Останалите

Денят на героите

Денят беше подходящ за парад, слънчев и нетипично топъл за сезона, небето беше като рисунка на рая от неделното училище. До неотдавна хората изпитваха нужда да вметнат нещо остроумно за времето, като „Хей, може би глобалното затопляне не е толкова лошо“, но напоследък никой не се притесняваше особено за дупката в озоновия слой или за патоса по света без полярни мечки. Погледнато в ретроспекция, цялото похабяване на толкова много енергия в страх по нещо така отдалечено и несигурно като екологичната катастрофа, надвиснала над далечното бъдеще, дълго след като ти и децата ти, и техните деца са преживели след отреденото ти време на земята и са се присъединили към теб, след като всичко е свършило, където и да е това място, изглеждаше почти смешно.

Въпреки тревогата, която го преследваше цяла сутрин, кметът Кевин Гарви откри, че е изпаднал в неочаквана носталгия, докато вървеше по булевард „Вашингтон“ към паркинга на гимназията, където трябваше да се съберат манифестиращите. Имаше още половин час до началото, платформите бяха подредени и готови за тръгване, маршируващите групи се подготвяха за съревнованието, като насищаха въздуха с дисонансна увертюра от викове, звуци и колебливо барабанене. Кевин беше роден и израснал в Мейпълтън и не можеше да спре да си мисли за парадите за Четвърти юли по времето, когато всичко още имаше смисъл, половината град бе подреден по главната улица, а другата половина — малките легионери, момчетата и момичетата скаути, смелите ветерани от задграничните войни, следвани от дамските помощни части — крачеха в средата на пътя и махаха на зрителите, сякаш бяха изненадани да ги видят, сякаш това беше някакво смахнато съвпадение, а не национален празник. Поне в спомените на Кевин всичко беше непоносимо шумно, трескаво и невинно — пожарникарските коли, тромпетите, танцьорите на ирландски танци, мажоретките с жезли в пайетени костюми, а една година дори и групата окичени с фесове шрайнъри, които се щураха в смешните си миниатюрни коли. След това имаше софтбол и пикници, поредица от успокоителни ритуали, чиято кулминация бяха големите фойерверки над езерото Филдинг, стотици прехласнати лица, обърнати към небето, ахкащи и охкащи при вида на съскащите огнени въртележки и бавно разцъфтяващите изригвания, които осветяваха тъмнината и напомняха на всички кои са, каква е принадлежността им и защо всичко това е толкова хубаво.

Днешното събитие — първият ежегоден Ден за възпоменание и размисъл за заминалите герои, ако трябва да сме точни — щеше да е съвсем различно. Кевин усети мрачното настроение веднага щом пристигна в гимназията. Невидимата мъгла от застояла мъка и хронично объркване, която сгъстяваше въздуха и караше хората да говорят по-тихо и все по-неохотно, отколкото биха го правили иначе на голямо събиране на открито. От друга страна, той бе едновременно изненадан и удовлетворен от посетителите, като имаше предвид хладното посрещане, което идеята за парада бе получила при първото си предлагане. Някои критици смятаха, че моментът е неподходящ („Твърде скоро е!“, настояваха те), а други мислеха, че едно светско почитане на четиринайсети октомври е своенравно и дори богохулно. Тези възражения с времето избледняха или защото организаторите бяха свършили добра работа в убеждаването на скептиците, или защото хората, чисто и просто, обичаха паради, независимо от повода. Във всеки случай толкова много граждани на Мейпълтън се бяха записали като доброволци, че Кевин се чудеше дали ще остане някой, който да ги поздравява отстрани, докато вървят по главната улица към парка „Грийнуей“.

Той се поколеба за момент точно преди линията на полицейските барикади, събирайки сили за предстоящия дълъг и труден ден. Накъдето и да погледнеше, виждаше съсипани хора и пресни напомняния за страданието им. Помаха на Марта Рийдър, някога бъбрива жена, която работеше на гише „Марки“ в пощата; тя му се усмихна тъжно, като обърна към него ръчно направения си плакат, за да го огледа по-добре. Представляваше голяма снимка на тригодишната ѝ внучка, сериозно дете с къдрава коса и леко изпъкнали очи. На него пишеше: АШЛИ, МОЯТ МАЛЪК АНГЕЛ. До нея стоеше Стан Уошбърн — пенсиониран полицай и бивш треньор на Кевин — набит, безврат човек, чиято тениска, опъната върху внушителен бирен корем, подканваше всеки загрижен: ПИТАЙ МЕ ЗА БРАТ МИ. Кевин изпита неочаквано желание да избяга, да се върне вкъщи и да прекара следобеда във вдигане на тежести или събиране на сухите листа — в нещо уединено и неизискващо умствени усилия — но то бързо премина, като хлъцване или срамна сексуална фантазия.

Като изпусна тиха, примирена въздишка, той тръгна през тълпата, здрависваше се и произнасяше имена, истинско въплъщение на политик от малкия град. Бивша футболна звезда от гимназията и виден местен бизнесмен, който беше наследил и увеличил семейната верига от големи магазини за алкохол, утроявайки годишните приходи по време на петнайсетгодишното им управление, Кевин беше популярна и забележима фигура в града, но идеята да се кандидатира за кмет никога не му беше хрумвала. И тогава, миналата година, напълно неочаквано той получи петиция, подписана от двеста негови съграждани, много от които познаваше добре. „Ние, долуподписаните, изпитваме отчаяна нужда от водач в тези тъмни времена. Ще ни помогнеш ли да си върнем града?“ Развълнуван от този зов, тъй като сам се чувстваше малко изгубен, след като бе продал бизнеса преди няколко месеца за малко състояние и още не знаеше какво да прави, той прие номинацията за кмет на новопоявилия се политически играч, който се бе нарекъл Партия на надеждата.

Кевин спечели изборите с голямо мнозинство и наследи Рик Малвърн, титуляр в течение на три мандата, който бе загубил доверието на гласоподавателите си след опита да изгори собствената си къща, който бе нарекъл „ритуално пречистване“. Не се беше получило — пожарната настоя да потуши кладата въпреки горчивите му възражения — и в последно време Рик живееше на палатка в собствения си двор, на фона на обгорените порутени останки от викторианската му къща с пет стаи. От време на време, когато Кевин излизаше да тича рано сутрин, попадаше на бившия си съперник точно когато онзи излизаше от палатката — веднъж гол до кръста и само по раирани боксерки — и двамата мъже си разменяха неловки поздрави на иначе тихата улица: „Йо“, „Хей“ или „Какво става?“, колкото да покажат, че не таят неприязън.

Колкото и да не харесваше аспекта от работата си, свързан с блъскането и потупването по гърба, Кевин смяташе за свой дълг да бъде достъпен за избирателите си, дори за чудаците и недоволните, които неизменно изпълзяваха на обществени събития. Първият, който го заговори на паркинга, беше Ралф Соренто, невъзпитан водопроводчик от Сикамор Роуд, който си проправи грубо път през група тъжни жени в еднакви розови тениски и се посади право на пътя на Кевин.

— Господин кмете — провлачено каза той, подсмихвайки се така, сякаш титлата сама по себе си беше абсурдна. — Надявах се да попадна на вас. Вие никога не отговаряте на имейлите ми.

— Добро утро, Ралф.

Соренто скръсти ръце пред гърдите си и огледа Кевин с обезпокояваща комбинация от забавление и презрение. Беше голям мъж, с дебело туловище, къса подстрижка и четинеста козя брадичка, облечен в лекьосани работни панталони и подплатено яке с качулка. Дори в този час, още нямаше единайсет, дъхът му вонеше на бира и беше ясно, че си търси белята.

— Само за да сме наясно — обяви Соренто с неестествено висок глас, — няма да дам проклетите пари.

Въпросните пари бяха стодоларовата глоба, която му бе наложена за стрелба по глутница улични кучета, които скитаха из двора му. Един зайчар бе убит на място, но някакъв овчарски мелез беше изкуцукал с куршум в задния си крак чак на три пресечки, оставяйки кървава следа и се бе строполил на тротоара недалече от академията „Младите филизи“ на Оук стрийт. Обикновено полицията не си даваше много зор заради простреляно куче, това се случваше депресиращо често, но няколко деца бяха станали свидетели на агонията му и оплакванията на техните родители и охраната предизвикаха делото срещу Соренто.

— Мери си приказките — предупреди го Кевин, усещайки с неудобство главите, които се обръщаха към тях.

Соренто го мушна с показалец в ребрата.

— Писна ми тези мастии да ми серат из ливадата.

— Никой не обича кучетата — призна Кевин. — Но следващия път повикай кучкарите, става ли?

— Кучкарите. — Соренто повтори думата с презрителен кикот. Той отново смушка Кевин, така че пръстът му опря в костта. — Те не вършат нищо.

— Не им достига персонал — насили се да се усмихне Кевин. — Правят всичко възможно в тази тежка ситуация. Както всички ние. Сигурен съм, че разбираш това.

Сякаш за да покаже, че разбира, Соренто отпусна пръста си. Наведе се близо до Кевин, дъхът му бе горчив, а гласът му — тих и доверителен.

— Ще ми направиш ли услуга? Кажи на ченгетата, че ако искат парите ми, ще трябва да дойдат и да си ги вземат. Кажи им, че ще ги чакам. Ще ги чакам с рязаната ми пушка.

Той се ухили в опит да изглежда зъл, но Кевин видя болката в очите му, стъкления умоляващ поглед зад избухването. Ако помнеше правилно, Соренто бе загубил дъщеря — пълничко момиче на девет или десет години. Името ѝ беше нещо като Тифани или Бритни.

— Ще им предам — потупа го внимателно по рамото той. — А сега защо не се прибереш у дома и не си починеш.

Соренто плесна ръката на Кевин.

— Не ме докосвай, мамка ти.

— Извинявай.

— Просто им кажи каквото ти казах, разбра ли?

Кевин обеща, че ще каже, после се забърза напред, опитвайки се да не обръща внимание на буцата ужас, която ненадейно се бе материализирала в стомаха му. За разлика от други съседни градове, Мейпълтън никога не бе ставал свидетел на самоубийство чрез полиция, но Кевин усещаше, че Ралф Соренто най-малкото си представя това. Планът му не изглеждаше особено вдъхновен — ченгетата имаше за какво друго да се тревожат, вместо за една неплатена глоба за жестокост срещу животни, но имаше какви ли не начини да провокираш сблъсък, ако наистина си го решил. Трябваше да каже на полицейския началник да предупреди патрулиращите полицаи с какво си имат работа.

Потънал в тези мисли, Кевин не осъзнаваше, че се е отправил право към преподобния Мат Джеймисън, някога от Библейската църква на Цион, докато не стана твърде късно за избягващи маневри. Всичко, което можеше да направи, бе да вдигне двете си ръце в безплоден опит да предотврати вземането на клюкарския парцал, който преподобният му подаваше.

— Вземи го — каза преподобният. — Тук има неща, които ще те разтърсят.

Като не намери елегантен начин да се измъкне, Кевин неохотно пое бюлетина, който носеше съпричастното, но тромаво заглавие „НА 14 ОКТОМВРИ НЕ БЕШЕ ВЪЗНЕСЕНИЕТО!!!“. На заглавната страница имаше фотография на д-р Хилари Едгърс, любима педиатърка, която бе изчезнала преди три години заедно с осемдесет и седем други местни жители и неизвестно колко милиона хора по цял свят. „БИСЕКСУАЛНИТЕ КОЛЕЖАНСКИ ГОДИНИ НА ДОКТОРКАТА РАЗКРИТИ!“, гласеше заглавието. В статията беше обособен един цитат: „Бяхме сигурни, че е лесбийка — разкриват бившите ѝ съквартиранти“.

Кевин познаваше и се възхищаваше на д-р Едгърс, чиито близнаци бяха на възрастта на дъщеря му. Тя доброволстваше две нощи седмично в една безплатна клиника за бедни деца в града и изнасяше лекции в Асоциацията на учителите родители по въпроси като: „Дългосрочните ефекти от сътресенията върху младите атлети“ и „Как да разпознаем хранителното разстройство“. Хората я дърпаха през цялото време, на футболното игрище и в супермаркета, домогвайки се до безплатен медицински съвет, но тя никога не се противеше и не изразяваше дори леко нетърпение.

— Господи, Мат. Необходимо ли е това?

Преподобният Джеймисън изглеждаше озадачен от въпроса. Той беше спретнат мъж с пясъчноруса коса на около четирийсет, но лицето му се беше отпуснало и обезформило през последните няколко години, сякаш остаряваше на бързи обороти.

— Тези хора не бяха герои. Трябва да спрем да ги третираме като такива. Искам да кажа, че целият този парад…

— Жената имаше деца. Няма нужда да четат с кого е спала в колежа.

— Но това е истината. Не можем да се крием от истината.

Кевин знаеше, че е безсмислено да спори. Мат Джеймисън беше благоприличен човек по всички стандарти, но беше объркан. Като мнозина отдадени християни, той бе дълбоко травматизиран от Внезапното заминаване, измъчван от страха, че Съдният ден е дошъл и отминал, а той го е пропуснал. Докато някои хора в неговата позиция реагираха с удвоена набожност, преподобният бе залитнал в другата посока и отричаше Възнесението със страст, посвещавайки живота си на задачата да докаже, че всички онези, които бяха избягали от земните си окови на четиринайсети октомври, не бяха нито добри християни, нито дори особено добродетелни хора. В този процес той се бе превърнал в упорит разследващ журналист и в абсолютен трън в задника.

— Добре — промърмори Кевин, сгъна вестника и го натика в задния си джоб, — ще го погледна.

Тръгнаха няколко минути след единайсет. Водеше полицейската автоколона, следвана от малка армада платформи, представящи разнообразие от граждански и търговски организации, най-вече стари резерви като Търговската камара на Грейтър Мейпълтън, местното поделение на „Образование срещу дрогата“ и Клуба на възрастните граждани. Имаше и демонстрации на живо: студенти от танцовия институт „Алис Хърлихи“ изпълняваха предпазлив танц върху импровизирана сцена, докато състав от деца каратисти от училището по бойни изкуства „Девлин Брадърс“ произвеждаше буря от удари и ритници във въздуха, докато грухтеше в свиреп унисон. За един страничен наблюдател всичко това би изглеждало познато, не особено различно от всеки друг парад, който бе преминавал през града за изминалите петдесет години. Само последното превозно средство в редицата щеше да го накара да се замисли — открит камион, драпиран с черно знаме, без нито един човек на него; празнотата му беше недвусмислена и не се нуждаеше от разяснения.

Като кмет, Кевин трябваше да се вози в една от двете почетни открити коли, които влачеха паметната платформа — малка мазда, шофирана от Пит Торн, неговия приятел и бивш съсед. Те бяха на второ място, на десет ярда зад фиат спайдъра, който возеше церемониалмайстора — красива, но крехка жена, на име Нора Дърст, която бе загубила цялото си семейство на четиринайсети октомври — съпруг и две малки деца, нещо, което хората смятаха за най-голямата трагедия в цял Мейпълтън. Нора бе преживяла лек пристъп на паника по-рано през същия ден и твърдеше, че се чувствала замаяна и отпаднала и трябвало да си иде вкъщи, но се беше справила с кризата с помощта на сестра си и един консултант доброволец, който беше на мястото точно за подобни случаи. Сега тя изглеждаше добре, седеше почти царствено на задната седалка на спайдъра, обръщаше се наляво и надясно и плахо повдигаше ръка, за да приеме спорадичните взривове от ръкопляскане от зрителите, които се бяха събрали по пътя.

— Публиката не е зле! — отбеляза Кевин високо. — Не очаквах толкова много хора!

— Какво? — изрева Пит през рамо.

— Няма значение! — изкрещя му Кевин, осъзнавайки, че е безполезно да се опитва да бъде чут през музиката.

Духовата секция беше долепена до бронята им и свиреше жизнерадостен вариант на „Хаваи Файв-О“, който продължаваше толкова дълго, че започваше да се чуди дали не е единствената песен, която знаят. Нетърпеливи заради погребалното темпо, музикантите продължаваха да се движат напред, като за кратко изпревариха колата му, а после рязко изостанаха, без съмнение всявайки хаос сред тържествената процесия и нареждайки се най-отзад. Кевин се завъртя на мястото си, опитвайки се да погледне през музикантите към маршируващите зад тях, но гледката му беше блокирана от гъсто разположените кафяви униформи, сериозните млади лица със зачервени бузи и духовите инструменти, хвърлящи проблясъци от разтопено злато на слънчевата светлина.

