Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…

След като завършихме и изпробвахме математическите характеристики на Джеми, пристъпихме към създаването на конкретната схема. За да научим „мозъка“ как да сътвори Джеми, трябваше преди всичко на нас да ни е напълно ясно как ще изглежда микрокапсулата. Нещо повече, поради невероятно малките й размери беше необходимо да държим под контрол почти всеки неин атом. В тази фаза познанията на Ориана в топологията бяха много ценни.

Топологията или „геометрията на каучука“, както още я наричат, защото се занимава само с относителното разположение на фигурите, а не с тяхната форма и брой, представлява странен и основен дял от съвременната математика. Благодарение на нея успяхме да открием най-простата структура на нашия молетронен зародиш. Познанията по математическа логика (друга област, в която удивителната Ориана беше добре подготвена!) ни показаха как по най-икономичен начин да програмираме Джеми.

Като уточнихме молекулярната система, съобразихме я с различните условия на налягане, температура, влажност и радиации, в които щеше да се движи Джеми.

Постепенно стана ясно, че е необходимо да увелича броя на хората в секцията. Последователно доведох двама математици, един химик и един молекулярен инженер. Не е нужно да пояснявам факта, че след раждането на Джеми около нас щеше да гъмжи от биолози.

Но засега Джеми все още беше във формата на схема.

Химикът имаше за задача да подбере елементите, от които трябваше да се роди нашият молетронен „ембрион“: германий, силиций, антимон, акрилонитрид, галиев арсенид и така нататък. Също така той определи безкрайно малките количества от всеки елемент. Даже примесите трябваше да бъдат по отношение на основния материал… спектроскопично чисти! На един милион атоми от селен се допускаше един атом цезиев йодид. За да постигнем тези успехи, научихме „мозъка“ да използва класическия метод за имплантация на йони, който му позволяваше да постави всеки атом на съответното място.

В сравнение с многобройните изследвания, направени от толкова хора при проектирането на Джеми, фактическото му създаване от електронната машина беше доста обикновено. Големите усилия бяха положени — както вече споменах — при новото програмиране на „мозъка“, който от изчислителна машина се превърна в конструираща. И тъй като тази операция беше вече завършена, само един час след пускането на „мозъка“ в действие започна да излиза, облечено с „огромна“ разтворима капсула (колкото таблетка на витамин Б-комплекс) дълго мечтаното ни дете, наречено Джеми.

Моето кибернетично животинче в същност представляваше един безкрайно малък агрегат, малко по-голям от бактериофаг. Следователно размерът му беше 200 милимикрона, една петхилядна част от милиметъра. И понеже беше съставен от множество апарати, той приличаше на попово прасе. Вярно е, че напомняше на доста разчленено попово прасе, защото органите му бяха свързани помежду си само чрез приспособлението за ориентиране, монтирано на всеки един от тях. Това беше идея на Ориана, която твърдеше, че в тези размери не е било необходимо Джеми да образува едно тяло. Например самостоятелността на „очите“ (на обективите) улесняваше заснимането от по-голям ъгъл; отделените от тялото лазери по-добре можеха да се прицелят във врага. Вярно е, че тази мнима независимост на частите представляваше известно предимство: повишена гъвкавост и следователно по-леко управляване на системата. В замяна на това ми създаде и доста неприятности — поради затруднението да координирам добре движенията на всички съставни части.

Най-много ме отегчи това, че „органите“ на многокракото електронно същество си пречеха взаимно. Именно това обстоятелство накара един от биолозите да нарече Джеми… изродче. Беше грозен прякор и едва се сдържах да не покажа, че съм се засегнал. При все това и на мене понякога ми идеше да го назова със същото име! Представете си човек, който, вместо да говори, си захапва носа, или пък когато иска да се ръкува с тебе, си завира пръстите в очите ти! Приблизително така се държеше Джеми в началото.

