Огъста познаваше толкова добре: същото изражение, с което й отказваше да се преместят в друга къща или й забраняваше да смени обзавеждането на спалнята му.

— Не и преди да се ожени! — заяви категорично той, след което излезе от стаята.

— Ядоса го — отбеляза Едуард.

— Всичко е заради теб, Теди, скъпи.

— Ама ти само влоши нещата!

— Не, не съм. — Огъста въздъхна. — Понякога твърде великодушната ти природа ти пречи да разбереш какво се случва в действителност. Твоят папа може и да вярва, че е заел твърда позиция. Ако обаче обмислиш внимателно думите му, ще осъзнаеш, че той всъщност ти обеща голяма сума пари, както и да те направи партньор — веднага, щом се ожениш.

— Божичко! Май точно това направи — изненадано каза Едуард. — Въобще не се сетих, че може да се тълкува така.

— Това ти е проблемът, скъпи. Липсва ти лукавство, за разлика от Хю.

— Хю просто имаше късмет в Америка.

— Разбира се, миличък. Ти искаш да се ожениш, нали?

Той седна до нея и хвана ръката й.

— Защо ми е, след като си имам теб и ти така добре се грижиш за мен?

— Само че кой ще го прави, когато мен вече ме няма? Хареса ли ти малката Емили Мейпъл? На мен ми се стори очарователна.

— Каза ми, че ловът е жестокост към лисиците — процеди отвратено Едуард.

— Баща ти ще ти даде поне сто хиляди — а може и повече. Може би дори четвърт милион.

Едуард не се впечатли особено.

— Имам всичко, което искам, а и ми харесва да живея с теб.

— И на мен ми харесва да си край мен — отвърна майка му. — Обаче искам да те видя щастливо женен, с чудесна жена и твое собствено състояние, както и партньорство в банката. Обещай ми, че ще си помислиш.

— Ще си помисля. — Целуна я по бузата. — А сега наистина трябва да тръгвам, мамо. Обещах да се срещна с едни приятели, трябваше да съм там преди половин час.

— Върви тогава.

Той се изправи и тръгна. На вратата се обърна за миг.

— Лека нощ, мамо.

— Лека нощ — пожела му и тя. — Помисли си за Емили!

III

Кингсбридж Менър бе една от най-големите къщи в Англия. Мейзи бе отсядала в нея три-четири пъти, но досега не бе разгледала и половината. Тук имаше двайсет главни спални, без да се броят стаите на петдесетината прислужници. Сградата се отопляваше с камини с въглища, осветлението идваше от свещи и имаше само една баня. Липсата на съвременни удобства обаче бе компенсирана от старомодния лукс: кралски легла с четири колони и тежки копринени балдахини, прекрасни стари вина от огромните изби под земята, коне, пушки, книги и игри — безкрай.

Някога младият херцог Кингсбридж бе собственик на сто хиляди акра от най-хубавата обработваема земя в Уилтшир, но по съвет на Соли бе продал половината и с парите бе купил голяма част от „Саут Кенсингтън“17. Съответно последвалата селскостопанска депресия, заради която множество благородни семейства обедняха, изобщо не се отрази на „Кинго“. Той все още бе в състояние да забавлява приятелите си в типичния разточителен стил, с който бе свикнал.

През първата седмица с тях бе и уелският принц. Соли, Кинго и принцът споделяха една и съща любов към буйните забавления и смелите шеги, и Мейзи се бе постарала да им ги осигури. Сменила бе битата сметана върху десерта на Кинго със сапунена пяна; разкопча тирантите на Соли, докато той дремеше в библиотеката, и когато се надигна, панталоните му се смъкнаха; освен това бе залепила страниците на „Таймс“ една за друга, така че да не могат да се разгърнат. По една случайност самият принц първи бе взел вестника и се бе опитал да го отвори. Известно време шумолеше със страниците и за кратко всички бяха обзети от напрежение, докато се чудеха как ще реагира (тъй като, макар наследникът на трона да обичаше шегите, те всъщност никога не бяха за негова сметка). После обаче, когато осъзна какво е станало, той започна да се смее и след миг останалите също избухнаха в смях — както от веселие, така и от облекчение.

Принцът си бе тръгнал, след което бе пристигнал Хю Пиластър. И тогава започнаха проблемите.

Идеята да поканят Хю тук бе на Соли, който го харесваше. Мейзи не можа да се сети за логична и правдоподобна причина, поради която да се противопостави. Отново Соли бе инициаторът на поканата за вечеря в Лондон.

Онази нощ той бързо бе възстановил равновесието си и изпълняваше чудесно ролята си на гостенин на вечерна забава. Е, може би маниерите му не бяха така изискани, каквито щяха да бъдат, ако бе прекарал последните шест години из салоните на богатите къщи в Лондон, вместо да обикаля складовете в Бостън. Естественият му чар обаче компенсираше дребните недостатъци. През двата дни, които прекара в „Кингсбридж“, той ги забавляваше с разказите си за живота в Америка — място, което никой от тях не бе посещавал.

Ирония на съдбата бе, че днес тя намираше обноските на Хю за леко недодялани. Преди шест години бе обратното. Да, обаче Мейзи се учеше бързо. Без проблем бе усвоила начина на говорене и произношението на висшата класа. За граматиката й бе необходимо малко повече време. Най-трудни се оказаха фините детайли на поведението, тънкостите, които бяха белег за социално превъзходство: начина, по който минаваха през някоя врата, по който говореха на домашния любимец, променяха темата на даден разговор или подминаваха пияниците. Тя обаче бе учила много и упорито, и сега правеше всичко това съвсем естествено.

Хю се бе възстановил от шока от срещата им, но не и Мейзи. Никога нямаше да забрави изражението му, когато я съзря за първи път. Тя бе подготвена, но за Хю срещата им бе пълна изненада. Тази изненада бе разкрила напълно чувствата му, лишени от маски и преструвки. Мейзи се слиса, като видя болката в очите му. Беше го наранила много дълбоко преди шест години — и той все още не го бе преодолял.

Оттогава изражението му я преследваше. Разстрои се, когато научи, че той ще дойде тук. Не искаше да го вижда. Не искаше да възкресява миналото. Сега бе женена за Соли, който бе добър съпруг. Не би понесла мисълта да го нарани. А и си имаше Бърти, който бе смисълът на живота й.

Детето им се казваше Хюбърт, но го наричаха Бърти, както казваха и на уелския принц. Бърти Грийнборн щеше да стане на пет години на първи май, но това бе тайна: празнуваха рождения му ден през септември, за да скрият факта, че е роден само шест месеца след сватбата. Семейството на Соли знаеше истината, но никой друг нямаше представа — Бърти се роди в Швейцария, по време на околосветското пътуване, което предприеха наместо меден месец. Оттогава Мейзи бе щастлива.

Родителите на Соли не бяха приветствали Мейзи с отворени обятия. Те бяха високомерни немски евреи, сноби до мозъка на костите си. Живееха в Англия от поколения и гледаха отвисоко на говорещите идиш руски евреи, пристигнали „току-що с кораба“, както се казва. Фактът, че носи дете от друг мъж, според тях само доказваше колко са правилни предубежденията им и им даваше основание да я отхвърлят. Въпреки това, сестрата на Соли, Кейт, която бе приблизително на нейната възраст и имаше седемгодишна дъщеря, се държеше мило с Мейзи, когато родителите й не бяха наоколо.

Соли я обичаше, а обичаше и Бърти, макар да не знаеше чие дете е. И това бе достатъчно за Мейзи преди Хю да се върне.

Стана рано, както винаги, и отиде до детското крило на голямата къща. Бърти закусваше в детската трапезария заедно с децата на Кинго, Ан и Алфред. Три бавачки ги наглеждаха. Тя целуна лепкавото лице на сина си и попита:

— Какво закусваш?

— Овесена каша с мед. — Той говореше с провлеченото произношение на висшата класа, което Мейзи бе усвоила с толкова усилия и за което понякога все още забравяше.

— Вкусно ли е?

— Медът е вкусен.

— Мисля и аз да хапна малко — заяви Мейзи и седна. Определено щеше да се отрази по-добре на стомаха й от пушената херинга и пикантните агнешки бъбреци с подправки, с които закусваха възрастните.

Бърти не приличаше на Хю. Като бебе бе напомнял на Соли, защото всички бебета приличаха на Соли, а сега изглеждаше като бащата на Мейзи, с тъмна коса и кафяви очи. От време на време Мейзи забелязваше у него нещо, което напомняше за Хю, особено когато се усмихнеше дяволито. За щастие обаче липсваше неоспорима прилика.

Една бавачка донесе на Мейзи порция овесена каша с мед и младата жена я опита.

— Харесва ли ти, мамо? — попита я Бърти.

Ан каза:

— Недей да говориш с пълна уста, Бърти! — Ан Кингсбридж бе на седем години и не пропускаше случай да наложи превъзходството си над Бърти и петгодишния си брат Фреди.

— Много е вкусно — отговори Мейзи.

Друга бавачка предложи:

— Ще желаете ли препечени филийки с масло, деца? — и тримата в хор отвърнаха „Да!“.

В началото Мейзи бе смятала, че е неестествено едно дете да отрасне, заобиколено от прислуга. Страхуваше се, че ще се разглези твърде много. После обаче бе разбрала, че богатите деца си играят в калта, катерят се по стени и се бият не по-малко от бедните. Основната разлика бе, че на хората, които разтребваха след тях, им се плащаше.

Искаше й се да има още деца — децата на Соли — но нещо в нея се бе повредило при раждането на Бърти и швейцарските лекари, които се грижеха за нея казаха, че повече няма да е в състояние да зачене. Оказали се бяха прави, защото от пет години спеше със Соли, но „проклятието“ не бе пропускало да я споходи нито веднъж. Бърти бе единственото дете, което щеше да роди. Тя горчиво съжаляваше заради Соли, който никога нямаше да има собствени деца, макар той да твърдеше, че вече е получил повече щастие, отколкото заслужава който и да било мъж.

Съпругата на Кинго, херцогинята, позната на приятелите си като „Лиз“, дойде в детската трапезария почти веднага след Мейзи. Докато миеха ръцете и лицата на децата си, Лиз подхвърли:

— Знаеш ли, майка ми никога не би се занимавала с това. Тя ни виждаше едва след като ни бяха изтъркали, подсушили и облекли. Това е толкова противоестествено!

Мейзи се усмихна. Лиз се смяташе за непресторена и непретенциозна, защото миеше лицата на собствените си деца.

Останаха в детската стая до десет часа, когато пристигна гувернантката и започна урокът им по рисуване. Мейзи и Лиз се върнаха в стаите си. Днес бе спокоен ден, нямаше да се ходи на лов. Част от мъжете щяха да отидат за риба, а пък други да обикалят из гората с кучетата и може би да застрелят по някой заек. Дамите, както и мъжете, които предпочитаха дамската компания пред тази на кучетата, щяха да се разходят в парка преди обяда.

Соли бе закусил и се приготвяше да излезе. Облечен бе в кафяв ежедневен костюм от туид с късо сако. Мейзи го целуна и му помогна да обуе високите си до глезена боти. Ако не бе дошла, щеше да му се наложи да извика камериера си, защото не можеше да се наведе достатъчно, за да си завърже сам връзките. Тя си сложи кожено палто и шапка, а Соли навлече тежкото си широко палто с прикрепена към раменете къса пелерина и подходящо бомбе, след което двамата слязоха във фоайето да се срещнат с останалите.

Утринта бе светла и мразовита, много приятна, но само ако имаш кожено палто, иначе бе истинско мъчение, ако живееш в порутена къща, в която вее през всички пролуки, а и трябва да ходиш бос. Мейзи обичаше да си припомня лишенията от детството си: по този начин се увеличаваше удоволствието й от факта, че е омъжена за един от най-богатите мъже на света.

Вървеше с Кинго от едната й страна и Соли — от другата. Хю бе зад тях заедно с Лиз. Макар че Мейзи не го виждаше, усещаше присъствието му. Чуваше го да разговаря с Лиз — караше я да се смее — и си представяше искрицата в сините му очи. След приблизително осемстотин метра стигнаха до главната порта. Когато завиха, за да се разходят из овощната градина, Мейзи забеляза една позната, висока фигура с черна брада, която се приближаваше откъм селото. За миг си помисли, че вижда баща си, но после разпозна брат си Дани.

Преди шест години Дани се бе върнал в града, в който живееха като деца. Там разбра, че родителите им вече са напуснали старата къща и не са оставили новия си адрес. Разочарован бе продължил пътешествието си още по-нататък, на север до Глазгоу, където бе основал „Асоциация за благополучието на работниците“, която не само осигуряваше членовете си срещу безработица, но и се бореше за правото им да членуват в професионални съюзи, за мерки за безопасност във фабриките и за финансова регулация на корпорациите. Името му бе започнало да се появява във вестниците — там бе Дан Робинсън, не Дани, защото сега бе твърде страховит и огромен, за да го наричат Дани. Баща им бе прочел за него във вестника, дойде в кантората му и последва радостна среща след дългата раздяла.

Оказа се, че скоро след бягството на Мейзи и Дани, Папа и Мама най-после срещнали други евреи. Заели от тях пари, за да се преместят в Манчестър, където Папа си намерил нова работа. Никога повече не затънали така. Мама бе преодоляла болестта и сега се радваше на чудесно здраве.

Когато семейството най-сетне се събра отново, Мейзи вече бе омъжена за Соли. Соли с удоволствие би предоставил на Папа къща и доживотна издръжка, но Папа не искаше да се пенсионира и вместо това помоли Соли да му заеме пари, за да си отвори магазин. Сега Мама и Папа продаваха хайвер и други деликатеси на заможните жители на Манчестър. Когато Мейзи им ходеше на гости, сваляше диамантите си, слагаше престилка и обслужваше клиентите на касата — уверена, че няма особена вероятност някой от кръга „Марлборо“ да дойде в Манчестър, а и да го направеше, надали щеше лично да отиде на пазар.

Сега, като видя Дани в Кингсбридж, Мейзи веднага се уплаши, че нещо лошо се е случило с родителите им и хукна към него. Още преди да го е стигнала, с натежало сърце му извика:

— Дани! Какво има? С Мама ли е станало нещо?

— Папа и Мама се чувстват чудесно, както и останалите — успокои я той с американския си акцент.

— Слава богу! Как разбра, че съм тук?

— Нали ми писа?

— А, да.

Дани приличаше на турски воин с буйната си къдрава брада и проблясващи очи, но бе облечен като чиновник, в доста износен черен костюм и бомбе; освен това явно бе вървял доста дълго, тъй като обувките му бяха изкаляни, а изражението — уморено. Кинго го изгледа подозрително, но Соли, с типичната си изисканост, знаеше как да се държи във всяка ситуация. Той стисна ръката на Дани и каза:

— Как сте, Робинсън? Това е приятелят ми, херцог Кингсбридж. Кинго, позволи ми да ти представя шурея си Дан Робинсън, главен секретар на „Асоциацията за благополучието на работниците“.

Много хора биха загубили и ума, и дума, ако ги представят на някой херцог, но не и Дани.

— Как сте, господин херцог? — подхвърли той с непринудена учтивост.

Кинго предпазливо му стисна ръка. Мейзи предполагаше какво си мисли — че в някакви граници любезността към нисшите класи е приемлива, но не бива да се отива твърде далеч.

Соли продължи:

— А това е приятелят ни, Хю Пиластър.

Мейзи се напрегна. Водена от тревогата си за Мама и Папа, напълно бе забравила, че Хю е зад нея. Дани знаеше някои тайни за Хю — тайни, които Мейзи никога не бе споделяла със съпруга си. Знаеше, че Хю е бащата на Бърти. Преди години бе казал, че иска да му счупи врата. Никога не се бяха срещали, но Дани със сигурност не бе забравил. Какво ли щеше да направи?

От друга страна, сега бе с шест години по-възрастен. Измери Хю със студен поглед, но вежливо се здрависа и с него.

Хю, който не знаеше, че е баща и дори не предполагаше за съществуването на тези скрити подводни течения, приятелски се обърна към Дани:

— Вие ли сте онзи брат, който избягал от къщи и отишъл в Бостън?

— Да, точно така.

Соли възкликна:

— Ха! Представете си само — Хю знае това!

Соли нямаше никаква представа колко знаят Хю и Мейзи един за друг; той не бе наясно с факта, че са прекарали една нощ заедно и са си разказали житейските си истории.

Мейзи се смути заради този разговор, който се плъзгаше по повърхността на твърде много тайни. Ледът бе тънък. Побърза да се върне на твърда земя.

— Дани, защо си тук?

На умореното му лице се изписа горчивина.

— Вече не съм секретар на „Асоциацията за благополучието на работниците“ — каза. — Разорен съм. За трети път през живота си съм съсипан от некадърни банкери!

— Дани, моля те! — възкликна в протест Мейзи. Брат й много добре знаеше, че и Соли, и Хю са банкери.

Хю обаче отвърна:

— Не се притеснявайте! И ние не обичаме некадърните банкери. Те са заплаха за всички. Но какво точно се е случило, господин Робинсън?

— Пет години градих асоциацията — започна Дани. — Тя имаше грандиозен успех. Всяка седмица изплащахме стотици лири под формата на помощи, а събирахме хиляди от членския внос. Какво обаче можехме да направим с остатъка?

Соли се намеси:

— Предполагам, че сте ги отделили някъде в случай, че ви споходят лоши времена.

— И къде смятате, че ги сложихме?

— В някоя банка, най-вероятно.

— По-точно, в банка „Глазгоу“.

— О, боже! — промълви Соли.

— Не разбирам — намеси се Мейзи.

Соли й обясни:

— „Градска банка на Глазгоу“ фалира.

— О, не! — извика тя. Идеше й да се разплаче.

Дани кимна:

— Всички тези шилинги, платени от съвестните, бедни работници — изгубени от онези глупаци с цилиндри. А после се чудят защо се говори за революция! — Въздъхна. — Откакто това стана, се опитвам да спася асоциацията, но работата е безнадеждна. Затова се отказах.

Кинго внезапно взе думата:

— Господин Робинсън, съжалявам за вас и членовете на асоциацията ви. Бихте ли искали да се подкрепите? Вървели сте пеша цели единайсет километра, ако идвате от гарата.

— Да, ще приема — и ви благодаря.

Мейзи се обърна към останалите:

— Ще заведа Дани вътре, а вие си довършете разходката.

Усещаше, че брат й е силно засегнат и искаше да остане насаме с него, за да разбере какво може да стори, за да облекчи болката му.

Другите очевидно също разбираха размерите на трагедията. Кинго предложи:

— Ще останете ли през нощта, господин Робинсън?

Мейзи трепна. Кинго проявяваше прекалено великодушие. Едно бе да размени няколко любезни думи с Дани тук, в парка; ако брат й останеше за през нощта, Кинго и приятелите му, посветили живота си на преследването на удоволствия, скоро щяха да се отегчат от грубите му дрехи и работническите тревоги. Тогава щяха да го пренебрегнат и да се държат високомерно с него, а той щеше да се почувства още по-силно наранен.

Дани обаче отвърна:

— Довечера трябва да се върна в Лондон. Дойдох само да прекарам няколко часа със сестра си.

Кинго продължи:

— В такъв случай, позволете да ви изпратя до гарата с моята карета, когато решите, че сте готов.

— Това би било много мило от ваша страна.

Мейзи хвана брат си за ръката.

— Ела с мен и ще поискам да ти дадат обяд.

След като Дани потегли за Лондон, Мейзи се присъедини към Соли за кратка следобедна дрямка.

Соли лежеше на леглото, облечен в червен копринен халат, и я наблюдаваше как се съблича.

— Не мога да спася асоциацията на Дан — каза той. — Дори и да ми звучеше смислено от финансова гледна точка — а това не е така — не бих могъл да убедя останалите партньори.

Мейзи изведнъж изпита силна привързаност и благодарност към него. Не го беше молила да помага на Дани.

— Ти си толкова добър — отрони. После се приближи, разгърна халата му и целуна големия му корем. — Вече направи толкова много за семейството ми и няма никаква причина да се извиняваш. Освен това Дани не би взел нищо от теб, както знаеш. Прекалено е горд.

— Но какво ще прави?

Тя смъкна фустите си, прекрачи ги и нави надолу чорапите си.

— Утре има среща с Обединеното дружество на инженерите. Иска да стане член на парламента и се надява, че те ще го спонсорират.

— И предполагам, че ще настоява за по-строги банкови регулации.

— Ти против това ли си?

— Не обичаме особено правителството да ни нарежда какво да правим. Вярно е, че има твърде много кризи, сривове и фалити, но сигурно ще са още повече, ако политиците управляват банките. — Той се претърколи на една страна и подпря главата си на свитата си ръка, за да я вижда по-добре, докато тя събличаше бельото си. — Иска ми се да не те оставях тази вечер.

На Мейзи й се искаше същото. Част от нея изпитваше въодушевление заради перспективата да бъде с Хю, когато Соли го няма, но това я караше да се чувства още по-виновна.

— Нямам нищо против — каза му.

— Толкова се срамувам от семейството си.

— А не би трябвало.

Беше еврейската Пасха и Соли отиваше да празнува ритуала седер заедно с родителите си. Мейзи не бе поканена. Тя разбираше защо Бен Грийнборн не я харесва и отчасти смяташе, че си е заслужила отношението му, но Соли много се разстройваше от него. Той сигурно би се скарал с баща си, ако Мейзи му бе позволила. Тя обаче не желаеше и това да й тежи на съвестта, затова настоя да продължава да се вижда с родителите си и да се държи нормално.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против — разтревожено я попита той.

— Напълно. Виж, ако държах толкова на празника, можеше да отида в Манчестър и да прекарам Пасха с родителите си. — Замисли се за миг. — Всъщност аз отдавна не се чувствам свързана с тези еврейски неща, не и откакто напуснахме Русия. Когато пристигнахме в Англия, в града нямаше други евреи. Хората в цирка пък като цяло не принадлежат към никоя религия. Макар че се омъжих за евреин, семейството ти ме кара да се чувствам нежелана. Съдбата ми е винаги да бъда външен човек и да гледам отстрани, но честно да ти кажа, това не ми пречи. Господ никога не е правил нищо за мен. — Усмихна му се. — Мама казва, че Господ те е пратил при мен, но това са глупости. Спечелих те съвсем сама.

Той се поуспокои.

— Ще ми липсваш довечера.

Тя седна на ръба на леглото и се приведе към него, за да може да зарови лице в гърдите й.

— И ти ще ми липсваш.

— Ммм…

След известно време те легнаха един до друг; главата на всеки от тях бе обърната към петите на другия. Той я галеше между краката, а пък тя го целуваше и ближеше, а после засмука пениса му. Той обожаваше да правят това следобед и сега извика тихичко, когато свърши в устата й.

Тя промени позицията на тялото си и сгуши глава в люлката на ръката му.

— На какво има вкус? — сънливо се поинтересува Соли.

Тя млясна с устни.

— На хайвер.

Той се изхили и затвори очи.

Мейзи започна да се гали. Съвсем скоро той хъркаше. Когато и тя свърши, съпругът й не се размърда.

— Мъжете, които са управлявали банка „Глазгоу“, трябва да отидат в затвора! — заяви Мейзи малко преди вечеря.

— Трудно би могло да стане — отвърна Хю.

Направи й впечатление колко самодоволно прозвуча забележката му.

— Трудно ли? — раздразнено възкликна тя. — Едва ли ще е толкова трудно, колкото случилото се с онези работници, чиито пари са изгубили!

— Въпреки това, никой не е съвършен. Дори и онези работници не са — настояваше Хю. — Ако един дърводелец направи грешка и после къщата се срути, трябва ли той да отиде в затвора?

— Не е същото!

— Защо да не е?

— Защото дърводелецът получава по трийсет шилинга на седмица и е длъжен да изпълнява нарежданията на майстора, а банкерът получава хиляди и оправдава заплатата си с това, че носи голяма отговорност.

— Това е вярно. Обаче и банкерът е човек, и той трябва да издържа жена и деца.

— Би могло да се каже същото и за убийците, обаче ние ги бесим, независимо от съдбата на осиротелите им деца!

— Само че, ако убиеш някого случайно — ако например, докато стреляш по заек, улучиш човек, скрит в храстите — няма да отидеш в затвора. Защо тогава да ходят в затвора банкерите, които са изгубили чужди пари?

— За да бъдат останалите банкери по-внимателни!

— По същата логика бихме могли да обесим ловеца, който е стрелял по заек, за да бъдат останалите по-предпазливи!

— Хю, правиш го от чист инат!

— Не, не упорствам без логика. Защо да се отнасяме с невнимателните банкери по-сурово, отколкото с невнимателните ловци на зайци?

— Разликата е, че невнимателните стрелци не обричат на мизерия хиляди работници на всеки няколко години, за разлика от невнимателните банкери.

В този момент се намеси Кинго с апатичния си, провлачен говор.

— Директорите на банка „Глазгоу“ вероятно ще влязат в затвора, както и управителя — така чух.

— Да, и аз съм убеден в това — заяви Хю.

На Мейзи й се прииска да изкрещи, толкова се подразни.

— А защо тогава така упорито ми противоречеше?

Той се усмихна широко.

— За да разбера дали можеш да защитиш мнението си.

Мейзи си припомни, че Хю от край време притежава тази способност — винаги успяваше да я предизвика. Спря думите, които напираха на върха на езика й. Избухливият й характер бе част от привлекателната й сила за кръга „Марлборо“, една от причините да я приемат, независимо от произхода й. Те обаче щяха бързо да се отегчат, ако избухванията й траеха прекалено дълго. Настроението й се промени за секунди.

— Сър, вие ме оскърбихте! — извика театрално. — Предизвиквам ви на дуел!

— И с какви оръжия се дуелират дамите? — разсмя се Хю.

— С куки за плетене — на разсъмване!

Всички се разсмяха на думите й, след което влезе един прислужник и обяви, че вечерята е сервирана.

Край дългата маса винаги се събираха осемнайсет-двайсет души. Мейзи много обичаше гледката на искрящите от белота ленени покривки и финия порцелан, стотиците свещи, които се отразяваха в блестящите чаши, безукорното черно-бяло вечерно облекло на мъжете и великолепните ярки рокли и безценните бижута на жените. Всяка нощ се лееше шампанско, но от него страдаше талията на Мейзи, затова тя си позволяваше само по една-две глътки.

Установи, че мястото й е до Хю. Херцогинята обикновено я настаняваше до Кинго, защото той обичаше красиви жени, а съпругата му бе много търпелива и свободомислеща; тази вечер обаче явно бе решила да разнообрази подредбата. Никой не каза молитва преди хранене, защото в кръга религията се пазеше единствено за неделите. Сервираха супата и Мейзи започна весело да си бъбри с мъжете от двете й страни. Умът й обаче бе другаде: с брат й. Горкият Дани! Толкова умен, така отдаден, такъв прекрасен водач — и с толкова лош късмет. Чудеше се дали ще успее да осъществи новата си амбиция и да стане член на парламента. Надяваше се да се справи. Папа щеше толкова да се гордее с него!

Днес бе станало нещо необичайно. Произходът й — това се случваше рядко — се бе натрапил по един очевиден начин в новия й живот. Странно бе, че това не променя особено нещата. Също като нея, Дани сякаш не принадлежеше към някоя конкретна обществена прослойка. Представляваше работниците; обличаше се като човек от средната класа; същевременно имаше уверените, дори леко арогантни обноски на Кинго и приятелите му. Не бе никак лесно да се разбере дали е момче от висшата класа, което е избрало мъченичество сред работниците, или момче от работническата, което се е издигнало в живота.

И за Мейзи можеше да се каже нещо подобно. Всеки с поне малка представа за класовите различия веднага щеше да разбере, че не е дама по рождение. Същевременно тя играеше ролята си толкова добре, а освен това бе така хубава и очарователна, че някак отказваха да приемат упорито носещия се слух, че Соли я е забърсал в салон за танци. Всъщност, ако имаше някакви въпроси относно приемането й от лондонското висше общество, те бяха получили отговора си, когато уелският принц — синът на кралица Виктория и бъдещ крал — призна, че е бил „запленен“ от нея и за доказателство й подари златна табакера с диамантена закопчалка.

С напредването на вечерта Мейзи все по-силно усещаше присъствието на Хю до себе си. Тя положи големи усилия да води лек, непринуден разговор, както и да приказва с мъжа от другата си страна поне толкова, колкото с Хю. Само че миналото сякаш дебнеше зад гърба й, настояваше да го признае и да му обърне внимание — като уморен, но търпелив просител.

Тя и Хю се бяха срещали три-четири пъти след завръщането му в Лондон, а сега бяха прекарали четирийсет и осем часа в една и съща къща, но никога не бяха разговаряли за случилото се преди шест години. Хю знаеше единствено, че е изчезнала без следа, а после се е появила ненадейно като госпожа Соломон Грийнборн. Рано или късно щеше да й се наложи да му даде някакво обяснение. Мейзи се страхуваше, че разговорът за онова време ще възкреси отминалите чувства и у двама им. Само че все някога трябваше да го проведат и може би сега бе най-подходящото време, докато Соли го нямаше.

Дойде момент, когато няколко души край тях говореха едновременно и доста шумно. Мейзи реши, че може да му каже сега. Обърна се към Хю и изведнъж бе обхваната от силни емоции. Три или четири пъти се опита да проговори, но не успяваше да каже нищо. Най-сетне успя да продума:

— Нали знаеш, че щях да проваля кариерата ти.

А после вече й костваше такова усилие да сдържа сълзите си, че не успя да продължи.

Той моментално разбра за какво говори.

— И кой ти каза, че ще провалиш кариерата ми?

Ако бе проявил съчувствие, тя сигурно щеше да се срине. За щастие обаче той я нападаше, а това й даде сили да отговори:

— Леля ти Огъста.

— Подозирах, че е замесена по някакъв начин.

— Обаче беше права.

— Не вярвам в това — отсече той и още повече се разгневи. — Не си попречила особено на кариерата на Соли.

— Успокой се. Соли, за разлика от теб, не беше черната овца на семейството. Макар че и така беше много трудно. Семейството му все още ме мрази.

— Макар че си еврейка?

— Да. Евреите са не по-малки сноби от другите.

Той никога нямаше да узнае истинската причина — а именно, че Бърти не е дете на Соли.

— Защо просто не ми каза какво правиш и защо?

— Не можех. — Когато си припомни онези ужасни дни, сълзите я задавиха отново и й се наложи да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои. — Беше ми много трудно да се откъсна така от теб; това разби сърцето ми. Не бих могла да го направя, ако трябваше да се оправдавам и пред теб.

Той все още не показваше намерение да й прости.

— Можеше да ми изпратиш бележка.

Гласът на Мейзи се снижи почти до шепот:

— Не бях в състояние да я напиша.

Най-после той като че ли омекна. Отпи от виното си и извърна очи от нея.

— Беше ужасно. Не разбирах нищо, не знаех дори дали си жива! — Говореше рязко, но тя виждаше болката от спомена в очите му.

— Съжалявам — промълви безсилно. — Толкова съжалявам, че те нараних! Не го исках. Исках да те предпазя от нещастие. Направих го от любов.

Веднага щом произнесе думата „любов“ съжали, че го е направила.

Той се хвана именно за нея.

— А сега Соли ли обичаш? — попита я рязко.

— Да.

— Двамата изглежда добре сте се устроили.

— С начина ни на живот… не е трудно да се чувстваш доволен.

Той обаче още не бе престанал да й се сърди.

— Получи онова, което винаги си искала!

Това бе малко грубо, но Мейзи имаше чувството, че може би го заслужава, затова само кимна.

— Какво стана с Ейприл?

Мейзи се поколеба. Той отиваше твърде далеч.

— Значи смяташ, че съм като Ейприл, така ли? — попита обидено.

Тези думи някак укротиха гнева му. Той се усмихна печално и отвърна:

— Не, никога не си била като Ейприл. Знам. Въпреки това, просто исках да разбера какво е станало с нея. Виждате ли се все още?

— Да — но тайно.

Ейприл бе неутрална тема. Ако говореха за нея, щяха да се измъкнат от това опасно, осеяно с емоционални мини поле. Мейзи реши да задоволи любопитството му.

— Известно ли ти е онова място, на което казват „При Нели“?

Хю снижи глас:

— Това е бардак.

Тя не можа да се сдържи:

— Ходил ли си някога там?

Очевидно бе, че се е засрамил.

— Да, веднъж. Беше пълен провал.

Това не я учуди особено: много добре си спомняше колко наивен и неопитен бе двайсетгодишният Хю.

— Ами, сега Ейприл е собственичката.

— Божичко! И как се стигна до там?

— Първо стана любовница на един известен романист и известно време живееше в прекрасна къщичка в Клапам. Той се умори от нея горе-долу по времето, когато Нел се замисли за пенсиониране. Затова Ейприл продаде къщичката и купи заведението от Нел.

— Ама че работа! — възкликна Хю. — Никога няма да забравя Нел. Тя беше най-дебелата жена, която съм виждал някога.

Разговорите край масата изведнъж бяха стихнали и няколко души чуха последните му думи. Всички се разсмяха и някой се поинтересува:

— И коя беше тази дебелана?

Хю само се усмихна и не отговори.

След това отбягваха опасните теми, но Мейзи се чувстваше потисната и някак крехка — все едно бе паднала и се бе натъртила.

Когато вечерята приключи и мъжете изпушиха пурите си, Кинго заяви, че иска да танцува. Слугите навиха килима в салона и бе повикан един лакей, който можеше да свири полка на пианото.

Мейзи танцуваше с всички, освен с Хю. После започна да става твърде очевидно, че го отбягва, така че танцува и с него. Все едно шестте години се бяха изпарили и двамата отново бяха в „Креморн Гардънс“. Той почти не я водеше: изглеждаше сякаш инстинктивно правят едни и същи стъпки. Мейзи не успя да потисне предателската мисъл, че Соли танцува много непохватно.

След Хю я пое друг партньор, но после мъжете престанаха да я канят. Десет часа отмина, стана единайсет и донесоха брендито; условностите на благоприличието малко или много бяха забравени. Мъжете разхлабиха папионките и вратовръзките, някои жени захвърлиха обувките си, а пък Мейзи се въртеше единствено в ръцете на Хю. Знаеше, че би трябвало да се чувства виновна, обаче не я биваше особено да изпитва вина. В момента се забавляваше и нямаше намерение да спира.

Когато лакеят, който свиреше на пианото, се изтощи, херцогинята настоя всички да си поемат дъх. Изпрати прислужнички да донесат палтата им, за да могат да се разходят в градината. Когато се озоваха навън, скрити в мрака, Мейзи хвана ръката на Хю.

— Целият свят знае с какво се занимавам през последните шест години. Ами ти какво си правил?

— Харесва ми Америка — каза той. — Там няма класова система. Има богати и бедни, но не и аристокрация. Липсват тия глупости за положение в обществото, за протокол и правила на етикецията. Това, което си сторила ти, като си се омъжила за Соли и си се сприятелила с най-големите благородници в страната, тук е много необичайно. Обзалагам се, че дори сега никога не разкриваш истината за произхода си…

— Мисля, че подозират нещо, но, да — прав си. Не съм си признавала.

— В Америка щеше да се хвалиш със скромния си старт в живота по същия начин, по който Кинго се гордее, че предците му са участвали в битката при Агинкорт.

Тя обаче се интересуваше от Хю, не от Америка.

— Не си се оженил?

— Не.

— В Бостън… Харесваше ли някое момиче в Бостън?

— Опитах, Мейзи — отвърна той.

Изведнъж й се прииска да не го е питала, защото имаше ужасното предчувствие, че отговорът му ще разруши щастието. Само че бе прекалено късно; въпросът бе зададен, а Хю вече говореше:

— В Бостън имаше множество хубави момичета, както и приятни, и интелигентни, и момичета, от които биха излезли чудесни съпруги и майки. Обръщах внимание на някои от тях, а те като че ли ме харесваха. Но когато настъпваше мигът да им направя предложение или да се оттегля, всеки път осъзнавах, че чувствата ми не са достатъчно силни. Нямаха нищо общо с онова, което изпитвах към теб. Не бяха любов.

Беше го казал!

— Престани — прошепна Мейзи.

— Две-три майки много ми се ядосаха, после започна да ми се носи такава слава и момичетата станаха предпазливи. Държаха се мило с мен, но знаеха, че нещо не ми е наред. Че не съм сериозен, не съм от онези, които сключват брак. Хю Пиластър, английският банкер и разбивач на сърца. А пък ако някоя девойка ме харесаше въпреки репутацията ми, аз се постаравах да я обезсърча. Не обичам да разбивам сърцата на хората. Твърде добре знам какво е.

Лицето й бе мокро от сълзи; тя изпитваше благодарност към благосклонния мрак.

— Съжалявам — каза му, но шепотът й бе толкова тих, че и сама едва успя да го чуе.

— Както и да е. Сега знам какво не ми е наред. Предполагам, че винаги съм бил наясно, но последните два дни премахнаха всички съмнения.

Изостанали бяха на известно разстояние след другите, а сега Хю спря и се обърна с лице към нея.

Тя му се примоли:

— Не го казвай, Хю, моля те!

— Все още те обичам. Това е.

Думите бяха произнесени — и всичко бе съсипано.

— Също така смятам, че и ти ме обичаш — продължи той безмилостно. — Нали?

Вдигна поглед към него. В очите му виждаше отразени светлините, идващи от къщата от другата страна на поляната, но самото му лице бе в сянка. Той сведе глава и я целуна по устните, а пък тя не се отдръпна, нито извърна своята.

— Солени сълзи — каза след минута. — Наистина ме обичаш. Знаех си!

Извади една сгъната носна кърпа от джоба си и нежно започна да попива сълзите от бузите й. Трябваше да сложи край на това.

— Трябва да настигнем останалите — подкани го. — Хората ще започнат да говорят.

После се обърна и тръгна, за да го принуди или да пусне ръката й, или да я последва. Той предпочете второто.

— Изненадан съм, че се притесняваш от приказките им — заяви след малко. — Всеизвестен факт е, обкръжението ти не се интересува от подобни неща.

В действителност тя не се безпокоеше особено от мнението на другите. Боеше се от самата себе си. Накара го да върви по-бързо, докато стигнаха при останалата част от компанията. Веднага след това пусна ръката му и отиде да си говори с херцогинята.

Неизвестно защо, но я притесняваше и намекът му, че кръгът „Марлборо“ е известен със свободомислието си. Това бе вярно, но тя би предпочела да не е казвал нищо подобно. Наистина не бе наясно с причината.

Когато влязоха отново в къщата, високият часовник във фоайето тъкмо отмерваше полунощ. Мейзи внезапно усети, че е напълно изтощена от вълненията през деня.

— Ще си лягам — обяви.