Там, отзад, помисли си той, беше истинският парад, какъвто никой не беше виждал преди, стотици обикновени хора, които вървяха на малки групи, някои държаха табели, други носеха тениски с образите на изчезнали приятели или роднини. Беше видял тези хора на паркинга малко след като се бяха пръснали към поделенията си и гледката им, гледката на тази необхватна сума на тяхната мъка, го беше разтърсила и той едва успя да прочете имената на флаговете им — „Сираците от 14 октомври“, „Коалиция на скърбящите съпруги“, „Майки и бащи на заминали деца“, „Мрежа на безутешните братя и сестри“, „Незабравящите своите приятели и съседи от Мейпълтън“, „Оцелелите от Мъртъл авеню“, „Учениците от «Шърли Де Сантос»“, „Бъд Фипс ни липсва“ и още много други. Участваха и няколко от водещите религиозни организации — „Богородица на тъгите“, Храмът „Бет-Ел“ и презвитерианите от „Сейнт Джеймс“ бяха изпратили свои представители, но те бяха притиснати доста назад, почти накрая, точно пред линейките.

Центърът на Мейпълтън беше претъпкан от доброжелатели, улиците бяха осеяни с цветя, много от които бяха премазани от гумите на камионите и скоро щяха да попаднат под човешките крака. Солиден процент от зрителите бяха гимназисти, но дъщерята на Кевин, Джил, и най-добрата ѝ приятелка Ейми не бяха сред тях. Момичетата спяха непробудно, когато излезе от къщи, защото, както обикновено, бяха останали до много късно, и на Кевин сърце не му даваше да ги събуди, а му липсваше и твърдост да се разправя с Ейми, която упорито спеше с шорти и леки оскъдни потници, заради което той се чудеше накъде да гледа. Звънна вкъщи два пъти през последния половин час с надеждата, че телефонът ще ги събуди, но момичетата не вдигаха.

Той и Джил спореха заради парада от седмици по преувеличения полусериозен начин, по който се справяха с всички важни неща в живота си. Той я насърчаваше да участва в знак на почит към заминалата ѝ приятелка Джен, но тя остана непреклонна.

— Виж какво, тате, на Джен не ѝ пука дали ще участвам, или не.

— Откъде знаеш?

— Джен я няма. Не ѝ пука за нищо.

— Може би — съгласяваше се той. — Ами ако е все още тук, а ние просто не можем да я виждаме?

Джил изглеждаше развеселена от тази възможност.

— Това ще е гадно. Тя вероятно размахва ръце около нас по цял ден и се опитва да привлече вниманието ни. — Тя оглеждаше кухнята, сякаш търсеше приятелката си. Заговаряше високо, достатъчно силно, за да я чуе и глух старец: — Джен, ако си тук, извинявай, че те игнорирам. Ще ни помогне, ако можеш да се прокашляш или нещо подобно.

Кевин сдържаше възражението си. Джил знаеше, че не му харесва да се шегува с липсващите, но като ѝ го кажеше за стотен път, нямаше да постигне нищо.

— Скъпа — казваше той тихо, — парадът е за нас, не за тях.

Тя се взираше в него с погледа, който беше усъвършенствала в последно време — абсолютно неразбиране, смекчено от едва доловим намек за женско снизхождение. Щеше дори да е сладко, ако все още имаше коса и не носеше толкова много очна линия.

— Кажи ми нещо — започваше тя, — защо това е толкова важно за теб?

Ако Кевин можеше да даде добър отговор на този въпрос, с радост щеше да го стори. Но истината беше, че наистина не знаеше защо има такова значение, защо просто не се откажеше от парада, както се беше отказал от всичко друго, за което се бореше през последната година: вечерния час, бръсненето на главата, доколко мъдро е да прекарва толкова много време с Ейми, купоните по време на срока. Джил беше на седемнайсет. Той разбираше, че тя безвъзвратно се е отдалечила от неговата орбита и ще прави каквото си иска и когато си иска, независимо от желанията му.

И все пак Кевин наистина искаше тя да е част от парада, да демонстрира по някакъв начин, че все още признава изискванията на семейството и общността, че все още обича и уважава баща си и би направила това, което ще го ощастливи. Тя разбираше ситуацията абсолютно ясно — той знаеше това — но по някаква причина не можеше да се принуди да му сътрудничи. Това, разбира се, го наскърбяваше, но целият гняв, който чувстваше към дъщеря си, винаги се съпътстваше от автоматично извинение, лично признаване на всичко, през което тя бе преминала, и на това, колко малко бе по силите му да ѝ помогне.

Джил беше очевидец и не му беше нужен психолог, за да му е ясно, че ще се бори с това до края на живота си. Тя и Джен бяха заедно на четиринайсети октомври, две нахилени млади момичета на кушетката, които ядяха претцели и гледаха клипове в Ютюб на лаптопа. И после, за един миг, колкото е нужно да щракнеш с мишката, едната от тях я нямаше, а другата пищеше. Хората продължаваха да изчезват пред очите ѝ през следващите месеци и години, макар и не толкова драматично. По-големият ѝ брат замина за колежа и никога не се върна у дома. Майка ѝ напусна къщата и даде обет за мълчание. Остана само баща ѝ, объркан мъж, който се опитваше да помогне, но никога не успяваше да намери правилните думи. И как можеше, когато бе също толкова загубен и неразбиращ като нея.

Кевин не беше изненадан, че Джил е ядосана или депресирана, или че се бунтува. Тя имаше пълно право на това, че и повече. Единственото, което го изненадваше, бе, че тя все още е там, че все още споделя къщата с него, макар че можеше лесно да избяга с Босоногите или да се метне на един автобус към непознати територии. Много деца го правеха. Тя изглеждаше различно, разбира се, гологлава и обсебена, като че ли искаше и абсолютно непознатите да разберат точно колко зле се чувства. Но понякога, когато се усмихваше, Кевин имаше чувството, че дълбоко в нея същността ѝ все още е жива, все още е мистериозно непокътната въпреки всичко. Точно тази друга Джил, в която никога не бе получила шанса да се превърне, той се надяваше да открие на закуска тази сутрин, а не истинската, която познаваше твърде добре, момичето, свито на леглото, след като се беше прибрало твърде пияно или надрусано, за да се постарае да си махне грима.

Той си помисли дали да не звънне отново, когато наближиха „Ловъл Терас“, скъпата задънена улица, в която той и семейството му се бяха преместили преди пет години, във време, което сега изглеждаше отдалечено и нереално като ерата на джаза. Колкото и да искаше да чуе гласа на Джил обаче, чувството му за благоприличие го сдържаше. Просто не смяташе, че това ще е правилно, кметът да си бъбри по мобилния телефон насред парада. Освен това, какво щеше да ѝ каже?

Здравей, скъпа. Минавам край нашата улица, но не те виждам…

Още преди да изгуби жена си заради тях, Кевин беше развил неохотно уважение към Грешните отломки. Преди две години, когато ги забеляза за първи път, той ги прие за безвреден възнесенски култ, група сепаратисти фанатици, които искаха само да бъдат оставени да скърбят и медитират сами на спокойствие чак до Второто пришествие или каквото там чакаха (той все още не беше наясно с теологията им, а не беше сигурен, че и те самите са). Изглеждаше му дори логично, че съсипани хора като Розали Сасман могат да намерят утеха, като се присъединят към тях, като се отдръпнат от света и дадат обет за мълчание.

По онова време изглеждаше, че Грешните отломки се бяха появили от нищото, спонтанна реакция на една безпрецедентна трагедия. Отне му известно време, за да осъзнае, че подобни групи се формират из цялата страна и се свързват в свободна национална мрежа, като всеки участник се придържа към общи основни правила — бели дрехи и цигари, двучленни екипи за наблюдение — но се управляваха без особен организиран надзор или външна намеса.

Въпреки монашеския си вид, мейпълтънският клон бързо се доказа като амбициозна и дисциплинирана организация с вкус към гражданското неподчинение и политическия театър. Членовете му не само отказваха да плащат данъци или такси, но пренебрегваха много местни наредби в имота си на Гинко стрийт, натъпкани в домове за едно семейство, не се подчиняваха на съдебните разпоредби и предупреждения за възбрана и строяха барикади, за да държат властите далече. Стигна се до серия конфронтации, при една от които беше застрелян член на „Грешните отломки“, който хвърляше камъни по полицаите, докато те се опитваха да изпълнят заповед за обиск. Симпатиите към „Грешните отломки“ се уталожиха след нескопосания набег, който доведе до оставката на полицейския началник и до мащабен отлив на подкрепа за тогавашния кмет Малвърн, с чието одобрение бе извършена операцията.

Откакто беше встъпил в длъжност, Кевин правеше най-доброто, за да намали напрежението между култа и града, като договори серия от споразумения, позволяващи на „Грешните отломки“ да живеят, повече или по-малко, според предпочитанията си в замяна на номинални данъци и гаранции за достъп на полицията и пожарната при ясно определени ситуации. Примирието, изглежда, се държеше, но „Грешните отломки“ оставаше дразнеща неизвестна карта, която изскачаше на неравни интервали, за да всява объркване и тревога сред законопослушните граждани. Тази година, на първия учебен ден, няколко белодрешковци бяха организирали окупация на един кабинет за втори клас в началното училище „Кингман“, която продължи цялата сутрин. Няколко седмици по-късно друга група се разходи из футболното игрище на гимназията насред играта и лежа на тревата, докато гневните играчи и зрители не изнесоха всички насила.

Вече от месеци местните чиновници се чудеха какво ще направят Грешните отломки, за да провалят Деня на героите. Кевин бе насрочил две срещи, на които това бе подробно обсъдено, и беше прегледал различни вероятни сценарии. Целият ден той ги чакаше да предприемат нещо със странна комбинация от ужас и любопитство, като че ли купонът нямаше да е завършен, докато те не го съсипеха.

Но парадът беше започнал и свършил без тях, а мемориалната служба бе почти към края си. Кевин бе положил венец в подножието на Паметника на заминалите в парк „Грийнуей“ — зловеща бронзова скулптура, дело на един от гимназиалните учители по изкуство. Предполагаше се, че трябва да изобразява бебе, излитащо от ръцете на изумената си майка и въздигащо се към небесата, но нещо не се беше получило. Кевин не беше художествен критик, но му изглеждаше, сякаш бебето пада, вместо да се въздига, а майката не е в състояние да го хване.

След благословията на отец Гонзалес последва момент на мълчание в памет на третата годишнина от Внезапното заминаване, последван от екота на църковните камбани. Речта на Нора Дърст беше последната точка в програмата. Кевин седеше на импровизираната сцена с неколцина други сановници и почувства леко безпокойство, когато тя пристъпи на подиума. Знаеше от опит колко страшно може да бъде да произнесеш реч, колко умения и увереност се изискваха, за да управляваш вниманието на дори два пъти по-малка тълпа.

Бързо осъзна, че тревогите му са безпочвени. От зрителите се разнесе шъткане, докато Нора прочистваше гърлото си и преравяше бележките си. Тя, както и жените, които бяха загубили всичко, страдаше и това страдание ѝ осигуряваше авторитет. Не беше нужно да печели нечие внимание или уважение.

На всичкото отгоре Нора се оказа и много естествена. Тя говореше бавно и ясно — като по учебник, който изненадващо голям брой говорители бяха пропуснали — с точно премерено запъване и колебание, за да не изглежда твърде заучено. В нейна полза беше и че е привлекателна жена — висока и пропорционална, с нежен, но съчувствен глас. Като повечето от аудиторията ѝ и тя беше в ежедневно облекло и Кевин откри, че се взира твърде жадно в сложните шевове на задния джоб на джинсите ѝ, чиято прилепналост рядко срещаше в официалната си работа. Той забеляза, че тя има изненадващо младежко тяло за трийсет и пет годишна жена, родила две деца. Загубила две деца, напомни си и се насили да държи брадичката си високо и да се фокусира върху нещо по-уместно. Последното, което искаше да види на корицата на „Мейпълтънски вестник“, беше цветна фотография на кмета, отправил влюбен поглед в задника на скърбяща майка.

Нора започна, като каза, че първоначално си представяла речта си като прослава на най-добрия ден в живота ѝ. Въпросният ден бил няколко месеца преди четиринайсети октомври, по време на семейна ваканция в Джърси. Не било станало нищо особено, нито тя можела да осъзнае напълно щастието си по това време. Осъзнаването дошло едва по-късно, след като съпругът и децата ѝ били изчезнали и тя разполагала с предостатъчно безсънни нощи, за да оцени онова, което е изгубила.

Бил прелестен летен ден, разказа тя, топъл и свеж, но не толкова горещ, че да се налага да мислиш непрестанно за крема против изгаряне. По някое време сутринта децата ѝ — Джереми, на шест, и Ерин, на четири, които нямаше да пораснат повече — започнали да правят пясъчен замък с тържествения ентусиазъм, който децата понякога прилагат към най-незначителните задачи. Нора и съпругът ѝ Дъг седели наблизо на одеяло, държали ръцете си, гледали как сериозните малки работници тичат до водата, пълнят пластмасовите си кофички с пясък и после се тътрят обратно, а клечестите им ръце се опъват под тежкия товар. Децата не се усмихвали, но лицата им излъчвали радостна решителност. Крепостта, която строели, била изненадващо голяма и сложна и завършването ѝ им отнело часове наред.

— Бяхме взели камерата, но по някаква причина не се сетихме да я включим — продължи тя. — Сега съм дори доволна. Защото, ако имахме запис на този ден, просто щях да го гледам през цялото време. Щях да живея пред телевизора и да го превъртам до безкрай.

По някакъв начин обаче споменът за онзи ден я накарал да си спомни и за друг ден, една ужасна събота през миналия март, когато цялото семейство било на легло от стомашен вирус. Сякаш всеки път когато се извърнела, някой друг повръщал, и то невинаги в тоалетната. Къщата воняла, децата виели, а кучето не спирало да скимти да го пуснат навън. Нора не можела да стане от леглото — тресяло я, ту потъвала, ту изплувала от делириума, а и Дъг не бил по-добре. За един кратък период следобеда си помислила, че може би умира. Когато споделила този страх със съпруга си, той просто кимнал и казал: „Добре“. Били толкова болни, че нямали сила дори да вдигнат телефона и да потърсят помощ. В някакъв момент вечерта, когато Ерин лежала между тях, с втвърдена от засъхнало повръщано коса, Джереми влязъл при тях и посочил през сълзи към крака си. Уди се изака в кухнята — казал той. — Уди се изака и аз стъпих в него.

— Беше адско — каза Нора. — Точно това си повтаряхме: Това е истински ад.

Разбира се, преодолели вируса. След няколко дни всички били отново здрави и къщата била горе-долу приведена в ред. Но от този ден те смятали семейния маратон по повръщане за най-ниската точка в живота си, за пълния разгром, който установил някои приоритети. Ако мазето се наводняло или Нора получела глоба за паркиране, или пък Дъг загубел клиент, те винаги си припомняли, че нещата може да са и много по-лоши.

— Е, казвахме си, поне не е толкова зле като онзи път, когато всички бяхме болни.

Някъде в този момент от речта на Нора Грешните отломки най-сетне се появиха, изникнаха накуп от рехавата горичка, която ограждаше западната страна на парка. Бяха може би двайсетина, облечени в бяло, вървящи бавно към сбирката. Първоначално изглеждаха като неорганизирана тълпа, но докато се приближаваха, започваха да формират хоризонтална линия. Конфигурацията им напомни на Кевин група за претърсване. Всеки от тях носеше парче от плакат с една-единствена нарисувана черна буква и когато се приближиха на един хвърлей разстояние от сцената, спряха и вдигнаха плакатите си над главите. Заедно, разкривената редица от букви съставяше думите: СПРЕТЕ ДА СИ ХАБИТЕ ДЪХА.

Недоволен ропот се надигна от тълпата, която не одобряваше прекъсването или отношението. Почти цялата полиция беше на церемонията и след миг несигурност, няколко полицаи тръгнаха към натрапниците. Началник Родригес беше на сцената и точно когато Кевин се надигаше, за да се посъветва с него за това, доколко е разумно да се провокира конфронтация, Нора се обърна към полицаите.

— Моля ви, не ги закачайте. Те не пречат на никого.

