Операция „Озирис“

14.

Монако

Макар и най-малкото на картата на Европа, княжество Монако е най-богатото, поне когато става въпрос за приходи на глава от населението, както и най-бляскавото. Местоположението на миниатюрната държава на Френската Ривиера близо до италианската граница ѝ осигурява топъл субтропичен климат, а кралското семейство и казината придават атмосфера на скъпа загадъчност… без да се споменава статусът ѝ на данъчен рай, който я превръща в магнит за свръхбогатите.

И все пак популярността ѝ се дължи най-вече на ежегодното автомобилно състезание, в което струващи милиони долари болиди профучават с рев по криволичещите улици на града с над триста километра в час. От предната палуба на яхтата на Озир „Слънчев барк“, която беше хвърлила котва отвъд вълнолома на Монако, Нина нямаше как да види съботните квалификации, в които се определяше редът на потегляне за неделното състезание, но чуваше рева на свръхдвигателите, който отекваше в крайбрежните сгради, когато болидите профучаваха покрай тях, преди отново да навлязат в града и да започнат стръмното изкачване към площада пред прочутото Казино.

— Господи — каза тя на Озир. — Сигурно е ужасно, ако живеете тук и се опитвате да гледате телевизия.

Водачът на култа наистина се опитваше да гледа телевизия.

— Мисля, че всеки, който живее в Монако и не харесва шума на състезателните коли, може всяка година да си позволи да си вземе почивка по време на състезанието — отвърна той, без да сваля поглед от предаваните на живо квалификации. — Всеки, но не и аз. — Той изруга на арабски.

— Някой е направил по-добра обиколка от Виртанен? — попита излегналият се в близкия шезлонг Шабан с подигравателно презрение.

Озир го погледна.

— С над една десета от секундата! С това темпо ще сме късметлии да имаме кола в първата половина на решетката!

— Не би трябвало изобщо да участваме. Това си е пръскане на пари!

— Помага за популяризирането на Храма на Озирис по света — възрази Озир. — Мисля, че си заслужава — и не възнамерявам отново да подхващаме този спор, Себак. — Брат му се намръщи, стана и влезе в яхтата.

Нина се извърна към Озир.

— Никога нямаше да ми мине през ума, че религиите спонсорират автомобили.

— Технически Храмът на Озирис не спонсорира нищо — каза той, без да сваля поглед от екрана. — Всички пари идват от „Озирис инвестмънт груп“. — На екрана се появиха нови числа. — А, така е по-добре! Това ни изпраща на трета редица.

— Спонсориране на състезателни отбори, каране на огромна яхта… Май Храмът на Озирис не е като останалите религии?

Озир я погледна над слънчевите си очила.

— Усещам неодобрение в гласа ви, Нина.

Тя сви рамене.

— Не ме е грижа, просто го отбелязвам.

— Моите умни счетоводители намериха начин „Слънчев барк“ да не ми струва нито цент, благодарение на няколко губещи филиала и внимателно подготвени лизингови договори. И тъй като я притежавам, защо да не ѝ се насладя? Което бихте могли да направите и вие. — Той натисна бутона на интеркома. — Надя? Две мартинита, ако обичаш.

— Не, благодаря — вдигна ръка Нина.

— Настоявам. В такъв прекрасен ден трябва да се насладите максимално на удоволствието с всичките си сетива.

— Предпочитам да работя върху зодиака.

— Когато бъде готов — рече той за нейно голямо разочарование. — Експертите ми се стараят да бъде сглобен колкото се може по-точно. Ще им отнеме часове, но не искам да бъде изгубена дори най-малката следа.

Тя не можа да се сдържи:

— Тогава може би трябваше да го оставите на тавана в Залата на летописите.

Той се ухили.

— Този път вече наистина не одобрявате.

— Преместването му нямаше да е първият ми избор — особено след като брат ви и онзи задник Кротала се опитаха да ме убият, докато го местеха. — Тя стрелна с отровен поглед горната палуба. Кротала се беше облегнал на парапета и скришом я наблюдаваше. — Но станалото — станало. Поне мога да спечеля от това.

