Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…

Не се опитах да я разпитвам. От малкото, което ми каза, разбрах, че по време на отсъствието си от института е посещавала годеника си, настанен в болница за лъчеви заболявания. И понеже и тя започнала да свети, била принудена да остане там, докато изчезнали последиците от облъчването. По този повод, въпреки че все още вярвала в любовта на онзи подлец (този израз е мой!), тя за пръв път се усъмнила в трайността на чувствата му. Обаче второто посещение я убедило напълно: селенологът вече имал дузина годеници. В отношението си към мене тя си призна само една вина: тогава, в дъжда, когато ми каза, че е сгодена, трябвало да рече, че е била сгодена…

Тръгнах си дълбоко развълнуван.

Отидох в института без всякакво желание, защото изпитвах голяма неприязън към Иворяну, дълбоко го презирах и ми беше ужасно трудно да го виждам, без да строша поне една от красивите му челюсти. И това можеше да се случи въпреки съветите на Ориана да се държа възпитано, а два дни по-късно Гряву ми обърна внимание върху значението, което има ендосондирането на селенолога.

— Направих някои проучвания — каза ми директорът. — И научих, че подобни луминесцентни потоци са били отбелязани през последните десетилетия на Земята. Само че досега хората не са попадали пряко под тяхното въздействие. Чудесно е, че имаме възможност с помощта на Провите да изучим въздействието на тези лъчи върху организма.

— Изглежда, че въздействието, за което говорите, не е твърде интересно…

— Думата „интересно“ е неясна, неточна — енергично възрази Гряву. — Някои лекари смятат за интересна сложната, унищожаващата болест. Обаче в други случаи, когато отсъстват тежките симптоми, може дори да не се замислим. Не ти ли се струва странно, че тази така наречена лъчева болест се лекува сравнително лесно? И че след облъчването на цялото тяло след време остават да светят само изкуствените органи? При Иворяну — сърцето, при други — пластмасови зъби и капачета на коляно или силиконови ключици…

И тогава отново си помислих, че онези лъчи са били изпратени от извънземни същества. Споменът за разговора ми с Гряву все пак не намали озлоблението, което пораждаше в мене лекомисленият селенолог.

Накрая взех решение. Отидох в института и наредих да извадят от тялото на Иворяну двадесетте Прови. Операцията беше извършена лесно. Пациентът държеше в устата си специална капсула, към която бяха отправени инфрамикросондите. Те минаваха през мембраната, която филтрираше само в една посока, и мижеха отново да се освободят тогава, когато капсулата се поставеше в някакъв разтворител.

След като видях микрокосмическия си батальон в безопасност, помолих асистентите си да ме оставят насаме с Иворяну.

— Какво се е случило? — попита ме той изненадан.

— Направих ти честта да ти кажа мнението си на четири очи. Ти си едно нищожество…

— Как…? — смънка той. — Не… разбирам…

— Начинът, по който си се държал с Ориана, показва какъв си.

— Ориана ли? — изрече той и сякаш с мъка си спомни за нея. — А, да, Ориана. Забравих, че тя работи тук. — Той се изсмя: — Влюбен си в нея! Би могъл да ми бъдеш благодарен. Впрочем тя е добро момиче…

— Млъкни — изръмжах разярен, — млъкни, че ще ти изтръгна като ацтеките изкуственото сърце и ще го хвърля на бунището.

Този път го улучих точно в… сурогата.

— Какво безсрамие! — викна той възмутен. — Ще ти покажа как трябва да се държиш с мене.

— Негоднико — викнах аз, — подлецо, ако те спипам още веднъж тук, ще ти строша костите.

Веднага отишъл при Гряву. Той, разбира се, не му позволил да си замине. Обаче Иворяну пощуряваше, щом чуеше или си спомнеше за мене и започваше да крещи, че не можем да го спрем насила.

Уведомен за случилото се, Погор зарязал докладите си и незабавно дошъл в института.

Повикаха ме при директора.

— Какво, по дяволите, си му сторил? — попита ме Гряву в лошо настроение и ми посочи креслото.

— Още нищо лошо не съм му сторил, можете да го попитате — отговорих и си наложих да запазя спокойствие.

— Не искам да имам работа с този кретен! — закрещя Иворяну разгневен.

— Виждате ли — обадих се аз. — Той е луд.

