Останалите

Скитници

Том беше изнервен на терминала. Предпочиташе да стопира, като се придържа към второстепенните пътища, да нощува в горите и да пести парите си за спешни случаи. Можеха да стигнат така от Сан Франциско до Денвър, но Кристин се беше уморила. Тя така и не му каза, че иска промяна, но той виждаше, че смята, че е под нивото ѝ да размахва пръст и да се преструва, че е благодарна на хора, които нямаха никаква представа каква чест е да играят дори мъничка роля в историята ѝ, хора, които се държаха така, сякаш те ѝ правеха услуга, като качваха двойка мърляви Босоноги деца насред нищото и ги отвеждаха малко по-напред по пътя им.

Беше два дни преди Деня на благодарността — Том бе забравил напълно за този празник, който бе един от любимите му — и чакалнята беше претъпкана с пътници и багаж, както и от притеснително многобройни ченгета и войници. Кристин забеляза празно място — в средата на редицата — и се спусна да го заеме. Опитвайки се да контролира раздразнението си, Том се придвижи след нея, притискан от твърде тежката си раница, напомняйки си, че нейната нужда е с предимство.

Като пусна на земята тромавата раница — вътре бяха нейните, както и неговите неща, плюс палатката и спалните чували — той седна в краката ѝ като вярно куче, разполагайки се под ъгъл, за да избегне контакта с група войници точно срещу тях, облечени в пустинни камуфлажи и кубинки. Двама дремеха, а един пишеше есемес на телефона си, но четвъртият — кльощав червенокос пич с малки очички, очертани с розова кожа — изучаваше Кристин с настойчивост, която го изнервяше.

Точно от това се притесняваше. Тя беше толкова сладка, че човек не можеше да не я забележи, дори облечена в тези мръсни хипарски парцали и плетена шапка с помпон, с голямата синьо-оранжева мишена, боядисана на челото ѝ. Беше изминал повече от месец от арестуването на мистър Гилкрест и историята вече отшумяваше, но той смяташе, че е само въпрос на време някой интригант да забележи Кристин и да я свърже с булката беглец.

Погледът на войника се премести върху Том. Той се опита да го игнорира, но човекът очевидно разполагаше с безкрайно време и нямаше какво друго да прави, освен да зяпа. Най-накрая Том нямаше избор, освен да се обърне и да срещне погледа му.

— Ей, смрадливец — каза войникът. Нашивките на джоба на ризата му го идентифицираха като Хенинг. — Гадже ли ти е?

— Просто приятелка — отвърна Том малко неохотно.

— Как се казва?

— Дженифър.

— Къде отивате?

— В Омаха.

— Хей, аз също. — Хенинг изглеждаше доволен от съвпадението. — Получих двуседмичен отпуск. Ще прекарам Деня на благодарността със семейството ми.

Том кимна леко, като се опитваше да му даде да разбере, че не е в настроение за опознавателни разговори, но Хенинг не схвана намека.

— Е, какво ви води в Небраска?

— Просто минаваме.

— Откъде идвате?

— От Финикс — излъга той.

— Адски е горещо там, а?

Том се извърна, опитвайки се да покаже, че разговорът е приключил. Хенинг се престори, че не забелязва.

— Каква е тази работа между вас и душовете? Да не сте алергични към вода например?

„О, боже — помисли си Том. — Не отново.“ Когато решиха да се маскират като Босоноги, сметна, че ще ги дразнят много за наркотиците и свободната любов, но нямаше никаква представа колко време ще посветят на темата за личната хигиена.

— Ние ценим чистотата — отвърна му Том, — просто не сме обсебени от нея.

— Виждам това. — Хенинг се взря в мръсните крака на Том, сякаш бяха образцови. — Любопитен съм колко най-дълго сте издържали без душ?

Ако Том имаше някакъв интерес да е искрен, щеше да каже седем дни, което беше настоящото му постижение. В интерес на правдоподобността той и Кристин бяха спрели да се къпят три дни преди да напуснат Сан Франциско и по време на пътуването си имаха достъп само до обществени тоалетни.

— Не ти влиза в работата.

— Добре, така да е. — Хенинг явно се наслаждаваше. — Просто ми отговори на това. Кога беше последният път, когато си смени бельото?

Войникът до Хенинг, плешив чернокож, който пишеше съобщение, сякаш животът му зависеше от това, вдигна очи от телефона си и изхихика. Том запази мълчание. Нямаше достоен начин да отговориш на въпрос за бельото си.

— Хайде, смръдльо. Дай ми приблизителна цифра. Ще получиш допълнително точки, ако е по-малко от седмица.

— Може би е под прикритие — предположи чернокожият.

— Чистотата идва отвътре — обясни Том, повтаряйки една от любимите фрази на Босоногите. — Външното е без значение.

— Не и за мен — засече го Хенинг. — Аз съм този, който ще седи в автобуса с вас дванайсет часа.

Том знаеше, че има право, макар да не го каза. През последните два дни осъзнаваха с неудобство вонята, която двамата с Кристин излъчваха отблизо. Всеки шофьор, който ги вземаше, незабавно отваряше прозорците, без значение колко студено или дъждовно беше. Правдоподобността вече не беше проблем.

— Съжалявам, ако сме ви обидили — каза той малко сковано.

— Не откачай, смръдльо, само се ебавам с теб.

Преди Том да отговори, Кристин го ритна леко по гърба. Той пренебрегна призивите, не искаше да я въвлича в разговора. Но после тя го ритна пак, толкова силно, че нямаше избор, освен да се обърне.

— Умирам от глад — каза тя, като вирна брадичка по посока на щандовете с храна. — Можеш ли да ми вземеш парче пица?

Хенинг не беше единственият възмутен от присъствието им в нощния автобус. Шофьорът не изглеждаше много щастлив, когато вземаше билетите им; няколко пътници измърмориха унизителни коментари, докато вървяха по пътеката между седалките към празните места в дъното.

Всичко това бе почти достатъчно, за да накара Том да съжалява Босоногите. Докато не започна да се преструва на един от тях, нямаше никаква представа колко непопулярни бяха сред обществото, поне извън Сан Франциско. Но всеки път щом започнеше да си мечтае двамата с Кристин да бяха избрали по-порядъчно прикритие — нещо, което да им позволи да се вписват по-добре и да не привличат толкова много общата враждебност — си напомняше, че недостатъците на тази дегизировка бяха също и силните ѝ страни. Колкото повече биеха на очи, толкова по-лесно беше на хората да ги приемат по най-очевидния начин — просто ги отписваха като двойка безобидни скитници и не ги закачаха.

Кристин се плъзна към мястото до прозореца в дългата редица най-отзад, неприятно близо до тоалетната. Изглеждаше озадачена, когато Том седна от другата страна на пътеката.

— Какво става? — Тя потупа празното място до себе си. — Няма ли да ми правиш компания?

— Реших, че можем да се разпръснем. Ще е по-лесно да си починем.

— О. — Тя изглеждаше разочарована. — Предполагам, че вече не ме обичаш.

— Забравих да ти кажа — отвърна той. — Срещнах някого. По интернет.

— Красива ли е?

— Всичко, което знам, е, че е чистокръвна рускиня, която търси богат американски жребец.

— Слава богу, че не е обратното.

— Много смешно.

Дразнеха се по този начин през последните две седмици. Преструваха се, че са гаджета, с надеждата шегите да разсеят сексуалното напрежение, което винаги витаеше наоколо, но така само го нагнетяваха. Беше доста разсейващо и докато бяха в къщата, но сега, когато пътуваха — правеха си компания по двайсет и четири часа, хранеха се заедно, спяха един до друг в малката палатка — беше направо мъчително. Той слушаше как Кристин хърка и я гледаше да клечи в гората, придържаше косата ѝ, когато повръщаше сутрин, но всичко това не бе успяло да предизвика у него и най-малкото презрение. Все още се смущаваше всеки път когато тя се тъкмеше пред него и знаеше, че ще е истинско безсънно мъчение да стои до нея дванайсет часа с широко отворени очи, докато коляното ѝ е само на инчове от неговото.

Въпреки многобройните възможности, Том все още не беше направил никакъв ход — не се бе опитвал да я целуне в палатката или дори да хване ръката ѝ — и не възнамеряваше да го прави. Тя беше на шестнайсет и беше бременна в четвъртия месец — коремът ѝ вече започваше да се издува и последното нещо, от което имаше нужда, бяха сексуалните ходове на спътника ѝ, мъжа, за който се предполагаше да се грижи за нея. Мисията му беше проста: всичко, което трябваше да направи, бе да я заведе безопасно до Бостън, където някои състрадателни приятели на мистър Гилкрест бяха предложили да я приютят и да ѝ осигуряват храна и медицински грижи до раждането на бебето, което трябваше да спаси света.

Том, разбира се, не вярваше във всички глупости за детето чудо. Той дори не разбираше какво означава „да спаси света“. Щяха ли да се върнат изчезналите хора? Или нещата щяха да се подобрят за тях, останалите; грижите и тъгата да намалеят и пред тях да се очертае по-светло бъдеще? Пророчеството беше влудяващо неясно, което водеше до всякакви безпочвени слухове и свободни спекулации, никоя от които Том не приемаше на сериозно, по простата причина че неговата вяра в мистър Гилкрест беше отишла по дяволите. Той помагаше на Кристин само защото я харесваше и защото моментът изглеждаше подходящ да се махне от Сан Франциско и да продължи с живота си, каквото и да му предстоеше.

Дори така обаче, понякога той си позволяваше да се развлича с далечната възможност, че всичко това би могло да е истина, просто за забавление. Може би мистър Гилкрест наистина беше светец, въпреки всичките си недостатъци, а бебето наистина беше спасител. Може би всичко наистина зависеше от Кристин и следователно от него. Може би Том Гарви щеше да бъде помнен хиляди години като човека, помогнал на Кристин, когато е имала най-голяма нужда, и винаги е постъпвал като джентълмен, дори когато не е бил длъжен.

„Ето такъв съм аз — мислеше си той с мрачно задоволство. — Човекът, който пази ръцете си за себе си.“

Беше ранна привечер, когато тръгнаха, но твърде късно, за да се насладят на гледката на Роки Маунтин. Автобусът беше нов и чист, с подвижни плюшени седалки, телевизори и безплатен уайърлес интернет, макар че нито Том, нито Кристин имаха полза от него. Тоалетната още не миришеше много лошо.

Той се опита да гледа филма — „Болт“, анимация за куче, което погрешно вярва, че има суперсили, но беше безнадеждно. Беше изгубил вкуса си към попкултурата след Внезапното заминаване и не можеше да си го върне. Сега всичко му изглеждаше толкова трескаво и фалшиво, толкова отчаяно да задържи погледа ти, така че да не забележиш лошите новини под носа си. Вече дори не се интересуваше от спорт, нямаше идея кой ще спечели Световните серии. Всички отбори, така или иначе, бяха като закърпени, дупките в списъците бяха запълнени от участници във второстепенните лиги и стари играчи, които се върнаха от пенсия. Това, което истински му липсваше, бе музиката. Щеше да е хубаво металнозеленият му айпод да е с него на това пътуване, но това беше минало, беше откраднат или загубен в Кълъмбъс или вероятно в Ан Арбър.

Поне Кристин, изглежда, си прекарваше добре. Кикотеше се на мъничкия екран пред нея, качила мръсните си крака на седалката, с плътно притиснати колене към гърдите, които твърдеше, че били много по-големи от преди, макар че Том не можеше да види съществена разлика. От мястото му тя приличаше на дете с малкия си корем, скрит под развлечения ѝ пуловер и дрипавото рунтаво яке; като човек, който трябваше да се тревожи за домашното си и за футбола, а не за болезнени зърна и дали получава достатъчно фолиева киселина. Сигурно се бе взирал в нея малко по-дълго, защото тя неочаквано се извърна, сякаш бе произнесъл името ѝ.

— Какво? — попита леко отбранително.

Мишената на челото ѝ беше избледняла, трябваше да я поднови, когато стигнат в Омаха.

— Нищо — отвърна той. — Просто блеех.

— Сигурен ли си?

— Да, гледай си филма.

— Доста е смешен — каза му Кристин, а очите ѝ се присвиха от удоволствие. — Това малко куче е откачено.

След като филмът свърши, пред тоалетната се изви опашка. Първоначално се движеше задоволително, но после замръзна, след като един по-възрастен човек с бастун и мрачна решимост се вмъкна вътре и остана там. Хората зад него видимо се изнервиха, докато минутите се точеха, и въздишаха с нарастваща честота, като съветваха колегите си отнапред да почукат, за да проверят жив ли е изобщо, или поне да им каже дали „Война и мир“ наистина е толкова интересна.

По законите на късмета Хенинг се падна вторият по ред след задръстването. Том държеше главата си наведена и се преструваше, че е погълнат от безплатния вестник, който бе взел на автогарата, но можеше да усети настоятелния поглед на войника, вперен в центъра на мишената му.

— Смръдльо! — извика той, когато Том най-накрая вдигна очи. Звучеше доста пиян. — Старият ми приятел!

— Хей.

— Ей, дядка! — излая Хенинг по посока на затворената врата на тоалетната. — Времето изтече! — Той се обърна към Том с наскърбено изражение. — Какво, по дяволите, прави вътре?

— Не можеш да пришпорваш природата — напомни му Том.

Това приличаше на фраза, подходяща за Босоног.

— Майната му — отвърна Хенинг, предизвиквайки енергично кимване в знак на съгласие от една жена на средна възраст пред него. — Ще броя до десет. Ако не е излязъл, ще разбия вратата.

Точно тогава се чу звукът на водата, който изпрати видима вълна на облекчение през опашката. Тя бе последвана от продължителна, странно напрегната и мълчалива интерлюдия, в чийто край водата бе пусната отново. Когато вратата най-накрая се отвори, вече известният обитател на тоалетната пристъпи навън и огледа публиката си. Обърса запотеното си чело с тоалетна хартия и отправи скромна молба за извинение.

