Останалите

Всеки момент

Беше твърде мразовито, за да седи на задната тераса със сутрешното кафе, но Кевин не можеше да се сдържи. След като бе стоял затворен цяла зима, искаше да използва всяка минута на слънце и свеж въздух, която имаше на разположение, дори ако трябваше да носи пуловер, яке и вълнена шапка, за да ѝ се наслади.

Пролетта бе дошла бързо през последните няколко седмици — мокър сняг и нарциси, проблясъци в жълто в изненадващо неумрелите храсти и после бунтовна експлозия от птичи песни и дрян, нова зеленина навсякъде, където се обърнеш. Погледната в перспектива, изминалата зима не беше сурова, но беше дълга и упорита, почти вечна. Март бе особено мрачен — студен и влажен, с надвиснало сиво небе — навъсеното време отразяваше и подсилваше лошите предчувствия, които бяха връхлетели Мейпълтън от убийството на втория наблюдател на Свети Валентин. При липсата на всякакви доказателства за противното, хората се бяха убедили, че има сериен убиец, някакъв откачен самотник, озлобен срещу Грешните отломки, планиращ да елиминира организацията човек по човек.

Щеше да е достатъчно лошо, ако Кевин трябваше да се справи с кризата и само като официално лице, но той беше въвлечен в нея и като баща и съпруг, разтревожен за психическото здраве на дъщеря си и физическата безопасност на съпругата си, която скоро щеше да е бивша. Все още не беше подписал документите за развода, които Лори му бе дала, но не защото смяташе, че бракът му може да се спаси. Отлагаше заради Джил, не искаше да ѝ стоварва още лоши новини сега, когато все още се възстановяваше от шока след откриването на тялото.

Беше ужасно преживяване, но Кевин бе горд от начина, по който се беше държала тя. Беше се обадила на 911 от мобилния си телефон и бе изчакала сама в мрака с мъртвия мъж пристигането на полицаите. Оттогава Джил правеше всичко, което може, за да помогне на разследването, подложи се на многобройни разпити при детективите, помогна на художника да направи скица на брадатия наблюдател, когото бе видяла на паркинга на „Стелар Транспорт“, дори посети лагера на Гинко стрийт, за да види дали няма да забележи мъжа в серия от разпознавания, които се предполагаше, че включват всеки обитател от мъжки пол над трийсет.

Разпознаванията бяха провал, но скицата се оказа успешна: брадатият мъж бе идентифициран като Гюс Дженкинс, четирийсет и шест годишен бивш цветар от Гифърд Тауншип, който живееше в „аванпоста“ на „Грешните отломки“ на Паркър Роуд — същата обща къща, в която Кевин с удивление научи, че напоследък се бе преместила и Лори. Жертвата, Джулиан Адамс, бе обитавал същото място и бе забелязан с Дженкинс в нощта на убийството.

След упорито отричане, ръководството на „Грешните отломки“ накрая призна, че Дженкинс е член на мейпълтънския клон, но настояваха — неубедително според следователите — че организацията няма никаква представа за настоящото му местонахождение. Тези протакания вбесиха ченгетата, които дадоха ясно да се разбере, че търсят Дженкинс като свидетел, а не като потенциален извършител. Двойка детективи дори се зачудиха открито дали пък от „Грешните отломки“ не искаха убиецът да остане на свобода, а тайничко се наслаждаваха на наличието на маниакален убиец, който превръща членовете им в мъченици.

Бяха минали два месеца без пробив по случая, но също и без трето убийство. Хората малко се отегчиха от историята и започнаха да се чудят дали не е преувеличена. С промяната на времето Кевин усети и промяна в колективното настроение, сякаш целият град неочаквано бе решил да се разведри и да спре да мисли за мъртви наблюдатели и серийни убийци. Беше наблюдавал този процес и преди: без значение какво се случваше по света — геноциди, природни бедствия, невъобразими убийства, масови изчезвания, каквото и да е — най-накрая хората се уморяваха да го мислят. Времето течеше, сезоните се сменяха, индивидите се отдръпваха към личния си живот, обръщаха лицата си към слънцето. Като се вземеше предвид всичко, помисли си Кевин, това сигурно бе за добро.

— Ето къде си бил.

Ейми прекрачи плъзгащата се врата, която свързваше кухнята със задната веранда, после се обърна, за да я затръшне с лакът. В едната си ръка държеше чаша, а в другата — кана с кафе.

— Искаш ли да ти долея?

— Четеш ми мислите.

Ейми наля кафе, после издърпа един метален стол без възглавница, като потръпна пресилено, когато задникът ѝ докосна седалката. Носеше яке „Кархарт“ над нощницата, което бе заела от Джил, но краката ѝ бяха боси върху грубото дърво.

— Девет и петнайсет е — каза тя с прозявка. — Мислех, че си тръгнал за работа.

— Скоро — отвърна Кевин. — Няма за къде да бързам.

Тя кимна леко, без да си дава труд да изтъква, че той никога не е бил вкъщи след девет сутринта, или да предположи, че може би закъснява заради нея, защото се е привързал към сутрешните им разговори и не иска да тръгне, докато тя още спи. Нямаше нужда да го казва, то витаеше във въздуха, очевидно и за двама им.

— По кое време се прибра снощи?

— Късно — отвърна тя. — Отидох на бар с няколко души.

— И Дерек ли?

Тя доби виновно изражение. Знаеше, че не одобрява връзката ѝ с нейния женен шеф, макар че му беше обяснила няколко пъти, че не е кой знае какво — просто лош навик, нещо, за да минава времето.

— Изпрати ли те до къщи?

— По пътя ми беше.

Кевин преглътна обичайната си лекция. Той не ѝ беше баща, тя имаше право на свои грешки, като всеки друг.

— Казах ти, че можеш да използваш сивика когато искаш. Така или иначе, просто си стои в гаража.

— Знам. Но дори да имах кола снощи, не бях в състояние да шофирам.

Той я загледа малко по-внимателно, докато сърбаше кафето си с две ръце, обвити около чашата, за да ги стопли. Изглеждаше будна и бодра, без следи от махмурлук. На тази възраст, спомни си той, човек се възстановяваше бързо.

— Какво? — попита тя, притеснена от проучването му.

— Нищо.

Тя остави чашата и пъхна ръце в джобовете на якето.

— Ще е студена нощ за софтбол.

Кевин сви рамене.

— Всъщност времето е част от играта. Човек е навън, под небето. През пролетта е студено, през лятото е горещо. Затова не харесвам закритите стадиони. Всичко това се губи.

— Така и не можах да харесам софтбола. — Тя обърна главата си, разсеяна от прелетялата сойка. — Играх един сезон като дете и не можах да повярвам колко е отегчително. Обикновено ме оставяха в аутфилда, на милиони мили от батсмана. Всичко, което исках, е да легна в тревата, да сложа ръкавицата върху лицето си и да си подремна. — Тя се усмихна, развеселена от спомена. — Няколко пъти го направих. Никому не липсвах.

— Твърде лошо — каза той. — Предполагам, че няма смисъл да се опитвам да те вербувам за следващия сезон.

— Да ме вербуваш за какво?

— За моя отбор. Мислим да го направим смесен. Имаме нужда от повече играчи.

Тя прехапа долната си устна със замислен вид.

— Може пък и да опитам.

— Но току-що каза…

— Сега съм по-зряла. Имам по-голям толеранс към скуката.

Кевин извади един прасковен цвят от кафето си и го пусна на перилото. Беше доловил дразнещите нотки в гласа на Ейми, но също и истината зад тях. Тя наистина бе узряла. По някакъв начин през последните два месеца той бе спрял да мисли за нея като за гимназистка или като за сладката приятелка на дъщеря си, която оставаше навън до твърде късно. Сега тя беше негова приятелка, дружката му за кафе, близкият му слушател, който му помагаше да преодолее скъсването с Нора, една млада жена, която осветяваше деня му всеки път когато я видеше.

— Обещавам да не те поставям в аутфилда — каза той.

— Яко. — Тя събра дългата си коса с две ръце, сякаш да я върже на опашка, но после промени решението си и я разпиля по раменете си, мека и красива по грубата тъкан на якето. — Може би можем да потренираме някой път. Когато е по-топло. Да видим дали си спомням как се хвърля.

Кевин извърна поглед, неочаквано притеснен. В далечния ъгъл на двора две катерици се гонеха по дървото, а малките им крачка драскаха лудешки по кората. Не можеше да прецени дали си прекарват добре, или се опитват да се убият.

— Е, добре — каза накрая, избарабанявайки по масата като по бонгос. — Май е по-добре да тръгвам за работа.

Том беше алармата на Кристин. Беше негова работа да я буди преди девет всяка сутрин. Ако спеше след това, ставаше раздразнителна и нарушаваше целия си денонощен ритъм. Той обаче мразеше да я тормози: тя изглеждаше толкова блажена, легнала по гръб, дишаща бавно и плитко, с едната ръка под главата, а другата отпусната до нея. Лицето ѝ беше безизразно и спокойно, коремът ѝ беше огромен под одеялото, идеално човешко иглу. Терминът ѝ беше само след седмица.

— Хей, поспаланке. — Той хвана ръката ѝ, дръпна нежно показалеца ѝ, а после средния пръст, придвижвайки се методично към кутрето. — Време е да ставаш.

— Върви си — промърмори тя. — Уморена съм.

— Знам. Но трябва да ставаш.

— Остави ме на мира.

Това продължи още минута или две, Том настояваше, Кристин се съпротивляваше, затруднявана от факта, че вече не можеше да се изтърколи на една страна, без огромни количества сила на волята и логистични изчисления. Предпочитаната ѝ маневра — мятане по корем и заравяне на лице във възглавницата — вече беше абсолютно невъзможна.

— Хайде, сладурче. Да слезем долу и да закусим.

Сигурно беше гладна, защото най-накрая благоволи да отвори очи, премигвайки на мътната светлина, поглеждайки към Том, сякаш беше далечен познат, чието име не си спомняше.

— Колко е часът?

— Време е за ставане.

— Не още. — Тя потупа матрака в покана да се присъедини към нея. — Само още няколко минути.

Това също беше част от ритуала, най-добрата част, наградата на Том за това, че изпълнява иначе неблагодарната задача. Той се изтегна до нея, обръщайки се на една страна, за да може да вижда лицето ѝ, единствената част от тялото ѝ, която не се беше променила драматично през последните няколко месеца. Остана си слабо и момичешко, сякаш още не беше научило новините за бременността ѝ.

— Ооо! — Трепвайки от изненада, тя взе ръката му и я постави върху корема си, точно над изхвръкналия си пъп. — Той наистина е доста зает там.

Том можеше да усети въртеливите движения под ръката си, твърдият предмет, който се притискаше към коремната ѝ стена — ръка или крак, може би лакът. Не беше лесно да се различи един крайник от друг.

— Някой иска навън — каза той.

За разлика от семейство Фолк, Том отказваше да нарича зародиша „той“. Кристин не беше ходила на ултразвук, така че никой не знаеше със сигурност дали бебето е момче, или момиче. Предположението, че ще е от мъжки пол, се основаваше само на вярата, базирана на увереността на мистър Гилкрест, че детето чудо ще замести сина, който беше загубил. Том се надяваше да е прав, защото беше тъжно да си представя алтернативата, малко момиче, приветствано на белия свят с възклицания на шок и уплах.

— Вкъщи ли са? — попита Кристин.

— Да. Чакат те.

— Боже — въздъхна тя. — Не може ли да се махнат за уикенда или нещо такова?

Живееха със семейството от три месеца и половина и вече даже на Кристин ѝ беше писнало от тях. Нейното нехаресване на Терънс и Марчела не беше като това на Том, не можеше да си позволи да се възмущава от щедростта им или да се смее на угодническата им преданост към мистър Гилкрест. Просто се чувстваше задушена от непрестанното им внимание. По цели дни те се навъртаха край нея, опитвайки се да предугадят нуждите ѝ, да изпълнят и най-малкото ѝ желание, стига да не излизаше от къщата. Том знаеше, че това е единствената причина, поради която е там — защото Кристин се нуждаеше от него, защото щеше да полудее, затворена толкова дълго само с тях двамата. Ако зависеше само от тях, той отдавна щеше да е изхвърчал.

— Шегуваш ли се? — каза той. — Няма да мръднат оттук, не и толкова близо до големия ден. Не искат да изпуснат забавата.

— Да. — Тя кимна с нулев ентусиазъм. — Толкова ще е страхотно. Нямам търпение да започнат родилните болки.

— Чувал съм, че са съкрушителни.

— Всички това ми казват. Особено когато продължават наистина дълго и не можеш да вземаш никакви обезболяващи. Тази част звучи страхотно.

— Знам — съгласи се Том. — Завиждам ти безумно.

Тя потупа корема си.

— Надявам се само бебето да е наистина голямо. С гигантска пъпешова глава. Това ще направи нещата още по-хубави.

Те се шегуваха по този начин през цялото време. Това беше нейният начин да се успокоява, да се подготвя за изпитанието на естественото раждане. Така го искаше мистър Гилкрест — без лекари, без болница, без лекарства. Само акушерка и леден чипс, малко „Мотаун“, айпод, Терънс на пост с видеокамерата, готов да заснеме големия момент за бъдните поколения.

— Не трябва да се оплаквам — каза тя. — Те са наистина много мили с мен. Просто ми е нужна почивка.

Напоследък беше неспокойна, уморена от бременността и живота на затворено, особено сега, когато времето беше толкова хубаво. През последната седмица бе убедила семейство Фолк да я изведат на разходка с кола, но те бяха толкова нервни — не можеха да говорят за нищо друго освен за това, колко ужасно би било, ако катастрофират — че не беше забавно за никой.

— Не се тревожи. — Той се протегна и я стисна успокоително за ръката. — Почти успя. Остават само още няколко дни.

— Мислиш ли, че Уейн ще е излязъл дотогава?

— Не знам — отвърна той. — Не разбирам много добре правната система.

През последните няколко седмици семейство Фолк твърдяха, че адвокатите на мистър Гилкрест осъществяват истински напредък по делото му. От това, което бяха чули, предстояло сключване на споразумение, което да му позволи да пледира „виновен“ по някои второстепенни обвинения и да се отърве без допълнително време в затвора. „Всеки момент — продължаваха да повтарят, — ще чуем добри новини, всеки момент.“ Том беше скептичен, но те изглеждаха искрено развълнувани и оптимизмът им се беше пренесъл и върху Кристин.

— Трябва да се върнеш в ранчото с нас — каза му тя. — Можеш да живееш в някоя от къщите за гости.

Том оцени предложението. Той се беше привързал към Кристин и бебето — поне към идеята за бебето — и би се радвал да остане с тях. Но не по този начин, не и ако това означаваше да живее в сянката на мистър Гилкрест.

— Ти ще си добре дошъл там — обеща му тя. — Ще кажа на Уейн колко добър приятел си. Той ще е наистина благодарен. — Изчака отговора му, но той така и не дойде. — А и няма къде другаде да идеш.

Това не беше напълно вярно. След като бебето се родеше, когато Кристин вече не се нуждаеше от него, Том смяташе, че може да се върне у дома, в Мейпълтън, да прекара няколко дни с баща си и сестра си — през последните няколко месеца мислеше много за тях, макар че не се беше обаждал и не беше писал имейли — може би щеше да каже „здрасти“ на майка си, ако успееше да я намери. Но за след това Кристин бе права — животът му беше бял лист.

— Уейн е добър човек — каза тя, взирайки се в плаката на тавана, онзи, който Том не обичаше да гледа. — Съвсем скоро целият свят ще го разбере.

Лори и Мег пристигнаха рано за срещата си в девет часа, но бяха поканени в стаята на директорката чак на обед. Пати Левън изглеждаше искрено смутена от забавянето.

— Не съм забравила за вас — увери ги тя. — Просто тази сутрин е много трескава. Асистентката ми има грип и цялата операция се разпада без нея. Обещавам, че няма да се повтори.

Лори бе озадачена от извинението, което, изглежда, се базираше на предположението, че тя и Мег са заети хора, които не обичат да ги карат да чакат. В предишния си живот беше точно такъв човек, претоварена майка от предградията, която жонглираше със задачите и децата, вечно забързана от едно задължение към следващото. По това време, когато всички мислеха, че светът ще продължи вечно, никой нямаше време за нищо. Без значение какво правеше — да пече сладки, да се разхожда край езерото в прекрасен ден, да прави любов със съпруга си — тя беше нервна и забързана, сякаш последните зрънца се изплъзваха в същия този момент от личния ѝ пясъчен часовник. Всяко непредвидено обстоятелство — ремонт на пътя, неопитен касиер, липсваща връзка ключове — можеше да я хвърли в безумно отчаяние, което да отрови целия ѝ ден. Но това беше старото ѝ Аз. Новото ѝ Аз нямаше какво да прави, освен да пуши и да чака, а тя не се интересуваше особено къде ще става това. Коридорът пред кабинета на директорката беше подходящ, колкото и всяко друго място.

— Е, как върви? — попита Пати Левън с усмивка. — Как са нещата в аванпост 17?

Лори и Мег си размениха погледи, приятно изненадани от приятелския тон на директорката. Призовките, които получиха, бяха стегнати и малко зловещи — докладвайте в щаба в 9 сутринта — и те бяха прекарали по-голямата част от предишната вечер в опити да установят дали не са в беда. Лори мислеше, че ще я мъмрят заради неуспеха ѝ да получи подписана молбата за развод. Мег се заигра с идеята, че къщата им е била подслушвана, че началството не само знае колко често нарушават обета за мълчание, но също и какво точно си казват. „Развиваш параноя“, ѝ каза Лори, но не можеше да не се зачуди дали не е права, изтезавайки мозъка си да си припомни нещо от казаното през последните два месеца, което би могло да ѝ навреди.

— Там ни харесва — каза Мег. — Наистина хубаво местенце.

— Има страхотен двор — добави Лори.

— Нали? — съгласи се ръководителката, като допря запалената клечка към цигарата си. — Обзалагам се, че е чудесен по това време на годината.

Мег кимна.

— Толкова е тучно. Има едно малко дърво с великолепни розови цветове. Не съм сигурна дали е череша, или…

— Казаха ми, че е церцис — прекъсна я Пати Левън. — Доста е необичайно за този район.

— Единственият проблем са птиците — отбеляза Лори. — Няма да повярвате колко са шумни сутрин. Все едно са ти в стаята. Стотици са и всичките се надвикват.

— Мислехме, че ще е хубаво да си направим зеленчукова градина — каза Мег. — Зелен фасул, тиквички, домати, такива неща. Напълно органик.

— Тя ще се изплати сама — съгласи се Лори. — Трябва ни само малка инвестиция за начало.

Те бяха наистина въодушевени за градината — имаха много време на разположение и искаха да правят нещо конструктивно — но директорката подмина темата, сякаш дори не ги беше чула.

— Къде спите? — попита тя. — Преместихте ли се в голямата спалня?

Лори поклати глава.

— Още сме горе.

— В отделни стаи — добави бързо Мег, което технически беше вярно, но малко подвеждащо, тъй като собственият ѝ матрак бе настанен за постоянно на пода в стаята на Лори.

И двете се чувстваха по-добре така, достатъчно близо една до друга, за да си шепнат, особено сега, когато бяха сами в аванпоста.

Пати Левън се намръщи неодобрително и издиша струя дим от ъгълчето на устата си.

— Голямата спалня е много по-приятна. Няма ли джакузи долу?

Мег се изчерви. Почти нямаше нощ, в която тя да не се възползваше от джакузито. Лори също го харесваше, но вълнението ѝ се бе изчерпало бързо.

— Единствената причина, поради която го споменавам — продължи директорката, — е, защото новите ви съквартиранти ще пристигнат следващата седмица. Ако искате да се преместите, сега е моментът да го направите.

— Съквартиранти? — попита Мег без особен ентусиазъм.

— Ал и Джош — поясни директорът. — Наистина специални момчета. Мисля, че ще ви харесат.

Тази новина не беше неочаквана — беше една от първите възможности, които бяха обсъдили предишната нощ — но Лори бе изненадана от дълбочината на разочарованието си. Тя и Мег бяха щастливи сами. Бяха като сестри или съквартирантки в колежа, напълно спокойни и отпуснати, свикнали с общите си странности и настроения. Не очакваше с нетърпение намесата на новодошлите, неловкостта отново да споделят къщата с чужди мъже. Цялата домашна химия щеше да се промени, особено ако един от тях си паднеше по Мег или ако Мег си паднеше по някой от тях. Лори дори не искаше да мисли за това, за цялото сексуално напрежение и младежката драма, за липсата на всякакво спокойствие.

— В аванпост 17 има красива традиция — каза им директорката. — Надявам се, че вие двете ще я продължите.

— Ще направим всичко по силите си — обеща Лори, макар че не беше съвсем сигурна каква е тази традиция или как тя и Мег могат да я продължат.

Пати Левън, изглежда, долови несигурността ѝ.

— Гюс и Джулиан са герои — каза тя със строг и тих глас. — Трябва да почетем жертвата им.

— Гюс ли? — попита Мег. — И той ли е бил убит?

— Гюс е добре. Той е много смел мъж. Ние се грижим много добре за него.

— Какво е направил? — попита Мег, изразявайки на глас объркването на Лори. Всичко, което знаеха, бе, че Гюс не се върна у дома в нощта, когато Джулиан беше убит, и полицията все още го търсеше. — Каква е неговата жертва?

— Той обичаше Джулиан — отвърна директорката. — Представете си куража, който му е бил нужен, за да направи онова, което направи.

— Какво е направил? — попита Мег отново.

— Направи това, което поискахме от него.

Неочаквано Лори се почувства замаяна, сякаш щеше да припадне. Спомни си как се бе привеждала над радиатора през онези студени зимни дни, как слушаше безсрамните, почти отчаяни звуци, които Гюс и Джулиан издаваха в голямата спалня, сякаш не се интересуваха от нищо друго.

Пати Левън засмука цигарата си, взирайки се дълго в Мег, а после прехвърли погледа си върху Лори, изпълвайки пространството между тях с облак сивкав дим.

— Светът отново заспа — каза тя. — Наш дълг е да го събудим.

Кевин знаеше, че щеше да е пресилено да чете вестника с включен телевизор и отворен лаптоп, докато яде сандвича си преди играта, но не беше толкова лошо, колкото изглеждаше. Всъщност не използваше лаптопа — само обичаше да му е подръка, в случай че почувстваше нужда да провери имейла си — нито пък четеше истински вестника. Просто го преглеждаше, упражняваше очите си, като ги оставяше да се реят из страниците и през заглавията в бизнессекцията, без да възприемат никаква информация. Колкото до телевизора, това беше просто шумов фон, илюзия за компания в празната къща. Всичко, за което мислеше, беше самият сандвич, пуйка и чедър върху тесто, малко горчица и маруля, неизискано, но идеално съчетание.

Почти беше приключил, когато Джил се появи на задната врата и спря в антрето, за да пусне тежката си раница на пода. Сигурно е била в библиотеката, помисли си той. Напоследък правеше само това, за да е сигурна, че няма да си е вкъщи, преди Ейми да е тръгнала за работа. Бяха изчислили прибирането и заминаването си така, че поне през работните дни никога да не се засичат в къщата, освен ако едната не спеше, макар и двете да настояваха, че се разбират много добре.

Той се усмихна глуповато, когато Джил влезе в кухнята, в очакване да го подразни заради мултимедийната му закуска, но тя дори не я забеляза. Беше твърде заета да се мръщи на телефона си, изглеждаше изненадана и впечатлена едновременно.

— Хей — каза му. — Чу ли за Холи Уейн?

— Какво става?

— Пледирал е виновен.

— По кои обвинения?

— По цял куп — отвърна тя. — Изглежда, че ще отсъства дълго време.

Кевин събуди лаптопа и провери новините. Историята беше най-отгоре. ХОЛИ УЕЙН ПРИЗНАВА: ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА MEA CULPA НА ЕДИН ОПОЗОРЕН ЛИДЕР. Той кликна на линка и започна да чете:

Изненадваща сделка… Прокурорите препоръчват двайсетгодишна присъда… Възможност за предсрочно освобождаване след дванайсет… „След като момчето ми изчезна, му изпуснах края… Всичко, което исках, бе да помагам на страдащите хора, но властта ми завъртя главата… Възползвах се от толкова много уязвими деца… предадох жена си и паметта на сина си, да не говорим за доверието на младите хора, които ме потърсиха за изцеление и духовно напътствие… Особено на момичетата… Те не бяха мои съпруги, те бяха мои жертви… Исках да съм свят човек, но се превърнах в чудовище.“

Кевин се опита да се концентрира върху думите, но очите му продължаваха да се отклоняват към снимката, придружаваща историята, твърде познатата фотография на подпухнал, небръснат мъж в горнище на пижама. Той с изненада осъзна, че не изпитва облекчение, нямаше никакво отмъстително удоволствие при мисълта за това, че Холи Уейн ще гние в затвора. Всичко, което чувстваше, бе тъпа тръпка на симпатия, нежелано усещане за родство с мъжа, който бе разбил сърцето на сина му.

„Той те обичаше — помисли си Кевин, взирайки се в снимката, сякаш очакваше да му отговори. — А ти също го предаде.“

Толкова много, от което да се откажеш

Преди да започне да търси сериозно ново име, Нора смени цвета на косата си. Сметна, че това е правилният ред, единствената последователност, която има смисъл. Как можеш да знаеш кой си, преди да видиш как би изглеждал? Никога не беше разбирала родителите, които избират името на детето си месеци или години, преди да се роди, сякаш поставят етикет на някаква абстрактна идея, а не на личност от плът и кръв. Изглеждаше ѝ толкова самонадеяно, толкова пренебрежително към истинското дете.

Би предпочела да се боядиса у дома, тайно, но осъзнаваше, че е твърде сложно и рисковано да остави операцията в собствените си ръце. Косата ѝ беше наситено тъмнокафява и всеки уебсайт, с който се консултира, я предупреждаваше да помисли добре, преди да се изруси без професионална помощ. Процесът бе сложен и времеемък, изискваше силни химикали и често резултатът беше това, което експертите наричаха „нещастен изход“. Коментарите под статиите бяха пълни със съжаления на печални брюнетки, които си мечтаеха да са били по-снизходителни към естественото си оцветяване. „Някога имах хубава кафява коса — пишеше една жена, — но се поддадох на пропагандата и я изрусих. Цветът се получи добре, но сега косата ми е толкова безжизнена и без блясък, че приятелят ми твърди, че е като пластмасова трева, израснала на скалпа ми!“

Нора прочете тези свидетелства с тревога, но не достатъчно голяма, че да се откаже. Тя не боядисваше косата си от козметични съображения или защото искаше да се забавлява. Това, което искаше, беше сбогуване с миналото, цялостна промяна на външния вид и най-бързият и сигурен начин да направи това, беше да стане изкуствена блондинка. Ако при това красивата ѝ кестенява коса се превърнеше в пластмасова трева, щеше да се примири с тази косвена жертва.

Никога не си беше боядисвала косата, нито си беше правила кичури, дори не се беше погрижила за отделните бели косми, които се бяха появили през последните няколко години въпреки постоянното настояване на фризьора ѝ, непреклонен и преценяващ българин, на име Григор. „Нека се отървем от това — казваше ѝ той при всяко посещение със застрашителния си славянски акцент. — Отново ще изглеждаш като тийнейджърка.“ Но Нора нямаше интерес да изглежда като тийнейджърка, мечтаеше си в косата ѝ да има повече сиво, искаше да е като онези все още младолики хора със снежнобели коси в резултат от преживения на четиринайсети октомври шок. Животът ѝ щеше да е много по-лесен, мислеше си тя, ако непознатите можеха да хвърлят само един поглед към нея и да разберат, че е една от поразените.