Видя как херцогинята инстинктивно поглежда към Хю, а после отново към нея, и потисна усмивката си. Осъзна, че всички смятат, че Хю ще прекара нощта при нея.

Дамите се качиха заедно на горния етаж, оставяйки мъжете да играят билярд и да изпият последното си питие преди лягане. Когато жените я целуваха за лека нощ, Мейзи забеляза един и същи блясък в очите им: поглед, който разкриваше известно въодушевление, примесено със завист.

Върна се в стаята си и затвори вратата. В камината весело горяха въглища, а на лавицата над нея и на тоалетката имаше запалени свещи. На нощното шкафче, както винаги, бе оставен поднос със сандвичи и бутилка шери — в случай, че огладнее през нощта. Тя никога не ги докосваше, но добре обучената прислуга на „Кингсбридж Менър“ се грижеше край всяко легло нощем да има такъв поднос.

Започна да се разсъблича. Може би всички грешаха. Може би Хю нямаше да дойде при нея нощес. Мисълта предизвика у нея пронизваща болка. Копнееше той да прекрачи прага, за да може да го вземе в прегръдките си и да го целуне, наистина да го целуне — не виновно, както бе сторила в градината, а жадно и безсрамно. Това усещане извика в паметта й съкрушителния спомен за нощта след надбягванията в Гудууд преди шест години, тясното легло в къщата на леля му и изражението на лицето му, когато свали роклята си.

Огледа тялото си във високото огледало. Хю щеше да забележи колко се е променило. Преди шест години имаше малки, хлътнали розови зърна, които приличаха на трапчинки. Сега обаче, след като бе кърмила Бърти, се бяха уголемили значително; бяха станали тъмнорозови, почти червени на цвят — и стърчаха предизвикателно. Като момиче не се нуждаеше от корсет — имаше талията на оса — но след бременността никога не си бе възстановила напълно фигурата и тънкия кръст.

Чу, че мъжете се изкачват по стълбите с тежки стъпки; смееха се на някакъв виц. Хю се бе оказал прав. Никой от тях нямаше да се шокира особено от малка забежка по време на гостуването в провинциалното имение. „Нима не смятат, че предават приятеля си Соли?“, насмешливо се зачуди тя. Но после осъзна, че всъщност тя би трябвало да се чувства като предателка и това й подейства като плесница през лицето.

По време на цялата вечер съзнателно бе изтласкала Соли от ума си, но сега сякаш духът му се върна при нея: безобидния, дружелюбен Соли, милия, щедър Соли; мъжът, който я обичаше до полуда, който бе привързан и се грижеше за Бърти, макар да знаеше, че е дете на друг мъж. Само часове, след като той бе напуснал къщата, Мейзи се канеше да пусне друг мъж в леглото си. „Що за жена съм?“, запита се.

Подтиквана от внезапен импулс, тя отиде до вратата и я заключи.

Сега разбра защо толкова малко й се бе понравил коментарът на Хю, който бе казал нещо от рода на „Хората около теб са известни с това, че нямат нищо против подобни работи“. С тези си думи принизяваше чувствата й към него до нещо банално, просто един от многото флиртове, афери и изневери, които служеха единствено като повод за клюки между дамите от висшето общество. Соли не заслужаваше да бъде предаден заради някаква си банална афера.

„Обаче аз желая Хю“, каза си Мейзи.

Мисълта да се откаже от тази нощ с него я докара почти до плач. Представи си момчешката му усмивка и кокалестата му гръд, сините му очи и гладката светла кожа; припомни си изражението му, докато гледаше тялото й — изражение, което изразяваше удивление и щастие, желание и възхищение; толкова бе трудно да се откаже от всичко това!

На вратата се почука съвсем тихо.

Тя стоеше в средата на стаята — гола, парализирана, занемяла.

Дръжката се завъртя и някой бутна вратата навътре, но тя, естествено, не се отвори.

Чу името си, произнесено съвсем тихо.

Отиде до вратата и дланта й легна върху ключа.

— Мейзи! — повика я меко той. — Аз съм, Хю.

Толкова силно копнееше за него, че при звука на гласа му усети, че се овлажнява. Постави показалеца в устата си и здраво стисна зъби, но болката от ухапването не заличи желанието й.

Той отново похлопа на вратата.

— Мейзи! Пусни ме да вляза!

Тя облегна гърба си на стената и сълзите започнаха да се стичат по лицето й и да капят от брадичката върху гърдите й.

— Нека поне поговорим!

Тя знаеше, че ако отвори вратата, няма да говорят — щеше да го прегърне моментално и щяха да се озоват на пода, полудели от желание.

— Кажи нещо. Там ли си? Зная, че си там!

Тя остана неподвижна. Плачеше безшумно през цялото време.

— Моля те? — промълви той. — Моля те?

След известно време си тръгна.

Мейзи спа неспокойно и се събуди много рано, но когато настъпи утрото на новия ден, това леко повдигна духа й. Както обикновено, преди останалите гости да са станали, отиде в детското крило. Пред вратата на детската трапезария изведнъж спря. Оказа се, че все пак не се е събудила първа. Отвътре се чуваше мъжки глас. Заслуша се и позна Хю.

Той тъкмо казваше:

— И в този момент великанът се събудил.

Разнесе се детски писък, едновременно ужасен и изпълнен с удоволствие. Мейзи осъзна, че е чула сина си Бърти.

Хю продължи:

— Джак се спуснал по бобеното стъбло толкова бързо, колкото го държали краката — но великанът тръгнал след него!

Дъщерята на Кинго, Ан, заяви с превъзходството на седемгодишните, които разбират всичко:

— Бърти се скри зад стола си, защото се страхува. Аз не се страхувам!

Мейзи искаше да се скрие като Бърти. Обърна се и тръгна обратно към стаята си, но почти веднага спря отново. По някое време днес така или иначе щеше да й се наложи да се срещне с Хю. Може би тук, в детската, щеше да й е най-лесно. Взе се в ръце и влезе.

Хю напълно бе запленил трите деца. Бърти сякаш дори не разбра, че майка му е дошла. Хю вдигна към нея поглед, изпълнен с обида и болка.

— Не спирай — каза му Мейзи, после седна до Бърти и го прегърна.

Хю отново насочи вниманието си към децата.

— И как мислите, какво направил Джак след това?

— Аз знам! — заяви Ан. — Взел брадва!

— Точно така.

Мейзи седеше и гушкаше Бърти, който се взираше с разширени очи в истинския си баща. „Ако успея да понеса това“, помисли си тя, „значи мога да се справя с всичко“.

Хю продължи:

— И докато великанът все още бил по средата на бобеното стъбло, Джак го отсякъл! И великанът полетял надолу, паднал на земята… и умрял. А Джак и майка му живели щастливо до края на дните си.

Бърти възкликна:

— Разкажи я пак!

IV

В посолството на Кордоба кипеше трескава работа. Утре бе Денят на независимостта на Кордоба и следобед щеше да има голям прием за членовете на парламента, длъжностни лица от английското Министерство на външните работи, дипломати и журналисти. Тази сутрин, сякаш му бяха малко другите проблеми, Мики Миранда бе получил суха бележка от британския външен министър по повод двама английски туристи, убити, докато изследвали Андите. Когато обаче го потърси Едуард Пиластър, Мики Миранда заряза всичко. Онова, за което трябваше да говори с Едуард, бе много по-важно и от приема, и от писмото. Трябваха му половин милион лири и се надяваше да ги получи от Едуард.

Мики бе посланик на Кордоба от една година. Наложило се бе да вложи цялото си лукавство и хитрост, за да получи този пост; освен това семейството му бе изхарчило цяло състояние у дома под формата на подкупи, за да му го издейства. Обещал бе на Папа, че семейството ще си получи обратно парите — и сега трябваше да изпълни обещанието си. По-скоро би умрял, отколкото да разочарова баща си.

Въведе Едуард в кабинета на посланика — грамадно помещение на първия етаж, в което се открояваше голямото официално знаме на Кордоба. Отиде до масивното писалище и разтвори отгоре му една карта на Кордоба. Затисна краищата й с табакерата си, гарафата за шери, една чаша и сивия цилиндър на Едуард. После се подвоуми. За първи път през живота си искаше половин милион лири от някого.

— Това е провинция Санта Мария, в северната част на страната — започна след миг.

— Познавам географията на Кордоба — сприхаво отбеляза Едуард.

— Разбира се, така е — съгласи се Мики с успокоителен тон.

Вярно беше. Банка „Пиластър“ сключваше много сделки с Кордоба — финансираше износа на нитрат, осолено говеждо и сребро, както и вноса на минно оборудване, оръжие и луксозни стоки. Едуард отговаряше за всичко това — благодарение на Мики, който първо като аташе, а след това и като посланик, бе вгорчил живота на всички, които не желаеха да използват „Пиластър“ за посредник. В резултат, сега Едуард бе смятан за водещия експерт в Лондон по отношение на Кордоба.

— Разбира се, че знаеш — повтори Мики. — Също така знаеш, че целият нитрат, който добива баща ми, се транспортира чрез теглени от мулета вагони от Санта Мария до Палма. Има обаче нещо, което може би не знаеш: че по този маршрут е съвсем възможно да се построи железопътна линия.

— Откъде си толкова сигурен? Железниците са сложно нещо.

Мики взе някакво подвързано томче от бюрото си.

— Защото наетият от баща ми шотландски инженер Гордън Халфпени е провел проучване. Всички подробности са тук, включително пълната стойност на строежа. Погледни ги.

— Колко? — попита Едуард.

— Петстотин хиляди лири.

Едуард започна да разгръща доклада.

— Ами политиците?

Мики хвърли поглед към големия портрет на президента Гарсия, облечен в униформата на главнокомандващ. Всеки път, когато Мики погледнеше картината, се заклеваше, че един ден собственият му портрет ще заема това място на стената.

— Президентът подкрепя идеята. Смята, че по този начин ще засили военния си контрол над провинциите.

Гарсия вярваше на Папа. Откакто Папа бе станал губернатор на провинция Санта Мария — с помощта на две хиляди късоцевни пушки „Уесли-Ричардс“, изработени в Бирмингам — семейство Миранда бе сред най-ревностните поддръжници и съюзници на президента. Гарсия изобщо не подозираше истинските причини Папа да иска железопътна линия до Палма: тя би позволила на семейство Миранда да атакува столицата в рамките на два дни, вместо за две седмици.

— А как ще се плати за нея? — попита отново Едуард.

— Ще наберем парите на лондонската борса — нехайно отвърна Мики. — Всъщност, помислих си, че банка „Пиластър“ ще иска да поеме сделката.

Постара се да диша бавно и нормално. Това бе кулминационната точка на дългия и свързан с толкова усилия процес по „обработването“ на семейство Пиластър: това трябваше да бъде наградата му за годините упорита подготовка.

Едуард обаче поклати глава и заяви:

— Не смятам така.

Мики се слиса и ужаси. Убеден бе, че в най-лошия случай Едуард ще се съгласи да си помисли.

— Ама вие през цялото време набирате средства за железници — реших, че ще се зарадваш на тази възможност!

— Кордоба не е нито Канада, нито Русия — отвърна Едуард. — На инвеститорите не им харесва политическото ви устройство, факта, че всеки провинциален caudillo може да има собствена армия. Все едно е Средновековието.

Мики не бе предвидил това.

— Нали набрахте пари за мината за сребро на Папа?

Това бе станало преди три години и Папа бе получил сто хиляди лири, които му свършиха добра работа.

— Именно! Тя се оказа единствената сребърна мина в Южна Америка, която не може да излезе на печалба!

В действителност мината беше много богата, но Папа обираше печалбата и не оставяше нищо за акционерите. Поне да бе оставил една малка сума — колкото да им замаже очите! Но Папа никога не се вслушваше в подобни съвети.

Мики потисна зараждащия се пристъп на паника, но чувствата му вероятно се бяха изписали на лицето му, защото Едуард обезпокоено подхвърли:

— Слушай, стари приятелю, толкова ли е важно? Изглеждаш разстроен.

— Честно да ти кажа, това би означавало много за моето семейство — призна Мики. Усети, че Едуард вероятно е в състояние да събере заема, ако наистина иска. Със сигурност имаше начин. — Разбира се, ако толкова престижна банка като „Пиластър“ подкрепи проекта, хората ще заключат, че Кордоба е едно добро място за инвестиции.

— Да, имаш основания — замисли се Едуард. — Ако някой от партньорите предложи тази идея и наистина иска да я прокара, вероятно може да се направи. Само че аз не съм партньор.

Мики очевидно бе подценил трудностите за набиране на половин милион лири. Той обаче не бе победен. Щеше да намери начин.

— Ще трябва да го обмисля отново — каза, като се насилваше да звучи жизнерадостно.

Едуард пресуши чашата си с шери и се изправи.

— Да идем на обяд?

Същата вечер Мики и семейство Пиластър отидоха да гледат „Корабът Пинафор“18 в „Опера Комик“. Мики пристигна няколко минути по-рано. Докато чакаше във фоайето, попадна на семейство Бодуин, храненици на Пиластрови. Албърт Бодуин бе адвокат, който вършеше доста работа за банката, а преди години Огъста много упорито се бе опитала да омъжи дъщерята, Рейчъл Бодуин, за Хю.

Умът на Мики бе зает с проблема с набирането на парите, но той по навик започна да флиртува с Рейчъл Бодуин, както правеше с всички момичета и голяма част от омъжените жени.

— И как е напоследък движението за еманципация на жените, госпожице Бодуин?

Майка й се изчерви и каза:

— Бих се радвала, ако не говорите за това, сеньор Миранда.

— В такъв случай няма да го правя, госпожо Бодуин, защото вашите желания са закон за мен.

Обърна се отново към Рейчъл. Тя не бе точно красива — очите й бяха разположени твърде близко — но имаше много хубава фигура: дълги крака, тясна талия и голям бюст. За миг в ума му се мерна картина — представи си я със завързани за таблата на леглото ръце и разтворени широко голи крака — и тази фантазия много му допадна. Когато вдигна поглед от цепката между гърдите й, срещна нейния. Повечето момичета биха се изчервили и биха отклонили очи, но тя го изгледа забележително смело и прямо и в крайна сметка засраменият се оказа той. Като се чудеше каква тема за разговор да измисли, той подхвърли:

— Знаете ли, че старият ни приятел Хю Пиластър се е върнал от колониите?

— Да, видях го в „Уайтхейвън хаус“. Вие също бяхте там.

— Ах, да. Забравих.

— Винаги съм харесвала Хю.

„Обаче не искаше да се жениш за него“, помисли си Мики. Рейчъл от години бе на пазара за булки и вече започваше да прилича на застояла, преоценена стока. Въпреки това инстинктите му подсказваха, че тя е изключително сексуална личност. Без съмнение, единственият й проблем бе страховитото й излъчване. Тя плашеше мъжете с поведението си. Сигурно вече бе започнала да се отчайва. Наближаваше трийсет години, а още не се бе омъжила; нищо чудно вече да се питаше дали не е обречена цял живот да си остане стара мома. Някои жени вероятно приемаха подобна възможност хладнокръвно, но Мики усещаше, че Рейчъл не е от тях.

Знаеше, че я привлича, но това важеше и за почти всички останали — млади и стари, мъже и жени. На Мики му харесваше, когато богати и влиятелни хора се интересуваха от него, защото това му даваше власт. Рейчъл обаче не бе никоя и чувствата й не му бяха от полза.

Семейство Пиластър пристигна и Мики насочи вниманието си към Огъста. Тя носеше поразителна вечерна рокля в наситено цикламенорозово — цвета на зрели малини.

— Изглеждате… вкусна, госпожо Пиластър — произнесе той с нисък, дълбок глас, а тя се усмихна от удоволствие.

Двете групички побъбриха няколко минути, след което дойде време да заемат местата си.

Семейство Бодуин бяха на партера, но Пиластрови имаха ложа. Когато се разделиха, Рейчъл се усмихна топло на Мики и тихичко промълви:

— Може би по-късно пак ще се видим, сеньор Миранда.

Баща й дочу думите й и с неодобрително изражение я хвана под ръка и побърза да я отведе; госпожа Бодуин обаче се усмихна на Мики на тръгване. „Господин Бодуин не иска дъщеря му да избере чужденец“, каза си Мики, „но госпожа Бодуин вече не е така придирчива“.

По време на цялото първо действие той се безпокоеше за заема за железницата. Изобщо не му бе хрумвало, че примитивното политическо устройство на Кордоба — което на практика бе позволило на семейство Миранда да си извоюват с оръжие власт и богатство — за потенциалните инвеститори може да изглежда твърде рисковано. Това вероятно означаваше, че и никоя друга банка няма да приеме да финансира железопътния му проект. Единственият начин да събере парите, бе да използва вътрешното си влияние в „Пиластър“. А единствените хора, на които можеше да окаже някакво въздействие, бяха Едуард и Огъста.

По време на първия антракт, за няколко минути се оказа насаме в ложата с Огъста. Веднага повдигна темата, защото знаеше, че тя предпочита директния подход.

— Едуард кога ще стане партньор в банката?

— Това е болезнен въпрос — отвърна тя огорчено. — Защо питаш?

Разказа й накратко за железопътната линия, като пропусна да спомене дългосрочния план на баща си за нападение над столицата.

— Не мога да получа парите от друга банка, защото никоя от тях не е запозната с Кордоба. Аз ги държах в неведение, за да защитя интересите на Едуард. — Това не беше истинската причина, но Огъста нямаше откъде да знае, тъй като не разбираше нищо от бизнес. — Обаче планът ще успее, ако Едуард го прокара.

Огъста кимна.

— Съпругът ми обеща да направи Едуард партньор, веднага щом се ожени — каза му.

Мики се изненада. Едуард да се ожени! Идеята бе потресаваща… а всъщност, какво толкова?

Огъста продължи:

— Дори постигнахме съгласие за булката: Емили Мейпъл, дъщерята на дякон Мейпъл.

— Какво представлява?

— Красива, млада — само на деветнайсет е — и чувствителна. Родителите й одобряват женитбата.

Да, като че ли бе подходяща за Едуард: той харесваше хубави момичета, а и му бе нужна жена, която да може да контролира.

— И какъв е проблемът?

Огъста се намръщи.

— Просто не знам. Едуард някак… Той изобщо не стига до предложение.

Това не учудваше особено Мики. Не можеше да си представи Едуард да сключи брак, колкото и подходящо да е момичето. Какво можеше да получи от един брак? Нямаше желание да се сдобие с наследници. Сега обаче се бе появил стимул: възможността да стане партньор. Едуард може и да не се интересуваше от нея, но за Мики бе тъкмо обратното.

— Какво можем да сторим, за да го поощрим?

Огъста му хвърли остър, буден поглед и заяви:

— Имам странното усещане, че може да прегърне идеята, ако ти самият се ожениш.

Мики отклони поглед. Наистина, много проницателно от нейна страна. Тя нямаше представа какво се случва зад затворените врати в публичния дом на Нели, но притежаваше майчина интуиция. Той самият смяташе, че ако първи сключи брак, Едуард вероятно ще прояви по-голяма охота.

— Аз да се оженя? — разсмя се леко.

Естествено, рано или късно щеше да сключи брак — всички постъпваха така — но все още не виждаше причина да го прави.

И все пак, ако това бе цената за финансирането на железопътната линия…

„Не става дума само за железницата“, разсъждаваше той. Един успешно получен заем щеше да доведе до втори. Страни като Русия и Канада всяка година набираха нов заем на лондонската борса — за железопътни линии, пристанища, водоснабдителни компании и средства за правителството като цяло. Не виждаше причина и Кордоба да не може да стори същото. Мики щеше да вземе комисиона — независимо дали официално или не — за всяко получено пени. По-важното обаче бе, че парите ще отидат право при семейството му вкъщи, в подкрепа на техните интереси в Кордоба. Семейство Миранда щеше да стане още по-богато и могъщо.

А пък алтернативата бе немислима. Ако разочароваше баща си този път, прошка нямаше да има. За да избегне гнева на баща си, би се оженил и три пъти, щом трябва.

Погледна отново Огъста. Никога не бяха разговаряли за случилото се в спалнята на стария Сет през септември 1873 г., но нямаше начин да е забравила. Това бе секс, но без проникване; извънбрачна връзка — без изневяра; и нещо, и нищо. И двамата бяха напълно облечени, а и всичко бе свършило след няколко секунди. За него обаче преживяването бе по-страстно, по-вълнуващо и незабравимо от всичко, изпитано с проститутките в бордея на Нели. Убеден бе, че и за Огъста случката е била от голямо значение. Какво ли мислеше в действителност за възможността Мики да се ожени? Половината жени в Лондон щяха да ревнуват, но бе толкова трудно да разбереш какви чувства се таят в сърцето на Огъста! Затова реши директно да я попита. Погледна я в очите.

— Искате ли да се оженя?

Тя се поколеба. За миг в очите й се мерна съжаление. После обаче изражението й отново стана твърдо и тя отсече решително:

— Да.

Вгледа се в нея настойчиво. Тя издържа на погледа му. Мики разбра, че наистина говори сериозно. Обзе го странно разочарование.

Огъста продължи:

— Въпросът трябва да се уреди съвсем скоро. Емили Мейпъл и родителите й не могат да бъдат държани в неведение до безкрайност.

„С други думи, най-добре ще е набързо да се оженя“, каза си Мики. „Ами тогава ще го направя. Така да бъде!“

Джоузеф и Едуард се върнаха в ложата и разговорът се насочи към други теми.

По време на цялото следващо действие Мики си мислеше за Едуард. Бяха приятели вече петнайсет години. Едуард бе слаб и несигурен, стараеше се да се хареса, но не притежаваше инициативност, нито мотивация. Целта на живота му бе да накара хората да го насърчават и подкрепят; самият Мики задоволяваше тези му нужди още от времето, когато започна да му пише домашното по латински в училище. Сега Едуард трябваше да бъде подтикнат да сключи брак, който бе необходим за кариерата му — както и за тази на Мики.

По време на втория антракт Мики подхвърли на Огъста:

— На Едуард му трябва някой да му помага в банката — някой умен чиновник, който ще му бъде верен и ще се грижи за интересите му.

Огъста помисли за миг.

— Да, това наистина е добра идея — каза. — Някой, когото познаваме и двамата с теб и на когото вярваме.

— Точно така.

Тя го попита:

— Имаш ли някого предвид?

— Един мой братовчед, който работи при мен в посолството. Казва се Саймън Оливър. Името му беше „Оливера“, но той го промени, за да звучи като английско. Схватливо момче е и може да му се има пълно доверие.

— Доведи го на чай — нареди Огъста. — Ако ми хареса, ще поговоря с Джоузеф.

— Добре.

Започна последното действие. Мики се замисли. Той и Огъста често разсъждаваха сходно. Би трябвало да се ожени именно за нея: заедно биха покорили света. Изхвърли тази невъзможна идея от главата си. Въпросът сега бе — за коя щеше да се ожени? Не биваше да е някоя наследница, защото не можеше да предложи нищо на такова момиче. Имаше няколко наследници, които лесно би могъл да заплени. Спечелването на сърцата им обаче бе само първата стъпка. Щеше да последва дълга битка с родителите им, без никаква гаранция за крайния резултат. Не, трябваше му някое момиче със скромен произход; момиче, което вече го харесваше и щеше да го приеме с готовност. Погледът му безцелно се зарея към партера и дългите скамейки там — и попадна на Рейчъл Бодуин.

Тя отговаряше идеално на изискванията. Вече бе наполовина влюбена в него. Почти отчаяно си търсеше съпруг. Баща й не го харесваше особено, но пък майка й бе благосклонна към него. Двете с дъщеря й бързо щяха да сломят съпротивата на бащата.

Но, което бе най-важното, тя го възбуждаше.

Щеше да е девствена, невинна и възприемчива. Той щеше да прави с нея неща, които щяха да я смущават и отвращават. Може би щеше да се съпротивлява, което щеше да му хареса още повече. В крайна сметка, съпругата трябваше да се подчинява на сексуалните изисквания на съпруга си, независимо колко странни и противни са те, защото нямаше на кого да се оплаче. Още веднъж си я представи завързана за леглото, само че сега се гърчеше — или от болка, или от желание, а може би и от двете…

Представлението свърши. Когато излизаха от театъра, Мики потърси с поглед семейство Бодуин. Срещнаха се на тротоара, докато Пиластрови чакаха каретата си, а пък Албърт Бодуин се опитваше да спре файтон.

Мики се усмихна очарователно на госпожа Бодуин и попита:

— Ще позволите ли честта да ви посетя утре следобед?

Тя буквално се слиса.

— Честта ще е изцяло моя, сеньор Миранда.

— Много сте мила. — Стисна ръката на Рейчъл, погледна я в очите и заяви: — До утре, тогава.

— Ще го очаквам с нетърпение — бе отговорът.

Каретата на Огъста пристигна и Мики отвори вратата.

— Какво мислите за нея? — промърмори.

— Очите й са твърде близко едно до друго — заяви Огъста, докато се качваше. Настани се на мястото си, след което му подхвърли през отворената врата: — Като изключим това, прилича на мен. — След което тресна вратичката и каретата потегли.

Час по-късно Мики и Едуард вечеряха в една от частните стаи в публичния дом на Нели. Освен масата, в помещението имаше кушетка, гардероб, умивалник и голямо легло. Ейприл Тилзли бе обзавела наново цялото място. В тази стая сега имаше модерни тъкани „Уилям Морис“19 и няколко поставени в рамки картини, на които бяха изобразени хора, извършващи сексуални действия с разнообразни плодове и зеленчуци. Само че — заради самото естество на бизнеса — хората се напиваха и се държаха непорядъчно, затова тапетът вече бе скъсан, килимът бе раздран, а по пердетата се виждаха петна. Но светлината на свещите скриваше недостатъците и пораженията в помещението, както и немалко години от възрастта на жените тук.

Мъжете бяха обслужвани от две от любимите си момичета, Мюриъл и Лили, които носеха червени копринени пантофки и грамадни натруфени шапки… и нищо друго. Отвън се чуваше дрезгаво пеене и разгорещена караница, но вътре в стаята цареше спокойствие, нарушавано единствено от пращенето на огъня в камината и тихите думи на момичетата, които поднасяха вечерята. Атмосферата помогна на Мики да се отпусне и той вече не се тревожеше толкова заради заема за железницата. Поне вече имаше план. Сега можеше само да го изпробва. Хвърли поглед към седналия от другата страна на масата Едуард. Каза си, че имаха много плодотворно приятелство. В определени моменти дори му се струваше, че е привързан към Едуард. Зависимостта му от Мики бе уморителна, но именно тя даваше на Мики власт над него. Той бе помагал на Едуард и Едуард му беше помагал, а двамата заедно се бяха насладили на всички покварени удоволствия на най-префинения град на света.

Когато приключиха с вечерята, Мики наля още една чаша вино и обяви:

— Ще се оженя за Рейчъл Бодуин.

Мюриъл и Лили се разкикотиха.

Едуард се вгледа продължително в него, след което отсече:

— Не вярвам!

Мики сви рамене.

— Вярвай или не, твоя воля. Въпреки всичко е истина.

— Сериозно ли си решил да го направиш?

— Да.

— Свиня такава!

Мики зяпна изненадано приятеля си.

— Какво? Че защо да не се оженя?

Едуард се изправи и се надвеси над масата, все едно се канеше да го нападне.

— Ти си проклета свиня, Миранда — само това ще ти кажа!

Мики не бе очаквал подобна реакция.

— Какво ти става, по дяволите? — попита той. — Ти няма ли да се ожениш за Емили Мейпъл?

— Това пък кой ти го каза?!

— Майка ти.

— Е, няма да се женя за никого!

— И защо не? Ти си на двайсет и девет години. На толкова съм и аз. На тази възраст един мъж трябва да се сдобие поне с някакво подобие на порядъчно семейство и дом.

— Да върви по дяволите порядъчното семейство! — изръмжа Едуард и обърна масата.

Мики рязко отскочи. Съдовете се натрошиха на парчета, виното се разля. Двете голи жени уплашено се свиха.

— Успокой се! — извика Мики.

— След всичките тези години! — беснееше Едуард. — След всичко, което направих за теб!

Мики наистина бе изумен от яростта на Едуард. Трябваше да го успокои по някакъв начин. Една такава сцена можеше още повече да го настрои срещу идеята за брак, а това бе тъкмо обратното на желанието на Мики.

— Не е болка за умиране — обърна се към него, като се стараеше да говори разумно. — Нищо няма да се промени за нас.

— Естествено, че ще се промени!

— Не, не е така. Пак ще идваме тук.

Едуард го измери с подозрителен поглед. След миг, вече значително по-тихо, попита:

— Наистина ли?

— Да. И пак ще ходим в клуба. Нали за това са клубовете? Мъжете ходят в клубове, за да се отърват от съпругите си.

— Да, предполагам.

Вратата се отвори и в стаята се плъзна Ейприл.

— За какво е целият шум? — запита рязко. — Едуард, ти ли ми изпотроши порцелана?

— Съжалявам, Ейприл. Ще го платя.

Мики й разказа:

— Тъкмо обяснявах на Едуард, че все още може да идва тук, дори и след като се ожени.

— Мили боже, оставаше и да не е така! — възкликна Ейприл. — Ако женените не идваха тук, щеше да се наложи да затворя. — После се обърна към вратата и подвикна: — Сид! Донеси метла!

Едуард бързо си възвръщаше равновесието, за голямо облекчение на Мики, който подметна:

— В началото, когато току-що сме се оженили, вероятно ще трябва да прекараме няколко вечери у дома, да дадем няколко приема. Но само да мине малко време — и всичко ще си бъде постарому.

Едуард се намръщи.

— Ама дали съпругите ще го приемат нормално?

Мики сви рамене.

— Че на кой му пука? Какво може да направи една жена?

— Ако е недоволна, сигурно ще изтормози мъжа си.

Мики осъзна, че Едуард смята майка си за типична съпруга. За щастие, малко жени бяха така умни и имаха толкова силна воля като Огъста.

— Номерът е да не си прекалено добър с тях — заяви Мики. Беше си извадил този извод след дълги наблюдения над женените членове на клуб „Каус“. — Ако си добър с жена си, тя ще иска да си седиш при нея. Дръж се грубо с нея и ще бъде много доволна, че всяка вечер ходиш в клуба си и я оставяш на мира.

Мюриъл обви ръце около врата на Едуард.

— Ще си бъде съвсем същото, след като се ожениш, Едуард. Обещавам ти — увери го. — Ще ти смуча оная работа, докато ти гледаш как Мики чука Лили. Точно както обичаш.

— Наистина ли? — усмихна се той глуповато.

— Разбира се!

— Значи всъщност нищо няма да се промени — повтори той, като гледаше към Мики.

— О, не — отвърна Мики. — Нещо ще се промени. Вече ще бъдеш партньор в банката.

I

В музикалния театър бе горещо като в турска баня. Въздухът миришеше на бира, стриди и немити тела. На сцената една млада жена в парцалив театрален костюм бе застанала пред декор, изобразяващ вътрешността на кръчма. Тя държеше кукла, която трябваше да представлява новороденото й бебе и оплакваше с песен участта си — как е била прелъстена и после изоставена. Хората от публиката, седнали на дългите пейки край поставените на дървени магарета маси, се хванаха за ръце и заедно подкараха припева:

Хю пееше с цяло гърло. Чувстваше се добре. Изял бе цяла порция морски охлюви и бе изпил няколко чаши топла малцова бира, а сега бе притиснат към Нора Демпстър, което в никакъв случай не му бе неприятно. Тя имаше меко, закръглено тяло и примамлива усмивка; освен това вероятно на нея дължеше живота си.

След посещението в „Кингсбридж Менър“ бе изпаднал в дълбока депресия. Срещата с Мейзи бе събудила стари призраци, а след като тя отново го отхвърли, призраците го преследваха непрестанно.

Успяваше някак да се справи през деня, защото в службата се сблъскваше с много предизвикателства и проблеми, които отвличаха ума му от скръбта: зает бе да организира съвместното предприятие с Мадлър и Бел, за което партньорите от „Пиластър“ най-после бяха дали съгласието си. Той самият скоро щеше да стане партньор — нещо, за което мечтаеше отдавна. Вечер обаче нямаше настроение за нищо. Канеха го на много приеми и забави, балове и соарета, защото (заради приятелството си със Соли), сега бе част от кръга „Марлборо“. Често приемаше поканите, но ако Мейзи не присъстваше, се отегчаваше; ако пък беше там, се чувстваше нещастен. Затова повечето време прекарваше в стаята си, обзет от мисли за нея, или обикаляше по улиците, като се надяваше — противно на всяка логика — да я срещне случайно.

Именно там, на улицата, се бе запознал с Нора. Отишъл бе до магазина на Питър Робинсън на „Оксфорд стрийт“ — някога тук се бяха продавали ленени платове, но сега го наричаха „универсален магазин“ — за да купи подарък за сестра си Доти. Възнамеряваше веднага след това да се качи на влака за Фолкстън. Само че се чувстваше толкова отвратително, че не знаеше как ще застане пред семейството си. Обзе го някаква парализа, не бе в състояние дори да избере подаръка. Излезе си с празни ръце, а вече се стъмваше. Тъкмо тогава Нора буквално се сблъска с него: спъна се, а той я улови, за да не падне.

Никога нямаше да забрави усещането, когато се озова в прегръдките му. Макар че цялата бе увита в дрехи, тялото й бе меко и податливо. Миришеше на нежен парфюм и топла кожа. За кратък миг студената тъмна лондонска улица изчезна и той се озова в един изолиран свят, изпълнен с неочаквана наслада. А после тя изтърва покупката си, керамична ваза, която се разби на паважа. Възкликна слисано и лицето й се изкриви, сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Естествено, Хю настоя да възстанови счупената ваза.

Тя бе една-две години по-млада от него, на двайсет и четири или двайсет и пет. Имаше красиво обло лице, под бонето й се подаваха пясъчноруси къдрици, а дрехите й бяха евтини, но хубави: розова вълнена рокля с избродирани цветя, отзад с турнюр, и плътно прилепнал тъмносин кадифен жакет, поръбен със заешка кожа. Говореше с провлачен кокни акцент.

Докато купуваха вазата, Хю мимоходом спомена, че не може да избере подарък за сестра си. Нора му предложи да вземе хубав, пъстър чадър, след което настоя да му помогне при избора.

Накрая я откара до дома й с наетия файтон. Тя му каза, че живее с баща си — пътуващ търговец на „патентовани лекове“. Майка й бе починала. Кварталът, в който живееше, съвсем не бе толкова хубав, както бе предполагал — обитателите му бяха по-скоро от бедната работническа класа, отколкото от средната.

Предположи, че повече няма да я срещне и в неделя, докато бе във Фолкстън, през целия ден разсъждаваше мрачно за Мейзи. В понеделник в банката получи бележка от Нора. Благодареше му за добрината му. Почеркът й бе дребен, прилежен и женствен (както забеляза, преди да смачка писъмцето на топка и да го пусне в кошчето за боклук).

На другия ден, когато по обяд излезе от банката, за да си поръча порция агнешки котлети в близкото бистро, я видя да се задава срещу него по улицата. Първоначално не я разпозна, просто си помисли, че има хубаво личице, а после му се усмихна и той си припомни коя е. Свали шапката си за поздрав, а пък Нора спря да си поговорят. Разказа му, изчервена, че работи като помощничка на един майстор на корсети; в момента се връщаше в ателието след посещение при клиентка. Воден от неочакван импулс, той я покани да отиде на танци с него същата вечер.

Тя отговори, че би дошла с удоволствие, но няма достатъчно хубава шапка, затова той я заведе в магазин за шапки, купи й една и така въпросът бе решен.

Връзката им се развиваше главно докато пазаруваха. Нора никога не бе притежавала много и изобщо не я бе срам да показва колко е доволна от богатството на Хю. На него пък му харесваше да й купува ръкавици, обувки, палто, гривни и въобще всичко, което тя пожелаеше. Сестра му, с цялата мъдрост на дванайсетте си години, бе заявила, че Нора го харесва само заради парите му.

Той се разсмя и отвърна.

— Че кой би ме обичал заради външността ми?

Мейзи не изчезна от ума му — той на практика мислеше за нея всеки ден — но спомените вече не го потапяха в отчаяние. Сега бе намерил нещо, което да очаква с нетърпение: следващата си среща с Нора. Само за няколко седмици тя му бе върнала joie de vivre, радостта от живота.

По време на една от пазарните им обиколки, в магазин за кожени облекла на „Бонд стрийт“ срещнаха Мейзи. Хю бе обзет от стеснителност, но представи двете жени една на друга. Нора напълно се слиса, че се е запознала с госпожа Соломон Грийнборн. Мейзи ги покани на чай в къщата на улица „Пикадили“. Същата вечер Хю отново срещна Мейзи на един бал. За негова изненада, Мейзи се изказа доста нелюбезно за Нора. „Съжалявам, но не я харесвам“, беше казала. „Според мен е коравосърдечна и алчна и не вярвам, че изобщо те обича. За бога, не се жени за нея!“

Хю се почувства и наранен, и обиден. В крайна сметка реши, че Мейзи просто ревнува. А и в крайна сметка, той не мислеше за брак.

Когато представлението свърши, излязоха навън в мъглата, която бе много гъста и имаше вкус на сажди. Обвиха шалове около вратовете и устите си и поеха към дома на Нора в Камдън Таун.

Все едно се намираха под вода. Звуците бяха приглушени, а хора и предмети изникваха от мъглата неочаквано и без предупреждение: проститутка се опитваше да привлече клиенти, застанала под уличен фенер; някакъв пияница с препъване излезе от кръчмата; полицай правеше обичайните си обиколки; уличен метач мина пред тях; по пътя пропълзя карета, на чиято капра висеше фенер; от канавката ги изгледа мокро куче, а в една малка уличка пробяга котка с блестящи очи. Хю и Нора се държаха за ръце и от време на време спираха на най-тъмните местенца, за да придърпат надолу шаловете си и да се целунат. Устните на Нора бяха меки и податливи, освен това тя му позволяваше да мушне ръка под палтото й и да погали гърдите й. Заради мъглата всичко изглеждаше тайнствено, прикрито и романтично.

Обикновено я оставяше на ъгъла на улицата й, но тази вечер заради мъглата я изпрати чак до входната врата. Там отново му се прииска да я целуне, но се страхуваше, че баща й може да отвори вратата и да ги види. Нора обаче го изненада с предложението:

— Искаш ли да влезеш?

Никога не бе влизал в къщата й.

— Какво ще си помисли баща ти?

— Той отиде в Хъдърсфийлд — обясни тя и отвори вратата.