Безспорно основното качество на Джеми беше неговата сила. Природата не беше създала толкова мощен жив организъм с неговите размери. Поне така ми се струваше тогава. И тази сила се дължеше както на металното му тяло, така и на системата за захранване с енергия. В същност бях го снабдил с четири вида инсталации. За движение в неорганична среда имаше съвсем малък ядрен реактор, който съдържаше няколко хиляди атома от радиоактивно вещество. А когато минаваше през жива среда, Джеми можеше да използва било акумулатора от никел и кадмий (тъй като органите на всяко живо тяло създават киселинна среда, то е като електрическа батерия), било едно съоръжение, направено от топлоустойчива пластмаса (то превръщаше топлинната енергия в електрическа). Знае се също така, че при всяко свиване на мускулите или при дразнене на нервите се отделя електрически ток. Молетронните съоръжения на нашия изкуствен зародиш можеха да увеличават или да намаляват хиляди пъти силата на този ток, както става и при звездовидните и пирамидалните клетки на главния мозък.

Освен присъщата му сила Джеми притежаваше защитни средства: по тялото му бяха поставени серия лазери — като оръдия върху палубата на кораб.

Обаче фактът, че моето многокрако създание можеше да премине невредимо през редица приключения, не беше достатъчен. То трябваше да предава чрез телевизия приключенията си на телевизионния екран. А за това беше необходима светлина. С тази цел му поставих флуоресциращо вещество. Но и това не беше достатъчно.

За да може да предава, Джеми се нуждаеше от „сетива“ и от известна електронна „интелигентност“, въплътена в запаметяващо устройство. Наистина чувствителността му не беше лоша: тялото му беше покрито с голям брой датчици, които с езика на електрическите импулси предаваха най-различни свойства на средата. За съжаление не мога да изкажа същите похвали за „мозъчето“ на моята рожба. Като че ли, когато съм стигнал до него, се е изчерпала фантазията ми и са се свършили материалите. Аз се шегувам, но съм принуден да призная, че „паметта“ на Джеми не съответстваше на останалите му способности. Уви, като цяло моето „дете“ създаваше впечатление на непохватен юнак!

Преди да започне пътешествията си в организма на даден човек, Джеми тренира в различни неорганични среди и посевки.

Първите упражнения бяха прости. Капсулата, която съдържаше електронния зародиш, се хвърляше в съд с дестилирана вода, където се разтваряше. Джеми излизаше от скривалището си като независим водолаз от подводница. Щом се освободеше, тоест щом потънеше, започваше да работи: върху големия екран на телевизора се явяваха образи, предадени от него. Засега те не ни интересуваха много. По-важно беше да проверим плувните способности на Джеми. Опитът се състоеше в това — да прекоси съда, докато стигне до капсула от друго естество, различна от първата. Джеми влизаше в нея, а след изливането на водата от съда тази друга капсула, която в началото беше лепкава, се втвърдяваше. В това отношение моят зародиш се държеше добре. На края беше насочен към топче хляб и той влезе послушно в новото си легло, което след това извадих с пинцета от съда.

След като се убедихме, че в неутрална среда системите за предаване на образи и за придвижване работят правилно, преминахме към по-тежки опити: поставихме Джеми в разяждаща среда. Ненапразно частите на тялото му, приличащо на попово прасе, съдържаха в състава си атоми от титан: Джеми лудуваше в различни киселини, без да си изпати; по него не се забелязваха следи от корозия. Учудвате ли се? От всичко казано дотук разбира ли се, че видяхме и самия Джеми? Да, видяхме върху екрана образа му, увеличен стотици хиляди пъти. Не очаквахме това „самоснимане“, въпреки че тази възможност произлизаше от самото разчленено тяло на електронния зародиш. Но случи се така, че в един момент едно от очите на Джеми погледна твърде „накриво“ и вместо да покаже заобикалящата го среда, отрази собственото си тяло! И тъй като можехме да направляваме всяка част на Джеми, оттогава често извивахме окото-обектив и нашият пратеник в инфрамикроскопичния свят можеше да бъде наблюдаван няколко минути как изпълнява задачите си.