Григор беше високоуважаван колорист със заможна клиентела, но Нора не искаше да го въвлича в своята трансформация, не искаше да слуша възраженията му или да му обяснява причините за това, защо прави нещо толкова драстично и неблагоразумно. Какво се предполагаше, че ще му каже? „Аз вече не съм Нора. С Нора е свършено.“ Не искаше да води такива разговори във фризьорския салон с човек с акцент от вампирски филм.

Запази си час в „Хеър Трафик Контрол“, верига, насочена към по-млади хора с по-икономичен бюджет, в която вероятно изпълняваха много глупави молби, без да им трепне окото. Дори и така обаче, розовокосата пънкарка стилист, изглежда, имаше съмнения, когато Нора ѝ каза какво иска.

— Супер сигурна ли сте за това? — попита я тя, прокарвайки опакото на дланта си по бузата на Нора. — Защото тенът ви не…

— Знаете ли какво мисля? — прекъсна я Нора. — Мисля, че ще стане много по-бързо, ако пропуснем празните приказки.

Джил не осъществяваше особен напредък с „Алената буква“. Смяташе, че причината отчасти е Том. Когато беше в гимназията, той се оплакваше толкова горчиво от книгата, че сигурно бе отровил ума ѝ. Всъщност „оплакване“ не беше точната дума. Един ден, когато се прибра от училище, той пробождаше книгата с ножа за пържоли, върхът на острието бе пробил меката корица и бе потънал достатъчно в първите глави, че да не може да го измъкне. Когато Джил го попита какво прави, Том обясни със спокоен и сериозен глас, че се опитва да убие книгата, преди тя да го е убила.

Може би не подхождаше към текста с уважението, което заслужаваше като непреходна класика на американската литература. Но поне искрено се опитваше. Беше сядала с книгата три пъти през изминалата седмица и все още се бореше с увода на Хоторн, в който мистър Дестри твърди, че е важна част от романа, която не трябва да се пропуска. Но сякаш беше алергична към прозата, тя я караше да се чувства бавна и глупава, владееща английски не съвсем добре: „Тези възрастни господа — настанени, като Матей, в митниците, но готови да бъдат призовани, за разлика от него, към апостолски дела — бяха митничарите“. Колкото повече подобни изречения четеше, толкова по-безсмислено ѝ се струваше, сякаш думите се разтопяваха върху страниците.

Но истинският проблем не беше книгата, не беше и пролетната умора или фактът, че до завършването нямаше никакво време. Проблемът беше мисис Мафи и разговорът, който бяха започнали преди няколко дни. Беше ѝ влязъл под кожата и я дърпаше в посока, в която не искаше да върви. И все пак сякаш не можеше да се спре, не можеше да намери добър повод да се откаже, да среже връзката, която се беше подновила толкова неочаквано след толкова много години.

Мисис Мафи, Холи — Джил все още се опитваше да свикне да я нарича по малко име — беше учителка на Джил в четвърти клас в началното училище „Бейли“ и фаворитката ѝ за всички времена, макар че нещата не бяха започнали по този начин. Холи бе поела часовете през януари, след като мисис Фредериксон напусна по майчинство. Отначало всички деца я мразеха и се отнасяха към нея като към натрапник, каквато си беше. След седмица или две обаче, те започнаха да разбират, че са извадили късмет: мис Мафи беше млада и жизнена, много по-забавна от тесногръдата стара мисис Фредериксон (никой не мислеше за мисис Фредериксон като за тесногръда или стара, преди да се появи Холи). Почти десетилетие по-късно Джил не си спомняше много за четвърти клас или за това, какво беше направило онази пролет толкова специална. Всичко, което помнеше, беше татуировката на златна рибка на глезена на мис Мафи и усещането, че е малко влюбена в учителката си, и мечтаеше всеки ден лятото никога да не дойде.

Мис Мафи учителства в Мейпълтън само тези няколко месеца. Следващия септември мисис Фредериксон се върна и Холи отиде да работи в Стоунууд Хайтс, където остана до миналата година. Беше омъжена за кратко за мъж, на име Джейми, който изчезна в онова, което тя естествено наричаше Възнесението. Нямало време да имат деца, което Холи приемаше със смесени чувства. Тя винаги бе искала да стане майка и беше сигурна, че двамата с Джейми са щели да имат страхотни бебета, но сега знаела, че моментът за възпроизвеждане, за създаване на нови хора в един свят без бъдеще не е бил подходящ.

„Предполагам, че това е благословия — написа тя на Джил в едно от първите им съобщения, — да не се налага да се притеснявам за малките.“

Бяха се срещнали преди няколко месеца, в пика на разследванията на убийството. Джил бе отишла на Гинко стрийт с детектив Фергюсън, който бе организирал „парад на красотата“ с надеждата, че тя ще забележи наблюдателя астматик, когото толкова много искаше да разпита. Оказа се, разбира се, че това е загуба на време, при това доста странна — петдесет възрастни мъже, всички облечени в бяло, дефилираха пред нея като участници в зловеща религиозна версия на „Ергенката“ — но това бе компенсирано към самия край от срещата ѝ с нейната стара учителка, край която мина случайно по пътя си навън. Веднага се познаха, Джил извика от удоволствие, а мисис Мафи разтвори ръце и прегърна бившата си ученичка дълго и от сърце. Едва у дома, когато Джил откри написаната на ръка бележка, която тя бе пъхнала в джоба на якето ѝ — „Моля те, прати ми имейл, ако искаш да говорим за каквото и да е!“ — тя осъзна, че това изобщо не е била случайна среща.

Джил не беше глупава, разбираше, че я вербуват — вероятно с благословията на майка ѝ — и презираше факта, че тази работа е поверена на някой, толкова важен за нея. Мисис Мафи дори бе украсила бележката с усмихнати емотикони, същите, които обичаше да драска на домашните задания в четвърти клас. Джил взе бележката и я напъха в кутията си с бижута, обещавайки никога да не се свързва с нея, да не позволява да бъде манипулирана.

Щеше да е по-лесно да спази обещанието си, ако имаше малко повече неща за правене тази пролет, ако бе намерила нови приятели, с които да замести Ейми и бандата, но работите не се бяха развили така. През повечето нощи си беше вкъщи, нямаше с кого да говори, освен с баща си, който изглеждаше малко по-разсеян от обикновено, потиснат заради Нора и утешаващ се с мечти за спортна слава. Макс ѝ пишеше есемеси редовно, канеше я да се върне при Дмитрий или дори да излязат само двамата някога, но тя не му отговори. Беше приключила с това — секса, купоните и всички онези хора — и нямаше да започне отново.

След известно време започна да усеща, че е неизбежно, почти математическо — тя се опитваше да запълни вакуума в живота си, а Холи беше единственият приемлив кандидат. Толкова беше шокирана да я види през онзи ден, изглеждаше толкова унесена и мечтателна в белите си дрехи, толкова различна от жизнената жена, която помнеше. „Моля те, прати ми имейл, ако искаш да поговорим за каквото и да е!“ Е, Джил искаше да говори за много неща, имаше въпроси за духовното пътуване на мисис Мафи и живота ѝ в лагера. Смяташе, че това може би ще ѝ помогне да разбере майка си малко по-добре, да ѝ даде някакво прозрение за „Грешните отломки“, което досега ѝ се беше изплъзвало. Защото, ако личност като Холи можеше да е щастлива там, вероятно Джил пропускаше нещо, нещо, което трябваше да открие.

„Харесва ли ти там? — беше попитала, когато най-накрая събра смелост да пише. — Не ми изглежда много забавно.“

„Доволна съм — отговори ѝ мисис Мафи. — Животът е прост.“

„Но как живееш, без да говориш?“

„Има толкова много, от което да се откажеш, Джил, толкова много навици и опори, и очаквания. Но трябва да се откажеш от тях. Няма друг начин.“

В деня след изрусяването Нора седна, за да напише прощалното си писмо. Оказа се страховита задача, усложнена още повече от факта, че изглежда, не можеше да остане на едно място. Продължаваше да ходи до кухненската маса и да броди на горния етаж, за да се възхищава на себе си в голямото огледало в спалнята, на тази руса непозната със странно познато лице.

Боядисването беше категоричен успех. Нещастният изход, за който беше предупредена, не само не се случи, но нямаше и плешиви петна или зеленикави нюанси, освен това изрусената ѝ коса беше също толкова мека и гладка както винаги, чудодейно неподатлива на вредните химикали, в които беше окъпана. Голямата изненада не беше, че не се е случило нищо лошо, а колко добре изглеждаше като блондинка, много по-добре, отколкото с естествения си цвят.

Стилистката беше права, разбира се, имаше нещо дразнещо в контраста между средиземноморския тен на Нора и бледата ѝ шведска коса, но това несъответствие приковаваше вниманието, като грешка, която те кара да се взираш в опит да установиш защо нещо, което би трябвало да изглежда безвкусно, всъщност е толкова готино. През целия си живот Нора беше свикнала да е хубава, но това бе незабележима, смътно успокоителна красота, онази ежедневна красота, която хората едва забелязват. Сега за първи път тя се възприемаше като екзотична, дори малко стряскаща и ѝ харесваше начинът, по който се чувства, сякаш тялото и душата ѝ се бяха сближили.

Една себична част от нея се изкушаваше да се обади на Кевин и да го покани за прощално питие — искаше той да я види в новото ѝ превъплъщение, да ѝ каже колко страхотно изглежда и да я моли да не тръгва — но по-разумната ѝ част разбираше, че това е ужасна идея. Това щеше да е просто жестоко, още веднъж да подхрани надеждите му, преди да ги съкруши завинаги. Той беше добър мъж и тя вече го беше наранила достатъчно.

Това беше основното, което се надяваше да изрази в писмото си — вината, която изпитваше заради начина, по който се беше държала на Свети Валентин, че си беше тръгнала, без да каже и дума, а през следващите седмици бе игнорирала обажданията и имейлите му, седеше тихо в тъмнината на дневната, докато той не се уморяваше да звъни и не промушеше някоя от жаловитите си бележки под вратата.

„Какво сбърках? — пишеше ѝ той. — Просто ми кажи, за да мога да ти се извиня.“

„Нищо не си направил — искаше ѝ се да му каже, макар че никога не го стори. — Вината е само моя.“

Работата беше там, че Кевин бе последният ѝ шанс. От самото начало — нощта, когато бяха говорили и танцували — тя имаше чувството, че той може би е в състояние да я спаси, да ѝ покаже как да изрови нещо прилично и работещо от руините на стария ѝ живот. И за известно време тя си бе помислила, че това наистина започва да се случва, че хроничната ѝ болка бавно започва да се лекува.

Но тя просто се заблуждаваше, бъркаше желанието с промяната. Подозираше това, но не го видя ясно до онази вечер в „Пампльомус“, когато той се опита да говори с нея за сина си, а всичко, което тя можеше да почувства, бе горчивина и завист, толкова силни, че бяха неразличими от омразата, от горящата, разяждаща празнина в центъра на гърдите ѝ.

„Майната ти — продължаваше да си повтаря наум. — Майната ти на теб и на скъпоценния ти син.“

Най-ужасното беше, че той дори не забеляза това. Продължаваше да говори, сякаш тя бе нормален човек с работещо сърце, някой, който би разбрал радостта на бащата и би споделил радостта на приятеля. А тя просто трябваше да седи там и да агонизира, знаейки, че нещо в нея е счупено и никога не може да бъде поправено.

„Моля те — искаше да му каже. — Спри да си хабиш дъха.“

Сега спяха заедно в същото двойно легло, което преди използваха Гюс и Джулиан. Първоначално беше малко зловещо, но преодоляха неловкостта. Леглото беше огромно и удобно — имаше някакъв високотехнологичен скандинавски матрак, който запомняше формата на тялото — и прозорецът от страната на Лори се отваряше към задния двор, който изобилстваше от пролетен живот, ароматът на люляка се носеше на утринния ветрец.

Не бяха станали любовници — не и по начина, по който бяха мъжете — но и не бяха само приятелки. През последните няколко седмици между тях се бе развило могъщо усещане за интимност, връзка на пълно доверие, която надминаваше всичко, което Лори бе споделяла със съпруга си. Сега те бяха партньори, свързани във вечността.

За момента от тях не се изискваше нищо. Новите им съквартиранти щяха да пристигнат скоро и малката им идилия щеше да свърши, но сега имаха чувството, че са на чудна ваканция, гушкаха се в леглото до късно сутринта, пиеха чай и говореха тихо. Понякога плачеха, но не толкова често, колкото се смееха. В приятните следобеди се разхождаха заедно в парка.

Не говореха много за онова, което се задаваше. Нямаше и какво толкова да се каже. Имаха да вършат работа и щяха да я свършат, точно както Гюс и Джулиан и двойката преди тях. Говоренето за това не помагаше, само нарушаваше спокойствието в мирния балон, в който живееха. По-добре беше да се концентрират върху настоящия момент, върху скъпоценните дни и часове, които им оставаха, или да позволят на ума си да се плъзне назад, към миналото. Мег говореше често за сватбата си, за специалния ден, който така и не се беше случил.

— Исках да е традиционна, разбираш ли? Класическа. С роклята и воала, и процесията, органът да свири, баща ми да ме води към олтара, Гари да стои там и по бузата му да се търкаля сълза. Просто исках тази мечта, тези няколко минути, в които всички скъпи хора ме гледат и казват: „Не е ли красива? Не е ли най-щастливото момиче на света?“. За теб така ли беше?

— Моята сватба беше много отдавна — отвърна Лори. — Всичко, което помня, е, че бях много притеснена. Планираш толкова дълго, а действителното събитие никога не отговаря на очакванията ти.

— Може би така е по-добре — предположи Мег. — Така реалността никога няма да разруши сватбата ми.

— Хубав начин да мислиш за станалото.

— Гари и аз се карахме за ергенското парти. Неговият кум искаше да наеме стриптийзьорка, а аз смятах, че това е безвкусно.

