Опасно богатство

I

Джоузеф Пиластър почина през септември 1890 г. Останал бе старши партньор в банка „Пиластър“ в продължение на седемнайсет години. През този период Великобритания постоянно бе увеличавала богатствата си; същото важеше за семейство Пиластър, което в момента бе богато почти колкото Грийнборн. Имуществото на Джоузеф се изчисляваше на повече от два милиона лири, включително колекцията му от шейсет и пет антични, инкрустирани със скъпоценни камъни кутийки за емфие — по една за всяка година от живота му — която бе на стойност сто хиляди лири и която той остави на сина си Едуард.

Всички членове на семейството държаха целия си капитал в банката, инвестиран в бизнеса. Това им носеше по пет процента лихва, макар обикновените вложители да получаваха приблизително един и половина процента върху парите си. Всъщност, партньорите взимаха дори повече — освен петте процента лихва върху инвестирания си капитал, те получаваха дял от печалбата, която се разпределяше помежду им по сложна схема. След едно десетилетие, през което получаваше такъв дял от печалбата, Хю бе изминал половината път до първия си милион.

Сутринта преди погребението Хю внимателно огледа лицето си в огледалото за бръснене. Търсеше признаци за собствената си тленност. Беше на трийсет и седем години. Косата му сивееше, но наболата брада, която смъкваше от лицето си, все още бе катраненочерна. В момента бяха модерни завитите мустаци и той се запита дали да не си пусне такива, за да изглежда по-млад.

„Чичо Джоузеф имаше късмет“, каза си Хю. Докато той бе старши партньор, финансовият свят бе запазил стабилността си. През този период имаше само две незначителни кризи: фалита на „Градска банка на Глазгоу“ през 1878 г. и този на френската банка „Юнион Женерате“ през 1882 г. И в двата случая Централната банка на Англия предотврати разпростирането на кризата, като за кратко увеличи лихвеното ниво на шест процента, което все още бе далеч от стойностите, предизвикващи паника. Хю смяташе, че чичо Джоузеф твърде силно е обвързал банката с инвестиции в Южна Америка — но сривът, от който Хю непрекъснато се притесняваше, така и не стана и поне според чичо Джоузеф, сега вече нямаше да се случи. Същевременно рисковите инвестиции бяха като собствеността върху полуразрушена къща, която отдаваш под наем: наемът идва чак до самия край, но когато къщата най-после се срути, няма повече нито наем, нито къща. Сега, когато Джоузеф си бе отишъл, Хю искаше да изведе банката на по-солидна почва, като продаде или „поправи“ част от тези полуразрушени южноамерикански инвестиции.

След като се изми и обръсна, облече халата си и отиде в стаята на Нора. Тя го очакваше: двамата винаги правеха любов в петък сутринта. Хю отдавна бе приел правилото й за „веднъж седмично“. Нора много се бе закръглила и лицето й бе по-пълно отпреди, но в резултат по него почти нямаше бръчки и тя все още бе красива.

Въпреки това, когато правеше любов с нея, той затваряше очи и си представяше, че е с Мейзи.

Понякога изпитваше желание напълно да се откаже и да зареже всичко. Само че благодарение на тези „сесии“ в петък сутрин дотук се бе сдобил с трима синове, които обичаше до безумие: Тобайъс, наречен на бащата на Хю; Самюъл, на чичо му; и Соломон, на Соли Грийнборн. Тоби, най-големият, следващата година щеше да постъпи в училище „Уиндфийлд“. Нора нямаше проблем с раждането на бебета, но веднага след това губеше всякакъв интерес към тях и Хю им обръщаше много внимание, за да компенсира студенината на майка им.

Незаконното дете на Хю, синът на Мейзи — Бърти — вече бе на шестнайсет години и отдавна учеше в „Уиндфийлд“. Учението забележително му спореше, освен това бе звездата на отбора по крикет. Хю плащаше таксата за обучението му, посещаваше училището в края на учебната година за Деня на годишното награждаване, и въобще се държеше като негов кръстник. Вероятно това караше някои циници да подозират, че той е истинският баща на Бърти. Обаче някога Хю бе приятел на Соли, а всички знаеха, че бащата на Соли отказва да се грижи за момчето. Затова повечето хора просто приемаха, че Хю проявява щедрост в памет на стария си приятел.

Сега, когато се претърколи от Нора, тя попита:

— Кога започва службата?

— В единайсет часа в методистката църква в Кенсингтън. След това има обяд в „Уайтхейвън хаус“.

Хю и Нора все още живееха в Кенсингтън, но се бяха преместили в по-голяма къща след раждането на момчетата. Хю бе оставил избора на Нора и тя бе харесала голяма къща с множество орнаменти в същия стил (който бегло напомняше фламандски) като тази на Огъста — стил, който се бе превърнал в последен писък на модата или поне бе такъв в предградията, след като Огъста бе построила своя дом.

Самата Огъста пък не бе доволна от „Уайтхейвън хаус“. Тя искаше дворец на „Пикадили“ като този на семейство Грийнборн. Във фамилия Пиластър обаче все още властваше методисткото, пуританско чувство за мярка. Джоузеф бе заявил, че „Уайтхейвън хаус“ е предостатъчно луксозна за всекиго, дори за най-богатия. Сега къщата принадлежеше на Едуард. Може би Огъста щеше да го убеди да я продаде и да купи друга, още по-разкошна.

Когато Хю слезе за закуска, майка му вече бе там. Тя бе пристигнала от Фолкстън вчера заедно с Доти. Хю я целуна и седна, а пък тя попита без предисловие:

— Хю, как мислиш, дали той я обича истински?

Нямаше нужда да пита кого има предвид майка му. Доти, която сега бе на двайсет и три години, бе сгодена за лорд Ипсуич, най-големия син на херцога на Норич. Ник Ипсуич бе наследник на разореното херцогство и Мама се страхуваше, че иска Доти само заради парите й — или по-точно тези на брат й.

Хю се вгледа в майка си с привързаност. Тя все още се обличаше в черно, двайсет и четири години след смъртта на баща му. Косата й вече бе напълно побеляла, но в неговите очи все още бе красавица.

— Обича я, мамо — увери я.

Тъй като Доти нямаше баща, Ник бе дошъл при Хю, за да поиска официално ръката й. В такива случаи обикновено адвокатите на двете страни изготвяха предбрачното споразумение, преди годежът да бъде потвърден. Ник обаче бе настоял да постъпят по обратния начин.

— Обясних на госпожица Пиластър, че съм бедняк — бе казал той на Хю, — а тя отвърна, че познава и бедността и охолство, и смята, че щастието идва от хората, с които си, а не от парите, които притежаваш.

Тези възгледи бяха прекалено идеалистични, а и Хю със сигурност щеше да даде на сестра си щедра зестра. Въпреки това бе щастлив, като узна, че Ник искрено обича Доти, независимо дали е бедна или богата.

Огъста бе бясна, че Доти ще сключи толкова добър брак. Когато бащата на Ник умреше, Доти щеше да бъде херцогиня, а тази титла бе много по-висока от графиня.

Доти слезе няколко минути по-късно. Тя бе пораснала и се бе превърнала в жена, каквато Хю изобщо не бе очаквал. Свенливото кискащо се момиченце сега бе знойна, тъмнокоса красавица, чувствена и със силна воля, която бързо избухваше. Хю предполагаше, че голяма част от младите мъже се плашат от нея, което вероятно бе и причината на двайсет и три години все още да не е омъжена. Ник Ипсуич обаче притежаваше една особена, кротка сила — той нямаше нужда от покорна и отстъпчива съпруга, за да я подхранва. Хю смяташе, че двамата ще имат страстен, наситен с караници брак, пълна противоположност на неговия собствен.

Ник се появи навреме за уговорката в десет часа, докато те още седяха на масата за закуска. Хю го бе помолил да дойде. Ник се настани до Доти и взе чаша кафе. Той бе интелигентен млад мъж на двайсет и две години, който тъкмо се бе върнал от Оксфорд. Там, за разлика от повечето млади аристократи, бъдещият херцог съвестно бе полагал изпитите си и бе получил диплома. Ник притежаваше типичната английска красота: имаше светла коса и сини очи, а чертите му бяха правилни и приятни. Нищо чудно, че Доти го гледаше, сякаш иска да го изяде. Хю им завиждаше заради тяхната простичка, изпълнена с плътско желание любов.

Хю смяташе, че е твърде млад, за да играе ролята на глава на семейството. Именно той обаче бе свикал тази среща, затова реши да мине направо на въпроса.

— Доти, с годеника ти имахме няколко доста продължителни разговора на тема пари.

Мама се изправи с намерението да ги остави насаме, но Хю я спря:

— Мамо, в днешно време жените трябва да разбират от пари — така е модерно.

Тя му се усмихна, сякаш смяташе думите му за хлапашка глупост, но въпреки това седна отново на мястото си, а Хю продължи:

— Както всички знаете, преди Ник е планирал да направи професионална кариера — да положи изпитите за адвокат, тъй като вече не може да се издържа с приходите от херцогството.

Като банкер Хю чудесно разбираше как точно бащата на Ник е изгубил всичко. Херцогът бе напредничав едър земевладелец. По време на земеделския разцвет в средата на века, той бе заел много пари, за да финансира подобренията в земите си: канализация и отводнителни системи, разчистване и подмяна на много километри жив плет, закупуване на скъпи, захранвани с пара машини за вършеене, косене и прибиране на реколтата. После обаче, през седемдесетте години на деветнайсети век, бе настъпила голямата земеделска депресия, която продължаваше и досега, през деветдесетте. Цената на обработваемата земя страшно бе спаднала и сега земите на херцога струваха по-малко от сумата, за която ги бе ипотекирал.

— От друга страна, ако Ник успее да се отърве от ипотеките, които му висят на врата, а после и да оптимизира херцогството, то би могло да носи един доста стабилен приход. Просто трябва да се рационализира и ръководи добре — като всяко предприятие.

Ник добави:

— Смятам да продам доста от затънтените ферми и най-различно имущество, след което ще се концентрирам върху задачата да изкарвам възможно най-много от останалото. А на земята ни в Сиднъм в Южен Лондон ще построя къщи.

Хю отново взе думата:

— Изчислихме, че финансовото състояние на херцогството може да бъде оптимизирано и оправено веднъж завинаги с около сто хиляди лири. Така че точно толкова смятам да ти дам като зестра.

Доти ахна, а Мама избухна в сълзи. Ник, който предварително знаеше каква ще е сумата, отбеляза:

— Невероятно щедро от ваша страна.

Доти прегърна през врата годеника си и го целуна, след което заобиколи масата и целуна и Хю. Той се почувства малко неловко, но същевременно бе доволен, че е успял да ги направи толкова щастливи. Освен това бе сигурен, че Ник ще използва парите добре и ще осигури спокоен и сигурен дом за Доти.

Нора слезе, облечена в подходяща за погребението рокля от черно-лилав камгарен плат. Закусила бе в собствената си спалня както винаги.

— Къде са момчетата? — попита раздразнено и хвърли поглед към часовника. — Казах на онази ужасна гувернантка да ги приготви…

В този миг замълча, защото влязоха гувернантката и децата — единайсетгодишният Тоби, Сам, който бе на шест и Сол, на четири години. И тримата носеха черни фракове и вратовръзки, а на главите си имаха миниатюрни черни цилиндри. Хю изпита прилив на гордост.

— Малките ми войници — подхвърли той. — Тоби, какъв бе снощи дисконтовият процент на Централната банка на Англия?

— Все така два и половина процента, сър — отвърна Тобайъс, който имаше задачата да проверява всяка сутрин информацията в „Таймс“.

Сам, средният, бързаше да сподели новините:

— Мамо, имам си домашен любимец! — въодушевено възкликна той.

Гувернантката се притесни.

— Не си ми казвал…

Сам извади една кибритена кутийка от джоба си, поднесе я на майка си и я отвори.

— Паяка Бил! — представи го гордо.

Нора изпищя, блъсна кутийката от ръката му и отскочи назад.

— Отвратително момче! — изкрещя тя.

Сам започна да пълзи по пода, за да вземе кутийката.

— Бил го няма! — проплака той и избухна в сълзи.

Нора се обърна към гувернантката.

— Как може да му позволите да стори такова нещо! — викна й.

— Съжалявам, нямах представа…

В този миг се намеси Хю.

— Нищо страшно не е станало — заяви той в опит да охлади страстите. После прегърна Нора през раменете. — Просто те изненада, това е всичко — и я поведе навън, във фоайето. — Хайде, време е да тръгваме — обърна се към останалите.

Когато излязоха от къщата, той постави ръка на рамото на Сам.

— Сам, надявам се, че си научил този урок: трябва винаги да внимаваш да не уплашиш дамите.

— Изгубих домашния си любимец — нещастно каза Сам.

— Всъщност на паяците не им харесва особено да живеят в кибритени кутии. Може би ти трябва различен домашен любимец. Какво ще кажеш за едно канарче?

Момчето моментално грейна.

— Може ли?

— Трябва да се грижиш за него: редовно да му слагаш вода и храна, иначе ще умре.

— Ще се грижа, ще се грижа, обещавам!

— Тогава още утре ще ти потърсим.

— Урааа!

Пътуваха до методистката църква в Кенсингтън в закрити карети. Лееше се дъжд като из ведро. Момчетата никога не бяха присъствали на погребение. Тоби, който бе много сериозен по характер, попита:

— От нас очаква ли се да плачем?

— Не ставай глупав! — отговори му Нора.

На Хю му се искаше тя да проявява повече привързаност към момчетата. Собствената й майка бе починала, когато Нора била съвсем малка и Хю предполагаше, че затова й е толкова трудно да се държи майчински с децата си: просто не знаеше как. „Въпреки това би могла да положи повече усилия“, помисли си той сега, а на Тоби каза:

— Можеш да плачеш, ако имаш желание. На погребения е позволено.

— Не мисля, че ще се случи. Не обичах особено чичо Джоузеф.

— А пък аз обичах Паяка Бил — вметна Сам.

Сол, най-малкият, заяви:

— Прекалено съм голям, за да плача!

Методистката църква в Кенсингтън бе истинско каменно отражение на двойствените чувства на заможните методисти, които вярваха в религиозната простота, но тайничко копнееха да демонстрират богатството си. Макар обикновено да я наричаха просто „черквата“, тя бе пищно украсена като англиканските и католическите храмове. Олтар липсваше, но пък имаше великолепен орган. Иконите, статуите и стенописите бяха забранени, но архитектурата бе бароково-разточителна, корнизите бяха богато орнаментирани, а мебелите бяха красиво резбовани.

През тази сутрин църквата бе пълна чак до галериите, имаше правостоящи в страничните крила, зад пейките и дори на пътеката. Служителите от банката бяха получили почивен ден, за да могат да присъстват, а всяка значима финансова институция от Сити бе изпратила свой представител. Хю кимна на управителя на Централната банка на Англия, на председателя на Съвета за държавната хазна, и на Бен Грийнборн, който (макар да бе над седемдесетгодишен) все още се движеше с гръб, изпънат като на млад пруски гвардеец.

Насочиха семейството към запазените места на първия ред. Хю седна до чичо си Самюъл, който, както винаги, бе облечен безупречно — с черен редингот, висока колосана яка и копринена вратовръзка с моден възел. Също като Грийнборн, Самюъл бе минал седемдесетте, но бе все така чевръст и във форма като на младини.

Самюъл бе логичният избор за старши партньор след смъртта на Джоузеф. Той бе най-възрастният и най-опитният сред партньорите. Само че Огъста и Самюъл се мразеха и тя щеше всячески да му се противопостави. Огъста вероятно щеше да подкрепи брата на Джоузеф, Младия Уилям, който сега бе на четирийсет и две години.

От останалите партньори двама отпадаха автоматично, защото не носеха фамилията Пиластър: майор Хартшорн и сър Хари Тонкс, съпругът на дъщерята на Джоузеф, Клемънтайн. Оставаха Хю и Едуард.

Хю искаше да стане старши партньор — желаеше го с цялото си сърце. Макар да бе най-младият от партньорите, бе най-способният банкер от тях. Знаеше, че ще успее да разшири банката и да я направи по-силна и влиятелна от когато и да било преди, като в същото време намали дяла на участието й в рисковите заеми, на които основно бе разчитал Джоузеф. Само че Огъста би се противопоставила на назначението му дори по-свирепо, отколкото на Самюъл. Хю обаче не можеше да чака тя да остарее или умре, за да поеме контрола. Тя бе само на петдесет и осем години и спокойно можеше да издържи още петнайсет, при това, без да губи жизнеността и злобата си.

Другият партньор бе Едуард. В момента той седеше до Огъста на първия ред. Навлязъл в средна възраст, той бе натежал, а лицето му бе яркочервено. Освен това бе получил някакъв противен обрив на кожата, който го превръщаше в много нелицеприятна гледка. Липсваха му интелигентност и упоритост, не беше трудолюбив и за седемнайсет години не бе успял да научи почти нищо за банкерството. Отиваше на работа около десет сутринта, около дванайсет излизаше за обяд и много често не се връщаше изобщо следобед. Пиеше шери за закуска и всъщност през целия ден бе пиян в някаква степен. Разчиташе на деловодителя си, чиновника Саймън Оливър, да го предпазва от неприятности. Самата идея Едуард да стане старши партньор бе немислима.

Съпругата на Едуард седеше до него, което бе голяма рядкост. Те бяха почти напълно разделени. Той живееше в „Уайтхейвън хаус“ заедно с майка си, а пък Емили прекарваше времето си в къщата им в провинцията и идваше в Лондон само за официални събития като погребения, например. Някога тя бе много красива, с големи сини очи и детинска усмивка, но с годините на лицето й се бяха появили бръчки от разочарование. С Едуард нямаха деца и на Хю му се струваше, че не могат да се понасят.

До Емили бе настанен Мики Миранда, дяволски елегантен със сивото си сако и черната яка от норка. Откакто разбра, че Мики е убил Питър Мидълтън, Хю се страхуваше от него. Едуард и Мики все още бяха много близки, направо неразделни. Мики участваше по някакъв начин в голяма част от южноамериканските инвестиции, които банката бе подкрепила през последните десет години.

Службата бе дълга и досадна, след това имаше шествие от църквата до гробищата, което продължи повече от час в неспирния септемврийски дъжд заради стотиците карети, които следваха катафалката.

Докато спускаха ковчега на Джоузеф в земята, Хю изучаваше лицето на Огъста. Тя стоеше под голям чадър, придържан от Едуард. Косата й бе побеляла, а самата вдовица изглеждаше великолепно с грамадната си черна шапка. Несъмнено сега, когато бе изгубила партньора си в живота, тя би трябвало да изглежда като обикновено човешко същество, будещо жалост и съчувствие. Вместо това чертите на гордото й лице бяха застинали като тези на мраморната статуя на някой римски сенатор. Огъста не показваше никакви признаци на скръб.

След погребението, в „Уайтхейвън хаус“ се състоя обяд за цялото семейство Пиластър, включително далечните роднини, партньорите със съпругите и децата им плюс онези делови партньори и дългогодишни храненици и сподвижници като Мики Миранда. Огъста бе наредила да разположат една до друга две дълги маси за хранене в просторния салон, за да могат всички да обядват заедно.

Хю не бе влизал в къщата от поне една-две години. След последното му идване вътрешността очевидно бе променяна отново и сега обзавеждането бе в модерния напоследък арабски стил. Вратите бяха заменени от мавритански арки, всички мебели бяха покрити с ажурна дърворезба, тапицерията и завесите бяха на цветни десени с абстрактни ислямски мотиви, а тук в салона имаше параван от Кайро и поставка за Корана.

Огъста настани Едуард на мястото на баща му. Хю си помисли, че това показва известна липса на такт. Със сядането си начело на масата Едуард само подчертаваше колко е неспособен в действителност да изпълнява ролята на баща си. Джоузеф бе непостоянен и подвластен на емоции ръководител, но поне не бе глупак.

Само че Огъста, както винаги, преследваше определена цел. Към края на обяда с присъщата си безцеремонност тя заяви:

— Новият старши партньор трябва да бъде определен възможно най-бързо — и очевидно това ще е Едуард.

Хю се ужаси. Огъста винаги бе проявявала отчайваща слепота по отношение на сина си, но въпреки това думите й бяха съвсем неочаквани. Изпитваше увереност, че тя няма да успее да се наложи, но го изнервяше мисълта, че изобщо е решила да направи подобно предложение.

Последва мълчание и Хю осъзна, че всички чакат той да се изкаже първи. В семейството го възприемаха като опозицията на Огъста.

Той се подвоуми за кратко, докато обмисляше как най-добре да се справи със ситуацията. Реши да опита с отлагане и каза:

— Смятам, че партньорите трябва да обсъдят въпроса утре.

Огъста обаче нямаше да му позволи да се измъкне така лесно.

— Ще съм ти благодарна, ако не ми казваш какво мога и какво не мога да обсъждам в собствената си къща, млади Хю! — сряза го тя.

— Щом така настояваш. — Той бързо събра мислите си. — Само че въпросното решение въобще не е така очевидно, макар че ти, скъпа лельо, очевидно не разбираш тънкостите на проблема — може би защото никога не си работила в банката, или по-точно, изобщо не си работила през живота си…

— Как се осмеляваш!

Той повиши глас и я надвика:

— Най-възрастният жив партньор е чичо Самюъл. — Усети, че звучи твърде нападателно и смекчи отново тона си. — Сигурен съм, всички ще се съгласим, че той е един мъдър избор, тъй като е зрял и опитен, пък и цялото финансово общество би го приело без възражения.

Чичо Самюъл наклони глава настрани, за да покаже, че оценява комплимента — но не каза нищо на глас.

Никой не обори думите на Хю — но и никой не го подкрепи. Той предположи, че не искат да се противопоставят открито на Огъста.

„Тези страхливци“, каза си той цинично, „предпочитат аз да го направя вместо тях!“.

„Така да бъде“, реши и продължи:

— От друга страна, чичо Самюъл веднъж вече отказа тази чест. Ако го стори отново, най-възрастният Пиластър би бил Младия Уилям, който също се ползва с голямо уважение в Сити.

Огъста се намеси нетърпеливо:

— Не Сити решава този въпрос, ами семейство Пиластър!

— Или по-точно, партньорите с фамилия Пиластър — поправи я Хю. — Но точно както партньорите се нуждаят от доверието на останалите членове от семейството, така и банката има нужда от по-широките финансови среди. Ако изгубим тяхното доверие, с нас е свършено.

Огъста като че ли започваше да се ядосва.

— Имаме правото да изберем, когото ние харесваме!

Хю енергично поклати глава. Нищо не го дразнеше повече от подобни безотговорни приказки.

— Ние нямаме права, само задължения — подчерта той. — Поверени са ни милиони лири чужди пари. Не можем да правим, каквото си поискаме; трябва да правим онова, което сме задължени.

Огъста опита друг подход.

— Едуард е синът и наследникът.

— Това не е наследствена титла! — възмутено възкликна Хю. — Тя отива при най-способния.

Сега бе ред на Огъста да се възмути.

— Едуард не е по-лош от всеки друг!

Хю огледа лицата около масата, като задържаше погледа на всеки един от мъжете за няколко секунди, преди да се премести на следващия.

— Има ли тук някой, който с ръка на сърцето би заявил, че Едуард е най-способният банкер сред нас?

В продължение на цяла минута никой не се обади.

Най-накрая Огъста каза:

— Южноамериканските облигации на Едуард спечелиха цяло състояние за банката.

Хю кимна.

— Вярно е, че през последните десет години продадохме много южноамерикански облигации на стойност милиони лири, а пък Едуард отговаря за всичко, свързано с Южна Америка. Това обаче са опасни пари. Хората купуват тези облигации, защото вярват на банка „Пиластър“. Ако обаче дори само едно от тези правителства просрочи плащането на лихвата по заема си, стойността на всички южноамерикански облигации ще се срине — и вината ще падне върху нашата банка. Заради успеха на Едуард в продажбата на тези облигации, в момента нашата репутация, която е най-ценният ни актив, се намира в ръцете на банда жестоки деспоти и генерали, които не могат дори да четат.

Хю усети, че твърде много се е отдал на емоциите си. Но лично бе помагал за изграждането на репутацията на банката — със собствения си ум и работата си — затова толкова се ядосваше, че Огъста е склонна да я застраши.

— Ти пък продаваш северноамерикански облигации — отбеляза Огъста. — Риск винаги има. Това е същността на банкерството.

Говореше победоносно, сякаш го бе хванала натясно.

— Съединените американски щати имат модерно демократично правителство, огромни природни богатства и никакви врагове. Сега, след като премахнаха робството, няма причини страната да не бъде напълно стабилна през следващите сто години. За Южна Америка пък важи тъкмо обратното. Тя представлява сбирщина от воюващи една с друга диктатури, всяка от които може да се промени в рамките на десет дена. И в двата случая има риск, но в Северна той е много по-малък. В действителност същността на банкерството е да се преценяват рисковете.

— Ти просто завиждаш на Едуард — винаги си му завиждал! — заяви Огъста.

Хю се зачуди защо другите партньори продължават да мълчат. И веднага щом си зададе този въпрос, осъзна, че Огъста вероятно е разговаряла с тях предварително. Но… едва ли ги бе убедила да приемат Едуард за старши партньор — нали? Той започна сериозно да се безпокои.

— Какво ви е казала? — попита рязко. Изгледа подред всеки един. — Уилям? Джордж? Хари? Хайде, изплюйте камъчето! Обсъдили сте го, преди да се съберем, и Огъста ви е подкупила!

Всички отвърнаха глуповато на погледа му. Най-накрая се обади Уилям:

— Никой никого не е подкупвал, Хю. Само че Огъста и Едуард ясно дадоха да се разбере, че ако Едуард не стане старши партньор, ще… — Той като че ли се засрами и замълча.

— Хайде, казвай! — нареди Хю.

— Ще изтеглят капитала си от банката.

— Какво?! — изуми се Хю.

Изтеглянето на личния ти капитал от банката се считаше за смъртен грях в това семейство: собственият му баща го бе направил и така и никога не му простиха. Фактът, че Огъста се е решила (дори да бе само заплаха) на подобна стъпка, бе удивителен — и показваше, че е ужасно сериозна.

Те двамата с Едуард контролираха приблизително четирийсет процента от капитала на банката, над два милиона лири. Ако изтеглеха парите си в края на финансовата година, както бяха задължени по закон, банката щеше да осакатее.

Наистина бе стряскащо, че Огъста бе готова да отправи такава заплаха; а още по-ужасно бе, че партньорите са склонни да отстъпят пред шантажа й.

— Така й предавате цялата власт! — възкликна той. — Ако й позволите да го направи този път, тя ще го стори отново. Винаги, когато иска нещо, просто ще ви заплаши, че ще изтегли капитала си — и вие ще клекнете. Защо директно не я направите старши партньор?!

— Не смей да говориш така за майка ми! — развилня се Едуард. — Дръж се възпитано!

— Да вървят по дяволите обноските! — грубо отвърна Хю. Знаеше, че не е добра идея да си изпуска така нервите, но беше твърде ядосан, за да замълчи. — На път сте да съсипете една страхотна банка. Огъста е сляпа, Едуард е тъп, а останалите сте прекалено страхливи, за да ги спрете! — Избута назад стола си и се изправи, след което хвърли салфетката си на масата като предизвикателство за дуел. — Е, тук има един човек, който няма да се остави да го сплашват и тормозят!

Застина за миг и си пое дълбоко дъх, осъзнал, че се кани да каже нещо, което ще промени остатъка от живота му. Всички погледи на седящите край масата бяха вперени в него. Той нямаше друг избор.

— Напускам — заяви.

Когато се обърна да си ходи, срещна погледа на Огъста и забеляза на лицето й победоносна усмивка.

Същата вечер дойде да го види чичо Самюъл.

Самюъл вече бе много възрастен, но все още подвластен на суетата както преди двайсет години. Все още живееше със Стивън Кейн, своя така наречен „секретар“. Хю бе единственият Пиластър, който ги посещаваше в дома им във „вулгарното“ предградие Челси. Къщата им бе обзаведена модерно и с вкус и в нея се разпореждаха множество котки. Веднъж, когато вече бяха преполовили бутилка портвайн, Стивън спомена, че е единствената „съпруга с фамилия Пиластър“, която не е ужасна вещица.

Когато пристигна Самюъл, Хю бе в библиотеката си (обикновено се оттегляше в нея след вечеря). На коленете му лежеше книга, но той не четеше. Вместо това се взираше в огъня и размишляваше за бъдещето. Разполагаше с много пари, напълно достатъчно, за да живее удобно до края на дните си, без изобщо да работи. Само че никога нямаше да стане старши партньор.

Чичо Самюъл изглеждаше уморен и тъжен.

— Не се разбирах особено с братовчед си Джоузеф през по-голямата част от живота му — сподели той. — Иска ми се да не бе така.

Хю му предложи питие. Самюъл избра портвайн и Хю повика главния си прислужник, на когото нареди да прелее една бутилка в гарафа.

— Как се чувстваш след всичко? — попита Самюъл.

— Преди бях ядосан, но сега изпитвам само унилост — отвърна Хю. — Едуард е така безумно неподходящ за старши партньор… само че нищо не може да се направи. Ами ти?

— И аз изпитвам същото. И също ще подам оставка. Няма да изтегля капитала си, или поне не веднага, но ще си тръгна в края на годината. Казах им го, след като ти излезе така драматично. Чудя се дали не трябваше да се обадя по-рано. Не че щеше да промени нещо.

— Какво друго казаха те?

— Ами, всъщност това е причината да съм тук, скъпо мое момче. Със съжаление трябва да кажа, че съм нещо като пратеник на врага. Помолиха ме да те убедя да не подаваш оставка.

— Значи са проклети глупаци!

— О, да — такива са, определено. Само че има още нещо, което трябва да обмислиш. Ако напуснеш веднага, всички в Сити ще разберат причината. Хората ще кажат, че ако Хю Пиластър е убеден, че Едуард не може да управлява банката, вероятно наистина е така. Това ще причини загуба на доверие.

— Е, ако ръководството на банката е слабо, ще е по-добре хората да изгубят доверие в нея. В противен случай ще изгубят парите си.

— А какво ще правиш, ако оставката ти предизвика финансова криза?

Хю не бе помислил за това.

— Има ли такава вероятност?

— Да, така мисля.

— Естествено, не бих искал да предизвикам подобно нещо.

Една криза би могла да съсипе други компании, които иначе нямат проблеми — точно както фалитът на „Овъренд и Гърни“ бе станал причина бизнесът на бащата на Хю да пропадне през 1866 г.

— Може би трябва да останеш до края на финансовата година, като мен — предложи Самюъл. — Остават само няколко месеца. Тогава Едуард вече ще е управлявал банката известно време и хората ще са свикнали с него, а напускането ти няма да предизвика такъв шум.

Прислужникът се върна с портвайна. Хю замислено отпи от виното. Усещаше, че трябва да приеме варианта на Самюъл, колкото и неприятна да му бе идеята. Изнесъл им бе истинска лекция на тема задълженията им към вложителите и финансовите среди, но трябваше и той самият да спазва тези правила. Ако оставеше банката да пострада само заради собствените му чувства, по никакъв начин нямаше да се различава от Огъста. Същевременно тази отсрочка щеше да му даде възможност да обмисли бъдещите си планове.

Най-подир той въздъхна и каза:

— Добре. Ще остана до края на годината.

Самюъл кимна.

— Така си и мислех — отбеляза. — Това е правилното решение, а пък в крайна сметка ти винаги постъпваш правилно.

II

Преди единайсет години, когато окончателно се сбогува с висшето общество, Мейзи Грийнборн първо обиколи всичките си приятели — а те бяха многобройни и доста богати — и ги убеди да подкрепят финансово „Женската болница в Саутуърк“ на Рейчъл. Впоследствие текущите разходи на болницата се покриваха от приходите от инвестициите й.

За управлението на парите отговаряше бащата на Рейчъл — единственият мъж, който участваше в ръководството на болницата. В началото Мейзи искаше сама да се занимава с инвестициите, но бързо откри, че банкерите и брокерите на стоковата борса не я възприемат сериозно. Те пренебрегваха инструкциите й, искаха мнението или поне пълномощно от съпруга й, освен това не споделяха цялата информация, с която разполагаха. Тя можеше да се пребори с тях, но с Рейчъл водеха толкова много други битки във връзка със създаването на болницата, че в крайна сметка оставиха господин Бодуин да се грижи за финансовите въпроси.

Мейзи бе вдовица, но Рейчъл все още бе омъжена за Мики Миранда. Рейчъл изобщо не се срещаше със съпруга си, но той отказваше да й даде развод. От десет години тя дискретно поддържаше връзка с брата на Мейзи, Дан Робинсън, който бе член на парламента. Тримата живееха заедно в къщата на Мейзи в предградието Уолуърт.

Болницата се намираше в работнически квартал в сърцето на града. Те бяха сключили дългосрочен договор за наем за четири долепени една до друга къщи близо до катедралата Саутуърк, след което бяха избили вътрешни врати, които свързваха съответните етажи на къщите. Така се бе появила болницата им, която не се състоеше от огромни като пещери отделения с множество легла, а от малки, удобни стаички, в които имаше не повече от две-три места.

В кабинета на Мейзи — уютно, прилично на убежище помещение близо до главния вход — имаше два удобни стола, ваза с цветя, избелял килим на пода и ярки пердета. На стената в хубава рамка висеше плакатът с „Поразителната Мейзи“. Бюрото й бе скромно и не се набиваше на очи, а „приемните“ книги, в които записваше новопостъпилите, бяха прибрани в един шкаф.

Жената, която седеше срещу нея, бе босонога, облечена в дрипи — и бременна в деветия месец. В очите й се виждаше предпазливият, отчаян поглед на умираща от глад котка, влязла в непозната къща с надеждата да открие храна.

Мейзи попита:

— Как се казваш, мила?

— Роуз Портър, мадам.

Те винаги я наричаха „мадам“, сякаш бе някоя високопоставена лейди. Отдавна се бе отказала да ги убеждава да се обръщат към нея с „Мейзи“.

— Искаш ли чаша чай?

— Да, мадам, много моля.

Мейзи наля чай в една обикновена порцеланова чаша и прибави мляко и захар.

— Изглеждаш уморена.

— Изминах пеша целия път от Бат до тук, мадам.

Това бяха сто и шейсет километра.

— Сигурно ти е отнело цяла седмица! — възкликна Мейзи. — О, бедничката!