И ето го най-после Джеми при решаващия изпит: опитите за способността му да се сражава. Те бяха извършени в различни среди и култури.

Не вярвам любителите на борби между бълхи, петли или бикове да са имали някога възможност да присъстват на толкова вълнуващи зрелища като това, което ни предложи нашият свръхмалък атлет. Може би само юнакът от приказките е водил подобни битки в двубоя със змея.

Джеми беше поставен да изследва тъкани, тумори, клетки, а по пътя му изпращахме огромни количества неприятели: микроби, бактерии и вируси. Той трябвате да устои на нападенията, а същевременно да заснима и препраща като съвестен телевизионен репортьор цветни снимки от приключенията си.

Присъстваха голям брой лекари, биохимици и бактериолози, които ентусиазирано коментираха събитията. Те също имаха основание да се радват. И най-напредналите методи на електронната микроскопия не създаваха възможност да изследваш толкова подробно и лесно процесите, които се извършват сред микроорганизмите, измервани с милимикрони. Даже самият аз бях длъжен да разбирам от биология, защото в края на краищата аз бях диспечерът на „експедицията“. За да допълня познанията си, започнах да поглъщам томове по бактериология, вирусология и биохимия, което ме измори повече, отколкото целият труд, положен за създаването на Джеми.

Започнах да сънувам вериги от полимери, изомери, виждах се притиснат под планини от водород и сяра, увиснал над бездни, в които клокочеха аеробни бактерии и макровируси, вклещени в безмълвна, но ужасна борба с левкоцити и антитела. Някои от писателите, занимаващи се с наука, която подготовка е спряла пред прага на големите томове и трактати, не проумяват, че формулите, научните принципи и техническите термини могат да предизвикат страсти, щастие или кошмари не по-малко силни, интересни и завладяващи, отколкото, да речем, гъвкавото тяло на една спортистка или аеродинамичните линии на бицепса на боксьор, замахнал към челюстта на противника.

Няма да описвам тук всичките приключения на Джеми. Ще отбележа само тези, станали в деня, в който го подложих на последното изпитание: пътешествието в тялото на човек.

Честта да глътне капсулата се падна на академик Погор. Самият директор на института го предложи.

— Нашият любим и знаменит колега — каза ни Гряву — може да бъде смятан за морален творец на електронния „зародиш“, създаден от колектива на много младия и много талантлив молетронист Михня Бърла. Наскоро чествахме деветдесетгодишнината на академик Тоадер Погор. Не е изключено невидимият „зародиш“ да се окаже един от най-хубавите подаръци, които е получил…

От своя страна дълбокоуважаваният учен, който с твърда ръка държеше нишестената капсула, а в другата — чаша вода, ни каза, видимо развълнуван:

— Мили мои, благодаря на всички и най-вече на Бърла, който изпълни обещанието си. Вашият подарък наистина е най-хубавият. Той увенча мечтите, които съм хранил близо три четвърти век. Това изкуствено животинче е толкова малко, че едва може да бъде видяно дори с най-мощния електронен микроскоп. И все пак именно с фантастично малките си размери то доказва човешката гениалност. Зная, че създаването му не би било възможно без помощта на много поколения учени и техници, без съдействието на световната наука. Обаче ваша е заслугата, че събрахте в едно цяло тези вектори и осъществихте мечтата на всички. Поздравявам ви, приятели, и още веднъж ви благодаря.

След тези думи академик Погор глътна капсулата. Светлините угаснаха. Погледите на всички любопитно се обърнаха към големия екран на телевизора.

Джеми едва изчака да влезе в стомаха на академика и се залови за работа. Погълнатата от Погор течност проникна в капсулата, а Джеми, който беше колкото един бактериофаг и следователно можеше да мине през всеки филтър, побърза да се измъкне от нишестената молекула. Тук трябва да уточня нещо. Наименованието „електронен зародиш“ не отговаряше на действителността, защото в същност Джеми представляваше електронен „вирус“.

Представлението, което гледахме сега, твърде малко приличаше на последователните му прояви, познати ни от времето на тренировките. Всичко беше много по-сложно и по-феерично в сравнение с опитите с различните среди и култури. Картините се сменяха с бясна бързина, защото бях включил Джеми на голяма скорост. Исках да ни покаже колкото може по-различни аспекти от своето „плаване“.

Главозамайващите новости, които се редуваха върху екрана, създаваха впечатлението за някакъв кошмар. Обаче не беше печален и ужасяващ кошмар като в произведенията на Едгар По или Кафка. Напротив! И колкото да ви се сторят неподходящи тези думи, ще се осмеля да кажа, че бях свидетел на един весел кошмар.

Само в някои от картините на Брьогел Старши може да се види такъв смешен и несъответствуващ танц, какъвто гледах аз сега.

Всичко обаче беше твърде действително. Джеми тичаше между клетки, червени кръвни телца, левкоцити, микроби, тъкани; удряше се в стените им; когато те му оказваха съпротива, той се плъзгаше по клетъчната ципа и като влачеше частите на тялото си, проникваше в непоносимо горещата система и бързо се промъкваше през лабиринта на протоплазмата. Дори и тук намираше в какво да се блъсне, защото както рибозомите или микрозомите в цитоплазмата, така и ядрото, даже и ядрото, а и хромозомите бяха по-големи от Джеми. Щом минеше през клетката, изтръгваше се от нея и перипетиите продължаваха. Понякога това бягане с препятствия, което не спираше, ми напомняше филмите на Чарли преди Първата световна война и моето смешно електронно дете пораждаше в мене голяма любов. Изведнъж се сетих, че може да се умори…

— Не можеш ли да го накараш да не тича така, Бърла? — прозвуча гласът на Погор. — Зашеметих се. А не забравяй, че още ще имаш нужда от мене.

Чу се смях. Намалих скоростта на Джеми. Движенията му не бяха вече тъй гротескни.

Картините, предавани от Джеми, не ни позволяваха да видим атомите. В същност това се дължеше на едно несъвършенство в конструкцията. Дори се досетих как да отстраня този недостатък. Но дотогава имах да решавам други належащи задачи. И все пак понякога чрез оптическа измама, предизвикана от пресичането на лъчи (Джеми беше способен „да вижда“ и област с по-къси вълни), ми се струваше за миг, че съзирам очертанията на много малки тела във въртеливо движение. Дали бяха атоми? Ако беше тъй, то това наподобяваше явлението на Зигмонди, при което в зоната на полегати лъчи незабележимите прашинки изведнъж стават видими. Картините се редуваха главоломно като в мираж; едно от отраженията ми напомняше нещо познато: сякаш беше някаква странна слънчева система, гледана от голямо разстояние. Едно по-голямо слънце и две по-малки, които образуваха ъгъл над 90 градуса. Дали беше молекула вода?!

Като всеки кинозрител от даден момент започнах да се отъждествявам с героя на действието. И толкова по-тъжен щеше да ми се стори неочакваният му край. Но засега Джеми с гордост показваше силата си. Беше влязъл в кръвоносен съд и ми се стори, че съм в малка лодка, плаваща в огромна червена река.

— Виждате ли — весело рече Погор, — не всичките ми червени кръвни телца имат тънка и гладка ципа, не всички са остарели. Погледнете, моля ви повърхността на червеното кръвно телце горе вляво. Зърнесто е и има големи кръгли дипли. Това значи младост. Тук нещата стават обратно, не както при човека: колкото си по-млад, толкова си по-набръчкан.

Оставих Джеми да пътува, носен от реката на кръвта. Червените кръвни телца бяха тридесет пъти по-големи от него и бързичко го тласкаха по течението. Завидях на съвършенството в природата. Когато капилярът се стесняваше прекалено много, през него можеше да премине само едно червено кръвно телце. Понякога тунелът беше толкова тесен, че за да премине, телцето променяше формата си на двойно вдлъбнат диск и според нуждите вземаше очертанията на камбана, на медуза, на торпила, на парашут, докато каналът се разширеше отново. В сравнение с тази вълшебна пластичност Джеми изглеждаше смешно несръчен, а начинът, по който събираше и влачеше частите си, ме изпълваше със съжаление и донякъде със срам.

Неочаквано в познатата структура на червеното кръвно телце се появи отвратително създание.

— Като че ли е Spirillum serpens — каза някой.

Разпознах клетъчните му стени и противните снопчета от реснички. Но това, което в атласа от снимки, направени чрез електронен микроскоп, приличаше на праисторически, вкаменени и мъртви следи, сега беше живо, динамично и изглеждаше все по-опасно, колкото повече Джеми се приближаваше до него. Дебелите като въжета реснички започнаха да се движат около Джеми и да го шибат. И понеже той се движеше с малка скорост, аз се изплаших, че микроскопичното чудовище ще разпилее частите му. Пуснах в ход лазерите. Сноповете от едноцветна светлина обсипаха неприятеля. Колкото пъти лазерният лъч докоснеше пипалцата на микроба, толкова пъти те се свиваха, обезцветяваха се и ставаха на решето, а там, където лъчът продължаваше да реже, се прекършваха.

Срещата с тази „твар“ ме изпълни с напрежение като криминален филм, но навярно не бях само аз в това състояние, защото щом Джеми продължи пътя си невредим, в затъмнената зала се чу облекчителна въздишка.

Бях чувал за бактериофагите, но никога не бях ги виждал как работят. Сега Джеми ни показа и това. Той плуваше до един микроб, когато някой извика:

— Ето бактериофаги!

Вероятно, ако това възклицание беше произнесено от микроба, в него би прозвучал страхът на мирните европейци от времето на Атила, когато се понасяла мълвата, че нахлуват хуните. Даже този ужас би имал по-голямо основание, защото бактериофагите са свирепи вируси: изяждат бактериите, откъдето идва и името им. Битката беше бляскава, още повече че я наблюдавахме от достатъчно разстояние, за да я виждаме изцяло, но все пак отблизо, за да не пропуснем подробностите. За да можете да си представите какво виждахме на телевизионния екран, ще ви кажа, че на този екран бактериофагите бяха дълги колкото Джеми, тоест около двадесет сантиметра. До тях се простираше микробът, дълъг цял метър.

В първата фаза на нападението бактериофагите, които бяха многобройни, обградиха крепостта. С помощта на опашчиците си те се полепиха по стените на бактерията и на края около нея забелязах само гроздове. Гроздове от флакони с… отрова!

Ако нашият „зародиш“ имаше познания по вирусология, би постъпил по-предпазливо, но невежеството го тласна към собствената му гибел. Наистина инстинктивно, с помощта на някакви ферменти, бактерията разложи протеиновото облекло на нападателите. Обаче истинската заплаха не идваше от протеините. Не обвивката на флаконите причиняваше смърт, а тяхното съдържание, съставено от нуклеинова киселина. Тази киселина (ДНК или РНК) носеше наследствената информация на бактериофага, неговата генетична памет. В мига, в който един от обсадителите инжектира смъртоносната киселина, останалите бактериофаги се спуснаха към други жертви, защото нито един от тях нямаше достъп до клетката на микроба. Само шест минути след като врагът проби фронта и завладя протоплазмата, в нея се появиха множество сферични телца. Какво се беше случило? Във всяка клетка на бактерията има същинска биологична фабрика. Там, след като копира матрицата, доставена от ДНК в хромозомите на ядрото, РНК в рибозомите, пръснати в цитоплазмата, възпроизвежда протеините, необходими за живота на съответната клетка. И така, в разгърналата се върху екрана битка бактериофагът беше завладял самата биологична фабрика на микроба. Всички механизми за синтез и за производство на енергия в микроба-хазаин работеха с ускорен ритъм според плановете на натрапника, с други думи, създаваха бактериофаги.

За по-малко от четвърт час се размножиха двеста вирусни телца. Микробът бясно се мъчеше да се самоунищожи.

Не след дълго бактерията се разложи, съвсем се стопи пред очите ни. Най-драматичната борба между тигър и питон или ужасната схватка между два динозавъра ми се струва груба и чисто силова в сравнение с изтънчената биохимична война, водена между бактериофаг и микроб.

По-подробно се спрях на този епизод (той сам за себе си е интересен) най-вече затова, че може да ни помогне да обясним причините за гибелта на Джеми, а и още нещо — да разберем някои бъдещи събития.

След като напусна бойната сцена, описана по-горе, Джеми влезе в един бацил, който се изпречи на пътя му. За мое учудване, ако не и на Джеми, там видях една дузина живи братчета на предишните бактериофаги. Казах, че бях учуден, защото този път тяхното поведение беше съвсем миролюбиво. Бактериофагите спокойно си играеха в протоплазмата и, изглежда, бяха в много сърдечни отношения с бактерията-хазайка. Шепнешком съобщих на един биолог, който седеше до мене, наблюденията си.

— Телцата, които виждаме, са така наречените умерени бактериофаги или профаги. По редица причини живеят в симбиоза с бактерията…

— Значи, бактерията е добила имунитет? — изказах и аз една хипотеза.

— Донякъде — засмя се биологът. — До обратния опит…

„Обратният опит“ бе предизвикан от скоростта на Джеми и завърши с катастрофа. Вероятно бактерията се бе разгневила на неканения гост и впръска в плазмата си някакви ензими, които да го разрушат. Обаче неговото тяло, направено от титан, нямаше основания да се бои. Напротив, бактериофагите, усетили опасността, свалиха любезните си маски и се превърнаха в същински бактериофаги.

След „експлозията“ на бацила екранът на телевизора потъмня от грамадното количество микроорганизми, които гъмжаха около Джеми. Бактериофагите нямаха нищо против него, но тяхната блъсканица го скова, обърка движенията му. От време на време се появяваха светли петна и веднъж ми се стори, че съзирам разпилени части от тялото на Джеми. Видимостта ставаше все по-слаба й на края нищо не се виждаше.

Джеми сега съществуваше само като отделни части, несвързани помежду си и безсилни. Вероятно все пак се беше уморил. И както става в претоварените телефонни централи, неговите линии също бяха блокирали.

Чувствах се потиснат и объркан.

След като светнаха лампите, академик Погор се приближи до мене, хвана ръката ми, погледна ме в очите и рече:

— Няма нищо, момчето ми. Дори и така беше великолепно. Не бива да се обезсърчаваш. Въпреки произшествието в цялата молетронна фауна няма друг екземпляр, който да притежава толкова обемист мозък, както твоето създание…

— Каква полза! — изстенах аз. — Даже и този мозък се оказа недостатъчен.

Джеми беше слабоумен.

За мене последва един лош период. Неприятностите се нижеха една след друга. Може би преувеличавам, като казвам, че Джеми беше слабоумен, но онази глупава развръзка ме караше да се съмнявам в принципите. С какво един нов вариант би бил по-добър? Не беше ли погрешно замислена цялата структура на Джеми? Усърдието ми се изпари, най-вече защото човекът, който ме насърчаваше, академик Погор, беше заминал в чужбина на някакъв международен конгрес. Бяха го посъветвали да не отива; беше прехвърлил деветдесетте години. Но той настоял, че трябва непременно да присъства на този конгрес, и тръгнал.

Ориана също беше мрачна (по онова време мислех, че аз съм виновен за тъгата й!). Имах нужда от нейното присъствие, но неумолимо не си признавах и не й казвах защо. Сполетелият ме неуспех ме вбесяваше и унижаваше. Как да й кажа именно сега, че съм влюбен в нея? Бях раздразнителен и непоносим.

След толкова месеци упорит труд не беше зле да си взема най-после отпуската. Но през ноември не ми се ходеше на море. Мисълта, че напразно пропуснах морето, също ме ядосваше. Впрочем дори и да не си признавах открито, нямах никакво желание да се разделям с Ориана. Представяте ли си разочарованието и гнева ми, когато разбрах, че Ориана отново е изчезнала. И пак не можах да науча нищо за нея, къде е заминала, по какви причини отсъстваше от института.

Едно писмо, получено от Погор, ме поутеши.

Дълго размишлявах върху писмото на академика. Общо взето, то беше насърчително и съдържаше интересни неща. Не беше лошо и предложението да намаля тялото на Джеми и същевременно да уголемя мозъка му. Той и без това не можеше да крепи частите си в едно цяло. За решаването на задачата ми беше необходима Ориана и нейната топология. Можех да използвам други математици от института, но изгарях от мъка по нея.

Обаче последното изречение от писмото на Погор звучеше странно, даже ми се стори абсурдно. Как да заместя мозъка на Джеми с моя? Затова ли го бях създал? Затова ли се беше появил в кибернетичния свят? Решително не: старецът се шегуваше. Но аз бях свикнал със сериозните намеци в неговите шеги.

И внезапно проумях. Беше просто, удобно и „на равнището на развитата наука“. Наистина Джеми не се нуждаеше от мозък, по-точно от малък и гламав… За да изпълни отлично желанията на стареца, Джеми имаше нужда от много по-сложен мозък. Голямата електронноизчислителна машина трябваше да поеме „мисловните“ функции на Джеми.

Впрочем това откритие породи друго откритие. Микроскопичната трагедия на Джеми ми изясни нещо, което можех да предвидя, но го бях пренебрегнал, записан от личната съдба на моето творение. Гибелта на Джеми не беше напусто. Огромният електронен мозък пазеше в паметта си опитите на микрокапсулата, а това за мене беше голяма придобивка. По-лесно беше да направя серия „радиовируси“, отколкото непрекъснато да ги уча как да поскъпват при проучванията си. Големият „мозък“ беше запаметил перипетиите, извършваше изчисленията, правеше съответните изводи и трупаше все по-голям опит. Да не говорим за шеметната бързина, с която можеше да изчисли например траекторията на един снаряд — за по-кратко време, отколкото беше необходимо на снаряда да постигне целта си.

Така проумях, че в същност един Джеми не е достатъчен за „фабриката за интелигентност“ на молетронния „мозък“. Той не само че можеше да установи оптималната стратегия на множество Джеми — вируси, а даже се нуждаеше от това множество, за да изпълни предназначението си. Колкото количеството на получената информация беше по-голямо, толкова по-бързо „мозъкът“ повишаваше „квалификацията“ си и се приспособяваше към различните условия.

Следователно веднага се залових да създам около двадесет братя на Джеми. Отново имах желание за работа.

При все че Ориана не беше до мене, аз се опитах с помощта на друг математик да моделирам математически новия прототип с размери, които бяха десет пъти по-малки от тези на Джеми. Работата протече сравнително лесно. По-трудно беше да се организира следващият етап. Площта в секцията вече беше недостатъчна. Трябваше да поставят на мое разположение и съседната зала, в която бяха инсталирани двадесет екрана. На всяко командно табло имаше по един оператор (биолог, минал през курс по кибернетика), който следеше пътешествията на ултраинфрамикрорадиокапсулата.