Лори кимна и си придаде вид, че ѝ е интересно, макар че вече бе чувала тази история няколко пъти. Мег явно не осъзнаваше, че се повтаря, а тя не ѝ го казваше: това беше мисловното пространство, в което приятелката ѝ беше избрала да живее. Самата Лори беше по-фокусирана върху годините, когато децата ѝ бяха малки, когато се чувстваше нужна и целенасочена, като батерия, заредена само с любов. Изразходваше се всеки ден и се зареждаше чудодейно всяка нощ. Нищо никога не беше толкова хубаво като това.

— Аз просто мразех тази идея — продължи Мег. — Група пияни мъже, дюдюкащи на това жалко момиче, което вероятно е наркоманка с ужасно семейство. А после какво? Дали тя наистина… ги обслужва, докато другите гледат?

— Не знам — отвърна Лори. — Предполагам, че и това се случва. Вероятно зависи от хората.

— Можеш ли да си представиш? — премигна Мег, сякаш се опитваше да визуализира сцената. — В църквата си, на най-големия ден в живота ти, твоята невеста пристига, върви по пътеката като принцеса, облечена в бяло, а родителите ти са вдясно, там, на първия ред, а може би също и дядо ти и баба ти, а всичко, за което можеш да мислиш, е тази мръсница, която ти е танцувала в скута предишната вечер. Защо би си причинил това? Защо би съсипал такъв красив момент?

— Хората някога правеха какви ли не налудничави неща — каза Лори, сякаш говореше за древна история, за отдавна отминала ера, почти недоловима през мъглата на времето. — Те нямаха никаква представа.

Скъпи Кевин,

Когато четеш това, Нора вече няма да съществува.

Извинявай — предполагам, че това звучи по-зловещо, отколкото възнамерявам. Просто искам да кажа, че напускам Мейпълтън и се отправям към друго място, за да започна нов живот като друг човек. Повече няма да ме видиш.

Надявам се, че не е грубо, че ти казвам тези неща в писмо вместо лично. Но за мен дори така е достатъчно трудно. Това, което наистина искам, е да се разтворя безследно, като семейството ми, но ти заслужаваш нещо повече (не че хората винаги получават това, което заслужават).

Всъщност искам да ти кажа „благодаря“. Знам колко много се стараеше нещата с мен да потръгнат — колко отстъпки направи и колко малко получи в замяна. Не че не исках да участвам — бих дала много, за да съм на висотата на положението. Но не можех да намеря сили, или може би начин, да го направя. Всяка минута, когато бяхме заедно, се чувствах все едно бродя в мрака из чужда къща в опит да намеря ключа за лампата. А после, когато го откриех, крушката се оказваше изгоряла.

Знам, че би искал да ме опознаеш и че имаше пълно право да опиташ. Та нали затова започваме връзки с други хора? Не само заради телата им, но и заради всичко друго — мечтите им, белезите им, историите им. Всеки път когато бяхме заедно, усещах, че се сдържаш, че заобикаляш усамотението ми, че ми даваш пространство, за да охранявам тайните си. Предполагам, че трябва да ти благодаря за това. За твоята дискретност и състрадание — за това, че беше истински джентълмен.

Но работата е там, че аз знаех какво искаш да знаеш и се възмущавах заради това. Добър параграф 22 ли се получи? Бях бясна заради въпросите, които не изричаше, онези, които не задаваше, защото смяташе, че ще ме разстроят. Но ти изчакваше подходящ момент, търпеше и се надяваше, нали?

Е, нека поне опитам да ти дам отговор. Мисля, че ти дължа поне това.

Вечеряхме заедно.

Звучи толкова старомодно, казано така, нали? Представяш си всички заедно, как говорят и се смеят, наслаждават се на храната. Но не беше така. Между мен и Дъг имаше напрежение. Сега знам причината за това, но тогава ми изглеждаше просто че той е разсеян от работата и не присъства пълноценно в живота ни. Постоянно проверяваше проклетото си блекбъри, грабваше го всеки път когато избръмчеше, все едно получава съобщение от Господ. Разбира се, не беше от Господ, а само от сладката му малка приятелка, но така или иначе, то беше по-интересно за него от собственото му семейство. Все още го мразя заради това.

Децата също не бяха щастливи. Рядко бяха щастливи вечер. Сутрин вкъщи беше забавно, а когато лягаха, обикновено също беше сладко, но вечерите често бяха изпитание. Джеръми беше раздразнителен, защото… защо ли? Ще ми се да знаех. Може би, защото е трудно да си на шест, или може би, защото е било трудно да си като него. Разплакваше се от дребни неща, а това дразнеше баща му, който понякога му говореше остро и го разстройваше още повече. Ерин беше само на четири, но успяваше инстинктивно да му влезе под кожата, изтъкваше с делови тон, че Джеръми отново плаче и се държи като бебе, което го вбесяваше абсолютно.

Обичах ги всички, разбираш ли? Моя неверен съпруг, моето крехко момче, моето издайно момиченце. Но не обичах живота си, не и тази вечер. Бях се постарала много с вечерята — някаква мароканска рецепта за пиле, която намерих в списание — но на никого не му пукаше. Дъг реши, че месото било сухо, Джереми не беше гладен, дрън-дрън. Просто скапана вечер, това е.

А после Ерин разсипа ябълковия си сок. Нищо особено, освен дето тя бе вдигнала голям шум да пие от чаша без капаче, макар че ѝ казах, че идеята е лоша. Е, и, какво толкова? Случи се. Не бях от онези родители, които се разстройват от нещо подобно. Но тази вечер се ядосах. Казах ѝ: „По дяволите, Ерин, казах ли ти!“. А тя започна да плаче.

Погледнах Дъг в очакване да стане и да донесе малко хартиени салфетки, но той не помръдна. Просто ми се усмихна, сякаш всичко това нямаше нищо общо с него, сякаш той се носеше отгоре, на едно по-висше ниво на съществуване. Естествено, аз трябваше да свърша всичко. Станах и отидох в кухнята.

Колко дълго съм била там? Може би трийсет секунди. Събрах салфетки, навих ги на руло, зачудих се дали са достатъчно, или пък вземам твърде много, защото не исках да се връщам втори път, но и не исках да ги прахосвам. Помня, че съзнавах хаоса, който бях оставила, и изпитвах облекчение от това, но бях и възмутена, претоварена и недооценена. Мисля, че може би затворих очи и изпразних ума си за секунда-две. Трябва да се е случило точно тогава. Помня как забелязах, че плачът е спрял, че къщата неочаквано е станала спокойна.

Е, какво мислиш, че направих, когато се върнах в трапезарията и открих, че ги няма? Мислиш ли, че изпищях, че се разплаках или припаднах? Или мислиш, че избърсах сока, защото локвичката се разливаше по масата и скоро щеше да започне да капе по пода?

Знаеш какво направих, Кевин.

Избърсах шибания ябълков сок, после се върнах в кухнята, пуснах мокрите салфетки в кофата за боклук и си измих ръцете. След като ги подсуших, се върнах в трапезарията и погледнах отново празната маса, чиниите и чашите, неизядената храна. Празните столове. Наистина не знам какво е станало след това. Сякаш паметта ми просто се изключи и се включи отново няколко седмици по-късно.

Щеше ли да помогне, ако ти бях разказала историята във Флорида? Или на Свети Валентин? Щеше ли да усещаш, че ме познаваш по-добре? Можеше да ми кажеш това, което вече знам — че плачът и разлетият сок не са чак толкова важни, че всички родители се стресират и ядосват, и имат нужда от малко тишина и спокойствие. Че това не е същото, като да искаш хората, които обичаш, да изчезнат завинаги.

Но ако е така, Кевин? Тогава какво?

Желая ти щастие. Ти беше добър с мен, но аз не мога да бъда поправена. Наистина ми харесваше, когато танцува с мен.

С любов,

Н.

GRgrl405 (10:15:42 p.m.): как си?

Jillpill123 (10:15:50 p.m.): разпускам, ти?

GRgrl405 (10:15:57 p.m.): мисля за теб (:

Jillpill123 (10:16:04 p.m.): аз също (:

GRgrl405 (10:16:11 p.m.): трябва да дойдеш на гости

Jillpill123 (10:16:23 p.m.): нз…

GRgrl405 (10:16:31 p.m.): ще ти хареса

Jillpill123 (10:16:47 p.m.): какво ще правим?

GRgrl405 (10:16:56 p.m.): ще преспиш тук (:

Jillpill123 (10:17:07 p.m.): ???!

GRgrl405 (10:17:16 p.m.): една-две нощи — за проба

Jillpill123 (10:17:29 p.m.): какво ще кажа на баща ми?

GRgrl405 (10:17:36 p.m.): каквото искаш

Jillpill123 (10:17:55 p.m.): ще си помисля

GRgrl405 (10:18:08 p.m.): спокойно, когато си готова

Jillpill123 (10:18:22 p.m.): страх ме е

GRgrl405 (10:18:29 p.m.): нормално е да те е страх

Jillpill123 (10:18:52 p.m.): следващата седмица може би?

GRgrl405 (10:18:58 p.m.): идеално (:

Радвам се, че си тук

Том разказваше на Кристин за Мейпълтън, докато пътуваха, опитваше се да я убеди в идеята за продължителен престой при семейството му, а не само за кратка спирка на път за Охайо.

— Къщата е доста голяма — каза той. — Можем да останем в старата ми стая колкото си искаме. Сигурен съм, че баща ми и сестра ми ще са щастливи да помогнат с бебето.

Това беше самонадеяно, тъй като баща му и сестра му дори не знаеха, че пътува към тях, камо ли, че е с компания. Той искаше да ги предупреди, но нещата през последните няколко дни бяха доста хаотични. Том сметна, че е по-добре да действа по усет, да остави възможностите си отворени, докато не стигнат достатъчно близо. Последното нещо, което искаше да направи, бе да даде на баща си надежди и да го разочарова, както толкова много пъти в миналото.

— Там наистина е много хубаво през лятото. Има голям парк само на няколко преки от нас и езеро, където може да се плува. Един от приятелите ми има горещ басейн в двора. А в центъра има много хубави индийски ресторанти.

Сега импровизираше, не беше сигурен дори дали го слуша. Отклонението през Мейпълтън беше отчаян ход от негова страна, начин да си купи още малко време с Кристин и бебето, преди да изчезнат от живота му.

— Само ми се щеше и майка ми още да бе там. Тя е единствената, която наистина…

Бебето проплака от кошницата си на задната седалка. Беше мъничка, едва на седмица и още нямаше много силни дробчета. Можеше да издава само тихи мяукащи звуци, но Том бе изумен колко дълбоко му въздействат те, как дразнят нервите му и го изпълват с усещане за неотложност, на косъм от пълната паника. Всичко, което можеше да прави, бе да се взира в скърцащото му гневно личице в огледалото за задно виждане и да му се моли със захаросан глас, който вече бе започнал да възприема като втори език.

— Всичко е наред, малката ми. Няма за какво да се притесняваш. Просто бъди търпелива, захарче. Всичко е отлично. Заспивай отново, става ли?

Той натисна газта и се изненада от незабавния отговор на машината, от героичния скок на скоростомера. Колата щеше да е щастлива да тръгне още по-бързо, но той отпусна педала, защото знаеше, че не може да си позволи да го спрат в беемве, което беше откраднато или взето под наем, в зависимост от това, какво изберяха да приемат семейство Фолк.

— Мисля, че остават около десет мили до следващата зона за почивка — каза той. — Видя ли знака преди малко?

Кристин не му отговори. Изглеждаше почти кататонична на пасажерското място, седнала с вдигнати крака и брадичка, поставена върху коленете, взираща се право напред със смущаващо кротко изражение. Беше такава през целия път, държеше се, сякаш бебето на задната седалка е стопаджия, взет от Том, нежелан гост с абсолютно никакво въздействие върху вниманието ѝ.

— Не плачи, зайченце — каза той през рамо. — Знам, че си гладна. Ще ти дадем бутилка.

За негово изумление бебето като че ли разбра. Издаде още няколко хлипания — тихо, подобно на хълцане скимтене, което беше повече по инерция, отколкото истински протест — и после отново заспа. Том погледна към Кристин с надежда за усмивка или дори само кимване от признателност, но тя, изглежда, не забелязваше тишината, както и шума.

— Хубаво голямо шише — промърмори той повече на себе си, отколкото на своите спътници.

Неспособността на Кристин да се свърже с бебето започваше да го плаши. Тя все още не беше дала име на момиченцето, рядко му говореше и избягваше да гледа към него при всяка възможност. Преди да напуснат болницата, ѝ сложиха инжекция, която бе спряла кърмата ѝ, и оттогава тя бе повече от щастлива да остави на Том всички грижи по храненето, смяната на пелените и къпането.

Не можеше да я обвинява, че е малко травмирана. Той самият все още се чувстваше така. Всичко се беше разпаднало толкова бързо, след като мистър Гилкрест се бе признал за виновен и направи унизителните си самопризнания, в които публично се заклейми като сериен изнасилвач на тийнейджърки и помоли за прошка „истинската си жена“ — единствената, която бил обичал някога според думите му. Родилните болки на Кристин, която беше бясна от предателството му, започнаха на следващия ден. Тя изпищя в агония при първата контракция, настоя да бъде заведена в болницата и да ѝ дадат най-силните лекарства. Семейство Фолк бяха твърде скандализирани, за да възразят. Дори те явно разбираха, че са стигнали до края на пътя, че пророчествата, които ги бяха подхранвали, са били само въздушни кули.

Том остана с Кристин по време на деветчасовите контракции, държеше ръката ѝ, когато се унасяше в лекарствен делириум и проклинаше бащата на детето си толкова горчиво, че дори сестрите бяха впечатлени. Наблюдаваше с изумление как бебето се изсипа на белия свят със свити юмруци, подпухнали, залепени очи, с мастиленочерна коса, слепена от кръв и други тъмни течности. Докторът позволи на Том да пререже пъпната връв, а после постави бебето в ръцете му, сякаш му принадлежеше.

— Това е дъщеря ти — каза той на Кристин, подавайки ѝ голото, гърчещо се вързопче като дар. — Кажи „здрасти“ на малкото си момиче.

— Махай се — каза му тя и извърна главата си, за да не гледа детето чудо, което вече не изглеждаше чудо. — Махни го от мен.

Върнаха се при семейство Фолк на следващия следобед и откриха, че Терънс и Марчела ги няма. На кухненската маса имаше бележка — „Надяваме се, че мина добре. Извън града сме до понеделник. Моля ви, изнесете се дотогава!“ — заедно с плик, в който имаше хиляда долара.

— Какво ще правим? — попита той.

Не се наложи Кристин да мисли дълго.

— Трябва да се прибера у дома — каза тя. — В Охайо.

— Наистина ли?

— Къде другаде мога да ида?

— Ще измислим нещо.

— Не — каза тя. — Трябва да си ида вкъщи.

Останаха в къщата още четири дни, през които Кристин не правеше почти нищо, освен да спи. През цялото това време, докато сменяше пелените и приготвяше млякото, препъваше се в тъмната къща посред нощ, Том продължаваше да я чака да се събуди и да му каже това, което вече сам знаеше, че всичко е наред, че всъщност всичко е било за добро. Че сега са семейство, свободни да се обичат и да правят каквото им харесва. Можеха отново да са Босоноги, група щастливи номади, реещи се с вятъра. Но това още не се беше случило, а между тях и Охайо вече не оставаше много.

Том осъзнаваше факта, че не мисли ясно. Беше твърде изтощен за трезво наблюдение, твърде фокусиран върху бездънните нужди на бебето и страха си да не загуби Кристин. Но знаеше, че трябва да се подготви за изпитанието на връщането у дома, за въпросите, които щяха да изникнат, когато се появеше на вратата на бащината си къща с луксозния немски седан, който не притежаваше, с мишената на челото, придружен от момиче в тежка депресия, за което никога не беше споменавал, и бебе, което не беше негово. Щяха да са необходими доста обяснения.

— Виж — каза той, като намали скоростта към входа на зоната за почивка. — Не ми е приятно да те притискам за това, но наистина трябва да дадеш име на бебето.

Тя кимна разсеяно, не като истинско съгласие, просто за да му даде да разбере, че слуша. Отправиха се към рампата за главния паркинг.

— Странно е, разбираш ли. Тя е вече на почти седмица. Какво ще кажа на баща ми? „Това е приятелката ми Кристин, а това е нейното безименно бебе.“

Трафикът на магистралата беше рехав, но зоната за почивка бе претъпкана, сякаш целият свят бе решил да пикае по едно и също време. Хвана ги истинско задръстване, никой не отбиваше, освен ако друг не се измъкнеше.

— Не е трудно — продължи той. — Просто мисли за цвете или птица, или месец. Наречи я Роза или Робин, или Айрис, или Ейприл, каквото и да е. Каквото и да е, е по-добре от нищо.

Той изчака едно камри да даде заден, после се промъкна на мястото, което бе освободило. Паркира колата, но не изключи двигателя. Кристин се обърна да го погледне. На челото ѝ имаше кафяво-златна мишена — като неговата и тази на бебето — която Том бе нарисувал сутринта, точно преди да напуснат Кеймбридж. Беше като отборна инсигния, помисли си, като знак за племенна принадлежност. Лицето на Кристин беше бледо и безизразно под знака, но сякаш излъчваше болезнено сияние, отразяващо любовта, която той пращаше към нея, любовта, която тя отказваше да приеме.

— Защо ти не избереш — каза му тя. — За мен наистина е без значение.

Кевин си провери телефона. Беше пет и осем, трябваше да си вземе нещо за ядене, да си смени екипа и да стигне до игрището за софтбол преди шест. Можеше да се направи, но само ако Ейми тръгнеше за работа в следващите няколко минути.

Слънцето просветваше над дърветата, ниско и горещо. Беше паркирал близо до края на задънената улица, на четири къщи от собствения си дом, и се взираше в ослепителния блясък. Не беше идеално, но бе най-доброто, което можеше да направи при тези обстоятелства, единствената точка на „Ловъл Терас“, която му позволяваше да не изпуска от очи предната врата, без да бъде забелязан незабавно от всеки, който влиза или излиза през нея.

Нямаше представа какво толкова бави Ейми. Обикновено излизаше преди четири, за да обслужва ранните посетители в „Апълбийс“. Чудеше се дали не е неразположена, или няма почивен ден, който да е забравила да му спомене. Ако случаят беше такъв, трябваше да премисли възможностите си.

Беше нелепо да не знае, защото говори с нея по телефона преди няколко минути. Търсеше Джил, както често правеше в късния следобед, проверяваше дали не се нуждае от нещо от бакалията, но този път Ейми вдигна телефона.

— Хей — каза тя с по-сериозен глас от обикновено. — Как беше денят ти?

— Добре. — Той се поколеба. — Всъщност малко странен.

— Разкажи ми.

Кевин пренебрегна подканването.

— Джил там ли е?

— Не, само аз съм.

Това беше неговата възможност да подходи към въпроса защо не е тръгнала за работа, но беше твърде объркан за това, твърде разсеян от мисълта за Ейми, сама в къщата.

— Няма проблем — каза той. — Само ѝ кажи, че съм звънял, става ли?

Смъкна се в шофьорската седалка с надеждата да стане по-незабележим за Ейлийн Карнахан, която вървеше по тротоара в негова посока, за да изведе престарелия си кокер шпаньол на вечерната му разходка. Ейлийн наклони глава — носеше изтърбушена светлокафява шапка — и погледна към него с озадачено изражение, в опит да разбере дали нещо не е наред. Притискайки телефона до ухото си, Кевин ѝ помаха с извинителна усмивка, че не може да говори, полагайки усилия да изглежда като зает мъж, който се грижи за важни дела, а не като смотаняк, който шпионира собствената си къща.

Утешаваше се със знанието, че не е пресякъл никакви окончателни граници, поне не още. Но беше мислил за това цял ден и вече не си вярваше да остане насаме с Ейми, не и след случилото се сутринта. По-добре беше за известно време да запази дистанция, да заздрави правилните граници, онези, които, изглежда, се бяха размили през последните няколко седмици. Като факта, че тя вече не го наричаше мистър Гарви или дори Кевин.

— Хей, Кев — каза му, докато се луташе полузаспала в кухнята.

— ’брутро — отговори той, докато вървеше към шкафа с купчина малки чинийки, балансирани върху дланта му, още топли от миялната машина.

Не беше забелязал никакъв флирт в гласа или маниерите ѝ. Носеше йога шорти и тениска, доста прилични за нейните стандарти. Всичко, което забеляза, беше обичайното усещане за щастие да я види, благодарност за притока на добра енергия, който тя винаги му осигуряваше. Вместо да се отправи към кафемашината обаче, тя сви към хладилника, отвори вратата и погледна вътре. Остана така за малко, сякаш изгубена в мислите си.

— Трябва ли ти нещо? — попита я той.

Ейми не отговори. Кевин се извърна от шкафа в опит да помогне и застана зад нея, надничайки над главата ѝ в познатата бъркотия от кутии, буркани и пластмасови контейнери, към месото и зеленчуците в прозрачните им чекмеджета.

— Йогурт — отвърна тя, обърна се и му се усмихна, а лицето ѝ беше толкова близо, че той долови лек полъх от сутрешния ѝ дъх, който бе малко застоял, но не неприятен — съвсем не. — Минавам на диета.

Той се разсмя, сякаш това е някакъв нелеп проект — какъвто си беше — но тя настоя, че е сериозна. Един от тях сигурно се беше отместил — или той се наведе напред, или тя се наведе назад, или може би двете неща станаха едновременно — защото неочаквано тя беше точно там, притисната към него, а топлината от тялото ѝ преминаваше през двата слоя плат, така че сякаш кожата ѝ се допираше в неговата. Без да мисли, Кевин обви ръка около кръста ѝ, малко над лекото разширение на хълбока. В почти същия момент тя наведе главата си назад и я положи на гърдите му. Беше напълно естествено, но също и страховито, да стоят така, сякаш бяха кацнали на края на висока скала. Той имаше ясно усещане за еластичния колан на шортите ѝ, интригуващата изопнатост под дланта му.

— На вратата е — каза той след колебание, което беше малко по-дълго от необходимото.

— О, да — каза тя и прекъсна рязко връзката, като се обърна. — Как не се сетих?

Грабна йогурта и тръгна към масата, като му отправи странична усмивка, докато сядаше. Той приключи с изпразването на миялната машина, а умът му бучеше, споменът за тялото ѝ беше като физическо усещане, отпечатано в плътта му, сякаш беше направен от много мека глина. Бе изминал цял ден, а той бе все така там, точно където го беше оставила.

— Мамка му — каза Кевин, затвори очи и разтърси глава, без да е съвсем сигурен дали съжалява за инцидента, или се опитва да си го спомни малко по-ясно.

Лори не можеше да обвинява доставчика на пицата, че изглежда изненадан, все пак на вратата стоеше тя, в белите си дрехи и с бележка, написана на ръка, която гласеше: „Колко струва?“.

— Ъъъ, двайсет и два — промърмори той, полагайки усилия да звучи нормално, докато издърпваше две кутии от термочантата.

Беше още дете, на възраст горе-долу колкото нейния син, с широки рамене и трогателно мърляв, в спортен панталон и джапанки, сякаш се бе отбил от Паркър Роуд на път за плажа.

Изпълниха неловката размяна, Лори сложи ръка на пиците, момчето я освободи от две десетки и една петица, огромен разход на дребна сума. Тя отстъпи от вратата и поклати глава, за да му даде да разбере, че не е необходимо да ѝ връща.

— Благодаря. — Той пъхна сметката в джоба си и наклони глава в опит да зърне нещичко от това, което се случваше вътре в къщата, но загуби интерес, като осъзна, че зад нея е само празният коридор. — Приятна нощ.

Тя занесе топлите тънки кутии в трапезарията и ги постави на масата, забелязвайки неспокойните, но очевидно развълнувани лица на новите момчета, Ал и Джош. След месеци на скромни порции в лагера на Гинко стрийт, пицата от „Тонети“ сигурно им изглеждаше като невъзможен, почти непристоен лукс, сякаш бяха умрели и отишли в рая на самоугаждането.

Бяха се нанесли само преди три дни и бързо се бяха доказали като идеални съквартиранти — чисти, тихи и услужливи. Ал беше на възрастта на Лори, нисък, дяволит мъж с прошарена брада, бивш екологичен консултант в архитектурна фирма. Джо беше в началото на трийсетте си години, добре изглеждащ бивш търговец на софтуер, възслаб и навъсен, със склонност да се взира в обикновени предмети — вилици и гъби, и моливи — сякаш ги виждаше за първи път.

Не много отдавна, помисли си Лори, тя и Мег щяха да са заинтригувани от пристигането на двама доста привлекателни мъже на подходяща възраст в живота им. Щяха да стоят до късно, да си шепнат в мрака за новодошлите, да коментират сладката усмивка на Ал, да се чудят дали Джош е като онези емоционално осакатени мъже, които се оказва, че не си заслужават времето, отделено, за да ги измъкнеш от черупката им. Но за подобен сорт забавления беше твърде късно. Бяха прекъснали връзките си, Ал и Джош принадлежаха на един свят, който те бяха загърбили.

Лори предположи коя е пицата с гъбите и черните маслини, която Мег бе поръчала специално, и отвори кутията — имаше също и салам и лук за месоядните. Ароматът, който я погълна, беше наситен и солен, сякаш пълен със спомени за стари песни по радиото в колата. Лори беше неподготвена за силата на топеното сирене, когато повдигна първото парче, за невероятната тежест в ръката си, когато то се откъсна. Като се движеше бавно в опит да насити действието с усещане за церемониалност, каквато заслужаваше, тя постави парчето в чиния и я поднесе на Мег.

„Обичам те — произнесе, но само с очи. — Толкова си смела.“

„И аз те обичам — отговори ѝ безмълвно Мег. — Ти си ми сестра.“

Храниха се мълчаливо. Ал и Джош се опитаха да не изглеждат твърде лакоми, но не можеха да се удържат, протягаха се за парче след парче, докато не изядоха повече от полагаемия им се дял. Лори нямаше против. Тя не беше много гладна, а Мег едва бе отхапала от храната, за която твърдеше, че мечтае от месеци. Лори се усмихна тъжно на ненаситните мъже около масата. Те бяха невинни, точно както тя и Мег бяха, когато пристигнаха в аванпост 17, в блажено неведение за красивата традиция, която бяха избрани да продължат.

„Всичко е наред — помисли си тя. — Наслаждавайте се, докато можете.“

Кристин се втурна към тоалетната и остави Том да приготви бутилката на предната седалка, затопляйки водата с ръчно устройство, което се включваше в запалката. Когато температурата стана подходяща, той добави една порция от формулата и разтърси енергично шишето, за да е сигурен, че се е разтворила добре. Изпълни тези действия в състояние на крайно напрежение, поглеждайки на няколко секунди в огледалото за задно виждане дали бебето е още заспало. Знаеше от опит колко трудно е да приготви правилно бутилката, когато то реве от глад. Нещо винаги се объркваше: пластмасовата опаковка не искаше да се отвори или се изплъзваше от държача, или имаше мъничка дупка на дъното, или не завърташе правилно горната част, какво ли не. Беше изумително колко много неща можеха да се оплескат в една толкова проста операция.

Този път обаче боговете бяха на негова страна. Приготви бутилката, измъкна бебето от кошницата, без да го буди, и го отнесе към зоната за хранене, където намери сенчеста пейка. То не отвори очички, докато биберонът не докосна устничките му. Посумтя малко, а после се нахвърли, като засмука силно със свирепост, която накара Том да се разсмее високо, докато шишето трепереше ритмично в ръката му. Това му напомни за риболова, за дръпването, когато рибата кълвеше, за шока да си свързан с друг живот.

— Изгладняло мъниче си ми ти, нали?

Бебето се загледа в него, докато гълташе и сумтеше — не с обожание, помисли си Том, не дори и с благодарност, но поне толерантно, като че ли си мислеше: „Нямам представа кой си, но предполагам, че всичко е наред“.

— Знам, че не съм майка ти — прошепна той. — Но правя най-доброто, което мога.

Кристин я нямаше от доста време, достатъчно дълго, че малкото да пресуши бутилката и Том да започне да се тревожи. Вдигна бебето в изправено положение, като го потупа по гърба, докато не изпусна малко оригване, което вече не изглеждаше сладко, когато усети познатата, отчайваща мокрота по рамото си. Мразеше киселата миризма на повърнато, начина, по който полепваше по дрехите и ноздрите, много по-гадна субстанция от бебешкото ако.

Бебето се размърда, затова Том го заведе на разходка наоколо, която, изглежда, му хареса. Зоната за отдих беше скромна — без ресторанти или бензиностанция, само скучна едноетажна постройка с тоалетни, машини за напитки и рафтове с информационни брошури за чудесата на Кънектикът — но заемаше изненадващо голямо пространство. Имаше зона за пикник с шест маси, зона за кучета и второстепенен паркинг за камиони и превозни средства за инвалиди.

Докато вървеше край големите камиони, Том бе поздравен от група Босоноги в кафява каравана „Додж“ с мичигански номера. Бяха петима, три момчета и две момичета, всички на колежанска възраст. Докато момичетата гукаха на бебето — изглеждаха особено очаровани от малката мишена на челото му — един червенокос младеж с превръзка на точки около главата попита Том дали отива към Маунт Поконо за фестивала на слънцестоенето, продължаващ цял месец.

— Ще е шумно — каза той и направи гримаса, докато вдигаше ръка да почеше старателно ребрата си. — Много по-добре от миналата година.

— Не знам — каза Том и сви рамене. — Малко е трудно с бебе.

Едно от момичетата вдигна поглед. Имаше горещо тяло, лош тен и един липсващ зъб.

— Аз ще я гледам — каза. — Не ми пречи.

— Да бе, да — разсмя се един от нейните приятели, красив младеж с неприятно изражение. — Между оргиите.

— Майната ти — каза му тя. — Наистина ме бива с децата.

— Освен когато е надрусана — намеси се трети. Беше голям и мускулест, занемарил се футболен играч. — А тя се друса през цялото време.

— Момчета, вие сте задници — отбеляза второто момиче.

Кристин го чакаше до беемвето, гледаше го със замислено изражение, а черната ѝ коса блестеше на следобедното слънце.

— Къде беше? — попита го тя. — Помислих си, че сигурно си ме зарязал.

— Хранех бебето. — Той ѝ показа празната бутилка за инспекция. — Изяде всичко.

— Ха — изсумтя Кристин, без дори да се преструва на загрижена.

— Попаднах на Босоноги. Цял ван. Казаха, че има голям фестивал в Поконос.

Кристин бе говорила с едно от момичетата в тоалетната.

— Беше много развълнувана. Каза, че ще е най-големият купон на годината.

— Можем да го проверим — каза предпазливо Том. — Ако искаш. Мисля, че е на пътя ни за Охайо.

— Каквото кажеш. Ти командваш.

Гласът ѝ беше толкова глух, толкова дълбоко незаинтересуван. Том почувства внезапен импулс да я зашлеви през лицето — не за да я нарани, просто да я събуди — и трябваше да се въздържи, докато премине.

— Виж — каза той. — Знам, че си разстроена. Но не трябва да си го изкарваш на мен. Не съм аз този, който те нарани.

— Знам — увери го тя. — Не съм бясна на теб.

Том погледна бебето.

— Ами дъщеря ти? Защо си толкова ядосана на нея?

Кристин потърка корема си, навик, който бе добила по време на бременността. Гласът ѝ едва се чуваше.

— Предполагаше се да имам син.

— Да — каза той. — Но нямаш.

Тя погледна край него към семейство руси хора, което се появи от един експлорър през пътя — двама високи родители, три малки деца и жълт лабрадор.

— Мислиш, че съм глупава, нали?

— Не — отвърна Том. — Не е това проблемът.

Тя се разсмя тихо — горчив, безпомощен звук.

— Какво искаш от мен?

— Искам да държиш дъщеря си — каза той, пристъпи напред и притисна бебето в ръцете ѝ, преди да има време да възрази. — Само за няколко минути, докато отида до мъжката тоалетна. Мислиш ли, че ще се справиш?

Кристин не му отговори. Просто се взираше в него и държеше бебето колкото се може по-далеч от тялото си, сякаш беше източник на неприятна миризма. Той я потупа окуражително по ръката.

— И мисли за име.

Играта успокои нервите на Кевин, както и знаеше, че ще стане. Обичаше начина, по който времето на бейзболното игрище се забавяше, начина, по който фокусът му се стесняваше до най-близките факти: двамата долу, задника на третия, бегачите на първа и втора база, резултата от две топки и един страйк.

— Браво, Гонзо! — извика той от полето до игрището, без да е сигурен, че гласът му е достатъчно силен, за да стигне до ушите на Боб Гонзалес, първокласния питчър на „Карпе Дием“, както и дали Гонзо изобщо го слуша. Той беше от онези момчета, които влизаха в зоната, когато хвърляха, и изчезваха дълбоко в собствената си глава. Вероятно не би забелязал и ако групата жени на седалките съблечаха горнищата си и започнеха да крещят телефонните си номера.

„Звънни ми, Гонзо! Не ме карай да ти се моля!“

Това беше още едно от нещата, които Кевин обичаше в софтбола: можеше да си строителен оценител на средна възраст, с бирено шкембе като Гонзо — човек, който едва можеше да претича до първа база, без да рискува инфаркт — и все пак да си звезда, магьосник с бавен замах, чиито измамни тайни подмятания, изглежда, се носеха като сладоледени облачета към батъра, само за да се пльоснат извън страйк зоната като простреляна патица.

— Върхът си, човече! — изпя Кевин и удари ръкавицата си, за да го подчертае. — Нямаш грижи!

Стоеше в левия център, а от двете му страни имаше огромни затревени площи. Бяха се появили само осем от играчите на „Карпе Дием“ и екипът бе решил да играе с един аутфилдър по-малко, вместо да остави дупка в инфилда. Това означаваше доста допълнителна площ, която Кевин да покрива, с медното слънце ниско над хоризонта, блестящо право в очите му.

Но той нямаше нищо против, беше просто щастлив да е там, да прави възможно най-доброто, което един мъж може да прави в красив следобед като този. Успя да стигне до полето няколко минути преди играта, благодарение на навременната поява на Джил в пет и двайсет. С текущата намеса на дъщеря му Кевин имаше възможност да си влезе вкъщи и да си облече екипа — бели опънати панталони и бледосиня тениска със старомоден надпис „Карпе Дием“ над изображение на халба — после да грабне една ябълка и бутилка вода, всичко това дори без да зърне Ейми, да не говорим да се налага да се справя с потенциално неловки ситуации.

Следващото хвърляне беше доста извън игрището и направи резултата на три и един за Рик Сансом, който бе, меко казано, посредствен играч. Последното нещо, което Гонзо искаше, бе да обикаля Сансом и да се наложи да се сблъска с Лари Талерико при заредени бази. Талерико беше звяр, смръщен, загорял боксьор, който веднъж бе ударил топката толкова силно, че така и не я откриха.

— Спокойно! — изкрещя Кевин. — Накарай го да се върти!

Той прекара гърба на дланта през челото си, в опит да игнорира натрапчивото усещане за срам, който го преследваше цял ден. Знаеше колко близо бяха двамата с Ейми да направят ужасна грешка и беше решен да не позволи това да се случи отново. Той беше голям мъж и както се предполагаше, отговорен възрастен. От него зависеше да поеме отговорност за ситуацията, да установи основни правила по честен и прям начин. Всичко, което трябваше да направи, бе да седне с нея още утре сутрин, да признае онова, което се случва между тях, и да ѝ каже, че то трябва да спре.

„Ти си много привлекателно момиче — щеше да ѝ каже. — Сигурен съм, че знаеш това. И през последните няколко седмици доста се сближихме — повече, отколкото трябва.“

И после щеше да обясни, толкова безцеремонно, колкото се налагаше, че между тях е невъзможно да има нещо романтично или сексуално. „Не е честно към теб и не е честно към Джил, а и аз не съм от мъжете, които биха поставили някоя от вас в подобна позиция. Съжалявам, ако съм те оставил с такова впечатление.“ Щеше да е неудобно, нямаше съмнение в това, но съвсем не толкова, колкото да не направи нищо, да им позволи да се преструват на невинни, докато продължават по опасния път, на който бяха стъпили. Какво щеше да е следващото нещо? Случайна среща по коридора до спалнята му? Ейми, обвита единствено в хавлия, мънкаща извинения, докато го подминава, а раменете им се докосват?

Сансом отби следващото хвърляне, както и по-следващото, сякаш животът му зависеше от това. Следващото хвърляне на Гонзо излетя толкова високо над главата му, че Стив Висчевски трябваше да скочи, както беше приведен, за да го хване.

— Четвърта топка! — изрева реферът. — Заеми базата си!

Рънърите напреднаха, докато Сансом се тътреше към първа. С надеждата да успокои нервите на Гонзо, Стив поиска таймаут и излязоха към хълма за съвещание. Пит Торн се отклони от шортстопа, за да се включи. Докато те си бъбреха, Кевин се оттегли още по-навътре в аутфилда, демонстрирайки уважение към силата на Талерико. Тъй като „Карпе Дием“ водеше с три, можеха да си позволят да им дадат един или два ръна. Това, което искаше да избегне, бе сценарият, при който топката прелита над главата му, а той трябва да я преследва и да закове дълъг удар към щафетата, за да предотврати голям шлем.

— Да играем!

Пит и Стив се върнаха на позициите си. Талерико се струпа на базата, тъпчейки тревата с дебелия край на бата си, изразявайки изумена закъсняла реакция, като видя колко далеч стои Кевин, може би на десет ярда от края на гората. Кевин свали синята си шапка и я размаха във въздуха, поздравявайки големия мъж в покана да започне.

Гонзо се преви и хвърли, беше тежка топка, която се пльосна точно над базата. Талерико само си стоеше там и я гледаше как пада без капка вълнение, когато реферът обяви страйк. Кевин се опитваше да си представи разговора, който щеше да проведе с Ейми на кухненската маса, чудеше се как ще го приеме и как ще се чувства самият той, след като приключи. Беше загубил твърде много през последните няколко години — като всички — и бе работил толкова усилено, за да остане силен и да запази позитивната си нагласа не само заради себе си, но и заради Джил, и заради приятелите и съседите си, и заради всеки друг в града. Също и заради Нора, особено заради нея, макар че там не се беше получило много добре. И точно сега усещаше всички тези загуби и тежестта на годините, които бяха зад него, и на онези, които все още му предстояха, колкото и да бяха на брой — три или четири, двайсет или трийсет, може и повече. Със сигурност беше привлечен от Ейми — бе склонен да си признае поне това — но не искаше да спи с нея, не наистина, не и в реалния свят. Щеше да му липсва усмивката ѝ сутрин и усещането за надежда, което му даваше, увереността, че забавленията все още са възможни, че човек е повече от сумата на онова, което му е било отнето. Беше трудно да мисли, че ще се откаже от това, особено когато не се задаваше никакъв заместител.

Издрънчаването на алуминиевия бат го отърси от бляновете му. Видя профучаването на топката, която се издигаше и изчезваше в блясъка на слънцето. Вдигна голата си ръка, за да заслони очи, препъва се назад, после малко надясно, инстинктивно коригирайки траекторията на обекта, който не можеше да види. Сигурно беше висок удар, защото за секунда-две изглеждаше, че топката е напуснала земната атмосфера и няма да се завърне. И после я видя, ярко петънце, падащо в дъга надолу. Повдигна ръката си и разтвори ръкавицата. Топката падна в джоба с отекващо пляскане, сякаш се бе стремила към това място през цялото време и бе щастлива да достигне крайната си цел.

Джил попита дали трябва да е облечена в бяло за пренощуването, но мисис Мафи ѝ каза, че това не е нужно.

„Просто си вземи един спален чувал — написа ѝ тя. — Нещата в къщата за гости са доста неофициални. И не се притеснявай за обета за мълчание. Можем да шепнем. Ще бъде забавно!“

В знак на добра воля и съпричастност Джил си избра еластична бяла тениска над джинсите и си взе пижама, чифт бельо и няколко тоалетни принадлежности за преспиването. В последната секунда добави и плик с дузина семейни снимки — нещо като груба имитация на паметната книга — в случай че посещението ѝ се проточи повече от една нощ.

Обикновено вечер Ейми не си беше вкъщи, но Джил я чу да се движи из стаята за гости, така че не беше много изненадана, когато слезе по стълбите и я завари да седи на дивана в дневната. Това, което я изненада, бяха куфарите до краката ѝ, и еднаквите на цвят чанти на колелца, които родителите на Джил бяха купили, когато Том бе все още в гимназията и цялото семейство отиде в Тоскана за пролетната ваканция.

— Отиваш ли някъде? — попита я тя, осъзнавайки, че от собствената ѝ ръка се поклаща навитият спален чувал.

Сякаш предприемаха това пътуване заедно и чакаха превоза до летището.

— Напускам — обясни Ейми. — Време е да ви се махна от главата.

— О. — Джил кимаше по-дълго от необходимото в очакване смисълът от думите на Ейми да ѝ се изясни. — Баща ми не ми каза нищо.

— Той не знае. — В усмивката на Ейми липсваше присъщата ѝ увереност. — Взех решението под напора на момента.

— Не си отиваш вкъщи, нали? При доведения ти баща.

— Боже, не. — Ейми звучеше ужасена от мисълта. — Никога няма да се върна там.

— Тогава къде…?

— При едно момиче, с което се запознах на работа. Мими. Доста е готина. Живее с родителите си, но в нещо като отделен апартамент на приземния етаж. Каза, че е съгласна да остана там за известно време.

— Еха. — Джил почувства пристъп на ревност. Помнеше колко възхитително беше, когато Ейми се пренесе у тях за първи път, когато бяха близки като сестри, а животът им беше тясно преплетен. — Браво на теб.

Ейми сви рамене, беше трудно да се каже дали се гордее със себе си, или е засрамена.

— Е, аз точно това правя, нали? Сприятелявам се с колегите си и после се местя в домовете им. После оставам много по-дълго, отколкото би трябвало.

— Беше забавно — промърмори Джил. — Бяхме щастливи, че си тук.

— Ами ти? — попита Ейми. — Накъде си тръгнала?

— При… приятел — каза Джил след кратко колебание. — Не го познаваш.

Ейми кимна равнодушно, изгубила интерес към подробностите от социалния живот на Джил. Очите ѝ обходиха с носталгия дневната — широкоекранния телевизор, удобното канапе, картината на скромна хижа, осветена от улична лампа.

— Наистина ми харесваше тук — каза тя. — Това е най-доброто място, на което съм живяла.

— Няма нужда да си тръгваш, нали знаеш.

— Време е — каза ѝ Ейми. — Вероятно трябваше да го направя преди няколко месеца.

— Ще липсваш на баща ми. Наистина го ободри.

— Ще му напиша писмо — обеща Ейми, гледайки краката на Джил, вместо лицето ѝ. — Просто му предай, че му благодаря за всичко, става ли?

— Разбира се.

На Джил ѝ се струваше, че има още нещо за казване, но не можеше да измисли какво, а Ейми не ѝ помагаше. И двете бяха облекчени, когато чуха клаксона пред къщата.

— Това е за мен.

Ейми се изправи и погледна Джил. Изглежда, се опитваше да се усмихне.

— Ами май това е всичко.

— Май да.

Ейми пристъпи напред и се наведе за прощална прегръдка. Джил ѝ отговори, както можеше, със свободната си ръка. Клаксонът отново проехтя.

— Миналото лято — каза Ейми — ти ми спаси живота.

— Обратното беше — увери я Джил.

Ейми се разсмя тихо и вдигна багажа си.

— Само заемам тези. Ще ги върна след няколко дни.

— Когато решиш — каза Джил. — Не е спешно.

Тя стоеше на вратата и наблюдаваше как бившата ѝ най-добра приятелка влачи куфарите към една синя мазда, спряна до бордюра. Ейми отвори багажника, подреди чантите и после се обърна за довиждане. Джил почувства в нея да се отваря празнина, когато вдигна ръка, усещане, че от живота ѝ е било извадено нещо жизнено. Така беше, когато някой, за когото ти пука, си тръгваше, макар да знаеш, че е неизбежно и вероятно не е по твоя вина.

„Невероятно — мислеше си Том, докато караше по булевард «Вашингтон» за първи път от повече от две години. — Изглежда по абсолютно същия начин.“

Не беше сигурен защо това го притеснява. Той се бе променил толкова много, откакто за последно си беше вкъщи, и може би смяташе, че и Мейпълтън трябва да се е променил. Но всичко си беше точно каквото се предполагаше да бъде — „Сейфуей“, магазинът за преоценени обувки „Биг Майк“, „Тако Бел“, „Уолгрийнс“, онази грозна зелена кула, която се извисяваше над „Бъргър Кинг“, наежена от клетъчни антени и сателитни чинии. Там беше и другият пейзаж, щом се отби от главния път към тихите улички, където живееха хората, кварталният сънен свят на идеални морави и подрязани храсти, преобърнати триколки и малки противонасекомни флагове, чиито жълти знаменца висяха отпуснати във вечерното затишие.

— Почти стигнахме — каза на бебето.

Сега бяха само двамата, а тя бе спала през целия път. Чакаха в зоната за отдих половин час, в случай че Кристин решеше да се върне, но това беше само формалност. Той знаеше, че тя е заминала, беше го узнал в момента, в който се върна от тоалетната и откри бебето само в колата, закопчано в седалката си, да се взира в него с изцъкления си, укорителен поглед. И дори по-лошо, Том знаеше, че вината е негова: беше подплашил Кристин като ѝ набута бебето, когато тя очевидно не беше готова.

Той претърси колата, но нямаше бележка, нямаше извинение, нито дума на благодарност или обяснение, дори простичко „Довиждане!“ на един лоялен приятел, който я бе подкрепял и закрилял, когато никой друг не би го направил, към спътника ѝ през страната и почти гадже, към сурогатния баща на детето ѝ. Претърси и паркинга, но не откри и следа от нея или от вана на Босоногите, които се бяха отправили към Поконос.

След като първоначалният шок утихна, той се опита да се самоубеди, че това е за добро, че животът му ще е по-лесен без нея. Тя беше излишен товар за колата, още една тежест, която трябваше да разнася от място на място, толкова себична и изискваща, колкото и бебето, което бе изоставила, и много по-трудна за удовлетворяване. Беше се самозаблуждавал, като мислеше, че една сутрин тя ще се събуди и неочаквано ще осъзнае, че е много по-добре с него, отколкото е била някога с мистър Гилкрест.

„Объркала си се — помисли си. — Аз бях този, който те обичаше.“

Но точно това беше проблемът, онзи проблем, към който умът му продължаваше да се връща, докато караше беемвето към мястото, което някога му беше дом. Той я обичаше, а тя си бе тръгнала. Болеше го да мисли как се отдалечава във вана, пълен с Босоноги деца, които говорят за голямото парти и за лудешките забавления на него. Кристин вероятно дори не ги слушаше, просто седеше там и мислеше колко хубаво е да си свободен, далеч от бебето и от Том, двама души, които ѝ напомняха за всичко, което се беше объркало, и за това, каква глупачка беше.

Болеше още повече да мисли как тя изплува от мъглата след седмица или може би месец, някъде по пътя, и открива, че най-лошото е минало, че отново може да се смее и да танцува, може би дори да тръгне с някакъв надрусан идиот. А къде щеше да е Том? У дома, в Мейпълтън с баща си и сестра си, зает с отглеждането на дете, което дори не беше негово, и все още тъгуващ по момичето, което го бе зарязало на някаква спирка в Кънектикът? Така ли щеше да свърши дългото му пътуване? Отново там, откъдето бе започнал, само че с мишена на челото и мръсен памперс в ръката?

Слънцето бе залязло, докато стигне до „Ловъл Терас“, но небето още сияеше в тъмносиньо над голямата бяла семейна къща.

— Какво да правя с теб, малко бебче? — попита той.

Не се колебай. Това беше първото правило. Краят на мъченика трябва да е бърз и безболезнен.

— Хайде — помоли я Мег.

Тя се бе облегнала на тухлена стена под външните стълби на началното училище „Бейли“, а гърдите ѝ се надигаха и спускаха в накъсано дишане. Дулото беше само на около сантиметър от слепоочието ѝ.

— Само секунда — каза Лори. — Ръката ми трепери.

— Всичко е наред — напомни ѝ Мег. — Правиш ми услуга.

Лори пое дълбока успокоителна глътка въздух. „Можеш да го направиш.“ Беше готова. Научи как да стреля с пистолета и честно беше изпълнила упражненията по визуализация, включени в инструкцията.

„Стисни спусъка. Представи си светкавица от златна светлина, която пренася мъченика право в рая.“

— Не знам защо съм толкова нервна — каза тя. — Взех двойна доза „Ативан“.

— Не мисли за това — напомни ѝ Мег. — Просто го направи и се махай.

Това беше мантрата на Лори цяла вечер, същината на задачата ѝ: „Направи го и се махай“. На ъгъла на „Елм“ и „Лейкууд“ щеше да я чака кола. Не знаеше къде ще я заведат, само това, че ще е далеч от Мейпълтън и на много спокойно място.

— Ще броя обратно от десет — каза ѝ Мег. — Не ме оставяй да стигна до едно.

Пистолетът беше малък и сребрист, с черна пластмасова дръжка. Не беше много тежък, но Лори използваше цялата си сила, за да го задържи стабилен.

— Десет… девет…

Тя се взря над рамото ѝ, за да се увери, че училищният двор е пуст. Когато пристигнаха, няколко млади момичета си разменяха клюки на люлките, но Лори и Мег ги гледаха, докато не си тръгнаха.

— Осем… седем…

Очите на Мег бяха затворени, лицето ѝ бе напрегнато в очакване.

— Шест…

Лори заповяда на пръста си да се раздвижи, но той не се подчини.

— Пет…

Беше преживяла всичко това, беше се откъснала от семейството и приятелите си, беше се отдръпнала от света, беше изоставила земните удоволствия и човешките привързаности. Беше напуснала съпруга си, бе изоставила дъщеря си, бе затворила устата си, беше се предала на Бог и на „Грешните отломки“.

— Четири…

Беше трудно, но го направи. Беше, като да протегнеш ръка и да изтръгнеш окото си, без обезболяващи, без съжаление.

— Три…

Беше се преобразила в друг човек, по-твърд и по-покорен едновременно. Слуга без желания, без нищо за губене, готов да се подчинява на божията воля, да дойде, когато го повикат.

— Две…

Но тогава се появи Мег и започнаха да прекарват времето си заедно, и сега тя беше отново там, откъдето бе започнала — слаба и сантиментална, изпълнена със съмнения и копнежи.

— Едно…

Мег стисна зъби, приготвяйки се за неизбежното. След като изминаха няколко секунди, тя отвори очи. Лори видя облекчено потрепване по лицето ѝ и после вълна от раздразнение.

— По дяволите! — възкликна тя.

— Съжалявам. — Лори сведе дулото. — Не мога да го направя.

— Трябва. Ти обеща.

— Но ти си ми приятелка.

— Знам. — Сега гласът на Мег беше по-тих. — Затова имам нужда от помощта ти. За да не го правя сама.

— Изобщо не е нужно да го правиш.

— Лори — изръмжа Мег, — защо правиш нещата толкова трудни?

— Защото съм слаба — призна Лори. — Не искам да те изгубя.

Мег протегна ръка.

— Дай ми пистолета.

Говореше с толкова спокоен авторитет, с толкова пълна вяра в мисията, че Лори почувства възхищение и дори известно количество гордост. Беше трудно да повярва, че това е същата изплашена млада жена, която бе плакала до изтощение през първата си нощ в Синята къща, ученичката, която не можеше да диша в супермаркета.

— Обичам те — прошепна Лори, докато ѝ подаваше оръжието.

— И аз те обичам — каза Мег, но гласът ѝ беше странно равен, сякаш душата ѝ вече бе напуснала тялото, без да изчака оглушителната експлозия миг по-късно и онази въображаема светкавица от златна светлина.

Нора знаеше, че е нелепо да върви през целия град, за да предаде писмо, което можеше просто да пусне в пощенската кутия, но вечерта бе чудесна, а тя нямаше какво друго да прави. По този начин поне щеше да е сигурна, че писмото не се е загубило или е забавено от пощите. Щеше просто да го отметне в списъка си и да продължи със следващата задача. Това беше истинският смисъл на това упражнение — да прави нещо, да спре да отлага и да направи една малка, конкретна стъпка в правилната посока.

Да напусне града и да започне нов живот, се бе оказало по-голямо предизвикателство, отколкото бе очаквала. Миналата седмица получи маниакален пристъп на енергия — въодушевяващата визия на бъдещето ѝ като блондинка — но той се бе изтощил бързо, заместен от твърде познатата инерция. Не можеше да измисли ново име за новото си Аз, не можеше да реши къде иска да отиде, не се бе обадила на адвоката си или на брокера, за да уреди продажбата на къщата. Всичко, което правеше, беше да кара колелото си, докато краката не я заболят и пръстите ѝ не изтръпнат, а умът ѝ не се умореше дотолкова, че изоставяше борбата.

Мисълта за продажбата на къщата я препъваше. Трябваше да се отърве от нея, разбираше това, не само заради парите, но и заради психическата свобода, която щеше да получи, като я остави зад себе си, като рязка линия между преди и след. Но как можеше да го направи, когато тази къща бе единственият дом, който познаваха децата ѝ, първото място, на което щяха да идат, ако се върнеха някога. Тя знаеше, че те няма да се върнат, разбира се — или поне си мислеше, че знае — но това знание не я спираше да се измъчва, да си представя разочарованието и объркването, което биха почувствали — усещането за изоставеност — когато вратата се отвори от някакъв непознат, вместо от собствената им майка.

„Не мога да направя това“, мислеше си.

Едва този следобед бе стигнала до решение. Вместо да продава къщата, можеше да я даде под наем чрез агенция и да се увери, че някой знае как да се свърже с нея в случай на чудо. Не беше чистото скъсване, което си беше фантазирала — вероятно трябваше да продължи да използва собственото си име например, поне заради подробностите около наема — но беше компромис, с който можеше да живее. Утре сутрин щеше да отиде до „Сенчъри 21“ и да уреди подробностите.

Ускори темпото, докато се приближаваше към „Ловъл Терас“. Небето потъмняваше, нощта се движеше според ленивия си летен график. Софтболният мач на Кевин скоро щеше да свърши — тя бе проверила внимателно онлайн графика — и искаше да се е отдалечила достатъчно от квартала му по времето, когато щеше да се прибере. Нямаше желание да го вижда или да говори с него, не искаше да си припомня колко свестен човек е или колко много се наслаждава на компанията му. Нямаше какво да спечели от това, вече не.

Пред къщата се поколеба за момент. Никога преди не беше идвала — беше се държала настрани умишлено — и бе изненадана от големината ѝ, триетажна сграда в колониален стил, доста отдалечена от улицата, с леко наклонена ливада, достатъчно голяма, за да играеш ръгби на нея. Над главния вход имаше малък извит покрив, а до вратата бе поставена бронзова пощенска кутия.

„Хайде — каза си Нора, — можеш да го направиш.“

Беше нервна, докато крачеше по алеята и по павираната пътека към стъпалата. Беше едно да си фантазираш за изчезване, да оставиш приятелите и семейството зад гърба си, и съвсем друго да го осъществиш на практика. Да каже „сбогом“ на Кевин беше нещо реално, нещо, което не можеш да си вземе обратно.

„Повече няма да ме видиш“, беше написала в писмото.

