Останалите

Гадже над средното

Членовете на съвета се бяха събрали за януарската среща. Кевин се беше върнал от Флорида преди две седмици, така че бе малко изненадан от коментарите, които получи за тена си.

— Изглеждате добре, господин кмете!

— Забавления на слънце, а?

— Ходихте ли до Бока? Чичо ми има там местенце.

— Ходи ми се на ваканция!

„Толкова блед ли съм бил?“, зачуди се той, докато заемаше мястото си на дългата маса между съветник Дифацио и съветничката Херера. Или хората реагираха на нещо по-дълбоко от червеникавия оттенък на кожата му, на вътрешната промяна, която не можеха да обяснят по друг начин.

Във всеки случай Кевин бе очарован от здравословната промяна, огромно подобрение в сравнение с унилата сбирка през декември, която се бе състояла с не повече от дузина обичайни заподозрени, повечето от които стари скъперници, противопоставящи се на всякакво държавно харчене — федерално, щатско и местно — с изключение на социалните осигуровки и здравната грижа, от която зависеха. Единственият участник под четирийсет беше репортерката на „Месинджър“, хубаво момиче, тъкмо излязло от колежа, което клюмаше зад лаптопа си.

Той удари с чукчето, за да открие срещата в седем нула нула, без да предостави обичайното петминутно отлагане в полза на изоставащите. Искаше да се придържа към програмата поне веднъж, да придвижва нещата и да приключи колкото се може по-близо до девет. Беше казал на Нора, че ще отиде тогава, и не искаше да я кара да го чака.

— Добре дошли! — каза той. — Хубаво е да видя всички ви тук, особено в толкова студена зимна вечер. Както повечето от вас знаят, аз съм кметът Гарви, а тези красавци от двете ми страни са вашите общински съветници.

Разнесоха се любезни леки ръкопляскания, а после съветник Дифацио се изправи, за да поведе Клетвата за вярност, която изрецитираха със забързано, леко притеснено мънкане. Кевин помоли всички да останат прави за минута мълчание в чест на Тед Фигероа, наскоро починалия зет на съветничката Карни и изтъкната фигура в света на младежкия спорт в Мейпълтън.

— Мнозина от нас познаваха Тед като легендарен треньор и движещата сила зад неделната Баскетболна програма, на която той беше съдиректор от две десетилетия, дълго преди собствените му деца да пораснат. Той беше отдаден, щедър мъж и знам, че говоря от името на всички, когато казвам, че ще ни липсва много.

Кевин наведе глава и бавно преброи до десет, както някой му беше казал, че е правилото в този случай. Лично той не беше чак толкова възхитен от Тед Фигероа — мъжът беше задник, ултраконкурентен треньор, който подбираше най-добрите играчи от собствените си отбори и почти винаги печелеше шампионата — но това не беше времето и мястото за честност към мъртвите.

— Добре — каза той, след като заеха местата си. — Първата ни работа е одобряването на протоколите от декемврийската среща. Имаме ли предложение за одобряване?

Съветник Рено направи предложението. Съветничката Чен го подкрепи.

— Всички ли подкрепят? — попита Кевин. Потвърждението бе единодушно. — Предложението е прието.

Когато беше по-млада, по време на твърде краткия прозорец свобода между първата ѝ целувка и годежа ѝ с Дъг, Нора бе започнала да мисли за себе си като за първокласно гадже. На сегашния си етап — след половин живот и в един съвсем друг свят — тя откри, че ѝ е трудно да възстанови произхода на това вярване. Беше възможно да е чела статия в „Глемър“ за „Десетте основни умения на гаджето“ и да бе осъзнала, че е усъвършенствала осем от тях. Или може би бе решила теста „Най-якото гадже“ в „Ел“ и резултатите ѝ бяха в най-горната секция: „Вие сте експерт!“. Но беше също толкова възможно навикът за самоуважение да е толкова дълбоко вкоренен в нея, че просто да не ѝ е хрумвало да мисли различно. Все пак Нора беше хубава, умна, джинсите ѝ стояха добре, косата ѝ беше права и блестяща. Разбира се, че ще бъде по-добро гадже от повечето други момичета. Тя беше по-добра във всичко.

Това убеждение бе толкова интегрална част от вътрешния ѝ образ, че го беше изразила на глас по време на една унизителна раздяла с любимото ѝ гадже в колежа. Брайън беше харизматичен философ, чиято библиотечна бледност и дундеста талия — култивираше европейско презрение вместо упражнения — не намаляваха ни най-малко привлекателността на интелекта му. Той и Нора бяха сериозна двойка през по-голямата част от втората година — мислеха за себе си като за „най-добри приятели и сродни души“ — докато след връщането си от пролетната ваканция Брайън не реши, че трябва да започнат да се срещат с други хора.

— Не искам да се срещам с никой друг — каза му тя.

— Добре — отвърна той, — но ако аз искам?

— Тогава между нас е свършено. Няма да те споделям с други.

— Съжалявам да чуя това. Защото аз вече се срещам с някого.

— Какво? — Нора беше искрено объркана. — Защо правиш това?

— Какво искаш да кажеш? Защо някой се среща с друг?

— Искам да кажа, защо имаш нужда?

— Не разбирам въпроса.

— Аз съм наистина добро гадже — каза му тя. — Знаеш това, нали?

Той я изучаваше няколко секунди, все едно я виждаше за първи път. Имаше нещо смущаващо хладно в изражението му, като научна безпристрастност.

— Ставаш — прие той малко неохотно. — Определено си над средното.

След като се дипломира, тази история стана един от любимите ѝ колежански анекдоти. Разказваше я толкова често, че накрая стана текущото остроумие в брака им. Всеки път когато Нора направеше нещо грижовно — да вземе ризите на Дъг от химическото, да му сготви изтънчена вечеря без причина, да му разтрие гърба, когато се върне от работа — той я изучаваше за момент-два и поглаждаше брадичката си като философ.

— Вярно е — казваше той с изражение на леко изумление. — Ти наистина си гадже над средното.

— Дяволски си прав — отвръщаше тя. — Аз съм на петдесет и три процента.

Напоследък шегата не изглеждаше толкова смешна или може би беше смешна по друг начин, докато се опитваше да е гадже на Кевин Гарви и се справяше толкова отвратително. Не защото не го харесваше — това съвсем не беше проблем — а защото не помнеше как да играе ролята, която някога ѝ беше втора природа. Какво казваха гаджетата? Какво правеше тя самата? Приличаше много на сватбения им месец в Париж, когато неочаквано бе разбрала, че не може да каже и дума на френски, макар че бе учила езика четири години в гимназията.

„Толкова е разстройващо — беше казала на Дъг. — Знаех тези неща.“

Искаше да каже същото и на Кевин, да му даде да разбере, че е просто малко ръждясала, че в близките дни ще дойде на себе си.

„Je m’appelle Nora. Comment vous appellez-vous?“4

„Аз съм наистина добро гадже.“

Общинското събрание беше малко като църковните сбирки, мислеше си Кевин, позната поредица от ритуали — срещи, оставки и пенсионирания, обявления (Поздравления за „Брауни Труп 173“, чиято втора благотворителна акция с джинджифилови бисквити събра над триста долара за „Фъзи Амигос Интернешънъл“ — благотворителна организация, която изпраща плюшени играчки на бедни деца от Еквадор, Боливия и Перу…), прокламации („Така двайсет и пети февруари се обявява за Ден за хранене навън в Мейпълтън“), молби за разрешителни, бюджетни решения, общински доклади и предстоящи укази — които бяха едновременно отегчителни и странно успокояващи.

Движеха се през дневния ред с доста добра скорост — единствените забавяния бяха при общинските доклади за сгради и терени (твърде много подробности за избора на фирми за павиране за общински паркинг №3) и обществената безопасност (уклончиво обобщение на замрялото разследване на убийството на Фалцоне, последвано от продължително обсъждане на нуждата от повече нощни дежурни полицаи във и около парка „Грийнуей“) и успяха да приключат официалните дейности даже малко по-бързо.

— Добре — каза Кевин на публиката, — сега е ваш ред. Време е за обществените коментари.

На теория Кевин беше нетърпелив да чуе избирателите си. Казваше го през цялото време: „Тук сме, за да ви служим. Не можем да го направим, ако не знаем какво става в главите ви. Най-важната работа, която можем да свършим, е да чуем тревогите и критиките ви и да намерим иновативни, финансово разумни начини да ги разрешим“. Обичаше да мисли за обществените коментари като за училищните настоятели в действие — самоуправление на едно наистина интимно ниво, диалог лице в лице между гласоподавателите и хората, които са избрали, демокрацията такава, каквато са я възприемали основателите ѝ.

На практика обаче обществените коментари обикновено бяха цирк, форум, на който чудаците и мономаниаците изразяваха дребнавите си оплаквания и екзистенциални жалби, повечето от които бяха извън сферата на общинското управление. Един от редовните говорители изпитваше нужда да дава на съгражданите си месечни актуализации върху сложния спор, който водеше със здравния си осигурител. Друг беше запален по отмяната на лятното време в границите на Мейпълтън, несъмнено неортодоксална мярка, която се надяваше да вдъхнови и други градове и щати да последват примера му. Един крехък възрастен мъж често изразяваше нещастието си от нередовната доставка на „Дейли Джърнъл“, вестник, който бе спрял да излиза преди повече от двайсет години. За известно време съветът се опита да ограничава говорителите, като пречи на тези, чиито коментари не се отнасят до „местните въпроси“, но тази политика нарани чувствата на толкова много хора, че бързо я изоставиха. Сега се бяха върнали на старата система, неофициално известна като „Един луд, една реч“.

Първият човек, който говори на януарската среща, беше млад баща от Рение Роуд, който се оплака от колите, използващи улицата като пряк път по време на вечерните задръствания, и се зачуди защо полицията е толкова небрежна към налагането на законите.

— Какво е необходимо, за да направите нещо? — попита той. — Трябва ли някое дете да умре?

Съветничката Карни, председателка на комитета по обществена безопасност, увери мъжа, че полицията планира голяма инициатива по безопасност на движението за летния сезон, кампания, която ще обединява информирането на обществото с енергичното прилагане на мерките. Междувременно тя лично щяла да помоли началник Роджърс да наблюдава Рение Роуд и околните улици по време на вечерните задръствания.

Следващият говорител беше приветлива жена на средна възраст с патерици, която искаше да знае защо толкова много тротоари в Мейпълтън не са подходящо изринати след снежните бури. Самата тя се била подхлъзнала на заледен участък на „Уотли Терас“ и си скъсала кръстната връзка.

— Почистването на снега е задължително в Стоунууд Хайтс — изтъкна тя. — И там е много по-безопасно да се върви през зимата. Защо не направим нещо подобно и при нас?

Съветник Дифацио обясни, че доколкото си спомня, точно по тази тема са провеждани изслушвания по три различни повода. Всеки път много възрастни хора са се обявявали против всякаква промяна в закона по здравословни и по финансови причини.

— В доста трудна ситуация сме — каза той. — Лошо е, ако го направим, лошо е и ако не го направим.

— Ще ви кажа какво бих искал да видя — намеси се Кевин. — Искам да се състави списък на хора, които имат нужда от помощ с почистването, и може би да го споделим с доброволческата служба на гимназията. По този начин децата могат да получат кредити за общественополезен труд, като правят нещо наистина необходимо.

Няколко съветници харесаха идеята и съветничката Чен, председателка на образователния комитет, се съгласи да я предаде на гимназията.

Нещата се разгорещиха повече, когато взе думата следващият говорител — напрегнат млад мъж, с дълбоко поставени очи и неравна брада. Той се представи като главен готвач и собственик на наскоро открития вегански ресторант, наречен „Пюрити Кафе“, и каза, че иска да депозира възражение срещу нечестната категория, която заведението му е получило от здравния инспекторат.

— Това е абсурдно — заяви той. — „Пюрити Кафе“ е безупречно. Ние не се занимаваме с месо, яйца или млечни продукти, които са основният източник на хранителни болести. Всичко, което предлагаме, е прясно и приготвено с любов в напълно нова, модерна кухня. Но ние получаваме категория Б, а „Чикън Куик“ — А? „Чикън Куик“! Майтапите ли се? Чували ли сте за салмонела? Ами „Чъмлис Стейкхауз“? Виждали ли сте кухнята на „Чъмлис Стейкхауз“? Ще посмеете ли да ме погледнете в очите и да ми кажете, че е по-чиста от „Пюрити Кафе“? Това е шега. Нещо тук намирисва и можете да се обзаложите, че не е храната в моя ресторант.

Кевин се разгневи не заради снизходителния тон на готвача или заради лошото му решение да критикува конкурентите си — това определено не беше начин да си спечели приятели и да повлияе на хората в един малък град — но трябваше да признае, че А за „Чикън Куик“ изглежда малко невероятно. Лори го бе накарала да спрат да ходят там преди години, след като откри малка батерия в чесновия сос. Когато я занесе на собственика, той се разсмя и каза: „А, ето къде била“.

Брус Хардин, дългогодишният здравен инспектор на Мейпълтън, помоли за разрешение да отговори направо на „необмислените обвинения“ на главния готвач. Брус беше як мъж в средата на петдесетте си години, който бе загубил съпругата си във Внезапното заминаване. Не изглеждаше особено суетен, но беше трудно да се отчете смущаващият контраст между тъмнокафявата му коса и сребристосивия мустак, без да се вземе под внимание известно количество „Лореал“ за мъже. Говорейки с любезната авторитетност на ветеран бюрократ, той изтъкна, че докладите му са обществено достъпни и обикновено съдържат фотографии, документиращи всяко цитирано нарушение. Всеки, който искал да проучи доклада му за „Пюрити Кафе“ или който и да е доставчик на храна, бил добре дошъл да го направи. Той бил уверен, че работата му може да издържи и най-стриктната проверка. После се обърна и се взря в брадатия готвач.

— На този пост съм от двайсет и три години — каза той с доловимо треперене в гласа. — И това е първият път, когато почтеността ми се поставя под въпрос.

Готвачът отстъпи малко, но настоя, че не бил поставял под въпрос ничия честност. Брус каза, че на него не му звучало така и че е проява на малодушие да се опитва да отрича. Кевин се намеси, преди нещата да излязат от контрол, и предположи, че може би ще е по-конструктивно, ако двамата седнат в една по-спокойна обстановка и обсъдят откровено мерките, които „Пюрити Кафе“ може да вземе, за да подобри категорията си през следващия инспекционен период. Той добави, че е чул страхотни неща за веганския ресторант, и го смята за ценна придобивка към еклектичната розетка от заведения за хранене в града.

— Аз не съм вегетарианец — каза той, — но нямам търпение скоро да хапна там. Може би един обяд следващата сряда? — Погледна към членовете на съвета. — Кой иска да се присъедини?

