Операция „Озирис“

21.

Египет

Онова, което първоначално изглеждаше като най-обикновено пътуване обратно към Египет, се оказа много по-стресиращо преживяване. Опитът да си вземат билети от Ница беше осуетен, когато за голям свой ужас Мейси откри, че кредитната ѝ карта е анулирана. Родителите ѝ бяха спрели кранчето.

След гневен разговор с дома стана ясно, че кредитът ѝ ще бъде възстановен само ако се съгласи да се прибере директно в Маями. Предложението на Нина, че може спокойно да се прибере в Щатите, след като вече са разбрали, че Абидос е ключът към откриването на пирамидата на Озирис, не се прие добре.

Еди успя да потуши напрежението между двете жени, като предложи маршрут, който ограничените им финанси можеха да покрият — полет от Ница до Атина с нискотарифен превозвач, след това до Кипър, а оттам с ферибот до египетския Порт Саид. Последва бавно и изморително пътуване по суша с влак на юг, към град Сохаг. Изнервени до крайност, те изминаха последните няколко километра с взет под наем джип и три дни след напускането на Монако най-после стигаха до крайната си дестинация.

Ако в Кайро беше неприятно горещо, то в Абидос, който се намираше на триста четиристотин и петдесет километра по̀ на юг, в покрайнините на Сахара, беше агонизиращо. Температурата надхвърляше сто градуса по Фаренхайт14, а ако случайно се появеше някакъв ветрец, той носеше със себе си стипчив пясък. Нина вече беше започнала втората си бутилка с вода, а беше едва сутринта.

Както обикновено, Еди не изглеждаше впечатлен от условията и продължаваше да носи коженото си яке; единствената му защита от изгарящото слънце беше кърпа, завързана на главата му, за да предпазва оплешивяващото му теме.

— Можеше и да е по-лошо, скъпа — отбеляза той. — Поне е суха жега.

— Много смешно — сопна му се Нина. Бледата ѝ кожа я беше принудила да се увие от глава до пети и за разлика от съпруга си, тя изнемогваше от горещината. — Боже, мразя пустините. Защо най-интересните руини винаги се намират на подобни забравени от бога места?

Но независимо от лошото ѝ настроение, тя си оставаше впечатлена от онова, което ги очакваше. Останките на древния град Абидос заемаха голяма площ, великолепието на храмовете контрастираше ярко с грозното малко селце, което се намираше близо до тях. Но когато застанаха пред постройките, те осъзнаха, че модерният свят е останал буквално и преносно зад тях, а пред погледите им, освен частично засипаните останки от Озириона, се простираха единствено бледата пустош и далечните скали на Западната пустиня.

Цялото място беше почти изцяло на тяхно разположение. Междуградският автобус, който бяха следвали, продължи към следващата си спирка от обиколката на Горен Египет. Наблизо се навъртаха двама полицаи — свободните посещения на руините не бяха позволени — но един скромен подкуп ги убеди да се разходят за няколко часа до селцето.

— И така, какво търсим? — обърна се Нина към Мейси. — Ти си експертът.

— Е, не мога да се определя точно като такава — отвърна момичето с фалшива скромност.

— Не разполагаме с друг — рече презрително Нина. — Така, какво да правим?

Мейси се обърна към една много по-голяма и по-запазена постройка, която се издигаше зад тях.

— Това е храмът на Сети или Сетос — каза тя, — построен от сина му Рамзес Втори някъде около 1300 година преди новата ера. Той има уникална архитектура. Всички останали египетски храмове се строят в права линия, нали? Влизаш през входа и вървиш право напред. Но този тук — тя посочи към една част отдясно — образува чупка.

— Харесвам чупките — каза Еди.

Нина му изшътка.

— Защо са избрали такава форма?

Мейси погледна към Озириона.

— Смята се, че Храмът на Сети и Озириона са построени по едно и също време. Поне така пише в повечето книги. Така смята и професорът ми. Но за мен това няма голям смисъл, а се оказа, че доста археолози също смятат така. Защо ще тръгнеш да строиш храма с чупка, за да избегнеш съседната сграда, ако ги строиш едновременно? Разполагали са с достатъчно място, за да издигнат втората сграда по-далеч от първата. — Тя посочи празната пустиня покрай руините.

