Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…

По това време се завърна и Ориана. Погор си беше дошъл преди нея и беше щастлив, че отново съм се заловил за работа.

Завръщането на Ориана ме зарадва, но същевременно ме натъжи. Вероятно в себе си съм смятал, че ми принадлежи (понякога любовта е обсебваща), и се чувствах обиден, че замина, без да ми каже.

Беше още отслабнала и изглеждаше тъжна. Дожаля ми и за да не се държа лошо, станах хладен. Обаче тя дойде в секцията и започна да ми задава въпроси, сякаш нищо не беше се случило. Моята студенина се превърна в арктическа. Ориана ме гледаше умоляващо, но като видя, че съм като лунна скала, се ядоса и гордо напусна лабораторията.

Минаха няколко дни, през които душевното ми състояние безпричинно се менеше от любов в отвращение, от примирение в безмилостни присъди. Обхванат от тези противоречиви чувства, все пак един ден следобед изчаках Ориана.

Беше лошо време, в края на есента, валеше ситен дъжд, лапавица. Дълго вървяхме мълчаливо, сякаш по този начин искахме да загладим грапавините.

— Защо си дошъл, след като ме прие като луд? — попита ме тя.

— Може и да съм луд — отговорих. — Не „може“, а положително съм — поправих се аз.

— Странно, някога не създаваше такова впечатление.

— Някога! — саркастично се изсмях. — Някога смятах, че сме приятели. След това разбрах положението.

— Какво искаш в края на краищата?

— Отегчавам те, нали?

— Уморена съм.

— Отивам си…

— Не, остани.

Тогава се разгневих.

— Виждам, че си играеш с мене.

— Ти се държиш като болен човек. — Тя се спря и ме изгледа учудено.

— Но не се ли питаш защо съм болен, или луд, или както искаш, го наречи?

— Напротив, питам се — промълви тя.

— В същност няма смисъл да се питаш. Трябваше да го знаеш или поне да се досетиш.

Кипях от яд.

Ориана, която дотогава ме гледаше в очите, леко пребледня и сведе миглите си. Не ми е ясно как в един миг гневът ми се изпари и станах нежен.

— Толкова ли трудно беше да се досетиш, че те обичам — изрекох, задавен от вълнение. — Когато смятах да ти предложа да ми станеш съпруга, ти изчезна дори без да ми кажеш „довиждане“

Тя отново вдигна очите си към мене и в тях видях съжаление и тъга.

— Прости ми, Михня — измънка и сякаш потрепера от студ. — Прости ми, но аз съм сгодена.

Дъждът продължаваше да вали и аз не разбрах дали по бузите на Ориана се стичат сълзи или дъждовни капки.

Не я потърсих повече. Едва след няколко седмици чух, че била в болница. Разболяла се от пневмония.

С удоволствие си спомням някои разкази, прочетени в детството ми. Бях ги открил в татковия сандък, който беше натъпкан с научнофантастични романи и брошури. Тогава ми станаха известни имената на Едгар По, Жул Верн, Уелс, Ефремов, Лем, Бредбъри. Да не говорим за радостта, която ме обхвана, когато попаднах на подобни творби, писани от румънски автори. Бях любопитен да видя как са се справили с този литературен жанр, който ми се струва най-увлекателен и най-труден. За моя гордост прецених, че са се справили добре. Най-много ми харесваше да чета разкази, в които се описваха срещи на земни жители с извънземни същества.

Спомням си, че от стотиците научнофантастични и приключенски творби, които бях събрал, избрах тридесет-четиридесет тома, които разглеждаха най-вече проблема за „извънземните хора“. Бях ги поставил до леглото си и упорито ги препрочитах.

От някогашните разговори с момчета на моята възраст стигнах до извода, че моят начин на действие никак не е оригинален. Но и тук нещата се случват, както при лотарията. Не си оригинален, когато играеш, но си късметлия, когато печелиш. А както ще видите, аз бях късметлия. Несъмнено четенето на тези разкази и романи допринесе за развитието на моето въображение. „Първите хора на луната“, „Драконовият хор“, „Соларис“, „Метакосмическата стена“, „Баладата на звездите“, „Човекът и призракът“, „Пленник в сърцето на Галактиката“ — всичките тези астрални измислици създадоха в цели поколения убеждението, че действително съществуват и други мислещи светове. И ето че между тези, които първи имаха щастието да приемат звездно послание, бях и аз.

Откровено казано, в момента, в който научих за загадъчния лунен лъч, си помислих за възможността той да е бил изпратен от мислещи извънземни същества. Това не беше строго научно твърдение, но и антинаучно не можеше да се нарече. Чисто и просто беше една работна хипотеза, съвместима с духа на космическата ера.

Все пак съществува едно несъмнено доказателство, че не съм бил достоен за щастието, което ме сподири. При все че бях мислил за извънземните същества, не продължих тази своя мисъл. Зарязах я. Ако събитията не бяха ме грабнали, щях да мина покрай тях, без да ги забележа.