— Ще черпиш ли? — подхвърли съветник Рено и си спечели одобрително подхилване от публиката.

Кевин погледна часовника си, преди да даде думата на следващия говорител. Вече беше девет без петнайсет, а още поне десет души вдигаха ръце, включително човека с лятното време и джентълмена, който никога не получаваше вестника си.

— Еха — каза им той. — Изглежда, тъкмо загряваме.

По някаква причина тя винаги беше малко изненадана да открие Кевин на стъпалата, дори когато го очакваше. В цялата ситуация имаше нещо твърде нормално и успокоително, голям, приветлив мъж, притискащ кафяв плик, от който стърчи бутилка вино, в ръцете ѝ.

— Извинявай — каза ѝ той. — Общинската среща се проточи. Всички искаха да се изкажат.

Нора отвори виното и той ѝ разказа подробно за срещата, с много повече детайли, отколкото ѝ бяха нужни. Тя направи всичко по силите си, за да изглежда концентрирана и заинтересувана, кимаше на местата, където това изглеждаше подходящо, даваше редки коментари или въпроси, за да придвижва разговора.

„Доброто гадже е добър слушател“, напомняше си сама.

Но само се преструваше и го знаеше. В предишния ѝ живот Дъг обикновено седеше на същата тази маса и изпитваше търпението ѝ по сходен начин, с многословни монолози за всяка сделка, по която работеше в момента, като я осведомяваше за тайнствените правни и финансови подробности по трансакцията, мислеше на глас за различните спънки, които може да се появят, и за това, което би могъл да направи, за да ги преодолее. Но без значение колко беше отегчена, тя винаги разбираше, че работата на Дъг има значение за нея на лично ниво, че ще има последствия за семейството и че трябва да внимава. Колкото и да ценеше компанията на Кевин, не можеше да се убеди напълно, че е нужно да се интересува от заплетеностите на сградните правила или от удължаването на крайния срок за регистрация на домашните любимци.

— Това само за кучетата ли е? — зачуди се тя.

— И за котките.

— Значи се отказвате от глобите?

— Технически само удължаваме регистрационния период.

— Каква е разликата?

— Окуражаваме изпълнителността — обясни той.

Те седнаха заедно пред плоския телевизор, ръката на Кевин беше около раменете на Нора, пръстите му — заровени в меката ѝ тъмна коса. Тя не възразяваше да я докосва така, но и не даваше знак, че ѝ харесва. Вниманието ѝ беше приковано към екрана, който изучаваше с изражение на мрачна напрегнатост, сякаш „Спондж Боб“ беше шведски артфилм от 60-те.

Кевин беше достатъчно щастлив да го гледа с нея не защото харесваше шоуто — намираше го за невъздържано и особено — а защото най-сетне му осигуряваше извинение да спре да говори. Беше бърборил твърде дълго за общинското събрание — за надхвърления бюджет за снегопочистването, за уместността на замяната на паркингметрите в центъра с машини за билети и така нататък, и така нататък — само за да им спести неудобството да седят в продължителна тишина като стара женена двойка, която няма какво да си каже.

Вбесяващото беше, че те едва се познаваха, дори след като прекараха толкова време заедно през ваканцията. Имаше още много неща за откриване, много въпроси, които той искаше да зададе, само тя да му позволеше. Но във Флорида Нора бе дала ясно да се разбере, че личните въпроси са забранени. Нямаше да говори за съпруга или децата си, или дори за живота си преди това. Кевин бе усетил как тя се напряга в моментите, когато се опитваше да ѝ разкаже за своето семейство, заради начина, по който трепваше и се извръщаше, сякаш някое ченге бе насочило фенерчето си в очите ѝ.

Във Флорида поне бяха в несвойствена среда, прекарваха повечето време навън, където беше лесно да разчупиш мълчанието с проста размяна на реплики за температурата на океана или за красотата на залеза, или за факта, че над вас току-що е прелетял пеликан. В Мейпълтън нямаше подобни неща. Бяха винаги вътре, винаги в къщата ѝ. Нора не искаше да ходи на кино, на ресторант или дори в „Карпе Дием“ за питие. Всичко, което правеха, бе да си разменят измъчени общи приказки и да гледат „Спондж Боб“.

Нора не му разказа дори за това. Кевин разбра, че е ритуал за възпоменание, и бе трогнат, че тя му позволи да е част от него, но би искал да разбере нещо повече за това, какво означава шоуто за нея и какво пише в бележника си, след като свърши. Но очевидно „Спондж Боб“ също не му влизаше в работата.

Нора не искаше да е такава — отчуждена и изключена. Искаше да е каквато беше във Флорида, открита и жива, със свободно тяло и дух. Онези пет дни бяха преминали като сън, двамата бяха пияни от слънце и адреналин, непрекъснато изумени да откриват, че са заедно в несвойствената топлина, свободни от затвора на ежедневната рутина. Вървяха и караха заедно колело, флиртуваха и плуваха в океана, а когато темите за разговор се изчерпваха, си поръчваха още едно питие или сядаха в джакузито, или прочитаха няколко страници от трилърите, които бяха купили от книжарницата на летището. В късните следобеди се разделяха за няколко часа, усамотяваха се в отделните си стаи за душ и дрямка, преди да се срещнат отново за вечеря.

Тя го беше поканила в стаята си още първата нощ. След бутилката вино на вечеря и шеметна сесия с мокри целувки на плажа, изглеждаше любезно да го направи. Не се бе притеснила да си свали дрехите, не бе го помолила да изгаси светлината. Просто бе стояла там гола и попивала одобрението му. Беше имала чувството, че кожата ѝ грее.

— Какво мислиш? — беше го попитала.

— Хубави ключици — бе отвърнал той. — И доста добра поза.

— Това ли е всичко?

— Ела в леглото и ще ти кажа нещо за свивките на коленете.

Тя се бе покатерила и притиснала към него. Торсът му беше успокояващо плътна бледа плоча. Когато го беше прегърнала за първи път, сякаш бе обгърнала дърво.

— Какво за свивките на коленете ми?

— Честно ли?

— Аха.

Ръката му се бе спуснала по задната част на бедрото ѝ.

— Малко са студени.

Тя се беше разсмяла и той я беше целунал, тя му бе отвърнала и това беше краят на разговора. Единствената спънка бе дошла няколко минути по-късно, когато той се беше опитал да влезе в нея и откри, че е много суха. Тя се беше извинила, че не е във форма, но той бе изшъткал, проправяйки си път към центъра на тялото ѝ с език, за да я овлажни. Не бързаше, даде ѝ да разбере, че няма проблем да се отпусне, склони я по един непознат път, докато тя не спря да се тревожи за това накъде я води, и осъзна с тих стон, че вече е там, че нещо в нея се е отпуснало и от там изтича нещо топло. Когато бе успокоила дишането си, бе пропълзяла по леглото и му върна услугата, без да се сети нито веднъж за Дъг или Кайли, докато го поемаше в устата си, без да мисли за нищо, докато не приключи, докато той не спря да скимти и не бе сигурна, че е преглътнала всяка капка.

Кевин изпита кратък прилив на напрегнатост, когато шоуто свърши и Нора затвори бележника си.

— Извини ме. — Тя покри устата си, любезно прикривайки прозявка. — Малко съм уморена.

— Аз също — призна той. — Денят беше дълъг.

— Навън е толкова студено. — Тя потръпна съчувствено. — Съжалявам, че трябва да тръгваш.

— Не трябва — напомни ѝ той. — С удоволствие ще остана. Липсваше ми.

Нора обмисли това за момент.

— Скоро — отвърна тя. — Просто имам нужда от още малко време.

— Не е нужно да правим нищо. Можем просто да си правим компания. Да говорим, докато не заспим.

— Съжалявам, Кевин. Наистина не ми е до това.

„Разбира се, че ти е — искаше му се да ѝ каже. — Не помниш ли какво беше? Как може да не ти е до това?“ Но знаеше, че няма смисъл. В мига, в който започнеш да защитаваш каузата си, вече си изгубил.

Тя го придружи до вратата и го целуна за лека нощ, целомъдрено, но дълго изпращане, което приличаше на извинение и на обещание в същото време.

— Мога ли да ти звънна утре? — попита той.

— Да — отвърна тя, — звънни ми утре.

Нора заключи вратата и занесе чашите от вино в мивката. После се качи горе и се приготви за лягане.

„Аз съм ужасно гадже — помисли си, докато си миеше зъбите. — Не знам защо изобщо си правя труда.“

Беше смущаващо като знаеше, че вината е само нейна, че тя бе кандидатствала доброволно за позицията и бе подвела Кевин да ѝ даде работата. Тя бе онази, която го покани във Флорида все пак, онази, която успя да се преструва на функционално, относително весело човешко същество цели пет дни. Към края на ваканцията почти бе започнала да вярва, че наистина е функционално, относително весело човешко същество — човек, който би могъл да се държи за ръка с друг човек под масата или да дава с виличка десерт на този друг човек — така че не можеше да го обвинява, че споделя това недоразумение или че се чувства объркан и предаден, когато тя се отдръпна.

Но тя не беше онзи човек, не и тук, в Мейпълтън; дори не се доближаваше до този образ и нямаше смисъл да се крие от истината. Не можеше да даде на Кевин любов, нито радост или енергия, или проницателност. Още беше разбита, някои съществени части от нея все още липсваха. Осъзнаването на това, когато се върна вкъщи, почти я пречупи. Непоносимата тежест на собственото ѝ съществуване беше като оловно наметало през крехките ѝ рамене. „Добре дошла у дома, Нора.“ Чувстваше го толкова по-тежко от преди, толкова по-угнетително, което очевидно беше цената, която плащаше за това, че се бе измъкнала за няколко дни. „Хубаво ли си прекара?“

Аванпостът

В една безветрена утрин със слаб сняг в края на януари Лори и Мег вървяха по Гинко стрийт към новите си квартири на Паркър Роуд, тих жилищен район в източната част на парка „Грийнуей“.

Аванпост 17 беше малък, но по-хубав, отколкото Лори бе очаквала, тъмносиня едноетажна къща с капандури и бели первази около прозорците. Вместо бетонна пътека към главния вход водеше павиран път с пръстен цвят. Единственото, което не хареса, бе самата врата, която изглеждаше твърде орнаментирана за останалата част от къщата, блестящо кафяво дърво с врязан удължен овал от тъмно декоративно стъкло, подобно на онова, което очакваш да видиш в „Макменшън“ на Стоунууд Хайтс, а не в скромно мейпълтънско жилище като това.

— Сладко е — прошепна Мег.

— Можеше да е много по-зле — съгласи се Лори.

Харесаха го още повече, след като влязоха вътре. Приземната част беше уютна, без да е тясна, оживена от многобройни малки детайли — газова камина в дневната стая, интериорни черги с релефен геометричен дизайн, удобни модулни мебели. Върхът беше реновираната кухня, ярко, отворено пространство, с повърхности от неръждаема стомана, професионална печка и прозорец над мивката, който гледаше към успокояващата растителност на залесения парк, скрежът бе обвил голите клони на дърветата с тънък слой бял прах. Лори лесно можеше да си представи старото си Аз да седи на тезгяха от стеатит в някой съботен следобед и да кълца зеленчуци на фона на нечие мърморене.

Новите им съквартиранти ги разведоха из къщата. Бяха двойка мъже на средна възраст, които им отвориха вратата с ръчно изработени баджове, прикрепени към ризите. „Джулиан“ беше висок и малко изгърбен, с кръгли очила с тънки рамки и стърчащ нос, който сякаш душеше любопитно във въздуха. Лицето му беше гладко избръснато, истинска аномалия сред Грешните отломки. „Гюс“ беше набит, червенокос човек с червендалесто лице. Брадата му беше равно подстригана и обилно посипана със сиво.

Добре дошли — написа той в бележника си. — Очаквахме ви.

Лори почувства безпокойство, но положи усилия да го пренебрегне. Знаеше, че аванпостът ще е смесен, но не бе очаквала нищо толкова интимно, двама мъже и две жени, споделящи малка къща в края на гората. Но ако това беше назначението им, трябваше да го приемат. Тя разбираше каква чест е да бъде избрана в Кварталната заселническа програма — това беше сърцето на дългосрочните планове за разширение на „Грешните отломки“ — и искаше да се покаже достойна за доверието, оказано ѝ от лидерите, които несъмнено правеха всичко най-добро с ресурсите, които имаха на разположение.

Освен това тя и Мег имаха на разположение целия втори етаж — две малки спални и обща баня — така че уединението нямаше да е проблем. Мег избра розовата стая, която гледаше към улицата. Лори взе жълтата с изглед към парка, която вероятно бе принадлежала на тийнейджър. Леглото — изглежда, беше от ИКЕА — беше ниско, матрак тип футон в рамка от светло дърво. Стените бяха голи, но можеше да види празните места, където до неотдавна бяха висели плакати, три правоъгълника, малко по-светли от околното пространство.

Беше донесла само един куфар, това бяха всичките ѝ земни принадлежности, и го разопакова за минути. Това сякаш намали ефекта на ставащото — заприлича повече на настаняване в хотел, отколкото на установяване в нов дом — почти успя да я накара да изпита носталгия по забързаните дни на стария ѝ живот: седмиците подготовка, кашоните и тиксото, маркерите, пристигането на големия камион, тревогата от гледката на това, как целият ти живот изчезва пред очите ти. И после обратната перисталтика на другия край, всичките кашони, които излизат, тупването, когато се приземят на пода, писъкът, когато ги разкъсаш и отвориш. Странното разочарование от новата къща, онова измъчващо усещане за разстройване, което имаш чувството, че няма да изчезне никога. Но дълбоко в себе си поне знаеш, че се е случило нещо с голямо значение, че една глава в живота ти е приключила и започва нова.

„Година — казваше едно време. — Нужна е година, за да се почувстваш у дома си. А понякога и повече.“

След като прибра дрехите си в скрина с чекмеджета — също от светло дърво, също от ИКЕА — тя остана дълго на колене — не се молеше, просто мислеше, опитваше се да събере ума си около факта, че сега живее тук, че това място е дом. Помагаше ѝ мисълта, че Мег е наблизо, само на няколко крачки от нея. Не толкова близо, колкото беше в Синята къща, където споделяха обща стая, но достатъчно близо, по-близо, отколкото бе разумно да се надява.

Като общо правило, приятелството сред Грешните отломки не се насърчаваше. Организацията бе структурирана така, че да предотврати възможността хората да прекарват твърде много време заедно или да разчитат твърде много на определени индивиди за социалното си поддържане. В лагера на Гинко стрийт членовете живееха на големи групи, които често се размесваха; работата се сменяше периодично. Наблюдателите се събираха по двойки чрез лотария и рядко работеха с един и същ партньор два пъти месечно. Идеята беше да се заздрави връзката между индивида и групата като цяло, а не между отделните индивиди.

Тази политика имаше смисъл за Лори, поне на теория. Хората бяха изключително уязвими, когато се присъединяваха към „Грешните отломки“. След като изразходваха толкова много енергия, за да се отделят от стария си живот, те бяха замаяни и изтощени, и напълно уязвими. Без подходящо въвеждане, за тях беше много лесно да се върнат към познатите стереотипи, да пресъздадат неволно връзките и поведенческите модели, които бяха изоставили. Но ако им се позволеше да го направят, те щяха да пропуснат именно онова, заради което бяха дошли: възможност да започнат наново, да се отърват от фалшивото успокоение на приятелството и любовта, да дочакат последните дни без разсейване или илюзии.

Главното изключение от тази политика беше заредената връзка между обучаван и обучаващ, която организацията виждаше като необходимо зло, статистически ефективна, но емоционално опасна стратегия за прибиране на новите членове в лоното ѝ. Проблемът не беше толкова във формирането на силна, специална връзка между двама души — това беше целият смисъл — колкото в травмата от разкъсването на връзката, от разделянето на двамата, които на практика бяха станали единица.

Беше работа на обучаващия да подготви обучавания за тази неизбежност. От самото начало Лори се бе придържала към протокола, напомняйки на Мег ежедневно, че тяхното партньорство е временно, че ще приключи на 15 януари — когато е Завършването — и в този момент Мег ще стане пълноправен член на мейпълтънския клон на „Грешните отломки“. От този момент двете щяха да са колежки, не приятелки. Щяха да се отнасят една към друга с обичайната любезност — нищо повече и нищо по-малко — и стриктно да се придържат към обета за мълчание в свое присъствие.

Беше направила всичко по силите си, но това не им беше помогнало. С наближаването на края на послушничеството на Мег те ставаха все по-тревожни и потиснати. Няколко нощи едната или и двете избухваха в плач заради нечестната ситуация, докато се чудеха защо не могат да продължат да живеят по този начин и да се придържат към системата, която работеше толкова добре за двете им. По някакъв начин за Лори беше по-зле, защото тя знаеше точно към какво ще се върне — пренаселената стая в Сивата къща или може би в Зелената, спалния чувал на студения под, дългите нощи без приятел, с чиято помощ да минава времето, нищо, което да ѝ прави компания освен изплашения глас в главата ѝ.

Седмица по-рано, сутринта на Завършването на Мег, те докладваха в Главната къща с натежали сърца. Преди да тръгнат, се прегръщаха дълго и си напомниха, че трябва да са смели.

— Няма да те забравя — обеща Мег, гласът ѝ беше тих и малко дрезгав.

— Ще се оправиш — прошепна Лори, без дори самата тя да е убедена в това. — И двете ще се справим.

Пати Левън, първият и единствен ръководител на мейпълтънския клон, ги чакаше в кабинета си, седнала като гимназиална директорка зад огромно бежово бюро. Беше дребна жена с къдрава сива коса и строго, но изненадващо младолико лице. Тя им даде знак с цигарата си, покана да седнат.

— Днес е голям ден.

Лори и Мег мълчаха. Беше им разрешено да говорят само при директен въпрос. Директорката ги изучаваше, лицето ѝ бе внимателно, но безизразно.

— Виждам, че сте плакали.

Нямаше смисъл да отричат. Едва бяха спали и прекараха по-голямата част от нощта, облени в сълзи. Мег изглеждаше съсипана — косата ѝ бе заплетена, очите ѝ бяха влажни и подпухнали — и Лори нямаше причина да смята, че тя самата изглежда по-добре.

— Трудно е! — избухна Мег като тийнейджърка с разбито сърце. — Просто наистина е трудно!

Лори трепна при нарушаването на благоприличието, но ръководителката го подмина. Защипала цигарата между палеца и показалеца си, тя я поднесе към устата си и смукна силно през филтъра, сякаш не гореше добре, примижавайки с мрачна решимост.

— Знам — каза тя, като издиша. — Това е пътят, който сме избрали.

— Винаги ли е толкова зле?

Мег звучеше така, сякаш ще се разплаче отново.

— Понякога. — Пати Левън сви рамене. — За различните хора е различно.

След като Мег бе разчупила леда, Лори реши, че е приемливо да заговори.

— Вината е моя — обясни тя. — Не свърших работата си. Привързах се към нея твърде много и позволих на нещата да излязат от контрол. Наистина се провалих.

— Това не е вярно! — възрази Мег. — Лори е страхотен ментор.

— Това е и наша вина — призна директорката. — Виждахме какво се случва. Вероятно трябваше да ви разделим още преди месец.

— Съжалявам. — Лори се насили да я погледне в очите. — Ще се постарая повече следващия път.

Пати Левън поклати глава.

— Не мисля, че ще има следващ път.

Лори не възрази. Тя знаеше, че не заслужава втори шанс. Дори не беше сигурна, че сама го иска, не и ако трябваше отново да изпита същото, когато всичко свърши.

— Моля ви, не обръщайте станалото срещу Мег — каза тя. — Тя се стара много през последните два месеца и осъществи голям напредък, въпреки моите грешки. Наистина се възхищавам на силата и решимостта ѝ. Знам, че ще бъде ценна придобивка за клона.

— Лори ме научи на толкова много — присъедини се Мег. — Тя е наистина добър ролеви модел, знаете ли?

Директорката милостиво не обърна внимание и на това. В последвалото мълчание Лори откри, че се взира в плаката на стената зад бюрото. На него имаше класна стая, пълна с възрастни и деца, всички облечени в бяло, всички с ръце във въздуха, като нетърпеливи отличници. Във всяка ръка имаше цигара.

КОЙ ИСКА ДА БЪДЕ МЪЧЕНИК? — пишеше на плаката.

— Предполагам, че сте забелязали колко пренаселено е тук — казваше им Пати Левън. — Продължават да идват нови хора. В някои от къщите се спи дори в коридорите и в гаражите. Това просто не е устойчива ситуация.

За един-два нещастни момента Лори се зачуди дали не я изхвърлят от „Грешните отломки“, за да направи място за някой по-достоен. Но после ръководителката се взря в лист хартия на бюрото си.

— Прехвърляме ви в аванпост 17 — каза тя. — Отивате следващия вторник.

Лори и Мег си размениха тревожни погледи.

— И двете ли? — попита Мег.

Директорката кимна.

— Това е предпочитанието ви, нали?

Те я увериха, че е така.

— Добре. — За първи път, откакто бяха влезли, Пати Левън се усмихваше. — Аванпост 17 е много специално място.

Животът бе научил Джил, че нещата се променят непрекъснато — рязко, непредсказуемо и често без никаква причина. Но това знание не беше от особена полза. Човек все така можеше да бъде заблуден от най-добрата си приятелка насред вечеря с макарони и сирене.

— Мистър Гарви — каза Ейми, — мисля, че е време да започна да ви плащам наем.

— Наем? — Баща ѝ се изкикоти, сякаш се наслаждаваше на манипулацията като поредното момче. Беше в доста добро настроение през последните няколко седмици, откакто се беше върнал от Флорида. — Това е нелепо.

— Сериозна съм. — Ейми наистина изглеждаше такава. — Вие сте наистина много щедър към мен. Но започвам да се чувствам като използвачка.

— Ти не си използвачка, а гостенка.

— Живея тук от наистина много време. — Тя направи пауза, предизвиквайки го да ѝ възрази. — Сигурна съм, че ви е писнало от мен.

— Не ставай смешна. Компанията ти ни харесва.

Ейми се намръщи, сякаш неговата добрина само правеше нещата по-трудни.

— Аз не просто спя тук. Ям от храната ви, използвам душа и сушилнята, гледам кабелната ви телевизия. Сигурна съм, че има и други неща.

„Интернет — помисли си Джил. — Парно и климатик, тампони, гримове, шампоани и балсами, и паста за зъби, бельото ми…“

— Наистина няма проблем. — Кевин се взря в Джил, чудейки се дали тя не е на друго мнение. — Нали?

— Абсолютно — отвърна Джил. — Забавно е.

Тя наистина го мислеше, въпреки периодичните си оплаквания относно дългото натрапване на Ейми в къщата им, което явно нямаше краен срок. Да, през есента преживяха някои трудни моменти, но нещата се бяха пооправили през последните един-два месеца. Коледа мина наистина добре, организираха страхотно новогодишно парти, докато баща ѝ беше във ваканция. През седмиците оттогава Джил бе успяла да отстоява независимостта си от Ейми, не излизаше всяка вечер и правеше добросъвестни усилия да навакса с училищната работа и да прекарва повече време с баща си. Изглежда, най-накрая бяха намерили приемлив за всички баланс.

— Никога преди не съм плащала наем — каза Ейми, — така че нямам представа колко може да е, особено в красива къща като тази. Но предполагам, че хазаинът трябва да реши, нали така?

Баща ѝ трепна при думата „хазаин“.

— Не ставай смешна — каза той. — Ти си в гимназията. Как ще плащаш наем?

— Това е другото, което исках да ви кажа. — Ейми изглеждаше неочаквано несигурна в себе си. — Мисля, че приключих с ученето.

— Какво?

Джил с изненада видя, че Ейми се изчервява, защото Ейми никога не се изчервяваше.

— Напускам — каза тя.

— Защо правиш това? — попита баща ѝ. — Ще завършиш след няколко месеца.

— Не сте виждали бележника ми — каза му тя. — Провалих се на всичко последния срок, дори по физическо. Ако завърша, ще трябва да повтарям последната година, а по-скоро ще се застрелям, отколкото да го направя. — Тя се обърна към Джил в търсене на подкрепа. — Хайде, кажи му какъв провал съм.

— Вярно е — каза Джил. — Тя дори не помни как да отвори шкафчето си.

— Гледай кой го казва! — възкликна баща ѝ.

— Този срок ще се справя по-добре — обеща Джил, мислейки колко по-лесно ще е да го направи, ако Ейми не ѝ се мотае наоколо.

Нямаше да ходят на училище всяка сутрин и да се напушват зад супермаркета или да се измъкват за двучасов обяд. „Отново мога да съм себе си — помисли си тя. — Да си пусна коса, да започна да се виждам със старите ми приятели.“

— Освен това — добави Ейми, — имам работа. Помните ли Дерек от магазина за йогурт? Той ръководи новия „Апълбийс“ в „Стоунууд Плаза“. Нае ме като сервитьорка на пълно работно време, започвам следващата седмица. Униформите са грозни, но бакшишите трябва да са добри.

— Дерек ли? — Джил не се опита да прикрие отвращението си. — Мислех, че го мразиш.

Старият им шеф беше противен тип — женен мъж в средата на трийсетте — имаше ключодържател под формата на LCD куб, който прожектираше снимки на бебето му — който обичаше да купува алкохол на непълнолетните си служителки и да задава много проучващи въпроси за сексуалния им живот. „Някога използвала ли си вибратор? — попита той Джил една вечер, напълно ненадейно. — Обзалагам се, че ще ти хареса.“ Дори предложи да ѝ купи само защото изглеждала приятен човек.

— Не го мразя. — Ейми пийна глътка вода, после изпусна пресилена въздишка на облекчение. — Боже, нямам търпение да се махна от това училище. Депресирам се всеки път когато тръгна по коридора. Всички тези задници, подредени там.

— И знаеш ли какво — започна баща ѝ, — те всички ще идват в „Апълбийс“ и ще трябва да си мила с тях.

— Е, и? Поне ще ми плащат за това. А знаете ли кое е най-хубавото? — Ейми спря и се подсмихна гордо. — Всеки ден ще мога да спя толкова, колкото си искам. Повече няма да се будя с махмурлук призори. Така че наистина ще съм ви благодарна, ако пазите тишина сутрин.

— Ха, ха — каза Джил в опит да игнорира неочаквано притеснителната представа за къщата, след като е тръгнала за училище, а Ейми се щура из кухнята, облечена само в тениска и гащички, докато баща ѝ гледа от масата как тя се налива с портокалов сок направо от кутията в ежедневно очакване на предстоящата катастрофа.

Джил наистина се зарадва, че той си има нова приятелка, жена, близка до неговата възраст, макар и малко зловеща.

— Виж. — Той изглеждаше сериозно замислен, все едно Ейми бе негова дъщеря. — Наистина смятам, че трябва да премислиш нещата. Твърде умна си, за да напуснеш училище.

Ейми издиша бавно, сякаш започваше да губи търпение.

— Мистър Гарви — каза тя, — ако наистина не се чувствате удобно с това, предполагам, че мога да намеря и друго място за живеене.

— Не става въпрос за това къде живееш. Просто не искам да се подценяваш.

— Схванах това и наистина го оценявам. Но няма да промените решението ми.

— Добре. — Той затвори очи и разтри слепоочието си с три пръста, както правеше, когато има главоболие. — Какво ще кажеш за това? След месец или два, когато вече си поработила малко, можем да седнем и да обсъдим положението с наема. Междувременно ще си наш гост и всички са щастливи, става ли?

— Звучи добре. — Ейми се усмихна, сякаш това беше точно изходът, на който се беше надявала. — Харесва ми, когато всички са щастливи.

Лори не можеше да спи. Беше третата ѝ нощ в аванпоста и преходът не вървеше толкова гладко, колкото се беше надявала. Отчасти се дължеше на странното усещане отново да има собствена стая след двайсет и три години брак и девет месеца комунален живот. Просто вече не беше пригодена към усамотение, към начина, по който лежането на удобен матрак можеше да се усеща като безкрайно падане в открития космос.

Липсваше ѝ и Мег, липсваха ѝ техните сънливи разговори в леглото, училищното приятелство на Освобождаването. Някои нощи оставаха будни с часове, два тихи редуващи се гласа, припомнящи си случайни истории от живота им. В началото Лори бе направила добросъвестно усилие да ги насочва към обучението на Мег, да обезкуражи склонността към празни клюки и носталгично бърборене, но разговорите сякаш винаги имаха собствено мнение. А и истината беше, че тя се наслаждаваше на криволичещата им траектория, колкото и Мег. Извиняваше слабостта си, като си напомняше, че това е временно състояние, че Завършването ще дойде скоро и по необходимост ще трябва да се върне към стария си режим на мълчание и самодисциплина.

А сега беше тук и се опитваше да прави точно това, но Мег беше в съседната стая, толкова близо, че невъзможността да говорят ѝ се струваше абсурдна и почти жестока. Беше трудно да е сама при тези обстоятелства, но беше дори по-непосилно, когато знаеше, че не е нужно да е така; беше необходимо само да изрита одеялото и да се промъкне по коридора. Защото не се съмняваше ни най-малко, че Мег е напълно будна в този момент и мисли за абсолютно същото като нея, противи се на същото изкушение.

Беше лесно да се държат както трябва в лагера, където имаше толкова много хора, толкова много наблюдателни очи. В аванпоста нямаше кой да ги спре да правят каквото си поискат, нямаше кой да забележи, освен Гюс и Джулиан, които не бяха в позиция да ги критикуват. Те споделяха големия апартамент на приземния етаж — в него имаше двойно легло и джакузи в свързаната баня — и на Лори понякога ѝ се струваше, че чува гласовете им късно през нощта, крехки мехурчета говор, които се издигаха през смълчаната къща и се пукаха точно преди да достигнат слуха ѝ.

„За какво си говорят? — чудеше се тя. — Дали говорят за нас?“

Не би ги обвинявала, дори да беше така. Ако тя и Мег бяха заедно, сигурно щяха да си говорят за Гюс и Джулиан. Не да се оплакват — нямаше за какво толкова — а просто да разменят впечатления, както човек правеше, когато в живота му влязат нови хора и не е съвсем сигурен какво ще излезе от това.

Изглеждат сладури, помисли си тя, макар и може би малко твърде самоангажирани и себелюбиви. Можеха и да са малко властни, но Лори подозираше, че това отношение е повече случайно съвпадение на обстоятелствата, отколкото недостатък в характера им. Те са били единствените обитатели на аванпост 17 цял месец преди Лори и Мег да пристигнат и естествено бяха започнали да мислят за мястото като за свое и да приемат, че новодошлите ще трябва да се съобразяват с правилата, които те бяха установили. Принципно Лори не смяташе, че това е честно — Грешните отломки бяха организирани на базата на равнопоставеността, а не на старшинството — но тя реши, че ще изчака малко, преди да повдигне въпроса за вземането на решения.

Освен това правилата в къщата не бяха особено тежки. Единственото, което ѝ причиняваше лично неудобство, бе забраната да се пуши на закрито — тя обичаше да започва деня си с цигара в леглото — но нямаше намерение да се опитва да променя това. Политиката беше възприета заради Гюс, който страдаше от тежка астма. Дишането му често беше затруднено и само преди един ден бе получил силен пристъп, точно насред вечерята, скочи от масата с паникьосано изражение, като се давеше и хриптеше, сякаш току-що бе изваден от дъното на басейн. Джулиан се втурна в стаята им, донесе инхалатора и разтри гърба на Гюс няколко минути след това, докато дишането му не се нормализира. Беше ужасно за гледане и ако това, Лори да пуши в патиото, му осигурява малко облекчение, тя с готовност щеше да направи тази жертва.

В интерес на истината, тя бе благодарна за възможността да практикува какъвто и да е вид себеотрицание, защото аванпостът не предлагаше много в това отношение. Животът тук бе толкова по-лесен, отколкото в лагера. Храната беше в изобилие, макар и не изтънчена — предимно паста и боб, както и консервирани зеленчуци — а термостатът бе нагласен на цивилизованите седемнайсет градуса. Можеха да си лягат когато поискат, и да спят колкото поискат. Колкото до работата, сами определяха работното си време и сами попълваха докладите си.

Беше притеснително удобно, което бе една от причините Лори да се опитва толкова усилено да поддържа дистанция от Мег, да не се поддаде на лесната рутина на приятелството. Беше достатъчно лошо, че ѝ е топло и е нахранена и че е свободна да прави каквото ѝ харесва. Ако на всичкото отгоре беше и щастлива, ако имаше добър приятел, който да ѝ прави компания нощем, какъв изобщо беше смисълът да бъде с Грешните отломки? Защо просто не се върнеше в голямата си къща на „Ловъл Терас“ при съпруга и дъщеря си, защо не носеше отново хубави дрехи, защо не подновеше членството си в Мейпълтънския фитнес клуб, не наваксаше с изпуснатото по телевизията, не предекорираше хола, не готвеше интересни ястия със сезонни продукти, не се преструваше, че животът е добър и светът не е разрушен?

Все пак не беше твърде късно.

— С нас си вече от доста време — каза ѝ Пати Левън в края на срещата им миналата седмица. — Не мислиш ли, че е време да стане официално?

Пликът, който притисна към ръката на Лори, съдържаше един-единствен лист хартия, съвместна молба за развод. Лори бе попълнила празните полета, бе отбелязала необходимите кутийки и бе подписала от свое име в графата, отделена за ищеца. Всичко, което оставаше, бе да занесе формуляра на Кевин и да го накара да подпише своята част. Нямаше причина да вярва, че той ще възрази. Как би могъл? С брака им бе свършено — беше връхлетян от това, което щатът наричаше „непоправим провал“ — и двамата го знаеха. Молбата беше просто правна формалност, бюрократично заявление на очевидното.

Тогава какъв беше проблемът? Защо пликът все още лежеше на скрина и тежеше толкова силно на съвестта ѝ, че сякаш блестеше в мрака?

Лори не беше наивна. Тя разбираше, че „Грешните отломки“ има нужда от пари, за да оцеляват. Толкова голяма и амбициозна организация не можеше да се управлява без сериозни разходи — всички тези хора се нуждаеха от храна, подслон и медицински грижи. Трябваше да се придобият нови имоти, а старите да се поддържат. Цигари. Превозни средства. Компютри, правни съвети, обществено присъствие. Сапуни, тоалетна хартия, какво ли не. Имаше и още.

Естествено, от членовете се очакваше да допринасят с каквото могат. Ако всичко, което имаш, е чекът от социалната осигуровка, това и даваш. Ако всичките ти земни притежания се изчерпват с ръждясал стар олдсмобил с лош заглушител, Грешните отломки можеха да използват и него. А ако си имал достатъчно късмет да си женен за успешен бизнесмен, защо да не разтрогнеш този съюз и да не дариш своя дял от собствеността за каузата?

Защо не, наистина?

Тя не беше съвсем сигурна за колко пари става въпрос — адвокатите щяха да изчислят това. Само къщата струваше около милион — бяха платили милион и шестстотин хиляди за нея, но това беше преди пет години, преди пазарът да се насити — а различните пенсионни и инвеститорски сметки сигурно бяха за поне още толкова. Какъвто и да бе крайният резултат, петдесет процента от него щеше да е сериозен разход, достатъчно голям, че Кевин да обмисли продажба на къщата, за да плати задълженията си.

Лори искаше да изпълни дълга си към „Грешните отломки“, наистина искаше. Но мисълта да иде там, да звънне на входната врата и да помоли Кевин за половината от всичко, на което бе обърнала гръб, я изпълваше със срам. Тя се бе присъединила към „Грешните отломки“, защото нямаше избор, защото това беше единственият път, който имаше смисъл за нея. В този процес бе изгубила семейството и приятелите си, и мястото си в общността, цялата утеха и сигурност, която се купуваше с пари. Това беше нейно решение и тя не съжаляваше за него. Но Кевин и Джил също бяха платили висока цена и не бяха получили нищо в замяна. Изглеждаше алчно — непристойно — неочаквано да се появи на вратата им с протегната ръка, молеща за още.

Сигурно се беше унесла, защото се събуди рязко от присъствието на някакво движение наблизо.

— Лори? — прошепна Мег. Нощницата ѝ излъчваше призрачно сияние на вратата. — Будна ли си?

— Нещо не е наред ли?

— Не чуваш ли?

Лори се заслуша. Помисли, че долавя приглушен звук, тихо ритмично потропване.

— Какво е това?

— В моята стая е по-силно — обясни Мег.

Лори стана от леглото, обви голите си ръце около себе си заради хладината и последва Мег по късия коридор в другата спалня. В тази част на къщата беше по-светло, проблясъците на уличните лампи се просмукваха откъм Паркър Роуд. Мег се приведе над старомодния радиатор, тумбесто сиво нещо с ноктести крака като стара вана, и махна на Лори да дойде.

— Аз съм точно над тях — каза тя.

Лори наклони глава и постави ухото си достатъчно близо до метала, че да усети слабата остатъчна топлина, която излъчваше.

— Продължава от доста време.

Сега звукът беше по-ясен, като че ли от радиоприемник. Потропването вече не беше слабо и тайнствено. Беше съвсем ясен удар на дъска в стената и полутонове от протестиращите пружини. Тя можеше да чуе и гласове, един дрезгав и монотонен — който непрекъснато повтаряше „мамка му“ — и един висок и с по-разнообразен речник — „о“, „боже“ и „Исусе“, и „моля те“. Лори не беше сигурна кой е на Гюс и кой на Джулиан, но беше доволна да чуе, че никой не страда от липса на въздух.

— Как ще успея да заспя? — настойчиво я попита Мег.

Лори не искаше да говори. Знаеше, че трябва да бъде скандализирана или поне разстроена от това, което чуваше — Грешните отломки не разрешаваха секса между членовете си, хомо- или хетеросексуални — но в този момент не чувстваше нищо друго освен смутена изненада и малко повече заинтересуваност, отколкото ѝ се щеше да признае.

— Какво ще правим? — продължи Мег. — Трябва ли да ги докладваме?

Лори се отдалечи от радиатора с усилие на волята. Обърна се към Мег, лицата им бяха само на сантиметри едно от друго в мрака.

— Не ни влиза в работата — каза тя.

— Но…

Лори хвана китката на Мег и я изправи на крака.

— Вземи си възглавницата — каза ѝ. — Тази нощ ще спиш при мен.

Боса и бременна

Том си сложи скиорското яке, което бе взел назаем от Терънс Фолк, като внимаваше да не прищипе брадата си с ципа, който бе издърпал чак до брадичката. Беше го допуснал няколко пъти и болеше дяволски, докато се освободи.

— Къде отиваш? — попита го Кристин от дивана.

— На Харвард Скуеър. — Той издърпа кашмирената си шапка от джоба на палтото и я намести на главата си. — Искаш ли да дойдеш?

Тя погледна към пижамата си — долнище на точки и прилепнало сиво горнище, което обгръщаше нарасналия ѝ корем — сякаш беше отговорът.

— Можеш да се преоблечеш — каза ѝ той. — Не бързам.

Тя присви устни, изкушена от предложението. Бяха в Кеймбридж от месец и бе излизала от къщата само няколко пъти — веднъж на лекар и два пъти на пазар с Марчела Фолк. Никога не се оплакваше от това, но Том реши, че сигурно вече не я свърта.

— Не знам. — Тя се загледа нервно към кухнята, където Марчела печеше сладки. — Вероятно не трябва.

Семейство Фолк никога не бяха казали направо, че не ѝ е позволено да излиза от къщата сама — не бяха толкова господарски настроени — но постоянно я обезкуражаваха. Не си струваше риска — можеше да се подхлъзне на леда или да се простуди, или да привлече вниманието на полицията — особено сега, когато вече беше в третия триместър на бременността, чието значение за света не можеше да бъде преувеличено. И това не беше тяхно лично мнение — те бяха в пряк контакт с мистър Гилкрест чрез адвоката му и той искаше да знаят колко дълбоко загрижен е за нейната безопасност и за здравето и добруването на нероденото дете.

„Той иска да бъдеш внимателна — казаха ѝ. — Иска да се храниш с хубава храна и да почиваш много.“

— Става дума за десет минути разходка — каза ѝ Том. — Можеш да се опаковаш.

Преди Кристин да му отговори, от кухнята излезе Марчела Фолк, облечена в раирана престилка, балансираща табла със сладки върху дланта си.

— Овесени стафиденки! — изпя тя, докато се приближаваше към дивана. — Любимите на някого!

— Вкусно. — Кристин се пресегна за бисквита и я отхапа. — Мммм, хубави и топли.

Марчела постави таблата на холната масичка. Докато се изправяше, погледна Том с изражение на престорена изненада, сякаш не знаеше, че е там, сякаш не беше подслушвала през цялото време.

— О! — Тя имаше къса тъмна коса, наблюдателни очи и жилавата стойка на петдесетгодишна жена, пристрастена към йога. — Излизаш ли?

— За една разходка. И Кристин може да дойде.

Марчела положи всички усилия да изглежда заинтересувана, а не притеснена.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита тя Кристин твърде мило. — Сигурна съм, че Том ще е щастлив да ти го донесе.

Кристин поклати глава.

— Нямам нужда от нищо.

— Мисля, че може да ѝ хареса малко свеж въздух — предложи Том.

Марчела изглеждаше объркана, сякаш „свеж въздух“ беше непозната концепция за нея.

— Сигурна съм, че можем да отворим прозореца — каза тя.

— Всичко е наред. — Кристин се престори, че се прозява. — Малко съм уморена. Вероятно ще подремна.

— Идеално! — Изражението на Марчела се отпусна. — Ще те събудя към два и половина. Личният треньор идва в три за тренировката.

— Малко упражнения ще ми се отразят добре — призна Кристин. — Превръщам се в балон.

— Това е нелепо — каза ѝ Марчела. — Изглеждаш прекрасно.

За това е права, помисли си Том. Сега, когато беше приютена и се хранеше добре, Кристин наддаваше килограми и ставаше все по-хубава. Лицето ѝ грееше, тялото ѝ узряваше изящно. Гърдите ѝ все още не бяха много големи, но бяха по-закръглени и пълни от преди и той понякога беше като хипнотизиран от тях. Трябваше да полага съзнателни усилия да не се протяга и да не поглажда корема ѝ, когато беше наблизо, макар че тя нямаше да възрази. Нямаше против Том да я докосва. Понякога дори вземаше ръката му и слагаше дланта му точно върху бебето, така че да може да усети движението в нея, малкото същество, което правеше бавни салта и плуваше на сляпо в своя балон. Но да я милва без разрешението ѝ, да се отнася с тялото ѝ, все едно е обществена собственост, беше съвсем различно нещо. Семейство Фолк правеха това през цялото време, затваряха очите си и гукаха приспивно на бебето, сякаш бяха гордите баба и дядо, но Том смяташе, че е грубо.

Тръгна към вратата, потискайки изкушението да си вземе сладка.

— Сигурен ли си, че не искаш ботуши? — попита го Марчела. — Терънс трябва да има един допълнителен чифт.

— Всичко е наред. Така ми е добре.

— Забавлявай се — извика Кристин след него. — Кажи на хипитата „здрасти“ от мен.

Беше влажен, сив, не особено студен февруарски следобед. Том се отправи на изток от Братъл, като се опитваше да не мисли много за ботушите на Терънс Фолк. Ако бяха като палтото му или като свръхолекотените му мистериозно загряти ръкавици, вероятно щяха да са пригодени да предпазят от вкочанясване и антарктическа експедиция. Един обикновен зимен ден щеше да е нищо за ботуши като тези. Дори нямаше да е необходимо да гледаш къде вървиш.

„Но не — самоизмъчваше се той, като прескачаше архипелага от кишави локви по Апълтън стрийт. — Трябваше да го направя по трудния начин.“

Поне разполагаше с гумените си джапанки. Това беше всичко, което позволяваха да се носи Босоногите в Ню Ингланд при сняг. Не ботуши, не обувки, не маратонки, нито дори сандали тева — само обикновени гумени джапанки, които бяха по-добре от нищо, но не много. Наскоро беше видял двойка маниаци да носят пластмасови торбички — крепяха ги с гумени връвки около глезените — но тази модификация бе широко презирана около Харвард Скуеър.

В Калифорния често се твърдеше, че босите крака с времето загрубявали и ставали „като обувки“, но никой не вярваше на това в Бостън, не и посред зима. Петите ти ставаха мазолести след няколко месеца, това поне беше вярно, но пръстите никога не се приспособяваха към студа. И нямаше значение какво друго носиш — ако краката ти измръзнеха, останалата част от тялото не беше по-добре.

Но в оплакването нямаше смисъл, защото цялото страдание на Том в това отношение бе самоналожено и абсолютно излишно. Той бе завършил мисията си, бе доставил Кристин непокътната в нейния нов удобен дом, при тази щедра двойка, която бе обещала да се грижи за нея, колкото е необходимо за мистър Гилкрест да разреши правните си затруднения. Нямаше какво да спре Том да изтрие мишената от челото си, да сложи обувки на краката си и да продължи с живота. Но по някаква причина той не можеше да направи това.

Кристин не се бе поколебала. В нощта, когато пристигнаха у семейство Фолк, тя потъна в банята веднага след вечеря и си взе дълъг горещ душ. Когато се появи, челото ѝ беше чисто, лицето ѝ бе порозовяло и дълбоко облекчено, сякаш споменът за пътя беше просто лош сън, който тя с удоволствие бе отмила. Оттогава се излежаваше в къщата — пищно реновирана викторианска сграда на Феъруедър стрийт — в дрехи за бременни от органичен памук. В опит да поправят вредата, нанесена от месеците, изложени на природните стихии, семейство Фолк бяха уредили домашно посещение от корейски педикюрист, макар че накараха Кристин да носи маска, за да предпази себе си и бебето от евентуално опасни изпарения. Последваха посещения и от масажист, специалист по дентална хигиена, диетолог и сестрата акушерка, която щеше да асистира при, както всички се надяваха, домашното раждане.

Всички тези специалисти бяха отдадени последователи на Холи Уейн и всички се отнасяха към Кристин като към царска особа, сякаш имаха рядката привилегия да пилят ноктите ѝ или да изстъргват зъбния ѝ камък. Терънс и Марчела бяха най-раболепни. Те на практика коленичиха в краката на Кристин, когато тя пристъпи в дома им, поклониха ѝ се толкова дълбоко, че челата им удариха в пода. Кристин беше очарована от цялото това внимание, щастлива да се върне към живота, с който бе свикнала като съпруга номер четири, специалната жена, избрания съсъд на мистър Гилкрест.

За Том беше различно. Присъствието му около тези истински вярващи само му показа още по-ясно, че вече не е част от тях, че не му е останало старо Аз, което да възстанови. Холи Уейн беше част от живота му, с която бе свършено, а следващата фаза още не беше започнала и той нямаше и най-бегла идея каква ще бъде. Може би затова чувстваше толкова неохота да свали дегизировката си: фалшивата идентичност на Босоног беше единствената, с която разполагаше.

Но имаше и нещо друго. Той бе щастлив, докато бяха на път, по-щастлив, отколкото осъзнаваше. Пътешествието им беше дълго и понякога мъчително — бяха нападнати с нож в Чикаго и почти измръзнаха до смърт в една виелица в Западна Пенсилвания — но след като всичко бе зад гърба им, му липсваха вълнението и близостта, която споделяше с Кристин. Бяха добър екип, най-добри приятели и тайни агенти, импровизиращи пътя си през континента и справящи се творчески с всички препятствия, които им се изпречеха.

Маскировката, която бяха избрали, се оказа по-добра, отколкото си представяха. Където и да отидеха, срещаха местни Босоноги, които се отнасяха с тях като със семейство, осигуряваха им храна и превоз, а често и ги подслоняваха. Кристин се разболя в Харисбърг и те прекараха три седмици в порутена обща къща близо до щатския капитолий, хранеха се с ориз и боб от общите запаси и спяха заедно на кухненския под. Не станаха любовници, но имаше няколко доста близки ситуации, сутрини, в които се събуждаха в прегръдките си и им трябваха няколко секунди да си припомнят защо това е лошо.

Докато бяха на път, рядко говореха за мистър Гилкрест. С минаването на седмиците той се превърна в абстракция, във все по-мъглива фигура от миналото. Имаше дни, когато Том изобщо забравяше за него, когато не можеше да не мисли за Кристин като за своя приятелка, а за бебето — като за свое дете. Позволи си да си представя, че тримата са семейство, че скоро ще се установят и ще изградят общ живот.

„Всичко зависи от мен — повтаряше си той. — Трябва да се грижа за тях.“

При семейство Фолк обаче тази фантазия умря от срам. Мистър Гилкрест беше навсякъде, бе невъзможно да го пренебрегнеш, камо ли да го забравиш. Във всяка стая имаше негови снимки, включително гигантска фотография, прикрепена към тавана на луксозния апартамент, точно над леглото на Кристин, така че той да е първото нещо, което види, когато се събуди сутрин. Където и да идеше, Том можеше да усети усмивката на великия мъж, който му се подиграваше и му напомняше кой е истинският баща. Образът, който мразеше най-много, бе плакат в рамка на приземния етаж, на стената до сгъваемия диван, където спеше — раздвижена снимка на Холи Уейн на външна сцена с един триумфално вдигнат юмрук и с димящо от сълзите лице.

„Ти, кучи сине — мислеше Том непосредствено преди лягане и веднага след събуждане, — не я заслужаваш.“

Знаеше, че трябва да се махне от къщата и от това лице, но не можеше да се принуди да го направи. Не можеше просто да си тръгне от Кристин и да я изостави на Фолк. Не и когато бяха прекарали толкова време заедно, а терминът ѝ бе само след десет седмици. Най-малкото, което можеше да направи, бе да стиска зъби, докато бебето се появи, да бъде полезен по всеки възможен начин.

„Мандрейк“ беше кофишоп на приземния етаж на Маунт Обърн стрийт и главна събирателна точка на Босоногите на Харвард Скуеър. Като „Елмърс“ в Хейт, то бе собственост и се управляваше от хора от движението и изглежда, въртеше оживен бизнес не само с билкови чайове и пълнозърнести мъфини, но и с трева и гъби, както и с киселина, или поне ако човек знаеше към кого да се обърне и как да си поръча.

Том получи чай с мляко от изпадналото в наркотичен екстаз дете зад тезгяха — персоналът носеше тениски с надпис „Без обувки сте? Обичаме ви!“ — и после огледа претъпканото помещение за свободно място. Повечето от масите бяха заети от Босоноги, но имаше и няколко редови граждани и гост академици, разпръснати сред тях, външни хора, които или бяха влезли погрешка, или се наслаждаваха на носталгичното наркотично въздействие, което произлизаше от близостта с музиката на „Грейтфул Дед“, боядисаните лица и немитите тела.

Еги помаха на Том от масата си в един ъгъл — невъзможно бе да пропуснеш плешивата му глава в това море от космати хора — където беше зает с поредния маратон по табла с Кермит, най-стария босоног пич, когото Том бе срещал. Единственият им зрител беше непознато русо момиче на възрастта на Том.

— Ей, Северняко! — провикна се Еги. — Уби ли някое карибу?

Том му показа среден пръст, докато си издърпваше стол. Търпеше много майтапи в „Мандрейк“ заради зимната екипировка, която бе взел назаем от Терънс Фолк, която беше с няколко степени по-луксозна, отколкото боклуците от магазините за преоценени стоки, носени от повечето посетители.

Кермит се зазяпа в Том със смътния интерес на постоянно дрогираните. Имаше дълга, мазна, жълтеникавосива коса, която обичаше да реши с пръсти, когато изпаднеше в дълбок размисъл. Слуховете твърдяха, че бил професор по английски в Бостънския университет.

— Знаеш ли как трябва да те наричаме? — каза той. — Джек Лондон.

Връчването на прякори беше сериозна работа в „Мандрейк“. За няколкото седмици, от които се мотаеше тук, Том вече бе наричан Фриско, Ваше Превъзходителство и напоследък Северняк. Рано или късно, помисли си той, някое име щеше да се задържи.

— Джек Лондон. — Еги промърмори името, опитвайки звученето му. — Харесва ми.

— Прочетох един разказ от него — намеси се момичето. Изглеждаше нещастна, кръглолика и здрава, с най-голямата мишена на челото си, която Том бе виждал, зелено-бял водовъртеж с размера на подложка за бира. — В часовете по английски в гимназията. Един пич на Северния полюс продължава да се опитва да запали огън, за да не получи хипотермия, но огънят все изгасва и изгасва. После пръстите му измръзват и е абсолютно прецакан.

— Човекът срещу природата — добави мъдро Еги. — Вечният конфликт.

— Всъщност има две версии на този разказ — изтъкна Кермит. — В първата човекът оцелява.

— Защо тогава е написал и втора? — попита момичето.

— Защо ли, наистина? — Кермит се изхили мрачно. — Защото първата версия е боклук, ето защо. Дълбоко в сърцето си Джек Лондон е знаел, че ние никога не можем да запалим огън. Не и когато имаме нужда от него.

— Знаеш ли какво е гадното? — попита весело момичето. — Мъжът искал да убие кучето си, да го разреже и да си стопли ръцете в червата му. Но когато се опитал да го направи, вече не можел дори да държи ножа.

— Моля те. — Еги изглеждаше погнусен. — Може ли да говорим за нещо друго?

— Защо? — попита момичето.

— Той обича кучета — обясни Кермит. — Не ти ли е разказал за Куинси?

— Аз я срещнах едва снощи. — Еги звучеше възмутено. — Какво си мислиш, че срещам някого и веднага започвам да дрънкам за кучето си?

Кермит отправи развеселен поглед към Том, който знаеше твърде добре колко често Еги говори за Куинси, двестапаундов мастиф, който се бе запилял след Внезапното заминаване и оттогава не беше виждан. Вместо портфейл Еги носеше малък албум с около дузина фотографии на голямото куче, често в компанията на висока, неусмихваща се жена с опъната назад коса. Това беше Емили, заминалата годеница на Еги, бивша докторантка в държавното училище „Кенеди“. Еги не говореше много за нея.

Кермит се пресегна за зара.

— Мой ред е, нали?

— Да. — Еги посочи към бяло петно в средния участък. — Тъкмо взех този за заложник.

— Пак ли? — Кермит изглеждаше вбесен. — Можеше да проявиш милост, знаеш ли?

— За какво говориш? Защо да проявявам милост? Това е, като да кажеш на футболист да не се опитва да отнеме топката на играч от другия отбор само защото е при него.

— Няма закон, според който трябва да отнемаш нещо на някого.

— Не, но ще си много смотан футболист, ако не го правиш.

— Ясно. — Кермит разтърси зара. — Но нека не изваждаме свободната воля от уравнението.

Том завъртя очи. Босоногите, които познаваше, играеха различни игри в различните градове — „Монополи“ в Сан Франциско, крибидж в Харисбърг, табла в Бостън — но независимо от вида им, действието винаги се развиваше безкрайно бавно, прекъсвано на всеки ход от безсмислени спорове и мъгляви философски отклонения. Много често игрите свършваха по средата от чиста скука.

— Между другото, аз съм Луси — каза момичето на Том. — Но тези момчета ми викат Ох.

— Ох ли? — попита Том. — Откъде идва?

Еги вдигна поглед от дъската. Носеше кръгли очила с тънки рамки, които заедно с обръснатата му глава му придаваха вид на монах.

— Тя беше една от първите самобичуващи се в „Харвард“. Чувал ли си за това?

Том кимна. Беше виждал видеозапис в интернет преди известно време, процесия от колежани, маршируващи през Харвард Ярд в бански костюми и умъртвяващи плътта си с импровизирани камшици и биячи с девет върви, някои от които имаха пирони и кабарчета, прикрепени към свободния край. След това младежите сядаха на тревата и натриваха мехлеми в гърбовете си. Твърдяха, че се чувстват пречистени от агонията, временно умити от своята вина.

— Еха. — Том разгледа Ох малко по-внимателно. Носеше бледосин памучен пуловер, който изглеждаше прясно изпран. Тенът ѝ беше бистър, косата ѝ беше чиста и мека, сякаш все още имаше достъп до душове и редовна храна. — Това е доста крайно.

— Трябва да видиш белезите ѝ — каза Еги с възхищение. — Гърбът ѝ е като топографска карта.

— Веднъж ви видях, идиоти такива — каза ѝ Кермит. — Седях пред „О Бон Пен“ в един красив пролетен ден и изведнъж видях дузина деца, подредени край тротоара като акапелен хор, които крещяха резултатите си по SAT и се бичуваха като полудели. Седем двайсет, критическо четене! Пляс! Седем осемдесет, математика! Пляс! Шест деветдесет, писане! Пляс!

Ох се изчерви.

— Така правехме в началото. Но после започнахме да го персонализираме. Някой изкрещяваше: „Главна роля в Годспел“, а следващият казваше: Конгрегационен паж! или Пасквилен жезъл! Аз имах една наистина дълга реплика: Двуспортен университетски учен атлет! — Тя се разсмя при спомена. — Имаше едно момче, което дойде няколко пъти, обикновено крещеше за това, какъв жребец бил и колко се гордеел с размера на пениса си. „Осем инча! Измерих го! Дори публикувах снимки в Крейглист!“.

— Тези шибани момченца от „Харвард“ — каза Еги. — Винаги се фукат с нещо.

— Вярно е — призна Ох. — Цялата идея предполагаше, че изкупваме греховете на прекомерната гордост и себичност, но се конкурирахме дори за това. Имаше един друг младеж, който крещеше единствено: Аз съм най-големият възможен задник!

— Това е трудноизпълнимо — каза Кермит. — Особено в „Харвард“.

— Колко време участва в това? — попита Том.

— Няколко месеца — отвърна Ох. — Но можеш ли да продължиш с нещо такова? То просто не те води никъде, схващаш ли? След известно време се отегчаваш дори от болката.

— И какво се случи? Можеш ли просто да хвърлиш камшика и да се върнеш в училище?

— Накараха ме да пропусна една година. — Тя сви леко рамене, сякаш не си струваше да говори за това. — Доста покарах сноуборд.

— Но сега се върна?

— На хартия. Но всъщност не ходя на лекции. — Тя докосна мишената си. — В момента се интересувам повече от това. Изглежда ми доста добро попадение. Много по-социално и интелектуално стимулиращо. Мисля, че се нуждая точно от това.

— От повече секс и наркотици също — добави Еги и се подсмихна.

— Определено повече и от двете. — Ох изглеждаше леко притеснена. — Родителите ми не са много щастливи. Особено заради секса.

— Те никога не са — каза ѝ Кермит. — Но това е част от сделката. Трябва да се освободиш от удобствата на средната класа. Да намериш собствен път.

— Трудно е — каза тя. — Ние сме наистина задружно семейство.

— Не се майтапи — информира ги Еги. — Обадиха се снощи, докато се чукахме, и тя вдигна телефона.

— Ехо? Да си чувала за гласова поща? — възмути се Кермит.

— Така сме се споразумели — обясни Ох. — Мога да правя каквото си поискам, стига да отговарям на телефона. Те просто искат да знаят, че съм жива. Смятам, че им дължа поне това.

— Става дума за нещо повече. — Еги звучеше искрено раздразнен. — Те говориха около половин час, водиха голям засукан спор за морала и отговорността, и самоуважението.

Кермит изглеждаше заинтригуван.

— Докато се чукахте?

— Аха — измърмори Еги. — Беше много възбуждащо.

— Толкова ме вбесиха. — Ох отново се изчерви. — Не биха признали, че редовният секс е по-здравословен от това да се самонаранявам. Продължават да се опитват да поставят морално равенство между двете, което е нелепо.

— После — хубаво ме чуйте — тя ми подаде слушалката. — Еги се престори, че се застрелва в главата. — Накара ме да говоря с родителите ѝ. А аз съм гол и надървен. Невероятно.

— Те искаха да говорят с теб.

— Да, ама аз не исках да говоря с тях. Как смяташ, че се почувствах да бъда разпитван от хора, които никога не съм срещал — какво е истинското ми име, на колко съм години, практикувам ли безопасен секс с малкото им момиче? Накрая просто казах: „Вижте, вашето малко момиче е законно пълнолетно“, а те викат: „Знаем, но тя все още ни е дете и означава за нас повече от всеки на света“. Какво, по дяволите, се предполага, че трябваше да им кажа?

— Това е заради сестра ми — каза му Ох. — Все още не са го преодолели. Никой от нас не е.

— Няма значение — каза уморено Еги, — по времето, когато затвори телефона, дори не ми се чукаше. А не е лесно да ми причиниш това.

Ох го погледна строго.

— Доста бързо го преодоля.

— Ти беше много убедителна.

— А — каза Кермит. — Значи все пак имаме хепиенд?

— Два, ако трябва да сме точни. — Еги придоби самодоволно изражение. — Тя е страхотен учен атлет.

Том не беше изненадан от това — Босоногите се фукаха със сексуалните си геройства през цялото време — но не можеше да не се почувства обиден от името на Ох. В един по-смислен свят тя не би трябвало дори да говори с Еги, камо ли да си легне с него. Тя трябва да беше усетила симпатията му, защото се обърна към него с любопитно изражение.

— Ами ти? — попита го. — Поддържаш ли връзка със семейството ти?

— Не точно. Поне от известно време.

— Скарахте ли се?

— Просто се отдръпнахме.

— Знаят ли родителите ти, че си жив и здрав?

Том не знаеше как да отговори на този въпрос.

— Вероятно им дължа един имейл — промърмори той.

— Кой е на ред? — попита Еги Кермит.

Ох извади телефона си и го плъзна през масата.

— Трябва да им се обадиш — каза тя. — Обзалагам се, че искат да те чуят.

В „Грейпфрут“

Нора си купи нова рокля за Свети Валентин и незабавно съжали за това. Не защо не изглеждаше добре, това изобщо не беше проблем. Роклята беше чудесна — синьо-сива комбинация от естествена и изкуствена коприна, без ръкави, с остро деколте и разкроена талия — и ѝ пасваше идеално. Дори на разсеяната светлина в пробната можеше да види колко ласкателна беше, начинът, по който подчертаваше елегантността на раменете ѝ и дължината на краката ѝ, бледата матова тъкан насочваше вниманието към тъмните ѝ очи и коса, към завидните ѝ скули, към добре оформената ѝ брадичка.

„И устата ми — каза си тя. — Имам доста хубава уста.“ (Дъщеря ѝ имаше абсолютно същата уста, но тя предпочиташе да не мисли за това.)

Беше лесно да си представи погледите, които ще предизвика с тази рокля, главите, които ще се обърнат, когато влезе в ресторанта, удоволствието в очите на Кевин, докато ѝ се възхищава на масата. Това беше проблем, лекотата, с която си бе позволила да бъде пометена във вълнението от празника. Защото вече разбираше, че нещата не се получават, че е направила грешка да се забърка с него и че дните им заедно са преброени — не заради нещо, което той беше или не беше направил, а заради нея, заради това, което беше тя, и заради всичко, на което повече не беше способна. Тогава какъв беше смисълът да изглежда толкова добре — по-добре, отколкото имаше право всъщност — да яде хубава храна в лъскав ресторант, да пие скъпо вино и да споделя някакъв декадентски десерт, след което вероятно щеше да се стигне до леглото и в крайна сметка до сълзите? Защо трябваше да поставя и двама им в тази ситуация?

Проблемът беше, че Кевин не ѝ беше дал никакво предварително предупреждение. Той просто го изплю преди няколко дни, докато се отправяше към вратата.

— Четвъртък в осем — каза ѝ, сякаш вече беше уговорено. — Отбележи си го в календара.

— Какво да отбележа?

— Свети Валентин. Направих резервация за двама в Пампльомус. Ще те взема в седем и половина.

Стана толкова бързо и толкова естествено, че не ѝ хрумна да възрази. Как би могла? Той ѝ беше гадже, поне за момента, а бе средата на февруари. Разбира се, че щеше да я изведе на вечеря.

— Облечи си нещо хубаво — казал ѝ.

През целия си живот бе чакала Свети Валентин с нетърпение, дори в колежа, когато много хора, които Нора уважаваше, се отнасяха към него в най-добрия случай като към сексистка шега, холмаркска приказка от лошите стари времена, в която Уорд носи на Джун сърцевидна кутия с шоколадови бонбони.

— Нека да изясним това — обичаше да я дразни Брайън. — Аз ти давам цветя, а ти разтваряш крака?

— Точно така — казваше му тя. — Точно така се случва.

И той бе схванал нещата. Мистър Постструктуралист дори ѝ бе донесъл дузина рози и я бе извел на вечеря, която не можеше да си позволи. А когато се прибраха вкъщи, тя спази своята част от сделката, малко по-ентусиазирано и изобретателно от обикновено.

— Е? — каза му тя. — Не беше толкова зле, нали?

— Беше добре — съгласи се той. — Предполагам, че веднъж годишно няма да ме убие.

С годините Нора осъзна, че няма за какво да се извинява. Просто си беше такава. Обичаше да ѝ наливат вино и да я водят на вечеря, да я карат да се чувства специална, обичаше, когато куриерът носеше в офиса голям букет и сладка бележка, а колежките ѝ казваха какъв късмет има, че приятелят ѝ е толкова романтичен, че годеникът ѝ е толкова внимателен, че съпругът ѝ е толкова грижлив. Точно това винаги беше ценяла у Дъг. Той никога не съсипваше Свети Валентин, никога не забравяше цветята, никога не претупваше нещата. Наслаждаваше се да я хваща неподготвена, една година да я изненада с бижу, а на следващата — с уикенд в луксозен хотел. Шампанско и ягоди в леглото, сонет в нейна чест, домашна гурме вечеря. Сега тя разбираше, че всичко е било игра, че след като е заспивала, сигурно се е изтъркулвал от леглото, за да пише безсрамни имейли на Кайли или на някоя друга жена, но по онова време не знаеше това. Тогава всеки подарък ѝ изглеждаше поредния хубав жест в една серия, която щеше да продължи вечно, почит, която заслужава от чудния мъж, който я обича.

Между тях имаше свещ и на потрепващата ѝ светлина лицето на Нора изглеждаше по-младо от обикновено, сякаш бръчките бяха изтрити от ъгълчетата на очите и устата ѝ. Кевин се надяваше, че приглушената светлина прави същото и за него и ѝ дава идея за красивия мъж, който някога беше, онзи, когото никога не бе имала възможност да срещне.

— Това е хубав ресторант — каза той. — Наистина практичен.

Тя огледа залата, сякаш я виждаше за първи път, попивайки рустикалната обстановка с изражение на неохотно одобрение — високия таван с оголен гредоред, осветителните тела с форма на камбана, окачени над грубо изработените маси, дъсчения под и оголените тухлени стени.

— Защо го наричат „Грейпфрут“? — попита.

— Грейпфрут ли?

— Пампльомус. Означава „грейпфрут“ на френски.

— Сериозно?

Тя взе менюто и посочи към голямото жълто кълбо на корицата.

Той проучи изображението.

— Мислех си, че това е слънцето.

— Грейпфрут е.

— Опа.

Очите ѝ се плъзнаха по бара, където се бе струпала празнуваща тълпа от случайни посетители, които чакаха да се освободят маси. Кевин не можеше да разбере защо всички изглеждат толкова весели. Той мразеше да убива време на празен стомах, без да знае кога управителят ще се появи и ще извика името му.

— Сигурно е било трудно да направиш резервация — каза тя. — За осем часа и всичко друго.

— Просто уцелих момента — сви рамене Кевин, сякаш не беше нищо особено. — Някой се беше отказал точно преди да звънна.

Това не беше съвсем вярно — той трябваше да помоли за услуга доставчика на вино на ресторанта, който бе започнал като търговец за „Пейтриът Ликърс“ — но реши да запази тази информация за себе си. Имаше много жени, които щяха да са впечатлени от способността му да дърпа конците, но той бе сигурен, че Нора не е от тях.

— Явно си късметлия — каза му тя.

— Точно така. — Кевин наклони чашата в нейна посока, предлагайки тост, без да настоява. — Честит Свети Валентин!

Тя повтори жеста му.

— И на теб!

— Изглеждаш прекрасно — каза той не за първи път тази вечер.

Нора се усмихна неуверено и отвори менюто. Той можеше да види, че ѝ коства усилия да е там, да е изложена по този начин, да разкрие пред целия град малката им тайна. Но го беше направила — беше го направила заради него — и само това беше важно.

Трябваше да благодари на Ейми. Без нейното окуражаване никога не би повдигнал въпроса, не би имал куража да изтика Нора от зоната ѝ на комфорт.

— Не искам да я притискам — беше казал. — Тя е доста крехка.

— Тя може да оцелява — напомни му Ейми. — Обзалагам се, че е доста по-корава, отколкото мислиш.

Кевин знаеше, че е в несигурна позиция да приема съвети за връзката си от тийнейджърка — всъщност напуснала училище гимназистка — но беше опознал Ейми доста по-добре през последните две седмици и започваше да я приема повече като приятел и равен, отколкото като една от съученичките на дъщеря си. За човек, който бе взел доста лоши решения през живота си, тя всъщност беше доста прозорлива по отношение на другите хора и онова, което ги движеше.

Първоначално беше неловко, когато двамата оставаха сами в къщата, след като Джил тръгнеше за училище, но го преодоляха доста бързо. Помогна им това, че Ейми се държеше изрядно, слизаше по стълбите напълно облечена и разсъбудена, вече не приличаше на сънлива Лолита в потниче. Беше любезна, приветлива и изненадващо лесен събеседник. Разказа му за новата си работа — очевидно сервитьорството беше доста по-трудно, отколкото бе смятала — и задаваше доста въпроси за неговата. Обсъждаха актуалните събития, музика и спорт — тя беше голям фен на НБА — и гледаха смешни клипове в Ютюб. Ейми беше любопитна и за личния му живот.

— Как е приятелката ти? — питаше го почти всяка сутрин. — Сериозно ли е?

Известно време Кевин отговаряше само с „Добре е“ и сменяше темата, за да ѝ даде да разбере, че не ѝ влиза в работата, но Ейми отказваше да схване намека. Една сутрин миналата седмица, без да взема съзнателно решение, той даде честен отговор.

— Нещо не е наред — каза. — Харесвам я много, но мисля, че се изчерпваме.

Разказа ѝ цялата история без оскъдните сексуални подробности — парада, танците, импулсивното пътуване до Флорида, рутината, в която бяха изпаднали, когато се върнаха у дома, усещането му, че тя го отблъсква, че той не е добре дошъл в живота ѝ.

— Опитвам се да я опозная, но тя просто млъква. Объркващо е.

— Но искаш да останете заедно?

— Не и ако ще продължава така.

— А как искаш да бъде?

— Просто искам нормална връзка. Толкова нормална, колкото би понесла в момента. Да излизаме от време на време, да ходим на кино или нещо друго. Може би с приятели, така че да не сме само двамата. Бих искал да можем да провеждаме истински разговори, не да се тревожа непрекъснато, че съм казал нещо грешно.

— Тя знае ли това?

— Така мисля. Не виждам как би могла да не го знае.

Ейми го изучава няколко секунди с притиснат към бузата език.

— Твърде си любезен — каза тя. — Трябва да ѝ кажеш какво искаш.

— Опитвам. Но когато ѝ кажа да излезем, тя просто отказва, предпочитала да остане у дома.

— Не ѝ давай избор. Просто кажи: „Хей, извеждам те на вечеря. Вече направих резервация“.

— Изглежда ми малко настоятелно.

— Каква е алтернативата?

Кевин сви рамене, сякаш отговорът бе очевиден.

— Опитай — каза тя. — Какво има да губиш?

Ник и Зоуи се справяха доста добре. Бяха коленичили на постелката, достатъчно близо, че Джил да ги докосне, Зоуи мъркаше щастливо, докато Ник облизваше и душеше врата ѝ, като любовна игра на вампир.

— Става горещо, хора — каза Джейсън във въображаемия микрофон с глас на спортен коментатор, който обаче не беше толкова смешен, колкото си въобразяваше. — Лазаро е напълно концентриран и проправя пътя си методично надолу…

Ако Ейми беше там, сигурно щеше да направи някоя умна, унизителна забележка, за да наруши концентрацията на Ник и да му напомни да не се увлича. Но Ейми не играеше — беше отпаднала от играта преди месец, когато започна в „Апълбийс“ — затова, ако някой трябваше да се намеси, това бе Джил.

Но Джил си държеше устата затворена, докато целуващата се двойка се стовари на пода, Ник отгоре, а Зоу обвила крака около свивките на коленете му. Тя бе изненадана от дълбочината на безразличието си към спектакъла. Ако Ейми беше момичето под Ник, сигурно щеше да ѝ прилошее от ревност. Но това беше Зоуи, а тя нямаше значение. Ако Ник я желаеше, беше добре дошъл да я има.

„Стегни се“, помисли си.

Беше почти срамно да си спомня колко време и емоционална енергия бе похабила по Ник през есента, копнеейки по единственото момче, което не можеше да има, наградата, която Ейми си бе присвоила. Той беше все така красив, с квадратната си челюст и мечтателните мигли, но какво от това? През лятото, когато за първи път го опозна, той беше също сладък и забавен, внимателен и жив — тя помнеше повече как се е смяла с него, отколкото секса, който бяха правили — но напоследък беше като зомби, все неприветлив, просто идиот с ерекция. Вината не беше само негова — Джил се чувстваше тромава, гълташе си езика в негово присъствие, беше неспособна да измисли какво да каже, за да разсее пустотата в изражението му, да го накара да си спомни, че са приятели, че тя е нещо повече от подчиняваща се уста или ръка с някакъв овлажняващ лосион.

Но истинският проблем не беше Ник, не беше Джил или Зоуи, или някой от другите играчи. Проблемът беше Ейми. Докато не спря да идва на сбирките при Дмитрий, Джил не осъзнаваше колко важна е тя не само за играта, но и за групата като цяло. Тя бе единственият истински значим член, слънцето на тяхната малка слънчева система, магнитната сила, която ги държеше заедно.

„Тя е нашият Уордъл Браун“, помисли си Джил.

Уордъл Браун беше центърът в гимназиалния баскетболен отбор на брат ѝ, висок шест цяло и шест инча, суперзвезда, която редовно отбелязваше повече точки, отколкото всичките му съотборници, взети заедно. Беше почти комично да се съревноваваш с грациозния чернокож гигант, който играеше на съвсем друго ниво. Когато Том беше в горните класове, Уордъл поведе „Пайрътс“ по целия път до последния кръг на щатския турнир, само за да остане на скамейката за последния мач с изкълчен глезен. Лишен от услугите му, отборът отпадна след съкрушителна и унизителна загуба.

— Уордъл е нашата спойка — каза след това треньорът. — Той не е тук и колелата се разпаднаха.

Точно така се чувстваше в момента и Джил, докато играеха на „Спечели стая“, а Ейми не беше с тях. Неспоена. Безцелна. Като малка планета, зареяна в открития Космос, откъсната от орбитата си.

Предястията се проточиха цяла вечност. Или може би само така ѝ се струваше. Нора бе отвикнала да се храни в ресторант, поне в ресторантите в Мейпълтън, където всички се преструваха толкова неумело, че не я оглеждат, че не ѝ хвърлят коси погледи над менютата си, че не отправят потайни лъчи съжаление в нейна посока, макар че беше възможно и само да си въобразява. Може би просто искаше да смята, че е център на вниманието, така че да има извинение за това, че се чувства толкова видима, сякаш беше на сцената, с насочени в лицето ѝ прожектори, прикована в кошмар, в който ѝ е дадена главна роля в училищна пиеса, но някак си е пропуснала да си научи репликите.

— Каква беше като дете? — попита я той.

— Не знам. Предполагам, че като всички останали.

— Не всички са еднакви.

— Не са и толкова различни, колкото си мислиш.

— Беше ли типично момиченце? — продължи той. — Носеше ли розови рокли и подобни неща?

Можеше да долови изследващите погледи от масата леко зад нея и малко вдясно, където една жена, която разпозна, но чието име ѝ убягваше, седеше със съпруга си и друга двойка. Дъщерята на жената, Тейлър, учеше в академията „Младите филизи“ по време на експеримента на Нора като помощник-учител. Момичето имаше тих, едва доловим глас — Нора винаги я молеше да повтаря — и говореше натрапчиво за най-добрия си приятел, Нийл, и за това, колко много се забавлявали заедно. Нора познаваше Тейлър от шест месеца, когато най-сетне разбра, че Нийл е бостън териер, а не момче от квартала.

— Понякога носех рокли. Но не бях като малка принцеса.

— Щастливо дете ли беше?

— Достатъчно щастливо, предполагам. Имах няколко лоши години в прогимназията.

— Защо?

— Нали знаеш. Скоби, акне. Обичайните работи.

— Имаше ли приятели?

— Естествено. Тоест не бях най-популярното дете на света, но имах приятели.

— Как се казваха?

„Боже — помисли си Нора. — Той е непреклонен.“ Въртеше я на шиш по този начин, откакто бяха седнали, сякаш беше репортер, който пише статия за местния вестник — „Моята вечеря с Нора: разтърсващата сага на една трогателна жена“. Въпросите бяха достатъчно любезни — „Какво прави днес?“ „Играла ли си хокей на трева?“ „Чупила ли си си нещо?“ — но въпреки това я раздразниха. Разбираше, че са само загрявка, подготовка за въпросите, които наистина искаше да зададе: „Какво се случи онази нощ?“, „Как продължи да живееш?“, „Какво ли е човек да е на твое място?“.

— Това беше много отдавна, Кевин.

— Не чак толкова.

Тя забеляза, че сервитьорът върви към тях — нисък, мургав мъж, с лице на идол от ням филм и чиния във всяка ръка. „Най-накрая“, помисли си, но той ги подмина по пътя си към друга маса.

— Наистина ли не помниш имената им?

— Помня имената им — каза тя по-остро, отколкото възнамеряваше. — Нямам мозъчна травма.

— Извинявай — каза той. — Просто се опитвам да поддържам разговора.

— Знам. — Нора се почувства като идиот заради това, че му се тросна. — Не е твоя вината.

Той погледна разтревожено към кухнята.

— Чудя се защо се бавят толкова.

— Вечерта е доста напрегната — отвърна тя. — Имената им бяха Лиз, Лизи и Алекса.

Макс започна да се съблича веднага щом Джил затвори вратата, сякаш тя беше лекар, който не обича да го карат да чака. Носеше вълнен пуловер над тениската си, но махна и двете с един бърз жест, а статичното електричество накара тънката му коса да запука и да щръкне в момчешки ореол. Гърдите му бяха тесни в сравнение с тези на Ник, гладки и без мускули, коремът му беше стегнат и хлътнал, но не и по онзи начин, който те кара да си мислиш за секси модели на бельо.

— Мина доста време — каза той, докато разкопчаваше панталона си и го пускаше да падне по кльощавите му крака и да се увие около глезените.

— Не толкова много. Само около седмица.

— Доста повече от това — каза той и прекрачи джинсите си, като ги изрита към стената върху тениската и пуловера. — Дванайсет дни.

— Ама ти ги броиш ли?

— Аха. — Гласът му беше равен и горчив. — Броя ги.

Все още ѝ беше бесен, обиден от нетърпението, с което се бе нахвърлила върху Ник в мига, в който той стана достъпен. Но това беше играта. Трябваше да правиш избор, да изразяваш предпочитание, да причиняваш и да понасяш болка. От време на време, ако имаше късмет, както Ник и Ейми, първият ти избор щеше да избере теб. Но през повечето време беше доста по-заплетено.

— Е, сега съм тук — каза му тя.

— Точно така. — Той седна на края на леглото, издърпа чорапите си и ги хвърли върху купчината дрехи. — Получи утешителната награда.

Щеше да е достатъчно лесно да му възрази, да му напомни колко охотно бе предала предполагаемата първа награда — и то на Свети Валентин, не че някой от тях се интересуваше от това — но по някаква причина се въздържа. Знаеше, че не е честно. В един по-логичен свят разочарованието ѝ от Ник щеше да я накара да оцени повече Макс, но нещата не се бяха получили точно така. Контрастът просто подчертаваше недостатъците и на двамата, факта, че този, който беше секси, не беше мил, а милият не беше секси.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. Защо?

— Защо стоиш там? Ела в леглото.

— Не знам. — Джил се опита да се усмихне, но не се получи. — Чувствам се малко срамежлива днес.

— Срамежлива? — Той се разсмя. — Малко е късно за това.

Тя размаха ръката си в неясна дъга, опитвайки се да обхване играта, стаята и живота им в този жест.

— Не се ли уморяваш от това?

— Понякога — отвърна той. — Но не и днес.

Тя не помръдна. След няколко секунди той се изтегна на леглото с кръстосани глезени и преплете ръце зад главата си. Бельото му беше ново, кафяви слипове с оранжеви ширити, необичайно стилни.

— Готино бельо — каза му тя.

— Майка ми ми ги купи в „Котско“. Комплект от осем, в различни цветове.

— И майка ми ми купуваше бельо. Но аз ѝ казах, че е странно, и тя спря.

Макс се претърколи на една страна и подпря брадичка на ръката си, изучавайки я със замислено изражение. Сега наистина изглеждаше като модел на бельо, ако съществуваше свят, в който моделите на бельо имаха космати върлинести крака и лош мускулен тонус.

— Забравих да ти кажа — поде той, — че видях майка ти онзи ден. Придружи ме до къщи от урока ми по китара. Тя и другата жена.

— Наистина ли? — Джил се опита да звучи равнодушно. Срамуваше се от това как сърцето ѝ прескача всеки път когато някой споменеше майка ѝ. — Как е тя?

— Трудно е да се каже. Те просто правят това, нали знаеш, стоят много близо и се взират в теб.

— Мразя това.

— Зловещо е — съгласи се той. — Но аз не казах нищо гадно. Просто ги оставих да ме изпратят до къщи.

На Джил почти ѝ прилоша от копнеж. Не беше зървала майка си от месеци и никога не бе попадала на нея по улиците на Мейпълтън, макар че тя очевидно бе позната фигура из града. Другите хора я виждаха през цялото време.

— Пушеше ли?

— Да.

— Видя ли я да си пали цигара?

— Сигурно, защо?

— На Коледа ѝ подарих запалка. Чудех се дали я използва.

— Знам ли. — Лицето му се напрегна от мислене. — Не, чакай, използваха кибрити.

— Сигурен ли си?

— Да. — В гласа му вече нямаше съмнение. — Това беше миналия петък. Помниш ли колко студено беше внезапно? Ръката ѝ трепереше и ѝ беше трудно да запали клечката. Предложих ѝ да ѝ помогна, но тя не ми позволи. Трябваха ѝ три или четири опита, за да запали.

„Кучка — помисли си Джил. — Пада ѝ се.“

— Хайде. — Макс потупа леглото. — Отпусни се. Не е нужно да си сваляш дрехите, ако не искаш.

Джил премисли предложението. Преди харесваше да лежи до Макс в тъмното, две топли тела под завивките, и да си говорят каквото им дойде на ума.

— Няма да те докосна — обеща той. — Дори няма да се оправям.

— Много сладко от твоя страна — отвърна Джил. — Но ще си тръгвам.

И двамата изпитаха облекчение, когато храната най-накрая пристигна, отчасти защото бяха гладни, но главно защото им даде извинение да прекратят разговора за малко, да си вземат почивка и може би да започнат нещо по-леко. Кевин знаеше, че е допуснал грешка, беше я залял с твърде много въпроси, бе превърнал общите приказки в разпит.

„Имай търпение — каза си. — Предполага се това да е забавно.“

След няколко хапки в мълчание Нора вдигна поглед от своите равиоли с гъби.

— Вкусен е — каза тя. — Сметановият сос.

— Моят също. — Той задържа хапка агнешко пред погледа ѝ, за да ѝ покаже колко идеално изпечено е, кафеникаво по краищата, розово в средата. — Топи се в устата.

Тя се усмихна малко гнусливо и той си спомни със закъснение, че не яде месо. Дали я отвращава, зачуди се, да бъде молена да се възхищава на парче сготвена плът, набучена на вилица? Той разбираше твърде добре как можеш да се превърнеш във вегетарианец, как можеш да се научиш да мислиш за „мъртви животни“ вместо за „крехко и сочно“. Беше го правил сам на няколко пъти, обикновено след като прочетеше някоя статия за масовото животновъдство и кланиците, но угризенията му винаги изчезваха в момента, в който отвореше менюто.

— Е, как беше твоят ден? — попита го тя. — Случи ли се нещо интересно?

Кевин се поколеба само за секунда. Беше предвидил този момент и бе планирал да играе на сигурно, да каже нещо любезно и безвредно — „Не съвсем, просто отидох на работа и се върнах вкъщи“ — като остави истината за по-късно, за някакво неопределено време в бъдещето, когато щеше да я познава малко по-добре и връзката им щеше да е малко по-силна. Но кога ли можеше да е това? Как щеше да опознае някой по-добре, ако не можеше да му даде честен отговор на един обикновен въпрос, особено за нещо толкова важно?

— Синът ми се обади днес — каза ѝ той. — Не го бях чувал от лятото. Наистина се тревожех за него.

— Еха — каза тя след кратко мълчание, което не успя да се превърне в неловко. — Добре ли е?

— Така мисля. — Кевин искаше да се усмихне, но направи всичко възможно, за да потисне импулса. — Звучеше доста добре.

— Къде е?

— Не ми каза. Мобилният телефон, който използваше, показа код във Върмонт, но не беше негов. Бях толкова облекчен да чуя гласа му.

— Браво — каза тя малко сковано, с усилие да звучи доволна и искрена.

— Всичко наред ли е? — попита той. — Можем да говорим за нещо друго, ако…

— Наред е — увери го тя. — Радвам се за теб.

Кевин реши да не пресилва късмета си.

— Ами ти? Прави ли нещо забавно днес?

— Не съвсем — отвърна тя. — Оформях си веждите.

— Изглеждат добре. Хубави и спретнати.

— Благодаря. — Тя докосна челото си, прокарвайки пръст по дясната си вежда, която изглеждаше малко по-остро очертана от обикновено. — Синът ти още ли е част от онзи култ? На Холи Уейн?

— Каза, че приключил с това. — Кевин погледна към дебелата свещ в дундестия стъклен свещник, потрепващият пламък се рееше над локва разтопен восък. Почувства нужда да потопи пръста си в горещата течност и да я остави да се втвърди на въздуха като втора кожа. — Каза, че мисли евентуално да се прибере, да започне отново да учи.

— Наистина ли?

— Това каза. Надявам се, че е вярно.

Нора взе ножа и вилицата и ги забоде в равиолите. Бяха големи и квадратни, нагънати по краищата.

— Бяхте ли близки? — попита тя, все още гледайки надолу, разрязвайки половинката на още две. — Със сина ти?

— Мислех, че сме. — Кевин беше изненадан от трептенето в гласа си. — Той беше малкото ми момче. Бях толкова горд с него.

Нора вдигна поглед със странно изражение на лицето. Кевин можеше да усети как устата му се разтяга, а напрежението се натрупва зад очните му дъна.

— Извинявай — каза той в секундата, преди да покрие устата си с ръка в опит да заглуши звука от хълцането. — Трябва ми само секунда.

Навън беше може би около петнайсет градуса, но нощният въздух беше чист и ободряващ. Джил стоеше на тротоара и оглеждаше внимателно къщата на Дмитрий, нейния втори дом за последните шест месеца. Беше занемарена малка къща, обичайната кутийка от покрайнините с бетонна веранда и панорамен прозорец вляво от входната врата. На дневна светлина външността ѝ изглеждаше мръснобежова, но точно сега нямаше никакъв цвят, просто тъмна сянка на фона на по-тъмната околност. Обзе я странно чувство на меланхолия — същото чувство я изпълваше, когато минаваше край старото балетно училище или футболното игрище на парка „Грийнуей“ — сякаш светът бе музей на спомените, колекция от места, които беше надраснала.

„Хубави времена“, помисли си, но само като експеримент, само за да провери дали го вярва. После се обърна и се отправи към дома, улицата беше толкова тиха, а въздухът — толкова разреден, че стъпките ѝ звучаха като барабанни удари по тротоара, достатъчно силни, че да събудят съседите.

Не беше толкова късно, но Мейпълтън бе призрачен град, нямаше нито един пешеходец или улично куче. Тя зави по Уиндзор Роуд, като си напомни да изглежда съсредоточена и целенасочена. Преди две години беше изкарала курс по самозащита и инструкторът им беше казал, че да не изглеждаш като жертва е правило номер едно. „Дръжте главата си изправена и очите — отворени. Изглеждайте като човек, който знае точно къде отива, дори да не е така.“

На ъгъла на Норт авеню тя поспря, за да обмисли възможностите. „Ловъл Терас“ беше на петнайсет минути пеша от там, но само наполовина, ако минеше напряко през жп линията. Ако Ейми беше тук, нямаше да се колебае — винаги поемаха по преките пътища — но Джил никога не го беше правила сама. За да отиде до прелеза, трябваше да измине пуста отсечка от пътя край автосервизите, Отдела по обществени работи и тайнствените фабрики с имена като „Син-Джен Системс“ и „Стандард Нипъл Уъркс“, а после да се промъкне през една дупка в телената ограда от задния край на паркинга за училищните автобуси. След като пресечеше линиите и направеше кръг откъм гърба на „Уолгрийнс“, човек се озоваваше в доста по-добра област, жилищен квартал с много улични лампи и дървета.

Тя не чу колата, която просто изсвистя изотзад, неочаквано стряскащо присъствие в периферното ѝ зрение. Джил ахна, а после се извъртя в неловка карате поза, докато прозорецът до шофьорското място се плъзна надолу.

— Уха. — В нея се взираше познато отнесено лице, очертано от успокоителни руси дредлокове. — Добре ли си?

— Бях. — Джил се опита да звучи раздразнена, докато отпускаше ръце. — Докато не ми изкарахте акъла.

— Извинявай. — С нея говореше Скот Фрост, близнакът без пиърсинг. — Карате ли знаеш?

— Да, Джеки Чан ми е чичо.

Той се ухили одобрително.

— Това беше добро.

— Къде е Ейми? — извика Адам Фрост от шофьорското място. — Не сме я виждали от известно време.

— Работи — обясни Джил. — В „Апълбийс“.

Скот я погледна с подпухналите си сантиментални очи.

— Искаш ли да те закараме някъде?

— Добре съм — каза му тя. — Живея точно зад релсите.

— Сигурна ли си? Кучи студ е.

Джил стоически сви рамене.

— Обичам да ходя.

— Хей. — Адам се наведе, за да го види. — Ако видиш Ейми, кажи ѝ „здрасти“ от мен.

— Може да купонясваме някой път — предложи Скот. — Четиримата.

— Става — каза Джил и приусът тръгна толкова тихо, колкото бе пристигнал.

В мъжката тоалетна Кевин наплиска лицето си със студена вода и го избърса със салфетка. Почувства се като глупак, да избухне пред Нора по този начин. Можеше да види колко неудобно я накара да се почувства от това, как замръзна, сякаш никога не бе виждала възрастен мъж да плаче и дори не знаеше, че е възможно.

Той самият също се изненада. Беше толкова разтревожен как ще реагира тя на това, което казва, че дори не мислеше за себе си. Но нещо в него се беше пречупило, гумената лента на напрежението, която бе увита толкова плътно толкова дълго, че бе забравил за съществуването ѝ. Изразът „малко момче“ беше виновен, внезапният спомен за лекото тяло на раменете му, възседналия го като на трон Том, който се взира надолу в света, едната му деликатна ръчичка, поставена върху главата на баща му и петите на стегнатите му с велкро маратонки, които се удрят леко в гърдите на Кевин, докато вървят.

Въпреки това, което се бе случило, той беше доволен, че е споделил добрата новина с нея, доволен, че е устоял на изкушението да ѝ спести чувствата си. „За какво?“ За да можеха да продължат да се крият един от друг, да се хранят в неловко мълчание, да се чудят защо няма за какво да говорят? Така беше по-трудно, но приличаше на пробив, на необходима първа стъпка по път, който в крайна сметка може би щеше да си струва.

„Не знам за теб — помисли си да ѝ каже, когато се върне, — но хубавата вечеря винаги ме разплаква.“

Така би се справил със ситуацията — без извинение, а с малка шега, за да изглади нещата. Смачка салфетката и я хвърли в кошчето за боклук, погледна се за последно в огледалото и се отправи към вратата.

Семенцето на тревогата покълна в гърдите му още докато вървеше през залата и видя, че масата им е празна. Каза си, че няма за какво да се тревожи, че тя сигурно се е възползвала от отсъствието му, за да отиде също до тоалетната. Наля си още малко вино и набоде с вилица от салатата от печено цвекло, опитвайки се да не се взира в смачканата на кълбо салфетка пред чинията ѝ.

Изминаха няколко минути. Кевин мислеше да отиде да почука на вратата на женската тоалетна, може би дори да мушне главата си вътре, за да види дали е добре, но красивият сервитьор спря до масата, преди да успее. Мъжът го погледна с изражение, което съчетаваше равни части тъга и съчувствено забавление. Гласът му имаше лек испански акцент.

— Мога ли да взема чинията на дамата, сър? Или предпочитате сметката?

Кевин понечи да възрази, да изтъкне, че дамата ще се върне всеки момент, но знаеше, че е безполезно.

— Тя…?

— Помоли ме да ви предам извиненията ѝ.

— Но аз шофирах — каза Кевин. — Тя е без кола.

Сервитьорът сведе поглед, кимайки към храната в чинията на Кевин.

— Да ви го сложа ли в кутия?

Джил пресече улицата, като държеше брадичката си повдигната, а раменете — изпънати, докато бързаше край „Джуниърс Ауто Боди“, сервиз за коли с разбити предни стъкла и огънати врати, откъртени радиаторни решетки и нагънати багажници. Някои от по-зле пострадалите бяха с надути въздушни възглавници, много от които — опръскани с кръв. Знаеше от опит, че не бива да се вглежда или да мисли твърде много за хората, които са били вътре.

Почувства се като идиот, че отказа на близнаците да я закарат у дома. Накърнената ѝ гордост я принуди да го направи, гневът ѝ, че се промъкнаха до нея, въпреки че не бяха имали такива намерения. Имаше също и известно количество момичешка предпазливост, тънкият глас в главата ѝ, който ѝ напомняше да не се качва в коли на непознати. В този случай обаче това беше против интересите ѝ, тъй като алтернативата на това, което се предполагаше, че иска да избегне, бе още по-опасна.

Освен това близнаците не бяха съвсем непознати, нито пък Джил се страхуваше от тях. Ейми каза, че били абсолютни джентълмени през онзи ден, когато избяга от училище и отиде с тях в къщата им. Всичко, което искали, било да се надрусат и да играят пинг-понг, часове наред само пинг-понг. Очевидно били наистина добри, дори и надрусани. Ако имаше олимпийски игри за наркомани, Ейми бе сигурна, че близнаците Фрост щяха да печелят златните и сребърните медали по тенис на маса и да доминират турнира като Винъс и Серена.

В същия този разговор Ейми бе изразила подозренията си, че Скот Фрост малко си пада по Джил, вероятност, която Джил отказа да приеме на сериозно. Защо Скот би си падал по нея? Той дори не я познаваше, а тя не беше от този тип момичета, по които момчетата си падаха отдалече.

„За всичко си има първи път“, ѝ беше казала Ейми.

„Освен когато няма“, бе отвърнала Джил.

Но сега се зачуди, като си припомни начина, по който Скот я гледаше, разочарованието в очите му, когато тя му каза, че обича да върви, и дори хихикането му на тъпата ѝ шега за Джеки Чан, което означаваше, че е или много надрусан, или много предразположен към нея, или и двете.

„Можем да купонясваме заедно — беше казал. — Четиримата.“

„Може би можем“, помисли си тя.

Джил чу свиренето на приближаващия влак, докато вървеше по паркинга на „Стелар Транспорт“, място на голямо струпване от жълти автобуси, достатъчни да евакуират целия град. Изглеждаха неземни през нощта, редица след редица прегърбени чудовища, чиито предници се взираха право напред, полк от идентични глупави лица. Тя се забърза край тях, а очите ѝ се стрелкаха наляво и надясно по тъмните алеи, които ги отделяха.

Свиренето се разнесе отново, последвано от дрънченето на алармената камбана и неочаквания звук от изместен въздух, когато двуетажният ежедневен влак профуча на изток — забързана стена от матова стомана и блестящо стъкло. За няколко оглушителни секунди в целия свят нямаше нищо друго, а после влакът отмина и остана само потрепващата след него земя.

Джил продължи по пътя си, зави покрай задната част на последния автобус и се обърна наляво. Не видя брадатия мъж, докато не налетяха един върху друг, приклещени между автобуса от лявата ѝ страна и осемфутовата телена ограда отдясно. Тя отвори уста да изкрещи, но после разбра, че не е нужно.

— Изплаши ме.

Брадатият мъж се взираше в нея. Беше наблюдател, нисък и набит, облечен в бяло манто и панталони и изглежда, имаше нужда от спешна лекарска помощ.

— Добре ли си? — попита го тя.

Мъжът не отговори. Преви се напред с ръце върху бедрата, давейки се за въздух като риба на сухо, издавайки странен звук всеки път когато отвореше устата си.

— Да позвъня ли на 911?

Наблюдателят поклати глава и се поизправи. Бръкна в джоба на панталона си, извади инхалатор и го поднесе към устата си, натисна бутона и всмукна силно. Изчака няколко секунди, преди да издиша, и после повтори.

Лекарството подейства бързо. Когато прибра инхалатора в джоба си, той вече дишаше по-лесно, все още малко се задъхваше, но вече не издаваше ужасните звуци. Изтупа панталоните си и направи малка стъпка напред. Джил се отдръпна, за да му даде място, като се притисна към телената ограда, за да мине.

— Приятна вечер — каза тя след него, просто за да е любезна, защото много хора не бяха.

Кевин напусна ресторанта паникьосан, а пликът с останките се удряше леко в крака му. Не искаше да го взема, но сервитьорът бе настоял, каза му, че е срамота да се похабява толкова хубава храна.

Къщата на Нора беше поне на миля, така че нямаше как вече да се е прибрала. Ако искаше да я открие, можеше просто да подкара по булевард „Вашингтон“ и да се оглежда за самотен пешеходец. Трудното идваше след това, когато трябваше да отбие до нея и да свали стъклото.

„Влизай вътре — щеше да каже. — Нека те закарам у дома. Поне това мога да направя.“

Но защо тя заслужаваше тази любезност? Беше си тръгнала по своя воля, без дума обяснение. Ако искаше да върви до дома си в студа, това си беше нейно право. Ако искаше да му се обади по-късно и да се извини — е, топката бе в нейното поле.

Ами ако не се обадеше? Ако той чакаше часове, а телефонът така и не звъннеше? В кой момент щеше да се предаде и да се обади той, или може би дори да отиде до тях и да звъни на вратата, докато не му отвори? В два през нощта? В четири? Призори? Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че няма да може да заспи, ако поне не поговори с нея, ако не получи някакво обяснение за станалото. Така че може би най-умното, което можеше да направи, бе да тръгне след нея веднага и да свърши с това възможно най-бързо, за да не прекара нощта в чудене.

Беше толкова завладян от колебанието си, че едва забеляза двамата наблюдатели, стоящи до колата му, едва осъзна кои са чак когато вече беше отключил с дистанционното.

— Хей — каза той и изпита временно чувство на облекчение, че Нора не е там, че не трябва да разрешава точно тази драма точно сега, новата му приятелка среща отчуждената му съпруга. — Добре ли сте?

Те не отговориха, но и не беше необходимо, не и при този студ. Партньорката ѝ изглеждаше премръзнала — беше се прегърнала с ръце и се полюшваше наляво-надясно, от ъгълчето на устата ѝ висеше сякаш залепена цигара — но Лори се взираше в него с нежно, нетрепващо изражение, с онзи поглед, който хората ти отправят на гробището, когато починалият е член на семейството и искат да уважат болката ти.

— Какво става? — попита той.

В ръката на Лори имаше кафяв плик. Тя му го подаде, бутна го към гърдите му като че ли бе нещо, което трябва да види.

— Какво е това?

Тя го погледна сякаш казваше: „Знаеш какво е“.

— О, боже — промърмори той. — Шегуваш ли се?

Изражението ѝ не се промени. Тя просто задържа плика, докато той не го взе.

— Съжалявам — каза, нарушавайки обета си. Звукът на гласа ѝ го шокира, толкова чужд и познат едновременно, като гласа на мъртвец в сън. — Щеше ми се да има друг начин.

Джил се промуши през дупката в оградата и се затътри през чакъления насип, спирайки на върха му, за да се огледа за наближаващи влакове. Беше вълнуващо да е там, сам-сама в тази шир, сякаш целият свят беше неин. Линиите се простираха в далечината от двете ѝ страни като река, отразяваха светлината на луната, която беше в третата си четвърт, два успоредни проблясъка, угасващи в далечината.

Тя балансира върху една от тях като въжеиграч, пристъпвайки на пръсти с разперени ръце, опитвайки се да си представи какво би станало, ако наблюдателят, когото бе срещнала, беше майка ѝ. Щяха ли да се разсмеят и да се прегърнат, изумени да се открият сами на подобно невероятно място? Дали майка ѝ щеше да се разгневи да я открие там, разочарована от алкохолния ѝ дъх или от плачевната ѝ липса на добра преценка?

„Е, чия е вината за това? — помисли си Джил, като скочи от релсата. — Никой не се грижи за мен.“

Тръгна по банкета от другата страна, спускайки се към локалното шосе, което се простираше зад „Уолгрийнс“, а маратонките ѝ се хлъзгаха по чакъла. После спря.

Звукът се задави в гърлото ѝ.

Знаеше, че наблюдателите винаги се движат по двойки, но срещата ѝ с брадатия мъж бе толкова кратка и неловка, че не успя да се запита къде е партньорът му.

Е, сега знаеше.

Направи няколко неохотни стъпки напред, приближавайки се към облечената в бяло фигура на земята. Лежеше по лице близо до голям контейнер, на който пишеше „Gallucci Bros.“, ръцете му бяха протегнати настрани, сякаш се опитваше да прегърне планетата. До главата му имаше малка локвичка течност, светла субстанция, която тя отчаяно искаше да повярва, че е вода.