Под арката имаше закачен фенер, но той не беше запален и пространството отдолу изглеждаше по-тъмно от останалия свят. Нора беше толкова концентрирана върху пощенската кутия, че не забеляза обемистия обект, положен на верандата, докато почти не се спъна в него. Ахна, когато осъзна какво е, после се наведе да го огледа по-отблизо.

— Съжалявам — каза тя. — Не видях, че си тук.

Бебето спеше в столче за кола, мъничко новородено с катеричи бузи, леко азиатски черти и мек черен мъх. От тялото му се носеше позната миризма, непогрешимият сладко-кисел аромат на новия живот. Близо до столчето имаше торба с памперси и надраскана бележка в задния джоб. Нора трябваше да присвие очи, за да я прочете: „Това малко момиче няма име. Моля ви, грижете се добре за нея“.

Тя се обърна към бебето. Неочаквано сърцето ѝ беше забило много бързо.

— Къде е майка ти? — попита тя. — Къде е отишла?

Бебето отвори очи. В погледа му нямаше страх.

— Нямаш ли майка и татко?

Бебето издуха балон от слюнка.

— Знае ли някой, че си тук?

Нора се огледа. Улицата беше празна, притихнала като в сън.

— Не — отговори сама на въпроса си тя. — Не биха те оставили тук сам-самичко.

Столчето можеше да се носи като бебешка люлка. От любопитство Нора вдигна дръжката и го повдигна от земята. Не беше много тежко, не повече от кошница с покупки.

„Преносимо“, помисли си тя и думата я накара да се усмихне.

На теория преспиването изглеждаше яка идея. Но сега, когато вече вървеше по Гинко стрийт, Джил усещаше как в нея се натрупва съпротива. Какво щеше да прави заедно с мисис Мафи цяла нощ? Идеята да си говори шепнешком първоначално ѝ беше изглеждала вълнуваща, като лагерници, нарушаващи вечерния час. Като си помислеше обаче, я поразяваше колко нечестно е това, като да поднесеш сладолед на някой при първата му вечер в клиника за отслабване.

„Хей, ето ти малко горещ фъдж! В лагера Загуби много ще ти хареса!“

Освен това не беше толкова доволна от изнасянето на Ейми, колкото очакваше. Не заради себе си — от известно време се бяха отчуждили — а заради баща си. Той се беше привързал доста към Ейми през последните няколко месеца и щеше да се натъжи от заминаването ѝ. Джил ревнуваше приятелството им и дори беше малко притеснена за него, но също така осъзнаваше колко много напрежение бе снело то от нея и колко много ще се нуждае от нея баща ѝ през идните дни и седмици.

„Не е много добър момент да го оставям сам“, помисли си тя, прехвърляйки спалния чувал от лявата в дясната си ръка, докато вървеше по Елм стрийт.

Спря рязко, стресната от нещо, което ѝ заприлича на пистолетен изстрел откъм „Бейли“. „Пиратка“, каза си, но по тялото ѝ премина студена тръпка, придружена от опустошителния образ на мъртвеца, който бе открила на Свети Валентин — течния ореол около главата му, широко отворените му очи и изумения поглед, безкрайните минути, които бяха прекарали заедно в очакване на полицията. Помнеше как му говори с успокоителен глас, сякаш беше още жив и имаше нужда от малко окуражаване.

„Просто пиратка…“

Не беше сигурна колко дълго е останала извърната на улицата в ослушване за втора експлозия, която така и не чу. Всичко, което знаеше, бе, че когато се обърна отново, към нея завиваше кола, движеше се тихо и твърде бързо, сякаш възнамеряваше да я подмине. Изравни се в последната секунда, връхлетя успоредно бордюра и спря меко — бял приус, обърнат в грешната посока.

— Хей, Джил! — повика я Скот Фрост от мястото на шофьора, докато затъмненият прозорец се смъкваше. От уредбата на колата се носеше песен на Боб Марли, онази за трите малки птички, и Скот се хилеше с обичайната си отнесена усмивка. — Къде се криеш?

— Никъде — отвърна тя с надеждата, че не изглежда толкова стресната, колкото се чувстваше.

Очите му се присвиха, докато проучваше спалния чувал в ръката ѝ, чантата за преспиването, преметната през гърдите ѝ. Адам Фрост се беше навел от мястото до шофьора, а идентичното му красиво лице стърчеше малко над и зад това на брат му.

— Бягаш от къщи, а? — попита Скот.

— Да — отвърна тя. — Май ще се присъединя към цирка.

Скот обмисли това няколко секунди, после одобрително се изкикоти.

— Страхотно — каза той. — Да те закараме?

Колата за бягството ѝ беше точно там, където трябваше да бъде. Отпред седяха двама мъже, така че Лори отвори задната врата и се качи. Ушите ѝ все още звънтяха от изстрела; имаше чувството, че е обвита в бученето, сякаш между нея, и останалия свят бе поставена твърда бариера от звук.

Така беше по-добре.

Осъзнаваше, че мъжете се взират в нея и се чудеше дали не е объркала нещо. След миг онзи на пасажерското място — беше загорял мъж — отвори жабката и извади прозрачен запечатващ се плик. Отвори го и го протегна.

„Правилно — помисли си тя. — Пистолета. Искат си пистолета.“

Повдигна го с два пръста, като телевизионен детектив и го пусна вътре, опитвайки се да не мисли колко трудно го беше измъкнала от ръката на Мег. Мъжът кимна делово и запечата плика.

„Доказателство — помисли си Лори. — Скрий доказателството.“

Шофьорът изглеждаше разстроен от нещо. Беше кръглолик младеж с малко изпъкнали очи и не спираше да се почуква по челото, като че ли напомняше на глупав човек да мисли. Лори не разбираше смисъла на жеста, докато другият мъж не ѝ подаде хартиени кърпички.

„Горката Мег — помисли си тя, докато поднасяше кърпичката към челото си. Почувства нещо мокро и лепкаво по хартията. — Горката смела Мег.“

Мъжът на пасажерското място продължаваше да ѝ подава кърпички, а шофьорът докосваше различни места на лицето си, за да ѝ покаже къде трябва да се избърше. Щеше да е по-лесно, ако просто се погледнеше в огледалото, но и тримата разбираха, че идеята не е добра.

Най-сетне шофьорът се извърна и запали колата, насочвайки я по „Лейкууд“ към булевард „Вашингтон“. Лори се отпусна на мястото си и затвори очи.

„Смела, смела Мег.“

След малко погледна през прозореца. Вече напускаха Мейпълтън и отиваха към Гифърд, вероятно се отправяха към Паркуей. Не знаеше какво следва после и не я интересуваше. Където и да беше крайната ѝ цел, щеше да отиде там и да чака края, своя и този на всички останали.

Не смяташе, че до него остава много.

Беемвето имаше вградено сателитно радио, което беше доста готино. Том бе опитал да го слуша няколко пъти, докато пътуваха от Кеймбридж, но трябваше да го пуска тихо, за да не притеснява бебето или да дразни Кристин. Сега можеше да го надуе, да преминава от старомоден хип-хоп през алтърнатив нейшън до носталгия по осемдесетте и Хеър метъл, ако почувства нужда от това. Избягваше канала „Джам Бенд“, тъй като сметна, че ще получи достатъчно от него, като стигне в Поконос.

Сега се чувстваше много по-малко разнебитен, отколкото беше на магистралата. Да избяга от Мейпълтън, беше трудната част. Продължаваше да се отдалечава от града, после губеше присъствие на духа и обръщаше в последната минута, за да провери бебето. Върна се три пъти, преди най-накрая да събере кураж да направи разрива, уверявайки сам себе си, че тя ще е добре. Беше я нахранил и преповил, преди да я остави, така че сметна, че вероятно ще спи два часа, а дотогава някой вече щеше да се е прибрал и щеше да се погрижи за нея или някой от съседите щеше да я чуе да плаче. Вероятно можеше да се обади на баща си от следващата спирка, за да му каже здрасти, все едно е съвпадение, просто за да се увери, че всичко е наред. Ако никой не му отговореше, можеше винаги да се обади на ченгетата от платен телефон и да съобщи анонимно за бебе, оставено на „Ловъл Терас“. Надяваше се да не се стига дотам.

В сърцето си беше напълно сигурен, че е взел правилно решение. Не можеше да остане в Мейпълтън, не можеше да се върне в тази къща, към този начин на живот, не и без Кристин. Но не можеше и да вземе бебето със себе си. Той не му беше баща и нямаше работа, нямаше пари, нямаше къде да живее. Щеше да е по-добре с баща му и Джил, ако решаха да го задържат, или с любящи приемни родители, които да му дадат сигурност и стабилен живот, какъвто Том не можеше да му осигури, не и ако не искаше да бъде абсолютно мизерен.

Може би той и Кристин щяха да се върнат в Мейпълтън един ден и да потърсят бебето, да създадат наново семейството, за което Том мечтаеше. Беше доста невероятно, знаеше това, и нямаше смисъл да изпреварва събитията. Сега просто трябваше да намери онзи фестивал и да се присъедини към Босоногите, танцуващи под звездите. Те бяха неговите хора, мястото му беше сред тях. Може би Кристин щеше да е там, а може би не. И в двата случая се очертаваше доста добър купон.

Джил седеше на малиновия сгъваем стол на партера и гледаше как топчето за пинг-понг прекосява масата. За двойка друсалки близнаците Фрост играеха с изненадващо умение и енергия, телата им бяха отпуснати и гъвкави, лицата им — изопнати от концентрация и контролирана агресия. Никой не издаваше и звук с изключение на случайно изсумтяване и безизразното съобщаване на резултата преди всеки сервис. Извън това се чуваше само хипнотичното тупкане на топката по масата и по ракетата отново и отново, и отново, докато някой от братята не се възползваше от случая и не се отдръпнеше за чудовищен удар, който другият по-често успяваше да отиграе.

В играта им имаше красива симетрия, сякаш в двата края на масата се движеше само един човек, който удряше топката към себе си в някакъв самоподдържащ се цикъл. С тази разлика, че един от играчите — Скот, онзи вдясно — непрестанно търсеше очите на Джил в затишието между залповете, мълчаливо разговаряйки с нея, давайки ѝ да разбере, че не е забравена.

„Радвам се, че си тук.“

„Аз също се радвам.“

Резултатът стана осем на осем. Скот пое дълбоко въздух и изпълни коварен въртелив сервис, разсичайки с ракетата си остър диагонал надолу. Адам бе хванат изненадващо, наведе се надясно, преди да разбере грешката си, и се хвърли по целия път през масата, за да направи неловък бекхенд, който произведе немощен висок удар, едва прехвърлил мрежата. После двамата с лекота възстановиха ритъма си, стабилното туп-туп-туп, бялото петно, прехвърчащо от едната оранжева ракета към другата.

Може би някой друг щеше да сметне това за отегчително, но Джил не се оплакваше. Столът беше удобен, нямаше друго място, където би искала да бъде. Почувства се малко виновна, като си представи мисис Мафи, застанала на входната врата на Гинко стрийт, чудеща се какво е станало с новото им попълнение, но не достатъчно, че да направи нещо. Можеше да се извини утре, помисли си, или дори вдругиден.

„Срещнах се с едни приятели“, можеше да ѝ напише.

Или: „Има едно сладко момче, мисля, че ме харесва“.

Или дори: „Бях забравила какво е да се чувстваш щастлив“.

Къщата беше тъмна, когато Кевин отби по алеята. Изгаси двигателя и поседя няколко секунди, чудейки се какво изобщо прави тук, вместо да е в „Карпе Дием“ със съотборниците си и да празнува трудно спечелената победа. Беше си тръгнал само след една бира, а празничното му настроение бе помрачено от съобщението, получено от Джил: „При приятели съм. В случай че се чудиш, Ейми се изнесе. Каза да ти предам довиждане и благодарности за всичко“.

Беше отчасти облекчен — беше по-лесно да не бъде сериозен, да не се налага да я моли да си тръгне — но въпреки това новината го натъжи. Съжаляваше, че е станало по този начин, че той и Ейми нямаха възможност за още един сутрешен разговор на верандата. Искаше да ѝ каже колко много е харесвал компанията ѝ и да ѝ напомни да не се подценява, да не се примирява с някой, който не я заслужава, или да се задържа на работа, която не ѝ осигурява никакъв шанс за растеж. Но той вече ѝ беше казвал тези неща многократно и просто трябваше да се надява, че го е слушала, че думите му са попили в нея за времето, когато наистина ще са ѝ от полза.

Засега обаче просто трябваше да добави името ѝ в списъка от хора, за които го беше грижа и които бяха напуснали живота му. Получаваше се доста дълъг и в него имаше някои доста важни имена. С времето, помисли си той, Ейми вероятно щеше да му изглежда като бележка под линия, но точно сега липсата ѝ се усещаше много по-осезаемо, така сякаш заслужаваше цяла страница за себе си.

Излезе от колата и се отправи по алеята към пътеката от сини камъни, която беше първият голям проект на Лори, след като се преместиха в къщата. Отдели му седмици — избира камъните, планира извивките, изкопа, подравни и доизглади терена — и резултатът я беше изпълнил с вълнение и гордост.

Кевин поспря в края на ливадата, за да се полюбува на светулките, които се издигаха като искри от тучната трева, осветяваха нощта в серия от неравномерни удивителни и превръщаха познатия пейзаж на „Ловъл Терас“ в екзотичен спектакъл.

— Красиво — каза той и в същия миг осъзна, че не е сам.

Някаква жена седеше в края на предните стъпала, обърната с лице към него. Изглежда, държеше нещо в ръцете си.

— Извинете? — каза той. — Кой е там?

Жената тръгна към него бавно, почти величествено. Беше руса и слаба, и му напомняше за някой, когото познава.

— Добре ли сте? — попита той. — Мога ли да ви помогна?

Жената не отговори, но сега беше достатъчно близо, за да познае Нора. Бебето в ръцете ѝ беше напълно непознато, каквито бяха бебетата, когато ги видиш за първи път, преди да им дадеш име и да ги приветстваш в живота си.

— Виж какво намерих — каза му тя.