— Скъпи мой — чух да казва Погор, — не се гневи. Ето седни на това канапе да поговорим спокойно. — И дръпна селенолога до себе си.

Старецът започна някаква безкрайна и несвързана реч. Единствено запомняща се подробност беше движението, което Погор повтаряше като тик. На двадесет-тридесет секунди той удряше с длан Иворяну по светещото сърце.

Селенологът, който беше слушал за знаменития учен, го гледаше смаян. Объркването му стигна до краен предел, когато Погор го помоли да легне на канапето. Селенологът се подчини, смутен от авторитета на академика. Но когато старецът буквално опря коленете си в гърдите на Иворяну, той не можа да се сдържи и запищя:

— Какво искате всички от мене?!

— Ще ти обясня, пиленце — трогателно отговори Погор, без да промени неудобното си и странно положение. — Имам силиконови кости и бих се радвал, ако започна и аз да светя.

След няколко дни Погор ми оказа честта да ме покани в дома си. Не ме прие по халат и чехли, а с фланелка и къси панталони. Коленете му излъчваха видима светлина.

— Как ви се струвам? — попита ме старецът, сияещ от радост.

— Вие сте най-младият деветдесетгодишен човек, когото познавам.

— Да беше ме видял, когато бях на двадесет години! — похвали се Погор. И ми показа в албума със снимки симпатичен младеж-левент в редиците на един футболен отбор.

— Това съм аз. Но какво знаеш ти! Чувал ли си за „Колця“, за „Триколор“? Отбори, не шега! От 1920 година „Кинезул“ седем години подред беше шампион. Но по онова време и баща ти не е бил роден.

После премина към професионални въпроси.

Каза ми, че няма никакво съмнение, че потокът от лъчи е изпратен от мислещи същества от други светове! Именно затова Иворяну представлява ценен обект за изследване. Кавгата с него била неподходяща и той, Погор, ми бил сърдит. Но откакто коленете му започнали да светят, все пак ми простил.

— Едно нещо е ясно — рече старецът и ми показа светещите си колене. — След облъчването на тялото светещите частици веднага се разпространяват из целия организъм, но се съсредоточават само в изкуствените органи или кости. Това се е повторило във всички случаи. Без изключение. Само късоглед човек не би видял в това едно обмислено явление, едно точно програмиране.

Гостувах на академика няколко часа и обсъдихме подробностите на бъдещите ни изследвания.

От следващия ден старецът започна да идва в института всеки ден, за да се подложи на изследванията с двадесетте Прови.

По този начин се избавих от човека с изкуственото сърце.

Докато проучвах тайнствените лъчи, не знам защо си спомних един научнофантастичен разказ, който бях чел в детството си. В него се разказваше за някакъв астронавт, който, придружен от два робота, вършел нещо далече от Земята, на границата с друг свят, чието име напомняше домакински уред, струва ми се, че беше фриджидер10. Появяването и механичният лаконизъм на говорещите роботи придаваха на разказа известна оригиналност, но авторът имаше друга цел. Той искаше да покаже нашествието на някакви телца, които разяждат метала и убиват и които можеха да представляват послание от еволюирали същества.

За щастие извънземните създания са по-интелигентни, отколкото предполагаха някои писатели от миналите десетилетия. Именно от предвидливостта да не ни унищожат, тези, които ми изпратиха светещото си послание, ни обърнаха внимание върху него и същевременно ни доказаха превъзходството и висотата на своята цивилизация.

Разбира се, не беше изключено посланието да се загуби и несъмнено се е загубило там, където не съществува човечество, способно да го преведе и изтълкува. Но ние бяхме стигнали до този стадий, а фактът, че на края успяхме да разчетем посланието, никак не е изненадващ. Често пъти прогресът в науката протича като игра, разделена на части. Ако си успял да отбележиш точка в новия етап на играта, получаваш удесеторена печалба в сравнение със съответстващата на по-ниския етап. В действителността нещата протичат по-сложно. Като анализира съвършената взаимозависимост между явленията, разумът, който е стигнал до по-високо равнище на познанието, даже чрез това си качество има възможността да проучва съществуващите на този етап връзки. Като мина в стадия „радиоактивност“, науката откри структурата на атома, естеството на звездните процеси и т.н. Колкото и ненадейно да е било откритието на Бекерел, то е станало тогава, когато науката е преминала „подготвителния“ стадий. И в нашия случай нещата не се развиха по-различно.