— Имах малко проблеми. — Той потърка стомаха си нерешително, сякаш нещата още не бяха съвсем наред. — Нищо не можех да направя.

Том долови злочест полъх, докато старецът куцукаше край него, а заместникът му се вмъкна в тоалетната и нададе тих вик на протест, докато затваряше вратата.

— Е, какво става тук отзад? — попита Хенинг, доста по-весело, след като задръстването вече беше преодоляно. — Купонясвате ли си?

— Просто пътуваме — каза му Том. — Опитваме се да си починем.

— Да бе — кимна Хенинг сякаш това беше някаква шега, и потупа един от задните си джобове. — Имам „Джим Бийм“, заповядайте.

— Не си падаме много по алкохола.

— Ясно. — Хенинг стисна палеца и показалеца си и ги поднесе към устните си. — Обичате билки, нали?

Том кимна благоразумно. Босоногите определено обичаха билката.

— Имам и от нея — докладва Хенинг. — Спираме за почивка след няколко часа, ако искате да се присъедините към мен.

Преди Том да успее да отговори, водата в тоалетната отново се пусна.

— Благодаря ти, Исусе! — промърмори Хенинг.

От тоалетната излезе жената на средна възраст и се усмихна погнусено на Хенинг.

— Цялата е ваша.

По пътя си към нея Хенинг дръпна още веднъж от въображаемия джойнт.

— До после, смръдльо.

Унесен от песента на големите гуми, Том потъна в сън някъде след Оглала. Събуди се малко по-късно — нямаше представа колко е спал — от звука на гласове и смущаващо усещане за тревога. Автобусът беше тъмен, с изключение на блестенето на няколко разпръснати лампи за четене или лаптопи и му отне няколко секунди, за да си събере ума. Обърна се инстинктивно, за да провери Кристин, но пред погледа му се изпречи войникът. Той седеше точно до нея, в ръката му имаше уиски и говореше с тих, поверителен глас.

— Хей! — Гласът на Том прозвуча по-високо, отколкото бе възнамерявал, и му спечели няколко раздразнени погледи и шъткания от спътниците му. — Какво прави…?

— Смръдльо. — Хенинг говореше тихо. На лицето му имаше мило изражение. — Събудихме ли те?

— Дженифър? — Том се наведе напред, опитвайки се да зърне Кристин. — Добре ли си?

— Добре съм — каза тя, но Том помисли, че долавя нотка на упрек в гласа ѝ, който знаеше, че заслужава.

Предполагаше се, че той ѝ е бодигард, а спеше на служба. Един господ знаеше колко дълго е била притисната така, парирайки опитите на някакъв пиян войник.

— Заспивай. — Хенинг се пресегна през пътеката и го потупа по рамото с нещо като родителско успокоение. — Няма за какво да се тревожиш.

Том разтърка очи и се опита да мисли. Не искаше да настройва Хенинг срещу тях или да причинява смут. Точно това трябваше да избягват, да привличат ненужно внимание към себе си.

— Слушай — каза той с най-приятелския и разумен глас, който можеше да докара, — не искам да съм гадняр, но наистина е късно, а не сме спали много през последните няколко дни. Ще е наистина яко, ако просто се върнеш на седалката си и ни позволиш да си починем.

— Не, не — запротестира Хенинг. — Не е това. Ние просто си говорехме.

— Нищо лично — обясни Том. — Приканвам те учтиво.

— Моля те — настоя Хенинг. — Имам нужда да поговоря с някого. В момента минавам през много гаден период.

Звучеше искрен и Том започна да се чуди дали не прекалява. Но просто не харесваше цялата ситуация, някакъв непознат, притиснат до Кристин, заел мястото, от което той толкова глупаво се беше отказал.

— Всичко е наред — каза му Кристин. — Нямам против Марк да остане.

— Марк, а?

— Така се казвам — кимна Хенинг.

— Добре. Все тая. — Том въздъхна, признавайки поражението си. — Ако тя е съгласна, предполагам, че и аз съм.

Хенинг протегна бутилката, сякаш беше предложение за мир. „Майната му“, помисли си Том. Пийна малко и трепна, когато алкохолът запали гърлото му.

— Точно така — каза Хенинг. — До Омаха има много път. Можем и да си прекараме добре.

— Марк ми разказваше за войната — обясни Кристин.

— Войната? — Той потрепна, когато шоковата вълна от бърбъна премина през тялото му. Изведнъж се почувства изтрезнял, напълно буден. — Коя война?

— В Йемен — каза той. — Шибан ад.

Кристин задряма, но Том и Хенинг продължиха да говорят тихо и да си разменят бутилката през пътеката.

— Заминавам след десет дни. — Хенинг звучеше невярващо. — Дванайсетмесечно назначение.

Каза, че произлизал от семейство на военни. Баща му служел, както и двамата му чичовци и една леля. Хенинг и по-големият му брат Адам били сключили договор да постъпят във войската точно след четиринайсети октомври. Идвал от малък селски град, пълен с вярващи в Библията християни, и тогава почти всички вярвали, че настъпва краят на света. Очаквали да избухне голяма война в Близкия изток, битката, предречена в Откровението на Йоан. Врагът им щял да е армията на самия Антихрист, водача с меден език, който щял да обедини силите на злото под едно знаме и да нахлуе в Светите земи.

Дотук обаче нищо такова не се беше случило. Светът беше пълен с корумпирани и окаяни тирани, но през последните три години никой от тях не беше израснал до приемлив Антихрист и никой не беше нападнал Израел. Вместо една голяма война имаше обичайното количество гадни малки войни. Афганистанската беше почти свършила, но Сомалия все още тънеше в хаос, а конфликтът в Йемен се влошаваше. Преди няколко месеца президентът бе обявил ескалация на наборите.

— Говорих с един, който току-що се е върнал — каза му Хенинг. — Каза, че там е като в каменната ера, само пясък, чакъл и саморъчни експлозиви.

— По дяволите. — Том пийна още една глътка от бърбъна. Започваше да се чувства доста отпуснат. — Страх ли те е?

— Да, мамка му. — Хенинг подръпна меката част на ухото си, сякаш искаше да я изтръгне. — Аз съм на деветнайсет. Не искам да се събудя в Германия с един отрязан крак.

— Това няма да се случи.

— С брат ми се случи. — Хенинг говореше делово, гласът му беше равен и хладен. — Шибана кола бомба.

— О, човече. Това е гадост.

— Ще го видя утре. За първи път след инцидента.

— Как се справя?

— Добре, предполагам. В инвалидна количка е, но скоро ще получи нов крак. От онези хайтек чудеса.

— Доста са яки.

— Може да стане като онези бионни бегачи. Четох статия за един човек, който е даже по-бърз, отколкото преди. — Хенинг преглътна последните капки от бърбъна, после пъхна бутилката в джоба на седалката пред себе си. — Ще е странно да го видя така. Големият ми брат.

Хенинг се облегна назад и затвори очи. Том мислеше, че потъва в сън, но после той издаде тихо ръмжене, сякаш тъкмо му беше хрумнало нещо интересно.

— Схванал си нещата, смръдльо. Ходиш където искаш, правиш каквото искаш. Никой не ти заповядва и не се опитва да ти пръсне главата. — Той погледна Том. — Така е, нали? Просто се мотаете насам-натам в търсене на купон?

— Наше задължение е да си прекарваме добре — обясни Том. Той беше доста запознат с теологията. Много от учителите, които обучаваше в Сан Франциско, бяха минали през Босоногите, преди да последват Холи Уейн. — Вярваме, че удоволствието е дар от Създателя и че го славим винаги когато си прекарваме добре. Единственият грях е нещастието. За нас това е правило номер едно.

Хенинг се ухили.

— Тази религия ми допада.

— Звучи просто, но не е толкова лесно, колкото си мислиш. Човешката раса сякаш е програмирана за нещастие.

— Схващам — каза Хенинг с изненадващо убеждение. — От колко време го правите?

— Около година. — Том и Кристин бяха изгладили историята си точно за такъв тип разпити и той беше доволен от това. Беше малко пиян, за да импровизира. — Бях в колежа, но беше толкова безсмислено. Светът наближава края си, а аз ще получа степен по счетоводство. Какво ще ми помогне това?

Хенинг почука по челото си.

— Ами тези кръгове?

— Това е мишена. Цел. Така че Създателят да ни разпознава.

Хенинг се взря в Кристин. Тя дишаше тихо, главата ѝ бе облегната на прозореца, чертите ѝ бяха деликатни в съня, сякаш бяха нарисувани върху лицето ѝ, вместо скулптирани.

— Защо нейната е с друг цвят? Означава ли това нещо?

— Въпрос на личен избор е. Като подписа. Аз използвам кафяво и златно, защото това бяха цветовете на гимназията ми.

— Аз бих използвал зелено и бежово — каза Хенинг. — Като камуфлаж.

— Готино — кимна в знак на одобрение Том. — Не съм виждал такива досега.

Хенинг се наведе през пътеката, сякаш искаше да сподели тайна.

— Значи е истина?

— Кое?

— Че правите оргии и пушите?

От това, което Том бе чул, Босоногите организираха празници на слънцестоенето в пустинята, където всички ядяха гъби, приемаха киселина, танцуваха и се чукаха. Не му звучеше много страхотно, просто голям, мърляв студентски купон.

— Ние не ги наричаме оргии — обясни той. — Приличат на духовно уединение. Нали знаеш, като ритуал за свързване.

— Съгласен съм с това. Нямам против свързването с няколко сладки хипарки.

— Наистина ли? — Том не издържа: — Дори ако си сменят бельото веднъж седмично?

— Какво пък? — ухили се Хенинг. — Чистотата идва отвътре, нали така?

Кристин го сбута, за да го събуди, когато отбиха към автогарата в Омаха. Том усещаше главата си уголемена и омекнала, твърде тежка за врата му.

— О, боже. — Той затвори очи срещу яростта на слънчевата светлина през тъмния прозорец. — Не ми казвай, че е сутрин.

— Горкото бебче.

Тя го потупа леко по ръката. Седяха един до друг. Том бе заел мястото на Хенинг.

— Ух. — Той завъртя език в устата си. Имаше противен вкус — на застоял бърбън, трева, изгорели газове и тъга. — Просто ме застреляй и да приключваме.

— Няма начин. По-забавно е да гледам как страдаш.

Хенинг го нямаше. Прегърнаха го за довиждане към четири сутринта на пътническия площад в някакъв умрял център насред нищото.

— Надявам се, че е добре — каза тя, сякаш четеше мислите му.

— Аз също.

Той се бе отправил към Сан Франциско, стопирайки на запад с парче хартия в джоба си, на което Том бе надраскал адреса на кафе „Елмърс“ и указанието „Питай за Джералд“. Доколкото Том знаеше, нямаше никакъв Джералд, но Босоногите щяха да го приемат със или без представяне. Всички бяха добре дошли, особено един войник, решил, че не иска да е част от убиването и умирането.

— Изумително е — отбеляза Кристин, докато стояха с другите пътници на бетонния перон и чакаха да изнесат багажа им. — Ти го обърна в религия, в която сам не вярваш.

— Не съм го обръщал. Той сам се обърна.

Шофьорът беше в лошо настроение, хвърляше куфари и брезентови чанти на земята зад себе си и не обръщаше никакво внимание къде падат. Тълпата се отдръпна няколко стъпки, за да му направи място.

— Не можеш да го виниш — каза Кристин. — В Сан Франциско ще се забавлява повече.

Раницата им се приземи с тъп звук. Том се наведе да я вземе, но сигурно се беше изправил твърде бързо. Краката му омекнаха и той се олюля на място за секунда-две, докато замайването премине. Можеше да усети лепкавата пот, която избиваше по челото му, капка по капка.

— Човече — каза той. — Днес ще е гаден ден.

— Добре дошъл в моя свят — отвърна тя. — Можем да подрайфаме заедно.

Едно червенокосо семейство стоеше в чакалнята и нетърпеливо оглеждаше пристигащите пътници. Бяха четирима: кльощав баща и закръглена майка — горе-долу на възрастта на родителите на Том — навъсена тийнейджърка и измъчен еднокрак младеж в инвалидна количка. „Адам“, помисли си Том. Усмихваше се накриво и държеше парче хартия, като шофьор на летище.

На нея пишеше: МАРК ХЕНИНГ.

Хенингови едва забелязаха Том и Кристин. Бяха твърде заети да оглеждат всяко ново лице, което преминаваше през вратата, търпеливо очаквайки да се появи правилното, единственото, което имаше значение.

Снежинки и захарни бастунчета

Тази сутрин Кевин стигна в общината около осем, час по-рано от обикновено, с надеждата да посвърши малко работа, преди да се отправи към гимназията, за да се срещне със съветничката на Джил. Изпълнявайки предизборните си обещания, той бе установил ангажиран стил на управление, който му даваше възможност да се среща с избирателите на принципа на дошлия първи в продължение на един час всеки ден. Това беше отчасти въпрос на добра политика и отчасти въпрос на стратегия за справяне. Кевин беше социално животно: обичаше да има къде да ходи сутрин, причина да се бръсне и да взема душ и да облече прилични дрехи. Обичаше да се чувства зает и важен, сигурен, че неговата сфера на влияние надхвърля границите на двора му.

Той установи това по трудния начин, след като продаде „Пейтриът Ликър Мегасторс“, сладка сделка, която го направи финансово независим на четирийсет и пет. Ранното пенсиониране беше мечтата на брака му, цел, към която той и Лори се бяха стремили, откакто се помнеше. Никога не го изричаха на глас, но се опитваха да бъдат като двойките по кориците на списание „Пари“ — енергични хора на средна възраст, на двоен велосипед или на палубата на яхтата си, радостни бегълци от ежедневната мелачка, успели чрез комбинация от късмет, усърдна работа и внимателно планиране да се докопат до част от хубавия живот, докато все още са достатъчно млади, за да му се насладят.