Роуз избухна в сълзи.

Това бе нормално и Мейзи отдавна бе свикнала. Най-добре бе да ги остави да се наплачат. Седна на едната облегалка за ръцете на креслото на Роуз и я прегърна през раменете.

— Зная, че съм покварена и грешна — изхълца Роуз.

— Не си покварена — успокои я Мейзи. — Тук всички сме жени и те разбираме. Не споменаваме поквара и грях. Това го правят свещениците и политиците.

След известно време Роуз се успокои и започна да пие чая си. Мейзи извади от шкафа текущата книга за регистрации и седна на писалището си. Водеше си записки за всяка жена, която приемаха в болницата. Много често тези бележки се оказваха доста полезни. Ако някой самодоволен консерватор се изправеше в парламента и заявеше, че повечето неомъжени майки са проститутки, или пък, че всички те искат да изоставят бебетата си, или някаква друга подобна свинщина, тя бе в състояние да го обори с едно внимателно обмислено, учтиво и подкрепено с достоверни факти писмо — след което да повтори опровержението в речите, които изнасяше из цялата страна.

— Разкажи ми какво се случи — обърна се сега към Роуз. — Как живееше, преди да забременееш?

— Бях готвачка у госпожа Фрийман в Бат.

— А как се запозна с твоя младеж?

— Той дойде и ме заговори на улицата, докато се разхождах. Онзи следобед бях в почивка и бях с жълтия си слънчобран. Много бях хубава с него, сигурна съм. Онова жълто чадърче ме погуби!

След известна доза увещания Мейзи изкопчи цялата история. Тя бе съвсем типична. Мъжът бил тапицер, уважавана и процъфтяваща професия. Той я ухажвал, както си му е редът, говорили и за брак. През топлите вечери се отдавали на ласки, седнали по тъмно в парка и заобиколени от други двойки, заети със същото. Възможностите за истински сексуален акт били малко, но те все пак успели да го направят четири-пет пъти, когато господарката й не си била вкъщи или пък когато неговата хазяйка била пияна. Само че той изгубил работата си. Преместил се в друг град, за да търси работа; писал й един-два пъти, след което напълно изчезнал от живота й. А после тя разбрала, че е бременна.

— Ще се опитаме да се свържем с него — обеща Мейзи.

— Не мисля, че още ме обича.

— Ще видим.

Учудващо бе колко често такива мъже в крайна сметка проявяваха желание да се оженят за майката. Дори да бяха избягали, след като бяха разбрали, че е бременна, нерядко съжаляваха за паниката и прибързаното си решение. В случая на Роуз шансовете за това бяха големи. Мъжът я бе напуснал, защото бе изгубил работата си, а не защото бе разлюбил Роуз. При това дори не знаеше, че ще става баща. Мейзи винаги се опитваше да ги накара да дойдат в болницата и да видят майката и детето. Гледката на безпомощното бебе, тяхната собствена плът й кръв, често пробуждаше най-доброто у тях.

Роуз потръпна и Мейзи запита:

— Какво има?

— Боли ме гърбът. Сигурно заради цялото това ходене…

Мейзи се усмихна.

— Не е просто болка в гърба. Бебето ти идва. Хайде да те настаним в леглото.

Отведе Роуз на горния етаж и я предаде в ръцете на една сестра.

— Всичко ще бъде наред — увери я. — Ще си имаш прекрасно, здраво бебе.

След това влезе в друга стая и спря край леглото на жена, която наричаха „госпожица Никоя“. Тя отказваше да им съобщи каквито и да било подробности за себе си, дори името си. Беше на около осемнайсет години и имаше тъмна коса. Акцентът й бе на момиче от висшата класа, а бельото й бе фино и скъпо. Освен това Мейзи бе почти сигурна, че е еврейка.

— Как се чувстваш, скъпа? — попита я сега.

— Добре съм — и съм ви изключително благодарна, госпожо Грийнборн.

Тя бе съвсем различна от Роуз — все едно идваха от противоположните краища на земята — но и двете бяха изпаднали в едно и също затруднено положение и щяха да родят по един и същи начин, сред болка и мръсотия.

След като се върна в кабинета си, Мейзи отново се зае със съчиняването на писмото до главния редактор на „Таймс“, което пишеше:

Тук бе спряла, тъй като не бе сигурна как да продължи. Пристигането на Роуз Портър обаче я бе вдъхновило.

Редакторът вероятно щеше да сметне израза „в определено състояние“ за прекалено вулгарен и да го изтрие, но Мейзи нямаше намерение да му върши работата и сама да цензурира думите си.

Някой почука на вратата и отново я прекъсна.

— Влез! — подвикна тя.

Новодошлата не бе нито бедна, нито бременна. Тя имаше големи сини очи и лице като на младо момиче; облечена бе скъпо и с вкус. Това бе Емили, съпругата на Едуард Пиластър.

Мейзи се изправи и я целуна. Емили Пиластър бе сред поддръжниците на болницата. Групичката жени, които ги подкрепяха, се отличаваше с голямо многообразие — в нея влизаше например старата приятелка на Мейзи Ейприл Тилзли, която сега притежаваше три публични дома в Лондон. Те предоставяха на болницата свои стари дрехи и мебели, излишната храна от кухните си, както и най-различни допълнителни продоволствия, например хартия и мастило. Понякога дори намираха работа за майките след раждането. Най-важното обаче бе, че предлагаха морална подкрепа на Мейзи и Рейчъл, когато доминиращата мъжка клика ги хулеше, задето не налагат на прегрешилите задължителни молитви за изкупление и хорови песнопения и не провеждат служби на тема греховността на неомъжените майки.

Мейзи чувстваше известна отговорност за катастрофалното посещение на Емили в публичния дом на Ейприл в „Нощта на маските“, когато тя не бе успяла да съблазни собствения си съпруг. От онази вечер Емили и отвратителният Едуард водеха дискретния отделен живот на заможните двойки, които се мразят.

Тази сутрин очите на Емили ярко блестяха. Тя очевидно бе превъзбудена. Седна на стола, после отново се изправи и провери дали вратата е плътно затворена. Едва тогава каза:

— Влюбих се.

Мейзи не бе убедена, че това е непременно добра новина, но въпреки това отвърна:

— Прекрасно! И в кого?

— Робърт Чарлзуърт. Той е поет и пише статии на тема италианското изкуство. През по-голямата част от годината живее във Флоренция, но в момента е наел една къща в нашето селце — харесва Англия през септември.

Мейзи си помисли, че Робърт Чарлзуърт очевидно има достатъчно пари, за да живее добре, без да се налага да върши истинска работа. На глас обаче каза:

— Явно е изключително романтичен.

— О, той е толкова одухотворен и сантиментален — сигурна съм, че много би го харесала!

— Без съмнение е така — съгласи се Мейзи, макар в действителност да не можеше да понася сантиментални поети с лични приходи, например от рента. Въпреки това истински се радваше за Емили, която не заслужаваше лошия си късмет досега. — Стана ли вече негова любовница?

Емили се изчерви.

— О, Мейзи, винаги задаваш такива неудобни въпроси! Естествено, че не съм!

За Мейзи бе наистина удивително, че след случилото се в „Нощта на маските“, Емили е в състояние да се засрамва или да се чувства неловко от каквото и да било. Същевременно опитът я бе научил, че именно тя, Мейзи, е странната в това отношение. Повечето жени бяха в състояние да си затворят очите и да забравят абсолютно всичко, ако наистина го искаха. Мейзи обаче не притежаваше търпението за учтиви евфемизми и тактични увъртания. Ако искаше да научи нещо, просто питаше.

— Ами — отсече тя безцеремонно, — не можеш да му станеш съпруга, нали?

Отговорът обаче я изненада.

— Именно затова дойдох при теб — отвърна Емили. — Знаеш ли как се анулира брак?

— Божичко! — Мейзи се замисли за миг. — На основанието, че бракът никога не е консумиран, предполагам?

— Да.

Мейзи кимна.

— Да, знам как се прави.

Не бе изненадващо, че Емили бе дошла при нея за правен съвет. Адвокати-жени нямаше, а всеки мъж вероятно веднага щеше да отиде при Едуард и да му разправи всичко. Мейзи се бореше за правата на жените и бе изучавала настоящия закон, третиращ брака и развода.

— Ще се наложи да минеш през Отдела за наследствени, бракоразводни и военноморски дела на Върховния съд — каза й. — И ще трябва да докажеш, че Едуард е импотентен при всякакви обстоятелства, не само с теб.

Емили посърна.

— О, боже — промълви тя. — И двете знаем, че това не е вярно.

— А и фактът, че вече не си девица, ще бъде голям проблем.

— Тогава е безнадеждно — отрони нещастно Емили.

— Единственият начин е да убедиш Едуард да ти съдейства. Смяташ ли, че би го направил?

Лицето на Емили отново се проясни.

— Може би.

— Ако подпише клетвена декларация, че е импотентен и се съгласи да не пречи на анулирането на брака, съдът няма да оспорва представените от теб доказателства.

— В такъв случай все някак ще го накарам да подпише. — На лицето на Емили изведнъж се изписа упоритост и Мейзи си припомни, че понякога тя проявяваше неочаквано силна воля.

— Бъди предпазлива. Подобен заговор между съпрузи е противозаконен, а има и един съдебен служител, наричат го „прокторът на кралицата“, който изпълнява ролята на полицай по бракоразводните дела.

— После ще мога ли да сключа брак с Робърт?

— Да. Липсата на консумация на брака е достатъчно основание за цялостен развод, включително според църковния закон. Ще мине приблизително година, докато делото стигне съда, а след това трябва да се изчака още шест месеца до окончателното съдебно решение за развода, но накрая ще можеш отново да сключиш брак.

— О, надявам се да се съгласи!

— Какви чувства изпитва към теб?

— Мрази ме.

— Смяташ ли, че ще се радва да се отърве от теб?

— Не мисля, че го е грижа, стига да не му заставам на пътя.

— А ако започнеш да му се пречкаш?

— Имаш предвид да започна да му досаждам?

— Да, нещо такова.

— Предполагам, че бих могла да го сторя.

Мейзи бе сигурна, че Емили е в състояние да бъде непоносимо досадна, ако си науми.

— Ще ми е нужен адвокат. Някой трябва да състави декларацията, която да подпише Едуард — отбеляза Емили.

— Ще помоля бащата на Рейчъл, той е адвокат.

— Наистина ли ще го направиш?

— Разбира се. — Мейзи хвърли поглед към стенния часовник. — Днес не мога да се видя с него, защото е първият учебен ден от новия срок и трябва да отведа Бърти в „Уиндфийлд“. Но ще си уговоря среща още утре.

Емили се изправи.

— Мейзи, ти си най-добрата приятелка, която една жена би могла да има!

— Знаеш ли какво, това наистина ще разбуни семейство Пиластър. Огъста ще се развилнее.

— Не ме е страх от Огъста — заяви Емили.

Мейзи Грийнборн винаги привличаше много внимание в училище „Уиндфийлд“. Всеизвестно бе, че е вдовица на приказно богатия Соли Грийнборн, макар самата тя да разполагаше с малко средства. Също така й се носеше славата на „напредничава“ жена, която вярва в правата на жените и, както се твърдеше, насърчава домашните прислужници да раждат извънбрачни деца. Освен това, когато водеше Бърти на училище, винаги я придружаваше Хю Пиластър — привлекателният банкер, който плащаше училищните такси на сина й. Без съмнение по-обиграните в светския живот сред останалите родители подозираха, че Хю е истинският баща на Бърти. Основната причина обаче бе, че на трийсет и пет години тя все още бе достатъчно красива, за да кара мъжете да извръщат глави след нея.

Днес бе облечена с доматеночервен костюм — рокля и къс жакет над нея, както и шапка с перо. Знаеше, че изглежда добре и безгрижна. В действителност тези посещения в училището с Бърти и Хю разбиваха сърцето й.

Изминали бяха седемнайсет години, откакто бе прекарала нощта с Хю. И днес го обичаше, както тогава. През по-голямата част от времето успяваше да се потопи в проблемите на бедните момичета, които идваха в болницата, и така забравяше собствената си мъка. Два или три пъти годишно обаче й се налагаше да се среща с Хю, а тогава болката се връщаше.

Той знаеше от единайсет години, че е истинският баща на Бърти. Бен Грийнборн му бе подхвърлил намек в този смисъл, след което Хю бе дошъл при нея с подозренията си. Тя му каза истината. Оттогава той правеше всичко по силите си за Бърти, освен това да го признае за свой син. Бърти вярваше, че баща му е милият покоен Соломон Грийнборн. Ако му съобщяха истината, само щяха да го наранят ненужно.

Казваше се Хюбърт, а галеното „Бърти“ бе дяволит (и донякъде лукав) комплимент към принца на Уелс, когото също наричаха така. През последните години Мейзи не се виждаше с принца. Тя вече не бе част от висшето общество, съпруга на милионер и домакиня на грандиозни приеми. Сега бе просто вдовица, живееше в скромна къща в южните предградия на Лондон, а такива жени не попадаха в приятелския кръг на уелския принц.

Избрала бе името „Хюбърт“ за сина си, защото то много напомняше на „Хю“. Скоро обаче се бе засрамила от близкото звучене и това бе още една причина да нарича момчето „Бърти“. На сина си бе казала, че Хю е бил най-добрият приятел на покойния му баща. За щастие, между Бърти и Хю нямаше очевидна физическа прилика. Всъщност Бърти изглеждаше като бащата на Мейзи, с мека тъмна коса и тъжни кафяви очи. Беше висок и силен, представяше се добре в спортовете и отделяше много внимание на ученето. Мейзи толкова се гордееше с него, че понякога й се струваше, че сърцето й ще се пръсне.

В случаите като днешния Хю се държеше с нея с внимателна учтивост и съвестно изпълняваше ролята на добър семеен приятел. Тя обаче бе сигурна, че и за него тази ситуация е изпълнена със същата горчива сладост, която разкъсваше нейното сърце.

От бащата на Рейчъл Мейзи знаеше, че в Сити Хю е възприеман като истински гений. Когато говореше за банката, очите му блестяха, а той самият бе интересен и много забавен. Тя усещаше, че работата му е изпълнена с предизвикателства и му носи удовлетворение. Когато обаче разговорът им се насочеше към темата за семейството, той ставаше раздразнителен и необщителен. Не обичаше да коментира къщата си, социалния си живот и — това пък най-малко — съпругата си. Единственият аспект от личния му живот, за който разказваше, бяха тримата му синове, които обичаше безкрайно. Но дори когато говореше за тях, в гласа му се промъкваше съжаление и Мейзи се бе досетила, че Нора не е особено любяща и внимателна майка. В течение на годините наблюдаваше как Хю се предава и напълно попада в плена на един студен и незадоволителен в сексуално отношение брак.

Днес той носеше сребристосив вълнен костюм, който подхождаше на сребристите кичури в косата му, както и вратовръзка в същия нюанс на синьото като очите му. Беше наедрял, но от време на време на лицето му все още се появяваше някогашната дяволита усмивка. Двамата бяха привлекателна двойка — само дето в действителност не бяха двойка и фактът, че изглеждат и се държат като такава силно натъжаваше Мейзи. Докато вървяха към училището, тя го хвана под ръка и си помисли, че би дала душата си, за да бъде с него всеки ден.

Помогнаха на Бърти да разопакова куфара си, след което той им направи чай в общата стая на общежитието. Хю бе донесъл торта, толкова голяма, че вероятно целият клас не би я изял за седмица.

— През следващия срок моят син, Тоби, ще постъпи в „Уиндфийлд“ — спомена Хю, докато пиеха чай. — Дали не би го наглеждал вместо мен?

— С удоволствие — отвърна Бърти. — Ще се постарая да не ходи да плува в Епископска гора.

Мейзи му се намръщи и той побърза да добави:

— Съжалявам. Неудачна шега.

— Все още говорят за онзи случай, така ли? — поинтересува се Хю.

— Всяка година директорът разказва как се е удавил Питър Мидълтън, опитва се да сплаши момчетата. Въпреки това те пак ходят до изоставената кариера.

След чая се сбогуваха с Бърти. Както винаги, очите на Мейзи се изпълниха със сълзи. Тя все тъгуваше, че трябва да остави малкото си момче — въпреки че той вече бе по-висок от нея. Върнаха се пеша в града и се качиха на влака за Лондон. Разполагаха с цяло купе в първа класа само за тях.

Докато наблюдаваха пейзажа, който прелиташе край прозореца, Хю подхвърли:

— Едуард ще стане старши партньор в банката.

Мейзи се стресна.

— Не мислех, че му стига акълът за това!

— Така е, не му стига. Ще напусна в края на годината.

— О, Хю! — Мейзи знаеше колко го е грижа за тази банка. Всичките му надежди бяха свързани с нея. — Какво ще правиш?

— Нямам представа. Ще остана до края на финансовата година, така че имам достатъчно време да реша.

— Банката няма ли да се съсипе, ако Едуард е начело?

— Страхувам се, че е напълно възможно.

Мейзи много се натъжи заради него. Бяха му се струпали твърде много лоши неща, а пък Едуард имаше твърде много късмет.

— Освен това Едуард е лорд Уайтхейвън. Даваш ли си сметка, че ако Бен Грийнборн бе получил титлата, както трябваше да стане, Бърти щеше да я наследи?

— Да.

— Обаче Огъста му попречи.

— Огъста ли? — озадачено се намръщи Хю.

— Точно така. Цялата онази помия, която се изсипа във вестниците, бе нейно дело. „Може ли един евреин да стане благородник!“ — помниш ли?

— Спомням си, но откъде си сигурна, че Огъста е отговорна за това?

— Уелският принц ни каза.

— Брей, брей… — Хю поклати глава. — Огъста винаги ме изумява.

— Както и да е, сега бедната Емили е лейди Уайтхейвън.

— Е, поне е получила нещо от този ужасен брак.

— Ще ти споделя една тайна — снижи Мейзи глас, макар наоколо да нямаше други хора. — Емили се кани да поиска анулиране на брака от Едуард.

— Браво на нея! На основание, че не е консумиран, предполагам?

— Да. Не изглеждаш особено изненадан.

— Видно е с просто око. Двамата никога не се докосват. Държат се толкова неловко един с друг — на човек му е трудно да повярва, че са мъж и жена.

— През всичките тези години тя водеше фалшив живот, а сега е решила да сложи край.

— Ще си има проблеми със семейството ми — отбеляза Хю.

— Имаш предвид с Огъста. — И Мейзи бе реагирала по същия начин. — Емили е наясно с това. Само че тя притежава една упорита жилка, която в случая ще й свърши добра работа.

— Има ли си някого?

— Да. Само че отказва да му стане любовница. Не мога да разбера защо проявява такива скрупули. Едуард прекарва всяка нощ в някой публичен дом.

Хю й се усмихна — тъжна, изпълнена с обич усмивка.

— Някога и ти се водеше от скрупули.

Мейзи знаеше, че говори за онази нощ в „Кингсбридж Менър“, когато бе заключила вратата на спалнята си, за да не влезе Хю.

— Бях омъжена за добър човек, а двамата с теб се канехме да го предадем. Ситуацията на Емили е съвсем различна.

Хю кимна.

— Въпреки това смятам, че разбирам как се чувства. Прелюбодеянието е срамно заради лъжите, с които е свързано.

Мейзи не бе съгласна.

— Хората трябва да сграбчват щастието, където и когато могат. Имаме само един живот, в крайна сметка.

— Да, но когато сграбчиш щастието си, може да изгубиш нещо дори по-ценно — почтеността си.

— Твърде абстрактно е за мен — пренебрежително отвърна Мейзи.

— Същото бе и за мен преди години, през онази нощ в дома на Кинго. Тогава, ако ми бе позволила, с готовност щях да предам доверието на Соли. С годините обаче нещата ми се изясниха и тази представа стана съвсем конкретна. Струва ми се, че сега ценя почтеността повече от всичко останало.

— Но какво представлява тя всъщност?

— Означава да казваш истината, да спазваш обещанията си и да поемаш отговорност за грешките си. В бизнеса е същото като в ежедневието и дома. Става дума за това да си такъв, какъвто твърдиш, че си. И да правиш онова, което си казал, че ще направиш. Един банкер не бива да лъже, дори и другите да го правят. А пък ако съпругата му не може да му вярва, кой би могъл?

Мейзи започваше да се ядосва на Хю, но се чудеше защо е така. Известно време седя мълчаливо, загледана през прозореца към потъналите в здрач лондонски предградия. Какво бе останало в живота му сега, когато напускаше банката? Не обичаше съпругата си, а тя не обичаше децата им. Защо не искаше да открие щастие в ръцете на Мейзи — жената, която винаги бе обичал?

На гара „Падингтън“ Хю я придружи до пиацата за файтони и й помогна да си наеме един и да се качи. Докато се сбогуваха, тя задържа ръцете му и каза:

— Ела у дома с мен.

Той се натъжи и поклати глава.

— Ние се обичаме — винаги сме се обичали — започна да го умолява Мейзи. — Ела с мен, пък да става, каквото ще!

— Да, но животът ни е изтъкан от решения и последствията от тях, нали?

— Хю! Моля те!

Той издърпа ръцете си и отстъпи назад.

— Сбогом, скъпа Мейзи.

Тя безпомощно се вгледа в него. Годините потискан копнеж я застигнаха наведнъж. Ако бе достатъчно силна физически, щеше да го сграбчи и да го завлече насила във файтона. Имаше чувството, че ще полудее от безсилие.

Мейзи можеше да остане на стоянката до края на вечността, но Хю направи знак на кочияша и нареди:

— Карай.

Мъжът шибна коня с камшика си и колелата се завъртяха.

Миг по-късно Хю се изгуби от погледа й.

III

През тази нощ Хю не спа добре. Непрекъснато се будеше и отново и отново прехвърляше в ума си разговора с Мейзи. Искаше му се да се бе предал на желанието и да я бе последвал у тях. В момента можеше да спи в прегръдките й, с глава на гърдите й, вместо да се върти сам в леглото си.

Притесняваше го обаче и нещо друго. Имаше чувството, че тя е споменала нещо важно, нещо изненадващо и зловещо, чието значение му бе убягнало в онзи конкретен момент. Все още не можеше да се сети какво е точно.

Бяха разговаряли за банката и за това, че Едуард ще стане старши партньор; за титлата на Едуард; за плана на Емили да поиска анулиране на брака си; за нощта в „Кингсбридж Менър“, когато без малко да правят любов; за несъвместимите ценности — почтеността и щастието… Точно къде бе онова жизненоважно откровение?

Опита се да възстанови разговора, да си го припомни отзад напред. „Ела у дома с мен“… „Хората трябва да сграбчват щастието, където и когато могат“… „Емили се кани да поиска анулиране на брака от Едуард“… „Сега бедната Емили е лейди Уайтхейвън“… „Даваш ли си сметка, че ако Бен Грийнборн бе получил титлата, както трябваше да стане, Бърти щеше да я наследи?“…

Не, пропуснал бе нещо. Едуард бе получил титлата, която би трябвало да принадлежи на Бен Грийнборн — само че Огъста бе попречила това да се случи. Тя бе организирала цялата противна пропаганда в пресата, под надслов „Може ли един евреин да стане лорд?“. Хю не го бе осъзнал тогава, макар че сега, като се замисли за миналото си каза, че е трябвало да се сети. Обаче уелският принц бе научил отнякъде и бе споменал на Мейзи и Соли.

Хю продължи да се върти неспокойно. Защо това откритие бе толкова важно? То бе просто още един пример за жестокостта на Огъста. В онзи момент бяха успели да го запазят в тайна. Само че Соли бе разбрал…

Хю рязко седна на леглото си и се втренчи в мрака.

Соли бе научил.

Ако Соли бе разбрал, че семейство Пиластър е отговорно за кампания за расова омраза в пресата, насочена срещу баща му, никога повече нямаше да работи с банка „Пиластър“. И в частност щеше веднага да отмени емисията на облигации за железопътната линия „Санта Мария“. Също така би уведомил Едуард, че се отказва от сделката. А пък Едуард щеше да каже на Мики.

— О, боже! — възкликна Хю на глас.

Винаги се бе чудил дали Мики има нещо общо със смъртта на Соли. Знаеше, че Мики е бил в района по това време, но досега го озадачаваше въпросът за мотива му. Според онова, което тогава знаеше, Соли бе пред приключване на сделката, с която щеше да предостави на Мики всичко, което последният искаше; а в такъв случай Мики имаше причина да иска Соли да остане жив. Но ако Соли бе имал намерение да спре сключването на договора, Мики може би го бе убил, за да спаси сделката. Мики ли бе добре облеченият мъж, който се бе карал със Соли само няколко секунди преди Соли да бъде прегазен? Кочияшът от самото начало твърдеше, че някой е блъснал Соли на пътя му. Дали Мики бе бутнал Соли под колелата на онази карета? Тази мисъл бе ужасяваща и противна.

Хю се измъкна от леглото и запали газената лампа. Тази нощ нямаше да заспи отново. Наметна се с халат и седна край камината, в която огънят догаряше. Дали Мики бе убил двама от приятелите му, Питър Мидълтън и Соли Грийнборн?

И ако го бе направил, какво щеше да стори Хю?

Този въпрос все още го измъчваше на следващия ден, но тогава се случи нещо, което му даде търсения отговор.

Цялата сутрин прекара на бюрото си в стаята на партньорите. Някога бе копнял да седи там — в тихия, луксозен център на властта, да взима решения за милиони лири, под погледите на предците си от портретите на стените; но сега вече бе свикнал. А съвсем скоро щеше да се откаже от всичко това.

В момента си приключваше работата. Само довършваше започнати по-рано проекти, но не подхващаше нови. Мислите му непрекъснато се връщаха към Мики Миранда и бедния Соли. Направо го побъркваше идеята, че такъв добър човек като Соли е бил убит от влечуго и паразит като Мики. В действителност просто му се искаше да удуши Мики с голи ръце. Само че не можеше да го убие. Нямаше и никакъв смисъл да съобщава на полицията за подозренията си, защото нямаше доказателства.

Личният му деловодител, някогашният главен чиновник Джонас Мълбъри, цяла сутрин изглеждаше твърде развълнуван и разтревожен от нещо. Мълбъри влезе в стаята на партньорите четири-пет пъти под различни предлози, но не спомена какво го измъчва. Най-после Хю схвана, че човекът иска да му каже нещо, но не желае да го направи пред останалите партньори.

Няколко минути преди пладне Хю тръгна по коридора, който водеше към стаята с телефона. Бяха монтирали апарата преди две години и отдавна съжаляваха, че не са го сложили в залата на партньорите: всеки от тях получаваше обаждания поне няколко пъти дневно.

В коридора срещна Мълбъри. Спря го и попита:

— Притеснява ли те нещо?

— Да, господин Хю — отвърна Мълбъри с очевидно облекчение, после снижи глас. — Случайно видях едни документи, подготвяни от Саймън Оливър, деловодителя на господин Едуард.

— Ела тук за малко. — Хю влезе в телефонната стая и затвори вратата зад двама им. — Какво имаше в тези документи?

— Предложение за заем за Кордоба — за два милиона лири!

— О, не! — възкликна Хю. — Банката трябва да намали участието си в южноамерикански заеми, не да го увеличава!

— Сигурен бях, че ще реагирате така.

— За какво точно е заемът?

— За строежа на ново пристанище в провинция Санта Мария.

— Поредната схема на сеньор Миранда.

— Да. Страхувам се, че той и братовчед му Саймън Оливър имат прекалено голямо влияние върху господин Едуард.

— Добре, Мълбъри. Благодаря ти, че ми съобщи. Ще се опитам да се справя с проблема.

Забравил за телефонното си обаждане, Хю се върна в стаята на партньорите. Дали останалите партньори щяха да позволят на Едуард да постъпи така? Възможно беше. Хю и Самюъл вече нямаха голямо влияние, тъй като се канеха да напуснат. Младия Уилям не се безпокоеше като Хю, че в страните от Южна Америка може да се случи срив. Майор Хартшорн и сър Хари щяха да постъпят, както им бъдеше наредено — а пък сега Едуард бе старши партньор.

Как трябваше да постъпи Хю? Все още не бе напуснал, освен това получаваше своя дял от печалбата, така че и отговорностите му не бяха приключили.

Проблемът бе, че Едуард не разсъждаваше разумно: както бе казал Мълбъри, той бе попаднал напълно под влиянието на Мики Миранда.

Имаше ли някакъв начин Хю да отслаби това влияние? Можеше да каже на Едуард, че Мики е убиец. Едуард нямаше да му повярва. Каза си обаче, че е длъжен да опита. Нямаше нищо за губене. Освен това наистина трябваше да стори нещо по повод ужасяващото прозрение, до което бе стигнал през нощта.

Едуард вече бе излязъл за обяд. Подтикнат от внезапен импулс, Хю реши да го последва.

Предположи накъде се е насочил Едуард и нае файтон до клуб „Каус“. По време на пътуването от Сити до „Пол Мол“ се опита да обмисли правдоподобна и спокойна реч, така че да не обиди Едуард, а да го убеди. Само че всички изрази, за които се сещаше, звучаха изкуствено. Затова, когато пристигна, реши да говори направо. Да му каже истината, без да я разкрасява — и да се надява на най-доброто.

Все още бе рано, така че завари Едуард сам в пушалнята на клуба. Пред него имаше голяма чаша „Мадейра“. Хю забеляза, че обривът му се влошава: кожата на мястото, където яката се триеше във врата му, бе почервеняла и разранена.

Хю седна на същата маса и си поръча чай. Когато бяха момчета, Хю страстно мразеше Едуард, който бе ужасен грубиян и насилник и обичаше да тормози другите. През последните години обаче бе започнал да вижда братовчед си като жертва. Едуард се бе превърнал в това, което беше, заради влиянието на двама лоши хора, Огъста и Мики. Огъста го бе задушила, а пък Мики го бе покварил. Само че Едуард не бе омекнал спрямо Хю, затова и сега не се церемони особено, а веднага му показа, че компанията му не му е приятна.

— Не е нужно да идваш чак тук за чаша чай — каза той. — Какво искаш?

Началото не бе добро, но нищо не можеше да се направи. Макар да бе настроен песимистично, Хю заяви:

— Трябва да ти кажа нещо, което ще те шокира и ужаси.

— Така ли?

— Ще ти бъде трудно да ми повярваш, но това е самата истина. Смятам, че Мики Миранда е убиец.

— О, за бога! — ядоса се Едуард. — Я не ме занимавай с такива глупости!

— Изслушай ме, преди с лека ръка да отхвърлиш думите ми — спря го Хю. — Напускам банката, ти си старши партньор. Нямам за какво да се боря повече. Само че вчера открих нещо. Соли Грийнборн е знаел, че майка ти стои зад кампанията в пресата, целяща да попречи на Бен Грийнборн да получи благородническа титла.

Едуард се сепна неволно, сякаш думите на Хю го бяха подсетили за нещо, което вече е чувал.

Хю усети известна надежда.

— На прав път съм, нали? — попита. След миг продължи, макар че само предполагаше: — Соли е заплашил да отмени сделката за железопътна линия „Санта Мария“, нали?

Едуард кимна.

Хю се премести по-напред на стола си, като се опитваше да сдържа възбудата си.

Едуард обясни:

— Седях на същата тази маса, когато влезе Соли. Беше ужасно разгневен. Но…

— И Соли загина същата вечер?

— Да… Обаче Мики беше с мен през цялата вечер. Играхме карти тук, после отидохме в „При Нели“.

— Трябва да те е оставил за малко, дори да са били само няколко минути.

— Не…

— Видях го да влиза в клуба приблизително по същото време или малко след смъртта на Соли.

— Сигурно е било преди това.

— Може да е казал, че отива до тоалетната или нещо подобно.

— Така едва ли би имал достатъчно време. — Лицето на Едуард изразяваше решителен скептицизъм.

Надеждите на Хю отново угаснаха. За момент бе успял да предизвика съмнение в ума на Едуард, но това не бе продължило дълго.

— Направо си си изгубил ума — добави Едуард. — Мики не е убиец. Самата идея е абсурдна.

Тогава Хю реши да му разкаже за Питър Мидълтън. Мярката бе отчаяна, защото ако Едуард отказваше да повярва, че Мики е убил Соли преди единайсет години, едва ли щеше да приеме, че е удавил Питър преди двайсет и две. Хю обаче трябваше да опита.

— Мики е убил и Питър Мидълтън — заяви, макар да усещаше, че звучи като луд човек.

— Това е смехотворно!

— Да, знам какво мислиш — че ти си го удавил. Много пъти си му натиснал главата под водата, а после си се втурнал да преследваш Тонио и си мислиш, че Питър е бил прекалено изтощен, за да доплува до стената на кариерата, затова е потънал. Само че има нещо, което не знаеш.

Въпреки недоверието си, Едуард се заинтригува.

— Какво е то?

— Питър плуваше много добре.

— Той беше слабак!

— Да — само че през цялата пролет, без да пропусне дори ден, се упражняваше да плува. Беше мършав слабак, но във водата бе като риба. Без проблем е доплувал до каменната стена — Тонио го е видял.

— Какво… — Едуард преглътна с усилие. — Какво друго е видял Тонио?

— Докато ти си се катерел по стената на кариерата, Мики натискал главата на Питър под водата, докато го удавил.

За голяма изненада на Хю, Едуард не отхвърли моментално и с презрение чутото. Вместо това запита:

— Защо чака толкова дълго, преди да ми кажеш?

— Не смятах, че ще ми повярваш. И сега ти го казвам в отчаянието си, с надеждата да те убедя да се откажеш от последната инвестиция в Кордоба, с която си се ангажирал. — Вгледа се внимателно в изражението на Едуард, след което продължи. — Само че ти ми вярваш, нали?

Едуард само кимна.

— А защо?

— Защото знам причината да го извърши.

— И каква е тя? — попита Хю, превъзбуден от любопитството, което го измъчваше от години. — Защо Мики е убил Питър?

Едуард отпи голяма глътка от своята „Мадейра“, после притихна. Хю се уплаши, че ще откаже да говори повече. Най-после обаче, след дълго мълчание, Едуард каза:

— В родната си страна семейство Миранда е доста заможно, но тук човек не може да си купи кой знае какво с кордовски долари. След пристигането си в „Уиндфийлд“, Мики изхарчи издръжката си за цялата година само за няколко седмици. Той обаче се бе похвалил колко е богато семейството му, а пък беше твърде горд, за да признае истината. Затова, когато парите му свършиха… открадна.