Полицаите се поколебаха, после спряха, след като получиха сигнал от началника си. От мястото си Кевин имаше добра гледка към протестиращите и вече знаеше, че жена му е сред тях. Не беше виждал Лори от два месеца и бе поразен колко много е отслабнала, сякаш бе избягала във фитнес център, а не във възнесенски култ. Косата ѝ беше по-сива, отколкото я помнеше — Грешните отломки не се грижеха особено за външния си вид — но като цяло изглеждаше странно млада. Може би беше заради цигарата в устата ѝ — Лори пушеше в началото на връзката им, но жената, която стоеше пред него с вдигната буква „Н“ високо над главата, му напомняше повече на момичето в колежа, което обичаше забавленията, отколкото на унилата понапълняла жена, която го напусна преди шест месеца. Въпреки обстоятелствата, той почувства неоспорим спазъм на желание, реално и доста иронично раздвижване в слабините си.

— Не съм алчна — продължи Нора, подхващайки отново нишката на речта си. — Не се моля за този идеален ден на плажа. Дайте ми онази ужасяваща събота, когато всички бяхме болни и жалки, но живи и заедно. Точно сега това ми звучи като рай. — За първи път, откакто бе започнала да говори, гласът ѝ се пречупи от емоциите. — Бог да ни благослови, тези, които сме тук, и онези, които не са. Всички ние сме преживели много.

Кевин се опита да улови погледа на Лори през продължителните и някак предизвикателни аплодисменти, които последваха, но тя отказа дори да погледне в неговата посока. Той се опита да се убеди, че тя прави това против волята си — все пак беше обградена от двама едри брадати мъже, един от които приличаше малко на Нийл Фелтън, човека, който някога притежаваше гурме пицарията в центъра. Щеше да е успокоително да мисли, че тя е била инструктирана от висшестоящите да не се поддава на изкушението да общува дори мълчаливо със съпруга си, но той знаеше дълбоко в себе си, че това не е вярно. Лори можеше да погледне към него, ако искаше, можеше поне да отбележи присъствието на човека, с когото бе обещала да прекара живота си. Тя просто не искаше.

Когато мислеше за това по-късно, той се чудеше защо не беше слязъл от сцената, не бе отишъл там и не бе казал: „Хей, мина доста време. Изглеждаш добре. Липсваш ми“. Нищо не го спираше. И все пак бе останал на стола, не бе направил абсолютно нищо, докато хората в бяло не свалиха буквите си, не се обърнаха и не потънаха в гората.

Цял клас като Джил

Джил Гарви знаеше колко е лесно да обвиеш липсващите в романтичен ореол, да се преструваш, че са били по-добри, отколкото в действителност, някак по-висши от загубеняците, оставени на земята. Тя беше наблюдавала процеса отблизо в седмиците след четиринайсети октомври, когато всякакви хора — предимно възрастни, но също и деца — ѝ разказваха какви ли не щуротии за Джен Сасман, която всъщност не беше нищо особено, обикновен човек, може би малко по-красива от други момичета на нейната възраст, но определено не беше ангел, твърде добър за този свят.

Бог искаше компанията ѝ — казваха те. — Липсваха му сините ѝ очи и красивата ѝ усмивка.

Джил осъзнаваше, че те имат добри намерения. Тъй като беше от така наречените очевидци, единственият друг човек в стаята по време на заминаването на Джен, хората често я третираха със страховита нежност — сякаш беше скърбящ роднина, сякаш тя и Джен бяха станали сестри постфактум — и със странно уважение. Никой не я слушаше, когато се опитваше да им обясни, че всъщност не е станала свидетел на нищо и че е също толкова неосведомена, колкото са и те. В онзи съдбовен момент тя гледаше Ютюб, някакво тъжно, но смешно видео на малко дете, което си удряше главата и се преструваше, че не боли. Сигурно го беше гледала три или четири пъти последователно и когато най-накрая вдигна поглед, Джен я нямаше. Мина дълго време, преди Джил да разбере, че тя не е в тоалетната.

Горкото момиче — настояваха хората. — Сигурно ти е много трудно да загубиш най-добрата си приятелка по този начин.

Другото, което никой не искаше да чуе, беше, че тя и Джен вече не бяха най-добри приятелки, а Джил се съмняваше, че изобщо някога са били, макар че използваха тази фраза през годините, без да я обмислят много: моята най-добра приятелка Джен, моята най-добра приятелка Джил. Техните майки бяха най-добри приятелки, не те. Момичетата се мъкнеха заедно, защото нямаха друг избор (в този смисъл наистина бяха като сестри). Ходеха с една кола до училище, спяха в къщите си, отиваха на общи семейни ваканции и прекарваха безброй часове пред телевизора и компютъра в убиване на време, докато майките им пиеха чай или вино в кухнята.

Импровизираният им съюз беше изненадващо продължителен, продължи през цялото време отпреди детската градина до средата на осми клас, когато Джен претърпя неочаквана и тайнствена метаморфоза. Един ден тя имаше ново тяло — или поне така се стори на Джил — на следващия ден имаше нови дрехи, а на по-следващия ден и нови приятели, група красиви и популярни момичета, водени от Хилари Бийрдън, която Джен беше обявила, че презира. Когато Джил я попита защо общува с хора, които сама бе обвинила, че са плитки и противни, Джен само се усмихна и каза, че всъщност били доста приятни, когато ги опознаеш.

Не се държеше гадно. Никога не излъга Джил, нито каза нещо зад гърба ѝ. Просто бавно се отдалечи в различна, по-недостъпна орбита. Положи символични усилия да включи Джил в новия си живот, като я покани (най-вероятно инструктирана от майка си) на еднодневно пътуване до плажната вила на Джулия Хороуиц, но това само направи пропастта между тях по-очевидна от преди. Джил се чувстваше чужда през целия следобед, бледа и плаха натрапница, в своя безнадежден цял бански, докато гледаше с мълчаливо смущение как красивите момичета се възхищаваха на бикините си, сравняваха изкуствения си тен и пращаха съобщения на момчета от бонбонените си телефони. Онова, което я изуми най-много, беше колко удобно, изглежда, се чувства Джен в тази среда, колко плавно се слива с останалите.

— Знам, че е трудно — каза ѝ майка ѝ. — Но тя се развива, може би и ти трябва да го направиш.

Това лято, последното преди катастрофата, сякаш никога нямаше да свърши. Джил беше твърде голяма за лагер, твърде малка, за да работи, и твърде срамежлива, за да вдигне телефона и да потърси някого. Тя прекарваше много време във Фейсбук, изучаваше снимки на Джен и новите ѝ приятели и се чудеше дали са толкова щастливи, колкото изглеждат. Бяха започнали да се наричат „класните кучки“ и почти всяка снимка имаше заглавие: Класните кучки разпускат; Пижаменото парти на класните кучки; Хей, КК, какво пиете? Тя проверяваше статусите на Джен, за да проследява възходите и спадовете във връзката ѝ със Сам Пардо, едно от най-сладките момчета в класа им.

Джен се държи за ръка със Сам и гледат филм.

Джен: НАЙ-ДОБРАТА ЦЕЛУВКА НА СВЕТА!!!

Джен: най-дългите две седмици в живота ми.

Джен: … НЯМА ЗНАЧЕНИЕ.

Джен: Момчетата са Провал!

Джен: Всичко е Простено (и все пак).

Джил се опита да я мрази, но не можеше да се принуди. Какъв беше смисълът? Джен беше там, където искаше да бъде, с хората, които харесваше, и вършеше нещата, които я правеха щастлива. Как можеш да мразиш някого заради това? Просто трябва да намериш начин да го получиш и ти.

Когато септември най-накрая се изтърколи, тя усети, че най-лошото е минало. Гимназията беше като празен лист, миналото беше изтрито, бъдещето предстоеше да бъде написано. Когато тя и Джен се срещнеха в коридора, просто се поздравяваха и отминаваха. От време на време Джил поглеждаше към нея и мислеше: „Сега сме различни хора“.

Фактът, че двете бяха заедно на четиринайсети октомври, беше чисто съвпадение. Майката на Джил беше донесла малко прежда на г-жа Сасман — двете се бяха запалили по плетенето същата есен — и Джил беше в колата, когато реши да се отбие. По-скоро по стар навик, тя се озова на приземния етаж с Джен, двете поговориха неловко за новите си учители, а когато изчерпаха темите за разговор, включиха компютъра. Джен имаше изписан телефонен номер на гърба на ръката си — Джил го забеляза, когато тя натисна копчето за включване, и се зачуди чий ли е — и олющен розов лак на ноктите. Скрийнсейвърът на лаптопа ѝ беше снимка на тях двете, Джил и Джен, направена преди две години по време на снежна буря. Бяха се увили до ушите, ухилени, със зачервени бузи и двете имаха скоби на зъбите и сочеха гордо към един снежен човек, построен грижовно, с морков за нос и шал назаем. Дори тогава, докато Джен седеше до нея и още преди тя да се превърне в ангел, това ѝ се струваше много стара история, реликва от изгубена цивилизация.

Едва след като майка ѝ се присъедини към „Грешните отломки“ Джил започна сама да разбира как липсата изкривява съзнанието, как те кара да преувеличаваш добродетелите и да омаловажаваш слабостите на хората. Не беше едно и също, разбира се: майка ѝ не беше напълно заминала, не като Джен, но това нямаше значение.

Отношенията им бяха сложни, леко тягостни — малко по-близки, отколкото беше добре и за двете — и на Джил често ѝ се беше искало между тях да има малко дистанция, място да маневрира.

„Почакай да ида в колеж — мислеше си тя. — Такова облекчение ще е да не ми диша във врата непрестанно.“

Това беше в реда на нещата, порастваш и се изнасяш. Онова, което не беше естествено, бе майка ти да се изнесе, да иде на другия край на града, за да живее в обща къща с група религиозни откачалки, да прекрати всякакво общуване със семейството си.

Дълго време след като тя напусна, Джил беше завладяна от детински глад за присъствието ѝ. Липсваше ѝ всичко от майка ѝ, дори нещата, които я влудяваха — фалшивото ѝ пеене, настояването, че пълнозърнестата паста има също толкова добър вкус, колкото и обикновената, неспособността ѝ да проследява сюжета и на най-простото телевизионно шоу (Чакай малко, това същият човек ли е като преди, или е някой друг?). Сякаш от нищото я връхлитаха спазми на копнеж и я оставяха замаяна и плачеща, склонна към неочаквани пристъпи на гняв, които неизбежно се обръщаха срещу баща ѝ, а това беше абсолютно нечестно, защото не той беше човекът, който я бе напуснал. В опит да парира тези атаки, Джил направи списък с грешките на майка си и го вадеше винаги когато усетеше, че става сантиментална.

Всъщност до известна степен това работеше или може би просто свикваше със ситуацията. Във всеки случай, най-накрая тя спря да плаче, докато заспи, спря да пише дълги отчаяни писма, в които молеше майка си да се върне, спря да се обвинява за нещата, които не може да контролира.

„Това е нейното решение — научи се да си напомня. — Никой не я е карал да си ходи.“

Напоследък единственото време, в което майката на Джил ѝ липсваше последователно, беше сутрин, докато бе още полусънена, непримирена с идващия ден. Просто не беше правилно да слезе за закуска и да не я намери край масата в раздърпаната ѝ сива рокля, да няма кой да я прегърне и да прошепне: „Хей, поспаланке“, с глас, изпълнен от веселие и съчувствие. Джил ставаше трудно, а майка ѝ осигуряваше място за бавен и намусен преход към будност без много приказки или ненужна драма. Ако искаше да яде, нямаше проблем, ако не искаше — също нямаше проблем.

Баща ѝ се бе опитал да поеме щафетата, признаваше това, но двамата просто не бяха на една и съща вълна. Той беше действен тип и без значение кога станеше от леглото Джил, неизменно го заварваше, весел и окъпан, да чете сутрешния вестник — изумително бе, че все още прави това — с леко укорително изражение, като че ли тя беше закъсняла за среща.

— Виж ти, виж ти — каза баща ѝ, — виж кой е тук. Чудех се кога ли ще се появиш.

— Здрасти — смотолеви тя, осъзнавайки с неудобство, че е обект на родителски оглед.

Той правеше това всяка сутрин в опит да открие какво е станало предишната вечер.

— Лек махмурлук? — попита с тон, който бе повече любопитен, отколкото неодобрителен.

— Не съвсем. — Тя бе изпила само две бири в дома на Дмитрий и може би бе дръпнала един-два пъти от джойнта, който обикаляше компанията, към края на вечерта, но нямаше смисъл да навлиза в подробности. — Просто не съм се наспала.

— Хм — изсумтя той, без да се опитва да прикрие недоверието си. — Защо не си останеш вкъщи довечера? Може да гледаме филм.

Джил се престори, че не го е чула, и тръгна към кафемашината, да си налее чаша препечено кафе, което бяха започнали да купуват напоследък. Това беше двояк акт на отмъщение срещу майка ѝ, която не позволяваше на Джил да пие кафе в къщата, дори слабата запарка за закуска, която смяташе за толкова вкусна.

— Мога да ти направя омлет — предложи той. — Или пък да си хапнеш малко овесени ядки.

Тя седна и потръпна при мисълта за големите мазни сгънати омлети на баща си, през които се процеждаше оранжево сирене.

— Не съм гладна.

— Трябва да хапнеш нещо.

Тя пусна и това край ушите си и отпи голяма глътка от черното кафе. Така беше по-добре, мътно и тръпчиво, като шок за тялото ѝ. Очите на баща ѝ се преместиха към часовника над мивката.

— Ейми стана ли?

— Още не.

— Вече е седем и петнайсет.

— За какво да бърза. И двете имаме свободен първи час.

Той кимна и обърна страница от вестника си, както правеше всяка сутрин, след като тя му казваше същата лъжа. Никога не беше напълно сигурно дали ѝ вярва, или просто не му пука. Получаваше същото разсеяно отношение от много други възрастни — ченгета, учители, родители на приятелите ѝ, Дерек от магазина за замразен йогурт, дори от инструктора си по шофиране. Това беше обезсърчаващо, защото никога не знаеше наистина дали ще ѝ се подиграят, или ще се отърве.

— Някакви новини от Холи Уейн?

Джил следеше историята за ареста на лидера на култа с голям интерес, изпълнена с мрачно очарование от мръсните подробности в статиите, но също и засрамена заради брат си, който беше заложил на един мъж, оказал се впоследствие шарлатанин и свиня.

— Не и днес — отвърна баща ѝ. — Предполагам, че са изразходвали добрия материал.

— Чудя се какво ли ще прави Том.

Бяха обсъждали това през последните няколко дни, но не стигаха твърде далече. Трудно им беше да си представят какво ли може да си мисли Том, като дори не знаеха къде е той, какво прави и дори дали все още е в редиците на Движението за изцелителни прегръдки.

— Не знам. Той вероятно е доста…

Спряха да говорят, когато Ейми влезе в кухнята. Джил с облекчение видя, че приятелката ѝ носеше долнище на пижама — което не се случваше често — въпреки че относителното приличие на тазсутрешното облекло се подронваше от твърде изрязаното ѝ горнище. Ейми отвори хладилника и се взря продължително в него, накланяйки главата си, сякаш вътре ставаше нещо особено интересно. После измъкна картон с яйца и се обърна към масата, лицето ѝ беше отпуснато и сънливо, косата ѝ представляваше страховита бъркотия.

— Господин Гарви — каза тя, — има ли вероятност да ни забъркате някой от вашите вкусни омлети?

Както обикновено, избраха по-дългия път до училище, като се скриха зад „Сейфуей“, за да изпушат набързо един джойнт — Ейми правеше всичко възможно да не влиза в мейпълтънската гимназия без малко раздрусване — после се отправиха към Резервоар Роуд, за да видят дали в „Дънкин Донътс“ не се случва нещо интересно. Напълно очаквано отговорът беше „не“ — освен ако човек не смяташе няколко старци, дъвчещи бухтички, за интересни — но в момента, в който подадоха глави вътре, Джил бе надмогната от коварната страст за сладко.

— Нещо против? — попита тя, докато се взираше лакомо в тезгяха. — Не съм закусвала.

— Нищо. Дебелият задник си е твой.

— Хей. — Джил я удари силно по ръката. — Задникът ми не е дебел.

— Още — отвърна Ейми. — Хапни още няколко донъта.

Неспособна да избере между глазираните и желираните, Джил разреши дилемата си, като поръча и двата. Щеше да е напълно доволна да ги яде в движение, но Ейми настоя да седнат.

— За къде бързаме? — попита тя.

Джил погледна мобилния си телефон.

— Не искам да закъснявам за втория час.

— Аз имам физическо — каза Ейми. — Не ми пука дали ще го пропусна.

— Аз имам тест по химия. Който вероятно няма да взема.

— Винаги казваш така и винаги имаш високи оценки.