— Значи има и друга теория? — попита Нина.

Мейси кимна.

— Някои смятат, че Озирионът вече е бил тук много преди 1300 година пр.н.е. Бил е погребан под пясъка, но Рамзес го е открил, докато е строял храма на Сети. Строежът е бил твърде напреднал, за да се спира работата, но не е искал и да събаря Озириона… затова променил строителните планове и поискал храмът да бъде построен до него.

— Защо толкова е искал да го запази? — попита Еди.

Нина знаеше.

— Защото е единственото копие на гробницата на самия Озирис. Векове по-рано е била изгубена истинската, но те осъзнали, че разполагат с дубликата ѝ.

— И ако са били прави — каза Мейси, — някъде вътре трябва да се намира окото на Озирис.

— Което сочи пътя към пирамидата. Остава ни само… да го намерим.

Те тръгнаха по пясъка към Озириона. Той представляваше яма, на дъното на която се виждаше издигната постройка, към която водеха стъпаловидни стени. В сравнение с пищната елегантност на храма на Сети оголените руини изглеждаха почти груби, построени от обикновени гранитни блокове. Подът на коридора, дълъг около трийсетина метра, започваше от басейн, пълен със застояла вода.

Еди изкриви лице с отвращение.

— Не очаквах, че ще дойда в проклетата Сахара, за да газя във вода. Ако знаех, щях да си нося гумените ботуши.

— Не е чак толкова дълбоко — каза Нина, спускайки се по стълбите към самата сграда. — Надявам се. — Тя предпазливо потопи крак в зеленясалата вода и откри, че дълбочината ѝ е няколко сантиметра. — Ох. Добре че не дойдохме през дъждовния сезон. — Тя се обърна към Мейси и Еди, които се присъединиха към нея; в този миг забеляза един отвор в северозападния край, зад който започваше тъмен проход. — Това къде води?

— Това е тунел, който стига до северния вход — отвърна Мейси, проучвайки диаграмата в пътеводителя си.

Еди надникна вътре.

— Сега не води до никъде — затрупан е. Надявам се, че окото не е вътре. — Той прецапа до другия край на коридора. — Току-що ми хрумна нещо. Ако това око трябва да гледа към пирамидата и тя се намира някъде на запад, то ще се намира на източната стена, нали?

— Мъжът с откачената шапка има право — обади се Мейси и двамата се усмихнаха един на друг.

Нина свали раницата си, измъкна отвътре едно фенерче и влезе през отвора на стената. От водата се издигаше рампа; малката стая във вътрешността беше суха. Тя влезе и примигна няколко пъти, докато очите ѝ не привикнаха с тъмното. Подобно на коридора, и тук стените бяха голи, неукрасени.

Еди и Мейси я последваха.

— Виждаш ли нещо? — попита Еди.

— Още не. — Нина внимателно огледа стените за някакви белези. Междувременно Мейси извади своето фенерче и започна хаотично да обхожда с лъча наоколо. — Ще спреш ли най-после — каза Нина. — Нищо няма да намериш, ако просто го размахваш насам-натам. Трябва да претърсваме внимателно, секция по секция…

— Аха! Намерих го! — прекъсна я Мейси. Тя беше насочила светлината към едно място високо над главите им. — Виждате ли? Едно Око на Озирис. Направо съм смаяна!

— Това вече е друго — рече Еди при вида на изсечения в камъка символ. — Археология без скучното мотане насам-натам.

Търпението на Нина окончателно се изчерпа.

— Кога ще започнете да приемате това на сериозно? — извика тя и гласът ѝ отекна в помещението. — Нямаше да е скучно, ако проявяваше поне малък интерес към работата ми — рече тя на Еди, преди да се обърне към Мейси. — А ти, ако наистина искаш да бъдеш археолог, започни да се държиш като такъв. Или поне като възрастен човек!

Еди изкриви саркастично лице.

— О, директорският глас. Направо го обожавам.

Но Мейси беше шокирана от нападката.

— Но… нали го намерих — рече тя и посочи символа.

— Чист късмет! — сопна ѝ се Нина. — И защото не си методична, направи същото като Лоугън при Сфинкса — устреми се към наградата, без да обръщаш внимание на останалото, което можеше да се окаже важно.

Еди показа голите стени, които ги обграждаха.

— Тук няма нищо друго.

— Не е там работата! — възрази тя, преди отново да се обърне към Мейси. — Приемаш това като училищна екскурзия — и се държиш като някоя от мажоретките, която седи на задната седалка в автобуса при момчетата и се киска с тях!

Тъмните очи на Мейси се присвиха гневно.

— А вие сигурно винаги сте сядали отпред, при учителите!

— Ами да — отвърна Нина, изненадана от възражението, — но не става въпрос за мен, а за работата. Ако искаме да намерим пирамидата, ще трябва да се държим като професионалисти.

— И вие си мислите, че аз не съм? Извинете ме, доктор Уайлд, но вие дори нямаше да бъдете тук, ако не бях аз. Аз разбрах за втория вход към Залата на летописите, аз бях тази, която помогна да се влезе в комплекса на Сфинкса…

— Като си показа циците!

Мейси се засегна.

— Мислите си, че съм просто някаква мацка, нали? И не ме вземате на сериозно само защото съм готина и нямам шестици по всичко!

— Ти самата не вземаш това на сериозно!

Еди пристъпи напред и застана между тях.

— Това?

— Всичко това! — извика Нина, махайки с ръка към древната сграда, която се издигаше над тях. — Всичко! Всичко е важно, но понякога имам чувството, че съм единственият човек на света, на когото всъщност му пука!

Мейси отвърна със смразяващ глас:

— О, разбирам — целият археологически свят се върти около вас! Доктор Бъркли беше прав, вие наистина искате непрекъснато да сте в центъра на вниманието. — Тя измъкна сгънатите страници от списанието и ги размаха пред Нина. — Знаете ли, когато прочетох това, си помислих, че сте толкова готина и толкова умна — че сте някой наистина специален човек. Но вие сте като всички останали. — Тя тръгна към изхода и хвърли листите навън. Разочарованието надделя над гнева ѝ. — Всичко се върти около вас.

— Не е вярно — настоя отбранително Нина. — Не се интересувам от признанието.

— Но му се наслаждавате.

— Разбира се — призна тя след кратко забавяне. — Но не го правя заради това. Правя го, защото… защото трябва!

Думите ѝ прозвучаха почти като изповед. Еди повдигна вежди.

— Защото трябва?

— Да. Просто… това е същността ми. Родителите ми дадоха живота си, за да разкрият истината за миналото ни — не за няколко души, които искат да спечелят от това, а за всички нас. Аз правя същото. — Тя замълча, почти изплашена, че признава чувствата си. — И ако не мога да правя това, то какво ми остава?

— Имаш мен — каза Еди.

— Знам. Но… — Тя остана за миг с наведена глава, преди да му се усмихне тъжно и засрамено. — Ами ако това не е достатъчно?

В помещението се настани неловка тишина. Мейси гледаше смутено в краката си, а Нина установи, че не смее да погледне Еди в очите.

— Какво да ти кажа — рече най-накрая той, усмихвайки се измъчено, — никога не съм си те представял като жена домакиня.

— Извинявай — каза тихо Нина.

Той я прегърна.

— Няма защо.

— Не ми ли се сърдиш?

— Само защото не си ми го казвала досега! — Той отново се усмихна, този път по-широко. — Това ли те е притеснявало през цялото време? Смятала си, че не можеш да се занимаваш с нищо друго, освен с археология?

Нина кимна.

— До голяма степен.

— Това вече е голяма глупост! — рече той през смях. — Ти си най-умният човек, когото познавам, можеш да правиш каквото поискаш. Дори да танцуваш. — Той я погледна косо. — Просто трябва да пожелаеш да искаш.

— Може би.

— И какво искаш точно сега?

В първия момент тя не отговори нищо, но после ъгълчето на устата ѝ леко се повдигна.

— Сещам се за нещо — отвърна тя, — но не можем да го направим пред Мейси.

Той се ухили.

— Ако поиска, може да се присъедини — ще си направим тройка!

— Еди! — Нина го перна по ръката.

Мейси се ококори.

Той се разкикоти.

— По дяволите, много лесно се връзваш. Женени сме, а ти още не можеш да усетиш кога се шегувам.

Нина се прокашля и го погледна сериозно.