Това самоопределение обаче не би било обективно, ако не отбележа и факта, че в работата си съм дребнав, упорит и никога не се задоволявам с направеното. С други думи, аз съм от възможно най-страшните началници и единственото нещо, което ме извинява пред другите, е, че съм… симпатично момче. Но за себе си нямам дори и това извинение.

Но нека оставим събитията да се развиват по естествения си път.

По време на усилията ми да създам двата варианта на Джеми бях толкова погълнат от работата и от споменатите душевни вълнения, че сякаш се бях откъснал от останалия свят. Не четях вестници, не слушах предаванията на радиото и телевизията, бях се съсредоточил упорито върху създаването на микрорадиокапсулата.

От случайни разговори с моите колеги бях чул някои подробности за странна случка на Луната, но всичко влизаше през едното ми ухо и излизаше през другото, защото тогава и през ум не ми минаваше, че ще има някаква връзка с моите изследвания. На кратко казано, ставаше дума за следното: група изследователи от една международна звездна база, между които бил и румънският геолог Лучиан Иворяну, станали жертва на необикновено облъчване. Съжалявах за тях, но тъй като в света всекидневно стават стотици странни произшествия, не отдадох голямо значение на съобщението.

Отношението ми се промени след разговора с професор Гряву. Той се състоя, след като бях създал третия вариант на Джеми: фамилията на двадесетте Прови, наречени така, защото имаха приблизително размерите на вирусите и протеините, тоест около 10 милимикрона.

Влязох в кабинета на Гряву разсеян, обладан от желанието да се измъкна по-скоро, за да следя отново приключенията на батальона на Провите.

Директорът стоеше прав, а в едно от креслата седеше елегантен и снажен младеж.

— Михня Бърла… Лучиан Иворяну — представи ни Гряву.

Името на Иворяну трябваше да привлече вниманието ми, но в онзи миг беше изчезнало от мисълта ми случилото се на Луната и понеже младежът беше красив като киноартист, предположих, че е една от новите звезди на студиото в Буфтя.

— Мисля, че знаеш кой е той? — попита ме Гряву.

— Предполагам — отговорих двусмислено.

— Ето другарят Иворяну ни предлага възможността да проверим върху него способностите на Прови.

Погледнах глупаво двамата мъже, които стояха пред мене.

— Той от Министерството на здравеопазването ли е? — попитах с намерението да доловя нещо. — Или е изпратен от академията?

Младежът се засмя, а Гряву се ядоса:

— Защо стоиш прав? Седни!

Бях забравил, че не обича да гледа високите хора прави, а седнали.

— Навярно другарят Бърла още не е чел… — каза посетителят. — Да му покажа.

Той бързо съблече сакото си и остана по жилетка, която, изглежда, беше направена от лек метал. После свали и жилетката, а аз, който понечих да седна, от учудване останах прав. През ризата на Иворяну се виждаше как прозира сърцето.

След това ми разказа подробности от звездните си патила.

Той изследвал заедно с други двама свои колеги структурата на някакви скални маси върху едно плато на Луната. Правили го десетки пъти и преди това и никога не им се случило нищо, дори не пострадали от метеоритите. Но тоя път само час след започването на работата ги обляла странна светлина. Почнали да бягат от нейните оранжеви лъчи, но станцията, от която тръгнали, била далече, а светлинният поток се простирал на няколко километра. Това установили допълнително по фосфоресцентната светлина, която се забелязвала няколко дни по местата, засегнати от тези лъчи.

„Лъчевата болест“, ако можеха да бъдат включени в това понятие симптомите на изследователите, започнала със светенето на главата. Лицата на тримата се превърнали в блестящи предмети. Останалата част от телата им била нормална, което доказваше, че облъчването се дължи на прозрачните каски. След няколко дни светенето обхванало цялата глава, врата и стигнало до раменете. Постепенно целите им тела започнали да изпускат странни лъчи.

Естествено, те веднага били изолирани, пратили ги на Земята и ги настанили в болница за радиоактивни заболявания. Били им предписани най-ефикасните лекарства против облъчването, но резултатите не били тези, които очаквали. В продължение на два месеца тримата мъже продължили да излъчват странната светлина. Тези, които се грижили за тях и ги наблюдавали, започнали да ги посещават в предпазни дрехи и специални маски, защото се установило, че хората, които имали контакт с изследователите, също започнали да светят. Но понеже новите жертви били космонавтите, лекарите и медицинските сестри, те ги изолирали, без да разпространят тайната за случилото се на Луната. Само някои международни форуми знаеха случая и общото мнение беше да не се разпространява новината, докато не се изяснят нещата.

След още няколко седмици светлинното излъчване на засегнатите намаляло, а след това изчезнало. Изключенията били нищожни, но между тях бил и Иворяну.

— Има ли някакво обяснение за това, че не всички са се излекували? — попитах аз.

— Лекарите предполагат, че към края на процеса излъчването се съсредоточава в изкуствените органи.

— Как?! — възкликнах учуден. — Нима вие…

— Да, имам изкуствено сърце — отговори високомерно младежът пред мене. — Преди четири години преживях самолетна катастрофа.

Иворяну остана в ИМБ, а аз се залових с изследването на двадесетте Прови: неговият случай започна да ме вълнува. Директорът на института също прояви интерес към моята работа.