Когато Хю прекрачи прага, сърцето му биеше много бързо. Не знаеше какво ще стане сега, но бе уверен, че ще бъде вълнуващо. Помогна на Нора да си свали пелерината и изпълненият му с копнеж поглед се спря върху заоблените форми под небесносинята й рокля.

Къщичката бе миниатюрна, по-малка дори от дома на майка му във Фолкстън. Стълбището заемаше по-голямата част от тясното антре, в което имаше две врати. Вероятно едната водеше към всекидневна в предната част на къщата, а втората — към кухня в задната. На горния етаж сигурно имаше две спални. В кухнята щеше да намери метална вана, а тоалетната бе в задния двор.

Хю остави шапката и палтото си на закачалката. От кухнята се разнесе лай на куче. Нора отвори вратата и пусна в помещението малък черен шотландски териер с вързана около врата синя панделка. Кучето я поздрави възторжено, след което започна предпазливо да обикаля около Хю.

— Блеки ме пази, когато татко го няма — обясни Нора, а на Хю му направи впечатление, че думите й могат да се тълкуват по два начина.

Последва Нора във всекидневната. Мебелите бяха стари и захабени, но Нора бе освежила стаята с предмети, които бяха купували заедно: весели възглавнички, пъстър килим и картина, на която бе изобразен замъкът Балморал. Сега запали една свещ и дръпна пердетата.

Хю стоеше в средата на стаята и се чудеше къде да се дене. След малко Нора го извади от затруднението му с молбата:

— Виж дали можеш да разпалиш огъня.

В камината имаше жар. Хю прибави подпалки и с помощта на неголямото духало съживи въглените.

Когато след малко се обърна, тя се бе настанила на кушетката. Свалила бе шапката си, а косите й бяха разпуснати. Потупа мястото до себе си и той покорно седна. Блеки го гледаше ревниво и Хю се зачуди как да разкара кучето от стаята.

Държаха се за ръце и се взираха в огъня. Хю изпитваше спокойствие. Не можеше да си представи, че би искал да прави каквото и да било друго, до края на живота си. След известно време отново я целуна. Внимателно докосна гърдата й. Тя бе топла и изпълни дланта му. Стисна я нежно, а Нора силно въздъхна. Хю не се бе чувствал толкова добре от години, но искаше повече. Целуна я по-силно, без да спира да докосва гърдите й.

Малко по малко тя се отпускаше назад, докато в един момент Хю почти бе легнал отгоре й. И двамата се задъхаха. Той бе сигурен, че Нора усеща твърдия му член, притиснат към заобленото й бедро. Далечното гласче на съвестта му настояваше, че в момента се възползва от момичето, чийто баща отсъства; но гласчето бе съвсем слабо и не можеше да победи желанието, което се надигаше в него като изригващ вулкан.

Копнееше да докосне най-интимните й места. Плъзна ръка между краката й. Тя моментално замръзна, а кучето започна да лае, усетило напрежението. Хю леко се отдръпна и предложи:

— Хайде да изкараме кучето отвън.

Нора изглеждаше притеснена.

— Може би трябва да престанем.

Хю не би могъл да понесе дори самата мисъл за спиране. Същевременно изразът „може би“ го окуражи.

— Не мога да спра сега — отвърна. — Изкарай кучето.

— Но… ние не сме дори сгодени, нито нищо.

— Може да се сгодим — заяви той, без изобщо да помисли.

Нора леко пребледня.

— Сериозно ли говориш?

Той си задаваше същия въпрос. Още от самото начало разглеждаше взаимоотношенията им само като флирт, а не сериозно ухажване; същевременно, само преди няколко минути си мислеше, че би бил щастлив да прекара остатъка от живота си пред камината, хванал ръцете на Нора. Дали действително искаше да се ожени за нея? Осъзна, че е така, всъщност идеята много му допадаше. Щеше да има проблеми, естествено. Семейството му щеше да каже, че сключва неравностоен брак с жена с много по-нисък социален статус. Можеха да вървят по дяволите. Той бе на двайсет и шест години, печелеше хиляда лири годишно и съвсем скоро щеше да стане партньор в една от най-престижните банки в света: можеше да се ожени, за която поиска! Майка му щеше да се обезпокои, но пак щеше да го подкрепи, тъй като мечтаеше да види сина си щастлив. А останалите да приказват, каквото си искат. И без това никога не бяха направили нищо за него.

Погледна към Нора — розова, хубава и мила — която лежеше по гръб на старата кушетка с разпиляна около раменете коса. Желаеше я много силно, при това веднага, по възможно най-бързия начин. Останал бе сам прекалено дълго. Мейзи очевидно се бе установила добре със Соли и това бе окончателното й решение. Тя никога нямаше да стане негова. Време бе да си намери някоя сърдечна, мека и топла жена, която да споделя леглото и живота му. Какво пречеше да е Нора?

Щракна с пръсти на кучето.

— Ела тук, Блеки!

То се приближи, макар и все още нащрек. Хю го погали по главата, после сграбчи панделката около врата му.

— Ела да пазиш антрето — каза и го изнесе отвън.

Затвори вратата. Кучето излая два пъти, после се умълча и укроти.

Той седна до Нора и взе ръката й в своята. Тя го погледна предпазливо. Хю я попита:

— Нора, ще се омъжиш ли за мен?

Цялото й лице пламна.

— Да.

Наведе се и я целуна. Нора отвори уста и го целуна страстно в отговор. Хю докосна коляното й. Тя хвана ръката му и я насочи под полите на роклята си, нагоре по краката си, до мястото, където се събираха бедрата й. През бархетната материя на бельото й усещаше грубите косми и нежната плът на венериния й хълм. Устните й се плъзнаха по бузата му, спряха до ухото му и Нора прошепна:

— Хю, скъпи, вземи ме, направи ме своя! Тази нощ, веднага!

— Да — дрезгаво отвърна той. — Да.

II

Балът с маски на херцогиня Тенби бе първото голямо събитие от лондонския сезон през 1879 г. От седмици всички говореха само за него. Харчеха се състояния за великолепни облекла, а хората бяха готови на невероятни неща, за да получат покана.

Огъста и Джоузеф Пиластър не бяха поканени. Това не бе особено изненадващо, тъй като те не принадлежаха към най-висшите кръгове на лондонското общество. Обаче Огъста искаше да отиде, затова просто реши, че ще го направи.

Веднага щом чу за бала, спомена за него пред Хариет Морт, на която очевидно й стана неловко, но не каза нищо. Като придворна дама на кралицата лейди Морт имаше голяма власт в обществото; освен това бе далечна братовчедка на херцогиня Тенби. Тя обаче не предложи на Огъста да й издейства покана.

Огъста провери сметката на лорд Морт в банка „Пиластър“ и установи, че бе надхвърлил кредита си с хиляда лири. На следващия ден той получи бележка, в която го питаха кога смята да възстанови разликата.

Огъста посети лейди Морт още същия ден. Извини се и обясни, че писмото е изпратено погрешка и отговорният за това служител е уволнен. После отново спомена бала.

Обикновено невъзмутимото лице на лейди Морт за миг се оживи, а в погледа й проблесна чиста омраза. Разбрала бе сделката, която й се предлагаше. Огъста запази хладнокръвие. Не искаше да я харесват, искаше само да използва лейди Морт. А пък благородничката бе изправена пред простичък избор: да използва влиянието си, за да издейства покана на Огъста за бала, или да намери хиляда лири, за да плати надвишения кредит. Тя избра по-лесния вариант — и поканите пристигнаха на другия ден.

Огъста се дразнеше, че лейди Морт не й е помогнала доброволно. Обидно бе, че се бе наложило да я принуждава. Изпълнена със злост, Огъста я накара да вземе покана и за Едуард.

Огъста щеше да се маскира като кралица Елизабет, а Джоузеф — като граф Лестър. В нощта на самия бал вечеряха у дома, след което се преоблякоха. Когато бе готова, Огъста отиде в стаята на съпруга си да му помогне с костюма и да поговорят за племенника му Хю.

Тя бе ужасно ядосана, че се канят да направят Хю партньор в банката едновременно с Едуард. И което бе по-лошото, всички бяха наясно, че Едуард става партньор, само защото се е оженил и е получил 250 000 лири, които да инвестира в банката — докато Хю получаваше поста, защото бе сключил забележително доходоносна сделка с „Мадлър и Бел“ от Ню Йорк. Хората вече говореха за Хю като за потенциалния бъдещ старши партньор. Самата мисъл караше Огъста да скърца със зъби.

Трябваше да ги повишат в края на април, когато официално се подновяваха едногодишните договори на партньорите. По-рано същия месец обаче, за голямо задоволство на Огъста, Хю бе направил изключително глупавата грешка да се ожени за едно закръглено момиче от работническата класа, живеещо в Камдън Таун.

Епизодът с Мейзи отпреди шест години бе показал, че Хю има слабост към момичета от долен произход, но Огъста не бе дори и сънувала, че ще се ожени за някое от тях. Той бе свършил работата тайничко, във Фолкстън. На сватбата бяха присъствали само майка му, сестра му и бащата на булката. Накрая семейство Пиластър бе поставено пред свършен факт.

Докато нагласяше твърдата елизабетинска яка около врата на Джоузеф, Огъста подхвърли:

— Предполагам, че ще трябва пак да помислите дали Хю да стане партньор — сега, след като се ожени за прислужница.

— Не е прислужница, а прави корсети. Или по-скоро е правила. Сега е госпожа Пиластър.

— Няма значение, един партньор в банка „Пиластър“ не може да има за съпруга някаква си продавачка.

— Държа да отбележа, че според мен може да се жени, за която му харесва.

Огъста се бе притеснявала, че той ще заеме именно тази позиция.

— Нямаше да го кажеш, ако беше грозна, кльощава и кисела — с отровен тон зави тя. — Проявяваш такава търпимост, само защото е хубава и флиртува.

— Не виждам какъв е проблемът.

— Партньорите се срещат с министри, дипломати, големи предприемачи. Тя няма да знае как да се държи. Може да го злепостави във всеки един момент.

— Ще се научи. — Джоузеф се поколеба за миг, след което добави: — Струва ми се, че понякога забравяш собствения си произход, скъпа моя.

Огъста се изпъна цялата и възрази разпалено:

— Баща ми притежаваше три магазина! Как смееш да ме сравняваш с тази малка никаквица!

Той моментално отстъпи.

— Добре, добре. Съжалявам.

Огъста продължаваше да беснее:

— Да не говорим, че никога не съм работила в магазините. Бях възпитана като дама!

— Вече се извиних, нека не продължаваме. Време е да тръгваме.

Огъста затвори уста, но отвътре все още кипеше.

Едуард и Емили ги чакаха във фоайето, облечени като Хенри II и Елеонор Аквитанска. Едуард се бе затруднил с поставянето на церемониалния колан и златния акселбант20 през гърдите си, затова предложи:

— Вие вървете, майко, а след това върнете каретата за нас.

Емили обаче бързо се намеси:

— О, не, искам да тръгнем сега. Ще си наместваш ширитите по пътя!

Емили имаше големи сини очи и красиво като на малко момиче лице. Изглеждаше очарователно в покритата с бродерия рокля в стила от дванайсети век, с дълга пелерина и със специалното покривало на главата. Огъста обаче вече бе разбрала, че съвсем не е така плаха и покорна, както подсказваше видът й. Още по време на подготовката за сватбата бе станало ясно, че Емили има собствена воля. С удоволствие остави Огъста да се занимава с празничната закуска, но бе настояла (доста упорито при това), сама да избере роклята си и шаферките.

Когато се качиха в каретата и потеглиха, Огъста смътно си припомни, че бракът на Хенри II и Елеонор бе протекъл бурно. Надяваше се Емили да не създава много проблеми на Едуард. От сватбата насам Едуард бе раздразнителен и често изпадаше в лошо настроение и майка му подозираше, че нещо не е наред. Опитала се бе да разбере какво точно, но Едуард не отговори на нито един от деликатните й въпроси.

Всъщност, най-важното бе, че сега е женен и е партньор в банката. Вече бе улегнал. Всичко останало можеше да се оправи впоследствие.

Балът започваше в десет и трийсет. Пиластрови пристигнаха навреме. Всички прозорци на „Тенби хаус“ грееха. Отвън вече се бе събрала тълпа зяпачи, а на „Парк лейн“ се точеше редица карети, които чакаха, за да влязат в двора на къщата. Публиката аплодираше всеки костюм, когато гостите слизаха от превозните си средства и се качваха по стъпалата. Огъста забеляза няколко двойки, преоблечени като Антоний и Клеопатра, известен брой парламентаристи21 и противниците им — роялистите, две старогръцки богини и трима Наполеоновци.

Най-после каретата им стигна входа и те също влязоха. Вътре в къщата имаше втора опашка — от фоайето нагоре по витото стълбище до площадката на върха му, където херцог и херцогиня Тенби, маскирани като Соломон и Савската царица, посрещаха гостите си. Във фоайето бе пълно с цветя, а групичка музиканти забавляваше новопристигналите, докато чакат.

Четиримата от семейство Пиластър бяха последвани от Мики Миранда (той бе поканен заради поста си на дипломат) и Рейчъл, отскоро — негова съпруга. Мики изглеждаше дори по-ослепително от обичайното, облечен в червена коприна като кардинал Уолси22 и сърцето на Огъста трепна за миг. Тя огледа с критично око съпругата му, която доста изненадващо бе решила да се маскира като робиня. Огъста бе насърчила Мики да се ожени, но не можеше да потисне чувството на неприязън към това съвсем обикновено момиче, което бе спечелило ръката му. Рейчъл хладно отвърна на втренчения й поглед и собственически хвана Мики, след като той бе целунал ръката на Огъста.

Докато се качваха бавно по стълбите, Мики нареди на Рейчъл:

— Испанският посланик е тук — дръж се мило с него.

— Ти се дръж мило с него! — решително му отвърна тя. — Аз го смятам за плужек.

Мики се намръщи, но не каза нищо повече. С крайните си възгледи и енергичното си поведение Рейчъл вероятно би била подходяща съпруга за някой по-радикален член на парламента или пък за ревностен журналист, подел кампания в подкрепа на подобни на нейните идеи. Огъста смяташе, че Мики заслужава някоя не така ексцентрична и значително по-хубава жена.

Напред в редицата Огъста забеляза друга двойка младоженци, Хю и Нора. Благодарение на приятелството си със семейство Грийнборн, Хю бе член на кръга „Марлборо“ и за огромно нейно неудоволствие го канеха навсякъде. Маскиран бе като индийски раджа, а Нора май се бе облякла като змиеукротителка — с дълга, покрита с пайети рокля, с цепка в средата, под която се виждаха шалвари. Около краката и ръцете й бяха увити изкуствени змии, а пък една бе положила главата си от папиемаше върху щедрото деколте на Нора. Огъста потрепери.

— Жената на Хю наистина е ужасно проста — промърмори тя на Джоузеф.

Той обаче бе склонен да прояви снизхождение.

— В крайна сметка, това е бал с маски.

— Никоя от другите жени не си е показала така невъзпитано краката!

— Не виждам особена разлика между широки панталони и рокля.

Огъста отвратено реши, че сигурно му харесва гледката на краката на Нора. Толкова бе лесно за подобна жена да изкриви преценката на мъжете!

— Просто не смятам, че е подходяща за съпруга на един партньор в банка „Пиластър“.

— Нора няма да взима финансови решения.

На Огъста й идеше да изпищи от раздразнение. Очевидно, не бе достатъчен фактът, че Нора е момиче от работническата класа. Тя трябваше да стори нещо непростимо, за да се обърнат Джоузеф и партньорите му срещу Хю.

Ето това бе добра идея!

Гневът на Огъста утихна толкова бързо, колкото се бе разгорял. Помисли си, че може би има начин да забърка Нора в някакви неприятности. Вдигна отново поглед към горната част на стълбището и внимателно се вгледа в жертвата си.

Нора и Хю разговаряха с унгарското аташе, граф Де Тьокьоли — човек със съмнителен морал, облечен съвсем подходящо като Хенри VIII. Огъста злъчно си каза, че Нора е точно от онзи тип момичета, които графът би харесал. Почтените дами отиваха в другия край на помещението, когато го видеха, за да избегнат разговора с него; същевременно той бе канен навсякъде, защото бе високопоставен дипломат. Хю наблюдаваше как съпругата му пърха с мигли пред дъртия развратник. Не личеше да изпитва неодобрение. Всъщност, на лицето му бе изписано единствено обожание. Той бе влюбен твърде силно, за да види каквито и да било недостатъци. Това нямаше да продължи дълго.

— Нора разговаря с Де Тьокьоли — прошепна отново на Джоузеф. — Няма да е зле да внимава за репутацията си.

— Не бъди груба с него — безцеремонно я сряза съпругът й. — Надяваме се да поемем набирането на два милиона лири заем за неговото правителство.

Огъста ни най-малко не се интересуваше от Де Тьокьоли. Продължи мрачно да размишлява за Нора. Младата жена бе най-уязвима в момента, когато всичко й бе непознато и още не бе успяла да научи порядките и обноските на висшата класа. Ако тази вечер се изложеше по някакъв начин, за предпочитане в присъствието на уелския принц…

И тъкмо когато си помисли за принца, отвън се разнесоха ликуващи приветствия и ръкопляскане: кралската особа бе пристигнала.

Миг по-късно влязоха принцът и принцеса Александра, облечени като крал Артур и кралица Гуиневир. Следваше ги антуражът им в ролята на средновековни дами и рицари в бойни доспехи. Музикантите рязко прекъснаха валса от Щраус, който изпълняваха и започнаха да свирят националния химн. Всички гости във фоайето се поклониха или направиха реверанс, а чакащите на стълбището се разделиха като Червено море пред кралската двойка. „Принцът става все по-дебел с всяка изминала година“, помисли си Огъста, докато правеше реверанс. Не бе сигурна дали в брадата му са се появили сиви косми, но темето му бързо оплешивяваше. Винаги бе съжалявала красивата принцеса, която трябваше да понася толкова много от съпруга си — прахосник, гуляйджия и любител на флиртовете.

Херцогът и херцогинята, застанали на върха на стълбището, приветстваха гостите си и ги въведоха в балната зала. Хората, които бяха на стълбището, побързаха да тръгнат след тях.

Край стените на просторната бална зала бяха наредени купища цветя от оранжерията в провинциалното имение на Тенби. Светлината на хиляди свещи се отразяваше във високите огледала, разположени между прозорците. Лакеите, които разнасяха чаши с шампанско, бяха облечени като придворни от Елизабетинската епоха — с плътно прилепнали панталони и къси отворени жакети. Принцът и принцесата бяха отведени към подиум в единия край на помещението. За тях бе организирано нещо като демонстрация: част от хората с по-интересни и красиви костюми щяха да минат пред височайшата двойка, за да им ги покажат. Първата групичка дойде от салона, веднага щом двамата заеха местата си. В близост до подиума се струпаха доста хора и изведнъж Огъста се озова плътно притисната до граф Де Тьокьоли.

— Какво прекрасно момиче е съпругата на племенника ви, госпожо Пиластър — отбеляза той.

Огъста му се усмихна ледено.

— Много великодушно от ваша страна, графе.

Той повдигна едната си вежда.

— Дали усещам неодобрителна нотка? Несъмнено вие бихте предпочели Хю да бе избрал невеста от собствената си класа.

— Знаете отговора ми и без да ви го казвам.

— Да, но чарът й е неустоим.

— Безспорно.

— По-късно сигурно ще я поканя на танц. Как мислите, дали ще приеме?

Огъста не можа да се сдържи и отвърна с отрова в гласа:

— Сигурна съм в това. Тя не е твърде придирчива.

Обърна му гръб. Е, сигурно искаше твърде много. Не можеше да се надява, че Нора ще се въвлече в някакво скандално произшествие с графа…

Изведнъж получи вдъхновение.

Графът бе критичният фактор, катализаторът. Ако го събереше с Нора, това би била взривоопасна комбинация.

Мислите й бясно препускаха. Тази вечер бе идеалната възможност. Трябваше да го направи сега.

Леко задъхана от вълнение, Огъста се огледа. Забеляза Мики и отиде при него.

— Искам да направиш нещо за мен — сега, бързо! — каза му.

Мики я погледна разбиращо.

— Каквото пожелаете — отвърна приглушено.

Тя пренебрегна намека му.

— Познаваш ли граф Де Тьокьоли?

— Разбира се. Всички дипломати се познават помежду си.

— Кажи му, че Нора е точно такава, каквато изглежда.

Устните на Мики се извиха в половинчата усмивка.

— Само това ли?

— Можеш да поукрасиш, ако искаш.

— Дали да намекна, че знам за тази липса на класа от… ами, от личен опит?

Този разговор вече излизаше извън границите на благоприличието, но идеята на Мики бе добра, така че Огъста кимна.

— Още по-добре.

— Нали знаете как ще постъпи той? — попита я Мики.

— Сигурна съм, че ще й отправи неприлично предложение.

— Ако това искате…

— Да.

Мики кимна.

— Аз съм ваш роб — и за това, и за всичко останало.

Огъста нетърпеливо махна с ръка: беше прекалено напрегната, за да слуша комплименти. Потърси с поглед Нора и я откри да наблюдава удивено разточителното обзавеждане, пищната украса и екстравагантните костюми. Момичето никога не бе виждало нещо подобно. В момента бе изоставило всяка предпазливост. Огъста също загърби по-нататъшните размишления и бързо си проправи път към Нора.

След миг прошепна в ухото й:

— Един съвет.

— Сигурна съм, че ще ми е много полезен — отвърна Нора.

Вероятно Хю, воден от желанието си да си отмъсти, й бе описал характера на Огъста в много черни краски. Нора обаче не бе настроена враждебно, което определено говореше в нейна полза. Изглежда все още не си бе извадила изводи по отношение на Огъста и не се държеше нито сърдечно, нито студено с нея.

По-възрастната жена каза:

— Забелязах, че говориш с граф Де Тьокьоли.

— Дърт мръсник — веднага отсече Нора.

Огъста потръпна заради просташкия израз, но имаше цел, затова продължи:

— Внимавай с него, ако си цениш доброто име.

— Да внимавам? — почуди се Нора. — Какво точно имате предвид?

— Бъди учтива, разбира се. Но, каквото и да се случи, не му позволявай никакви волности. И най-лекото поощрение му стига, а ако не бъде веднага сложен на мястото му, може да предизвика много неловка ситуация.

Нора кимна с разбиране.

— Не се безпокойте, знам как да се справям с подобни типове.

Хю бе застанал наблизо и говореше с херцог Кингсбридж. Сега забеляза Огъста, на лицето му се изписа подозрение и той побърза да дойде при съпругата си. Само че Огъста вече бе казала всичко, което искаше да каже, така че се извърна да наблюдава шествието от маскирани гости. Свършила си бе работата: семената бяха засети. Сега трябваше да чака, изпълнена с напрежение — и да се надява на най-добрия възможен резултат.

В момента пред принца се показваше част от кръга „Марлборо“, включително херцог и херцогиня Кингсбридж, както и Соли и Мейзи Грийнборн. Всички те бяха облечени като източни владетели — шахове, паши и султани — и вместо да му се кланят и да правят реверанси, коленичеха и правеха теманета, което накара едрия принц да се разсмее и предизвика бурни аплодисменти от тълпата наоколо. Огъста мразеше Мейзи Грийнборн, но сега едва я забеляза. В ума си трескаво прехвърляше варианти. Имаше стотици възможности замисълът й да се обърка: Де Тьокьоли да хареса друго хубавичко момиче; Нора да се справи с него по елегантен начин; Хю да не се отдели от жена си и Де Тьокьоли да не успее да се приближи и да стори нещо обидно. С известна доза късмет обаче малката драма, която бе планирала, щеше да се случи — и тогава със сигурност щеше да се вдигне врява.

Шествието пред принца почти бе приключило, когато — за слисване и ужас на Огъста — тя забеляза Дейвид Мидълтън, който си пробиваше път през тълпата. Идваше в нейната посока.

Не го бе виждала от шест години, когато я бе разпитвал за смъртта на брат си Питър в училището „Уиндфийлд“. Тогава му бе казала, че и двамата свидетели, Хю Пиластър и Антонио Силва, са заминали в чужбина. Но сега Хю се бе върнал, а ето, че и Мидълтън се бе появил. Как бе възможно някакъв си най-обикновен адвокат да получи покана за подобно грандиозно събитие? После в паметта й се промъкна неясен спомен — Мидълтън бе далечен роднина на херцог Тенби. Не би могла да предвиди, че ще се случи нещо подобно. Това бе потенциална катастрофа. „Не мога да се сещам за всичко!“, почти обезумяла си помисли тя.

За неин ужас, Мидълтън се насочи право към Хю. Огъста се придвижи малко по-наблизо през стълпилите се край подиума хора. Чу Мидълтън да казва:

— Здравейте, Пиластър, разбрах, че сте се върнали в Англия. Помните ли ме? Аз съм братът на Питър Мидълтън.

Огъста се обърна с гръб, за да не я забележи. После напрегна слух, за да долови думите им през глъчката наоколо.

— Спомням си — вие бяхте на разпита по време на следствието — отвърна Хю. — Позволете ми да ви представя съпругата си.

— Здравейте, госпожо Пиластър — поздрави Мидълтън незаинтересовано и побърза да се обърне отново към Хю. — Сигурно знаете, че аз изобщо не бях доволен от резултатите от онова разследване.

Огъста изстина. Мидълтън сигурно си бе изгубил ума. Напълно бе вманиачен, щом така грубо и директно повдигаше подобна тема насред бал с маски. Това бе нетърпимо! Нима горкичкият Теди никога нямаше да се освободи от тежестта на онова старо подозрение?

Не успя да чуе отговора на Хю, но тонът му бе внимателно преценен и неутрален.

Гласът на Мидълтън се извиси и тя чу следващата му реплика:

— Трябва да знаете, че цялото училище се съмнява в разказа на Едуард как се опитал да спаси брат ми от удавяне.

Огъста се напрегна от ужас в очакване на отговора на Хю. Той обаче продължаваше да се държи благоразумно и предпазливо. Не спомена нищо за случилото се преди толкова години.

Изведнъж до нея се появи Мики. Лицето му като маска — спокойно, с вежливо изражение. Тя обаче забеляза как са се стегнали раменете му и осъзна, че е напрегнат.

— Това е онзи тип Мидълтън, нали? — промърмори Мики в ухото й.

Тя само кимна.

— Стори ми се, че го познах.

— Шшт, слушай! — подкани го тя.

Мидълтън бе започнал да се държи леко агресивно.

— Смятам, че знаете истината за случилото се! — предизвикателно заяви той.

— Така ли? — Гласът на Хю също бе станал по-силен, а и тонът му не бе така приятелски.

— Простете ми, задето съм така безцеремонен, Пиластър. Той бе мой брат. От години се чудя какво точно е станало. Не смятате ли, че имам правото да науча?

Настъпи мълчание. Огъста добре знаеше, че подобен призив към чувството за правда и неправда е в състояние да трогне водения от лицемерна справедливост Хю. Искаше да се намеси, да ги накара да млъкнат, да промени темата или просто да разпръсне групичката, но това щеше да е равносилно на признание. Все едно със собствената си уста да заяви, че има нещо за криене. Затова остана като прикована на мястото си, безпомощна и ужасена, и продължи да напряга слух, за да чува думите им сред околните разговори.

Най-после Хю отговори:

— Не видях смъртта на Питър, Мидълтън. Не мога да ви разкажа какво се е случило. Не зная със сигурност, следователно не би било правилно да разсъждавам и да си вадя изводи.

— В такъв случай имате своите подозрения, така ли? Можете да предположите как е станало?

— Няма място за предположения в случаи като този. Това би било безотговорно. Казвате, че искате да научите истината. С две ръце съм „за“. Ако знаех истината, щях да се чувствам длъжен да я разкрия. Обаче тя не ми е известна.

— Смятам, че прикривате братовчед си!

Хю се засегна.

— По дяволите, Мидълтън, прекалявате! Разбирам, че сте разстроен и това е нормално. Но недейте да хвърляте съмнения върху честността ми!

— Е, все някой определено лъже — грубо заяви Мидълтън и след тези думи се отдалечи.

Огъста успя отново да си поеме дъх. От облекчение краката й се подкосиха и тя скришом се облегна на Мики, за да се задържи права. Безценните принципи на Хю този път бяха действали в нейна полза. Той подозираше, че Едуард е допринесъл за смъртта на Питър, но не би го споменал, защото това бяха само подозрения. А сега Мидълтън наистина бе разгневил Хю и го бе накарал от тук нататък упорито да му се противопоставя. Основната характеристика на джентълмена бе, че никога не лъже. За младите мъже като Хю предположението, че може би не казват истината, бе сериозна обида. Мидълтън и Хю едва ли щяха да разговарят повече.

Кризата се бе разразила неочаквано, като яростна лятна буря — и сериозно я бе уплашила. Но бе отминала също така бързо и сега Огъста, макар и силно изтощена, се чувстваше в безопасност.

Шествието пред височайшата двойка приключи. Музикантите подхванаха кадрил. Принцът поведе херцогинята към дансинга, а херцогът пое принцесата, за да оформят първата четворка. Бързо ги последваха и други групички. Танцът вървеше много спокойно, почти мудно, вероятно заради тежките костюми и прически на голяма част от гостите.

Огъста се обърна към Мики.

— Може би господин Мидълтън вече не представлява заплаха за нас.

— Не и ако Хю продължава да си държи устата затворена.

— И докато приятелят ти Силва си стои в Кордоба.

— Влиянието на семейството му намалява с всяка изминала година. Не смятам, че отново ще го видим в Европа.

— Хубаво. — Мислите на Огъста се върнаха към плана й. — Говори ли с Де Тьокьоли?

— Да.

— Добре.

— Само се надявам, че знаете какво правите.

Тя го изгледа укорително.

— Колко глупаво от моя страна! — заяви Мики. — Вие винаги знаете какво правите.

Вторият танц бе валс и Мики я покани учтиво да му „достави това удоволствие“. Когато Огъста бе още момиче, валсът се смяташе за неприличен, защото партньорите бяха твърде близко един до друг, а ръката на мъжа обгръщаше целия кръст на дамата му. Напоследък обаче дори кралските особи танцуваха валс.

Още щом Мики я взе в прегръдките си, тя усети промяна у себе си. Имаше чувството, че отново е на седемнайсет години и танцува със Странг. Когато Странг танцуваше, се грижеше за партньорката си, а не за собствените си крака. Мики притежаваше същия талант. С него Огъста се чувстваше млада, красива и напълно безгрижна. Долавяше отчетливо колко е гладка кожата на ръцете му, попиваше мъжкия му аромат, съчетание от тютюн и масло за коса, усещаше горещината на тялото му, което се притискаше в нейното. Изпита остра ревност към Рейчъл, която споделяше леглото му. Спомни си за миг сцената в спалнята на стария Сет отпреди шест години. Тя обаче изглеждаше нереална, като отдавна забравен сън и Огъста така и никога не бе повярвала напълно, че се е случила в действителност.

Немалко жени в нейната позиция биха започнали тайна любовна връзка, но макар Огъста понякога да си мечтаеше за такива срещи с Мики, всъщност не би издържала. Нямаше да понесе дебненето, криенето из задните улички, да се вре в някакви забутани дупки, да се задоволява с откраднати прегръдки, непрекъснато да измисля извинения и начини. Освен това подобни афери често се разкриваха. Тя по-скоро би напуснала Джоузеф, за да избяга с Мики. Той може би щеше да прояви желание да го стори. Или, най-малкото, тя можеше да събуди у него такова желание, ако си го поставеше за цел. Всеки път обаче, когато се заиграваше с тази мисъл, се сещаше за всички неща, от които трябваше да се откаже: трите си къщи, каретата си, парите за рокли, позицията в обществото, достъпа до приеми и балове като този. Странг би могъл да й даде всичко това, но Мики можеше да й предложи само себе си, а колкото и да бе съблазнителна тази перспектива, не бе достатъчно.

— Погледнете натам — подкани я Мики.

Тя погледна в посоката, в която бе кимнал и видя Нора да танцува с граф Де Тьокьоли. Напрегна се и предложи:

— Да се приближим към тях.

Не беше много лесно, защото в този ъгъл се намираше кралската групичка, а всички останали се опитваха да дойдат възможно най-близо до нея. Мики обаче показа уменията си и я преведе през стълпотворението, докато се озоваха почти до тях.

Валсът продължаваше, до безкрай се повтаряше една и съща банална мелодия. До този момент Нора и графът приличаха на всички останали, съвсем нормално танцуващи двойки. Той от време на време тихо отбелязваше нещо; тя кимваше и се усмихваше. Може би я придържаше прекалено плътно, но все пак недостатъчно, за да предизвика коментари. Музиката все така се лееше и в един момент Огъста се зачуди дали не е преценила погрешно двете си жертви. Безпокойството я сковаваше и й пречеше да танцува добре.

Извивките на мелодията показваха, че валсът приближава кулминационната си точка. Огъста не отделяше поглед от Нора и графа. Изведнъж забеляза някаква промяна. Лицето на Нора застина от смайване. Вероятно графът бе казал нещо, което никак не й допадаше. Огъста се обнадежди. Каквото и да бе казал обаче, то явно не бе достатъчно обидно, за да направи Нора сцена. Двамата продължиха да танцуват.

Огъста вече почти бе изгубила надежда, а пък валсът приключваше, когато се случи катастрофата.

Единствено Огъста видя как започна всичко. Графът приближи устни към ухото на Нора и нещо й каза. Тя цялата се изчерви, после рязко спря да танцува и го отблъсна, само че никой не забеляза, защото танцът тъкмо приключваше. Да, обаче графът продължи да насилва късмета си — и каза още нещо, а лицето му се изкриви в типичната за него похотлива усмивка. Точно в тази секунда музиката спря и в настъпилото моментно затишие Нора му зашлеви шамар.

В смълчаната бална зала плесницата прозвуча като пистолетен изстрел. Това не бе леко дамско перване, измислено за употреба в салоните за гости, а удар, който би възпрял пияница от простолюдието, който опипва жените в някоя кръчма. Графът залитна назад — и се блъсна в уелския принц.

Заобикалящата ги тълпа ахна едновременно. Принцът се препъна и щеше да падне, ако херцог Тенби не го бе подхванал. В настъпилото ужасено мълчание, ясният глас с кокни акцент на Нора звънна отчетливо:

— Да не си посмял повече да ме доближиш, мръсен дърт подлец такъв!

В продължение на още няколко секунди те стояха така, като жива картина: вбесената жена, униженият граф и стреснатият принц. Огъста бе обзета от ликуване. Беше се получило — беше се получило, при това по-добре, отколкото можеше да си мечтае!

А после Хю се появи до Нора и я хвана за ръката, графът се изпъна в цял ръст и наперено излезе, а около принца се струпа напрегната групичка приближени, сякаш да го защити и скрие от погледите на присъстващите. В залата се разнесе тътена на множество превъзбудени гласове.

Огъста хвърли тържествуващ поглед на Мики.

— Великолепно — измърмори той с истинско възхищение, което го накара за миг да забрави за благоприличието. — Ти си поразителна, Огъста!

После леко стисна ръката й и я отведе от дансинга.

Съпругът й я чакаше.

— Това проклето момиче! — избухна Джоузеф. — Да направи такава сцена под носа на принца… Тя опозори цялото ни семейство — и без съмнение стана причина да изгубим голямата сделка!

Точно на такава реакция се бе надявала Огъста.

— Сега може би най-сетне ще повярваш, че Хю не може да стане партньор — заяви, без да крие триумфа си.

Джоузеф я изгледа преценяващо. За един кратък, ужасяващ миг тя се уплаши, че е прекалила. Че съпругът й ще се досети, че именно тя е организирала срамната случка. Но дори и да му бе минала подобна мисъл, той явно бързо я отхвърли, защото само каза:

— Права си, скъпа моя. Беше права през цялото време.

Хю насочваше Нора към изхода.

— Ние си тръгваме, разбира се — подхвърли той неопределено, докато минаваха покрай тях.

— Сега всички трябва да си идем — отвърна Огъста.

Същевременно обаче не искаше да си тръгнат веднага. Нещата не биваше да останат така. В противен случай имаше реална опасност утре, когато хората се поуспокояха, да сметнат, че инцидентът не е бил нито толкова значим, нито толкова неприятен, колкото изглеждаше на пръв поглед. За да избегне това, Огъста искаше да продължат в същия дух, тук и сега. Трябваше да има още изнервени жестове и сблъсъци, гневни думи и обвинения, които да не могат лесно да се забравят. Сложи длан върху ръката на Нора и я спря.

— Опитах се да те предупредя за граф де Тьокьоли! — каза обвинително.

Хю се намеси:

— Когато мъж като него обиди някоя дама на дансинга, тя няма кой знае какъв избор, освен да направи сцена.

— Не ставай смешен! — избухна Огъста. — Всяко добре възпитано момиче щеше да знае точно какво да стори. Трябваше да каже, че не се чувства добре и да прати да повикат каретата й!

Хю съзнаваше, че това е вярно и не се опита да го отрече. Огъста отново се разтревожи, че може да се успокоят и инцидентът да мине незабелязано и без последствия. Джоузеф обаче още бе ядосан и сега се обърна към Хю.

— Един бог знае колко успя да навредиш за една вечер и на семейството, и на банката!

Хю поаленя.

— Какво точно имаш предвид? — попита сковано.

Огъста със задоволство си каза, че Хю само влошава положението си, като кара Джоузеф да докаже обвинението. Беше прекалено млад и още не знаеше кога трябва да млъкне и тихо да се изниже.

Съпругът й се ядосваше все повече.

— Със сигурност изгубихме унгарската сделка, освен това никога повече няма да ни поканят на светско събитие с участието на кралски особи!

— Чудесно знам това — отвърна Хю. — Исках да разбера какво точно имаше предвид с думите, че аз съм навредил.

— Защото ти вкара в семейството жена, която не знае как да се държи в обществото!

„Става все по-добре и по-добре“, помисли си Огъста, обзета от злобно веселие.

Лицето на Хю в момента бе яркочервено, но той все още успяваше да сдържа яростта си.

— Нека само уточним това, да съм сигурен, че съм разбрал правилно. Съпругата на един Пиластър трябва да изтърпи всички обиди и унижения по време на танци, за да не застраши някоя сделка, така ли? Това ли е твоята философия?

Джоузеф се обиди жестоко.

— Ти, безочливо младо пале! — потръпна той побеснял. — Казвам, че като се ожени за момиче от по-долна класа, се лиши от правото си да станеш партньор в банката!

„Каза го!“, ликуваше Огъста. „Каза го!“

Хю бе така разтърсен, че млъкна слисано. За разлика от Огъста, той не бе обмислил всички ходове, не бе преценил какви ще са последствията от кавгата. Сега започваше да проумява истинското значение на случилото се. Тя наблюдаваше как се променя изражението му, как гневът преминава в тревога, после в разбиране и накрая — в отчаяние.

С усилие прикри победната си усмивка. Бе получила, каквото искаше. Беше спечелила. По-късно Джоузеф може би щеше да съжали за изказаната преценка, но едва ли щеше да оттегли думите си. Твърде горд бе, за да го стори.

— Това е, значи — промълви Хю накрая, като гледаше по-скоро Огъста, отколкото Джоузеф.

За своя изненада тя забеляза, че Хю сякаш всеки миг щеше да заплаче.

— Много добре, Огъста. Ти печелиш. Не знам как точно си го направила, но съм сигурен, че ти си причината за този инцидент. — Обърна се към Джоузеф. — Ти обаче трябва хубаво да го обмислиш, чичо Джоузеф. Трябва да решиш кой наистина го е грижа за банката… — Погледна отново и завърши с думите: — И кои са истинските й врагове.

III

Новините за падението на Хю се разнесоха из Сити за часове. Още преди да настъпи следобеда на следващия ден разни хора, които шумно бяха настоявали да го видят и се бяха опитвали да му пробутат схеми за правене на много пари — чрез проекти за железници, фабрики за стомана, корабостроителници, къщи в предградията и какво ли още не — се обаждаха да отменят уговорките си. В банката пък, чиновниците, които доскоро благоговееха пред него, сега се държаха с него както с всеки най-обикновен мениджър. Установи, че вече може да влезе в някое кафене на улиците около Централната банка на Англия, без мигновено да привлече куп хора, които настояват да узнаят какво е мнението му за канадската железопътна линия „Гранд Трънк“, цените на облигациите за Луизиана и американския национален дълг.

В стаята на партньорите се бе разразила свада. Чичо Самюъл бил възмутен, когато Джоузеф обявил, че Хю не може да стане партньор. Само че Младия Уилям подкрепил брат си Джоузеф, както и майор Хартшорн, а Самюъл останал малцинство.

Хю научи какво е станало между партньорите от Джонас Мълбъри, плешивия и вечно кисел главен чиновник.

— Длъжен съм да кажа, господин Хю, че съжалявам за това решение — бе споделил той с явна искреност. — Докато работехте като мой подчинен, никога не се опитахте да стоварите върху ми вината за собствените си грешки… за разлика от някои други членове на семейството, с които съм си имал вземане-даване в миналото.

— Не бих се осмелил, господин Мълбъри — отвърна Хю с усмивка.

Нора плака цяла седмица. Хю не я обвиняваше за случилото се. Никой не го бе принуждавал да се ожени за нея. Трябваше да поеме отговорността за собствените си решения. Ако семейството му притежаваше капка почтеност, би трябвало поне от благоприличие да застане зад него в този тежък момент. Той обаче никога не бе получавал подобна подкрепа от тях, не можеше да разчита и сега.

Когато Нора преодоля кризата си, стана много коравосърдечна. Разкри пред Хю една твърда страна на характера си, за която той не бе подозирал и която го изненада. Тя не можеше да разбере какво значение имаше партньорството за него. Той осъзна, че съпругата му няма особено развит усет по отношение на чуждите чувства, което леко го разочарова. Предполагаше, че се дължи на начина, по който бе израснала — в бедност и без майчина любов. Принудила се бе винаги да поставя собствените си интереси на първо място. И макар да бе леко разтърсен от отношението й, забравяше за това всяка нощ, когато се покатерваха на голямото си меко легло, облечени в дрехите си за сън, и правеха любов.

Негодуванието на Хю нарастваше като язва вътре в него, но той вече имаше съпруга, голяма нова къща и шестима слуги, които трябваше да издържа, така че бе принуден да остане в банката. Дадоха му собствена стая, на етажа над този на партньорите. Сложи голяма карта на Северна Америка на стената. Всеки понеделник сутрин обобщаваше накратко сделките от предишната седмица, свързани със Северна Америка и изпращаше резюмето по телеграфа на Сидни Мадлър в Ню Йорк. През втория понеделник след бала на херцогиня Тенби, в телеграфната зала на приземния етаж срещна непознат тъмнокос младеж на приблизително двайсет и една години. Хю се усмихна и попита:

— Здравейте, кой сте вие?

— Саймън Оливър — отвърна младият мъж с акцент, който слабо напомняше испански.

— Сигурно сте нов тук — предположи Хю и протегна ръка. — Аз съм Хю Пиластър.

— Здравейте — отвърна Оливър доста начумерено.

— Аз се занимавам със северноамериканските заеми — продължи Хю. — А вие?

— Аз съм деловодител на господин Едуард.

Хю направи връзката.

— От Южна Америка ли сте?

— Да, от Кордоба.

Наистина, така нещата се връзваха. Едуард се бе специализирал върху Южна Америка по принцип и Кордоба в частност и вероятно бе полезно да има до себе си чиновник, роден в тази държава — особено като се има предвид, че не говореше испански.

— Аз съм учил с посланика на Кордоба тук, Мики Миранда — спомена. — Сигурно го познавате.

— Той ми е братовчед.

— А!

Между двамата не се забелязваше роднинска прилика, но Оливър бе безупречно облечен, дрехите му бяха идеално ушити, изгладени и изчеткани, косата — сресана и оформена с помощта на специално масло, а обувките му блестяха. Без съмнение подражаваше на своя преуспял по-възрастен братовчед.

— Е, надявам се, че ви харесва да работите с нас.

— Благодаря ви.

Хю се върна замислен в кабинета си на горния етаж. Едуард наистина се нуждаеше от всяка помощ, която би могъл да получи. Хю обаче бе леко притеснен, че подобна длъжност, даваща възможност за влияние в банката, е заета от братовчед на Мики.

Безпокойството на Хю се оправда още след няколко дни.

Отново Мълбъри бе човекът, който му съобщи какво става в залата на партньорите. Мълбъри дойде в стаята на Хю с графика за плащанията, които банката трябваше да направи в Лондон от името на американското правителство. Истинският повод за посещението му обаче бе друг — искаше да поговорят. Издълженото му лице, с което приличаше на кокер шпаньол, бе по-мрачно и кисело от всякога.

— Не ми харесва това, господин Хю — заяви той. — Облигациите от Южна Америка никога не са добри.

— Няма да пускаме облигации за Южна Америка, нали?

Мълбъри обаче кимна.

— Господин Едуард го предложи и партньорите се съгласиха.

— За какво е заемът?

— Нова железопътна линия от столицата Палма до провинция Санта Мария.

— Където губернатор е Папа Миранда…

— Бащата на приятеля на господин Едуард, сеньор Миранда.

— Който е и чичо на деловодителя на Едуард, Саймън Оливър.

Мълбъри поклати глава неодобрително.

— Аз вече бях чиновник тук, когато преди петнайсет години правителството на Венецуела не изпълни задълженията си по взетия заем. Баща ми пък, мир на праха му, помнеше когато същото се е случило с Аржентина през 1828 г. А и само вижте мексиканските облигации — изплащат се дивиденти само от време на време. Кой е чувал за облигации, по които се изплащат дивиденти само от време на време?!

Хю кимна.

— А и инвеститорите, които предпочитат железници, могат да получат пет или шест процента върху парите си в Съединените щати — защо да ходят в Кордоба?!

— Именно!

Хю се почеса по главата.

— Ами, ще опитам да разбера какво точно мислят да правят.

Мълбъри размаха възбудено един сноп документи.

— Господин Самюъл ме помоли за обобщено извлечение на пасивите по вземанията от Далечния изток. Може вие да му отнесете справката.

Хю се усмихна широко.

— Мислите за всичко!

Взе документите и тръгна надолу към стаята на партньорите.

В момента там бяха само Самюъл и Джоузеф. Джоузеф диктуваше писма на стенографката, а Самюъл се взираше съсредоточено в картата на Китай. Хю остави доклада на бюрото на Самюъл и каза:

— Мълбъри ме помоли да ти донеса това.

— Благодаря — Самюъл вдигна глава и му се усмихна. — Нещо друго ли има?

— Да. Чудех се защо подкрепяме железопътната линия на Санта Мария?

Хю чу, че Джоузеф спря за миг да диктува, а после продължи.

Самюъл отвърна:

— Това определено не е най-привлекателната инвестиция, за която сме емитирали облигации. Но с подкрепата на името „Пиластър“ всичко би трябвало да е наред.

— Това може да се каже за абсолютно всяка емисия, която ни предлагат да издадем! — възрази Хю. — Причината да имаме толкова добра репутация е, че никога не предлагаме на инвеститорите облигации, които са само „наред“!

— Чичо ти Джоузеф смята, че Южна Америка може би е готова да се възроди.

Джоузеф чу името си и се намеси в разговора.

— Само топваме крак, да проверим как е температурата на водата.

— Това значи, че е рисковано.

— Ако прадядо ми никога не бе поемал рискове, нямаше да вложи всичките си пари в онзи робовладелчески кораб и днес банка „Пиластър“ нямаше да съществува.

Хю отново не се съгласи.

— Само че оттогава „Пиластър“ винаги оставя по-малките и склонни към спекулации финансови къщи да „проверяват“ непознатите води.

Чичо Джоузеф никак не обичаше да спорят с него и отсече раздразнено:

— Едно изключение няма да ни навреди.

— Само че желанието да направим изключение може да ни засегне много сериозно.

— Не е твоя работа да правиш подобни преценки.

Хю се намръщи. Инстинктът му не го бе подвел: в тази инвестиция нямаше никаква търговска логика, а и Джоузеф не можеше да я оправдае. Защо тогава я правеха? Веднага щом си зададе въпроса, отговорът му се наби в очите.

— Направили сте го, защото става дума за Едуард, нали? Искате да го окуражите, а това е първата сделка, която предлага, откакто е станал партньор. Затова му давате възможност да я сключи, макар че изгледите никак не са добри.

— Нямаш право да поставяш под съмнение мотивите ми!

— А ти нямаш право да рискуваш чуждите пари като услуга за сина си! Средствата за тази железопътна линия ще бъдат набрани от малки инвеститори от Брайтън и Харогейт. Ако железницата се провали, всички те ще загубят спестяванията си!

— Ти не си партньор и никой не ти иска мнение по въпроса!

Хю мразеше подобни резки, безпочвени промени на темата, затова отговорът му бе доста изнервен:

— Обаче съм Пиластър. И когато някой вреди на доброто име на банката, вреди и на мен!

Самюъл рязко се намеси:

— Мисля, че вече каза достатъчно, Хю…

Хю бе наясно, че трябва да млъкне, но не бе в състояние да се възпре.

— Не, страхувам се, че не съм казал достатъчно! — Осъзна, че крещи и се опита да снижи глас. — Така ще съсипете репутацията на банката. Доброто ни име е най-големият ни актив. Ако го използваме по този начин, все едно си хвърляме на вятъра капитала!

Чичо Джоузеф приключи с учтивостта.

— Не смей да седиш тук, в моята банка, и да ми изнасяш лекции върху принципите на инвестирането, нагъл малък фукльо такъв! Излез от стаята!

В продължение на цяла минута Хю се взираше в чичо си. Беше побеснял и същевременно — потиснат. Глупавият и слаб Едуард бе станал партньор и сега подтикваше банката да сключва лоши сделки, подкрепян от безразсъдния си баща. И никой не можеше да стори нищо по въпроса. Кипящ от негодувание и чувство за безсилие, Хю излезе и тръшна вратата зад себе си.

След десет минути тръгна към Соли Грийнборн, за да го помоли да му даде работа.

Не беше сигурен, че Грийнборн ще иска да го вземе. На теория Хю би бил голяма придобивка за всяка банка заради контактите си със Съединените щати и Канада. Само че банкерите смятаха кражбата на висши служители от конкурентите си за нечестна игра, а това не бе джентълменско и се избягваше. Освен това Грийнборн можеше да се уплаши, че Хю ще разкрива тайните на банката му пред семейството си. Фактът, че не е евреин, можеше само да подклажда този страх и още повече да влоши нещата.

Всичко това обаче нямаше значение, защото за него банка „Пиластър“ се бе превърнала в задънена улица. Трябваше да се махне.

Рано през деня бе валяло, но в късната утрин слънцето вече грееше и от купчинките конски тор по улиците на Лондон се вдигаше лека пара. Архитектурата на Сити представляваше смесица от величествени класически постройки и полуразрушени стари къщи. Сградата на „Пиластър“ беше от първия тип, а на Грийнборн — от втория. Съдейки само по вида на централния им клон, човек не би могъл да предположи, че банка „Грийнборн“ е по-голяма и по-важна от „Пиластър“. Началото й бе поставено преди три поколения, когато първите Грийнборн бяха заемали пари на вносители на кожи. Въртели бизнеса си в две малки стаи в една стара къща на улица „Темза“. Всеки път, когато започнело да им отеснява, те просто купували следващата къща в редицата. В момента банката заемаше четири съседни сгради и още три, разположени наблизо. В тези полусрутени постройки обаче се въртяха повече сделки и пари, отколкото в „Пиластър“, независимо от помпозното й величие.

Вътрешността също нямаше нищо общо с почти набожната тишина, царяща в банковата зала на „Пиластър“. На Хю му се наложи да си пробива път сред тълпата във фоайето. Всички тези хора чакаха като просители за аудиенция с някой средновековен крал. Очевидно до един бяха убедени, че само да успеят да разменят няколко думи с Бен Грийнборн, да му представят своя случай, предложение или сделка, той би могъл да го превърне в несметно богатство. Криволичещите коридори и тесните стълбища бяха задръстени от тенекиени кутии със стари документи, кашони с канцеларски материали и дамаджани с мастило, а всяко свободно пространство, дори да бе с големината на миша дупка, бе приспособено за кабинет на някой чиновник. Хю откри Соли в една просторна стая с неравен под и разнебитен прозорец, гледащ към реката. Едрото тяло на Соли бе наполовина скрито зад голямо бюро, отрупано с документи.

— Живея в палат, а работя в коптор — печално сподели Соли. — Опитвам се да убедя баща си да вземе сграда, строена за целта, каквато е вашата. Той обаче твърди, че в недвижимите имоти няма печалба.

Хю седна на кушетката, която бе цялата на бучки, и прие голяма чаша скъпо шери. Беше му неловко, защото си мислеше за Мейзи. Беше я прелъстил, преди да стане съпруга на Соли и щеше да го стори отново впоследствие, ако тя му бе позволила. „Сега обаче всичко свърши“, каза си той. Мейзи бе заключила вратата си в „Кингсбридж Менър“, а пък той се бе оженил за Нора. Нямаше намерение да бъде неверен съпруг. Въпреки това се чувстваше неловко.

— Дойдох да те видя, защото искам да поговорим по работа — започна той.

Соли разпери широко ръце.

— Давай, слушам те.

— Както знаеш, моята специалност е Северна Америка.

— На мен ли говориш! Така си се окопал там, че не можем дори да надникнем.

— Именно. И в резултат изпускате доста доходоносни сделки.

— Няма нужда да сипваш сол в раната. Баща ми непрекъснато ме пита защо не приличам повече на теб.

— Следователно се нуждаете от експерт по Северна Америка, който да отвори ваш клон в Ню Йорк и да започне да движи сделките ви от Лондон.

— Да, безспорно. В този ред на мисли и една фея няма да ни дойде зле.

— Говоря сериозно, Грийнборн! Аз съм вашият човек.

— Ти ли?!

— Искам да работя за вас.

Соли направо се слиса. Той надникна над очилата си, сякаш искаше да провери дали наистина срещу него стои Хю. След малко пророни:

— Предполагам, че е заради онзи инцидент на бала на херцогиня Тенби, нали?

— Казаха, че няма да ме направят партньор заради съпругата ми.

Хю смяташе, че Соли ще го разбере и ще му съчувства, защото също се бе оженил за момиче от по-долна класа.

— Много съжалявам — бяха думите на Соли.

Хю продължи:

— Аз обаче не моля за подаяния или услуга. Знам колко струвам и вие ще трябва да ми плащате добре, ако ме искате при себе си. В момента получавам хиляда годишно и очаквам тази сума да расте всяка година, докато продължавам да печеля все повече и повече пари за банката.

— Не виждам проблем. — Соли се замисли за кратко. — За мен това би могло да бъде страхотен удар, нали знаеш? Благодарен съм ти за предложението. Ти си добър приятел и страхотен, вдъхващ респект банкер.

Хю, който отново се бе замислил за Мейзи, бе прободен от силно чувство за вина при думите „добър приятел“.

Соли добави:

— Наистина, страшно бих искал да работиш заедно с мен.

— Долавям едно неизказано „но“ — прекъсна го Хю, в чието сърце се загнезди тревога.

Соли поклати очилатата си глава, която му придаваше вид на бухал.

— Не, няма никакво „но“, поне що се отнася до мен самия. Естествено, не мога да те наема така, както бих наел обикновен чиновник. Ще трябва да го обсъдя и да получа позволение от баща си. Само че ти знаеш как е в света на банкерите: печалбата е аргумент, който натежава над всички останали. Не смятам, че баща ми би отказал възможността да получим пай от северноамериканския пазар.

Хю не искаше да показва нетърпението си, но не се сдържа и попита:

— Кога ще говориш с него?

— Защо не сега? — предложи Соли и се изправи. — Ще се забавя само няколко минути. Пийни още шери.

И след тези думи излезе.

Хю отпиваше от шерито, но установи, че му е трудно да преглъща — толкова бе напрегнат. Никога преди не бе кандидатствал за работа. Нервите му се опънаха до скъсване при мисълта, че бъдещето му зависи от благоволението или моментния каприз на стария Бен Грийнборн. За първи път в живота си разбираше чувствата на гладко избръснатите младежи с колосани яки, които бе интервюирал за работа в банката. Не го свърташе на едно място, затова стана и отиде до прозореца. На другия бряг на реката бе акостирал товарен шлеп, от който сваляха бали с тютюн и ги вкарваха в един склад. Това бе тютюн „Вирджиния“ и най-вероятно той самият бе финансирал сделката.

Изпитваше чувство на обреченост, напомнящо на усещането, с което се качи на кораба за Бостън преди шест години. Подозираше, че вече нищо няма да е както преди.

Соли се върна заедно с баща си. Бен Грийнборн притежаваше изпънатата стойка и издължената като куршум глава на пруски генерал. Хю се изправи, за да му стисне ръката, след което напрегнато се вгледа в лицето му. То бе много сериозно. Дали това означаваше „не“?

— Соли ми каза, че семейството ти е решило да не ти предлага партньорски пост — премина Бен направо на въпроса. Говореше студено, конкретно, с изискано насечено произношение.

„Толкова е различен от сина си“, помисли си Хю.

— Или по-точно, предложиха ми го, след което оттеглиха предложението — разясни.

Бен кимна. Той определено ценеше точността.

— Не е моя работа да критикувам преценката им. Както и да е. Ако наистина си решил да предложиш експертните си познания по Северна Америка, определено имам желание да ги купя.

Сърцето на Хю буквално подскочи. Това му прозвуча като предложение за работа.

— Благодаря ви! — възкликна.

— Не искам обаче да те заблуждавам с фалшив претекст, затова ще изясня нещо от самото начало. Тук също няма никаква вероятност да станеш партньор.

Всъщност Хю не бе обмислял сериозно по-далечното бъдеще, но така или иначе това бе сериозен удар.

— Разбирам — промълви.

— Казвам го сега, за да не си помислиш някой ден, че е равносилно на оценка на работата ти. Много християни са наши ценени колеги и скъпи приятели, но партньорите винаги са били евреи — и винаги ще бъде така.

— Благодаря ви за откровеността — каза Хю и си помисли: „Божичко, какъв коравосърдечен старец!“.

— Все още ли искаш работата?

— Да, искам я.

Бен Грийнборн отново разтърси ръката му.

— В такъв случай, очаквам с нетърпение да работим заедно — заяви и напусна стаята.

Соли се усмихна широко.

— Добре дошъл в компанията!

Хю се отпусна на мястото си.

— Благодаря — отвърна.

Облекчението и задоволството му донякъде бяха помрачени от мисълта, че никога няма да бъде партньор, но той се постара да не му проличи и да гледа на нещата от хубавата им страна. Щеше да получава добра заплата и да живее прилично. Просто никога нямаше да бъде милионер — такива пари изкарваха само партньорите.

— Кога можеш да започнеш? — нетърпеливо попита Соли.

Хю не бе обмислил и този въпрос.

— Вероятно трябва да дам деветдесетдневно предизвестие.

— Съкрати го, ако можеш.

— Разбира се. Соли, това е страхотно! Не мога да ти опиша колко съм доволен.

— Както и аз.

Хю не се сещаше какво друго да каже, затова се изправи, но Соли го спря.

— Може ли да ти отправя друго предложение?

— Разбира се. — И седна обратно.

— Става дума за Нора. Надявам се, че няма да се обидиш.

Хю се поколеба. Отдавна бяха приятели, но не изпитваше особено желание да говори с него за съпругата си. Собствените му чувства бяха твърде противоречиви. Изпитваше срам заради сцената, която бе предизвикала, но същевременно смяташе, че е имала основания да го стори. Трябваше да я оправдава заради акцента й, обноските й и ниския й произход, но също така се гордееше, че е толкова хубава и чаровна.

Същевременно не можеше да си позволи да се обижда на мъжа, който току-що бе спасил кариерата му. Затова отвърна:

— Продължавай.

— Както знаеш, и аз се ожених за момиче, което… което не беше свикнало с висшето общество.

Хю кимна. Този факт му бе добре известен, но нямаше представа как Мейзи и Соли са преодолели проблема, защото по онова време бе в чужбина. Явно се бяха справили добре, тъй като Мейзи бе станала една от най-търсените домакини в лондонското висше общество. Дори и някой да си спомняше скромния й произход, никога не го споменаваше. Това бе необичайно, но не бе единственият случай: Хю бе чувал за две-три прославени красавици от работническата класа, които бяха приети във висшето общество в миналото.

Соли продължи:

— Мейзи знае какво преживява Нора. Може много да й помогне: да й обясни как да се държи и какво да казва, кои грешки да избягва, откъде да си купува рокли и шапки, как да се отнася с икономката и главния прислужник — всички тези неща. Мейзи винаги те е харесвала, Хю, затова съм сигурен, че с удоволствие ще помогне. И не виждам причина Нора да не успее да направи същото като Мейзи преди години и да стане като нея стълб на обществото.

Хю бе разчувстван почти до сълзи. Този жест, подкрепата от стария му приятел наистина докосна сърцето му.

— Ще й го предложа — отвърна малко рязко, защото се опитваше да скрие чувствата си. Отново се изправи да си ходи.

— Надявам се да не съм прекрачил границата — каза Соли разтревожено, докато си стискаха ръцете.

Хю спря пред вратата.

— Тъкмо обратното! По дяволите, Грийнборн, ти си по-добър приятел, отколкото заслужавам.

Когато се върна в банка „Пиластър“, там го чакаше бележка. Вътре пишеше:

Значи Тонио се бе върнал! Кариерата му бе съсипана, когато бе изгубил на карти с Едуард и Мики повече, отколкото можеше да плати. Напуснал бе опозорен страната приблизително по същото време като Хю. Какво се бе случило с него оттогава? Изпълнен с любопитство, Хю тръгна право към кафенето.

Завари един по-възрастен, по-опърпан и унил Тонио, който седеше в ъгъла и четеше „Таймс“. Косата му бе все така буйна и морковенооранжева, но като изключим това, в него не бе останало нищо от дяволитото момче и разпътния, склонен към прахосничество младеж. Макар да бе на възрастта на Хю, двайсет и шест години, край очите му вече се бяха образували фини бръчици от множеството тревоги.

— Постигнах голям успех в Бостън — отговори Хю на първия му въпрос. — Върнах се през януари. В момента обаче пак имам проблеми с проклетото си семейство. Ами ти?

— В моята страна настъпиха множество промени. Семейството ми не е така влиятелно, както някога. Все още контролираме Милпита, провинциалния град, от който произхождаме, но в столицата между нас и президента Гарсия застанаха други хора.

— Кои?

— Кликата на Миранда.

— Семейството на Мики?

— Точно така! Те завзеха нитратните мини в северната част на страната и това ги направи богати. Освен това монополизираха търговията с Европа, благодарение на връзката си с банката на твоето семейство.

Хю се изненада.

— Знаех, че Едуард прави много сделки с Кордоба, но не осъзнавах, че всички минават през Мики. Впрочем, не мисля, че това има значение.

— Обаче има! — отвърна Тонио и извади сноп листа от вътрешния джоб на палтото си. — Отдели минутка и го прочети. Това е статия, която написах за „Таймс“.

Хю взе ръкописа и започна да чете. В статията се описваха условията в една мина за нитрат, притежавана от семейство Миранда. Тонио смяташе банка „Пиластър“ за отговорна за лошото отношение към миньорите, тъй като тя спонсорираше търговията с минерала. Първоначално Хю не се трогна особено: дългите смени, ниското заплащане и детският труд бяха типични за работата в мините по цял свят. Продължи да чете обаче и установи, че нещата се влошават. В мините на Миранда надзирателите бяха въоръжени с камшици и пушки и без никакви задръжки ги използваха, за да налагат дисциплина. Миньорите — включително жените и децата — биваха наказвани с бой, ако работеха твърде бавно, а ако се опитаха да си тръгнат, преди да изтекат договорите им, можеше и да ги застрелят. Тонио разполагаше с очевидци на подобни „екзекуции“.

Хю се ужаси искрено и възкликна:

— Ама това е убийство!

— Именно.

— Президентът ви не знае ли за това?

— Знае. Само че в момента Миранда са му любимци.

— А твоето семейство…

— Едно време можеше и да успеем да ги спрем. Сега обаче едва съумяваме да запазим контрола върху собствената си провинция, при това с цената на всичките си усилия.

Хю бе направо потресен от мисълта, че собственото му семейство и банката финансират подобна жестока индустрия. Все пак се опита за миг да остави настрани личните си чувства и хладнокръвно да разгледа възможните последствия. От „Таймс“ обичаха да публикуват точно такива материали като статията на Тонио. В парламента щяха да се изнасят речи, в седмичните списания щяха да се публикуват множество писма. Обществената съвест на потенциалните инвеститори (много от които бяха методисти) щеше да ги разколебае. Те нямаше да искат да се замесват с подобно нещо, включително с банка „Пиластър“. Това можеше да нанесе страхотен удар на банката.

„Мен това засяга ли ме?“ запита се Хю. Банката се бе отнесла зле с него и той се канеше да я напусне. Въпреки това не можеше просто да пренебрегне проблема. Все още бе служител в нея, в края на месеца щеше да си получи заплатата от „Пиластър“ и й дължеше лоялност поне дотогава. Трябваше да направи нещо.

Какво точно искаше Тонио? Фактът, че му показва статията си, преди да я даде за публикуване предполагаше, че иска да сключи някаква сделка.

— Каква е целта ти? — попита го Хю. — Искаш да спрем финансирането на търговията с нитрат ли?

Тонио поклати глава.

— Ако „Пиластър“ се оттегли, мястото й ще бъде заето от друга банка с по-дебела кожа. Не, трябва да проявим повече изобретателност и да сме по-прикрити.

— Имаш нещо конкретно на ум?

— Семейство Миранда планират изграждането на железница.

— А, да. Железопътна линия „Санта Мария“.

— Тази железница ще превърне Папа Миранда в най-богатия и могъщ човек в страната, с изключение единствено на президента. А пък Папа Миранда е животно, жестоко животно. Искам строежа на тази железница да бъде спрян.

— И затова смяташ да публикуваш статията.

— Няколко статии. Също така ще организирам срещи, ще изнасям речи, ще лобирам пред членовете на парламента и ще се опитам да си уредя среща с министъра на външните работи. С други думи, ще сторя всичко необходимо, за да попреча на финансирането на железницата.

„И нищо чудно да успее“, каза си Хю. Инвеститорите отбягваха рискованите сделки, предизвикващи полемики. Хрумна му, че Тонио много се е променил. От млад пройдоха, който не можеше да спре да залага, се бе превърнал в сериозен възрастен, борещ се срещу малтретирането на миньорите.

— Добре, а защо се обърна към мен?

— Бихме могли да съкратим процедурата и да спестим време. Ако банката реши да не поръчителства за облигациите на железницата, аз няма да публикувам статията. По този начин вие ще избегнете много неприятности с общественото мнение, а и аз ще получа онова, което искам. — Тонио се усмихна леко засрамено. — Надявам се да не го възприемеш като изнудване. Зная, че е малко грубо, но изобщо не може да съперничи на пребивани с камшици деца в нитратна мина.

Хю поклати глава.

— Наистина, изобщо не е грубо. Възхищавам се на духа, с който си подел този кръстоносен поход. А последствията за банката няма да ме засегнат директно — каня се да напусна.

— Сериозно ли?! — удиви се Тонио. — И защо?

— Дълга история. Друг път ще ти я разкажа. Както и да е, имах предвид, че мога само да предам на партньорите какво си ми казал и предложението ти. Те ще решат какво смятат за него и как да постъпят. Напълно съм убеден, че няма да ме попитат за мнението ми. — Все още държеше статията на Тонио. — Може ли да я задържа?

— Да. Аз имам копие.

Тонио бе писал върху бланки на хотел „Рус“ на „Беруик стрийт“, Сохо. Хю никога не бе чувал за него, явно не бе някой от известните и хубави хотели.

— Ще те уведомя какво са казали партньорите.

— Благодаря ти. — Тонио смени темата. — Съжалявам, че говорихме само по работа. Хайде да се срещнем някъде и да си поговорим за миналото.

— Трябва да се запознаеш със съпругата ми.

— С огромно удоволствие.

— Ще те потърся.

Хю излезе от кафенето и се върна в банката. Хвърли поглед към големия часовник в банковата зала и се изненада, че още няма един часа, а вече се бяха случили толкова много неща. Отиде направо в залата на партньорите, където откри Самюъл, Джоузеф и Едуард. Подаде статията на Самюъл, който я прочете и предаде листата на Едуард.

Едуард толкова се ядоса, че не можа дори да я довърши. Почервеня целият и насочи разтреперан пръст към Хю.

— Ти си скалъпил тази история със старото си приятелче! Опитваш се да осуетиш всичките ни отношения с Южна Америка! Просто ми завиждаш, защото не те направиха партньор!

Хю чудесно разбираше причините за истеричния му изблик. Сделките с Южна Америка бяха единственият по-значителен принос на Едуард за банката. Ако ги нямаше тях, той ставаше безполезен. Хю въздъхна.

— И в училище си беше глупак, и сега си оставаш такъв — сряза го. — Въпросът е дали банката иска да поеме отговорност за увеличаването на властта и влиянието на Папа Миранда — човек, който очевидно не смята за голяма работа побоя на жени и убийството на деца.

— Не вярвам в това! — възрази Едуард. — Семейство Силва са врагове на Миранда. Това са само злостни слухове, с цел да ги злепоставят!

— Сигурен съм, че именно това ще каже приятелят ти Мики. Дали обаче е вярно?

Чичо Джоузеф изгледа Хю подозрително.

— Само преди няколко часа дойде тук и се опита да ме убедиш да не пускаме тази емисия. Трябва да призная, че се чудя дали цялата история не е някакъв план за проваляне на първата сериозна сделка на Едуард като партньор.

Хю се изправи.

— Ако ще хвърляте съмнения върху добрата ми воля и искреността ми, ще си тръгна още сега.

В този миг се намеси чичо Самюъл.

— Седни, Хю — нареди той. — Не се налага да преценяваме дали статията е истина или не. Ние сме банкери, не съдии. Фактът, че по отношение на железопътната линия „Санта Мария“ ще има съмнения и спорни въпроси, увеличава риска за емисията на облигации. Това означава, че трябва да преразгледаме заема и може би да се откажем.

Чичо Джоузеф обаче отсече агресивно:

— Няма да позволя да ме мачкат! Нека тоя латиноамерикански перко си публикува статията и да върви по дяволите!

— Това е един от начините да се справим с въпроса — отбеляза Самюъл замислено, като отдаде по-голямо значение на войнственото избухване на Джоузеф, отколкото то заслужаваше. — Можем да изчакаме известно време и да видим какъв ефект ще има статията върху стойността на вече съществуващите южноамерикански акции. Те не са много, но са достатъчно, за да преценим по тях. Ако се сринат, ще отменим емисията за железница „Санта Мария“. Ако не, ще продължим по план.

Джоузеф, донякъде умилостивен от това предложение, заяви:

— Нямам нищо против да оставя борсата да реши.

— Съществува още един вариант, който можем да обмислим — продължи Самюъл. — Можем да привлечем втора банка и заедно с нея да издадем емисията. По този начин негативното обществено мнение ще бъде неутрализирано, защото ще има две мишени и споделена отговорност.

Хю си каза, че това предложение е много разумно. Той самият не би постъпил така, ами би предпочел изцяло да отмени емисията. Стратегията на Самюъл обаче щеше да сведе риска до минимум и да направи сделката възможна — а именно това бе смисълът на банкерството. Самюъл наистина бе много по-добър банкер от Джоузеф.

— Добре — реши Джоузеф с присъщата си импулсивност. — Едуард, виж дали можеш да ни намериш партньори.

— Ама към кого да се обърна? — попита синът му разтревожено.

Хю осъзна, че той няма представа как да подходи към подобна процедура.

Отговори му Самюъл.

— Това е голяма емисия. Като се замисли човек, не са много банките с такава силна насоченост към Южна Америка. Трябва да отидеш в „Грийнборн“. Тя вероятно е единствената достатъчно голяма, за да поеме този риск. Познаваш Соли Грийнборн, нали?

— Да. Ще се видя с него.

Хю се зачуди дали да не посъветва Соли да откаже на Едуард, но веднага размисли: наемаха го като експерт по Северна Америка и щеше да изглежда твърде самонадеяно, ако още в началото започнеше да раздава оценки за сделки от съвсем друга сфера. Реши да опита още веднъж да разубеди чичо Джоузеф, да го накара да отмени емисията напълно.

— Защо просто не си измием ръцете от железница „Санта Мария“? — попита. — Сделката не е добра. Рискът и преди беше висок, но сега ни заплашват и с лоша публичност заради нея. Толкова ли ни трябва наистина?

Едуард отвърна сприхаво:

— Партньорите взеха своето решение, а ти няма какво да се месиш и да го поставяш под съмнение!

Хю се предаде.

— Напълно си прав — съгласи се той. — Не съм партньор, а съвсем скоро няма да бъда и служител.

Чичо Джоузеф го изгледа намръщено.

— Това пък какво трябва да значи?

— Напускам банката.

— Не можеш да го направиш! — възкликна разтърсеният Джоузеф.

— О, напротив, мога. Аз съм най-обикновен служител, а и вие се отнесохте с мен като с такъв. Така че — както би направил всеки обикновен служител — ви напускам заради друга, по-добра работа.

— Къде?

— Всъщност, ще работя в „Грийнборн“.

Очите на чичо Джоузеф сякаш всеки миг щяха да изскочат.

— Ама ти си единственият, който се познава с всички от Северна Америка!

— Предполагам, че именно поради тази причина Бен Грийнборн толкова искаше да ме наеме — бе коментарът на Хю. Може и да не бе правилно, но нямаше как да не му стане приятно, че чичо Джоузеф толкова се е изнервил.

— Но така ще ни отмъкнеш клиенти!

— Трябваше да помислиш за това по-рано, когато реши да оттеглиш поканата си за партньорство.

— Колко ти плащат?

Хю се изправи и тръгна към вратата.

— Отговорът на този въпрос не ти влиза в работата — твърдо отвърна той.

Едуард изкрещя:

— Как се осмеляваш да говориш на баща ми по този начин!

Негодуванието на Джоузеф се изпари като сапунен мехур, изложен на слънцето. За изненада на Хю, той се успокои изведнъж.

— О, Едуард, млъкни — каза меко. — В известна степен лукавството и ударите под пояса са характерни за всеки добър банкер. Понякога ми се иска да приличаше повече на Хю. Той може и да е черната овца на семейството, но поне има кураж. — След тези думи се обърна отново към Хю. — Хайде, изчезвай — каза му без злоба. — Надявам се да се сгромолясаш с гръм и трясък, но надали ще стане.

— Без съмнение, това е най-близкото подобие на благопожелания, което ще получа от твоя клон на семейството — отвърна Хю. — Приятен ден.

IV

— А как е скъпата Рейчъл? — попита Огъста Мики, докато наливаше чая.

— Добре е — отговори той. — Може да намине по-късно.

В действителност Мики не разбираше напълно съпругата си. Тя бе девствена, когато се ожениха, но се държеше като проститутка. Отдаваше му се навсякъде, по всяко време, при това винаги проявяваше ентусиазъм. Още в началото бе опитал да пресъздаде фантазията си, която го бе възбудила първоначално, когато Рейчъл започна да го привлича. Поиска да я завърже за таблата на леглото — но за негово разочарование, тя се съгласи с готовност. До този момент нищо, което предприемаше, не бе я накарало да му се противопостави. Беше я имал дори в салона им за гости, където ги дебнеше непрестанна опасност да бъдат видени от слугите; а пък на нея сякаш й бе харесало дори повече от друг път.

Същевременно тя изобщо не проявяваше покорство по отношение на останалите аспекти от живота им. Спореше с него за къщата, за слугите, за пари, политика и религия. Когато му омръзваше да се разправя с нея, се опитваше да не й обръща внимание, после да я обижда, обаче нищо не помагаше. Тя страдаше от заблудата, че има същото право на собствена гледна точка, както и един мъж.

— Надявам се, че ти е от полза за работата ти — отбеляза Огъста.

Мики кимна.

— Да, проявява се като добра домакиня, когато имаме тържества и събирания в посолството — отвърна. — Внимателна е, любезна и се държи изискано.

— И на мен ми се стори, че се справя много добре с приема в чест на посланик Портильо — съгласи се Огъста.

Портильо бе посланикът на Португалия, а Огъста и Джоузеф бяха поканени на вечерята.

— Има някакъв глупав план да отвори родилен дом за жени без съпрузи — разправи Мики, без да прикрива раздразнението си.

Огъста поклати глава неодобрително.

— Това е невъзможно за жена с нейната позиция в обществото. Освен това вече има една-две такива болници.

— Твърди, че те са все религиозни институции към някоя църква, в които само казват на жените колко са пропаднали. Нейната щяла да помага, без да проповядва.

— Това е дори по-лошо — отсече Огъста. — Само си помисли какво ще каже пресата!

— Именно. Заявих й много твърдо мнението си по въпроса.

— Тя е късметлийка — промълви Огъста и го дари с интимна усмивка.

Мики осъзна, че флиртува с него, а пък той не успява да й отвърне подобаващо. В действителност бе твърде погълнат от Рейчъл. Определено не я обичаше, но бе завладян от връзката си с нея. Освен това тя изчерпваше цялата му сексуална енергия. За да компенсира разсейването си, той задържа ръката на Огъста за кратко, докато тя му подаваше чашата чай.

— Ласкаете ме — прошепна меко.

— Несъмнено. Обаче нещо те притеснява, сигурна съм в това.

— Скъпа госпожо Пиластър, наблюдателна сте, както винаги. Защо изобщо си въобразявам, че мога да скрия нещо от вас? — Пусна ръката й и пое чашата. — Да, малко съм напрегнат заради железопътната линия до Санта Мария.

— Мислех, че партньорите са се съгласили да я финансират.

— Така е, обаче организацията на тези неща отнема твърде много време.

— Финансовият свят се движи бавно.

— Аз го разбирам, но не и семейството ми. Папа ми телеграфира всяка седмица. Проклинам деня, в който телеграфът е стигнал в Санта Мария!

В този миг нахлу Едуард, който носеше новини.

— Антонио Силва се е върнал! — провикна се той, още преди да е затворил вратата зад себе си.

Огъста пребледня.

— Откъде знаеш?

— Хю го е видял.

— Това е страхотен удар — заяви тя и Мики с учудване забеляза, че ръката, с която остави чашката, трепери.

— А пък Дейвид Мидълтън още задава въпроси — добави Мики, който си бе припомнил разговора на Мидълтън с Хю по време на бала с маски на херцогиня Тенби.

Всъщност Мики само се преструваше на обезпокоен. В действителност дори не му бе неприятно. Той обичаше от време на време да напомня на Едуард и Огъста за срамната тайна, която споделяха тримата.

— Не е само това — продължи Едуард. — Антонио се опитва да провали емисията за железница „Санта Мария“.

Мики се намръщи. Семейството на Тонио се бе противопоставило на схемата с железницата и вкъщи, в Кордоба, но там президентът Гарсия бе взел нещата в свои ръце и се бе наложил. Какво можеше да направи Тонио тук, в Лондон?

Същият въпрос бе хрумнал и на Огъста.

— Че той изобщо може ли да направи нещо?

Едуард подаде на майка си снопче листа.

— Прочети това.

— Какво е? — попита Мики.

— Статия, която Тонио възнамерява да публикува в „Таймс“. В нея се говори за нитратните мини на семейството ти.

Огъста бързо прехвърли страниците.

— Твърди, че животът на миньора, който добива нитрат, е неприятен и опасен — подигравателно подметна накрая. — Интересно, да не би някой да го е смятал за градинско увеселение?

Едуард продължи:

— Освен това казва, че бият жените с камшици и застрелват децата за неподчинение.

— Но какво общо има това с пускането на облигациите? — зачуди се Огъста.

— Железницата трябва да пренася нитрат до столицата. Инвеститорите не обичат спорни сделки, които повдигат дискусии. Много от тях поначало са предпазливи, когато става дума за южноамерикански облигации. Подобна история може да ги уплаши и отблъсне напълно.

Мики бе разтърсен. Това бяха ужасни новини. Обърна се към Едуард.

— Какво смята баща ти?

— Опитваме се да привлечем и друга банка, за да издадем съвместно емисията. Но основната стратегия е да позволим на Тонио да публикува статията си и да видим какво ще се случи. Ако лошата публичност предизвика срив с южноамериканските акции, ще се наложи да изоставим проекта за железница „Санта Мария“.

Да върви в пъкъла проклетият Тонио! Умен беше — а пък Папа бе истински глупак, задето управляваше мините си като робовладелец, а после очакваше да набира успешно пари в цивилизования свят.

Какво обаче можеше да се направи? Мики започна да си блъска главата над този проблем. Трябваше да запушат устата на Тонио, но той нямаше да се остави да го убедят или подкупят. Ледени пръсти свиха сърцето на Мики, когато осъзна, че трябва да използва други, много по-груби и рисковани методи.

Наложи си маска на спокойствие.

— Може ли да видя статията, моля?

Огъста му я подаде.

Първото нещо, което забеляза, бе адресът на хотела в горния ъгъл на страницата. Продължи да демонстрира спокойствие и безразличие, каквито изобщо не чувстваше, и заяви:

— А, това въобще не е проблем.

— Ама ти дори не си я прочел! — възрази Едуард.

— Няма и нужда. Видях адреса.

— И какво от това?

— Сега вече знаем къде да го открием и можем да се справим с него — обясни Мики. — Оставете тази работа на мен.

I

Соли много обичаше да гледа как Мейзи се облича. Всяка вечер тя слагаше специалния халат и викаше прислужниците си да вдигнат косата й и да заплетат в нея цветя, пера и мъниста; после освобождаваше момичетата и изчакваше съпруга си.

Тази вечер (впрочем, това важеше и за почти всеки останали) щяха да излизат. По време на лондонския сезон си оставаха вкъщи единствено в случаите, когато те самите даваха прием. След Великден, чак до края на юли, никога не вечеряха сами.

Той дойде в шест и половина, вече облечен с официалните си панталони и бял елек. Носеше голяма чаша с шампанско. Тази вечер косата на Мейзи бе украсени с жълти копринени цветя. Тя свали робата и застана чисто гола пред огледалото. Направи пирует, за да я огледа Соли по-добре, след което започна да се облича.

Първо си сложи ленена долна риза с избродирано с цветя деколте. На раменете си ризата имаше копринени лентички, с които се привързваше към роклята, за да не се подава. След това обу фини бели вълнени чорапи и ги закрепи малко над колената си с ластични жартиери. После дойде ред на дългите до коленете свободни ленени кюлоти, които имаха красиви ширити по ръбовете и се завързваха с шнурче на кръста. Обу си жълти копринени вечерни пантофки.

Соли взе корсета й от стойката и й помогна да си го сложи, след което стегна връзките отзад. Повечето жени се обличаха с помощта на една или две прислужнички, защото не бе възможно да се вмъкнеш сама в сложно изработения корсет и вечерната рокля. Соли обаче се бе научил как да се справя с тези дейности, защото предпочиташе да върши работата на прислужниците, но да не се лиши от удоволствието да гледа.

Кринолините и турнюрите вече не бяха на мода, но Мейзи си сложи една памучна фуста с волани в долната част, завършваща с богат набор, чиято цел бе да поддържа шлейфа на роклята й. Фустата имаше панделка на кръста и Соли я завърза на гърба на жена си.

Най-накрая бе готова и за самата рокля. Тя бе изработена от копринена тафта на бели и жълти райета. Корсажът не прилепваше плътно, а бе от две части, които се прихлупваха и закрепяха на раменете с панделки. Свободното деколте подчертаваше красивите й едри гърди. Останалата част от дрехата се набираше по подобен начин и бе прихваната с големи фльонги на кръста, коленете и подгъва. На прислужничката й отнемаше цял ден да я изглади.

Мейзи седна на пода, а Соли вдигна роклята над главата й и я спусна — все едно бе седнала в палатка. После тя се изправи внимателно и промуши ръцете и врата си през съответните отвори. Двамата със Соли заедно нагласиха диплите — подреждаха ги грижливо, докато застанаха както трябва.

Тя отвори кутията си за бижута и извади една огърлица с диаманти и изумруди, както и обиците към нея. Соли й бе подарил комплекта за първата годишнина от сватбата. Докато си ги слагаше, съпругът й подхвърли:

— От тук нататък ще се виждаме доста по-често със стария си приятел Хю.

Мейзи потисна една въздишка. Доверчивата природа на Соли понякога бе наистина изтощителна. Един нормално подозрителен съпруг щеше да забележи привличането между Мейзи и Хю и да се нервира всеки път, когато се споменеше името на другия мъж. Соли обаче бе твърде невинен. Нямаше представа какво изкушение поставя пред нея.

— Защо, какво е станало? — попита тя равно, без да изразява емоции.

— Той ще започне работа в банката.

— Защо напуска „Пиластър“? Смятах, че се справя добре там.

— Отказали са да го направят партньор.

— О, не!

Тя познаваше Хю по-добре от всеки друг и знаеше колко е пострадал от банкрута на баща си и самоубийството му. Можеше да си представи колко съсипан е бил от отказа за партньорство.

— Семейство Пиластър са подлеци! — заяви разпалено.

— Заради съпругата му е.

Мейзи кимна.

— Не се учудвам.

Тя също бе станала свидетелка на случката по време на бала на херцогиня Тенби. Тъй като познаваше Пиластрови много добре, веднага се запита дали Огъста по някакъв начин не е организирала целия инцидент, за да злепостави Хю.

— Сигурно изпитваш съжаление към Нора.

— Ммм.

Мейзи се бе срещнала с Нора няколко седмици преди сватбата и от самото начало не я бе харесала. Със сигурност бе обидила Хю, когато му каза, че Нора е безсърдечна златотърсачка и не бива да се жени за нея.

— Както и да е. Предложих на Хю ти да й помогнеш.

— Какво?! — възкликна рязко Мейзи и извърна очи от огледалото. — Да й помогна ли?

— Да си възстанови репутацията. Ти знаеш какво е да те гледат отвисоко заради произхода ти. Сама преодоля всички тези предразсъдъци.

— И сега трябва да помогна за преобразяването на всяко друго улично гаменче, което иска да стане дама от висшето общество?! — избухна тя.

— Очевидно казах нещо погрешно — разтревожи се Соли. — Смятах, че ще ти е приятно да помогнеш, винаги си била така привързана към Хю.

Мейзи отиде до скрина си да си вземе от него ръкавиците.

— Ще ми се първо да ме беше попитал.

Отвори шкафа. На гърба на вратичката му в дървена рамка бе закачен старият плакат от цирка, на който бе изобразена самата Мейзи в прилепнало трико, изправена на гърба на бял кон, а отдолу имаше надпис „Поразителната Мейзи“. Картината рязко сложи край на изблика й и я накара да се засрами от себе си. Изтича при Соли и го прегърна.

— О, Соли, как може да съм толкова неблагодарна!

— Е-е, стига сега — измърмори той и поглади голите й рамене.

— Ти бе толкова добър и щедър към мен и семейството ми! Естествено, че ще го направя за теб, ако това искаш.

— Не бих искал да те насилвам за каквото и да било…

— Не, не. Не ме насилваш. Защо да не й помогна да получи онова, което аз самата имам? — Хвърли поглед към пълното лице на съпруга си, сега прорязано от тревожни бръчки и погали бузата му. — Спри да се безпокоиш. Държах се ужасно егоистично за минута, но това приключи. Върви да си облечеш сакото. Готова съм.

Изправи се на пръсти и го целуна по устните, после се обърна и си сложи ръкавиците.

Знаеше, разбира се, какво всъщност я бе ядосало. Ситуацията бе изпълнена с горчива ирония. Молеха я да обучи Нора за ролята на госпожа Хю Пиластър — за мястото, което самата Мейзи бе копняла да заеме. В най-потайното кътче на сърцето си все още желаеше да бъде съпруга на Хю — и мразеше Нора, задето бе спечелила там, където самата Мейзи бе загубила. В крайна сметка обаче отношението й бе недостойно и тя реши да го промени. Трябваше да се радва, че Хю се е оженил. Преди бе много нещастен и вината за това поне отчасти бе нейна. Сега можеше да спре да се тревожи за него. Изпита болезнено усещане за загуба и я обзе дълбока тъга, но трябваше да скрие тези чувства. Да ги заключи в тайна стаичка в душата си, където никой никога не влиза. Щеше да се хвърли с цялото си сърце в задачата да върне на Нора благоразположението на висшите кръгове на лондонското общество.

Соли се върна, вече облякъл фрака си и двамата отидоха заедно в детското крило. Бърти си играеше по нощна риза с дървено влакче-играчка. Той много обичаше гледката на майка си във вечерна рокля и щеше силно да се разочарова, ако по някаква причина не му се покажеше, преди да излезе. Сега й разказа какво се бе случило следобед в парка — сприятелил се бе с едно грамадно куче — а пък Соли седна на пода и си поигра известно време с него и с влакчето. После настъпи време Бърти да си ляга, а Мейзи и Соли слязоха долу и се качиха в каретата си.

Първо отиваха на соаре, а след това на бал. И двете места се намираха на по-малко от осемстотин метра от къщата им на „Пикадили“, но Мейзи не бе в състояние да върви пеша с изтънченото си вечерно облекло: шлейфът и подгъвът на роклята й щяха да се изкалят, а копринените й пантофки да се съсипят непоправимо, докато стигне. Тя се усмихна при мисълта, че момичето, което преди години бе вървяло четири дена до Нюкасъл, сега не може да измине половин миля без каретата си.

Успя да започне кампанията си в полза на Нора още същата вечер. Когато стигнаха целта си и влязоха в салона на маркиз Хачфорд, първият човек, когото видя, бе граф Де Тьокьоли. Познаваше го доста добре, а и той винаги флиртуваше с нея, затова тя смяташе, че може да говори откровено и без заобикалки с него.

— Искам да простите на Нора Пиластър за това, че ви удари плесница — каза му.

— Да й простя ли? — отвърна той. — Та аз съм поласкан! Кой би си помислил, че на моята възраст все още мога да предизвикам някоя млада жена да ме зашлеви? Това е невероятен комплимент!

„Не така се чувстваше, когато стана“, помисли си Мейзи. Това обаче нямаше значение. Доволна бе, че е решил да не придава голямо значение на случката.

Графът продължи:

— Е, ако бе отказала да приеме думите ми сериозно — това вече щеше да е истинска обида!

Мейзи бе на мнение, че именно това е трябвало да направи Нора.

— Кажете ми нещо — попита го, — Огъста Пиластър случайно да ви е окуражавала да флиртувате с племенницата й?

— Какво ужасно предположение! — бе отговорът. — Госпожа Джоузеф Пиластър като сводница! Нищо такова не е правила.

— А някой друг?

Той изгледа Мейзи с присвити очи.

— Вие сте умна, госпожо Грийнборн. Винаги съм ви уважавал заради това ви качество. По-умна сте от Нора Пиластър. Тя никога няма да бъде като вас.

— Само че не отговорихте на въпроса ми.

— Понеже толкова много ви се възхищавам, ще ви кажа истината. Посланикът на Кордоба, сеньор Миранда, ми спомена, че Нора е… как да кажа… че се поддава на убеждение.

Значи това бе причината!

— А пък Мики Миранда е бил подтикнат от Огъста, сигурна съм в това. Тези двамата са много близки.

Де Тьокьоли се намуси:

— Надявам се, че не са ме използвали като пионка.

— Човек се излага на такава опасност, когато действията му са твърде предсказуеми — сприхаво го скастри Мейзи.

На следващия ден отведе Нора при собствената си шивачка. Докато Нора изпробваше стилове и материи, Мейзи научи малко повече за инцидента у херцогиня Тенби.

— Преди това Огъста каза ли ти нещо за графа? — попита.

— Предупреди ме да не го оставям да си позволява волности — обясни Нора.

— Тоест си била „подготвена“ за него, ако може така да се каже.

— Да.

— А ако Огъста не ти бе казала нищо, пак така ли щеше да се държиш?

Нора се замисли.

— Вероятно нямаше да го ударя — нямаше да ми стигне смелостта. Обаче Огъста ме накара да си мисля, че е важно да му се противопоставя по-откровено.

Мейзи кимна.

— Ето на! Тя точно това е искала да стане. Освен това е организирала да предадат на графа, че си лесна.

Нора се слиса.

— Сигурна ли си?

— Той самият ми каза. Тя е ужасно подла и лукава кучка, която няма никакви скрупули. — Мейзи осъзна, че говори с акцента си от Нюкасъл (нещо, което сега й се случваше твърде рядко). Наложи си да се върне към обичайната си реч. — Никога не подценявай способността на Огъста да те предаде най-подло.

— Тя не ме плаши — предизвикателно заяви Нора. — Аз самата нямам много скрупули.

Мейзи й повярва — и съжали Хю.

Докато наблюдаваше как шивачката прикрепя с карфици роклята върху пищното тяло на Нора, Мейзи реши, че най-подходящият стил за нея ще е полонезата. Обилните, натруфени детайли, множеството обемни гънки, набрани и завършващи с волани, отворената отпред горна пола, украсена с панделки и преминаваща отзад в набран шлейф с волани — всичко това изглеждаше чудесно и много отиваше на сладката Нора. Като че ли извивките й бяха прекалено щедри, но дългият корсет щеше да прикрие пълнотата й и да стегне горната част на тялото й.

— Ако изглеждаш добре, си спечелила половината от битката — подхвърли на Нора, която се любуваше на отражението си в огледалото. — За мъжете пък само това има значение. За да спечелиш жените обаче, ще трябва да се постараеш повече.

— Винаги съм се разбирала по-добре с мъже, отколкото с жени — отбеляза Нора.

Мейзи не бе особено изненадана. Нора просто бе такъв тип.

Другата жена продължи:

— Ти сигурно си същата. И затова сме стигнали дотук.

„Дали наистина сме еднакви?“, зачуди се Мейзи.

— Не че мога да се меря с теб — добави Нора. — Всяко амбициозно момиче в Лондон ти завижда.

Мейзи потръпна при мисълта, че е обект на завист и изглежда като героиня в очите на разни златотърсачки, но не каза нищо, защото вероятно си го бе заслужила. Нора се бе омъжила заради пари и с удоволствие призна това пред Мейзи, тъй като смяташе, че тя е сторила същото преди нея. И беше права.

След миг Нора продължи:

— Не че се оплаквам, ама аз попаднах на черната овца в семейството, единственият без капитал. Ти си се омъжила за един от най-богатите мъже на света.

„Колко ли ще се учудиш“, помисли си Мейзи, „ако ти кажа, че веднага бих приела да се разменим!“.

Изхвърли тази мисъл от ума си. Добре, значи тя и Нора бяха еднакви. Щеше да помогне на Нора да спечели одобрението на снобите и злобните вещици, които управляваха висшето общество.

— Никога не говори за цената на каквото и да било — започна тя, припомняйки си собствените си грешки в началото. — Винаги запазвай спокойствие и бъди невъзмутима, каквото и да става. Ако кочияшът ти получи сърдечен удар, каретата ти се блъсне, шапката ти отхвръкне на другия край на улицата и ти се смъкнат гащите, трябва да подметнеш единствено: „Божичко, колко вълнуващо!“, а после да си наемеш файтон. Помни, че провинцията е по-хубава от града, безделието е за предпочитане пред работата, старото е по-добро от новото, а социалното положение и класата са по-важни от парите. Трябва да знаеш по малко за всичко, но никога да не ставаш експерт по каквото и да било. Упражнявай се да говориш, без да си движиш устата — така ще подобриш произношението си. Казвай на хората, че прадядо ти е имал земя в Йоркшир: това графство е прекалено голямо и няма как да се провери цялото, освен това земеделството е почтен начин да обеднееш.

Нора зае подобаваща поза, изпъна гръб и с разсеяно изражение промълви бавно и безизразно:

— Божичко, колко много за помнене… Как ли ще успея?

— Идеално — отсъди Мейзи. — Ще се справиш чудесно.

II

Мики Миранда бе застанал на прага на една сграда на „Беруик стрийт“, облечен с леко връхно палто, което да го пази в хладната пролетна вечер. Пушеше пура и зорко наблюдаваше улицата. Близо до него имаше голяма лампа, но той стоеше скрит в сянката, за да не виждат минувачите лицето му. Беше напрегнат, недоволен от себе си и се чувстваше омърсен. Не обичаше насилието. То бе сред любимите методи на Папа и на Пауло. Мики го смяташе за равносилно на признание, че си се провалил.

„Беруик стрийт“ бе мръсна, тясна уличка с евтини кръчми и квартири. Кучета тършуваха из канавките, малки деца си играеха в прахоляка на светлината на газените фенери. Мики бе дошъл още преди смрачаване и досега не бе забелязал да минава нито един полицай. В момента бе почти полунощ.

Хотел „Рус“ бе от другата страна на улицата. Сградата определено бе виждала и по-добри дни, но все още изглеждаше по-запазена и представителна от онези, които я заобикаляха. Над вратата бе закачена лампа, а вътре се виждаше фоайе с рецепция. На гишето обаче нямаше никого.

Други двама мъже се мотаеха по отсрещния тротоар, по един от двете страни на входа на хотела. И тримата чакаха Антонио Силва.

Пред Огъста и Едуард Мики бе симулирал спокойствие, но в действителност отчаяно се страхуваше статията на Тонио да не се появи в „Таймс“. Толкова усилия бе вложил, за да уреди банка „Пиластър“ да набира пари за железницата „Санта Мария“. Дори се бе оженил за онази кучка Рейчъл — всичко, само заради проклетите облигации! Цялата му кариера зависеше от успеха на заема. Ако се провалеше и предадеше семейството си, баща му нямаше просто да се вбеси; щеше да иска отмъщение. Папа разполагаше с властта да издейства уволнението на Мики като посланик. Без пари и без работа Мики не би могъл да остане в Лондон; щеше да се наложи да се прибере у дома и да понесе позора и унижението. Което и да се случеше, с живота, на който се бе наслаждавал толкова години, щеше да бъде свършено.

Рейчъл бе настояла да й каже къде смята да прекара вечерта. Той й се бе изсмял.

— Никога не се опитвай да ме разпитваш — отвърна.

Тя пък го бе слисала с думите:

— Тогава и аз ще изляза.

— Къде?

— Никога не се опитвай да ме разпитваш.

Мики я заключи в спалнята.

Когато се прибереше у дома, тя със сигурност щеше да е побесняла от гняв, но това се бе случвало и преди. Когато му се ядосаше толкова и започнеше да беснее, той просто я хвърляше на леглото и разкъсваше дрехите й. Рейчъл всеки път се предаваше, при това с желание. Сигурен бе, че и тази нощ ще стане същото.

Щеше му се да е толкова уверен и по отношение на Тонио.

Всъщност не бе сигурен дори дали е все още в този хотел; но пък не можеше да влезе и да попита, без по този начин да предизвика подозрения.

Беше действал по възможно най-бързия начин, но пак му бе отнело четирийсет и осем часа да открие и наеме двама безмилостни главорези, да проучи мястото и да подготви засадата си. Възможно бе междувременно Тонио да се е преместил. В такъв случай Мики наистина щеше да загази.

Един предпазлив човек би сменял хотела си на всеки няколко дни. От друга страна, внимателен човек не би използвал бланка с адреса на хотела, в който е отседнал. Тонио не бе от предпазливите. Точно обратното, винаги се бе държал безразсъдно. Мики реши, че има огромна вероятност все още да е в същия хотел.

Оказа се прав.

Тонио се появи няколко минути след полунощ.

На Мики му се стори, че разпознава походката на фигурата, която се появи в другия край на „Беруик стрийт“. Мъжът идваше от „Лестър скуеър“. Мики се напрегна, но устоя на изкушението веднага да предприеме нещо. Удържа се с усилие, докато човекът мина под един фенер, който за миг освети лицето. Вече не изпитваше съмнения — това бе Тонио. Мики виждаше даже рижавите му бакенбарди. Той изпита едновременно облекчение и още по-силно безпокойство. Облекчение, защото Тонио вече бе попаднал в полезрението му, а безпокойство — заради недодяланата и много опасна атака, която се канеше да предприеме. А след това видя полицаите.

Това бе възможно най-лошото стечение на обстоятелствата. Какъв ужасен късмет! Бяха двама, носеха шлемове и пелерини, а на коланите им висяха палки. Идваха насреща му по „Беруик стрийт“ и насочваха ярката светлина на металните си фенери към всяко тъмно ъгълче. Мики застина като препариран. Нищо не можеше да направи. Те го видяха, забелязаха цилиндъра и пурата му и кимнаха почтително. Не предприеха нищо, защото не им влизаше в работата да гадаят какво прави представител на висшата класа пред нечий праг. Преследваха престъпници, не джентълмени. С Тонио се разминаха на петнайсет-двайсет метра от хотелската врата. Мики не го свърташе на едно място от раздразнение. Само още миг — и Тонио щеше да се озове в безопасност вътре в хотела си.

Но после полицаите свиха зад ъгъла и изчезнаха.

Мики направи знак на двамата си съучастници.

Те действаха бързо.

Преди Тонио да успее да стигне вратата на хотела си, го сграбчиха и го набутаха в уличката встрани от сградата. Той успя да извика веднъж, но след това гласът му бе заглушен.

Мики хвърли остатъка от пурата си, прекоси „Беруик стрийт“ и влезе в тясната странична алея. Двамата бандити бяха натъпкали в устата му шал, за да му попречат да вика, и го биеха с метални прътове. Шапката му бе паднала, лицето и цялата му глава вече бяха покрити с кръв. Палтото пазеше донякъде тялото му, но те удряха коленете, пищялите и незащитените му ръце.

От тази гледка на Мики за малко да му прилошее.

— Спрете, глупаци! — изсъска им. — Не виждате ли, че е достатъчно?!

Не искаше да убиват Тонио. В момента нападението приличаше на обикновен грабеж, макар и придружен с жесток побой. Убийството би вдигнало много повече шум — а пък полицаите бяха видели лицето на Мики, макар и за съвсем кратко.

С очевидно нежелание двамата негодяи спряха да бият Тонио, който се смъкна на земята и остана да лежи така, напълно притихнал.

— Изпразнете му джобовете! — прошепна Мики.

Тонио не се размърда, докато му измъкваха часовника на верижка, портфейла, няколко монети, копринена носна кърпа и един ключ.

— Дайте ми ключа — нареди Мики. — Останалото е за вас.

По-възрастният от двамата, Баркър23, когото на шега наричаха „Кучето“, каза:

— Дай ни парите!

Даде им по десет лири в златни суверени.

Кучето му подаде ключа. Към него с тънка връвчица бе привързана малка картичка, върху която бяха надраскани две цифри — 11. На Мики това му бе достатъчно.

Обърна се и тъкмо се канеше да се измъкне от уличката, когато установи, че ги наблюдават. На „Беруик стрийт“ бе застанал някакъв мъж и ги зяпаше. Сърцето на Мики започна лудо да бие.

Кучето го забеляза само секунда по-късно. Изруга и вдигна металния прът в ръцете си, сякаш се канеше да пребие човека. Изведнъж Мики осъзна нещо и сграбчи ръката на Кучето.

— Не — спря го. — Това няма да е необходимо. Погледни по-внимателно.

Устата на мъжа бе отворена и долната челюст се издаваше напред, а погледът му бе разфокусиран и пуст: той бе слабоумен.

Кучето свали оръжието.

— Няма да ни причини зло — заяви. — Хлопа му дъската.

Мики мина покрай него и излезе на осветената улица. Хвърли поглед назад и видя как Кучето и приятелчето му свалят обувките на Тонио.

Мики си тръгна с надеждата никога повече да не ги види. Влезе в хотел „Рус“. За негово облекчение на бюрото в малкото фоайе все още нямаше никого. Започна да се изкачва по стълбището.

Хотелът се състоеше от три долепени една до друга къщи и на Мики му трябваше известно време, докато се ориентира, но след две-три минути се справи и си отвори вратата на стая №11.

Стаичката бе тясна, неудобна и мръсна. Претъпкана бе с мебели, които някога вероятно са минавали за луксозни, но сега бяха разнебитени и захабени. Мики остави шапката и бастуна си на един стол и започна да претърсва помещението бързо и методично. В чекмеджето на писалището откри още един екземпляр на статията до „Таймс“ и го взе. Това обаче не му вършеше работа. Тонио вероятно имаше още копия — или просто щеше да я напише отново по памет. За да се публикува статията обаче, Тонио би трябвало да представи някакви доказателства. Именно тях търсеше Мики.

В едно от чекмеджетата на скрина откри книга, озаглавена „Херцогинята на Содом“ и се изкуши да я открадне, но реши, че това би било неоправдан риск. Измъкна ризите и бельото на Тонио и ги хвърли на пода. В чекмеджетата не бе скрито нищо.

В действителност не бе и очаквал да открие каквото и да било на подобно очевидно място.

Огледа под и зад скрина, леглото и гардероба. Покатери се на бюрото, за да надникне върху гардероба. И там нямаше нищо, освен дебел слой прах.

Смъкна чаршафите и завивката от леглото и опипа възглавниците за странни твърди издутини. После се зае с матрака, под който най-после откри онова, което му трябваше.

В един голям плик бяха прибрани сноп документи, привързани с лентички от някаква адвокатска кантора.

Преди да успее да ги разгледа по-обстойно обаче, в коридора отвън се разнесоха стъпки.

Захвърли документите и се спотаи зад вратата.

Стъпките подминаха стаята и след малко заглъхнаха.

Мики развърза лентите и разгледа листата. Те бяха написани на испански и подпечатани от адвокат от Палма. Представляваха клетвени декларации на очевидци, които лично бяха видели побоищата и екзекуциите в нитратните мини на семейството на Мики.

Той поднесе снопчето документи към устните си и целуна хартията. Те бяха отговорът на молитвите му.

Прибра ги под палтото си. Преди да ги унищожи, трябваше да си извади имената и адресите на свидетелите. В адвокатската кантора със сигурност имаше копия на декларациите, но те бяха безполезни без самите свидетели. А сега, когато Мики знаеше кои са очевидците, дните им бяха преброени. Щеше да изпрати имената и адресите на Папа, а Папа щеше да ги накара да замлъкнат завинаги.

Останало ли бе нещо? Огледа стаята, в която цареше безредие. Не, нищо друго тук не го интересуваше. Намерил бе, каквото му трябваше. Без доказателства статията на Тонио не струваше и пукната пара.

Измъкна се от стаята и слезе на долния етаж.

За негова изненада, на рецепцията във фоайето се бе появил служител, който вдигна очи и предизвикателно попита:

— Може ли да узная каква работа имате тук?

Мики съобрази и моментално взе решение. Ако пренебрегнеше въпроса, мъжът вероятно щеше просто да реши, че е случаен грубиянин. Ако обаче спреше и започнеше да му обяснява, служителят щеше да огледа лицето му. Не каза нищо и направо излезе на улицата. Мъжът не го последва.

Когато минаваше покрай тъмната странична уличка, чу приглушен вик за помощ. Тонио пълзеше към ъгъла и оставяше зад себе си кървава следа. При вида му на Мики започна да му се повдига. Отвратен, той се намръщи, извърна поглед и продължи бързо по пътя си.

III

Почти всеки следобед богатите дами и джентълмените без истинско занимание си правеха посещения едни на други. Това бе изключително изтощителен обичай, затова четири дена седмично Мейзи даваше нареждания на слугите си да казват, че не си е вкъщи. В петък приемаше гости и понякога се случваше да се види с двайсет и дори трийсет души за един следобед. Посетителите почти винаги бяха едни и същи: кръгът „Марлборо“, еврейският кръг, жени с „напредничави“ идеи като Рейчъл Бодуин, както и съпругите на няколко от по-важните делови познати на Соли.

Емили Пиластър попадаше в последната категория. Съпругът й Едуард участваше заедно със Соли в сделка за железопътна линия в Кордоба. Мейзи предполагаше, че Емили се е отбила по силата на тази връзка. Тя обаче се застоя през целия следобед и в пет и половина, когато всички други се бяха разотишли, още беше тук.

Емили бе красиво двайсетгодишно момиче с големи сини очи. Всеки, който я погледнеше по-отблизо, веднага би разбрал, че е нещастна. Затова Мейзи не се учуди, когато гостенката й попита:

— Моля ви, може ли да поговоря с вас за нещо лично?

— Разбира се, за какво става дума?

— Надявам се да не се обидите, но наистина няма с кого да говоря на тази тема.

Вероятно ставаше дума за сексуален проблем. Не за първи път момиче от добро семейство идваше при Мейзи за съвет по въпрос, който не можеше да обсъжда с майка си. Може би бяха чували слухове за бурното й минало или пък просто им се струваше достатъчно отзивчива, за да ги изслуша.

— Трудно се обиждам — отвърна Мейзи. — За какво искате да поговорим?

— Съпругът ми ме мрази — заяви младата жена и избухна в сълзи.

На Мейзи й дожаля за нея. Познаваше Едуард още от времето, когато той посещаваше „Аргайл Румс“. Тогава бе свиня, а без съмнение сега бе станал още по-лош. Мейзи би съчувствала на всяко момиче, имало нещастието да се омъжи за него.

— Разбирате ли — започна през сълзи да обяснява Емили, — родителите му държаха да сключи брак, обаче той не искаше. Затова те му предложиха финансово споразумение и партньорство в банката, така че той склони. А пък аз се съгласих, защото така искаха родителите ми, а той изглеждаше не по-лош от останалите. Освен това силно желаех да имам бебета. Само че той никога не ме е харесвал и сега, като си получи парите и стана партньор, не може да ме понася.

Мейзи въздъхна.

— Това може би ще прозвучи грубо и коравосърдечно, но ти си в същата ситуация като хиляди други жени.

Емили попи очите си с носна кърпичка и направи усилие да спре сълзите си.

— Знам и не желая да смятате, че се самосъжалявам. Трябва да извлека най-доброто от ситуацията. А съм сигурна, че щях да се справя, ако си имах бебенце. Това е всичко, което някога съм искала.

„Децата са утехата на повечето нещастни съпруги“, помисли си Мейзи.

— Съществува ли причина, поради която не можеш да имаш бебета?

Емили се въртеше неспокойно на кушетката. Още малко и щеше да започне да се гърчи от срам. Но на детинското й личице бе изписана решителност.

— Женена съм от два месеца, но нищо не се е случило.

— Още е съвсем рано…

— Не, нямах предвид, че съм очаквала вече да съм бременна.

Мейзи знаеше, че на момичета като нея им е трудно да говорят конкретно, затова реши да я насочва с въпроси.

— Идва ли той в леглото ти?

— В началото го правеше, но вече не.

— А когато го е правил… какво не е било наред?

— Проблемът е, че не съм сигурна какво всъщност трябва да се случи.

Мейзи въздъхна. Защо майките позволяваха на дъщерите си да се оженят, без поне малко да ги просветят? После си спомни, че бащата на Емили е методистки свещеник. Това със сигурност само влошаваше нещата.

— Ами, трябва да се случи следното — започна тя. — Съпругът ти те целува и те докосва, членът му става дълъг и твърд, после той го пъха в твоята дупка. На повечето момичета им харесва.

Емили пламна цялата.

— Той наистина ме целуваше и докосваше, но нищо повече.

— Членът му втвърди ли се?

— Беше тъмно.

— Ти пипна ли го?

— Веднъж ме накара да го потъркам.

— И какъв беше? Твърд като свещ, или мек и отпуснат като дъждовен червей? Или нещо по средата, като наденичка, преди да я опечеш?

— Отпуснат.

— А като го потърка, втвърди ли се?

— Не. Тогава мъжът ми много се ядоса и ме удари. Каза ми, че не ставам за нищо. Аз ли съм виновна, госпожо Грийнборн?

— Не, вината не е твоя, макар че повечето мъже обвиняват жените. Това е често срещан проблем, нарича се импотентност.

— Каква е причината?

— Има много и най-различни причини.

— Значи ли това, че няма да имам бебе?

— Не и преди да накараш членът му да се втвърди.

Емили сякаш всеки миг щеше пак да се разплаче.

— Много искам бебенце! Толкова съм самотна и нещастна, но ако си имах бебче, щях да се примиря с всичко друго.

Мейзи се зачуди какъв ли е проблемът на Едуард. Някога определено не бе импотентен. А дали тя можеше да помогне някак на Емили? Вероятно би могла да научи дали Едуард винаги има проблеми, или е импотентен само с жена си. Ейприл Тилзли със сигурност знаеше. Последният път, когато говори с нея разбра, че Едуард все още е редовен клиент в публичния дом „При Нели“. Вярно, че бе разговаряла с нея доста отдавна, преди години — никак не бе лесно за една дама от висшето общество да другарува с най-известната лондонска мадам.

— Познавам една жена, която е близка с Едуард — спомена предпазливо. — Възможно е тя да хвърли светлина върху въпроса.

Емили преглътна с усилие.

— Искате да кажете, че си има любовница ли? Моля ви, кажете ми — трябва да знам фактите.

„Решително момиче“, прецени Мейзи. „Може да е невежа и наивна, но ще получи, каквото желае.“

— Тази жена не му е любовница. Но ако има такава, тя ще знае.

Емили кимна.

— Бих искала да се срещна с приятелката ви.

— Не смятам, че ти лично трябва да…

— Само че аз искам. Той ми е съпруг и ако ще научавам нещо лошо, искам да го чуя лично. — Лицето й отново се изпъна упорито и решително както преди малко и тя добави: — Ще сторя всичко, трябва да ми повярвате — абсолютно всичко. Целият ми живот ще бъде пустиня, освен ако сама не спася себе си.

Мейзи реши да изпита твърдостта й.

— Името на приятелката ми е Ейприл. Тя притежава публичен дом близо до „Лестър Скуеър“. На две минути оттук е. Готова ли си да отидем там веднага?

— Какво е „публичен дом“? — запита Емили.

Наетият файтон спря пред „При Нели“. Мейзи надникна отвън и огледа набързо улицата. Не искаше някой от познатите й да я види как влиза в бордей. От друга страна, по това време повечето представители на нейната класа се обличаха за вечеря, а по улиците имаше само бедняци, при това съвсем малко. Двете с Емили слязоха от таксито. Мейзи бе платила на файтонджията предварително. Вратата на публичния дом не бе заключена, така че просто влязоха вътре.

Дневната светлина не бе благосклонна към „При Нели“. „Нощем може и да има определен долнопробен блясък“, помисли си Мейзи, „но в момента изглежда просто овехтяло и мърляво“. Кадифената тапицерия бе избеляла, по масите имаше прогорени от цигари дупки и кръгли петна от столчетата на чаши. Тапетите се белеха, а картините не изглеждаха еротични, а само вулгарни. Възрастна жена с лула в устата метеше пода. Тя не се изненада особено, като видя две дами от висшето общество, облечени в скъпи рокли. Когато Мейзи попита къде е Ейприл, старицата насочи разкривен палец към стълбището.

Откриха Ейприл в кухнята на горния етаж. Тя и още няколко жени, всичките по домашни роби или пеньоари, седяха край масата и пиеха чай. Явно до началото на работното им време оставаха няколко часа. Първоначално Ейприл не позна Мейзи и двете само се гледаха в продължение на поне минута. Мейзи реши, че старата й приятелка не се е променила особено: все още бе слаба, с остри черти и поглед. Може би изглеждаше малко по-уморена от преди, вероятно заради многото нощи, когато стоеше до късно и прекаляването с евтино шампанско. Сдобила се бе обаче със самоувереното, почти арогантно излъчване на преуспяла делова жена.

— Какво можем да направим за вас? — попита след малко.

— Не ме ли позна, Ейприл? — отвърна на въпроса с въпрос Мейзи и Ейприл изведнъж изпищя от радост, скочи на крака и се втурна към нея.