— Ще спечелите, Нина. И двамата ще спечелим. — Той се усмихна и се обърна към младата ямайска девойка, която влезе с поднос в ръка. — Благодаря ти, Надя.

Надя подаде на Нина и Озир по една висока чаша, в която подрънкваха бучки лед.

— Желаете ли още нещо? — попита тя подканящо.

Озир се ухили.

— Винаги, скъпа моя… но точно сега не. Може би след партито в казиното. — Той я изпрати обратно с плясване отзад, което я накара да се изкикоти.

— Имате ли някой готин тип по бански за мен? — попита Нина. Откакто се беше качила на яхтата, беше видяла още няколко полусъблечени момичета, както и безброй облечени в зелени сака пазачи, някои от които въоръжени с автомати МР7 със заглушители.

— Сигурен съм, че можем да го уредим.

Нина остана с впечатлението, че той не се шегува.

— Кажете ми — рече тя с намерението да смени темата и да убие времето, докато ще може отново да се извини и да отиде до тоалетната — първият ѝ опит да се свърже с Еди от яхтата се беше провалил, защото на мястото, което беше избрала, нямаше никакъв обхват, — какво трябва да направи човек, за да стигне от пекарна до основаването на собствена религия? Като междувременно се сдобие и с магията на кинозвезда.

Озир се надигна и спря звука на телевизора, доволен от възможността да говори на любимата си тема: за себе си.

— В Швейцария ви казах, че обичам да рискувам, нали? Станах актьор, защото поех един риск. Бях на четиринайсет и в града ни снимаха някакъв филм. От мига, в който видях актьорите и екипите им, аз разбрах, че трябва да стана част от това — по какъвто и да е начин. Но те щяха да снимат само три дни, преди да се върнат в студиото. Така че всеки ден бягах от училище, мотаех се около снимачната площадка и разговарях с хората между отделните снимки, включително с изпълнителя на главната роля Фадил. Опитах се да убедя Себак да дойде с мен — тогава беше на дванайсет — но той се страхуваше да не го хванат и мислеше, че баща ни ще се ядоса.

— А той ядоса ли се?

Озир се усмихна.

— О, да. Но ще стигна и до това. В последния ден снимаха сцена, в която двамата главни герои слизат от кола и влизат в хотел, и им трябваха статисти. Тъй като един от мъжете, с които се бях сприятелил, беше помощник-режисьор, той ме извика.

— И така започва една кариера в киното — каза Нина. Колкото и да не се доверяваше на Озир, плътният му глас и изразителното лице го правеха невероятен разказвач.

— Не съвсем — отвърна той. — Бягането от училище беше малък риск. Големият беше, когато си позволих да вмъкна една реплика, докато снимахме.

— О-о-о! Обзалагам се, че режисьорът е бил бесен!

Той отново се усмихна. Вече не гледаше Нина; погледът му се рееше някъде в небето.

— Все още го помня — Фадил не можеше да извади един голям куфар от багажника на колата. Видях как режисьорът се кани да извика „край“, затова пристъпих напред и казах: „Да помогна ли на господина с куфара? Само десет пиастъра“ и протегнах напред ръка като Оливър Туист!

— И какво стана?

— Режисьорът беше толкова изненадан, че забрави да извика „край“ — отвърна той през смях, — а Фадил, който ме познаваше, вместо да се ядоса, реши да импровизира. Той каза: „Ако извадиш всичките куфари на дамата, ще ти дам двайсет!“. Всички се засмяха, а режисьорът реши да запази сцената. Дори ми платиха! Никога няма да познаете колко.

— Двайсет пиастъра?

— Фадил ми ги даде от собствения си джоб. Това беше големият ми риск и първата ми поява на екрана. Естествено, Себак ужасно ми завиждаше, затова разказа на родителите ни какво съм направил. И баща ми, разбира се, се ядоса. Но няколко дни по-късно получи писмо от режисьора. Имало някаква по-късна сцена, в която можел да използва малката ми шега, за да доразвие героя на Фадил. И за да го направи, имал нужда от мен… затова питаше дали мога да отида в Кайро и да заснемем новата сцена!

— Мили боже! — възкликна впечатлена Нина. — Наистина си е заслужавало.

— Повече, отколкото бих могъл да си представя. Баща ми имаше нужда от доста убеждаване, но накрая получих своето; да си първороден син си има своите предимства! Така че заминах за Кайро и тъй като работех в студио, трябваше да подпиша договор. Рожденото ми име Халид Шабан беше същото като на един от другите актьори, затова ме накараха да си избера сценичен псевдоним. Избрах Озир — от Озирис, разбира се. Мислех, че ще ми донесе късмет.

— Както и стана.

— Определено. На шестнайсет вече работех като актьор — първоначално в малки роли, но постепенно натрупвах опит и си създавах приятели от двете страни на камерата. На осемнайсет изиграх главна роля, което е голям успех по египетските стандарти. Студиото поиска да снимам и други, но аз трябваше да отбия военната си служба. Тогава шефът на студиото, който имаше приятели в правителството, използва някои връзки.

Нина отпи от мартинито си.

— И ви спаси от военна служба?

Той кимна с глава.

— Щях да я изкарам, но се радвам, че не се наложи. Толкова много се забавлявах! Бях само на осемнайсет, а бях прочут, изкарвах много пари, пътувах — и се срещах с много красиви жени. — Озир се усмихна широко, но усмивката му бързо се изпари, за изненада на Нина. — Всичко това само засилваше завистта на Себак… и тогава той претърпя инцидент.

— Какво му се е случило? Очевидно е бил изгорен, но…

— Случи се, докато беше в армията. — Озир поклати тъжно глава. — За разлика от мен, него го взеха наборник. Беше го яд заради това. Няколко седмици след записването му в армията бил в някакъв камион, който катастрофирал и се подпалил. Прекара два месеца в болницата, половината му лице беше изгорено… След това го пратиха веднага в неговата част, за да дослужи остатъка от трите години. Нормално е да е озлобен.

— Не съм изненадана. — Разказът му не предизвика съчувствие у Нина, но тя започна да разбира омразата на Себак към света.

— Когато се уволни от армията, аз постъпих като всеки по-голям брат и се погрижих за него. Намерих му работа като мой асистент и когато основах Храма на Озирис, му дадох ключов пост.

— Как основахте Храма? Създаването на религия не е нещо, което се учи от книгите.

Озир се засмя.

— Преди около осемнайсет години снимах филм „Озирис и Сет“. Аз играех Озирис; сигурно така е било писано! Филмът имаше голям успех — дори излезе по някои екрани в Америка, което се случва рядко с египетските филми. Той ме направи най-голямата звезда в Египет. Всички ме познаваха, всички искаха да чуят думите ми… все едно ме боготворяха, все едно наистина бях Озирис от филма. — Той погледна многозначително Нина, подрънквайки с леда в чашата си. — Вие сте била известна — по друга причина, но знаете какво е. И колко е… пристрастяващо.

— Не бих се изразила точно така.

Той се усмихна дяволито.

— О, Нина. Първият път, когато се видяхте по телевизията, първият път, когато видяхте лицето си върху корицата на списание… не беше ли вълнуващо? Светът ви гледаше, слушаше ви. Нищо не може да се сравни с това. Никой не е имунизиран срещу изкусителната песен на тази магия — дори занимаващият се с наука човек. Не можете да ми кажете, че след като сте били на върха, сте щастлива да изпаднете в неизвестност.

— Нямам нищо против, стига да е охолна неизвестност — отвърна Нина, играейки ролята си. Но неохотно трябваше да се съгласи, че той е прав.

Озир забеляза съмненията ѝ и отново се усмихна.

— Що се отнася до мен, аз исках повече. Не като актьор, нито дори като звезда. Исках да ме обичат — той притисна ръка към сърцето си — тук. Да накарам хората да ми вярват, да ме следват…

— Да ви боготворят?

— Какво да ви кажа? — Той разпери ръце в подигравателно извинение. — Да, исках да ме боготворят. Затова се отказах от актьорската кариера и основах Храма на Озирис — а тихомълком създадох компанията, която по-късно щеше да се превърне в ОИГ.

— Поредният риск? — вдигна вежди Нина.

— Най-големият в живота ми. Аз все пак съм мюсюлманин — Нина забеляза, че той използва сегашно време, — а за фундаменталистките последователи на исляма, които за съжаление стават все повече в Египет, вероотстъпничеството е престъпление, което трябва да бъде наказвано със смърт. Получих доста заплахи. Затова поверих защитата ми, както и на целия Храм на Озирис, на Себак. Много го бива в това.

— Може би дори прекалено — рече Нина. Шабан разговаряше с Кротала на горната палуба, поставил ръка на рамото му.

— Отново се извинявам за това. Събитията излязоха извън контрол. — Нещо на екрана на телевизора привлече вниманието му и той натисна бутона за включване на звука.

— Второ време! На първа редица сме! — Той погледна отново към Нина. — И пак ще се извиня, но това са изключително добри новини!

— Няма нищо — рече тя, оставяйки чашата си на масата. — И без това трябва да ви оставя за малко. — Тя влезе в яхтата, за да подири друга тоалетна.

— Къде си? — отговори с въпрос Еди на обаждането ѝ.

— В Монако — прошепна Нина. — Намирам се на лодката му. Корабът. Каквото е там. А ти къде си?

— На една автострада в Италия. — Той караше бързо, с трийсетина километра над разрешената скорост от 130 километра в час, но това беше Италия; нетърпеливите местни шофьори го отминаваха като малка спирка.

— В Италия? Какво правиш там, по дяволите?

— Това е най-прекият път до Монако. Винаги съм искал да гледам Формулата там, но не смятах да го направя точно по този начин… Ами ти? Видя ли зодиака?

— Все още не. Хората на Озир го сглобяват; едва ли ще са готови преди вечерта.

— Проклятие! — промърмори той. — Някак си се надявах дотогава всичко да е приключило. — Изведнъж се сети нещо. — Тази лодка в пристанището ли е?

— Не, в открито море.

— Гръм и мълнии! А как ще слезеш от нея?

— Да, и аз това се питах. Но слушай, Озир каза, че ще ходи на парти в казиното тази вечер. Мисля, че иска да отида с него.

— Парти ли? Знаеш ли в кое казино?

— Не, но е свързано със състезателния му отбор, така че едва ли ще е трудно да се разбере. Може да наемеш лодка и да ни последваш до яхтата. Нарича се „Слънчев барк“… О, по дяволите, някой идва. Чао!

— Чао — отвърна Еди, но тя отново беше затворила, преди да го чуе.

— Тя добре ли е? — попита Мейси.

— Да, но е на тъпата му яхта, а все си мисля, че едва ли ще успеем да наемем лодка в нощта преди най-важното събитие в годината.

— За какво парти ставаше въпрос?

Еди се изсмя саркастично.

— Това прозвуча много ентусиазирано. Защо, ходи ли ти се?

— Не. Всъщност не знам. Какво е това парти?

— На състезателния отбор.

Лицето ѝ светна.

— О! Състезатели! Със сигурност трябва да отидем.

— Няма да е купон — напомни ѝ той. — Освен това не сме облечени подходящо като за скъпо казино. — Той кимна към дънките си, тениската и коженото яке и към нейната омачкана от пътуването риза и камуфлажните панталони.

Тя се усмихна и извади кредитната си карта.

— Облекло за една нощ в Монте Карло? Безценно!