— Не и този път — възрази Джил. Беше пропуснала твърде много уроци през последните няколко седмици и беше напушена на твърде много от онези, на които успя да присъства. Някои предмети вървяха добре с тревата, но химията не беше сред тях. Когато се надрусаш и започнеш да мислиш за електрони, можеш да се озовеш съвсем далече от мястото, на което си започнал. — Този път съм прецакана.

— На кой му пука? Това е просто един тъп тест.

„На мен“, искаше да каже Джил, но не беше сигурна, че го мисли. Някога ѝ пукаше — даже много — и още не беше съвсем свикнала с усещането да не ѝ пука, макар че се стараеше.

— Знаеш ли какво ми каза майка ми? — продължи Ейми. — Каза, че когато била в гимназията, момичетата можели да пропуснат физическото, ако са в цикъл. Каза, че имало един учител, някакъв неандерталец, треньор по футбол, на който тя всеки час казвала, че има болки, и той винаги отвръщал: „Добре, стой на седалките“. Никога не се усетил.

Джил се разсмя, макар да бе чувала историята и преди. Това бе едно от малкото неща, които знаеше за майката на Ейми, освен факта, че беше алкохоличка, изчезнала на четиринайсети октомври и оставила дъщеря си сама с доведения ѝ баща, на когото тя не вярваше и не харесваше.

— Искаш ли хапка? — протегна Джил желирания донът. — Наистина е вкусен.

— Не, не. Натъпках се. Не мога да повярвам, че изядох целия омлет.

— Не обвинявай мен. — Джил облиза една блестяща капчица желе от края на палеца си. — Опитах се да те предупредя.

Изражението на Ейми остана сериозно, дори леко сурово.

— Не бива да се подиграваш на баща ти. Той е добър човек.

— Знам.

— И дори е нелош готвач.

Джил реши да не спори. В сравнение с майка ѝ, баща ѝ беше ужасен готвач, но Ейми нямаше как да знае това.

— Старае се — отвърна.

Тя дояде глазирания донът на три бързи хапки — отвътре беше толкова въздушен, сякаш под захарната облицовка нямаше почти нищо — после събра боклука.

— Ух — каза, ужасена от перспективата на теста, който трябваше да направи. — Май е по-добре да тръгваме.

Ейми я огледа за момент. Взря се в остъклените рафтове зад тезгяха — към редиците от донъти, подредени в метални кутии, глазирани и блестящи, покрити с пудра захар, натурални или пълни със сладки изненади — а после отново към Джил. Пакостлива усмивка бавно огря лицето ѝ.

— Знаеш ли какво? Мисля, че ще си взема нещо за ядене. Може би и кафе. Искаш ли кафе?

— Нямаме време.

— Разбира се, че имаме.

— Ами тестът ми?

— Какво за теста?

Преди Джил да отговори, Ейми бе станала и вървеше към тезгяха, джинсите ѝ бяха толкова изпънати, а походката — толкова кръшна, че всички се обърнаха да я гледат.

„Трябва да тръгвам“, помисли си Джил.

И едва тогава я връхлетя усещане за нереалност, внезапно осъзнаване, че е хваната в капана на лош сън, паническото чувство за безпомощност, сякаш не разполагаш със собствена воля.

Но това не беше сън. Всичко, което трябваше да направи, бе да стане и да тръгне. И все пак остана замръзнала на пластмасовата си розова седалка и се усмихваше глупаво, докато Ейми се обръщаше и оформяше с устни „извинявай“, макар от изражението ѝ да беше ясно, че изобщо не съжалява.

„Кучка — помисли си Джил. — Тя иска да се проваля.“

В моменти като този — а те бяха повече, отколкото ѝ се щеше да признае — Джил се чудеше какво прави, как е позволила на себе си да се заплете толкова много с някой толкова себичен и безотговорен като Ейми. Това не беше здравословно.

А и беше станало толкова бързо. Преди няколко месеца, в началото на лятото, едва се познаваха, бяха просто две момичета, които работеха заедно в западащия магазин за замразен йогурт и си говореха по време на затишията, някои от които продължаваха часове.

Първоначално бяха предпазливи, осъзнаваха принадлежността си към различни племена — Ейми беше секси и безразсъдна, животът ѝ беше хаотична сага от лоши решения и емоционална мелодрама. Джил беше пуритански настроена и отговорна, отлична ученичка и тийнейджърка за подражание. „Мечтая си да имах цял клас от такива като Джил“, беше писал не един учител в коментара си към досието ѝ. Никой никога не беше писал нещо подобно за Ейми.

С напредването на лятото те започнаха да се отпускат в нещо, което наподобяваше искрено приятелство, връзка, която правеше различията им все по-незначителни. Въпреки цялата си социална и сексуална самоувереност, Ейми се оказа изненадващо крехка, бързо избухваше в сълзи и буйни пристъпи на самоомраза; изискваше много усилия да бъде разведрена. Джил криеше тъгата си по-добре, но Ейми имаше начин да я изкара от нея, да я принуди да се отвори за неща, които не би обсъждала с никой друг — горчивината, която изпитваше към майка си, затрудненото общуване с баща ѝ, чувството, че е била измамена, че светът, в който е била възпитана да живее, вече не съществува.

Ейми взе Джил под крилото си, водеше я на купони след работа, запозна я с всичко, което беше пропуснала. Първоначално Джил беше уплашена — всеки, когото срещнеше, изглеждаше малко по-голям и по-готин от нея самата, макар че всички бяха на нейната възраст — но бързо преодоля стеснителността си. Напи се за първи път, пуши трева, остана до зори, потънала в разговори с хора, които преди подминаваше по коридора, хора, които бе отписала като пропаднали загубеняци. Една нощ, след като беше предизвикана, тя свали дрехите си и скочи в басейна на Марк Солърс. Когато се изкатери обратно няколко минути по-късно, гола и мокра пред очите на приятелите си, се почувства друг човек, като че ли старото ѝ Аз беше отмито.

Нищо от това нямаше да се случи, ако майка ѝ си беше вкъщи, не защото тя щеше да я спре, а защото Джил щеше сама да се спре. Баща ѝ се опита да се намеси, но изглежда, беше загубил вяра в авторитета си. В края на юли ѝ забрани да излиза веднъж, след като я намери припаднала на моравата пред къщата, но тя не обърна внимание на наказанието и той не го спомена отново.

Нито пък се оплака, когато Ейми започна да преспива у тях, макар че Джил не се беше посъветвала с него, преди да я покани. По времето, когато най-накрая се реши да пита какво става, Ейми вече беше неизменна част от къщата, спеше в старата стая на Том, налагаше свои странни изисквания към списъка за пазаруване на семейството, неща, които биха докарали удар на майка ѝ — глазирани бисквити с крем, банички с пълнеж, полуготови спагети. Джил бе права да твърди, че Ейми има нужда от почивка от доведения си баща, който понякога я „занимаваше“, когато се върнеше вкъщи пиян. Той още не я беше докосвал, но я гледал и говорел страховити неща, от които тя не можела да заспи.

— Не трябва да живее там — каза тя на баща си. — Положението не е добро.

— Добре — отвърна той. — Приемам това.

Последните две седмици на август бяха особено шеметни, сякаш двете момичета предусещаха идващия край на забавленията и искаха да ги изпият до капка, докато още имаха възможност. Една сутрин Джил слезе да си вземе душ, оплаквайки се колко много мрази косата си. Винаги беше толкова суха и безжизнена, изобщо не приличаше на косата на Ейми, която беше мека и блестяща и никога не изглеждаше зле, дори когато тя изпълзяваше от леглото сутрин.

— Отрежи я — каза ѝ Ейми.

— Какво?

Ейми кимна, лицето ѝ изразяваше пълна увереност.

— Отърви се от нея. Ще изглеждаш по-добре.

Джил не се поколеба. Качи се горе, накълца увисналите кичури с шивашка ножица, после довърши работата с електрическата машинка, която баща ѝ държеше под мивката в банята. Беше въодушевяващо да усеща как миналото се откъсва от нея на парчета, да гледа как новото ѝ лице изниква, да вижда очите си — големи и свирепи, и устата си, която изглеждаше по-нежна и по-хубава, отколкото бе свикнала да я възприема.

— Мамка му! — каза Ейми. — Шибано страхотно!

Три дни по-късно Джил прави секс за първи път с някакъв колежанин, когото едва познаваше, след един пиян маратон с игра на бутилка в къщата на Джесика Маринети.

— Никога не съм го правил с гологлаво момиче — довери ѝ той още по време на акта.

— Наистина ли? — попита тя, без да си дава труд да му каже, че ѝ е за първи път. — Добре ли е?

— Хубаво е — каза ѝ той, потривайки скалпа ѝ с връхчето на носа си. — На допир е като шкурка.

Тя не осъзнаваше действията си, докато не започнаха училище и не забеляза начина, по който я гледаха старите ѝ приятели и учителите, щом се появеше в коридора заедно с Ейми — в очите им имаше смесица от съжаление и отвращение. Знаеше какво си мислят — че е била отклонена от правия път, че лошото момиче е покварило доброто — и искаше да им каже, че грешат. Тя не беше жертва. Всичко, което бе направила Ейми, бе да ѝ покаже нов начин да бъде себе си, начин, който точно сега имаше много повече смисъл, отколкото старият бе имал преди.

„Не я обвинявайте — мислеше Джил. — Изборът беше мой.“

Беше благодарна на Ейми, наистина беше, и бе доволна, че можеше да ѝ осигури място за преспиване, когато имаше нужда от това. Но дори и така, цялата неразделност започваше да я дразни — да живеят като сестри, да си разменят дрехи, храна и тайни, да купонясват заедно всяка нощ и да започват наново на сутринта. Този месец дори циклите на двете съвпаднаха, което беше малко неестествено. Имаше нужда от малко въздух, малко време да навакса с училището, да се види с баща си, може би дори да прехвърли материалите за колежа, които пристигаха непрекъснато по пощата. Само ден-два, за да си събере ума, защото понякога ѝ беше трудно да види границата между тях двете, мястото, където свършваше Ейми и започваше Джил.

Бяха само на две преки от училището, когато приусът отби тихо до тях. Беше едно от онези неща, които никога не се случваха на Джил преди, но откакто се движеше с Ейми, ставаха непрекъснато. Прозорецът на пасажерското място се смъкна и през него в хладната ноемврийска утрин излетя облак от наситено с мирис на трева реге.

— Хей, дами — извика Скот Фрост, — к’во става?

— Нищо особено — отвърна Ейми. Гласът ѝ се променяше, когато говореше с момчета — на Джил ѝ звучеше по-дълбок, наситен с изкусителна жизненост, която правеше и най-баналното изречение смътно интригуващо. — К’во става с вас?

От шофьорското място се наведе Адам Фрост, главата му се люшна на няколко инча от главата на брат му, сякаш бяха умален модел на Маунт Ръшмор. Близнаците Фрост бяха известни с красотата си — еднояйчни лентяи с дредлокове, квадратни челюсти, сънливи очи и жилави тела на атлетите, каквито можеха да бъдат, ако не бяха друсани през цялото време. Джил бе доста сигурна, че са завършили преди година, но все още ги виждаше често в училище, най-вече в кабинета по изкуство, макар че никога не се занимаваха с изкуство. Просто седяха там като бавноразвиващи се и наблюдаваха как по-малките се мъчат, обвити в аура на благосклонно забавление. Учителят по рисуване, мисис Куми, изглежда, се наслаждаваше на компанията им, говореше си и се смееше с тях, докато учениците ѝ работеха сами. Тя беше на около петдесет, омъжена и с наднормено тегло, но слуховете в училище твърдяха, че тя и братята Фрост понякога се забавляват в склада по време на почивките ѝ.

— Скачайте — извика им Адам. На дясната си вежда имаше редица пиърсинги, с чиято помощ хората го различаваха от Скот. — Да се поразходим.

— Трябва да ходим на училище — измърмори Джил, говорейки повече на Ейми, отколкото на близнаците.

— Заеби това — отвърна Скот. — Елате у нас, ще е забавно.

— В какъв смисъл? — попита Ейми.

— Имаме маса за пинг-понг.

— И викодин — добави Адам.

— Така кажи. — Ейми се обърна към Джил с обещаваща усмивка. — Какво мислиш?

— Не знам. — Джил усети лицето ѝ да се загрява от смущение. — Напоследък доста изпуснах от училище.

— Аз също — съгласи се Ейми. — Още един ден не е от значение.

Беше разумна забележка. Джил изгледа близнаците, които кимаха в ритъм с „Бъфало Солджър“, и подсъзнателно ги поощряваха да се съгласят.

— Не знам — повтори тя.

Ейми изпусна остра въздишка, но Джил остана неподвижна. Не можеше да разбере какво я спираше. Тестът по химия вече беше започнал. Останалата част от деня щеше да е просто бележка под линия към провала ѝ.

— Няма значение. — Ейми отвори вратата и се качи на задната седалка, като се взираше в Джил през цялото време. — Идваш ли?

— Не — отвърна ѝ Джил. — Вие отивайте.

— Сигурна ли си? — попита Скот, докато Ейми затваряше вратата.

Изглеждаше искрено разочарован.

Джил кимна и прозорецът му се затвори с бръмчене, скривайки бавно красивото му лице. Затвореният приус остана неподвижен секунда-две, както и Джил. Обзе я остър пристъп на съжаление, докато се взираше в тъмните стъкла.

— Чакайте! — изкрещя тя.

В собствените ѝ уши гласът ѝ прозвуча високо, почти отчаяно, но те сигурно не я бяха чули, защото колата потегли точно когато се протягаше към вратата, и се понесе безшумно по улицата без нея.

Все още беше надрусана, когато стигна в училище, но вече не по смешния начин, който превръщаше всяка сутрин с Ейми в шантаво приключение, в което двете се преструваха на шпиони или се забавляваха със съвсем несмешни неща, заради което се смееха още повече. Днес се чувстваше натежала и тъжна, просто в странно лошо настроение.

Официално трябваше да се разписва в главния кабинет, но това беше една от онези формалности, на които вече никой не обръщаше особено внимание, останка от едно по-организирано и послушно време. Джил учеше в гимназията само от пет седмици преди Внезапното заминаване, но все още пазеше жив спомен от това време, със сериозните и изискващи учители, със съсредоточените и мотивирани, пълни с енергия деца. Почти всеки свиреше на инструмент или се занимаваше с някакъв спорт. Никой не пушеше в тоалетните, можеше да те отстранят, ако те хванеха да се натискаш с някого в коридора. В онези дни хората вървяха по-бързо — или поне така си спомняше тя — и винаги, изглежда, знаеха точно къде отиват.

Джил отвори шкафчето си и грабна копието си от „Нашият град“, която дори не беше започнала, въпреки факта, че я обсъждаха в часа по английски през последните три седмици. Имаше още десет минути преди края на втория час и щеше да е щастлива просто да се тръшне на пода и поне да прелисти първите няколко страници, но знаеше, че няма да може да се концентрира, не и докато Джет Ористальо, бродещият трубадур на гимназията, седеше пред нея по диагонал, подрънкваше на китарата си и пееше „Огън и дъжд“ за хиляден път. Тази песен я караше да настръхва.

Помисли си дали да не отскочи до библиотеката, но нямаше време за това, ето защо се отправи директно към кабинета по английски. По пътя направи кратко отклонение до кабинета на мистър Скандърман, където съучениците ѝ привършваха теста по химия.

Не знаеше какво я накара да надникне вътре. Последното нещо, което искаше, беше мистър Скандърман да я види и да разбере, че не е била болна. Това щеше напълно да съсипе всеки шанс да си издейства поправителен тест. За щастие, той решаваше судоку, когато тя надзърна през прозореца, и беше напълно погълнат от малките квадратчета.

Тестът явно беше труден. Албърт Чин бе готов, разбира се — бърникаше в айфона си, за да убива времето, а Грег Уилкокс бе заспал, но всички други все още работеха, правеха всичко онова, което човек правеше, когато се опитваше да мисли, докато времето му изтича — хапеха устни, навиваха кичури около пръстите си, клатеха крака. Кейти Бренан чешеше ръката си, като че ли беше болна, а Пит Родригес не спираше да се почуква по челото с гумата на края на молива си.

Тя остана там само минута или две, но дори така се предполагаше, че някой ще вдигне поглед и ще я види, ще се усмихне или ще ѝ помаха. Обикновено се случваше точно това, когато някой надничаше в класната стая по време на тест. Но всички просто продължаваха да работят или да спят, или да блеят. Сякаш Джил не съществуваше, сякаш всичко, което беше останало от нея, бе празният чин във втората редица — паметник на момичето, което някога седеше там.