След като доброкачественото лъчеизпускане привлече вниманието ни, следващата стъпка в разкриването на загадката се състоеше в установяването на факта, че чрез квантите светлина се предават определени сигнали.

Междувременно Ориана, която беше оздравяла, поднови работата си. Нашите хипотези я въодушевиха, а малката войска от Прови (които сега се бяха увеличили, бяха станали 50) я караше да ме гледа с такова уважение, което буквално ме притесняваше. Къде останаха дните, през които мечтаех да бъда цел на нейното възхищение? Сега исках повече или може би по-малко.

Естествено по въпроса за Иворяну отбягвах да правя каквито и да е намеци. По-късно самата Ориана ми каза, че когато научила за кавгата ми с високомерния селенолог, се засмяла при мисълта, че сме се сбили като два петела за една кокошчица. Но по онова време нищо не знаех. Чувствах се щастлив, че я виждам здрава, че работим заедно и че понякога отправя към мене поглед, чието значение дълбоко ме вълнуваше.

С помощта на електромагнитните регистратори Ориана беше започнала да проучва от математическа гледна точка споменатите по-горе сигнали. Един ден й се сторило, че на отделни места установява очебийни повторения, което подсказваше възможността за изпратено послание. Това беше прелюдията към решаването на проблема.

Странен е фактът, че именно аз, който още в първия миг помислих за извънземни същества, приех с известно съмнение мисълта, че това не са обикновени оптически сигнали, а каскада от частици, всяка от които съдържа цяло послание. Не беше невъзможно, но изискваше такова техническо съвършенство, че като специалист приех, че е почти немислимо.

Погор беше този, който ме убеди.

— Не се поддавай на предразсъдъци! — рече ми той. — Погрешно е да преценяваш бъдещето само през призмата на настоящите успехи. В съревнованието си с природата човекът трябва да стигне поне до нейните постижения. А те все още са смайващи дори в сравнение с това светлинно послание (ако се окаже, че е наистина такова). Един-единствен пример може да те убеди. Знаеш, че генетичната основа на всяка полова клетка се създава от нуклеиновата киселина. В един човешки сперматозоид се съдържат 10х10 на –12-та степен грама. Сега пресметни колко тежи нуклеиновата киселина, съдържаща се в няколкото милиарда зиготи11 на земното население.

— Около 40–50 милиграма — бързо направих изчислението. — Странно!

— Следователно виждаш ли, че матриците на цялото наше човечество биха могли да се поберат в пространство, по-малко от това, което заема една капка вода.

Обикновено естествените сигнали се изпращат хаотично. За разлика от тях посланието, тоест информацията, изпратена от мислещо същество, предполага съществуването на определени правила. Затова следващата стъпка в нашите изследвания беше да установим правилата в редуването на квантите светлина.

Тук ни помогна една интересна астробиологична хипотеза на професор Гряву. По негово мнение всяко мислещо същество във Вселената трябва да е надарено с чувство за пространство. На нас, земните жители, всички сетива могат да ни доставят някои сведения за естеството на пространството, но тази дейност е най-присъща на зрението. Все пак не биха ли могли да съществуват животни, които да се ориентират в пространството, да речем, чрез ултразвук, като прилепите? Да, обаче по-трудно е да се предположи, че такива създания ще са способни да изпращат космически послания, които изискват използването на електромагнитни вълни. Накратко казано, най-вероятно това беше едно висше извънземно създание с чувство за пространство, изградено върху електромагнитната гама.

Следователно задачата се състоеше в това — да установим честотата, отговаряща на светлинните лъчи, възприемани от нашите очи, така щяхме да видим посланието. Принципът за решаването на този проблем беше отдавна познат. Съвременната техника стигна до парадокса да фотографира… без светлина. Благодарение на този метод може да се работи с невидими лъчи (инфрачервени, ултравиолетови, рентгенови, радиоактивни излъчвания).

Ако предположението на Гряву беше правилно, посланието на непознатите извънземни същества можеше да стане видимо. Обаче за да получим образ, идентичен с изпратения, трябваше да знаем не само съотношението между сигналите, но и ритъма, по който се настройва телевизионният екран. От много редки импулси преминахме към много чести. Като променяхме честотата на импулсите за синхронизиране в една широка гама, наистина успяхме да хванем посланието.