Хю си припомни скандала, който бе разтърсил училището през юни месец 1866 г.

— Шестте златни суверена на господин Офъртън, които изчезнаха от бюрото му — промълви той замислено. — Крадецът е бил Мики, така ли?

— Да.

— Ха, проклятие!

— А Питър знаеше.

— Как е научил?

— Видял Мики да излиза от кабинета на Офъртън. Когато съобщиха за кражбата, се досетил какво е станало. Заплаши, че ще каже истината, ако Мики сам не си признае. Когато го заварихме на водоема, решихме, че ни се е отворил късметът. Аз му натисках главата под водата, за да го сплаша и да го накарам да си мълчи. Но никога не съм си и помислял, че…

— Че Мики ще го убие.

— И през всичките тези години Мики ме остави да си мисля, че вината е моя, а пък той уж ме прикрива! — заяви Едуард. — Каква свиня!

Хю осъзна, че независимо от минималните шансове, бе успял да разклати вярата на Едуард в Мики. Изкушаваше се да подхвърли: „Е, сега като знаеш какъв е, забрави напълно за пристанище в Санта Мария“. Само че трябваше да внимава да не прекали. Реши, че е казал достатъчно. Сега бе най-добре да остави Едуард сам да си извади изводите. Хю се изправи.

— Съжалявам, че ти нанесох такъв удар — каза.

Едуард се бе замислил дълбоко, като потриваше врата си, където го сърбеше от обрива.

— Да — неопределено отвърна той.

— Трябва да тръгвам.

Едуард не отвърна нищо. Изглежда, напълно бе забравил за присъствието на Хю. Взираше се в чашата си. Хю се вгледа в лицето му и се сепна: в очите на Едуард имаше сълзи.

Хю излезе тихо навън и затвори вратата зад себе си.

IV

На Огъста й харесваше да е вдовица. Най-малкото, отиваше й да се облича в черно. С тъмните си очи, посребряла коса и черни вежди тя бе наистина забележителна гледка, когато носеше траур.

Джоузеф го нямаше от четири седмици. Удивително бе колко малко й липсва. Струваше й се леко странно, че не чува оплакванията му, ако говеждото бе недопечено или в библиотеката се бе събрал прах. Един-два пъти седмично вечеряше сама, но тя знаеше как да се наслаждава на собствената си компания. Вече не притежаваше статута на съпруга на старшия партньор, но пък бе майката на новия такъв. Освен това бе вдовицата графиня Уайтхейвън. Притежаваше всичко, което бе получила от Джоузеф, но не бе принудена да търпи самия него.

Освен това можеше да се омъжи отново. Беше на петдесет и осем години и вече не бе в състояние да ражда деца, но все още изпитваше желанията и копнежите, за които преди смяташе, че са само детински чувства. Всъщност, те се бяха усилили след смъртта на Джоузеф. Когато Мики Миранда я докосваше по ръката или се вглеждаше в очите й, или поставяше длан на бедрото й, докато я съпровождаше в някоя стая, Огъста чувстваше по-силно от всякога онова удоволствие, съчетано с отпадналост, от което й се завиваше свят.

Сега тя се взря в образа си в огледалото в салона и си каза: „Толкова си приличаме, Мики и аз, дори в цвета на косата и очите. Двамата щяхме да имаме такива прекрасни тъмнооки бебета…“.

Тъкмо си го помисли и истинското й синеоко, светлокосо бебе влезе в стаята. Едуард не изглеждаше добре. Преди бе едър, но сега бе станал направо дебел. Освен това имаше някакъв проблем с кожата. Той често биваше раздразнителен за следобедния чай, защото по това време ефектът от изпитото на обяд вино бе отшумял.

Тя обаче искаше да говори с него за нещо важно и не бе в настроение да се съобразява особено.

— Какъв е този слух, че Емили иска анулиране на брака?! — попита го.

— Иска да се омъжи за друг — отвърна глухо Едуард.

— Не може да го направи! Та тя е омъжена за теб!

— Ами, не съвсем — каза Едуард.

За какво, за бога, говореше? Колкото и да го обичаше, от време на време той ужасно я дразнеше.

— Не ставай глупав — избухна Огъста. — Естествено, че е омъжена за теб.

— Ожених се за нея, само защото ти така искаше. А пък тя се съгласи, само защото родителите й я накараха. Никога не сме се обичали, освен това… — Той се подвоуми за миг, след което изтърси: — Така и не консумирахме брака.

Значи това бе имал предвид! Огъста се смая, че синът й се осмелява да говори направо за сексуалния акт: подобни неща не се казваха пред дами. Въпреки това не се изненада, че бракът им е преструвка, беше се досетила за това още преди години. Само че нямаше да остави Емили да се измъкне.

— Не можем да си позволим скандал — твърдо заяви тя.

— Няма да стане скандал…

— Естествено, че ще стане! — излая тя, вбесена от недалновидността му. — Цял Лондон ще говори за това в продължение на поне година, а и вестниците ще го раздухат.

Сега Едуард бе лорд Уайтхейвън, а скандалите за сексуалния живот на благородниците бяха тъкмо такава сензация, каквато търсеха любимите на прислугата седмични жълти издания.

— Ама не смяташ ли, че Емили има право на свободата си? — попита нещастно Едуард.

Огъста не обърна внимание на този немощен призив за справедливост.

— Може ли да те принуди?

— Иска да подпиша документ, в който признавам, че бракът никога не е бил консумиран. След това, очевидно, нещата следват от само себе си.

— А ако откажеш да подпишеш?

— Тогава става по-сложно. Тези неща трудно се доказват.

— В такъв случай, всичко е уредено. Нямаме причина за притеснения. Хайде да говорим на друга, не така смущаваща тема.

— Но…

— Кажи й, че няма да получи анулиране. Не искам дори да чувам за това, в никакъв случай!

— Добре, майко.

Тя се изненада от бързата му капитулация. Макар почти винаги накрая да ставаше онова, което Огъста искаше, обикновено Едуард се съпротивляваше повече. Вероятно го тревожеха някакви други проблеми.

— Какво има, Теди? — попита го по-меко.

Той въздъхна тежко.

— Хю ми каза нещо направо ужасно — обясни.

— Какво?

— Твърди, че Мики е убил Соли Грийнборн.

Огъста потрепери. Но макар да бе ужасена, изпитваше и любопитство.

— Как е възможно? Та Соли бе прегазен!

— Хю казва, че Мики го е блъснал пред онази карета.

— Вярваш ли на това?

— Мики беше с мен онази вечер, но може да се е измъкнал за няколко минути. Възможно е. Ти как мислиш, майко, дали е истина?

Огъста кимна. Мики бе опасен и притежаваше смелост: именно това го правеше толкова привлекателен. Тя изобщо не се съмняваше, че Мики е способен да извърши подобно дръзко убийство — и да му се размине.

— На мен ми е трудно да го приема — отбеляза Едуард. — Зная, че в някои отношения Мики е истински дявол, но да си мисли човек, че би убил…

— Напълно в състояние е да го направи — каза Огъста.

— Откъде си толкова сигурна?

Едуард изглеждаше така трогателно безпомощен, че Огъста се изкуши да сподели с него собственото си тайно знание. Дали това бе умно решение? Нямаше да навреди. Шокът от разкритието на Хю сякаш бе накарал Едуард да се замисли повече от обичайното. Може би истината щеше да му помогне, да го направи по-сериозен. Затова реши да му каже.

— Мики уби чичо ти Сет — обясни тя.

— Мили боже!

— Задуши го с една възглавница. Хванах го на местопрестъплението. — Огъста усети прилив на топлина в слабините си, когато си припомни последвалата случка.

— Но защо му е било на Мики да убива чичо Сет? — зачуди се Едуард.

— Той много бързаше да изпрати онези пушки в Кордоба, не помниш ли?

— Спомням си.

През следващите няколко минути Едуард запази мълчание. Огъста затвори очи и отново преживя онази продължителна, луда прегръдка с Мики, в стаята с мъртвия възрастен мъж.

Едуард я извади от замечтания й унес.

— Има още нещо, при това дори по-лошо. Помниш ли онова момче, Питър Мидълтън?

— Естествено! — Огъста нямаше да го забрави никога — от толкова години смъртта му ги преследваше и хвърляше сянка върху семейството им. — И какво за него?

— Хю твърди, че Мики го е убил.

Сега вече Огъста направо се втрещи.

— Моля?! Не… не мога да го повярвам!

Едуард кимна.

— Нарочно натискал главата му под водата и го удавил.

Не мисълта за самото убийство, а идеята за предателството на Мики я ужасяваше толкова.

— Хю сигурно лъже!

— Той казва, че Тонио Силва е видял всичко.

— Но това би означавало, че Мики ни е мамил безобразно през всичките тези години!

— Мисля, че е истина, майко.

С нарастващ ужас Огъста осъзна, че Едуард не би и обмислял подобна вероятност, ако нямаше сериозна причина.

— Защо си толкова склонен да вярваш на думите на Хю?

— Защото зная нещо, за което той нямаше никаква представа и което потвърждава неговата история. Разбираш ли, Мики беше откраднал пари от един от учителите. Питър знаеше за това — и заплашваше да каже истината. Мики отчаяно търсеше начин да му запуши устата.

— На Мики никога не му стигаха парите — припомни си Огъста. След миг поклати невярващо глава. — И през цялото това време си мислехме, че…

— Че вината за смъртта на Питър е моя.

Огъста кимна.

— А пък Мики ни е оставил да вярваме в това — добави Едуард. — Направо не мога да го проумея, майко. Бях убеден, че съм убиец, а Мики е знаел, че не съм, но въпреки това не ми каза нищо. Не смяташ ли, че е предал по ужасяващ начин приятелството ни?

Огъста се вгледа със съчувствие в сина си.

— Ще го изоставиш ли?

— Неизбежно е — печално отговори той. — Само че той е единственият ми приятел, наистина.

Огъста имаше чувството, че всеки миг ще заплаче. Двамата седяха един срещу друг, гледаха се и размишляваха за нещата, които бяха сторили и причините за тях.

След малко Едуард промълви:

— В продължение на почти двайсет и пет години се отнасяхме с него като с част от семейството. А пък той всъщност е чудовище.

„Чудовище“, помисли си Огъста. Вярно беше.

И въпреки това, тя го обичаше. Огъста обичаше Мики Миранда, макар че бе убил трима души. Беше я мамил толкова грозно, но бе сигурна, че ако в този момент Мики влезе в салона, щеше да поиска да го притисне в обятията си.

Хвърли поглед към сина си и от изражението му разбра, че и той се чувства по същия начин. И преди го знаеше със сърцето си, но сега и умът й го прие.

Едуард също обичаше Мики.

I

Мики Миранда бе разтревожен. Седеше във фоайето на клуб „Каус“, пушеше пура и се чудеше с какво е засегнал Едуард. Едуард го избягваше. Не идваше в клуба, не ходеше в „При Нели“, не се появяваше дори в салона на майка си за следобедния чай. Мики не го бе виждал цяла седмица.

Попитал бе Огъста какъв е проблемът, но тя отговори, че няма представа. Само че и Огъста се държеше странно с него, затова Мики предположи, че всъщност знае, но не иска да му каже.

Това не се бе случвало от повече от двайсет години. От време на време Едуард се обиждаше заради нещо, което Мики бе направил. В такива случаи той се цупеше известно време, но това рядко продължаваше повече от ден-два. Този път обаче бе сериозно — а това означаваше, че може да застраши парите за пристанище „Санта Мария“.

През последното десетилетие, приблизително веднъж годишно банка „Пиластър“ пускаше кордовски облигации. Част от парите бяха за строеж на железопътни линии, на водопроводни и напоителни съоръжения и за разработка на мини; други бяха чисто и просто заем за правителството. Семейство Миранда се бе облагодетелствало — независимо дали пряко или косвено — от абсолютно всичките. Днес Папа Миранда бе най-могъщият човек в Кордоба след президента.

Мики бе смъквал комисиона от всичко (макар никой в банката да нямаше представа за това) и сега личното му богатство бе наистина значително. По-важното обаче бе, че благодарение на способността си да набира средства, той се бе превърнал в една от най-значимите политически фигури в Кордоба — и несъмнен наследник на бащината си власт.

А пък Папа се канеше да започне революция.

Плановете бяха направени. Армията на Миранда щеше да се спусне на юг с железницата и да обсади столицата. Едновременно с това щяха да нападнат Милпита, пристанището на тихоокеанския бряг, което обслужваше столицата.

Само че революциите струваха пари. Папа бе наредил на Мики да издейства най-големия заем досега, два милиона лири стерлинги, за да купи оръжия, боеприпаси и продоволствия за гражданска война. В замяна бе обещал несравнима награда. Когато Папа станеше президент, Мики щеше да бъде министър-председател и да властва над всички, с изключение на самия Папа. Освен това Папа щеше да обяви Мики за свой официален наследник и така той щеше да стане президент след смъртта му.

А това бе всичко, което някога бе искал.

Щеше да се върне в страната си като победоносен герой, наследника на трона, дясната ръка на президента, господар и безпрекословен владетел на братовчедите и чичовците си и — това бе най-сладкото — на по-големия си брат.

Но сега всичко това бе застрашено от Едуард.

Едуард бе от жизненоважно значение за плана. Мики бе дал на „Пиластър“ неофициален монопол над бизнеса с Кордоба, за да засили влиянието и престижа на Едуард в банката. Планът му бе проработил: сега Едуард бе старши партньор, което никога не би постигнал без чужда помощ. Същевременно обаче никой друг от лондонската финансова общност не бе получил възможност да се специализира в работата с Кордоба. Съответно другите банки смятаха, че не познават достатъчно страната, за да инвестират в нея. Освен това бяха двойно по-подозрителни към всеки проект, който Мики им предлагаше, защото решаваха, че „Пиластър“ вече го е отхвърлила. Мики се бе опитал да набира пари за Кордоба чрез други банки, но те винаги му отказваха.

Съответно сърденето на Едуард бе силно обезпокоително. Заради него Мики имаше проблеми със съня. И тъй като Огъста отказваше — или не бе в състояние — да хвърли светлина върху причините за проблема, Мики нямаше кого да попита, тъй като той самият бе единственият близък приятел на Едуард.

Докато седеше, пушеше и се тревожеше, изведнъж забеляза Хю Пиластър. Часът бе седем, а Хю бе с вечерно облекло и пиеше сам питието си. Вероятно щеше да се срещне с някого за вечеря.

Мики не харесваше Хю и знаеше, че чувството е взаимно, само че бе възможно Хю да знае какво става. А пък Мики нямаше да загуби нищо, ако го попита. Така че се изправи и отиде до неговата маса.

— Добър вечер, Пиластър — поздрави.

— Добра да е, Миранда.

— Да си виждал братовчед си Едуард напоследък? Той сякаш изчезна.

— В банката идва всеки ден.

— А!

Мики се поколеба. След като Хю не го покани на масата си, той попита:

— Може ли? — и седна, без да дочака отговор. После снижи глас и се поинтересува: — Случайно да знаеш дали не съм сторил нещо, с което да го обидя?

Хю се замисли за кратко, след което отговори:

— Не се сещам за причина да не ти кажа. Едуард разбра, че ти си убил Питър Мидълтън и си го лъгал за убийството в продължение на двайсет и четири години.

Мики без малко да скочи от стола си. Как, по дяволите, истината бе излязла наяве? За малко да зададе въпроса на глас, но се сети, че ако го направи, все едно признава вината си. Вместо това се престори на силно разгневен и рязко се изправи.

— Ще забравя, че си казвал подобно нещо — отсече и излезе от стаята.

Отне му само няколко минути да осъзнае, че и сега няма нужда да се страхува от полицията, не бе в по-голяма опасност отпреди. Никой не бе в състояние да докаже, че той е извършил убийството. Освен това то бе станало толкова отдавна, че нямаше смисъл отново да се започва разследване. Истинската опасност бе, че Едуард щеше да откаже да пусне емисията за заема от два милиона лири, от които се нуждаеше Папа.

Трябваше да получи прошка от Едуард. А за тази цел бе нужно да се срещне с него.

Не можеше да направи нищо още същата вечер, защото трябваше да посети дипломатическия прием във френското посолство, както и да присъства на вечеря с няколко членове на парламента от консерваторската партия. На другия ден обаче отиде в „При Нели“ още по обед, събуди Ейприл и я убеди да изпрати на Едуард бележка, в която му обещаваше „нещо специално“, ако дойде вечерта в публичния дом.

Мики нае най-хубавата стая на Ейприл и запази настоящата любимка на Едуард — слабо момиче с къса коса на име Хенриета. Нареди й да си сложи мъжко вечерно облекло с цилиндър, защото Едуард намираше това за секси.

В девет и половина вечерта той бе готов и очакваше Едуард. В стаята имаше грамадно легло с колони и балдахин, два дивана, голяма камина с богато украсена облицовка, обичайния умивалник, както и няколко ярки и крайно неприлични картини, на които се виждаше как служителят в една погребална агенция извършва най-различни сексуални действия с бледия труп на красиво младо момиче. Мики се бе излегнал на тапицирания с кадифе диван, облечен в копринен халат. Отпиваше от чаша с бренди, а до него бе седнала Хенриета.

Тя скоро се отегчи.

— Харесват ли ви тези картини? — попита го.

Той сви рамене, без да казва нищо. Нямаше желание да разговаря с нея. Мики изпитваше твърде слаб интерес към жените като такива. Самият сексуален акт бе монотонен и скучен механичен процес. Всъщност му харесваше единствено властта, която сексът му даваше. И жените, и мъжете винаги се влюбваха в него, а пък той не се уморяваше да използва страстта им, за да ги контролира, използва и унижава. Дори младежкото му увлечение по Огъста Пиластър отчасти бе желание да укроти и обязди една буйна дива кобила.

От тази гледна точка Хенриета не можеше да му предложи нищо: да я контролира не бе никакво предизвикателство, тя не притежаваше нищо, заради което да я използва, а унижението на такова низше същество като проститутка изобщо не носеше удовлетворение. Затова Мики продължи мълчаливо да си пуши пурата и да се чуди притеснено дали Едуард ще дойде.

Измина час, после още един. Мики започна да губи надежда. Можеше ли да се добере до Едуард по някакъв друг начин? Много бе трудно да се срещнеш с човек, който наистина не иска да се вижда с теб. В дома му щяха да отговарят, че „не си е вкъщи“, а на работното му място — че е зает. Мики можеше да го причака пред банката и да го хване, когато излиза за обяд, но подобни действия бяха недостойни, освен това бе възможно Едуард просто да го подмине. Рано или късно щяха да се срещнат на някакво обществено събитие, но дотогава можеха да минат седмици, а Мики не разполагаше с толкова време.

И тогава, малко преди полунощ, Ейприл надникна в стаята и съобщи:

— Той пристигна.

— Най-после! — възкликна Мики с облекчение.

— Поръча си питие, но каза, че не иска да играе карти. Предполагам, че след няколко минути ще дойде при теб.

Напрежението на Мики нарасна. Извършил бе предателство, при това възможно най-ужасното. Оставил бе Едуард да страда в продължение на четвърт век, измъчван от мисълта, че е убил Питър Мидълтън — при условие, че убиецът бе самият Мики. Провинението бе твърде сериозно; искаше твърде много от Едуард.

Но Мики имаше план как да спечели прошката му.

Разположи Хенриета на дивана. Накара я да седне с кръстосани крака и ниско нахлупен над очите цилиндър. Запали й цигарата, намали пламъка на газената лампа, след което отиде и седна на леглото, зад вратата.

Малко по-късно Едуард наистина дойде. На слабата светлина не забеляза седналия на леглото Мики. Спря на прага, огледа Хенриета, след което попита:

— Здравейте, но… кой сте?

Тя вдигна поглед и поздрави:

— Здрасти, Едуард.

— А, ти ли си — каза той. Влезе и затвори вратата. — Е, какво е онова „специално нещо“, за което спомена Ейприл? Теб и преди съм те виждал във фрак.

— „Специалното нещо“ съм аз — обясни Мики и стана от леглото.

Едуард се намръщи.

— Не искам да се виждам с теб — заяви той и се обърна към вратата.

Мики му препречи пътя.

— Поне ми кажи причината! Приятели сме от толкова време…

— Научих истината за Питър Мидълтън.

Мики кимна.

— Ще ми дадеш ли възможност да ти обясня?

— Че какво има за обясняване?

— Ами, как направих такава ужасна грешка… и защо никога не събрах смелост да си я призная.

Едуард се инатеше, затова Мики продължи да го увещава:

— Седни поне за минутка до Хенриета, и нека ти обясня.

Едуард се поколеба и Мики побърза да прибави:

— Моля те?

Едуард се отпусна на дивана.

Мики отиде до бюфета и му наля чаша бренди. Едуард я пое и леко кимна. Хенриета се премести по-близо до него и го хвана за ръката. Той отпи от брендито, огледа се и отсече:

— Мразя ги тези картини!

— И аз — обади се Хенриета, — от тях ме побиват тръпки.

— Млъквай, Хенриета! — сряза я Мики.

— Съжалявам, че изобщо казах нещо — тросна му се тя.

Мики седна на дивана отсреща и насочи вниманието си единствено към Едуард.

— Сбърках жестоко, заблудих те и те предадох — започна той. — Обаче тогава бях на шестнайсет години, а двамата с теб сме били приятели през почти целия си живот. Нима наистина ще захвърлиш приятелството ни заради едно-единствено училищно прегрешение?

— Можеше да ми кажеш истината по всяко време през последните двайсет и пет години! — възмутено възкликна Едуард.

Мики си придаде тъжно изражение.

— Можех да го направя, а и със сигурност трябваше. Само че веднъж като кажеш подобна лъжа, е много трудно да си вземеш думите обратно. Истината щеше да разруши приятелството ни.

— Това не е сигурно — отвърна Едуард.

— Е, нали сега така стана?

— Да — отвърна Едуард, но гласът му потрепери неуверено.

Мики осъзна, че моментът е дошъл.

Изправи се и смъкна халата от гърба си.

Знаеше, че изглежда добре: тялото му все още бе стройно, а кожата му — съвсем гладка, с изключение на къдравите косъмчета по гърдите и слабините му.

Хенриета веднага стана от дивана и коленичи пред него. Мики наблюдаваше Едуард, в чиито очи проблесна желание. После обаче Едуард се намръщи упорито и отвърна поглед.

Изпаднал в отчаяние, Мики изигра последната си карта.

— Остави ни насаме, Хенриета — нареди той.

Тя се стресна и изненада, но се изправи и излезе. Едуард се вгледа в Мики и попита:

— Защо го направи?

— Че за какво ни е тя? — отвърна на въпроса с въпрос Мики. Приближи се още до дивана, така че слабините му бяха само на сантиметри от лицето на Едуард. Пресегна се, внимателно постави длан върху главата на Едуард и нежно го погали по косата. Едуард не помръдна.

— Без нея ни е по-добре — добави Мики. — … Нали?

Едуард преглътна с усилие, но пак не каза нищо.

— Нали така? — настойчиво повтори Мики.

Най-после Едуард отговори.

— Да — прошепна той. — Да.

Следващата седмица Мики за първи път влезе в изпълнената с приглушено достойнство „зала на партньорите“ в банка „Пиластър“.

В продължение на седемнайсет години им осигуряваше работа, но когато дойдеше в банката, го въвеждаха в някоя от останалите стаи, след което караха най-близкия разносвач да доведе Едуард от стаята на партньорите. Мики подозираше, че ако бе англичанин, щяха да го допуснат в тази вътрешна светая светих много по-бързо. Той обичаше Лондон, но знаеше, че винаги ще си остане пришълец тук.

Обхванат от нервност, той нареди плановете за пристанище „Санта Мария“ на голямата маса в средата на помещението. На скиците се виждаше изцяло нов пристан на атлантическия бряг на Кордоба, с докове за поправка на кораби и връзка с железопътната линия.

Естествено, нито едно от тези неща нямаше да бъде построено. Двата милиона лири щяха да отидат право във военната хазна на Миранда. Самото проучване обаче бе истинско и чертежите бяха професионално направени. Ако това бе реално предложение, от проекта вероятно щяха дори да се изкарат пари.

То обаче не бе честно; всъщност вероятно се класираше като най-амбициозната измама в историята.

Мики им обясняваше за строителни материали, разходи за заплати на работниците, митнически тарифи и очаквани приходи, а същевременно се бореше поне на външен вид да остане спокоен. Цялата му кариера, бъдещето на семейството му и съдбата на родината му зависеха от решението, което щеше да се вземе днес в тази стая.

Партньорите също бяха напрегнати. Тук бяха всичките шестима: двамата, които бяха сключили брак с жени от семейството — майор Хартшорн и сър Хари Тонкс; Самюъл, дъртата „кралица“; Младия Уилям и Едуард, и Хю.

Определено предстоеше битка, но шансовете бяха на страната на Едуард, тъй като той бе старши партньор. Майор Хартшорн и сър Хари винаги постъпваха, както им наредяха съпругите им, а пък двете Пиластър следваха заповедите на Огъста, така че и двамата щяха да подкрепят Едуард. Самюъл вероятно щеше да застане зад Хю. Единствено Младия Уилям бе непредсказуем.

Едуард бе изпълнен с ентусиазъм, както и се очакваше. Той бе простил на Мики, двамата отново бяха най-добри приятели, а пък това бе първият му сериозен проект, откакто бе станал старши партньор. Доволен бе, че бе спечелил подобна голяма сделка за банката още след поемането на поста.

След него се обади сър Хари:

— Предложението е внимателно обмислено, а пък ние работим успешно с кордовски облигации вече цяло десетилетие. На мен проектът ми изглежда обещаващ.

Както и се очакваше, съпротивата дойде от страна на Хю. Именно Хю бе съобщил на Едуард истината за смъртта на Питър Мидълтън, с очевидния мотив да предотврати сделката за този заем.

— Наблюдавах какво се случва с последните няколко южноамерикански заема, с които се занимавахме — каза той и раздаде на присъстващите копия от някаква таблица.

Мики започна да разучава таблицата, а Хю продължи:

— Лихвата, която предлагаме, се е повишила — от шест процента преди три години на седем и половина процента миналата година. Въпреки увеличението, при всяка емисия има все по-голям брой непродадени облигации.

Мики разбираше достатъчно от финанси, за да схване какво означава това: популярността на южноамериканските облигации сред инвеститорите все повече спадаше. Спокойното изложение и неумолимата логика на Хю вбесяваха Мики.

Хю продължи:

— Освен това, при всяка от трите последни емисии, банката е била задължена да купува облигации на открития пазар, за да поддържа изкуствено високата им цена.

Което пък, както осъзна Мики, означаваше, че цифрите в таблицата всъщност омаловажават проблема.

— В резултат на упорството ни да участваме на този пренаситен пазар, в момента притежаваме кордовски облигации на стойност почти милион лири. Банката ни е заложила твърде много на този единствен сектор, а това може да е страшно опасно.

Доводът му бе доста силен. Мики се стараеше да запази спокойствие, но пред себе си призна, че ако той бе партньор, след думите на Хю би гласувал против емисията. Въпросът обаче не можеше да се реши само според финансовата логика. Тук бяха заложени и други неща, не само пари.

В продължение на няколко секунди никой не проговори. Едуард изглеждаше ядосан, но се въздържаше. Наясно бе, че щеше да е по-добре някой от другите партньори пръв да опровергае Хю.

Най-накрая се обади сър Хари:

— Ще го вземем под внимание, Хю. Струва ми се обаче, че малко преувеличаваш.

Джордж Хартшорн бе на същото мнение.

— Всички се съгласихме, че плановете за самия проект са солидни и благонадеждни. Рискът е нисък, а печалбите — значителни. Мисля, че трябва да приемем.

Мики знаеше предварително, че те двамата ще подкрепят Едуард. Чакаше решението на Младия Уилям. След Хартшорн обаче, думата взе Самюъл.

— Разбирам, че всички изпитвате нежелание да спрете първото голямо предложение, направено от новия старши партньор — каза той. Тонът му предполагаше, че мъжете в помещението не принадлежат на враждуващи лагери, а са разумни хора, които няма начин да не се съгласят с него, стига да проявят малко добро желание. — А може би не сте склонни да се вслушате в мнението на двама партньори, които вече са обявили, че напускат. Само че аз съм работил в тази сфера два пъти по-дълго от всеки от вас, а пък Хю е може би най-успелият млад банкер на света. А и двамата смятаме, че този проект е по-рискован, отколкото изглежда на пръв поглед. Не се оставяйте личните ви съображения да ви подведат и не отхвърляйте с лека ръка съвета ни.

„Самюъл е много убедителен“, помисли си Мики. Позицията му обаче бе ясна от самото начало. Сега всички присъстващи се вгледаха с очакване в Младия Уилям.

Най-после проговори и той.

— Южноамериканските облигации винаги изглеждат по-рисковани. Ако някога бяхме позволили това да ни уплаши, щяхме да пропуснем множество добри сделки, от които спечелихме големи пари през последните няколко години.

„Това звучи добре“, каза си Мики.

Уилям продължи:

— Не смятам, че ще има финансов срив. Кордоба става все по-силна и стабилна под управлението на президента Гарсия. Убеден съм, че в бъдеще можем да очакваме увеличение на печалбите. Би трябвало да се стремим към още повече сделки с Кордоба, а не по-малко.

Мики изпусна въздуха, който бе задържал и въздъхна дълбоко и с облекчение. Беше спечелил.

Едуард заяви:

— В такъв случай четирима партньори подкрепят проекта, а двама са против.

— Само минутка — намеси се Хю.

„Да не дава Господ Хю да крие още някой коз в ръкава си!“, стресна се Мики и стисна зъби. Искаше му се да извика, да възрази, но трябваше да потисне чувствата си.

Едуард се вгледа ядосано в Хю.

— Какво има? Мнозинството е срещу теб.

— В тази стая гласуването винаги е било краен вариант — отбеляза Хю. — Когато партньорите не са съгласни за нещо, обикновено първо опитваме да стигнем до компромис, с който всички са съгласни.

Мики забеляза, че Едуард се кани да смаже тази идея още в зародиш, но в този миг се обади Уилям:

— Какво имаш предвид, Хю?

— Искам да попитам нещо Едуард — каза Хю. — Уверен ли си, че можем да продадем всички, или поне повечето облигации от тази емисия?

— Да, ако цената е добра — отвърна Едуард. Изражението му ясно показваше, че няма представа накъде бие Хю.

Изведнъж Мики бе обхванат от ужасното предчувствие, че Едуард ще бъде надхитрен.

Хю продължи:

— Защо в такъв случай не продаваме акциите на комисионен принцип, вместо да гарантираме емисията?

Мики сподави едно проклятие. Не това искаше той. Обикновено, когато някоя банка пускаше облигации на стойност примерно един милион лири, всъщност се съгласяваше да изкупи непродадените акции и по този начин гарантираше, че заемополучателят ще вземе целия милион. В замяна на гаранцията си, банката смъкваше тлъст процент от парите. Другият метод бе да предложи облигациите за продажба, но без гаранция. При този вариант банката не поемаше никакъв риск, а комисионата й бе значително по-ниска. Но пък ако бъдеха продадени облигации на стойност само десет хиляди от въпросния милион, заемополучателят взимаше единствено тези десет хиляди лири. Рискът бе за искащия заема — а на този етап Мики не искаше никакви рискове.

— Хмм — изсумтя Уилям. — Това е добра идея.

„Хю е голям хитрец. Какво лукавство само!“, унило си помисли Мики. Ако бе продължил открито да се противопоставя на проекта, просто щяха да му наложат мнението на мнозинството. Той обаче бе предложил начин да намалят риска. Банкерите, с присъщата си консервативност, винаги предпочитаха по-малко рискования вариант на сделките.

— Ако ги продадем, ще спечелим около шейсет хиляди лири, въпреки занижената комисиона — прибави и сър Хари. — А пък ако не успеем да ги пласираме всичките, ще сме избегнали значителни загуби.

„Кажи нещо, Едуард!“, подкани го Мики наум. Едуард губеше контрол над срещата, но изглежда не знаеше как да си го върне.

— Освен това можем да запишем в протокола единодушно решение на партньорите — подхвърли Самюъл. — А пък така винаги е по-добре.

От всички страни се разнесе одобрително мърморене.

Отчаян, Мики взе думата:

— Не мога да обещая, че моите висшестоящи ще се съгласят с това. В миналото банката винаги е гарантирала облигациите по кордовските заеми. Ако решите изведнъж да промените политиката си… — Той се подвоуми, но само за миг: — Може да се обърна към друга банка.

Заплахата му бе безсъдържателна, но те нямаше откъде да го знаят.

— Това е ваше право — засегна се Уилям. — Възможно е някоя друга банка да прецени по различен начин рисковете.

Мики осъзна, че заплахата му само бе подтикнала опозицията да се обедини, затова побърза да добави:

— Ръководителите на страната ми високо ценят взаимоотношенията си с банка „Пиластър“ и не биха искали да ги застрашат.

— Ние се чувстваме по същия начин — вметна Едуард.

— Благодаря. — Мики си даде сметка, че няма какво повече да се каже.

Започна да навива картата на пристанището. Бяха го победили, но той още не бе готов да се предаде. Тези два милиона лири бяха ключът към президентството в родината му. Трябваше да ги получи.

Щеше да измисли нещо.

Едуард и Мики си бяха запазили маса за обяд в клуб „Каус“. Планът бе да отпразнуват там победата си, но сега нямаше какво да празнуват.

Когато Едуард пристигна, Мики вече бе измислил какво да направи. Единственият му шанс бе да убеди Едуард тайно да действа против решението на партньорите и да гарантира изкупуването на облигациите, без да им казва. Това бе скандално, безумно дръзко и вероятно подсъдно действие. Само че друг избор нямаше.

Мики вече бе заел мястото си на масата, когато пристигна Едуард.

— Много съм разочарован от случилото се тази сутрин в банката — веднага заяви Мики.

— Вината е на проклетия ми братовчед Хю! — отвърна Едуард, докато се настаняваше. После махна на един сервитьор и поръча: — Донесете ми чаша „Мадейра“.

— Проблемът е, че ако банката не гарантира емисията, пристанището може и да не бъде построено.

— Направих всичко възможно — жално го увери Едуард. — Ти сам видя, нали беше там.

Мики кимна. За нещастие думите му бяха верни. Ако Едуард бе великолепен манипулатор — като майка си, например — може би щеше да се пребори с Хю. Но пък ако Едуард бе такъв човек, нямаше да бъде пионка на Мики.

Същевременно, макар да бе пионка, можеше да откаже на предложението, което му бе приготвил. Мики започна да си блъска главата как да го уговори или, ако се налага, да го принуди.

Поръчаха обяда. Когато сервитьорът се оттегли, Едуард подхвърли:

— Обмислях дали да не си купя собствена къща. Твърде дълго живея с майка си.

Мики с усилие насочи вниманието си към разговора.

— Да си купиш къща ли?

— Нещо малко. Не искам грамаден палат с десетки слуги, които търчат насам-натам и само наливат масло в огъня. Една скромна къщичка, за чиято поддръжка са достатъчни добър иконом и няколко слуги.

— Но ти си имаш всичко необходимо в „Уайтхейвън хаус“.

— Всичко — освен усамотение.

Мики започна да схваща идеята му.

— Не искаш майка ти да знае за всичко, което правиш…

— Може, например, ти да поискаш да останеш при мен през нощта — добави Едуард и погледна Мики право в очите.

Изведнъж Мики осъзна как може да използва желанието му. Престори се на дълбоко натъжен и поклати глава.

— Когато се сдобиеш с нов дом, аз вероятно вече ще съм напуснал Лондон.

Едуард се смая и ужаси.

— Какво имаш предвид, по дяволите?

— Ако не успея да осигуря парите за новото пристанище, президентът със сигурност ще ме отзове.

— Не можеш да се върнеш в Кордоба! — възкликна уплашено Едуард.

— Определено не искам да става така. Само че вероятно няма да имам избор.

— Облигациите ще бъдат изкупени, убеден съм в това — каза Едуард.

— Надявам се. Защото ако не бъдат…

Едуард удари с юмрук по масата и чашите върху нея се разклатиха.

— Иска ми се Хю да ме бе оставил да гарантирам емисията!

Мики нервно подметна:

— Предполагам, че си длъжен да се съобразиш с решението на партньорите.

— Естествено — нима има друг вариант?

— Ами… — Подвоуми се за миг, после продължи, като се стараеше да говори спокойно и небрежно: — Не можеш просто да пренебрегнеш казаното днес и да накараш служителите си да подготвят документите за заем с гаранция, без да споменаваш на никого… нали?

— Всъщност предполагам, че бих могъл да го направя — обезпокоено отвърна Едуард.

— В крайна сметка, ти си старшият партньор. Това би трябвало да значи нещо.

— Наистина е така, по дяволите!

— Саймън Оливър би изготвил дискретно договорите. Можеш да му се довериш.

— Да.

На Мики направо не му се вярваше, че Едуард се съгласява с такава готовност.

— Това ще има решаващо значение за оставането ми в Лондон — или заминаването ми за Кордоба.

Сервитьорът донесе поръчаното вино и им наля в две чаши.

— Но рано или късно всичко ще излезе наяве — отбеляза Едуард.

— Да, но тогава вече ще е прекалено късно. А и можеш просто да кажеш, че става дума за чиновническа грешка. — Мики бе наясно, че това звучи неправдоподобно и се съмняваше, че Едуард ще го приеме.

Едуард обаче просто си го пусна покрай ушите.

— Ако останеш… — измърмори той и сведе поглед.

— Да?

— Ако останеш в Лондон, ще прекарваш ли понякога нощта с мен в новата ми къща?

Мики проумя, че това е единственото нещо, от което Едуард се интересува. Обзе го триумф. Отправи на Едуард най-очарователната си усмивка.

— Разбира се!

Едуард кимна.

— Само това искам. Още днес следобед ще говоря със Саймън.

Мики вдигна чашата си за наздравица и каза:

— За приятелството!

Едуард чукна чашата си в неговата и се усмихна стеснително.

— За приятелството.

II

Съпругата на Едуард, Емили, се премести в „Уайтхейвън хаус“ без предупреждение.

Макар всички все още да я възприемаха като къщата на Огъста, Джоузеф всъщност я бе завещал на Едуард. Съответно, не можеха току-тъй да изхвърлят Емили от нея: така вероятно щяха да й дадат основание за развод, а Емили тъкмо това искаше.

Впрочем, по закон в момента господарка на къщата бе Емили, а Огъста беше само свекърва, която живее в дома й, благодарение на добрата й воля. Ако Емили се бе изправила открито срещу Огъста, щеше да последва грандиозен сблъсък на воли. На Огъста това би й допаднало, само че Емили бе твърде умна, за да го допусне.

— Това е твоят дом — сладко казваше Емили, — можеш да правиш в него, каквото си поискаш.

Снизхождението в тона й караше Огъста да потръпва.

Емили бе получила дори титлата на Огъста: като съпруга на Едуард, сега тя бе графиня Уайтхейвън, а Огъста бе само вдовица на граф.

Огъста продължаваше да заповядва на слугите, сякаш все още бе господарка на къщата; освен това при всяка възможност им даваше нареждания, противоположни на тези на Емили. Самата Емили никога не се оплакваше, но пък слугите започнаха подмолно да се противопоставят на Огъста. Те харесваха Емили повече, защото тя, като последна глупачка, се държеше твърде меко с тях, или поне така смяташе Огъста; във всеки случай, винаги намираха начини да улеснят живота на Емили, независимо от усилията на свекърва й.

Най-силното оръжие на всеки работодател бе заплахата да уволни служителя си, без да му даде писмена препоръка, защото после никой не би го наел на работа. Само че Емили бе отнела това оръжие на Огъста с плашеща лекота. Един ден Емили заръча да приготвят за обяд морски език25. Огъста смени единия вид риба с друг — със сьомга. Сервираха им морски език и Огъста уволни готвачката. Емили обаче й написа блестяща препоръка и жената бе наета от херцог Кингсбридж, при това — срещу по-добро заплащане. И за първи път слугите на Огъста не се страхуваха от нея.

Приятелите на Емили идваха в „Уайтхейвън хаус“. Обикновено господарката на къщата ръководеше ритуала на следобедния чай. Емили само се усмихваше мило и молеше Огъста да го поеме. В такъв случай обаче на Огъста щеше да й се наложи да се държи учтиво с приятелите на Емили, а това бе почти толкова ужасно, колкото и да остави Емили да играе ролята на господарка.

На вечеря бе още по-зле. Огъста бе принудена да слуша как гостите й хвалят лейди Уайтхейвън за добротата й, защото позволяваше на свекърва си да седи начело на масата.

Този път Огъста бе надхитрена от някой по-находчив от самата нея — нещо, което до този момент не й се бе случвало. Обикновено тя държеше като Дамоклев меч над главите на хората заплахата, че ще ги изключи от кръга на дарените с благоволението й. Само че Емили искаше да я изключат и съответно не бе възможно да я уплаши.

Огъста още по-категорично реши никога да не се предава.

Хората започнаха да канят Едуард и Емили по различни поводи. Емили ходеше, независимо дали Едуард я придружаваше или не. Хората започнаха да забелязват това. Докато Емили се криеше в Лестършир, отчуждението между съпрузите можеше да се пренебрегне; сега обаче, когато и двамата живееха в града, ситуацията ставаше неловка.

Някога Огъста не се интересуваше от мнението на висшето общество. Хората, занимаващи се с бизнес, по традиция възприемаха аристократите като лекомислени безделници и дори по-лошо, като безполезни дегенерати. Съответно изобщо не обръщаха внимание на тях и мнението им — или най-малкото се преструваха, че е така. Огъста обаче отдавна се бе разделила с тази простичка гордост на представителите на средната класа. Тя бе вдовицата на граф Уайтхейвън и копнееше за одобрението на лондонския елит. Не можеше да позволи на сина си така грубо да отказва покани от най-отбраното общество, затова го принуди да ходи.

Днес случаят бе точно такъв. Маркизът на Хокасъл бе дошъл в Лондон за дебат в Камарата на лордовете, а маркизата бе поканила на вечеря малкото си приятели, които не преследваха дивеча в провинцията. Едуард и Емили щяха да ходят, както и Огъста.

Когато обаче Огъста слезе на долния етаж, облечена в черната си копринена рокля, завари Мики Миранда да пие уиски в салона. Той също бе във вечерно облекло и сърцето й подскочи при вида му — толкова бе впечатляващ с белия си елек и ризата с висока яка. Мики се изправи и й целуна ръка. Тя изпита задоволство, че е избрала именно тази рокля, чието дълбоко деколте разкриваше голяма част от гръдта й.

Едуард бе зарязал Мики, след като научи истината за смъртта на Питър Мидълтън, но това бе продължило само няколко дни. Сега двамата бяха дори по-добри приятели отпреди. Огъста бе доволна. Тя не бе в състояние да се сърди на Мики. Винаги бе знаела, че е опасен: това го правеше дори по-магнетичен и желан. Понякога изпитваше страх от него, тъй като бе разбрала, че е убил трима души; този страх обаче бе възбуждащ. Мики бе най-поквареният мъж, когото бе срещала — и всъщност й се искаше той да я сграбчи, да я блъсне на пода и да я насили там, на място.

Мики все още бе женен. Вероятно можеше да се разведе с Рейчъл, ако искаше — носеха се упорити слухове за съпругата му и брата на Мейзи Робинсън, Дан, който бе член на радикалната партия в парламента — но нямаше как да го стори, докато все още бе посланик.

Огъста седна на египетския диван, като смяташе, че Мики ще се настани до нея. За нейно разочарование обаче, той седна отсреща й. Тя имаше чувството, че са я отхвърлили.

— Защо си дошъл? — попита го.

— С Едуард ще ходим да гледаме боксов мач.

— Не, няма. Той ще вечеря с маркиза на Хокасъл.

— А! — Мики замълча за миг. — Чудя се дали аз съм сбъркал… или той.

Огъста бе напълно сигурна, че отговорността е на Едуард; само че се съмняваше, че е било грешка. Той обичаше да гледа боксови мачове и вероятно бе планирал да се измъкне от уговорката за вечерята. Тя обаче щеше да го спре.

— Най-добре ще е да отидеш сам — предложи на Мики.

В очите му проблесна непокорно пламъче и за секунда Огъста си помисли, че ще й откаже. Тя се зачуди дали не губи влиянието си върху този млад мъж. Накрая обаче Мики се изправи, макар и съвсем бавно, и каза:

— В такъв случай ще тръгвам. Моля, обяснете на Едуард.

— Разбира се.

Само че вече бе прекалено късно. Преди Мики да е стигнал до вратата, влезе Едуард.

Огъста забеляза, че тази вечер кожата му е в особено лошо състояние. Обривът покриваше цялото му гърло и врата отзад до косата, като стигаше чак до едното му ухо. Този проблем я безпокоеше, но Едуард твърдеше, че според доктора нямало нищо тревожно.

С влизането той подхвърли, като потриваше в очакване ръце:

— С нетърпение чакам този мач!

— Едуард, не можеш да отидеш на мача! — заяви Огъста с най-авторитетния си тон.

На лицето му се изписа разочарование — все едно бе дете, на което са казали, че тази година Коледа няма да се празнува.

— И защо не? — попита той нещастно.

На Огъста й дожаля за него и без малко да отстъпи. После обаче тя се взе в ръце, накара сърцето си да замълчи и отсече:

— Прекрасно знаеш, че днес сме канени на вечеря у маркиз Хокасъл!

— Ама това не е точно тази вечер, нали?

— Напротив — и ти го знаеш.

— Няма да отида.

— Трябва да го направиш!

— Но нали снощи вечерях с Емили?

— Значи, заедно с днешната ще станат две поредни културни вечери.

— Защо, по дяволите, изобщо сме канени?

— Недей да проклинаш пред майка си! Канени сме, защото са приятели на Емили.

— Емили може да върви по… — Едуард срещна погледа на Огъста и млъкна насред изречението. — Кажи им, че съм болен.

— Не ставай смешен!

— Смятам, че би трябвало да ходя там, където искам, майко.

— Не можеш да обиждаш по този начин високопоставените хора!

— Искам да гледам бокс!

— Не може!

В този момент влезе Емили. Тя веднага забеляза колко е напрегната обстановката и попита:

— Какъв е проблемът?

Едуард избълва:

— Отивай да донесеш скапания документ, дето все ме караш да подпиша!

— За какво говориш? — намеси се Огъста. — Какъв документ?

— Декларацията, че съм съгласен с анулирането — отговори той.

Огъста се ужаси — и вбеси, защото осъзна, че нищо случило се тази вечер не е случайно. Емили го бе планирала, ход по ход. Целта й бе да ядоса Едуард до такава степен, че той да е склонен да подпише каквото и да е, само и само да се отърве от нея. Огъста дори й бе помогнала по невнимание с настояването си Едуард да изпълни социалните си задължения. Почувства се като глупачка: допуснала бе да я манипулират. А сега схемата на Емили бе на път да се осъществи…

— Емили! Остани тук! — нареди Огъста.

Емили се усмихна мило и излезе от салона.

Огъста се обърна към Едуард.

— Няма да се съгласяваш на анулиране на брака!

— Аз съм на четирийсет години, майко — отвърна той. — Ръководя семейния бизнес и това е моята къща. Не бива да ми казваш какво да правя.

Изражението на лицето му бе едновременно нацупено и упорито и на Огъста й хрумна ужасяващата мисъл, че може би за първи път през живота си той ще й се противопостави.

Тя започна да се плаши.

— Ела да седнеш тук, Теди — каза, вече по-меко.

Той изпълни молбата й с очевидно нежелание.

Огъста се протегна да го погали по бузата, но Едуард рязко се отдръпна.

— Ти не можеш да се грижиш сам за себе си — каза му. — Никога не си можел. Именно затова двамата с Мики винаги сме го правили заради теб, още откакто ходеше на училище.

На лицето му се изписа още по-силно упорство.

— А може би е време да престанете.

Огъста усети, че я обзема паника. Имаше чувството, че напълно губи контрол.

Преди обаче да каже каквото и да било, се върна Емили с официален документ в ръка. Остави го на писалището в мавритански стил, където вече бяха приготвени писалки и мастило.

Огъста се вгледа в лицето на сина си. Възможно ли бе да се страхува от съпругата си повече, отколкото от майка си? Хрумна й, че може да грабне документа, да хвърли писалките в огъня и да разлее мастилото. Овладя се. По-добре бе да се предаде и да се престори, че няма голямо значение. Само че преструвката й нямаше да заблуди никого: тя вече бе заявила, че е против и бе забранила анулирането. Всички щяха да разберат, че е била победена.

Обърна се към Едуард.

— Ако подпишеш този документ, ще трябва да напуснеш поста на старши партньор.

— Не виждам причина да го правя — отговори той. — Това не е същото като развод.

А Емили добави:

— Църквата не се противопоставя на анулирането, ако основанията са реални.

Думите й звучаха като официален цитат. Явно бе проверила.

Едуард седна на бюрото, избра си писалка и потопи върха в сребърната мастилница.

Огъста използва последния си изстрел.

— Едуард! — изсъска тя с треперещ от гняв глас. — Ако го подпишеш, никога повече няма да ти проговоря!

Той се поколеба, но после докосна хартията с върха на писалката. Всички мълчаха. Той раздвижи ръката си и скърцането на перото по хартията прозвуча като гръмотевица в настъпилата тишина.

Едуард остави химикалката.

— Как можеш да се отнасяш така с майка си?! — проплака Огъста с истинска болка в гласа.

Емили посипа подписа му с пясък и взе документа.

Огъста застана между нея и вратата.

Без да помръдват, Едуард и Мики смаяно наблюдаваха сблъсъка между двете жени.

Огъста заповяда:

— Дай ми този лист!

Емили направи една крачка напред, подвоуми се за секунда пред свекърва си, след което за всеобщо изумление, й удари плесница.

Шамарът бе силен. Огъста извика от изненада и болка и залитна назад.

Емили бързо я заобиколи, отвори вратата и излезе от стаята, стиснала в ръка документа.

Огъста тежко се отпусна на най-близкия стол и започна да плаче.

Чу как Едуард и Мики също потеглят.

Почувства се стара, победена и самотна.

III

Емисията за два милиона лири за пристанище „Санта Мария“ се оказа пълно фиаско, при това много по-ужасно от най-лошите страхове на Хю. В деня преди крайния срок банка „Пиластър“ бе продала облигации на стойност само четиристотин хиляди лири, а на следващия ден цената моментално падна. Хю изпита дълбоко задоволство, че е принудил Едуард да продава облигациите на базата на комисиона, вместо да гарантира заема.

Следващият понеделник сутринта Джонас Мълбъри му донесе обобщения доклад за сделките от предишната седмица, какъвто получаваха всички партньори. Преди чиновникът да излезе от стаята, Хю забеляза изненадващо несъответствие.

— Почакай една минута, Мълбъри — спря го той. — Това не може да е вярно.

Сумата на наличните вложения в брой бе значително по-ниска, отколкото трябваше да бъде — намаляла бе с повече от един милион лири.

— Не е имало някакви големи тегления, нали?

— Аз поне не знам за такива, господин Хю — отвърна Мълбъри.

Хю огледа присъстващите. Всички партньори бяха тук, само Едуард още не бе дошъл.

— Някой от вас да си спомня за сериозно теглене миналата седмица?

Никой не знаеше за подобно нещо.

Хю се изправи.

— Да проверим — каза на Мълбъри той.

Слязоха на долния етаж, където бе стаята на старшите чиновници. Онова, което търсеха, бе твърде голямо, за да става дума за теглене на пари в брой. Вероятно бе вътрешнобанкова трансакция. От дните си като чиновник Хю знаеше, че подобни трансакции ежедневно се вписват в специална книга за текущи разходи. Седна на масата и помоли Мълбъри:

— Намери ми книгата за вътрешнобанкови операции, ако обичаш.

Мълбъри смъкна дебела счетоводна книга от една лавица и я постави пред него.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господин Хю? — обади се един от старшите чиновници. — Аз попълвам тази книга.

Изражението му бе разтревожено и Хю осъзна, че човекът се страхува да не е направил някаква грешка.

— Вие сте Клемоу, нали? — попита Хю.

— Да, сър.

— Какви големи тегления е имало миналата седмица — за сума над един милион лири?

— Само едно — отвърна веднага чиновникът. — Компания „Пристанище Санта Мария“ изтегли един милион и осемстотин хиляди — стойността на емисията, минус комисионата.

Хю скочи на крака.

— Но те нямат толкова — събраха само четиристотин хиляди!

Клемоу пребледня.

— Емисията бе за облигации на стойност два милиона лири…

— Но тя не беше гарантирана, а чрез продажба с комисиона!

— Проверих баланса им — той беше милион и осемстотин.

— Проклятие! — изкрещя Хю. Всички чиновници се вторачиха в него. — Покажете ми счетоводната книга!

Втори чиновник в другия край на стаята измъкна друга голяма книга, донесе я на Хю и я отвори на страницата, на която пишеше „Компания «Пристанище Санта Мария»“.

Отдолу имаше само три записа: кредит за два милиона лири, дебит от двеста хиляди лири комисиона за банката, и трансфер на оставащите милион и осемстотин хиляди лири в друга банка.

Хю направо побесня. Парите ги нямаше. Ако просто беше станала грешка и бе отпуснат кредит на сметката на компанията, това лесно можеше да се поправи. Само че парите бяха изтеглени от банката още на следващия ден, което предполагаше внимателно планирана измама.

— Господ ми е свидетел, че някой ще влезе в затвора за това! — викна разярено той. — Кой е вписал тези операции?

— Аз, сър — отговори чиновникът, който му бе донесъл книгата. Мъжът трепереше от страх.

— По чие нареждане?

— Получих обичайната документация. Всичко беше наред.

— А от кого?

— От господин Оливър.

Саймън Оливър бе от Кордоба, освен това бе братовчед на Мики Миранда. Хю веднага заподозря, че Мики стои зад измамата.

Не искаше да продължава с разследването в присъствието на двайсет чиновници. Вече съжаляваше, че е допуснал да научат за проблема. Само че когато започна да търси отговори, нямаше представа, че ще разкрие такава голяма злоупотреба.

Оливър бе деловодител на Едуард и работеше на етажа на партньорите заедно с Мълбъри.

— Намери веднага господин Оливър и го доведи в стаята на партньорите — инструктира Хю Мълбъри.

Смяташе да продължи разследването там, заедно с другите партньори.

— На мига, господин Хю — отговори Мълбъри. После се обърна към другите чиновници: — А вие веднага се хващайте на работа!

Те се върнаха по бюрата си и писалките отново заскърцаха по хартията, но хората започнаха приглушено и възбудено да разговарят помежду си, още преди Хю да е излязъл от помещението.

Хю отиде в залата на партньорите.

— Извършена е грандиозна измама — мрачно заяви с влизането си. — На компанията „Пристанище Санта Мария“ е била изплатена пълната стойност на емисията, макар ние да сме продали облигации само за четиристотин хиляди.

Всички се ужасиха.

— Как е станало това, по дяволите? — попита Уилям.

— Сумата е била отпусната като кредит на сметката им, след което веднага е била прехвърлена в друга банка.

— Кой го е направил?

— Мисля, че извършителят е Саймън Оливър, деловодителят на Едуард. Изпратих да го доведат, но предполагам, че тази свиня вече пътува към Кордоба.

— Можем ли да си върнем парите? — поинтересува се сър Хари.

— Нямам представа. Може вече да са ги прехвърлили извън страната.

— Не могат да построят пристанище с крадени пари!

— А може би не искат да строят пристанище. Нищо чудно цялата работа да е проклета измама!

— Мили боже!

В този момент влезе Мълбъри — но за изненада на Хю, с него бе и Саймън Оливър. Това навеждаше на мисълта, че не Оливър е откраднал парите. Мъжът държеше в ръка дебел договор. На лицето му бе изписана уплаха: без съмнение му бяха предали думите на Хю, че някой ще влезе в затвора заради случилото се.

Без предисловие, Оливър заяви:

— Емисията за Санта Мария беше гарантирана — така пише в договора.

После с трепереща ръка подаде документа на Хю.

— Партньорите се съгласиха, че тези облигации ще се продават чрез комисиона — отбеляза Хю.

— Господин Едуард ми нареди да подготвя договор за гарантирана емисия.

— Можеш ли да го докажеш?

— Да!

Оливър връчи на Хю някакъв лист хартия. Това бе чернова на договора, в която накратко бяха изброени условията по споразумението. Обикновено такива бележки даваха партньорите на своите деловодители, които изготвяха окончателния, пълен вариант на договора. Черновата бе написана с почерка на Едуард и в нея съвсем ясно се казваше, че заемът трябва да е гарантиран.

Това изясняваше нещата. Едуард бе отговорен за всичко. Измама нямаше, нито пък начин да си върнат парите. Цялата сделка бе напълно законна. Хю бе смаян — и ужасно ядосан.

— Добре, Оливър, можеш да си вървиш — освободи той чиновника.

Оливър обаче не помръдна.

— Надявам се това да означава, че върху мен не пада никакво подозрение, господин Хю.

Хю не бе съвсем убеден, че Оливър е напълно невинен, но нямаше избор.

— Нямаш никаква вина за нещата, които си сторил по нареждане на господин Едуард.

— Благодаря ви, сър — каза Оливър и излезе.

Хю изгледа партньорите си.

— Едуард е постъпил в разрез с общото ни решение — обобщи той горчиво. — Без знанието ни е променил условията на емисията. А това струва на банката един милион и четиристотин хиляди лири.

Самюъл се отпусна тежко на стола си и промълви:

— Какъв ужас!

Сър Хари и майор Хартшорн само зяпаха озадачено.

— Разорени ли сме? — попита Уилям.

Хю осъзна, че въпросът е отправен към него. И така, разорени ли бяха? Това бе немислимо! Известно време той прехвърля ситуацията в ума си.

— Технически погледнато, не сме — отговори накрая. — Резервите ни от пари в брой са намалели с един милион и четиристотин хиляди лири. Облигациите се явяват от другата страна на балансовия ни отчет, като стойността им е почти същата като продажната им цена. Следователно активите ни се покриват с пасивите — и банката е платежоспособна.

— Стига цената им да не спадне — добави Самюъл.

— Именно. Ако нещо предизвика срив в южноамериканските облигации, ще се окажем в много затруднено положение.

Когато си помисли, че могъщата банка „Пиластър“ всъщност е толкова слаба, още повече се ядоса на Едуард.

— Можем ли да го запазим в тайна? — попита сър Хари.

— Едва ли — отвърна Хю. — Боя се, че дори не направих опит да го крия, докато бях в помещението на старшите чиновници. До момента новината вероятно е обиколила сградата, а след края на обедната почивка и всички в Сити ще знаят.

Джонас Мълбъри се намеси с един практически въпрос:

— А как е положението с ликвидността ни, господин Хю? Преди края на седмицата ще ни е необходим голям депозит, за да посрещнем рутинните тегления. Не можем да продаваме от облигациите на пристанището — така бихме понижили цената им.

Това бе важно. Известно време Хю притеснено обмисля проблема, после каза:

— Ще взема един милион на заем от Колониалната банка. Старият Кънлиф ще го запази в тайна. Това би трябвало да свърши работа, докато се оправим. — Изгледа останалите един по един. — Добре, разрешихме настоящия спешен случай. От друга страна, банката е опасно нестабилна и слаба. В средносрочен план трябва да се справим с този проблем — и то възможно най-бързо.

— А какво ще стане с Едуард? — поинтересува се Уилям.

Хю знаеше чудесно какво трябва да направи Едуард: да напусне. Само че искаше някой друг да произнесе думите на глас, затова запази мълчание.

Най-накрая Самюъл каза:

— Едуард трябва да напусне банката. Никой от нас не би могъл отново да му има доверие.

— Да, но може да изтегли капитала си — отбеляза Уилям.

— Няма как да стане — намеси се Хю. — Нямаме толкова пари в брой. Тази заплаха вече е неефективна.

— Разбира се! — сети се и Уилям. — Не бях помислил за това.

— А кой в такъв случай ще бъде старши партньор? — попита сър Хари.

Последва няколкосекундно мълчание, нарушено от Самюъл:

— О, за бога! Какво има тук за умуване? Кой разкри измамата на Едуард? Кой пое управлението и овладя кризата? Към кого се обръщате за мнение и наставления? През последния час всички решения бяха взимани от един-единствен човек. Останалите само задавахте въпроси и се пулехте безпомощно. Много добре знаете кой трябва да е новият старши партньор!

Хю се оказа неподготвен. До този момент умът му бе зает с проблемите, които застрашаваха банката, и изобщо не се бе замислял за собственото си положение. Веднага обаче осъзна, че Самюъл е прав. Останалите — кой в по-голяма, кой в по-малка степен — не бяха допринесли с нищо за разрешаване на ситуацията. От мига, в който бе забелязал несъответствието в седмичния доклад, се бе държал и бе действал като старши партньор. Освен това бе сигурен, че само той може да управлява банката така, че тя да се измъкне от кризата.

Бавно започна да проумява, че е на път да постигне амбицията на живота си — да стане старши партньор на банка „Пиластър“. Хвърли поглед към Уилям, Хари и Джордж. И тримата изглеждаха засрамени. Факт бе, че именно те бяха предизвикали това бедствие, защото допуснаха Едуард да стане старши партньор. Сега знаеха, че Хю през цялото време е бил прав. Искаше им се, да са го послушали преди — а освен това искаха да компенсират грешката си. По лицата им разбираше, че единодушно са съгласни той да поеме банката.

Само че първо трябваше да го кажат на глас.

Спря очи върху Уилям, който бе най-възрастният Пиластър след Самюъл.

— Ти как мислиш?

Колебанието на Уилям трая само секунда.

— Смятам, че ти трябва да станеш старши партньор, Хю — заяви той.

— Майор Хартшорн?

— Подкрепям.

— Сър Хари?

— Категорично — и само се надявам, че ще приемеш.

Край, беше го постигнал! Хю направо не можеше да повярва. Пое си дълбоко въздух.

— Благодаря ви за доверието, което ми оказвате. И приемам. Надявам се, че мога да ни преведа през това премеждие с непокътнати репутация и богатство.

В този момент влезе Едуард.

Последва смутено мълчание. Досега го обсъждаха зад гърба му, все едно бе умрял. Слисаха се, като го видяха да влиза от плът и кръв в стаята.

В началото той не забеляза атмосферата.

— Цялата банка е като разбунен кошер — подхвърли той. — Младшите чиновници търчат насам-натам, старшите си шушнат из коридорите, никой не подхваща работа — какво става, по дяволите?

Никой не му отговори.

На лицето му се изписа смайване, а после и вина.

— Какво има? — попита, но изражението му подсказа на Хю, че се досеща за отговора. — Най-добре ще е да ми кажете защо ме зяпате така! — настоя все пак. — В края на краищата, аз съм старшият партньор.

— Не, не си — поправи го Хю. — Старшият партньор съм аз.

I

Госпожица Дороти Пиластър се ожени за виконт Никълъс Ипсуич в методистката църква в Кенсингтън в една студена, ярка ноемврийска утрин. Службата бе съвсем проста, макар да продължи доста дълго. Последва обяд в голяма отоплявана палатка, разпъната в градината на Хю. На присъстващите триста гости сервираха горещ бульон, доувърски морски език, печени яребици и шербет от праскови.

Хю бе изключително щастлив. Сестра му бе наистина красива и сякаш сияеше. Съпругът й пък успя да очарова всички. Най-щастлива обаче бе майката на Хю. Тя се усмихваше блажено, седнала до бащата на младоженеца, херцог Норич. За първи път от двайсет и четири години не бе облечена в черно: носеше сиво-син кашмирен костюм, който подчертаваше гъстата й сребриста коса и спокойните сиви очи. Животът й бе разбит от самоубийството на баща му и бе изстрадала дълги години на нищета. Сега обаче, когато вече бе минала шейсетте, имаше всичко, което някога бе искала. Красивата й дъщеря бе станала виконтеса Ипсуич, а някой ден щеше да бъде херцогиня Норич; синът й пък бе богат и преуспял, старши партньор в банка „Пиластър“.

— Някога си мислех, че ми липсва късмет — прошепна на Хю между две блюда, — обаче грешах. — Постави ръка на рамото му, сякаш го благославяше. — Всъщност съм истинска късметлийка.

На Хю му се прииска да заплаче.

Тъй като никоя от жените не желаеше да носи бяло (то бе запазено за булката), нито пък черно (в него се обличаха за погребения), гостенките представляваха пъстроцветна картина. Избрали бяха топли цветове, сякаш за да отблъснат първия есенен мраз: яркооранжево, наситеножълто, малиновочервено и тъмнорозово. Мъжете, както винаги, бяха в черно, бяло и сиво. Хю бе с редингот с кадифени ревери и маншети: дрехата бе черна, но както обикновено, той се противопоставяше на общоприетите порядки със светлосинята си копринена вратовръзка — единствената волност, която си позволяваше. Всъщност през последните години се бе превърнал в истински образец на благоприличие и порядъчност. Понякога чак изпитваше носталгия към дните, когато бе черната овца на семейството.

Отпи глътка от „Шато Марго“, любимото си червено вино. Сватбеният прием бе подобаващо разточителен за тази толкова специална двойка и Хю бе доволен, че може да си го позволи. Същевременно изпитваше вина, задето харчи толкова пари в момент, когато банка „Пиластър“ е в такова окаяно положение. Все още имаха облигации на пристанище „Санта Мария“ на стойност милион и четиристотин хиляди лири, както и други кордовски облигации за почти един милион лири; не можеха да ги продадат, защото щяха да предизвикат срив в цената, а това бе нещото, от което Хю най-силно се страхуваше. Щеше да му отнеме поне една година да стабилизира балансовия отчет. От друга страна, успешно бе превел банката през кризата, която изискваше неотложни мерки, така че сега разполагаха с достатъчно пари в брой да посрещнат редовните тегления в обозримото бъдеще. Едуард вече изобщо не стъпваше в банката, макар че технически щеше да остане партньор до края на финансовата година. Бяха в безопасност, освен ако не се случеше някаква непредвидена катастрофа от рода на война, земетресение или чумна епидемия. Предвид всичко това, Хю се чувстваше длъжен да осигури на сестра си прекрасна, разточителна сватба.

Същевременно това бе добре и за „Пиластър“. Целият финансов свят бе научил, че заради пристанище „Санта Мария“ резервите от пари в брой на банката са намалели с повече от един милион лири. Грандиозното празненство засилваше доверието на хората в банката, защото им показваше, че „Пиластър“ все още е невъобразимо богата, както винаги. Една евтина сватба би предизвикала съмнения.

Зестрата на Доти от сто хиляди лири бе прехвърлена на сметката на съпруга й, но все още оставаше инвестирана в банката срещу лихва от пет процента. Ник можеше да изтегли парите, но нямаше нужда от всичките наведнъж. Затова щеше да взима постепенно и по малко, за да изплаща ипотеките на баща си и преустройството на имотите. Хю бе доволен, че виконтът не е изтеглил всичко наведнъж, защото в конкретния момент подобни големи тегления поставяха банката под твърде сериозно напрежение.

Всички знаеха за огромната зестра на Доти. Хю и Ник не бяха успели да го запазят в тайна, а пък и такова нещо по принцип много бързо се разчуваше. Цял Лондон говореше за това. Хю предположи, че и в момента темата се обсъжда на поне половината маси.

След малко той се огледа и срещна погледа на една гостенка, която никак не бе щастлива. И наистина, тя се мусеше нещастно и недоволно, все едно я бяха изиграли — като евнух по време на оргия. Леля му Огъста.

— Лондонското общество вече е съвсем пропаднало — обърна се Огъста към полковник Мюдфорд.

— Страхувам се, че може би сте права, лейди Уайтхейвън — измърмори той учтиво.

— Произходът и възпитанието вече не се броят за нищо — продължи тях. — А пък евреите ги пускат навсякъде.

— Наистина е така.

— Аз бях първата графиня Уайтхейвън, но почтеното и уважавано семейство Пиластър е запазило високото си място в обществото в продължение на цял век, преди да му окажат честта да получи титла. А пък днес човек, чийто баща е бил черноработник, може да стане благородник, просто защото е направил състояние от продажбата на наденици.

— Така е, така е. — Полковник Мюдфорд се обърна към жената от другата му страна и попита: — Госпожо Телстън, мога ли да ви предложа още сос от френско грозде?