Специален човек

Нямаше нужда Том Гарви да пита защо на прага му стои момиче с куфар в ръка. Вече от седмици усещаше как надеждата бавно напуска тялото му — беше малко като да скъсаш с някого — и сега вече я нямаше. Беше в емоционален банкрут. Момичето му се усмихна сухо, сякаш бе прочела мислите му.

— Ти ли си Том?

Той кимна. Тя му подаде плик с името му, написано на него.

— Честито. Ти си новата ми бавачка.

Беше я виждал преди, но никога толкова отблизо и беше по-хубава, отколкото бе осъзнавал — малко азиатско момиче, най-много на шестнайсет, с невъзможно черна коса и лице във формата на идеална сълза. „Кристин“, спомни си той името ѝ, четвъртата съпруга. Тя го остави да я зяпа за малко, после се умори.

— Ето — каза и извади айфона си. — Защо не си направиш една снимка?

Два дни по-късно ФБР и Щатската полиция на Орегон арестуваха мистър Гилкрест при акция, която телевизиите упорито наричаха „изненадващ утринен набег“, макар че не беше изненада за никого, със сигурност не и за самия мистър Гилкрест. От предателството на Ана Форд той предупреждаваше последователите си за задаващите се мрачни времена и се опитваше да ги убеди, че всичко е за добро.

„Каквото и да се случи с мен — пишеше той в последния си имейл, — не се отчайвайте. За всичко има причина.“

Макар че очакваше ареста, Том беше хванат неподготвен от тежестта на обвиненията — многобройни случаи на изнасилване от втора и трета степен и содомия, както и укриване на данъци и нелегални превози на малолетни през щатските граници — и беше обиден от очевидното удоволствие, което новинарите извличаха от така нареченото от тях „зрелищно падение на самопровъзгласилия се месия“, „шокиращи твърдения“, които правеха „репутацията му на светец на парцали“ и оставяха „бързо растящото му младежко движение в безпорядък“. Телевизиите продължаваха да излъчват един и същ неласкателен видеозапис на закопчания с белезници мистър Гилкрест, ескортиран в съдебната зала в омачкана копринена пижама, със сплескана от едната страна коса, като че ли току-що измъкнат от леглото. Скролбарът в дъното на екрана показваше: ХОЛИ УЕЙН? РАЗВЕНЧАНИЯТ ЛИДЕР НА КУЛТА АРЕСТУВАН ЗА СЕКСУАЛНИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ. ГРОЗЯТ ГО 75 ГОДИНИ ЗАТВОР.

Предаването гледаха четирима — Том и Кристин, както и съквартирантите на Том, Макс и Луис. Том не ги познаваше много добре, те просто бяха назначени от Чикаго, за да му помагат в Центъра за изцелителни прегръдки в Сан Франциско, но доколкото можеше да каже, реакциите им на новините бяха напълно характерни: чувствителният Луис плачеше тихо, а лудата глава Макс крещеше мръсотии на екрана, настоявайки, че мистър Гилкрест е бил натопен. От своя страна Кристин изглеждаше странно ненакърнена от предаването, като че ли всичко се развиваше според плана. Единственото, което я притесняваше, беше пижамата на съпруга ѝ.

— Казах му да не носи тази — отбеляза тя. — Прилича на Хю Хефнър с нея.

Тя се оживи малко повече, когато на екрана се появи червендалестото лице на Ана Форд. Ана беше духовна съпруга номер шест и единствената не-азиатка в групата. Тя изчезна от ранчото в края на август, само за да се появи две седмици по-късно в „60 минути“, където разказа на света за харема малолетни момичета, които задоволяваха всяка нужда на Холи Уейн. Твърдеше, че била на четиринайсет по време на женитбата си, отчаяна бегълка, която приела помощта на две приятни момчета на автобусната спирка в Минеаполис. Те ѝ дали храна и убежище, а после я превозили до ранчото на Гилкрест в Южен Орегон. Трябва да е направила добро впечатление на застаряващия пророк, защото три дни след пристигането си той сложил пръстен на ръката ѝ и я приел в леглото си.

— Той не е месия, а просто развратен старец.

Това изявление се превърна в лайтмотива на скандала.

— А ти си Юда — каза на телевизора Кристин. — Юда с дебел бял задник.

Всичко беше съсипано, всичко, за което Том беше работил и се беше надявал през последните две години и половина, но по някаква причина не се чувстваше разбит, както бе очаквал. Зад болката прозираше ясно чувство на облекчение, осъзнаването, че нещата, от които си се ужасявал, най-накрая са се случили, че вече не живееш в страх от тях. Разбира се, имаше цяло тресавище от проблеми, за които да се тревожи, но щеше да има време да се справи с тях по-късно.

Беше отстъпил леглото си на Кристин и сега спеше в дневната, след като всички други си легнеха. Преди да загаси лампата, вземаше снимката на своя специален човек — Вербецки с фойерверките — и я гледаше няколко секунди. За първи път откакто се помнеше, не прошепваше името на стария си приятел, нито пък отправяше нощната си молитва липсващите да се върнат. Какъв беше смисълът? Имаше чувството, че тъкмо се е събудил, след като е спал твърде дълго, и не може да си спомни съня, който го е забавил.

„Няма ги — помисли си Том. — Трябва да се примиря с това.“

Три години по-рано, когато пристигна за първи път в колежа, Том беше като всички останали — нормално американско дете със среден успех, което искаше да учи бизнесспециалност, да бъде готин студент, да пие тонове бира и да преспи с колкото се може повече сравнително яки мадами. През първите няколко дни изпитваше носталгия по дома, носталгия по познатите улици и сгради на Мейпълтън, по родителите и сестра си и всичките си приятели, разпръснати в институциите за висше образование в страната, но знаеше, че тъгата му е временна и дори здравословна. Тревожеше се, когато срещаше други първокурсници, които говореха за родните си места и понякога за семействата си с привично презрение, сякаш бяха прекарали първите си осемнайсет години в затвора и най-накрая се бяха освободили.

Неделята след началото на занятията той се напи и отиде на футболен мач с голяма група от неговия етаж, половината му лице беше боядисано с оранжево, а другата половина — със синьо. Всички студенти бяха концентрирани в една секция на куполния стадион, ревяха и пееха като един-единствен организъм. Беше въодушевяващо да се слее с тълпата, да почувства как идентичността му се разтопява в нещо по-голямо и по-могъщо. Оранжевите победиха и същата нощ на сбирката на братството той срещна момиче, чието лице беше боядисано също като неговото, отиде в стаята ѝ и откри, че животът в колежа надхвърля и най-смелите му очаквания. Все още можеше да си припомни живо усещането, когато се прибираше, след като бе излязъл от стаята ѝ, докато слънцето изгряваше, с развързани обувки, изчезнали чорапи и боксерки; помнеше поздрава, който си размени с някакво момче, което се олюляваше срещу него на двора като негов огледален образ, и плясъка на ръцете им, който отекна триумфално в утринната тишина.

Само след миг всичко беше свършило. Учебната година бе отменена на петнайсети октомври, дадоха им седем дни да си стегнат багажа и да опразнят кампуса. Тази последна седмица съществуваше в паметта му като мъгла от объркани сбогувания — стаите се опразваха бавно, чуваха се приглушените звуци от плачещи зад вратите хора и тихите им проклятия, докато прибираха телефоните в джоба си. Направиха се няколко отчаяни купона, един от които свърши с отвратителна кавга, и набързо организирани мемориални служби на стадиона, на които ректорът тържествено рецитира имената на университетските жертви в онова, което тъкмо беше наречено Внезапното заминаване. Списъкът включваше и имената на инструктора по физика на Том и на едно момиче от часовете по английски, което беше взело свръхдоза приспивателни, щом научи за изчезването на еднояйчната ѝ близначка.

Той не беше направил нищо лошо, но помнеше странното усещане за срам — за личен провал — когато се върна у дома си, след като го беше напуснал, все едно беше скъсан или го бяха изгонили дисциплинарно. Но изпитваше и утеха и успокоение в това, да се върне при семейството си, да открие всички живи и здрави, макар че сестра му очевидно беше преживяла доста. Том я попита няколко пъти за Джен Сасман, но тя отказваше да говори или защото беше твърде разстройващо — според теорията на майка му — или защото просто ѝ беше писнало от темата.

— Какво искаш да ти кажа? — тросваше му се тя. — Мамка му, тя се изпари, това е.

Останаха само четиримата две седмици, гледаха дивидита и играеха настолни игри, правеха всичко, което можеше да ги разсее от истеричната монотонност на телевизионните новини — обсесивно повтаряне на едни и същи основни факти, все по-увеличаващия се брой на липсващите, интервю след интервю с травматизирани очевидци, които казваха неща като: „Той стоеше точно до мен…“ или „Обърнах се само за секунда…“, преди гласовете им да се извият в смущаващ кикот. Медийното отразяване беше различно от това за единайсети септември, когато мрежите показваха горящите кули до безкрай. Четиринайсети октомври беше по-аморфен, по-труден за обхващане: имаше огромни струпвания на коли по магистралите, катастрофирали влакове, много паднали малки самолети и хеликоптери, за щастие, в САЩ нямаше нито един катастрофирал голям пътнически самолет, макар че няколко бяха приземени от ужасените втори пилоти, а един дори от стюарда, който за малко се превърна в национален герой, една ярка точка в морето от мрак — но медиите така и не можаха да създадат едно-единствено изображение, което да символизира катастрофата. Нямаше и враг, който да бъде мразен, а това правеше нещата много по-трудни за осмисляне.

В зависимост от навиците си, човек можеше да слуша експертите, които провеждаха дебати върху валидността на противоречивите религиозни и научни обяснения за събитието, което беше или чудо, или трагедия, или можеше да гледа безкрайни серии от прозрачни монтажи, празнуващи живота на заминалите знаменитости — Джон Меленкамп и Дженифър Лопес, Шак и Адам Сандлър, мис Тексас и Грета ван Састерн, Владимир Путин и папата. Имаше толкова много различни нива на слава, примесени едно в друго — техничарят в рекламите на „Върайзън“ и пенсионираният съдия от Върховния съд, латиноамериканският тиранин и куотърбекът, никога неразвил своя потенциал, остроумният политически консултант и онази мацка от „Ергенът“. Според „Фуд Нетуърк“ малкият свят на звездните готвачи бе понесъл непропорционално голям удар.

Първоначално Том нямаше против да си е вкъщи. Имаше смисъл във времена като това хората да са със своите близки. Във въздуха тежеше някакво почти непоносимо напрежение, настроение на тревожно очакване, макар никой да не знаеше дали се чака логично обяснение, или втора вълна изчезвания. Сякаш целият свят бе поспрял да си поеме дълбоко въздух и да се закали за онова, което предстои да се случи.

НИЩО НЕ СЕ СЛУЧИ.

Докато седмиците се влачеха, усещането за предстояща криза започна да се топи. Хората се умориха да се крият в къщите си и да предъвкват зловещи предположения. Том започна да излиза след вечеря заедно с група от гимназиалните му приятели и да ходи в „Кантийн“, долнопробен бар в „Стоунууд Хайтс“, където не бяха особено стриктни в проверките за фалшиви лични карти. Всяка нощ беше като комбинация от годишното завръщане от колежа и бдение — наоколо се мотаеха всякакви невероятни хора, купуваха питиета и си разменяха истории за липсващи приятели и познати. Трима души от неговия клас бяха сред липсващите, без да се броят мистър Ед Хакни, презираният от всички заместник-директор, и портиерът, когото всички наричаха Марбълс.

Почти всеки път когато Том стъпеше в „Кантийн“, към мозайката от загуби се прибавяше ново парченце, обикновено под формата на някой полузабравен човек, за когото не се бе сещал от години: икономката на Дейв Кийган от Ямайка, Ивон; мистър Баунди, младши учител по заместване, чийто лош дъх беше легендарен; Джузепе, лудият италианец, който притежаваше „Марио Пица Плюс“, преди да я купи навъсеният албанец. Една нощ в началото на декември, докато Том играеше дартс с Пол Ердман, към тях се промъкна Мат Теста.

— Хей — започна той с онзи мрачен тон, който хората използваха, когато обсъждаха четиринайсети октомври. — Помните ли Джон Вербецки?

Том хвърли стреличката си малко по-силно, отколкото възнамеряваше. Тя полетя високо и неточно и почти пропусна дъската.

— Какво за него?

Теста сви рамене по начин, който направи отговора му излишен.

— Няма го.

Пол пристъпи към линията на пода. Присвивайки очи като бижутер, той засили стреличката си право в средата на мишената, само на инч от идеалния център и малко вляво.

— Кого го няма?

— Това беше преди теб — обясни Теста. — Вербецки се премести едно лято след шести клас. В Ню Хампшир.

— Познавам го още от предучилищната — каза Том. — Обикновено се виждахме на площадката. Мисля, че веднъж ходихме в „Сикс Флагс“. Беше добро дете.

Мат кимна с уважение.

— Братовчед му познава братовчед ми. Така научих.

— Къде е бил? — попита Том.

Това беше задължителен въпрос. Изглеждаше важно, макар че беше трудно да се каже защо. Без значение къде е бил човекът, когато се случи, мястото винаги му се струваше зловещо и напълно уместно.

— Във фитнеса. На един от тренажорите.

— Мамка му. — Том поклати глава, представяйки си внезапно опустялата машина, все още движещите се дръжки и педали, все едно по своя воля, последното проявление на Вербецки. — Трудно е да си го представя във фитнеса.

— Знам. — Теста се намръщи, сякаш нещо не пасваше. — Той беше женчо, нали.

— Не точно — отвърна Том. — Мисля, че просто беше много чувствителен. Обикновено майка му режеше етикетите на дрехите му, за да не го подлудяват. Помня в предучилищната, че непрестанно си сваляше ризата, защото казваше, че го сърби ужасно много. Учителите все му казваха, че е неприлично, но на него не му пукаше.

— Точно така — ухили се Теста. Започваше да си спомня. — Веднъж спах у тях. Той си легна на светло, докато слушаше непрекъснато една песен на „Бийтълс“, „Автор на евтини романи“ или нещо подобно.

— „Джулия“ — каза Том. — Това беше вълшебната му песен.

— Какво?

Пол хвърли последната си стрела. Тя се приземи със съчувствено туп точно под абсолютния център.

— Така я наричаше — обясни Том. — Ако не звучеше „Джулия“, не можеше да заспи.

— Все тая. — Теста не оцени прекъсването. — Той се опитва да спи у нас няколко пъти, но никога не се получи. Увиваше се в спалния си чувал, обличаше си пижамата, измиваше си зъбите, абсолютно всичко. И тогава, точно когато трябваше да си легне, се проваляше. Долната му устна започваше да трепери и все се стигаше до: „Пич, не се сърди, но трябва да се обадя на мама“.

Пол погледна през рамо, докато вадеше стреличките от дъската.

— Защо се преместиха?

— Не знам, мамка му — отвърна Теста. — Сигурно баща му е получил нова работа или нещо от сорта. Беше много отдавна. Знаеш как е — заклеваш се, че ще поддържаш връзка и го правиш за малко, а после никога повече не се виждате. — Той се обърна към Том. — Помниш ли изобщо как изглеждаше?

— Май да. — Том затвори очи, опитвайки се да си представи Вербецки. — Малко дундест, с руса коса с бретон. С наистина големи зъби.

— Големи зъби ли? — разсмя се Пол.

— Като на бобър — поясни Том. — Сигурно са му сложили скоби, след като си тръгнаха.

Теста вдигна бирата си.

— За Вербецки — каза.

Том и Пол чукнаха своите бутилки в неговата.

— За Вербецки — повториха заедно.

Така правеха. Говореха за човека, вдигаха тост и после продължаваха. Бяха изчезнали достатъчно хора, за да могат да си позволят да се задържат повече върху отделен човек.

Но по някаква причина Том не можеше да забрави Джон Вербецки. Когато същата нощ се прибра у дома, се качи на тавана и разгледа няколко кутии със стари снимки, избелели свидетелства от дните, преди родителите му да му купят дигитален фотоапарат, когато изпращаха лентата по пощата до лабораторията за проявяване. Майка му му натякваше от години да сканира тези снимки, но той още не се беше заел с това.

Вербецки се появяваше на няколко снимки. Ето го в Деня за активности в училище как балансира яйце върху чаена лъжичка. На един Хелоуин беше омар сред супергероите и не изглеждаше особено щастлив. Той и Том бяха заедно в отбора по тийбол; седяха заедно под дърво, хилеха се с почти състезателна енергичност, носеха еднакви червени шапки и тениски, на които пишеше „Акулите“. Изглеждаше, повече или по-малко, така, както си го спомняше Том — рус и зъбат, във всеки случай, ако не точно дундест.