След като се бяха прегърнали и целунали, Ейприл се обърна към останалите жени и обясни:

— Момичета, това е жената, успяла да стори онова, за което всички ние мечтаем! Някога позната като Мириам Рабиновиц, по-късно Мейзи Робинсън, сега тя е госпожа Соломон Грийнборн!

Всички жени бурно изръкопляскаха, сякаш Мейзи бе някаква героиня. Тя пък се смути: не бе очаквала, че Ейприл ще разкаже така откровено цялата й история — и най-вече пред Емили Пиластър — но сега бе прекалено късно.

— Хайде да пийнем по чаша джин, за да го отпразнуваме — предложи Ейприл.

Те седнаха и една от жените измъкна отнякъде бутилка и няколко чаши, след което наля на всички. Мейзи никога не бе харесвала особено вкуса на джина, а сега, когато бе свикнала с най-доброто шампанско, й беше още по-неприятен, но все пак се чукна с тях за компания. Видя, че Емили отпива и прави физиономия. Чашите им веднага бяха напълнени повторно.

— Е, какво те води тук? — запита след малко Ейприл.

— Брачен проблем — отвърна Мейзи. — Съпругът на приятелката ми е импотентен.

— Доведи го тук, скъпа — каза Ейприл на Емили, — и ние ще го оправим.

— Подозирам, че вече ви е клиент — намеси се Мейзи.

— Как се казва?

— Едуард Пиластър.

Ейприл се сепна.

— Мили боже! — После се вгледа внимателно в Емили. — Значи ти си Емили. Горката!

— Знаете името ми — промълви Емили покрусена. — Следователно той говори за мен. — И отпи още от джина си.

— Едуард не е импотентен — заяви една от жените.

Емили се изчерви.

— Съжалявам — продължи жената, — просто обикновено иска мен.

Тя бе висока, с тъмна коса и голям бюст. Мейзи си помисли, че не е особено впечатляваща в размъкнатата си и мърлява роба, захапала цигарата като мъж. Но може би, когато бе облечена и гримирана, ставаше привлекателна.

Емили си възвърна равновесието.

— Толкова е странно — отбеляза. — Той ми е съпруг, но вие го познавате по-добре от мен. А пък аз дори не зная името ви.

— Лили.

Настъпи неловко мълчание. Мейзи пийна глътка джин: втората чаша сякаш повече й се услаждаше от първата. Цялата сцена бе много странна: кухнята, жените по неглиже, цигарите и джинът, и най-вече Емили, която преди половин денонощие все още не бе имала представа какво включва сексуалният акт, а сега обсъждаше импотентността на съпруга си с любимата му проститутка.

— Е — оживи се Ейприл след малко, — сега знаете отговора на този въпрос. Защо Едуард е импотентен със съпругата си? Защото Мики не е край него. Той не е в състояние да го вдигне, ако е сам с жената.

— Мики?! — попита невярващо Емили. — Мики Миранда? Посланикът на Кордоба?

Ейприл кимна.

— Те правят всичко заедно, особено тук. Едуард е идвал един-два пъти и сам, но тогава нищо не става.

Емили бе силно озадачена. Мейзи зададе очевидния въпрос:

— И какво по-точно правят?

Отговори й Лили:

— Нищо кой знае какво. През годините опитваха няколко варианта. В момента им харесва да си легнат двамата с едно момиче, обикновено с мен или с Мюриъл.

Мейзи продължи да разпитва.

— Обаче Едуард наистина успява да го направи, нали — както си му е редът? Имам предвид да го вдигне и всичко останало?

Лили кимна.

— Да, съвсем определено.

— Смяташ ли, че само така може да го прави?

Лили се намръщи.

— Не мисля, че има голямо значение какво точно става, колко момичета сме или нещо такова. Ако Мики е там, става, ако не е — не.

Мейзи подхвърли:

— Човек може да си помисли, че Едуард всъщност обича Мики.

Емили безсилно прошепна:

— Имам чувството, че сънувам. — Отпи стабилна глътка джин. — Възможно ли е всичко това да е реално? Наистина ли стават такива неща?

— Само ако знаеше! — провикна се Ейприл. — Едуард и Мики са направо кротички и скучни в сравнение с някои от другите ни клиенти.

Дори Мейзи бе изненадана. Мисълта за Едуард, Мики и жена в леглото, бе толкова странна, че я напуши смях. Трябваше да положи сериозни усилия, за да потисне кикота, който напираше в гърлото й.

Спомни си нощта, когато Едуард я бе заварил да прави любов с Хю. Той се бе възбудил неимоверно. Мейзи интуитивно бе усетила каква е причината — мисълта, че ще прави секс с нея веднага след Хю.

— Кифла с масло! — възкликна тя.

Някои от жените се разхилиха.

— Точно така — избухна в смях Ейприл.

Емили се усмихна, но очевидно бе объркана.

— Не разбирам — каза.

Ейприл обясни:

— Някои мъже харесват кифлите с масло. — Проститутките се разкикотиха още по-силно. — Това е жена, която току-що е била с друг мъж.

Емили също започна да се подхилква и само след миг всички се смееха истерично. Мейзи реши, че се дължи на съчетанието от джина, странната ситуация и разговора за чудатите сексуални предпочитания на мъжете. Вулгарният израз, който бе използвала, ги бе отпуснал и бе премахнал напрежението. Всеки път, когато смехът стихваше, някоя от тях подмяташе „Кифла с масло!“ и отново всички избухваха в смях.

Накрая се изтощиха толкова, че вече не бяха в състояние да се смеят. След като се укротиха, Мейзи се зачуди на глас:

— Къде обаче е мястото на Емили в тая работа? Тя иска бебе. Надали може да покани Мики в леглото при себе си и мъжа си.

Емили увеси нос.

Ейприл привлече погледа й и попита:

— Колко силно го искаш, Емили? Колко твърдо си решена?

— Бих сторила всичко — заяви Емили. — Наистина, абсолютно всичко!

— Ако наистина мислиш така — бавно каза Ейприл, — може да опитаме нещо.

IV

Джоузеф Пиластър довърши голямата порция агнешки бъбреци на скара и бъркани яйца и започна да маже с масло препечена филийка. Огъста често се чудеше дали типичната за мъжете на средна възраст избухливост има нещо общо с количеството месо, което изяждаха. На нея лично само при мисълта за бъбреци на закуска й се повдигаше.

— Сидни Мадлър пристигна в Лондон — каза й той. — Имам среща с него днес сутринта.

Огъста не можа веднага да се сети за кого говори.

— Мадлър?

— От Ню Йорк. Ядосан е, защото Хю не стана партньор.

— Че това какво общо има с него? — зачуди се Огъста. — Ама че наглост!

Говореше високомерно, но в действителност се бе притеснила.

— Знам какво ще ми каже — продължи Джоузеф. — Когато сложихме начало на съвместното си предприятие с „Мадлър и Бел“, имахме негласно споразумение в Лондон бизнесът да се ръководи от Хю. А сега Хю напусна, както знаеш.

— Но ти не си искал да напуска!

— Не, обаче можех да го задържа, като му предложа партньорски пост.

Огъста осъзна, че има опасност решителността на Джоузеф да отслабне. Тази мисъл сериозно я уплаши. Трябваше по някакъв начин да му възвърне твърдостта.

— Сигурна съм, че няма да позволиш на външни хора да решават кой ще бъде и кой няма да бъде партньор в банка „Пиластър“.

— Наистина няма.

На Огъста й хрумна нещо друго.

— Господин Мадлър може ли да преустанови съвместното предприятие?

— Би могъл да го направи, макар че засега не е заплашвал с такова нещо.

— За много ли пари става въпрос?

— Досега — да. Само че когато Хю започне работа в „Грийнборн“, вероятно ще отмъкне повечето сделки.

— В такъв случай мнението на господин Мадлър няма голямо значение.

— Може би. Обаче все пак трябва да му кажа нещо. Дошъл е чак от Ню Йорк, за да разговаряме по този въпрос и със сигурност има възражения.

— Кажи му, че Хю се е оженил за едно непоносимо същество. Няма как да не разбере това.

— Естествено. — Джоузеф се изправи. — Довиждане, скъпа.

Огъста също стана и целуна съпруга си по устните.

— Не позволявай да те тормозят и да ти се налагат, Джоузеф — каза му.

Той изправи рамене, сви устни в тънка линия и отсече:

— Няма.

След като той излезе, Огъста остана известно време на масата. Отпиваше от кафето си и се чудеше колко сериозна е заплахата. Опитала се бе да затвърди решителността на Джоузеф, но влиянието й все пак не бе безгранично. Трябваше да следи наистина отблизо тази ситуация.

Беше се изненадала при новината, че оттеглянето на Хю ще причини големи загуби на банката. Досега не й бе хрумвало, че като издейства повишението на Едуард и отстрани Хю, тя самата губи пари. За момент се зачуди дали не застрашава банката, която бе в основата на всичките й надежди и планове. Това обаче бе нелепо! Банка „Пиластър“ бе невероятно богата: нищо, сторено от Огъста, не би могло да я застраши.

Докато довършваше закуската си, влезе Хастед и я уведоми, че е дошъл господин Фортескю. Тя моментално изхвърли Сидни Мадлър от ума си. Това бе много по-важно. Сърцето й ускори ход.

Майкъл Фортескю бе личният й политик. Той бе спечелил извънредните избори за Дийкънридж с финансовата помощ на Джоузеф. В момента бе член на Парламента — и й бе задължен. А пък тя много ясно му бе показала как може да изплати този дълг: като й помогне да набави благородническа титла на Джоузеф. Извънредните избори бяха стрували пет хиляди лири, а с толкова човек можеше да купи великолепна къща в Лондон. Това обаче бе ниска цена за титла. Обичайното време за посещения бе следобед и когато някой идваше сутрин, това обикновено означаваше, че има спешна работа. Сигурна бе, че Фортескю не би я потърсил толкова рано, освен ако нямаше някакви новини за титлата. Сърцето й биеше много бързо.

— Отведи господин Фортескю в наблюдателницата — нареди тя на прислужника. — Ей сега ще отида при него.

Остана на масата още няколко минути, като се опитваше да се успокои.

До този момент кампанията й протичаше по план. Арнолд Хобс бе публикувал серия статии в списанието си „Форумът“, в който призоваваше за раздаване на благороднически титли на търговците. Лейди Морт бе говорила с кралицата по тази тема и бе похвалила Джоузеф; после бе казала на Огъста, че Нейно Височество била силно впечатлена. А пък Фортескю бе споменал на министър-председателя Дизраели, че общественото мнение е много благосклонно към идеята. Може би вече бе настъпил моментът да бере плодовете от всичките си усилия.

Напрежението бе толкова силно, че едва успяваше да го понесе. Докато се изкачваше бързо по стълбите, дори леко се задъха, а в ума й отекваха изразите, които се надяваше съвсем скоро да чуе: лейди Уайтхейвън… граф и графиня Уайтхейвън… разбира се, милейди… както желаете, Ваше Благородие…

„Наблюдателницата“ бе една много интересна стая. Намираше се над предното фоайе и до нея се стигаше през вход, разположен по средата на стълбището. Имаше еркерен прозорец, надвесен над улицата, но не на него дължеше името си. По-необичайното бе един вътрешен прозорец, който гледаше към главното фоайе. Хората дори не подозираха, че ги наблюдават и през годините Огъста бе станала свидетел на немалко странни гледки от това удобно място. Помещението бе малко и уютно, обзаведено във всекидневен, непринуден стил. Имаше нисък таван и камина. Огъста често посрещаше сутрешните си гости тук.

Фортескю изглеждаше леко напрегнат. Огъста се настани до него на стола до прозореца и му отправи топла насърчителна усмивка.

— Точно се видях с министър-председателя — започна той.

Огъста едва успяваше да говори:

— Обсъждахте ли благородническите титли?

— Точно така. Успях да го убедя, че е време банкерските среди да получат свои представители в Горната камара, така че той реши да даде титла на някой банкер от Сити.

— Прекрасно! — възкликна Огъста.

Само че Фортескю като че ли се чувстваше неловко, не приличаше на човек, който носи благоприятни вести.

— В такъв случай, защо сте се навъсили така? — попита тя с неприятно предчувствие.

— Има и лоши новини — отвърна Фортескю и изведнъж сякаш леко се уплаши.

— Какви?

— Страхувам се, че иска да даде титлата на Бен Грийнборн.

— Не! — Огъста имаше чувството, че са я ударили. — Как така?!

Фортескю мина в отбрана:

— Предполагам, че може да раздава титли на когото си поиска. В крайна сметка, той е премиерът!

— Аз обаче не си направих целия този труд, за да се облагодетелства Бен Грийнборн!

— Съгласен съм, че в ситуацията има известна доза ирония — вяло отбеляза той. — Аз обаче сторих всичко по силите си.

— Я не се дръжте така самодоволно! — избухна тя. — Не и ако искате помощта ми за бъдещите избори!

В очите му проблесна недоволство, сякаш се канеше да се разбунтува. За миг Огъста си помисли, че го е изпуснала, че ще й заяви, че вече е изплатил дълга си и повече няма нужда от нея; после обаче той сведе поглед и каза:

— Уверявам ви, че съм смаян и покрусен от тази новина…

— Замълчете, нека си помисля — прекъсна го рязко тя и започна да крачи напред-назад из малкото помещение. — Трябва да намерим начин да променим решението на министър-председателя… Да го превърнем в скандал. Каква е слабостта на Бен Грийнборн? Синът му е женен за никаквица, израсла на улицата, това обаче не е достатъчно…

Хрумна й, че ако Грийнборн получи титла, тя ще бъде наследена от сина му Соли. Следователно Мейзи щеше да стане графиня. От тази мисъл направо й се повдигаше.

— Какви са политическите убеждения на Грийнборн?

— Не се знае.

Тя погледна младия мъж и забеляза, че се е намусил. Беше му говорила твърде рязко. Седна до него и взе едната от големите му длани в своите ръце.

— Политическите ви инстинкти са забележителни. Всъщност именно те ме накараха да ви забележа в началото. Кажете ми своето предположение.

Фортескю веднага омекна, както впрочем винаги ставаше с мъжете, с които си направеше труда да се държи мило.

— Ако го запитат настоятелно, вероятно ще отвърне, че е либерал. Повечето делови хора са либерали, както и повечето евреи. Тъй като обаче никога не е изразявал публично каквото и да било мнение, няма да е лесно да го превърнем във враг на правителството на консерваторите…

— Той е евреин — прекъсна го Огъста. — Това е ключът.

Фортескю като че ли изпитваше съмнения.

— Министър-председателят също е евреин по рождение, а сега го направиха лорд Бийкънсфийлд.

— Знам, но практикува християнската религия. Освен това…

Фортескю повдигна въпросително вежда.

— И аз имам инстинкти — обясни Огъста. — А в момента те ми подсказват, че религията на Бен Грийнборн — фактът, че е евреин — е ключът към всичко.

— Ако мога да помогна с нещо…

— Бяхте чудесен. В момента няма нищо друго. Но когато министър-председателят започне да се съмнява доколко е подходящ Бен Грийнборн, просто му напомнете, че у Джоузеф Пиластър ще открие една напълно безопасна алтернатива.

— Можете да разчитате на мен, госпожо Пиластър.

Лейди Морт живееше в къща на „Кързън стрийт“, която съпругът й не можеше да си позволи. Лакей в ливрея и с напудрена перука на главата отвори вратата пред Огъста. След това я въведоха в „сутрешния“ салон24, който бе пълен със скъпи дрънкулки от магазините по „Бонд стрийт“: златни свещници, сребърни рамки за снимки, порцеланови фигурки, кристални вази и една изящна старовремска мастилница, инкрустирана със скъпоценни камъни, която вероятно струваше колкото млад състезателен кон. Огъста презираше Хариет Морт за слабостта й да харчи пари, с които не разполага; същевременно обаче тези знаци й вдъхнаха увереност, че дамата пръска пари с обичайната си разточителност.

Докато чакаше, започна да крачи напред-назад из стаята. Всеки път, когато се сещаше за възможността Бен Грийнборн да получи титлата вместо Джоузеф, я обхващаше паника. Не смяташе, че ще успее повторно да проведе подобна кампания. А пък буквално потръпваше от отвращение при мисълта, че в резултат на нейните, на Огъста, усилия, титлата „графиня“ накрая би могла да отиде при онази уличница Мейзи Грийнборн…

След малко дойде лейди Морт и хладно подхвърли:

— Каква приятна изненада да ви види човек по това време на деня!

На практика укоряваше Огъста, че е дошла преди обяд. Стоманеносивата коса на лейди Морт бе вчесана твърде небрежно и Огъста предположи, че е изненадала жената, преди да се е облякла напълно.

„Обаче сте принудена да ме приемете, нали?“, помисли си. „Вероятно се страхувате, че може да ви търся заради банковата ви сметка, така че нямате друг избор.“

Тонът й обаче бе угоднически и имаше за цел да поласкае дамата.

— Дойдох да ви помоля за съвет във връзка с нещо наистина спешно.

— Каквото е по силите ми…

— Министър-председателят се е съгласил да даде благородническа титла на банкер.

— Чудесно! Споменах за идеята пред Нейно Величество, както знаете. Без съмнение думите ми са оказали влияние.

— За нещастие, той иска да я даде на Бен Грийнборн.

— О, боже. Да, това е неприятно.

Огъста бе убедена, че в себе си Хариет Морт тайно се радва от тази новина. Тя ненавиждаше Огъста.

— Не е просто неприятно — заяви Огъста. — Вложих много усилия в това, а сега изглежда, че от тях ще се възползва най-големият съперник на съпруга ми!

— Разбирам.

— Искам да го предотвратим.

— Не съм сигурна какво бихме могли да сторим.

Огъста се престори, че мисли на глас.

— Благородническите титли трябва да бъдат одобрени от кралицата, нали?

— Да, разбира се. В крайна сметка, технически тя ги връчва.

— Следователно би могла да направи нещо, ако вие я помолите.

Лейди Морт леко се засмя.

— Скъпа госпожо Пиластър, надценявате силата ми.

Огъста прехапа език и пренебрегна снизходителния й тон.

Лейди Морт продължи:

— Нейно Величество едва ли ще обърне повече внимание на моя съвет, отколкото на този на премиера. Освен това, какви основания мога да дам за възраженията си?

— Грийнборн е евреин.

Лейди Морт кимна.

— Да, преди време това щеше да е напълно достатъчно. Спомням си, когато Гладстоун искаше да направи Лионел Ротшилд пер: кралицата категорично отказа. Само че това бе преди десет години, а след това Дизраели дойде на власт.

— Но Дизраели е християнин! Грийнборн е практикуващ евреин.

— Чудя се дали това ще окаже някакво влияние — започна да разсъждава лейди Морт. — Знаете ли, напълно е възможно. А и тя непрекъснато критикува уелския принц, задето в обкръжението му има толкова много евреи.

— В такъв случай, ако споменете пред нея, че министър-председателят се кани да даде благородническа титла на един от тях…

— Мога да го спомена в някой разговор. Не съм сигурна обаче дали това ще е достатъчно за целите ви.

Огъста мислеше усилено.

— Може ли да направим нещо, така че Нейно Величество да обърне повече внимание на въпроса?

— Ако общественото мнение е настроено негативно — може би ако се повдигне темата в парламента или пък в пресата се появят статии…

— Пресата — повтори Огъста. Сети се за Арнолд Хобс. — Да! — каза. — Мисля, че може да се уреди.

Хобс бе ужасно притеснен заради присъствието на Огъста в малкия му, претъпкан офис, което й достави удоволствие. Той не можеше да реши дали да разтребва, да й обърне внимание или да се опита да се отърве от нея. Изпаднал в истерия, Хобс се опита да направи и трите едновременно: започна да мести купчини листа от пода на масата и да ги връща обратно; донесе й стол, чаша шери и чиния с бисквити и същевременно предложи да отидат да поговорят другаде. Тя го остави минута-две да се лута наоколо, след което го спря с думите:

— Господин Хобс, седнете и ме изслушайте, ако обичате.

— Разбира се, разбира се — измърмори той, отпусна се на един стол и се вгледа в нея през мърлявите си очила.

Огъста му разказа накратко за възможността Бен Грийнборн да получи титлата.

— Много неприятно, много неприятно — нервно произнесе той. — Не смятам обаче, че може да обвините „Форум“ в липса на ентусиазъм в подкрепа на каузата, която така любезно ми предложихте.

„И в замяна на която получи доходоносна работа — стана директор на две от компаниите, контролирани от съпруга ми“, отвърна му наум Огъста.

— Знам, че вината не е ваша — сряза го сприхаво на глас. — Въпросът е какво можете да направите?

— Списанието ми се намира в много трудна позиция — обезпокоено заяви той. — След като толкова гръмогласно настоявахме банкер да получи благородническа титла, сега не можем просто така да се обърнем на сто и осемдесет градуса и да протестираме, че наистина се е случило.

— Само че никога не сте допускали, че тази чест ще бъде оказана на един евреин.

— Това е напълно вярно — макар че толкова много банкери са евреи.

— Не бихте ли могли да напишете, че сред банкерите има достатъчно християни, от които министър-председателят да избира?

Хобс обаче не проявяваше особено желание да го стори.

— Бихме могли, но…

— Ами тогава го направете!

— Извинете, госпожо Пиластър, но това не е достатъчно.

— Не ви разбирам — нетърпеливо каза тя.

— Това е професионално съображение. Трябва ми нещо, което ние, журналистите, наричаме „тенденциозно представяне“. Например бихме могли да обвиним Дизраели — или лорд Бийкънсфийлд, какъвто е в момента — че проявява пристрастие спрямо представителите на собственото си вероизповедание. Ето това би била тенденциозна позиция. Само че, като се има предвид колко почтен е той по принцип, подобно обвинение едва ли ще звучи основателно.

Огъста ненавиждаше колебливостта, но се сдържа. Разбираше, че тук става дума за реален проблем. Помисли малко и изведнъж я осени една идея.

— Дизраели с нормална церемония ли зае мястото си в Камарата на лордовете?

— Да, във всяко едно отношение.

— Следователно е положил клетва за вярност върху християнска библия?

— Точно така.

— И Стария, и Новия завет?

— Разбирам накъде биете, госпожо Пиластър. Дали Бен Грийнборн ще се закълне върху християнска библия? Ако съдя по онова, което знам за него, едва ли ще го направи.

Огъста поклати несигурно глава.

— Възможно е и да го стори, ако преди това нищо не е споменато по въпроса. Той не търси нарочно конфронтация. Същевременно е изключително упорит, когато го предизвикат. Ако обществеността започне гръмко да настоява да се закълне върху библията като всички останали, е напълно възможно да се възпротиви. Не би допуснал хората да казват, че е бил заставен да направи каквото и да било.

— Гръмко настояване от страна на широката общественост — замисли се Хобс. — А-ха…

— Можете ли да го постигнете?

На Хобс идеята все повече му допадаше.

— Вече си представям заглавията — възбудено каза той. — „БОГОХУЛСТВО В КАМАРАТА НА ЛОРДОВЕТЕ!“ Ето това наричаме „тенденциозно представяне“, госпожо Пиластър. Вие сте изключителна. Би трябвало да се занимавате с журналистика!

— Колко ласкателно! — бе коментарът й.

Той обаче не забеляза сарказма й. Вместо това изведнъж се замисли.

— Господин Грийнборн е много влиятелен човек.

— Както и господин Пиластър.

— Разбира се, разбира се.

— Мога ли в такъв случай да разчитам на вас?

Хобс бързо прецени рисковете и реши отново да подкрепи каузата на Пиластър.

— Оставете всичко на мен.

Огъста кимна. Вече се чувстваше малко по-добре. Лейди Морт щеше да настрои кралицата срещу Грийнборн, Хобс щеше да раздуха въпроса в пресата, а пък Фортескю изчакваше реда си и щеше да подскаже (на ушенце) на министър-председателя името на един безупречен кандидат: Джоузеф. Перспективите отново изглеждаха добри.

Изправи се с намерението да си тръгне, но Хобс не бе приключил.

— Ще позволите ли да рискувам с въпрос на една друга тема?

— Моля, заповядайте.

— Предложиха ми много евтина печатарска преса. Знаете, че в момента използваме външни машини. Ако имаме собствена преса, ще намалим разходите си. Възможно е дори да припечелим нещо допълнително, ако поемаме външни поръчки.

— Това е пределно ясно — намеси се раздразнено Огъста.

— Чудех се дали банка „Пиластър“ няма да прояви интерес към отпускане на търговски заем.

Това бе цената, за да продължи да им оказва подкрепа.

— Колко?

— Сто и шейсет лири.

Сумата бе нищожна. А пък ако Хобс вложеше в кампанията си срещу даването на благородническа титла на евреи толкова енергия и жлъч, колкото бе използвал в защита на идеята банкерите да стават благородници, наистина щеше да си струва.

— Уверявам ви, че сделката е… — започна той.

— Ще говоря с господин Пиластър.

Джоузеф щеше да се съгласи, но тя не искаше да улеснява прекалено Хобс. Ако му отпуснеха заема с неохота, той щеше да го оцени повече.

— Благодаря ви. Винаги е удоволствие да ви видя, госпожо Пиластър.

— Не се и съмнявам — отвърна тя и излезе.

I

В министерството на Кордоба цареше тишина. Кабинетите на първия етаж бяха пусти. Тримата чиновници, които работеха в тях, си бяха отишли преди часове. Мики и Рейчъл бяха организирали вечеря в залата на втория етаж, на която бяха поканили тесен кръг хора — сър Питър Маунтджой, заместник-министър в Министерството на външните работи, заедно със съпругата му; посланика на Дания и рицаря Микеле от италианското посолство. Гостите обаче си бяха тръгнали и прислужниците бяха разтребили залата. Мики се канеше да излезе.

Привлекателната сила на брака — фактът, че бе нещо ново и непознато — вече започваше да се изчерпва. Мики се бе опитал (и се бе провалил) да шокира или отврати неопитната си в сексуално отношение съпруга. Тя обаче проявяваше неизменен ентусиазъм, независимо каква перверзия й предлагаше, а пък това го изнервяше. Рейчъл бе решила, че каквото и да поиска съпругът й, за нея не представлява проблем. А след като веднъж вземеше решение, тя оставаше непоклатима. Мики никога не бе срещал жена с подобна непреклонна и последователна логика.

В леглото тя изпълняваше всичко, което пожелаеше Мики; същевременно вярваше, че извън спалнята жената не бива да е робиня на мъжа си и бе еднакво неотстъпчива по отношение и на двете правила. Съответно непрекъснато се караха на най-различни теми, засягащи семейството. Понякога Мики подменяше ситуациите. Насред някоя разгорещена кавга на тема слугите или пари, той казваше: „Вдигни си полите и легни на пода“ — и свадата приключваше със страстна прегръдка. Това обаче също се бе променило и тази тактика невинаги се увенчаваше с успех. От време на време Рейчъл подновяваше спора, веднага щом се смъкнеше от нея.

Напоследък Мики и Едуард прекарваха все повече време в старите си свърталища. Тази вечер в публичния дом на Нели бе обявена „Нощ на маските“. Това бе едно от нововъведенията на Ейприл: всички жени щяха да носят маски. Ейприл твърдеше, че през тези „нощи на маските“, в бордея идват сексуално незадоволени дами от висшето общество, които се маскират и се смесват с момичетата й. Със сигурност част от жените не бяха обикновени проститутки. Мики обаче подозираше, че всъщност са изпаднали във финансово затруднение представителки на средната класа, а не отегчени аристократки, търсещи приключения и извратени удоволствия. Но каквато и да бе истината, „нощите на маските“ винаги бяха интересно изживяване.

Той се среса и напълни табакерата си с пури, после слезе на долния етаж. За своя изненада, във фоайето завари Рейчъл. Тя бе препречила пътя към външната врата. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, а на лицето й бе изписано решително изражение. Мики се подготви за поредната караница.

— Единайсет часа вечерта е — започна тя. — Къде отиваш?

— По дяволите — отвърна той. — Разкарай се от пътя ми!

След тези думи взе шапката и бастуна си.

— В публичния дом „При Нели“ ли отиваш?

Той се сепна. Не знаеше какво да каже.

— Явно съм права — продължи Рейчъл.

— С кого си говорила? — попита я.

Тя се поколеба за миг, след което обясни:

— С Емили Пиластър. Тя ми каза, че двамата с Едуард редовно ходите там.

— Не би трябвало да слушаш женските клюки.

Рейчъл пребледня. Явно бе уплашена. Това бе необичайно за нея. Може би тази кавга щеше да бъде различна.

— Трябва да спреш с посещенията си там — заяви тя.

— Вече ти казах, не се опитвай да нареждаш на господаря си!

— Това не е заповед, а ултиматум.

— Не ставай глупава. Махни се от пътя ми.

— Ако не обещаеш повече да не ходиш там, ще те напусна. Ще си тръгна от тази къща още днес и повече няма да се върна.

Мики разбра, че тя наистина има намерение да го направи. Затова изглеждаше така уплашена. Дори си бе обула обувките.

— Няма да си тръгнеш — отсече. — Просто ще те заключа в стаята ти.

— Трудно ще го сториш. Събрах ключовете от всички стаи и ги изхвърлих. Нито едно помещение в тази къща не може да се заключи.

Умен ход от нейна страна. Очертаваше се един от интересните им сблъсъци. Усмихна й се и нареди:

— Свали си кюлотите.

— Така няма да постигнеш нищо, Мики. Не и тази вечер — каза тя. — Преди си мислех, че това означава, че ме обичаш. Само че вече се осъзнах. За теб сексът е само начин да контролираш хората. Съмнявам се, че изобщо изпитваш удоволствие от него.

Той се протегна и сграбчи гърдата й. Усети тежестта и топлината й дори под катовете дрехи. Вгледа се в лицето на Рейчъл, но изражението й не се промени. Наистина нямаше да се поддаде на страстта. Той стисна по-силно, така че да я заболи, после я пусна.

— Какъв ти е проблемът? — запита с искрено любопитство.

— Мъжете хващат какви ли не заразни болести в публичните домове.

— Момичетата в „При Нели“ са много чисти…

— Моля те, Мики — не се прави на глупав!

Права беше. „Чиста“ проститутка просто не съществуваше. В действителност той имаше късмет: за многото години, през които посещаваше бордеите, само веднъж бе пипнал сифилис, при това в съвсем лека форма.

— Добре — отстъпи. — Възможно е да се заразя с нещо.

— И да ми го предадеш.

Мики сви рамене.

— Това е един от рисковете, които поема съпругата. Ако пипна дребна шарка, мога да ти предам и нея.

— Само че сифилисът може да се унаследи.

— Какво имаш предвид?

— Възможно е да го предам на децата ни, ако имаме такива. А аз нямам намерение да рискувам. Няма да родя дете, което може да е заразено с тази ужасна болест!

Рейчъл се бе задъхала — знак, че е под огромно напрежение. „Наистина го е решила“, помисли си Мики.

— Така че ще те напусна, освен ако не се съгласиш да спреш с контактите си с проститутки — завърши тя.

Нямаше смисъл да разговарят повече.

— Ще видим дали можеш да се махнеш, ако носът ти е счупен — отсече той и вдигна бастуна си.

Рейчъл обаче бе подготвена. Избегна удара и се втурна към вратата. Мики отново се изненада, защото вратата бе леко открехната — Рейчъл вероятно я бе отключила предварително, защото бе очаквала да се стигне до насилие — и съпругата му светкавично се измъкна през нея.

Той хукна навън, където го очакваше поредния сюрприз: до тротоара бе спрял файтон. Рейчъл скочи в него. Мики се изуми от внимателно планираните й действия. Канеше се да се метне след нея, но пътят му бе препречен от едър мъж с цилиндър на главата. Бащата на Рейчъл, господин Бодуин, адвокатът.

— Приемам, че си отказал да промениш начина си на живот — заяви мъжът.

— Да не би да отвличате съпругата ми? — отвърна Мики, ядосан, задето го бяха надхитрили.

— Тя си тръгва по собствено желание. — Гласът на Бодуин леко трепеше, но той не отстъпи. — Ще се върне при теб, ако се съгласиш да се откажеш от зловредните си навици. При условие, разбира се, че преди това се подложиш на медицински преглед и резултатите от него са задоволителни.

За миг Мики се изкуши да го удари, но това трая само секунда. Ако го беше сторил, адвокатът със сигурност щеше да го съди за нападение, а подобен скандал би съсипал дипломатическата му кариера. Рейчъл не си заслужаваше.

Ситуацията бе патова. „За какво се боря?“, запита сам себе си, а после каза на глас:

— Можете да си я задържите. Приключих с нея. — След което се върна в къщата и тресна вратата след себе си.

Чу потеглянето на каретата. За свое учудване установи, че съжалява за раздялата с Рейчъл. Бракът с нея бе по сметка, естествено — той бе само начин да накара Едуард да се ожени. Освен това без нея животът му, поне в някои отношения, щеше да бъде по-прост и лесен. Любопитното обаче бе, че той се бе наслаждавал на ежедневните им сблъсъци. Никога не бе изживявал подобно нещо с жена. Същевременно те често го уморяваха, затова сега си каза, че в крайна сметка сам ще му е по-добре.

Когато си възстанови равновесието, нахлупи шапката си и излезе. Лятната нощ бе мека, небето — съвсем чисто и обсипано с ярки звезди. Въздухът в Лондон винаги бе по-приятен за дишане през лятото, защото хората не отопляваха къщите си с въглища и не го замърсяваха толкова.

Когато пое по „Риджънт стрийт“, се настрои на делова вълна. Откакто уреди побоя над Тонио Силва преди месец, не бе чувал повече за статията му за нитратните мини. Тонио вероятно още се възстановяваше от раните си. Мики бе изпратил на Папа шифрована телеграма с имената и адресите на очевидците, чиито подписи стояха под писмените показания на Тонио; вероятно вече бяха мъртви до един. Хю изглеждаше като глупак, който предизвиква ненужно паника, а пък Едуард бе очарован от това развитие.

Междувременно Едуард бе убедил Соли Грийнборн да участва в емисията на акции за железопътната линия „Санта Мария“, съвместно с банка „Пиластър“. Задачата се бе оказала доста трудна, тъй като Соли се отнасяше с подозрение към Южна Америка, което впрочем важеше за повечето банкери. Едуард се принуди да му предложи по-висока комисиона и да вземе участие в негова операция със спекулативни акции, преди Соли да се съгласи принципно със сделката. Едуард бе изиграл и коза си — факта, че някога са били съученици. Мики подозираше, че именно това и добротата на Соли в крайна сметка са наклонили везните.

В момента се занимаваха с изготвянето на договорите — един болезнено бавен процес. Папа вгорчаваше живота на Мики, защото не можеше да проумее причините работата да не може да се свърши за няколко часа. Той искаше парите веднага.

Същевременно, когато се сетеше за всички пречки, които бе преодолял, Мики изпитваше дълбоко удовлетворение от самия себе си. След директния отказ на Едуард задачата изглеждаше невъзможна. После обаче, с помощта на Огъста, успя да прикотка Едуард, да го накара да се ожени и да получи партньорско място в банката. След това се справи с двамата, които му се противопоставяха — Хю Пиластър и Тонио Силва. И сега чакаше да обере плодовете от всичките си усилия. У дома, в Кордоба, железопътната линия „Санта Мария“ завинаги щеше да си остане железницата на Мики. Половин милион лири бе огромна сума, по-голяма от целия военен бюджет на Кордоба. Дори това единствено постижение бе много повече от целия принос на брат му Пауло.

Няколко минути по-късно влезе в „При Нели“. Забавата бе в разгара си: всички маси бяха заети, помещението бе изпълнено с дима от пурите, а над звука от лудешкия танц, изпълняван от малкия оркестър, се чуваха неприлични подмятания и дрезгав смях. Всички жени носеха маски. Някои бяха избрали просто домино, но повечето си бяха сложили по-сложни и богати украси. Имаше дори няколко, чиито глави бяха почти напълно закрити от пищните маски с процепи само за устата и очите.

Мики си проправи път през тълпата, като кимаше на познатите си и целуваше някои от момичетата. Едуард бе в залата за карти, но се изправи веднага след влизането на Мики.

— Ейприл ни е намерила девственица — произнесе той със заваляне. Вече бе доста късно и явно бе изпил много.

Мики никога не се бе интересувал особено от девствеността на жените, но уплахата им предизвикваше у него особена възбуда. И сега усети у него да се надига вълнение.

— На колко е?

— На седемнайсет.

„Това вероятно означава двайсет и три“, каза си Мики, защото добре знаеше как Ейприл определя възрастта на момичетата си. Въпреки това интересът му не спадна.

— Видя ли я?

— Да. Маскирана е, естествено.

— Естествено.

Мики се зачуди каква ли е историята й. Може да бе от провинцията, да е избягала от къщи и да се е оказала в Лондон без пукнат грош; или пък я бяха отвлекли от някой селски чифлик; или пък просто обикновена домашна прислужница, на която й е омръзнало да полага робски труд по шестнайсет часа на ден за шест шилинга седмично.

Една жена с миниатюрно домино го докосна над лакътя. Маската й бе съвсем символична и той веднага разпозна Ейприл.

— Истинска девственица — потвърди тя.

Без съмнение Ейприл бе поискала малко състояние от Едуард за честта да отнеме девствеността на момичето.

— Ти пипна ли химена й със собствената си ръка? — скептично попита Мики.

Ейприл поклати отрицателно глава.

— Нямаше нужда. Наясно съм кога някое момиче казва истината.

— Ако не усетя как се разкъсва, няма да си получиш парите — заяви Мики, макар и двамата да знаеха, че плаща Едуард.

— Дадено.

— И каква й е историята?

— Сираче е, отгледал я чичо й. Той обаче бързал да се отърве от нея и уредил брака й с по-възрастен мъж. След като отказала да се омъжи за дъртия, чичо й я пуснал на улицата. Спасих я от робия и живот в канавките.

— Ти си истински ангел — подхвърли саркастично Мики.

Не вярваше на нито дума от казаното. Макар че не можеше да види изражението на Ейприл заради маската, усещаше, че му е подготвила някакъв номер. Измери я с изпълнен със съмнение поглед и настоя:

— Кажи ми истината.

— Вече ти я казах — отвърна Ейприл. — Ако не я искате, има шестима други, които са готови да платят колкото вас.

— Искаме я — намеси се нетърпеливо Едуард. — Спри да спориш, Мики. Дай да я видим.

— Стая номер три — каза Ейприл. — Тя ви чака вътре.

Мики и Едуард се качиха по стълбите, на които се натискаха множество двойки, и влязоха в стая номер три.

Девойката бе застанала в ъгъла. Облечена бе в простичка муселинена рокля и цялата й глава бе покрита с качулка, на която имаше единствено дупки за очите и устата. Мики отново бе обхванат от подозрения. Главата и лицето й изобщо не се виждаха; може би бе ужасно грозна, дори изрод. Да не би Ейприл да си правеше груба шега с тях?

Докато я гледаше, осъзна, че тя трепери от страх. Усети как желанието се надига в слабините му и отхвърли съмненията си. Искаше да я уплаши още повече, затова бързо прекоси стаята, разтвори предницата на роклята й и зарови ръка в деколтето й. Девойката потръпна и в ясните й сини очи проблесна ужас, но въпреки това не помръдна. Гърдите й бяха малки и твърди.

Страхът й извика у него желание за още по-голяма жестокост. Обикновено с Едуард известно време си играеха с жената, но с тази Мики реши веднага да пристъпи към действие.

— Застани на колене върху леглото — нареди й.

Тя изпълни заповедта му. Мики се намести зад нея и запретна полата й. Момичето изписка уплашено. Под роклята не носеше нищо.

Проникна в нея по-лесно, отколкото бе очаквал. Сигурно Ейприл й бе дала някакъв крем, с който да се смаже. Усети преградата на девствената й ципа. Сграбчи бедрата й и я придърпа грубо към себе си, като едновременно тласна силно тялото си към нея. Хименът се разкъса. Момичето започна да хлипа, което го възбуди толкова силно, че веднага стигна кулминацията си.

Отдръпна се, така че Едуард да заеме мястото му. Видя кръв върху члена си. Сега, когато всичко бе приключило, изпитваше неудовлетворение. Искаше му се да си е останал вкъщи и да си е легнал с Рейчъл. После се сети, че жена му го е напуснала и се почувства още по-зле.

Едуард обърна жената по гръб. Тя почти се изтърколи от леглото, но Едуард я сграбчи за глезените и я придърпа обратно по средата на матрака, при което качулката леко се надигна.

— Мили боже! — възкликна Едуард.

— Какъв е проблемът? — запита Мики, без действително да изпитва особен интерес.

Едуард бе коленичил между бедрата на момичето. Придържаше члена си с ръка и се взираше в лицето й, което отчасти се бе разкрило. Мики си каза, че вероятно е тяхна позната. Запленен гледаше опитите й да придърпа обратно плата до брадичката си. Едуард й попречи, след което направо смъкна качулката.

Тогава Мики видя големите сини очи и детинското лице на съпругата на Едуард, Емили.

— Никога дори не съм и чувал за подобно нещо! — заяви той и започна да се смее.

Едуард изрева ядосано.

— Мръсница такава! — изкрещя тоя. — Направи го, за да ме посрамиш!

— Не, Едуард, не! — проплака тя. — За да ти помогна… да ни помогна!

— Сега всички знаят! — продължи да вика той, след което я удари с юмрук по лицето.

Емили изпищя и започна да се бори, а той я удари още веднъж.

Мики се разсмя още по-гръмогласно. Това бе най-смешното нещо, на което бе ставал свидетел през живота си: мъж, който отива в бардак и попада там на собствената си съпруга!

Ейприл, която явно бе чула крясъците, влетя в стаята.

— Остави я на мира! — викна му тя и се опита да го издърпа.

Той обаче я избута настрани.

— Мога да налагам собствената си съпруга, ако пожелая! — изръмжа.

— Ах, ти, глупак такъв! Тя просто иска бебе!

— Вместо това ще получи юмрук!

Сборичкаха се, което продължи още известно време. Едуард отново цапардоса жена си, после Ейприл го удари по ухото. Той изкрещя от изненада и болка, при което Мики буквално се заля в истеричен смях.

Най-накрая Ейприл успя да издърпа Едуард от съпругата му.

Емили се надигна от леглото. За всеобщо изумление, вместо веднага да хукне навън, се обърна към съпруга си.

— Моля те, Едуард, не се отказвай. Ще направя всичко, което поискаш, абсолютно всичко!

Той отново се хвърли към нея. Ейприл го сграбчи за краката и го препъна. Едуард падна на колене, а Ейприл нареди:

— Изчезвай, Емили, преди да те е убил!

Емили се втурна навън, разплакана.

Едуард не спираше да беснее.

— Никога повече няма да стъпя в тоя сифилистичен бордей! — викна той, като размахваше пръст към Ейприл.

Мики се стовари на дивана и се хвана за корема, изпаднал в пристъп на неудържим кикот. Имаше чувството, че всеки момент ще се пръсне от смях.

II

Балът на Мейзи Грийнборн в средата на лятото се считаше за гвоздея на лондонския сезон. На него винаги свиреше най-добрият оркестър, сервираше се най-хубавата храна, украсата бе невероятно пищна и оригинална, а шампанското се лееше като река. Но основната причина всички да искат да присъстват бе фактът, че уелският принц винаги ходеше на него.

Тази година Мейзи реши да се възползва от случая, за да представи „новата“ Нора Пиластър.

Стратегията й криеше много рискове — ако нещо се объркаше, не само Нора, но и Мейзи щеше да преживее публично унижение. Ако обаче преминеше по план, никой повече нямаше да посмее да гледа Нора отвисоко или да я пренебрегва.

Преди бала Мейзи организира скромна вечеря за двайсет и четирима души. Принцът не успя да дойде за това мероприятие, но Хю и Нора присъстваха. Нора изглеждаше очарователно в небесносинята си рокля от полупрозрачна тафта, покрита с миниатюрни сатенени панделки. Моделът разкриваше раменете и великолепно подчертаваше розовата кожа и пищната фигура на младата жена.

Останалите гости се изненадаха, когато я завариха на масата, но приеха, че Мейзи знае какво прави. Тя пък се надяваше да не грешат. Наясно бе как работи умът на принца и бе почти сигурна, че може да предугади реакциите му. От време на време обаче той поднасяше изненади и се отвръщаше от приятелите си, особено ако усетеше, че го използват. Ако и сега се случеше подобно нещо, Мейзи щеше да се окаже в същата ситуация като Нора — цялото лондонско общество щеше да я отхвърли. Удивляваше я мисълта какъв риск бе поела заради Нора. Само дето всъщност не го правеше за нея, а за Хю.

В момента Хю довършваше работата си за банка „Пиластър“, след като бе подал предизвестието си за напускане преди два месеца. Соли нямаше търпение Хю да постъпи в „Грийнборн“, но партньорите Пиластър настояваха да остане до края на тримесечния период. Без съмнение искаха да отложат възможно най-дълго деня, в който Хю щеше да се премести при конкурентите им.

След вечерята Мейзи проведе кратък разговор с Нора, докато останалите дами се освежаваха в банята.

— Трябва да стоиш възможно най-близо до мен — каза й. — Когато настъпи моментът да те представя на принца, няма да има време да те издирвам. Трябва да си ми под ръка.

— Ще се залепя за теб като шотландец за банкнота от пет лири — отвърна Нора с нормалния си кокни акцент, след което добави с присъщия за висшата класа провлечен говор: — Не се бой! Не ще избягам.

Гостите започнаха да пристигат в десет и половина. Мейзи обикновено не канеше Огъста Пиластър, но тази година го направи: искаше тя да види триумфа на Нора (ако бе такъв, разбира се). Почти очакваше Огъста да откаже, но вместо това тя бе сред първите дошли. Мейзи бе поканила и ментора на Хю от Ню Йорк, Сидни Мадлър — чаровен белобрад мъж на около шейсет години. Личеше си, че е американец. Версията му на вечерно облекло включваше късо сако и черна вратовръзка.

Мейзи и Соли се здрависваха прави с гостите си в продължение на час, след което дойде принцът. Домакините го отведоха в балната зала и му представиха бащата на Соли. Бен Грийнборн се поклони сковано — само с чупка в кръста и с гръб, изпънат като на пруски гвардеец. След това Мейзи танцува с принца.

— Имам за вас една наистина сочна клюка, сър — подхвърли тя, докато се носеха в ритъма на валса. — Само се надявам да не се ядосате.

Той я придърпа към себе си и прошепна в ухото й:

— Колко интригуващо, госпожо Грийнборн — продължавайте, моля.

— Става дума за инцидента по време на бала на херцогиня Тенби.

Усети, че принцът се напряга.

— А, да. Признавам, че ме постави в донякъде неудобно положение. — После снижи глас. — Когато онова момиче нарече Де Тьокьоли „мръсен дърт подлец“, за миг си помислих, че има предвид мен!

Мейзи се разсмя весело, сякаш смяташе идеята за абсурдна. В действителност бе наясно, че доста хора си бяха помислили същото.

— Но, моля, довършете — продължи принцът. — Нима в тази история има нещо скрито?

— Да, така изглежда. Де Тьокьоли е получил информация — напълно невярна, впрочем — че въпросната млада жена е… как да се изразя… склонна да приема покани.

— „Склонна да приема покани“! — разкикоти се звучно той. — Трябва да запомня този израз!

— Тя пък била предупредена веднага да му удари плесница, ако графът започне да си позволява волности.

— Следователно е било почти сигурно, че ще има сцена. Много хитро. И кой стои зад този коварен план?

Мейзи се поколеба за секунда. Никога преди не бе използвала приятелството си с принца, за да навреди някому. Огъста обаче си го бе заслужила с подлостта си.

— Познато ли ви е името Огъста Пиластър?

— О, да. Матриархът на другата банкерска фамилия.

— Всичко е нейно дело. Момичето, Нора, е омъжено за племенника на Огъста, Хю. Огъста го е направила, за да ядоса Хю, когото мрази.

— Тя сигурно е истинска змия! Въпреки това би трябвало да се въздържа от предизвикването на подобни сцени в мое присъствие. Изпитвам желание да я накажа.

Именно към този момент бяха насочени усилията на Мейзи.

— За тази цел ще е достатъчно да обърнете малко внимание на Нора, за да покажете, че сте й простили — каза и затаи дъх в очакване на ответа му.

— И вероятно да пренебрегна присъствието на самата Огъста. О, да. Мисля, че точно така ще направя.

В този миг танцът свърши. Мейзи попита:

— Да ви представя ли Нора? Тя е тук тази вечер.

Принцът я изгледа проницателно.

— Планирали сте всичко, а? Дяволче такова!

Именно от това се страхуваше Мейзи. Той изобщо не бе глупав и щеше да се досети за схемата й. Най-добре щеше да е да не отрича. На лицето й се изписа стеснение; постара се и да се изчерви.

— Хванахте ме. Колко глупаво от моя страна да мисля, че нещо ще убегне от орловия ви поглед! — Промени изражението си и го погледна откровено право в очите. — Какво да сторя, за да изкупя вината си?

По лицето му плъзна сладострастна усмивка.

— Не ме изкушавайте. Добре, достатъчно — прощавам ви.

Мейзи се отпусна леко: беше й се разминало. Сега бе ред на Нора. Тя трябваше да го заплени напълно.

— И къде е тази Нора? — поинтересува се той.

Младата жена бе съвсем близо, както й бе казано. Мейзи й даде знак с поглед и тя веднага се приближи.

— Ваше Кралско Височество, мога ли да ви представя госпожа Хю Пиластър — обърна се официално към него Мейзи.

Нора направи реверанс и започна да пърха с мигли. Принцът огледа голите й рамене и пълната й розова гръд.

— Очарователна — заяви ентусиазирано. — Наистина очарователна!

Хю наблюдаваше с удивление и задоволство, докато съпругата му весело разговаряше с уелския принц.

До вчера тя бе отхвърлена от обществото, живото доказателство, че от всяка пръчка свирка не става. Заради нея банката бе изгубила важен договор, а кариерата на Хю бе стигнала задънена улица. В момента обаче всяка жена в стаята й завиждаше: дрехите й бяха съвършени, маниерите й — пленителни… и флиртуваше с наследника на трона. А пък преобразяването й бе дело на Мейзи.

Хю хвърли поглед към леля си Огъста, която бе застанала наблизо заедно с чичо му Джоузеф. Огъста се взираше в Нора и принца. Стараеше се да не показва интерес, но Хю усещаше колко е ужасена. Той си помисли, че сигурно е изпълнена с жлъч. Мейзи, момичето от работническата класа, с което така се бе подиграла преди шест години, сега имаше много по-силно влияние от нея.

Сидни Мадлър улучи точния момент за намесата си. Той се приближи към Джоузеф и попита:

— За тази ли жена каза, че е абсолютно неподходяща за съпруга на банкер?

Преди обаче Джоузеф да отговори, Огъста подхвърли с измамно мек тон:

— Заради нея банката изгуби много важен договор.

Хю обаче също се намеси.

— В действителност, това не се случи. Въпросният заем все още е в сила.

Огъста се обърна към Джоузеф.

— Нима граф Де Тьокьоли не е взел мерки?

— Изглежда доста бързо е превъзмогнал нараненото си честолюбие — отбеляза Джоузеф.

Огъста бе принудена да се престори, че изпитва задоволство.

— Какъв късмет! — каза тя, но неискреността й бе очевидна.

— Необходимостта от средства обикновено натежава повече на везните от социалните предразсъдъци.

— Да — съгласи се Джоузеф. — Така е, наистина. Струва ми се, че може би прибързах с отказа си да направя Хю партньор.

Огъста го прекъсна с напоен с отровна сладост глас:

— Джоузеф, какво говориш?

— Това е бизнес, скъпа — мъжки приказки — отсече твърдо той. — Няма нужда да се включваш в него. — После се обърна към Хю. — Определено не искаме да работиш за Грийнборн.

Хю нямаше представа какво да отвърне. Знаеше, че Сидни Мадлър рязко е изказал неодобрението си, задето Хю не е станал партньор, а пък чичо Самюъл го бе подкрепил… Но за чичо Джоузеф бе нещо нечувано да признае, че е допуснал грешка. „И все пак“, помисли с нарастващо въодушевление, „защо иначе ще повдига въпроса?“.

— Знаеш причината да отида в „Грийнборн“ — каза накрая.

— Там никога няма да станеш партньор — заяви Джоузеф. — Трябва да си евреин, за да те направят партньор.

— Напълно съм наясно с този факт.

— В такъв случай няма ли да е по-добре да работиш за семейството си?

Хю имаше чувството, че е бил предаден. В крайна сметка се оказа, че Джоузеф иска само да го убеди да остане в банката като обикновен служител.

— Не, няма да е по-добре да работя за семейството — възмутено отвърна той.

Чичо му се сепна от силата на проявените чувства.

Хю продължи:

— Честно казано, предпочитам да работя за Грийнборн, където няма да ме въвличат в семейните интриги — при тези думи стрелна предизвикателно с очи Огъста, — и където отговорностите и възнаграждението ми ще зависят единствено от способностите ми като банкер.

Огъста попита възмутено:

— Предпочиташ някакви си евреи пред собственото си семейство?

— Не се меси — рязко нареди Джоузеф. — Знаеш защо ти казвам всичко това, Хю. Господин Мадлър смята, че сме го подвели, а и партньорите са разтревожени, че ще ни вземеш бизнеса със Северна Америка.

Хю се постара да се успокои и да прояви твърдост. Време бе за сериозен натиск, ако искаше да наложи условията си.

— Няма да се върна при вас, ако ми удвоите заплатата — заяви той, изгаряйки всички мостове зад себе си. — Само едно нещо може да ме накара да размисля. Партньорско място.

Джоузеф въздъхна.

— Ти си истински дявол, когато се стигне до водене на преговори.

— Такъв трябва да бъде всеки добър банкер — вметна Мадлър.

— Добре — най-накрая прие Джоузеф. — Предлагам ти да станеш партньор.

Хю изпита слабост. „Отстъпиха!“, помисли си. „Предадоха се. Аз спечелих!“ Трудно му бе да повярва, че това наистина се случва.

Погледна Огъста, чието лице бе застинало в безизразна маска. Очевидно полагаше огромни усилия, за да не каже нищо. Знаеше, че е изгубила.

— В такъв случай… — промълви той бавно, като се наслаждаваше на мига. Спря за миг и си пое дълбоко дъх. — В такъв случай приемам.

Най-после Огъста изгуби присъствие на духа. Тя цялата почервеня, а очите й сякаш щяха да изскочат.

— Ще съжалявате за това до края на дните си! — изсъска, след което демонстративно си тръгна.

Прекоси с горделива походка тълпата в балната зала и се насочи към изхода. Хората, покрай които минаваше, я гледаха притеснено и дори нервно. Тя осъзна, че изражението й показва колко е ядосана. Искаше й се да може да скрие чувствата си, но бе прекалено разстроена. Хората, които презираше и мразеше, тържествуваха. Уличницата Мейзи, невъзпитаният Хю и отвратителната Нора бяха осуетили собствените й планове и бяха получили, каквото искаха. Стомахът й се сви от нерви и безсилно раздразнение. Започна да й се гади.

Най-после Огъста стигна вратата и излезе на площадката на втория етаж, където хората бяха по-малко. Спря един преминаващ лакей и му нареди:

— Веднага докарай тук каретата на господин Пиластър!

Той се втурна да изпълни заповедта. Е, поне прислугата все още се плашеше от нея и й се подчиняваше.

Тръгна си, без да разговаря с никого повече. Съпругът й можеше да си наеме файтон. Огъста продължи да беснее през целия път до Кенсингтън.

Влезе в къщата и завари Хастед да я чака във фоайето.

— Господин Хобс е в салона, госпожо — сънено я предупреди той. — Казах му, че може да се върнете чак сутринта, но той настоя да ви изчака.

— И какво, по дяволите, иска?

— Не ми съобщи.

Огъста не бе в настроение да се среща с редактора на „Форум“. Какво диреше в дома й в малките часове на деня? Изкуши се да игнорира присъствието му и да си отиде направо в стаята. После обаче се сети за благородническата титла и реши, че е по-добре да поговори с него.

Влезе в салона и забеляза Хобс, който бе заспал край гаснещата камина.

— Добро утро! — поздрави високо Огъста.

Той се стресна и скочи на крака, след което се вторачи в нея през зацапаните си очила.

— Госпожо Пиластър! Добър… а, да. Добро утро.

— Какво ви води тук в подобен час?

— Помислих, че ще искате първа да видите това — обясни и й подаде новия брой на списанието си, който още миришеше на печатарско мастило.

Тя разгърна първата страница и прочете заглавието над водещата статия: „Може ли един евреин да бъде лорд“?

Настроението й се пооправи. Напомни си, че тазвечерното фиаско е само едно поражение. Предстояха и други битки.

Прегледа първите няколко реда от статията:

Имаше още много, все в този дух. Огъста доволно вдигна поглед от страницата.

— Добра работа — отсъди. — Това ще разбуди духовете.

— Надявам се. — Хобс плъзна с бързо, леко като на птица движение ръка в джоба си и измъкна лист хартия. — Позволих си да сключа договор за покупката на печатарската преса, която ви споменах. Сметката за нея…

— Отидете в банката на сутринта! — избухна Огъста, без дори да погледне към поднесения й документ. Никога не успяваше за дълго да се държи любезно с Хобс, дори когато й бе сторил услуга. Нещо в поведението му я дразнеше. Сега положи усилия да говори по-меко и вежливо: — Съпругът ми ще ви напише чек.

Хобс се поклони.

— В такъв случай ще тръгвам. — И излезе.

Огъста въздъхна със задоволство. Щеше да им покаже на всичките! Мейзи Грийнборн си мислеше, че е стълб и водеща фигура в лондонското общество. Е, можеше да танцува колкото си иска с принца на Уелс, но не бе в състояние да се пребори със силата на пресата. На семейство Грийнборн щеше да им трябва много време да се възстановят след тази ужасна атака. А междувременно Джоузеф щеше да си получи титлата.

Вече се чувстваше по-добре и седна да прочете статията.

III

На сутринта след бала Хю се събуди, обзет от усещане за триумф. Съпругата му бе приета във висшето общество, а той самият щеше да стане партньор в банка „Пиластър“. Партньорството му даваше възможност да печели не просто хиляди лири, а — в течение на годините — стотици хиляди. Някой ден щеше да бъде истински богат.

Соли щеше да се разочарова, че Хю няма да работи за него. Но пък Соли бе сговорчив и бързо му минаваше. Той щеше да разбере.

Хю си облече халата. От шкафчето до бюрото си извади увита като подарък кутия за бижута и я пъхна в джоба си. После отиде в спалнята на съпругата си.

Стаята на Нора бе просторна, но винаги изглеждаше претъпкана и твърде тясна. Прозорците, огледалата и леглото бяха обгърнати от копринени драперии на релефни фигури; подът бе покрит с килими, дебели няколко сантиметра; креслата бяха отрупани с бродирани възглавнички; а на всяка лавица и върху всеки шкаф бяха наредени снимки в рамки, порцеланови фигурки, миниатюрни кутийки и купища други дреболии. Преобладаваха розовото и синьото, любимите й цветове; но всъщност и останалите бяха представени някъде — било в тапетите, чаршафите и завивката, пердетата или тапицерията на столовете.

Нора седеше в леглото си, заобиколена от дантелени възглавнички, и пиеше чай. Хю се отпусна на ръба на леглото и каза:

— Снощи беше просто чудесна.

— Показах им на всички! — заяви тя, очевидно доволна от себе си. — Танцувах с уелския принц!

— Той не спря да зяпа гърдите ти — отбеляза Хю, после се протегна и сам ги погали през копринената й, закопчана догоре нощница.

Нора раздразнено отблъсна ръката му.

— Хю! Не сега!

Той се засегна.

— И защо не?

— Това е вече втори път тази седмица!

— В началото след сватбата го правехме непрекъснато.

— Именно — в началото след сватбата. Момичетата не искат да го правят всеки ден до края на живота си.

Хю се намръщи. Той щеше да е истински щастлив, ако можеше да го прави всеки ден до края на живота си — не беше ли именно това целта на брака? Може би причината бе в него, защото бе прекалено енергичен?

— Тогава колко често смяташ, че трябва да го правим? — попита несигурно.

Тя изглеждаше доволна от въпроса му, сякаш бе чакала сгоден случай да го уточнят.

— Не повече от веднъж седмично — отговори твърдо.

— Така ли?

Изведнъж цялото му въодушевление изчезна. Почувства се много потиснат. Една седмица изглеждаше ужасно дълго време. Погали бедрото й през чаршафите.

— Може би все пак малко по-често…

— Не! — сряза го тя и отдръпна крака си.

Хю много се разстрои. Някога на съпругата му й харесваше да прави любов. Двамата се бяха наслаждавали заедно на любенето. Как се бе превърнало в съпружеско задължение, което тя изпълняваше заради Хю? Дали никога не й бе харесвало и само се бе преструвала? Идеята бе ужасно депресираща.

Вече не му се искаше да й дава подаръка, но го беше купил и не желаеше да го връща в магазина.

— Както и да е… Взех ти това като спомен за великолепното ти представяне на бала на Мейзи Грийнборн — каза и й подаде кутията. В гласа му се долавяше тъга.

Поведението й мигновено се промени.

— О, Хю, знаеш колко обичам подаръци! — възкликна.

Разкъса опаковката и панделката и отвори кутията. Вътре лежеше медальон под формата на букет от сапфирени и рубинени цветя със златни стъбла. Украшението бе закачено на фина златна верижка.

— Прекрасно е! — добави тя.

— Тогава си го сложи.

Нора нахлузи верижката на врата си. Медальонът не разкриваше пълната си прелест, защото падаше върху плата на нощницата.

— Ще изглежда по-добре, ако го носиш с вечерна рокля с дълбоко деколте — отбеляза Хю.

Нора го погледна кокетно и започна да разкопчава копченцата на врата си. Хю наблюдаваше алчно как излага все по-голяма част от гърдите си на показ. Украшението увисна между тях като капка роса върху розова пъпка. Нора се усмихна на Хю и продължи да разкопчава нощницата си, а после разтвори предницата й и му показа гръдта си.

— Искаш ли да ги целунеш? — попита.

Той вече не знаеше какво да мисли. Играеше ли си с него или пък искаше да правят любов? Приведе се и целуна гърдите й, между които се гушеше медальонът. Пое едното й зърно в уста и нежно го засмука.

— Ела в леглото — подкани го тя.

— Но нали каза, че…

— Ами… Една жена трябва да покаже на мъжа си, че изпитва благодарност, нали?

И с тези думи отметна завивките.

Хю се почувства ужасно. Нора бе променила решението си заради бижуто. Въпреки това не можеше да откаже на поканата й. Смъкна халата си, изпълнен с омраза към самия себе си заради проявената слабост, и се покатери на леглото.

Когато свърши, му се искаше да заплаче.

Със сутрешната поща Хю получи писмо от Тонио Силва.

Скоро след срещата им в кафенето, Тонио бе изчезнал. В „Таймс“ не се бе появила никаква статия. Хю бе излязъл глупак, задето вдигна такъв шум с твърдението си, че банката е в опасност. Едуард се бе възползвал от всяка възможност да напомня на партньорите за вдигнатата от Хю фалшива тревога. Тази случка обаче бе напълно засенчена от заплахата той да се премести в банка „Грийнборн“.

Хю бе писал на адреса в хотел „Рус“, но не получи отговор. Безпокоеше се за приятеля си, но нямаше какво да направи.

Сега нервно отвори писмото. То идваше от някаква болница и в него Тонио молеше Хю да го посети. Завършваше с думите: „Каквото и да правиш, не споменавай на никого къде съм“.

Какво се бе случило? Преди два месеца Тонио бе в прекрасно здраве. И защо бе в обикновена държавна болница? Хю бе направо ужасен. Само бедните ходеха в обществените болници, които бяха мрачни, нехигиенични места. Всички, които можеха да си го позволят, викаха лекари и сестри в домовете си, дори когато ставаше дума за операция.

Озадачен и силно разтревожен, Хю отиде направо в болницата. Завари Тонио в едно мрачно, функционално отделение, в което бяха наблъскани съвсем близо едно до друго трийсет легла. Рижавата коса на приятеля му бе обръсната, а лицето и главата му бяха покрити с белези.

— Мили боже! — възкликна Хю. — Да не те е прегазил файтон?

— Пребиха ме — отвърна Тонио.

— Какво стана?

— Нападнаха ме на улицата до хотел „Рус“ преди два месеца.

— Предполагам, че са те ограбили.

— Да.

— Изглеждаш ужасно.

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Счупен пръст и пукната кост на глезена, но иначе само охлузвания и синини — макар че те бяха доста. Няма значение, почти се възстанових.

— Трябваше да се свържеш с мен по-рано. Трябва да те изкараме от тук. Ще ти изпратя доктора си и ще уредя сестра, която да се гри…

— Не, благодаря ти, стари приятелю. Оценявам щедростта ти. Парите обаче не са единствената причина да остана тук. В болницата е по-безопасно. Освен теб, само още един човек знае къде съм. Той е мой доверен колега, който ми носи пайове с говеждо, бренди и писма от Кордоба. Надявам се, че не си казал на никого къде отиваш.

— Не споменах дори на жена си — увери го Хю.

— Добре.

Хю си помисли, че някогашната безразсъдност на Тонио сякаш напълно е изчезнала. Всъщност сега отиваше в другата крайност.

— Само че не можеш да се криеш цял живот в болницата от някакви си улични бандити.

— Нападателите ми не бяха просто крадци, Пиластър.

Хю свали шапката си и седна на ръба на леглото. Опита се да не обръща внимание на пресекливите стенания на мъжа на съседното легло.

— Разкажи ми какво точно се случи — подкани той Тонио.

— Не беше обикновен грабеж. Крадците отмъкнаха ключа от стаята ми и с негова помощ са влезли вътре. Не взеха нищо ценно, освен документите, свързани със статията ми за „Таймс“ — включително писмените свидетелски показания, подписани от очевидците.

Хю се ужаси. Сърцето му се смрази при мисълта, че има възможност сделките, които се сключваха в тихите зали на достопочтената банка „Пиластър“ и които се ползваха с безупречна репутация, по някакъв начин да са свързани с бруталното престъпление на улицата и лицето на пребития човек пред него.

— Това звучи, сякаш банката е под подозрение!

— Не самата банка — отговори Тонио. — „Пиластър“ е влиятелна институция, но не смятам, че може да организира убийства в Кордоба.

— Убийства ли? — Ставаше все по-зле и по-зле. — Кой е бил убит?

— Всички свидетели, чиито имена и адреси стояха под показанията, които бяха откраднати от хотелската ми стая.

— Направо не мога да повярвам!

— Имам късмет, че аз самият съм жив. Мисля, че и мен щяха да убият, но тук в Лондон убийствата се разследват много по-сериозно, отколкото у дома. Просто са се страхували, че ще се вдигне твърде много шум.

Хю все още бе зашеметен и изпълнен с отвращение от разкритието, че заради емисия на облигации от банка „Пиластър“ са били убити хора.

— Но кой стои зад всичко това?

— Мики Миранда.

Хю невярващо поклати глава.

— Както знаеш, не харесвам особено Мики, но не мога да повярвам, че би сторил подобно нещо.

— За него железница „Санта Мария“ е от изключително значение. Благодарение на нея семейство Миранда ще се превърнат във втората сила в Кордоба.

— Наясно съм с това и не се съмнявам, че Мики би погазил много правила, за да постигне целите си. Но той не е убиец.

— Напротив, такъв е — заяви Тонио.

— Стига де!

— Зная го със сигурност. Невинаги съм показвал, че го зная — в действителност се държах като истински глупак по отношение на Миранда, но това е заради дяволския му чар. Успя да ме убеди, че ми е приятел и известно време го смятах за такъв. В действителност обаче е самият сатана! А аз съм наясно със същността му още от училище.

— Откъде… как разбра?

Тонио се размърда в леглото.

— Знам какво се случи наистина преди тринайсет години, през онзи следобед, когато Питър Мидълтън се удави в изоставената кариера в Епископска гора.

Хю настръхна. Този въпрос го измъчваше от години. Питър Мидълтън бе добър плувец; малко вероятно бе смъртта му да е вследствие злополука. Хю отдавна бе убеден, че е имало някаква външна намеса, че някой е извършил подлост. Може би най-сетне щеше да научи истината.

— Продължавай, човече — подкани го. — Нямам търпение да чуя това!

Тонио се поколеба за миг.

— Ще ми дадеш ли малко вино? — помоли.

На пода до леглото имаше бутилка „Мадейра“. Хю наля в една чаша. Докато Тонио отпиваше от нея, Хю си припомни колко бе горещо през онзи ден, колко неподвижен бе въздухът в околността. Припомни си напуканата каменна стена на кариерата и студената, леденостудена вода.

— Казали са пред следователя, че на Питър му е станало нещо във водата, че е изпаднал в затруднение. Но изобщо не са му споменавали, че Едуард му е натискал главата под водата.

— Това го знаех — прекъсна го Хю. — Получих писмо от Гърбушкото Камъл, който живее в колония Кейп. Той е гледал какво става от другия край на водоема. Само че не е останал до края.

— Точно така. Ти успя да се измъкнеш, а Гърбушкото избяга. Останахме аз, Питър, Едуард и Мики.

— Какво стана, след като си тръгнах? — нетърпеливо попита Хю.

— Излязох от водата и хвърлих камък по Едуард. Чист късмет, но го улучих право в средата на челото. Рукна кръв, той спря да измъчва Питър и започна да преследва мен. Добрах се до насрещния край на кариерата и издрапах по скалата, за да избягам от него.

— Да, Едуард никога не е бил особено подвижен, дори тогава — отбеляза Хю.

— Точно така. Успях да спечеля сериозна преднина. Когато бях на средата, се обърнах. Сега Мики мъчеше Питър. Питър се бе добрал до ръба и се опитваше да излезе, но Мики продължаваше да го натиска под водата. Мярнах сцената само за секунда, но ясно видях какво става. После започнах пак да се катеря.

Замълча за миг и отпи отново от виното си.

— Когато стигнах върха на скалите, отново хвърлих поглед назад. Едуард все още ме преследваше, но бе доста изостанал, така че имах време да си поема дъх. — Тонио пак направи пауза и белязаното му лице се сгърчи от отвращение. — Мики беше във водата, заедно с Питър. Картината, която видях — при това съвсем ясно, и я помня до ден-днешен, сякаш е било вчера — бе следната. Мики натискаше Питър под повърхността. Питър мяташе ръце и се бореше, но Мики бе прехвърлил ръка през врата му и го държеше. Питър не можеше да се измъкне от хватката му. Мики го давеше. В това няма абсолютно никакво съмнение. Беше си чисто убийство.

— Мили боже! — ахна Хю.

Тонио кимна.

— И досега започва да ми се гади всеки път, като се сетя. Не зная колко време ги наблюдавах. Едуард почти ме настигна. Питър бе спрял да блъска с ръце по водата и почти не се бореше, но в този миг Едуард се покачи на върха на скалата и трябваше да бягам.

— Значи така е умрял Питър. — Хю бе изумен и ужасен.

— Известно време Едуард ме преследваше през гората, но се беше задъхал и лесно му се изплъзнах. После се натъкнах на теб.

Хю си спомни как бе срещнал тринайсетгодишния Тонио насред Епископска гора — той се скиташе гол, целият мокър, с вързопчето дрехи в ръце и хлипаше. Тази картина извика в паметта му спомена за шока и болката, които бе преживял по-късно същия ден, когато бе научил за смъртта на баща си.

— Но защо никога не си споделил за видяното?

— Страхувах се от Мики — страхувах се, че ще ми стори същото, което направи на Питър. И все още се боя от него. Виж само какво ми причини! И ти трябва да се боиш.

— Знам, не се притеснявай. — После Хю се замисли. — Виж, не смятам, че Едуард и майка му са наясно с истината.

— Какво те кара да мислиш така?

— Нямат причина да прикриват Мики.

Тонио продължаваше да изпитва съмнения.

— Едуард би могъл да го стори заради приятелството им.

— Възможно е… макар да се съмнявам, че би успял да пази тайна повече от ден-два. Както и да е. Огъста знаеше, че разказът им — как Едуард се е опитал да спаси Питър — не е верен.

— Как е разбрала?

— Аз казах на майка си, а пък тя е казала на нея. Следователно Огъста е прикривала истината. Мога да си представя, че би лъгала — колкото е нужно и пред когото и да било — заради сина си. Не така обаче стоят нещата с Мики. Та тогава тя дори не го е познавала.

— Какво мислиш, че се е случило в такъв случай?

Хю се намръщи.

— Представи си това. Едуард се отказва да те гони и се връща при водоема. Вижда как Мики измъква тялото на Питър от водата. Мики му казва: „Глупак такъв, ти го уби!“. Спомни си, че Едуард не е видял как Мики дави Питър. И така, Мики се преструва, че Питър е бил прекалено изтощен от борбата с Едуард, не е можел да плува повече и се е удавил. „И какво ще правя сега?!“, пита Едуард. Мики отвръща: „Не се притеснявай. Ще кажем, че е било нещастен случай. Всъщност, ще кажем, че си скочил и си се опитал да го спасиш“. По този начин Мики не само прикрива собственото си престъпление, но и печели вечната благодарност на Едуард и Огъста. Е, има ли логика?

Тонио кимна.

— Божичко! Струва ми се, че си прав.

— Трябва да отидем в полицията — ядосано отсече Хю.

— С каква цел?

— Ти си свидетел на убийство. Фактът, че се е случило преди тринайсет години, няма никакво значение. Мики трябва да бъде изправен пред съда!

— Само че забравяш нещо — той има дипломатически имунитет.

Хю не бе помислил за това. Като посланик на Кордоба, Мики не можеше да бъде съден във Великобритания.

— Въпреки това може да бъде опозорен и да го изпратят обратно у дома.

Тонио поклати глава.

— Аз съм единственият свидетел. Мики и Едуард ще разкажат съвсем различна история. А пък всички знаят, че семейство Миранда и моето са заклети врагове. Дори да бе станало вчера, пак трудно бихме убедили когото и да било. — Тонио замълча за миг. — Ти обаче може да искаш да кажеш на Едуард, че не е убиец.

— Не смятам, че ще ми повярва. Ще реши, че искам да предизвикам проблеми между него и Мики. Но все пак има един човек, на когото трябва да кажа.

— На кого?

— На Дейвид Мидълтън.

— Защо?

— Мисля, че трябва да научи как е умрял брат му — отвърна Хю. — Той ме разпитваше на бала на херцогиня Тенби. Всъщност бе доста настоятелен и дори груб. Аз обаче му се заклех, че ако знаех истината, честта би ме задължила да му я кажа. Затова още днес ще го посетя.

— Мислиш ли, че ще отиде в полицията?

— Предполагам ще осъзнае, че е безсмислено — също като теб и мен.

Изведнъж се почувства ужасно угнетен от грозното болнично отделение и мрачния разговор за убийство, случило се преди години.

— Най-добре да се връщам на работа. — Изправи се. — Ще ставам партньор в банката.

— Поздравления! Сигурен съм, че напълно го заслужаваш. — Тонио изведнъж се изпълни с надежда. — Можеш ли да спреш строежа на железницата?

Хю поклати глава отрицателно.

— Съжалявам, Тонио. Колкото и да не ми допада този проект, сега не мога да сторя нищо. Едуард е сключил сделка с банка „Грийнборн“, ще пуснат емисията заедно. Партньорите и от двете банки са одобрили заема и в момента подготвят договорите. Страхувам се, че тази битка е изгубена.

— По дяволите! — оклюма Тонио.

— Семейството ти ще трябва да открие други начини да се противопостави на Миранда.

— Боя се, че може би няма начин да ги спрем.

— Съжалявам — повтори Хю. Внезапно му хрумна нещо друго и той се намръщи озадачено. — Знаеш ли, току-що разреши едната загадка. Не можех да разбера как Питър се е удавил, след като беше толкова добър плувец. Сега си го обясних, но отговорът ти повдига друг въпрос, още по-загадъчен.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Ами, помисли. Питър си плуваше невинно; Едуард започна да го дави, просто защото си е гадняр. Ние избягахме, Едуард се втурна след нас… след което Мики хладнокръвно е убил Питър. Действията му нямат нищо общо със случилото се преди това. Но защо го е извършил? Какво му е причинил Питър, за да го направи?

— Да, схващам какво имаш предвид. Наистина, този въпрос ме озадачава от години.

— Мики Миранда е убил Питър Мидълтън… но защо?

I

В деня, когато Джоузеф получи благородническата си титла, Огъста се държеше като кокошка, току-що снесла яйце. Мики отиде у тях за чая, както обикновено — и завари салона пълен с хора, които я поздравяваха, че е станала графиня Уайтхейвън. Главният й прислужник Хастед се усмихваше самодоволно и произнасяше „милейди“ и „Ваше Благородие“ при всяка възможност.

