Опасно богатство

Епилог1892

От „Таймс“

— Едуард е мъртъв — подхвърли Хю, когато вдигна поглед от вестника.

В купето до него седеше Мейзи, облечена в наситеножълта лятна рокля на червени точки и с малка шапка с жълти панделки от тафта на главата. Двамата пътуваха към училище „Уиндфийлд“ за Деня на годишното награждаване.

— Той беше долна, отвратителна свиня… но ще липсва на майка си — отвърна Мейзи.

През последните осемнайсет месеца Огъста и Едуард живееха заедно в Южна Франция. Независимо от всичко, което бяха сторили, синдикатът им изплащаше същата издръжка като на останалите Пиластър. И двамата бяха инвалиди: Едуард бе болен от сифилис в последен стадий, а Огъста страдаше от дискова херния и през по-голямата част от времето не ставаше от инвалидната количка. Хю бе чул, че независимо от болестта си, Огъста се е превърнала в некоронованата кралица на английската общност в тази част на света — сватосваше двойки, действаше като арбитър при спорове, организираше социални събития и налагаше правила на поведение.

— Той обичаше майка си — отбеляза Хю.

Мейзи го изгледа с любопитство.

— Защо го казваш?

— Това е единственото хубаво нещо, което се сещам за него.

Тя се усмихна нежно и го целуна по носа.

Влакът навлезе с пуфтене в гара „Уиндфийлд“, където трябваше да слязат. Днес бе краят на първата учебна година на Тоби и последната на Бърти. Денят бе топъл, слънцето ярко грееше. Мейзи отвори слънчобрана си (изработен от същата жълта коприна на червени точки като роклята й) и с Хю тръгнаха към училището.

То се бе променило много за изминалите двайсет и шест години, откакто Хю го бе напуснал. Някогашният директор, доктор Полсън, отдавна бе починал. Сега във вътрешния двор имаше негова статуя. Новият директор все още пазеше онова прословуто оръдие за наказания, на което казваха „Бастуна“, но го използваше по-рядко. Общежитието на първокурсниците все още се намираше в някогашния краварник, близо до каменния параклис, но имаше и нова сграда, в която биха могли да се поберат всички момчета. Обучението също се бе подобрило: Тоби и Бърти изучаваха и математика и география, освен латинския и гръцкия.

Откриха Бърти отвън, пред фоайето. От една-две години насам той бе надминал ръста на Хю. Бърти бе сериозно момче, трудолюбиво и добре възпитано; никога не се забъркваше в неприятности в училището, както някога правеше Хю. Наследил бе много от чертите на семейство Рабиновиц и на Хю много му напомняше на брата на Мейзи, Дан.

Сега Бърти целуна майка си и стисна ръката на Хю.

— В момента имаме малка ситуация — каза. — Оказа се, че листовете с текста на училищната песен не стигат за всички, така че в момента първокурсниците го преписват като луди. Ще отида да проверя докъде са стигнали и да ги накарам да действат по-бързо. С вас ще се видим след речите.

След тези думи той се отдалечи забързано. Хю го наблюдаваше нежно и с носталгия си припомни колко важно ти изглежда училището, преди да го напуснеш.

После се срещнаха и с Тоби. По-малките момчета вече не бяха задължени да се явяват на церемонията с фракове и цилиндри. Тоби носеше късо сако и сламена шапка.

— Бърти каза, че мога да пия чай с вас в стаята му след речите, ако и вие нямате нищо против. Може ли наистина?

— Разбира се — разсмя се Хю.

— Благодаря, татко! — и Тоби хукна отново вътре.

За своя изненада, в училищното фоайе завариха Бен Грийнборн, който изглеждаше много остарял и немощен. Мейзи, пряма до грубост както винаги, подхвърли:

— Здравейте, какво правите тук?

— Внукът ми е първенец и отговорник на випуска — рязко отвърна той. — Дойдох да чуя речта му.

Хю се сепна. Бърти не беше внук на Грийнборн, а старецът бе наясно с този факт. Да не би да омекваше с възрастта?

— Седнете при мен — нареди Грийнборн.

Хю погледна към Мейзи, която само сви рамене и изпълни заповедта. Той последва примера й.

— Чух, че двамата сте се оженили — продължи Грийнборн.

— Миналия месец — обясни Хю. — Първата ми съпруга не се опита да оспорва развода.

Нора живееше с някакъв търговец на уиски и само за седмица наетият от Хю детектив бе събрал достатъчно доказателства за прелюбодеянието й.

— Не одобрявам разводите — все така отривисто продължи Грийнборн. После въздъхна: — Обаче съм твърде стар, за да казвам на хората какво да правят. Векът е към края си. Бъдещето принадлежи на вас. Желая ви всичко най-хубаво.

Хю хвана ръката на Мейзи и лекичко я стисна.

— Смяташ ли да изпратиш момчето в университет? — обърна се старецът към Мейзи.

— Не мога да си го позволя — отговори тя. — Трудно ни бе да плащаме дори училищните такси.

— С удоволствие ще поема разходите — заяви Грийнборн.

— Много мило от ваша страна — изненада се Мейзи.

— Трябваше да се държа така още преди години — отсече той. — Винаги съм те подценявал и приемал само като златотърсачка. Това бе една от грешките ми. Ако те интересуваха единствено парите, надали щеше да се омъжиш за младия Пиластър до мен. Наистина не бях прав.

— Не сте ми сторили зло — каза Мейзи.

— Въпреки това бях прекалено суров с теб. Не съжалявам за почти нищо в живота си, но това е едно от малкото неща, за които се разкайвам.

В този момент учениците започнаха да се настаняват във фоайето. По-големите сядаха на столове, а по-малките — отпред, направо на пода.

— Хю официално осинови Бърти — подхвърли Мейзи на Грийнборн.

Старецът обърна проницателния си поглед към Хю.

— Предполагам, че ти си истинският му баща? — попита направо.

Хю кимна.

— Отдавна трябваше да се досетя. Впрочем, няма значение. Момчето смята, че аз съм му дядо, следователно имам отговорности към него. — Прокашля се засрамено и смени темата: — Чух, че синдикатът ще изплаща дивиденти.

— Точно така — отвърна Хю.

Той най-после бе успял да продаде всички активи на банка „Пиластър“, а синдикатът, който бе спасил банката, дори бе спечелил неголяма сума.

— Всички членове на обединението ще получат около пет процента върху инвестицията си.

— Добра работа! Не смятах, че ще успееш.

— Заслугата е на новото правителство на Кордоба. То прехвърли цялото имущество на семейство Миранда на корпорация „Пристанище Санта Мария“ и така облигациите отново си възвърнаха стойността.

— А какво стана с онзи тип, Миранда? Той беше голям негодник.

— Мики ли? Откриха тялото му в един пътнически сандък, който вълните изхвърлили на плажа на остров Уайт. Така и не стана ясно как се е озовал там или защо е бил в куфара.

Хю се бе притеснявал дали тялото може да бъде идентифицирано със сигурност: изключително важно бе да се установи смъртта на Мики, за да може Рейчъл най-после да се омъжи за Дан Робинсън.

Появи се един ученик, който раздаваше ръкописни копия от текста на училищната песен (мастилото по тях още не бе изсъхнало) на всички родители и близки.

— Ами ти? — обърна се Грийнборн към Хю. — Ти какво ще правиш, когато синдикатът приключи дейността си и се саморазпусне?

— Смятах да ви попитам за съвет по този въпрос — отговори Хю. — Бих искал да създам нова банка.

— Как?

— Ще пусна дяловете на стоковата борса. Дружество с ограничена отговорност „Пиластър“. Какво ще кажете?

— Идеята е много смела, но пък от друга страна ти винаги си проявявал новаторство. — Грийнборн се замисли за миг. — Най-смешното е, че фалитът на банката ти всъщност подобри репутацията ти — заради начина, по който разреши проблема. И наистина, за най-благонадежден може да се счита банкерът, който успява да плати на всичките си кредитори, дори след като е банкрутирал.

— Тоест… смятате ли, че ще се получи?

— Сигурен съм. Даже може и сам да инвестирам в начинанието.

Хю кимна с благодарност. Изключително важно бе Грийнборн да хареса идеята. Всички в Сити търсеха мнението му и одобрението му бе много ценно. Хю предполагаше, че планът му може да сработи, но Грийнборн бе затвърдил увереността му.

Всички присъстващи станаха на крака, защото влезе директорът, следван от домакините на общежитията, госта, който щеше да изнесе приветствена реч (един член на парламента от либералната партия), както и Бърти, първенеца на випуска. Те заеха местата си на подиума, след което Бърти застана пред катедрата и каза със звънлив, ясен глас:

— Хайде да изпеем училищната песен.

Хю улови погледа на Мейзи, която гордо се усмихна. Засвири пианото — разнесоха се първите акорди на познатата песен и всички запяха заедно.

Час по-късно Хю ги остави да пият чай в стаята на Бърти и се измъкна през корта за скуош в Епископска гора.

И днес бе горещо, също като в онзи ден преди двайсет и шест години. И гората изглеждаше по същия начин, влажна и неподвижна, застинала сред сянката на букове и брястове. Спомни си как се стига до изоставената кариера и я откри без особени трудности.

Не се спусна по каменната стена до водата — вече не бе така пъргав, както на младини. Вместо това седна на ръба и хвърли едно камъче във водоема. То се вряза в гладката повърхност и от мястото, където бе потънало, се разпростряха идеални концентрични кръгове.

Днес жив бе единствено той — е, и Албърт Камъл, който живееше в колония Кейп. Всички останали бяха мъртви: Питър Мидълтън бе убит в онзи ден през 1866 г.; Мики застреля Тонио на Коледа преди две години; самият Мики се бе удавил в пътнически сандък; а сега и Едуард бе починал от сифилис и бе погребан в гробище във Франция. Сякаш нещо зло бе изпълзяло от водата през онзи майски следобед и бе нахлуло в света им, беше донесло със себе си всички онези мрачни страсти, които бяха разрушили живота им — омраза, алчност, егоизъм и жестокост — а те бяха предизвикали измами, разорение, болести и убийства. Сега обаче всичко бе свършило. Дълговете бяха платени. Дори да бе имало някакъв зъл дух, той се бе спотаил отново на дъното на водоема. А пък Хю бе оцелял.

Изправи се. Време бе да се върне при семейството си. Направи няколко крачки, после за последно погледна назад.

Вълничките, които се бяха образували след хвърлянето на камъчето, бяха изчезнали. Водата отново бе напълно гладка и спокойна.