Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…

Още на следващия ден здраво се хванах за работа. По онова време все пак се надявах, че ще прекарам отпуската си на море, но то започваше да се отдалечава на хоризонта.

Може би ще помислите, че след твърде рязката ми раздяла с Ориана не съм пожелал да я видя отново. Лъжете се. Исках да я видя. Трябваше да знам какво имаше да ми казва. Следователно попитах къде мога да я намеря. Очакваше ме разочарование. Ориана беше заминала от Букурещ. Къде ли е отишла? Загадка. Но ме увериха, че ще се върне. Можех да се надявам, че ще науча защо я е зарадвала срещата й с мене. И защо ме смяташе за важна личност. В края на краищата, когато се видим отново, аз наистина ще бъда знаменитост. Думи! Е, ако осъществя „лудостта“ на стареца, тогава да, ще бъда като Раймондус Лулус5 и няма да съществуват пречки да не позволя на Ориана да ми се възхищава до края на нейния и на моя живот.

Често съм си мислил, че изследователят или артистът е интересен не в момента, когато представя своя разработка или получава награда, а преди това. Естествено, творбата е върховно доказателство за заслугите на един човек. Ала пътищата на творчеството са толкова сложни, че тя понякога не дава истинска представа за живота на твореца. В мига на победата големите вълнения и съмнения, възвишените проблясъци на вдъхновението отдавна са изчерпани. Създателят се е превърнал в обикновен човек. Откровено казано, не всякога успехът е мерило за стойността на дадено изследване. След като открил бактериофага, Феликс Дерей се опитал да лекува болести с помощта на този вирус, който яде бактерии. Трудил се години наред, но без резултат, и едва десет години след смъртта му Никонов осъществи мечтата му.

Забелязвам обаче, че като посещавам академик Погор, се влияя от неговия стил. Накратко, искам да кажа, че техническите подробности на „електронния зародиш“ нямат голямо значение, най-вече за това, че в края на краищата събитията взеха изненадващ обрат. Все пак в тези приключения определена роля имаха и моите усилия.

Може би ще се смеете, но още преди да създам електронната си рожба, аз й измислих име. Обикновено така постъпват всички родители. Впрочем защо да можем да кръщаваме самолет или термоядрен реактор, а да нямаме право да наричаме галено някое приспособление за проучване на човешкото тяло в най-скритите му части? Фактът, че като го създам, то ще бъде видимо само под електронен микроскоп, не беше в състояние да ми попречи. Така че нарекох го Джеми6. Струва ми се, че звучи приятно. Напомня за името на едно от седемте джуджета и отговаря на целта, за която беше създадено: електронен макромолекулярен изследователски зародиш.

По същото време посетих професор Никодим, защото сметнах, че ще имам възможност да подновя старите връзки. Пристигнах радостен, а си тръгнах изненадан и разочарован. Но по-добре да ви предам разговора:

— Е, Бърла, надявам се, че сега си доволен — ми каза бившият ми директор.

— Донякъде. Монтирах „мозъка“, а новата задача, която ми поставиха, е интересна и е от нашата специалност.

— Всичко е добре, когато свърши добре — направи извод Никодим. — Впрочем лятото дойде. Взе ли си отпуска да ходиш на море?

— Много мило, че не сте забравили. Ще си взема отпуска. Но имам нужда от вашата помощ.

— Затова ли си дошъл? Не се безпокой. Поговори с Пътрашку да ти осигури място в Мамая.

— Благодаря ви, но предпочитам във „Втори май“ където имам един познат. Не искам някакви необикновени удобства, а най-простите елементи на природата аз, небето, морето и пясъка.

— Пустият му Бърла — засмя се директорът. — Никак не си се променил. Тогава с какво искаш да ти помогна?

— Ще бъда кратък. Другарят академик Погор по иска да създам „електронен зародиш“. (Изброих съответните параметри.) Моля ви да ми разрешите тук да изработя тази дяволия.

— Аха! — кратко рече Никодим и стана сериозен. — Бих могъл да удовлетворя искането ти, но не ще го сторя.

— Не разбирам. Винаги сте проявявали разбиране…

— Съжалявам, Бърла, но е изключено.

— Чух, че Балота…

— Наистина Балота постигна рекордно сгъстяване, като използва и твоите разработки.

— Следователно трудът ми ще бъде много улеснен.

— А ти защо монтира там, в ИМБ, онзи „мозък“?

— Наистина не разбирам — разгневих се аз, — сякаш го правите нарочно, за да ми създавате затруднения.

— В същност условията на облога ще ти създадат трудности — процеди директорът и в този миг не разбрах дали се шегува, или говори истината.

— Облог ли? Какъв облог?! — скочих възмутен. — Успокой се, Бърла! — покровителствено ме посъветва Никодим. Говореше със същия глас, с който се обръщаше към мене на изпитите, когато забележеше, че съм се ядосал от някоя невероятна задача. Понякога измисляше подобни загадки не за да ме „заключи“ в стаята през ваканцията, а за да ми създаде наслада.

— Успокоих се — отвърнах аз. — Обаче виждам, че съм попаднал в истинска конспирация. Академик Погор ме преследва, както Жавер е преследвал Жан Валжан. Кълбо от тайни се намотава около мене. Изпратихте ме в заточение. Сега ми говорите за облог. И въпреки всичко уверявам ви, че съм спокоен. Мога ли поне да проявя нескромност и да попитам: на какъв облог съм предмет?

— Ще ти кажа всичко. Обаче нещата не са толкова трагични. Като бивш твой професор и директор смятам, че от нашия облог ти би могъл да имаш полза. Ето за какво става дума. Впрочем вече си научил, че академик Погор поиска да му дам най-талантливия млад изследовател от нашия институт. Сега знаеш и какво поиска от тебе. Не беше обикновена задача, трябва да признаеш…

— Да… не… — промълвих аз.

— Принуден съм да се съглася и аз, че нашият любим Тоадер Погор е… опасен човек. Приех споменатия облог, защото чисто и просто бях предизвикан и не съществуваше никаква вратичка за спасение. Беше поставена на карта честта на нашата специалност. Сам ще се убедиш веднага и те моля да ми кажеш честно дали ти би бил в състояние да постъпиш по друг начин.

— Слушам ви — въздъхнах съсипан и се отпуснах в дълбокото кресло.

— С Погор ме свързва приятелство от над четвърт век. Подчертавам, че съм щастлив от честта да бъда между неговите приятели. Сам си се убедил, че любознателен и смел ум действува зад челото на този мъж, който още на младини е познавал почти всички ктитори на съвременната румънска наука, а през цялото столетие блестящо е участвал в невиждания прогрес на нашата култура. По времето, когато някои хора приеха скептично кибернетиката, той я приветства ентусиазирано. Винаги ме е поддържал безкористно и авторитетът на неговата дума естествено е имал голямо значение. От съвместната работа и разговори с мене академик Погор се запозна сравнително добре с нашата специалност. Във всеки случай отлично знае какво може да иска един биолог от молетрониката.

— И аз забелязах това нещо.

— И така, един ден разисквахме заедно върху проблема за ефикасността на автоматичните изчислителни машини. Знаех, че е приятел на кибернетиката, и се увлякох в хвалби. Даже му предложих да му монтирам един „електронен мозък“. Предложението беше сериозно, но беше само проект, който можеше да се осъществи след няколко години. Обаче в главата на стареца тази мисъл се свързала с друга, а той беше твърде коварен и ме хвана в капана. Докато преди това знаех, че подкрепя кибернетиката, ето че изведнъж се показа сдържан. „Смятам, че се шегуваш — рече той. — Какъв смисъл има да си задръствам института с твоя електронен динозавър! Ако ми са необходими някои изчисления, знам къде да ги изпратя за решаване.“ Възразих му. „Ако те слушам тебе — продължи той, — утре ще трябва да построя в ИМВ и един радиотелескоп. Нали се занимаваме и с изследването на микроорганизмите на Марс. А може да се окаже полезен и един космодрум…“ — рече саркастично в заключение. Нашият разговор се разгорещи. Колкото той се противопоставяше, толкова аз ставах по-настойчив. Отговарях на възраженията му, давах му примери; аз сам му направих предложението за „електронния зародиш“. Накратко, струва ми се, че си позволих твърде дълго да му противореча. „Въоръжи Робинзон със съвременна изчислителна машина, и ще имаш на разположение цяла армия от изследователи — отговорих му аз хиперболично. — И ако машината е добра, можем да се освободим дори и от Робинзон.“

— Досещам се какво е последвало — промълвих тъжно.

— Да, приятелю! За моя изненада той се съгласи да му монтирам „електронен мозък“. А когато се опитах да се измъкна, той ме предизвика да направим облог. Можеш да си представиш…

— Съжалявам ви — рекох трогнат, без да искам.

— Поиска ми списъка, в който беше вписан и ти. Когато те избра, аз се опитах да те спася. Но той ми напомни за Робинзон и с това ми затвори устата. Накратко казано, условията на облога предвиждат сам да се оправяш там. Сам и с това, което си научил досега, с помощта на „мозъка“ и с човешките ресурси, които те ще поставят на твое разположение. Станах от креслото замислен.

— Разбрах, че нямам какво повече да търся тук.

— Постой още малко. В наше време всеки Робинзон има апарат за приемане и предаване. Когато имаш нужда от нещо, повикай ме!

И ми намигна.

— Благодаря — казах аз.

— Нито едно от условията на облога не предвижда, че е забранено да ти изпращаме в ИМБ някои неща.

— Тогава ще ми изфабрикувате тук онази дяволия — неочаквано се развеселих.

— Не, това е изключено. Ще си я направиш сам. Но ние можем да ти помогнем с всички… допълнителни неща.

Допълнителни! Самата дума днес ми се струва една шега. Помогнаха ми изцяло. И не само Институтът по молетроника в Букурещ. Мога да кажа, че почувствувах помощта на цялото човечество. Молетронисти, атомници, химици, микрометалурзи и кибернетици, учени и инженери от Токио и Ленинград, от Париж и Лос Анжелос, от Стокхолм и Пекин редовно ми изпращаха доклади и сведения за най-новите си изследвания. В същност ние се познавахме отдавна, както обикновено се случва между хора на науката. В нашето десетилетие нито един по-забележителен успех не убягва от вниманието на специалиста, жаден да знае последните новости в своя бранш. Веднъж, когато бях в Лондон за обмяна на опит, ми се случи следната смешна история. Група колеги, дошли от всички краища на света, разговаряхме в бюфета. Още не бяхме се представили един на друг, но беседвахме въодушевено по нашите проблеми. И изведнъж чувам да се повтаря едно име, което ми се стори познато. Някакъв младеж от Сидней, който говореше невероятно бързо, цитираше с уважение разработките на Микня Бирла. По дяволите! Този Бирла бях аз. Познаваше ме от отчетите на нашия институт по молектроника. И понеже междувременно бях успял да подобря един от резултатите, споменати от австралиеца, аз му обърнах внимание върху този факт. Представяте ли си изненадата и радостта му, когато разбра, че пред него стои самият Бирла! Впрочем когато моят събеседник ми каза, че се нарича Роберт Макгуш, веднага си спомних за неговите интересни проучвания.

Разказах тази случка, защото тя много добре обяснява невидимите нишки, които ни свързват нас, специалистите на планетата. Обаче заедно с това професионално признание се сдобих и с извъннаучна слава. И до днес не знам точно кой е инициаторът й, но имам известни основания да се съмнявам, че това е професор Никодим, който вероятно е сметнал, че по този начин ще смекчи донякъде строгостта на облога. Несъмнено новината за облога се е разнесла като светкавица по цялата земя.

Смятам, че само радиолюбителите са способни на такива постижения. Един мой приятел, сиреч един ЙО, както наричат румънците, една вечер говорел с някакъв ЧЕ (чилиец), покатерен на планински връх в Андите. Изведнъж се обажда на същата вълна един ВЕ, един канадец, чак от някаква подвижна арктическа станция. Ако познаете какво е предал канадецът, това значи, че сте радиолюбител. За невежите съобщавам отговора на задачата: съпругата на моя приятел се върнала в къщи, обаче мъжът й, погълнат от своите електромагнитни „магии“, не чул звънеца. Тогава съпругата отишла у съседа, също обхванат от страстта на радиолюбителството. С помощта на полярната мечка нашият ЙО получил съобщението: „Отвори веднага вратата, ако не искаш да те набие жена ти!“

Следователно всички бяха разбрали, че… държавата ми плаща, за да играя ролята на Робинзон. Почти се срамувах, че съм станал предмет на такава известност. При все това симпатиите, които ми засвидетелстваха всички, бяха толкова искрени, че на края се примирих. В същност нашият облог не беше осъдителен; тогава защо да не се радвам на приятелствата, които успях да спечеля с негова помощ?

Тук трябва да направя едно уточняване. Идеята за създаване на „електронен зародиш“ се носеше из въздуха още на времето. Науката и техниката се бяха доближили изключително много до решаването на тази задача. Принципите бяха известни на всички, а всяка направена стъпка бързо се превръщаше в общо благо. Истина е, че сгъстяването на 10 на 13-та двуелементни единици в кубически сантиметър, колкото ми заповяда Погор, представляваше смела цел, даже смайваща. Но успехът на едного щеше да бъде победа на целия научен фронт. Освен това им хареса приказката за Робинзон, която всеки тълкуваше по свой начин. Ето как съвсем неволно можеш да станеш герой на легенда.

Накратко казано, аз може да не съм извънмерно талантлив, обаче безспорно имах голям късмет. Дяволите да го вземат! Като ми мина през ума думата „късмет“, и се натъжих! Та какъв късмет е този! Току-що се бях влю… Но нека оставим гръмките думи, въпреки че „влю…“ ужасно много подхожда, тъкмо защото увисна във въздуха. Все пак в края на краищата Ориана ще се върне. Би било глупаво да не го стори. Ако знаеше, че голяма част от усърдието ми се дължи на нея, несъмнено би се върнала. Безспорно чистият ми ентусиазъм спадна, тъй като ме ръководеха подбуди, толкова чужди на науката. Смятам се недостоен за честта да създам Джеми. Но нищо друго не мога да направя за Джеми, освен да стена и да продължа мъките си на творец.

Както знаете, в лабораторията на природата животът се е развил от простото към сложното, от крайно малкото към исполинското. Би било нелепо да си представим динозавъра като предшественик на безгръбначните. В моята лаборатория аз се стремях да се съобразявам с този урок на природата, макар че понякога го погазвах. За мене Джеми значеше динозавър, но само от гледна точка на сложността, тъй като размерите трябваше да бъдат свръхмикроскопични. Напротив, първоначалният модел имаше сравнително огромни размери и множество сложни елементи, за да ми създаде възможност свободно да изследвам функционирането на целия уред. Едва впоследствие с постепенни намалявания щях да стигна до простата, сбита и умалена форма на „електронния зародиш“.

Първият модел на Джеми имаше размерите на грахово зърно. Създаването му не беше трудно. Обаче предварително трябваше да си обзаведа истински цех. В склада ми се получиха апарати, инструменти и материали отвсякъде.

Щедрите букурещки молетронисти ме снабдиха със стотици миниатюрни устройства: кондензатори, съпротивления, трансформатори, токоизправители (всички с представката микро), които бяха необходими за монтирането на моя апарат-джудже. За да мога да работя с тях, поръчах специален микроскоп със свръхчувствителни манипулатори, който беше направен от нашите умели оптици за рекордно кратко време.

Ще кажете, че от граховото зърно до Джеми е изминат дълъг път, и аз няма да ви противореча. Давах си сметка, че използването на микромодулите, макар и да бяха с представката свръх, представляваше добро начало за предварителната фаза на работата. По-нататък трябваше да прибягна към по-изтънчени и същевременно по-радикални методи, което ме безпокоеше до известна степен, защото такива методи предполагаха много големи усилия. Дотогава обаче имах намерение да вградя в един сравнително намален модел характеристиките, които ми наложи академик Погор. С други думи, исках да изпробвам различните системи на бъдещия „зародиш“: системата за движение, за защита, за анализ на различните физикохимически състояния и на края системата за предаване на събраната информация.

Засега най-големи главоболия ми създаваше именно тази, последната система и най-вече начинът за предаване на образите чрез телевизия, хванати от „хапчето“ при неговото придвижване. Помогнаха ми обаче няколко германски, японски, американски и чешки инженери, заедно с които успяхме да решим тази техническа игрословица.

Когато Джеми беше завършен в макроскопичен вид, реших да го изпробвам. Брат ми Санду (на 15 години) следеше със затаен дъх (естествено от къщи) перипетиите по сглобяването на електронното грахово зърно. Като чу за успеха, ми рече тържествено:

— Ще се жертвам за науката.

— Мисля, че не ти харесват положителните науки — отговорих му усмихнат. — А и в другите науки не си по-силен.

— Тъкмо затова взех такова решение. Трябва да изкупя греховете си.

— В същност не разбирам какво си бръщолевиш там.

— Да не ме издадеш — осведоми ме Санду за греховете си. — Получих три по физика и четири по математика.

— Тежко ти! Ще се явяваш на поправителни изпити.

— Няма, защото ти ще ме измъчиш с упражнения като миналата година и ще си поправя бележките. Обаче по музика получих десет7.

— Кларнетист! — не се сдържах и го нахоках. (Мечтаеше да стане кларнетист в джазов оркестър.) — Ще направиш семейството ни за смях.

— Напразно ме обиждаш. Ще видиш, че ще стана прочут.

— А дотогава се залови да учиш.

— Дотогава — отвърна той величествено — ще се жертвам пред олтара на науката. Четох, че в Америка някои лекарства се изпробват върху затворници. И така, дай ми твоето електронно хапче. Готов съм да го глътна.

Слисах се. За подобно нещо не бях мислил. Сандум гледаше нетърпеливо като куче от вълча порода, което вижда намордника и надушва приключенията в предстояща разходка. Гледах го строго и замислено. На края му казах:

— Имаш психологията и езика на кларнетист от покрайнините на Сингапур. Не се смей, калпав ученик! Преди всичко това, което съм създал, не е хапче. И още нещо, ако трябва да бъде глътнато, не хранопроводът на един ленивец ще има тази чест.

Тези неща му ги казах, докато нахлузвах панталоните и обличах сакото си.

— Имам бели дробове от стомана — възрази ми Сандум.

— Изучи анатомията! — викнах му, запътен към вратата. — Бъркаш хранопровода с трахеята.

Способностите на първия модел на Джеми бяха проверени в присъствието на директора Гряву, на академик Погор и неколцина биолози и лекари. Разбира се, че този, който глътна хапчето, бях аз. Като спомагателна течност Гряву ми поднесе чаша вино от Мурфатлар, за да отпразнуваме събитието. Перипетиите на капсулата бяха проследени върху екран, който уголемяваше образите, препращани от Джеми. Мога да кажа с гордост, че отразената картина беше великолепна, а цветовете — ясни. Истина е, че пътят, изминат от Джеми в моя храносмилателен апарат, не ми се стори много живописен, обаче лекарите бяха възхитени.

Докато наблюдавах екрана, ме завладяха две чувства: едното необяснимо — сякаш проницателни очи кръстосваха вътрешностите ми, а другото беше причинено от несъвършенствата на капсулата, които откривах с тревога. Казвам „тревога“, защото ми беше ясно, че всяко подобрение щеше да усложни конструкцията, пък аз трябваше да я умалявам десетки и стотици пъти.

Въобще на екрана се отразяваше средата, в която напредваше миниатюрният апарат. Понеже „очите“ (обективите) на Джеми имаха определен градус на движение в своите кухини, понякога забелязвах части от капсулата, както във филм, правен от самолет, можеш да видиш крилото или корпуса.

Може би именно присъствието на „ракетата“, изстреляна в мене, присъствие, което усещах при всяка пречка, причиняваща раздрусване и променяща пътя й, засилваше както това странно чувство, така и съзнанието, че съм създал уред с много дефекти.

Недоволството ми се увеличи, когато в края на заседанието след поздравленията на другите, които предполагам бяха израз на учтивост, Погор ме отведе настрана и ми каза не без ирония:

— Бърла, бих сметнал за чест привилегията да глътна ендосондата, създадена от тебе. Обаче трябва да признаеш, драги, че на моята възраст подобен хап би могъл да ми причини фатално разстройство.