— С помощта на твоите електронни вируси — каза ми той веднъж, когато ме срещна по коридора — ще можем да открием евентуалните изменения в организма под влиянието на тези необикновени лъчи.

Съгласих се, че явлението е безкрайно странно, и обещах, че ще положа всички усилия, за да го изясня.

— Впрочем ти си пример на залисан човек — спомни си изведнъж Гряву. — Как е възможно да не си чул за случилото се на Луната?

Погледнах директора с цялото превъзходство, с което разполагах от естествената си височина.

— Чух, но се престорих, че нищо не знам, за да науча повече подробности…

Гряву ме погледна с недоверие и понеже около нас нямаше стол, той измърмори нещо и се отдалечи.

Въпреки че се беше завърнал в страната, академик Погор не се явяваше в института. Беше уморен от пътуването и трябваше да редактира редица доклади и статии във връзка с международния конгрес, на който беше присъствал. Все пак на няколко пъти ме потърси по телефона, за да ме насърчи и да научи новини за работата на секцията.

Малко преди идването на Иворяну бях постигнал известни успехи в изследването на гените и техните съставни части. Даже се бях заловил да съставя карта на генетичните радиосигнали. Но после я зарязах, защото „пуснах“ двадесетте Прови в тялото на селенолога.

Няма да се спирам върху първия етап на тези изследвания, тъй като постигнатите резултати интересуват повече специалистите. Само ще спомена, че физиците установиха, че луминесценцията в сърцето на Иворяну беше предизвикана от неизвестна радиация в космическото пространство, неизследвано дотогава от земните жители.

Повече неща искам да разкажа за Лучиан Иворяну.

Той беше красив младеж, както би се изразил академик Погор. Имаше кафяви очи, черни къдрави коси, трапчинка на брадата, силни челюсти, тяло на атлет и плюс това — светещо сърце. Какво повече да говорим, истинска звезда от цветен спортен филм. Не беше необходимо да слага на трикото си друга емблема освен собственото си сърце.

В началото ми се стори забавен. Но след няколко заседания разбрах, че освен лунните залежи и звездните кораби нищо друго не го привличаше. Не, греша. Най-вече го увличаше блестящото му сърце — като някаква неотменна мисъл. Но приятна. Нямаше момиче в института, което селенологът да не беше… ухажвал.

Тайнствено нещо е човешкото съзнание! В своята професия селенологът беше сила. Следователно човек с тежест. Но в останалите неща лек като аеростат. Но може би нещата не бяха чак толкова тайнствени. Вероятно съществува взаимно проникване между всички страни на нашата душа и не бива да пренебрегваме нито една от тях.

Скоро след това Иворяну ми се стори скучен и отегчителен. Опитах се да го оправдая, като си казвах, че и аз може би му се струвам неприятен, но въпреки това той търпеливо понася да тършуваме из тялото му с помощта на батальона на Провите.

Но много скоро разбрах, че греша. Иворяну ни позволяваше да го изследваме не от любов към науката, а от същата жажда за лесна слава. За него посещението му в института беше нещо като фотогенично излагане на показ. Правеше му удоволствие.

От около три месеца, откакто се установи, че придобитата от селенолозите луминесценция не представлява фактическа опасност, тези, които все още носеха следи от това излъчване, се превърнаха в обекти на телевизионните репортьори и на филмовите оператори. Вестниците от цял свят си оспорваха правото първи да отпечатат непубликувани още снимки. И естествено, начело стоеше Иворяну.

Почти изпитах завист. Затова когато забелязах, че по пътя на индукцията и аз съм успял да се сдобия със собствено лъчеизпускане, реших да посетя Ориана. Бях научил, че моята приятелка освен пневмония беше преживяла и психическа депресия. През цялото това време аз й изпращах различни подаръци: парникови цветя (беше настъпила зимата), южни плодове, книги и писъмца, в които се опитвах да бъда колкото може по-забавен. Случаят да й покажа луминесценцията си ми се струваше щастлив и бях убеден, че ще отклоня Ориана от мислите й.

Както много често, когато съм замислял нещо с най-добри намерения, и сега сгреших. Щом ме забеляза, Ориана пребледня. Лицето й се изкриви, сякаш едва сдържаше плача си и промълви:

— И ти ли?… Как? Откъде?

Непоносима мисъл блесна в ума ми:

— Да не би Иворяну да е твоят годеник?

Тя заплака тихо. Нямаше нужда от друго потвърждение.

Понечих да си тръгна, но Ориана ме хвана за ръката и ме накара да седна на леглото до нея. Отстъпих от слабост. Да, признавам: Ориана беше моята слабост.

— Мамил те е! — прошепнах разярен.

— Не, мамила съм се — ми отговори тя между две въздишки.

И започна да дрънка врели-некипели за изчисляването на вероятностите, приложимо за предвиждането на един човешки живот. Разбрах, че и в любовта може да бъде приложен с известен успех методът, познат под наименованието „Монте Карло“9. Тръгваш от случайни факти и стигаш до извода за необходимостта от определени състояния и хора.