Само че не се беше получило така. Светът се беше променил твърде много, а заедно с него и Лори. Докато той още беше зает с уреждането на продажбата — стресираща, продължителна трансакция — тя се отдалечаваше от живота, който познаваха, и се подготвяше мислено за едно напълно различно бъдеще, което не включваше двоен велосипед или яхта, или дори съпруг. Тяхната споделена мечта бе станала ексклузивна собственост на Кевин и в резултат на това, безполезна за него.

Отне му време да го разбере. Всичко, което знаеше в този момент, бе, че пенсионирането не му подхожда и че е възможно да се чувства като неканен гост в собствения си дом. Вместо да прави всички вълнуващи неща, за които беше мечтал — да тренира за триатлона за хора над четирийсет, да се учи на риболов, да поднови страстта в брака си — се мотаеше наоколо, мъж без цел, в развлечено долнище, който не може да разбере защо жена му го игнорира. Качи килограми, обсеби пазаруването и разви нездрав интерес към старите видеоигри на сина си, особено към „Джон Мадън Футбол“, която му отнемаше целите следобеди, ако не внимаваше. Пусна си брада, но в нея имаше твърде много сиви косми, затова я обръсна. Ето това минаваше за голямо събитие в живота на един пенсиониран мъж.

Кандидатирането се оказа идеалният антидот за тревогите му. То го извади от къщи и му осигури контакт с много други хора, без да бъде и наполовина толкова изискващо като истинската работа. Като кмет на възмалко градче, той рядко работеше повече от три или четири часа на ден — голяма част от които прекарваше в разходки из общинския комплекс, разговори с различни чиновници и шефове на отдели — но тази малка структура означаваше много за ежедневната му рутина. Всичко друго се организираше около нея — следобедите бяха отделени за поръчки и упражнения, вечерите за почивка; по-късно се появи и „Карпе Дием“.

По пътя си към офиса той се отби в полицейския участък за ежедневния си брифинг и хвана началник Роджърс да яде огромен мъфин с боровинки, в очевидно нарушение на здравословната му диета заради сърцето.

— О. — Началникът прикри с ръце разрушения купол на мъфина си, сякаш за да предпази благоприличието му. — Май малко си подранил?

— Съжалявам. — Кевин отстъпи една крачка. — Мога да се върна по-късно.

— Няма проблем. — Началникът му помаха да влезе. — Голяма работа. Искаш ли кафе?

Кевин си наля в стиропорена чашка от сребристия термос, разтвори една суха сметана вътре и седна.

— Алис ще ме убие. — Началникът кимна с гузна гордост към мъфина си. Беше отпуснат мъж с тъжни очи, с два инфаркта и троен байпас още преди да е навършил шейсет. — Но вече отказах алкохола и секса. Проклет да съм, ако откажа и закуската.

— Твоя си работа. Просто не искаме да те виждаме отново в болницата.

Началникът въздъхна.

— Нека ти кажа нещо. Ако утре умра, ще съжалявам за много неща, но този мъфин няма да е сред тях.

— Не бих се тревожил за това. Ти вероятно ще надживееш всички ни.

Началникът не смяташе, че това е много вероятен сценарий.

— Направи ми една услуга, моля те. Ако някоя сутрин ме завариш килнат на бюрото, просто ми обърши трохите от лицето, преди да дойде линейката.

— Дадено — каза Кевин. — Искаш ли и да ти среша косата?

— Това е въпрос на достойнство — обясни началникът. — От един момент нататък ти остава само това.

Кевин кимна и остави мълчанието му да отбележи прехода към сериозната работа. Ако не беше внимателен, празните приказки с Ед Роджърс можеха да му запълнят цялата сутрин.

— Имаше ли проблеми снощи?

— Не много. Един пиян шофьор, домашен скандал, глутница улични кучета на Уилоу Роуд. Обичайното.

— Какъв скандал?

— Рой Гранди пак заплашвал жена си. Прекара нощта в килията.

— Типично. — Кевин поклати глава. Жената на Гранди беше получила ограничителна заповед за лятото, но беше допуснала да изтече. — Какво ще правиш?

— Нищо особено. Когато отидохме там, жената твърдеше, че било станало голямо недоразумение. Ще трябва да го освободим.

— Някакво развитие по случая с Фалцоне?

— Тц. — Началникът изглеждаше разгневен. — Все едно и също. Никой нищо не знае.

— Да продължим да ровим.

— Безсмислено е, Кевин. Не можеш да получиш информация от хора, които не говорят. Ще трябва да осъзнаят, че това е двупосочна улица. Ако искат да ги защитаваме, трябва да ни помогнат.

— Знам. Просто се притеснявам за жена ми. В случай че там някъде има някой луд.

— Разбирам те. — Мрачното изражение на началника стана хитро. — Макар че трябва да ти кажа, че ако моята жена даде обет за мълчание, ще я подкрепя на сто и един процента.

Бяха изминали три седмици от намирането на тялото на мъртвия наблюдател край Паметника на заминалите в парка „Грийнуей“. Оттогава, с изключение на извършената рутинна балистична проверка и идентифицирането на жертвата — Джейсън Фалцоне, на двайсет и три, работил като бариста в „Стоунууд Хайтс“ — полицията почти не беше напреднала с разследването. Разпитването от врата на врата на целия квартал около парка не бе успяло да намери и един свидетел, който да е чул или видял нещо подозрително. Това не беше особено изненадващо: Фалцоне бе убит след полунощ в пуста област, на няколкостотин ярда от най-близката къща. Произведен бил само един изстрел от близка дистанция, един-единствен куршум в тила.

Усилията на разследващите да намерят партньора на жертвата или да разпитат когото и да е от Грешните отломки, които по правило отказваха да сътрудничат с полицията или с когото и да е от представителите на властите, също удариха на камък. След оспорвани преговори Пати Левън, директор и говорител на мейпълтънския клон, се съгласи „в знак на любезност“ да отговори писмено на серия въпроси, но информацията, която им даде, не ги доведе до абсолютно нищо. Детективите бяха особено скептични към настояването ѝ, че Фалцоне е бил сам в нощта на убийството, тъй като беше общоизвестно, че наблюдателите се движат по двойки.

„Невинаги поддържаме четен брой хора на смяна — пишеше тя. — По силата на простата математика някои от хората ни трябва да работят самостоятелно.“

Обидени от това, което възприемаха като протакане, без да се брои снизходителният тон на Левън, някои членове на разследващия екип изтъкнаха възможността за използване на по-агресивни мерки — призовки, заповеди за обиск и т.н. — но Кевин ги убеди да се въздържат. Един от приоритетите му като кмет беше да уталожва напрежението между града и Грешните отломки, което нямаше да стане, като изпратеше група тежковъоръжени полицаи в имението с неясна мисия да приклещи потенциалните свидетели, не и след вече случилото се там.

Докато дните се точеха без арест, Кевин очакваше полицията да стане обект на недоволство от уплашените граждани — убийството беше нещо изключително рядко в Мейпълтън, а едно неразрешено, очевидно случайно убийство беше нечувано — но протести така и нямаше. И не само това — ако писмата до местния вестник бяха показател, доста граждани вярваха, че Джейсън Фалцоне си е получил заслуженото. „Не се опитвам да оправдая станалото — заявяваше един от авторите, — но размирници, които умишлено и постоянно създават неприятности, не трябва да бъдат изненадани, че са провокирали реакция.“ Други коментари бяха по-недвусмислени: „Крайно време е да изгоним «Грешните отломки» от Мейпълтън. Ако полицията не го направи, някой друг ще го стори“. Дори родителите на жертвата възприеха премерена позиция по отношение на смъртта му: „Скърбим за загубата на обичния ни син. Но истината е, че Джейсън бе станал фанатик. Преди да напусне живота ни, той говореше често за желанието си да умре като мъченик. Очевидно то е било изпълнено“.

Такова беше положението: брутално убийство, наподобяващо екзекуция, без свидетели, без настояване за правосъдие — нито от семейството на жертвата, нито от „Грешните отломки“, нито от добрите хора на Мейпълтън. Просто мъртво хлапе в парка, поредният знак, че светът си е загубил ума.

„Дейзис Динър“ беше ретро местенце с изобилие от неръждаема стомана и кафява изкуствена кожа. Беше реновирано внимателно преди около двайсет години и отново преминаваше през периода на старостта — седалките бяха закърпени с тиксо, чашите за кафе бяха нащърбени, някога блестящият шахматен под бе потъмнял и изтрит.

По уредбата се носеше версията на Бинг Кросби на „Малкият барабанчик“. Като изтърка един участък в замъгления прозорец, Кевин се взря със задоволство в празничната сцена отвън — огромни снежинки и захарни бастунчета висяха от жицата, опъната през главната улица, на лампите имаше истински елхови венци, бизнескварталът жужеше от коли и пешеходци.

— Тази година изглежда добре — каза той. — Сега ни трябва само малко сняг.

Джил изсумтя безразлично, докато отхапваше от вегетарианския си бъргър. Той почувства малко вина заради това, че ѝ позволи да пропусне часа си, за да обядва с него, но трябваше да поговорят, а вкъщи това бе трудно, тъй като Ейми винаги се мотаеше наоколо. Освен това на този етап от срока белята вече беше непоправима.

Срещата със съветника, меко казано, не беше минала добре. Кевин смътно бе осъзнавал, че бележките на Джил се сриват, но не бе преценил тежестта на ситуацията. Някога отлична ученичка със звездни резултати на SAT, дъщеря му се бе провалила по математика и химия и щеше да има най-много C по английски и световна история — два от най-силните ѝ предмети — ако изкараше A на последните изпити и предадеше няколко пресрочени задания преди коледната ваканция, възможности, които ставаха все по-невероятни с всеки изминал ден.

— Нямам думи — каза му съветничката. Тя беше откровена млада жена с дълга права коса и осмоъгълни очила без рамки. — Това е тотален академичен провал.

Джил просто седеше там равнодушно, лицето ѝ сменяше изражение на любезна скука и леко веселие, сякаш си говореха за някой друг, за момиче, което едва познаваше. Кевин сам си отправи доста сурови критики. Мис Марголис не можеше да разбере незаинтересуваното му поведение, факта, че не беше разговарял с никой от учителите на Джил и не беше отговорил на многобройните имейли, които го информираха за незадоволителния напредък на дъщеря му.

— Какви имейли? — попита той. — Не съм получавал никакви имейли.

Оказа се, че съобщенията все още се изпращат на акаунта на Лори, така че той не ги беше виждал, но това объркване просто доказа тезата на съветничката, че Джил не получава достатъчно надзор и подкрепа у дома. Кевин не оспори това. Той знаеше, че е изпуснал края. Откакто Том тръгна на детска градина, Лори отговаряше за образованието. Тя проверяваше домашните, подписваше съобщенията и отсъствията и се срещаше с учителите в началото на годината. Всичко, което Кевин трябваше да прави през всички тези години, беше да се опитва да изглежда заинтересуван, когато тя му разказваше какво става. Той очевидно не беше приел факта, че сега тези отговорности са негови.

— Осъзнавам, че има някои… размествания у дома ви — каза мис Марголис. — Ясно е, че Джил има проблеми с адаптирането.

Тя завърши срещата, като надраска голямо X върху списъка с колежи, който двете с Джил бяха съставили в началото на годината. За „Уилямс“, „Уеслиън“, „Брин Мор“ не можеше да става и дума. Процесът на кандидатстване беше напреднал и това, което трябваше да направят през идните седмици, бе промяна на фокуса към институции с по-малко претенции, училища, които може би щяха да са малко по-снизходителни към един срок с ужасни оценки на иначе отличен ученик. Това е злополучно, каза им тя, но това бе положението в момента и беше по-добре да се примирят с реалността.

„Свиря с барабана си за него, там-тарам, там-там…“

— Е, какво мислиш? — попита Кевин и погледна дъщеря си през тясната пластмасова маса.

— За кое?

Тя се втренчи в него, лицето ѝ беше търпеливо и безизразно.

— Ами за колежа, следващата година, остатъка от живота ти…

Устата ѝ се сви в отвращение.

— А, това ли.

— Това, да.

Тя натопи един пържен картоф в кетчупа, после го метна в устата си.

— Не съм сигурна. Дори не знам искам ли да ходя в колеж.

— Наистина ли?

Джил сви рамене.

— Томи отиде в колеж. Виж какво стана с него.

— Ти не си Томи.

Тя попи устата си със салфетката. По бузите ѝ пропълзя лека червенина.

— Не е само това — каза му. — Просто… ние сме единствените останали. Ако отида, ти ще си съвсем сам.

— Не се тревожи за мен. Просто прави, каквото трябва. Аз ще съм добре. — Той опита да се усмихне, но успя само наполовина. — Освен това последния път, когато проверих, в къщата живееха трима души.

— Ейми не е част от моето семейство. Тя е само гост.

Кевин се пресегна към чашата си — беше празна, с изключение на леда — и доближи уста до сламката, изсмуквайки последните останали капчици от течността. Тя бе права, разбира се. Бяха останали само те.

— Какво мислиш ти? — попита го тя. — Искаш ли да се върна на училище?

— Искам да правиш каквото ти искаш. Каквото те прави щастлива.

— Брей, благодаря, тате. Много ми помагаш.

— Затова ми дават големите кинти.

Тя вдигна ръка към темето си, подръпвайки разсеяно наболата си коса. Беше станала забележимо по-тъмна и по-гъста през последните няколко седмици и не толкова отблъскваща без розовия скалп отдолу.

— Мислех си — започна Джил, — че по-скоро бих останала вкъщи другата година, ако ти си съгласен.

— Разбира се, че съм.

— Може би мога да пътувам ежедневно до „Бриджтън“. Да взема няколко курса. Евентуално да си намеря почасова работа.

— Става — съгласи се той. — Това ще свърши работа.

Приключиха обяда си мълчаливо, едва поглеждайки един към друг. Кевин знаеше, че един по-малко себичен родител щеше да бъде разочарован — Джил заслужаваше много повече от „Бриджтън“, последният избор на всеки — но изпитваше само толкова силно облекчение, че бе почти засрамен. Едва когато сервитьорката отнесе чиниите им, той събра сили да заговори.

— Ами мислех да те питам какво искаш за Коледа.

— Коледа ли?

— Да. Голям празник. Съвсем скоро.

— Не съм мислила за това.

— Хайде де. Помогни ми.

— Не знам. Пуловер?

— Цвят? Размер? Ще ми трябват малко насоки.

— Малък — каза му тя с гримаса, сякаш беше болезнено да му дава тази информация. — Черен, предполагам.

— Страхотно. Ами Ейми?

— Ейми? — Джил звучеше изненадана, даже малко раздразнена. — Няма нужда да вземаш нищо за Ейми.

— Какво ще прави тя, ще стои там и ще ни гледа как си отваряме подаръците ли?

Сервитьорката се върна със сметката. Кевин я погледна, после се протегна за портфейла си.

— Може би ръкавици — предложи Джил. — Винаги взема моите.

— Добре. — Кевин извади кредитната си карта и я остави на масата. — Ще ѝ взема ръкавици. Кажи ми, ако измислиш друго.

— Ами мама? — попита Джил след няколко секунди. — Да вземем ли нещо и за нея?

Кевин почти се разсмя, но се спря, когато видя сериозното изражение на дъщеря си.

— Не знам — отвърна той. — Вероятно няма да я видим.

— Преди обичаше обеци — промърмори Джил. — Но предполагам, че вече не носи.

Стояха на пешеходния светофар точно пред заведението, когато една жена на колело мина край тях. Тя повика Кевин, докато отминаваше, кратък поздрав, който той не можа съвсем да дешифрира.

— Хей — вдигна ръка в закъснял поздрав към пространство, което вече бе празно. — Какво става?

— Кой е това?

Очите на Джил проследиха колоездачката, която се отдалечаваше по улицата и завиваше към Плезант стрийт със същата скорост, с която и колата до нея.

— Не я познаваш — отвърна Кевин, чудейки се защо не иска да ѝ каже името.

— Това е маниашко — каза Джил, — да караш колело през декември.

— Облечена е подходящо — отвърна той, надявайки се, че е вярно. — Вече има гортекс и какво ли не.

Говореше небрежно, чакаше емоционалното разстройване да премине. Не беше виждал или говорил с Нора Дърст след нощта, в която бяха танцували заедно до самия край на сбирката. Беше я изпратил до колата ѝ и ѝ пожела „лека нощ“ като джентълмен, стисна ѝ ръката и ѝ каза колко много се е наслаждавал на компанията ѝ. Сестра ѝ стоеше до тях, набита жена с нетърпелив вид, така че приключиха само с това.

— Звънни ми някой път — каза му тя. — В указателя съм.

— Със сигурност — отвърна той. — Ще го направя.

И наистина искаше. Защо пък не? Тя беше умна и красива, добра събеседничка, а в момента нямаше някакъв наплив към него. Но минаха три седмици и той все още не се беше обадил. Мислеше много за това, достатъчно, че вече не се налагаше да проверява номера ѝ в указателя. Но танците бяха едно, а срещата, действителното ѝ опознаване, приближаването до онова, с което тя трябваше да живее, беше нещо съвсем друго.

„Не ми е в групата“, казваше си сам, без да знае какво има предвид, какви са тези групи, към които и двамата спадаха.

Закара Джил на училище, после се върна у дома и вдига тежести в мазето — амбициозна тренировка с дъмбели, която предизвика приятно пулсиране в ръцете и гръдния му кош. Приготви пържено пиле с картофи за момичетата, прочете глава от „Американски лъв“ след вечеря и после се запъти към „Карпе Дием“, където нощите минаваха без изненади, просто с познатите лица и приятните закачки с хора, които се познаваха твърде добре и щяха да правят абсолютно същото и на следващия ден.

Едва когато си легна, мислите му се върнаха към Нора, към разтърсването, което бе почувствал, когато тя го подмина на колелото си. През деня моментът бе дошъл и отминал в лудешката забързаност, но в мрака, в тишината на спалнята му той се забави и изостри. В тази негова опростена версия Джил не беше с Кевин, главната улица беше празна. И не само това. Нора не носеше ликра или шлем, а същата красива рокля, с която беше на танците. Косата ѝ беше разпусната и се вееше, гласът ѝ бе ясен и твърд, когато прелетя край него.

— Страхливец — каза му тя, а Кевин едва успя да кимне.

Най-добрият стол на света

В колата Нора направи всичко по силите си да се държи така, сякаш ходенето до мола в пика на празничния сезон бе нещо, което просто правиш, защото си американец, защото Коледа почти е дошла, защото си част от голямо семейство, независимо дали ти харесва, или не, и трябва да купиш подаръци за определен брой роднини. Карън следваше примера ѝ и поддържаше лек и ежедневен разговор, без да казва нищо, което може да привлече вниманието ѝ към значението на пътуването, да предположи, че Нора е „смела“ или че „прави следващата крачка“, или че „започва нов живот“, който и да е от покровителствените изрази, които тя презираше.

— Трудно е да пазаруваш за тийнейджъри — каза Карън. — Те дори не ми казват каква видеоигра искат, сякаш се предполага, че знам разликата между „Брейнуей Асасин 2“ и „Брейнуей Асасин Спешъл Едишън“. Освен това им заявих, че няма да им взема нищо с рейтинг М — не обичам дори игрите с рейтинг Т, така че това доста ограничава възможностите ми. А и кутиите, в които ги слагат, са толкова малки. Под елхата изглежда просто… празно, не като по времето, когато ние бяхме малки и подаръците се разпиляваха и превземаха целия хол. На това му казвам Коледа.

— Може би книги? — предложи Нора. — Те обичат да четат, нали?

— Предполагам. — Карън гледаше право напред, фиксирана върху включените задни фарове на експлоръра пред тях. Трафикът беше силен за седем и половина вечерта, почти като в пиков час. Очевидно стадото бе взело колективно решение да пазарува. — Харесват фентъзи боклуци, а всички заглавия ми звучат еднакво. Миналата Коледа купих на Джонатан от онези комплекти трилогии — „Върколаците от Некрополис“ или нещо от сорта — и се оказа, че той вече я има. Бяха в библиотеката му. С всичко е така. Не мисля, че момчетата получават нещо, което наистина да ги зарадва.

— Може би трябва да ги изненадаш. Не се фокусирай толкова много върху нещата, които знаеш, че искат. Дай им нещо ново.

— Какво например?

— Не знам. Сърфборд или друго. Ваучери за скално катерене или гмуркане, нещо от този сорт.

— Хммм… — Карън звучеше заинтригувана. — Това не е много лоша идея.

Нора не можеше да каже дали сестра ѝ е искрена, но и нямаше значение. До мола оставаше половин час и те трябваше да говорят за нещо. Ако не друго, поне беше възможност за нея да практикува уменията си, да си спомни какво е да се чувстваш нормален човек, който говори общи приказки, без нищо сериозно или притеснително. Беше умение, което трябваше да развие, ако щеше да се връща отново в социалния свят — да ходи на интервюта за работа например или на срещи с интересни мъже.

— Доста е топло за това време на годината — рискува тя.

— Знам! — Отговорът на Карън беше странно съпричастен, сякаш бе чакала цял ден възможността да обсъди времето. — А вчера следобед излязох само по пуловер.

— Еха. През декември. Това е ненормално.

— Няма да продължи дълго.

— Няма ли?

— Утре ще ни застигне студен фронт. Чух по радиото.

— Твърде лошо.

— Какво можем да направим? — Доброто настроение на Карън се появи толкова внезапно, колкото беше изчезнало. — Но ще е хубаво, ако завали сняг. Скоро не сме имали снежна Коледа.

„Не е нищо особено — помисли си Нора. — Просто бърбориш и правиш безсъдържателни забележки една след друга. Номерът е да звучиш заинтересуван, дори да не си. Трябва да съм внимателна за това.“

— Говорих с мама следобед — каза на глас. — Може и да не успее да направи пуйка тази година. Каза, че обмисля голям ростбиф или агнешки бут. Напомних ѝ, че Чък не обича агнешко, но знаеш каква е. Минава ѝ през ушите.

— Не ми говори.

— Макар че отчасти я подкрепям по въпроса за пуйката. Искам да кажа, че тъкмо правихме пуйка за Деня на благодарността и я дояждахме цяла вечност. Малко се преситихме.

Нора кимна, макар че, така или иначе, не я беше грижа — напоследък не ядеше месо, дори риба или пиле. Не беше точно по етични причини, колкото концептуална промяна, сякаш храната и животните вече не се припокриваха. Дори така тя бе облекчена да чуе, че на коледната трапеза може и да няма пуйка. Карън беше направила голяма пуйка за Деня на благодарността и цялото семейство бе прекарало около нея мъчително дълго време, възхвалявайки златистокафявата ѝ коричка и сочната плънка. „Каква прекрасна птица“, продължаваха да си казват едни на други, което беше странно наблюдение за мъртво нещо без глава. А после братовчед ѝ Джери бе накарал всички да позират за обща снимка с красивата птица на почетно място. Поне никой нямаше да прави това с ростбифа.

— Това е страхотно! — каза Карън, докато чакаха на светофара на последната отсечка към мола. Тя стисна крака на Нора малко над коляното. — Не мога да повярвам, че го правим.

Истината беше, че и самата Нора едва го вярваше. Всичко бе част от експеримент, от импулсивното решение, което бе взела да остане у дома тази година и да се сблъска челно с празниците, вместо да избяга във Флорида или Мексико за седмица, да се пече на слънце и да се преструва, че Коледа не съществува. И все пак успя да изненада себе си, като покани и Карън на срещата си с мола, епицентъра на цялата лудост.

Вината беше предимно на Кевин Гарви, беше сигурна в това. Бе изминал месец, откакто танцуваха заедно, и тя още не беше решила какво да прави с него. Единственото, което знаеше, бе, че всичко — дори пътешествие до мола със сестра ѝ — е по-добро от перспективата да прекара още една нощ у дома като тийнейджърка и да го чака да се обади. Досега трябваше да е очевидно, че това няма да стане, но някаква част от мозъка ѝ не схващаше посланието — тя продължаваше да си проверява имейла на всеки пет минути, да носи телефона навсякъде със себе си, просто в случай че той реши да ѝ звънне, докато е под душа или в мокрото помещение.

Разбира се, тя също би могла да вдигне телефона или да му пусне имейл. Той беше кмет все пак. Ако искаше, можеше просто да се отбие при него по време на приемния му час, да започне да се оплаква за паркинг машините или за нещо друго. Когато беше по-млада и необвързана, никога не бе имала проблеми с инициативата да покани момче на среща или поне да подпомогне неговата покана. Но вече не ставаше въпрос за това. Кевин бе казал, че ще ѝ се обади, и изглеждаше като човек, който държи на думата си. Ако не беше такъв, тогава да върви по дяволите — нямаше да е подходящ за нея.

На някакво ниво тя разбираше, че той бе танцувал с нея от съжаление. Тя беше абсолютно готова да признае, че в началото двамата бяха като филантроп и обект на благотворителност, но в края бяха съвсем различни: нейната глава бе на рамото му, а ръцете му бяха обвити плътно около нея и между телата им протичаше някаква вълна, която я караше да се чувства като мъртва жена, върната към живота. И това не беше едностранно: бе видяла изражението на лицето му, когато запалиха светлините, нежността и любопитството в очите му, начина, по който продължаваше да я държи и тътреше краката си дълго след като музиката бе спряла.

Когато не се обади, първо беше трудно — наистина трудно — но един месец е доста време и тя се бе примирила с факта, че е било фалшива тревога, поне до миналата седмица, когато мина край него с колелото и всичко се върна. Той просто стоеше на главната с пънкарски изглеждащата си дъщеря. Всичко, което Нора трябваше да направи, бе да скочи на спирачките, да се плъзне край тях и да извика „Хей, какво става?“. Поне би могла да огледа лицето му, може би да получи по-ясна представа какво наистина се случва. Но беше страхливка — замръзна, забрави да натисне спирачките, профуча край тях, сякаш закъсняваше за среща, сякаш имаше по-добро място, на което да бъде, освен в една къща, в която телефонът никога не звънеше и никой не идваше.

— О, виж! — каза Карън. Прекосяваха паркинга в опит да намерят място, което да не е на половин миля от входа. Тя сочеше към майка и дъщеря, майката — около възрастта на Нора, а детето може би на осем или девет; и двете носеха космати еленови рога на главите си, тези на момичето имаха и мигащи червени светлини. — Не са ли очарователни?

Пред входа на „Мейсис“ стояха двама наблюдатели, облечени в бяло, заедно с прошарен мъж със звънеца на Армията на спасението. Нора взе брошура от единия наблюдател от любезност — „Забравихте ли вече?“, питаше корицата — после я хвърли в коша, удобно разположен точно зад вратата.

Изпита лек пристъп на паника, когато минаха покрай щанда за парфюмерия, лек животински дъх на близка опасност. Беше отчасти реакция на вонята от дузина различни парфюми, изпускани във въздуха от тежко гримирани млади жени, които, изглежда, мислеха, че изпълняват общественополезна дейност, и отчасти по-общото чувство за сетивно претоварване, предизвикано от неочакваната атака на ярките светлини, скокливата музика и нетърпеливите клиенти. Манекените без лица също не помагаха, парализираните им тела бяха нагиздени по последна мода.