Една от снимките му направи особено впечатление. Беше близък план, направен през нощта, когато бяха на шест или седем години. Трябваше да е било около Четвърти юли, защото Вербецки имаше запален фойерверк в ръката, преекспониран облак от огън, който изглеждаше почти като захарен памук. Щеше да изглежда празнично, ако не се взираше със страх в обектива, все едно не смяташе, че е добра идея да държи цвърчащ метален жезъл толкова близо до лицето си.

Том не беше сигурен защо снимката го заинтригува толкова много, но реши да не я връща в кутията. Свали я долу и я изучава дълго време, преди да заспи. Беше почти сякаш Вербецки му пращаше тайно съобщение от миналото, задаваше въпрос, на който само Том можеше да отговори.

Някъде по това време Том получи писмо от колежа, което го информираше, че заниманията се възстановяват на 1 февруари. Присъствието, натъртваше писмото, не е задължително. Всеки студент, който не желае да участва в този „извънреден пролетен семестър“, можеше да го направи, без да бъде застрашен от финансово или академично наказание.

„Целта ни е — обясняваше ректорът — да продължим да работим в намален състав през този период на повсеместна несигурност, да изпълняваме жизненоважната си мисия да учим и да изследваме, без да упражняваме ненужно напрежение върху онези членове на нашата общност, които не са подготвени да се върнат в този момент.“

Том не беше изненадан от това съобщение. Много от приятелите му бяха получили подобни писма от своите училища. Това беше част от общонационалното усилие да се „запали“ Америка, обявено от президента две седмици по-рано. Икономиката бе изпаднала в остра депресия след четиринайсети октомври, фондовата борса се бе сринала, а потреблението бе спаднало рязко. Разтревожените експерти предричаха „верижна реакция на икономическо стапяне“, ако не се направеше нещо, за да се спре тази низходяща спирала.

„Изминаха почти два месеца, откакто претърпяхме ужасяващ и неочакван удар — казваше президентът в своето обръщение към нацията. — Шокът и скръбта, макар и огромни, вече не могат да са извинение за песимизъм или парализа. Трябва да отворим наново училищата, да се върнем в офисите, заводите и фермите и да започнем възобновяването на живота си. Няма да е лесно и няма да е бързо, но трябва да започнем сега. Всеки един от нас има задължение да се изправи и да поеме своята част от работата по възстановяването на страната.“

Том искаше да поеме своята част, но съвсем искрено не знаеше дали е готов да се върне в колежа. Попита родителите си, но тяхното мнение само отразяваше собственото му раздвоение. Майка му смяташе, че трябва да остане вкъщи, може би да вземе няколко курса в общинския колеж и да се върне в Сиракюз през септември, когато се очакваше всичко да е доста по-ясно.

— Все още не знаем какво се случи — каза му тя. — Ще се чувствам доста по-спокойна, ако си тук с нас.

— Аз мисля, че трябва да се върнеш — каза баща му. — Какъв е смисълът да висиш тук и да не правиш нищо?

— Не е безопасно — настоя майка му. — Ами ако се случи нещо?

— Не ставай смешна. Там е също толкова безопасно, колкото и тук.

— Предполага ли се това да ме успокои? — попита тя.

— Виж — започна баща му, — всичко, което знам, е, че ако остане тук, просто ще продължи да излиза и да се напива с приятелчетата си всяка нощ. — Той се обърна към Том. — Греша ли?

Том сви равнодушно рамене. Знаеше, че пие много и започваше да се чуди дали не се нуждае от професионална помощ. Но нямаше начин да обсъжда пиенето си, без да говори за Вербецки, а наистина не се чувстваше готов да сподели тази тема с никого.

— Смяташ, че ще пие по-малко в колежа? — попита майка му.

Том слушаше как родителите му го обсъждат, все едно не е в стаята, едновременно притеснен и заинтригуван.

— Ще трябва — отвърна баща му. — Няма да може да пие всяка нощ и да се справя с работата си.

Майка му понечи да отговори нещо, но реши, че не си струва. Обърна се към Том и задържа погледа му за няколко секунди, отправяйки му мълчалив зов за подкрепа.

— Какво искаш да правиш ти?

— Не знам — отвърна той. — Доста съм объркан.

Накрая решението му беше повлияно повече от приятелите, отколкото от родителите му. През следващите няколко дни те му казваха един по един, че ще се върнат за втория семестър — Пол в Международния университет във Флорида, Мат в Гетисбърг, Джейсън в Университета на Делауеър. Без своите дружки, идеята да остане у дома загуби привлекателността си.

Майка му реагира стоически, когато я информира. Баща му го потупа одобрително по рамото.

— Ще се оправиш — каза му той.

Пътуването до Сиракюз сякаш беше по-дълго през януари, отколкото през септември и не само заради периодичните снежни вихрушки, които брулеха магистралата на пориви и превръщаха другите коли в призрачни сенки. Настроението в колата беше потискащо. Том не можеше да измисли какво да каже, а родителите му едва си говореха. Така беше, откакто се върна у дома — майка му беше мрачна и отдалечена, замислена за Джен Сасман и значението на случилото се; баща му беше нетърпелив, мрачно весел, малко твърде настоятелен, че най-лошото е минало и просто трябва да продължат да живеят. „Ако не друго — помисли си той, — ще е облекчение да се махна от тях.“

Родителите му не останаха дълго, след като го закараха. Задаваше се голяма буря и искаха да тръгнат, преди да ги застигне. Майка му му подаде един плик, преди да напусне общежитието.

— Автобусен билет. — Прегърна го силно, почти стряскащо. — В случай че промениш решението си.

— Обичам те — прошепна той.

Прегръдката на баща му беше бърза, почти формална, като че ли щяха да се видят отново след ден-два.

— Забавлявай се — заръча му той. — Само веднъж си в колежа.

По време на извънредния пролетен семестър Том кандидатства в „Алфа Тау Омега“. Отдавна искаше да се присъедини към някое братство — в съзнанието му това беше олицетворение на самия колеж — и процесът по приемане вече беше напреднал, докато успее да признае пред себе си, че това в момента изобщо не го интересува. Когато се опита да си се представи в бъдещето, да си представи живота, който го чака в АТО — голямата къща на „Уолнът Плейс“, дивите купони и смахнатите лудории, среднощните разговори с братята, които щяха да са му доживотни приятели и съюзници — той му изглеждаше мъглив и нереален, като образи от филм, който бе гледал отдавна и чийто сюжет не можеше да си спомни.

Можеше да се оттегли, разбира се, да го остави евентуално за есента, когато се почувства по-добре, но реши да се подготви. Казваше си, че не иска да изоставя Тайлър Ручи, неговия съквартирант и брат по обет, но знаеше, че залозите са по-високи. Към края на февруари вече беше спрял да посещава лекции — откри, че му е невъзможно да се концентрира върху ученето — така че кандидатстването беше всичко, което му остана, единствената му реална връзка с нормалния колежански живот. Без него щеше да се превърне в поредната загубена душа, каквито се виждаха из целия кампус през тази зима — бледи, вампироподобни деца, които спяха по цял ден и обикаляха от общежитието до студентския център на Маршал стрийт нощем, постоянно проверявайки телефона си за съобщения, които никога не пристигаха.

Друго предимство на кандидатстването беше, че му даваше нещо, за което да си говори с родителите му, които звъняха почти всеки ден, за да го чуят. Том не беше особено добър лъжец, така че му беше полезно да може да каже: „Ходихме на лов за боклуци“ или „Трябваше да приготвяме закуската в леглото за по-старшите братя, а после да им я сервираме с престилки на цветя“, с готови подробности, за да подкрепи твърденията си. Беше много по-трудно, когато майка му го разпитваше за училището и той трябваше да импровизира нещо за есета и изпити и за бруталните задачи по статистика.

— Колко имаш на курсовата? — питаше тя.

— Коя курсова?

— По политически науки. За която говорихме.

— О, тази ли. Още едно В+.

— Значи е харесал тезата ти?

— Ами всъщност не каза.

— Защо не ми пратиш есето по имейла? Бих искала да го прочета.

— Не ти трябва да го четеш, мамо.

— Бих искала. — Тя замлъкна. — Сигурен ли си, че си добре?

— Да, всичко е наред.

Том винаги настояваше, че всичко е наред — беше зает, създаваше си приятели, държеше стабилно средно ниво на оценки. Дори когато обсъждаха братството, се стараеше да набляга на позитивното, да се фокусира върху неща като дневните групи за учене и нощните караоке купони между братствата, както и да избягва всякакво споменаване на Чип Глийсън, единствения активен брат на АТО, изчезнал на 14 октомври.

Аурата на Чип витаеше застрашително около къщата на братството. В главната зала за купони имаше негов портрет в рамка, имаше и учредена стипендия в негова памет. От кандидатите се изискваше да запомнят всевъзможна информация за него: рождения му ден, имената на членовете на семейството му, десетте най-харесвани от него филми и групи и пълен списък на всички момичета, с които беше спал в печално късия си живот. Това беше трудната част — ставаше въпрос за общо трийсет и седем приятелки, като се започнеше от Тина Уонг в началото на гимназията и се свършеше със Стейси Грийнглас, хубавичкото момиче от Алфа Чи, която е била с него в леглото на четиринайсети октомври и го е яздила обърната, ако легендите бяха верни — и която трябвало да остане в болница няколко дни в резултат на тежката емоционална травма от неговото неочаквано заминаване насред акта. Някои от братята разказваха тази история, все едно беше смешен виц, почит към разгонеността на любимия им приятел, но всичко, за което Том можеше да мисли, бе колко ужасно трябва да е било за Стейси, нещо, от което никога не се възстановяваш.

Една вечер на събиране с Три Делта обаче Тайлър Ручи посочи една знойна мацка на дансинга, която се кълчеше заедно с един университетски играч. Тя беше загоряла и носеше невероятно тясна рокля, и се привеждаше, докато въртеше задника си в бавни кръгове към чатала на партньора си.

— Знаеш ли кой е това?

— Кой?

— Стейси Грийнглас.

Том я гледа дълго как танцува — изглеждаше щастлива, прокарваше ръце по гърдите си и надолу по хълбоците и бедрата, правеше физиономии на порнозвезда заради приятелите си — и се опитваше да разбере какво знае тя, което той не знае. Беше готов да приеме възможността Чип да не е означавал много за нея. Може би е било свалка за една нощ или сексприятелче. И все пак той беше реален човек, човек, който бе играл активна и доста важна роля в живота ѝ. А тя беше тук, само няколко месеца по-късно след изчезването му, и танцуваше на купон, като че ли той никога не бе съществувал.

Не че Том я порицаваше. Съвсем не. Той просто не можеше да разбере как е възможно Стейси да забрави Чип, докато той все още беше обсебен от Вербецки, дете, което не беше виждал от години и вероятно нямаше дори да разпознае, ако се бяха сблъскали на тринайсети октомври.

Но положението беше такова. Той мислеше за Вербецки през цялото време. Обсесията му дори се задълбочи, откакто се върна в колежа. Носеше тази глупава снимка — малкото дете с фойерверка — навсякъде, където идеше и я гледаше по няколко пъти на ден, като напяваше името на стария си приятел, сякаш беше някаква мантра: „Вербецки, Вербецки, Вербецки“. Той беше причината да го късат, причината да лъже родителите си, причината да не боядисва повече лицето си в синьо и оранжево и да крещи до скъсване на стадиона, причината да не може да си представи повече собственото си бъдеще.

„Къде, по дяволите, си отишъл, Вербецки?“

Голяма част от процеса на кандидатстването беше да опознаеш старшите братя, да ги убедиш, че си подходящ за АТО. Имаше покернощи и обеди с пица, маратон от игри с пиене, серия от интервюта, маскирани като социални събития. Том мислеше, че се справя добре в прикриването на обсесията си, в имитирането на нормален, добре приспособен първокурсник — такъв, какъвто трябваше да бъде — докато една нощ в ТВ стаята към него не се приближи Тревор Хъбард, или Хъбс, студент трета година, който беше местният бохем/интелектуалец в братството. Том се беше облегнал на една стена и се преструваше на заинтересуван от играта на боулинг на Wii между двама от кандидат-братята, когато Хъбс неочаквано се появи до него.

— Това е шибано — каза той тихо, кимайки към широкоекранното „Сони“, виртуалната топка, разхвърляща виртуалните кегли, и Джош Фрайдекър, размахващ поздравително двата си средни пръста към Майк Ишима. — Цялата тази братска простотия. Не разбирам как някой я издържа.

Том изсумтя двусмислено, без да е сигурен дали това не е някаква тактика да го хване в нелоялност. Хъбс обаче не приличаше на човек, който играе подобни игрички.

— Ела тук — продължи той, — трябва да говоря с теб.

Том го последва в празния коридор. Беше ранна вечер през седмицата и в къщата нямаше много движение.

— Добре ли се чувстваш? — попита го Хъбс.

— Аз ли? Добре съм.

Хъбс го огледа с леко скептична развеселеност. Той беше ниско, жилаво момче — съвършен катерач — с рошава брада и горчиво изражение, което му беше по-скоро вродено, отколкото израз на действителното му настроение.

— И не си депресиран?

— Не знам. — Том сви рамене уклончиво. — Може би малко.

— И наистина искаш да се присъединиш към братството, да живееш тук с всички тия загубеняци?

— Май да. Искам да кажа, мислех, че да. Точно сега всичко е доста прецакано. Трудно е да знам какво искам.

— Разбирам те — кимна Хъбс одобрително. — Аз самият бях доста щастлив тук. Повечето от братята са много яки. — Той се огледа наляво и надясно, после снижи гласа си почти до шепот. — Единственият, когото не харесвах, беше Чип. Той беше най-големият задник в къщата.

Том кимна предпазливо, опитвайки се да не изглежда много изненадан. Досега беше чувал хората да казват само хубави неща за Чип Глийсън — страхотно момче, добър атлет, плочки на корема, любимец на жените, роден лидер.

— Държеше скрита камера в спалнята си — продължи Хъбс. — Записваше момичетата, които чукаше, после пускаше видеото в ТВ стаята. Едно момиче беше толкова унизено, че трябваше да напусне училище. Но на добрия стар Чип не му пукаше. Доколкото зависеше от него, тя беше просто глупава курва, която си получи заслуженото.

— Това е гадно.

Том се изкушаваше да попита за името на момичето, сигурно беше някое от запомнените, но реши да подмине това.

Хъбс се взира в тавана няколко секунди. Там имаше детектор за дим, който проблясваше в червено.

— Както казах, Чип беше задник. Би трябвало да съм доволен, че го няма, знаеш ли? — Очите на Хъб приковаха погледа на Том. Бяха разширени и ужасени, пълни с отчаяние, което Том без проблем разпозна, защото го виждаше непрекъснато в огледалото в банята. — Но сънувам този шибаняк всяка вечер. Все се опитвам да го намеря. Бягам през лабиринт и крещя името му или се промъквам през гора и гледам зад всяко дърво. Стигна се до момента, в който дори не искам да спя повече. Понякога му пиша писма и просто го осведомявам какво се случва тук. Миналата седмица така се натрясках, че исках да си татуирам името му на челото. Татуистът не пожела да го направи — това е единствената причина да не се разхождам с името на шибаняка Чип Глийсън, написано на лицето ми. — Хъбс погледна Том почти умолително. — Знаеш за какво говоря, нали?

— Да, знам — кимна Том.

Лицето на Хъбс малко се отпусна.

— Четох в интернет за някакъв човек. Говори в църквата в Рочестър в неделя следобед. Мисля, че може би може да ни помогне.

— Той проповедник ли е?

— Не, обикновен човек. Загубил е сина си през октомври.

Том издаде съчувствено сумтене, което не означаваше нищо. Просто беше любезен.

— Трябва да идем — настоя Хъбс.

Том беше поласкан от поканата, но и малко уплашен. Имаше чувството, че Хъбс е леко откачен.

— Не знам — каза той. — Неделя е състезанието по ядене на хотдог. Кандидатите трябва да се готвят.

Хъбс изгледа Том изумено.

— Състезанието по ядене на хотдог? Ебаваш ли се с мен?

Том все още се чудеше на скромните обстоятелства на първата си среща с мистър Гилкрест. По-късно щеше да види този мъж да говори пред обожаващата го тълпа, но в онази мразовита мартенска неделя в претопленото приземие на църквата се бяха събрали не повече от двайсет души, от чиито обувки върху линолеумния под се разтопяваха малки локви сняг. С времето движението на Холи Уейн щеше да започне да се свързва предимно с младежите, но този следобед публиката му беше основно от хора на средна възраст и по-големи. Том не се чувстваше на място сред тях, сякаш той и Хъбс бяха попаднали погрешка на някакъв семинар по пенсионно планиране.

Разбира се, мъжът, когото бяха дошли да видят, още не беше известен. Той още беше, както се изрази Хъбс, „обикновен човек“, скърбящ баща, който говореше на всеки с желание да го слуша, където и да е — не само в храмовете, но и в центровете за стари хора, в залите на военните ветерани и в частните домове. Дори домакинът на това събитие — висок, леко изгърбен, младолик човек, който се представи като преподобния Камилски — изглеждаше леко не наясно кой е мистър Гилкрест и какво прави там.

— Добър ден и добре дошли на четвъртата лекция от нашата неделна серия, озаглавена „Внезапното заминаване от християнска перспектива“. Нашият гост лектор днес, Уейн Гилкрест, идва направо от Брукдейл и ми е горещо препоръчан от моя уважаван колега доктор Финч. — Преподобният поспря, в случай че някой искаше да аплодира уважавания му колега. — Когато помолих мистър Гилкрест да ми даде заглавието на лекцията си, така че да мога да го обявя на уебсайта ни, той ми отвърна, че тя е незавършена. Така че съм също толкова любопитен, колкото и вие, да чуя какво има да ни каже той.

Хората, които познаваха мистър Гилкрест в по-късната му и по-харизматична инкарнация, не биха познали човека, който се изправи от стола си на предната редица и се обърна с лице към оскъдната аудитория. Бъдещата униформа на Холи Уейн се състоеше от джинси и тениски и кожени маншети с нитове — един репортер го нарече „Брус Спрингстийн на сектантските лидери“ — но засега той още предпочиташе по-нормално облекло, което през този ден беше погребален костюм не по мярка, който, изглежда, беше взет назаем от по-дребен и не толкова могъщ мъж. Изглеждаше му неудобно тесен в гръдния кош и раменете.

— Благодаря ти, преподобни. И благодаря на всички, че сте тук. — Мистър Гилкрест проговори с дрезгав глас, който излъчваше мъжкарски авторитет. По-късно Том щеше да научи, че той кара ван на UPS, но ако този следобед трябваше да познае какво работи мъжът, щеше да го припознае за полицай или футболен треньор. Втренчи се в домакина си, който се мръщеше с неискрено извинение. — Предполагам, че не съм осъзнавал, че трябва да говоря от християнска перспектива. Защото наистина не съм много сигурен каква е моята перспектива.

Той започна, като им даде един флаер — едно от съобщенията за изчезнал човек, които се срещаха толкова често след четиринайсети октомври на телефонните стълбове и по таблата в супермаркетите. На този имаше цветна снимка на кльощаво дете, което стоеше на трамплина за водни скокове, обвило ръце около тялото си заради студа. Под кръстосаните ръце се виждаха ясно ребрата му; краката му стърчаха като пръчки, поникнали от дънер, и изглеждаха така, сякаш биха паснали на голям мъж. Момчето се усмихваше, но в очите му имаше тревога. Човек получаваше усещането, че не се наслаждава на перспективата да потъне в тъмната вода. ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТОВА МОМЧЕ? Надписът го идентифицираше като Хенри Гилкрест, на осем. Включваше адрес и телефонен номер заедно със спешна молба до всеки, който може да е виждал дете, приличащо на Хенри, да се свърже с родителите му незабавно. МОЛЯ ВИ!!! ИМАМЕ ОТЧАЯНА НУЖДА ОТ ИНФОРМАЦИЯ ЗА МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО МУ.

— Това е синът ми. — Мистър Гилкрест се взираше с любов във флаера, сякаш почти беше забравил къде е. — Мога да ви разказвам за него целия следобед, но това няма да ни помогне, нали? Никога не сте помирисвали косата му, след като е излязъл от банята, и не сте го носили от колата, след като е заспал по пътя към дома, не сте чували как се смее, когато някой го гъделичка. Така че ще трябва да ми се доверите: беше страхотно дете и ме правеше щастлив, че съм жив.

Том се взря в Хъбс, любопитен да разбере дали за това точно са дошли, някакъв бачкатор, който си спомня за заминалия си син. Хъбс само сви рамене и се обърна към мистър Гилкрест.

— От снимката не си личи, но Хенри беше малък за възрастта си. Беше добър атлет обаче. Доста бърз. Имаше добри рефлекси и координация между ръка и око. Футболът и бейзболът бяха неговите спортове. Опитах се да го накарам да се интересува от баскетбол, но той не се увлече, може би заради ръста си. Водихме го няколко пъти на ски, но той не си падна и по това. Не сме настоявали много. Сметнахме, че той ще ни каже, когато е готов да опита отново. Знаете за какво говоря, нали? Изглеждаше ни, сякаш ще имаме време за всичко.

В училище Том не можеше да седи мирен на лекциите. След първите няколко минути думите на професора се сливаха в безсмислено дърдорене, в мудна река от претенциозни фрази. Изнервяше се и губеше концентрация, ставаше крайно и неуслужливо осъзнат за физическото си Аз — потрепващи крака, суха уста, къркорене в червата. Без значение как се въртеше на стола, позата му винаги му се струваше неудобна и неловка. По някаква причина обаче мистър Гилкрест имаше точно обратния ефект върху него. Докато го слушаше, Том се почувства спокоен и просветлен, почти безплътен. Отпусна се в стола си и получи неочаквано, объркващо видение на състезанието по ядене на хотдог в къщата на братството, което беше пропуснал, големи момчета, тъпчещи устите си месо и хляб, с издути бузи, с очи, пълни със страх и отвращение.

— Хенри беше и умен — продължи мистър Гилкрест, — и това не са просто думи. Аз съм доста добър шахматист и ви казвам, че той можеше да ме бие още на седем. Ако можехте да видите израза на лицето му, докато играеше. Ставаше наистина сериозен, сякаш можеше да се видят колелцата, които се въртят в главата му. Понякога правех глупави ходове, за да го закачам, но това само го ядосваше. Казваше нещо от сорта на: „Хайде, татко. Нарочно го направи“. Не искаше да се отнасят снизходително към него, но и не искаше да губи.

Том се усмихна, спомняйки си сходната динамика между него и баща му в собственото му детство, странна смесица от състезание и окуражаване, обожаване и отхвърляне. Почувства кратък пристъп на нежност, но усещането беше някак приглушено, сякаш баща му беше стар приятел, с който бе спрял да контактува.

Мистър Гилкрест отново погледна флаера. Когато извърна поглед, лицето му изглеждаше голо, напълно беззащитно. Пое си дълбоко въздух, сякаш се приготвяше да се потопи.

— Няма да се разпростирам върху времето, след като той замина. Да ви кажа право, едва си спомням онези дни. Мисля, че травматичната амнезия, която хората получават след катастрофа или голяма операция, е благословия. Мога обаче да ви кажа нещо. Онези първи седмици се отнасях ужасно със съпругата ми. Не че имаше нещо, което можех да сторя, за да ѝ помогна да се чувства по-добре — по това време нямаше такова нещо като по-добре. Но това, което направих, само влоши положението. Тя имаше нужда от мен, а аз не можех да кажа нито една мила дума, понякога не можех дори да я гледам. Започнах да спя на дивана, измъквах се посред нощ и карах часове наред, без да ѝ кажа къде отивам или кога ще се върна. Ако ми се обадеше, не си вдигах телефона.

Предполагам, че съм я обвинявал. Не за това, което се случи с Хенри — знам, че никой няма вина. Просто… не го споменах досега, но Хенри беше единственото ни дете. Искахме да имаме повече, но жена ми имаше съмнения за рак, когато той беше на две, и лекарите препоръчаха хистеректомия. Тогава ми изглеждаше съвсем разумно.

След като изгубихме Хенри, станах обсебен от идеята, че трябва да имаме друго дете. Не за да го заместим, не съм чак толкова луд, просто за да започнем отначало. В главата ми това беше единственият начин да заживеем отново, но беше невъзможно заради нея, защото тя беше физически неспособна да зачене друго дете.

Реших да я напусна. Не веднага, след няколко месеца, когато вече беше по-силна и хората нямаше да ме съдят толкова строго. Това беше тайната ми, която ме караше да се чувствам виновен, и по някакъв начин дори за това обвинявах нея. Беше порочен кръг и ставаше все по-зле. Но тогава, една нощ, синът ми ме посети насън. Нали знаете как понякога виждате хора в сънищата си и не са точно те, но по някакъв начин са те? Е, точно така беше с мен. Това беше синът ми, ясно като бял ден, който ми каза: „Защо нараняваш майка ми?“. Аз отричах, но той просто поклати глава, сякаш беше разочарован от мен. „Ти трябва да ѝ помогнеш.“

Срам ме е да признавам това, но от седмици не бях докосвал жена ми. Не сексуално, имам предвид съвсем буквално не я бях докосвал. Не бях галил косата ѝ, не бях стисвал ръката ѝ, не я бях потупвал по гърба. А тя плачеше през цялото време. — Гласът на мистър Гилкрест се пречупи от емоции. Той избърса почти гневно устата и носа си с опакото на ръката. — На следващата сутрин станах и я прегърнах. Обвих ръцете си около нея и ѝ казах, че я обичам и не я обвинявам за нищо, и изричането на тези думи ги направи истина. А после ми хрумна нещо друго. Не знам откъде се взе. Казах ѝ: „Дай ми болката си, ще я понеса“. — Той спря и погледна аудиторията си почти извинително. — Тази част е трудна за обяснение. Онези думи едва бяха излезли от устата ми и почувствах странен удар в стомаха си. Жена ми изпусна въздишка и се отпусна в ръцете ми. И незабавно узнах, напълно ясно, че от нейното тяло върху моето се е прехвърлило невероятно количество болка.

Знам какво си мислите и не ви виня. Просто ви разказвам какво се случи. Не казвам, че съм я поправил или излекувал, нищо подобно. Тя е тъжна и днес. Защото в нас няма крайно количество болка. Нашите тела и умове продължават да произвеждат още и още. Просто ви казвам, че взех болката, която беше в нея в онзи момент, и я направих своя. И това изобщо не ме нарани.

Мистър Гилкрест, изглежда, беше завладян от някаква промяна. Той се поизправи и постави ръка на сърцето си.

— В този ден научих кой съм — заяви той. — Аз съм сюнгер за болката. Аз я попивам и това ме прави по-силен.

Усмивката, която се разля по лицето му, беше толкова радостна и самоуверена, че изглеждаше почти различен човек.

— Не ме интересува дали ми вярвате. Всичко, за което ви моля, е да ми дадете възможност. Знам, че всеки от вас страда. Нямаше да сте тук в неделя следобед, ако не беше така. Искам да ми позволите да ви прегърна и да взема болката ви. — Той се обърна към преподобния Камински. — Вие сте първи.

Пасторът очевидно не изпитваше охота, но беше домакин и не виждаше любезен начин да откаже. Той се надигна от стола си и се приближи към мистър Гилкрест, като хвърляше скептични странични погледи на аудиторията по пътя си, за да им даде да разберат, че просто се държи добре.

— Кажете ми — започна мистър Гилкрест, — има ли някой специален човек, който ви липсва? Човек, чието отсъствие ви тревожи особено много? Който и да е. Не е нужно да е близък приятел или член на семейството ви.

Преподобният Камински изглеждаше изненадан от въпроса. След кратко колебание той каза:

— Ева Уошингтън. Тя ми беше съученичка в богословското училище. Не я познавах много добре, но…

— Ева Уошингтън. — Мистър Гилкрест пристъпи напред, а ръкавите на сакото му се вдигнаха към лактите, докато разтваряше ръце. — Липсва ви Ева.

Първоначално изглеждаше като обикновена социална прегръдка, каквато хората си разменят непрекъснато. Но после, стряскащо рязко, коленете на преподобния Камински се огънаха и мистър Гилкрест изгрухтя, все едно беше получил удар в стомаха. Лицето му се изопна в гримаса, а после се отпусна.

— Уха! — промълви той. — Това беше доста.

Двамата мъже се прегръщаха дълго. Когато се раздалечиха, преподобният хлипаше, вдигнал едната си ръка пред устата. Мистър Гилкрест се обърна към зрителите.

— Един по един — каза той. — Имам време за всички.

За миг-два не се случи нищо. А после една дебела жена на третия ред се изправи и си проправи път към него. Не след дълго всички освен неколцина бяха напуснали местата си.

— Без напрежение — успокояваше мистър Гилкрест колебаещите се, — тук съм, когато сте готови.

Том и Хъбс бяха към края на опашката, така че когато дойде техният ред, вече познаваха добре процеса. Хъбс мина първи. Той каза на мистър Гилкрест за Чип Глийсън и мистър Гилкрест повтори името на Чип, преди да го придърпа към гърдите си в силна, почти бащинска прегръдка.

— Всичко е наред — каза му той. — Тук съм.

Изминаха няколко секунди, преди Хъбс да изскимти и мистър Гилкрест да се олюлее назад с широко отворени от тревога очи. Том си помисли, че двамата ще се проснат на пода като борци, но те някак си успяха да се задържат прави, изпълнявайки несигурен танц, докато не възстановиха баланса си. Мистър Гилкрест се засмя и каза:

— Полека, партньоре — и потупа Хъбс внимателно по гърба, преди да го пусне.

Хъбс изглеждаше разтърсен и замаян, когато се върна на стола си.

Мистър Гилкрест се усмихна, когато Том пристъпи напред. Отблизо очите му изглеждаха по-ярки, отколкото очакваше той, сякаш блестяха отвътре.

— Как се казваш? — попита го той.

— Том Гарви.

— Кой е твоят специален човек, Том?

— Джон Вербецки. Едно дете, което познавах.

— Джон Вербецки. Липсва ти Джон.

Мистър Гилкрест разтвори ръце. Том пристъпи в силната му прегръдка. Торсът на мистър Гилкрест беше широк и як, но едновременно с това и мек, неочаквано пластичен. Том усети как нещо в него се разхлабва.

— Дай я тук — прошепна в ухото му мистър Гилкрест. — Няма да ме нарани.

По-късно в колата нито Том, нито Хъбс имаха да кажат нещо за това, какво са изпитали в църквата. И двамата, изглежда, разбираха, че описването му беше извън възможностите им, благодарността, която се разливаше из тялото, когато товарът падаше от него, и последвалото я усещане за осъщественост, когато неочаквано си спомниш какво означава да си себе си.

Малко след средата на семестъра Том получи канонада от все по-обезпокоени гласови, текстови и имейл съобщения от родителите си, които го умоляваха да се свърже с тях незабавно. От това, което успя да разбере, колежът им беше изпратил някакво официално предупреждение, че има опасност той да се провали по всички предмети.

Няколко дни не отговаря с надеждата, че закъснението ще им даде време да се успокоят, но опитите им да се свържат с него само станаха още по-неистови и агресивни. Най-накрая, изнервен от заплахите им да уведомят полицията на кампуса, да замразят кредитната му карта и да му отрежат мобилния телефон, той се предаде и им се обади.

— Какво, по дяволите, става там? — поиска да узнае баща му.

— Тревожим се за теб — прекъсна го майка му в допълнителната слушалка. — Учителят ти по английски не те е виждал от седмици. Ти дори не си взел изпита си по политически науки, онзи, на който каза, че имаш В+.

Том трепна. Беше срамно, че го хванаха в лъжа, особено в толкова голяма и глупава. За нещастие, всичко което можеше да измисли, бе да излъже отново.

— Не е моя вината. Успах се. Срам ме беше да ви кажа.

— Това не е достатъчно — каза баща му. — Знаеш ли колко струва един семестър в колежа?

Том беше изненадан от въпроса и малко облекчен. Родителите му имаха пари. Беше много по-лесно да се оправдае за това, че ги е пропилял, отколкото да им обяснява какво е правил през последните два месеца.

— Знам, че е скъпо, татко. Наистина не го приемам за даденост.

— Не е в това въпросът — намеси се майка му. — Ние с радост плащаме за колежа ти. Но нещо не е наред с теб. Мога да го доловя в гласа ти. Не трябваше да те пускаме да се връщаш.

— Добре съм — настоя Том. — Просто нещата около братството ми отнемат доста повече време, отколкото смятах. Адската седмица е в края на този месец и после всичко отново ще стане нормално. Ако работя усилено, съм доста сигурен, че ще взема изпитите си.

Той чу странна тишина в другия край на линията, сякаш всеки от родителите му чакаше другият да проговори.

— Скъпи — каза тихо майка му, — вече е твърде късно.

В къщата на братството Том още същата вечер каза на Хъбс, че го отписват от колежа. Родителите му щяха да дойдат в събота да го приберат у дома. Бяха решили какъв ще е животът му — целодневна работа в склада на баща му и две сесии на седмица с терапевт, специализирал с младежи с клинична тъга.

— Очевидно имам клинична тъга.

— Добре дошъл в клуба — каза му Хъбс.

Том не беше споменал на родителите си, но вече се беше срещал с психолог в здравната служба на университета, един мустакат човек от Близкия изток с воднисти очи, който го информира, че обсесията му от Вербецки е просто защитен механизъм и при това доста обичаен, димна завеса, която да го разсее от по-сериозните въпроси и притеснителни емоции. Тази теория нямаше никакъв смисъл за Том — какво можеше да му помогне един защитен механизъм, ако прецакаше целия му живот? От какво го защитаваше, по дяволите?

— По дяволите — каза Хъбс. — Какво ще правиш?

— Не знам. Но не мога да се върна вкъщи. Не и сега.

Хъбс изглеждаше притеснен. Двамата се бяха сближили през изминалите две седмици, свързвани от интереса им към мистър Гилкрест. Посетиха още две от лекциите му, всяка с все по-голяма и по-голяма публика. Последната беше в Кюка Колидж и беше вълнуващо да видят начина, по който той се свързваше с младите си зрители. Сесията с прегръдките продължи почти два часа. Когато приключи, той беше вир-вода и едва стоеше на краката си, като боец на края на силите си.

— Имам приятели, които живеят извън кампуса — каза му Хъбс. — Ако искаш, може да останеш при тях за няколко дни.

Том си стегна багажа, изтегли всички пари от сметката и се измъкна от общежитието в петък вечерта. Когато родителите му дойдоха на следващия ден, намериха само няколко книги, изключен принтер и неоправено легло, заедно с писмо, в което Том им разказваше малко за мистър Гилкрест и се извиняваше, че ги е разочаровал. Казваше им, че ще попътува малко, и им обещаваше да държи връзка с тях по имейла.

„Съжалявам — пишеше той, — това е наистина много объркан период за мен. Но има неща, които трябва да открия сам, и се надявам да уважите решението ми.“

Той остана при приятелите на Хъбс до края на семестъра, после пренае апартамента им, когато се върнаха по домовете си за лятната ваканция. Хъбс се пренесе при него. Двамата започнаха работа като търговски агенти при търговец на коли и работеха доброволно за мистър Гилкрест в свободното си време, като раздаваха листовки, подреждаха сгъваемите столове, събираха адреси за имейл списък, каквото му беше необходимо.

Същото лято нещата бавно започнаха да се разчуват. Някой постна клип на мистър Гилкрест в Ютюб, озаглавен: АЗ СЪМ СЮНГЕР ЗА БОЛКАТА ВИ, който стана вирусен. Тълпите на лекциите му се увеличаваха, поканите да говори зачестиха. През септември той вече наемаше нафталинената епископална църква в Рочестър, провеждаше маратони по прегръщане всяка събота и в неделя сутринта. Том и Хъбс понякога стояха на масата с продуктите в преддверието, продаваха дивидита с лекции и тениски — на най-популярната пишеше ДАЙ МИ Я отпред и МОГА ДА Я ВЗЕМА на гърба, както и самиздатски мемоари с меки корици, озаглавени „Бащина любов“.

Мистър Гилкрест пътуваше много през тази есен — беше първата годишнина от Внезапното заминаване — и изнасяше лекции из цялата страна. Том и Хъбс бяха сред доброволците, които го караха до и от летището, опознаваха го, постепенно печелеха доверието му. Когато напролет организацията започна да се разраства, мистър Гилкрест помоли двамата да ръководят бостънския отдел, да организират и промотират лекционно турне из кампусите и да правят каквото друго намерят за подходящо, за да разпространяват знанието сред колежанските кръгове за онова, което бе започнал да нарича Движение за изцелителни прегръдки. Беше въодушевяващо да те натоварят с толкова голяма отговорност, да си в самата основа на един феномен, който се беше появил толкова неочаквано — също както беше едно време да работиш в интернет, мислеше си Том — но също и малко зашеметяващо, всичко се разрастваше толкова бързо, простираше се в толкова различни посоки едновременно.

По време на това първо лято в Бостън Том и Хъбс започнаха да чуват притеснителни слухове от хора, които познаваха още от седалището им в Рочестър. Мистър Гилкрест се променял, казваха те, позволявал на славата да му замае главата. Купил си модерна кола, започнал да носи различни дрехи и отделял твърде много време на красивите млади жени и тийнейджърки, които се редели да го прегръщат. Както изглежда, бил започнал да се нарича Холи Уейн и намеквал за някаква специална връзка с Бог. По няколко повода споменал Исус като свой брат.

Когато той пристигна през септември, за да изнесе първата си лекция в претъпкана къща в Нортийстърн, Том видя, че това е истина. Мистър Гилкрест беше нов човек. Бащата с разбито сърце в раздърпан костюм беше изчезнал, заменен от рокзвезда със слънчеви очила и тясна черна тениска. Когато поздрави Том и Хъбс, в гласа му имаше надменна хладина, сякаш те бяха просто наемни работници, а не предани последователи. Той ги инструктира да дават бекстейдж пропуск на всяко сладко момиче, което изглежда обещаващо, „особено ако е китайче, индианче или от сорта“. На сцената той не само предлагаше прегръдки и симпатия; говореше за приемането на дадената му от Бога мисия да поправи света, да изличи щетите, нанесени от Внезапното заминаване. Подробностите оставаха неясни, обясняваше той, не защото не искаше да им ги каже, а защото самият той още не ги знаеше. Идваха при него една по една, в серия от пророчески сънища.

— Запазете връзката — каза той на публиката си. — Вие ще научите първи. Светът зависи от нас.

Хъбс беше обезпокоен от онова, което видя тази нощ. Той мислеше, че мистър Гилкрест се е опил от собствената си чаша, че се е трансформирал от вдъхновяващ лидер до изпълнителен директор на месиански култ към личността (Том щеше да чува това обвинение многократно). След няколко дни търсене Хъбс каза на Том, че приключва с това, че макар да обича мистър Гилкрест, не може чистосърдечно да продължи да служи на Холи Уейн. Каза, че напуска Бостън и се връща при семейството си в Лонг Айлънд. Том се опита да го разубеди, но Хъбс беше непреклонен.

— Ще се случи нещо лошо — каза той. — Усещам го.

Измина цяла година, преди предчувствията на Хъбс да се сбъднат, и през това време Том остана лоялен последовател и ценен работник в Движението за изцелителни прегръдки, като помогна да се открият нови теренни офиси в Чапъл Хил и Кълъмбъс, преди да се установи на синекурна длъжност в центъра в Сан Франциско, където обучаваше новите учители да ръководят уъркшоповете по медитация върху своя специален човек. Том обичаше града и се наслаждаваше да среща нови групи студенти всеки месец. Имаше няколко кратки връзки — новопокръстените учители бяха предимно жени — но съвсем не толкова много, колкото можеше. Сега беше друг човек, по-въздържан и съзерцателен, съвсем различен от колежанчето с боядисано лице, решено да си легне с някоя на всяка цена.

На хартия движението процъфтяваше — членската маса нарастваше стабилно, парите ги засипваха, медиите им обръщаха внимание — но поведението на мистър Гилкрест ставаше все по-безотговорно. Беше арестуван във Филаделфия, след като го хванаха в хотелската стая с четиринайсетгодишно момиче. Случаят бе спрян по липса на доказателства — момичето настояваше, че те „просто си говорели“, но репутацията на мистър Гилкрест претърпя сериозен удар. Няколко от лекциите му в колежи бяха отменени и за кратко Холи Уейн стана любима тема на късните телевизионни програми, като най-прясната инкарнация на отколешния мошеник, похотливия божи човек.

Засегнат от присмеха им, мистър Гилкрест изостави щабквартирата си в Северен Ню Йорк и се премести в ранчо в отдалечена част на Южен Орегон, далече от любопитни очи. Том беше ходил там само веднъж, в средата на юни, за да вземе участие в галапразненствата, продължили три дни, на онова, което трябваше да е единайсетият рожден ден на Хенри Гилкрест. Нямаше много удобства — около стотината гости трябваше да спят на палатки и да споделят няколко гадни химически тоалетни — но беше чест да си поканен, знак за принадлежност към вътрешния кръг на организацията.

В общи линии Том хареса онова, което видя — голяма стабилна къща, басейн, действаща ферма, конюшни. Притесниха го само две неща: контингентът от въоръжени охранители, патрулиращи територията — предполагаше се, че срещу Холи Уейн има няколко смъртни заплахи — и необяснимото присъствие на шест секси тийнейджърки, пет от които азиатки, които живееха в главната къща с мистър Гилкрест и жена му Тори. Момичетата, които шеговито наричаха „мажоретния взвод“, по цял ден правеха слънчеви бани край басейна, докато Тори Гилкрест практикуваше пауъруокинг в покрайнините на имота, като дишаше силово през носа си, докато изпълняваше сложни серии от упражнения за ръце с леки гирички.

Том не смяташе, че тя изглежда много щастлива, но през последната нощ от празненството Тори излезе на микрофона на външната сцена и представи момичетата като „духовните булки“ на мистър Гилкрест. Тя призна, че това е неконвенционална връзка, но искаше общността да знае, че съпругът ѝ е помолил — и е получил — нейната благословия за всеки един от браковете си. Момичетата, които стояха зад нея и се усмихваха нервно в красивите си рокли, бяха до една сладки и скромни, и изненадващо зрели за годините си, освен това и абсолютно неотразими. Както всички знаеха, самата Тори повече не можеше да има деца и това било проблем, защото Бог открил на Холи Уейн, че съдбата му е да стане баща на детето, което ще поправи нашия счупен свят. Едно от тези момичета, Айрис или Синди, или Мей, или Кристин, или Лам, или Ана, щяло да е майката на това дете чудо, но само времето щяло да определи коя. Мисис Гилкрест каза в заключение, че любовта между нея и Холи Уейн остава също толкова силна и жизнена, колкото е била и на сватбения им ден. Тя увери всички, че те продължават да живеят заедно много щастливо като съпруг и съпруга, партньори и най-добри приятели завинаги.

— Каквото и да прави съпругът ми, аз го подкрепям на сто и десет процента и се надявам, че вие също го подкрепяте!

От тълпата се разнесе рев, когато мистър Гилкрест се качи по стълбите и си проправи път през сцената, за да подари на жена си букет рози.

— Не е ли тя най-страхотната? — попита той. — А аз съм най-големият късметлия на света!

Духовните булки започнаха да аплодират, когато мистър Гилкрест целуна законната си жена, а зрителите послушно ги последваха. Том даде всичко от себе си, за да пляска с другите, но усещаше ръцете си огромни и тежки, толкова тежки, че едва успяваше да ги раздели.

Кристин каза, че се отегчава да седи по цял ден в къщата като затворник, така че Том я изведе на вихрен тур из града. Той беше доволен, че има извинение да се махне от офиса. Настроението там беше погребално — нямаше семинари и нямаше какво да прави, освен да седи с Макс и Луис, да отговаря на имейлите и на редките телефонни обаждания, за да повтаря като папагал опорните точки, които му бяха дадени от щабквартирата. Обвиненията са скалъпени; Холи Уейн е невинен до доказване на противното; една организация не е само един човек; нашата вяра остава непоклатима.

Беше обичаен ден за Сан Франциско, хладен и ярък, млечната сутрешна мъгла отстъпваше неохотно пред ясното синьо небе. Поеха по обичайния маршрут — въжената линия и Фингърменс Уорф, Коит Тауър и Норт Бийч, Хейт-Ашбъри и парка „Голдън Гейт“. Том играеше роля на весел гид, Кристин се кикотеше на глупавите му шеги, сумтеше любезно на полузапомнените факти и рециклираните анекдоти, щастлива, колкото беше и той, просто да мисли за друго, освен за мистър Гилкрест.

Беше изненадан колко добре се разбираха. В къщата тя създаваше проблеми, твърде заинтересувана да злоупотребява с положението си, да напомня на всички за високия си статус в организацията. Нищо не беше достатъчно добро — леглото беше на буци, банята беше противна, храната имаше странен вкус. Но чистият въздух извади наяве дотогава скритата ѝ сладост, кипящата младежка енергия, скрита зад царското положение. Тя го завлече в няколко магазина за винтидж дрехи, извиняваше се на бездомниците за липсата на излишни дребни и спираше на всеки няколко преки, за да се взира в залива и да го обявява за изумителен.

Кристин продължаваше да тъне в неяснота за Том. Да, тя беше гостуващ сановник — жената на мистър Гилкрест или каквато там беше — но беше също и дете, по-малка от собствената му сестра и не толкова светска, момиче от малък град в Охайо, което никога не беше ходило в по-голям град от Кливланд, докато не избягала от къщи. Но не беше и точно като сестра му, защото хората не спираха да се взират в Джил, докато вървеше по улицата, сепнати от неземната ѝ красота, опитващи се да разберат дали е известна, дали са я виждали по телевизията например. Той не знаеше как да се държи с Кристин, дали да мисли за себе си като за личен асистент, или за заместник-брат, или може би просто за удобен приятел, любящо, малко по-голямо момче, което я развежда из непознатия метрополис.

— Прекарах чудесен ден — каза му тя по време на късната им следобедна закуска в „Елмърс“, кафене на Коул стрийт, пълно с Босоноги, хипита с мишени, боядисани на челата им. Зоната на залива беше тяхната духовна родина. — Хубаво е да си извън къщата.

— Когато кажеш — отвърна той. — Щастлив съм да го правя.

— Ееее… — Гласът ѝ беше нисък, леко флиртуващ, като че ли подозираше, че Том крие не добри новини. — Чул ли си нещо?

— За какво?

— Нали знаеш. Кога ще излезе. Кога ще мога да се върна.

— Къде?

— В ранчото. Наистина ми липсва.

Том не беше сигурен какво да ѝ каже. Тя гледаше същите телевизионни репортажи, които и той. Знаеше, че на мистър Гилкрест е отказана гаранция и че властите пипат здраво, отнемат активи на организацията, арестуват хора от върха и средата и ги притискат за компрометираща информация. ФБР и щатската полиция не пазеха в тайна факта, че активно издирват непълнолетните момичета, за които мистър Гилкрест твърдеше, че се е оженил — не защото бяха направили нещо лошо, а защото бяха жертви на сериозно престъпление, застрашени малолетни с нужда от медицински грижи и психологическа консултация.

— Кристин — каза той, — не можеш да се върнеш там.

— Трябва — настоя тя. — Аз живея там.

— Ще те накарат да свидетелстваш.

— Не, няма. — Тя звучеше предизвикателно, но той можеше да види съмнение в очите ѝ. — Уейн каза, че всичко ще се оправи. Той има наистина добри адвокати.

— Той е в голяма беда, Кристин.

— Не могат да го вкарат в затвора — настоя тя. — Не е направил нищо лошо.

Том не ѝ възрази, нямаше смисъл. Когато Кристин проговори отново, гласът ѝ беше изтънял и уплашен.

— Какво ще правя сега? — попита тя. — Кой ще се грижи за мен?

— Можеш да останеш с нас колкото поискаш.

— Нямам никакви пари.

— Не се тревожи за това.

Моментът не изглеждаше подходящ да ѝ каже, че и той няма никакви пари. Тримата с Макс и Луис технически бяха доброволци, които даряваха времето си на Движението за изцелителни прегръдки в замяна на стая, храна и малка стипендия. Единствените пари в брой в джоба му бяха от плика, който Кристин му даде, когато пристигна — двеста долара на двайсетачки, най-голямата пачка, която бе виждал от доста време насам.

— Ами твоето семейство? — попита той. — Това не е ли възможност?

— Семейството ми? — Идеята явно ѝ се струваше странна. — Не мога да се върна при семейството ми. Не и в това състояние.

— Какво състояние?

Тя сведе брадичка, изучавайки жълтата си тениска, сякаш търсеше някакво петно. Имаше тесни рамене и много малки, почти незабележими гърди.

— Не ти ли казаха?

Прокара длан по плоския си корем, изглаждайки гънките на полата си.

— Какво да ми кажат?

Когато го погледна, очите ѝ блестяха.

— Бременна съм — отвърна тя. Том чуваше гордостта в гласа ѝ, смътното чувство на почуда. — Аз съм избраницата.