По всяка вероятност то е било изпратено от жителите на някаква планета от съзвездието Касиопея. А касиопейците, нека ги наречем така, разполагаха с неизчерпаема енергия (вероятно термоядрена). С възвишен порив те са искали да съобщят на Вселената: „Съществуваме!“ Затова изпълнили звездното пространство със снопове информация. Вероятно са използвали нещо, подобно на лазера, и са насочили светлинния поток към места, където предполагали, че живеят подобни на тях космически хора.

До известна степен разчитането или, по-точно казано, онагледяването на посланието беше по-малко труд но, отколкото изясняването на загадката, свързана с писмеността на маите или с генетичния код. Не мога да кажа същото нещо за проумяването на посланието. „Текстът“ беше сравнително сбит. Ако се препише с азбуката на който и да е земен език, не би надхвърлил 180 страници на книга с обикновен формат. Интересното е, че първите 100 страници бяха запълнени с някакъв речник. Признавам си, че не успях да разбера дори една четвърт от този речник. Бих казал, че абстракцията на изразите растеше в геометрична пропорция.

Все пак Ориана можа да прочете и да разбере повече страници от мене, защото освен няколкото „илюстрации“ в началото, останалата част на посланието представляваше почти само един дълъг низ от математически формули.

Възхищението, което пораждаше в мене умът на Ориана, порасна, когато тя се опита да ми разясни значението на тези „йероглифи“. Удивен я слушах как борави с толкова трудни изрази, много малко от които имаха за мен практическо значение.

— Ето теоремата на Вайерщрас за апроксимиране на непрекъснатите функции чрез полином… Виждаш ли, това трябва да е интегралът на Лебег… Тук има сбито изложение на вариационно смятане, там на тензорно смятане…

На страница 27 ни се предлагаха геометричните аксиоми на Лобачевски, а счед две страници бяха разположени риманови пространства.

Ориана коментираше различни изречения от посланието, а аз от време на време откривах някой израз или формула, останали в паметта ми от студентските години. Струваше ми се, че гледам през бинокъл слалома на земната математичка, който тя описваше по заснежените върхове на касиопейското мислене.

Отдавна се бях отказал да търся значението в думите на моята приятелка. Слушах ги като музика на науката, чиито акорди бяха съставени от пръстени, от идеални и хиперкомплексни числа, от групите на Галоа, от асоциативни алгебри…

А едва бяхме стигнали до 39-а страница!

— Не ти ли се струва, че много сбито е дадено? — попитах Ориана.

Тя едва тогава забеляза, че напразно си е хабила думите.

— Какво да се прави — засмя се момичето, — искали са върху ограничено място да кажат всичко, което знаят. Това е предимството, но и недостатъкът на крайните обобщения.

После отново разлисти първите страници на „книгата“ и ми показа една формула:

— Надявам се, че тази я знаеш.

Беше известното уравнение Е=mc².

— Ужасно! — възкликнах. — На най-сгъстените формули на нашия атомен век те посвещават само няколко реда, и то на страница 12-та! Какво ли още имат да ни кажат до края?

За постигнатите успехи нашият колектив, ръководен от академик Тоадер Погор и професор Октавиан Гряву, в който участвувахме аз, Ориана и още няколко изследователи, беше удостоен с две държавни награди: едната за създаването на двата варианта ултраинфрамикрорадиокапсули, а другата за улавянето и онагледяването на първото космическо послание.

Наскоро след това събитие се случи друго, еднакво щастливо за мене: ожених се за Ориана. Въпреки че събитията, за които разказах, бяха здраво свързани — основа на нашия живот, — аз съзнавам, че е глупаво да поставям наравно женитбата на двама земни жители с необикновеното послание на касиопейците. И все пак признавам, че що се отнася до степента на щастието, и двете събития оказаха върху мене еднакво въздействие. Положително това е една от слабостите на моето съзнание.

Понеже пълното дешифриране на посланието имаше изключително научно значение, то беше размножено в няколко хиляди екземпляра, които след това бяха изпратени на най-знаменитите учени на нашата планета. Надявахме се, че с техните общи усилия тези тайнствени формули ще могат час по-скоро да бъдат разбрани, изтълкувани и използвани.

В заключение ще припомня думите на академик Погор, които той написа като предговор на посланието: