Оракула

1

Истинското му име беше Карлос Мендоса, но толкова отдавна не го използваше, че му се струваше почти чуждо.

Тук, по Вътрешната граница, из слабо населените светове между разпрострялата се нашироко Демокрация на хората и Галактическото ядро, мнозина сменяха имената си често и небрежно, както събратята им по по-цивилизованите планети се преобличаха всеки ден. Мендоса бе вършил най-различни неща през шестдесет и петте години на своя живот и искаше да забрави някои от тях, а нямаше нищо против враговете му да не си спомнят други. Затова се бе представял с какви ли не имена. Но едно му хареса и свикна с него — Ледения.

Някои хора уверяваха, че станал известен като Ледения, защото някога притежавал планета, цялата покрита с глетчери, дебели поне километър. Други възразяваха, че дължал този прякор на хладнокръвието си като убиец. Намираха се и такива, които пробутваха измислицата, че страдал от рядка болест, заплашваща да го довърши чрез понижаване на телесната температура, затова се заселил на горещия пустинен свят Последен шанс.

На Ледения не му пукаше какво съчиняваха хората за произхода на името му. Всъщност не го интересуваше почти нищо. Естествено, грижеше се да не изпитва недостиг на пари. Стараеше се и никой да не оспорва влиянието му като собственик на „Краят на пътя“ — единствената таверна на Последен шанс. Но с годините постепенно стана равнодушен към почти всичко друго.

Освен към слуховете и клюките.

Миньори, търговци, изследователи, търсачи на приключения и ловци на глави спираха на Последен шанс да презаредят корабите си или да си попълнят запасите, да регистрират териториални претенции или искания за концесии. Понякога чакаха тук някое съобщение или награда. Всички идваха в „Края на пътя“ и, разбира се, приказваха. Ледения никога не задаваше въпроси, не споделяше информация, но слушаше внимателно и се случваше нехайно изтървана реплика да предизвика мимолетно оживление на иначе безстрастното му лице. Тогава изчезваше за седмица или за месец, после се връщаше на Последен шанс също толкова внезапно. Пак си седеше зад бара и се заслушваше в клюките, в самохвалствата и цветистите истории, в разказите за спечелени и пропилени богатства, за победи и провали, а на лицето му не трепваше нито едно мускулче.

Малцината, които се отнасяха с искрено дружелюбие към него, все някога се престрашаваха да го попитат какво точно очаква да чуе и какво търси по време на редките си отсъствия от планетата. Ледения любезно отклоняваше въпросите, защото въпреки мрачната си слава той беше човек с добри обноски. След малко вече седеше до друга маса и слушаше поредната история на някой пътешественик.

Във външността му нямаше нищо изключително. На ръст беше с три-четири сантиметра по-нисък от обичайното, тежаха му десетина излишни килограма, косата му вече се разреждаше на темето и сивееше по слепоочията. Когато ходеше, накуцваше забележимо. Повечето хора предполагаха, че единият му крак е протеза, но не го питаха, а и той не беше склонен да обяснява. Гласът му не беше мощен или хипнотичен, но ако Ледения кажеше нещо на Последен шанс, малцина се осмеляваха да не изпълнят желанията му (и никой нямаше шанса да му противоречи втори път).

Беше прочут из цялата Вътрешна граница, но едва ли някой знаеше на какво се дължи тази слава. Разбира се, бе убивал хора, но това едва ли би го направило знаменитост в светове, където цареше беззаконие. Носеше се и слух, че някога изпълнявал секретни задачи, възложени му от Демокрацията, но точно заради потайността на подобни занимания никой не можеше да потвърди или отрече това. Преди четиринадесет години бе скитал месеци наред далеч от Последен шанс и му приписваха изтребването на стъписващ брой ловци на глави, но и за това никой не беше сигурен. Подробности не се знаеха и малцина бяха склонни да повярват на легендата.

Но една жена чу историята и не се усъмни в нея. След множество неуспехи и преследване на лъжливи следи намери най-сетне Ледения в убежището му на Последен шанс — на половин галактика от разкоша и човешкото гъмжило на Демокрацията. Жената наближаваше средна възраст, имаше сини очи и коса с бледопясъчен цвят. Малка издатина на носа й подсказваше, че е бил чупен преди години, а и зъбите й бяха прекалено равни и бели, за да са истински.

Когато влезе в „Краят на пътя“, завари обичайната тълпа от герои и несретници, от хора и извънземни. Тук бяха седем канфорити, двама лодинити, двама домариамци, имаше и трима представители на раси, каквито не бе срещала досега. Обмяната на веществата им едва ли би понесла течните примамки, предлагани от бара. Явно чакаха отварянето на голямото казино, където имаше почти тридесет маси и множество екзотични игри на късмета. Малка табела, написана на какви ли не човешки и нечовешки езици, известяваше, че този щастлив миг ще настъпи по залез слънце.

Над дългия барплот от масивна дървесина се зъбеха четири глави на странни хищници, а в стъклена витринка до гишето за обмяна на валути се пазеше оръфан лист със стихотворение, написано от ръката на Черния Орфей — странстващия поет на Вътрешната граница, отбил се на Последен шанс преди около две столетия.

До бара и около масите се бяха настанили двайсетина човека — някои в пъстри скъпи одежди, други в тъмнокафяви или сиви дрехи, типични за миньорите и самотните търсачи на ценни минерали. Никой не се обърна, когато жената влезе, огледа помещението и се насочи към бармана.

— Търся един човек, наричат го Ледения — каза тя. — Тук ли е?

Мъжът кимна.

— Ей го там, седнал е до прозореца.

— Дали ще има нещо против да поговори с мен?

Барманът се засмя.

— Зависи от настроението му. Но непременно ще ви изслуша.

Жената му благодари и тръгна към масата на Ледения, като се постара да заобиколи отдалеч извънземните.

— Може ли да седна при вас?

— Настанете се удобно, госпожо Бейли — покани я той.

Тя го изгледа учудено.

— Познавате ли ме?

— Не. Но научих името ви.

— Как?

— Нали трябваше да се представите, когато поискахте радарно насочване за кацане на планетата. А никой не стъпва на Последен шанс без мое разрешение.

— Ясно — промълви жената, седна и се вторачи в човека отсреща. — Не мога да повярвам, че ви намерих най-накрая!

— Не съм се губил, за да ме намерите, госпожо Бейли — изрече той равнодушно.

— Може и така да е, но аз ви търся вече четири години.

— И каква важна причина ви накара да посветите четири години от живота си на издирването ми?

— Казвам се Бетина Бейли… — започна да обяснява жената.

— Знам.

— Това нищо ли не означава за вас?

— А трябва ли?

— Щом фамилията Бейли не ви подсказва нищо, значи съм загубила напразно твърде много време.

— Досега не бях чувал името Бетина Бейли — сподели той с равен глас.

— До мен стигнаха слухове, че може би сте познавал дъщеря ми.

— Продължавайте — подкани я Ледения.

— Казва се Пенелопа.

Той извади малка пура от джоба си.

— И какво по-точно сте чула?

— Че я познавате и тя дори е прекарала известно време на Последен шанс.

— Госпожо Бейли, това беше преди четиринадесет години. — Ледения запали пурата си. — Оттогава не съм я виждал. — Сви рамене. — Откъде да знам, може вече да е мъртва.

Бетина Бейли го гледаше, без да трепне.

— Ако говорим за едно и също момиче, добре ви е известно, че това е невъзможно.

Ледения също задълго се взря в очите й, сякаш обмисляше казаното току-що. Накрая дръпна още веднъж от пурата и кимна.

— Да, говорим за едно и също момиче.

— Сега трябва да е на двадесет и две години.

— Съвпада — съгласи се той.

Бетина Бейли се поколеба, но продължи:

— Чувала съм и други слухове.

— Например?

— Че живеела при извънземни.

— При един извънземен — поправи я Ледения.

— Значи ви е известно къде е тя сега?

Той поклати глава.

— Не. Само знам с кого беше последния път, когато я видях.

— Освен това научих, че отделяте много време и внимание да я търсите — продължи Бетина Бейли.

Мъжът не отговори. Погледът му не издаваше нищо.

— И знаете за нея повече от всеки друг — настоя жената.

— Вероятно — съгласи се Ледения.

— Не е само вероятно. Това е факт.

— Добре, нека е факт. И какво?

— Искам си дъщерята.

— Госпожо Бейли, моля да ме извините, че ви натяквам, но май доста години са минали, докато стигнете до това решение.

— Търся я вече шестнадесет години… Отне ми я Демокрацията, а тя обхваща десетки хиляди светове. Търсих повече от десетилетие и похарчих почти всички пари, оставени ми от моя покоен съпруг, за да науча поне, че не е там, а някъде във Вътрешната граница.

— Госпожо, момичето беше във Вътрешната граница преди четиринадесет години. Сега може да е където и да било — във Вътрешната граница, в Пръстена, в Спиралния ръкав, във Външната граница, дори да се е върнала в Демокрацията. С нейните възможности няма да й е трудно да се скрие от всекиго.

— Тя е във Вътрешната граница — настоя упорито Бетина Бейли.

Ледения се вторачи в нея. Вече не успяваше да прикрие напълно събудения си интерес.

— Защо сте толкова сигурна?

— Когато решите да говорите откровено с мен, ще ви отвърна със същото — каза жената. — Засега ще трябва да ми повярвате без доказателства, че знам точно къде е.

Той замълча.

— Добре — промърмори накрая. — Вярвам ви, че знаете къде е.

Тя кимна.

— Искам да се върне при мен.

— И искате да се върне при вас — сговорчиво повтори Ледения. — Но защо дойдохте при мен? Защо не отидохте направо при дъщеря си и не я отведохте у дома?

— Не е толкова лесно. Може и да не ме познае, освен това е прекарала почти целия си живот сред извънземни. Току-виж, не поиска да дойде с мен.

— Отдавна е пораснала — отбеляза Ледения. — Има право да избира.

— Готова съм да приема нейния избор — увери го Бетина Бейли. — Само че не искам да й влияят някакви чужди на расата ни твари.

— Знам само за един извънземен с нея.

Жената поклати глава.

— Тя живее на планета, населена не от хора.

— Коя?

— Ще ви кажа, когато се споразумеем.

— За какво?

— Искам от вас да ми я върнете.

— Ако се съмнявате, че ще дойде с вас, защо си въобразявате, че ще бъде по-склонна да тръгне с мен?

— Вече ви казах — постарах се да науча за вас, каквото можах. Имате опит с извънземните и знаете кое как е по Вътрешната граница. Ако имате нужда от помощ, ще знаете как да си я осигурите.

Ледения я изгледа замислено.

— Госпожо Бейли, това може да ви струва доста пари.

— Колко?

— Един милион долара Мария Тереза и още един милион, когато си свърша работата.

— Долари Мария Тереза? — Тя се намръщи. — Мислех, че имат стойност само в звездната система Корвус. Какво не им е наред на кредитите?

— Госпожо, тук нямаме вяра в устойчивостта на Демокрацията. А доверието ни в нейните пари е още по-слабо. Не приемаме плащане в кредити. Ако не можете да обмените кредити за долари Мария Тереза, ще се съглася и на двойно по-голяма сума в рубли Нов Сталин.

— Ще ви платя в долари.

— Кога?

— Ще уредя прехвърлянето на сумата тук за три дни.

— Значи и аз ще задвижа нещата след три дни — отвърна Ледения.

— Какво означава това?

— Ще избера този, от когото ще поискам да намери вашата дъщеря.

— Но аз си представях, че вие ще отидете да я намерите.

Той поклати глава.

— Госпожо Бейли, тя ме познава и не вярвам много да ми се зарадва.

— Избрах ви точно защото тя ви познава!

— Това не е непременно предимство, когато някой си има вземане-даване с дъщеря ви — сухо отбеляза Ледения. — А сега ми кажете къде е тя.

Бетина Бейли поумува, после сви рамене.

— На Алфа Крепело III.

— Не съм чувал за този свят.

— Намира се в звездния куп Кинелус.

— И защо сте убедена, че тя е там?

Жената се приведе напред и се взря напрегнато в очите му.

— И двамата знаем, че моята дъщеря притежава рядка дарба.

— Слушам ви.

— До Делурос VIII стигна мълвата, че на Алфа Крепело III живее една жена. Погрижили са се това да не стане общоизвестно, но аз подкупих правителствени чиновници. Изглежда никой не е наясно дали жената работи доброволно за расата на Алфа Крепело III, или е тяхна затворничка, но там я наричат Оракула… Ако трябваше да избера друго име за Пенелопа, едва ли бих се сетила за по-подходящо.

— С това ли се изчерпват сведенията ви? — учуди се Ледения. — Нямате описание? Не сте се свързвала с нея или с някого, който я познава?

— Да, само това знам — призна Бетина Бейли. — Системата Алфа Крепело не е част от Демокрацията и почти не поддържа търговски връзки с нея. Бяха ми нужни две години, за да се уверя, че Оракула е човек, и минаха още две, докато установя, че е жена.

Ледения я изгледа изпитателно.

— Госпожо Бейли, съзнавате ли колко малка е вероятността тази жена да е вашата дъщеря?

— Вече шестнадесет години събирам сведения късче по късче — отвърна тя. — Може да остарея и да умра, преди да натрупам достатъчно доказателства. — Тя се запъна за миг. — Е, договорихме ли се?

Само за секунда старателно критите силни чувства промениха лицето му, после то отново застина в маска на безразличие.

— Договорихме се.

2

На звездните карти планетата бе отбелязана като Бойзън III. Тук я наричаха Светът на Французина.

Отначало бе дива гъста джунгла, изобилстваща с екзотични животни. После дойде Човекът, изтреби повечето зверове, повали дърветата, изора земите и я превърна в процъфтяващо грамадно стопанство, снабдяващо с храна всички миньорски светове в околните звездни системи. Но за някакви си двайсетина години местните вируси умориха докараните месодайни животни и сложиха край на отглеждането на внесените жито и ечемик. Заселниците бяха принудени да се преместят другаде и през следващите шест века Бойзън III се върна бавно към естественото си състояние на джунгла.

После дошъл Французина. Разправяха, че през целия си живот снабдявал зоопарковете на Демокрацията с извънземни животински екземпляри и накрая се оттеглил на тази планета, за да прекара последните си години в лов за удоволствие. Построил грамадна бяла къща на брега на широка река, поканил неколцина приятели при себе си. Постепенно се разчуло за великолепните им преживявания и на планетата започнали да се организират доходоносни ловни експедиции.

Всичко това било преди повече от две столетия. Оттогава Светът на Французина не се променил много, само че дивите животни отново се срещаха рядко и бяха останали само шепа егери, а другите върлуваха по новооткрити планети, където техните клиенти можеха да попълват колекциите си от трофеи без прекомерни усилия.

По приблизителни оценки хората тук не наброяваха повече от двеста. Един от тях, за когото твърдяха, че е последният роден на планетата, се бе преместил в къщата на Французина и дори бе разчистил частна площадка за кацане до реката.

Името му беше Джошуа Джеремая Чандлър. Като съвсем млад мъж се бе прочул с ловните си подвизи, но никой не бе го виждал на сафари поне от десетина години. Отначало на Света на Французина, после и в околните планетни системи стана известен като Свирача, защото имаше навика да подсвирне на преследваното животно, за да привлече вниманието му миг преди да го простреля. Беше затворен, дори потаен човек, не проявяваше словоохотливост нито за делата, нито дори за мислите си. Случваше се да отсъства дълго от планетата, а финансовите си операции поверяваше почти изцяло на банки в други светове. Тук не се получаваха нито писма, нито радиограми за него, макар че от време на време някой малък кораб кацаше на площадката до реката.

Последен посетител засега беше Ледения, който излезе от кораба си и тръгна нагоре по дългата виеща се пътека към къщата. Веднага усети, че се изпотява от жегата и влажния въздух, чудеше се защо ли някой би предпочел подобен климат. Смачка с длан голямо пурпурно-златисто насекомо, впило се във врата му, и почти настъпи рогато влечуго със зловещ вид, което побърза да се шмугне в храсталака. Ледения триеше неспирно лицето си с кърпа.

Изкачи се по каменните стъпала и се озова на широка тераса над реката. Личеше, че водата гъмжи от живот — грамадни водни бозайници, изящни водни змии, дълги грозни влечуги плуваха сред ята пъстри риби, носещи се близо до повърхността. Дърветата по отсрещния бряг бяха изсечени, за да се виждат от верандата слизащите на водопой разнообразни тревопасни. Ниско над водата се рееха гъсти облаци от пеперуди, по просеката важно крачеха дългокраки птици, други пък се гмуркаха в плитчините и търсеха дребни рибки.

Остъклената врата се плъзна настрани и след миг на терасата излезе висок строен мъж с кестенява коса. Наглед беше на около тридесет и пет години. Носеше безлични кафяви дрехи с пришити навсякъде джобове. Широкопола шапка пазеше очите му от лъчите на яркото слънце.

— Както виждам, намери ме — рече Чандлър вместо поздрав.

— Свирач, не е лесно да те открие човек — отвърна Ледения.

— Е, ти поне си успял… Искаш ли да пийнеш нещо?

— Да, моля те.

— Не е зле да ти одера кожата за всяка поднесена чаша — ухили се Свирача, докато го водеше към вътрешността на къщата. — Не помня да си ми сипал нещо за сметка на заведението, когато идвах на Последен шанс.

— И никога няма да ти се случи — отвърна Ледения на усмивката му.

Влязоха в просторна стая. Хладният каменен под, дебелата мазилка на стените и широките стрехи на покрива възпираха успешно жегата да не проникне и тук. Имаше няколко кресла, покрити с кожи от местни животни, на земята беше просната кожата на голям хищник заедно с главата, имаше и малка библиотека за книги и дискове, подпространствена радиостанция и часовник от чудновато полупрозрачно вещество, което непрекъснато променяше цвета си. Стените бяха облепени с обяви за издирвани престъпници, поставени в рамки. Чандлър бе убил или заловил всеки един от тях.

— Интересни ловни трофеи си имаш — подхвърли Ледения и махна към стените.

— Хората са най-интересната плячка — съгласи се Свирача. Мина зад дървен плот и отвори малък хладилник. — Какво предпочиташ?

— Все ми е едно, стига да е студено.

Чандлър забърка два еднакви коктейла и му подаде едната чаша.

— Това може и да ти хареса.

Ледения отпи голяма глътка.

— Благодаря.

— Отнасям се любезно с клиентите — каза Чандлър и се вторачи в него. — И ти си клиент, нали?

— Поне потенциален. — Ледения се извърна да погледне отсрещния бряг. — Имаш ли нещо против да се върнем на терасата? Трудничко ми беше да се добера тук, но изгледът веднага ми хареса.

— Защо не?

Когато застанаха отвън, Ледения отбеляза:

— Сигурно ти е много удобно да си гърмиш вечерята оттук.

Чандлър сви рамене.

— Да, бих могъл, но никога не ловувам в радиус от десет километра наоколо. — Помълча и реши да обясни: — Някои животни са добри за плячка, други за забавление, а трети — за да им се любуваш. На тези само се любувам.

— Знаеш ли — промърмори гостът, — сетих се, че не видях никакви оръжия в къщата.

— О, оръжия имам предостатъчно — увери го Свирача. — Но не за да стрелям по животните край реката.

Крехка бяла птица кацна върху един речен бозайник и започна да кълве паразити от главата му.

— Това място винаги ми липсва, когато пътувам — промълви Чандлър, облегнал се на парапета. — Ако приема поръчката ти, колко дълго ще трябва да отсъствам?

— Няма да те лъжа — каза Ледения. — Задачата не ми изглежда нито лесна, нито бърза.

— И в какво се състои? — попита Свирача, без да отделя поглед от реката.

— Още не съм сигурен. — Домакинът вдигна вежда учудено, но замълча. — Чувал ли си за Пенелопа Бейли?

— Мисля, че всеки е чувал, поне преди десетина-петнайсет години — отвърна Чандлър. — Предлагаха купища пари за нея.

— Така беше.

— Доколкото си спомням, всеки се стремеше да я докопа — Демокрацията, две-три чужди раси, дори някакви пирати. Изобщо не разбрах какво стана с това момиче, просто един ден измряха доста ловци на глави и след това май никой не се стремеше да получи наградата. — Обърна да погледне Ледения. — Плъзна слух, че и ти си бил замесен.

— Бях.

— А за какво се вдигна цялата онази врява? Стотици хора я преследваха, но никой не пожела да обясни защо едно хлапе може да струва пет-шест милиона кредита.

— Не беше някое обикновено, мило момиченце — кисело изрече Ледения.

Чандлър извади от един джоб парчета корав хляб, остави ги на парапета и се отдръпна да наблюдава как три дъгоцветни крилати създания ги отнасят.

— Ако искаш от мен да я намеря и доведа, ще трябва да ми обясниш защо струва толкова скъпо.

— Ще ти обясня — обеща Ледения и надигна чашата си. — Но няма да ти се наложи да я търсиш.

— Знаеш ли вече къде е?

— Вероятно.

— Или знаеш, или не.

— Сигурен съм къде е жената, която ще бъде цел на задачата ти. Но не бих могъл да кажа дали тя е Пенелопа Бейли.

— А би ли познал Пенелопа Бейли, ако я срещнеш?

— Много време мина, тя вече е млада жена, а не момиченце. Честно казано, не вярвам да я позная.

— Тогава как ще разбереш дали съм ти довел която трябва?

— Има и други начини… — Ледения се поколеба. — Освен това, ако тя наистина е Пенелопа Бейли, почти сигурно няма да успееш да ми я доведеш.

Чандлър вдигна поглед към внезапно струпалите се облаци.

— Всеки ден по това време вали — обясни той. — Да се настаним удобно вътре и ще ми разкажеш всичко, което е необходимо да знам.

Прибраха се в стаята, домакинът заповяда на двойната остъклена врата да се затвори. Седнаха в две покрити със синкави кожи кресла.

— Е, добре, слушам те.

— Когато срещнах Пенелопа Бейли, тя беше на осем години — започна Ледения. — Била петгодишна, когато Демокрацията я отвела от дома й, после един извънземен я откраднал. Докато пътищата ни се пресекат, тя вече пътуваше с една жена, която някога бе работила за мен.

— Но защо Демокрацията е решила, че има нужда от това дете? — прекъсна го Чандлър.

— Решили да се възползват от една нейна особена дарба.

— А именно?

— Тя предвижда бъдещето.

— Искаш да кажеш, че прави точни предсказания и те се сбъдват?

Ледения поклати глава.

— Не е толкова просто. Тя е способна да види почти безкраен брой варианти на възможното и успява да влияе на събитията така, че да се осъществи най-желаното от нея бъдеще.

Свирача се втренчи безмълвно в него.

— Не ти вярвам… — прошепна след минута-две.

— Истина е. Видях резултатите с очите си.

— Но тогава защо още не е станала императрица на цялата проклета вселена?!

— Когато я срещнах, успяваше да види единствено онези варианти, в които я застрашаваше непосредствена опасност. А когато се разделихме, тя вече предвиждаше крайния изход на всичко — от раздавания на покер до престрелки, манипулираше безпогрешно обстоятелствата, за да се подредят, както тя искаше… Но виждаше само няколко часа напред. — Ледения се замисли. — Ако силата й е спряла в развитието си, би могла да стане една извънредно богата и влиятелна жена, само че в галактически мащаб няма да е нищо повече от досадна мушица.

— Ти обаче си уверен, че дарбата й се е развила — отбеляза Чандлър.

Не беше въпрос.

— Не виждам какво би й попречило — увери го Ледения. — Набираше мощ пред очите ми, с всеки изминал ден.

— Изненадан съм, че не си се опитал да я убиеш.

— Опитах се. — Ледения се потупа по протезата. — Ето я отплатата. — Свирача само кимна. — Тръгна си с един извънземен, когото наричахме Лъжекостенурката и името напълно подхождаше на външността му. Доколкото ми е известно, оттогава човешко око не я е зървало.

— Но защо с извънземен?

— Защото онова същество се прекланяше пред нея и беше непоклатимо убедено, че когато дарбата на момичето съзрее, тя ще попречи на Демокрацията да погълне и неговия свят.

— И сега Пенелопа Бейли е там, така ли?

Ледения завъртя глава.

— Не. Ходих там два пъти, но нямаше и следа от тях.

— Значи с това се занимаваш, когато не си на Последен шанс — промърмори Чандлър, без да покаже никакво учудване. — Ходиш на лов за Пенелопа Бейли.

— Не че свърших нещо полезно — призна си гостът с гримаса на лицето и допи коктейла си. — Не мога да си представя кой би се скрил по-успешно от жена, способна да предвиди всяко възможно бъдеще.

— Тогава как я откри?

— Не я намерих аз. Преди седмица при мен дойде една жена, който се представи за нейна майка. Предполагала къде може да е дъщеря й и ме нае да я върна.

— Представила се за нейна майка? — повтори любопитно Свирача. — Интересно се изразяваш.

— Лъжеше от първата дума до последната.

— И защо я заподозря?

— Знаеше факти, до които не би могла да се добере сама.

— Например?

— Знаеше, че Пенелопа е избягала с един извънземен, но това бе известно само на десетина души на една затънтена планетка, казва се Убийствен рай. И бе научила, че съм търсил момичето, само че аз никому не съм казвал… Отгоре на всичко търсеше Ледения, а не Карлос Мендоса.

— Разбира се, работи за Демокрацията.

Гостът кимна.

— Никой друг не разполага с възможности да ме следи четиринадесет години.

— Значи и нея издирват от четиринадесет години… — подхвана Чандлър.

— От шестнадесет — поправи го Ледения.

— Добре, нека са шестнадесет. Защо те потърсиха чак сега?

— Защото мислят, че вече знаят къде е тя.

— Не ми се вижда достатъчно основателна причина. И защо те лъжат? Нека задам въпроса си по-точно — щом са я открили, защо не отидат сами да я приберат?

— Сигурен съм, че са пратили на онази планета най-добрите си агенти, които са се провалили напълно. Иначе нямаше да опрат до мен. Лесно е и да си обясня защо ми пратиха агентка, която се представи за майка на Пенелопа. Световете на Вътрешната граница не са обвързани по никакъв начин с Демокрацията и шефовете не са били уверени, че ще поискам да им помогна. Освен това… — Ледения се подсмихна. — Преди четиринадесет години убих някои от най-добрите им ловци на глави.

— А защо си решил да опазиш момичето от онази сган?

— Никога не я е заплашвала опасност — напомни Ледения. — Опитах се да спася друг човек… Но не успях.

— Както описваш Пенелопа Бейли, изглежда доста страховита — отбеляза Свирача.

— Такава е — потвърди гостът сериозно. — Не я подценявай.

— И къде е тя сега според тебе?

— На планетата Арфа Крепело III, в звездния куп Кинелус.

— Сигурни ли са, че това е тя?

Ледения поклати глава.

— Предполагат, но нямат достатъчно доказателства.

— Все пак какво знаят?

— Сред извънземните в онзи свят живее млада жена, която наричат Оракула.

— Това ли е всичко?

— Едва ли. Но само това ми казаха.

— Не е достатъчно за начало — скептично подхвърли Чандлър. — Какво ли са скрили от тебе?

— Вероятно са ми спестили броя на онези, които са пратили на планетата, без да ги видят никога повече. Провалът на агентите им само е затвърдил у тях убеждението, че са на вярна следа, но пък би се отразил зле на всеки следващ човек, комуто възложат задачата.

Свирача замълча задълго. Накрая се вгледа внимателно в Ледения.

— Имам един въпрос към тебе.

— Казвай.

— Загубил си единия крак заради онова момиче и доколкото разбирам, тя е причинила смъртта на твоя приятелка.

— Косвено.

— Тогава защо не се заемеш лично с нея?

— Защото съм на шестдесет и пет години, мога да се похваля само с шкембенце и протеза. Ако онази жена наистина е Пенелопа Бейли, ще бъда мъртъв още преди да припаря до нея. Преди двайсетина години може би щях да се справя, но не и сега. — Срещна погледа на Чандлър, без да мигне. — Затова дойдох при тебе, Свирач. Ти си от шепата истински майстори в занаята. Прониквал си успешно на десетина планети и си по-добър убиец, отколкото аз съм бил някога.

— А възможно ли е тя да бъде убита?

— Не знам — сви рамене Ледения.

— И какво ще бъде възнаграждението ми?

— Половин милион в аванс и още половин, когато свършиш работата.

— Кредити? — намръщи се Чандлър.

— Долари Мария Тереза.

Домакинът кимна.

— С колко време разполагам?

— Ако не се добереш до нея за шест месеца, значи изобщо няма да се справиш.

— Ами ако се върна с празни ръце?

— Приемеш ли поръчката, авансът остава за тебе независимо от всичко.

— А твоята клиентка ще се съгласи ли с такива условия?

— Едва ли има друг избор, като си припомним, че всъщност не е Бетина Бейли.

— Какво ще кажеш за моите разходи? — опипа почвата Чандлър.

Ледения се засмя.

— А, не и с половин милион в аванс.

— Може би ще се наложи да наема помощници.

— Не те съветвам.

— Защо?

— Ако привличаш по-малко внимание към себе си, ще имаш по-голям шанс да оцелееш.

— Нищо чудно да наема неколцина именно за да отвличат вниманието от мен.

— Ти решаваш. — Гостът помисли. — При успех и стига да ми докажеш, че си имал нужда от още хора, ще ти възстановя разходите.

Любопитството на Свирача не беше задоволено напълно.

— А ти какво ще получиш?

— Пари, удовлетворение, възмездие… Все едно.

Чандлър се ухили.

— Вероятно и трите неща наведнъж. — Сети се за още нещо. — На онази планета говорят ли земен език?

— Не знам, но според звездните карти тя има три тераформирани спътника, населени с човеци. Логично е да започнеш оттам.

— А защо да не се насоча право към целта?

— Ако грубият натиск вършеше работа в този случай, Демокрацията нямаше да се възползва от услугите ми — напомни Ледения. — Е, ще приемеш ли поръчката?

Чандлър поумува още малко и кимна.

— Да, приемам.

— Добре. Окаже ли се, че Оракула не е Пенелопа Бейли, доведи ми я.

— А ако е Пенелопа Бейли?

— Увериш ли се, че е тя, намери начин да ми съобщиш. Няма как да я отмъкнеш, ако тя не поиска сама, така че я убий, стига да можеш. Не ми ли се обадиш до шест месеца, ще знам, че си мъртъв.

— Искаш да кажеш, че ще ме смяташ за мъртъв.

— Изразих се съвсем точно — сериозно отвърна Ледения.

3

Радиостанцията записука.

— Навлязохте в пределите на системата Алфа Крепело — съобщи механичен глас. — Моля, идентифицирайте се.

— Тук „Преследвач“, регистрационен номер 237H8J99, излетях преди осем галактически стандартни дни от Света на Французина. Пилот на кораба — Джошуа Джеремая Чандлър.

— „Преследвач“, нямаме сведения за система или планета с название Света на Французина.

— Тя е третата планета в системата Бойзън, във Вътрешната граница — обясни Чандлър.

Кратка пауза.

— „Преследвач“, с каква цел пристигнахте в системата Алфа Крепело?

— По работа.

— Моля, определете целта си по-точно.

— Аз съм търговец.

— Какви стоки продавате?

— Редки пощенски марки и монети.

— Имате ли определена среща с някой от обитателите на системата Алфа Крепело?

— Да.

— С кого?

— С Карлос Мендоса — изтърси Свирача първото име, което му хрумна. — Според сведенията ми е жител на Алфа Крепело III.

Още една пауза.

— Сред жителите на Алфа Крепело не е записан Карлос Мендоса. Той човешко същество ли е?

— Да.

— В такъв случай не живее на Алфа Крепело III — заяви гласът безпрекословно.

— Може би е временно пребиваващ — подсказа Чандлър. — Знам само, че трябва да се срещна с него на планетата.

— Системата Алфа Крепело не е част от Демокрацията — осведоми го гласът. — Нямаме нито търговски, нито военни договори, не признаваме за валидни документи издадените от Демокрацията паспорти. Никой не може да кацне на Алфа Крепело III без специално разрешение от правителството, каквото рядко се дава на представители на вашата раса. — Поредната пауза. — Можете да кацнете на всеки от трите тераформирани спътника на планетата, но ако се опитате да приземите кораба си на самата Алфа Крепело III, ще бъдете арестуван, а корабът ви подлежи на изземване.

— Благодаря — каза Чандлър. — Край на предаването от „Преследвач“.

Ледения го бе предупредил, че няма да получи разрешение за кацане на планетата, затова не изпита учудване или разочарование. Въздъхна, протегна се и погледна видеоекрана.

— Компютър, искам холограми, карти и данни за трите тераформирани спътника на Алфа Крепело III.

— Търся информацията… готово — отвърна корабният компютър.

Наричаха се Порт Маракайбо, Порт Самарканд и Порт Маракеш. Някога и на трите имало богати залежи от радиоактивни минерали, затова още по времето на Републиката, преди две хилядолетия, планетоидите били променени, за да станат подходящи за хората. Обитателите на Алфа Крепело III не се съгласили лесно и Флотата ги накарала да променят мнението си в кратка, но ожесточена битка. Когато Републиката била заменена от Демокрацията, Алфа Крепело III (наречена Хадес от един посланик-човек заради червеникавата почва и непоносимата горещина) отклонила предложението да остане член на галактическата общност и прекъснала всякакви връзки със съседните звездни системи. Също и с Делурос VIII, далечния свят, избран за столица на човешката раса. Дотогава мините били изчерпани, а Човекът си имал други проблеми и цели, затова оставил Хадес на мира.

Местната раса не се нуждаела от трите спътника и когато миньорите ги напуснали, тук се заселили други хора, търсещи светове, които да нямат връзки с Демокрацията. От Хадес отново се чули възражения, но заплахата от още една война принудила обитателите му да се отнасят със снизходително пренебрежение към новите заселници. Трите спътника се превърнали в черен пазар за контрабанда, убежище за престъпници, сборен пункт за наемници и място за предпазливи контакти между представители на Вътрешната граница и подчинените на Демокрацията светове.

— Колко човеци живеят на всеки спътник? — попита Чандлър.

— 126 214 на Порт Маракайбо, 18 755 на Порт Самарканд и 187 440 на Порт Маракеш — отговори компютърът. — Това са резултатите от последното преброяване, извършено преди седем години.

— Какви парични единици са в обращение там?

— Местните жители приемат всички валути от Демокрацията и Вътрешната граница, както и от Хадес, Канфор VI, Канфор VII и Лодин ХI. Обменният курс се определя според всекидневните котировки на кредитите, обявени от централната банка на Делурос VIII.

— Искам основни сведения за гравитацията и климата.

— Всички спътници са били тераформирани от един и същ екип на Републиката, затова климатичните и гравитационните условия са еднакви — обясни компютърът. — Притеглянето е 0,98 от нормата на Земята и Делурос VIII, средната температура денем е 22 градуса по Целзий, а нощем — 17. Атмосферата е идентична на земната.

— На всички ли има космодруми?

— Възможно е пряко кацане за кораби от клас Н или по-малки. Големите кораби спират в орбитални хангари около спътниците.

— Май по нищо не се различават — промърмори Чандлър.

Не беше нито въпрос, нито команда, затова машината не му отговори.

— Кой е най-близо до Хадес?

— Порт Маракеш.

— Добре тогава. Ще кацнем там.

Кацането мина без никакви усложнения и скоро Свирача си проправяше път през тълпата в космодрума. Тук-там забелязваше лица, които познаваше от обявите за издирване, но не им обърна повече внимание, искаше по-скоро да стигне до изхода. Спря една наземна кола, която го откара в центъра на близкия град (май беше единственият на Порт Маракеш). Сградите се отличаваха с всевъзможни странни арки и ъгли, повечето бяха боядисани в бяло. Новодошлият нямаше представа откъде произхожда името, но предположи, че някъде в галактиката има друг град, по чието подобие е построен този. Архитектурният му замисъл твърде много се отличаваше от всичко, което бе виждал досега по време на пътешествията си.

— Сега накъде? — попита шофьорът, когато се вляха в натовареното движение по централните улици.

— Идвам тук за пръв път — каза Чандлър. — Можете ли да ми препоръчате някой хотел?

— Със или без?

— Със или без какво? — учуди се Свирача.

— С каквото си пожелаете — жени, мъже, дроги, хазарт. Вие ще кажете.

— Май ще бъде „без“.

Шофьорът се ухили.

— Така по-трудничко ще си изберете къде да отседнете. Тук не ви е Демокрацията.

Чандлър се наведе към предната седалка и му подаде банкнота от петдесет кредита.

— А защо не ми обясните кое как е в Порт Маракеш?

— Жаден ли сте?

— Трябва ли да съм жаден?

— Ще ви обясня по-добре, ако не ми пресъхва устата.

— Вече ви дадох петдесет кредита. После ще пиете.

— А вие вече направихте два-три гафа — подхвърли шофьорът многозначително. — Мога да ви предпазя от тях, докато си пийваме, а може и да ви излязат през носа.

— Изведнъж ожаднях — осведоми го Чандлър.

— Надявах се да стане така — ухили се другият. — Между другото, казвам се Джин.

— Просто Джин?

— Това е любимата ми игра, любимото ми питие, това ми е и името.

— Добре, Джин. Според тебе къде е най-добре да поседнем?

— Тъкмо подкарах натам. Не е някое засукано местенце, но пък не сипват водица в къркането и никой няма да си вре носа в нашите работи.

Чандлър се отпусна на седалката и се загледа в профучаващите край прозорците на колата здания. Повечето бяха стари, може би на много векове, и с изключение на два-три разкошни двореца в центъра възрастта им личеше. Градът изглеждаше занемарен, сякаш всички жители вярваха, че са тук само временно. Малките хотели и пансиони бяха много повече от жилищните сгради, навсякъде се виждаха ресторанти и барове, значи почти никой не се хранеше или напиваше между стените на дома си. Сякаш физически усещаше мрачното настроение, потиснало всички тук, подсилено и от сянката на Хадес, който сякаш висеше заплашително над своя спътник.

— Пристигнахме — обяви Джин и спря колата пред входа на таверна, която с нищо не изпъкваше сред останалите четири по улицата.

— Ами да влизаме — каза Чандлър и тръгна след него към входа.

Вътре беше доста тъмно. Имаше поне двайсетина маси и сепарета, половината заети от хора и извънземни. Всички предпочитаха да говорят тихо. Жена с твърде изтощен вид изпълняваше без никакво въодушевление стриптизьорски номер в ъгъла. Някакъв лодинит я наблюдаваше с циничното безразличие на опитен хирург. Никой друг не я поглеждаше.

— Как ти се струва? — попита Джин, който сочеше най-отдалеченото от вратата сепаре.

— Добре е — каза Чандлър.

Настаниха се и шофьорът направи знак с ръка. След малко затлъстял сервитьор спря пред масата и остави две чаши. Течността в тях имаше забележим зеленикав оттенък.

— Какво е това? — намръщи се Чандлър.

Джин вдигна рамене.

— На Байндър Х му викат „главотръс“. Тук е „номер пет“.

— Какво е забъркано вътре?

— Какво ли не, но почти всичко е добро за отпускане — сподели шофьорът, после вдигна чашата си и я пресуши на един дъх.

Чандлър взе своята, погледа я недоверчиво и отпи съвсем малко.

— Е? — подкани го Джин.

— Поносимо е.

— Най-страхотната гнусотия, която си вкусвал досега, а казваш само „поносимо“?!

— Ти си жадният на тази маса. Аз чакам да си поприказваме.

— Правилно — одобри Джин и направи същия знак, после се сепна: — Дано не си против, ама от приказките ми се отваря мощна глътка.

— Като те гледам, на тебе от всичко ти се отваря мощна глътка — каза присмехулно Чандлър.

— Е, щом си се досетил вече… — засмя се и шофьорът. — Как ти е името?

— Чандлър.

— Щом казваш… Само че на твое място щях да си избера друго име.

— Защо?

— Толкова ли искаш да се разчуе, че Свирача е дошъл в Порт Маракеш?

— В галактиката е пълно с хора със същата фамилия. Откъде-накъде точно аз да съм Свирача?

— Че кой друг Чандлър ще излезе от космодрума, понесъл пет пистолета и един нож? Имам алармена система в колата, веднага ме предупреди.

— Знам. Видях сигнала, щом ми отвори вратата.

— Тъй ли?

Чандлър кимна.

— Предположих, че се пазиш от неприятни изненади. Ако беше незаконно да нося оръжие тук, щеше да ме спре охраната на космодрума.

— Прав си — призна Джин. — Обаче имаше начин да дойдеш и без да ставаш център на вниманието. До сутринта всички ще знаят, че Свирача е в Порт Маракеш.

— Ти ли ще разнесеш новината?

Шофьорът енергично поклати глава.

— Няма нужда. Някой от охраната вече е проверил регистрационния номер на твоя кораб, пуснал е ретинаграмата ти през компютъра или просто те е познал. Особено ако си се представил като Чандлър.

— Е, вече знаят кой съм. И какво от това? Доколкото видях, това място гъмжи от убийци, че и от по-гадни типове.

— Но не си дошъл тук на курорт. Чувал съм всякакви истории за тебе. Появи ли се Свирача, започват да умират хора.

— Никого няма да очистя в Порт Маракеш. Иначе нямаше да се разчуе веднага, че съм тук.

— Ъхъ, вярвам ти — проточи Джин. — Тогава какво търсиш при нас?

— Ти трябваше да отговаряш на въпроси, а не аз — възрази Чандлър. — Та каква беше другата ми грешка?

— Попита ме за хотел — засмя се шофьорът. — Не е много хитро. Един убиец не бива да се набива в очите на хората и за нищо на света не бива да се разчува къде е отседнал.

— Освен ако?… — подсказа Свирача.

Джин го зяпна.

— Освен ако искаш хората да научат, че си тук.

— Позна.

— Значи ще видиш сметката на някой в Порт Самарканд или Порт Маракайбо. — След секунда-две се намръщи. — Не виждам смисъл. Защо ще кацаш в Порт Маракеш?

— Това е моя грижа — напомни Чандлър, докато сервитьорът оставяше втората чаша пред събеседника му.

— Свирач, защо не вземеш да ми кажеш кого си подгонил? Доста връзки имам из града. Може да ти помогна да го намериш… — Джин се засмя, — срещу дребна компенсация.

— Търся не някого, а нещо — информация. Забрави ли?

Другият въздъхна.

— Както предпочиташ. Само се опитвам да ти бъда полезен.

— Не полагаш достатъчно усилия — укори го Чандлър. — От десет минути сме в тази дупка, а ти нищо полезно не си ми казал.

— Какво искаш да знаеш?

Всъщност Свирача се интересуваше само от едно — как да стъпи на Хадес. Но прекара следващия половин час, като разпитваше подробно шофьора за Порт Маракеш. Накрая научи за местния наркотрафик, проституция и черен пазар повече, отколкото би желал да знае.

— Добре звучи — отбеляза по някое време. — По Вътрешната граница започна да става досадно. Чудя се дали да не се настаня при вас.

— С доста конкуренти ще трябва да се оправяш — увери го Джин.

— Няма да е задълго — отвърна Свирача.

Шофьорът се взря в него и кимна бавно.

— И на мен не ми се вярва да ги търпиш, особено ако си поне наполовина толкова добър, колкото разправят.

— Може би ще имам нужда от шофьор, който знае кое, кого и къде да намеря — продължи Чандлър.

— Виж ти?

Лицето на Джин светна от оживление.

— Да, възможно е. Познаваш ли някого, комуто би допаднала тази работа?

— Седиш срещу човека, когото търсиш.

— Но ти вече си имаш работа.

— На това парче скала има твърде много убийци. Най-сигурно е да работя за най-печения.

— Поне си те бива в приказките — призна Свирача. — А умееш ли и да си държиш езика зад зъбите?

— Можеш да ми се довериш.

— Ако се споразумеем и се окаже, че не мога да ти имам доверие, не ти завиждам. — Чандлър помълча. — Е, още ли искаш да работиш за мен?

— А какво ще получавам?

— Повече, отколкото ако фучиш напред-назад между града и космодрума, дори заедно с рушветите от хотелите и баровете. Само в налични, без нищо черно на бяло.

— Все пак кажи ми някаква сума. Нали ще се возим в моята кола. Искам да си сметна разходите.

— Сега по колко изкарваш?

— С всичко допълнително ли? — попита Джин. — Май ми се събират по шестстотин кредита на седмица.

— Давам ти двойно повече.

Шофьорът веднага му протегна ръка над масата.

— Съгласен!

Чандлър стисна ръката му.

— Споразумяхме се значи. От този миг ти плащам аз.

— Върховно! — възкликна Джин, после се поколеба. — Ъ-ъ… сега какво ще правим?

— Ще си допием и ще намерим някое място, където да се настаня.

— А после?

— После ще се събудя.

— Питах те аз какво ще правя?

— Ще бъдеш на мое разположение по всяко време — обясни Свирача. — Щом отворя очи сутрин, искам да намеря колата ти паркирана отпред, независимо къде съм прекарал нощта. Искам и да си отваряш очите на четири, да се ослушваш непрекъснато. Чуеш ли някой да търси човек с моята професия, ще ми кажеш веднага. Има и нещо по-важно — забележиш ли някой да ме следи, също ще ми кажеш.

— Добре — каза шофьорът и още веднъж размаха ръка във въздуха.

— И те искам трезвен през цялото време — натърти Чандлър.

— Схванах намека.

— Между другото, няма да се огранича само с Порт Маракеш. Някога бил ли си в Порт Самарканд или в Порт Маракайбо?

— Познавам ги като петте си пръста — увери го Джин.

— Чудесно. И това ще ми бъде от полза. — Помълча и попита: — А за Хадес какво ще кажеш?

— Свирач, хич не ти трябва да се занимаваш с оная планета. Там няма нищо, освен Сините дяволи. Така им викаме тук. И да ти поръчат да пречукаш някой от тях, за нищо на света не можеш да ги различиш.

— Ходил ли си там?

— Не, ама съм се нагледал на Сини дяволи. Грозни твари.

— На Хадес живеят ли хора?

— Не съм чувал такова нещо — сви рамене Джин. — Че кой ще иска да живее там, да му се не види?

Чандлър не смяташе да показва прекален интерес към планетата, затова изостави тази тема и през следващите двайсетина минути разпитваше шофьора за другите два спътника. После реши, че е време да се махнат от таверната.

Настани се в един от по-прилично изглеждащите пансиони. Беше доволен от началото. Не припираше да тръгне към Хадес, преди да е научил достатъчно. Щеше да се престори, че пуска корени на Порт Маракеш, а след ден, седмица или месец Джин или някой друг щеше да му каже нужните сведения за Хадес и тайнствената жена, наричана Оракула. Дотогава може би трябваше да приеме една-две поръчки, просто за да се държи естествено.

Тъкмо се изкъпа и обръсна и вече се канеше да легне, когато видеофонът примигна и звънна.

— Да? — промърмори Чандлър, зяпнал празния екран.

— Ти си Свирача, нали? — изрече глас, който можеше да принадлежи и на човек, и на извънземен.

— Името ми е Чандлър.

— Ти си Свирача — повтори гласът безстрастно и продължи след миг пауза: — Ще ти дам един съвет, Свирач — върви си.

— Кой сте вие? — попита Чандлър, докато се опитваше безуспешно да включи изображението на видеофона.

— Няма да повтарям предупреждението си, Свирач. Знам кой си, знам защо си тук и те уверявам, че си обречен да се провалиш. Ако и утре сутринта си тук, значи доброволно излагаш живота си на опасност.

Връзката прекъсна и Чандлър си позволи да се усмихне доволно.

4

Когато следващата сутрин Чандлър излезе от пансиона, Джин вече го чакаше в собствената си наземна кола, малко по-очукана от служебната.

— Накъде сме? — попита, докато работодателят му се настаняваше на задната седалка.

— Обиколи два пъти квартала.

Шофьорът само изсумтя, но направи каквото му бе заповядано. След двете обиколки пак спря пред пансиона и се обърна към Чандлър.

— Никой не ни наблюдава.

— Никой не ни следи — поправи го Свирача. — Има сериозна разлика.

— Какво е станало? — напрегна се Джин.

— Нищо особено. Снощи ми се обадиха. Някой явно не ме иска тук.

— Ами естествено. Като дойде човек с твоята слава и все някой ще почне да си губи клиентите.

— Ще им се наложи да понесат някак това разочарование.

— Казах ти, че някой те е засякъл на космодрума. Сега къде да те откарам?

— Ще се помотаем.

— Но накъде?

— Ей така. Не мога да се захвана с работа, докато хората не разберат, че съм дошъл.

— А, знаят вече — убедено отвърна Джин. — Който и да е искал да те сплаши, всичките му познати вече са известени, че си тук. Хайде да пийнем нещо и да помислим.

— Ще те уведомя, когато те направя равноправен партньор в бизнеса — увери го Чандлър. — Потегляй!

Изведнъж шофьорът се ухили.

— Ясно! Не се размотаваш, а ги дразниш. Искаш оня от снощи да се покаже, за да му видиш сметката!

— Карай.

— Един момент. — Джин измъкна изпод седалката си звуков пистолет и провери заряда.

— Ти знаеш ли как да си служиш с това нещо?

— Не мога да се меря с тебе, но обикновено улучвам, когато се прицеля.

Чандлър помълча и изрече натъртено:

— Тогава не се прицелвай в нищо, преди аз да ти кажа.

Шофьорът кимна и затъкна оръжието в колана си.

— Добре, шефе. В каква посока сме?

— Ти познаваш града, ти решавай.

— Ами мога да те разведа по любимите местенца на тузарите, мога и да те откарам в свърталищата на наемниците.

— Избирам и едното, и другото.

Джин се зазяпа в бедняшки облечения мъж с издути джобове, застанал на подвижния тротоар, и едва не връхлетя върху предната кола. Избягна сблъсъка с остър завой в последния миг.

— Ти си гледай пътя — посъветва го Чандлър. — Аз ще се занимавам с потенциалния противник.

— Хич не беше потенциален — промърмори шофьорът. — До обяд петдесетина отрепки ще се наточат да ти смъкнат скалпа.

— Дръж юздите на въображението си — продължи със съветите си Свирача, докато се промъкваха през все по-плътните потоци от коли.

— А ти внимавай да не станеш много самоуверен — отвърна Джин. — Като си помисля, идеята ти за размотаване не ми харесва много.

— Мисленето не влиза в задълженията ти — сопна се Чандлър. — Предлагам ти да го оставиш на мен, докато не те помоля изрично за това.

Шофьорът сви рамене.

— Както желаеш.

— Именно това желая — потвърди Свирача, но изведнъж се напрегна. — Спри до тротоара.

Колата се закова до бордюра.

— Видя ли някого?

Джин вече посягаше към дръжката на пистолета си.

— Оня извънземен.

Свирача посочи едно плешиво човекоподобно със синкава кожа отсреща.

— Това Син дявол ли е?

— Ъхъ. И какво?

Чандлър се загледа задълго в извънземния, после се отпусна на седалката.

— Добре, карай нататък.

— Не отговори на въпроса ми — настоя Джин. — Какво ти пука за Сините дяволи?

— Не бях виждал такива твари досега.

— Много внимателно го разгледа.

— От любопитство.

Мълчаха не повече от минута и Джин не се стърпя.

— Да не мислиш, че някой от тях иска да те очисти?

— Казвал ли съм подобно нещо?

— Не беше нужно… Но вдън земя да потъна, ако разбирам защо Сините дяволи ще се дразнят, че си тук.

В колата пак настана тишина, защото шофьорът реши да не прекалява. Накрая заговори Чандлър:

— Колко остава до мястото, където ме водиш?

— Две-три минути.

— Разкажи ми нещо за квартала, през който минаваме.

— Наистина ли те интересува?

— Цяла сутрин не мога да ти затворя устата — отбеляза Чандлър с иронична усмивка. — Сега искам да говориш, а ти изведнъж взе да се дърпаш.

Джин сви рамене.

— Ти си шефът. Тази част от града се нарича Малкия Клас. Повечето хора тук са потомци на миньори от Клас VI и корабостроители от Клас II. В единия край живеят малко канфорити, но класаните не понасят други извънземни… В следващия квартал има страхотен бардак, ако такъв кеф ти е по вкуса.

— Не си падам.

— Виждаш ли го оня магазин? — Джин натисна спирачките, за да огледат по-добре мястото. — Разправят, че самият Сантяго убил там някакви жени преди два века. А в оня бар отляво продават най-добрите семена от алфанела. — Той се запъна. — Ти дъвкал ли си семена досега? — Тръсна глава и сам си отговори: — Не ми се вярва. В твоя занаят на човек не му трябва мътна глава.

— А има ли други градове на Порт Маракеш?

— Градове ли? — учудено повтори шофьорът. — Няма никакви. Две-три селца с по около петстотин души във всяко, чак в другото полукълбо. Обработват земята. Не, почти всички живеят тук.

Излязоха от Малкия Клас и се озоваха в още по-западнал район, пълен с вездесъщите бели къщи, увенчани с малки куполи, само че повечето бяха мръсни и очевидно се нуждаеха от ремонт.

— Това ли е кварталът на извънземните? — досети се Чандлър.

— Позна. Повечето са Сини дяволи. Има и всякакви други.

— А някога да си виждал същество, приличащо на костенурка?

— Ама аз не знам какво е костенурка. Защо?

— Любопитство — кратко обясни Свирача.

— Човек като тебе не пита, за да минава времето — усъмни се Джин. — Ако ми го опишеш по-подробно, може и да открия идвал ли е тук.

— Друг път.

Продължиха да обикалят, шофьорът посочваше неуморно местните исторически и криминални забележителности. Чандлър задаваше по някой въпрос. През следващите десетина минути околността ставаше все по-изискана, накрая Джин намали скоростта и спря пред блестящ от чистота хотел, приличащ на старинен дворец.

— Тук е първото място — обяви той. — Това е най-скъпият хотел в града.

Свирача кимна и излезе от колата.

— Да дойда ли с тебе? — обади се шофьорът.

— Няма нужда. Ще се върна след няколко минути.

Влезе във фоайето и се остави подвижната пътека да го носи около фонтан, замислен така, че хилядите струи оцветена вода се срещаха в средата и образуваха почти плътно изображение на гола жена. Накрая стигна до регистратурата, където мъж в униформа веднага го доближи зад широкия лъскав плот.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, господине?

— Възможно е. При вас отседнал ли е човек на име Карлос Мендоса?

Служителят се допита до компютъра и получи отрицателен отговор.

— Странно — сви вежди Чандлър. — Имах уговорена среща с него тук.

— Нямаме резервация на името Мендоса — увери го мъжът.

— Е, сигурен съм, че рано или късно ще дойде.

— Господине, всички стаи са заети за три месеца напред.

— Той да му мисли — вдигна рамене Свирача. — Дали бих могъл да оставя съобщение за него?

— Разбира се.

— Добре. Ако господин Мендоса се появи все пак, предайте му, че Свирача си е свършил работата тук.

— Това ли е всичко?

— Не съвсем. Когато Мендоса получи съобщението ми, вероятно ще остави плик, адресиран за мен. Моля ви да го съхранявате в сейф, докато мина да си го взема.

— Може да съм в почивка, когато дойдете отново — каза мъжът. — Ако става дума за финансова операция, ще имаме нужда от някаква форма на идентификация, преди да ви предадем сумата.

Чандлър притисна пръстите на едната си ръка върху светещия правоъгълник на плота.

— Записахте ли данните ми?

Служителят провери на невидимия за гостите на хотела екран.

— Да, господине. Отпечатъците ви вече са съхранени в нашия архив.

— Чудесно! — одобри Чандлър и плъзна по плота банкнота от петстотин кредита. — Сигурен съм, че мога да разчитам на вашата дискретност.

— Безусловно, господине. — Мъжът прибра с ловко движение парите в джоба на сакото си. — Как да се свържем с вас, ако господин Мендоса остави плик?

— Аз ще мина пак — отговори Чандлър, извъртя се на пети и се върна при колата.

Проведе горе-долу същия разговор в следващите три хотела. Накрая се отпусна доволно на задната седалка.

— Всичко е наред — каза на Джин. — Мисля, че добре се постарах да разтръбя присъствието си.

— Видях те да буташ пари на администраторите — отбеляза шофьорът. — Плати им да се раздрънкат ли?

Чандлър се усмихна развеселено.

— Дадох на всеки по петстотин кредита, за да не казва никому, че съм в Порт Маракеш.

— Чакай малко — учуди се Джин. — Искаш да се разчуе, а си платил, за да пазят тайната? Май не те разбирам.

— Поне един или двама от тях ще решат, че щом съм готов да се разделя с половин хилядарка, за да мълчат, сигурно някой друг ще даде две-три хиляди, за да научи тайната… До довечера всеки, който би решил да се възползва от услугите ми, вече ще разполага с информацията.

Шофьорът се ухили.

— Изобщо не се сетих!

— Не беше нужно. Знам какво да правя.

— Сега накъде?

— Ако аз не бях в Порт Маракеш и ти имаше достатъчно пари, за да махнеш някого от пътя си, кого щеше да наемеш?

— Щях да отида право при Хирурга.

— Какъв е този хирург?

— Истинското му име е Виторио някой си, ама всички му викат Хирурга. Може да те накълца на мръвки, преди да си разбрал, че е близо до тебе.

— И къде да го открия?

Джин сви рамене.

— Мярка се на пет-шест места. Обикаля да провери няма ли да изскочи нещо като за него.

— Помисли къде е най-вероятно да го заварим и карай натам.

— По това време трябва да е във „Върколака“. Това е един ресторант в Платиновия квартал, близо до оная таверна, където пийнахме вчера.

— Платиновият квартал ли? Снощи не забелязах такова разкошно място.

— А, доста е западнал — съгласи се шофьорът. — Но точно преди да изтощят всички залежи, някой открил платина и настанала страхотна врява. Само че рудата не била достатъчно богата да си губят времето с нея. Кварталът е построен над мината. Има толкова тунели, че можеш да минаваш от къща в къща, почти без да излизаш на светло… стига да знаеш пътя. Все се случва да слезе някой, който не познава тунелите, и честичко повече не излиза на бял свят.

— Едва ли подземията са толкова обширни, че да се загубиш в тях — усъмни се Чандлър. — Предполагам, че изчезналите умират, преди да ги довършат жаждата и гладът.

— Свирач, там живеят типове, дето не ги е огряло слънце от десет години. Или им плащаш, за да те оставят на мира, или те обират до шушка и оставят трупа ти на червеите. — Той помълча мрачно. — Не си виждал гадина като червеите на Порт Маракеш. Проклетиите са дълги поне половин метър и имат зъби! Оставиш ли труп долу, ще го оглозгат до кости за броени часове.

— Приятно местенце.

— А хората в тунелите са по-лоши и от червеите. Някои разправят, че дресирали гадините да не ги закачат. Други пък се кълнат, че хапвали червеи, за да не пукнат от глад.

— А Хирурга слиза ли в тунелите? — полюбопитства Чандлър.

— От време на време. Естествено, всички го познават, затова не му досаждат. Най-много пари изкарват, като крият бегълци, или пък обират нещастниците, които попадат там случайно.

— Интересно — равнодушно каза Чандлър.

— Ха, не е само интересно, ами си е адски опасно — почти тържествено изрече Джин. — Решиш ли да се пъхаш в тунелите, махам се.

— Ще го запомня.

След няколко минути колата спря пред малко правоъгълно здание, което изглеждаше някак неуместно в този град на куполи и чудати арки. Не личаха нито врата, нито прозорци, но Джин уверяваше, че заведението не се нуждаело от излишна реклама. Който имал работа тук, бездруго знаел къде е ресторант „Върколака“.

— Най-добре да дойда с тебе — каза той, щом Чандлър понечи да излезе от колата. — Ако разпитваш за Хирурга, без никой да те познава, може да ти направят неочаквана операция.

Свирача влезе след шофьора в помещението, което едва се вместваше в понятията му за допустимото — евтини столове, оръфани сепарета, надраскани масички, миниатюрен бар до лявата стена и намусени сервитьор и сервитьорка.

Зад барплота стърчеше същество, сякаш изскочило направо от най-ужасните детски кошмари. Имаше човешка стойка, но глава на вълк, с удължена муцуна и внушителни остри зъби. Ушите му не бяха нито човешки, нито вълчи — широки и източени, те прилепваха високо към главата. Лицето, шията, гърдите и ръцете на създанието бяха покрити с гъста козина, а елегантен костюм скриваше останалите части на тялото.

Джин поведе Чандлър право към този изрод.

— Свирач, запознай се с Върколака — промълви той и се дръпна встрани.

— Чувал съм за тебе — каза Върколака и протегна ръка (по-скоро лапа).

— Изненадан съм, че и аз не съм чувал за тебе — промърмори Чандлър и се здрависа с него. — С козметична хирургия ли се разкраси така?

— Да.

— Но защо реши да станеш точно вълк?

— А защо не? — подсмихна се стопанинът, а дълбоко в гърлото му нещо изгъргори. — Поне ме запомнят от пръв поглед. Разбира се, за човек с твоята професия нямаше да е особено предимство. — Той се вторачи в Чандлър. — Защо ли си мисля, че не си дошъл да опиташ гозбите ми?

— Търся един човек.

— Нима?

— Хирурга.

— Не е тук.

Свирача се озърна въпросително към шофьора си, който бе огледал малкото заети маси и поклати глава.

— Ако искаш, намини утре — предложи Върколака. — Той е един от най-честите ми клиенти. Идва тук четири-пет пъти в седмицата. — Посочи маса в ъгъла с чудесен изглед към входната врата. — Онази е запазена за него.

— Вече не е — натърти Чандлър.

— Тъй ли?

— Сега е моя. Можеш да съобщиш това на останалите си клиенти.

— Не знам дали Хирурга ще остане много доволен от промяната.

— Не е мой проблем — заяви Свирача. — Или ще си смени работата, или да си търси друга планета. От него зависи.

— А той знае ли вече за решението ти? — подхвърли Върколака.

— Ще научи — обеща Чандлър. — Ако го видиш, преди да го срещна, кажи му.

— Няма да стане, приятел. Четири години търпях да ми направят това лице, а Хирурга ще ми го накълца за три секунди.

— Няма. От този момент нататък си под мое покровителство.

— Изобщо не искам да се забърквам — каза неспокойно Върколака. — Може и да те бива, както разправят, а може и да си слабак. Само че съм виждал какво прави Хирурга.

— Повече няма да го видиш — прекъсна го Чандлър. — И запомни — никой да не сяда на моята маса.

Остави банкнота на бара и тръгна към вратата, следван по петите от Джин.

— Мой човек, дано знаеш какво правиш! — възкликна шофьорът. — Мислех си, че искаш само да поговориш с Хирурга.

— Ако е разсъдлив човек, само това ще се случи — успокои го Чандлър. — Но аз имам намерение да си разчистя място тук. Така най-лесно ще покажа какво мога и в същото време ще се отърва от най-опасния си съперник. — Влезе в колата и се настани удобно. — Хайде, откарай ме до следващата бърлога в списъка. Надявам се да приключим с всичко до вечеря.

Джин тръсна глава учудено.

— Ти си първият, който припира да си уреди среща с Хирурга.

— Май не си доволен — отбеляза Свирача.

— Не очаквах да си загубя новата работа само за половин ден — присмехулно обясни шофьорът.

— Няма такава опасност.

— Не съм сигурен. Някакви Сини дяволи вече заплашват да ти махнат главата, а сега се напъваш да си мериш силите с Хирурга. Или наистина си най-добрият, или си луд за връзване.

— Скоро ще разберем кое е вярно, нали? — невъзмутимо напомни Чандлър.

— Да, непременно — промърмори Джин и вмъкна колата в плътното движение по улицата.

Свирача затвори очи, без да се тревожи за нищо. Все пак не му беше приятно да отнема напразно нечий живот. Съжаляваше Хирурга, защото се занимаваха с едно и също. Но този ход беше извънредно важен в играта. Бе обмислил плана си грижливо, както изпипваше до последната подробност ловните си експедиции. Ако не бе пропуснал някакъв неизвестен фактор, щеше да се доближи с още една крачка до Оракула.

Стига да оцелееше.

5

— Ето това е мястото — обяви Джин, когато излязоха от колата и тръгнаха към овехтялата сграда.

— И какво представлява? — попита Чандлър.

— Ами наричат го „Чаша със сънища“.

— Значи е свърталище на наркомани?

— Да. Хирурга се отбива тук през два-три дни.

— Странно.

— Защо?

— Професионалистите обикновено не се тровят с дроги — обясни Свирача. — Размътват главата и притъпяват реакциите.

— А, Хирурга не е от ония, дето дъвчат семена. Но мнозина от клиентите му са точно такива. Минава насам само по работа.

Застанаха пред входа, Джин произнесе паролата и се усмихна към камерата над вратата. След секунда пред тях се изпречиха двама мускулести мъжаги.

— Джин, кого водиш? — попита единият.

— Това е новият ми шеф. Лично гарантирам за него.

Пазачът се обърна към Чандлър.

— Име?

— Джошуа Чандлър.

— Къде си отседнал?

— В „Сук“. Това е пансион в западната част на…

— Знам къде е — прекъсна го мъжът. — С какво се занимаваш?

— Турист съм.

Пазачът се усмихна.

— Много оригинално. — Протегна ръка. — Двеста кредита. И още двеста за твоя шофьор.

Свирача му даде парите.

— Сега можем ли да влезем?

— Веднага щом оставиш оръжията си при нас.

— А Хирурга оставя ли своите? — възпротиви се Чандлър.

— Приятел, каквото Хирурга прави, си е негова работа. Ако не ни предадеш оръжията си, ще трябва да ти ги взема насила.

Пазачът стисна демонстративно дръжката на лазерния си пистолет.

— Държите се неразумно — кротко промълви Свирача.

Гласът му накара мъжа срещу него да се поколебае.

— Или ги остави, или няма да влезеш — промърмори нерешително.

— Не ги убивай! — побърза да се намеси Джин. — За това им плащат.

— Ако някой се прости с живота тук, няма да сме ние — най-после проговори вторият пазач.

— Не знаеш с кого се заяждаш — толкова убедено изрече Джин, че и вторият изведнъж се обърка.

Никой не помръдна още няколко секунди. После Чандлър извади пистолета и ножа си и ги подаде на двамата мъже.

— Да влизаме — каза на шофьора си, когато сърдитите и смутени пазачи се дръпнаха настрани.

Минаха по дълъг, зле осветен коридор, покрай много заключени врати. Въздухът бе наситен със сладникаво гадната воня на палип — предпочитан от една извънземна раса наркотик, който и хората пушеха със старомодни наргилета.

Една от вратите беше открехната и Чандлър надникна в стаята. Четири жени се бяха проснали над пода върху въздушни възглавници. Не можа да познае дали са пушили или са си били някаква инжекция, но три от тях изглеждаха изпаднали в пълно вцепенение. Лицето на четвъртата се гърчеше мъчително, тя забеляза Свирача и протегна към него трепереща ръка. Чандлър я изгледа с погнуса и отмина.

Влязоха в просторен салон. Не се виждаха нито кресла, нито дивани, само множество големи възглавници, нахвърляни по пода. Единадесет мъже и осем жени седяха или лежаха на тях, някои на групички, други сами. Повечето имаха унесен вид като след поредната силна доза, други пък бяха напрегнати, все още в очакване наркотикът да им подейства. Двама-трима явно скучаеха. По стените бяха наредени димариамски динамични графики — триизмерни изображения на концентрични окръжности и заплетени линии, които сякаш пулсираха от скрита енергия и хипнотизираха зрителя.

Джин се закова на място и настръхна.

— Къде е той? — тихо попита Чандлър.

— Виждаш ли двамата, дето си шепнат в ъгъла?

Шофьорът кимна към плешив закръглен мъж в одеяние от син сатен и жилав дребосък с кок на главата и орлов нос, който носеше скъпа бяла туника.

— Виждам ги.

— Дебелакът е Омар Триполи. Освен че е банкер, притежава два нощни клуба в антареанския квартал. Ниският е Хирурга.

— На пръв поглед не е нищо особено — отбеляза Свирача.

— Гробищата са пълни с трупове на хора, които казваха същото.

Чандлър се загледа в прочутия местен убиец, после се обърна към Джин.

— Чакай ме тук.

— Сигурно е въоръжен — прошепна шофьорът.

— Просто прави каквото ти казах.

Свирача застана до Омар Триполи.

— Нямаме нужда от още събеседници — заяви Хирурга, без да го погледне.

— Знам.

— Тогава се махни.

Чандлър нито помръдна, нито каза нещо повече.

Накрая Хирурга бе принуден да вдигне глава към него. Изправи се.

— Май са ти запушени ушите, а?

— Не чух нищо смислено — увери го Чандлър.

— Приятелю, излагаш се на сериозна опасност — предупреди го Омар Триполи.

— Но не по-сериозна от опасността, на която се излагате вие, господин Триполи.

— За какво говорите? — неспокойно попита дебелакът.

— Нима Хирурга не ви е казал?! — възкликна Свирача с престорена изненада.

— Какво трябваше да ми каже?

— Че тази вечер ще напусне Порт Маракеш и ще си избере друг занаят. На ваше място не бих му платил дори един кредит.

— Стига! — изръмжа Хирурга. — Кой си ти, по дяволите?

— Твоят наследник тук. — Чандлър помълча секунда-две. — Струва ми се, че ако побързаш, ще успееш да се качиш в кораба за Байндър Х.

— Корави са ти топките, господинчо, признавам — изсъска убиецът. — Ама не знам ще ти хареса ли да ги гледаш как падат на пода.

— Спести си заплахите — спокойно го посъветва Чандлър. — Няма да стреснеш нито господин Триполи, нито мен.

С недоловимо от окото движение Хирурга измъкна нож с твърде неприятно назъбено острие.

— Ще ми кажеш ли кой си или да те накълцам, за да ти видя документите?

— Нямам нищо против да ти кажа. Фамилията ми е Чандлър.

— Нищо не съм чувал за тебе.

— Това е само едно от имената ми. Някои хора ме наричат Свирача.

Очите на Хирурга се разшириха, но той нито прибра ножа, нито отстъпи.

— Все още можеш да си тръгнеш — каза Чандлър. — Всъщност ако ми предадеш клиентелата си, дори ще ти платя билета.

— Ха, мислиш да ме купиш с едно билетче? — изсмя се дрезгаво противникът му.

— Е, не се надявам особено. Но поне ти предложих възможността да избереш живота.

— Аз пък имам друго предложение за тебе! — изчегърта гласът на Хирурга.

Ножът прелетя от едната му ръка в другата и той скочи напред.

Чандлър сграбчи лявата му китка, извъртя се, за да избегне острието, после с невероятна бързина нанесе три удара по гръкляна, в слабините и накрая по носа му — отдолу нагоре, така че вкара хрущяла и костите в мозъка. Хирурга беше мъртъв още преди да се свлече на пода. Свирача взе ножа и го пусна в един от многото си джобове. Всичко свърши светкавично, повечето хора в салона дори нямаха време да се уплашат.

Чандлър се обърна към Триполи.

— Моментът и мястото не са особено подходящи да се споразумеем — изрече с непоклатимо хладнокръвие. — Ще се свържа с вас утре или вдругиден. Ще се убедите, че цените ми са твърде умерени при качеството на предлаганите от мен услуги. Вече можете да съобщите на приятелите си, че Свирача се е настанил в града.

Прекрачи трупа на доскорошното местно страшилище, без да обръща внимание на смаяните погледи.

— Да си вървим — каза на Джин.

Върнаха се по дългия коридор, пазачите върнаха оръжията на Чандлър, двамата се качиха в колата и се отдалечиха от „Чаша със сънища“, преди някой да се е опомнил и да е съобщил за убийството.

— Свирач, върховно представление изнесе! — бърбореше Джин с ликуващия глас на момченце, срещнало някой от спортните си кумири. — Страхотен беше!

— Да, показах на какво съм способен… Беше необходим урок, макар и излишно кървав.

— Излишно ли? — учуди се шофьорът. — Но защо?

— Бях принуден да убия човек, когото не познавам и който с нищо не ме застрашаваше. Той не ми беше враг. А според тебе не е ли жалко, че стана така?

— В никакъв случай!

— За щастие нямаш моите умения в премахването на хора — отбеляза Чандлър.

— Сред наемните убийци май са се появили особняци — развеселено подхвърли Джин.

— Не беше убийство — сериозно го поправи Свирача. — Извърших екзекуция.

— Както щеш го наричай, ама оня гад пак си е мъртъв. Сега накъде сме?

— Върни ме в „Сук“ — нареди работодателят. — Свърших предостатъчно работа за една сутрин. Ще почета малко, после ще дремна.

— Само това ли?

— Неприятно ми е, че се наложи да го убия — повтори Чандлър, вече раздразнен. — Но нямам намерение да участвам в помена.

— Ще се учудя, ако някой жали за него… — проточи Джин. — Между другото, властите ще те потърсят. Не ни се бъркат много, ако се пречукваме помежду си, но поне ще те извикат за разпит, колкото да отбият номера.

— Беше самозащита — заяви Свирача. — Имам поне десетина свидетели.

— Вярно — потвърди шофьорът и се поколеба. — Ще искаш ли да те чакам пред „Сук“?

— Свободен си за следващите няколко часа. Искам да обиколиш кръчмите и да разкажеш на хората какво се случи. — Чандлър подаде на Джин две банкноти. — И понеже от приказки ти се отваря мощна глътка, гледай да не прежаднееш.

— С удоволствие ще се погрижа за жаждата си. И без това оня дребен мръсник ми беше неприятен.

— Той просто си вършеше работата — промърмори Свирача. — Отсега нататък аз ще го заместя.

— Е, както казват, ти си героят на деня — окуражи го шофьорът. — До утре сутрин целият скапан град ще знае, че си отседнал задълго тук.

— А кога ще се разчуе на другите спътници?

— Преди тук да е притъмняло.

Чандлър искаше да го попита дали новината ще стигне и до Хадес, но се въздържа. Изнесе цялото представление за един-единствен зрител, и без това добре осведомен кой е новодошлият. Би се учудил, ако онази загадъчна жена не научи за станалото, преди той да е влязъл в пансиона. Постъпката беше напълно логична за човек с неговия занаят — или се издигаш лека-полека, или предизвикваш главатаря и му отнемаш територията… стига да си достатъчно бърз и силен. Досега не показа никакъв интерес към Хадес, не попита за Оракула. Бе дошъл в Порт Маракеш да се занимава със собствените си работи, вече разполагаше и със сговорчиви клиенти. Ясно и правдоподобно.

Когато колата спря пред „Сук“, Чандлър си напомни кисело, че само едно нещо не беше толкова ясно — дали жената щеше да се хване на въдицата.

6

Полицията не позволи на Чандлър да си дремне на воля. Отведоха го в местния участък, за да запишат показанията му за смъртта на Хирурга. Той остана с убеждението, че пазителите на реда си вършат работата само за протокола и че поредният труп на наемен убиец ни най-малко не ги притеснява. Щом се убедиха, че свидетелите потвърждават единодушно неговата версия, полицаите го пуснаха да си върви, като преди това му напомниха равнодушно да не престъпва закона по време на престоя си в Порт Маракеш.

Джин вече го чакаше пред „Сук“.

— Май си имал интересна компания — каза, когато патрулната кола се отдалечи.

— Не се опитаха да ми създават проблеми.

— Ако не се бояха от началството, можеше и да ти забодат някой медал на ревера. Хирурга не беше сред любимците на града.

— И аз няма да съм сред тях, когато започна да приемам поръчки от клиентите му.

— Така си е. Е, ченгетата все пак се отърваха от едно познато зло, а ти още не си се развихрил.

— Внушиха ми недвусмислено, че няма да ме закачат, стига да не очистя когото не трябва.

— Горе-долу е вярно.

— Значи — продължи Чандлър, — докато се ориентирам малко по-добре в обстановката, не е зле да се разшетам по другите спътници и Хадес.

— Ще ти помогна — увери го Джин. — Знам на кого да пошепна две-три думи.

— Благодаря за предложението, но май не бих искал животът ми да зависи от твоята кадърност.

— Добре де — сви рамене шофьорът. — Твоя воля. Но по-добре забрави за Хадес. На планетата едва ли има и хиляда човека.

— Следователно са високопоставени, важни личности — възрази Свирача. — Може да се окаже, че някой желае смъртта на друг от тях.

— Забрави го — убедено повтори Джин. — Откакто Оракула се намести там, проклетата планета стана истинска крепост.

— Какъв е този Оракул? Някой от Сините дяволи?

Шофьорът поклати глава.

— Разправят, че е жена. Не знам дали е вярно. С почти никого не се среща.

— А защо една жена ще предпочете да живее на Хадес?

— И аз не знам.

— Нека се изразя по-точно — щом Сините дяволи мразят нашата раса, защо са пуснали при себе си една жена?

— Че кой да ти каже? — небрежно отвърна Джин. — Не ми пука за политиката.

— Политика ли?

— Е, може и да не е политика. Каквото ще да е, не засяга трите спътника. На мен ми стига да ни оставят на мира.

— Хъм, все пак е любопитно — промърмори Чандлър. — Една жена да живее там… И защо ли я наричат Оракула? Няма ли си истинско име?

— Не питаш когото трябва.

— А няма ли начин да разбереш?

— Не съм се и сещал за това… Само че и да науча нещо, няма да ти е от полза.

— Защо?

— Първо, никой няма да ти позволи да кацнеш на Хадес. Второ, Оракула и Сините дяволи не се занимават с нас. Трето, все се случва някой да дойде на един от спътниците и да разпитва излишно за нея. И един ден изчезва. Сигурен съм, че ти харесва да си жив, а пък на мен ми харесва да имам работа. Затова нека се захванем с клиентите на Хирурга.

— Все пак виж какво можеш да научиш.

— Защо тая жена изведнъж ти влезе в главата?

— Досега не съм срещал човек, когото да наричат Оракул. Току-виж, ми каже на кой номер да заложа при следващата игра на рулетка.

— Доста повече пари ще спечелиш, ако си вършиш работата, без да си рискуваш живота заради нея.

— Нима тази жена убива?

— Свирач, нищо сигурно не знам за Оракула — разсърди се Джин. — Обаче ми е ясно, че Сините дяволи ще те очистят, ако опиташ да кацнеш на Хадес без тяхно съгласие.

— Май е време Демокрацията да се намеси тук — отбеляза Чандлър.

— И ние това чакаме, ама засега няма никаква надежда да ни обърнат внимание. — Шофьорът помълча нерешително. — Имаш ли нещо против да поговорим за друго?

— Нервен си.

— Който дрънка прекалено за Оракула, често пропада вдън земя — промърмори Джин. — На мен си ми харесва тук.

Свирача вдигна рамене.

— Не е чак толкова страшно. Стана ми интересно. Но наистина е време да се замислим за по-важни неща.

— Например?

— Например за вечерята. Дай ми няколко минути да се преоблека, после ще ме заведеш в най-добрия ресторант на града. Ще пратим сметката на господин Триполи.

— Чухте ли се вече с него?

— И това ще стане — каза Чандлър без сянка на съмнение. — Той има проблем, а аз вече му доказах, че ще го реша по-добре от Хирурга. Скоро ще се върна.

Свирача се качи в стаята си, мина набързо през сухия душ, обръсна се и облече вечерен сив костюм, скроен грижливо, за да прикрие три пистолета — лазерен, звуков и стрелящ с куршуми. Освежен и доста гладен, той влезе във въздушния асансьор и се спусна меко във фоайето.

— Е? — попита, когато влезе в колата. — Къде ще отидем?

— Ти ще отидеш в „Зеленият диамант“ — поправи го шофьорът. — Аз ще си харча парите по по-подходящи за мен места… Но ако искаш, мога да ти намеря компаньонка.

— Друг път.

Джин сви рамене и подкара по здрачните улици.

— Това ми се струва познато — обади се Чандлър, когато навлязоха в твърде мърляв район. — Да не е Платиновия квартал?

— Не е зле за човек, който е минал само веднъж оттук.

— Наистина ли ме караш към най-добрия ресторант в града? — усъмни се Свирача.

— Това е частен клуб — обясни шофьорът. — Няма значение как изглежда отвън. Просто не искат да влизат случайни хора.

— А аз как ще вляза?

Джин се засмя.

— Мълвата вече е плъзнала. Никой няма да те спре.

— Дано си прав. Не обичам да изпадам в неловко положение.

— Довери ми се.

Шофьорът спря пред полусрутено здание. На прозорците бяха заковани дъски, стените имаха крещяща нужда от боя или поне малко вар, а на вратата, за разлика от повечето съседни къщи, нямаше изкусна дърворезба.

— Ето, пристигнахме.

— Шегуваш ли се?

— Свирач, това е „Зеленият диамант“. Просто влез вътре.

— Няма ли някаква парола?

— Виж какво, ако не искаш да вечеряш тук, ще ти избера друго място.

— Не. Вече сме тук, а аз прегладнях.

Чандлър излезе от колата, но след миг се обърна.

— Искам те тук след два часа.

— Добре. Ако излезеш по-рано, ще бъда във „Върколака“. На две пресечки оттук е, на север.

Колата се скри зад ъгъла, а Чандлър застана пред входа. Едва сега забеляза сложното заключващо устройство, управлявано от компютър. Имаше и две камери за триизмерни изображения, добре замаскирани в сенчести ниши.

Изчака половин минута и тъкмо да почука, ключалката изщрака и вратата се прибра безшумно в стената.

Пъргав нисък човек в зелена униформа стоеше на няколко крачки от него във фоайе с формата на диамант.

— Добър вечер, господин Чандлър — каза вежливо. — Ще вечеряте ли или търсите развлечения?

— Първо едното, после другото.

Щом влезе, вратата се плъзна на мястото си.

— Вашата маса е сервирана — съобщи мъжът, обърна се и тръгна към многолюдната зала.

— Един момент.

— Да? — веднага се отзова мъжът.

— Как разбрахте, че ще дойда тази вечер?

— Не бяхме уведомени.

— А защо сте подготвили маса за мен?

— Всеки посетител има собствена маса. Тази принадлежеше на вашия… ъ-ъ… предшественик. Никой друг не може да седне там.

— Разбирам. Името ви?

— Чарлз.

— Добре, Чарлз. Заведете ме до моята маса.

— Благодаря ви, господине.

Чарлз тръгна отново към залата.

Чандлър влезе след него в просторна зала с блестящ зелен под и оформен като призма таван, в който светлината от невидими лампи се пречупваше в многоцветни меки оттенъци. Залата бе разделена на около четиридесет ниши като по-малки диаманти, с високи три метра прегради. Навсякъде се виждаха изкуствени зелени диаманти — в стените, под прозрачния под, по елегантните униформи на персонала. Дори фонтанът в средата приличаше на диамант.

Чарлз заведе Чандлър при неговата маса и изведнъж гостът се почувства толкова уютно, че забрави колко голяма е залата. Настани се на облицования със скъпа кожа диван. След миг пред него стоеше сервитьор, който изреди менюто за тази вечер, без да се задъха.

Чандлър си поръча салата от зеленчуци, каквито отглеждаха на Порт Самарканд, и генетично изменени стриди в крем-сос.

— Да, господине. А ще желаете ли за аперитив малко от нашето чудесно алфардско бренди? Тази сутрин получихме нова партида.

— По-късно.

— Както желаете, господине.

— Между другото, Омар Триполи тук ли е?

— Не, господине.

— Ако дойде, кажете му, че искам да говоря с него.

— Разбира се.

— Уведомете ме и ако някой друг ме потърси.

Сервитьорът кимна и изчезна след миг, а Чандлър се зае да разглежда онази част от залата, която можеше да види от своята ниша. Четирима музиканти застанаха до фонтана и се заеха да изпълнят струнен квартет от някакъв известен композитор. Макар и да не бяха блестящи, мелодията все пак действаше умиротворяващо. Руса сервитьорка докара количка с предястия при масата на Чандлър. Той тъкмо направи избора си и салатата му също беше поднесена.

Загледа се безучастно в чинията си, опитвайки се да определи що за странни зеленчуци имаше вътре… и изведнъж забеляза нещо нередно. Сигурно му помогна ъгълът, под който падаше светлината, или пък тъмният фон на самата салата, но видя нещо мъничко да блести ярко.

Порови с вилицата предпазливо и я вдигна по-близо до очите си.

Парченце стъкло.

Отстрани зеленикаво листо и намери още едно парче.

И още едно.

Седеше неподвижно, взрян в чинията. Опитваше се да претегли мислено всички вероятни обяснения.

Някой е знаел, че точно днес ще вечеря в „Зеленият диамант“. Но дори Джин не подозираше за това, преди Чандлър да се върне от разпита в полицията. Разбира се, шофьорът е имал време да съобщи някому, докато работодателят му се преобличаше. Чандлър обаче не допускаше точно Джин да го е насадил. Вече бе видял какво може Свирача и едва ли би поискал да отговори на неудобните му въпроси, ако оживее след вечерта в ресторанта.

Трябваше да е друг човек — не е било нужно да му се съобщава, просто защото е знаел.

Чандлър стигна до единственото неизбежно заключение — Оракула наистина е Пенелопа Бейли.

Сега се налагаше да потърси отговора на по-труден въпрос — защо в чинията имаше стъкло вместо много по-сигурната и незабележима отрова? Ако онази жена е предвидила, че той ще дойде в ресторанта, сигурно е знаела предварително, че Свирача ще намери стъклото, преди да хапне от салатата. Предупреждение ли беше или все пак дарбата й имаше граници? Ледения му каза, че още като малко момиче тя виждала ясно всички възможни заплахи за самата нея, а Чандлър беше много по-опасен жив. Дали се опитваше да манипулира постъпките му или просто не беше всесилна?

Не му достигаше информация, за да си отговори, затова се зае с по-неотложния въпрос — кой в „Зеления диамант“ бе опитал да го убие?

Вторачи се в Чарлз, който беше на десетина метра и в момента водеше възрастна двойка към масата им. Възможно е да е той… Потърси с поглед сервитьора, обслужващ масата му, но не го откри. Още една възможност. Но не му се вярваше — славата му бе стигнала до ресторанта, преди да влезе тук, а погълнатото стъкло не би го убило мигновено. И двамата щяха да се сетят, че ще има достатъчно време да ги очисти, преди парченцата да разкъсат червата му.

Тогава кой е? Помисли още малко и махна с ръка на Чарлз.

— Да, господин Чандлър?

— Бих искал да разгледам вашата кухня.

— Разбира се. Много се гордеем с кухнята си. Ако дойдете утре сутринта, ще ви я покажа с удоволствие.

— Искам да я видя веднага.

— Господин Чандлър, боя се, че това е невъзможно. Сега е най-натовареният период от денонощието за работещите там.

— Чарлз, това не е молба.

Разпоредителят примигна, когато Чандлър пъхна дясната си ръка в джоба на сакото.

— Сигурен ли сте, господине? — попита смутено.

— Напълно.

— Мога ли да ви попитам за причината?

— Можеш, но ще е безполезно. — Свирача се изправи решително. — Да вървим.

— Моля ви да не правите нищо, което би разтревожило клиентите ни.

— Ти прави същото и няма да имаме никакви неприятности — посъветва го Чандлър.

Минаха по къс широк коридор и спряха пред входа на кухнята.

— Желаете ли да вляза с вас, господин Чандлър?

— Не е необходимо.

Разпоредителят се обърна и понечи да се върне в залата.

— Чарлз… — обади се Чандлър зад гърба му.

— Да?

— Дали има нещо вярно в подозрението ми, че ще извикаш веднага или полицията, или някой бияч?

— В никакъв случай, господине.

— Чарлз, изобщо не те бива за лъжец. Но искам да запомниш две неща.

— Моля?

— Ако ми пратиш бияч, ще го убия. А ако извикаш полицията, ще обвиня „Зеленият диамант“ в опит за убийство.

— Какво говорите?! — изфъфли Чарлз с искрена изненада.

— Някой се е престарал със съставките на салатата ми — обясни Свирача. — Щом не искаш да привличаш нежелано внимание, бъди така добър да не пипаш чинията.

Разпоредителят го зяпна, после се върна тихо в залата.

Когато Чандлър пристъпи към вратата, тя незабавно се прибра в стената и му позволи да огледа цялата кухня. Имаше какви ли не фурни, скари, плотове, хладилници. Шест мъже и жени и двама лодинити, всички в зелени работни дрехи, грижливо приготвяха храната, подреждаха я старателно по чиниите и блюдата, които после поставяха на подносите, за да ги вземат запъхтените сервитьори. Никой не погледна натрапника.

След миг видя каквото очакваше.

Мъж и Син дявол влязоха откъм странично помещение, понесли по пет-шест чинии със салати. Мъжът забеляза Чандлър, хвърли му изпълнен с любопитство поглед и продължи към широка маса.

Синият дявол се взря в него за секунда, пусна чиниите на пода и се втурна обратно към помещението.

Свирача прекоси тичешком кухнята, без да чува крясъците на готвачите. Извънземният вече не беше в стаята, но отсрещната врата тъкмо се затваряше.

Чандлър се хвърли към нея и след миг се озова на слабо осветена уличка зад ресторанта. Синият дявол изчезна зад близкия ъгъл. Веднага затича след него и на следващата пресечка вече бе скъсил наполовина разстоянието помежду им.

Съществото се скри отново зад следващия завой. Свирача го последва, но попадна неочаквано в задънена улица. Стоеше срещу сляпата стена на голяма сграда, а Синият дявол не се виждаше никъде.

Спря веднага, извади звуковия си пистолет и огледа мястото. Нито по стената отпред, нито по зданията от двете страни се виждаха врати или отвори, където би могло да се скрие същество с размерите на Син дявол. Липсваха и прозорци.

Върна се в началото на уличката и се опита да познае как Синият дявол е изчезнал за петте секунди преднина, които имаше.

След малко отразената от Порт Самарканд светлина огря уличката и Чандлър забеляза капака на шахта само на три метра от себе си.

Съществото едва ли е могло да вдигне капака и да се спусне за пет секунди… но ако се е погрижило предварително, капакът е бил отворен, трябвало е само да скочи в дупката и да го дръпне.

Свирача сви вежди. Какво му бе казал Джин? Имало тунели под Платиновия квартал. Помисли дали да не отскочи до „Върколака“ и да поиска от шофьора да му бъде водач, но не знаеше дали през това време Синият дявол ще остане под земята. А Чандлър искаше отговори на въпросите си, при това незабавно.

Щом взе решението, отмести капака и с пистолет в ръка се гмурна в хаоса на криволичещите проходи под Платиновия квартал.

7

Чандлър попадна в малка кръгла камера, от която тръгваха тунели в три посоки.

Изведнъж се преобрази от умелия убиец в не по-малко опитния преследвач на диви животни. Подът беше влажен и той забеляза веднага затихващите вълнички в локвичката точно пред левия тунел. Някой бе минал оттук преди не повече от минута. Чандлър тръгна напред леко приведен, готов мигновено да се долепи до стената.

Тук-там в хилядолетните тунели откриваше признаци, които му подсказваха, че продължава по вярната следа. Само острото око на ловеца забелязваше тези дреболии. Искаше му се да ускори крачка, за да не позволи на Синия дявол да се отдалечи, но пък нямаше смисъл да препуска слепешката и да изтърве жертвата, кривнала в някое поредно разклонение.

След десет минути влезе в голяма кухина и тук загуби следата, защото неколцина мъже бяха минали току-що върху отпечатъците от ходилата на Синия дявол.

Оттук започваха още четири тунела и докато се опитваше да определи накъде да тръгне, чу лек шум от тътрещи се крака вдясно. Върна се назад, приклекна в прохода и зачака.

След миг в кухината влезе дребен човек с лазерна пушка под мишница, огледа се и изсвири пронизително. Отвърнаха му от дълбочината на друг коридор.

Пак изсвири и се чу отговор от друга посока.

— Знам, че си някъде тук — каза мъжът.

Чандлър не помръдна.

— Хайде де — отегчено проточи дребосъкът. — Колкото по-дълго те търсим, толкова по-лошо ти се пише после.

Към него се присъедини още един мъж.

— Намерихте ли го вече?

— Не — отговори първият. — Но е наблизо. И с костния си мозък го усещам.

Още две изсвирвания отекнаха от високия таван и след малко в просторната пещера вече стояха четирима въоръжени мъже.

— Излизай вече! — извика първият. — Само ще ти вземем парите. Накараш ли ни да те гоним, ще ти струва доста по-скъпо.

Чандлър чу стъпките на още един човек зад гърба си и побърза да излезе, но веднага пристъпи вляво и опря гръб в стената.

— Хвърли пистолета, братче — заповяда дребосъкът, щом четиримата се обърнаха.

— Когато и ти пуснеш оръжието.

Мъжът срещу него се засмя.

— Ние сме четирима. Да не си въобразяваш, че имаш някакъв шанс?

— Петима сте — поправи го Чандлър. — Не искам да ви убивам. Имам нужда от сведения.

— Той не искал да ни убива! — изкикоти се някой от мъжете.

— Точно така — потвърди Свирача, а стъпките зад него затихнаха. — Ей ти, излез да участваш в купона!

— Май ще почакам тук да започне — развеселено отговори човекът в тунела.

— Търся един Син дявол, който слезе долу преди малко — обясни Чандлър, без да отмества пистолета от дребосъка. — Да сте го виждали?

— Приятелче, тук ние задаваме въпросите — отвърна предводителят на групата. — Това е наше владение и налагаме глоби на нежеланите гости. Колко пари носиш?

— Нямам навика да давам милостиня — увери го Свирача. — Но си плащам честно за полезната информация. Ще дам пет хиляди кредита на всеки от вас, който ме отведе при Синия дявол.

— Пет хиляди кредита! — промълви дребосъкът и лицето му грейна. — Приятелче, много пари си помъкнал из тия дупки.

— Твърде много — натърти друг.

— Да, престарал се е — съгласи се предводителят. — Направо плаче да го ограбим. — Помълча и се ухили. — Май ще трябва да ти дам урок колко е неразумно да си държиш всичките пари в джобовете.

— Правите грешка — заплашително изрече Чандлър.

Ниският мъж се прицели в него с лазерната си пушка.

— Стига приказки. Хвърли пистолета или ще те препека на секундата.

Четиримата се пръснаха във ветрило наоколо, Свирача вдигна рамене и пистолетът издрънча шумно на каменния под.

— Хубаво е, че най-после главата ти послужи за нещо — одобри дребосъкът. — По една случайност глобата за неразрешено влизане е точно пет хиляди кредита… освен ако имаш повече пари.

— А ако имам?

— Страшно ще ти се обидим, че си опитал да минеш евтино.

— Като се обидим, засърбяват ни ръцете — реши да добави друг.

Предводителят се усмихна гадно и кимна.

— Тогава ставаме много лоши.

— И сега не ми харесвате особено — подхвърли Чандлър.

— Приятелче, тая приказка ще ти струва още хиляда кредита — закани се дребосъкът. — Ако нямаш толкова, ще ти вземем каквото имаш.

— Само стой мирно — посъветва го третият, който беше мълчал досега, и посегна да опипа джобовете му. — Иначе може да те заболи.

— Съмнявам се — промърмори Свирача.

Изопна дясната си китка, скритият пистолет се плъзна в дланта му и той стреля от упор в гърдите на мъжа, после си послужи с тялото му за щит, докато обсипваше пещерата с куршуми.

Две секунди по-късно беше единственият, който още стоеше прав. Трима от противниците му не помръдваха, а дребосъкът се гърчеше, притиснал ръце към корема си в напразен опит да спре кръвта.

— Ей, ти, в тунела! Излез с вдигнати ръце.

Чуха се забързани стъпки, Свирача скочи към входа и натисна спусъка два пъти. Изстрелите отекнаха оглушително, но след тях се чуваха само слабите стонове на улучения беглец.

Чандлър отиде при предводителя и взе лазерната му пушка.

— Помогни ми! — изграчи раненият.

— Както вие се канехте да ми помогнете ли? — озъби се Чандлър.

— Умирам, дяволите те взели!

— Може и да устискаш още час. Кажи ми къде да намеря Синия дявол и ще пратя някой да ти помогне.

— Да се пържиш в ада дано!

— Ти ще ме изпревариш, затова ми приготви хубаво местенце — посъветва го Свирача и тръгна към левия тунел.

— Чакай! — изхърка дребосъкът.

Чандлър се обърна, но не отиде при него.

— Имаш да ми кажеш нещо ли?

— Един Син дявол слезе тук преди пет минути.

— Къде да го намеря?

— Първо ми помогни!

Свирача поклати глава.

— Докато ти намеря помощ, онази твар отдавна ще е избягала. Кажи ми къде е и ако си свърша работата навреме, ще се свържа с най-близкия лекар и ще му обясня как да те намери.

— Няма да слезе тук.

— Твой проблем. Моят е да открия Синия дявол.

— Без мен ще го намериш, когато си видиш ушите.

— Същото ще се случи и ако още си губя времето с тебе.

— Дай да направим сделка! — задъха се дребосъкът. — Заведи ме при лекар, а аз ще ти обясня как да откриеш онова същество.

— Той ще е стъпил на Хадес още преди да те настанят в болница.

Чандлър отново се обърна към тунела.

— Не можеш да ме зарежеш така!

— Точно това щяхте да направите с мен. Смятай, че този път е възтържествувала справедливостта.

— Кой си ти бе? — отчаяно викна раненият.

— Човекът, който те уби.

Проклятията и жалните стенания на дребосъка затихнаха зад гърба на Чандлър. Той престана да ги чува, щом зави зад първия ъгъл.

Проходите бяха осветени през десетина метра от мъждукащи вечни лампи и Чандлър скоро разбра какво означават различните цветове — оранжевият предупреждаваше за разклонение, а зеленият за пещера, от която започваха много тунели.

Продължаваше да претърсва с готова за стрелба пушка. Понякога чуваше стъпки в далечината, но докато стигне до мястото, човекът или Синия дявол вече бе изчезнал.

Съзнаваше, че ако туземецът познава този подземен хаос, нямаше и нищожна надежда да го залови. Може би съществото вече бе излязло на повърхността през друга шахта. Но когато Джин му разказа за изоставените мини под Платиновия квартал, изобщо не спомена за Сините дяволи, а и мъжете в пещерата не назоваха по име търсената от Чандлър твар. Това означаваше, че коренните жители на Хадес едва ли бяха желани и чести посетители тук и имаше шанс подгоненият Син дявол сега да се радва на същото мило отношение, което щяха да проявят към Чандлър.

Поредната зелена лампа го предупреди за близка пещера и Свирача тръгна по-бавно. Заслуша се напрегнато. На три-четири метра от входа към голямата кухина в скалата вече чуваше приглушените гласове на мъж и жена.

Пристъпваше съвсем безшумно. И двамата стояха с гръб към него.

— Може Свирача да го е направил — предположи мъжът. — Днес пречукал и Хирурга.

— Ама за какво са му нашите дупки? — усъмни се жената. — За тежкар като него ние сме дребна риба.

— Който ламти да докопа всичко, не придиря — отвърна мъжът поучително.

— Ако е слязъл при нас, ще съжалява, че не си е останал на светло.

— Вече е тук — натърти мъжът. — Кой друг би успял да се разправи наведнъж с Борис и останалите? Трябва да е Свирача.

— Какъвто ще да е, покаже ли си носа тук, ще му го отрежа.

— Кротко! — тихо, но безпрекословно изрече Чандлър и влезе в пещерата. — Да не сте мръднали и да не сте проговорили. — И двамата замръзнаха сковано. — Никой нищо няма да реже на никого — продължи той и ги доближи. — Я се обърнете към мен!

— Ти ли Свирача? — попита мъжът.

— Да, някои хора ме наричат така.

— Няма да ни вземеш тунелите! — изръмжа жената. — Колкото и да те бива, не можеш да избиеш всички ни!

— Нямам желание да ви убивам — увери я Чандлър. — Нужна ми е информация.

— А защо пречука Борис и другите с него?

— Не поискаха да споделят с мен това, за което ги попитах.

— Свирач, ние тук не се дъним един друг — озъби се мъжът. — По-добре ни застреляй и да свършваме.

— Не съм подгонил никой от вашите хора. Търся един Син дявол.

— Не търпим тези твари сред нас — възрази жената. — Тук има само хора.

— Струва ми се, че онзи няма нищо общо с тунелите. Но се спусна две-три минути преди мен… Трябва да го спипам.

— За какво ти е?

— Това изобщо не ви засяга. Тунелите ви не ме интересуват.

— А защо да ти вярваме? — усъмни се жената.

— Защото другата възможна причина за идването ми е да ви изтребя, а вие двамата сте още живи.

Мъжът и жената се спогледаха.

— Значи искаш само да те заведем при Синия дявол? Ще си го отведеш горе и ще ни оставиш на мира?

Чандлър кимна.

— Само това искам.

— И повече няма да се връщаш?

— Такова нещо не мога да ви обещая. Но няма да сляза тук без много сериозна причина.

Мъжът се взря в него за секунда-две, после кимна.

— Добре, ще се разберем.

— Тогава водете ме.

— Първо трябва да науча къде е този твой Син дявол.

— Може ли това да стане, без да те изпускам от поглед?

— Да.

Докато те разговаряха, ръката на жената стисна дръжката на нож, стърчаща от колана й.

— Извади го и ще трябва да живееш някак с една ръка — обеща й Чандлър.

— Стига глупости! — отсече и мъжът. — Това е Свирача, а не някой мухльо!

Тя го изгледа сърдито, но напрегнатите й мускули се отпуснаха.

Мъжът огледа пода на пещерата, избра си две камъчета и застана пред входа на един коридор. Започна да почуква по стените в накъсан ритъм. Звуците още отекваха във влажния въздух, когато той започна да повтаря сигнала пред друг коридор. Накрая направи същото и пред прохода, откъдето дойде Чандлър.

— Имаме си свои кодове — обясни, когато се върна в средата на пещерата. — Ако Синия дявол е някъде из тунелите, ще ни съобщят след минута-две.

— Но ако си повикал помощ, нека ти е ясно, че нямам намерение да умра сам.

— Тогава да запазим спокойствие и някой няма да умре — предложи мъжът. — Ти само се погрижи да отведеш жертвата си горе и да не се връщаш при нас.

Млъкнаха в очакване на отговора. Най-много след минута и половина чуха далечно почукване на камъчета, последвано от пронизително изсвирване.

— Всичко е наред — каза мъжът. — Спипали сме Синия дявол.

— Да вървим.

— Няма да е толкова лесно. Вече са се досетили, че точно ти го искаш… Предлагат да ти го продадат.

— Колко трябва да платя?

— Готови са да се пазарят.

— Сигурен ли си, че е същият гад, който слезе малко преди мен?

— През целия ден само един Син дявол е влизал в тунелите. Добре знаят какво може да ги сполети тук. — Мъжът помълча нерешително. — Е, склонен ли си да сключиш сделка?

— Да, стига цената да е разумна.

— Ами ако не ни допадне твоето предложение? — все още ядосано попита жената.

— Нека се тревожим за това, когато му дойде времето — каза Чандлър. — Вървете пред мен. — Мъжът тръгна към десния коридор, но жената понечи да остане. — Ти също.

Тя го изгледа гневно, но настигна мъжа. Свирача вървеше плътно зад тях.

Изминаха петдесетина метра, завиха наляво, поеха по левия тунел на следващото разклонение, който се спускаше доста стръмно. Когато Чандлър пресметна, че трябва да са слезли почти половин километър под повърхността на спътника, влязоха в най-голямата пещера, която бе видял тук.

Синия дявол беше вързан за забит в пода стълб и личеше, че е бит безмилостно. Наоколо стояха четирима мъже и две жени, а един доста едър брадат човек, пременен в пъстри и скъпи дрехи, седеше на грубо каменно подобие на кресло зад плоча, приспособена като бюро.

— О, това е господин Чандлър! — изрече той. — Колко мило от ваша страна да ни посетите.

— Не е Чандлър — възрази водачът. — Това е Свирача.

— Та това е само професионален псевдоним — меко го укори мъжът зад бюрото. — Истинското му име е Джошуа Джеремая Чандлър и… — брадатият се засмя, — …преживя един наситен със събития ден.

Чандлър го огледа внимателно, но предпочете да не каже нищо.

— Позволете ми да ви се представя. Аз съм Княз Луцифер.

— Твърде интересно — равнодушно отвърна Свирача.

— Именно. Царството на Луцифер е светът на грешниците под Земята, а аз владея подземията на Порт Маракеш. Как предпочитате да се обръщам към вас?

Чандлър сви рамене.

— Все едно.

— Чудесно! — усмихна се Княз Луцифер. — Вярвам, че преговорите ни ще протекат в сърдечна атмосфера.

— А как научихте кой съм?

— Помолих разпоредителя в „Зеленият диамант“ да ми посочи кой сте, щом дойдете. Когато чух, че сте се отървал от Хирурга, беше само въпрос на време да се появите и в клуба. Рано или късно всеки, който има някаква тежест на тази планетка, идва в „Зеленият диамант“. Самият аз съм редовен посетител, затова само трябваше да поощря Чарлз със скромна сума, за да ви посочи… Видях ви да влизате в кухнята и ме обзе любопитство. Не се върнахте в залата и разбрах, че преследвате един Син дявол. Ако двамата бяхте останали на повърхността, не би ми хрумнало да се намеся… Но тъй като имаше вероятност съществото да избяга в тунелите, предадох на моите хора да го заловят, вместо да го убият незабавно. Предположих, че за вас ще е важно да го намерите жив. — Княз Луцифер се усмихна отново. — И ето ви сред нас.

Чандлър се озърна към Синия дявол.

— Говори ли някой от човешките езици?

— Щом е работил в Порт Маракеш, това е задължително.

— Добре. Колко искате?

— Ами ще трябва да се съобразим с факта, че тази вечер убихте петима от моите подчинени. Освен това положихме усилия да заловим Синия дявол, а и моето време струва скъпо. Разбира се, не бива да пропускаме обстоятелството, че сега и двамата можете да ме разпознаете.

— Кажете цената — настоя отегчено Свирача.

— А от друга страна, господин Чандлър, изпитвам искрена симпатия към вас. Малцина други биха проявили вашето хладнокръвие, когато животът им зависи от мен. Нека чуя вашето предложение, приятелю.

— Пет хиляди кредита.

Княз Луцифер поклати глава натъжено.

— Твърде скромно обезщетение за моите загинали съратници. Не бих се и замислил над сума, по-малка от тридесет хиляди.

Чандлър бръкна във вътрешния си джоб, извади дебела пачка банкноти, отдели пет и прибра останалите. Отиде до бюрото и остави петте хиляди кредита.

— Това е.

— Господин Чандлър, или сте много смел, или твърде глупав.

— Не. Няма да ми изплатят неоправданите разходи.

Княз Луцифер отметна глава назад в неудържим пристъп на кикот.

— Великолепно! — едва изрече накрая, останал без дъх. — Господин Чандлър, мисля, че ще се сприятелим с вас. — Усмивката изчезна от лицето му като изтрита. — Ще получите Синия дявол за пет хиляди кредита, но при едно условие.

— Какво е то?

— Вие попитахте дали съществото говори земен език. Това означава, че имате намерение да го разпитате, преди да го убиете или пуснете на свобода, по ваш избор. — Подземният главатар се взря непреклонно в натрапника. — Условието е лесно изпълнимо — искам да присъствам на разпита.

— Но защо?

— Откакто кацнахте на нашия планетоид, не сте навредил на друг Син дявол, нито сте пътувал до Хадес. Господин Чандлър, живеещите в Порт Маракеш местни твари не са се намесвали досега в нашия бизнес и много ми се иска да узная защо сега някой от тях се опита да ви убие.

— И все пак — защо искате да чуете отговорите му?

— Не ви прилича да се правите на глупак — укори го Княз Луцифер. — Убийствата са едно от най-печелившите занимания на нашата организация. Длъжен съм да науча, ако Сините дяволи ще ни стават конкуренти.

— Уверявам ви, че това няма да се случи — заяви Чандлър.

— Естествено е да ме уверите. Но предпочитам сам да чуя това.

Свирача поклати глава.

— Каквото и да каже този туземец, не ви засяга по никакъв начин.

— Господин Чандлър, нека си изясним позициите напълно. Моите интереси започват и свършват с Порт Маракеш. Ако Синия дявол е имал някаква своя чудата причина да желае смъртта ви, това наистина не ме засяга. Ако се опасявате, че ще злоупотребя с получената информация, давам ви дума, че подобно нещо не ми е хрумвало. Ще заповядам на хората си да излязат от пещерата, така че двамата ще разпитваме пленника… иначе няма да приема само пет хиляди кредита.

Чандлър обмисли предложението и кимна.

— Чухте уговорката — обърна се Княз Луцифер към останалите. — Оставете ни сами, докато ви повикам. — Погледна за миг към Чандлър. — Надявам се да ми повярвате, че ако ме убиете, никой няма да ви види повече.

Петимата мъже и трите жени се изнизаха през тунелите, а Свирача и главатарят застанаха пред вързания Син дявол.

— Имаш ли някакво име? — попита Чандлър.

Съществото само впери поглед в него, но не отвори уста.

— Казва се Бома — каза вместо него Княз Луцифер.

— Как научихте?

— Не бях принуден да бързам — засмя се неговият домакин. — Попитах го още в кухнята. Работи от две седмици в „Зеленият диамант“.

— И аз говорих с Ледения преди около две седмици — промърмори Чандлър. — Бива си я тази…

— Кой е Ледения? — попита Княз Луцифер. — И коя жена споменахте?

Свирача пренебрегна въпросите му.

— Бома, тя кога ти заповяда да ме убиеш — днес или преди две седмици?

Никакъв отговор.

— Можеш ли да се свържеш с нея от Порт Маракеш?

Никакъв отговор.

— Бома, как да й предам съобщение?

Никакъв отговор.

— Само това ми кажи и ще излезеш оттук жив и здрав.

Никакъв отговор.

— Сигурен ли сте, че ме разбира? — обърна се Чандлър към Княз Луцифер.

— Няма никакво съмнение.

— Добре тогава, Бома. — Свирача извади лазерния си пистолет. — Тя не може да ти помогне тук. Само аз мога. Способен съм да ти изгоря пръстите на ръцете и краката един по един. После ще се заемем със ставите ти. Рано или късно ще проговориш.

Бома се вторачи в него.

— Никога!

— Видя ли, можеш да говориш, когато поискаш. Сега ми обясни как да се свържа с нея и ще си спестиш мъките.

Съществото млъкна отново.

— Последна възможност — осведоми го Чандлър, изключи предпазителя и почти опря оръжието в ръката му.

— Не можеш да я победиш, Свирач — изрече Бома.

— Нима?

— Тя е Оракула.

Синия дявол стисна челюсти и мигновено се отпусна в омоталите го въжета.

— Гадост! — изръмжа Свирача и отвори устата му. — Един зъб е счупен. Вероятно е имал старомодна капсула с отрова.

Изправи се и сви вежди.

— Трябваше да се досетя по-рано! — каза Княз Луцифер, лицето му се изкриви в недоволна гримаса. — Знаех си, че дупка като Порт Маракеш не ви интересува. Дошъл сте за нея!

— Знаете ли нещо за тази жена?

— Приятелю мой, знам достатъчно, за да не ви завиждам.

Чандлър задълго се взря в трупа.

— Как е могла да наложи с такава сила властта си над същество от чужда раса, че то предпочете да умре, вместо да ми разкрие начина да се свържа с нея?

— Господин Чандлър, този факт стига, за да осъзнаете докъде се простира властта й. Синия дявол предпочете да не ви се подчини, за да не си навлече недоволството на една жена, която е на половин милион километра оттук. И избра смъртта, за да не изтърве сведения, колкото и незначителни да са те, само и само да ви затрудни във вашата мисия. — Княз Луцифер сви рамене. — Е, и без това никой не смята туземците за особено умни.

— Май не ви разбирам.

— Можеше да ви каже всичко, за което го попитате — поясни главатарят.

— И защо?

— Господин Чандлър, според мен отговорът е очевиден — натърти Княз Луцифер. — Никой не би успял да я убие.

8

Седяха в малко помещение, чиито кожени мебели и ръчно тъкани килими никак не подхождаха на каменните стени и таван. Между пръстите на едната си ръка Княз

Луцифер държеше голяма сирианска пура, в другата топлеше чаша със стогодишно алфардско бренди. Чандлър надигна жадно своята халба бира, после я остави на изящната масичка от домариамско дърво.

— Разберете ме — каза домакинът, — бих ви помогнал, ако ми беше по силите. Много би ми харесало да работя със способен човек като вас. — Той въздъхна. — А и никак не обичам хората, които се продават на други раси. С удоволствие бих разширил дейността си и върху Хадес. Само че няма начин да успеете.

— Но вие дори не сте я виждал. И доколкото се досещам, тук никой освен мен не е наясно с нейната дарба. Защо се страхувате толкова от нея?

— Само че съм наясно с могъществото й — увери го Княз Луцифер. — Не изпитвам желание да разбера каква е същността му.

— Добре, разкажете ми в какво се проявява това могъщество.

— Господин Чандлър, в момента Демокрацията е по-силна отвсякога. Разширява териториите си във всички посоки на галактиката, поглъща световете един след друг. Готвеше се да покори и Хадес преди около четиринадесет години.

— Един момент — прекъсна го Свирача. — Мислех, че Демокрацията е загубила всякакъв интерес към Хадес, щом находищата по спътниците му били изчерпани.

— Това е официалната версия. А в действителност Седемнадесети флот бе разположен в тази звездна система със задачата да… хъм, да умиротвори жителите на Хадес. И тогава се появи тя. Не знам какво направи, но изведнъж флотът се махна и Хадес отново стана независим свят. Освен това ми е известно, че Демокрацията изпрати тук пет-шест от най-добрите си агенти и никой от тях повече ни се чу, ни се видя. — Той отпи от брендито. — Така че не ми е нужно да разбирам дарбата й, господин Чандлър. Достатъчно ми е да знам, че има силата да възпре Демокрацията. Всъщност бях изненадан, че са успели да ви подмамят да дойдете тук.

— Не са ме подмамили — отвърна Чандлър. — Нае ме частен работодател.

— Ледения, когото споменахте?

Свирача кимна.

— Колкото и да ви плаща, не си струва. Какво постигнахте тази вечер? Имахте късмет да не изядете последната салата в живота си и се отървахте от един неин агент. Аз пък казвам — какво от това? Там, откъдето е дошъл Бома, има още двеста милиона Сини дяволи.

— Но само една жена се нарича Оракула — напомни Чандлър. — Чудя се дали не е възможно някак да бъде подмамена да напусне Хадес?

— И как?

— Още не знам. Вероятно като ликвидирам още от агентите й…

Княз Луцифер завъртя глава.

— Не се съмнявам, че дори няма да съжалява за тях. Защо не измислите начин да унищожите цялата проклета планета и да решите проблема веднъж завинаги?

— Първо, защото каквото и да си мислите за мен, не съм побъркан масов убиец. И второ, поръчано ми е да я убия само ако не мога да я измъкна от скривалището й.

— Да я измъкнете ли?

— Тя е изключително ценна. Никой не я иска мъртва… освен ако се уверят, че няма как да я използват. — Свирача се замисли. — Вероятно това е истинската причина флотът да се оттегли, когато тя се е появила тук. Не са рискували да й навредят.

— За четвърт час раздразнихте любопитството ми по-силно, отколкото нейното присъствие за четиринадесет години. Какво толкова има в тази жена, та всеки иска да я докопа? Що за сила е тази?

— Само една — предсказание.

— Вижда в бъдещето?

— Доколкото разбирам, тя вижда всевъзможни варианти на бъдещето и с действията си предизвиква онзи, който й допада най-много.

— Ама че дарба! — възхитено промълви Княз Луцифер. — И как ще се доберете до някого, който е осведомен за вашите намерения, преди още да са ви хрумнали?

Чандлър сви рамене.

— Предполагам, че ще я поставя в положение, когато за нея няма желано бъдеще.

— Не виждам как ще го постигнете от Порт Маракеш.

— Ясно ми е и това. Не ми разрешават да кацна на Хадес, затова реших поне да измисля правдоподобна причина за присъствието си, а през това време да търся нейните слаби места.

— И затова убихте Хирурга.

— Ако в града се появи професионалист, най-добре е бързичко да очисти някого, иначе хората започват да си задават въпроси. — Свирача се намръщи. — Явно номерът не мина.

— Изглеждате ми озадачен — подхвърли домакинът.

— Така е. Ако съм я заблудил, защо се опита да ме отстрани от играта? А ако наистина е искала да ме убие, защо се провали?

— Аха! — възкликна Княз Луцифер и лицето му грейна. — Значи и тя не е всесилна! Очевидно границите на възможностите й са свързани някак с разстоянието. Предвидила е, че ще се опитате да я отвлечете или ликвидирате, защото в такъв случай би ви се наложило да я доближите физически. Но не е видяла какво ще се случи тук, на половин милион километра от Хадес. — Той се вгледа в лицето на Чандлър. — Май не ви убедих. Но за мен подобно обяснение е съвсем логично.

— Ако не е могла да види ставащото в Порт Маракеш, как изобщо е разбрала, че ще дойда?

— Вероятно е прозряла вариант на бъдещето, когато отивате при нея да я убиете, и се е върнала назад в събитията, за да стигне до намерението да ви премахне.

Чандлър поклати глава.

— Бома е започнал работа в „Зеленият диамант“ в деня, след като приех поръчката. Това стана дяволски далеч от Хадес, а не на някакви си половин милион километра.

— Да, интересен довод — призна Княз Луцифер.

Замълчаха задълго.

— Да знаете, ще ви се наложи да стъпите на Хадес — каза накрая домакинът. — Ако научи, че сте жив, ще последват още покушения срещу вас… а и никога няма да я подмамите да дойде в Порт Маракеш.

— Знам. Сега първата ми задача е да отида на онази планета. После ще се тревожа как да стигна до жената.

— О, достатъчно лесно е да се прехвърлите на Хадес — безгрижно го увери Княз Луцифер. — Не напразно съм владетел на подземния свят. Трудното ще започне после.

— Е, вече знаете какво ще се опитам да направя.

— Изглежда не се изразих достатъчно ясно. Напълно е по силите ми да ви прехвърля нелегално на Хадес. През ден-два има кораб за Сините дяволи и в зависимост от сумата, която можете да похарчите, ще ви представим като втори пилот или навигатор, или поне ще ви скрием в товарния отсек. Но ако нямате официално разрешение за пребиваване, ще ви спипат, щом се покажете.

Чандлър се зазяпа разсеяно в халбата с бира.

— Защо сте готов да ми помогнете?

— Първо, защото сте ми симпатичен. И второ, колкото по-скоро си тръгнете, толкова по-бързо тук ще се появи… хъм, празно място на върха на пирамидата и се надявам аз да го заема.

— Всъщност какъв сте вие — бандитски главатар, наемен убиец или още нещо?…

— Аз съм човек, който използва всяка възможност — невъзмутимо обясни Княз Луцифер. — Смъртта на Хирурга и вашето отпътуване ще ми предоставят поредната възможност.

— Каквито и да са подбудите ви, искам да ви благодаря за помощта.

— Драги ми господине, имам намерение да получа вашата благодарност и в по-съществена форма, преди да напуснете Порт Маракеш.

— Каква е сумата и кога мога да тръгна?

— Още не знам отговора и на двата въпроса — призна си домакинът. — Моята задача е да ви доставя там. А вашата е да оцелеете дотогава. — Той се запъна. — Твърде много Сини дяволи има в Порт Маракеш. Щом се е опитала да ви убие веднъж, почти сигурно е, че ще упорства в намеренията си.

Чандлър стана.

— Най-добре да се върна горе. Когато сте готов, оставете ми съобщение във „Върколака“.

— Защо не в „Зеленият диамант“?

— Загубих доверието си в кулинарното им майсторство.

— Горкият Чарлз! Дано не го приеме като лична обида… — Изведнъж и Княз Луцифер се изправи. — По-разумно е да ви придружа. Така няма да се загубите, а и ще си спестя вероятната преждевременна смърт на по-наежените си подчинени.

Поведе госта си през изкачващата се плетеница от тунели. Не след дълго минаха през пещерата, където Свирача застреля Борис и компания. За схватката напомняха само няколко кървави петна на пода.

— Ето че пристигнахме — обяви Княз Луцифер в кръглата шахта, през която Чандлър бе влязъл в неговия свят. — Ще се ориентирате ли оттук?

— Да. Шофьорът ми би трябвало да ме чака пред „Зеленият диамант“.

— Защо пък да не дойда с вас дотам… Лиших се от десерта и кафето си.

Излязоха в глухата уличка и отидоха до входа на ресторанта.

— Това е моята кола.

Чандлър посочи очуканото возило на Джин, паркирано отпред. Шофьорът го забеляза и излезе да му отвори задната врата. В този миг гласът на Княз Луцифер отекна гръмко из улицата:

— Чандлър!

Свирача се просна по корем мигновено, пистолетът вече беше в ръката му. Джин не успя да реагира толкова бързо и изрева, когато лазерен лъч прогори мускулите на лявото му рамо.

Чандлър стреля към нападателя и след секунда тялото му тупна тежко иззад съседната кола.

— Благодаря — промърмори Свирача, когато се изправи да отиде при трупа.

— Чист късмет — отвърна Княз Луцифер. — Ако не гледах натам, нямаше да го забележа. — Взря се в убития мъж. — Господин Чандлър, имате повече врагове, отколкото предполагахте.

— Значи не вярвате и той да е работил за Оракула?

— Досега не съм чувал да е използвала хора.

Свирача приклекна и започна да тършува в джобовете на убития.

— Я да видим каква е истината…

Намери електронно удостоверение и сви вежди.

— Нещо ви безпокои — отбеляза Княз Луцифер.

— Точно така е — призна Чандлър и му подхвърли идентификационното устройство. — Бил е агент на Демокрацията.

— Е, и?

— Само че точно Демокрацията е наела Ледения да отмъкне Оракула. Аз съм подизпълнител, така да се каже.

— Но защо са решили да ви премахнат?

— Не знам — отговори намръщеният Свирач. — Има нещо гнило тук.