„Тя е невероятна“, помисли си Мики, докато наблюдаваше как всички се въртят около нея като пчелите в обляната от слънце градина отвън — край цветята. Тя бе планирала и изпълнила кампанията си като истински генерал. Имаше един момент, когато се разнесоха слухове, че Бен Грийнборн ще получи титлата. Тази възможност обаче отпадна, след като пресата раздуха вълна от антиеврейско настроение. Огъста не признаваше дори пред Мики, че тя е отговорна за атаката в пресата, но той бе напълно сигурен в това. В известен смисъл Огъста му напомняше за баща му: Папа притежаваше същата безмилостна решителност. Само че Огъста бе по-умна. Възхищението на Мики от нея растеше с всяка изминала година.

Единственият човек, който бе успял да превъзмогне изобретателността й, бе Хю Пиластър. Беше се оказало удивително трудно да го смачка. Той бе като плевел в градината — колкото и пъти да стъпваш върху него, той отново и отново израства, още по-силен и досаден отпреди.

За щастие, Хю не бе успял да спре строежа на железница „Санта Мария“. Мики и Едуард се бяха оказали по-силни от Хю и Тонио.

— Между другото — подхвърли Мики на Едуард, докато отпиваха от чая си, — кога ще подпишеш договора с Грийнборн?

— Утре.

— Много добре!

Мики изпита облекчение, че сделката най-после е сключена. Нещата се бяха проточили вече половин година и в момента Папа два пъти седмично пращаше гневни телеграми, в които настояваше да узнае дали изобщо ще си получи парите.

Същата вечер Едуард и Мики вечеряха в клуб „Каус“. По време на вечерята на всеки няколко минути Едуард бе прекъсван от хората, които се изреждаха да го поздравяват. Някой ден той, разбира се, щеше да наследи титлата. Мики бе доволен. Връзката му с Едуард и семейство Пиластър бе изиграла ключова роля за всичко, което бе постигнал. Ако семейство Пиластър се сдобиеха с по-високо обществено положение и влияние, това означаваше повече власт за самия Мики.

След вечерята двамата се преместиха в салона за пушене. Бяха сред първите посетители в клуба и в продължение на известно време разполагаха изцяло с помещението.

— Стигнах до убеждението, че англичаните се страхуват до смърт от съпругите си — подхвърли Мики, когато запалиха пурите. — Това е единственото обяснение на феномена „лондонски клуб за джентълмени“.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита Едуард.

— Огледай се край себе си — подкани го Мики. — Това място е точно като дома ти, или като моя. Скъпи мебели, прислуга навсякъде, скучна храна и пиене в неограничени количества. Можем да се храним тук, да си получаваме пощата, да четем вестниците, да подремнем, а пък ако се натряскаме толкова, че да не можем дори във файтона да се качим, да останем за през нощта. Единствената разлика между клуба и дома на един мъж, е, че в клуба няма съпруги.

— Вие нямате ли си клубове в Кордоба?

— О, не! Никой не би ги посещавал. Ако някой от Кордоба иска да се напие, да играе карти, да послуша клюки на тема политика, да поговори за курви, да пуши, да се оригва и да пърди на воля, го прави в дома си. А пък ако жена му прояви глупостта да възрази, просто я бие, докато й дойде акълът. Английските джентълмени обаче толкова се боят от съпругите си, че трябва да излязат от вкъщи, за да се забавляват. Затова съществуват клубовете.

— Ти обаче не се страхуваш от Рейчъл. Нали се отърва от нея?

— Пратих я обратно при майка й — безгрижно отвърна Мики.

Не беше станало точно така, но Мики нямаше намерение да разкрива истината пред Едуард.

— Хората сигурно са забелязали, че вече не се появява на празненствата в посолството. Не говорят ли за това?

— Отвръщам им, че има проблеми със здравето.

— Ама всички знаят, че се опитва да създаде болница, където неомъжени жени да раждат бебетата си. Обществеността е скандализирана.

— Няма значение. Хората ми съчувстват, че имам такава опърничава жена.

— Ще се разведеш ли с нея?

— Не. Виж, това вече би бил истински скандал. Един дипломат не може да се развежда. Боя се, че съм свързан с нея, поне докато съм посланик на Кордоба. Благодаря на Бога, че не забременя, преди да се махне.

Всъщност бе истинско чудо, че не се е случило. Може би бе безплодна. Направи жест на един сервитьор и поръча бренди.

— И като заговорихме за съпруги — подхвърли леко неуверено, — какво става с Емили?

Едуард се засрами.

— Виждам я толкова често, колкото и ти Рейчъл — отвърна той. — Знаеш, че преди време купих къща в Лестършир. Емили прекарва цялото си време там.

— Значи и двамата пак сме ергени.

Едуард се ухили.

— В действителност винаги сме си били такива, нали?

Мики вдигна поглед и забеляза на прага едрата фигура на Соли Грийнборн. Не бе наясно с причината, но при вида му изпита безпокойство. Това бе странно, защото Соли бе вероятно най-безобидният човек в цял Лондон.

— Още един приятел идва да те поздрави — отбеляза Мики, когато Соли тръгна към тях.

След миг Соли вече бе достатъчно близо и изведнъж Мики осъзна, че той не се усмихва приятелски, както обикновено. Всъщност изглеждаше истински ядосан, а това бе рядкост. Мики инстинктивно усети, че с договора за железница „Санта Мария“ има някакъв проблем. Каза си, че се безпокои излишно — като някаква старица. Само че Соли никога не се гневеше…

Тревогата накара Мики да се държи глуповато-приятелски.

— Здрасти, Соли, стари приятелю — как е геният на Сити?

Соли обаче не се интересуваше от Мики. Без да го поздрави и дори да покаже, че го е забелязал, грубо му обърна широкия си гръб и насочи вниманието си към Едуард.

— Пиластър, ти си проклет негодник! — каза му.

Мики се изуми и ужаси. Соли и Едуард точно се канеха да подпишат сделката. Положението бе страшно сериозно — Соли никога не се караше с когото и да било. Какво, за бога, бе предизвикало гнева му?

Едуард бе не по-малко озадачен.

— Грийнборн, за какво говориш, по дяволите?

Соли почервеня целия и се задъха, едва говореше.

— Разбрах, че ти и онази вещица, майка ти, сте отговорни за отвратителните статии във „Форум“!

— О, не! — смаяно прошепна Мики сам на себе си.

Това бе истинска катастрофа. Подозираше, че Огъста е замесена, макар да нямаше доказателства за това… Но как, за бога, бе научил Соли?

Същият въпрос си задаваше и Едуард.

— Кой ти пълни тлъстата глава с подобни простотии?

— Една от приятелките на майка ти е придворна дама на кралицата — отговори Соли.

Мики предположи, че говори за Хариет Морт. Очевидно Огъста я държеше с нещо.

— Тя е изплюла камъчето — продължи Соли. — Споменала е на уелския принц. Точно се видях с него.

Мики си помисли, че Соли трябва да е побеснял от ярост, за да предава така недискретно частен разговор с представител на кралското семейство. Явно натискът бе прекалено силен за нежната му душа и го бе докарал до ръба. Мики нямаше представа как ще разрешат толкова сериозен конфликт — или най-малкото, как ще го сторят навреме за подписването на договора утре.

Отчаяно се опита да охлади страстите.

— Соли, приятелю, няма как да си сигурен, че тази история е вярна…

Соли рязко се извърна към него. Потеше се силно, а очите му сякаш всеки миг щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Няма как ли? След като днес прочетох във вестника, че Джоузеф Пиластър е получил титлата, която трябваше да бъде дадена на Бен Грийнборн?

— Въпреки това…

— Имаш ли представа какво означава тя за баща ми?

Мики започна да разбира защо е изчезнала иначе неотменната дружелюбност на Соли. Той не се гневеше заради себе си, а заради баща си. Дядото на Бен Грийнборн бе пристигнал в Лондон с една бала руски животински кожи, банкнота от пет лири в джоба и пробити обувки. Ако Бен успееше да седне на някое от местата в Горната камара, това би бил най-категоричният знак, че е приет в английското общество. Несъмнено Джоузеф също приемаше като връх в кариерата си благородническата титла — и неговото семейство се бе издигнало благодарение на собствените си усилия — но за един евреин бе много по-голямо постижение. Титулуването на Бен Грийнборн би било грандиозен успех не само за него и семейството му, а и за цялата еврейска общност във Великобритания.

— Нищо не мога да направя, като сте евреи — заяви Едуард.

Мики побърза да се намеси:

— Вие двамата не бива да позволявате родителите ви да застават между вас. В крайна сметка сте партньори в сериозно бизнес начинание…

— Не бъди глупак, Миранда! — произнесе Соли с такава свирепост, че Мики потрепери. — Можеш да забравиш за железопътна линия „Санта Мария“ и въобще за каквито и да били съвместни сделки с банка „Грийнборн“. След като чуят тази история, партньорите никога повече няма да работят с банка „Пиластър“!

Докато Мики наблюдаваше оттеглянето на Соли, в гърлото му се надигна горчилка. Човек лесно можеше да забрави колко влиятелни са тези банкери — особено когато ставаше дума за непривлекателния Соли. А същевременно, вследствие моментния си гняв, той бе в състояние да унищожи всички надежди на Мики, при това само с едно изречение.

— Проклятие, каква наглост — произнесе немощно Едуард. — Типичен евреин.

Мики без малко да му каже да си затваря устата. Едуард щеше да преживее провала на сделката, но за Мики не бе толкова ясно. Папа щеше да се разочарова и вбеси. Щеше да си търси изкупителна жертва, някой, когото да накаже. И основната сила на яростта му щеше да се стовари върху Мики.

Наистина ли нямаше надежда? Опита се да потисне усещането за поражение и разруха — и да започне да мисли. Можеше ли по някакъв начин да попречи на Соли да отмени сделката? Не знаеше дали съществува такъв метод, но трябваше да действа бързо. Веднъж щом Соли съобщеше на останалите от семейство Грийнборн какво е научил, всички щяха да се противопоставят на сделката.

Възможно ли бе да поговори със Соли и да го разубеди?

Мики бе длъжен да опита.

Изправи се рязко.

— Къде отиваш? — поинтересува се Едуард.

Мики реши да не му казва какво е намислил.

— В залата за карти — отвърна вместо това. — На теб не ти ли се играе?

— Играе ми се, естествено.

Едуард се надигна от стола си и двамата заедно излязоха от салона.

В подножието на стълбището Мики се извърна към тоалетните и подхвърли:

— Ти се качвай… ще те настигна след малко.

Едуард тръгна към горния етаж. Мики се вмъкна в гардеробната, грабна шапката и бастуна си и се втурна навън.

Огледа в двете посоки „Пол Мол“, уплашен от мисълта, че Соли може вече да е изчезнал от полезрението му. Смрачаваше се и по улицата тъкмо палеха газените фенери. Мики не виждаше Соли никъде. После го забеляза на около стотина метра пред себе си — едра фигура във вечерно облекло и с цилиндър, която се отдалечаваше с бърза, леко поклащаща се походка към двореца „Сейнт Джеймс“.

Мики тръгна след Соли.

Смяташе да му обясни колко важна е железопътната линия за него самия и за Кордоба. Щеше да му каже, че заради стореното от Огъста наказва милиони бедни селяни. Соли притежаваше меко сърце, ако само малко се успокоеше, Мики вероятно щеше да го убеди да промени решението си.

Соли бе споменал, че тъкмо се е видял с уелския принц. Това означаваше, че вероятно още не бе имал време да разкаже на друг научената от принца тайна — че Огъста е организирала антиеврейската пропаганда в пресата. Никой не бе станал свидетел на караницата в клуба: в салона за пушене нямаше други членове, освен тях тримата. По всяка вероятност Бен Грийнборн все още не знаеше кой му е отмъкнал титлата.

Разбира се, някой ден истината може би щеше да излезе наяве. Възможно бе принцът да каже на още някого. Само че договорът трябваше да се подпише утре. Ако историята останеше в тайна до утре, всичко щеше да е наред. После фамилии Грийнборн и Пиластър можеха да се карат и до Второто пришествие, ако решат: Папа щеше да си е получил железницата.

Множество проститутки кръстосваха тротоарите на „Пол Мол“, от клубовете влизаха и излизаха мъже, фенерджиите палеха газените лампи, а по самото шосе тракаха колелата на десетки карети и наемни файтони. Мики не успяваше да настигне Соли и в гърдите му започна да се надига паника. После обаче Соли свърна по една малка странична уличка и тръгна към дома си на улица „Пикадили“.

Мики го последва. По уличката имаше значително по-малко движение. Мики се затича и извика:

— Грийнборн, почакай!

Соли спря и се извърна. Дишаше тежко. Видя кой го е повикал и отново се обърна с гръб.

Мики го хвана за ръката.

— Трябва да говоря с теб!

Соли така се бе задъхал, че едва успяваше да произнася думите:

— Махни си проклетите ръце от мен! — процеди той, измъкна се от хватката на Мики и продължи да върви.

Мики тръгна след него и пак го сграбчи за ръката. Соли се опита да я издърпа, но този път Мики успя да го задържи.

— Изслушай ме!

— Казах ти да ме оставиш на мира! — свирепо отвърна Соли.

— Една минута, по дяволите! — Мики започваше да се ядосва.

Само че Соли не желаеше да го слуша. Дръпна се, започна да се бори ожесточено и в крайна сметка отново се изплъзна от хватката на Мики. Обърна се и продължи по пътя си.

След две крачки обаче му се наложи да спре, защото стигна до кръстовище, през което тъкмо преминаваше някаква карета. Мики се възползва от възможността и се промъкна до него.

— Соли! Успокой се — каза. — Искам само да поговорим като разумни хора!

— Върви по дяволите! — кресна му Соли.

Каретата отмина и пътят бе свободен. Мики сграбчи Соли за реверите, за да му попречи да прекоси кръстовището. Соли се опита да се отскубне, но Мики стискаше здраво.

— Изслушай ме! — изкрещя той.

— Пусни ме! — Соли освободи едната си ръка и цапардоса с юмрук Мики по носа.

Мики усети силна болка и вкус на кръв в устата си. Това го накара да изпусне нервите си.

— Проклет да си! — изкрещя. Пусна палтото на Соли и го удари в отговор по бузата.

Соли се завъртя и стъпи на шосето. В този миг и двамата видяха приближаващата се карета, която се носеше към тях с бясна скорост. Соли отскочи, за да не стои на пътя й.

Мики осъзна какъв шанс му се предоставя.

Ако Соли умреше, всички проблеми на Мики щяха да се разрешат.

Нямаше време да преценява рисковете, нито да се колебае или да обмисля последствията.

Посегна и силно бутна Соли, който се озова отново на шосето, точно пред конете.

Кочияшът изкрещя и рязко дръпна юздите. Соли се препъна, видя, че конете почти са се озовали отгоре му, падна на пътя и започна да вика.

За миг сякаш времето спря; Мики обхвана с поглед втурналите се напред коне, тежките колела на каретата, ужасеното лице на кочияша и едрото тяло на безпомощния Соли, който лежеше по гръб на шосето.

А после конете прегазиха Соли. Мики гледаше как дебелият мъж се извива и гърчи под ударите на подкованите им копита. След това предното колело на каретата със силен трясък удари главата на Соли, който се отпусна назад, изпаднал в безсъзнание. Секунда по-късно задното колело мина през лицето му и смачка черепа му като яйчена черупка.

Мики извърна очи. Имаше чувството, че ще повърне, но успя да се сдържи. После започна да трепери. Изпита слабост и се облегна на стената зад себе си, за да не се смъкне на земята.

Насили се да погледне към неподвижното тяло на пътя. Главата на Соли бе напълно смазана, чертите на лицето му бяха неузнаваеми, а шосето край него бе оплискано с кръв и още нещо. Беше мъртъв.

А пък Мики бе спасен.

Така Бен Грийнборн никога нямаше да узнае какво му е причинила Огъста. Вече нямаше пречки за подписването на договора, железницата щеше да бъде построена, а пък Мики — да се превърне в герой в Кордоба.

Нещо топло прокапа по устната му: течеше му кръв от носа. Извади носната си кърпа и я попи.

Вгледа се отново в Соли. „Само веднъж през живота си изгуби самообладание и се разгневи — и това те уби“, обърна се наум към мъртвия.

На светлината на газените фенери огледа улицата в двете посоки. Наоколо не се виждаше жива душа. Само кочияшът бе станал свидетел на случилото се.

На около трийсет метра по-нататък по улицата, каретата се разтресе и спря. Кочияшът скочи от капрата, а една жена надникна през прозореца. Мики побърза да се обърне и тръгна обратно към „Пол Мол“.

Няколко секунди по-късно мъжът се развика след него:

— Ей, ти!

Мики ускори крачка, зави зад ъгъла и излезе на „Пол Мол“, без да поглежда назад. Само след миг се смеси с тълпата и вече не бе възможно да го открият.

„Божичко, успях!“, помисли си. Сега, когато не виждаше смазаното и обезобразено тяло, отвращението и гаденето му почти бяха изчезнали и започна да изпитва тържество. Бързото мислене и смелите действия му бяха позволили да превъзмогне поредното препятствие.

Изкачи стремително стълбището пред клуба. С малко късмет никой нямаше да е забелязал отсъствието му. За свое нещастие обаче, още на входната врата се сблъска с Хю Пиластър, който тъкмо излизаше.

Хю му кимна и поздрави:

— Добър вечер, Миранда.

— Добър вечер и на теб, Пиластър — отвърна Мики и влезе, като проклинаше тихичко под нос Хю.

Отиде първо в гардеробната. Носът му бе почервенял след юмручния удар на Соли, но иначе бе само леко разрошен. Пооправи си дрехите и приглади с ръка косата си. Междувременно си мислеше за Хю Пиластър. Ако Хю не се бе оказал на прага на клуба в неподходящия момент, никой никога нямаше да разбере, че Мики е напускал сградата — отсъствал бе само няколко минути. Всъщност, имаше ли изобщо значение? Никой нямаше да го заподозре в убийството на Соли, а дори и да го направеше, фактът, че Мики е излязъл от клуба за няколко минутки, не доказваше нищо. Само че вече не разполагаше с неопровержимо алиби и това го безпокоеше.

Изми си ръцете и забързано тръгна по стълбите към стаята за карти.

Едуард вече играеше бакара, а на масата имаше празно място. Мики го зае. Никой не коментира колко време го е нямало. Раздадоха му карти.

— Не изглеждаш съвсем добре — отбеляза Едуард.

— Да — хладнокръвно отвърна Мики. — Струва ми се, че тази вечер рибената чорба не бе съвсем прясна.

Едуард махна на един сервитьор.

— Донесете му чаша бренди.

Мики хвърли поглед към картите си. Имаше деветка и десетка, идеалната ръка. Заложи един златен суверен. Днес просто нямаше начин да изгуби.

II

Хю отиде да види Мейзи два дни след смъртта на Соли.

Завари я сама, седнала мълчаливо и неподвижно на един диван, спретнато облечена в черна рокля. Изглеждаше дребна и незначителна насред великолепието на салона в приличната на палат къща на „Пикадили“. Скръбта бе издълбала дълбоки бръчки по лицето й, а самата Мейзи сякаш изобщо не бе спала. Сърцето му се сви от болка заради нея.

Тя се хвърли в прегръдките му и проплака:

— О, Хю — той бе най-добрият от всички ни!

Хю не можа да сдържи сълзите си. Преди да я види и да чуе думите й, просто беше твърде покрусен, за да заплаче. Соли бе загинал по един наистина ужасяващ начин, а освен това бе човекът, който най-малко заслужаваше подобна съдба.

— У него нямаше и капка злоба — произнесе задавено той. — Сякаш не бе в състояние да проявява подобно чувство. Познавах го от петнайсет години и не мога да си спомня дори един-единствен случай, в който да се е държал зле с някого.

— Защо се случват подобни неща? — нещастно се зачуди Мейзи.

Хю се подвоуми. Само преди два дни бе научил от Тонио Силва, че преди години Мики Миранда е убил Питър Мидълтън. Поради тази причина и сега Хю се питаше дали Мики няма нещо общо със смъртта на Соли. От полицията търсеха добре облечен мъж, който се бе карал със Соли точно преди инцидента. Хю бе видял Мики да влиза в клуб „Каус“ скоро след времето, когато бе прегазен Соли, следователно Миранда със сигурност се бе намирал в района.

Само че му липсваше мотив, за да иска смъртта на Соли. Всъщност бе тъкмо обратното. Предстоеше да подпишат окончателно договора за строежа на железница „Санта Мария“, която бе толкова важна за Мики; защо му бе на Мики да убива благодетеля си? Хю реши да не споменава пред Мейзи за неоснователните си подозрения.

— Изглежда е било трагичен нещастен случай — каза накрая.

— Кочияшът смята, че Соли е бил блъснат. Защо свидетелят ще бяга, ако не е виновен?

— Може би се е опитвал да ограби Соли. Или поне така твърди пресата.

И наистина, във всички вестници се коментираше този случай. Това бе сензационна история: ужасната, грозна смърт на виден банкер, един от най-богатите хора на света.

— Нима крадците носят вечерно облекло?

— Било е почти тъмно. Възможно е кочияшът да се е объркал.

Мейзи се измъкна от прегръдката на Хю и отново седна на дивана.

— А пък ако ти бе изчакал още съвсем малко, можеше да се ожениш за мен, вместо за Нора — каза.

Хю се стресна от прямотата й. Същата мисъл бе минала през ума му само секунди, след като бе научил новината — само че той се бе засрамил. Колко типично за Мейзи! Тя казваше направо онова, което и двамата мислеха. Не бе сигурен как да отвърне, затова пусна глуповата шега:

— Ако един Пиластър се ожени за една Грийнборн, това не би било брак, ами сливане на бизнес предприятия.

Тя поклати глава.

— Аз не съм Грийнборн. Семейството на Соли така и никога не ме прие.

— Въпреки това трябва да си наследила голям дял от банката.

— Не наследих нищо, Хю.

— Ама това е невъзможно!

— Но е вярно. Соли не притежаваше собствени средства. Баща му му даваше голяма месечна издръжка, но той така и никога не се сдоби със собствен твърд капитал — заради мен. Дори и тази къща е под наем. Аз разполагам с дрехите си, мебелите и бижутата, така че няма да умра от глад. Обаче не наследявам нищо от банката — нито пък малкият Бърти.

Хю бе удивен. Освен това се ядоса, че някой може да се държи така подло и несправедливо с Мейзи.

— Старецът няма да се погрижи дори за сина ти?

— Няма да му даде дори пени. Видях се със свекъра си тази сутрин.

Очевидно с Мейзи се отнасяха ужасно. Хю, като неин приятел, се почувства лично засегнат.

— Това е позор, истинско безсрамие! — заяви той.

— Не, в действителност не е — отвърна Мейзи. — Дадох на Соли пет години щастие, а в замяна получих пет години луксозен живот във висшето общество. Сега мога да се върна към нормалното съществуване. Ще продам бижутата си, ще инвестирам парите и ще живея спокойно и тихо с приходите от инвестициите си.

На Хю му бе трудно да го проумее.

— При родителите си ли ще отидеш?

— В Манчестър ли? О, не мисля, че мога да се върна толкова назад. Ще остана в Лондон. Рейчъл Бодуин се кани да отвори болница за неомъжени майки. Може би ще работя с нея.

— Доста шум се вдигна по повод болницата на Рейчъл. Хората смятат, че е възмутително.

— В такъв случай напълно ще ми подхожда!

Хю все още бе ядосан и обезпокоен от лошия начин, по който Бен Грийнборн се отнасяше със снаха си. Реши, че трябва да поговори с него и да се опита да промени решението му. Нямаше обаче да споменава на Мейзи за намеренията си. Не искаше да й дава напразни надежди и после да я разочарова.

— Недей да взимаш необмислени решения, става ли? — помоли я.

— Какви например?

— Ами, недей да се изнасяш от къщата. Грийнборн може да се опита да ти вземе мебелите.

— Добре, няма.

— Освен това ти трябва собствен адвокат, който да представлява интересите ти.

Тя поклати глава в несъгласие.

— Вече не принадлежа към класата, чиито представители викат адвокат, както привикват прислужник. Трябва да преценявам разходите си. Няма да се консултирам с адвокат, освен ако не съм сигурна, че ме мамят. А не смятам, че има опасност да се случи подобно нещо. Бен Грийнборн не е мошеник. Той просто е твърд — твърд като стомана и също толкова студен. Фактът, че подобен човек е баща на милия и добросърдечен Соли, е изумителен.

— Приемаш нещата много философски — отбеляза Хю. Възхищаваше се от куража й.

Мейзи само сви рамене.

— Имах невероятен живот, Хю. На единайсет години мизерствах и живеех в отчаяние, а на деветнайсет бях безсрамно богата и тънех в разкош. — Докосна пръстена си. — Този диамант вероятно струва повече, отколкото майка ми е виждала през живота си. Организирах най-пищните забави в Лондон; срещах се с всички, които имаха някакво значение във висшето общество; танцувах с принца на Уелс. Не съжалявам за нищо… освен за това, че ти се ожени за Нора.

— Много съм привързан към нея — неубедително каза той.

— Ядоса се, че не искам извънбрачна връзка с теб — жестоко отвърна Мейзи. — Отчаяно си търсеше някой, който да ти помогне да се облекчиш сексуално. А избра Нора, защото ти напомняше за мен. Само че тя не съм аз и сега си нещастен.

Хю трепна, сякаш го бе ударила. Думите й бяха болезнено близо до истината.

— Никога не си я харесвала — заяви той.

— Освен това можеш да добавиш, че ревнувам — и вероятно ще си прав. Но съм убедена, че Нора никога не те е обичала и се омъжи за теб заради парите ти. Обзалагам се, че след сватбата си разбрал това, нали?

Хю се сети за факта, че Нора отказва да прави любов повече от веднъж седмично и как се променят тонът и мнението й, когато й купува подаръци. Стана му много неприятно и извърна поглед.

— Никога не е разполагала със средства и добри условия за живот — каза. — Не е странно, че държи на материалните неща.

— Аз имах дори по-малко — отсече презрително Мейзи. — Ти самият си бил принуден да напуснеш училище, защото не са ти достигали пари. Няма извинение за липсата на истински ценности, Хю. На света има много бедни хора, които проумяват, че любовта и приятелството са по-важни от богатството.

Презрението й накара Хю да заеме отбранителна позиция.

— Не е толкова лоша, колкото я изкарваш.

— Това няма значение, защото ти не си щастлив.

Хю изпитваше объркване, така че се върна към онова, в чиято правота бе сигурен.

— Е, сега съм женен за нея и няма да я напусна — заяви. — Това е смисълът на брачните клетви.

Мейзи се усмихна през сълзи.

— Знаех си, че така ще кажеш.

Изведнъж в ума на Хю изникна образът на голата Мейзи — заоблените й, покрити с лунички гърди и снопчето червеникавозлатисти косми на слабините й; прииска му се да може да си вземе обратно високоморалните думи. Вместо това стана с намерението да си тръгне.

Мейзи също се изправи.

— Благодаря ти, че дойде, скъпи Хю — обърна се към него тя.

Той смяташе само да й стисне ръката, но после се наведе да я целуне по бузата — и изведнъж вече я целуваше по устните. Целувката бе нежна и мека. Продължи доста и почти успя да срине твърдото решение на Хю. В крайна сметка обаче той се откъсна и излезе от стаята, без да каже нищо повече.

Къщата на Бен Грийнборн също бе истински дворец, само на няколко метра по-нататък по „Пикадили“. Хю отиде направо там, след като се видя с Мейзи. Радваше се, че има някаква работа, нещо, което да откъсне мислите му от хаоса, царящ в сърцето му. Помоли да се види с възрастния мъж.

— Предайте му, че е изключително важно — каза на главния прислужник.

Докато чакаше, се огледа и забеляза, че всички огледала във фоайето са покрити. Досети се, че това е част от еврейския жалеен ритуал.

Мейзи го бе извадила от равновесие. Когато я видя, сърцето му се изпълни с любов и копнеж. Разбра, че никога няма да бъде истински щастлив без нея. Само че неговата съпруга бе Нора. Тя бе внесла топлина и нежни чувства в живота му, след като Мейзи го бе отхвърлила. Затова и се бе оженил за нея. Какъв бе смисълът да се кълнеш във вярност по време на брачната церемония, ако после ще променяш решението си?

Прислужникът се върна и го въведе в библиотеката. Там имаше шест-седем души, които тъкмо си тръгваха. Бен Грийнборн остана сам. Той не носеше обувки и бе седнал на съвсем обикновен дървен стол. Една маса наблизо бе отрупана с плодове и сладкиши за посетителите.

Грийнборн бе над шейсетгодишен — Соли се бе родил доста късно — и изглеждаше стар и изтощен, но в очите му не се забелязваше и следа от сълзи. При влизането на Хю се изправи (както винаги, гърбът му бе изпънат, а поведението — строго официално), стисна му ръката, след което му посочи друго дървено столче.

В ръката си държеше някакво старо писмо.

— Чуй това — каза сега и започна да чете: — „Скъпи Папа, имаме нов учител по латински език, преподобния Грийн, така че вече се справям много по-добре. През цялата минала седмица, всеки ден улучвах десет от десет верни отговора. Уотърфорд хвана един плъх в килера за метли и сега се опитва да го приучи да му яде от ръката. Храната тук все не достига, ще ми изпратиш ли някоя торта? Твой любящ син, Соломон“. — Сгъна писмото. — Беше на четиринайсет, когато ми го написа.

Хю осъзна, че Грийнборн страда ужасно, независимо от железния си самоконтрол.

— Помня онзи плъх — отбеляза сега. — Той буквално отхапа показалеца на Уотърфорд.

— Колко бих искал да мога да върна назад времето — спомена Грийнборн и Хю схвана, че самообладанието започва да му изневерява.

— Аз вероятно съм един от най-старите приятели на Соли — подхвърли.

— Напълно вярно. Той винаги ти се е възхищавал, макар да беше по-млад от него.

— Нямам представа защо. Но пък и той винаги бе готов да си мисли най-доброто за хората.

— Беше прекалено мек и добродушен.

Хю не желаеше разговорът да отива в тази посока.

— Дойдох тук не само като приятел на Соли, но и на Мейзи.

Грийнборн моментално настръхна. Тъжното му изражение изчезна и той отново заприлича на изпънат като струна прусак. Хю се зачуди как е възможно някой да мрази толкова силно жена, хубава и забавна като Мейзи.

След миг Хю продължи:

— Запознах се с Мейзи скоро след Соли. Аз също се влюбих в нея, но той я спечели.

— Той беше по-богат.

— Господин Грийнборн, надявам се да ми позволите да бъда напълно откровен. Вярно е, че Мейзи бе бедна като църковна мишка и си търсеше богат съпруг. Само че след сватбата си със Соли тя спазваше своята част от сделката. Беше му добра съпруга.

— И бе възнаградена по съответния начин — отвърна Грийнборн. — Наслаждаваше се на живота на дама от висшето общество в продължение на пет години.

— Колкото и да е смешно, тя ми каза абсолютно същото. Аз обаче не смятам, че това е достатъчно. Ами малкия Бърти? Едва ли искате внукът ви да мизерства?

— Внукът ми ли? — запита Грийнборн. — Аз нямам кръвна връзка с Хюбърт.

Изведнъж Хю бе споходен от странното усещане, че ще се случи нещо изключително важно. Сякаш се бе озовал в кошмар и всеки момент щеше да го връхлети някакъв страховит, безименен ужас.

— Не разбирам — обърна се той към Грийнборн. — Какво имате предвид?

— Онази жена вече бе бременна, когато се омъжи за сина ми.

Хю ахна.

— Соли знаеше за детето, освен това бе наясно, че не е негово — продължи Грийнборн. — Въпреки това я прибра, при това против волята ми, което едва ли има нужда да обяснявам. Повечето хора, естествено, нямат никаква представа: ние много се постарахме да го пазим в тайна. Сега обаче вече няма нужда, след като… — при тези думи замълча, преглътна с усилие и едва тогава довърши разказа си. — Двамата обиколиха света след сватбата. Детето се роди в Швейцария; издадоха му свидетелство за раждане с фалшива дата; когато се върнаха, бяха изминали почти две години и бе много трудно да се разбере, че бебето всъщност е с четири месеца по-голямо, отколкото твърдяха.

Хю имаше чувството, че сърцето му е спряло. Трябваше да зададе един въпрос, само че бе ужасен от възможния отговор.

— А кой… кой е бащата?

— Така и не ни каза — отвърна Грийнборн. — Соли никога не разбра.

Само че Хю знаеше.

Детето бе негово.

Вторачи се мълчаливо в Бен Грийнборн. Не бе в състояние да произнесе дори дума.

Щеше да говори с Мейзи и да я накара да му каже истината, но всъщност бе убеден, че тя само ще потвърди онова, за което се бе досетил интуитивно. Тя никога не се бе държала като лека жена, независимо от външния си вид и начина си на живот. Беше девствена, когато я бе прелъстил. През онази първа нощ бе забременяла; после Огъста бе замислила план как да ги раздели и бе успяла, а Мейзи се бе омъжила за Соли.

Дори бе нарекла бебето Хюбърт, а това име звучеше твърде близко до „Хю“.

— Ужасна история, разбира се — добави Грийнборн, който бе изтълкувал погрешно смайването на Хю и причината за мълчанието му.

„Имам дете“, каза си Хю. „Син. Хюбърт. Наричат го Бърти.“ Сърцето му се сви от болка.

— Е, сигурен съм, че сега разбираш защо след смъртта на скъпия ми син не искам да имам нищо общо нито с онази жена, нито с детето й.

— О, не се безпокойте — разсеяно отвърна Хю. — Аз ще се погрижа за тях.

— Ти ли? — озадачено попита Грийнборн. — Че теб по какъв начин те засяга?

— О… Ами, предполагам, защото сега си нямат никого, освен мен — бе отговорът на Хю.

— Недей да се въвличаш в това, млади Пиластър — посъветва го благо Грийнборн. — Имаш си съпруга, за която да се безпокоиш.

Хю нямаше желание да обяснява, а пък бе твърде зашеметен, за да измисли достоверна история. Трябваше да се махне оттук.

— Трябва да тръгвам — каза. — Приемете искрените ми съболезнования, господин Грийнборн. Соли бе най-добрият човек, когото някога съм познавал.

Грийнборн сведе глава и Хю го остави сам.

Във фоайето със закритите огледала Хю взе от лакея шапката си, след което излезе на огряната от слънцето „Пикадили“. Тръгна на запад и скоро влезе в „Хайд парк“. Насочи се към дома си в Кенсингтън. Можеше да си наеме файтон, но предпочете да повърви, за да има време да помисли.

Сега всичко се бе променило. Нора бе законната му съпруга, но Мейзи бе майката на сина му. Нора можеше да се грижи за себе си — както, впрочем, и Мейзи — но едно дете имаше нужда от баща. Изведнъж въпросът какво да прави с остатъка от живота си отново дойде на дневен ред.

Без съмнение някой свещеник би казал, че нищо не се е променило и трябва да остане с Нора — жената, за която се бе оженил в църквата, пред Бога; само че свещениците не знаеха много неща. Строгите методистки убеждения на останалите от семейство Пиластър бяха подминали Хю. Той така и никога не бе повярвал, че отговорът на всяка съвременна морална дилема може да се открие в Библията. Нора го бе съблазнила и се бе омъжила за него съвсем хладнокръвно и единствено с цел материално облагодетелстване — Мейзи бе права за това. Свързваше ги само парче хартия. А този документ нямаше кой знае каква стойност, съпоставен със значението на едно дете. При това дете, което бе плод на любов толкова силна, че бе оцеляла в продължение на много години и безброй изпитания.

„Дали просто си търся извинения?“, запита се той наум. „Дали това не е само благовиден предлог, за да се отдам на желание, за което зная, че е грешно?“

Разкъсваше се на две заради тези въпроси.

Опита се да обмисли практическата им страна. Нямаше основания за развод, но бе сигурен, че Нора ще се съгласи, ако й предложеше достатъчно пари като компенсация. От друга страна, останалите от фамилията щяха да поискат да напусне банката: общественото петно от един развод бе твърде голямо и нямаше да му позволят да остане партньор. Можеше да си намери друга работа, но никое почтено лондонско семейство нямаше да ги приеме като двойка в дома си, дори след като с Мейзи сключеха брак. Почти със сигурност щеше да им се наложи да отидат в чужбина. Тази перспектива обаче го привличаше, а му се струваше, че ще допадне и на Мейзи. Можеше да се върне в Бостън или пък (още по-добре), да отиде в Ню Йорк. Вероятно никога нямаше да стане милионер, но си струваше, защото щеше да бъде с жената, която бе обичал през целия си живот.

След малко се намери пред дома си, една от множеството елегантни еднотипни къщи от червени тухли в Кенсингтън, която се намираше на по-малко от километър от много по-екстравагантното жилище на Огъста на „Кенсингтън Гор“. Нора вероятно бе в прекалено натруфената си спалня и се обличаше за обяда. Какво можеше да го спре просто да влезе вътре и да обяви, че я напуска?

Сега вече знаеше, че именно това иска да направи. Дали обаче то бе правилното?

Детето променяше напълно ситуацията. Грешно би било да напусне Нора заради Мейзи; но бе правилно да напусне Нора заради Бърти.

Запита се какво ли ще каже Нора, когато й съобщи. Въображението му му даде отговора. Представи си лицето й със застинали в категорична решителност черти; чу неприятния тон, който щеше да използва и точните й думи: „Ще ти струва всяко пени, което притежаваш!“.

Колкото и да бе странно, именно тази мисъл го накара да вземе категорично решение. Ако си бе представил как Нора избухва в сълзи и тъгува, нямаше да е в състояние да го направи. Знаеше обаче, че интуицията му не го подвежда.

Влезе в къщата и хукна нагоре по стълбите.

Тя бе седнала пред огледалото си и си окачваше медальона, който й бе подарил. Украшението бе горчиво напомняне, че трябва да й купува бижута, за да я убеди да правят любов.

Нора взе думата преди него.

— Имам новини — каза му.

— Това сега няма значение…

Тя обаче не му позволи да я прекъсва. Изражението й бе доста странно: сякаш наполовина ликуваше и наполовина се мусеше.

— Така или иначе ще се наложи известно време да не идваш в леглото ми.

Хю разбра, че няма да има възможност да говори, преди тя да е казала, каквото си е наумила.

— Какво, за бога, имаш предвид? — нетърпеливо попита той.

— Случи се неизбежното.

Изведнъж Хю предположи за какво става въпрос. Имаше чувството, че го е блъснал влак. Вече беше прекалено късно: сега никога нямаше да успее да я остави. Изпита отвращение и болка от загубата. Загубата на Мейзи, на сина си.

Вгледа се в очите й. В тях забеляза предизвикателство, сякаш се бе досетила за плановете му. А може би тъкмо това се бе случило.

Насили се да се усмихне.

— Неизбежното ли?

И тогава Нора произнесе думите:

— Бременна съм.