— Заради това сега ще се заемем с другото нещо, което наистина искам да направя. А то е да намеря пирамидата на Озирис. — Тя погледна първо към символа, изсечен на стената, а след това към Мейси, която стоеше до входа. — Но ако искаме наистина да успеем, трябва отново да работим като екип. Съжалявам, че така ти се нахвърлих, Мейси. Не трябваше да го правя — не беше професионално. Освен това си права, нямаше да се справим без теб.

Мейси все още се мусеше, но прие извинението.

— Може би и аз се държах малко дразнещо. Така че… извинявайте, доктор Уайлд.

— Благодаря. Името ми е Нина — добави тя след малко. — Наричай ме Нина.

Лицето на младата жена се разведри.

— Добре, Нина. — Тя се върна обратно в помещението.

— И така — рече Еди, — какво имаме тук?

На пръв поглед онова, което Мейси беше открила, не беше нищо особено — обикновен символ, висок пет сантиметра, изсечен в камъка точно под тавана. Представляваше стилизирано око — същото, каквото беше включено в логото на Храма на Озирис.

Еди погледна компаса си.

— Така, значи то гледа… на двеста и десет градуса. — Той извади картата и я разгъна на каменния под. — Следователно търсим каньон в тази посока, нали?

— Сребърния каньон, да — потвърди Нина.

Той използва компаса, за да приравни картата към реалния свят.

— В тази посока има сравнително малко каньони в пустинята — каза той. — Какво точно казва зодиакът?

— Просто, че второто Око на Озирис вижда пътя към сребърния каньон. Предполага се, че става въпрос за началото му, защото останалите йероглифи описват къде трябва да се отиде, щом стигнем до края му.

— Добре. Значи търсим началото на каньон. — Той се вгледа отблизо в контурните линии, скупчени нагъсто там, където потоците бяха прорязали пътя си през високите части на пустинята. — Тук — продължи Еди, почуквайки с пръст по картата. — Този каньон води до голяма открита равнина и започва точно от линията, в което гледа окото. Каньонът излиза тук — ново потупване, — а десетте километра на запад ще ни отведат… ето тук.

Нина се наведе към картата. На мястото, което сочеше Еди, не се виждаше нищо. Съвсем нищо; контурите бяха толкова разлети, сякаш за да направят района практически плосък.

— Ако това е правилният каньон.

— Намира се на около двайсет и пет километра оттук и теренът не е чак толкова лош. Ако внимаваме, можем да отидем с кола дотам.

Нина погледна огромната празнота на картата. Вероятността там да има неизвестна пирамида беше много малка, но тя беше откривала невероятни неща на също толкова безплодни терени.

— Първо ще проверим каньона — и ако ни се стори, че е правилното място, ще тръгнем по него и ще видим дали наистина ще ни отведе до пирамидата на Озирис.

— Трябва — обади се развълнувано Мейси и се изправи. — Всичко съвпада. Трябва да е там!

— Нека първо намерим проклетото нещо, преди да започнем да празнуваме — предупреди я Еди.

— Ще го намерим, сигурна съм! О, боже! Ще станем известни! Добре де, вие вече сте, но аз също ще се прочуя! — Тя изскочи бързо навън, спря се да събере разпръснатите страници и погледна засрамено Нина. — Ако каньонът е само на двайсет и пет километра оттук, ще стигнем за нула време!

— Никога не е карала кола през пустинята, нали? — рече Еди, когато Мейси се изгуби в коридора. Той забеляза, че Нина гледа след младата жена с нещо средно между копнеж и завист. — Какво?

— Някога и аз бях така ентусиазирана — въздъхна тя. — Това някак си ми липсва.

— Не си изгубила ентусиазма си — каза той, сгъвайки картата. — Исусе, захапеш ли нещо, не мога да ти затворя устата.

— Не, имам предвид… — Тя отново въздъхна. — Аз съм само с дванайсет години по-голяма от нея, но се чувствам много по-стара. Къде отлетя времето, по дяволите?

— Нали няма пак да вземеш да изпадаш в депресия? — полузаядливо, полушеговито изрече Еди. — Наситих ѝ се напоследък.

— Да, благодаря за съчувствието.

— Не, наистина, ако някой трябва да се депресира, то това съм аз. След две години ставам на четирийсет. На четирийсет! Възрастен и стар, и такива ми ти работи!

— Според мен скоро няма да пораснеш.

— Да бе! — Те тръгнаха след Мейси по коридора.

Очуканият им ленд ровър дифендър потегли през изсушената от слънцето пустош. Дори с отворени прозорци и усилена до крайност вентилационна система, в кабината беше отвратително горещо — старият джип нямаше климатик. Еди, който управляваше возилото с десен волан, се бореше с жегата, като отпиваше често от бутилката си с вода, а Нина се опитваше да се движи колкото се може по-малко.

Само Мейси, която седеше между тях на централната седалка, като че ли не се влияеше от температурата и почти подскачаше от нетърпение.

— Стигнахме ли? — попита тя, поглеждайки към джипиеса на таблото.

— Още един километър и половина — отвърна Еди. — И ако ме попиташ още веднъж, ще те оставя да я изминеш пеша!

През жълтеникавата мараня започна да се оформя нещо — висока стръмна скала, която се простираше от единия до другия край на хоризонта, изсечена от наводненията на Нил преди милиони години. Но когато се приближиха, Нина забеляза някаква тъмна цепнатина, издълбана в нея, нещо защитено от безмилостното слънце.

— Еди, видя ли го? Може да е нашият каньон!

— Може би — съгласи се той и се отправи към него.

Спряха в началото на каньона. Нина излезе от джипа и си сложи бейзболната шапка, доволна, че се е измъкнала от омаломощаваща жега в ленд ровъра, дори това да означаваше да се изложи на безмилостните лъчи на слънцето. Погледът ѝ беше привлечен от нещо в стената на каньона.

— Погледни тук. — Скалата имаше блед сивкавожълт цвят и отразяваше слънчевата светлина, но на места тя светеше по-ярко, блещукайки.

— Това сребро ли е? — попита Еди, забелязвайки тънките жилки в камъка.

Мейси свали слънчевите си очила, за да види по-добре.

— Сигурно оттук идва името му. Смятате ли, че има и още?

— Трябва да има — рече Нина. — Това би оправдало идването чак дотук. Египет почти няма сребърни залежи, затова среброто е било толкова ценено тук. Всеки, открил сребърна жила, забогатявал.

Еди погледна към каньона, който се издигаше под малък ъгъл. Ширината му беше достатъчна, за да мине ленд ровърът, само на отделни места имаше паднали камъни, които можеха да се окажат препятствия.

— Интересно, дали е останало нещо? Може би ще успеем изстържем достатъчно за сребърна чашка за яйце.

Нина се ухили.

— Можем да проверим.

Те се върнаха при джипа. Еди внимателно подкара дифендъра към каньона и навлезе в сянката. Не след дълго наклонът се увеличи, завоите станаха по-остри.

Нина забеляза нещо встрани и накара Еди да спре.

— Мисля, че това е нашата сребърна мина. — В скалите бяха изрязани няколко правоъгълни ниши. — Но май ще се разминеш със сребърната чашка. Всичко е било отнесено.

— Е, тогава да върви по дяволите. Все пак май сме попаднали на правилното място.

— Нали ви казах! — обади се Мейси. — Сега остава просто да следваме посоката на Меркурий от зодиака и ще я намерим.

— Не знам — отвърна скептично Еди. — Мога да приема храм, погребан в пясъка, дори нещо с размера на Сфинкса… но пирамида? Малко е трудно да не бъдат забелязани.

Той отново подкара ленд ровъра. Теренът стана още по-стръмен, стените започнаха да се сближават. Дифендърът направи още един завой и навлезе в тесен канал, отвъд който се виждаше само открито небе. Бяха стигнали до края на клисурата.

Щом излязоха от каньона, Еди спря и провери компаса и джипиеса, преди да посочи с пръст.

— Това е пътят, който ни показва зодиакът. Мейси, в раницата ми има бинокъл — ще ми го донесеш ли?

Мейси му го подаде.

— Виждаш ли пирамидата?

— Шпионирам и с моето малко око забелязвам нещо, което започва с буквичката… „п“.

— Пирамида?

— Пясък — предположи много по-реалистично Нина.

Еди кимна.

— Тонове пясък. На какво разстояние би трябвало да се намира?

— Един атур — рече Нина. — 6,85 мили.

Той огледа навсякъде, но не забеляза нищо.

— Със сигурност няма нищо забележително. — Той въведе нови координати в джипиеса. — Ако се намира тук, това ще ни отведе право при нея.

Те потеглиха отново. Обширната пуста равнина се простираше на всички страни. Нина не сваляше поглед от джипиеса, чийто дисплей отчиташе разстоянието. Четири мили, три, две… Пред тях все още не се виждаше нищо, никакви изгубени паметници не се подаваха над дюните. Тя погледна Мейси. С всеки изминат метър нетърпението, изписано на лицето на младата жена, видимо чезнеше.

Една миля. Все още нищо. Еди отново погледна към Нина, изражението му предупреждаваше за приближаващото разочарование. Половин миля. По-малко. Пейзажът пред тях не се различаваше по нищо от онзи, който бяха оставили зад гърба си.

Джипиесът изпиука.

— Това е — каза Еди и спря ленд ровъра. — Стигнахме.

Мейси изскочи от колата и огледа безкрайната гола пустиня.

— Аз… не разбирам — рече тя и изтича от другата страна на джипа, с надеждата да види нещо различно. — Тръгнахме по следите, намерихме сребърния каньон… защо я няма?

Нина сложи съчувствено ръка на рамото ѝ, а Еди се измъкна от джипа, за да огледа обграждащата ги равнина.

— Хей, всичко е наред. Все пак може да има части от нея, погребани под пясъка.

— Само части от нея?

— Ами обикновено така става в археологията — много рядко се случва да бъде намерено нещо непокътнато.

— Но тези, които вие намирате, са непокътнати. — За голяма изненада на Нина, Мейси като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

— Хей, хей, какво има? — попита тя. — Та ние още не сме започнали да претърсваме района. Може пък да открием нещо.

— Не, няма — заекна Мейси. — Тук няма нищо. Само ви изгубих времето, едва не ви убиха, и то за нищо! О, боже, толкова съжалявам!

— Какво! За какво съжаляваш? — попита безпомощно Нина. — Мейси, защо си толкова разстроена?

— Защото… защото доктор Бъркли се оказа прав за мен! Както и професорът ми, и учителите в гимназията… и самата вие.

— Прав… за какво?

Мейси не можеше да я погледне, сълзите се стичаха по бузите ѝ.

— Аз… аз… съм безполезна — една успя да промълви тя.

— Не, не си — възрази Нина, стресната от внезапния и тотален срив в самочувствието на младата жена. — Защо говориш така?

— Защото е вярно. През целия ми живот не ми се е налагало да работя. Винаги съм получавала онова, което поискам, само защото съм богата и красива, и популярна, и хората се готови да правят разни неща за мен. — Тя наведе нещастно глава. — И този път, само този път, когато наистина се опитвам да докажа, че мога да постигна нещо… се провалям и провалям всички около мен! Аз ви провалих!

— Не си — рече Нина. — Честна дума, не си. Ти сама го каза — ако не беше ти, Озир щеше да се измъкне със зодиака и никой нямаше да разбере. Освен това си постигнала нещо сама. Спечели си място на разкопките.

— Само защото мама се обади да поиска услуга. О, боже… — Тя вдигна глава. — Исках да бъда като вас, защото си мислех, че сте готина. Не осъзнавах колко много сте работили, през какво сте преминали. Мислех, че ако се опитам да бъда като вас, всичко ще се нареди така, както винаги… но съм се лъгала и сега се оказахме на това ужасно място, без да има налице нищо. Нищо!

Нина не знаеше какво да каже. Вместо това прегърна хълцащото момиче през раменете, опитвайки се да го утеши.

— Съжалявам — избъбри Мейси. — Наистина съжалявам.

— Няма нужда да ми се извиняваш за нищо — увери я Нина. — Все пак ще огледаме района. Може пък да открием нещо.

— Няма да открием — отвърна нещастно момичето.

— Ей! — рече Еди и скочи от ленд ровъра. — Стига с тия пораженчески настроения! Тъкмо успях да отърва жена си от тях; не искам сега ти да започваш!

Нина се накани да го смъмри за нетактичността му, когато осъзна, че настроението му се е променило; противното му поведение беше умишлено.

— Какво има? — попита тя. — Познавам тази физиономия — намерил си нещо.

— Да, намерих. Не е пирамида, но е направено от човешки ръце. — Той посочи на северозапад. — Ей там.

Нина не видя нищо, освен пясък и скали.

— Къде?

Той ѝ подаде бинокъла и отново посочи.

— Онези скали, които са във формата на буквата „Г“?

— Да?

— Това не са скали.

Бинокълът ѝ разкри нещо ново. Два камъка, единият лежеше водоравно на земята, допрян до основата на другия, който се издигаше над пясъка.

Камъни… със заострени върхове. Не скали.

Блокове.

Със същия размер и цвят като онези, които бяха използвани за строежа на Озириона.

— Господи! — ахна Нина. — Това е сграда!

— Онова, което е останало от нея, всъщност — рече Еди.

Мейси погледна единия, после другия, питайки се дали не разиграват някоя грозна шега, преди да осъзнае, че не е така.

— Чакайте, да не би наистина да сте намерили нещо? — попита тя и плаха усмивка озари лицето ѝ. Тя бързо скочи в ленд ровъра. — Хайде, да тръгваме!

— Хей! — възкликна развеселената Нина. — Ще ми се и аз да можех да се движа толкова бързо.

Еди я прегърна през раменете.

— Добре се справяш.

Двата каменни блока се оказаха останки от малка постройка, със стени приблизително три и половина на три и половина метра, които едва се подаваха над пясъка. Дебелината на блоковете означаваше, че вътрешността е била още по-малка. Ако това наистина е било жилище, то затворническата килия би изглеждала по-просторна от него.

Но Нина имаше друга теория.

— Това е маркер. Наблизо няма никакви природни забележителности, затова е трябвало да си построят някакъв. Но какво маркира, всъщност?

Мейси огледа блоковете за други следи.

— Може би тук има някакви други инструкции.

Нина поклати глава.

— В текста от зодиака се казва, че след като излезем от сребърния каньон, следващата спирка е самата пирамида.

— Тогава къде се намира? — попита Еди. — Не може да е погребана под пясъка, нали? Щом това нещо стърчи тук, тя би трябвало да е най-малката пирамида в света, която човек може да си представи.

— И все пак това е мястото. Намирането на каньона изисква отлично познаване на Озириона, което е било достъпно за ограничен кръг от хора, а астрономическите изчисления, необходими за откриването на посоката, в която трябва да се тръгне, можели да извършат само шепа хора, ако не и по-малко. Пирамидата трябва да е тук.

— Тогава защо не я виждаме?

Всичко зависеше от зодиака. Нина извади откраднатата снимка на древния релеф.

— Смяташ да се позанимаеш малко с астрология ли? — попита Еди.

— Тук трябва да има още някоя следа, сигурна съм в това. — Мейси изскочи от колата и се присъедини към нея. — Накъде е север?

Еди погледна компаса си и посочи с пръст. Нина извъртя зодиака в нужната посока… след което преобърна снимката и я вдигна над главата си.

— Така би трябвало да я разглеждаме — каза тя. — Да погледнем нагоре и да се обърнем на север. Следата е тук, в картата, тя е… тук! — Нина рязко свали снимката, като продължаваше да я държи ориентирана на север, който се намираше в долната част на картата. — Пирамидалната маркировка! Виждате ли я?

— Да — отвърна Еди, — но какво за нея? Това е просто един триъгълник.

— Може би, но накъде сочи?

— Надолу — обади се Мейси, постепенно осъзнавайки какво означава това. — Няма начин!

— Има.

Еди погледна картата и се намръщи.

— Добре, какво пропускам?

— Пирамидата на зодиака е обърната с върха надолу — каза му Нина. — Не виждаш ли? Това е обърната пирамида — и хората, които са направили картата, са имали предвид буквално това. Нарисували са го точно както е тук.

Мейси също се зарази от ентусиазма ѝ.

— Някои рисунки в гробниците показват египетския Подземен свят като огледален свят, който се намира под нашия — като отражение в Нил. Може би са построили пирамидата на Озирис с главата надолу, за да бъде огледално отражение на истинската… не, почакайте, не става така. Ако зодиакът под Сфинкса е по-стар от Хафра, то тогава трябва да е по-стар от всички останали пирамиди.

— Пирамидата на Озирис не е обърнато копие на другите пирамиди — осъзна Нина, останала без дъх. — Другите пирамиди са нейни обърнати копия — били са построени на повърхността, имитирайки гробницата на Озирис в Подземния свят! Затова са полагали толкова усилия да постигнат същата форма!

— Чакайте малко — рече Еди. — Да не би да твърдите, че тази пирамида е построена на обратно?

Нина гребна шепа пясък от земята, оставяйки малка дупка със слабо конусовидна форма.

— Издълбали са дупка и са построили пирамидата в нея, като са поставили върха в дъното и са започнали да го надграждат. А може да са изкопавали всеки долен слой, след като са завършвали горния, не знам. Но едва ли е било по-трудно от строежа на Великата пирамида. Дори може да е било по-лесно — не се е налагало да вдигат камъните, а само да ги спускат. Гравитацията е била на тяхна страна.

— Значи стоим върху нея?

— Има само един начин да разберем. — Тя се върна при джипа и измъкна три лопати. — Да се захващаме за работа.

— Къде? — попита Мейси.

Нина посочи вътрешността на руините.

— Там. Според мен това не е просто маркер, а вход.

Започнаха да копаят. Работата под печащото слънце вървеше бавно, те спираха често да пият вода, но след известно време лопатата на Еди удари в нещо твърдо.

— Нека да видя — рече Нина и започна да разчиства пясъка с голи ръце. Разкри се плоска каменна плоча.

— Това може да е просто подът на тази постройка — предупреди я Еди.

— Не ми се вярва. Хайде, помогни ми да разчистим останалото.

Отново се заловиха за работа. Нина беше толкова амбицирана, че повече не спря да почива. Когато приключиха, бяха успели да разчистят около два метра. Нина изчетка песъчинките и откри тясна цепнатина на около трийсетина сантиметра от стената. Прокара пръст по нея; очерта се квадрат.

— Това може да е капакът на входа.

Мейси откри нещо друго в центъра на плочата.

— Да ти изглежда познато? — попита тя, разчиствайки пясъка. В камъка беше изсечен символ.

Окото на Озирис.

— Явно се намираме на правилното място — каза Еди. — И сега какво? — Жените го погледнаха. — А, да — въздъхна той. — Трябва да повдигна двутонен каменен блок. Просто прекрасно. — Но той се измъкна от току-що изкопаната яма и се запъти към джипа, за да вземе нужното оборудване. — Ти — каза той, щом скочи обратно с дълъг закривен лост в ръка, и посочи Нина — пийни вода. Не искам да припаднеш от обезводняване.

— Добре де — изсумтя Нина, която напълно бе забравила за жегата. Тя измъкна бутилката и отпи, докато Еди оглеждаше каменната плоча.

След като намери най-широката част на пролуката, той вкара лоста в нея. Напрегна се и натисна. Разнесе се хрущене и плочата леко помръдна.

— Не е чак толкова тежка — ще получа само лека херния — рече той. — Нина, в джипа има метални клинове. Ще ми ги донесеш ли?

Нина ги намери. Еди надигна леко плочата, а тя натика клиновете в процепа, за да ѝ попречи да се върне обратно. Скоро под краката им се разкри тъмен ров. Еди докара ленд ровъра и използва лебедката му, за да повдигне още плочата. Тя се изправи върху ръба на камъка; той я избута с пъшкане и я преобърна върху стената.

— Готово — рече той и театрално изтупа ръце. — Фасулска работа.

— Твърде лесно беше — обади се Мейси, поглеждайки в дупката. — Входовете на останалите пирамиди са били скрити много добре.

Нина си мислеше същото.

— Или са смятали, че може да бъде намерена само от определени хора… или има и други препятствия.

— Дано нямаш предвид онова, което си мисля — изръмжа Еди.

— Боя се, че точно него имам предвид, скъпи.

Мейси ги погледна объркано.

— Какво имаш предвид?

— Скоро ще разберем — рече Нина.

Те събраха оборудването си, след което се спогледаха предпазливо и се спуснаха в дупката… първите хора, които след повече от шест хиляди години влизаха в пирамидата на Озирис.