Стана ѝ по-лесно да диша, когато влязоха в главната зала с високия стъклен покрив — молът бе построен на три нива с балкони на горните две — и обширен бял под, който ѝ напомняше на старомодна гара. Огромната елха зад централния фонтан се извисяваше над редица деца, чакащи да се срещнат с Дядо Коледа, а украсеният ѝ с ангел връх надминаваше първия полуетаж. Дървото ѝ напомни за кораб в бутилка, толкова голямо, че се чудиш как е било напъхано вътре.

Карън беше брутално ефективен купувач, от онези хора, които винаги знаят точно какво търсят и къде могат да го намерят. Тя крачеше през мола в балон от свирепа концентрация и вперени напред очи, без да се оглежда безцелно или да купува импулсивно. Същата беше и в супермаркета, отбелязваше всичко в списъка си с червен тънкописец и никога не минаваше два пъти от едно и също място.

— Какво мислиш? — попита тя, хванала вратовръзка на оранжеви и сини ивици в „Биг Гайс Уеърхаус“. — Твърде дръзко ли е?

— За Чък ли?

— За кой друг? — Тя подхвърли вратовръзката на помощната масичка. — Момчетата никога не се издокарват.

— Доста скоро ще го правят. Имат балове и прочее, нали?

— Май да. — Карън потопи ръката си обратно в кълбото от оплетени вратовръзки. — Но първо трябва да започнат да се къпят.

— Не се ли къпят?

— Твърдят, че го правят. Но хавлиите им са винаги сухи. Хммм. — Тя избра по-подходящ десен с жълти ромбоиди върху поле от зелена коприна. — Ами тази?

— Хубава е.

— Не знам — намръщи се Карън. — Има твърде много зелени вратовръзки като тази. Има твърде много вратовръзки. Точка. Винаги когато някой го пита какво иска за Коледа, казва: „Просто вратовръзка. Една вратовръзка стига“. Това и получава. Същото и за рождените дни и за Деня на бащата. И винаги изглежда напълно щастлив. — Тя пусна вратовръзката, после се взря в Нора. На лицето ѝ имаше нежно изражение, в което се примесваха привързаност, примирение и развеселеност. — Боже, толкова е скучен.

— Не е скучен — възрази Нора, — просто е…

Тя се поколеба по липсата на по-добро прилагателно.

— Скучен — завърши Карън.

Трудно беше да го оспори. Чък беше добър съпруг, солиден, безцветен човек, който работеше като надзорник по качеството в лабораториите „Мириад“. Обичаше стекове, Спрингстийн и бейзбол, и никога не бе изразявал мнение, което да изненада дори мъничко Нора. „Винаги е скучно с Чък“, обичаше да казва Дъг. Разбира се, Дъг беше господин Непредсказуем, очарователен и чудат, всеки месец с нова страст — Тито Пуенте и Бил Фризел, скуош, либертарианство, етиопска храна, секси мацки с много татуировки и нюх за фелацио.

— С всичко е така — каза Карън, изучавайки широка червена вратовръзка със смесица от черни райета и по-широки сребристи ивици. — Опитвам се да го накарам да разчупи мисленето си, да носи синя риза със сивия си костюм, или не дай си боже, розова, а той просто ме гледа, все едно съм луда. „Знаеш ли какво, нека да се придържаме към бялото.“

— Харесва каквото харесва — каза Нора. — Той е създание на навика.

Карън отстъпи от масата. Очевидно червената бе победила.

— Предполагам, че не трябва да се оплаквам.

— Да — съгласи се Нора, — наистина не трябва.

По пътя си към зоната за храна Нора мина покрай магазин на „Почувствай се добре“ и реши да го огледа. Имаше още двайсет минути за убиване, преди рандевуто си с Карън, която се бе измъкнала за малко „лично пазаруване“, семейният код за „отивам да ти купя подарък и трябва да се разкараш за малко“.

Сърцето ѝ още препускаше, когато влезе вътре, лицето ѝ бе зачервено от гордост и притеснение. Тъкмо се беше насилила да направи самостоятелна обиколка около елхата на главното ниво, където всички родители и деца чакаха за срещата с Дядо Коледа. Беше поредното празнично предизвикателство, опит да посрещне страха си, да разчупи срамния си навик да избягва малки деца, когато е възможно. Тя не искаше да е такъв човек — затворен, отбранителен, избягващ всичко, което може да ѝ напомни за загубата. Сходна логика я бе вдъхновила да се кандидатира за работата на дневна бавачка миналата година, но това беше твърде голяма стъпка и твърде скоро. Сега нещата бяха по-контролирани, единични и не толкова крайни.

Всъщност мина добре. Децата бяха разположени отдясно, срещата с Дядо Коледа беше в центъра, следваше вълнението отляво. Нора се приближи откъм изхода с енергична походка, като редови купувач на път за „Нордстром“. Мина само едно дете, набито момче, което говореше развълнувано на козобрадия си баща. Нито един от двамата не ѝ обърна никакво внимание. Зад тях на импровизираната сцена едно азиатче в тъмен костюм се здрависваше с Дядо Коледа.

Трудната част дойде, след като зави зад дървото — там имаше гигантски модел на влакче, изпълняващо неистови кръгове около него — и се отправи в противоположната посока, извървявайки бавно цялата дължина на опашката, като генерал на преглед на войските си. Първото нещо, което забеляза, бе, че настроението е лошо. Беше късно, повечето деца изглеждаха замаяни, готови да се строполят. Няколко от бебетата плачеха или се извиваха в ръцете на родителите си, а някои от по-големите деца изглеждаха на косъм да се втурнат към паркинга. Повечето родители изглеждаха мрачни, а в невидимите балончета около главите им се четеше: „Спри да хленчиш…“, „Почти стигнахме“, „Това трябва да е забавно“, „Ще го направиш независимо дали ти харесва!“. Нора помнеше чувството и имаше снимки, които го доказваха — двете ѝ деца, окаяни, с насълзени очи, седнали в скута на побелелия Дядо Коледа.

На опашката сигурно имаше трийсет деца и само две момчета ѝ напомниха за Джеръми, много по-малко, отколкото бе очаквала. Имаше моменти в миналото, когато почти всяко малко момче можеше да ѝ разкъса сърцето, но сега се чувстваше добре, стига детето да не беше русо и много кльощаво, и с отбелязани войничета по бузите. Само едно момиче ѝ напомни за Ерин и приликата не беше точно физическа — по-скоро нещо в изражението, някаква преждевременна мъдрост, която беше сърцераздирателна на едно толкова невинно лице. Момичето — малка красавица, която си смучеше палеца, с буйна разрошена тъмна коса — се взря в Нора с толкова тържествено любопитство, че тя спря и също я загледа, вероятно малко по-дълго.

— Мога ли да ви помогна? — попита я баща ѝ, вдигайки поглед от блекбърито си.

Беше на около четирийсет, с посивяла коса, но добро телосложение, в омачкан бизнескостюм.

— Имате прекрасна дъщеря — каза му Нора. — Трябва да я цените.

Мъжът постави закрилящо ръка на главата на дъщеря си.

— Правя го — отвърна малко неохотно.

— Радвам се за вас — каза Нора.

После си тръгна, преди да получи възможност да добави нещо, което щеше да го разстрои или да съсипе нейния ден, както се бе случвало толкова много пъти преди.

Магазин „Почувствай се добре“ имаше интересно мото — Всичко, от което се нуждаете до края на живота ви — но се оказа, че е един от онези центрове за юпита, специализирани в продукти за самоугаждане за хора, които разполагат с твърде много — неща като чехли с подгряване и кантари, които пускат сърдечни персонализирани поздравления, когато достигнеш заветните килограми, и конструктивна персонализирана критика, когато не го направиш. Въпреки това Нора извърши бавен, дълъг оглед през магазина, изучавайки радиостанции с манивела, програмируеми възглавници и безшумни машинки за космите в носа, оценявайки приятно аскетичния интериор — ню ейдж звуци вместо коледните песни — и напредналата възраст на клиентите. Тук нямаше красиви малки деца, които да те зяпат, само мъже и жени на средна възраст, които си кимаха любезно, докато си вземаха топлинки за хавлии и хайтек аксесоари за вино.

Не забеляза стола, докато не тръгна да излиза. Заемаше свой собствен тъмен ъгъл в помещението, наглед обикновено кожено кресло с кафява кожа, което почиваше като трон на нисък пиедестал с килим, окъпан от меките лъчи на лампите отгоре. Нора тръгна към него, за да го огледа отблизо и се стресна, когато откри, че струва десет хиляди долара.

— Струва си — каза ѝ продавачът. Беше се промъкнал и проговорил, преди тя да осъзнае, че е там. — Това е най-добрият стол на света.

— Добре е да е — каза Нора през смях.

Продавачът кимна замислено. Беше несресан младолик мъж в скъп костюм, какъвто не очакваш да видиш върху човек, работещ в мола. Наведе се напред, сякаш за да ѝ довери тайна.

— Това е масажен стол — каза. — Обичате ли масажи?

Нора се намръщи — въпросът беше сложен. Някога обожаваше масажите. Имаше записани часове по интегриран бодиуърк два пъти месечно при Арно, набит австрийски гений, който работеше в спа центъра на нейния клуб за здраве. Един час, прекаран с него, и нямаше значение какви са болежките ѝ — ПМС, наранено коляно, посредствен брак — чувстваше се преродена, способна да се сблъска със света с позитивна енергия и открито сърце. Опита се да ги възстанови преди година, но откри, че вече не може да понася да бъде докосвана толкова интимно.

— Стават — отвърна.

Продавачът се усмихна и ѝ посоча стола.

— Опитайте го — каза той. — Ще ми благодарите по-късно.

Първоначално Нора се притесни от бурното движение на облегалката; твърдите гумени топчета — или каквито там бяха — се въртяха под меката кожена тапицерия и се забиваха във възлестите мускули около гръбнака ѝ; настойчиви устройства, подобни на пръсти, пронизаха врата и раменете ѝ. Вибриращата седалка се вълнуваше непристойно, изстрелвайки топли пулсове електричество в задника и бедрата ѝ. Беше прекалено, докато продавачът не ѝ показа как да работи с контролния панел. Тя си поигра с настройките — скорост, температура, интензитет — и накрая улучи оптималната комбинация, после вдигна подложката за краката, затвори очи и се предаде.

— Доста добре, а? — отбеляза човекът.

— Мммм — измърмори в съгласие Нора.

— Обзалагам се, че не сте и подозирали колко сте напрегната. По това време на годината стресът е голям. — Когато тя не отговори, той продължи: — Не бързайте. Десет минути, и ще сте като нова.

„Все тая“, помисли си Нора, твърде доволна от стола, за да изпита раздразнение от предположенията на продавача. Устройството беше наистина забележително, различно от всичко, което бе опитвала преди. При един обикновен масаж това, което изпитваше, бе леко притеснителното усещане за натиск, за сплескване на тялото към масата, за размазване на лицето в дупката, могъща, макар и добронамерена сила, която я наместваше отгоре. Това тук беше точно обратното, цялата енергия извираше отдолу, тялото ѝ се издигаше и размекваше, не я натискаше нищо освен въздуха.

Беше време, не много отдавна, когато идеята за масажен стол на стойност десет хиляди долара щеше да ѝ изглежда скверна, срамна форма на глезотия. Но когато си помислеше, цената не беше чак толкова висока за нещо толкова терапевтично, особено ако разпределеше сумата на десет или двайсет години. В края на краищата един масажен стол не беше много по-различен от гореща вана или ролекс, или спортна кола, който и да е от скъпите предмети, които хората купуваха, за да се ободрят, а много от тях бяха доста по-бодри от Нора.

Освен това, кой щеше да разбере? Може би Карън, но на Карън не ѝ пукаше. Тя винаги бе окуражавала Нора да си угажда, да си купи някое бижу, да предприеме пътуване, да прекара седмица в Кениън Ранч. Да не говорим, че Нора щеше да позволи на сестра си да ползва стола винаги когато поиска. Можеха да го правят редовно, масажна среща в сряда. И дори ако съседите откриеха, какво ѝ пукаше? Какво щяха да направят, да говорят гадни неща и да наранят чувствата ѝ ли?

„Желая ви успех“, помисли си тя.

Не, единственото, което я спираше, бе мисълта какво щеше да стане, ако наистина притежаваше стола, ако можеше да се чувства толкова добре винаги когато поиска. Какво щеше да стане, ако наоколо нямаше други клиенти, ако никакви продавачи не се мотаеха край нея, ако не трябваше да се срещне с Карън след пет или десет минути? Какво щеше да стане, ако беше сама в празната къща, с цялата нощ пред себе си и никаква причина да изключи стола?

Методът на Балзър

В коледната утрин осемнайсетте жени, обитаващи Синята къща, гледаха пауър пойнт презентация, събрани в студената стая за срещи на приземния етаж. Сега процедираха по този начин, правеха едновременни прожекции във всяка къща в имота, както и в различните аванпостове, разпръснати из града. В мейпълтънския клон бяха обсъждали необходимостта от построяване или придобиване на структура, достатъчно голяма, за да приюти всички членове, но Лори предпочиташе сегашното положение — по-интимно и комунално, не толкова наподобяващо църква. Организираната религия се беше провалила. Грешните отломки не можеха да спечелят нищо, като следваха нейния пример.

Светлините угаснаха и първият слайд се появи на стената, фотография на венец, окачен на вратата на средностатистическа къща в предградията.

ДНЕС Е КОЛЕДА.

