Оракула

28

— Писна ми да чакам, гади ми се вече! — изръмжа Индианеца. Двамата с Брусар бяха в стаята му в посолството. — Май е време да си свърша работата.

— Но нали нямахте намерение да правите нищо, преди Свирача да се появи?

— Откъде да знам, че Сините дяволи не са го очистили още на някой от спътниците? Може изобщо да не дойде.

Индианеца пак скочи и закръстосва неспокойно из стаята, а Брусар се втренчи в него объркано. Не разбираше промяната, настъпила постепенно у лейтенанта през последните дни. Ставаше все по-раздразнителен и няколко пъти си позволи да избухне невъздържано. Тези странности просто не се връзваха с фасадата на хладнокръвен професионалист, с която Брусар вече свикна. Младежът сериозно се безпокоеше за психическото състояние на Двете пера.

— Къде е тоя, по дяволите? — изсъска Индианеца и блъсна с юмрук по стената. — Не мога да го чакам до безкрайност!

— Господине, не е определен никакъв краен срок за ликвидирането на Оракула — опита се да го успокои Брусар. — Поне не сте ми казал такова нещо.

— Имам си личен краен срок! — отсече Двете пера. — И почти стигнах до него.

— Личен срок ли? — озадачено повтори младежът.

— Млъкни и ме остави да помисля!

— Господине, мога да изляза, ако желаете.

— Излизай или стой, все ми е едно.

Мяташе се между стените още по-трескаво. Брусар го погледа още няколко минути, после се прибра в своята стая, разтревожен от състоянието на своя нов началник.

Накрая Индианеца спря пред компютъра и го зяпна, сякаш го виждаше за пръв път. Подивелият му поглед се избистри и той седна спокойно в креслото.

— Компютър, включи се!

— Работя — уведоми го машината.

— Провери всички бази данни на планетата и ми кажи дали Джошуа Джеремая Чандлър, известен още като Свирача, вече е пристигнал на Хадес.

— Проверявам… не е известно.

— Мамка му! — промърмори Двете пера.

Тъкмо да скочи от креслото, когато прозрението го споходи.

— Компютър! — кресна в същия миг.

— Да?

— Като те питах досега, отговаряше ми с „не“. Защо сега отговори: „Не е известно“?

— Защото във военната база Полид Креба е кацнал кораб с човек на борда, но не успях да установя неговата самоличност.

— Той трябва да е! — възкликна Индианеца. — Арестуван ли е?

— Не е известно.

— Няма значение. Ако са го опандизили, ще си изгние в килията и няма защо да чакам повече. А ако не са, явно ги е убедил, че е безвреден, и вече се движи свободно по планетата. Значи трябва да нанеса удара още тая нощ.

Машината не отговори, защото не й бе зададен въпрос.

— Изключи се — нареди Двете пера.

Екранът угасна, а мъжът излезе и отиде при Брусар.

— Тая нощ ще се развихря!

— Сигурен ли сте, господине? — смутено попита младежът.

— И още как! Чандлър е кацнал на Хадес!

— Това установено ли е?

— Компютърът потвърди.

— Компютърът потвърди, че Чандлър е на планетата? Тогава защо името му липсва в нашите имиграционни списъци?

— Приземил е кораба си във военна база на Сините дяволи.

— Но защо?!

— А аз откъде да знам! — троснато отвърна Индианеца. — Той е тук, от нищо друго не ми пука.

— Какво име използва?

— Не знам.

Брусар се намръщи.

— В такъв случай едва ли е сигурно, че това е Свирача.

— Кой друг би кацнал в тази адска дупка, без да мине през митницата и имиграционните власти? — Индианеца се запъна изведнъж. — Ще имам нужда от твоята помощ.

— Господине, не искам да проявя нито непочтителност, нито пренебрежение към вашия чин, но предлагам първо да се подложите на психологически тест.

Яростният поглед на Двете пера почти го опари физически.

— Какви ми ги плещиш? Да не мислиш, че съм се побъркал?

— Не, господине. Но напоследък се държите странно.

— Скоро ще се оправя — обеща Индианеца.

— Вие сте изнервен и раздразнителен, станахте и разсеян — неумолимо продължи младежът. — Струва ми се, че не е разумно в такова състояние да действате срещу Оракула.

— Всичко ще бъде наред — настоя Двете пера, положил мъчителни усилия да уталожи гнева си и разяждащия го порок. — Повярвай ми!

— Само бих искал да ви прегледа щатният ни психолог.

— Няма да ми каже нищо ново. Чуй сега — тая нощ ще се размърдам, с тебе или без тебе, но ще ми облекчиш живота, ако дойдеш с мен. Само ме закарай до мястото, където бяхме миналия път. За останалото ще имам грижа аз. — Той погледна строго младежа. — Е, излизаш ли от играта?

Брусар въздъхна примирено.

— Не мога да ви пусна сам.

— Добре. Щом се смрачи, тръгваме.

Младежът понечи да излезе.

— Има още нещо — спря го Индианецът.

— Моля?

— Ценя твоята загриженост и разбирам, че ми желаеш само доброто… Но ако ти или някой друг се опитате да ме спрете, ще се убедите колко ме бива като убиец.

Брусар се изопна в цял ръст.

— Това беше излишна забележка, господине — изрече с достойнство.

— Да се надяваме.

На свечеряване потеглиха с колата. Поеха по главното шосе, водещо извън града, без да бързат. След двайсетина минути идващите насреща коли съвсем се разредиха, а след още половин час изчезнаха напълно.

— Нищо не ми изглежда познато — промърмори Индианеца, присвил очи към страничния прозорец. — Къде са всичките ония скали?

— Ще стигнем там чак след четиридесет минути.

Двете пера се свлече в седалката и затвори очи.

— Господине, още не сте ми казал какъв е планът ви за тази вечер — напомни Брусар.

— Знам.

— Но поне имате план, нали?

Двете пера се тупна по туниката.

— Всичко необходимо е тук.

— Оръжие ли носите?

Индианеца се засмя.

— Нося и оръжие.

29

Двама въоръжени Сини дяволи влязоха в стаичката и мълчаливо поведоха Ледения по дълъг тъмен коридор, после по стръмно наклонена рампа, минаха по втори коридор и накрая спряха пред широка врата, където ги чакаше Праед Тропо.

— Мендоса, тя иска да говори с вас.

— Досетих се.

— Не я доближавайте!

— Не разбирам.

— Ще разберете.

Военачалникът тихо изрече команда, вратата се отвори и откри огромна, разкошно обзаведена стая. Стените бяха дълги почти петнадесет метра. Имаше легла, кресла, бюра, маси, дори холоекран — всичко тук беше предназначено да се използва от човек.

А единствената обитателка на стаята стоеше на десетина метра от Ледения — висока, стройна, с тъмноруса коса и бледосини очи, които сякаш гледаха през него към скрита тайна, която само тази жена можеше да съзре.

— Добре дошъл във владенията ми.

— Здрасти, Пенелопа.

— Познавате ли я? — изненада се Праед Тропо.

— Срещали сме се много отдавна — отвърна Ледения.

— Не очаквах да те видя отново — каза Оракула. — Мислех, че ще умреш там, където те оставих, но тогава бях още малка и способностите ми не бяха съзрели достатъчно.

— Вече си пораснала.

— Да, пораснах — отвърна тя разсеяно, като че му отделяше само малка частица от вниманието си. — Виждам нещата по-ясно, по-ярко, а и ги тълкувам правилно.

— Що за неща виждаш?

— Каквито биха те побъркали за миг, ако ти се явят… Милиони възможности, всички борещи се за съществуване. Трилиони случки, очакващи да им позволя да се сбъднат.

— Съжалявах те, когато беше момиченце — промълви Ледения. — Съжалявам те и сега.

— Спести си чувствата — грубо каза Пенелопа. — Не бих си разменила мястото с тебе.

Той се вгледа в тънката линия на три метра пред краката му и забеляза, че минава и по стените и тавана.

— По-точно казано, дори да искаше, не би могла да застанеш на моето място.

Тя се усмихна.

— А, говориш за силовото поле.

— Това ли било…

— Да, задържа ме вътре, но в същото време задържа отвън тебе… и другите.

— Кои други?

— Не се прави на тъпак. Не ти подхожда.

— За убиеца Чандлър ли говорите? — намеси се Праед Тропо.

— Може би — изрече Оракула и се обърна към Синия дявол. — Сега трябва да ни оставиш сами.

Той веднага се присъедини към двамата си войници зад вратата, която се затвори след секунда.

— Пенелопа, откога си затворена тук?

— Защо смяташ, че съм затворничка?

— Можеш ли да напуснеш тази стая?

— Ще мога… след време.

— Но не точно сега, нали?

— В момента нямам желание да изляза.

Той я огледа мълчаливо.

— Променила си се — каза след малко.

— Пораснах — отново натърти Оракула.

Старецът поклати глава.

— Вече е трудно да се каже, че си човешко същество.

— Я ме виж! — Тя се завъртя пред него. — Не изглеждам ли като всяка млада жена?

— Другите млади жени обикновено съсредоточават вниманието си върху това, което говорят или слушат. А ти си с часове, дори дни пред всеки друг, нали? Нашето настояще за тебе е минало. Изричаш думи, вече познати за тебе отпреди идването ми.

— Твърде прозорлив си. Радвам се, че те доведох тук.

— Дойдох по своя воля. Ако това служи на целите ти, дължи се на случайно съвпадение.

— Мисли каквото си искаш — Пенелопа рязко се обърна наляво.

— А това защо го направи? — попита Ледения.

— Твоят приятел Свирача идва насам. Пристигна преди три дни, скрит в товарния отсек на кораб. Измъкна се от космодрума през нощта. И вече знае къде съм. Ако бях останала на мястото си, един от моите служители щеше да го разпознае, преди да е напуснал Куичанча.

— И ти с едно завъртане му помогна да остане незабелязан? — усъмни се Ледения.

— Слушай, има безбройни варианти на бъдещето. Възможностите ми да му въздействам са ограничени, но поне във всяко бъдеще след това завъртане той напуска града, без да му попречат.

— Но как е възможно едно движение да повлияе на събития, предстоящи на сто и петдесет километра оттук?

— Не знам отговора на въпроса „защо и как“, но пък знам Истината — ведро отвърна Оракула. — В тази вселена на причини и следствия аз съм Причинителката, а волята и постъпките ми избират следствията.

Старецът се вторачи безмълвно в нея.

— Защо ме гледаш толкова особено?

— Защото се чудя.

— На мен ли?

Той поклати глава.

— Не, на себе си.

— Обясни ми, моля те.

— Защо да си хабя думите? Ти вече знаеш какво ще ти кажа.

— Знам милиони думи, които би могъл да кажеш. Не искам да ги прехвърлям през ума си.

— Добре. Учудих се на реакцията си спрямо тебе.

— И каква е?

— Последния път, когато те видях, ти причини смъртта на човек, който ми беше много скъп. Направо я уби, а мен осакати. Въобразявах си, че те мразя. Мислех си, че ако те срещна отново, ще ме обземе само желанието да те стисна за гушата и да те удуша.

— Значи не е така?

— Не. Мразех едно момиченце, което убиваше от капризна ревност… но ти вече не си онова момиченце. Не са ти останали никакви чувства. Не знам дали приличаш по нещо на хората. Вече си само една природна стихия. И нищо друго. — Старецът въздъхна. — Никой не мрази урагана за това, което причинява. Разбрах, че не мога да мразя и тебе.

Тя го гледаше любопитно, но не му отговори.

— Все пак това не означава, че не трябва да бъдеш възпряна — продължи Ледения. — Когато ветровете набират скоростта на урагани, ние ги разпръскваме в атмосферата. Когато йонна буря доближи обитаема планета, ние неутрализираме заряда й.

— Не можеш да ме спреш — изрече Пенелопа, а в гласа й се прокрадна само сянка на присмех. — Трябваше вече да си разбрал това.

— Някой вече те е обуздал. Или все пак можеш да дойдеш в моята половина на стаята?

— Досега не исках да изляза — кротко отвърна тя. — Но вече искам и скоро ще уредя това.

— Как ли са успели да те затворят тук?

— Бях неопитна и наивна.

— Съгласен съм, че може и да си била неопитна. Но ми е трудно да повярвам, че някога си била наивна.

— Вярно е. Дойдох тук с Лъжекостенурката. Спряхме да презаредим с гориво на път за планета, където трябваше да порасна, защитена от всякакви външни влияния, да се науча как да си служа със силата си. — Тя млъкна за момент. — И тогава направих грешка.

— Каква?

— Видях, че корабът ще се повреди, ако не бъде сменен един малък уплътнител, и позволих на местните жители да чуят разговора ми с Лъжекостенурката. Ако си спомняш, той просто се прекланяше пред мен. Веднага взе да настоява пред механиците да подменят незабавно дефектния уплътнител. Когато те откриха, че наистина е трябвало да направят това, казаха ни, че техните кораби имали съвсем различно устройство, затова трябвало да почакаме няколко седмици, докато доставят този детайл. Способностите ми още не бяха достигнали зрелостта си, затова не прозрях достатъчно далеч в бъдещето и не разбрах, че нищо не се канят да доставят. Доверих им се.

— И тогава те затвориха тук?

— Обясниха, че било заради безопасността ми. Така си е — призна Пенелопа. — Както аз не мога да мина през полето, не можеш и ти. — Тя отново се поколеба, сякаш й беше много по-трудно да си спомни миналото, отколкото бъдещето. — На другата сутрин вече се бях досетила, че сме затворници. Но понеже и без това не изгарях от желание да отида в света на Лъжекостенурката, а тук задоволяваха всичките ми потребности, мястото ми се стори не по-лошо от всяко друго, за да набера сили.

— А защо помогна на Сините дяволи срещу Демокрацията? Едва ли са ти по-мили от Лъжекостенурката.

— Помислиха, а вероятно още си мислят, че им помагам с надеждата някой ден да заслужа свободата си, но всъщност ми дадоха възможност да проверя доколко се е развила дарбата ми. А аз нямам никаква причина да желая доброто на Демокрацията. Нейни хора ме откъснаха от моите родители и се опитаха да ме превърнат в лабораторно животинче, което послушно изпълнява всяка заповед. Пак Демокрацията изпрати по петите ми десетки ловци на глави, когато избягах. Не, няма за какво да я обичам. — Погледът й срещна очите на Ледения. Отново му се стори, че тя гледа през него в идните месеци и години. — Трябва да ти кажа, че имам някои планове спрямо Демокрацията, наистина занимателни и забавни планове.

— Вярваш ли, че вече си готова да ги осъществиш?

— Отдавна пораснах. Вече не съм нито Пенелопа Бейли, нито Гадателката на Лъжекостенурката. Сега съм Оракула и е време да изляза на воля в галактиката.

— А какво стана с Лъжекостенурката?

— Умря.

— Как?

— Какво те засяга?

— Любопитно ми е. Мисля, че си могла да му запазиш живота, ако си искала.

Жената се усмихна. На такова лице усмивката трябваше да е много привлекателна, но от нея по-скоро лъхаше студ.

— Да, наистина си прозорлив.

— Нима си се уморила да те обожават?

— Че кой бог се уморява от преклонението пред него?

— Как умря Лъжекостенурката?

— Занимаваха го само мислите какво бих могла да направя за неговия нищожен свят. Единствено за това говореше. Все ме подканяше да избягаме и да отидем на неговата планета. Накрая стана много досаден.

— И какво се случи тогава?

— Един ден сърцето му спря.

— Разбира се, ти си го накарала да спре.

— Все още не разбираш — упрекна го Оракула и тъжно поклати глава. — Аз не предизвиквам събитията. Аз избирам бъдещето, в което вече са се случили.

Ледения се намръщи.

— Това ми прилича на парадокс.

— Защо?

— Защото нищо не може вече да се е случило, ако виждаш бъдещето.

— Може би е така в твоето бъдеще. Но ти си само човек.

Тя вдигна лявата си ръка над главата и остана в тази поза около пет секунди.

— Сега какво бъдеще избра? — попита Ледения.

— Тази нощ ще събера ведно множество възможности. Но както и да ти обяснявам, не си способен да ме разбереш.

— Опитай все пак.

— Предпочитам просто да те използвам.

— И как ще стане това?

— Време е да се махна от този затвор, а ти ще изиграеш важна роля в освобождаването ми.

— Не и ако мога да ти попреча с нещо.

Пенелопа се засмя развеселено.

— Само че си безпомощен. Затова си тук, на това място, в този миг.

30

Индианеца излезе от затъмнената кола на около километър от района, където беше Оракула, и безшумно тръгна към скалния навес, който си избра предишния път.

Малко преди да стигне до подножието на зъберите, усети нечие присъствие. Веднага извади лазерния пистолет — най-безшумното от своите оръжия. Приклекна и застина неподвижно. Взираше се в мрака и се ослушваше.

Нито видя, нито чу нещо, но не можеше да се отърси от увереността, че има някой наоколо. Едва ли Син дявол би искал да остане незабелязан от него, освен ако вече го е видял и се опитва да го залови. Но Двете пера не се съмняваше в уменията си. Нямаше как да се е издал досега. Значи тук беше Свирача, най-после намерил начин да дойде на Хадес от някой от трите спътника.

Индианеца разбра, че ще има нужда от обемното си зрение, и за пръв път от няколко дни махна превръзката от едното си око. Почака да свикне отново с по-широкото полезрение.

Изведнъж долови, че загадъчното присъствие вече не е наблизо, и се покатери като котка до върха на скалата. Оттам можа да огледа целия район. В отсрещния край двама въоръжени Сини дяволи пазеха пътя.

Остана на мястото си достатъчно дълго, за да забележи още трима часови. Взираше се в сенките, хвърлени от различните части на сградата, но не успя да забележи Свирача.

Накрая изпълзя до ръба на скалния навес. Беше само на три метра над една от металните опори, крепящи кварцовия покрив. Той се спусна внимателно и стъпалата му опряха в твърдата повърхност.

Тръгна по опората и се скри в по-плътна сянка от погледите на всеки, който случайно би вдигнал глава. После извади кърпа от един джоб и изтри лицето си, покрито с пот от усилията в горещата нощ на Хадес.

Не искаше да върви по кварцовите плоскости, защото не знаеше дали ще издържат тежестта му, затова се насочи към един остър ъгъл на покрива. Легна по корем и надникна надолу. Търсеше прозорец… и видя един, по-широк дори от врата, само на два метра вдясно.

Не забравяше, че поне десетина метра го отделят от земята, затова се спусна много предпазливо, докато краката му докоснаха перваза. Натисна капака, който поддаде съвсем лесно.

Изчака, за да провери дали някой в тъмната стая ще отиде до прозореца. Никой не се показа и Индианеца се пусна от ръба на покрива. Скочи в стаята с едно ловко движение и затвори прозореца.

Помещението имаше формата на равностранен триъгълник. Липсваше обзавеждане и Двете пера не можа да прецени за какво служи тази стая. По средата забеляза два грубо издялани дървени стълба, високи към два метра. Огледа ги, но не се досети какво представляват.

Насочи вниманието си към вратата. Когато я доближи, тя не се прибра в стената, а и наглед нямаше нищо подобно на компютърна ключалка. Накрая той просто посегна и я бутна лекичко. Плоскостта се скри толкова бързо, че Индианеца стреснато отскочи назад.

Пак извади лазерния пистолет, готов да овъгли всеки, проявил любопитство към неочаквано отворилата се врата. Но когато излезе в безсмислено стесняващия се и разширяващ се коридор, намери го празен.

Още щом се обърна наляво, вратата се затвори рязко. Двете пера стигна до плътна стена без следа от врати, стълби или въздушни шахти. Върна се и зави надясно. Озова се пред рампа, водеща към долния етаж.

Тръгна предпазливо по нея, чу гласове и приклекна, готов да стреля. Съществата разговаряха на един от гърлените си диалекти. Повече от минута нито го доближиха, нито се махнаха. Двете пера пак тръгна надолу.

Попадна в голямо помещение с множество прозорци и препълнено с непознати предмети. Имаше холограми и плоски изображения, каквито нито един нормален човек не би успял да изтръгне от мозъка си. Столовете и креслата можеха да настанят не само Сини дяволи, но и лодинити с техните безбройни стави по крайниците, както и някакви слоноподобни твари, чиято външност Индианеца нямаше никакво желание да си представи. Холоекран в един ъгъл показваше дразнеща поредица от светлини в различни оттенъци на сивото, които действаха почти хипнотично.

Чу стъпки и се скри зад едно огромно кресло. Миг по-късно Син дявол влезе откъм отсрещния край и излезе през вратата вляво.

Двете пера се изправи, огледа двата изхода от стаята и реши да последва съществото. Даде му тридесет секунди преднина и излезе в дългия виещ се коридор. Мина край немалко затворени врати и се озова в още една просторна стая. Тази беше пълна с компютри и местни разновидности на радиостанции. Още четирима Сини дяволи седяха тук.

Индианеца осъзна, че е невъзможно да ги подмине, без да го забележат, и макар да не го притесняваше убийството на която и да е твар в сградата, едва ли можеше да довърши всички, преди да са включили някакъв сигнал за тревога. Върна се в стаята с мебелите и излезе през другата врата.

Отначало му се стори, че пак е попаднал на глуха стена, но тъкмо преди да се обърне, забеляза необичайно тясно стълбище вдясно. Предположи, че не биха настанили някой като Оракула долу, и реши да се качи на горния етаж.

Попадна на площадка с твърде неправилна форма и се зачуди какво да прави сега. Изведнъж надуши миризмата на храна — човешка храна — откъм коридора отсреща. Тръгна по него и влезе в малка кухня, където един Син дявол нареждаше в чинии пържола и салата.

Сви се в сенките на съседната стая и зачака. След няколко минути друго същество влезе в кухничката, заповяда нещо и излезе. Готвачът застана пред светещото кълбо в ъгъла, произнесе няколко думи и след малко друг Син дявол дойде в кухнята през още една врата, сложи чиниите на поднос и ги отнесе.

Двете пера трябваше да прекоси помещението, за да го последва. Стана, изкашля се, за да привлече вниманието на готвача, и насочи лазерния пистолет към него.

— Нито звук! — заповяда му тихо.

Синия дявол го зяпна. Не помръдна.

— Къде е Оракула?

Никакъв отговор.

— Чу какво те попитах. Къде сте я настанили?

Съществото изрече нещо неразбираемо.

— Мамка му! — промърмори Двете пера. — Само не ми разправяй, че не говориш нашия език.

Готвачът каза още нещо и Индианеца пак не чу нито една позната дума. Огледа се, видя подобие на шкаф и без да отклонява оръжието от Синия дявол, отиде да отвори вратичката.

— Влизай тук! — заповяда и посочи недвусмислено.

Онзи го гледаше недоумяващо.

— Нямам излишно време! Хайде, размърдай се!

Синия дявол си стоеше на мястото. Двете пера го сграбчи за ръката и съществото мигновено посегна с другата си ръка към гърлото му.

Индианеца го ритна по крака и стовари пистолета си върху главата му. Синия дявол се свлече на пода. Без да се интересува дали е мъртъв или само в безсъзнание, Двете пера го натика в шкафа и затвори вратичката. Насочи пистолета към компютърната ключалка на кухничката, но когато натисна спусъка, не се случи нищо.

Огледа пистолета и видя, че ударът по главата на Синия дявол е прекъснал захранването. Пъхна безполезното оръжие в някакво чекмедже. Вече бе загубил цяла минута. Втурна се след съществото с подноса.

Този коридор беше сравнително прав и постепенно се разширяваше. Индианеца надникна зад първия остър завой и забеляза петима въоръжени Сини дяволи пред голяма врата.

— Тук ще да е — промърмори на себе си.

Почака да види дали онзи с подноса ще излезе, но това не стана. Разбира се, каза си Двете пера, може да е предал храната на някой от пазачите и да е отпрашил нанякъде. Множество коридори се разклоняваха наляво и надясно. Дори допускаше вероятността тези Сини дяволи да пазят нещо друго, а не Оракула, но се съмняваше в това. А и ако беше така, трябваше да се справи с петима пазачи, преди да проникне вътре… Но пък никъде другаде не срещна охрана в този налудничав лабиринт, дори в комуникационния център.

Време беше да провери дали планът му ще успее.

Извади звуковия си пистолет и спусна предпазителя. С лявата си ръка бръкна в джоба на туниката, извади семената от алфанела, които му бе донесъл Брусар, внимателно ги нагласи между зъбите си и ги захапа.

31

— Вече са тук — съобщи Оракула, зареяла поглед нанякъде.

— И двамата ли?

— Да. — Тя се обърна към него и му се усмихна. — Завършекът наближава.

— Значи и аз съм част от плана ти, така ли? — попита Ледения.

— В някои случаи присъствието ти има значение, в други — не.

— И какво ще направя според тебе?

Тя се засмя.

— В никое бъдеще, което мога да видя, аз не отговарям на въпроса ти.

Той извади малка пура от предния джоб на туниката си.

— Имаш ли нещо против да пуша?

— Да, имам.

— Жалко — промърмори Ледения и запали пурата.

— Гледай ти — все така весело продължи Оракула. — Инатиш се. Сега по-добре ли се чувстваш?

— Не много.

— Но не те е страх от мен?

— Почти.

— Би трябвало да се страхуваш.

Старецът сви рамене.

— Сигурно.

— А знаеш ли, че през целия си живот досега съм се бояла само от един човек?

— Нима? От кого?

— От тебе.

— Поласкан съм.

— Но това беше отдавна. Сега те гледам и не се плаша. — Взря се в него и очите й най-после виждаха настоящето. — Изпитвам единствено презрение към тебе.

— Не е ли омраза?

Тя поклати глава.

— За да мразиш някого, трябва поне малко да го уважаваш или да се съобразяваш със заплахата, която представлява.

— Значи ме смяташ за безобиден?

— Да. — Оракула пак го огледа от главата до петите. — За мен си безобиден дори с експлозивите, които си скрил в протезата си.

— И за тях ли знаеш?

— Знам всичко. Нима не съм Оракула?

— Да, Оракула си. И си затворена зад силово поле. Как ще ме възпреш, ако реша да ги взривя?

— Ти си старец и сърцето ти е изтърпяло какви ли не натоварвания през годините. Ако се опиташ да взривиш експлозивите, ще усетиш непоносима болка в гърдите, сърцето ти ще се пръсне и ще умреш. — Погледът й го пронизваше. — То вече бие по-ускорено, пулсът ти доближава опасната граница. В милиони варианти на бъдещето дори няма да разбереш какво ти се е случило. Но… — тя се премести две крачки надясно, — …щом съм тук, вече има бъдеще, в което болката те предупреждава какво ще стане. Нали?

Ледения притисна ръка към гърдите си. Изведнъж започна да се задушава, нещо сякаш притисна сърцето му. Опита се да прикрие състоянието си, но не можа.

— Ето, убеди ли се? — Оракула се засмя доволно. — Освен милиардите вероятности, в които успяваш да взривиш експлозивите, има и едно бъдеще, когато болката не престава. И миг преди да умреш, ти разбираш, че съм ти казала истината.

Изведнъж му олекна. Ледения се опря на вратата, за да не падне.

— Може ли да те попитам нещо? — каза той след малко.

— Нали за това е Оракула — да отговаря на въпроси.

— Как, дяволите ги взели, са успели да те задържат тук? Защо твоите надзиратели не са пукнали в подходящия момент?

— Подбираха ги много старателно — обясни жената. — В никое достъпно за мен бъдеще не се разболяваха така, че да си възвърна свободата.

— А как те хранят? Трябва да изключват поне частично полето.

— Да, но съвсем малка част от него. Ей сега ще видиш. — Тя заговори по-силно. — Можеш да влезеш!

Появи се Син дявол с поднос, остави го пред тънката черта на пода и веднага излезе. След секунда от комуникатора прозвуча мелодичен звън и Пенелопа се дръпна към отсрещната стена, колкото се може по-далеч от полето. Въздухът до подноса изпращя и тя коленичи, посегна много внимателно и придърпа храната към себе си. Щом пренесе подноса през чертата, чу се ново пращене и записан глас на Син дявол съобщи, че полето отново е включено напълно.

Жената нареди чиниите на маса и седна.

— Сега разбра ли? — обърна се към Ледения.

— От колко години няма друго живо същество от твоята страна на полето?

— От злощастния край на Лъжекостенурката.

— И през цялото време не си се срещала с хора?

— Не съм се срещала с никого. — Тя помълча и добави: — Имах кукла, но тя се разпадна преди четири години.

Ледения опита да си представи как осемнадесетгодишната Пенелопа си е играла с куклата, но не успя.

— Да, още те съжалявам — промълви след малко. — Не е твоя вината, че си благословена или прокълната чрез тази дарба, нито че Демокрацията се е отнесла зле с тебе. Не си виновна и за това, че Сините дяволи са те затворили… но ти си такава, каквато си и не мога да допусна да излезеш оттук. Щом е невъзможно да бъдеш убита, ще останеш затворена зад полето.

— Мечтай си — изрече тя снизходително. — С какво могат да ми навредят твоите фантазии?

Жената се обърна внезапно към стената и застина за миг. После пак погледна към Ледения.

— Този път на кого помагаше? — попита старецът.

— Не го познаваш. Почти всичко е готово. Остана съвсем малко.

Равнодушното й изражение изчезна, заменено от презрителна гримаса.

— Ама че глупак! Нима си мисли, че така ще ми попречи да му дърпам конците?

— За кого говориш?

— За Джими Двете пера.

— Къде е той?

— Съвсем наблизо е и се надява да ме обърка, като подлуди себе си. В момента е безумец, но аз не чета в човешките умове. Аз виждам в бъдещето.

— Семена ли е сдъвкал? — учуди се Ледения.

— Да, сякаш това има значение!

— Има — увери я старецът. — Ако самият той не знае какво ще направи след секунда…

— Но аз ще знам! — заяви Оракула.

— Представях си, че виждаш безбройните вероятности и насочваш бъдещето така, че да изпълнява желанията ти. Но как ще манипулираш човек, който в момента не е по-разумен от насекомо?

— Точно затова си тук.

— Аз ли?

— Ако аз не успея да го спра, ти ще направиш това.

— Пенелопа, имаш развинтено въображение.

— Аз нищо не си въобразявам, само предвиждам.

— Е, този път си сбъркала — сопна се Ледения. — Ако той има възможност да те убие, няма пръста си да мръдна срещу него.

— Ще постъпиш така, както ти е предопределено.

32

Ледения се накани да й отговори, когато вратата се отвори и в стаята нахлу Индианеца, разрошен и с безумен поглед. В едната си ръка държеше звуков пистолет, в другата — нож, от чието острие капеше кръв.

— Кой си ти бе? — обърна се към Ледения.

Гласът му звучеше някак кухо.

— Приятел.

Двете пера го зяпаше тъпо.

— И двамата работим за Тридесет и две — обясни старецът.

— Онова копеле! — кресна Индианеца. — Първо ще убия нея, после и него!

— Говори по-тихо.

Двете пера се закиска.

— Що бе? Очистих ония Сини дяволи пред вратата.

Ледения стрелна с очи Пенелопа, която засмяно разглеждаше Индианеца.

„Изобщо не си разтревожена. Стои пред тебе побъркан като бясно куче и иска да те убие, а на тебе ти е смешно. Значи не е Джими.“

Двете пера се извъртя рязко към Оракула.

— Ти к’во ми се хилиш ма? Да не мислиш, че ще се майтапя с тебе?

— Не, Джими Двете пера — отвърна тя кротко. — Знам, че изобщо не си в настроение за шеги.

Той вдигна пистолета и се прицели между очите й, но след секунда отпусна ръка.

— Жаден съм.

— Има вода на долния етаж — каза му Пенелопа.

— Да, ама има и на масата до тебе — озъби се Индианеца.

Тръгна към нея.

— Недей! — извика Ледения, но беше твърде късно.

Двете пера се блъсна в силовото поле, писна и отскочи като топка към отсрещната стена. Свлече се в краката на стареца, който се наведе да напипа пулса му. Поне сто и петдесет удара в минута.

— Това за какво беше? — обърна се той към жената.

— Не разбирам въпроса ти.

— Защо го остави да стигне дотук и да изколи онези Сини дяволи? Само за да стане за посмешище ли?

— Не ме е грижа за Сините дяволи — отвърна тя равнодушно.

— Мислех си, че ще имаш нужда от помощта на Джими, за да излезеш оттук — настоя Ледения.

— Явно съм сгрешила.

„Твърде бързо отговори, Пенелопа. Знаела си, че не може да те убие. Всичко си продължава по твоя план… но що за адска измислица включва един луд, проснат в безсъзнание пред мен?“

— Май се обърка — каза Оракула и той отново видя насмешката и снизхождението в бледите й очи.

— Вярно е. Но все някак ще разгадая какво става.

— Ако доживееш.

— Същото важи и за тебе — троснато отвърна старецът.

Тя се усмихваше.

— Харесва ми да съм жива. Току-виж, реша да живея вечно.

— Не възразявам, стига да си стоиш зад полето.

По лицето й премина сянка на недоумение.

— Чудя се…

— На какво?

— Родих се в Демокрацията, а ти — във Вътрешната граница. Аз съм на двадесет и две години, а ти — на повече от шестдесет. Не знам нищо за миналото ти, нито ти за бъдещето ми. Нямаме нищо общо помежду си, освен враждата. Вероятността да се срещнат хора като нас е почти неизчислима. — Тя се замисли. — Тогава защо съдбите ни се преплетоха?

— Не знам — призна Ледения.

— Любопитно е, нали?

— Щях да съм щастлив да не знам нищо за тебе.

— Щастието не е за хора като нас двамата. А скоро всички ще научат много неща за мен.

— Няма да стане, ако зависи от мен.

— Нищо не зависи от тебе — заяви тя с поредната безметежна усмивка. — Остава ти само да стоиш безпомощно и да очакваш следващите събития.

Гледаха се безмълвно.

— Мръдни се — помоли Пенелопа след няколко минути. — Пречиш им да влязат.

Ледения се обърна и видя обезоръжения Праед Тропо, който бе избутан в стаята от Чандлър, притиснал малък пистолет в гърба му.

— Мендоса! — изненадано възкликна Свирача. — Ти пък какво търсиш тук?

— Ей сега ще ти обясня. Преследва ли те някой?

Чандлър поклати глава.

— Навсякъде е пълно с трупове. Ти ли ги очисти?

— Той.

Старецът посочи все още безчувствения Индианец.

— А кой е той?

— Джими Двете пера.

Свирача се намръщи.

— Не разбирам защо и Индианеца е дошъл тук.

— Наели са го да убие Оракула.

— Е, май не е особено опасен конкурент засега.

Чандлър побутна Праед Тропо и затвори вратата.

— А него защо доведе? — попита Ледения, вторачил се в Синия дявол.

— Оглеждаше труповете, когато се качих на етажа — обясни Свирача. — Рекох си, че един жив щит няма да ми е излишен. — Той изгледа Оракула. — Същата ли е, за която я мислеше?

— Да, това е Пенелопа Бейли.

— А каква е тази черта на пода? Силово поле?

— Да. Как се досети?

— Вече бях сигурен, че е затворена насила тук. Само че допреди минута не знаех как са го постигнали. Чувал съм, че ние още не разполагаме с технологията на силовите полета. Но както виждам, никой не изгаря от желание да мине през чертата… Хъм, това ли сполетя Индианеца?

Ледения кимна.

— Надрусал се е с алфанела и се хвърли с главата напред.

— Е, поне ми е разчистил пътя дотук — призна Чандлър.

— Щеше и сам да се справиш, ако се беше наложило.

— Съмнявам се. Не знам откъде ги е връхлетял, но аз избрах такъв път, че щяха да ме гръмнат като едното нищо.

— Имам нови нареждания за тебе.

— Тъй ли?

— Можеш ли да я убиеш?

— Не виждам какво ще ми попречи — подсмихна се Свирача. — Не се безпокой за силовото поле, намерих един страхотно мощен генератор два етажа по-надолу. Ако той захранва полето, мога да го изключа.

Ледения се вгледа в Оракула — тя пак се бе пренесла мислено някъде другаде в пространството и времето.

— Ти дори не знаеш как работи генераторът — обърна се той към Чандлър.

— Не знам какво е силово поле — отвърна наемният убиец, — но от генератори не се плаша. Почти същият беше монтиран в коболианския кораб, който имах преди време.

Праед Тропо бе отстъпил предпазливо на няколко крачки от Чандлър и накрая Ледения му каза:

— Не шавай. Не искам да те убия, но няма да се поколебая, ако ме принудиш.

Синия дявол бавно се върна на мястото си до Свирача.

— Хайде, да правим каквото ще правим — предложи Чандлър. — Все някога ще открият онези трупове.

— Може да се случи твърде скоро — обади се Оракула съвсем спокойно.

— Е, какво ще кажеш? — обърна се Свирача към Ледения.

— Още се опитвам да проумея какво става.

„Вече си мислех, че всичко ми е ясно. Но защо и Праед Тропо е тук?“

— Мендоса, нямаме цяла нощ на разположение — нетърпеливо го подкани Чандлър.

— Дай ми само една минута! — сопна му се старецът и застана срещу Оракула. — Добре. Само той може да те освободи, а Джими ти беше нужен, за да му разчисти пътя. Но защо и аз съм тук? Каква е ролята на Праед Тропо?

Тя се усмихна многозначително.

— Няма начин да е скалъпила всичко — възрази Свирача. — Дори да е искала Индианеца да се надруса, после как е предвидила какво ще му щукне?

— Тя си подбира бъдещето — натърти Ледения. — Решила е ние четиримата да се съберем в тази стая… но още не знам защо…

Праед Тропо направи светкавично движение и Чандлър, който се бе вторачил в Оракула, изпъшка и хвана с лявата си ръка почти отрязаната китка на дясната. От нея бликна тъмночервена струя.

— Убий го тоя гадняр! — изчегърта гласът му, а Праед Тропо вече бе насочил нож към Ледения.

— Не мърдай! — заповяда старецът. Държеше умело скрит допреди секунда пистолет. Синия дявол се подвоуми и реши да не рискува. — Пусни ножа!

Чандлър бе коленичил и се опитваше да спре кръвта. Ледения си позволи за миг да погледне Пенелопа, която ги наблюдаваше с неестествено спокойствие.

„Изобщо не си изненадана. Знаела си, че точно това ще се случи. Но не виждам смисъл. Докара тук двамата най-опасни убийци в галактиката и единият е полумъртъв, а другият вече е сакат. Защо?“

Чандлър откъсна парче от туниката си и го уви около срязаната си китка, а потокът псувни от устата му не секваше.

„Така. Той е още жив. Искаш го жив, но безопасен. Защо? Какво съм пропуснал?“

— Ей сега ще се превържа и сам ще го пречукам! — изръмжа Свирача, който още се занимаваше с ръката си.

— Ще го пречукаш? — чу се дрезгав глас зад Ледения. — Кого ще пречукаш?

Старецът побърза да отстъпи, а Индианеца се надигна несигурно на колене.

— Ще го пречукаш… — повтори Двете пера, сякаш думата не означаваше нищо за него.

Зениците му се бяха свили като главички на карфици.

— Джими, не мърдай — предупреди го Ледения.

— Трябва да я убия — измънка Индианеца, стана и се олюля.

— Ние сме твои приятели — побърза да каже старецът.

— Аз нямам никакви приятели — прошепна упоеният мъж. — Не те познавам. — Изведнъж погледът му се спря на Чандлър. — Ама тоя го знам кой е! Иска да ме изпързаля. — Той посегна към звуковия си пистолет. — Не можеш да ме изпревариш, Чандлър! — кресна диво. — Пръв дойдох! Аз ще й видя сметката!

Пръстите му вече стискаха дръжката на оръжието и той вдигна ръка, за да се прицели в Свирача.

Ледения насочи своя пистолет към Двете пера.

— Кротувай или си труп! — изрече заплашително.

— Моя е, мамка ви! — кресна Индианеца, а по лицето му се стичаха сълзи. — Аз я намерих, не вие! Аз ги повалих ония Сини дяволи! Няма да ме прекарате!

Той се клатушкаше, но успя да завърти оръжието си към Чандлър, а показалецът на Ледения се сви около спусъка.

Тогава последното липсващо парче пасна в мозайката.

Старецът вече не можеше да предотврати изстрела, но само нищожна частица от секундата преди това отклони ръката си към стената. И Двете пера застреля Чандлър.

— Не! — яростно кресна Оракула, когато Свирача падна по лице на пода.

След секунда лъчът от пистолета на Ледения се заби между очите на Индианеца. Старецът се обърна към Праед Тропо.

— Не прави глупости и може да преживееш тази бъркотия. Е, Пенелопа, все пак познах, нали?

Тя го удостои с кимване.

— Твърде много варианти трябваше да прехвърлиш, а? — продължи Ледения. — Имаше нужда от Свирача, защото само той можеше да изключи генератора. Но Индианеца трябваше да го изпревари, защото иначе Свирача нямаше да стигне дотук незабелязано.

— Така е.

— Ами ако не се бях сетил, какво щеше да стане? Щях да убия Джими, за да отърва Чандлър, а после Праед Тропо щеше да се справи с мен, нали?

Жената кимна отново, но очите й вече се взираха в безбройните вероятности.

— Но аз съм един куц старец. Нямаше как да се измъкна жив оттук. Ето това не можех да схвана — защо и Праед Тропо трябва да е в стаята. Той или друг от Лорхните можеше да ме довърши и по-късно.

— Нищо не разбирам — обади се Синия дявол.

Ледения се обърна към него.

— Трябваше да осакатиш Чандлър, без да го убиеш. Той беше най-опасен и пак щеше да се отърве от тебе, дори останал с една здрава ръка. Но щеше да разбере, че не може да си пробие път навън срещу цялата охрана. Затова щеше да избере единственото решение — да освободи Пенелопа и тя да предизвика бъдещето, в което двамата да избягат оттук. — Пак се взря в Оракула. — Той щеше да си въобразява, че те води при Тридесет и две, за да си прибере остатъка от парите, но сигурно щеше да го сполети инфаркт. Познах ли?

— Инсулт — поправи го тя ведро. — Сърцето му беше във великолепно състояние.

— Праед Тропо — заговори старецът, — сега разбираш ли какво се случи? Всичко това — той посочи труповете на Чандлър и Джими Двете пера, — стана, защото тя искаше да избяга. Затова и аз, и ти сме тук. Ние с тебе не сме врагове, а само пешки в ръцете й.

Синия дявол си замълча.

— Не бива да я пускаме на свобода — нито сега, нито когато и да било. Жесток каприз на съдбата я е направил това, което е, а бъдещето й е ужасно. Но тази жена е твърде опасна, за да й позволим да се развихри в галактиката. Виж какво успя да постигне, въпреки че е затворена зад силово поле!

— Да — промълви най-сетне Праед Тропо. — Тя никога няма да бъде освободена.

— Ти наистина си разумно същество.

— Но ще има и други, които ще дойдат да я убият. А тя ще ги манипулира, както постъпи с нас. Следващия път може би ще успее да се измъкне.

— Ще се погрижа да няма следващ път — обеща Ледения.

— Как?

— Ще кажа на Тридесет и две, че тя е мъртва. Ако й попречите да се свърже с външния свят, нищо няма да му подскаже, че съм го излъгал.

— Това означава, че трябва да те оставя жив — промърмори Праед Тропо.

— Не виждам защо да не ме пуснеш. А и да се инатиш, имам взривно устройство. Няма да се поколебая да го включа. Ще пръсне цялата ви идиотска сграда на парчета, но Пенелопа ще измисли как да оцелее. — Той даде време на Синия дявол да вземе решение. — Предпочитам да живея. А ти?

Съществото го изгледа изпитателно и промълви:

— Върви си с мир.

— Благодаря ти.

— Не можеш да напуснеш района, без да те арестуват — продължи Праед Тропо. — Ще се погрижа да те придружат. — Стигна до вратата, но се обърна. — Не излизай оттук, докато се върна, иначе не отговарям за живота ти.

— Разбрах.

Синия дявол затвори вратата зад себе си.

— Сбърках — каза Оракула, когато остана насаме с Ледения. — Мислех си, че съм готова да се изправя срещу галактиката, но не е така. Ще трябва да почакам, докато дарбата ми достигне истинската си зрялост.

— Пенелопа, ти никога няма да напуснеш тази стая.

Жената се усмихна.

— Щом се почувствам готова, това ще стане. Когато бях момиченце, ти ме подцени. Тази вечер аз те подцених. Предполагам, че и двамата повече няма да допуснем тази грешка. — Тя въздъхна и завъртя глава. — Трябваше да предвидя… Но имаше толкова променливи величини — какво и кога ще направи Индианеца, къде ще застане Чандлър, кога ще се престраши Праед Тропо, кога ще се събуди Индианеца. — Тя се засмя неочаквано. — И все пак почти успях. Оставаше само половин секунда.

— Да, замалко щеше да избягаш — съгласи се Ледения.

— Следващия път ще бъда по-точна.

— Няма да имаш подобна възможност.

— За тебе няма да има друга възможност — поправи го тя кротко. — Ти си грохнал старец. Но аз съм съвсем млада. С всеки ден набирам сили, а там, навън, ме чака цяла галактика.

— Остави я на мира — промълви Ледения.

— Не мога. Вглеждам се в бъдещето и съзирам велики възможности, които ти не би могъл дори да си представиш. Някой ден ще се махна оттук и ще ги постигна.

Праед Тропо се върна в стаята с още шестима Сини дяволи.

— Готов ли си, Мендоса?

Ледения кимна и тръгна към вратата.

— Почакай — спря го Пенелопа.

— Слушам те.

— Искам да ти благодаря.

— За какво? — озадачено попита старецът.

— За това, че ме изненада. Човек трябва да се учи от грешките си, а никой досега не бе успял да ме завари неподготвена.

— Надявам се да ти е харесало — изрече Ледения присмехулно.

— Не — отвърна тя замислено. — Не ми хареса. И няма да допусна да ме изненадат втори път.

Думите й сякаш увиснаха като тъмен облак в стаята, когато Ледения излезе.