Оракула

18

През следващите три дни Чандлър прекарваше повечето време в пансиона, излизаше само вечер, за да вечеря във „Върколака“. Обмисли дали да се срещне с някои от потенциалните клиенти на Хирурга, за да продължи с преструвките, че е дошъл да се наложи тук, но се отказа. В края на краищата вече и Оракула, и Демокрацията се бяха опитали да го убият. Май нямаше сериозна причина да поддържа измислицата.

На четвъртата вечер влезе в ресторанта заедно с Джин, който отново го возеше из града, макар рамото му да беше стегнато в превръзка. Върколака ги забеляза и веднага дойде при тях.

— Последвайте ме, моля.

Въведе ги в малка кръгла стая в задната част на залата, където Княз Луцифер вече се бе настанил до шестоъгълната маса.

— Добър вечер, господин Чандлър.

— Добър вечер — отвърна Свирача и остана прав, за да огледа помещението, макар че неговият шофьор побърза да си избере място.

След малко извади от джоба си миниатюрно устройство и го притисна към стената, където то увисна, щом Чандлър си дръпна ръката.

— Това пък какво е? — учуди се Върколака.

— Предпазва от подслушване. Ще обърка сигналите на всеки предавател, ако има такъв наблизо.

— Изключително предпазлив сте, господин Чандлър — отбеляза Княз Луцифер.

— Затова съм още жив.

— Свирач, да ти донеса ли нещо? — намеси се съдържателят. — Току-що получих нова партида цигниански коняк.

— По-късно.

— А вечеря?

— Ще ти кажем, когато сме готови с поръчката.

Върколака вдигна рамене и се върна в залата, а Чандлър най-после седна.

— Е, какво става? — обърна се към елегантния подземен главатар.

— По-трудно е да ви пратим на Хадес, отколкото си мислех. След смъртта на Бома Сините дяволи са затегнали мерките за сигурност на совалките, които сноват между планетата и спътниците. Разбира се, не е невъзможно, но ще изисква значително по-голяма изобретателност… и време. — Княз Луцифер се засмя. — Господин Чандлър, тя явно не изгаря от желание да се срещне с вас лично.

— Ако в приказките за нея има нещо вярно, не вярвам да си е загубила съня заради мен. Вероятно Сините дяволи се престарават…

Той млъкна изведнъж, сякаш осенен от неочаквана идея. Княз Луцифер се вторачи в него.

— Какво има, господин Чандлър?

— Я помислете за това, което казах току-що. Няма никаква причина една жена, способна да предвиди бъдещето, да се тревожи от намерението ми да я убия. Значи акцията сигурно е организирана от Сините дяволи. — Взря се в очите на главатаря. — Какво ви подсказва това?

— Че те не искат да стигнете до нея.

— Естествено е да не искат — нетърпеливо продължи Свирача. — Но защо? Знаят докъде се простира могъществото й, нали точно тя ги отървава засега от Демокрацията. Тогава защо са неспокойни?

— Ясно! — в същия миг се ухили Княз Луцифер.

— Да, ама на мене нищичко не ми е ясно — оплака се Джин. — Ей, няма ли да ми кажете с прости думи за какво се досетихте?

Чандлър се обърна към него.

— Бях нает да я отведа оттук и да я убия само в краен случай. Още не съм измислил как бих успял да я убия, а и те нямат повод да се притесняват, че това изобщо е възможно. Е, какъв извод можеш да направиш от това?

Джин вдигна рамене.

— Де да знам — измънка смутено. — А какъв извод трябва да направя?

— Страхуват се, че тя ще тръгне доброволно с господин Чандлър — смили се над него Княз Луцифер.

— Досега действах според предположението, че тя е останала на Хадес по своя воля — добави Свирача. — Ами ако не е вярно?

— Доста неща ми разправи за нея — възрази шофьорът, — и не виждам как ще задържат насила жена с такава дарба.

— Затвори я в килия със стени, по които си пуснал високо напрежение, включи силово поле около килията и постави двама пазачи. Тогава никакви предсказания няма да й свършат работа. Ако във всяко възможно бъдеще тя си остава затворничка, значи няма да се измъкне.

— Пак има нещо гнило — възпротиви се Джин. — Щом вижда в бъдещето, защо изобщо е позволила да я затворят?

— Кой знае? — каза Чандлър. — Когато дошла на Хадес, била е само на осем години. Може да не е имала такава сила по онова време. Пристигнала с някакъв извънземен на име Лъжекостенурката. Нищо чудно той да я е предал. Или просто не е разбрала какво ще й направят. — Той млъкна и се замисли. — Или всички са си живели в мир и любов до деня, когато решила да се махне, а Сините дяволи се сетили, че без нея Демокрацията ще ги налапа бързичко.

— А може да бъркаш жестоко — промърмори шофьорът, когото никакви разсъждения не успяха да убедят.

— Вероятно е — допусна Свирача. — Но нека в момента приемем, че съм прав. — Пак се запъна за момент. — Да, това би обяснило и защо Демокрацията иска да ме отстрани. Ако се боят, че тя ще тръгне с мен, искат да си спестят главоболието да я търсят отново, а както изглежда, тя не е лесна за намиране, реши ли да се крие… Опитайте се да погледнете на нещата през техните очи — Сините дяволи не са кой знае каква военна заплаха, при това внимават да не се сближават прекалено с враговете на Демокрацията. Да предположим, че не могат да убият жената. Значи тук е най-безопасно за всички да бъде задържана. Изтръгне ли се от Сините дяволи, би могла да отиде на канфоритските планети-близнаци или пък на Лодин ХI — светове, които могат да воюват срещу Демокрацията.

— Да, ама си мисля, че грешиш — разпалено отвърна Джин.

— Докажи.

— Лесно е — махна с ръка шофьорът. — Ако е искала да я спасиш, защо е пратила Синия дявол да те убие?

— Не го е пратила тя. Действал е сам или по заповед на своето правителство.

— Тогава как е научил кой си и къде да те намери?

— Чудесен въпрос — одобри Княз Луцифер и се взря любопитно в Чандлър. — Имате ли отговор?

— Когато боравим с толкова оскъдни сведения, отговори няма, остава ни да умуваме над хипотези — натърти Свирача. — Но ако предположим, че тя предварително е знаела за неуспеха на Бома в опита за убийството ми… и да речем, очаквала е да стигна до тези заключения… Нима това не е най-добрият начин да ми съобщи, че иска да се махне оттук?

— Много предположения станаха — скептично каза Джин. — На такова нещо аз поне няма да си заложа главата.

— И аз нямам намерение да си рискувам живота — увери го Чандлър. — Във всеки случай засега. — Опита се да подреди мислите в ума си. — Все пак предчувствието ми подсказва, че съм прав. Май е време за съвсем нов план.

— Какво ще правите, господин Чандлър? — попита Княз Луцифер.

— Е, както изглежда, не мога да отида на Хадес точно сега, щом претърсват старателно всяка совалка.

— Тогава какво остава?

— Струваше ми се, че отговорът е очевиден. Щом не мога да стигна до нея, единственият начин е да я накарам тя да дойде при мен.

— Никога няма да дойде на спътниците — заяви главатарят на подземния свят. — И да иска да тръгне с вас, Сините дяволи няма да й позволят за нищо на света. А ако грешите и тя желае да умрете, има си предостатъчно агенти в Порт Маракеш, които да свършат работата вместо нея.

— Нямам никакво намерение да остана в Порт Маракеш — обясни Свирача. — Тези твари вече знаят кой съм, а и Демокрацията се опитва да ме очисти.

— Не мога да се досетя за плановете ви — озадачено промърмори Княз Луцифер.

— Има още два спътника. Къде Сините дяволи са повече?

— В Порт Маракайбо — намеси се шофьорът. — В Порт Самарканд май няма нищо друго, освен ферми и заводи.

— Значи Свирача ще бъде пленен от прочутия си противник Княз Луцифер, който ще го затвори в тунелите под Платиновия квартал, докато някой плати откупа му от… хъм, да не се оценявам твърде евтино… нека бъдат десет милиона кредита. — Чандлър се засмя. — Естествено, никой няма да плати. Демокрацията и без това иска да не се меся, а Ледения няма да бръкне в собствения си джоб заради мен… А утре един мъж с нова и неподлежаща на проверка самоличност ще се появи в Порт Маракайбо. Ще живее кротичко, ще бяга от известността със същата упоритост, с която Свирача я търсеше в Порт Маракеш. И преди да е минал един месец, ще всели такъв смут в душите на агентите на Оракула, че самите Сини дяволи ще настояват тя да се намеси и да сложи край на злодеянията му.

— Сериозно ли се надявате, че ще я пратят в Порт Маракайбо, за да ви открие? — усъмни се Княз Луцифер.

— Няма да търпят безкрайно дълго моя терор, а е немислимо да обявят война срещу населението на спътниците, защото веднага ще дадат повод на Демокрацията да защити хората с цялата си сила. Рано или късно ще решат, че най-умният ход е да пратят Оракула в ролята на тяхна спасителка.

— А ако преценят, че тя е твърде ценна, за да рискуват? — настоя главатарят.

— Тогава — кисело промълви Свирача, — все още ще имам четири месеца да измисля нещо друго.

— Не че искам да ви обидя, господин Чандлър, но това е слабичък отговор на въпроса ми.

— Да, беше нескопосан опит за шега — призна си Свирача. — Всъщност не успея ли да я подмамя на Порт Маракайбо, според мен шансовете ми да я отведа може и да нараснат.

— Пак ме обърка — въздъхна Джин.

— Боя се, че и аз не мога да вникна в логиката на разсъжденията ви — добави Княз Луцифер.

— Ако тя е искрено предана на Сините дяволи, ще се опита да ми смъкне кожата в момента, когато започна да ги притискам. Вероятно се смята за непобедима, така че от нейна гледна точка няма да поеме никакъв риск. Просто ще се погрижи за реда и спокойствието. А ако наистина се стреми да напусне Хадес и онези твари вярват, че могат да я контролират, значи съм надценил способностите й. Окаже ли се обаче, че ги е страх да я пуснат в Порт Маракайбо, това ще потвърди всичко, което вече чух за нея. В такъв случай те се боят да й дадат каквато и да било свобода на действие. Ще ми остане само да й отворя вратата, а тя ще свърши останалото.

Княз Луцифер се усмихна.

— Както го казвате, изглежда лесно, но не вярвам да не срещнете никакви затруднения.

— Е, ако беше лесно, някой друг отдавна да се беше добрал до нея — подхвърли Чандлър. — Не знам вие как сте настроени, но аз вече съм готов да опитам прехваления коняк.

— И на мен ми звучи добре — обади се Джин.

Свирача се обърна към шофьора си.

— Тогава защо не отидеш при Върколака? Кажи му да донесе по чаша за всеки.

— Ей сега.

Джин стана веднага и излезе от кръглата стаичка.

— Научете за него всичко възможно — тихо помоли Чандлър.

— За Джин? — учуди се главатарят. — Че той е тук от доста години.

— Няма значение.

— Имате ли причина да подозирате, че работи за Оракула?

— Доколкото знам, тя не наема хора.

— И аз не съм чувал такова нещо — Княз Луцифер сви вежди. — Тогава защо не му вярвате?

— Нали помните, че не само Оракула се опитва да ме премахне?

— Но Джин едва не умря при онзи опит да ви ликвидират — възрази главатарят.

— И прекара два дни в болницата заради едно изгорено рамо — добави Чандлър. — А трябваше да го пуснат още на следващата сутрин. Знаели са, че го наех за шофьор. Може да са го притиснали, докато лекарите му възстановяваха кожата. Ако така е станало, искам да знам на кого докладва.

— Ще се погрижа за това — обеща Княз Луцифер. — Все пак си мисля, че напразно се безпокоите. Я го вижте — та той направо ви боготвори.

— Ако не съм забравил старите митове, Юда също е боготворял Исус — намусено промърмори Свирача.

— Схванах мисълта ви. Между другото, хрумна ми, че ще имате полза от някой местен човек в Порт Маракайбо.

— И несъмнено вече сте се сетил за най-подходящия? — предположи Чандлър.

— Избрах най-добрата възможност — увери го Княз Луцифер. — Но Джин вече се връща с коняка, така че нека обсъдим нещата по-късно.

— Прав сте — съгласи се Чандлър.

— Страхотно е — обяви шофьорът, оставяйки на масата поднос с бутилка и три чаши. — Опитах го да проверя дали наистина си струва, както разправят. — Напълни чашите.

— Бих желал да вдигна тост, господин Чандлър.

— Разбира се.

— Да пием за Оракула — предложи Княз Луцифер. — Тя направи живота ни значително по-интересен.

— Да, добър тост — каза Свирача и допря чашата до устните си. — Но дано не е направила живота ни и доста по-кратък.

19

Макар един и същ екип да бе тераформирал спътниците и бе преустроил еднакво атмосферата, притеглянето и климата им, между Порт Маракеш и Порт Маракайбо имаше сериозни разлики, породени от хилядолетното човешко присъствие.

Тукашните постройки не бяха толкова екзотични — с повече прави ъгли и доста по-скупчени в жилищните райони. Личеше, че градът е планиран старателно. Улиците образуваха правилна и удобна транспортна мрежа, търговският център имаше ясно очертани граници, а множество общински коли се плъзгаха на няколко сантиметра над повърхността по свръхпроводимите линии от центъра до крайградските квартали.

Чандлър седеше в една от тях и разглеждаше картата, която си взе по време на митническата проверка. Понякога се озърташе, за да провери наблюдава ли го някой, макар да не очакваше да го заподозрат. Пребоядисаната му коса беше съвсем тъмна, в очите си имаше кафяви контактни лещи, остави и всичките си оръжия в Порт Маракеш. Новите му отличителни белези съвпадаха идеално с вписаните в паспорта, осигурен му от Княз Луцифер, така че никой от охраната на космодрума не го обезпокои излишно. Искаше да го смятат за обикновен скитник, преследван от лош късмет и надяващ се да намери работа на най-далечния спътник на Хадес.

Новото му име беше Престън Грендж и Княз Луцифер дори му уреди правдоподобно минало, включващо четири ареста и две присъди за дребни нарушения на закона. Ако и тук го арестуваха, прикритието му едва ли би издържало на щателна проверка, но в такъв случай това щеше да е най-малкият му проблем.

Мястото, посочено му от подземния главатар, се намираше на улица „Клеопатра“. Намери го на картата, установи, че трябва да се прехвърли в кола по друг маршрут, затова се изправи и застана до изхода. Електронният сензор улови топлината на тялото му и даде сигнал на компютъра. Колата спря на първия ъгъл.

Чандлър се огледа, откри пункта за прекачване на следващото кръстовище и след малко вече пътуваше в поредната кола, а няколко минути по-късно стоеше на улица „Клеопатра“. Погледна номерата и тръгна към търсеното място.

Скоро се озова в по-западнал район — барове, нощни клубове и свърталища на наркомани се редяха един след друг. Ярко облечени мъже и жени се размотаваха около входовете. Някои подмамваха клиенти, други си шепнеха делово, трети зяпаха улицата, обзети от непреодолима скука.

Най-сетне стигна до номер 719 — малко, незабележимо здание, натикано между денонощен ресторант и долнопробен нощен клуб, чиито реклами обещаваха забавления, шокиращи за всички галактически раси без изключение.

Чандлър отвори вратата и попадна в неголямо осмоъгълно фоайе, където наглед липсваха други врати. Под тавана се виждаше малко устройство и нечий записан глас му нареди да погледне към обектива. Свирача се подчини и след секунди вече гледаше холограма на зашеметяваща руса красавица, увлечена в ритмите на чувствен танц. След половин минута изображението изчезна и гласът го уведоми, че ретинаграмата му е разчетена, регистрирана и сверена.

— Моля ви, минете напред.

Чандлър тръгна към стената срещу входа, която се плъзна встрани и щом го пропусна, веднага се върна на мястото си.

Тесният коридор го изведе в разкошен салон, пълен с изящни мебели, еротични рисунки и холограми и дори бронзова статуетка на същата жена, чието изпълнение видя преди малко.

В салона се тълпяха много жени в най-различен стадий на освобождаване от излишното облекло, включително и две съвсем голи. Присъстваха и четирима мъже — грамаден мускулест бияч и трима в скъпи костюми. Очевидно бяха клиенти.

Жена в съблазнителни одежди се отдели от група подобно облечени хубавици и спря пред Чандлър.

— Добре дошъл в „Утробата“, най-великия бардак на трите спътника. С какво мога да ви бъда полезна?

— Търся Кралица Нефрит.

— А тя очаква ли ви?

— Доколкото знам — да.

— А името ви е?…

Свирача се взря непреклонно в очите й.

— Просто й кажете, че ме праща Княз Луцифер.

— Защо не се настаните удобно, докато чакате? Скоро ще се върна.

Чандлър позяпа безцелно предизвикателните рисунки по стените. Жената наистина не се забави.

— Елате с мен, моля.

Влязоха във въздушен асансьор, който ги тласна меко два етажа нагоре, минаха по още един тесен коридор и спряха пред последната врата.

— Тя е вътре.

— Благодаря.

— Ще се видим ли по-късно?

— Съмнявам се.

Жената вдигна рамене и се махна. Чандлър се обърна към вратата. Чу жуженето на въртящи се холокамери и изпита краткото, но винаги неприятно усещане от сканирането на ретината на очите му. Вратата се отвори и той влезе в огромна осмоъгълна стая, пълна с произведения на изкуството и странни предмети от поне дузина светове. Шарките на килима сякаш се преливаха по своя воля, а златистото диванче, увиснало една педя над пода, явно не беше предназначено да настанява същества с анатомия, дори приблизително подобна на човешката. Огромен прозорец откриваше изглед към много по-чужди гледки, отколкото предлагаше дори джунглата в Света на Французина. Свирача потърси с поглед холопрожекционния апарат, но не го откри.

Зад широко бюро, обърнато така че да вижда и вратата, и прозореца, седеше жена — нито в първа младост, нито с признаци на остаряване по лицето. Беше малко по-закръглена, отколкото Чандлър би одобрил, но той трябваше да признае, че домакинята изглеждаше добре. Тя носеше нефритена огърлица и три-четири нефритени пръстена. Големите зелени очи бяха доста раздалечени. Носът й беше малък и прав. Тънките й устни искряха в оранжево. В кестенявата й коса имаше оттенъци и на злато, и на огън, беше грижливо вчесана високо над главата.

— Какво мога да направя за вас, господин?… — попита тя с глас, малко по-плътен и хрипкав от очакванията на Чандлър.

— Грендж. Престън Грендж.

— Ама че идиот е оня тип! — процеди тя презрително.

— Моля?

— През последните четири години вече ми прати три пъти Престън Грендж. Да не си въобразява, че номерът ще минава вечно?

— Така ми се пада, като се доверих на друг — примирено каза Свирача. — Утре ще си сменя името.

— А само от любопитство… как е истинското ви име?

— Чандлър.

— Някои хора не ви ли наричат Свирача?

— Има и такива.

Тя кимна доволно.

— Бях убедена, че сте вие. Славата ви изпреварва.

— Както и фалшивата ми самоличност — кисело подхвърли той.

— Това не е проблем. Ще имате нова още преди да излезете от кабинета ми. — Жената му посочи кресло пред бюрото си. — Моля ви, седнете. Да ви донесат ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— А искате ли нещо, от което ще се чувствате по-щастлив или, да речем, с избистрен ум?

Чандлър само врътна глава и жената вдигна рамене.

— Както желаете.

Тя стана и доближи шкафче, откъдето взе две таблетки. Изчака неподвижно, за да усети въздействието им, после се върна зад бюрото.

— Напишете името, което възнамерявате да използвате, за да няма грешки. И ще имам нужда от ваш подпис за документите.

— Дайте ми някакъв лист — помоли Чандлър, вече извадил писалка от джоба на туниката си.

Тя отвори горното чекмедже и взе оттам лист със златен монограм в горния край.

— Добре, ето го и името.

Жената се взря озадачено в написаното.

— Хулио Хуан Хавиер?

Чандлър се усмихна.

— Толкова глупаво звучи, че всеки веднага ще го помисли за истинско име, дадено ми от любяща, но не особено умна майка. Никой не използва такова име за фалшивата си самоличност.

Тя кимна.

— Така да бъде. До утре сутринта вече ще сте станал Хавиер. — Жената помисли малко. — Още сега ще започна да ви наричам с него. Не искам да свикна с Чандлър или Свирача, за да не се изтърва неволно пред когото не бива.

— А аз как да ви наричам?

— Професионалният ми псевдоним е Кралица Нефрит. Нека за вас бъда просто Нефрит.

— Прав ли съм в предположението си, че вие сте собственичката на това място?

— Владея всяка сграда и бизнес два квартала околовръст — заяви тя безцеремонно.

— Впечатлен съм.

— И би трябвало.

— А каква е връзката ви с Княз Луцифер?

— Щом той ви е пратил при мен, няма смисъл да крия. Положението му съответства на моето, само че в Порт Маракеш. И двамата сме създали малките си империйки на гърба на глупавите, лековерните и алчни хорица… Моите претенции не се простират към Порт Маракеш, а неговите — към Порт Маракайбо. Но и двамата бихме желали да разширим своя бизнес и на Хадес, затова имаме интерес да ви помогнем с всичко, което е по силите ни.

— Добре — кимна Свирача. — Имам нужда от всяка помощ, която успея да получа.

— Доколкото разбирам, имате нужда от много силна подкрепа — отвърна Нефрит. — Някой друг знае ли, че сте тук?

— Само моят шофьор Джин. Остана в Порт Маракеш под бдителното наблюдение на Княз Луцифер.

— Имате ли причини да го подозирате?

— Нямам.

— Тогава защо?…

— Просто съм си недоверчив по природа.

Тя кимна одобрително.

— Така може и да доживеете до дълбоки старини. — Позамисли се и попита: — А сигурен ли сте, че само той освен Княз Луцифер знае за идването ви тук?

— Те двамата, сега и вие.

— Докога ще останете при нас?

— Още не знам. Вероятно около месец, но дано не се проточи чак толкова.

— Ако очаквате от мен помощ, докато сте в Порт Маракайбо, сигурно е по-добре да ми обясните какви са намеренията ви.

— А може би е по-добре да не знаете — възрази Свирача. — Щом ви кажа, ставате съучастничка.

— Господин Хавиер — назидателно изрече Нефрит, — издържам половината чиновници на тази планетка, от време на време ползвам услугите и на останалите. Искате ли помощ от мен, трябва да ми кажете с каква цел дойдохте тук. Иначе няма да свършим никаква работа заедно.

Чандлър се поколеба, но кимна.

— Както искате. Дойдох в Порт Маракайбо, за да убивам Сини дяволи.

— Ако толкова ги мразите, имало е предостатъчно за изтребване и в Порт Маракеш.

— Нямах никаква полза от смъртта на онези там.

— Ясно. А защо ви хрумна да убивате именно тукашните Сини дяволи?

— Надявам се да предизвикам определена реакция.

— Не ви разбирам. Какво точно очаквате? Ненавист? Страх? Паника?

— От всичко, и то по много.

— Това не е задоволителен отговор. Защо е важно за вас Сините дяволи в Порт Маракайбо да се побъркат от страх?

— Защото ако постигна целта си, надявам се те да направят опит да ме спрат.

Тя го изгледа съсредоточено.

— Значи се надявате да доведат Оракула тук, за да ви открие?

— Права сте.

— Май не е най-блестящата идея, която се е раждала в главата ви. Разправят за нея, че била непобедима. Измислихте ли вече как да я убиете?

— Много по-ценна е жива, отколкото мъртва — увери я Чандлър. — В галактиката няма правителство или военен щаб, които не биха дали мило и драго, за да докопат тази жена. В края на краищата кой би загубил избори или битка, ако тя е на негова страна и му подсказва какво да прави? Демокрацията се опитва да я хване от шестнадесет години. Наеха ме да я отведа оттук и да я убия само ако се убедя, че тя няма да напусне Хадес.

— И си мислите, че ако убиете достатъчно Сини дяволи, тя ще дойде в Порт Маракайбо?

— Да, има такава вероятност.

Недоверието личеше ясно в погледа на Нефрит.

— А защо ще си прави труда?

— Защото само тя ще може да ме спре, а на местните твари все някога ще им омръзне да се прощават без време с живота си.

— Не, исках да ви внуша друго — какво я интересуват нея Сините дяволи? Защо да напуска Хадес, щом дори бойният флот не смее да припари тук заради нея?

— Защото подозирам, че тя иска да се махне от Хадес, дори че я държат там против волята й.

— Тъй ли?

Чандлър повтори пред Кралица Нефрит разсъжденията си, които Княз Луцифер вече бе чул.

— Значи излиза, че ще бъдете по-доволен, ако тя не дойде?

— Да, стига да съм разбрал правилно положението.

— А колко време ще ви бъде нужно, за да се убедите? — скептично попита Нефрит. — Колко Сини дяволи ще се наложи да убиете, за да повярвате, че тя няма да дойде?

— Не знам — призна си Свирача. — Зависи доколко ще успея да ги объркам и уплаша, а и да внеса хаос във връзките на тукашните Сини дяволи с Хадес.

— Все още не разбирам защо решихте да дойдете в Порт Маракайбо, за да постигнете целта си.

— Твърде много хора в Порт Маракеш научиха кой съм. Рано или късно Сините дяволи щяха да се досетят кой ги изтребва и сами щяха да ме подгонят. Много по-разумно е да започна отначало на нов свят, с друга самоличност. Така ще прибягнат до помощта на Оракула само в краен случай, ако изпаднат в пълно недоумение кой ги убива и се намесва в съобщителните им линии.

Нефрит стана, отвори барче и си сипа малко цигниански коняк, после се обърна към Чандлър.

— Е, поне мога да ви кажа, Хуан Хулио Хавиер, че доста внимателно сте се подготвил за това начинание. — Отпи глътка, наслади й се и попита: — А каква ще бъде моята роля в тази игра?

— Тук съм чужд — отговори Свирача. — И така искам да бъде. След седмица-две и сам бих успял да науча кое как е в Порт Маракайбо, къде се събират най-много Сини дяволи, дори да си уредя няколко скривалища. Само че много хора и твари биха ме забелязали, някои от тях сигурно биха ме запомнили. А единственият начин да вдъхна истински ужас на Сините дяволи е да остана непознат за тях. Ще бъда предоволен, ако си въобразят, че някой от тях извършва убийствата. Следователно имам нужда от съветник, който да ми казва къде да отида, а още по-добре би било да ме снабди и със собствена кола. При това имам нужда и от сигурно убежище. Някоя от спалните в „Утробата“ подхожда идеално, защото дори някой да ме проследи дотук, ще можете да свидетелствате, че не съм напускал през цялата нощ… — Чандлър се запъна и добави: — Има още една причина да се нуждая от помощта ви.

— И каква е тя?

— Налага се да убия немалко извънземни. Такава ми е работата, иначе нито на мен ми пука за тях, нито на тях за мен. Но бих си спестил излишното прахосване на живот, ако вие успеете да ме насочите точно към онези Сини дяволи, които вероятно поддържат връзка с Оракула или с властниците на Хадес. Щом целта на тази операция е да предизвика достатъчно непоносим хаос и да подмами Сините дяволи да докарат тук жената, за да ме премахне, значи най-бързият и пряк път към постигането й е да убивам онези, които са близо до Оракула или правителството.

— Ясно — замислено кимна Нефрит.

— Между другото, ще имам нужда от оръжия. Можете ли да ми намерите нещо?

— Това не е проблем за мен.

Чандлър се поколеба.

— Редно е да ви кажа още нещо.

— Сега пък какво ви притеснява?

— Някои хора от Демокрацията се стремят да ми попречат в изпълнението на тази поръчка. Още не съм сигурен кое ги плаши повече — дали че ще успея да отведа Оракула оттук, или че ще измисля как да я ликвидирам. Все едно, важното е, че се опитаха да ме убият в Порт Маракеш.

— Да разбирам ли, че именно Демокрацията ви е наела в края на краищата? — попита Нефрит.

— Така ми се струва.

— Само ви се струва?

— Аз съм подизпълнител, така да се каже — обясни Свирача. — Никога не съм се срещал с човека, който плаща за цялата тази работа.

Жената се намръщи.

— Надушвам нещо твърде странно — каза тя и пак се настани в креслото си зад бюрото. — Ако приемем, че Демокрацията ви е възложила поръчката, защо просто не ви отзоват, вместо да ви убият?

— Вече обясних, че не съм сигурен дали работя за Демокрацията в крайна сметка, а и поръчката ми бе възложена от частно лице.

— Нека изразя недоумението си по друг начин — упорито продължи Нефрит. — Щом вече знаете, че не желаят да успеете, защо продължавате?

— Защото съм делови човек. Не ме подтиква някакъв смешен патриотизъм — увери я Чандлър. — Получих само половината пари предварително и няма начин да взема останалите, ако не изпълня поръчката.

— Не се държите особено умно — заяде се домакинята. — Не знам колко ви плащат, но във всеки случай не е достатъчно, за да предизвиквате Оракула.

— Значи и вие постъпвате неразумно, като се съгласявате да ми помогнете — изтъкна Свирача.

— Все пак има разлика. Мога да сложа ръка на цял един свят — напомни му жената. — Моята потенциална печалба е съизмерима с рисковете. Но вашата не е.

— Ще трябва да делите наполовина — напомни й Чандлър.

— Говорите за Княз Луцифер, нали?

Той кимна мълчаливо.

— Княз Луцифер изобщо не влиза в сметките ми — каза Кралица Нефрит, а лицето й беше не по-малко студено и безмилостно от това на Свирача. — Нима си въобразявате, че сте единственият убиец в тази стая?

20

Нефрит заведе Чандлър в просторна, луксозно обзаведена стая, разположена до нейната. Имаше удобно въздушно легло, мебели с дърворезба от системата Домар и същата холографска уредба като в кабинета й.

— Ще известя хората си, че съм настанила тук свой близък приятел и никой няма да ви досажда.

— А няма ли да са любопитни какъв е този приятел? — усъмни се Свирача.

— Че какво лошо има в това? — учуди се Кралица Нефрит. — Добре е повече хора да научат, че сте тук. Дори ще уредим да ви носят храната в стаята. Важното е никой да не ви забележи, когато излизате… Ето там има фалшив гардероб. — Тя показа една от четирите огледални врати в стената. — Ще го програмирам да се задейства от вашата ретинаграма. Ще се отваря, щом го доближите, и ще остава отворен, да речем, двадесет секунди. Въздушният асансьор ще ви свали направо в моя гараж. Така ще напускате сградата и ще се прибирате. Никой няма да усети, че не сте бил в стаята си.

— Видях доста врати по коридора. На този етаж голяма част от бизнеса ли въртите? — попита Чандлър.

— Почти не се случва, освен когато посетителите станат прекалено много. Някои момичета преспиват на етажа, ако са преуморени и не им се иска да си отидат по домовете. Вероятно не е зле да се запознаете с няколко от тях и да се сприятелите. Колкото повече хора могат да гарантират, че прекарвате цялото си време тук, толкова по-добре.

— Звучи ми разумно. Утре ще трябва да пообиколя града.

— Щом нощта свърши, ще съм свободна. Тогава ще излезем. Предпочитам първия път аз да ви разведа из града, за да научите кое къде е. — Нефрит тръгна към вратата. — Ще се видим след няколко часа.

Чандлър не отговори нищо.

Влезе в банята за един сух душ, обръсна се и се изтегна на леглото. Заспа почти мигновено, но вътрешното му чувство за време го събуди двайсетина минути преди домакинята да се появи, затова беше облечен и готов за излизане.

— Изглеждате ми доволна от себе си — отбеляза той, щом тя се появи в доста по-обикновено облекло от предишния път и му даде поръчаните от него оръжия. — Сигурно приходите на публичния дом са били добри тази нощ.

— Всъщност бяха съвсем нормални. Но пък аз свърших доста работа.

Нефрит подхвърли два малки пакета на леглото.

— Какво е това?

— В единия са новите ви документи за самоличност.

— Благодаря — промърмори Свирача, като прецени с опитно око новата придобивка. — Бързо се справихте.

— Нали си плащате за всичко…

— А другото?

— Ами погледнете сам.

Чандлър извади лист, на който бяха нарисувани три неразбираеми извънземни символа.

— И какъв е смисълът?

— Един от клиентите на „Утробата“ работи в Управлението за планетарна отбрана.

— Не съм си и помислял, че имате такова.

— Ако живееш на спътник и се въртиш около планета, чието враждебно население е стотици пъти по-многобройно от тукашното, не е излишно да имаш и отбрана — отвърна Кралица Нефрит. — О, ясно ми е, че не можем да победим със сила Сините дяволи. Дори не вярвам, че ще издържим и десет минути, ако ни нападнат. Но поне прехващаме всичките им предавания и възникне ли подозрение, че се готвят за атака, ще повикаме нашия флот. — Тя помълча и реши да не се впуска в подробни обяснения. — Както и да е, нашият клиент се занимава с разшифроването и превода на съобщенията, които си разменят Сините дяволи. А това — тя заби показалец в рисунката, — е тяхното обозначение за Оракула.

— Как го накарахте да изтърве тайната?

— Първо го понапих — засмя се Кралица Нефрит. — А после погъделичках самолюбието му, което за жалост е единствената му забележителна черта. Когато се събуди сутринта, дори няма да помни, че ми е нарисувал нещо.

— Добре де, сега знам как да разчета името на Оракула, ако стъпя на Хадес. И какво от това?

— Струва ми се, че щом се опитвате да предизвикате някаква реакция, ще постигнете целта си значително по-бързо, ако оставяте този символ на всяка своя жертва.

Чандлър обмисли идеята.

— Не е зле — призна след малко.

— Направо е блестящо! Ако решат, че Оракула носи вината за тези убийства, тя ще бъде принудена да тръгне на лов за вас, за да се оневини. Досетят ли се, че някой се опитва да я хързулне на динена кора, ще я накарат да ви спре. — Нефрит грейна в тържествуваща усмивка. — Възможно е дори да си въобразят, че искате да ги предизвикате към по-груби действия, за да има повод за нахлуването на флота.

— Е, от това вече ще ги втресе — съгласи се Свирача. — Но бих искал да направите още нещо за мен.

— Какво е то?

— Свържете се с мъжа, от когото получихте символа. Проверете дали знае точно кой Син дявол праща тези съобщения, още кои от тварите работят за Оракула и от кой район на планетата идват тук. Според мен ще си свърша работата много по-бързо, ако нападам точно онези извънземни, които поддържат връзка с Оракула.

— Ще се постарая да го разпитам следващия път, когато се отбие при нас.

— А колко често идва?

Жената сви рамене.

— Ту рядко, ту по-често.

Чандлър поклати глава.

— Това не ми харесва. Може да не дойде седмица-две.

— Добре, ще го поканя на обяд, щом ви покажа града.

— А ще приеме ли поканата?

Тя се засмя.

— Щом аз го каня, няма да откаже. — Тя помълча и попита: — Е, готов ли сте вече за обиколката?

— Да вървим.

Тя застана пред огледалната врата, изчака я да се отвори и махна на Свирача да влезе. След миг силното въздушно течение в шахтата ги спусна меко върху пода на подземния гараж. Вътре имаше две коли — едната елегантна, цялата в хром и злато, която можеше да се носи над магнитните линии, но имаше и колела за обикновените улици. Другата беше очукано, безлично возило, виждало по-добри дни и дори по-добри десетилетия, но пък никой не би обърнал внимание на такава таратайка. Кралица Нефрит избра втората кола и Чандлър седна до нея на предната седалка.

— Как ви се струва? — любопитно се осведоми жената.

— Май мястото й е в дом за престарели.

— Очаква ви изненада, Хавиер — ухили се Нефрит. — Всички механизми са сменени по моя поръчка. Сега е два пъти по-бърза от онази фукня.

Тя посочи лъскавата наземна кола.

— Интересно — безизразно отрони Чандлър.

— Практично — поправи го Нефрит. — Не приковава погледите като другата и мога да отивам незабелязано където поискам. — Изкачиха наклонената рампа и завиха на север. — Човек трябва да внимава с тези проклетии — отбеляза тя, когато се наложи да свърне към тротоара, за да пропусне едно от обществените возила. — Навсякъде са и заради тях се случват почти всички катастрофи в града.

— Накъде сме се запътили? — попита Чандлър.

— Към рая на Сините дяволи.

— Така ли го наричате?

— Би трябвало така да го наричаме. Там се събират повечето твари. Има няколко магазинчета, но никакви ресторанти, нощни клубове, нищо друго, освен жилища. Особена раса са, Хавиер. Аз съм в Порт Маракайбо от единайсет години и още не знам какво търсят те тук, по дяволите. Не се включват в икономиката, не работят, не се организират политически, не общуват с хората… Просто се мотаят по улиците и стърчат по кръстовищата като сбирщина непрокопсаници.

— Все някаква причина има да се заселват тук — натърти Свирача.

— Предполагам. Но да пукна, ако който и да е от познатите ми я е проумял досега.

— Може би поддържат минимално присъствие, в случай че някога решат да си върнат спътниците на планетата. За да имат оправдание, че никога не са се отказвали напълно от тях.

Нефрит поклати глава.

— Това е чудесно, логично, човешко обяснение… значи най-вероятно в него няма нищо вярно. — Тя се взря напред. — Ето, пристигаме. Щом пресечем онази широка улица и сме в техния район.

Чандлър се загледа през прозорците. Повечето от сградите явно бяха построени първоначално за хора, а сега изглеждаха занемарени и се нуждаеха от основен ремонт. Мнозина Сини дяволи наоколо просто стояха и зяпаха, само неколцина вървяха устремено по неразгадаемите си дела.

— А как се забавляват? — попита Свирача. — Имат ли нещо подобно на холопрожекции или театри?

— Знам ли…

— Май казахте, че живеете тук от единайсет години.

— Ние не ги закачаме и те не ни досаждат — обясни жената. — Всички предпочитаме това положение.

— Заведете ме в центъра на техния търговски квартал — помоли Чандлър. — Искам да го разгледам.

Тя зави наляво и на първата пресечка пак се насочи на север. След няколко секунди вече минаваха край плътна редица от магазини. Поне половината приличаха на дребни бакалии.

— По-бавно.

Нефрит веднага намали скоростта, но каза:

— Така няма да стане.

— За какво говорите?

— Май ви хрумна да пръснете на парчета няколко магазина. Но тези същества не са като нас. Вероятно можете да ги хвърлите в смут и паника със същия успех, ако гръмнете някой безобиден Син дявол, който подпира стената и никого на закача.

— Наложи ли се, ще направя и едното, и другото — увери я Чандлър. — Но определено предпочитам да открия кои от тукашните твари са свързани с Оракула.

— Вече ви казах, че ще имате тази информация — малко се разсърди Кралица Нефрит. — Ако сте пропуснал да забележите, напомням ви, че не съм се отделяла от вас, откакто ми я поискахте.

— Моля да ме извините — побърза да каже Свирача. — Само че ми изглежда съвсем безсмислено да избивам стотици Сини дяволи. По-уместно е да ликвидирам двама-трима, които имат значение за Оракула, и така да я предизвикам да действа.

— Я, имало наемни убийци с принципи! — развесели се спътничката му.

— Не всеки влиза в този занаят, защото му харесва да убива — сопна се той.

— Тогава защо се занимавате точно с това?

— Защото всички видове работа ме отвращават. От тази поне изкарвам достатъчно пари и не се налага да работя прекалено често.

— Допускам, че и в подобно схващане има някаква извратена логика — подхвърли Нефрит.

— Сега да се махнем от тази част на града — поиска Чандлър след няколко минути. — Нека се върнем до „Утробата“ и да пообиколим. Искам да видя подробностите в квартала и да съм сигурен, че ще намеря пътя по тъмно.

Жената изпълни желанието му и двайсетина минути по-късно се върнаха в подземния гараж.

— Ще ви оставя тук и ще се заема със събирането на информация — каза Нефрит. — Когато се качите в стаята си, просто съобщете на компютъра каква храна предпочитате и искането ви ще бъде предадено на нашата кухня.

— И кухня ли поддържате? — учуди се Чандлър.

— Е, по-точно кухнята е в съседния ресторант, но двете сгради са свързани. През това време ще видя какво още мога да науча. — Тя се канеше да излезе от колата, но се спря с ръка на вратата. — Хавиер, може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Защо Демокрацията се вълнува толкова заради Оракула? Всички сме чували за тази жена, но никой не е наясно коя е тя и с какво се занимава.

— Предвижда бъдещето.

— Ясновидка?!

— Тя е нещо повече. Ако можеше само да предсказва бъдещите събития, според мен всички щяха да я оставят на мира… освен комарджиите и брокерите.

— На какво друго е способна?

— Не само вижда в бъдещето, ами и го манипулира — отвърна Свирача. — Ясна й е всяка възможност, всяка дребна промяна и тя се старае да предизвика онова бъдеще, което е най-добро за нея.

— Шегувате се!

— Не.

— Но ако има силата да прави каквото си поиска, защо още не е завладяла галактиката?

Чандлър сви рамене.

— Нашата галактика не е от малките. Мисля, че силата й си има предели.

— И какви са те?

— Не знам. Но ако не беше така, досега наистина щеше да е сложила ръка на галактиката. Или поне щеше да я промени, както не можем и да си представим.

— За мен е все същото — промърмори Нефрит. — Дано поне ви плащат достатъчно за тази поръчка.

— Понякога и аз се чудя дали поисках достатъчно — призна Свирача и излезе от колата.

Качи се с асансьора, отиде в стаята си, поръча храна и когато я изяде, си каза, че за късмет на този бардак печалбите му не зависеха от майсторството на готвачите. После се отпусна на въздушното легло и изгледа запис на мач по „смъртна топка“.

Кралица Нефрит влезе тъкмо когато малцината оцелели играчи се готвеха да решат окончателно резултата в допълнителното време.

— Докъде стигнахте? — попита Чандлър и се изправи.

— Ами имате вече първата си жертва. Стига да ми провърви, до утре сутрин може би ще зная и къде се намира Оракула.

— Нима?

Тя кимна уверено.

— Моят приятел ще проследи източника на предаванията. Ще може да посочи точното място на Хадес, откъдето се излъчват.

Свирача обмисли тази възможност и лицето му се сви в недоволна гримаса.

— Едва ли ще имаме особена полза от това. Вероятно съобщенията минават през пет-шест междинни станции, докато стигнат при нея. — Той се запъна и добави: — Все пак бих искал да знам откъде ги предават.

— Работим по въпроса — увери го Нефрит. — Но засега първата ви акция е уредена.

— Какво означава това?

— Синия дявол, който изпраща съобщенията оттук, се казва Краеф Тимо. Не знам точно какъв пост заема, но трябва да е страхотно важен сред своите.

— Защо?

— Има половин дузина телохранители.

— А откъде приятелят ви е научил това? Мислех, че само засича предаванията.

— Имам и други приятели — каза Кралица Нефрит. — Един от тях работи в полицията, но аз му плащам повече. Щом получих името на Краеф Тимо, помолих този човек да го провери в компютрите си. Оказа се, че преди пет месеца арестували същия този Тимо за съвсем дребно нарушение, дори не се стигнало до съд, но когато отишли да го приберат, той трябвало да усмирява копоите си, иначе щяла да стане истинска касапница.

— Твърде интересно — проточи Чандлър. — Къде мога да намеря този Тимо?

— Той е от малцината Сини дяволи, които не живеят в онзи квартал. Има апартамент в „Нешлифованият диамант“, хотел на десетина пресечки оттук.

— Предполагам, че телохранителите му са при него?

— Да, не се отделят от Тимо и за миг.

— А вечерта дали ще бъде в апартамента си?

Тя вдигна рамене.

— Никой не знае с какво се занимава той, значи не е ясно и кога се прибира в хотела… — Нефрит се поколеба, но попита: — Сигурен ли сте, че искате да си премерите силите с шестима въоръжени Сини дяволи?

— Лесно се сещам и за по-приятни възможности.

— Но въпреки това ще го направите?

— Не виждам по-добър начин да притисна Оракула.

— Може би ще успея да изкопча от приятеля си друго име, на същество, което също праща съобщения до Хадес, но няма ходещ арсенал около себе си.

Чандлър решително завъртя глава.

— Именно охраната превръща този в толкова желана цел. Защо не дойдете да ме вземете след около шест часа?

— А какво ще правите дотогава?

— Ще си поспя — обясни Свирача, който вече се наместваше на леглото. — Чака ме бурна нощ.

Затвори очи и след миг вече спеше дълбоко.

Кралица Нефрит го погледа замислено, после се върна в кабинета си, седна зад бюрото и за пръв път се замисли сериозно дали иска Оракула да нахълта в Порт Маракайбо, жадуваща да открие Чандлър и съучастниците му.

21

Чандлър се събуди малко след залез, поръча си вечеря и прекара следващия половин час в зяпане на всякакви състезания по холовизора. После Нефрит влезе в стаята.

— Готов ли си? — попита рязко.

Той поклати глава.

— Нека изчакаме още два-три часа. Ще ми се да дам време на онези телохранители, за да станат сънливи.

— Чудесно — промърмори домакинята и си придърпа стол, — защото се налага да си поприказваме.

— За какво?

— За Оракула.

Свирача впи в нея изпитателен поглед.

— Ами давай — изтърси със същата груба прямота, — слушам те.

— Защо се опитваш да я подмамиш да дойде в Порт Маракайбо?

— Вече ти казах защо.

— Помня какво ми каза. Сега обаче искам да ми обясниш още нещо.

— Питай.

— Откъде знаеш, че тази идея е твоя?

— Тя не е телепат — заяви уверено Чандлър. — Онзи, който ме нае, дори е прекарал известно време с нея преди години.

— Не й трябва да бъде телепат — упорстваше Нефрит.

— Май не ти схващам логиката.

— Нали сам каза, че тя вижда безброй варианти на бъдещето и влияе върху събитията, за да се сбъдне онова, което тя желае. Може пък да е избрала бъдеще, в което ти идваш в Порт Маракайбо и измисляш точно такъв план.

— Съмнявам се — изсумтя Чандлър. — Но дори да е вярно, какво от това? Задачата ми е да я измъкна от онази планета.

— Ами ако не иска да тръгне с тебе? Представи си, че просто има нужда от повод, за да се махне от Хадес.

— И каква може да е причината?

— Мен ли питаш? — намръщи се Кралица Нефрит. — Само искам да се уверя, че тя не ти дърпа конците и в момента.

Той въздъхна.

— Отговорът на всичките ти въпроси е — не знам. Но не мисля, че ме манипулира. Не вярвам да има чак такава сила, а ако я имаше, едва ли биха успели да я задържат някъде, например на Хадес, против волята й. Дори и да ми влияе, за да я измъкна от планетата, защо да се притеснявам от това? Само ми улеснява работата.

— Не съм сигурна — възрази жената. — Нещо ме безпокои, и то много. Ако манипулира тебе, значи манипулира и мен, а това изобщо не ми харесва.

— Не си представям какво бихме могли да направим, за да успокоим тревогите ти.

— Можем да се откажем от плана, при това веднага.

— Няма да стане — натърти Свирача. — Сключил съм сделка.

— Ами ако тя иска да започне война с Демокрацията? Току-виж, Краеф Тимо е единственият влиятелен Син дявол, който се противопоставя на плановете й, а тя полека те подтиква да го убиеш.

— Щом е способна да направи това от половин милион километра, защо не избере бъдеще, в което той се задавя с някоя хапка или пада по стълбите, за да си строши врата?

— Не знам защо — призна Нефрит, но изражението й стана още по-неотстъпчиво. — Колкото повече мисля за всичко това, толкова по-неясно става.

— Виж какво — подхвана Чандлър, — или имаме свободна воля, или нямаме. Можем ли да избираме, значи изборът ни е правилен. Ако не можем, значи и без това не ни е по силите да променим нищо. Има ли смисъл да си хабим нервите?

— Има, защото съществува още една възможност — да спрем незабавно, стига да решим.

Свирача се засмя.

— Но дали ще си сигурна, че онази жена не си е променила намеренията и не е избрала бъдеще, в което да се откажем?

Кралица Нефрит се прегърби уморено на стола.

— Има ли край всичко това?

— Кое — надлъгването със съдбата ли? — попита Чандлър. — Няма. Затова е по-добре изобщо да не си задаваш такива въпроси.

— Не те ли дразни мисълта, че вероятно постъпките ти, всяко твое хрумване просто не е рожба на ума ти?

— Не. Те са си мои. Дори и да ни манипулира, Оракула не е избрала мислите и не ги е сложила в главата ми. Само е нагласила нещата така, че да стигна точно до този план… А и не виждам какво друго да направя. Ако тя ме насочва, положението си остава такова, независимо дали ще очистя Краеф Тимо или ще стоя по-далеч от него.

Нефрит обмисли думите му.

— Е, поне си настроен доста практично. Но за мен това не е достатъчно. Предполагам, че и някой звяр в джунглата може би се отнася така към живота.

— Повечето си време прекарвам тъкмо сред зверовете от джунглата — изрече Чандлър. — Сред тях не можеш да намериш същество с високо кръвно или болно сърце. Вероятно им е известно нещо, за което ние дори не се сещаме.

— Те не мислят — натърти Нефрит. — Просто действат.

— Грижат се да са на топло и сухо, при това добре нахранени — отбеляза Свирача. — В края на краищата и повечето хора се задоволяват с това.

— Хавиер, разговорите с тебе не са особено приятни — подметна жената. — Идвам да споделя сериозните си съмнения, а ти ми приказваш за животни.

— Утешителните приказки не вършат работа в моя занаят.

— Знам. Както се оказва, ще трябва да взема решението си, без да разчитам на тебе.

— Какво трябва да решаваш?

— Дали да ти помогна, или да те възпра — откровено призна Нефрит.

— Ще ти бъда особено признателен за подкрепата, но мога да изпълня задачата си и сам — не по-учтиво я увери Чандлър. — И настоятелно те съветвам да не ми пречиш.

Тя го изгледа неприветливо.

— Още нищо не съм решила.

— Съобщи ми, когато си изясниш намеренията.

— Ти пръв ще научиш.

Жената стана и излезе от стаята.

Чандлър изчака още двайсетина минути, после застана пред фалшивия гардероб. Щом сравни данните за ретината му със заложените в паметта, компютърът му отвори и след секунди Свирача се озова в подземния гараж. Реши да не използва колите на своята домакиня, защото не познаваше правилата за улично движение в Порт Маракайбо, а и не знаеше къде да паркира.

Тръгна нагоре по рампата, отвори си сам вратата и излезе на малка уличка зад „Утробата“. Стигна по нея до по-широка пресечка, попита един минувач как да намери „Нешлифованият диамант“, после се качи в една от големите коли.

Ядосваше се, че Кралица Нефрит го принуди да промени плана си. Много по-спокоен щеше да бъде, ако отидеше при Краеф Тимо след полунощ, когато телохранителите му са се отпуснали и дори един-двама може да са задрямали. Но той нямаше представа какво би направила Нефрит, реши ли да го възпре. Изобщо не би се затруднила да насъска срещу него сбирщина наемни убийци.

Общественото возило подмина малкия, съвсем обикновен наглед хотел и Чандлър слезе на следващото кръстовище. Върна се към сградата. Не се стараеше да остане незабелязан, защото тук още никой не го познаваше.

Влезе в сумрачния бар вляво от регистратурата и веднага усети вонята на гранясала мас от течните отрови, с които се наливаха извънземните твари. Забеляза, че хората в залата са твърде малко. Поръча си бира по компютърния терминал на масата. Поседя така петнайсетина минути, без да изпуска от очи входа на хотела. Макар че тук се подслоняваха почти само извънземни, не видя Сини дяволи, които да влизат или излизат, а и не очакваше това. Реши, че вече е време да открие къде точно е апартаментът, зает от Краеф Тимо.

Нямаше списък на посетителите, нито пък Чандлър би могъл да го прочете, ако имаше такъв. Дори не си помисли да използва вътрешната видеофонна мрежа. Беше сигурен, че дежурният администратор няма да му каже номера, а и не искаше да предупреждава Краеф Тимо за идването си. Сградата имаше само пет етажа. Свирача се отказа от идеята да ги огледа един по един, защото не му се вярваше някой от телохранителите да е застанал на пост пред апартамента.

Накрая влезе в кабинка на градската видеофонна система, прегледа указателя и си избра разположен наблизо ресторант, който доставяше храна и по домовете. Бързо набра номера и се усмихна към камерата.

— Казвам се Тимо, обаждам ви се от „Нешлифованият диамант“. Последните две вечери тукашните гозби ми се сториха доста неприятни. Може ли да ми донесете сандвичи и бира?

Мъжът на екрана прие поръчката и попита за номера на стаята.

— Написан е на някакъв чудат език — оплака се Чандлър. — Но няма как да се объркате. Третата врата вдясно от асансьора, на седмия етаж.

Прекъсна връзката, върна се на мястото си в бара и зачака. След половин час в хотела влезе младеж, нарамил сак. Запъти се към въздушния асансьор, но излезе след броени секунди, смръщил вежди недоумяващо. Свирача бавно тръгна към вратата на асансьора, докато младежът размени няколко думи с лодинита на регистратурата. Влязоха едновременно и се качиха на четвъртия етаж.

Разносвачът тръгна наляво по коридора. Гледаше номерата на вратите. Чандлър изчака няколко секунди и го последва, без да бърза.

Младият мъж натисна сензора до една от вратите. Показа се Син дявол, започна разгорещен спор, който продължи не повече от две минути, и накрая разносвачът хлътна обратно в шахтата на асансьора.

Чандлър се облегна на стената. Искаше да е сигурен, че младежът няма пак да се опита да предаде поръчката и да си вземе парите. След малко прекоси тихо коридора, застана пред вратата на апартамента и докосна сензора.

Вратата незабавно се прибра в стената и пред него се изпречи могъщ Син дявол.

— Вече ти казах да се махаш! — изръмжа на земен език със силен акцент.

Без да продума, Свирача се пресегна и му преряза гърлото. Скочи в стаята, където още трима телохранители се бяха настанили в кресла със странна форма. Уби ги със звуковия си пистолет, преди да са осъзнали присъствието на натрапника.

Лазерен лъч прогори въздуха на сантиметри от ухото му, Чандлър се претърколи по пода и отвърна на изстрела. Още един Син дявол писна в агония и се запрепъва към средата на стаята. От ушите му шуртеше зелена течност. Чандлър пак натисна спусъка и съществото се строполи на пода.

— Кой си ти? — попита глас, в който акцентът почти не личеше, но явно не беше човешки. — Какво искаш?

Говорещият беше в лявата спалня и Свирача смени звуковия пистолет с лазерен. Лъчът направо разпра стената на около метър над пода.

— Кой си ти? — повтори гласът. — Тя защо пожела аз да умра?

За миг задоволство наруши невъзмутимото хладнокръвие на Свирача. „Тя“ можеше да бъде само Оракула, значи наистина бе избрал подходяща мишена за нападението. За миг се поколеба — дали да не остави Тимо жив и да го разпита подробно за жената и нейните кроежи. Но си спомни как Бома предпочете сам да сложи край на живота си, вместо да издаде нещо за Оракула. Оставаше да се справи с поне още един телохранител, а Чандлър избягваше излишните рискове.

Пак стреля през стената, този път по-ниско, и чу шум от паднало тяло.

Изчака цяла минута за още някакъв звук или движение, за какъвто и да е признак на живот в спалнята, после влезе предпазливо. Видя проснат Син дявол с огромно овъглено петно на гръдния кош.

Доближи трупа, обърна го по гръб и потърси с поглед някакъв символ или знак по дрехите. Още оглеждаше жертвата си, когато улови с ъгълчето на едното си око внезапно движение. Докато се извърташе към връхлитащия телохранител, един синкав крак изрита пистолета от ръката му.

Огромният Син дявол протегна ръце към Чандлър, който отвърна в същия миг с два ритника по ставите на краката му. Изненаданото същество се олюля и едва запази равновесие, а Свирача направи едно-единствено движение с дясната си ръка и отскочи, за да не го опръска плисналата от гърлото на противника му кръв. Синия дявол изграчи нещо, впил яростен поглед в очите му, после умря.

Чандлър заключи вратата към коридора и през следващите минути се увери, че не са останали живи твари. След това измъкна малкия си нож, изряза на всеки труп символа на Оракула и се зае старателно да претърсва апартамента. Взираше се за каквато и да било дреболия, която би могла да му подскаже нещо за Оракула и нейната организация.

Вече приключваше с ровенето, когато Нефрит влезе в апартамента с пистолет в дясната си ръка.

— Добре си се позабавлявал — отбеляза тя, отделила само секунда, за да огледа труповете по пода.

— А ти как влезе? — озъби се Чандлър.

— Тази сграда е моя.

— И какво търсиш тук?

— Дойдох да те спра.

— Защо?

— Защото още не бях решила дали искам да убиеш тези твари, а в моя свят никой не убива, без да съм му разрешила. — Тя се задави от ярост, но продължи със същия леден тон: — Каза, че ще останеш в стаята си още два часа, но ме излъга.

— Промених си решението — изрече безизразно Свирача.

— Ти ме излъга и само това има значение за мен. Може да не си искал да дойда с тебе, или пък си лъжец по природа. А може и тя да те е накарала да ме излъжеш.

— Вече имаш страхова невроза от Оракула — присмя й се Чандлър.

— Нима е глупаво да се боиш от някого, който е способен да насочва бъдещето? — сопна се жената. — Възможно е да подцениш силите й, но няма как да ги надцениш. Все едно, не това е важното сега. Ти ме излъга и уби седем Сини дяволи без моето съгласие. Прояви открито неподчинение.

— Що за глупости?! — ядоса се Чандлър. — Искаш да кажеш, че трябва да се подчинявам на твоите заповеди. Аз не приемам заповеди от никого!

— Имаш само две възможности, докато си в Порт Маракайбо — заяви Нефрит. — Първата е да обсъждаш плановете си с мен, за да ги одобря.

— А втората?

Тя насочи пистолета към него.

— Втората е да те убия.

22

— Я махни това — изрече пренебрежително Чандлър. — Нали искаш да пренесеш дейността си и на Хадес, а единствено аз съм способен да ти помогна. Все още играем в един отбор.

— Щом сме в един отбор, не би трябвало да ми се измъкваш под носа и да убиваш, без да съм се съгласила.

Откъм коридора се чуха стъпките на много тежък извънземен, който се прибираше в стаята си.

— Мястото и моментът не са много подходящи за подобни спорове — отбеляза Свирача. — Тези трупове няма да останат неоткрити цяла нощ… Тимо и един от телохранителите бяха в спалнята. Откъде да знам, може и да са повикали помощ, преди да ги очистя.

Нефрит помисли и кимна.

— Така да бъде. — Тя прибра пистолета си. — Значи ще продължим разговора в „Утробата“.

Спуснаха се с асансьора във фоайето и побързаха да излязат.

— С кола ли дойде? — попита Свирача.

— Оставих я зад оня ъгъл — посочи жената.

Мълчаха, докато Нефрит караше към публичния дом. От гаража се пренесоха в стаята на Чандлър, а оттам веднага отидоха в кабинета на съдържателката.

— Е, сега какво ще правим? — попита тя.

— Сега ще изберем нова жертва.

Кралица Нефрит поклати глава.

— Няма да ти помагам, докато не се уверя, че не ме манипулират.

Свирача сви рамене.

— Значи ще трябва сам да се оправям.

— Без информация от мен само ще изтребиш куп невинни Сини дяволи, които вероятно нямат нищо общо с Оракула.

— Не се налага да избия мнозина от тях — възрази Чандлър. — Ако оставям символа на Оракула на всяка жертва, или тя ще дойде да ме спре след най-много две седмици, или ще знам, че й пречат да напусне Хадес и сам ще отида там… Все пак бих си спестил излишни неприятности, ако знам кой работи за нея.

— Не и докато си изясня всичко! — упорито изрече Нефрит.

— Достатъчно ти е да знаеш едно-единствено нещо — успокои я Чандлър, — а то е, че ще станеш богата… всъщност още по-богата, независимо дали ще ликвидирам онази жена или ще я отведа. За останалото просто нищо не можем да си изясним. Можеш да си блъскаш главата отсега до края на света и пак няма да разбереш дали постъпваме според желанията й, или решаваме сами.

— Само че пропускаш един факт.

— Нима? Кой по-точно?

— Каза ми, че агенти на Демокрацията се опитали да те убият в Порт Маракеш. Защо?

— Не се сещам. Вероятно не са искали да изпълня поръчката.

— Коя поръчка? — натърти Кралица Нефрит. — Да ликвидираш Оракула или да я заведеш при тях?

— Не знам.

— Е, поне за това би трябвало да се замислиш — увери го домакинята. — Ако са успели да научат нещо за Оракула, след като са те наели, и са решили, че е твърде опасно да я оставят жива, значи изобщо не бива да мислиш как да я отведеш от Хадес.

— Щом си убедена, че тя е способна да манипулира мен или тебе, защо да не манипулира и тях?

— Но защо ще иска от тях да те убият, щом си решил да я измъкнеш от планетата?

— Мога да измисля веднага какви ли не причини. Току-виж, оказало се, че е доволна и щастлива на Хадес. Или пък е уредила това покушение срещу мен, защото е знаела, че ще остана жив, но ще се прехвърля от Порт Маракеш в Порт Маракайбо, където ще успея да убедя Сините дяволи, че трябва да я насъскат срещу мен. Освен това се сетих, че тя може би има зъб на човека, който ме нае. Представи си, че според нея, ако аз съм мъртъв, той ще реши сам да изпълни поръчката. — Той се замисли и тръсна глава. — Няма как да проверя, преди да застана лице в лице с нея.

— Тогава ще е твърде късно! — отсече Нефрит. — Не знам дали насочва събитията, както си седи на Хадес, но всичко чуто досега ме убеждава, че поне няма да има проблеми с тебе, ако сте в една стая.

— Но аз не съм дошъл тук с твърдото намерение да я убия — възрази Чандлър. — Това й е ясно предварително.

— Само че ще я убиеш, ако се наложи — веднага му напомни жената. — Това също й е ясно.

— Да, ако не се уверя, че е склонна да дойде с мен, вероятно ще бъда принуден да я ликвидирам. Твърде опасно е човек да се надхитря с нея.

— Тя ще знае какво си намислил.

— Значи ще трябва да я поставя в такова положение, че осведомеността да не й помогне с нищо.

— Не е възможно.

— Ще видим — отвърна Свирача по-самоуверено, отколкото се чувстваше в момента. Помълча и попита: — Имаш ли да ми казваш още нещо?

— Засега нямам.

— Ако нямаш нищо против, искам да си залъжа стомаха.

— Най-добре поръчай да ти донесат храната в стаята. Ще ти е от полза, ако някой може да се закълне, че те е заварил тук.

Чандлър кимна и се върна в стаята си. Поръча си сандвичи и се загледа в холографския пейзаж на фалшивия „прозорец“, докато чакаше да му ги донесат.

Сигналната лампичка на видеофона светна и той го включи.

— Да?

На екрана се появи лицето на Син дявол.

— Няма да стане, Свирач.

— За какво говориш?

— Върви си у дома — троснато изрече съществото. — Върви си, за да останеш жив.

Връзката прекъсна.

Чандлър незабавно се върна в кабинета на Кралица Нефрит и я завари да се мръщи пред монитора на компютър.

— Какво има? — попита го тя.

— Успяхме, при това доста по-скоро, отколкото се надявах.

— В кое сме успели?

— Току-що ме предупредиха да се махам.

— Оракула ли те пъди?

— Всъщност да — увери я Свирача. — Направи го чрез един Син дявол.

— Но как са те открили толкова бързо?

Той вдигна рамене.

— Нямам представа. Може да са ме следили още откакто слязох от кораба.

— И си ги насочил право към „Утробата“?!

— Не беше нарочно — успокои я Чандлър. — Пък и се свързаха с мен, а не с тебе. Знаят кой е виновен за произшествието в хотела. Нямат основание да те подозират в съучастие.

— Щом са те видели в „Нешлифованият диамант“, видели са и мен. Какво точно ти каза Синия дявол?

— Че нямало да стане каквото искам. — Той се запъна и заяви: — По този начин тя ми подсказва сам да я потърся на планетата.

— Измисляш си.

— Аз не мисля, че си въобразявам.

— Може би Сините дяволи се опитват да те прогонят от Порт Маракайбо, за да не се наложи да пратят Оракула срещу тебе.

Свирача поклати глава.

— Повярвай ми, самата тя се е намесила.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото Сините дяволи и без това знаят къде да ме намерят, ако тя поиска да ме очистят. Щях да получа куршум или лазерен лъч, а не да си бъбря по видеофона… Но ако тя иска да я измъкна, точно това е начинът да ми го каже.

— Тази вечер ти уби седем Сини дяволи. Какво те кара да мислиш, че няма да ти отмъстят, без да чакат заповеди от Оракула?

— Защото им е казала вече нищо да не предприемат срещу мен. И защото само тя е могла да нагласи нещата така, че Демокрацията да ги остави на мира.

— Никакъв смисъл не виждам! — оплака се Кралица Нефрит. — Първо ми я описваш едва ли не като затворничка, после излиза, че те се боят дори да й възразят.

— Може би двете възможности не се изключват взаимно — подсказа Свирача. — Представи си, че условието е да й запазят живота само докато им дава ценни напътствия… но веднъж да сгреши, ще я унищожат. Ако положението е такова, значи изчакват първо да се уверят във враждебните й намерения към тях, иначе им остава единствено да я убият. Пък и замисли се над посланието й — наглед тя само ми демонстрира силата си и се опитва да ме сплаши.

Нефрит не проговори цяла минута, после кръстоса поглед с този на Чандлър.

— Не можеш да отидеш на Хадес.

Той направи кисела гримаса.

— Пак ли те загризаха съмненията?

— Докато ти беше в стаята си, свързах се с главната база данни на Делурос.

— Е, и?

— Поисках да ми предостави цялата достъпна информация за Оракула. Компютърът уточни, че информацията е действителна само в случай, че Гадателката и Оракула са едно и също лице. Но някои от подробностите съвпаднаха с онова, което чух от тебе.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — раздразнено попита Чандлър.

— Когато е била само на осем години, успяла е да изтреби някои от най-добрите ловци на глави по Вътрешната граница. Била е момиченце, но сега е зряла жена и е логично да се очаква, че е несравнимо по-силна. — Погледът й не се отделяше от очите на Чандлър. — За един следобед е пречукала осмина тежковъоръжени преследвачи на планетата Убийствен рай. Не искам да имам нищо общо с нея — не си струва при такава опасност.

— Ако беше лесно да я отвлечеш или убиеш, нямаше да дават толкова пари за нея.

— Нима още не си проумял? — разгневено възкликна Нефрит. — Тази жена е способна да се пребори с Демокрацията. Твоите жертви още не са изстинали, а тя вече знае, че ти си ги убил. Ако я държат на Хадес против волята й, ще кажа само: браво на Сините дяволи! Нека си я пазят! Съветът на онази твар е добър — прибери се у дома.

— Първо трябва да си свърша работата — спокойно каза Свирача. — А ти не си ли любопитна да научиш какво точно може да прави Оракула? Защото аз съм.

— Не искам аз да съм човекът, който ще й позволи да се развихри в галактиката.

— Не е нужно да се замесваш. Искам само да знам как да сляза на планетата, без да ме открият веднага.

— И ти няма да се замесваш.

— Не се опитвай да ми попречиш! — заплашително изсъска Свирача.

— Няма да й позволя да избяга от Хадес — изрече непреклонно Кралица Нефрит.

— Нямаш избор.

— Напротив! — заяви домакинята и в същия миг пистолетът се оказа в дясната й ръка. — Вече ти казах веднъж, че не си единственият убиец тук. Досега ти пощадих живота, но се боя, че вече е невъзможно.

— Наистина ли смяташ да ме убиеш? — промърмори Чандлър.

— Точно така.

— А откъде знаеш, че не правиш каквото Оракула иска от тебе?

Нефрит сви вежди, сякаш се замисли сериозно над въпроса му. Свирача се възползва от моментната й разсеяност и замахна с лявата си ръка. Жената изпъшка и изтърва пистолета. От шията й стърчеше дръжката на метателен нож.

Чандлър застана до нея.

— Съжалявам, но и ти се канеше да ме убиеш.

— Ти си глупак — дрезгаво прошепна тя. — Съсипа всички ни.

Кралица Нефрит се килна върху бюрото си и умря.

Свирача се забави само колкото да си прибере ножа, върна се в стаята си, спусна се в гаража и излезе в нощта на Порт Маракайбо.