Огъста загуби интерес към него. Тя кипеше от гняв, докато наблюдаваше спектакъла, на който я бяха принудили да присъства. Хю Пиластър, синът на банкрутиралия Тобайъс, предлагаше „Шато Марго“ на своите триста гости; Лидия Пиластър, вдовицата на Тобайъс, седеше до херцога на Норич; Дороти Пиластър, дъщерята на Тобайъс, се бе омъжила за виконт Ипсуич с най-голямата зестра в историята. Същевременно собственият й син, горкичкият Теди, наследникът на великия Джоузеф Пиластър, скоропостижно бе загубил поста си на старши партньор, а съвсем скоро и бракът му щеше да бъде анулиран.

Вече нямаше никакви правила! Всеки можеше да влезе в обществото. И сякаш в потвърждение на мисълта си, в този миг съзря най-голямото парвеню от всички: госпожа Соли Грийнборн, преди — Мейзи Робинсън. Удивително бе, че Хю е имал наглостта да покани жената, чийто живот представляваше един безкраен скандал. В началото тя бе най-обикновена проститутка; после се омъжи за най-богатия евреин в Лондон; а сега ръководеше болница, в която неомъжени жени (същите никаквици като нея) спокойно раждаха копелетата си. Но ето я сега — седеше на съседната маса, облечена в рокля с цвета на ново медно пени, потънала в разговор с управителя на Централната банка на Англия! Сигурно му разказваше за неомъжените майки. А пък той я слушаше съсредоточено!

— Поставете се на мястото на една неомъжена слугиня — каза Мейзи на управителя. Той се стресна, а на Мейзи й се наложи да потисне усмивката си. — Помислете за последствията, ако родите: ще изгубите работата си и покрива над главата си, няма да имате средства за живеене, а детето ви няма да има баща. Нима в такъв случай ще си кажете: „О, ама аз мога да родя в хубавата болница на госпожа Грийнборн в Саутуърк, защо тогава да не го направя?“. Разбира се, че няма! Болницата ми по никакъв начин не поощрява момичетата да водят безнравствен живот. Просто ги спасяваме от ужасната съдба да раждат по канавките.

Дан Робинсън, който седеше от другата страна на сестра си, се присъедини:

— Това е нещо като закона за финансовите институции, който предлагам в парламента. Той ще задължи банките да правят застраховки, с които да покрият загубите на дребните вложители в случай на криза.

— Да, знам за него — отвърна управителят.

— Някои критици твърдят, че по този начин ще се поощрят банкрутите, тъй като ще бъдат по-малко болезнени — продължи Дан. — Това обаче са пълни глупости. Никой банкер не иска да фалира, каквито и да са обстоятелствата.

— Естествено, така е.

— Когато един банкер сключва сделка, той не мисли, че заради прибързаността му някоя вдовица от Борнмът може да изгуби спестяванията си — безпокои се единствено за собственото си богатство. По същия начин фактът, че незаконните деца страдат, по никакъв начин не пречи на безскрупулните мъже да прелъстяват слугините.

— Да, разбирам гледната ви точка — отвърна управителят с болезнено изражение на лицето. — Наистина много… а-а… оригинална аналогия.

Мейзи реши, че няма нужда да го измъчват повече и се обърна на другата страна, за да може той да се съсредоточи върху яребицата си.

— Забелязала ли си, че благородническите титли винаги се дават на грешните хора? — попита я Дан. — Само виж Хю и братовчед му Едуард. Хю е почтен, талантлив и трудолюбив, а Едуард е глупав, мързелив и безполезен — но Едуард е граф Уайтхейвън, а Хю — просто господин Пиластър.

Мейзи се опитваше да не гледа към Хю. Въпреки че бе доволна, задето я бе поканил, беше болезнено да го вижда в лоното на семейството му.

Съпругата му, синовете му, майка му и сестра му образуваха затворен семеен кръг, в който тя не можеше да проникне. Знаеше, че бракът му с Нора е нещастен: това ясно се виждаше от начина, по който си говореха, без изобщо да се докосват, без да се усмихват и без да проявяват нежност един към друг. Това обаче не бе голямо утешение. Двамата бяха семейство, а пък Мейзи никога нямаше да бъде част от него.

Прииска й се да не беше идвала на сватбата.

Един лакей дойде при Хю и тихо му каза:

— От банката ви търсят по телефона, сър.

— Не мога да говоря сега — отвърна Хю.

Няколко минути по-късно се появи и главният му прислужник.

— На телефона е господин Мълбъри от банката, сър. Иска да се чуе с вас.

— Не мога да говоря сега! — раздразнено повтори Хю.

— Разбирам, сър — и прислужникът се обърна.

— Не, изчакай една минута — промени мнението си Хю.

Мълбъри прекрасно знаеше, че в момента се намира на сватбения прием на сестра си, който е в разгара си. Чиновникът бе интелигентен и отговорен човек. Нямаше да настоява да се чуят, освен ако не бе станал някакъв проблем.

При това наистина сериозен.

Хю изтръпна, пронизан от страх.

— Най-добре да поговоря с него — реши накрая. Изправи се и каза: — Моля да ме извините, майко, Ваша Светлост — възникна нещо, за което трябва да се погрижа.

Забързано излезе от палатката, прекоси поляната и влезе в къщата. Телефонът се намираше в библиотеката му. Вдигна слушалката и заяви:

— На телефона е Хю Пиластър.

— Обажда се Мълбъри, сър — разнесе се гласът на деловодителя му. — Много съжалявам, че ви…

— Какво става?

— Получи се телеграма от Ню Йорк. В Кордоба е избухнала война.

— О, не!

Това бе ужасна новина за Хю, за семейството му и за банката. Възможно най-лошата.

— Гражданска война, по-точно — прибави Мълбъри. — Въстание. Семейство Миранда е нападнало столицата Палма.

Сърцето на Хю биеше бясно.

— Някаква информация за силите, с които разполагат? — Ако въстанието можеше да се потуши бързо, все още имаше надежда.

— Президентът Гарсия е избягал.

— Мътните да го вземат! — Следователно положението бе сериозно. Прокле горчиво Мики и Едуард. — Нещо друго има ли?

— Дойде и втора телеграма, този път от клона ни в Кордоба, обаче още не е разшифрована.

— Обади ми се веднага щом е готова!

— Добре, сър.

Хю завъртя ръчката на апарата, набра оператора и поиска да го свържат с борсовия посредник, който банката използваше. Наложи се да почака известно време, докато се осъществи връзката.

— Данби, обажда се Хю Пиластър. Какво е положението с кордовските облигации?

— Предлагаме ги на половината от номиналната стойност, но пак нямаме купувачи.

„На половин цена“, помисли си Хю. Банка „Пиластър“ вече бе фалирала. Изпълни го отчаяние.

— Колко още ще паднат?

— Ще стигнат до нула, струва ми се. Никой не плаща лихвите на правителствените облигации по време на гражданска война.

Нула! Банка „Пиластър“ току-що бе изгубила два и половина милиона лири. Вече нямаше надежда, че постепенно ще успеят да регулират балансовия отчет. Макар да знаеше, че се хваща за сламки, Хю попита:

— Да предположим, че въстаниците бъдат пометени в рамките на следващите няколко часа — какво би станало в такъв случай?

— Не мисля, че и тогава някой ще си купи облигации — отговори Данби. — Инвеститорите ще чакат, докато нещата се изяснят. И при най-добрия възможен сценарий ще минат пет-шест седмици, преди хората да започнат да си възвръщат доверието.

— Разбирам. — Хю знаеше, че Данби е прав. Всъщност брокерът само потвърждаваше онова, което инстинктите на Хю вече му бяха подсказали.

— Я да те питам, Пиластър, нали с вашата банка всичко ще е наред? — обезпокоено каза Данби. — Вие сигурно имате много от тези облигации. Всъщност доста хора разправяха, че не сте продали почти нищо от емисията за пристанище „Санта Мария“.

Хю се подвоуми. Мразеше да лъже, но истината би била пагубна за банката.

— Имаме повече кордовски облигации, отколкото би ми се искало, Данби. Разполагаме обаче и с много други активи.

— Това е добре.

— Сега трябва да се връщам при гостите си. — Всъщност Хю нямаше намерение да се връща на празненството, но искаше да създаде у събеседника си впечатлението, че е напълно спокоен. — В момента давам обяд за триста души — сестра ми се омъжи днес сутринта.

— И аз така чух. Поздравления.

— Дочуване.

Нямаше време да помоли оператора да го свърже с друг номер, защото отново му се обади Мълбъри.

— Господин Кънлиф от Колониалната банка е тук, сър — съобщи му той и Хю ясно долови паниката в гласа му. — Иска да му върнем заема.

— Да върви по дяволите! — разгорещено се провикна Хю.

„Колониалната банка“ бе заела на „Пиластър“ един милион лири, за да й помогне да преодолее кризата, но при поискване парите трябваше да се изплатят веднага. Кънлиф бе чул новините и бе видял резкия спад в цената на кордовските облигации — и бе схванал, че другата банка има проблеми. Всъщност бе съвсем нормално да поиска да му върнат парите, преди „Пиластър“ да фалира.

При това той бе едва първият. Съвсем скоро щяха да го последват и други. Утре сутрин вложителите щяха да се редят пред вратата им и да настояват за пари в брой. А пък Хю нямаше да е в състояние да им плати.

— Разполагаме ли с един милион лири, Мълбъри?

— Не, сър.

Сякаш целият свят легна на раменете на Хю. Той изведнъж се почувства много стар. Това бе краят. Кошмарът за всеки банкер: хората идваха да си искат парите, но банката не можеше да им ги даде. И сега това се случваше с Хю.

— Кажи на господин Кънлиф, че не си успял да получиш оторизация да подпишеш чека, защото всички партньори са на сватбеното празненство — инструктира той Мълбъри.

— Добре, господин Хю.

— А после…

— Да, сър?

Хю замълча. Знаеше, че няма избор, но все пак се колебаеше да произнесе тези ужасни думи. Стисна очи. Най-добре да приключва с това.

— А после, Мълбъри, ще е най-добре да затвориш вратите на банката.

— О, господин Хю!

— Съжалявам, Мълбъри.

Хю чу някакъв странен звук и след миг осъзна, че Мълбъри плаче.

Остави слушалката върху апарата. Вгледа се в книгите по лавиците край себе си, но не виждаше тях, а величествената фасада на банка „Пиластър“. Представи си как затварят изкусно изработената от ковано желязо врата. Как минувачите се спират, за да видят какво става. Не след дълго щеше да се събере цяла тълпа, всички щяха да сочат затворените врати и да бъбрят възбудено. Новината щеше да се разпространи из Сити по-бързо от пожар в магазин за олио. Банка „Пиластър“ е фалирала!

Банка „Пиластър“ бе фалирала.

Хю зарови лице в дланите си.

II

— В момента всичките сме бедни като църковни мишки — каза Хю.

Първоначално не разбраха какво има предвид, личеше си от израженията им.

Бяха се събрали в салона за гости в дома на Хю. Помещението бе много претрупано — съпругата му Нора го бе обзавеждала, а тя обичаше да слага драперии на цветни мотиви по всички възможни мебели и да покрива всяка повърхност с разнообразни декоративни дреболии. Най-после гостите си бяха отишли (Хю изчака празненството да приключи, преди да съобщи лошите новини на когото и да било), но членовете на семейството все още бяха с дрехите, които бяха облекли за сватбата. Огъста се бе настанила до Едуард; лицата и на двамата изразяваха презрение и недоверие. Чичо Самюъл бе до Хю. Останалите партньори — Младия Уилям, майор Хартшорн и сър Хари — се бяха изправили зад дивана, на който седяха съпругите им Биатрис, Маделин и Клемънтайн. Нора, зачервена от хубавия обяд и изпитото шампанско, бе заела обичайното си място край камината. Младоженците Ник и Доти се държаха за ръце и го гледаха уплашено.

Най-много му беше жал именно за тях.

— Зестрата на Доти вече я няма, Ник. Страхувам се, че от плановете ни нищо няма да излезе.

Леля му Маделин възкликна пискливо:

— Ти си старши партньор — вината сигурно е твоя!

Държеше се глупаво и злобно. Реакцията й бе предвидима, но въпреки това Хю се засегна и наскърби. Изобщо не бе честно да обвинява него, след като бе вложил толкова усилия да предотврати краха.

Обаче в този миг се намеси по-младият й брат Уилям, който я поправи с неочаквана острота.

— Не говори глупости, Маделин! — сряза я той. — Едуард ни измами всичките и струпа в банката огромно количество кордовски облигации, които в момента не струват нищо!

Хю му бе много признателен, че проявява такава честност.

Уилям продължи:

— Вината е и наша, защото позволихме той да стане старши партньор! — и се вторачи в Огъста.

Нора, изглежда, съвсем се бе объркала.

— Не може да сме останали без никакви пари! — озадачи се тя.

— Само че е точно така — търпеливо каза Хю. — Всичките ни пари бяха в банката, а пък банката фалира.

Съпругата му все пак имаше известно извинение за неразбирането си: тя не бе родена в семейство на банкери.

Огъста се изправи и отиде при камината. Хю се зачуди дали няма да се опита да защити сина си, обаче леля му не бе толкова глупава.

— Няма значение чия е вината — вместо това заяви тя. — Трябва да спасим, каквото можем. В банката сигурно все още има доста пари в злато и банкноти. Трябва да ги измъкнем и да ги скрием на безопасно място, преди да дойдат кредиторите. После…

— Нищо подобно няма да правим! — рязко я прекъсна Хю. — Тези пари не са наши!

— Естествено, че са наши! — викна тя.

— Млъквай и сядай, Огъста, или ще накарам слугите да те изхвърлят!

Острите му думи толкова я изненадаха, че тя наистина замълча, макар и да не седна.

— В банката има известно количество пари в брой — каза Хю, — и тъй като официално още не сме обявили банкрут, можем, ако решим, да платим на част от кредиторите си. Всички ще трябва да освободите слугите си; и ако ги изпратите на страничната врата на банката с бележка колко имат да получават, аз ще им платя. Трябва също така да накарате всички търговци, при които имате отворени сметки, да ви представят бележки за сумите, а аз ще се погрижа да им бъдат изплатени — но само тези до днешна дата. Няма да покривам дългове, които правите от тук нататък.

— Кой си ти да ми нареждаш да освободя слугите си?! — изсъска възмутено Огъста.

Хю бе готов да им съчувства за тежкото положение, в което бяха изпаднали (макар да си го бяха навлекли сами), само че тази преднамерена тъпота бе много изморителна и той избухна:

— И да не ги освободиш, те сами ще напуснат, защото няма да им се заплати. Лельо Огъста, опитай се да разбереш, че нямаш никакви пари!

— Това е смехотворно — измърмори тя.

— Не мога да освободя слугите ни — обади се отново Нора. — Няма как да живеем в подобна къща без слуги.

— Не се безпокой за това — обърна се Хю към нея. — Няма да живееш в такава къща. Ще трябва да я продам. Всички ще трябва да продадем къщите си, мебелите, произведенията на изкуството, виното от избите си и бижутата.

— Това е абсурдно! — изкрещя Огъста.

— Такъв е законът — тросна й се Хю. — Всеки партньор носи лична отговорност за дълговете на банката.

— Но аз не съм партньор! — каза Огъста.

— Ти не, но Едуард е. Той подаде оставка като старши партньор, но иначе остана партньор в банката, поне по документи. А пък собственик на твоята къща е той — Джоузеф я остави на него.

— Но все някъде трябва да живеем — отбеляза Нора.

— Първата работа на всички ни утре сутринта ще бъде да си потърсим малки, евтини къщи под наем. Ако изберете нещо скромно, кредиторите ни ще го приемат. Ако пък не го сторите, ще ви се наложи да избирате отново.

— Нямам абсолютно никакво намерение да се местя в друга къща, и това е окончателно! — заяви Огъста. — И предполагам, че и останалите от семейството се чувстват по същия начин. Маделин?

— Напълно си права, Огъста — веднага отвърна Маделин. — Джордж и аз ще останем там, където сме. Всичко това е пълна глупост. Не е възможно да сме разорени.

Хю ги презираше. Дори сега, когато надменността и глупостта им ги бяха докарали до просешка тояга, те все още отказваха да се вслушат в разума. Рано или късно щеше да им се наложи да изоставят заблудите си. Ако опитаха обаче да се вкопчат в парите и имотите, които вече не им принадлежаха, щяха да съсипят семейната репутация, както бяха съсипали семейното богатство. Той възнамеряваше да ги принуди да постъпват честно и почтено, независимо дали бяха богати или бедни. Битката щеше да е много тежка, но Хю нямаше намерение да се отказва.

Огъста се обърна към дъщеря си:

— Клемънтайн, сигурна съм, че с Хари ще заемете същата позиция като Маделин и Джордж.

— Не, майко — отвърна Клемънтайн.

Огъста ахна. Хю се сепна, не по-малко стреснат от нея. За братовчедка му Клемънтайн изобщо не бе характерно да се опълчва така на майка си. „Е, поне един член на семейството притежава здрав разум“, каза си той.

Клемънтайн продължи:

— В момента имаме такива проблеми, защото те послушахме. Ако бяхме направили Хю старши партньор, вместо да дадем поста на Едуард, сега все още щяхме да сме богати като Крез!

Хю се почувства малко по-добре. Значи имаше хора в семейството, които разбираха какво се бе опитал да направи. Клемънтайн обаче не бе свършила:

— Ти сгреши, майко, и така ни съсипа. Никога повече няма да се вслушвам в думите ти. Хю беше прав — и ще е най-добре да го оставим да ни преведе през това ужасно изпитание!

— Напълно си права, Клемънтайн — присъедини се към думите й Уилям. — Трябва да постъпим така, както ни съветва Хю.

И така, фронтовата линия бе очертана. На страната на Хю бяха Уилям, Самюъл и Клемънтайн, която командваше съпруга си Хари. Те щяха да се постараят да се държат честно и почтено. Срещу него пък бяха Огъста, Едуард и Маделин, която говореше от името на майор Хартшорн: те възнамеряваха да отмъкнат всичко, което успеят — а пък репутацията на семейството да върви по дяволите!

В този миг Нора отсече предизвикателно:

— Ще трябва да ме изнесеш насила от тази къща!

Хю усети горчив вкус в устата си. Собствената му съпруга се присъединяваше към врага.

— Ти си единствената в тази стая, която се противопоставя на съпруга или съпругата си — тъжно отбеляза той. — Не смяташ ли, че ми дължиш поне елементарна лоялност?

Тя отметна глава.

— Не се омъжих за теб, за да живея в мизерия!

— Въпреки това ще напуснеш къщата — мрачно отвърна той.

После огледа останалите твърдоглавци: Огъста, Едуард, Маделин и майор Хартшорн.

— Накрая всички ще трябва да се предадете — каза им. — Ако не го направите сега, с достойнство, ще го сторите по-късно, напълно опозорени. Тогава ще дойдат полицаите и съдия-изпълнителите да ви изхвърлят, репортерите ще стоят отпред и ще отразяват всичко, жълтата преса ще ви оплюва, а слугите, на които не сте плащали, ще сипят хули по ваш адрес.

— Ще видим тази работа! — закани се Огъста.

След като всички си отидоха, Хю седна пред камината, вторачи се в огъня и изпадна в размисъл. Опитваше се да открие начин как да плати на кредиторите на банката.

В никакъв случай не искаше „Пиластър“ официално да бъде обявена в несъстоятелност. Прекалено болезнено бе дори да си го помисли. Целият му живот бе преминал под сянката на бащиния му фалит. Цялата му кариера бе опит да докаже, че той самият не е провал и да изтрие петното от името си. Дълбоко в душата си най-силно се страхуваше, че ако го застигне съдбата на баща му, той също може да е принуден да отнеме собствения си живот.

С „Пиластър“ като банка бе свършено. Тя бе затворила врати за вложителите си, а това бе краят. В дългосрочен план обаче вероятно щеше да успее да изплати дълговете си, особено ако партньорите добросъвестно продадяха всичките си ценни притежания.

Когато следобедът бе заменен от здрач, в ума на Хю започна да се оформя план и той си позволи да изпита надежда, макар и съвсем слаба.

В шест вечерта отиде да се види с Бен Грийнборн.

Грийнборн бе минал седемдесетте, но все още бе дееспособен и сам управляваше бизнеса. Той имаше дъщеря, Кейт, но Соли бе единственият му син. Следователно, когато се оттеглеше, щеше да се наложи да предаде банката на племенниците си, а възрастният мъж очевидно не желаеше да го прави.

Хю го потърси в дома му на „Пикадили“. Къщата оставяше човек с впечатлението, че собственикът й е не просто състоятелен, а разполага с безгранично богатство. Всеки часовник на стената бе като бижу, всички мебели бяха антики; дървените плоскости по стените бяха изящно резбовани, килимите — тъкани специално за помещенията. Хю бе въведен в библиотеката, където бяха запалени камината и множество газени лампи. Точно в тази стая той бе научил, че момчето, което носеше името Бърти Грийнборн, бе негов син.

Замисли се дали книгите не са единствено за показ и прегледа няколко, докато чакаше. Реши, че някои от тях са били избрани само заради красивите си корици, но страниците на други бяха силно зацапани от четене. Произведенията бяха на няколко езика — очевидно Грийнборн бе наистина ерудиран.

Възрастният мъж се появи петнайсет минути по-късно и се извини, че е принудил Хю да го чака.

— Забави ме семеен проблем — произнесе той с отсечения си, учтив маниер като на пруски гвардеец.

Всъщност предците му нямаха нищо общо с Прусия; те просто бяха изкопирали поведението и обноските на немците от висшата класа, след което ги бяха запазили в продължение на цял век, прекаран в Англия. Както винаги, гърбът му бе изпънат като струна; на Хю обаче му се стори, че на лицето на стареца са изписани умора и безпокойство. Грийнборн не обясни какъв е бил въпросният „семеен“ проблем, така че и Хю не попита.

— Както знаете, днес следобед кордовските облигации се сринаха — започна Хю.

— Да.

— А вероятно сте чули и новината, че в резултат нашата банка затвори врати.

— Да, и много съжалявам.

— Изминаха двайсет и четири години, откакто за последно е фалирала английска банка.

— Става дума за „Овъренд и Гърни“. Да, спомням си добре.

— Както и аз. Тогава баща ми се разори и се обеси в офиса си на „Лийдънхол стрийт“.

Грийнборн се почувства неловко.

— Наистина ужасно съжалявам, Пиластър. Бях забравил за това ужасно събитие.

— По време на онази криза фалираха множество фирми. Утре обаче ще бъде много по-зле. — Хю се приведе напред на стола си и подхвана речта си: — За последния четвърт век работата в Сити се е удесеторила. В момента банкерството е много по-сложно и заплетено отпреди; на практика, всички ние сме твърде плътно свързани едни с други. Някои от хората, чиито пари изгубихме, няма да успеят да платят дълговете си, така че и те ще се разорят — и така нататък. Другата седмица ще фалират десетки банки, стотици компании ще бъдат принудени да хлопнат кепенците, а хиляди хора изведнъж ще се окажат съсипани и без пукната пара — освен ако не направим нещо, за да го предотвратим.

— „Да направим нещо“ ли? — попита Грийнборн доста раздразнено. — И какво, по-точно? Единственият шанс за вас е да си платите дълговете, само че вие не можете да го сторите и съответно сте безпомощни.

— Сам наистина съм безпомощен. Аз обаче се надявах банкерската общност да направи нещо по въпроса.

— Нима предлагаш другите банкери да ти платят дълговете? Че защо биха го сторили? — Грийнборн всеки момент щеше сериозно да се ядоса.

— Сигурен съм, ще се съгласите, че за всички ни би било най-добре, ако на кредиторите на банка „Пиластър“ бъде изплатена цялата дължима сума.

— Това е пределно ясно.

— Да предположим, че бъде създаден синдикат от банкери, който да поеме и активите, и пасивите на „Пиластър“. Обединението ще обещае при поискване да изплати дължимото на всеки кредитор. Същевременно ще започне методично и почтено да ликвидира активите на банката.

Изведнъж раздразнението на Грийнборн изчезна напълно и той започна задълбочено да обмисля тази необикновена и нечувана досега идея.

— Разбирам. Ако членовете на синдиката са достатъчно уважавани и влиятелни, тяхната гаранция вероятно ще вдъхне необходимото доверие у хората. Така кредиторите може би няма веднага да поискат парите си и с малко късмет паричният поток от продажбата на активите ще покрие плащанията по изискуемите дългове.

— И ще бъде избегната ужасяваща криза.

Грийнборн поклати глава.

— Да, но в крайна сметка членовете на синдиката ще загубят пари, тъй като пасивите на банка „Пиластър“ са по-големи от активите й.

— Това не е непременно вярно.

— Как така?

— Имаме кордовски облигации на стойност повече от два милиона лири, които в момента всъщност не струват нищо. От друга страна, останалите ни активи са значителни и напълно реални. Много голямо значение има каква сума ще успеем да съберем от продажбата на къщите и другото имущество на партньорите. По моя преценка обаче дори днес дефицитът е само един милион лири.

— Следователно синдикатът трябва да очаква, че ще изгуби един милион.

— Възможно е. Но пък ситуацията с кордовските акции няма да остане завинаги такава. Може би въстаниците ще бъдат победени. Или пък новото правителство ще поднови плащанията на лихвите. На някакъв етап стойността на кордовските облигации ще започне да се покачва.

— Да, има такава възможност.

— Ако облигациите стигнат дори половината на първоначалната си цена, синдикатът ще бъде на чисто. А пък ако се покачат още, обединението може дори да спечели.

Грийнборн отново поклати глава.

— Би могло да стане, но не и за облигациите за пристанище „Санта Мария“. Онзи Миранда, посланикът на Кордоба, според мен е стопроцентов крадец, а пък баща му очевидно е водач на бунтовниците. Предполагам, че всичките два милиона лири са отишли за закупуване на оръжие и муниции — а в такъв случай инвеститорите няма да видят и пени от парите си.

„Старецът не е загубил проницателността си“, помисли си Хю. Всъщност той самият се страхуваше от същото.

— Боя се, че може би сте прав. Въпреки това, винаги има шанс. А пък ако позволите да стане финансова паника, със сигурност ще загубите пари, макар и по друг начин.

— Планът е много находчив. Ти винаги си бил най-умният в семейството, млади Пиластър.

— Само че планът зависи от вас.

— А!

— Ако се съгласите да оглавите синдиката, всички в Сити ще последват примера ви. А ако откажете да участвате, обединението няма да разполага с необходимия престиж, за да вдъхне доверие на кредиторите.

— Така е. — Грийнборн не страдаше от лицемерна скромност.

— Ще го направите ли? — попита Хю и затаи дъх.

Възрастният мъж запази мълчание в продължение на няколко секунди, докато разсъждаваше. След това твърдо заяви:

— Не, няма.

Хю се отпусна унило на стола си. Това бе последният му шанс, но и той се бе провалил. Налегна го невероятна умора, сякаш животът му бе приключил, а той бе изтощен и смазан старец.

В този миг Грийнборн отново се обади:

— През целия си живот съм бил предпазлив. Там, където другите виждат само големи печалби, аз забелязвам и високия риск — и не се поддавам на изкушението. Чичо ти Джоузеф не бе като мен. Той поемаше риска и прибираше печалбата. Синът му Едуард бе още по-лош. За теб не мога да кажа нищо, в крайна сметка ти тъкмо пое управлението. Но семейство Пиластър трябва да плати цената за дългите години високи печалби. Аз не съм получавал вашите печалби — защо трябва да ви плащам дълговете? Ако сега похарча парите си и ви спася, глупавият инвеститор ще спечели, а пък внимателният ще пострада. Ако банкирането работеше по този начин, никой не би проявявал предпазливост. Всички щяхме да поемаме рискове, защото всъщност не рискуваш нищо, когато има кой да спасява фалиралите банки. Само че риск винаги има. Банково дело не може да се прави така, както ти предлагаш. Фалити винаги ще има. Те са необходими, за да припомнят на добрите и лошите инвеститори, че рискът е истински.

Преди да дойде тук, Хю се бе запитал дали да каже на възрастния човек, че Мики Миранда е убил Соли. Сега отново се замисли за това, но пак стигна до същия извод: новината само щеше да шокира и разстрои възрастния Грийнборн, но нямаше да го убеди да спаси банка „Пиластър“.

Отчаяно се чудеше какво да каже, за да промени решението на Грийнборн, когато влезе главният прислужник и каза:

— Простете, господин Грийнборн, но помолихте да ви съобщя веднага, щом пристигне детективът.

Грийнборн незабавно се изправи. Той очевидно бе силно развълнуван, но възпитанието не му позволяваше да излезе от стаята без обяснение.

— Съжалявам, Пиластър, но трябва да ви оставя. Внучката ми Ребека… изчезна. Всички сме ужасно разстроени.

— Много съжалявам — каза Хю.

Той познаваше сестрата на Соли, Кейт и бегло си спомняше дъщеря й — красиво момиче с тъмна коса. След миг добави:

— Надявам се да я намерите скоро и тя да е добре.

— Не смятаме, че й се е случило нещо лошо, нито че е пострадала. Всъщност сме почти сигурни, че е избягала с някое момче. Това обаче е достатъчно лошо само по себе си. Отново моля да ме извините.

— Разбира се.

Възрастният мъж излезе и остави Хю сам, насред руините от надеждите му.

III

Понякога Мейзи се чудеше дали родилните мъки не са заразни. Често се случваше дните в отделението, пълно с бременни в деветия месец жени, да минава без събития; но веднага щом една от жените започнеше да ражда, до няколко часа същото се случваше и с останалите.

Именно така стана и днес. Всичко започна в четири часа сутринта и оттогава непрекъснато израждаха бебета. Акушерките и сестрите вършеха по-голямата част от работата, но когато те бяха прекалено заети, се налагаше Мейзи и Рейчъл да зарежат административните задачи и да хукнат по стаите с кърпи и одеяла.

Все пак в седем вечерта всичко бе приключило и двете седнаха да пият чай в кабинета на Мейзи, заедно с любовника на Рейчъл — брата на Мейзи, Дан. Точно там ги завари пристигналият неочаквано Хю.

— Страхувам се, че нося много лоши новини — заяви той без предисловие.

Мейзи тъкмо наливаше чая, но тонът му я стресна, затова спря. Вгледа се внимателно в лицето му и веднага разбра, че той е смазан от скръб. Помисли си, че някой е починал.

— Хю, какво е станало? — попита го.

— Струва ми се, че държите всички пари на болницата в сметка в моята банка, нали?

„Ако става дума само за пари“, каза си Мейзи, „нещата не може да са толкова лоши“.

На въпроса на Хю отговори Рейчъл.

— Да. С парите се занимава баща ми, но той държи личната си сметка в „Пиластър“, откакто стана адвокат на банката. Предполагам, че за удобство е направил и сметката на болницата там.

— И е инвестирал парите ви в кордовски облигации.

— Така ли?

— Какво има, Хю? Кажи ни, за бога!

— Банката фалира.

Очите на Мейзи се напълниха със сълзи. Не плачеше за себе си, а заради него.

— О, Хю! — възкликна тя.

Знаеше колко го боли. За него това бе почти равносилно на смъртта на любим човек, защото той бе вложил всичките си надежди и мечти в банката. Искаше й се да може да поеме част от болката му върху себе си, за да облекчи поне донякъде страданието му.

— Мили боже! — обади се Дан. — Сега ще последва паника.

— Загубили сте всичките си пари — продължи Хю. — Вероятно ще се наложи да затворите болницата. Не мога да ви опиша колко съжалявам.

Рейчъл бе пребледняла от шока.

— Това е невъзможно! — заяви тя. — Как е възможно да загубим парите си?

Отговорът дойде от Дан.

— Банката не може да изплати дълговете си — горчиво обясни той. — Това означава банкрутът: че дължиш на хората пари, но не можеш да им платиш.

В ума на Мейзи проблесна спомен отпреди четвърт век. Тя видя баща си, който изглеждаше почти по същия начин, както изглеждаше днес Дан, да казва абсолютно същото нещо за фалита на банките. Дан бе прекарал по-голямата част от живота си в борба да предпази обикновените хора от последствията от тези финансови кризи — но поне досега не бе постигнал нищо.

— Може би сега ще прокарат твоя закон за банките — обърна се тя към него.

— Но какво сте сторили с парите ни? — Рейчъл попита Хю.

Той въздъхна.

— На практика това се случва заради нещо, сторено от Едуард, докато беше старши партньор. Той направи грешка, огромна грешка, и изгуби много пари. Над един милион лири. От онзи момент се опитвам да удържа фронта, но днес късметът ми се изчерпа.

— Просто нямах представа, че подобно нещо може да се случи! — повиши глас Рейчъл.

— Би трябвало да си получите част от парите, но ще мине поне година дотогава — каза Хю.

Дан обгърна с ръка раменете на Рейчъл, но тя не се остави да бъде успокоявана.

— И какво ще стане с всички злочести жени, които идват тук за помощ?

На лицето на Хю се изписа такава болка, че на Мейзи й се прииска да каже на Рейчъл да си затваря устата.

— С удоволствие бих ви върнал парите от собствения си джоб — отвърна той. — Само че и аз изгубих всичко.

— Сигурно може все пак да се направи нещо? — настояваше тя.

— Опитах. Всъщност точно се връщам от среща с Бен Грийнборн. Помолих го да спаси банката и да плати на кредиторите ни, но той отказа. Горкият човек, той също си има проблеми: очевидно внучката му Ребека е избягала с приятеля си. Както и да е, без неговата подкрепа нищо не може да се направи.

Рейчъл се изправи.

— Май ще е най-добре да се видя и да поговоря с баща си.

— А аз трябва да отида в Камарата на общините — каза Дан.

Двамата излязоха.

Сърцето на Мейзи бе преизпълнено с чувства. Тя бе ужасена от перспективата да затвори болницата и разтърсена от внезапното разрушаване на всичко, за което бе работила; най-много обаче я болеше заради Хю. Припомни си, сякаш бе станало вчера, онази нощ отпреди седемнайсет години, когато след надбягванията в Гудууд Хю й разказа историята си. И сега чуваше огромната мъка в гласа му, докато й обясняваше как баща му се бе разорил и бе отнел живота си. Тогава й каза, че един ден ще стане най-умният, най-консервативният и най-богатият банкер на света — сякаш вярваше, че по този начин ще облекчи болката от загубата си. И може би точно така би станало… Вместо това го бе споходила същата съдба като баща му.

Погледите им се срещнаха от разстояние. Мейзи разбра безмълвната молба в очите му. Изправи се бавно и отиде при него. Застана до стола му, обгърна главата му с длани и я положи на гърдите си. После започна бавно да го гали по косата. Той сложи ръка на кръста й. Първо я докосна съвсем предпазливо, но после силно я притисна към себе си. След което, най-накрая, се разплака.

Когато Хю си тръгна, Мейзи започна да обикаля отделенията. Сега сякаш виждаше всичко с нови очи: стените, които сами бяха боядисали; леглата, които бяха купили от вехтошарски магазини; красивите завеси, ушити от майката на Рейчъл. Припомни си с какви нечовешки усилия двете с Рейчъл бяха отворили болницата: битките им с Организацията на здравните заведения и общинския съвет; как неуморно бяха обикаляли и очаровали уважаваните глави на семейства и критично настроените духовници в района; и че единствено от чист инат бяха успели да постигнат всичко. Утеши се с мисълта, че в крайна сметка бяха победили. Болницата отвори врати, работи в продължение на цели единайсет години и помогна на стотици жени. Мейзи обаче бе мечтала за истинска, дълготрайна промяна. Тя гледаше на болницата като на първото заведение от десетки подобни, разпръснати из цялата страна. В това се бе провалила.

Докато минаваше из отделенията, разговаряше с всички жени, които бяха родили днес. Всъщност се притесняваше единствено за госпожица Никоя. Тя бе дребничка и слаба, а бебето й бе съвсем малко. Мейзи предполагаше, че е гладувала, за да прикрие бременността от семейството си. Мейзи винаги се удивляваше как го правят тези момичета — тя самата бе станала огромна по време на бременността си и й личеше още в петия месец — но опитът я бе научил, че това се случва непрекъснато.

Седна на леглото на госпожица Никоя, която в момента хранеше бебето си, момиченце.

— Не е ли прекрасна? — попита младата майка.

Мейзи кимна.

— Има черна коса, точно като твоята.

— Косата на майка ми е същата.

Мейзи се протегна и погали миниатюрната глава на момиченцето. Като всички бебета, и то приличаше на Соли. Не, всъщност…

Мейзи се сепна от внезапното си прозрение.

— О, божичко! Знам коя си!

Младата жена се вторачи в нея.

— Ти си внучката на Бен Грийнборн, Ребека, нали? Крила си бременността си, докато е било възможно, а после си избягала, за да родиш!

Очите на момичето се разшириха.

— Как разбрахте? Не сме се виждали, откакто съм била на две годинки!

— Но познавах много добре майка ти. Все пак бях омъжена за брат й. — Кейт не бе така надменна като останалите от семейство Грийнборн и се бе държала мило с Мейзи, когато те не бяха наоколо. — Освен това помня времето, когато ти се роди. Имаше черна коса, също като дъщеря си.

Ребека се уплаши.

— Обещайте ми, че няма да им казвате!

— Обещавам, че няма да предприема нищо без твоето съгласие. Но смятам, че трябва да се свържеш със семейството си. Дядо ти е много разстроен.

— Именно от него ме е страх!

— Разбирам те — кимна Мейзи. — Той е коравосърдечен, вечно намусен старец, както чудесно знам от собствен опит. Но ако ми позволиш да поговоря с него, мисля, че мога да го вразумя.

— Можете ли? — попита Ребека, обзета от младежки оптимизъм. — Бихте ли го направили наистина?

— Разбира се — отговори Мейзи. — Но няма да му казвам къде си, докато не обещае да се държи добре.

Ребека сведе поглед. Дъщеричката й бе затворила очи и бе спряла да суче.

— Заспала е — отбеляза Ребека.

Мейзи се усмихна.

— Избра ли й име?

— О, да — отвърна Ребека. — Ще я нарека Мейзи.

Лицето на Бен Грийнборн бе цялото мокро от сълзи, когато възрастният мъж излезе от стаята в отделението.

— Оставих я с Кейт за малко — обясни той задавено, после извади носна кърпа от джоба си и започна да попива сълзите от бузите си, но без особен резултат.

Мейзи никога не бе виждала свекъра си да губи самообладание. В момента той представляваше доста жалка гледка, но тя усещаше, че преживяването ще му се отрази добре.

— Елате в кабинета ми — предложи му. — Ще ви направя чаша чай.

— Благодаря.

Тя го заведе в кабинета си и му посочи къде да седне. „Той е вторият мъж, който плаче на стола пред мен тази вечер“, помисли си Мейзи.

— Онези млади жени — поинтересува се Грийнборн, — всичките ли са изпаднали в такова положение като Ребека?

— Не, не всички — отговори Мейзи. — Някои са вдовици. Други са били изоставени от съпрузите си. Доста от тях са избягали от мъжете си, защото са ги биели. Има много жени, които търпят болката и остават със съпрузите си, дори те да ги пребиват от бой. Но когато една жена забременее, започва да се притеснява, че ударите ще навредят на детето й — и тогава си тръгва. Но наистина повечето от момичетата тук са като Ребека. Те просто са направили глупава грешка.

— Не смятах, че има какво още да науча в този живот — отбеляза възрастният мъж. — Сега обаче разбирам, че съм бил глупав и невеж.

Мейзи му подаде чаша чай.

— Благодаря ти — каза й той, — много си мила. Аз никога не съм се държал добре с теб.

— Всички правим грешки — живо възкликна тя.

— Какво хубаво нещо сте постигнали тук — продължи старецът. — Къде иначе биха отишли всички тези бедни момичета?

— Щяха да раждат бебетата си из канавките и мръсните забутани улички — отвърна тя.

— Само като си помисля, че подобно нещо можеше да се случи на Ребека!

— За съжаление трябва да затворим болницата — сподели Мейзи.

— Но защо?

Тя го погледна право в очите.

— Всичките ни пари бяха в банка „Пиластър“ — обясни. — В момента нямаме нищо.

— Така ли? — попита той и дълбоко се замисли.

Хю се преоблече в нощна риза. Възнамеряваше да си легне, само че изобщо не му се спеше. Затова седна пред камината и потъна в нерадостни мисли, загледан в огъня. Отново и отново прехвърляше в ума си ситуацията с банката, но не можеше да се сети как да я подобри. Въпреки това продължаваше да търси начини.

Неочаквано, в полунощ се разнесе силно, решително тропане по входната врата. Той слезе по халат на долния етаж, за да отвори. Край тротоара бе спряла някаква карета, а един лакей в ливрея чакаше на прага.

— Извинявам се, че ви безпокоя толкова късно, сър — каза мъжът, — но съобщението е спешно.

После му подаде запечатан плик и си тръгна.

Хю тъкмо затвори вратата, когато по стълбите слезе прислужникът му.

— Всичко наред ли е, сър? — разтревожено попита той.

— Само получих съобщение — успокои го Хю. — Можеш да си лягаш.

— Благодаря ви, сър.

Хю отвори плика и видя спретнат, старомоден почерк, какъвто обикновено имат придирчивите и раздразнителни старци. Когато прочете думите, сърцето му буквално подскочи от радост.

Откъсна очи от писмото и се усмихна на пустото фоайе.

— Е, проклет да съм! — възкликна със задоволство. — Чудя се какво ли е накарало упорития старец да промени решението си?

IV

Огъста седеше в задната стаичка на най-добрия магазин за бижута на „Бонд стрийт“. Газените лампи горяха много силно и на светлината им накитите проблясваха в стъклените си витрини. Навсякъде в стаята имаше огледала. Един раболепен продавач тихичко прекоси стаята и постави пред нея парче черно кадифе, върху което лежеше диамантена огърлица. До нея бе застанал управителят на магазина.

— Колко струва? — обърна се към него тя.

— Девет хиляди лири, лейди Уайтхейвън. — Той произнесе цената с почтително смирение, сякаш казваше молитва.

Огърлицата бе поразителна в простотата си — семпъл единичен наниз от големи, еднакви квадратни диаманти със златен обков. Тя си помисли, че ще изглежда невероятно на фона на черната й вдовишка рокля. Само дето не я купуваше, за да я носи.

— Чудесна е, милейди. Най-хубавият образец в магазина.

— Не ме притискайте, обмислям — отговори тя.

Това бе последният й отчаян опит да събере някакви пари. Опита открито да отиде в банката и да поиска сто лири в златни суверени: чиновникът, безочливо псе на име Мълбъри, й отказа. После пробва да прехвърли къщата на свое име, но и тук удари на камък: документите бяха в касата на стария Бодуин, адвоката на банката, а пък той бе подлога на Хю. Сега пък се опитваше да купи диаманти на кредит — и да ги продаде за пари в брой.

Първоначално Едуард бе на нейна страна, но сега дори той отказваше да й помага.

— Онова, което прави Хю, е за доброто на всички ни — тъпо бе подхвърлил той. — Ако се разчуе, че някой от семейството се опитва да отмъкне, каквото може, синдикатът ще се разпадне. Членовете му са били убедени да ни предоставят пари, за да избегнат финансовата криза, а не за да може семейство Пиластър да живее в лукс.

За Едуард това бе много дълга реч. Преди година тя щеше да бъде напълно разтърсена, че синът й е решил да й се противопоставя, но след бунта му по повод анулирането на брака той вече не бе сладкото и покорно момче, което Огъста толкова обичаше. Клемънтайн също се бе обърнала срещу нея и подкрепяше плана на Хю — да ги превърне до един в просяци. Тя чак се тресеше от гняв, когато се сетеше за това. Само че нямаше да им се размине!

Погледна управителя и решително заяви:

— Ще я взема.

— Без съмнение това е мъдър избор, лейди Уайтхейвън — отбеляза той.

— Изпратете сметката в банката.

— Добре, милейди. Ще доставим огърлицата в „Уайтхейвън хаус“.

— Ще я взема със себе си — каза Огъста. — Искам да я сложа довечера.

Управителят изкриви лице, сякаш нещо го бе заболяло.

— Поставяте ме в ужасно положение, милейди!

— За какво говорите, за бога?! Давайте накратко!

— Страхувам се, че не мога да ви предам бижуто, преди да съм получил парите за него.

— Не ставайте смешен! Знаете ли коя съм аз?

— Да… но във вестниците пише, че банката е затворена.

— Това е оскърбително!

— Много, много съжалявам.

Огъста се изправи и взе украшението.

— Отказвам да слушам подобни глупости! Ще я взема със себе си.

Управителят, който силно се потеше, застана между нея и вратата.

— Умолявам ви да не го правите — каза той.

Тя тръгна към него, но той не отстъпваше.

— Махнете се от пътя ми! — избухна тя.

— В такъв случай ще се принудя да заключа вратата на магазина и да повикам полицията — отговори мъжът.

Изведнъж Огъста проумя, че макар управителят на практика да се тресеше от ужас, не бе помръднал и на сантиметър. Страхуваше се от нея, но повече се боеше да не изгуби диаманти за девет хиляди лири. Тя осъзна също така, че е победена. Побесняла, хвърли огърлицата на пода. Мъжът се хвърли да я прибере, без изобщо да помисли за достойнството си. Огъста сама отвори вратата, мина през магазина и излезе на улицата, където я чакаше каретата й.

Тя държеше главата си вдигната високо, но всъщност бе ужасена. Онзи човек буквално я бе обвинил, че е крадла! Едно тънко гласче в ума й изписука, че тя наистина се бе опитала да открадне, но Огъста бързо го заглуши. През целия път до дома си беснееше.

Когато влезе в къщата, Хастед се опита да я задържи. Тя обаче нямаше търпение да се занимава с незначителни домашни въпроси точно сега, затова го накара да замълчи с думите:

— Донеси ми чаша топло мляко.

Мъчеше я някаква болка в стомаха.

После си отиде в стаята. Седна пред тоалетката си и отвори кутията си за бижута. Тя бе почти празна. Нещата, които й бяха останали, струваха само няколкостотин лири. Изтегли най-долната поставка и измъкна оттам едно сгънато парче коприна. Разтвори го и на него проблесна оформения като змия златен пръстен, който й бе подарил Странг. Както винаги, тя го сложи на пръста си и докосна инкрустираната със скъпоценни камъни глава до устните си. Него никога нямаше да продаде! Колко различно щеше да е всичко, ако й бяха позволили да се омъжи за Странг. За миг изпита желание да се разплаче. После чу някакви странни гласове пред вратата на спалнята си. Един мъж… може би двама, всъщност… и една жена. Не говореха като прислужници, а и нейните слуги не биха се осмелили да стоят на площадката пред стаята й и така спокойно да си приказват. Тя излезе при тях.

Вратата на спалнята на покойния й съпруг бе отворена; сега гласовете идваха от там. Огъста влезе вътре и забеляза млад мъж — очевидно служител в някаква кантора, както и двойка по-възрастни, добре облечени хора от собствената й класа. Никога не бе виждала когото и да било от тях преди.

— Кои, за бога, сте вие? — попита ги.

— Аз съм Стодарт, от агенцията, милейди — обясни почтително по-младият мъж. — Господин и госпожа Де Грааф проявяват голям интерес към красивата ви къща…

— Махайте се! — нареди тя.

Служителят извиси глас и почти изпищя:

— Получихме инструкции да обявим къщата за продан…

— Махайте се на секундата! Моята къща не се продава!

— Но аз лично разговарях с…

Господин Де Грааф докосна ръката на Стодарт и го накара да замълчи.

— Господин Стодарт, очевидно е станала някаква неприятна грешка — меко каза той, след което се обърна към съпругата си: — Ще тръгваме ли, скъпа моя?

И после двамата се оттеглиха с тихо достойнство, което накара Огъста да кипи вътрешно от гняв. Стодарт ситнеше след тях и сипеше извинения.

Хю бе виновен! На Огъста не й бе нужно да провежда разследване, за да се увери в това. Къщата бе собственост на синдиката, който бе спасил банката — така бе казал Хю — а синдикатът, естествено, искаше да я продаде. Освен това Хю бе наредил на Огъста да се изнесе, но тя отказа. В отговор той бе изпратил перспективни купувачи да разгледат дома й — независимо от волята й.

Отпусна се на стола на Джоузеф. След малко дойде прислужникът й и донесе топлото мляко, а тя заповяда:

— Повече няма да пускаш вътре подобни хора, Хастед — къщата не се продава!

— Разбирам, милейди. — Той остави чашата, но все още не си тръгваше.

— Има ли нещо друго? — попита Огъста.

— Милейди, днес месарят лично дойде да попита за сметката си.

— Кажи му, че ще му бъде платено, когато на лейди Уайтхейвън й е удобно, а не когато на него му изнася.

— Много добре, милейди. Освен това днес напуснаха и двамата лакеи.

— Имаш предвид, че са ти дали предизвестие?

— Не, просто си тръгнаха.

— Какви отвратителни хора!

— Милейди, останалите от персонала питат кога ще си получат заплатите.

— Нещо друго?

Той я изгледа объркано.

— Но какво да им кажа?

— Кажи им, че не съм отговорила на въпроса ти.

— Разбирам. — Той се поколеба за миг, след което добави: — Моля да вземете под внимание, че напускам в края на седмицата.

— Защо?!

— Всички други от семейство Пиластър са освободили прислугата си. Господин Хю ни каза, че ще ни се плати до миналия петък, но не и по-нататък, независимо колко дълго останем.

— Махни се от погледа ми, предател такъв!

— Много добре, милейди.

Огъста си каза, че с удоволствие ще види гърба на Хастед. Чудесно бе, че се е отървала от всички тези плъхове, които толкова бързаха да напуснат потъващия кораб.

Отпиваше от млякото си, но болката в стомаха й не отслабваше.

Огледа внимателно стаята. Джоузеф така и не й позволи да смени обзавеждането в нея, затова мебелите все още бяха в стила, който бе избрала през 1873 г. — с имитиращи кожа тапети и тежки брокатени завеси, а до стената бе подпряно шкафчето от лакирано дърво, зад чиито стъклени вратички бяха наредени декоративните кутийки за енфие на Джоузеф. Стаята изглеждаше мъртва — също като него. На Огъста й се прииска да бе в състояние да го върне. Нищо от случилото се нямаше да стане, ако той бе още жив. За миг пред очите й изникна образът му — той бе застанал пред еркерния прозорец, държеше в ръка една от любимите си кутийки и я обръщаше насам-натам, за да види как светлината се пречупва от скъпоценните камъни. Изпита странно, непознато чувство — сякаш нещо я задушаваше. Поклати глава, за да прогони видението.

Съвсем скоро господин Де Грааф или някой като него щеше да се нанесе в тази стая. Без съмнение той щеше да свали тапетите и пердетата и да сложи нови мебели, може би в модерния сега „занаятчийски“ стил, с дъбови плоскости по стените и груби и твърди столове.

Огъста щеше да бъде принудена да се изнесе. Беше го приела, макар да се преструваше, че не е така. Само че нямаше намерение да се премести в някаква тясна и неудобна къща в Сейнт Джоунс Уд или Клапам, както бяха направили Маделин и Клемънтайн. Тя не би понесла да живее в такива примитивни условия в Лондон, където можеха да я видят хора, на които преди бе гледала отвисоко.

Затова смяташе да напусне страната.

Не бе сигурна къде точно да отиде. В Кале бе евтино, но пък бе твърде близо до Лондон. Париж бе елегантен, но тя се чувстваше прекалено стара, за да започне наново социален живот в непознат град. Чувала бе да се говори за място, наречено Ница, на средиземноморския бряг на Франция. Там човек можел да си наеме голяма къща с прислуга за съвсем незначителна сума. В околността живеела спокойна общност от чужденци, повечето от които били на нейната възраст, освен това зимите били меки, а морският въздух — чудесен.

Тя обаче не можеше да оцелява без средства. Трябваше да има достатъчно пари за наема и надниците на прислугата, и макар да бе готова да живее пестеливо, не можеше да се справи без карета. Имаше твърде малко пари в брой, не повече от петдесет лири. Това бе предизвикало отчаяния й опит да купи диаманти. Девет хиляди лири не бяха голяма сума, но вероятно щяха да й стигнат за няколко години.

Знаеше, че по този начин застрашава плановете на Хю. Едуард бе прав по този въпрос. Благоволението на синдиката зависеше от това доколко сериозно се отнася семейството към изплащането на дълговете си. Ако някой Пиластър хукнеше към континента с багаж, пълен с бижута, това би разрушило крехкото обединение, на което се крепеше всичко. Впрочем, това само правеше перспективата по-привлекателна: Огъста с радост щеше да провали прекалено самодоволния Хю.

Само че й трябваха пари. Останалото бе лесно: щеше да опакова един куфар, да отиде до параходната компания и да си запази билет, а после да повика такси рано сутринта, да се измъкне от къщата, без да казва на никого и тайно да отиде до гарата. Но какво да използва, за да си набави необходимите средства? Огледа отново стаята на съпруга си и изведнъж забеляза малък бележник. Отвори го, без действително да изпитва любопитство.

Вътре някой — вероятно Стодарт, служителят в агенцията — бе започнал да прави опис на предметите в къщата. Тя се ядоса, че някакъв си чиновник е описал вещите й и така нехайно ги е оценил: маса за хранене — 9 лири; египетски параван — 30 шилинга; портрет на жена от Джошуа Рейнолдс — 100 лири. В къщата имаше картини за поне няколко хиляди лири, но тях нямаше как да напъха в куфар. Обърна на другата страница и прочете следното: „65 кутийки за енфие — раздел «Бижута»“. Вдигна поглед. Точно пред очите й, във витрината, която собственоръчно бе избрала преди седемнайсет години, се намираше решението на проблема й. Колекцията на Джоузеф струваше хиляди лири, може би дори сто хиляди. Лесно можеше да я прибере в багажа си: самите кутийки бяха малки, предвидени да се побират в джобчето на елека на някой джентълмен. Можеше да ги продава една по една, когато имаше нужда от пари.

Сърцето й учести ритъма си. Наистина, това бе отговорът на всичките й надежди.

Пресегна се да отвори шкафа. Вратичката бе заключена.

За кратко Огъста изпадна в паника. Не беше сигурна дали ще успее да я отвори: дървената рамка бе много здрава, а стъклените части — малки и твърде дебели.

Наложи си да се успокои. Къде би могъл Джоузеф да държи ключа? Може би в чекмеджето на бюрото си. Отиде до писалището и го отвори. В чекмеджето намери книга с отвратителното заглавие „Херцогинята на Содом“, която бързо избута назад, далеч от погледа си — и малък сребрист ключ. Грабна ключето.

С трепереща ръка го пробва в ключалката на шкафа. Завъртя го, чу се щракване и миг по-късно вратичката се отвори.

Огъста си пое дълбоко въздух и изчака, докато ръцете й спряха да треперят.

След това започна да смъква кутийките от лавиците.

I

Сгромолясването на Пиластър бе скандалът на годината. Евтините жълти издания раздухваха без умора всяко поредно събитие: продажбата на големите къщи в Кенсингтън; търговете за картините, античните мебели, сандъците с портвайн; отменения меден месец на Ник и Доти (по план те трябваше да прекарат шест месеца в Европа); описанието на скромните къщи в предградията, където някога гордите и могъщи Пиластър сега сами белеха картофите за вечерята си и си перяха бельото.

Хю и Нора бяха наели малка къща с градина в Чингфорд — селце на около петнайсет километра от Лондон. Всички Пиластър бяха освободили слугите си, но едно мускулесто четиринайсетгодишно момиче от близкия чифлик идваше да търка подовете и да мие прозорците. Нора, която не бе вършила никаква домакинска работа в продължение на дванайсет години, го понасяше много тежко. Препасала покрита с петна престилка, тя тътреше крака и неохотно метеше пода; приготвяше вечеря, която не ставаше за ядене и не спираше да се оплаква. На момчетата тук им харесваше повече, отколкото в Лондон, защото можеха да си играят в горичката. Всеки ден Хю пътуваше до Сити с влака. Той продължаваше да ходи в банката, където се занимаваше с ликвидирането на активите на „Пиластър“ в полза на синдиката.

Всеки от партньорите получаваше малка месечна издръжка от банката. На теория всъщност не им се полагаше нищо. Членовете на синдиката обаче бяха банкери, също като тях. Дълбоко в сърцата си те се страхуваха, че при нещастно стечение на обстоятелствата може да им се случи същото. Освен това с помощта на партньорите продажбата на имуществото вървеше по-гладко — струваше си да спечелят благоразположението им срещу едно минимално заплащане.

Хю с напрежение следеше развитието на ситуацията в Кордоба. Изходът от гражданската война щеше да определи колко пари губи синдикатът. Хю силно желаеше обединението да излезе на печалба. Искаше му се един ден да е в състояние да каже, че никой не е изгубил пари, докато е спасявал банка „Пиластър“. Тази възможност обаче изглеждаше нищожна.

Първоначално кликата на Миранда сякаш имаше надмощие. Атаките им бяха добре планирани и провеждани с кървава ефективност. Президентът Гарсия бе принуден да избяга от столицата и да се укрие в укрепения град Кампанарио в южния регион, откъдето бе родом. Хю започна да унива. Ако спечелеше семейство Миранда, то щеше да управлява Кордоба като свое частно кралство и никога нямаше да плати лихвите, натрупани по заем за предишния режим — а кордовските облигации все така нямаше да струват нищо.

После обаче се случи нещо неочаквано. Семейството на Тонио Силва, което от няколко години предвождаше неголямата и доста слаба либерална опозиция, се включи в битката на страната на президента в замяна на обещанието, когато президентът си върне контрола над страната, да бъдат проведени свободни избори и поземлена реформа. Надеждите на Хю отново възкръснаха.

Подсилената армия на президента спечели сериозна подкрепа сред народа, изправи се срещу узурпаторите и успя да ги спре. В момента силите бяха равностойни. Същото важеше за финансовите ресурси: семейство Миранда бе изразходвало военния си бюджет за свирепата първоначална атака по всички фронтове. В северния район имаше нитратни мини, а в южния — сребърни. Нито една от страните обаче не можеше да организира износа на продукцията им, да го финансира и застрахова. „Пиластър“ бе затворила врати, а никоя от останалите банки не би приела клиент, който може да изчезне още утре.

И двете страни молеха правителството на Великобритания да признае легитимността им с надеждата, че по този начин ще могат да получат кредит от някоя банка. Мики Миранда, който все още бе официалният посланик на Кордоба в Лондон, непрестанно лобираше пред служители във Външното министерство, членове на парламента, министри и заместниците им, с цел да приемат Папа Миранда за президент. До момента обаче министър-председателят, лорд Солсбъри, отказваше да отдаде предпочитание на някого.

А след това Тонио Силва пристигна в Лондон.

Появи се в дома на Хю в предградията навръх Коледа. Хю бе в кухнята, даваше на момчетата горещо мляко и препечени филийки с масло за закуска. Нора все още се обличаше: смяташе да ходи в Лондон, за да пазарува за празника, макар почти да нямаше пари за харчене. Хю се бе съгласил да си остане вкъщи и да се грижи за момчетата, тъй като днес в банката нямаше спешни задачи за него.

Той сам отвори вратата на гостенина си — нещо, което му напомни миналото, когато живееше с майка си във Фолкстън. Тонио си бе пуснал брада и мустаци, сигурно за да скрие белезите от побоя, който му бяха нанесли главорезите на Мики преди единайсет години. Хю обаче веднага го разпозна по косата с цвят на морков и безразсъдната усмивка. Навън валеше сняг и шапката и раменете на Тонио бяха побелели.

Хю въведе стария си приятел в кухнята и му наля чай.

— Как ме намери? — попита.

— Не беше лесно — отвърна Тонио. — В някогашната ти къща нямаше никого, а пък банката бе затворена. Аз обаче отидох до „Уайтхейвън хаус“ и се видях с леля ти Огъста. Тя, впрочем, изобщо не се е променила. Не знаеше точния ти адрес, но си спомни, че е в Чингфорд. А как произнесе името — все едно е някакъв затворнически лагер някъде из Земята Ван Димен26.

Хю кимна.

— Не е толкова зле. Момчетата са си добре. На Нора й е трудно.

— Огъста не се е преместила в друга къща.

— Не. Всъщност тя носи най-много вина за кашата, в която се намираме, но въпреки това единствена отказва да приеме реалността. Скоро ще научи, че има и по-лоши места от Чингфорд.

— Например Кордоба — вметна Тонио.

— Как е там?

— Брат ми загина по време на битка.

— Съжалявам да го чуя.

— В момента войната е в застой, положението е патово. Сега всичко зависи от британското правителство. Онази страна, която спечели признание, ще получи и кредит, ще набави продоволствия за армията си и ще смаже противника. Именно затова съм тук.

— Президентът Гарсия ли те изпраща?

— Не, дори по-добре. Аз вече официално съм посланикът на Кордоба в Лондон. Миранда бе освободен от длъжността.

— Прекрасно!

Хю бе изключително доволен, че Мики най-сетне е бил уволнен. Досега страшно му тежеше и му беше неприятно, че човек, който бе откраднал два милиона лири от него, свободно обикаля из Лондон. Мики ходеше по клубове и театри, на вечери и празненства, сякаш нищо не се бе случило.

— Донесох и акредитивните си писма. Вчера ги депозирах в Министерството на външните работи — добави Тонио.

— И се надяваш да убедиш министър-председателя да подкрепи твоята страна?

— Да.

Хю го изгледа въпросително.

— А как по-точно?

— Гарсия е президентът — Великобритания би трябвало да подкрепи законното правителство.

Хю си помисли, че това не звучи особено убедително.

— Досега не го е направила.

— Просто ще кажа на министър-председателя, че би трябвало.

— Лорд Солсбъри е твърде зает да натиска капака на врящата тенджера, в която се е превърнала Ирландия — няма време за гражданската война в някаква отдалечена южноамериканска държавица.

Хю не искаше да говори така негативно, но в ума му вече се оформяше една идея.

Тонио заяви раздразнено:

— Е, моята работа е да убедя Солсбъри, че трябва да обърне внимание на онова, което се случва в Южна Америка, дори да мисли за други неща.

Той обаче виждаше слабостта на подхода си и след известен размисъл подхвърли:

— Е, добре де. Ти си англичанин — как мислиш, с какво мога да привлека вниманието му?

Хю отговори веднага:

— Обещай му, че ще предпазите британските инвеститори от загуби.

— Как?

— Не съм сигурен, засега само мисля на глас.

Хю се завъртя на стола си. В краката му четиригодишният Сол строеше замък от дървени кубчета. Усещането бе странно: тук, в малката кухня на евтината къща в предградията, в момента се решаваше съдбата на цяла страна.

— Английските инвеститори вложиха два милиона лири в корпорация „Пристанище Санта Мария“, като най-голям бе приносът на банка „Пиластър“. Всички директори в компанията бяха членове или сподвижници на семейство Миранда и не се съмнявам, че цялата сума е отишла право във военния фонд на Миранда. Трябва да си върнем тези пари.

— Но те са изхарчени за оръжие и муниции.

— Така е. Обаче семейство Миранда вероятно притежава имущество и земя на стойност милиони.

— Разбира се — те са собственици на нитратните мини в страната.

— Ако вие спечелите войната, дали президентът Гарсия ще прехвърли мините на Миранда на корпорация „Пристанище Санта Мария“, за да компенсира загубите от измамата? Тогава, облигациите отново ще струват нещо.

Отговорът на Тонио бе категоричен:

— Президентът ми каза, че мога да обещая всичко — абсолютно всичко — стига да спечеля британците за каузата на правителствените сили в Кордоба.

Хю се развълнува. Изведнъж перспективата да изплатят всички дългове на банката не изглеждаше така далечна.

— Нека помисля малко — каза той. — Преди да предприемеш каквото и да било, първо трябва да положим основите. Вярвам, че мога да убедя стария Бен Грийнборн да каже някоя добра дума на лорд Солсбъри, да му подхвърли, че трябва да подкрепи британските инвеститори. Какво обаче да сторим с опозицията в парламента? Бихме могли да се видим с Дан Робинсън, брата на Мейзи. Той е член на парламента и освен това е направо обсебен от темата за банковите фалити. Робинсън одобрява плана ми за спасяване на банка „Пиластър“ и иска той да успее. Възможно е с негова помощ да спечелим подкрепата на опозицията в Долната камара. — Хю започна да барабани с пръсти по кухненската маса. — Всъщност, тази идея изглежда все по-възможна.

— Трябва да действаме бързо — отбеляза Тонио.

— Още сега ще отидем в града. Дан Робинсън живее с Мейзи в Южен Лондон. Грийнборн ще бъде в къщата си в провинцията, но мога да му се обадя от банката. — Хю се изправи. — Само да кажа на Нора.

Той внимателно измъкна краката си от дървения замък, който Сол бе построил около тях, и излезе от кухнята.

Нора бе в спалнята и нагласяше на главата си грамадна шапка, украсена по края с животинска кожа.

— Трябва да отида в града — каза й Хю, докато си слагаше якичка и вратовръзка.

— А кой тогава ще се грижи за момчетата? — попита тя.

— Ти, надявам се.

— Не! — изпищя жена му. — Аз отивам на пазар!

— Съжалявам, Нора, но това е много важно.

— Аз също съм важна!

— Разбира се, че си, но този път няма да стане твоето. Трябва спешно да говоря с Бен Грийнборн.

— Омръзна ми всичко това! — заяви тя отвратено. — Омръзна ми тази къща, писна ми това скучно село, омръзнаха ми децата, омръзна ми и ти! Баща ми живее по-добре от нас!

Бащата на Нора бе отворил кръчма със заем от банка „Пиластър“ и в момента бизнесът му вървеше много добре.

— По-добре да ида да живея с него и да работя като сервитьорка в бара! — прибави тя. — Ще ми бъде по-забавно, а и като слугувам на някого, поне ще получавам пари за робския си труд!

Хю се взря внимателно в нея. Изведнъж разбра, че никога повече няма да сподели леглото й. От брака му не бе останало нищо. Нора го мразеше, а пък той я презираше.

— Свали си шапката, Нора — нареди той. — Днес няма да ходиш на пазар.

След тези думи си облече сакото и излезе. Тонио го чакаше нетърпеливо във фоайето. Хю целуна момчетата, взе си шапката и палтото, после отвори вратата.

— След няколко минути има влак — спомена, когато вече бяха навън.

Докато забързано вървяха по пътеката през градината, Хю си сложи шапката и палтото. Снегът се бе усилил и на тревата имаше бяла покривка, дебела 2–3 сантиметра. Къщата на Хю бе същата като трийсетината други, построени в редица на мястото на някогашно поле с лалета. Двамата тръгнаха по насипания с чакъл път към селото.

— Първо ще отидем у Робинсън — започна Хю да планира програмата им. — Така после ще мога да кажа на Грийнборн, че опозицията вече е на наша страна… Я чуй!

— Какво?

— Това е нашият влак. Най-добре да побързаме.

Ускориха крачка. За щастие, гарата се намираше в по-близкия до тях край на селцето. Тъкмо прекосяваха моста над линията, когато се появи и влакът.

На парапета се бе облегнал някакъв мъж и наблюдаваше приближаващия локомотив. Когато го подминаха, той се обърна и Хю го позна. Това бе Мики Миранда.

И в ръката му имаше револвер.

След това всичко се случи много бързо.

Хю изкрещя, но викът му се изгуби в шума, който вдигаше влака по релсите. Мики насочи оръжието към Тонио и стреля в него от упор. Тонио залитна и се срути на земята. Мики се прицели в Хю, но в този миг от локомотива под тях изригна облак пара и пушек, който скри целия мост и за миг заслепи и двама им. Хю се хвърли върху заснежената земя. Разнесе се изстрел, после и още един, но той не усети нищо. Претърколи се настрани и застана на колене, като се опитваше да различи нещо в обгърналата го димна завеса.

След миг пушекът започна да се разнася. Хю мерна някаква фигура в мъглата и се хвърли към нея. Мики го забеляза и се обърна, но вече бе прекалено късно. Хю се метна отгоре му, Мики падна и оръжието изхвърча от ръката му, описа дъга над парапета и падна долу, на релсите. Хю се стовари върху Мики, но веднага се смъкна от него и се изтърколи по-далеч.

И двамата се изправиха на крака с усилия. Мики се наведе, за да вземе бастуна си. Хю пак се втурна към него и го блъсна на земята, но Мики не изпусна бастуна, а и веднага се надигна. Хю замахна към него, но не беше удрял никого от двайсет години и пропусна. Мики се възползва от възможността и го халоса по главата с бастуна. Болката бе ужасна. Мики го удари отново. Сега вече Хю наистина се разяри, изръмжа от гняв и фрасна с глава лицето на Мики. Противниците залитнаха назад, задъхани.

После от гарата се разнесе рязко изсвирване — композицията потегляше отново. На лицето на Мики се изписа паника и Хю предположи, че е смятал да избяга с този влак, че не може да си позволи да остане още час в Чингфорд, толкова близо до местопрестъплението. Оказа се прав: Мики се обърна и хукна към гарата.

Хю се втурна след него.

Мики не бе особено добър в бягането, особено след многото нощи, прекарани в пиене по бордеите; Хю обаче бе прекарал целия си живот като възрастен, седнал зад бюро, и не бе в по-добра форма. Мики влетя в гарата, точно когато влакът тръгваше. Хю го последва, силно запъхтян. Когато изскочиха на перона, един кондуктор изкрещя:

— Хей! Къде са ви билетите?

В отговор Хю извика:

— Убийство!

Мики се затича по перона, опитваше се да се вмъкне в последния вагон. Хю се впусна след него, като се стараеше да не обръща внимание на болката, която пронизваше странично тялото му. Кондукторът също се включи в преследването. Мики настигна влака, сграбчи ръкохватката и скочи на първото стъпало. Хю се метна по него и го стисна за глезена, но го изпусна. Служителят се препъна в Хю и полетя към земята с лицето надолу.

Когато Хю успя да се изправи на крака, вече нямаше начин да настигне влака. Загледа се отчаяно след него. Видя как Мики отвори вратата и внимателно влезе във вагона, а тя се затвори зад гърба му.

Железничарят се изправи, отупа снега от дрехите си и попита:

— Какво, по дяволите, бе всичко това?

Хю се преви надве. Нямаше сили дори да говори и дишаше тежко — въздухът излизаше от гърдите му като от пробит мях.

— Застрелян бе човек — отговори той, когато успя да си поеме дъх. Веднага щом възвърна донякъде силите си и отново можеше да се движи, тръгна към входа на гарата. Махна с ръка на кондуктора да го последва и го отведе до моста, където лежеше Тонио.

Хю коленичи до тялото. Куршумът бе улучил Тонио между очите и от лицето му не бе останало кой знае какво.

— Божичко, какъв ужас! — възкликна железничарят.

Хю преглътна с усилие, обзет от гадене. Насили се да пъхне ръка под палтото на Тонио и да провери дали сърцето му бие. Както и бе очаквал, не усети нищо. Припомни си дяволитото момче, заедно с което се бе къпал във водоема в Епископска гора преди двайсет и четири години и го обхвана дълбока скръб. Стана му толкова тъжно, че в очите му избиха сълзи.

Умът му все повече се проясняваше и той скоро си даде сметка как точно Мики е планирал всичко. Той имаше приятели във външното министерство, както и всеки друг дипломат, дори по-некадърните. Някой от тези приятели сигурно му бе подхвърлил — вероятно на прием или вечеря, която бяха посетили снощи — че Тонио е в Лондон. Тонио вече бе депозирал акредитивните си писма и Мики бе разбрал, че дните му са преброени. Но ако Тонио срещнеше смъртта си, положението отново щеше да стане объркано и неясно. В Лондон нямаше да има човек, който да защитава каузата на президента Гарсия, а пък Мики щеше да си остане на длъжността посланик. Това бе единствената надежда на Мики. Само че се бе наложило да действа бързо и да поеме голям риск, тъй като разполагаше само с един-два дни, за да реагира.

Как бе разбрал къде да открие Тонио? Може би бе наредил да го следят — или пък Огъста му бе казала, че Тонио е идвал при нея и е питал къде да намери Хю. Както и да бе станало, той бе проследил Тонио до Чингфорд.

За да издири къщата на Хю, щеше да му се наложи да говори с твърде много хора. Той обаче се бе сетил, че рано или късно Тонио ще трябва да се върне на гарата, затова го бе причакал там. Замислил бе да го убие — и свидетелите на убийството, ако има такива — и да избяга с влака.

Мики бе отчаян, а планът му — невероятно рискован, но почти бе проработил. Ако събитията се бяха развили според замисъла му, той щеше да убие и Хю. Така нямаше да остави свидетели и никой не би бил в състояние да го разпознае. В Чингфорд нямаше нито телеграфна станция, нито телефони, а най-бързото средство за придвижване бе влакът. Следователно Мики би успял да се върне в Лондон, преди да съобщят за престъплението му. А пък там, несъмнено, някой от служителите му щеше да му осигури алиби.

Само че пушекът от локомотива му бе попречил и той не бе успял да убие Хю. Освен това, изведнъж осъзна Хю, на практика Мики вече не бе посланик на Кордоба, така че вече нямаше дипломатически имунитет.

Можеха да го обесят за това!

Хю рязко се изправи.

— Възможно най-бързо трябва да съобщим за убийството — отсече той.

— В Уолтъмстоу, на няколко спирки по-нататък с влака, има полицейско управление.

— Кога е следващият влак?

Железничарят извади голям часовник от джоба на жилетката си.

— Четирийсет и седем минути — отговори.

— Трябва да се качим на него и двамата. Вие идете в управлението в Уолтъмстоу, а пък аз ще отида да съобщя в Скотланд ярд.

— Ама на гарата няма никой, освен мен. Днес е Коледа и няма кой да се погрижи за влаковете.

— Сигурен съм, че началникът ви би искал да изпълните обществения си дълг.

— Прав сте, наистина! — Човекът очевидно бе благодарен, че има кой да му каже как да постъпи.

— Най-добре първо да оставим някъде бедния Силва. Има ли подходящо място на гарата?

— Само чакалнята.

— Да го отнесем там, а вие ще заключите.

Хю се наведе и подхвана тялото под мишниците.

— Вие го хванете за краката.

Двамата повдигнаха Тонио и го пренесоха в сградата на гарата.

Положиха го на една пейка в чакалнята. После обаче не знаеха какво друго да сторят. Хю изпитваше безпокойство, не можеше да стои на едно място. Не бе в състояние да скърби — твърде рано беше. Искаше да хване убиеца, не да тъгува. Започна да крачи напред-назад, като на всеки няколко минути поглеждаше часовника си и потриваше болезнената подутина на главата си, където го бе ударил Мики с бастуна. Кондукторът седеше на пейката отсреща и се взираше в тялото, едновременно уплашен и очарован. След известно време Хю седна до него. Двамата останаха така, безмълвни и замислени, в мразовитата чакалня. Без да разменят дори дума, наблюдаваха мъртвеца, чак докато пристигна влакът.

II

Мики Миранда бягаше, за да си спаси кожата. Късметът му бе на изчерпване. През последните двайсет и четири години бе извършил четири убийства. За първите три му се бе разминало, но този път бе направил грешка. Хю Пиластър го бе видял как застрелва Тонио Силва посред бял ден. Нямаше да отърве бесилото, освен ако веднага не напуснеше Англия.

Изведнъж се оказа беглец в града, който бе негов дом през по-голямата част от живота му. Забързано прекоси гарата „Ливърпул стрийт“, като избягваше погледите на полицаите. Сърцето му лудо биеше, дишаше плитко и неравномерно. Нае първия файтон, който му се изпречи пред очите, и скочи вътре.

Отиде право в бюрото на параходна компания „Златния бряг и Мексико“.

В офиса имаше много хора, повечето от които — латиноамериканци. Някои се опитваха да се върнат в Кордоба, други искаха да измъкнат от там роднините си, а трети просто питаха дали има някакви новини. Цареше пълен хаос и беше твърде шумно. Мики не можеше да чака цялата тази сган да се извърви. Разбута хората с бастуна си и си проправи път до гишето, без да обръща внимание дали удря мъже или жени. Скъпите му дрехи и надменността на човек от висшата класа привлякоха вниманието на един служител.

Мики заяви:

— Искам един билет за Кордоба.

— В Кордоба има война — отвърна мъжът.

Мики потисна саркастичната забележка, която напираше на устните му.

— Доколкото разбирам, не сте спрели всички пътувания.

— Продаваме билети до Лима, Перу. Корабът ще продължи до Палма, ако политическата обстановка го позволява. Решението ще бъде взето, когато стигне Лима.

Така ставаше. Засега главната цел на Мики бе да се измъкне от Англия.

— Кога отплава следващият параход?

— След четири седмици.

Сърцето му слезе в петите.

— Това не ми върши работа! Трябва да замина по-скоро!

— Един кораб тръгва от Саутхамптън тази нощ, ако наистина бързате.

Слава богу! Значи късметът не му бе изневерил напълно.

— Запазете ми самостоятелна кабина — възможно най-хубавата.

— Много добре, сър. Бихте ли ми казали името си?

— Миранда.

— Бихте ли повторили, сър?

Англичаните бяха буквално глухи, когато ставаше дума за чуждестранни имена. Мики се канеше да повтори фамилията си буква по буква, но после изведнъж промени решението си.

— Андрюс — каза. — М. Р. Андрюс.

Беше се сетил, че полицията може да провери списъка с пътниците за името Миранда. Така нямаше да го намерят. Изпита благодарност към невероятния либерализъм на британските закони, които позволяваха на хората да влизат и излизат от страната без паспорти. В Кордоба не би могъл да го стори така лесно.

Служителят започна да пише билета му. Мики го наблюдаваше нетърпеливо, без да спира да потрива мястото, където Хю Пиластър го бе ударил с челото си. Осъзна, че е изправен пред нов проблем. От Скотланд ярд щяха да разпратят по телеграфа описанието му до всички пристанищни градове. Проклет да бъде този телеграф! Само след час местната полиция щеше да проверява всички пътници. Трябваше да се дегизира по някакъв начин.

Служителят му подаде билета, а Мики плати с банкноти. Разблъска отново хората и излезе навън, все още разтревожен.

Нае си файтон и нареди да го откарат в посолството на Кордоба, но почти веднага се отказа. Прекалено опасно бе да се връща там, освен това разполагаше с твърде малко време.

Полицията щеше да търси добре облечен мъж на около четирийсет години, който пътува сам. Една от възможностите да избегне копоите бе да промени възрастта си и да си намери спътник. Всъщност можеше дори да се престори на инвалид, на болен старец — и да се качи на борда в инвалидна количка. Само че му трябваше съучастник. Кого да използва? Не смяташе, че може да вярва на когото и да било от служителите си, особено сега, когато вече не бе посланик. Следователно му оставаше Едуард.

— Карайте към „Хил стрийт“ — нареди на кочияша.

Едуард имаше малка къща в Мейфеър. За разлика от останалите членове на семейството, той живееше под наем и все още не го бяха принудили да се изнесе, защото бе предплатил за три месеца.

Едуард, изглежда, не се интересуваше, че Мики е унищожил банката и е съсипал семейството му. Той бе станал още по-зависим от Мики. Колкото до останалите Пиластър — Мики не ги беше виждал от фалита насам.

Едуард отвори вратата, облечен в лекьосан копринен халат. Той отведе Мики в спалнята си, където в камината гореше огън. Домакинът пушеше пура и пиеше уиски в единайсет часа сутринта. Сега грозният обрив бе покрил цялото му лице и Мики се зачуди дали наистина може да го използва за плана си — изглеждаше прекалено подозрителен. Само че нямаше време за придирчивост. Едуард щеше да свърши работа, налагаше се.

— Напускам страната — каза Мики.

— О, вземи ме със себе си! — отвърна Едуард и избухна в сълзи.

— Какъв, по дяволите, ти е проблемът? — зачуди се Мики на глас без никакво съчувствие.

— Аз умирам — обясни Едуард. — Хайде да отидем на някое тихо и спокойно място и да живеем заедно, докато умра.

— Не умираш, глупак такъв — просто имаш кожно заболяване!

— Не е кожна болест, ами сифилис.

Мики ахна ужасено.

— Исусе и света Богородице, аз може също да съм го пипнал!

— Нищо чудно, като се има предвид колко време прекарвахме в „При Нели“.

— Но нали момичетата на Ейприл уж са чисти!

— Проститутките никога не са чисти.

Мики с усилие потисна паниката си. Ако се забавеше в Лондон, за да отиде на преглед, можеше да увисне на въжето. Трябваше още днес да напусне страната. Пък и параходът минаваше през Лисабон. Можеше да посети лекар там, след няколко дни. Да, така щеше да направи. Възможно бе изобщо да не е прихванал болестта, тъй като по принцип бе много по-здрав от Едуард, а и за разлика от него винаги се миеше след секс.

Едуард обаче не бе в достатъчно добро състояние, за да му помогне да избяга. Освен това Мики нямаше намерение да отведе със себе си в Кордоба умиращ от сифилис човек. И все пак имаше нужда от помагач. Оставаше му само една възможност: Огъста.

Не бе така сигурен в нея, както в Едуард. Едуард винаги бе склонен да направи всичко, за което го помоли Мики. Огъста съвсем не бе толкова зависима от него… но тя бе последният му шанс.

Обърна се.

— Не ме напускай! — започна да го умолява Едуард.

Мики обаче нямаше време за сантименталности.

— Не мога да взема умиращ човек със себе си! — избухна той.

Едуард вдигна поглед към него и на лицето му се изписа злоба.

— Ако не го направиш…

— Какво?

— Ще съобщя на полицията, че ти си убил Питър Мидълтън, чичо Сет и Соли Грийнборн!

Явно Огъста му бе казала за убийството на стария Сет. Мики се вгледа в Едуард, който в момента изглеждаше ужасно жалък. „Как съм го изтърпял толкова време?“, зачуди се Мики. Изведнъж осъзна колко щастлив ще бъде да го остави.

— Кажи на полицията — заяви. — Тя и без това ме преследва за убийството на Тонио Силва. Все едно дали ще ме обесят за четири убийства, или за едно.

И след тези думи излезе, без да поглежда назад. Нае си файтон от „Парк лейн“ и нареди на кочияша да го откара на „Кенсингтън Гор“, до „Уайтхейвън хаус“. Докато пътуваше, тревожно размишляваше за здравето си. Нямаше никакви симптоми на болестта: нито обрив по кожата, нито необясними бучки и подутини по гениталиите. Само че трябваше да изчака, за да се увери. Проклет да е Едуард! Дано се пържи в ада!

Притесняваше се и заради Огъста. Не я бе виждал, откакто банката фалира. Дали щеше да му помогне? Знаеше, че винаги бе водила борба със силното си сексуално желание към него. Веднъж дори — колкото и странни да бяха обстоятелствата — наистина се бе поддала на страстта. В онези дни и Мики я желаеше. По-късно огънят у Мики бе угаснал, но подозираше, че у нея се е разгорял още по-силно. Надяваше се да е така, защото възнамеряваше да я помоли да избяга с него.

Вратата му отвори не обичайният прислужник на Огъста, а някаква раздърпана жена, препасана с мърлява престилка. Докато прекосяваше фоайето, Мики забеляза, че то не е особено чисто. Очевидно Огъста бе изпаднала в затруднено положение. Това всъщност бе даже по-добре за него, тъй като тя щеше да е по-склонна да приеме плана му.

Самата Огъста обаче изглеждаше все така внушително и властно, когато влезе в салона. Облечена бе в лилава копринена блуза с буфан ръкави и черна разкроена пола. Като млада тя спираше дъха на мъжете с външността си, но дори сега, на петдесет и осем години, все още можеше да накара минувачите да се обръщат след нея. Мики си припомни колко я бе искал, когато бе шестнайсетгодишен хлапак, но сега от това не бе останало нищо. Налагаше се да се преструва.

Тя не му протегна ръка.

— Защо си дошъл? — попита студено. — Ти съсипа и мен, и семейството ми!

— Не съм имал намерение да…

— Сигурно си знаел предварително, че баща ти смята да предизвика гражданска война.

— Но аз нямах представа, че заради тази война кордовските облигации ще загубят стойността си! — оправда се той. — Нима вие сте предполагали, че ще стане така?

Огъста се поколеба. Отговорът бе очевиден: и тя не бе допускала подобно нещо.

Бронята й се бе пропукала; Мики усети това и се опита да разшири пукнатината.

— Ако знаех, нямаше да го направя — по-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да ви навредя!

Виждаше се, че й се иска да му повярва.

Тя обаче каза:

— Ти си убедил Едуард да измами партньорите си, така че да получиш своите два милиона лири!

— Смятах, че в банката има толкова много пари, че нищо лошо няма да се случи!

Огъста отвърна поглед и тихо промълви:

— И аз така си мислех.

Той се възползва от предимството си.

— Както и да е, това сега няма значение — днес напускам Англия… и вероятно никога няма да се върна.

Тя го погледна и внезапно в очите й проблесна страх. Той разбра, че я е уловил в капана си.

— Защо? — попита Огъста.

Нямаше време за заобиколни приказки.

— Днес стрелях по един човек и го убих. В момента полицията е по петите ми.

Тя ахна и го хвана ръката.

— Кого?

— Антонио Силва.

Тя се шокира и развълнува. По лицето й изби руменина, а очите й ярко заблестяха.

— Тонио ли? И защо?

— Представляваше заплаха за мен. Запазил съм си билет за парахода, който тръгва тази нощ от Саутхамптън.

— Толкова скоро!

— Нямам друг избор.

— И си дошъл да си вземеш сбогом? — попита го и сведе съкрушено поглед.

— Не.

Тя отново вдигна очи. Надежда ли се виждаше в тях? Той се подвоуми за миг, след което се хвърли смело в дълбокото.

— Искам да дойдеш с мен.

Очите й се разшириха и Огъста направи крачка назад.

Той продължи да стиска ръката й.

— Сега, когато трябва да си тръгна така прибързано, осъзнах нещо — нещо, което трябваше да призная поне пред себе си много отдавна. Сигурен съм, че ти винаги си била наясно. Обичам те, Огъста.

Вживяваше се в ролята си, без да изпуска от поглед лицето й. Следеше изражението й, както мореплавателят наблюдава промените по океанската повърхност. За кратко тя се опита да демонстрира удивление, но много бързо се отказа. Усмихна се съвсем лекичко от благодарност, после се изчерви почти като момиче; а накрая в очите й се появи пресметливо пламъче, което му подсказа, че преценява какво може да спечели и какво — да изгуби.

Мики разбра, че все още не е решила как да постъпи.

Постави ръка на пристегнатия й от корсета кръст и нежно я придърпа към себе си. Тя не се противопостави, но на лицето й все още бе изписано същото изражение: продължаваше да мисли.

А после лицата им се озоваха почти едно до друго; гърдите й се опряха в реверите на палтото му.

Мики промълви:

— Не мога да живея без теб, скъпа Огъста!

Усещаше как тялото й трепери под пръстите му. С пресекващ глас тя каза:

— Достатъчно съм възрастна, за да ти бъда майка!

Той докосна с устни бузата й и прошепна в ухото й:

— Обаче не си ми майка. — После снижи глас още повече: — Ти си най-привлекателната жена, която някога съм срещал. Копнях за теб през всичките тези години, и ти го знаеш. Сега… — Плъзна длан нагоре, към гърдите й. — Сега едва удържам ръцете си! Огъста… — Мики замълча.

— Какво? — попита тя.

Почти я бе спечелил, но все пак — не съвсем. Трябваше да изиграе и последната си карта.

— Сега, когато вече не съм посланик, мога да се разведа с Рейчъл.

— Какво искаш да кажеш?

И тогава той прошепна в ухото й:

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да! — отговори тя.

А Мики я целуна.

III

Ейприл Тилзли нахлу в кабинета на Мейзи в женската болница, облечена великолепно в алена коприна и лисичи кожи. Със себе си носеше вестник и още от вратата подвикна:

— Знаеш ли какво е станало?

Мейзи се изправи.

— Ейприл! Какво има, за бога?

— Мики Миранда е застрелял Тонио Силва!

Мейзи знаеше кой е Мики, но й отне известно време да си припомни, че Тонио бе част от тълпата момчета около Соли и Хю, когато бяха млади. В онези години той бе истински комарджия; Ейприл пък много го харесваше, докато не откри, че е изгубил и малкото си пари на комар.

— Мики го е застрелял ли? — удиви се тя. — Мъртъв ли е?

— Да. Пише го в следобедния вестник.

— Чудно, защо го е направил?

— Не казват. Но пък има нещо друго… — Ейприл се поколеба. — Седни, Мейзи.

— Защо? Кажи ми!

— Пишеше още, че полицията иска да го разпита за още три убийства — на Питър Мидълтън, Сет Пиластър и… Соломон Грийнборн.

Мейзи тежко се отпусна на стола си.

— Соли! — продума само. Прималя й. — Мики е убил Соли? Ох, бедничкия Соли! — След това затвори очи и зарови лице в дланите си.

— Трябва ти глътка бренди — заяви Ейприл. — Къде го държиш?

— Тук нямам — обясни Мейзи, после се постара да си възвърне равновесието. — Покажи ми вестника.

Ейприл й го подаде.

Мейзи прочете първата колонка. В нея се казваше, че полицията преследва бившия посланик на Кордоба, Мигел Миранда, за да го разпита във връзка с убийството на Антонио Силва.

— Бедният Тонио! — подхвърли Ейприл. — Той бе един от най-приятните мъже, за които съм си отваряла краката.

Мейзи продължи да чете. Полицията искаше да разпита Миранда и за смъртта на Питър Мидълтън в училище „Уиндфийлд“ през 1866 г.; за тази на Сет Пиластър, старши партньор в банка „Пиластър“ през 1873 г.; както и на Соломон Грийнборн, блъснат от носеща се с висока скорост карета на уличка близо до „Пикадили“ през юли 1879 г.

— Ами Сет Пиластър — това чичото на Хю Сет ли е? — развълнувано продължи Мейзи. — Че защо му е било да убива всички тези хора?

— Вестниците никога не споменават онова, което те интересува в действителност — отбеляза Ейприл.

Когато прочете третия абзац, Мейзи отново скочи на крака. Убийството бе станало в североизточен Лондон, близо до Уолтъмстоу, в селце, наречено Чингфорд. Сърцето й прескочи един удар.

— Чингфорд! — ахна тя.

— Никога не съм чувала за него…

— Там живее Хю!

— Хю Пиластър? Ти още… още ли не си го забравила?

— Той сигурно е бил въвлечен в това, не разбираш ли? Няма начин да е просто съвпадение! О, божичко — надявам се да е добре!

— Предполагам, че в пресата щяха да споменат нещо, ако беше ранен.

— Станало е само преди няколко часа. Може би още не са научили.

Мейзи не можеше да търпи повече тази неизвестност.

— Трябва да разбера дали е добре — заяви тя.

— Как?

Мейзи си сложи шапката и забоде иглата на нея.

— Ще отида до дома му.

— На жена му никак няма да й хареса.

— Жена му е paskudniak.

Ейприл се разсмя.

— Какво значи това?

— „Торба с лайна“.

Мейзи се облече, Ейприл също се изправи.

— Каретата ми е отвън. Ще те откарам до гарата.

Едва когато се качиха в каретата на Ейприл осъзнаха, че никоя от тях няма представа от коя точно гара могат да вземат влака до Чингфорд. За щастие кочияшът, който работеше и като портиер в публичния дом „При Нели“, знаеше и ги откара до железопътна станция „Ливърпул стрийт“.

Когато стигнаха, Мейзи благодари набързо на Ейприл и се втурна към гарата. Сградата бе претъпкана с пътници, които бяха пазарували за Коледа и се връщаха по родните си места или домовете си в предградията. Въздухът бе натежал от сажди и пушек. Хората се поздравяваха и изпращаха, като едва успяваха да надвикат скърцането на стоманените спирачки и шума, когато от локомотивите излизаше пара. Тя си проби път до билетното гише през тълпата от натоварени с пакети и вързопи жени, чиновници с бомбета на главите, които се прибираха по-рано за празника, машинисти и огняри с почернели от сажди лица, деца, коне и кучета.

Трябваше да изчака петнайсет минути, докато влакът пристигне. Застанала на перона, наблюдаваше сълзите, стичащи се по лицата на двама млади, които се сбогуваха. Завиждаше им.

Влакът с пуфтене се придвижваше през бедняшкия квартал „Бетнал Грийн“, предградието Уолтъмстоу, покритите със сняг полета на Уудфорд. Спираше на всеки няколко минути. Макар така пътуването да бе два пъти по-бързо, отколкото с теглена от коне карета, на Мейзи й се струваше безкрайно дълго. Тя не спря да гризе ноктите на ръцете си и да се притеснява дали Хю е добре.

На гарата в Чингфорд я спряха полицаи и я помолиха да влезе в чакалнята. Един детектив я попита дали тази сутрин е била в околността. Очевидно полицията търсеше свидетели на убийството. Мейзи обясни, че никога преди не е идвала в Чингфорд. После, подтиквана от внезапен импулс, попита:

— Освен Антонио Силва, някой друг пострадал ли е?

— Двама души са получили незначителни охлузвания и синини по време на свадата.

— Безпокоя се за един свой приятел, който познаваше господин Силва. Казва се Хю Пиластър.

— Господин Пиластър се е борил с извършителя, при което е бил ударен по главата — отвърна детективът. — Нараняванията му не са сериозни.

— О, благодаря на Бога! — възкликна Мейзи. — Бихте ли ме упътили към дома му?

Полицаят й каза откъде да мине.

— По-рано днес господин Пиластър бе в Скотланд ярд. Не зная дали вече се е прибрал.

Мейзи се зачуди дали направо да се върне в Лондон, след като се бе уверила, че с Хю всичко е наред. По този начин щеше да избегне срещата с противната Нора. Само че щеше да се почувства по-добре, ако го видеше. Освен това не се страхуваше от Нора. Тръгна към къщата му през дебелата няколко сантиметра снежна покривка.

Докато вървеше по новите улици покрай евтините къщи с голи полянки отпред си помисли, че Чингфорд представлява грозен контраст на Кенсингтън. Вероятно Хю приемаше стоически падението си, но едва ли можеше да се каже същото за Нора. Кучката се бе омъжила за Хю заради парите му и едва ли й харесваше отново да живее в мизерия.

Когато почука на вратата на дома им, отвътре се чу детски плач. Отвори й момче на около единайсет години.

— Ти трябва да си Тоби, нали? — попита Мейзи. — Дойдох да видя баща ти. Аз съм госпожа Грийнборн.

— Страхувам се, че баща ми го няма — много учтиво отговори момчето.

— Кога очакваш да се прибере?

— Не зная.

Мейзи имаше чувството, че са излъгали надеждите й. С такова нетърпение бе очаквала срещата си с Хю! Разочарована, тя подхвърли:

— Може би ще е най-добре само да му кажеш, че съм видяла вестника и съм наминала, за да проверя дали всичко е наред.

— Разбирам. Ще му предам.

Нямаше за какво повече да разговарят. Може би трябваше да се върне на гарата и да изчака следващия влак за Лондон. Е, поне бе избегнала Нора и вероятността да се скарат. Канеше се да си тръгне, но нещо в изражението на момчето я обезпокои. То сякаш… се страхуваше. Тя взе импулсивно решение и отново се обърна към него.

— Майка ти вкъщи ли си е?

— Не, страхувам се, че и нея я няма.

Това бе странно. Хю вече не можеше да си позволи гувернантка. Мейзи си помисли, че нещо не е както трябва и запита:

— Може ли да говоря с човека, който в момента се грижи за вас?

Момчето се поколеба.

— Всъщност с братята ми сме сами.

Да, интуицията на Мейзи не я бе подвела. Какво ставаше? Как така три малки момчета бяха оставени съвсем сами в къщата? Не бе сигурна дали да се намесва, защото знаеше, че Нора Пиластър страшно ще се разфучи. От друга страна, не можеше и просто да си отиде и да остави децата на Хю на произвола на съдбата.

— Аз съм стара приятелка на баща ви… и на майка ви — каза.

— Видях ви на сватбата на леля Доти — сети се Тоби.

— А, да. Ъ-ъ… може ли да вляза?

На лицето на Тоби се изписа облекчение.

— Да, моля ви — отвърна той.

Мейзи прекрачи прага и последва детския плач до кухнята в задната част на къщата. Там завари едно приблизително четиригодишно момченце, което клечеше на пода и ревеше с пълно гърло. Върху масата пък бе седнало второ момче на около шест години, което сякаш също щеше всеки момент да избухне в сълзи.

Взе на ръце най-малкото дете. Знаеше, че се казва Соломон — кръстено бе на Соли Грийнборн — но го наричаха „Сол“.

— Хайде, хайде сега — измърмори успокоително. — Какво има?

— Искам мама! — каза момченцето и се разплака още по-силно.

— Шшшт, шшт — прошепна Мейзи и го залюля.

После усети влага по дрехите си и осъзна, че малкият се е подмокрил. Огледа се — в стаята цареше пълен безпорядък. На масата бяха разсипани трохи и бе разляно прясно мляко, мивката беше пълна с мръсни съдове, а подът бе изцапан с кал. Освен това бе студено, защото огънят бе угаснал. Човек би могъл да си помисли, че децата са били изоставени!

— Какво става тук? — попита тя Тоби.

— Направих им обяд — обясни той. — Намазах им филии с масло и нарязах малко шунка. Опитах се да сваря чай, но си изгорих ръката на чайника. — Опитваше се да се държи смело, но ясно се виждаше, че всеки миг ще се разплаче. — Знаете ли къде може да е баща ми?

— Не, не зная. — На Мейзи й направи впечатление, че макар Соломон да бе потърсил майка си, по-голямото момче искаше да види баща си. — Ами майка ви?

Тоби взе един плик от лавицата над камината и й го подаде. Писмото бе адресирано просто до „Хю“.

— Не е запечатано — каза Тоби. — Аз вече го прочетох.

Мейзи отвори плика и извади от него лист хартия. На него имаше една-единствена дума, написана с гневни главни букви: „СБОГОМ“.

Мейзи се ужаси. Как бе възможно една майка да изостави трите си невръстни деца — просто да си излезе и да ги зареже да се оправят сами? Та нали Нора бе родила всяко от тези момчета, притискала бе безпомощните бебета до гърдите си?! Мейзи се сети за майките в Женската болница в Саутуърк. Ако някоя от тях имаше къща с три спални в Чингфорд, щеше да реши, че е на седмото небе!

Каза си, че поне засега трябва да изхвърли тези мисли от ума си.

— Сигурна съм, че баща ви ще се прибере довечера — увери го тя, като се молеше да е права. После се обърна към четиригодишния малчуган в ръцете си: — Но не бихме искали да завари такъв хаос в къщата, като се върне, нали?

Сол сериозно кимна в потвърждение.

— Сега ще измием чиниите, ще изчистим кухнята, ще запалим огъня и ще приготвим вечеря. — Погледна шестгодишния. — Как мислиш, Самюъл, това добра идея ли е?

Самюъл кимна и услужливо добави:

— Аз обичам препечени филийки с масло.

— Значи ще препечем филийки.

Тоби обаче още не се бе успокоил.

— По кое време смятате, че ще се прибере баща ми?

— Не съм сигурна — отговори прямо Мейзи. Нямаше смисъл да го лъже, децата винаги разбираха. — Знаеш ли какво? Можеш да го изчакаш, колкото и късно да стане. Няма нужда да си лягаш, докато не се върне. Какво ще кажеш?

Момчето, изглежда, изпитваше облекчение, защото се съгласи:

— Добре.

— В такъв случай… Тоби, ти си най-силният, така че донеси една кофа въглища. Самюъл, сигурна съм, че си достатъчно голям, за да свършиш както трябва работата. Вземи един парцал и избърши масата. Сол, ти… ти можеш да изметеш пода, защото си най-нисък и следователно си най-близо до него. Хайде, момчета — да се захващаме!

IV

Хю бе наистина впечатлен от начина, по който от Скотланд ярд реагираха на съобщението му. Случаят бе даден на инспектор Магридж, мъж с остри черти на лицето, приблизително на възрастта на Хю. Приличаше на съвестен и интелигентен човек, който би стигнал до поста главен чиновник, ако работеше в банка, например. Само за час той бе разпространил описанието на Мики Миранда и бе организирал наблюдението на всички пристанища.

Освен това, по предложение на Хю, изпрати един сержант да разпита Едуард Пиластър. Полицаят се върна с вестта, че Миранда се кани да напусне страната.

Едуард бе споменал също така, че Мики е замесен в смъртта на Питър Мидълтън, Сет Пиластър и Соломон Грийнборн. Хю бе разтърсен от идеята, че Мики е убил чичо Сет; но каза на Магридж, че отдавна подозира Мики в убийствата на Питър и Соли.

След това същият сержант отиде и при Огъста, която още живееше в „Уайтхейвън хаус“. Останала без средства, тя не би могла до безкрайност да удържа положението, но засега успяваше да предотврати продажбата на къщата и вещите в нея.

После се върна един полицай, чиято задача бе да провери бюрата на параходните компании в Лондон. Той докладва, че мъж, отговарящ на описанието на Миранда си запазил билет за „Ацтек“ (кораб, който щеше да отплува същата нощ от Саутхамптън) — но под името М. Р. Андрюс. Полицията в Саутхамптън получи инструкции да разположи хората си на железопътната гара и по доковете.

Детективът, който трябваше да разговаря с Огъста, дойде с обяснението, че позвънил и почукал на вратата на „Уайтхейвън хаус“, но никой не му отворил.

— Аз имам ключ — заяви Хю.

— Вероятно е излязла за малко — предположи Магридж, — а аз искам сержантът да отиде до посолството на Кордоба. Защо лично не проверите какво става в „Уайтхейвън хаус“?

Доволен, че може да направи нещо, Хю си нае файтон до „Кенсингтън Гор“. И той позвъни и почука, но не му отвориха. Очевидно и последните слуги бяха напуснали. Отключи си и влезе.

В къщата бе студено. Криенето не бе в стила на Огъста, но Хю реши все пак да претърси стаите — просто за всеки случай. На първия етаж нямаше следи от човешко присъствие. Той се качи на втория и надникна в спалнята й.

Видяното го изненада. Вратите на гардероба зееха, чекмеджетата на скрина бяха издърпани, по леглото и столовете бяха нахвърляни дрехи. Това съвсем не бе характерно за Огъста: тя държеше край нея всичко да е добре подредено, а умът й бе много организиран. Първоначално Хю си помисли, че е имало грабеж. После обаче му хрумна друга, поразяваща идея.

Хукна по стълбището нагоре, където на четвъртия етаж се намираха помещенията за прислугата. Когато преди седемнайсет години той самият живееше в къщата, на четвъртия етаж имаше килер, в който държаха куфарите и пътническите сандъци.

Вратата на стаичката бе отворена. Вътре имаше само няколко куфара, но липсваше голям сандък, какъвто се използва при пътуване с параход.

Огъста бе избягала!

Той бързо провери и останалите стаи в къщата. Както и очакваше, не откри никого. Помещенията за прислугата и спалните за гости вече миришеха на мухъл, тъй като отдавна не бяха използвани. Надникна в стаята на чичо си Джоузеф и се учуди. Тя изглеждаше по същия начин, както и преди седемнайсет години, макар че иначе навсякъде обзавеждането бе сменяно поне няколко пъти. Хю се канеше да излезе, когато погледът му случайно попадна върху шкафчето, в което бе изложена ценната колекция на Джоузеф от кутийки за емфие.

Във витрината нямаше нищо.

Хю се намръщи. Знаеше, че колекцията не е предадена в аукционната къща — Огъста не бе дала на никой да се докосне до предметите в дома й.

Следователно бе взела кутийките със себе си.

Те струваха поне сто хиляди лири — с тези пари спокойно би могла да живее до края на дните си, без да се лишава от нищо.

Само че те не й принадлежаха. Бяха собственост на синдиката.

Реши да тръгне след нея.

Хукна по стълбите и изхвърча на улицата. Няколко метра по-нататък имаше пиаца за файтони. Файтонджиите бяха застанали в кръг, разговаряха и потропваха с крака по паважа, за да се стоплят.

Хю изтича при тях и попита:

— Някой от вас случайно да е возил лейди Уайтхейвън днес следобед?

— Бяхме двама — отвърна един от кочияшите. — Вторият й трябваше за багажа!

Останалите се разкикотиха сподавено.

Подозренията на Хю се потвърждаваха.

— Къде я откарахте?

— „Ватерло стейшън“, за влака в един часа, който прави връзка с пристанището.

Този влак пътуваше до Саутхамптън, откъдето Мики се канеше да отплува. Тези двамата отдавна се бяха сдушили. Мики се увърташе около нея непрекъснато, целуваше й ръка, ласкаеше я. Независимо от осемнайсетте години разлика във възрастта, те си пасваха като двойка.

— Само че изпуснаха влака — прибави след миг файтонджията.

— Те ли? — зачуди се Хю. — Имало ли е някой с нея?

— Един възрастен мъж в инвалидна количка.

Очевидно не ставаше дума за Мики. Кой бе тогава? Никой от семейството не бе толкова болен, че да използва инвалидна количка.

— Казвате, че са изпуснали влака. Знаете ли кога тръгва следващият?

— В три часа.

Хю хвърли поглед към часовника си. Сега бе два и половина. Можеше и да успее.

— Откарайте ме до „Ватерло“ — каза и скочи във файтона.

Стигна до гарата съвсем навреме. Точно колкото да си купи билет и да се качи във влака, който беше с отделни купета.

Докато локомотивът набираше скорост през районите с евтини жилищни сгради в Южен Лондон, Хю тръгна по коридора, който минаваше по цялата дължина на влака.

Не му се наложи дълго да търси Огъста. Тя бе седнала във второто купе.

Хвърли й само един поглед и побърза да отмине, за да не бъде забелязан.

Мики не беше с нея. Вероятно бе заминал с предишния влак. Единственият друг пътник в купето с нея бе възрастен мъж, върху чиито колене бе преметнато плътно одеяло.

Хю влезе в следващото купе и си намери място. Нямаше смисъл веднага да предизвиква сблъсък с Огъста. Кутийките за енфие може би не бяха у нея — нищо чудно да бяха в някой от куфарите й, които се намираха в багажното отделение. Ако говореше с нея сега, само щеше да я предупреди. Най-добре да изчака, докато влакът пристигне в Саутхамптън. Щеше да скочи от него, да намери някой полицай, а после да се изправи срещу нея, докато разтоварват багажа й.

Ами ако отречеше, че кутийките са у нея? Въпреки това той щеше да поиска полицията да претърси куфарите й. Полицаите бяха длъжни да разследват кражба, за която им е съобщено; колкото повече протестираше Огъста, толкова по-подозрително щеше да изглежда.

Можеше да направи и друго — да заяви, че колекцията й принадлежи. Трудно бе да се докаже подобно нещо, поне тук. Хю реши, че ако стане така, ще предложи на полицаите да приберат ценните кутийки в управлението, докато разследват кое от противоречащите си твърдения е вярно.

Потисна нетърпението си и наблюдаваше побелелите полета на Уимбълдън, през които минаваха. Сто хиляди лири бе голяма сума — една солидна част от парите, които дължеше банка „Пиластър“. Хю нямаше да позволи на Огъста да ги открадне. Кутийките за енфие символизираха твърдото решение на семейството да изплати дълговете си. Ако Огъста успееше да се измъкне с тях, хората щяха да решат, че Пиластрови искат само да отмъкнат, каквото могат — точно като най-обикновени мошеници. Самата мисъл го вбесяваше.

Когато влакът пристигна в Саутхамптън, все още валеше сняг. Хю се надвеси през прозореца на купето, докато влакът с пуфтене навлизаше в гарата. Навсякъде се виждаха полицаи. Това означаваше, че Мики все още не е заловен, или поне така реши Хю.

Скочи от влака в движение и се добра до бариерата за проверка на билети преди всички останали. Обърна се към първия полицай, когото забеляза.

— Аз съм старшият партньор на банка „Пиластър“ — каза и му подаде визитната си картичка. — Зная, че търсите убиец, но с този влак пътува жена, която пренася откраднато от банката имущество на стойност сто хиляди лири. Вярвам, че възнамерява да напусне страната с кораба „Ацтек“ тази нощ — и да вземе откраднатото със себе си.

— За какво имущество става дума, господин Пиластър? — попита инспекторът.

— Колекция от инкрустирани със скъпоценни камъни кутийки за енфие.

— А името на жената е?

— Тя е вдовицата графиня на Уайтхейвън.

Полицаят повдигна вежди.

— Чета вестници, сър. Предполагам, че това има връзка с краха на банката, нали?

Хю кимна.

— Тези кутийки могат да се продадат, а парите — да бъдат използвани за изплащане на дълга ни към кредиторите на банката.

— Бихте ли ми посочили лейди Уайтхейвън?

Хю огледа перона през сипещите се снежинки.

— Ето я, до вагона за багажа. Жената с голямата шапка с птичи крила върху периферията. — Огъста надзираваше разтоварването на куфарите си.

Инспекторът кимна.

— Много добре. Останете с мен тук, на бариерата. Ще я задържа, когато се опита да премине.

Хю наблюдаваше напрегнато потока от пътници, който се точеше от влака. Макар да бе почти убеден, че Мики не е сред тях, внимателно огледа лицата на всички.

Огъста остана последна. Трима носачи нарамиха куфарите и сандъците й. Когато забеляза застаналия на бариерата Хю, тя изведнъж пребледня.

Инспекторът бе изключително учтив.

— Простете, лейди Уайтхейвън. Може ли да разменя няколко думи с вас?

Хю никога не бе виждал Огъста така уплашена, но дори сега тя не забрави кралските си маниери.

— Страхувам се, че не мога да ви отделя от времето си, господин полицай — отвърна хладно. — Трябва да се кача на кораб, който ще отплава тази вечер.

— Обещавам ви, че „Ацтек“ няма да замине без вас, милейди — гладко каза инспекторът, после хвърли поглед към носачите: — Можете да оставите багажа за минутка, момчета. — Обърна се отново към Огъста. — Господин Пиластър твърди, че у вас се намират много ценни кутийки за енфие, които са негова собственост. Така ли е?

Част от напрежението й изчезна, което силно учуди Хю. Освен това го и разтревожи, защото си помисли, че тя може би крие и нещо друго.

— Не виждам причина да отговарям на подобни безочливи въпроси! — надменно отсече жената.

— Ако не го сторите, ще трябва да прегледам багажа ви.

— Добре. Така е, кутийките са у мен — заяви тя. — Само че те ми принадлежат. Бяха на съпруга ми.

Инспекторът отново насочи вниманието си към Хю.

— Какъв е коментарът ви, господин Пиластър?

— Наистина принадлежаха на съпруга й, но той ги завеща на сина си Едуард Пиластър. А пък цялата собственост на Едуард премина във владение на банката. Следователно лейди Уайтхейвън се опитва да ги открадне.

— Трябва да помоля и двама ви да дойдете в управлението и да останете там, докато проверяваме твърденията ви.

Огъста започна да се паникьосва.

— Но аз не мога да изпусна кораба си!

— В такъв случай, предлагам да оставите спорните предмети на грижите на полицията. Ако проверката ни покаже, че претенциите ви са основателни, те ще ви бъдат върнати.

Огъста се подвоуми. Хю знаеше, че сърцето й се къса да се раздели с такова богатство. Би трябвало обаче да знае, че е неминуемо — нали? Бяха я спипали на местопрестъплението. Имаше късмет, че няма да я пратят в затвора.

— Къде са кутийките, милейди? — попита полицаят.

Хю чакаше.

Огъста посочи един от куфарите.

— Всичките са вътре.

— Ключът, ако обичате?

Тя се подвоуми отново и отново се предаде. Извади неголяма халка с ключовете за багажа си, избра един и го подаде на инспектора.

Той отвори куфара. Той бе пълен с калъфи за обувки. Огъста посочи един от тях. Полицаят го отвори и извади лека дървена кутия за пури. Повдигна капака и под него се разкриха множество малки предмети, внимателно увити в хартия. Той взе един и го отви. Показа се малка златна кутийка, върху която под формата на гущер бяха разположени диамантени люспи.

Хю въздъхна дълбоко от облекчение.

Инспекторът го погледна.

— Знаете ли колко трябва да са на брой?

Всички в семейството бяха наясно.

— Шейсет и пет — отговори Хю. — По една за всяка година от живота на чичо Джоузеф.

— Ще желаете ли да ги преброите?

— Всичките са там! — намеси се Огъста.

Въпреки това Хю ги преброи. Наистина бяха шейсет и пет. Обзе го задоволство от победата му.

Инспекторът взе кутийката и я предаде на свой колега.

— Ако искате да отидете с полицай Невил до управлението, той ще ви даде официална разписка за предметите.

— Изпратете я в банката — отсече тя. — Сега мога ли да си вървя?

Хю продължаваше да е неспокоен. Огъста бе разочарована, но не бе кой знае колко отчаяна. Човек би могъл да си помисли, че се безпокои за нещо друго — нещо, което бе по-важно от кутийките за енфие. А и къде беше Мики Миранда?

Инспекторът се поклони и Огъста продължи нататък, следвана от тримата натоварени носачи.

— Много ви благодаря, инспекторе — обърна се Хю към него. — Съжалявам само, че не успяхте да хванете и Миранда.

— Ще го направим, сър. Той няма да се качи на борда на „Ацтек“, освен ако ненадейно не се научи да лети!

Към тях се приближи пазачът на багажното отделение, който буташе по перона инвалидна количка. Той спря пред Хю и полицая и попита:

— И сега какво се предполага да правя с това?

— Какъв е проблемът? — поинтересува се търпеливо инспекторът.

— Онази жена, с многото багаж и птицата на шапката…

— Лейди Уайтхейвън, да.

— Тя се качи на „Ватерло“ с някакъв възрастен джентълмен. Настани го в купе в първа класа, а после ме помоли да взема инвалидния стол в багажното отделение. „Честта е моя“, отвърнах аз. Ама тя слиза в Саутхамптън и се преструва, че не знае за какво говоря. „Сигурно ме бъркате с някого“, казва ми. „Малко вероятно — има само една такава шапка“, отвръщам аз.

— Точно така! — прекъсна го Хю. — Файтонджията каза, че е била с мъж в инвалидна количка… а пък в купето с нея имаше някакъв възрастен човек.

— Казах ли ви! — победоносно възкликна пазачът.

Инспектор Магридж внезапно престана да изглежда като нечий добродушен чичо и рязко се обърна към Хю.

— А забелязахте ли въпросния възрастен човек да минава през бариерата?

— Не, не го видях. А пък огледах всички пътници. Леля Огъста бе последна… — И после изведнъж разбра. — Мили боже! Мислите ли, че това е бил дегизираният Мики Миранда?

— Да, така смятам. Но къде може да е в момента? Дали не е слязъл на някоя спирка по пътя?

— Няма как — обясни пазачът. — Това е експресен влак, не спира никъде от „Ватерло“ до Саутхамптън.

— В такъв случай ще претърсим влака! Трябва все още да е в него.

Само че Мики го нямаше.

V

Корабът „Ацтек“ бе украсен целият с цветни фенери и книжни гирлянди. Когато Огъста се качи на борда, коледното празненство бе в разгара си: на главната палуба свиреше оркестър, а пасажерите във вечерно облекло пиеха шампанско и танцуваха с приятелите си, които бяха дошли да се сбогуват с тях.

Един стюард отведе Огъста по великолепното стълбище до самостоятелна каюта на горната палуба. Огъста бе изхарчила всичките си пари в брой, за да запази най-доброто свободно помещение, тъй като смяташе, че с колекцията кутийки в багажа си няма причина да се притеснява за средства. От стаята се излизаше направо на палубата, а вътре имаше голямо легло, умивалник в цял размер, удобни столове и електрически лампи. Върху скрина бе поставена ваза с цветя, до леглото имаше кутия с шоколадови бонбони, а върху ниската масичка в кофа с лед се изстудяваше бутилка шампанско. Огъста се канеше да накара стюарда да отнесе шампанското, после обаче промени решението си. Започваше нов живот. Може би от днес нататък щеше да пие само шампанско.

Беше пристигнала в последния възможен момент. Чу традиционния вик: „Всички изпращачи да слизат на брега!“, точно когато носачите вкараха багажа й в каютата. След като си тръгнаха, тя излезе на тясната палуба и вдигна яката на палтото си, за да се предпази от снега. Облегна се на парапета и погледна надолу. Стената на кораба се спускаше отвесно към водата, където един влекач вече чакаше в готовност да издърпа големия презокеански лайнер от пристанището в открито море. Тя наблюдаваше как прибират едно по едно подвижните мостчета, отвързват въжетата и ги хвърлят на пристана. Прозвуча сирената, тълпата на кея нададе гръмогласни възгласи и корабът бавно, едва забележимо започна да се движи.

Огъста се върна в каютата си и затвори вратата. Разсъблече се, без да бърза, и си облече копринена нощница с подходящ копринен халат. После извика стюарда и му каза, че за тази вечер повече няма да има нужда от услугите му.

— Да ви събудя ли сутринта, милейди?

— Не, благодаря. Ще позвъня.

— Много добре, милейди.

Огъста заключи вратата зад него.

А после отвори пътническия си сандък и пусна Мики да излезе.

Той се запрепъва из просторната каюта, след което се стовари на леглото.

— Бог да ми е на помощ, помислих си, че ще умра! — простена.

— Бедничкият ми, къде те боли?

— Краката.

Тя започна да разтрива прасците му. Мускулите се бяха схванали. Огъста размачкваше стегнатите възли с пръсти. Усещаше топлината на кожата му през плата на панталоните. Дълго време бе минало, откакто за последно бе докосвала мъж по този начин. По гърлото й плъзна горещина.

Често бе мечтала да направи това, да избяга с Мики Миранда — и преди, и след смъртта на съпруга си. Винаги я бе спирала мисълта за всичко, което щеше да изгуби: къщата си, прислугата, парите за дрехи, положението в обществото, както и властта, с която разполагаше семейството. Но фалитът на банката така или иначе й бе отнел тези неща и сега бе свободна да се отдаде на желанията си.

— Вода — немощно се примоли Мики.

Огъста му наля една чаша от оставената до леглото кана. Той се преобърна и седна, за да я поеме от ръцете й, после я изпи наведнъж.

— Искаш ли още… Мики?

Той поклати отрицателно глава.

Огъста взе чашата.

— Изгуби кутийките за енфие — каза той. — Чух всичко. Тази свиня Хю!

— Но ти имаш много пари — отбеляза тя, после посочи шампанското в кофата с лед. — Трябва да го отворим. Измъкнахме се от Англия! Ти си спасен!

Той се взираше в гърдите й. Огъста осъзна, че зърната й са се втвърдили от възбуда и че Мики ги вижда през коприната на нощницата. Прииска й се да му каже: „Можеш да ги докоснеш, ако желаеш“, но се подвоуми. Имаха предостатъчно време, нощта бе пред тях. Цялото пътуване бе пред тях. Всъщност, имаха цял живот за това. Изведнъж обаче усети, че повече не може да чака. Изпитваше срам и вина, но копнееше да прегърне голото му тяло и този копнеж бе по-силен от срама. Седна на ръба на леглото. Взе ръката му, поднесе я към устните си и целуна дланта; после я притисна към бюста си.

Той я погледна любопитно за миг, след това започна да гали гръдта й през плата. Допирът му бе нежен. Пръстите му докосната чувствителното зърно и Огъста ахна от удоволствие. После Мики промени подхода си — взе едната й гърда в дланта си, повдигаше я и я мачкаше. Хвана зърното с палеца и показалеца си и го стисна. Тя затвори очи. Той я ощипа по-силно, така че да я заболи. А после изведнъж така силно и злобно извъртя зърното, че Огъста изкрещя, отдръпна се и скочи на крака.

— Ти, тъпа пачавра такава! — изсумтя той и също стана от леглото.

— Не! — възкликна тя. — Не!

— Наистина ли смяташе, че ще се оженя за теб?

— Да.

— Нямаш пари, вече не разполагаш с влияние, банката фалира, а ти успя да изгубиш дори кутийките. За какво си ми такава?

Тя усети силна болка в гърдите си, сякаш някой бе пробол сърцето й с нож.

— Каза, че ме обичаш…

— Ти си на петдесет и осем — майка ми е на толкова, за бога! Стара си и си сбръчкана, и подла, и егоистична… Не бих те чукал, дори да бе последната жена на земята!

Прималя й. Опита се да прогони сълзите, но без успех. Те изпълниха очите й и Огъста започна да се тресе от отчаян плач. Беше съсипана. Нямаше дом, нито пари или приятели, а мъжът, на когото бе вярвала, я бе предал. Извърна се настрани, за да скрие лицето си — не искаше той да вижда срама и скръбта й.

— Моля те, спри! — прошепна.

— Ще спра — изплю той. — Запазил съм си каюта на кораба и тъкмо там смятам да отида!

— Но когато стигнем до Кордоба…

— Ти няма да ходиш в Кордоба. Можеш да слезеш в Лисабон и да се върнеш в Англия. Повече нямам полза от теб.

Всяка дума бе като удар. Огъста отстъпи крачка назад и вдигна ръце пред гърдите си, сякаш искаше да се предпази от ужасните му слова. Отдръпна се още — и гърбът й се блъсна във вратата. Огъста отчаяно искаше да избяга от него, затова отвори и се измъкна навън.

Леденият нощен въздух мигновено проясни ума й. Беше се държала като безпомощно момиче, а не като зряла и способна жена. За кратко бе изгубила контрол над живота си, но сега бе време да си го възвърне.

Покрай нея мина някакъв мъж във вечерно облекло, който пушеше пура. Той се вгледа в нея, удивен, че е излязла по нощница и халат, но не я заговори.

Срещата й подсказа една идея.

Върна се в каютата и затвори вратата. Мики бе застанал пред огледалото и си оправяше вратовръзката.

— Идва някой! — напрегнато съобщи тя. — Полицай!

Поведението на Мики моментално се промени. Подигравателната усмивка изчезна от лицето му, заменена от паника.

— О, боже! — възкликна само той.

Огъста разсъждаваше светкавично.

— Все още се намираме в британски води — заяви тя. — Може да те арестуват и да те изпратят на брега с лодката на бреговата охрана.

Всъщност нямаше никаква представа дали това е вярно.

— Трябва да се скрия! — Той се вмъкна обратно в големия куфар. — Затвори капака, бързо!

Тя го затвори.

После хлопна резето и го заключи.

— Така е по-добре — каза.

Седна на леглото и се загледа в сандъка. Прехвърляше отново и отново разговора им в ума си. Беше се открила и бе станала уязвима, а той я бе наранил. Припомни си как я бе галил. Само двама други мъже бяха докосвали гърдите й: Странг и Джоузеф. Спомни си също как бе извил зърното й, а после я бе отблъснал с мръсни, противни думи. Минутите течаха. Гневът й малко по малко се уталожваше и превръщаше в мрачен, злостен копнеж за отмъщение.

От куфара се разнесе приглушеният глас на Мики:

— Огъста! Какво става?

Тя не отговори.

Мики започна да вика за помощ. Тя покри сандъка с одеяла, за да не се чува.

След известно време той престана.

Огъста замислено махна от куфара всички етикети, на които бе написано името й.

Навън се отваряха и затваряха врати на каюти: пътниците отиваха към салона за вечеря. Параходът започна леко да се поклаща, докато преодоляваше вълните и навлизаше в Английския канал.

Огъста седеше на леглото и размишляваше, а междувременно вечерта се изниза неусетно.

Между полунощ и два часа сутринта останалите пасажери започнаха бавно да се връщат на групички от по двама и трима. След това оркестърът престана да свири, а корабът утихна. Чуваше се само шумът от двигателите и морето.

Огъста се взираше съсредоточено и настоятелно в сандъка, в който бе заключила Мики. В каютата го бе внесъл на гръб един мускулест носач. Тя самата не бе в състояние да го повдигне, но реши, че може да го влачи. От двете му страни имаше месингови дръжки, а отгоре и отдолу — кожени ремъци. Тя хвана горния и го дръпна. Сандъкът се наклони настрани, разклати се и падна с оглушителен трясък. Мики започна отново да крещи, така че Огъста пак покри куфара с одеяла. Изчака малко, но никой не дойде да провери какво става. Мики също спря да вика.

Тя хвана отново ремъка и дръпна. Сандъкът беше много тежък, но успя да го премести на няколко сантиметра. Така, малко по малко, като спираше да си почине, за около десет минути го примъкна до прага. После си сложи чорапите, ботушите и коженото палто — и отвори вратата.

Наоколо нямаше жива душа. Всички пътници спяха, а пък ако някой от екипажа беше на пост или обикаляше палубите, Огъста не го видя. Корабът бе осветен от лампи със слаби електрически крушки, а на небето нямаше звезди.

Тя прехвърли товара си през прага и отново спря за почивка.

След това вече бе малко по-лесно, защото палубата бе станала хлъзгава от снега. Десет минути по-късно вече бе опряла сандъка на перилата на борда.

Следващата част бе по-трудна. Огъста хвана здраво ремъка, повдигна единия край на сандъка и се опита да го изправи. При първия опит го изпусна. Звукът от удара й се стори много силен, но и сега никой не дойде да види какво го е причинило: на кораба периодично се разнасяше гръмко пуфтене, когато комините изпускаха пара и шумно плискане, когато корпусът прорязваше вълните.

Втория път се постара повече. Подпря се на едно коляно, сграбчи ремъка с две ръце и бавно започна да тегли. Когато бе изправила куфара под ъгъл четирийсет и пет градуса, затвореният вътре Мики се размърда. Тежестта му се премести в долния край и изведнъж стана значително по-лесно да изправи тежкия товар.

Огъста го бутна, така че да се опре на борда.

Последният етап бе най-мъчителен. Наведе се и хвана долния ремък. После си пое дълбоко въздух и дръпна.

Част от тежестта на сандъка бе поета от парапета, и въпреки това на Огъста й беше страшно трудно. Едва успя да го повдигне на няколко сантиметра. Почти веднага обаче коженият ремък се изплъзна между пръстите й и дъното на куфара се стовари на палубата.

Нямаше да се справи.

Известно време си почиваше. Чувстваше се изцедена и изтръпнала, само че не можеше да се откаже. Толкова усилия бе вложила, за да домъкне сандъка до тук. Трябваше да опита отново.

Приведе се и пак стисна ремъка.

— Огъста, какво правиш? — обади се Мики за пореден път.

— Припомни си как е умрял Питър Мидълтън — отговори тя с нисък, ясен глас.

Замълча за миг, но отговор от куфара не последва.

— Ти ще умреш по същия начин — добави.

— Не, моля те, Огъста, любов моя!

— Водата, която ще изпълни дробовете ти, ще бъде по-студена и солена; но и ти ще изпиташ същия ужас като него, когато усетиш как смъртта стисва в леден юмрук сърцето ти.

Той започна да крещи:

— Помощ! Помощ! Моля ви, някой да ме спаси!

Огъста сграбчи отново ремъка и напъна с всички сили. Дъното на сандъка се отлепи от палубата. Когато Мики осъзна какво точно се случва, приглушените му викове станаха по-високи и ужасени и успяха да проникнат през шума на двигателите и морето. Много скоро някой щеше да го чуе и да дойде. Огъста дръпна отново. Успя да повдигне долната част на куфара на нивото на гърдите си и спря, изтощена. Помисли си, че не може повече. От вътрешността на сандъка се разнесе обезумяло драскане — Мики отчаяно се опитваше да се измъкне. Тя затвори очи, стисна зъби и тласна. Докато се напрягаше да го избута през перилата, усети как нещо в гърба й поддаде и като че се скъса. Извика от болка, но продължи да повдига куфара. Сега дъното му се намираше по-високо от капака. То се плъзна на няколко сантиметра напред по парапета, после спря. Гърбът на Огъста страхотно я болеше. Всеки миг някой пътник щеше да се появи, разбуден насред пиянската си дрямка от писъците на Мики.

Знаеше, че ще успее да бутне само още веднъж. Това трябваше да бъде и последният напън. Тя събра всичките си сили, затвори очи, стисна зъби и упорито пренебрегнала болката в гърба си, тласна товара.

Сандъкът бавно се плъзна напред по оградата, после полетя в празното пространство.

Мики изкрещя — проточен, пронизителен вой, който потъна в свиренето на вятъра.

Огъста се подпря на перилата, за да не се свлече на палубата — толкова силна бе болката. Наблюдаваше как големият сандък пада бавно и как се преобръща във въздуха, докато снежинките танцуваха край него. Удари се в повърхността на водата със страхотен плисък. После потъна.

Миг по-късно изплува отново. Огъста предположи, че известно време ще се носи по вълните. Болката в гърба й бе мъчителна и жената копнееше да си легне, за да я успокои малко. Вместо това остана, опряна на перилата. Следеше съсредоточено как сандъкът подскача нагоре-надолу по повърхността и как се губи от поглед.

Изведнъж край нея се разнесе мъжки глас.

— Стори ми се, че чух някой да вика за помощ — разтревожено каза човекът.

Огъста моментално се взе в ръце. Обърна се и видя до себе си млад мъж с копринен халат и шал на врата.

— Аз бях — отговори и се насили да се усмихне. — Сънувах кошмар и се събудих с вик. Излязох на палубата, за да си прочистя ума.

— А! Сигурна ли сте, че сега сте добре?

— Да, напълно. Много сте любезен.

— Ами, добре. Лека нощ тогава.

— Лека нощ.

Учтивият младеж се върна в каютата си.

Огъста се вгледа отново в морето. След малко щеше да се върне в леглото си, но й се искаше да остане тук още известно време. Мислеше за онова, което щеше да се случи. Водата щеше да се процеди през тесните пукнатини и бавно да изпълни сандъка. Тялото на Мики щеше да се издига сантиметър по сантиметър, а междувременно той щеше да се бори вътре и да се опитва да отвори капака. Когато водата покриеше носа и устата му, той щеше да затаи дъх и да го сдържа, докато може. Накрая обаче нямаше да издържи, инстинктивно щеше да опита да си поеме въздух и студената, солена морска вода щеше да нахлуе в устата му, да се плъзне по гърлото му и да изпълни дробовете му. Той щеше да се гърчи и бори още известно време, разкъсван от болка и ужас; после обаче силите щяха да го напуснат, движенията му щяха да се забавят и да спрат, мракът бавно щеше да го обгърне и Мики щеше да умре.

VI

Хю бе смъртно уморен, когато влакът му най-после стигна гарата в Чингфорд и той успя да слезе от него. Макар че ужасно му се искаше да си легне, спря за малко на моста над линията — там, където същата сутрин Мики бе застрелял Тонио. Свали си шапката и известно време остана така, гологлав под сипещия се сняг. Припомняше си приятеля си като момче, като младеж и мъж. После продължи по пътя си.

Чудеше се как ще се отрази случилото се върху Министерството на външните работи и отношението към Кордоба. До този момент Мики успяваше да избегне полицията. Независимо обаче дали щяха да го заловят или не, Хю можеше да се възползва от факта, че е станал свидетел на убийството. Вестниците с огромно удоволствие щяха да публикуват разказа му на очевидец; широката общественост щеше да се възмути от факта, че един чужд дипломат е извършил убийство посред бял ден, а пък членовете на парламента вероятно щяха да поискат да бъде официално заклеймен. Освен това Папа Миранда щеше да изгуби шансовете си британското правителство да признае претенциите му за легитимни. Възможно бе Външното министерство да подкрепи семейство Силва, които да се разправят с Миранда, и британските инвеститори в кампанията „Пристанище Санта Мария“ да получат компенсация.

Колкото повече разсъждаваше по темата, толкова повече се усилваше оптимизмът му.

Надяваше се Нора да е заспала, когато се прибереше у дома. Не желаеше да слуша оплакванията й за отвратителния ден, който бе прекарала в това забутано село, където няма кой да й помогне в грижите за трите шумни и буйни момчета. Искаше единствено да се плъзне между чаршафите и да затвори очи. Утре щеше да обмисли днешните събития и да прецени в какво положение поставят него самия и банката.

Докато вървеше по алеята през градината, с разочарование забеляза, че вътре свети. Следователно Нора все още бе будна. Той си отключи и влезе във всекидневната, която се намираше в предната част на къщата.

Изненада се, когато завари трите момчета, седнали в редица на дивана. Облечени бяха с пижамите си и гледаха някаква книжка с илюстрации.

Истински обаче го удиви нещо друго. Между тях седеше Мейзи и им четеше.

И тримата му синове скочиха в мига, когато го видяха, и се втурнаха към него. Той ги прегърна и целуна един по един: първо Сол, най-малкия; после Самюъл; и накрая единайсетгодишния Тоби. Двете по-малки деца просто бяха щастливи, че го виждат, но в изражението на Тоби се криеше още нещо.

— Какво има, момчето ми? — попита го Хю. — Да не е станало нещо? Къде е майка ви?

— Отиде на пазар — отвърна Тоби и избухна в сълзи.

Хю прегърна сина си през рамото и погледна Мейзи.

— Аз дойдох около четири следобед — обясни тя. — Нора вероятно е излязла малко подир теб.

— Оставила ги е сами?!

Мейзи кимна.

В гърдите на Хю се надигна изгарящ гняв. Децата бяха прекарали сами по-голямата част от деня. Всичко би могло да им се случи!

— Как може да стори подобно нещо? — възкликна горчиво той.

— Оставила е бележка — Мейзи му подаде плика.

Той го отвори и прочете съобщението, състоящо се от една-единствена дума: „СБОГОМ“.

Мейзи продължи:

— Не беше запечатано. Тоби го прочел и после ми го показа.

— Трудно е за вярване — каза Хю, но веднага осъзна, че това не е вярно.

Напротив, твърде лесно бе да повярва. Нора винаги бе поставяла собствените си желания над всичко останало. Сега бе изоставила децата си. Той предположи, че е отишла в бара на баща си.

А прощалната й бележка сякаш подсказваше, че няма намерение да се връща.

Хю не бе сигурен какво точно изпитва.

На първо време обаче имаше дълг към момчетата. Много бе важно да не ги разстройва повече, затова реши поне за малко да остави настрани собствените си чувства.

— Момчета, останали сте будни до много късно — заяви. — Време е да си лягате. Хайде, да вървим!

Поведе ги нагоре по стълбите. Самюъл и Сол деляха една стая, но Тоби разполагаше със собствена. Хю зави малките, после отиде при най-големия. Наведе се над леглото, за да го целуне.

— Госпожа Грийнборн е много добра — отбеляза Тоби.

— Зная — съгласи се Хю. — Някога бе омъжена за най-добрия ми приятел, Соли. После той почина.

— Освен това е хубава.

— Така ли мислиш?

— Да. Мама ще се върне ли?

Именно от този въпрос се страхуваше Хю.

— Разбира се, че ще се върне! — отговори той.

— Наистина ли?

Хю въздъхна.

— Честно да ти кажа, момчето ми, нямам представа.

— Ако тя не се прибере, дали госпожа Грийнборн би се грижила за нас?

„Можеш да разчиташ на едно дете веднага да напипа същността на проблема“, помисли си Хю и се опита да избегне директния отговор.

— Тя управлява цяла болница — обясни. — Трябва да се грижи за десетки пациентки. Съмнявам се, че има време и за вас, момчета. А сега, стига толкова въпроси. Лека нощ.

Тоби очевидно не се бе отказал, но засега премълча.

— Лека нощ, татко.

Хю угаси свещта и излезе от стаята му, като затвори вратата зад гърба си.

Мейзи беше приготвила какао.

— Сигурна съм, че би предпочел бренди, но не намерих.

Хю се усмихна.

— Ние от по-долната част на средната класа не можем да си позволим алкохолни напитки. Какаото става.

На един поднос бяха поставени няколко чаши, но нито Мейзи, нито Хю посегнаха към тях. Вместо това останаха в средата на стаята, загледани един в друг. Мейзи първа наруши мълчанието.

— Прочетох за стрелбата в следобедния вестник и дойдох да проверя дали си добре. Открих децата, които бяха сами, затова им приготвих вечеря. После седнахме да те чакаме.

След тези думи се усмихна примирено и разбиращо, сякаш казваше, че от Хю зависи какво ще стане от тук нататък.

Изведнъж той започна да се тресе. Подпря се на облегалката на стола, за да не падне.

— Денят бе много напрегнат — каза разтреперан. — В момента се чувствам малко особено.

— Може би ще е по-добре да седнеш.

Внезапно го заля любов към нея. Вместо да се вслуша в съвета й, той я притисна към себе си.

— Прегърни ме, силно — примоли се.

Тя се подчини и обгърна кръста му с ръце.

— Обичам те, Мейзи — промълви Хю. — Винаги съм те обичал.

— Зная — отвърна му тя.

Той се вгледа в очите й, които се изпълниха със сълзи. Наблюдаваше как една се откъсна от клепачите й и се плъзна по бузата й. Приведе се и я изпи с устни.

— След всичките тези години — каза. — След всичките тези години.

— Люби ме, Хю — подкани го тя. — Искам да ме любиш тази нощ.

Той кимна в съгласие.

— И всяка следваща от тук нататък.

А после отново я целуна.