Лори хвърли бърз страничен поглед към Мег, която все още изглеждаше малко разтърсена. Предишната нощ бяха останали до късно, за да работят върху противоречивите чувства на Мег относно празниците, върху начина, по който те усилваха липсата на семейството и приятелите ѝ и поставяха под въпрос отдадеността ѝ към новия живот. Тя дори бе открила, че си мечтае да е отложила присъединяването си към тях, така че да прекара една последна Коледа с любимите си хора, в името на старите времена. Лори ѝ каза, че е нормално да изпитва носталгия по това време на годината, но тя беше подобна на фантомната болка при хората с ампутиран крайник. Крайника го нямаше, но все още беше част от човека, поне за малко.

Вторият слайд показваше дрипава елха, окичена с няколко оскъдни парчета гирлянди, полегнала край бордюра в легло от мръсен сняг, очакваща боклукчиите да я отнесат.

КОЛЕДА Е БЕЗСМИСЛЕНА.

Мег подсмръкна тихо, като дете, което се опитва да е храбро. По време на освобождаването предната вечер тя бе разказала на Лори за видението, което имала, когато била на четири или пет. Неспособна да заспи на Бъдни вечер, тя се промъкнала тихо в дневната и видяла дебел брадат мъж да стои пред семейната елха и да проверява списъка си. Не носел червен костюм, дрехите му приличали на синя шофьорска униформа, но все пак тя го разпознала като Дядо Коледа. Гледала го известно време, после се върнала обратно по стълбите, а тялото ѝ било изпълнено с екстатичното усещане за чудо и потвърждение. Като тийнейджърка тя се самоубедила, че цялата случка е била сън, но тогава изглеждала напълно реална, така че на следващата сутрин съобщила на семейството си този простичък факт. Те все още наричали станалото така, сякаш било документирано историческо събитие — Нощта, в която Мег видя Дядо Коледа.

На следващия слайд група млади коледни певци стояха в полукръг, с отворени усти и блестящи от радост очи.

НИЕ НЯМА ДА ПРАЗНУВАМЕ.

Лори почти не си спомняше детските си Коледи. Времето ѝ като родител ги бе замъглило. Това, което пазеше паметта ѝ, бе вълнението по лицата на нейните деца, заразното им празнично настроение. Това бе нещо, което Мег никога нямаше да изпита. Лори я увери, че е нормално да чувства гняв заради това и че е здравословно да признае и изрази този гняв, много по-добре, отколкото да го подхранва с отричане.

Обетът за мълчание забраняваше и смеха наред с говоренето, но няколко души се самозабравиха и се изкикотиха на следващия слайд — къща, осветена като вегаски бордей, ливадата пред нея бе отрупана със случайни коледни статуи — рождественската сцена, стадо елени, надуваем Гринч, няколко елфи и войници, ангели и пластмасов снежен човек, плюс кисел човечец с шапка, който трябваше да е Ебенизър Скрудж.

КОЛЕДА Е РАЗСЕЙВАНЕ. ПОВЕЧЕ НЕ МОЖЕМ ДА СИ ПОЗВОЛИМ ДА СЕ РАЗСЕЙВАМЕ.

Лори бе гледала много пауър пойнт презентации през последните шест месеца и дори бе помагала да се сглобят някои от тях. Презентациите бяха съществена част от комуникацията между Грешните отломки, вид преносима служба без проповедници. Тя вече бе установила структура, знаеше, че някъде към средата винаги има обрат, отклонение от темата към единственото нещо, което имаше истинско значение.

КОЛЕДА Е ЧАСТ ОТ СТАРИЯ СВЯТ.

Надписът остана, докато се сменяха серия от образи, представящи света на миналото: магазин на „Уолмарт“, човек с косачка, Белият дом, мажоретките на „Далас Каубойс“, рапър, чието име Лори не знаеше, пица, която не можеше да понесе да гледа, красив мъж и елегантна жена на вечеря със свещи, европейска катедрала, изтребител, претъпкан плаж, майка, кърмеща детето си.

СТАРИЯ СВЯТ ГО НЯМА. ТОЙ ИЗЧЕЗНА ПРЕДИ ТРИ ГОДИНИ.

В презентациите на Грешните отломки Възнесението се илюстрираше със снимка, от която неумело бяха изтрити определени хора. Някои от фотошопираните бяха известни личности, други бяха от местна величина. Една снимка в серията беше направена от Лори — спонтанен кадър на Джен Сасман на една експедиция за бране на ябълки, когато децата бяха на десет години. Джил се хилеше и държеше блестяща червена ябълка. Мястото на Джен беше празно, бледосиво петно, очертано от ярките есенни цветове.

НИЕ СМЕ ЧАСТ ОТ НОВИЯ СВЯТ.

Екранът се изпълни с познати лица, които се появяваха едно след друго, всички неусмихващи се членове на Мейпълтънския клон. Мег се появи към края заедно с други обучаващи се и Лори стисна крака ѝ като поздравление.

НИЕ СМЕ ЖИВОТО НАПОМНЯНЕ.

Двама мъже наблюдатели стояха на гаров перон и се взираха в двама добре облечени бизнесмени, които се опитваха да се преструват, че ги няма.

НЯМА ДА ИМ ПОЗВОЛИМ ДА ЗАБРАВЯТ.

Две жени наблюдателки придружаваха по улицата млада майка, която буташе бебешка количка.

ЩЕ ЧАКАМЕ И ЩЕ НАБЛЮДАВАМЕ, И ЩЕ ДОКАЖЕМ, ЧЕ СМЕ ДОСТОЙНИ.

Отново се появиха същите две снимки, но с изтрити наблюдатели, чиято липса се набиваше на очи.

ТОЗИ ПЪТ НЯМА ДА БЪДЕМ ЗАБРАВЕНИ.

Часовник с тиктакащ секундарник.

НЕ ОСТАВА МНОГО.

От стената в тях се взираше мъж с тревожен поглед. Беше на средна възраст, леко пухкав, не особено красив.

ТОВА Е ФИЛ КРАУТЪР. ФИЛ Е МЪЧЕНИК.

Лицето на Фил бе заместено от това на по-млад мъж с брада и горящи фанатични очи.

ДЖЕЙСЪН ФАЛЦОНЕ СЪЩО Е МЪЧЕНИК.

Лори поклати глава. Горкото момче. Едва ли беше по-голям от нейния син.

ВСИЧКИ СМЕ ГОТОВИ ДА БЪДЕМ МЪЧЕНИЦИ.

Лори се зачуди как приема Мег това, но не можеше да разчете изражението ѝ. Бяха говорили за убийството на Джейсън и разбираха опасността, в която се намираха всеки път когато напуснеха лагера. Въпреки това нещо в думата „мъченик“ я караше да потръпва.

ПУШИМ, ЗА ДА РАЗГЛАСЯВАМЕ ВЯРАТА СИ.

На стената се появи изображение на цигара, бяло-жълт цилиндър, висящ на абсолютно черен фон.

НЕКА ПУШИМ.

Една жена на първия ред отвори нов пакет цигари и го пусна из стаята. Една по една жените от Синята къща палеха цигара и издишаха, напомняйки на себе си, че времето изтича и че не се страхуват.

Момичетата спаха до късно и оставиха Кевин да се грижи за себе си сам през по-голямата част от сутринта. Той слуша радио известно време, но бодрата празнична музика го дразнеше, депресиращо напомняне за по-заети и по-щастливи отминали Коледи. Беше по-добре да го изключи, да почете вестник и да си изпие кафето в тишина, да се преструва, че това е обикновена сутрин.

„Ивън Балзър — помисли си той, името изплува нежелано от блатото на застаряващата му памет. — Той правеше така.“

Балзър беше стар приятел от колежа, тих, наблюдателен човек, който живееше на етажа на Кевин през втората му година. През повечето време странеше от всички, но през пролетния семестър двамата посещаваха курс по икономика. Стана им навик да учат заедно по няколко нощи седмично и да изпиват по няколко бири и да хапват крилца, щом свършат.

С Балзър беше забавно — той беше умен, иронично шеговит, с мнение за всичко — но беше трудно да го опознаеш лично. Говореше главно за политика, музика и филми, но мълчеше като военнопленник, когато някой го попиташе за семейството му или за живота му преди колежа. Минаха месеци, преди да се довери на Кевин достатъчно, за да му разкаже за миналото си.

Някои хора имат интересно и гадно детство, но това на Балзър беше само гадно — баща, който ги напуснал, когато бил на две, майка, която била безнадеждна пияница, но достатъчно хубава, че край нея да се навъртат един-двама мъже, които обаче рядко се задържали. По неволя Балзър се научил да се грижи за себе си отрано — ако той не сготвел или напазарувал, или не изперял, никой друг нямало да го направи. Някак си успявал да бъде отличник, да има достатъчно добри оценки, за да спечели пълна стипендия в „Рутгерс“, макар че все пак трябваше да чисти масите в „Бениганс“, за да свързва двата края.

Кевин се дивеше на издръжливостта на приятеля си, на способността му да процъфтява въпреки злополучията. Това го накара да осъзнае колко късмет е имал в сравнение с него, да израсне в стабилно, доста щастливо семейство, което имаше повече от достатъчно пари и любов. През първите две десетилетия от живота си бе приемал за даденост, че всичко ще е наред, че може да падне само колкото някой да го хване и да го изправи отново на крака. Балзър не бе приемал и за секунда нещо подобно. Той знаеше от опит, че е възможно да пада и да продължи да пада, че хората като него не можеха да си позволят и минута слабост, или една голяма грешка.

Макар че останаха близки до завършването, Кевин така и не успя да убеди Балзър да отиде с него вкъщи за Деня на благодарността или Коледа. Беше срамота, защото той бе прекъснал контактите с майка си — твърдеше, че дори не знае къде живее тя — и никога нямаше свои планове за празниците, освен да ги прекара сам в миниатюрния си апартамент извън кампуса, който бе наел в началото на третата година, с надеждата да спести пари, като си готви сам.

— Не се тревожи за мен — казваше винаги на Кевин. — Аз ще съм добре.

— Какво ще правиш?

— Нищо особено. Ще чета, предполагам. Ще гледам телевизия. Както обикновено.

— Както обикновено? Но сега е Коледа.

Балзър свиваше рамене.

— Не че не искам да е.

На някакво ниво Кевин се възхищаваше на упоритостта на Балзър, на отказа му да приеме нещо, което възприемаше като подаяние, дори от добър приятел. Но това не го караше да се чувства по-добре от неспособността си да помогне. Отиваше си у дома, сядаше на оживената маса с голямото си семейство, всички си говореха и се смееха, дъвчеха, докато изведнъж не го зашеметяваше неочакваната безрадостна картина на Балзър сам в своя подобен на килия апартамент, който яде полуготови спагети на пуснати щори.

Балзър постъпи в правната школа веднага след като завърши и двамата с Кевин постепенно спряха да контактуват. Седнал в празната си кухня на Коледа сутринта, Кевин си помисли, че може да е интересно да го потърси във Фейсбук, да открие какво е правил през последните двайсет години. Може би вече се беше оженил, може би имаше деца и щастлив живот, какъвто му беше отказан като дете; може би си беше позволил да обича и да го обичат. Може би щеше да оцени иронията, ако Кевин признаеше, че сега той е човекът, който се крие от празниците и прилага метода на Балзър с доста добри резултати.

Но тогава момичетата се появиха и той забрави за стария си приятел, защото изведнъж се почувства коледно, а и имаха да правят разни неща — да изпразват чорапи и да разопаковат подаръци. Ейми сметна, че ще е добре да има музика, така че Кевин отново пусна радиото. Сега коледните песни бяха на място, сантиментални и познати, и някак успокоителни, точно такива, каквито трябваше да бъдат.

Под елхата нямаше особено много подаръци — поне не колкото едно време, когато децата бяха малки и им беше нужна цялата сутрин, за да ги отворят — но момичетата, изглежда, нямаха против. Отделяха време на всеки подарък, проучваха кутията и махаха опаковката с огромна предпазливост, сякаш щяха да получат още точки за подреденост. Пробваха дрехите направо в дневната и позираха с ризите и пуловерите, облечени над пижамите — в случая на Ейми, опасно тънка тениска без ръкави — и си казваха колко страхотно изглеждат, като надценяваха дори топлите чорапи и мъхнатите чехли и се забавляваха толкова много, че Кевин си пожела да има още подаръци за двете, просто за да удължи удоволствието.

— Яко! — коментира Ейми вълнената шапка, която той беше открил в „Майк Спортинг Гудс“, с малко глуповати наушници, които се закопчаваха под брадичката. Нахлупи я ниско над челото си, почти до веждите, но дори така изглеждаше добре, като с всичко друго. — Добре ще ми дойде.

Тя стана от кушетката, ръцете ѝ се разгънаха, докато го приближаваше, и го прегърна силно за благодаря. Правеше това след всеки подарък до степен, в която стана шега, ритмичен акцент на ритуала. За него беше малко по-лесно, когато оскъдният ѝ сутрешен ансамбъл беше подсилен от новия пуловер, шал, шапката и чифт ръкавици без пръсти.

— Толкова сте добри с мен, хора — каза тя и за секунда Кевин си помисли, че може да се разплаче. — Не мога да си спомня кога за последен път съм прекарвала толкова хубава Коледа.

Кевин също получи няколко неща, макар и едва след като изтърпя обичайния кръг оплаквания за това, колко е трудно да се купи подарък за мъж на неговата възраст, сякаш порасналите мъже бяха напълно самодостатъчни създания, сякаш всичко, което им беше необходимо, бяха един пенис и набола брада. Джил му подари биография на ранните години на Теди Рузвелт, а Ейми му беше приготвила чифт уреди за ръце с пружини, защото знаеше, че обича да тренира. Момичетата му връчиха и два еднакви пакета, плътни малки предмети, обвити в сребриста хартия. В този на Джил имаше чаша, която го провъзгласяваше за баща №1.

— Еха — каза той. — Благодаря. Знаех, че съм в Топ десет, но не мислех, че съм се изкачил до номер едно.

Чашата на Ейми беше абсолютно същата, само че беше обозначена с „най-добрия кмет“.

— Трябва да празнуваме Коледа по-често — каза той. — Добре е за самочувствието ми.

След това момичетата започнаха да почистват, събраха опаковките и хартиите и натъпкаха боклуците в найлонов чувал за отпадъци. Кевин посочи един самотен подарък под дървото, малка кутия, завързана с панделка, която сякаш съдържаше бижу.

— Ами този?

Джил го погледна. На скалпа ѝ имаше залепена червена панделка, с която приличаше на голямо тревожно бебе.

— За мама е — каза тя, като го погледна изпитателно. — В случай че се отбие.

Кевин кимна, сякаш това беше абсолютно нормално.

— Много грижовно от твоя страна — каза ѝ той.

Позвъниха на вратата на Гари, но никой не отвори. Мег сви рамене и седна на студената бетонна веранда, решена да изчака на открито бившият ѝ годеник да се върне откъдето и да беше отишъл на Коледа сутринта. Лори седна до нея, правейки всичко възможно да игнорира тъпото усещане на ужас, което я беше обзело, откакто бяха напуснали Гинко стрийт. Тя не искаше да бъде тук и не искаше да ходи на следващото място в програмата им.

За нещастие, инструкциите им бяха ясни. Трябваше да посетят обичните си хора и да направят каквото могат, за да нарушат удобния им ритъм и ритуалите на празника. Лори виждаше смисъла на това в по-голямата схема на нещата: ако Грешните отломки имаха една основна мисия, тя беше да устояват на така нареченото „връщане към нормалното“, ежедневния процес на забравяне на Възнесението или поне на предаването му на миналото, на възприемането му като продължение на нишката на човешката история, вместо като катаклизма, който щеше да сложи край на историята.

Не че Грешните отломки бяха специално против Коледа — те не харесваха всички празници — нито пък бяха врагове на Исус Христос, както мнозина приемаха погрешно. Работата с Исус беше малко объркваща и Лори го признаваше. Тя се беше борила със себе си, преди да се присъедини, озадачена от начина, по който Грешните отломки сякаш възприемаха много елементи от християнската теология — Възнесението и смутните години, разбира се, но също и вродената грешност на човечеството и убедеността в Страшния съд — а напълно игнорираха фигурата на Христос. Общо взето, бяха много по-фокусирани върху Бог Отец, ревнивото божество от Стария завет, което изискваше сляпо подчинение и изпитваше лоялността на последователите си по жестоко изобретателни методи.

На Лори ѝ отне доста време да открие това и тя все още не беше сигурна дали го схваща добре. Грешните отломки не бяха много умели в изразяването на кредото си. Нямаха свещеници или проповедници, нямаха писание и никаква официална система на инструктиране. Беше начин на живот, не религия, продължаваща импровизация, вкоренена в убеждението, че светът след Възнесението изисква нови методи на живеене, свободни от старите, дискредитирани форми — без женитби, без семейства, без консумеризъм, без политика, без конвенционална религия, без малоумни забавления. Онези дни бяха минало. Всичко, което оставаше на човечеството, бе да се сниши и да чака неизбежното.

Беше слънчева утрин, много по-студена, отколкото изглеждаше. Магазин стрийт бе неподвижна и студена като фотография. Макар да се предполагаше, че печели добре още от бизнесучилището, Гари все още живееше като студент, споделяше горния етаж на занемарена двуфамилна къща с две други момчета, които също си имаха приятелки. През уикендите ставало истинска лудница, обясни Мег, когато толкова много хора правели секс на толкова малко място. А ако не си правил секс, ако не си бил в настроение например, си се чувствал, сякаш нарушаваш условията на наема.

Седяха на верандата вече половин час, когато видяха още един човек, измъчен старец, който разхождаше треперещото си чихуахуа. Мъжът ги зяпна и промърмори нещо, което Лори не можеше да чуе, макар да бе почти сигурна, че е „Весела Коледа“. Докато не се присъедини към Грешните отломки, никога не разбираше колко груби могат да бъдат хората, колко свободни се чувстват да обиждат и насилват абсолютно непознати.

Няколко минути след това една кола сви към „Магазин“ от „Грейпвайн“, гладко тъмно превозно средство, което изглеждаше като умален сув. Лори видя вълнението на Мег, когато то се приближи, и разочарованието ѝ, когато отмина. Тя се беше настроила да види Гари, въпреки многобройните предупреждения на Лори да не очаква твърде много от срещата. Мег щеше да научи сама онова, което тя беше открила през лятото — че е по-добре да оставаш сам, да избягваш срещите с хората, които си изоставил, да не продължаваш да бъркаш в болния зъб с език. Не защото вече не ги обичаш, а тъкмо заради това и защото тази любов беше безполезна, просто поредната тъпа болка във фантомния крайник.

Нора се бе упражнявала да не мисли твърде много за децата си. Не защото искаше да ги забрави — съвсем не — а защото искаше да ги запомни по-точно. По същата причина се опитваше да не гледа твърде често старите им снимки или видеозаписи. И в двата случая човек започваше да помни само онова, което вече знаеше, същата шепа от случаи и впечатления. „Ерин беше толкова упорита. Джеръми имаше клоун на своето празненство. Тя имаше толкова хубава развяваща се коса. Той харесваше ябълков сос.“ След известно време тези изрезки се вкаменяваха в нещо като официален наратив, който избутваше хиляди други валидни спомени и ги преместваше в някакъв задръстен склад в мозъка ѝ.

Напоследък беше открила, че е много по-вероятно тези остатъчни спомени да изплуват на повърхността, ако не се опитва да ги възстанови, ако просто им позволи да се появят доброволно по някое време през деня. В това отношение карането на колело беше особено плодотворна дейност, идеалната машина за възстановяване. Съзнателният ѝ ум беше зает с милиони прости задачи — да оглежда пътя, да проверява скоростомера, да наблюдава дишането и посоката на вятъра — а подсъзнателният беше свободен да се рее. Понякога не се получаваше: имаше пътувания, когато просто продължаваше да пее непрекъснато една и съща част от песен — „Шариф не го харесва! Разлюляваме казбата, разлюлей казбата!“ — или да се чуди защо усеща краката си толкова изтръпнали и тежки. Но имаше и магически дни, когато нещо просто се наместваше и в главата ѝ започваха да изскачат всякакви изумителни неща, малките изгубени съкровища от миналото — Джеръми, който слиза по стълбите сутрин в жълта пижама, която му е ставала предишната нощ, но сега е твърде малка; мъничката Ерин, която изглежда паникьосана, после възхитена, после пак паникьосана, докато дъвче първия си картофен чипс със сметана и лук. Начинът, по който веждите му изсветляваха през лятото. Начинът, по който изглеждаше палецът ѝ, след като го беше смукала цяла нощ, розов и сбръчкан, с десетилетия по-стар от тялото ѝ. Всичко беше там, заключено в хранилището, огромно съкровище, от което Нора можеше да тегли твърде рядко само малки части.

Предполагаше се да отиде у сестра си, за да отварят подаръците и да си направят късна закуска от омлет и бекон, но тя се обади на Карън да започват без нея. Каза, че е малко болна, но смята, че ще се оправи с повече сън.

— Ще се срещнем у мама следобед.

— Сигурна ли си? — чу подозрението в гласа на Карън, почти свръхестествената ѝ способност да долавя прикриването или измъкването. Сигурно беше страховит родител. — Мога ли да направя нещо? Искаш ли да дойда при теб?

— Ще се оправя — увери я Нора. — Прекарай си добре. Ще се видим по-късно.

Понякога, когато чакаше твърде дълго на студа, Лори изпадаше в някакво зареяно състояние, губеше представа къде е или какво прави. Беше защитен механизъм, изненадващо ефективен начин да блокира физическия дискомфорт и тревожността, макар че беше и малко страховит, тъй като изглеждаше като първата стъпка към измръзването до смърт.

Сигурно се беше отнесла, докато седяха пред къщата на Гари — вече от доста време — защото отчете факта, че една кола отбива пред къщата, едва когато хората в нея вече се измъкваха, а Мег се беше раздвижила и слязла по стъпалата, и сега вървеше през мъртвата кафява ливада с настойчивост, която бе почти стряскаща след проточилото се спокойно въведение.

Шофьорът се въртеше около капака на колата — беше малък спортен лексус, прясно измит и блестящ на плахото зимно слънце — и се приближи до жената, която тъкмо бе освободила пътническото място. Беше висок и красив в палтото си от камилска вълна и мозъкът на Лори се размрази достатъчно, за да разпознае Гари, чието уверено усмихнато лице бе виждала много пъти в Паметната книга на Мег. Жената също ѝ изглеждаше смътно позната. И двамата се взираха в Мег с изражения, които издаваха различна степен на съжаление и изумление, но когато Гари най-сетне проговори, всичко, което Лори чу в гласа му, беше отегчена досада.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Придържайки се към обучението си, Мег запази мълчание. Щеше да е по-добре, ако имаше цигара в ръка, но и двете не пушеха, когато колата се появи. Това беше грешка на Лори, пропуск в работата ѝ.

— Чу ли ме? — Сега гласът на Гари беше по-висок, сякаш Мег имаше проблеми със слуха. — Зададох ти въпрос.

Спътничката му го погледна озадачена.

— Знаеш, че не може да говори, нали?

Младата жена с неясно покрусено изражение се обърна към Мег. Беше ниска и закръглена, малко нестабилна на тънките си токчета. Лори не можеше да не се възхити на палтото ѝ, блестящосиня парка с пух по маншетите и качулката. Пухът вероятно беше синтетичен, но дрехата изглеждаше наистина топла.

— Съжалявам — каза младата жена на Мег. — Знам, че това сигурно е странно за теб. Да ни видиш заедно.

Лори се наведе наляво, опитвайки се да види лицето на Мег, но ъгълът не беше подходящ.

— Не й се извинявай — тросна се Гари. — Тя е тази, която трябва да се извинява.

— Стана преди две седмици — продължи младата жена, сякаш Мег изискваше обяснението ѝ. — Няколко души се срещнахме в „Масимо“ и изпихме доста червено вино, и аз бях твърде пияна, за да шофирам до вкъщи. Гари ме закара. — Тя вдигна вежди, сякаш историята беше ясна. — Не съм сигурна дали е сериозно. Просто се движим заедно. Засега.

— Джина. — Гласът на Гари бе остър и предупредителен. — Не го прави. Не ѝ влиза в работата.

„Джина — помисли си Лори. — Братовчедката на Мег. Една от шаферките ѝ.“

— Разбира се, че ѝ влиза в работата — отвърна Джина. — Бяхте заедно толкова време, хора. Щяхте да се жените.

Гари изучаваше Мег с изражение на отвращение.

— Погледни я. Дори не знам кой е това.

— Това е Мег. — Джина говореше толкова тихо, че Лори едва чуваше думите. — Не бъди гаден.

— Не съм гаден. — Изражението на Гари малко омекна. — Просто не мога да понасям да я гледам така. Не и днес.

Той заобиколи от разстояние бившата си годеница, докато се отправяше към къщата, сякаш смяташе, че тя може да го нападне или поне да му препречи пътя. Джина се поколеба достатъчно, за да вдигне извинително рамене, после се втурна след него. И двамата не обърнаха никакво внимание на Лори, докато се качваха бавно по стълбите, не отправиха нито дума, нито дори поглед към нея.

След като Гари и Джина влязоха вътре, Лори запали цигара и тръгна през ливадата към Мег, която все още стоеше с гръб към къщата и се взираше в лексуса, сякаш мислеше да го купува. Задържа цигарата и Мег я взе, подсмърчайки тихо, докато я поднасяше към устните си. На Лори ѝ се искаше да може да каже някакви думи — „Добре стана“ или „Браво“ — да ѝ даде да разбере колко се гордее с нея, но просто я потупа по рамото, веднъж, много леко. Надяваше се, че това е достатъчно.

Нора не беше планирала дълга разходка с колелото. Очакваше се да пристигне у майка си между един и два следобед, разписание, което ѝ позволяваше единствено петнайсет или двайсет мили, половината от обичайната ѝ дистанция, но евентуално щеше да е достатъчно, за да прочисти главата си и да раздвижи сърцето си, може би дори да изгори няколко калории преди голямото хранене. Освен това беше мразовито, между минус десет и двайсет според външния термометър на кухненския прозорец, което не беше идеално условие за напрегната тренировка.

Но студът се оказа по-малка пречка, отколкото бе очаквала. Имаше слънце, пътищата бяха чисти — снегът и ледът бяха истинска беда при зимното каране — а и вятърът не беше чак толкова смразяващ. Тя имаше модерни ръкавици, неопренови калцуни и полипропиленова качулка под шлема. Само лицето ѝ беше незащитено, а с това можеше да се справи.

Реши, че ще се върне след осмата миля, на половината велоалея, но когато стигна там, просто продължи. Чувстваше се толкова добре да се движи, педалите се издигаха и падаха под краката ѝ, от устата ѝ излизаше бяла пара. Какво толкова, ако закъснееше малко за майка си? Щеше да има голяма тълпа — всичките ѝ роднини и семействата им, някои лели и чичовци, братовчеди — и тя нямаше да им липсва. Ако не друго, поне щяха да са облекчени. Без Нора наоколо можеха да се смеят, да отварят подаръци и да хвалят взаимно децата си, и да не се чудят дали без да искат, не са казали нещо, което да нарани чувствата ѝ, да не ѝ отправят онези тъжни разбиращи погледи, да не изпускат трагични въздишки.

Точно това правеше празниците толкова изтощителни. Не грубостта на роднините ѝ, тяхната неспособност да зачетат страданието ѝ, а точно обратното — тяхната неспособност да го забравят и за секунда. Винаги се промъкваха около нея толкова внимателно и деликатно, толкова болезнено съчувствено, сякаш умираше от рак или беше поразена от някаква обезобразяваща болест, като лелята на майка ѝ, Мей — жалостива фигура от детството на Нора — чието лице беше замръзнало в постоянна крива гримаса от парализа на Бел.

„Дръжте се добре с леля Мей — винаги ѝ казваше майка ѝ, — тя не е чудовище.“

Опасната отсечка от пътя между шосе 23 днес беше почти празна, без сакати и диви кучета, без жертвоприношения на животни или криминална активност, просто някой и друг рядък колоездач в обратната посока, който ѝ махваше дружески, когато се разминаваха. Щеше да е почти идилично, ако не ѝ се пишкаше толкова много. През по-топлите месеци общината поддържаше химически тоалетни в края на маршрута — бяха гнусни и едва се понасяха в краен случай — но ги махаха през зимата. Нора не обичаше да кляка в гората, особено когато нямаше много прикриваща зеленина, но имаше някои дни, когато просто не ѝ оставаше избор, а днешният беше такъв. Поне откри хартиени кърпички в джоба на ветровката си.

Преди да се качи отново на велосипеда, тя набра мобилния телефон на Карън и бе облекчена, когато получи препращане към гласовата ѝ поща. Прокашля се веднъж-дваж, като дете, избягало от училище, после заговори с престорено отпаднал глас. Каза, че се чувства по-зле отпреди и не мисли, че е добра идея да напуска къщата, особено като се има предвид, че може да е болна.

— Ще си направя чай и ще се върна в леглото — добави. — Кажи на всички „Весела Коледа!“ от мен.

Пътищата след велоалеята бяха полуселски и се виеха покрай изолирани къщи и редки малки ферми, от замръзналото поле стърчаха царевични стъбла като косми на необръснат крак. Нора не знаеше къде отива, но нямаше нищо против да се изгуби. Сега, след като се беше откачила от коледната трапеза, нямаше против да кара и цял ден.

Искаше ѝ се да мисли за децата си, но по някаква причина умът ѝ продължаваше да се връща към бедната леля Мей. Тя беше мъртва от много време, но Нора все още я помнеше със странна яснота. Обикновено седеше тихо на семейните сбирки, устата ѝ бе наклонена под странен ъгъл, очите ѝ плуваха от отчаяние зад дебелите стъкла. От време на време се опитваше да говори, но никой не разбираше и дума от казаното. Нора си спомняше как я придумваха да я прегърне, а после ѝ даваха сладкиш за награда.

„Такава ли съм и аз? — зачуди се тя. — Аз ли съм сега леля Мей?“

Кара общо шейсет и седем мили. Когато най-накрая се прибра у дома, на телефонния секретар мигаха пет съобщения, но тя реши, че могат да почакат. Качи се по стълбите, съблече студените си дрехи — неочаквано се разтрепери — и си взе дълъг душ. Докато го правеше, непрестанно кривеше устата си, така че лявата ѝ страна да увисва по-ниско от дясната, и се опитваше да си представи какво ли е да живееш така, с постоянно замръзнало лице, с изкривен глас, докато всеки се опитва да бъде свръхмил с теб, за да не се чувстваш като чудовище.

Беше жалко да гледа „Животът е чудесен“ сам, но Кевин не можеше да измисли нищо по-добро. „Карпе Дием“ беше затворен; Пит и Стив бяха със семействата си. Мина му през ума да звънне на Мелиса Хълбърт, но реши, че е лоша идея. Тя вероятно нямаше да е твърде развълнувана да получи нерешителна оферта на Коледа, особено след като не се бе опитвал да я потърси от последната им злополучна среща, през нощта, в която тя заплю наблюдателката.

Момичетата бяха излезли преди час. Внезапността на заминаването им го бе стреснала — получиха есемес и изчезнаха — но не можеше да ги обвинява, че искат да са с приятелите си. Бяха с него цяла сутрин и по-голямата част от следобеда и се забавляваха доста. След като приключиха с подаръците, Ейми направи палачинки с шоколадов чипс и предприеха дълга разходка около езерото. След като се прибраха вкъщи, тримата играха „Генерал“3. Така че наистина нямаше от какво да се оплаче.

Само дето си беше тук с остатъка от следобеда и цялата вечер пред него — огромно количество усамотение. Беше неразбираемо как някога пълния му с хора живот се бе стопил, бракът му бе приключил, синът му се бе запилял по широкия свят, двамата му родители бяха починали, братята и сестрите му се бяха разпръснали — брат му в Калифорния, сестра му в Канада. В околностите бяха останали няколко роднини — чичо Джак и леля Мари, и шепа братовчеди — но всички си имаха свой живот. Кланът Гарви бе като някогашния Съветски съюз, в миналото могъща сила, която се бе разпаднала на слаби и нестабилни парчета.

„Тук трябва да е Киргизстан“, помисли си той.

На всичкото отгоре не обичаше този филм. Може би го беше гледал твърде много пъти, но историята му изглеждаше толкова измъчена, всички тези усилия, за да напомнят на един добър мъж, че е добър. Или може би Кевин се чувстваше малко като самия Джордж Бейли, без никакъв ангел пазител на хоризонта. Продължаваше да прехвърля каналите в търсене на нещо друго за гледане и накрая спря там, където започна, повтаряйки цикъла отново и отново, докато на входната врата не се позвъни — три резки тона, толкова неочаквани и вълнуващи, че стана твърде бързо от дивана и почти припадна. Преди погледът му да се проясни, трябваше да спре и да затвори очи, за да си даде възможност да преодолее шока от изправянето.

За минута-две Лори не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, колко хубаво бе усещането да си навън на студа. Тялото ѝ обаче се затопли бавно, странността от това, да е отново у дома си, започна да се утаява. Това беше нейната къща! Толкова голяма и чудесно обзаведена, по-хубава, отколкото си позволяваше да си я спомня. Мекият диван, на който седеше, беше избрала сама от „Елегантен интериор“, като се измъчваше с дни за дамаската, опитвайки се да реши дали сиво-зелената ще си пасне по-добре с килима, отколкото тухленочервената. Широкоекранният LCD HD телевизор — даваха именно „Животът е чудесен“ — бяха купили от „Котско“ два месеца преди Възнесението, изумени от реалистичната чистота на картината. Гледаха репортажи за катастрофата на същия този екран с очевидно откачили от това, което съобщават, водещи, а записите на пътни инциденти и озадачените свидетели се повтаряха непрестанно във вцепеняваща последователност. А този мъж, който стоеше пред нея и се усмихваше нервно, бе собственият ѝ съпруг.

— Еха — казваше той. — Това се казва изненада.

Кевин беше доста шашардисан да ги завари на верандата, но се окопити бързо и ги въведе в къщата, сякаш бяха очаквани гости, прегърна Лори в коридора — тя се опита да го избегне, но беше невъзможно в тясното пространство — и разтърси ръката на Мег, като ѝ каза колко е доволен да се запознае с нея.

— Хора, изглеждате премръзнали — отбеляза той. — Не сте добре облечени за това време.

„Беше много меко казано“, помисли си Лори. Беше трудно да се намерят наистина топли дрехи в бяло. Панталоните, ризите и пуловерите не бяха проблем, но връхните дрехи бяха друга работа. Тя имаше късмет да притежава бял шал, който да увие около врата си, и памучно боксьорско горнище с ненатрапчивата запетайка на „Найки“ на джоба. Но ѝ трябваха по-добри ръкавици — памучните, които носеше, бяха нелепо тънки, такива носиш, когато искаш да направиш изненадваща проверка — и чифт ботуши или поне истински обувки, нещо по-материално от износените маратонки на краката ѝ.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита Кевин. — Мога да направя кафе или чай, или друго. Има вино и бира. Чувствай се като у дома си. Знаеш къде е всичко.

Лори не отговори на предложението, нито посмя да погледне Мег. Разбира се, че искаха нещо за ядене, умираха от глад. Но не можеха да го кажат и със сигурност нямаше да се самообслужат. Ако той сложеше храна пред тях, щяха да са повече от щастливи да я приемат, но трябваше той да реши това, не те.

— Не бъди много сурова — добави той след малко. — Не се храним толкова здравословно, колкото преди. Не мисля, че ще одобриш.

Лори почти се разсмя. Щеше с удоволствие да погълне два хотдога направо от опаковката, за да му покаже какво е мнението ѝ напоследък по въпроса за здравословното хранене. Но Кевин не ѝ даде тази възможност. Вместо да се отправи към кухнята като добър домакин, той просто седна в кафявия кожен стол, който тя самата бе купила от „Трайенгъл Фърничър“, стола, в който обичаше да чете в мързеливите почивни утрини, без да ѝ трябва лампа, само на слънчевата светлина, която се процеждаше от южните прозорци.

— Изглеждаш добре — каза той, като я изучаваше с притеснителна прямота. — Харесвам сива коса. Всъщност те подмладява. Иди разбери.

Лори усети, че се изчервява. Не беше сигурна дали е искрено засрамена, или е заради Мег, която седеше до нея. И все пак беше приятно да получи комплимент, помисли си. Кевин не беше толкова стиснат като съпрузите на някои от приятелките ѝ, особено в ранните дни на брака им, но през последните години похвалите определено се бяха разредили.

— Аз самият съм малко посивял — каза той и потупа главата си отстрани. — Предполагам, че е нормално.

Вярно беше, осъзна Лори, макар че не беше забелязала промяната, докато той не ѝ я посочи. „Осезаемо“, би му казала, ако можеше. Като повечето мъже от своето поколение, и Кевин имаше момчешки вид доста по-дълго, отколкото му се полагаше, а сивата коса — колкото и малко да беше — му придаваше тежест.

— Свалила си доста килограми — продължи той, хвърляйки замислен поглед към околностите на катарамата си. — Аз тренирам, но сякаш не мога да падна под деветдесет.

Лори трябваше да положи съзнателно усилие да не мисли твърде много за тялото му. Идваше ѝ малко в повече да го гледа толкова отблизо след цялото това време, да се сблъска с реалното физическо тяло, да изпита леката гордост заради собствеността, която беше една от по-сладките страни на брака им: „Съпругът ми изглежда добре“. Не беше точно красив, но бе привлекателен с широките си приятелски рамене. Носеше сиво горнище от анцуг, което тя някога вземаше в дъждовните дни, свободно и меко на допир.

— Трябва да се откажа от късното хапване. От микровълновите буритоси и боровинковите пайове, и други подобни боклуци. Това ме убива.

Мег изпусна тих стон и Лори хвърли насочващ поглед към кухнята, но Кевин не схвана намека. Беше твърде разсеян от телевизора, където Джими Стюарт преживяваше нещо, заекваше и размахваше ръце. Той грабна дистанционното от масичката и го изключи.

— Не мога да понасям този филм — измърмори. — Напомни ми никога повече да не го гледам.

Без телевизора къщата изглеждаше зловещо тиха, почти погребална. Часовникът на декодера показваше само четири и двайсет, но вечерта наближаваше, през прозорците нахлуваше мрак.

— Джил не е вкъщи — обяви Кевин, макар да не беше необходимо. — Излезе преди час с приятелката си Ейми. Знаеш за Ейми, нали? Живее тук, с нас, от края на лятото. Добро дете е, но е малко дива. — Кевин дъвчеше устната си, сякаш обмисляше труден въпрос. — Джил е добре, предполагам. Но преживява трудна година. Наистина ѝ липсваш.

Лори запази абсолютно празно изражение, не искаше да издава облекчението, което бе изпитала при липсата на дъщеря си. С Кевин можеше да се справи. Той беше голям мъж и тя можеше да разчита на него да се държи като такъв, да приеме факта, че връзката им бе претърпяла необходима и безвъзвратна промяна. Но Джил беше още дете и Лори бе нейна майка, а това бе нещо напълно различно. Кевин се изправи рязко от стола.

— Ще ѝ звънна. Тя ще се разстрои, ако те изпусне.

Отиде до кухнята, за да вземе телефона. Веднага щом тръгна, Мег извади бележника си и надраска „Тоалетна?“. Кимна благодарно, когато Лори ѝ посочи далечния край на коридора, и веднага се отправи натам.

— Не става — обяви Кевин при завръщането си, все още с телефона в ръка. — Оставих съобщение, но тя невинаги проверява. Знам, че би искала да те види.

Взираха се един в друг. По някаква причина беше по-неловко, когато Мег я нямаше. Въздухът излизаше от устата на Кевин на тънка струя.

— Не съм се чувал с Том. От лятото насам. Малко се тревожа за него. — Той изчака миг, преди да продължи. — Тревожа се и за теб. Особено след случилото се миналия месец. Надявам се, че внимаваш.

Лори сви рамене, за да му даде да разбере, че е добре, но жестът излезе по-противоречив, отколкото възнамеряваше. Кевин сложи ръка върху нейната, на няколко инча над лакътя. В жеста нямаше нежност, но кожата на Лори се наелектризира от допира му. Беше минало много време.

— Виж — каза той, — не знам защо си тук, но наистина се радвам да те видя.

Лори кимна, опитвайки се да предаде чувството, че и тя се радва. Сега ръката му се движеше, правеше колебливи движения нагоре-надолу по нейната ръка, които не бяха достатъчно целенасочени, за да се определят като милувка. Но Кевин беше от онези мъже, които не осъществяваха случайни докосвания. Той я пипаше рядко, освен ако не мислеше за секс.

— Защо не останеш тук тази вечер? — попита той. — Коледа е. Би трябвало да си със семейството си. Само тази вечер. Виж как се чувстваш.

Лори отправи разтревожен поглед към тоалетната, чудейки се какво толкова задържа Мег.

— Приятелката ти също може да остане — продължи Кевин. — Мога да ