Тъмнокосият мъж се бе проснал удобно върху въздушното си легло на около метър от пода и гледаше приключенски холофилм, чиито умалени образи подскачаха на два метра пред очите му.
— Ей, Индианец, ще си имаш гост! — обади се един от пазачите по съобщителната уредба.
Внезапно триизмерното изображение изчезна и вратата на килията се прибра в стената. Влезе висок, облечен с вкус мъж. Имаше буйна бяла коса.
— Значи ти си Джими Двете пера — каза посетителят, вперил изпитателен поглед в затворника.
— Ако се окаже, че не съм, още утре сутрин ще получиш много гадно писъмце от моя адвокат.
Мъжът си позволи тънка усмивка.
— Вече ме осведомиха за твоето чувство за хумор.
Индианеца сви рамене и зачака същинския разговор.
— Носи ти се славата, Джими.
— На смешник ли?
Усмивката изчезна от лицето на непознатия, когато поклати глава.
— На обирджия, подпалвач, изнудвач и убиец.
Индианеца пак вдигна рамене.
— Да разбирам ли, че не одобряваш разностранните ми интереси?
— Не. Противен си ми самият ти.
— И се домъкна чак от Делурос VIII да ми изтърсиш тая глупост?
— А защо реши, че съм от Делурос?
— Правителствените копои ги надушвам от километри. И си прекалено изтупан, за да си някой от местните тъпанари.
— И още какво знаеш за мен?
— Вириш си носа, като че говната ти са специални и не смърдят. Значи си от военните. — Индианеца помисли малко. — Знам, че се бях надрусал до пълно бетониране, преди да ме тикнат тука, ама не помня да съм пречуквал офицер.
— Не си.
— Жалко — промълви затворникът и пак се настани удобно на леглото.
— Не те ли интересува причината да дойда при тебе?
— Като си готов, ще ми кажеш.
— Вече съм готов. — Посетителят помълча внушително. — Какво ще кажеш, ако ти дам възможност да се измъкнеш оттук?
— Ами, все ще свикна някак.
— Да, но последните четири пъти така и не успя да свикнеш.
Индианеца сви устни.
— Всеки път ставаше по някое недоразумение.
Белокосият се усмихна кисело.
— С тази дума ли наричаш смъртта на двадесет и седем души?
— Я да ти вкарам ума в главата. Направих услуга на обществото. Повечето тъй или инак щяха да изгният тука. Схващаш ли колко парици спестих на правителството?
— Изобщо не те мъчат угризения, нали?
— А, не позна. Много ми е мъчно, че пак ме гепиха.
— Джими, ти си умен и талантлив мъж. Защо се оставяш да те хванат?
— Ако не ми беше изчел досието, нямаше да си тука. Знаеш защо се дъня.
— Падаш си по семената.
— Като сдъвча малко, цяла рота да ми се изпречи, пак ми се вижда малко. Затуй от време на време наистина се счепквам с цяла рота. — Затворникът се ухили мрачно. — Следващия път май ще се задоволя само с един взвод.
— От две години не си се дрогирал.
— Ъхъ, прав си. Главният готвач не добавя семена от алфанела в менюто.
Белокосият се вторачи в него, после поклати тъжно глава.
— Проблеми ли си имаш? — попита Индианеца.
— Ти си имаш проблеми — меко го укори непознатият. — Може би си най-блестящият криминален тип през последния четвърт век. Извършваш неразкриваемо престъпление, после налапваш семената и почваш да се хвалиш пред първия срещнат. Много съм любопитен какво подтиква хора като тебе да си съсипват живота.
— Ти конско ли ще ми четеш или си дошъл да уредим някоя далаверка? — отегчено проточи затворникът.
— Дойдох да ти предложа сделка. Но може и да не ти харесат условията.
— Вече съм сигурен в това. Все едно, разправяй. После и аз ще ти кажа как съм настроен.
Мъжът кимна.
— Съгласен съм.
— Между другото, как ти викат?
— Ти можеш да ме наричаш Тридесет и две.
— Е, почти уцелих десетката — промърмори Индианеца.
— Моля?
Затворникът се ухили сърдечно.
— От „Тайни операции“ си. Отначало те помислих за фуражка.
— Често работим съвместно с военните — невъзмутимо изрече белокосият. — Да продължавам ли?
— Ама разбира се, чувствай се като у дома си.
— Какво ще кажеш, ако споделя с тебе, че мога да ти уредя пълна и незабавна амнистия?
— Ще кажа, че си душа човек. Хайде да се махаме оттука.
— Естествено, има и някои уговорки.
— Че може ли без тях? — подхвърли Индианеца начумерено.
— Ще трябва да работиш за мен.
— Защо ли хич не се учудих?
— И ще трябва да се подложиш на някои оперативни промени в организма си.
Затворникът се намръщи още по-несговорчиво.
— Ти в какъв изрод искаш да ме превърнеш?
— Уверявам те, че след операцията няма да се забелязват никакви промени във външността ти.
— Сериозно? А колко струват твоите уверения?
— Колкото свободата ти.
Индианеца се вторачи в него и въздъхна.
— Добре де, изрецитирай си стихчето.
— Третата планета от звездната система Алфа Крепело е населена от раса, наричаща се Лорхн, но сред хората са известни като Сините дяволи. Вече много векове те се съпротивляват упорито на нашите усилия да ги включим в Демокрацията. — Тридесет и две се поколеба и заговори по-тихо. — На Алфа Крепело III живее и една жена на име Пенелопа Бейли. Отличава се с уникалната си дарба. Почти шестнадесет години се опитваме да я върнем в световете на Демокрацията. Но всеки път се проваляхме.
— А защо толкова си падате по нея?
— Способна е да предсказва бъдещето. Ти разбираш ли какво означава това?
— Означава, че няма да седна срещу нея на масата за покер.
Тридесет и две въздъхна тежко.
— Май не разбираш колко сериозно е положението. Тази жена може да предвиди резултатите от различни военни и политически начинания и според нашите сведения е станала враг на идеалите, които Демокрацията изповядва. Следователно е най-голямата потенциална заплаха за нас, дори за господството на човешката раса. Абсолютно неприемливо е да търпим това и в бъдеще.
— Колцина пратихте досега да я очистят?
— Защо предполагаш, че сме пращали някого?
Индианеца се разсмя.
— Няма да търсиш маша из панделата, ако твоите бабаити не са се издънили.
Тридесет и две го изгледа преценяващо.
— Изпратихме осем агенти, един след друг. Досега щяхме да сме доволни и да я приберем, вместо да я ликвидираме. Вече нямаме избор.
— Какво стана с осемте агенти?
— Първите седем са мъртви.
— А осмият?
Белокосият сви рамене.
— Още е там.
— Май вече му нямате вяра?
— Не е това причината. Доколкото съм чувал, трудно е да се намери по-способен от него.
— А защо го отписахте?
— Плановете ни се промениха. Както вече споменах, вчера получихме изрична заповед да ликвидираме жената. А онзи човек бе натоварен със задачата да ни я доведе жива.
— Щом вече е на мястото, защо просто не му кажете, че има нова заповед?
— Защото действа под прикритие на вражеска територия. Не искаме да го излагаме на риск, като опитаме да се свържем с него. — Тридесет и две се намръщи. — Освен това е от Вътрешната граница и нищо не го свързва с Демокрацията. Общо взето, обикновен наемник, който се подчинява само на временния си работодател. Възможно е онзи да има свои причини, за да иска Оракула жива.
— Щом може да оплеска работата, издайте го и толкоз.
— Ако успее да се свърже с нея — нещо, в което седем мои агенти се провалиха — искам да знам как го е направил. Освен това, срещу човек, виждащ бъдещето, няма прикритие. Не допускам и сянка на съмнение, че тя знае защо наемникът е там.
— Не разбирам — промърмори Индианеца и зарови пръсти в несресаната си черна коса. — Ако вече знае за него, защо не му види сметката? И защо толкова ви е страх да го потърсите?
— Тя вижда какво ще се случи, но според нас не може да прозре какво става сега — отговори Тридесет и две. — С други думи, тя знае, че той смята да я отвлече по някое време, но не и къде е той точно в този миг.
— Сигурен ли си? — недоверчиво попита затворникът. — Може пък преди час да е знаела точно къде ще е той сега.
Белокосият въздъхна за пореден път.
— Изобщо не сме сигурни. Познаваме възможностите й, когато беше на шест години, и нашите специалисти направиха различни предположения докъде може да са се развили…
— С две думи, нищо не ви е ясно, а?
— Вярно е — призна Тридесет и две. — И затова не искам да издам този човек. Досега никой от моите агенти дори не я доближи. Ако той отвлече вниманието й или изглежда по-непосредствена заплаха за нея, току-виж ти получиш малък шанс да се промъкнеш.
— Искаш ли един съвет от мен?
— Ще ти бъда благодарен за всяко предложение.
— Преговаряйте за мир с тая жена — натърти Индианеца. — От това, дето го чух, излиза, че няма начин да я убиете. Само още повече ще я настървите.
— Да смятам ли, че ми отказваш?
— Че кой е казал такова нещо? — учуди се затворникът.
— Но…
— По-добре да пукна с пистолет в ръка, отколкото в проклетата килия. — Острият му поглед сякаш прониза Тридесет и две. — А ще си имам ли ръце след операцията?
— Несъмнено — увери го белокосият. — Вече ти обясних, че ще изглеждаш като сега.
— Добре те чух — сопна се Индианеца. — Само дето още не си ми разправил що за операция е тая.
— Ще те превърнем в ходещ холопредавател. Лявото ти око ще бъде заменено с изкуствено. Ще изглежда същото и ще бъде свързано със зрителния нерв, така че ще виждаш много добре с него… Но ще ми предава триизмерно изображение на всичко, което гледаш. А в ухото ти ще бъде присаден миниатюрен приемо-предавател. Ще чувам, каквото и ти, а на свой ред ще мога да ти говоря, без никой да ни подслушва.
— Ама ти къде ще бъдеш през цялото време?
Тридесет и две сви рамене.
— Още не е уточнено. Ако мога, ще кацна на някоя от необитаемите планети в същата звездна система. Иначе ще остана на Филемон II, най-близката планета на Демокрацията, на около четири светлинни години. Приемо-предавателят работи с подпространствени сигнали и в радиус от десет светлинни години комуникацията е на практика мигновена.
— Избрал си ме, защото според тебе ставам за убиец — изрече Индианеца. — Защо искаш и да ме следиш?
— Току-виж, ти помогна с нещо.
— И как ще стане? Само ще ме разсейваш.
— Прекарах с Пенелопа Бейли повече време от всеки друг в Демокрацията, без да броим нейните родители.
— Виж ти? А по-точно?
— Почти половин година.
— И това беше преди шестнайсет години? — Индианеца изсумтя пренебрежително. — Не занимавай хирурзите с глупости, а мен ме остави да си свърша работата.
— Има и още една причина за операцията — невъзмутимо добави Тридесет и две.
— Да чуя…
— Ще действаш извън границите на Демокрацията. Съдейки по досегашното ти поведение, или ще отпрашиш с поверения ти кораб право към Вътрешната граница, или ще се върнеш към порочните си навици, дори да отидеш на Алфа Крепело III.
— Ще ме спреш ли, като ми дуднеш в ушенцето щуротии за дълга и честта?
— Няма — охотно призна белокосият. — Но подозирам, че микроскопичната плазмена бомба в основата на твоя череп ще те възпре. Мога да я взривя от най-малко двадесет светлинни години. — Той помълча. — Е, ще се договорим ли все пак?
За миг в погледа на Индианеца припламна ярост. Но затворникът кимна решително.
— Тъй да бъде, негоднико. Договорихме се.
„Чуваш ли ме?“
Джими Двете пера сви лицето си в гримаса и се обърна на хълбок.
„Джими, събуди се. Говори Тридесет и две.“
— К’ви трийсет и две бе? — измънка Индианеца.
„Хайде, Джими, събуди се. Действието на упойката вече премина.“
— Буден съм, по дяволите! Я ме остави на мира!
„Седни.“
— Разкарай се!
„Аз и без това съм далеч от тебе — поне на осем хиляди километра.“
Индианеца се надигна замаяно и седна.
— К’во ми приказваш?
„Джими, отвори си очите.“
— Не ща. Цепи ме главата.
„Ще ти мине.“
— Ами, ще чакам значи.
„Добре, Джими, а сега си отвори очите.“
Двете пера понадигна клепачи и потрепери, когато светлината го блъсна в зениците — и в истинската, и в изкуствената.
— Много е светло… — оплака се той.
„Само защото зениците ти се свиха. Ще свикнеш след минута-две.“
— Мина ли операцията?
„Да. Как се чувстваш в момента?“
— Като че съм се друсал цяла седмица. Всичко ме боли, а пък главата…
„Доста поработихме в тази твоя глава. Сега огледай стаята.“
Индианеца се подчини и разбра, че се намира в голяма болнична стая. Сестра с бяла униформа седеше в ъгъла и не отместваше от него напрегнатия си поглед. Заради болките и смъденето в лявата си ръка Двете пера бе очаквал да види до себе си жиците и машинариите на поддържаща система, но явно вече я бяха махнали. На врата и гръдния му кош бяха залепени много сензори, но само го правеха тромав, без да му причиняват още мъки.
„Чудесно — изрече одобрително Тридесет и две. — Сега вдигни едната си длан на десетина сантиметра пред лявото око.“
— Коя?
„Която си избереш.“
Индианеца вдигна ръка.
„Оптиката се наглася на фокус почти мигновено. Сега се обърни наляво и погледни към прозореца.“
— Да не съм ти някаква кукла…
„Просто направи каквото искам от тебе. Трябва да проверя как се адаптира зрението ти към внезапната промяна от затъмнена стая към слънчева светлина.“
— А после?
„Не те разбирам.“
— Нямам намерение да прекарам остатъка от живота си, като скачам през обръчи по твоя заповед.
„Джими, трябва непременно да проверим как работи новото ти око.“
Двете пера въздъхна и обърна глава към прозореца.
„Великолепно!“
— А сега какво искаш? — наежено попита Индианеца.
„Нищо. Поне на пръв поглед всичко е нормално. Предполагам, че ме чуваш добре?“
— Щеше ми се да не те чувах.
„Де да можеха хирурзите да ти оправят и характера“, каза неприветливо Тридесет и две.
— Хич не ми харесва да имам глас и в тиквата си.
„Не само това имаш в главата си. Не забравяй другата дреболия и всичко ще бъде наред.“
Индианеца предпочете да не говори и другият продължи:
„Сега имаме да обсъдим по-важни неща. Помоли сестрата да излезе.“
Двете пера погледна сестрата.
— Иска да се махнеш.
— Един момент.
Тя застана до него и провери внимателно показанията на уредите. Кимна доволно и излезе, без да каже нищо повече.
— Добре си я дресирал — отбеляза Индианеца.
„Тя беше в стаята за всеки случай — ако новите ти присадки откажат да работят нормално. Можеш да се стреснеш, ако се събудиш без едно око, а няма кой да те успокои.“
— Стряскам се и като те чувам.
„С това ще трябва да се примириш… Виждаш ли нощното шкафче вляво от леглото?“
— Да.
„Отвори горното чекмедже и вземи оставения вътре плик.“
Двете пера изпълни нареждането.
„Сега го отвори.“
— Готово. Отворих го.
„Да прегледаме внимателно съдържанието му. На холограмата е Пенелопа Бейли, на шестгодишна възраст.“
Индианеца се взираше в кльощавото русо момиченце със светлосини очи. Стори му се изтощена и потисната, бузките й бяха прекалено бледи.
„На следващата холограма е нашата представа как тя изглежда сега, освен в случай на болезнено отслабване или напълняване. Разбира се, няма как да се досетим за сегашния цвят на косата й и за прическата.“
— Само сте губили времето на художника — подхвърли Двете пера. — Ако тя е толкова важна, колко си мислите, ще трябва доста плът да прегазя, докато стигна до нея. Ще я позная и още как!
„Може би си прав, а може и да грешиш. Дори първобитните племена понякога излагат на опасност нищо не значещ двойник, за да опазят владетеля. Този предполагаем портрет може да ти помогне, ако попаднеш на жена с кафяви очи или друга форма на скулите.“
— Ох, по дяволите, тогава защо ми набутахте камера в главата? Или ми имате доверие, че ще я открия, или нямате!
„Според мен просто имаш реален шанс да стигнеш до нея. Но не стопроцентов. Не съм длъжен да вярвам, че притежаваш уменията и интелекта, необходими, за да я ликвидираш без моя помощ… или дори ако ти помагам. Изяснихме ли си това?“
— Да. Премного благодаря за доверието.
„Джими, време е да бъдем напълно откровени един с друг. Ти прие тази задача само защото беше единственият начин да се измъкнеш от затвора, преди да пукнеш там. Не се съмнявам, че си твърдо решен да се отметнеш от уговорката ни при първа възможност. Аз пък те избрах, защото вече загубих твърде много превъзходни агенти. Ти си по-ловък от тях в измамите и убийствата, а и няма да жаля за тебе. Сега наясно ли сме?“
— Аз поне те разбрах — кисело промърмори Индианеца.
„Тогава да се върнем към работата си. Следващи поред в плика са твоите документи. Обмислихме възможността да променим ретината на очите ти и пръстовите ти отпечатъци, но остава затруднението с особеностите на твоя глас, а ако открият хирургическите промени, ще бъдеш обречен със стъпването си на планетата. Следователно си оставаш Джими Двете пера, но променихме сведенията за тебе във всяка съществуваща база данни, включително в главната компютърна система на Делурос VIII. Сега си офицер от космическия флот, официално назначен в нашето посолство на Алфа Крепело III.“
— Задръж малко! — прекъсна го Индианеца. — Доста хора и от правата, и от кривата страна на закона знаят името ми. Познават ме и по лице. Какво ще правите с тях?
„Оттук ще отлетиш право към планетата. Персоналът на посолството е уведомен, че изпълняваш извънредна поверителна мисия, и имат заповед да не те разпитват за нищо, дори да не обсъждат помежду си присъствието ти.“
— Пак може да се натъкна на ловец на глави или търговец на дрога.
„Няма такава възможност, Джими. Ти не си се мяркал сред хора две години. Ловците на глави рядко изкарват по толкова в занаята. И все пак… това е още една от причините за операцията. Забележиш ли някого от познатите си, незабавно ще го отстраним от Хадес.“
— Какъв Хадес?
„Това е неофициалното име на Алфа Крепело III.“
— Май ще ми хареса там.
„Сериозно се съмнявам. Да продължим нататък — виждаш пред себе си карта на Хадес. Ще се убедиш, че за размерите си планетата е сравнително рядко населена. Има деветнадесет големи градски области. Най-голяма от тях е метрополията Куичанча, макар че едва ли произнасям името правилно. След това имаш градска карта на Куичанча. Местоположението на нашето посолство е отбелязано.“
— А Оракула там ли живее?
„Предполагаме, но няма как да проверим. Следващите три информационни пакета съдържат всичко, което ни е известно за Порт Маракеш, Порт Самарканд и Порт Маракайбо, трите населени с хора спътника на Хадес.“
— За какво са ми, щом ще кацна направо на планетата?
„Имаме сигурни убежища и на трите спътника. Да приемем вероятността, че изпълниш задачата си успешно. Може би ще имаш нужда от укритие, ако няма как да се върнеш в посолството.“
Индианеца старателно накъса трите пакета.
„Що за глупости правиш?“, сърдито попита Тридесет и две.
— Стига с тия игрички.
„Пак не те разбирам.“
— Ако толкова ме бива, че пречукам Оракула, ще стана адски опасен за вас и не бихте ме оставили жив. Ония „сигурни“ убежища ще гъмжат от хора, чакащи да ме пръснат на мръвки.
„Джими, ако пожелая да се отърва от тебе, само трябва да взривя устройството в главата ти. — Тридесет и две въздъхна. — Ще поръчам да ти приготвят други копия… Остана само едно нещо. Да продължавам ли?“
— Да.
„Тогава огледай добре холограмата.“
Индианеца се загледа във високия, не особено красив мъж с кестенява коса и бледи сини очи. Май беше на около тридесет и пет години.
— Кой е тоя?
„Джошуа Джеремая Чандлър.“
— Името трябва ли да ми подскаже нещо?
„Може да си го чувал като Свирача.“
Двете пера поклати глава.
— Изобщо не го познавам. Той какво общо има с Оракула?
„Той ще отвлича вниманието й. — Тридесет и две помълча. — Изключителен професионалист, може би най-добрият по Вътрешната граница. Липсва му едно от предимствата ти. Предчувствах, че може да дойде заповед за ликвидирането на Бейли, затова не го снабдихме с картите… Но това едва ли ще възпре човек с неговите способности. Засега е в Порт Маракеш, но ако някой може да се добере жив и здрав до Хадес, той ще го направи. И ако това се случи…“
— Искаш да работя с него ли?
„Не.“
Индианеца сви вежди.
— Тогава, мътните те взели, защо да зяпам тая холограма?
„Надяваме се да отклони вниманието на Оракула от тебе. В края на краищата той действа под прикритие и ако може да се вярва на постъпващата информация, вече е убил един от нейните агенти в Порт Маракеш. Вероятно тя го следи. Но вече ти споменах, че задачата му е различна от твоята.“
— Ако Оракула струва поне колкото половината от вашите измишльотини, той няма да я изкара от дупката й — убедено заяви Двете пера.
„Съзнавам, че идеята да я отвлечем изглежда смешна — призна Тридесет и две. — Но същото се отнася и за убийството й. Ако тя изобщо има някакви слабости, все пак остават и двете възможности.“
— Е, какво се опитваш да ми кажеш?
„Много е просто, Джими. Договорихме се с този човек съвсем честно и никак не ми се иска да го пожертвам… Но ако в някой момент ти се стори, че той наистина ще стигне до Оракула преди тебе, ще се наложи да го убиеш.“
Индианеца заседна за пет часа в митницата на Хадес — властите отказаха да се съобразят с дипломатическия му имунитет. Сините дяволи го разпитваха неуморно — достатъчно дълго, за да проверят пръстовите му отпечатъци и ретинаграмата в своите компютри, при съюзниците си и дори в базите данни на своите врагове, до които имаха достъп. Но през целия разпит Тридесет и две му подсказваше навреме правилните отговори.
Най-сетне го пуснаха и той се озова пред шофьора, изпратен от посолството да го посрещне.
— Лейтенант Две пера?
— Аз съм — изсумтя Индианеца, без да помръдне ръка, за да отвърне на военния му поздрав.
— Дойдох да ви откарам в посолството.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. А къде ми е багажът?
— Още го преглеждат, господине. Друг човек от персонала ще го прибере, щом ни съобщят, че всичко е наред.
— Те какво си мислят, че е тъпкан с контрабанда ли?
— Едва ли. Така ни карат да не забравяме, че са независими от Демокрацията. — Шофьорът се запъна. — Забравих да ви се представя. Аз съм Даниел Брусар и съм на ваше разположение по време на престоя ви тук.
— А аз съм Джими Двете пера.
— Ако ми позволите да отбележа, господине, името ви не е от често срещаните.
— Защото съм от чероките.
— Това планета ли е?
— Не съвсем — промърмори Индианеца. — Хайде да се махаме оттук, а ако искаш да си разказваме историйки, може да стане и по пътя.
— Последвайте ме, господине.
— Един момент, синко — спря го Двете пера.
— Да?
— Казвам се Джими. Така ми викат хората и на това име отговарям. Като чуя „господине“, все се озъртам да видя кой ми стои зад гърба… Ако ти писне да ми казваш Джими, можеш да ми викаш Индианецо. Все ми е едно.
— Да, господине.
— Хлапето е страшно схватливо — измънка Двете пера под носа си.
„Джими, той ще ти помага. Не е нужно да го обиждаш.“
— Но май не чува какво му приказвам.
— Извинете, не ви разбрах, господине… тоест Джими — каза Брусар.
— Говоря си сам — обясни Индианеца. — Напоследък честичко ми се случва. Не ми обръщай внимание.
— Както желаете, господине… Извинете ме, Джими.
— Добре. Да вървим.
Минаха през малката сграда на космодрума и излязоха в горещия въздух на Хадес. Отпред бе паркирана наземна кола.
— Би трябвало да седнете отзад — побърза да се намеси Брусар, когато Двете пера понечи да отвори предната врата.
— Отпред е по-удобно да разглеждам града.
— Моля ви, господине… ще си имам неприятности, ако ви видят да седите отпред.
— Между другото, кои са враговете? — промърмори Индианеца. — Сините дяволи или ония от посолството?
„Знаеш добре кой е истинският враг. Няма смисъл да си навличаш още неприятности.“
Двете пера седна отзад и Брусар подкара колата през криволичещите улици, които ту се разширяваха, ту се стесняваха без никаква обяснима причина. Постройките не си приличаха помежду си, нито пък наподобяваха нещо, което Индианеца бе виждал досега. Някои бяха високи, други изглеждаха приплеснати. Имаше кръгли или пък с остри като игли върхове, или трапецовидни като прерязана пирамида. Виждаха се и конструкции с толкова страни и ъгли, че Двете пера се съмняваше дали в математиката има подходящо понятие за подобно тяло.
Самата улица му се струваше не по-малко странна от сградите. Започна като свръхтвърда, лъскава керамична настилка, после насред нещо като търговски район се превърна в кална пътека с ями, постоянно менеше наклона и посоката си, стана чакълена, после пластмасова, без Индианеца да проумее какъв е смисълът в такива чудатости.
— Бре, да му се не види, как си намирате пътя в тая лудница?
— Не е лесно човек да свикне — увери го Брусар и зави рязко, за да не блъсне един Син дявол, който се мотаеше безгрижно насред улицата. — Тук съм вече две години и през първите десетина месеца имах нужда от водач. Зданията не са номерирани, а улиците нямат имена дори на местния език… В повечето градове на чужди цивилизации поне има човешки квартали, но сме толкова малко на Хадес, че посолството е точно по средата на местния финансов квартал. На ваше място не бих се разхождал без придружител, преди да съм сигурен, че ще намеря обратния път. Загубите ли от поглед посолството, можете да се лутате седмици наред.
— Е, градът не е чак толкова голям.
— Не говоря за размерите му — възрази Брусар. — Много от тези „булеварди“ удивително приличат на Мьобиусови ленти, родени в нечие болно въображение. Оплитат се непрекъснато сами в себе си и дори да сте уверен, че вървите по права линия два-три километра, изведнъж попадате на мястото, откъдето сте тръгнал.
— Оттук в каква посока е посолството? — прекъсна го Индианеца, щом подминаха достатъчно висока сграда, която можеше да му послужи за ориентир.
— Нататък, на не повече от километър, но ще трябва да изминем още седем-осем километра по улиците, преди да стигнем. — Брусар се ухили. — Всъщност пеша е по-бързо. — Той помълча и добави: — Няма да е толкова объркващо, щом свикнете.
— Не съм объркан.
— Чудно… Повечето от новодошлите се оплакват.
— Синко, ти дъвкал ли си семена някога?
— Не, господине.
— Не е лошо да опиташ някой ден. Тогава всички улици ще ти приличат на тези. — Двете пера се отпусна на седалката. — Все едно съм си у дома.
— Господине, шегувате се, нали?
По младежкото лице на шофьора тревогата се изписа твърде ясно.
„Джими!“
— Разбира се, Даниел, шегувам се.
Изминаха в мълчание следващите петдесетина завоя покрай налудничави ъгли и най-сетне Брусар спря на алеята пред единственото здание, което изглеждаше нормално.
— Пристигнахме, господине.
— Я, всичко си има — врати, прозорци… — одобри Индианеца, зяпнал посолството. — Чудя се какво ли мисли Оракула за своето жилище?
„По-кротко, Джими. Не забравяй, че те не знаят причината за идването ти на Хадес.“
— Ако някой още не се е досетил, време е да го изритате от службата — промърмори Двете пера.
— Кого искате да уволните, господине? — смутено попита Брусар.
— Няма значение… Да влезем. — Той пусна младежа пред себе си и прошепна: — Ако все така ми дрънкаш в главата, накрая ще помислят, че сте ме натикали тук като безнадеждно луд.
После прекоси просторното фоайе. На стените се виждаха портретите на тримата последни Секретари на Демокрацията, сред тях и сегашният политически водач. Имаше и триизмерна картина, изобразяваща планетата-град, в който се бе превърнал Делурос VIII.
Пред всяка от трите врати стоеше мъж в униформа. Часовите гледаха право напред. Брусар го придружи до голям кабинет, където чернокожа жена в много строг костюм седеше зад бюро от полиран хром.
— Какво има? — изрече тя, без да вдигне глава.
— Лейтенант Двете пера, явявам се да докладвам за пристигането си.
— Очаквахме ви, лейтенант. Не сте включен в общия списък на персонала и няма да ви бъдат възлагани обичайните задачи, затова се настанете и се запознайте с посолството и с другите служители.
— Трябва ли да докладвам на още някого?
Тя стрелна с поглед екрана на компютъра.
— Не. Ще докладвате на собствените си преки началници. Посолството ще ви подслони и ще ви осигури придружител. Никой няма да ви се бърка в работата.
Кимна му, за да го отпрати и Брусар го поведе към въздушния асансьор.
— Ама че е дружелюбна… — присмехулно промърмори Индианеца.
— Това не й влиза в задълженията — подхвърли Брусар, докато въздушният поток ги издигаше меко към третия етаж. — Тя е комодор Нгома, началник-щаб на посолството. — Младежът посочи лявото разклонение на коридора. — Стаята ви е там, господине. — Подминаха четири врати и спряха пред петата. — Ключалката е кодирана с вашия военен служебен номер. Не го знам и не мога да ви отворя.
— А как почиствате стаята? — заяде се Двете пера.
— Навсякъде има малки домакински роботи. Не се стряскайте от вида им — приличат на кръстоска между пън и голяма змия.
— Благодаря за предупреждението.
Индианеца застана пред вратата и зяпна ключалката.
„293Y78QI“, подсказа гласът в ухото му.
Той набра цифрите и буквите, вратата се прибра в стената.
— Много е приятно тук — каза, щом огледа набързо дългата, елегантно обзаведена стая.
Вдясно имаше легло с нощно шкафче, вляво ниша за гости с две кресла и диван, а точно пред него — прозорец с изглед към грижливо поддържана градина. До прозореца бе поставено бюро с малък компютър.
— Това е вратата на гардероба, а тази е към банята — обясни Брусар. — Всяка се отваря, щом я доближите, а банята може да се заключва отвътре.
— Наистина е много приятно — повтори Индианеца. — Последната ми квартира — добави с усмивка, — не се отличаваше с подобни размери.
— Промените и допълненията към текущите ви заповеди ще бъдат прехвърлени във вашия компютър. Кодиран е за вашия глас и служебен номер.
— Е, впечатлен съм — заключи Двете пера. — Сега да хапнем някъде.
— Столовата е в подземието, господине. С удоволствие ще ви заведа там. Най-вероятно багажът ви ще бъде докаран от космодрума, преди да се нахраните.
Индианеца поклати глава.
— Нима наоколо няма и един ресторант?
— Ресторант ли? — учудено повтори Брусар.
— Така се наричат заведенията, където отиват хора, обзети от желанието да ядат извън дома си — подигравателно обясни Двете пера. — Вероятно си чувал поне, че съществуват?
— Аз съм чувал, господине, но не и Сините дяволи. Предпочитат да се хранят насаме, както ние… ъ-ъ, да се отбиваме в тоалетната.
— Но няма ли поне един ресторант в целия град? — настоя Индианеца.
— Дори са три. Но всички са в най-неприятния район, където Сините дяволи отиват рядко. Готвят храна за всякакви чужденци, а не само за хора. Господине, не вярвам да запомните такова преживяване с добро.
— Хайде, избери един и да вървим. Правителството ще плати сметката.
— Може би не е особено благоразумно — нерешително възрази Брусар. — Не сме най-популярната раса на тази планета. Миналата седмица имаше спречкване между човек и двама канфорити, точно в ресторант…
— Невъзможно е да опозная града, ако си седя в посолството.
— Ще се радвам да обиколим с кола и да ви покажа всичко.
— И от задната седалка няма да усетя кое как е — непреклонно каза Индианеца. — Ако не ти се иска, остани тук. Само ми обясни как да стигна до най-близкия ресторант.
— Не мога да ви пусна сам, а нямам и право да ви спра — въздъхна младежът. — Налага се да ви придружа.
— Чудесно. Да не губим повече време.
Върнаха се във фоайето и скоро попаднаха в невероятно задушната атмосфера на Хадес.
— Можем ли да отидем дотам пеша? — попита Двете пера. — Искам да се поразтъпча.
— Възможно е, но не ви препоръчвам. По права линия едва ли има и четиристотин метра, но ще изминем поне пет пъти по-дълго разстояние.
— Правите линии май не са на почит в този свят. Добре, води ме.
— Господине, позволявам си още веднъж да ви предложа колата. Не сте свикнал с климата и можете да се изтощите, без да усетите.
— Не знам по-добър начин да свикна.
Минаха край голяма постройка с множество стени, която май нямаше нито врати, нито прозорци. Свиха зад ъгъла и почти нахлуха в нещо, което наглед беше магазинче за занаятчийски изделия. Бяха изложени седемнадесет триъгълника, направени от най-различни метали и видове дървесина. Индианеца попита Брусар какво представляват.
— Те са нещо като религиозни символи, но не точно според нашите разбирания. Искам да кажа, че не изпълняват същата роля като кръстовете. По-скоро са емблеми, както хората развяват знамена или се окичват с ордени. Доколкото си изяснихме, материалите и цветовете обозначават отделни етнически групи, макар че може да са кланове, съсловия или бойни подразделения. Но тези символи са най-разпространените на Хадес.
Младежът огледа улицата. В момента наоколо имаше около четирийсет Сини дяволи — някои крачеха устремено, други зяпаха. Виждаха се и такива, които незнайно защо не помръдваха.
— Както виждате — продължи Брусар, — половината от тях носят триъгълници. Някои си ги окачват на шията, други ги закачат на дрехите си, трети ги връзват на ръцете или краката си.
Индианеца позяпа местните жители, вдигна рамене и се обърна. Надуши ужасна воня и надникна във вътрешността на сграда, където няколко одрани трупа на шесткраки животинчета висяха на куки.
— Кланица — обясни придружителят му. — Сините дяволи не хапват месо, преди да се е размирисало.
— Много тъпо са избрали мястото. Кварталът ми прилича на търговски център.
— Всъщност не е, господине. Сините дяволи с еднакви професии не се струпват на едно място. И да има някакъв ред в града, аз още не съм го проумял.
— Наоколо има ли магазини, работилници или нещо друго, което да е собственост на човек?
— Не. Местните закони не ни забраняват да се занимаваме с бизнес, но както вече ви казах, тук не ни обичат и с изключение на медицинския център за нищо друго не успяхме да изтръгнем разрешително. Ресторантите са собственост на канфорит, лодинит и молут. — Младежът посочи кълбовидна постройка на стотина метра пред тях. — Това е медицинският център.
— Твърде малък е за болница — скептично отбеляза Индианеца.
— Разбира се, имаме медицинско оборудване и в посолството. Тук лекуват хората, които не са от нашия персонал. В момента не сме дори хиляда на Хадес. Центърът се справя с всичко, което възникне.
— Говориш, като че добре познаваш работата им.
Брусар се засмя.
— Не като пациент, господине. Но младата дама, с която се срещам, е лекарка там.
— Дано появата ми не ти пречи.
— Върша си работата. Ако не бях с вас, щяха да помагам на някой друг.
— Добре. Не ми е приятно да се чувствам гузен.
Продължиха по объркващо кривите улици, Брусар сочеше някое по-забележително място или любопитна подробност. Накрая спряха пред входа на ресторанта.
Беше малка сграда с още по-тясна зала. Имаше всичко на всичко петнадесет маси, шест от тях заети от всевъзможни същества. Човеци не се виждаха.
— Казах ви — напомни Брусар, когато се настаниха близо до вратата. — Малко хора се престрашават да се хранят извън хотелите.
— Няма значение — нехайно отвърна Индианеца. — Исках да разгледам града.
Взряха се в холограмата на менюто над масата и подадоха команда да изпише ястията на земен език.
— Господине, не бих си поръчал нещо с месо — посъветва го младежът. — Заради нас го наричат телешко, но Хадес няма търговски спогодби с Демокрацията, затова предлагат месо от тукашно животно. За човешката обмяна на веществата не е лесно да се справи с него.
— Да не искаш да кажеш, че всички сте станали вегетарианци?
— Не. Посолството внася цялата си храна от Порт Самарканд… Но тези ресторанти не са под управлението на човеци, така че гозбите им с месо са доста подозрителни.
— Ценя твоята загриженост, но съм похапвал животни от двайсет-трийсет свята и досега нищо не е успяло да ми смути храносмилането.
Индианеца пак се зачете в менюто, назова избраното ястие и холограмата изчезна.
— Правите грешка — неспокойно промърмори Брусар.
Двете пера сви рамене.
— Няма как да се убедя в това, ако не опитам.
„Джими, държиш се глупаво.“
Индианеца пренебрегна гласа в главата си и увлече придружителя си в незначителни приказки за спортни величия, докато им донесат поръчката.
— Страшничко е да го гледаш — призна, щом се вторачи в синьозелената мръвка на чинията си.
— Ако искате, да ви поръчаме нещо друго.
— Риск печели, риск губи — измънка Двете пера и замислено сдъвка малко парченце. — И на вкус е същото, както изглежда.
Брусар се зае със салатата в купата пред себе си, а Индианеца изяде още няколко парчета от месото. После обяви, че е приключил запознанството си с извънземната кухня. Отсега нататък щял да се храни само в посолството.
— Ако сте още гладен, хапнете от моята салата.
— А, не, благодаря. Това ми уби апетита. — Индианеца вдигна рамене. — В края на краищата нали точно това се очаква от яденето. Ако идвам тук всяка вечер, за един месец ще стана като пръчка.
Изчака Брусар да опразни купата, остави отпечатък от палеца си и номера на удостоверението си в миниатюрния компютър на масата. След минута се увери, че посолството е приело да изплати сумата. После двамата излязоха от ресторанта.
Щом тръгнаха по улицата, Двете пера започна да се оплаква от гадното месо и не млъкна, докато доближиха медицинския център. Изведнъж притисна ръце към корема си, преви се и застена мъчително.
Брусар прецени, че случаят е твърде спешен, за да чакат кола от посолството. Помогна на лейтенанта да изкачи стъпалата пред входа.
Индианеца се свлече на последното стъпало, изпъшка страшно, а младежът се втурна да намери лекар. Двете пера бе принуден да изслуша презрителните наставления на Тридесет и две колко е тъпо да яде неподходяща храна. Едва сдържа ликуващата си усмивка. След малко реши да затвори очи и да припадне.
Усети как го вдигнаха върху количка. Откараха го в спешното отделение, чу някого да излиза тичешком, за да потърси дежурния лекар. Леко отвори дясното си око, завъртя глава и откри твърде разтревожения Брусар, застанал до него.
Надигна се да седне на количката и тъкмо младежът отвори уста, когато забеляза настоятелния му знак да мълчи. Зяпна Индианеца, който направи движение, сякаш пише във въздуха, накрая кимна и му подаде джобния си компютър.
Двете пера видя, че машината се включва с глас, завъртя глава и повтори същите движения. Брусар извади писалка от джоба си, откри бележник на масата в ъгъла и ги даде на Индианеца.
„Не казвай нито дума — написа Две пера. — И заключи вратата.“
Младежът прочете изреченията, намръщи се недоумяващо, но изпълни нарежданията.
„Сега намери малко памук и лепенка. Закрий изцяло лявото ми око.“
Брусар порови из чекмеджетата, намери необходимото и го залепи върху лявото око на Индианеца.
„Изобщо няма да говориш, докато не ти разреша. Ясно ли е?“
Придружителят му кимна, взе бележника и написа:
„Какво става? Защо да мълча? Какво ви е на окото?“
„Изпратиха ме тук със строго поверителна задача. Забранено ми е да ти обяснявам подробности, но е свързана с Оракула.“
Повиканият лекар задумка с юмрук по заключената врата.
„Кажи му да почака — продължи да драска Индианеца. — Измисли нещо!“
Брусар отвори и се шмугна припряно в коридора. Върна се след минута.
„Добре“, написа той. „Няма ли най-после да ми кажете какво става?“
Двете пера взе писалката.
„Докато ме инструктираха за задачата, случи се нещо и един ден ми се губи от паметта. Заспах в леглото си една нощ и се събудих чак 32 часа по-късно. От откъслечните спомени, които възстанових, стигнах до извода, че някой ме е обработил.“
„По какъв начин?“, попита младежът.
„Подозирам, че са присадили камера и аудиопредавател в главата ми.“
„Но защо не докладвахте веднага на началниците си?“
„Защото не знам кой от тях работи за Оракула. Ако попаднех на него, щеше да ме ликвидира незабавно. Реших да не правя нищо, преди да пристигна на Хадес.“
Брусар се вторачи в него и взе бележника.
„Ами ако грешите?“
„Ако греша, напразно съм ти причинил неприятности и се направих на глупак. Още никого не съм обвинил напразно. Но ако съм прав, значи в «Тайни операции» имаме предател.“
„Защо да ви слагат камера и предавател?“
Индианеца сви рамене и започна да пише.
„Оракула може би проверява системите си за сигурност или иска да проучи всички хора на Хадес, или пък просто се надява чрез мен да стигне до секретна информация.“
„И какво ще правим сега?“, колебливо надраска Брусар.
„Сега ще доведеш някой доверен човек — може би приятелката си. Ще махнем присадките, докато онези си мислят, че още ме лекуват от натравяне.“
Младежът се замисли и взе бележника.
„Преди малко говорих с друг лекар, но знам, че и тя е дежурна в момента. — Поумува още малко и продължи: — Ще трябва да й кажа какво става.“
„Сигурен ли си, че няма да се разприказва?“
Брусар кимна.
„Добре, доведи я. Кажи й, че се налага да свърши работата по-бързо. Едва ли е нужно много време за промиване на стомаха.“
Младежът се засмя.
„Ще я помоля да обяви, че се налага да ви даде приспивателно. Ще спечелим осем до десет часа.“
Обърна се към вратата, но Индианеца го възпря с повелителен жест.
„Има още нещо. За камерата и предавателя се досетих, но може да открие и други устройства в главата ми. Кажи й да махне всичко.“
Брусар кимна отново и излезе от стаята. Върна се след десет минути заедно с красива, но много сериозна млада жена. Тя побърза да извади молив от джоба си и започна да пише:
„Аз съм доктор Джил Хъксли. Даниел ми обясни положението и гарантира за вас.“
„Тогава да не се размотаваме“, безмълвно отвърна Индианеца.
— Постъпил сте крайно неразумно, господин Двете пера — изрече тя на глас. — Даниел ви е предупредил да не опитвате извънземните гозби.
Индианеца изпъшка.
— Няма никаква опасност за живота ви — продължи строгата хубавица, докато пишеше трескаво. — А имам още двама пациенти, които се нуждаят от неотложна помощ. Ще ви дам приспивателно, а като се освободя, ще махнем от стомаха ви излишъците.
Откъсна листа и му го подаде.
„Ще трябва да ви преместя в операционна зала. И щом ще пазим всичко в пълна тайна, ще помоля Даниел да ми асистира.“
Брусар прочете бележката над рамото й и изведнъж пребледня.
„Колко време ви е нужно?“, попита Индианеца.
„Ако наистина са присадили нещо в главата ви, ще мине около час, докато компютърът изгради триизмерен модел от сканирането. Същинската операция може да продължи от един до четири часа. Зависи колко дълбоко са поставени устройствата. Ако сте готов, кимнете и ще пратя санитари да ви преместят в операционната.“
Двете пера наклони глава, легна по гръб и зачака.
След малко влязоха двама едри младежи, откараха го в операционната и се махнаха. Брусар не се отделяше от него, след десет минути се появи и Джил Хъксли.
„Защо се забавихте?“, надраска Индианеца.
Тя му показа две обработени с химикал лещи и ги пусна в джоба си.
„Ако имате камера вътре, ще работи и докато сте в безсъзнание. Отначало очите ви ще бъдат затворени, но когато отстранявам камерата, тя ще записва ставащото. Щом се убедя, че имате такова устройство в главата си, ще си сложа тези лещи, ще изключа осветлението и ще оперирам само на инфрачервени лъчи.“
„Добре се сетихте. Изобщо не ми хрумна.“
„Няма нужда да ви упояваме преди самата операция. Сканирането няма да ви причини никаква болка.“
Двете пера показа с жест, че е съгласен, и лекарката веднага избута носилката под голям уред, който като че беше съчетание между ковашка преса и грамадна камера.
„Много е важно да не мърдате поне двадесет секунди“, написа Джил Хъксли.
Индианеца не посегна към молива, само й върна бележника и се вторачи нагоре. Машината забръмча тихо, дълбоко зад лещите на обектива личеше мътночервена светлинка. Той не усети нито болка, нито някакво физическо неудобство, след малко бръмченето спря и Брусар изтика носилката настрани.
Лекарката му махна с ръка да дойде при нея до контролното табло. Един по един екраните светваха, запълваха ги всякакви данни, които нищо не означаваха за Индианеца. Най-после на единия се появи триизмерна схема на главата му с три мигащи жълти светлинки — в лявото око, навътре в дясното му ухо и в основата на черепа.
„Имате ли представа какво е това?“, попита Джил Хъксли. Сочеше третата точка.
Двете пера сви рамене и взе бележника.
„Не знам, но ми е в повече. Махнете го.“
През следващия половин час младата жена сякаш не го забелязваше. Разглеждаше компютърното изображение на главата му под всевъзможни ъгли, отново и отново проверяваше кой е най-добрият начин да стигне до изкуствените присадки.
Накрая започна да пише.
„Мога да махна две от устройствата, но ще възникнат проблеми с онова в окото ви. Толкова сложно е свързано със зрителния нерв, че може да причиня непоправими вреди.“
„Махнете го и ми сложете изкуствено око.“
Тя поклати глава.
„Повредя ли зрителния нерв, само специалист може да ви замени окото с протеза. Не съм се занимавала с това досега. Сам трябва да решите. Или ще оставя камерата, или когато се събудите, ще виждате само с дясното око. Трета възможност няма.“
Индианеца се замисли. Не го интересуваше особено дали Тридесет и две ще вижда какво прави. Главната му грижа беше да се отърве от миниатюрната бомба и покрай това да махне и досадния глас от главата си. Но вече бе измислил историята за пред тези двамата и ако искаше да съхрани зрението си, налагаше се да скалъпи отговор, който да не противоречи на досегашните лъжи.
След минута-две моливът в ръката му зашари бързо по бележника.
„По-добре не го пипайте. Няма как да си сложа ново око на Хадес, а докато изпълнявам задачата си, може би ще попадна в опасно положение, когато зрението е жизненоважно. Онези, които са поставили устройствата в главата ми, вече видяха лицето на Даниел и познават стаята ми. Ако се погрижа да не стоя много в посолството, едва ли предателите ще научат нещо, което още не знаят.“
„Но Оракула ще вижда всичко видяно от вас — побърза да му напомни Джил. — Няма ли това да лиши от смисъл вашата работа?“
„Ще си сложа превръзка на окото — написа Индианеца и се усмихна на току-що осенилата го идея. — Ще я махам, само когато имам нужда и от двете си очи.“
„Добре. И без това нямаше да ми е приятно да бърникам в око на инфрачервена светлина. Сега ще приготвя упойката.“
Двете пера припряно измъкна бележника от ръцете й.
„Сетих се, че онова нещо в основата на черепа ми може да е презастраховка от страна на предателя, за да ме ликвидира, ако наближа опасно Оракула. Имате ли уреди, с които да го анализирате?“
„Съмнявам се.“
„Щом е така, за по-сигурно го унищожете веднага.“
„Да повредя ли и предавателя?“,
„Не — отговори Двете пера. — Щом го махнете, става безопасен. А и може да ми подскаже кой е врагът. Запазете ми го.“
Лекарката кимна.
„Свалете си туниката и легнете по гръб на масата. Упойката ще ви приспи почти мигновено.“
„Има и още нещо. Наистина ми призлява от онова скапано месо. Можете ли и да ми промиете стомаха?“
„Да. Тези бълвочи са направо ужасни. Чудя се, че не се чувствате още по-зле.“
Индианеца си свали туниката, подхвърли я на Брусар, който стоеше безпомощно отстрани. Легна на операционната маса.
Надигна се внезапно и протегна ръка към бележника.
„Не говорете и когато махнете предавателя от ухото ми. Твърде възможно е да има голям обхват.“
„Помислих и за това“, увери го Джил Хъксли и заговори на глас:
— Тъй и тъй го упоихме, няма да се мъчи излишно. Да се захващаме с работата, а когато се събуди с най-жестоките киселини в стомаха, може и да помисли дали следващия път да се държи по-умно в ресторанти за извънземни.
— Дано му е за урок, докторе — съгласи се Брусар с преправен глас.
Тя притисна пневматичния инжектор към ръката на Индианеца, който се опита да преброи от 100 назад.
Изпадна в безсъзнание, преди да си представи числото 98.
Нечий глас сякаш проби обвилия го мрак.
— Как се чувствате?
Индианеца изохка и опита да се обърне настрани, но се разтресе целият, когато дясното му ухо докосна възглавницата.
— Лейтенант Двете пера, събудете се!
— Я се разкарай…
— Лейтенант, операцията завърши отдавна — настояваше Брусар. — Време е да ставате.
— Кое време е сега?
— Почти се разсъмна.
— Добре. Само минутка да се опомня. — Полежа неподвижно, опитваше да си припомни ясно случките от предишната вечер. — Как мина?
— Горе-долу според очакванията — увери го младежът. — Джил отстрани предавателя и взривното устройство, но остави камерата… След това ви направи цялостен преглед и аз ви докарах в тази стая, където сме от няколко часа.
Индианеца седна изведнъж, но изстена и се хвана за главата.
— Още един ден не бива да правите резки движения — предупреди го Брусар, който се бе настанил на кресло в ъгъла.
— Божичко! Май някой в главата ми блъска да излезе.
— Джил предположи, че ще се събудите със страшно главоболие.
— Онова — третото, наистина ли беше бомба?
— Да.
— Сега къде е?
— Разтворихме я в киселина.
— Нима една бомба се разтваря в киселина? — усъмни се Двете пера.
— Възможно е при органични устройства като плазмените бомби. По-сложно беше да я извадим, без да я взривим. — Младежът се ухили. — Затова ви цепи главата.
— А предавателят?
— В съседната стая е. Помислих, че не е добре да го донеса тук, преди да се разберем. Ако желаете, ще го унищожа.
— Засега не се налага — каза Индианеца. — Твоята приятелка инжектира ли ми някакви лекарства?
— Натъпка ви с антибиотици и глюкоза, преди да ви докарам в стаята, а още два-три дни ще трябва да взимате лекарства за болките.
— Май не виждам като преди — намръщи се Двете пера.
— Позволих си да ви сложа превръзка на лявото око. Ако искате, махнете я. Прецених, че не е добре онзи, който ви следи, да ви види в болнична стая.
— Досетлив си — одобри Индианеца.
— Какво ще кажете за една закуска?
— А, след няколко минути ще ми дойде добре. Като не броим ония гнусни мръвки, не съм слагал в уста нищо, откакто вчера пристигнахме в посолството.
— Като споменахте посолството… Трябва да им докладвам веднага, иначе спасителните групи скоро ще плъзнат из града. — Брусар се поколеба. — Обадих им се, щом ви изкарахме от операционната, и им надрънках измишльотини за някакво момиче, по което сте хлътнал снощи… но сигурно вече се изнервят.
— Кога мога да стана?
— Когато пожелаете.
— Бива. След още час можеш да ме върнеш в посолството.
— Господине, не ми се вярва в сегашното си състояние да вървите дълго. Нека отида за кола и ще се върна да ви взема оттук.
Индианеца кимна и болката го прониза като мълния.
— Гадост! — промърмори той. — Докога ще трябва да търпя това?
— Какво ви е?
— Щом си помръдна главата, все едно ме праскат с тояга.
— Не знам, господине. Джил каза, че операцията ще ви причини някои неудобства още ден-два.
— Което за доктора е дреболия, за пациента си е адска мъка. Я ми дай от ония успокоителни.
Брусар извади от джоба си малък инхалатор.
— По едно вдишване на всеки четири часа.
Индианеца сграбчи приборчето, пъхна го в лявата си ноздра и смръкна два пъти.
— Нямам време да боледувам.
— Господине, мога ли да направя още нещо за вас, преди да тръгна към посолството?
— Две неща. Първо, къде са ми дрехите?
Младежът стана, доближи гардероба и подаде команда за отваряне.
— Тук са. А какво е второто?
— Донеси ми предавателя, но не вдигай шум. И ела да ме вземеш след час.
Брусар се върна след минута. Носеше на парче марля невероятно миниатюрно устройство и го подаде на Двете пера. Отдаде чест и излезе.
Индианеца изчака вратата да се затвори и пъхна предавателя в лявото си ухо.
— Добро утро, кучи сине.
„Как ти е стомахът, Джими?“, попита далечният слаб глас на Тридесет и две.
— По-добре от всякога.
„Дано ти е като обица на ухото.“
— Няма да ми повярваш, ако ти кажа какво имам или нямам по ушите си.
Последва дълго мълчание.
— Е, няма ли да попиташ? — не се стърпя Двете пера.
„За какво трябва да те питам?“
— Ами защо не виждаш нищо.
„Предполагам, че си затворил лявото си око.“
— Е, така е.
„Джими, това е проява на детински инат. Стремя се да ти помогна, но няма да съм в състояние, ако не виждам, каквото и ти.“
— Нека бъдем точни. Аз съм тук, за да ти помогна — възрази Индианеца. — И първото, което ще направя за тебе, е да ти подскажа нови условия на споразумението ни.
„Какво си намислил, Джими?“
— Промяна в основните правила на играта. Я ми кажи, много ли ти се иска да очистя Оракула?
„Ножът вече е опрял до кокала. Сам знаеш.“
— И колко си готов да платиш?
„Джими, вече се разбрахме. Твоята свобода срещу Оракула.“
— Свободата ми беше колкото да започнем — подхвърли Индианеца и пак примижа от болка, докато се отпускаше предпазливо на възглавницата. — Време е да поприказваме за пари.
„Остави това. Нито на тебе, нито на когото и да било ще позволя да оскубе Демокрацията.“
— Че кой споменава за скубане? Искам си заслужената награда за честно свършена работа.
„Ти и една работа не си свършил честно през живота си. Вече се споразумяхме и няма да се отмяташ.“
— Боя се, че ще те разочаровам.
„Нека ти напомня, че мога да сложа твърде груб край на всякакви спорове помежду ни.“
— Ами опитай. Твоя воля.
„Защо си се настроил така? — учуди се Тридесет и две. — Джими, какво те е прихванало?“
— Нищо особено — увери го Двете пера. — Само че се отървах от едно-две нещица. Искаш ли да погледнеш?
Извади предавателя от ухото си, обърна се с лице към стената, за да не установи Тридесет и две къде е по гледката през прозореца, после свали превръзката от лявото си око и се взря в мъничкото уредче.
— Познато ли ти е?
Не чу отговор и се сети, че дори онзи да говори, предавателят вече не е на мястото си. Пак си закри окото и внимателно пъхна машинката в лявото си ухо. Тридесет и две тъкмо изчерпваше богатия си запас от псувни и проклятия.
— Щях да ти покажа и бомбата, но й видяхме сметката — ухили се Индианеца. — Сега готов ли си да определиш цената?
„Това си е чисто извиване на ръце, а аз не преговарям с изнудвачи.“
— Вярно. Само им пълниш главите с разни джунджурии.
„Джими, или ще се добереш до Оракула, както се уговорихме, или се смятай за мъртвец.“
— Олеле, колко се уплаших…
„Не се шегувам. Ако щеш, крий се час, ден или седмица, но няма да мръднеш никъде от тази планета.“
— А може и да не ми се иска.
„Какви ги дрънкаш?“
— Знаеш ли защо все пак ще се спогодим за цената, въпреки всичките ти крясъци? — кротко го попита Индианеца. — Защото не си единственият играч.
„А кой още участва, според тебе?“
— Има поне двама. Първо оня тип, дето трябва да я отведе.
„Ти дори не го познаваш.“
— Вече ми го показа, знам и името му. Лесно ще го открия, ако дойде тук. — Двете пера помълча многозначително. — Щом научи, че Демокрацията го иска труп, май с удоволствие ще се изръси, за да научи кой се опитва да го прекара.
„А кой е последният играч?“
— Трябваше сам да се сетиш. Оракула.
„Ще измениш на собствената си раса?! Това е немислимо!“
— На мен тя нищо лошо не ми е направила — сопна се Индианеца. — Но не мога да кажа същото за други хора от тая моя раса.
„Е, това вече не е изнудване! — побесня Тридесет и две. — Това е предателство!“
— Не — поправи го Двете пера, — това е бизнес… Виж какво, мога да се пазаря с тебе, а мога и с някой друг. Само това решение съм оставил на тебе, при това ти давам точно пет минути да помислиш. Ако се спогодим, ще се върна в посолството и ще работя за тебе. Ако не, можеш да си сигурен, че няма да ме спипаш, преди да намеря Свирача или Оракула.
Тридесет и две не отговори и Индианеца започна да отброява секундите на ум.
— Четири минути — обяви след малко.
Мълчание.
— Три минути.
„Колко искаш?“, едва изрече Тридесет и две.
— Аз съм сговорчив човек. Ти все ми набиваше в главата, че Оракула е най-голямата опасност в историята на Демокрацията. И си мисля, че десет милиона кредита няма да е прекалено.
„Десет милиона?! Ти си се побъркал!“
— Хайде де — отегчено каза Двете пера. — Прахосвате милиарди във войни срещу раси, дето нищичко не могат да ви направят. Аз пък си мислех, че ще подскочиш от радост, ако те отърва от Оракула срещу някакви си десет милиона.
Отново дълга пауза.
„Съгласен ли си да вземеш парите, когато изпълниш задачата?“
Индианеца се разсмя гръмогласно.
— Загубих вярата си в Демокрацията! Половината предварително, а другата половина искам там, където ще ги намеря, щом приключа с тая история.
„Кажи ми банката и номера на сметката. До утре сутринта ще ти преведа пет милиона.“
— Не съм толкоз тъп и когато дъвча проклетите семена. Ще уредя да мине през безброй посредници, та да загубиш следите на мангизите насред път. И няма да си мръдна пръста, преди да разбера, че парите са си на мястото.
Обясни на Тридесет и две първата стъпка в прехвърлянето на парите.
„А какви гаранции имам, че ще работиш за мен, след като ти платя?“
— Никакви — натърти Индианеца. — Веднъж в живота си ще играеш на доверие.
„Трябва да си помисля.“
— Само че по-бързо. Остана ти по-малко от минута.
„А ще носиш ли предавателя, за да се осведомявам за напредъка ти?“
— Няма да стане. Работя сам.
Поредното мълчание.
„Добре. Споразумяхме се.“
Индианеца се ухили и пусна предавателя в отвора на машината за унищожаване на отпадъци.
— Да, ама не си стиснахме ръцете.
Индианеца се излежаваше и разглеждаше безцелно плоските и триизмерните бежови шарки по стените. Каза си, че посолството е могло да наеме и по-находчив декоратор. Когато прецени, че туптенето в дясното ухо и в тила му е отслабнало достатъчно, реши да се заеме с работата.
— Компютър, включи се.
Мониторът светна и изписука.
— Знаеш ли кой съм?
— Вие сте лейтенант Джими Двете пера.
— Знаеш ли с каква задача съм изпратен на Хадес?
— Не знам.
— В момента някой наблюдава ли стаята ми?
— Не.
— А някой подслушва ли разговора ни?
— Не.
— Дадено ли ми е правото да поискам положението да си остане такова?
— Не ви разбирам, лейтенант Двете пера — отговори машината. — Трябва да формулирате въпросите си по-точно.
— Има ли начин да предотвратя наблюдението над тази стая?
— Не.
— А можеш ли да ме предупреждаваш, когато стаята е под наблюдение?
— Да.
— Тогава ти заповядвам да го правиш.
— Заповедта приета за изпълнение.
— Хубаво. — Индианецът се опита да изрази правилно следващото си искане. — Никой не бива да узнае за какво съм те питал. Възможно ли е този разговор и следващите да си останат между нас, така че никой да няма достъп до записите?
— Да.
— Какво трябва да направя?
— Трябва да ми подадете команда, че работата ви попада в категорията „Строго ограничен достъп“.
— Моля те да сложиш цялата ми работа с тебе в категорията „Строго ограничен достъп“.
— Заповедта приета за изпълнение.
— Добре. Сега да поработим. — Индианеца са запъна, защото поредната болезнена мълния прониза дясното му ухо. — Имам две задачи на Хадес. Първата е да убия човешкото същество, известно тук като Оракула. Другата е да попреча на един мъж, който се намира някъде в системата Алфа Крепело, да стигне до жената, преди аз да я намеря. Възможно е да се наложи да го убия, ако се срещнем. Твоите програми ще ти позволят ли да ми помогнеш?
— Да — отговори компютърът. — Подпомагането ви в тази мисия не противоречи на заложените в мен етически приоритети.
— Разбрахме се. В твоите бази данни има ли информация за наемен убиец или ловец на глави, който използва прякора Свирача?
— Не.
— Той идва от Вътрешната граница. Можеш ли да получиш достъп до компютър, който да разполага с информация за него?
— Вероятно.
Мълчание.
— Е, какво стана? — не издържа Индианеца.
— Не подадохте никаква команда, лейтенант Двете пера.
— Опитай се да получиш достъп до компютър, който ще ти предостави сведения за Свирача, и ако успееш, съобщи ми информацията.
— Изпълнявам командата…
Последва триминутна пауза. Индианеца остана напълно неподвижен на леглото с надеждата болката в главата му да затихне. Тъкмо му олекна малко, когато машината заговори.
— Мъжът, известен като Свирача, в действителност е Джошуа Джеремая Чандлър. Възраст — тридесет и осем години. Ръст — 187 сантиметра, тегло — 80 килограма. Кестенява коса, сини очи. Няма отличителни белези по рождение или такива, получени по-късно. Живее на планетата Бойзън III, известна и като Света на французина. Той е ловец на глави и по непотвърдени данни е извършил двадесет и седем убийства, предал е на властите единадесет живи бегълци. Предполага се, че броят на убийствата е по-голям, но липсват всякакви сигурни сведения за останалите.
— Внушителна кариера… — отбеляза Индианеца. — Можеш ли да ми покажеш негова снимка или холограма?
— Да.
Двете пера изчака няколко секунди и лицето му се сви в гримаса.
— Моля те да направиш това.
На малкия екран незабавно се появи холограмата на Чандлър от неговия паспорт.
— Далечко съм да различа нещо — оплака се Индианеца. — Я увеличи малко!
Изведнъж изображението на Чандлър светна над бюрото, високо повече от метър. Двете пера изучаваше внимателно бледите очи, високите скули, сериозното лице. Опитваше се без особена увереност да почувства характера на този човек.
— Известно ли ти е дали той вече е кацнал на Хадес?
— Не.
— Не е кацнал ли?
— Не ми е известно.
— Не са ли длъжни всички хора да съобщават на посолството за пристигането си?
— Длъжни са. Но според достъпната ми информация обитателите на Вътрешната граница не признават властта на Демокрацията. Следователно е възможно да е пристигнал на планетата, без да уведоми посолството.
— Можеш ли да провериш в охраната на космодрума?
— Не. Нямам достъп до техния компютър.
— Ясно… — проточи Индианеца. Постара се да подреди мислите си. — Поръчано му е да отвлече жената, наречена Оракула. Според тебе какво е най-вероятно да направи?
— Ще пристигне на Хадес, ще се промъкне при нея и ще я отведе насила от планетата.
Двете пера се намръщи недоволно.
— Хайде да повторим стъпка по стъпка. Ако е искал никой да не научи за появата му на Хадес, как би могъл да си осигури това?
— Няма да уведоми посолството.
— Така няма да научиш само ти. А как ще се скрие от Сините дяволи?
— Има две възможности — започна машината. — Или ще трябва да избегне регистрирането си в системата за сигурност на космодрума, или да промени самоличността си…
Индианеца се намеси:
— А колко човека досега са успели да подминат сигурността?
— Нямам достатъчно данни, за да отговоря на въпроса ви.
— Поне ми кажи известни ли са ти такива случаи.
— Не.
— Значи ще приемем, че е невъзможно. Остава му да се престори на друг. Каква форма на измама ще бъде най-трудно забележима за сигурността?
— Нямам достатъчно данни, за да отговоря на въпроса ви.
— Искаш да ми кажеш, че никой никога не го е правил?
— Ако някой е постигнал успех в подобен опит, естествено е това да остане неизвестно за мен — отвърна компютърът.
Индианеца помълча, колкото да овладее нервите си.
— Да предположим, че този човек успее. Какво ще направи после?
— Нямам достатъчно данни, за да отговоря на въпроса ви.
— Ами ти си направо досадник! — отсече Двете пера. — Добре, ще го кажа иначе — ако не иска да отседне в посолството, къде е най-вероятно да се настани?
— Четири хотела приемат хора. Името на никой от тях не може да се произнесе на земен език. Обозначени са с кодовете Син дом, Червен дом, Бял дом и Зелен дом.
— Вероятно настаняват не само човеци?
— Прав сте.
— Да приемем, че е избрал един от тези хотели. Нека да е Синия дом. Следващата му стъпка е да открие къде е Оракула. Как ще започне?
— Първо, ще използва видеофонния указател. После ще попита в посолството. След това ще…
— Спри! — заповяда Индианеца.
Машината млъкна в същата частица от секундата.
— Забрави ли, че той ще иска никой да не научи за появата му? Да попита в посолството е все едно да развее знаме.
— Не разбирам същността на сравнението.
— Виж какво — раздразнено продължи Индианеца, — има твърдо установени факти, които трябва да включиш при преценката на хипотезите. Първо, Свирача ще бъде тук нелегално и ако го открият, ще бъде затворен, депортиран или дори убит. Второ, може вече да е проумял, че Демокрацията не иска той да успее и има заповед за ликвидирането му. Трето, Оракула е под покровителството на Сините дяволи и те почти сигурно ще се отнесат твърде подозрително към всеки, който разпитва за нея. И като се опираш на обстоятелството, че Свирача е принуден да действа в пълна тайна, според тебе как ще подходи?
— Нямам достатъчно данни, за да отговоря на въпроса ви.
— Защо бе? — изрева Индианеца и седна толкова рязко, че болката сякаш избухна в главата му.
— Макар че в мен е заложена способността да защитавам определени файлове от откриване, не съм програмиран за тайни операции.
— Просто те помолих да предположиш, дяволите те взели!
— Не съм в състояние да обработя тази хипотеза.
Двете пера се просна по гръб, нагласи възглавницата и затвори очи в очакване болката да отслабне.
— Ще ме побъркаш! — промърмори вбесено.
Машината не отговори.
— Добре де — обади се Индианеца след малко. — Засега да оставим Свирача на мира и да се заемем с Оракула. С какви данни за нея разполагаш?
— Знае се, че Оракула съществува.
Дълга пауза.
— Само това ли? — попита Двете пера изумено, а цялото му тяло се напрегна от яд.
— Това е единствената потвърдена информация. Всичко друго в моите бази данни се основава на предположения.
— Все едно, кажи ми всичко.
— Смята се, че Оракула е Пенелопа Бейли, възраст двадесет и две години. Предполага се, че я придружава извънземно същество, известно като Лъжекостенурката. Според непълни данни Оракула е политически противник на Демокрацията. Предполага се, че има способността да предсказва бъдещето. Ако е вярно, че тя е Пенелопа Бейли, това предположение се потвърждава. Допуска се, че Оракула се намира на Алфа Крепело от дванадесет до четиринадесет години. Не е много вероятно тя да е член на правителството на планетата, но има голямо влияние над решенията му.
Двете пера изчака да се убеди, че компютърът е изчерпал предположенията.
— В Куичанча ли живее Оракула?
— Нямам достатъчно данни да отговоря на въпроса ви.
Индианеца реши да обмисли по-внимателно следващия въпрос.
— Оракула приема ли хора?
— Не.
— А случвало ли се е да приема представители на други раси, освен Сините дяволи?
— Нямам достатъчно данни да отговоря на въпроса ви.
— Значи нямаш информация за нито една такава среща?
— Точно така.
— А Оракула напускала ли е планетата през последните дванадесет години?
— Нямам достатъчно данни, за да отговоря на въпроса ви.
— Както и да е — промърмори Индианеца. — Ще приемем, че се е появила тук преди дванадесет-тринадесет години и оттогава не се среща с други, освен със Сини дяволи. Известно ли ти е нещо, което оспорва хипотезата?
— Не.
— Има ли други космодруми на Хадес извън Куичанча?
— Няма.
Двете пера прехвърли в ума си всичко, което научи. Изведнъж се засмя.
— Вече знам как да я намеря. Чудя се дали на Свирача ще му стигне хитрост, за да се сети.
Машината не сметна това за въпрос.
— Изобщо ли ти е отказан достъп до компютъра на космодрума или само до информацията по сигурността?
— Отказан ми е достъп до всичко, свързано с охраната и сигурността.
— Ами до изпращането и получаването на товари?
— Не разбирам въпроса.
— Имаш ли достъп до митническите декларации и товарителниците?
— Да, стига да не се отнасят за пратки, свързани със сигурността на планетата.
— Май стана прекалено лесно — учуди се Индианеца. — На това посолство му трябват повечко убийци, а не бюрократи. — Усмихваше се. — Компютър, потърси информация за всички пратки, пристигнали на планетата през последните две седмици.
— Командата се изпълнява… готово, с вече посочените изключения.
— Добре. Сега извлечи от тях списък на всички подходящи за хора хранителни продукти, доставени от спътниците на Хадес.
— Изпълнявам… списъкът е готов.
— Извади от него всички продукти, поръчани от посолството или от четирите хотела, които приемат хора.
— Изпълнявам… отстраних ги от списъка.
— Махни и онези, поръчани от трите ресторанта в Куичанча.
— Изпълнявам… отстраних ги от списъка.
— Е, колко пратки останаха? — попита Индианеца.
— Четири.
— Наведнъж ли са получени?
— Не. На два пъти през десет дни.
— Кой е получателят?
— Вриеф Домо.
— Кой или какво е Вриеф Домо?
— Местен жител на Алфа Крепело III.
— Син дявол?
— Точно така.
— Знаех си, че онази няма да понесе диета от местното месо! — ликуващо възкликна Двете пера. — Компютър, можеш ли да ми покажеш как изглежда Вриеф Домо?
— Да.
Мълчание.
— Хайде, по-бързо! — отсече Индианеца.
Холограма на Син дявол замени тази на Чандлър.
— Тъпотия! — промърмори Двете пера. — За мен всички са еднакви. — Поумува малко. — С какви сведения за него разполагаш?
— Вриеф Домо е служител в правителството на Алфа Крепело III.
— В планетарното, а не в градската управа на Куичанча? — уточни Индианеца.
— Точно така.
— Какви задължения изпълнява?
— Не ми е известно.
— Къде ходи на работа?
— В Дома на властта.
— Дом на властта ли? — навъси се Двете пера. — Това пък какво е?
— Домът на властта е комплекс от сгради, където се намира правителството на Алфа Крепело III.
Индианеца поклати глава.
— Сигурно гъмжи от охрана… Все трябва да знаеш още нещо за него. Кажи ми всичко.
— На всеки десет дни Вриеф Домо получава пратка от подходящи за хора хранителни продукти в космодрума на Куичанча. Разполагам само с тази информация за него.
— И къде ги кара?
— Търся… не е известно.
— Знаеш ли къде живее?
— Не.
— Можеш ли да научиш?
— Търся… информацията е намерена.
— В Куичанча ли?
— Да.
— Какъв му е адресът?
— В града няма съответствия на човешката система за посочване на местожителството.
— А можеш ли да ми посочиш жилището му на картата на града?
— Да.
Двете пера чакаше търпеливо.
— Хайде де, дяволите те взели!
Появи се триизмерна схема, мигаща точица сочеше къде живее Синия дявол.
— Искам копие на материален носител.
— Изпълнявам… готово.
— Искам копие и от холограмата на Вриеф Домо. Може да е двуизмерно.
— Изпълнявам… готово.
— Къде са? — сети се Индианеца.
— Моят принтер е в дясното голямо чекмедже на бюрото ви. Там ще намерите и копията.
— Какво е разстоянието от посолството до жилището на Вриеф Домо?
— Приблизително 1173 метра.
— Приблизително ли?
— По-точно — 1173,239 метра.
— По права линия или по улиците?
— По права линия.
— А колко е по улиците?
— Най-късият маршрут е около 4,2 километра.
— Чудесно. Погрижи се никой да няма достъп до този разговор.
— Вече поставихте работата си с мен в категорията „Строго ограничен достъп“.
— Само ти напомних.
— В мен не е заложено свойството да забравям.
— Хубаво. Изключи се.
Мониторът угасна, а Индианеца стана и отиде до бюрото. Отвори дясното чекмедже и извади двете копия. Сгъна старателно картата и я пъхна в джоба на туниката си, после вдигна пред очите си снимката на Вриеф Домо — първата напипана следа към Оракула.
— Гепих те, копеле! — изръмжа Двете пера.
Ако туптенето в главата му бе престанало, можеше дори да изпита сянка на съчувствие към Синия дявол.
Индианеца си даде още два дни почивка.
Вече не усещаше болки. Използва времето, за да провери предпазливо дали парите му се движат по „маршрута“. Разбира се, Тридесет и две засега успяваше да проследи прехвърлянето на сумата, но това ставаше все по-трудно и Двете пера вярваше, че накрая ще се окаже невъзможно.
Искаше от компютъра да сравнява списъка на пристигащите хора с очакваните от посолството. Имаше неизменно съвпадение. Ако Свирача го биваше поне наполовина, колкото в приказките за него, тази ограничена машина не би могла да го открие.
Накрая се почувства достатъчно добре и повика Брусар при себе си.
— Как сте днес? — попита младежът, когато влезе след малко.
— Много по-свеж.
— Радвам се да го чуя.
— Нима? — засмя се Индианеца. — На твое място щеше да ми се свие сърцето. Пак ще ти режа от времето с твоята лекарка.
— Такава ми е работата, господине.
— Е, време е и аз да се захвана с моята работа. Придърпай си един стол насам.
Брусар взе стол от ъгъла и го пренесе до леглото.
— Сега седни и се настани удобно.
Младежът се ухили кисело.
— Поне със сядането беше лесно.
— Ама кой, дяволите го взели, е обзавеждал това място? Като е избрал толкова тъпи мебели, поне да бяха удобни.
— И аз често съм се питал, господине.
Индианеца го погледна развеселено, но след миг стана сериозен.
— Край на празните приказки. Трябва да обсъдим по-важни неща.
— За Оракула ли ще говорим?
— Да.
— А защо да не отидем в обезопасено помещение?
— Няма нужда. Заповядах на компютъра да ми съобщи в мига, когато някой се опита да ни подслуша. — Двете пера подаде картата на Брусар. — Погледни и ми кажи дали се ориентираш.
Младежът разгледа картата внимателно и вдигна глава.
— Предполагам, че искате да стигнете до отбелязаното място?
— Правилно.
— Пеша или с кола?
— Още не съм сигурен.
— Денем или нощем?
— Няма значение.
— О, има, господине.
— Тъй ли? Че защо?
— Защото в момента температурата навън е петдесет и седем градуса по Целзий и е немислимо да отидете дотам и обратно. Ще се обезводните, а може и да получите топлинен удар. Макар да сте по-добре, само преди два дни се подложихте на сериозна операция.
— А през нощта колко топло ще бъде?
— Вероятно около четиридесет и четири градуса. Пак ще е страшничко навън.
Лицето на Индианеца се изкриви недоволно.
— Май ще е с кола… Адски неприятно. Лесно ще разпознаят твоята кола.
— Онзи район е населен почти изключително със Сини дяволи — осведоми го Брусар. — Разхождащ се човек още повече ще се набива в очи.
— А нямате ли наоколо нещо като тайна квартира?
— Не ми се вярва, но можем да попитаме компютъра.
Двете пера тръсна глава.
— Не се хаби. Вече го питах. Нищо такова няма. Надявах се, че не му казвате всичко.
Брусар се вторачи озадачено в него.
— Всеки компютър е уязвим за проникване — обясни Индианеца.
— Не и този, господине.
— Ти си възхитително доверчив — сухо отбеляза Двете пера. — Имам пет-шест приятелчета, които ще му намерят цаката за два часа.
— Искрено се съмнявам в това — сериозно отвърна младежът.
— Не съм и очаквал друго от тебе — все така скептично промърмори Двете пера. — Няма нужда да спорим. Само исках да знам дали наблизо има тайна квартира.
— Доколкото ми е известно, нямаме нито една в Куичанча. Знам за четири, пръснати по другите градове на планетата. — Брусар се размърда неспокойно на стола. — Може ли да попитам защо това ви интересува?
— Твърде вероятно е да направя много неприятни неща на един Син дявол — обясни Индианеца. — Предпочитам да не се занимавам с това в сграда, претъпкана с други като него. Ще ми се първо да го отведа на сигурно място.
— Възможно ли е да се стигне до убийството му?
— Ако не ми каже каквото искам да знам, абсолютно сигурно е. — Двете пера млъкна изведнъж и се замисли. — Май е неизбежно. Не искам веднага да ме изтропа на Оракула и не искам да се навърта наоколо, когато и Свирача ни се стовари на главите.
— Свирача ли? Кой е този?
— Боя се, че информацията е поверителна.
Брусар сви вежди.
— Господине, можете да причините големи неприятности на посолството. Ако убиете Син дявол — а аз предполагам, че той някак е свързан с Оракула — ще си помислят, че посолството е дало заповедта или поне не е попречило.
— Точно затова са посолствата — да оправят бъркотиите — безразлично подхвърли Двете пера. — Все нещо ще измислят.
— Не съм уверен. Твърде трудно ще им бъде да убедят Сините дяволи, че не сме знаели предварително за подготвяното убийство, значи или сме го одобрили, или сме си затворили очите. — Младежът се колебаеше дали да продължи. — В края на краищата карам служебна кола и вие сам казахте, че ще я разпознаят лесно.
— Ами вземи друга.
— Първо ще трябва да изкрънкам допълнителни средства и дори да одобрят искането ми, пак няма да е трудно да познаят чия е колата.
— Не че искам да се покажа дебелокож — каза Две пера, — но хич не ми пука в какви каши ще забъркам посолството. Задачата ми е по-важна.
— Вие просто не разбирате, господине — примоли се Брусар. — Дори аз да се съглася, най-добре е да не забъркваме посолството. Само ще помогнем на Оракула да се подготви.
— Точно това ще стане и след убийството — възрази Индианеца. Внезапно зачатъкът на план започна да се оформя в ума му. — Освен ако… — Дълго не проговори, а младежът го чакаше търпеливо. — Май измислих как да си опазим кожите — обяви накрая.
— Кой — вие и аз ли? — недоумяващо попита Брусар.
Двете пера завъртя глава.
— Не. Говоря за моята кожа и на всички в посолството. Можеш ли да докопаш малко семена?
— Какви, господине?
— Алфанела.
— Те са забранени със закон по всички планети на Демокрацията.
— Позволи ми да ти напомня, че сега не сме на територията на Демокрацията.
— И на Хадес са забранени.
— Ти не отговори на въпроса ми — непреклонно каза Двете пера.
— Може да стане — неохотно призна младежът.
— В посолството има ли?
Брусар енергично завъртя глава.
— Няма. Само че една жена в Червения дом…
— Продава или се друса?
— Друса се.
— Чудесно. Конфискувай пет-шест.
— Не разбирам смисъла — оплака се младежът.
— Няма значение дали ще свържат посолството с това убийство. Щом очистя оня Син дявол, на секундата ще се досетят, че съм намислил да взема главата на Оракула.
— Но какво общо имат семената?
— Ако избия повечето обитатели на сградата и оставя две-три сдъвкани семена, посолството може да разтръби, че съм побъркан, който е прекалил с дозата. Нека даже предложат награда за залавянето ми, като посочат фалшива самоличност. Може да спечеля малко време така… Значи трябва да свърша работата през нощта и да отидем дотам пеша. Малко е нелепо служебна кола да откара маниак до местопрестъплението. Но все пак ще имам нужда от помощта ти. Нито чета, нито говоря езика им, а трябва непременно да се занимая първо с моя Син дявол, преди да изтребя останалите. Не искам да ми избяга, като чуе врявата.
Брусар се опита да осмисли чутото.
— Няма да стане, господине. Никой няма да одобри участието на посолството в подобно злодеяние. Говорите за убийството на десетки невинни само за да заблудите Оракула.
Индианеца вдигна рамене.
— Че това са някакви си противни твари.
— Посланикът веднага би ви изтъкнал, че на тази планета ние сме противните твари.
— Спести ми глупостите му. Демокрацията е във война с Оракула, а във всяка война се случва да пострадат и цивилни.
— Не знам нищо за Оракула — призна си Брусар, — обаче ми е известно, че Демокрацията не е в състояние на война с Хадес, но вашата постъпка може да я предизвика… Познавам и бюрократичната машина. Ще искат да съгласуват чак с Делурос VIII и дори съобщенията да не бъдат засечени, вашият Син дявол може да умре от старост, преди да решат нещо.
— Е, край на моята хитрост — примири се Двете пера. — Няма да успея, без да забъркам и посолството. И сам ще намеря семена, вероятно ще открия и Синия дявол, няма проблем да изтребя и други с него, за да объркам Оракула. Но ако тези тук не подкрепят измислицата, накрая всички ще ме подгонят, а нямам къде да се скрия. — Той въздъхна тежко. — Като гледам, минаваме към втория план.
— Ще убиете само един, така ли? — пожела да се увери Брусар.
— Ъхъ. — Индианеца се намръщи. — Но никак не ми се иска да очистя и него. Умре ли, Оракула веднага ще надуши какво й готвя. — Пак започна да умува. — А ако оня не се разприказва, губя си единствената нишка към жената. — Изглеждаше неуверен в себе си. — Само да не си приличаха толкова…
— Господине, ако можете да го проследите, ще предпочетете ли този вариант?
— И още как! — Двете пера се вторачи в Брусар. — Защо? Какво ти хрумна?
— Май има изход.
— Сериозно? Значи току-що страхотно ми облекчи живота.
— Не ми се вярва, господине — мрачно каза младежът.
Порт Маракеш, Порт Самарканд и Порт Маракайбо светеха високо в нощното небе, когато Индианеца излезе от тъмната кола, на около осемстотин метра от целта.
— Повече не мога да доближа, без да привлека вниманието — пак се оправда Брусар. — Ще ви чакам тук.
Двете пера кимна разсеяно, стараеше се да не загуби чувството си за ориентация. Тези нелепо разширяващи се и стесняващи се, сякаш гърчещи се улици изобщо не изглеждаха като на картата и той вече се бореше с объркването.
Имаше малко фенерче с литиева батерия в джоба на туниката си. Поблазни се от идеята да го извади и пак да погледне картата, но в този час никой нямаш да се зарадва на обикалящи наоколо хора с карти. Не биваше да издава присъствието си.
Би предпочел да се добере до целта по тесни задни улички, но тук просто нямаше такива. Обмисли възможността да се промъкне през канализацията, но компютърът не разполагаше с карта на подземните тунели, а Индианеца нямаше никакво желание да се лута без посока. Вървеше край стените на чудатите сгради, бавно и тихо в невероятно горещата нощ. Във въздуха едва се усещаха следи от влага, но жегата, усилието и напрежението вече изтръгваха пот от всяка пора на тялото му. По кожата му се стичаха капки, преди да е изминал и сто метра.
Доближи много остър ъгъл и изведнъж чу гласове — говореха извънземни. Озърна се към колата, но тя не се виждаше в сенките.
Гласовете звучаха все по-силно и той прецени, че местните твари са само на трийсетина метра пред него. Реши да се шмугне във входа на най-близкото здание, докато преминат, но откри, че вход липсваше. Върна се, намери тясна пролука между две постройки, клекна и зачака.
Петима Сини дяволи излязоха иззад ъгъла. Гласът на единия беше извънредно пронизителен, но Индианеца не можеше да ги различи по нищо друго. Четирима от тях носеха триъгълниците, които Двете пера забеляза още първия ден. Техните дълги свободни роби като че бяха изработени от метални нишки.
Минаха по улицата покрай скривалището му и двама от тях се впуснаха в нещо подобно на спор. Цялата група спря веднага. Гласовете звучаха по-гръмко, в позите им личеше агресивност, жестовете ставаха по-невъздържани.
Индианеца усещаше как мускулите на бедрата и прасците му започнаха да се схващат. Позата му беше ужасно неудобна и се потеше обилно, но не смееше да помръдне, докато извънземните не се махнат. Достатъчно лошо би било да го открият в този квартал, но ако го намерят да се спотайва, ще стане страшно.
Накрая не издържа, наведе се предпазливо напред и зае позата на бегач преди старта, изпъна краката си поред. След това още по-внимателно застана на колене.
Извънземните още се пререкаваха помежду си, но след малко един направи неразбираем жест и двама се отдалечиха в мрака. Останалите поприказваха още минута и продължиха накъдето бяха тръгнали.
Двете пера остана в скривалището още поне три минути, за да се увери, че никой няма да се върне неочаквано. Изправи се, подаде глава от нишата, огледа навсякъде и побърза да завие зад ъгъла.
Както бе показано и на картата, улицата почти се връщаше назад и се стесняваше до проход, не по-широк от три метра. Индианеца се чувстваше доста притеснен, защото улицата ставаше все по-тясна. След петдесетина метра му се наложи да се промушва, долепил гръб до стената.
Със следващата крачка излезе измежду почти събралите се сгради и попадна на толкова широк булевард, че отначало помисли дали не е объркал пътя и е излязъл на някой от площадите.
Нямаше осветление, а и с трите спътника в небето не беше необходимо. Без да се затрудни особено, можеше да чете на тази светлина. Премери на око, че ще трябва да извърви около триста метра на открито — нямаше паркирани коли, пейки, лампи, контейнери за отпадъци. Нито едно удобно прикритие, а той щеше да бъде единственото движещо се живо същество.
Не му се вярваше да стигне до отсрещния край, без да го забележат, и обмисли дали да не избере друг начин. Промъкването по покривите отпадна веднага, защото сградите рядко бяха еднакво високи. Отдавна се бе отказал и от канализацията, пък и не знаеше как да намери някоя от входните шахти.
Накрая реши, че му остава само да прекоси с цялата възможна бързина, без да се отделя от стените вляво на улицата. На половината път забеляза един Син дявол, който го зяпаше втренчено от прозореца на третия или четвъртия етаж.
Потисна желанието си да побегне, вдигна глава, размаха ръка за поздрав и продължи спокойно напред. Очакваше гневни крясъци, писък на аларми и тропот на бягащи към него извънземни, но нищо не се случи. Само след минута и половина попадна на улица, която за разнообразие се оказа нито прекалено широка, нито тягостно тясна.
Пак отстъпи в дълбоката сянка, когато още двама Сини дяволи се изпречиха на пътя му. Чакаше неподвижно, но те скоро влязоха в едно от близките здания. След малко още двама минаха наблизо и той отново изчезна в сенките.
Незнайно защо, движението по тази улица беше много по-оживено, но за късмет чупките на сградите му предлагаха сигурни убежища. Наложи се да отбегне още четири групи Сини дяволи и един самотен пешеходец, докато измине последните двеста метра до целта.
Все пак стигна до търсеното здание. И не видя никаква врата.
Докато обикаляше, псуваше шепнешком. Най-после забеляза част от стената с друг цвят и я бутна предпазливо.
Никакъв резултат.
Натисна с все сила, но без полза. Отстъпи на два метра и размаха ръка с надеждата някакъв скенер да засече движението и да му отвори. Нищо не се случи.
Обиколи още веднъж цялата постройка и се върна при ясно очертания правоъгълник, вече убеден, че това е вход. Оглеждаше го и умуваше как да задейства отключващия механизъм. Явно не реагираше нито на натиск, нито на движение. Рискува да светне с фенерчето си към стената за миг, за да се убеди, че липсват звънци, бутони или компютърни сензори.
Огледа и настилката около стената, но не откри нищо обнадеждаващо.
Вриеф Домо живееше на третия етаж. Двете пера вдигна глава и установи, че няма как да се покатери отвън.
Още пет минути си блъскаше главата, за да открие начин да влезе, но не се сети. Най-после се облегна на стената до правоъгълника и едва не падна навътре, когато широка повече от метър секция се отмести и се плъзна зад частта с различен цвят.
Огледа се набързо, преди вратата да се затвори, и се шмугна в сградата. Напипа тясна стълба. Освети я колкото да запечата в паметта си разположението и височината на стъпалата, после тръгна нагоре бавно и уверено. След четиринадесет стъпала попадна на площадка, потърси с ръка парапет, не го откри, пак включи фенерчето за секунда и установи, че стълбата свършва на този етаж.
Каза си, че мрази жилищата на извънземните дори повече, отколкото Тридесет и две. Стоеше и се опитваше да си изясни положението. Доколкото се досещаше, сградата имаше само един вход. Значи само тази стълба водеше нагоре от партера. И всички обитатели на горните етажи попадат тук, преди да продължат. Но какво правят после?
Престраши се да светне с фенерчето, за да огледа старателно площадката. Имаше четири врати, по-обикновени наглед от входната. На три се виждаха някакви знаци.
Двете пера си напомни, че тук би могло да има само едно жилище и три стълби, но все пак реши да опита първо с неотбелязаната врата. Щом пристъпи към нея, тя се прибра в стената и откри тясно стълбище, затова Индианеца не изключи фенерчето. И без това нямаше как да скрие присъствието си, ако някой слезеше насреща му.
С раздразнение, но без да се учуди, той преброи тридесет и едно стъпала до следващия етаж, за да застане пред пет врати, четири от тях обозначени.
Извади картата, обърна я и се взря в знаците, които Брусар бе нарисувал на гърба й.
Капката показваше, че жилището е на комуна или семейна група от млади Сини дяволи, достатъчно зрели да напуснат домовете си, но все още обвързани от неясен за хората обичай. Най-лявата врата отпадаше. Вриеф Домо беше възрастен и служеше в правителството.
Двете пера освети следващата врата. Седемте символа му бяха непознати, но намери един на картата. Приличаше на пречупена кама или изкривен бастун. Брусар не му обясни значението, защото трябвало задълго да се впусне в дебрите на разни теории, но такъв знак в никакъв случай нямало да види на вратата пред жилището на Вриеф Домо.
Оставаха двете врати отдясно. На всяка се мъдреше подобие на лунен сърп, което според Брусар обозначавало правителствените служители.
Индианеца едва се удържа от гръмко проклятие. Двама! Да му се не види, как да познае своята жертва? Сините дяволи изглеждаха еднакво, говореха еднакво, обличаха се еднакво… а попаднеше ли не на когото трябва, щеше да прахоса толкова време, преди да разбере грешката си, че Свирача щеше да го задмине безнадеждно по пътя към целта.
„Мисли, червенокожи — увещаваше се безмълвно. — Мисли!“
Вглеждаше се в знаците по двете врати и се опитваше да намери поне един, който да съвпада с онези, които според младежа можеше да види пред жилището на Вриеф Домо. Нямаше такива.
„Добре тогава, да започнем от края.“
Разполагаше със списък от единадесет символа, които изобщо не биваше да се появяват на търсената от него врата. На тази точно пред него не забеляза нито един. Освети крайната врата и попадна на толкова желаната разлика — килнат настрани трапец, обозначаващ военните. А Вриеф Домо беше цивилен служител.
Индианеца бе готов да се занимава часове наред със сложни компютърни ключалки, но на вратата откри само голяма дупка, в която лесно пъхна показалец. Само след трийсетина секунди напипа пружина и я освободи. Влезе напрегнат, ослушваше се за всеки звук.
Застана неподвижно. През единствения прозорец се процеждаше светлината на спътниците и дясното му око привикна постепенно с полумрака. Не искаше да маха превръзката от протезата, за да не научи Тридесет и две с какво се занимава, но сега имаше нужда от обемно зрение. Смъкна превръзката и я пъхна в един джоб на туниката.
Предпазлива крачка напред, още една. Оглеждаше странното обзавеждане и дори не можа да си представи за какво служеха някои предмети, но така и не намери търсеното.
В тази стая имаше още три врати. Надуши вонята на развалено месо откъм дясната и се досети, че това е кухнята. Веднага влезе. Щом се убеди, че няма никой, обмисли дали да си послужи с фенерчето, но пък после трябваше отново да нагажда зрението си към тъмнината.
Помещението беше малко, пълно с непознати приспособления, наредени съвсем безсмислено според Двете пера. Парче месо бе оставено върху плот, вдигнат само на половин метър над пода. Имаше столове, обърнати към стената, в един ъгъл намери струпани подправки. Видя и подобие на мивка, но със седем чучура над нея. Нямаше нищо, което дори смътно да напомня печка или хладилник. На стената висеше шестоъгълна схема. Индианеца я разгледа, но не можа да прецени дали е календар, сборник с рецепти или нещо невъобразимо.
Върна се в първата стая и започна да гадае коя от останалите врати води към спалнята на Вриеф Домо. Колеба се поне минута. Чу шум на вода в тръби отляво и незабавно се насочи натам.
Озова се в голямо помещение и този път беше принуден да използва фенерчето, защото прозорци липсваха, а тук не проникваше и отразена светлина. Вече можеше да вижда ясно, веднага извади превръзката и я нагласи на лявото си око.
Стените бяха направени от прекрасно, непознато за Индианеца дърво и преливаха в разнообразни оттенъци на кафявото и златистото. По всяка дъска бяха гравирани сложни орнаменти. Подът беше покрит с ръчно тъкан килим. Отначало му се стори, че нишките са метални, но след малко се убеди, че са от изключително качествена коприна. Усещаше тежката миризма на химикали. Имаше четири големи керамични съда, всеки също изрисуван на ръка, с отточни канали на дъното и свързани чрез позлатени тръби със стените. Двете пера за нищо на света не би успял да посочи кое е умивалник, кое тоалетна чиния и кое — вана. Но не се съмняваше, че е попаднал в банята на Синия дявол. Изброи и шест устройства по стените, блестящи от наглед хромово покритие, но отблизо се оказа, че това е старателно излъскана сплав от калай и олово.
„Тия типове май са превърнали миенето в обряд“, каза си присмехулно Двете пера.
Покрай едната стена бяха наредени множество порцеланови кутии. Индианеца приклекна, захапа фенерчето и започна да ги отваря една по една.
Намери каквото търсеше в третата — голям триъгълник, каквито повечето Сини дяволи носеха.
Бръкна в джоба, където бе пуснал даденото му от Брусар контейнерче, отвори го и изсипа няколко капки на парче чист плат. Грижливо потърка триъгълника с парчето. Почака да изсъхне, затвори кутиите, както ги завари, изключи фенерчето и се върна в първата стая.
Минаха две минути, докато очите му свикнат с тъмнината. С огромно облекчение, че не се наложи да влиза при спящото същество, Индианеца отвори безшумно вратата на жилището и се измъкна на площадката. Пак бръкна в ключалката и я нагласи.
Без никакво затруднение слезе по стълбите и след малко излезе на улицата. Притичваше от сянка в сянка край стените, прекоси откритото пространство и се натика в теснотията на улицата.
Брусар го чакаше в колата. Двете пера се тръшна на седалката и най-после си отдъхна.
— Успяхте ли? — веднага попита младежът.
— Ъхъ — измънка Индианеца. — Дано си бил прав за онова нещо.
— Не може да стане грешка — убедено отвърна Брусар. — В разтвора има микроскопични частици от рядко срещан изотоп на урана. Някои са полепнали по триъгълника. Радиацията няма да навреди особено на Синия дявол, но със следящите уреди, които имаме в посолството, ще можем да го намерим навсякъде. Само ще изчакаме да прибере следващата пратка от космодрума и ще го проследим чак до Оракула.
— Добре звучи — призна Двете пера. — Да се махаме по-бързо!
— Ей сега.
Брусар вече ускоряваше колата по налудничаво криволичещите улици.
— По-кротко — укори го Индианеца. — Не си рискувах живота, за да пукна в тъпа катастрофа.
— Извинете ме, господине. Май съм прекалено възбуден. Очаквах и вие да сте развълнуван от опасността.
— А, това беше само първата стъпка. Следващата е по-трудничка.
— Да проследим Синия дявол ли? Няма проблеми!
— Проблемите ще започнат, след като го проследим — промърмори Индианеца и изведнъж ликуването му се изпари. Започна да се чуди какво ще прави, щом застане срещу Оракула. Нямаше да я излъже с евтини трикове като днешния. Осъзна, че е време да помисли как точно ще стигне до нея, за да изпълни задачата си.
Отпусна се, а когато усети, че мускулите му се освобождават от напрежението, започна да го измъчва старата ненаситна жажда… и в ума му се мярна неясната идея как да се справи.
Индианеца вече четири дни не изпускаше от поглед района на космодрума, но напразно.
Сутринта на петия ден Вриеф Домо най-после се появи.
— Тук е, господине — посочи Брусар към мигащата точка по разграфения екран на контролното табло.
— Крайно време беше, вдън земя да пропадне! — изръмжа Двете пера, навел се над предната седалка, за да наблюдава екрана. — Вече се чудех дали оная жена не е обявила гладна стачка.
— Ето, приближава товарните складове.
— Колко време ще ни отнеме да научим какво е взел?
— Имаме връзка с компютъра в посолството и държим под постоянно наблюдение движението на пратките. Мисля, че ще получим потвърждение, преди да излезе от космодрума.
— Тогава се приготви да потеглим веднага.
Брусар кимна и се взря в таблото.
— Чудесно — промълви след две минути. — Прибра си пратката и потегли към изхода.
— Следвай го.
— Нашият компютър още не е потвърдил, че пратката се състои от хранителни продукти. Може да е дошъл по друга работа.
— Все едно, не го изпускай — заповяда Индианеца. — Ако се махне от космодрума, няма никакъв смисъл и ние да висим тук… а тръгне ли към Оракула, не искам да го изтървем. — Помисли малко и добави: — Остави му километър преднина.
— Не смея, господине — възрази младежът. — По тези улици може да ни изпревари с десетина минути.
— И какво от това?
— Ако Оракула не е в града, а той напусне Куичанча десет минути преди нас, може да се отдалечи толкова, че да изгубим сигнала.
— Добре де, но внимавай да си на достатъчно разстояние, за да не те забележи. Ако разбере, че го следим, може да ни разкарва по цялата си проклета планета или да ни натика право в някой капан.
— Ще се постарая — увери го Брусар и вкара колата в плътния поток возила, напускащи космодрума. На таблото замига още една светлинка. — Компютърът току-що потвърди! — възбудено възкликна той. — Взел е именно хранителни продукти от склада!
Двете пера си замълча и Брусар се съсредоточи в задачата да не изтърве колата на Вриеф Домо. Синият дявол явно не бързаше. Мина през жилищен район, после се отправи на юг.
— Значи веднага ще се срещне с нея — отбеляза Индианеца, когато градът свърши изведнъж и двамата се озоваха в червеникавата пустиня, чиито огромни простори бяха подсказали на хората мрачното име за тази планета.
— Може да се е насочил другаде — усъмни се шофьорът, настръхнал от усилията да задържи колата върху тесния път, проточил се нелепо насред червения пясък.
Двете пера поклати глава.
— Ще се срещне с нея — повтори убедено.
— Откъде знаете?
— Вече ни е известно, че тя не живее в града, както и че той й кара храна… Дано имаш повече гориво, отколкото в неговата кола. Много ще ми е неприятно да го изгубим накрая, а още по-гадно е да пукнем от жега в пустинята. Навън май е скочило над шейсет градуса.
— Няма такава опасност — възрази Брусар. — Имаме и спомагателен двигател, който работи със слънчеви батерии. Точно в пустинята не можем да заседнем.
— Но той няма да пътува дълго през пустинята.
— Че защо? — скептично попита младежът.
— Ако целта му е следващият град, по-практично ще е да превози храната с редовен рейс. Ще спре някъде наблизо, при това не в пустинята, защото всяка постройка тук ще стърчи като показалец. — Индианецът посочи на екрана скални възвишения, до които оставаха шестнадесет километра. — Досещам се, че натам е тръгнал.
— Май имате право — призна Брусар. — Само че…
— Само че става прекалено лесно, тъй ли?
— Честно казано — да.
Двете пера се засмя.
— Колкото нещо е по-просто, толкова по-малко гафове стават. Отнася се и за машините, и за скривалищата.
Шофьорът сви рамене.
— Тук вие сте специалистът.
Индианеца пак се наведе напред да погледне светещата точка и докосна леко рамото на младежа.
— Я поспри малко.
— Но така ще загубим сигнала! Вече е десетина километра пред нас.
— Повярвай ми, ще спре при онези скали. Но заради пясъка по пътя вдигнахме страшна пушилка, а аз не искам той да ни забележи.
— Както кажете — неохотно се съгласи Брусар.
— Отбий встрани от пътя.
Шофьорът завъртя глава.
— Изключено, господине. Ще затънем.
— Толкова ли е мек пясъкът?
— И толкова дълбок.
— Чудно, как ли са прокарали път, който не затъва? — промърмори любопитно Двете пера.
— Де да знам. — Брусар извади две малки антареански пури и му предложи едната. — Пуши ли ви се?
— Гаден навик.
— Предпочитате ли да не пуша и аз?
Индианеца вдигна рамене.
— Твоя си работа. Всекиму е позволен поне един порок.
Младежът погледа пурите, въздъхна и ги прибра в туниката си.
— Господине, колко време трябва да останем на това място?
— А той колко се отдалечи?
— На петнайсетина километра.
— Е, можем вече да тръгваме. Но ако пак вдигнем прах, спри. Дори да загубим сигнала, ще заварим колата му при скалите.
Потеглиха. Когато до възвишенията оставаха шест километра, Брусар съобщи, че колата на Вриеф Домо е спряла.
— Точно както предвидихте — някъде сред скалите е.
— Значи има скрити сгради там. Тая твоя карта достатъчно добра ли е, за да видим точно в коя ще влезе?
— Не е проблем. Винаги мога да ви кажа къде се намира в момента.
Двете пера помисли и поклати глава.
— Това не стига. Ако тук й е щабът, може да има шест-седем постройки и Домо да влезе по работа в почти всички. Трябва да знам къде ще остави храната. — Той млъкна за момент. — Пътят през скалите ли минава или ги заобикаля?
— Заобикаля.
— Можеш ли да разбереш дали има повече от една сграда?
— Да си призная, господине, изобщо не предполагах, че има сгради.
Индианеца въздъхна.
— Много неприятно. Май ще стане по трудния начин.
— Тоест?
— Ще ме оставиш възможно най-близо до скалите. Трябва да проверя колко са сградите и да позная в коя е Оракула.
— Господине, няма да ви е чак толкова трудно — опита се да го ободри Брусар. — Картата се отделя от контролното табло. Можете да я носите с вас.
— Значи ще я мъкна по неравен терен, в тази гнусна жега, при това без да ме открие охраната на най-пазеното същество на планетата. Не било трудно, а?
— Само исках да…
— Добре, не се връзвай. Просто ме остави при скалите.
— Има три километра от единия край до другия. Нататък пак е пустиня. Тук ли да ви чакам?
— Чакай тук и не мърдай. Едва ли са ни забелязали, но защо да рискуваме напразно?
— Всъщност, господине — промълви Брусар замислено, — не ми се вярва това да има значение. Ако Оракула наистина предсказва бъдещето, както повечето хора в посолството са убедени, тя вече знае, че сте дошъл да я ликвидирате.
— Не знае — самоуверено каза Двете пера.
Шофьорът се намръщи.
— Но…
— Няма как да види онова, дето няма да стане. А днес нямам никакво намерение да й се изпреча насреща. Само искам да науча къде да я намеря. — Стрелна с поглед Брусар. — Май още се съмняваш.
— Дали ще се опитате днес или след седмица, все същото е — смятате да й сторите зло по някое време в бъдещето. Защо да не се отърве от вас още сега, преди да се превърнете в сериозна заплаха?
— Все някаква граница има тая нейна дарба — възрази Индианеца. — Щом съм още жив, значи не съм стъпил в опасната територия.
— Може би чака именно този момент — да дойдете пеша там — предположи младежът.
— Може и така да е. Но не ми се вярва. Ако замисълът да я очистя стигаше, за да я предизвикам, или вече щеше да ме е пречукала, или ще прати някой друг да свърши работата. Можеше да го направи поне десетина пъти, откакто стъпих на Хадес. Нещо ми подсказва, че тя или вижда само пряката заплаха за живота си, или е толкова самонадеяна, че не й пука, докато се наложи да премахне опасността. Така или иначе — заключи Двете пера с неприятна усмивка, — пак трябва да науча къде е, за да я застраша.
— Но как дори ще припарите до човек, който предвижда бъдещето?
Индианеца се засмя по-весело.
— Като му дойде времето, ти пръв ще разбереш.
— Господине, изглежда не изпитвате никакви съмнения във възможностите си.
— Това ми е занаятът и съм дяволски добър в него. — Двете пера погледна през прозореца. — Намали скоростта и спри до оня висок камък вдясно. — Щом Брусар изпълни нареждането, той откачи картата от таблото. Трепна, когато страшната жега го блъсна в лицето. Направи няколко крачки и се обърна към шофьора си. — Тук е доста по-твърдо. Отбий встрани и скрий колата зад камъка. Ако някой мине по пътя, изобщо няма да те забележи.
Брусар кимна, а Индианеца се закатери по скалите. Не забелязваше нищо необичайно, но картата показваше, че Домо не е помръднал през последните няколко минути, значи все нещо бе скрито в този пущинак.
Измина около седемстотин метра между острите камъни, преди да зърне първата сграда. Приличаше на лилава пирамида със страни, дълги около шест метра. Двете пера отново не се учуди, че нямаше видими врати и прозорци. Погледна картата — до Вриеф Домо оставаха още осемстотин метра.
Напредваше бавно и предпазливо и най-сетне стигна до мястото. Не беше нужно да проверява по картата, за да разбере, че се е добрал до целта. Във вдлъбнатина под огромен зъбер бе скрито здание… Думата „палат“ би му подхождала повече или пък „крепост“ — само че и двете звучаха неуместно за конструкцията, заемаща площ колкото градски квартал на Куичанча.
Постройката бе някак неправилна, с множество стени и ръбове. Стените се издигаха право нагоре, а в съседство се спускаха рязко, без никакво разумно обяснение. Покривът представляваше хаотично съчетание от цветен кварц и лъскав метал. Път, покрит с пластмаса, която не се топеше под яростните слънчеви лъчи, водеше към великанска триъгълна порта и Двете пера предположи, че зад нея има гараж за множество возила. Тук-там се срещаха подобия на фонтани, само че от нито един не бликаше вода.
Зданието бе прекрасно замаскирано — заради околните отвесни скали и вдлъбнатината не беше възможно някой да го забележи отгоре, а назъбената каменна стена не позволяваше да се види и откъм пътя. Само на едно място шофьорите можеха да отбият в тесния проход между две скали и да поемат по пластмасовата настилка.
Шестима Сини дяволи обикаляха района по странно заплетени маршрути. Наглед не носеха оръжие и Индианеца не знаеше дали са стражи, постоянни обитатели на грамадната постройка или просто изпълняваха някаква толкова чудата задача, че той дори не се опита да я проумее.
Картата сякаш побесня и Двете пера се уплаши да не започне и да писука, затова побърза да я изключи. Носеше превръзката на лявото си око. Жадуваше да се отърве от нея, за да огледа добре околността, но се опасяваше, че Тридесет и две ще запише картината и ще открие експерт, способен да установи мястото по особеностите на скалите. Не бе положил толкова усилия да намери леговището на Оракула само за да предаде любезно информацията на онзи гад и цялата му служба.
Приклекна в сянката на надвиснал ръб и прекара следващите десет минути в разучаване на района. Направи холографски запис с миниатюрната камера, която носеше. Накрая усети, че започва да се обезводнява опасно от жегата, и се оттегли внимателно, без да доближава никъде пътя. След време се върна при колата, която Брусар бе скрил грижливо.
— Божичко, страшна пещ е навън! — изпъшка Индианеца, когато се свлече на седалката.
Наслаждаваше се на хладния въздух в кабината.
— Хората не са създадени за подобен климат — съгласи се шофьорът. — Понякога си мисля, че и на Сините дяволи им е неприятен. — Той се поколеба, но не сдържа любопитството си: — Намерихте ли я?
— Така ми се струва.
— Така ви се струва ли? — озадачено повтори младежът.
— Не я видях с очите си, но ще бъда слисан, ако не я открия там.
— Измислихте ли как да влезете?
— Още има да мъдрувам.
— Сега какво ще правим?
Индианеца отметна ръце назад, сплете пръсти на тила си и затвори очи.
— Сега се връщаме в Куичанча и чакаме.
— Какво ще чакаме?
— Каквото и да е — невъзмутимо отвърна Двете пера. — Да бъде прехвърлена една сума. Да се появи Свирача. Оракула да направи поредната грешка.
— Поредната ли?
Индианеца кимна.
— Трябваше да ме убие днес. Нямах оръжие и отидох там пеша, не можех да пробягам и десет разкрача под това слънце… Да, не е всесилна. Не вижда достатъчно далеч в бъдещето, за да проумее, че следващия път ще се върна да я убия.
— Все още не ми е ясно как ще го направите — каза Брусар, докато изкарваше колата на пътя и поемаше обратно към Куичанча.
Двете пера се усмихна блажено.
— И на нея не й е ясно.
— А имате ли план?
— Няма нужда да питаш.
— Бихте ли го споделил с мен?
— Всичко ще ти кажа в подходящия момент.
— А ако аз науча замисъла, няма ли и Оракула да го узнае?
— Твърде вероятно е.
— Значи ще може да ви попречи.
Индианеца клатеше глава.
— И да знае, с нищо няма да си помогне.
— Не ви разбирам.
— Както и тя — ухили се убиецът. — Почти ми дожаля за нея.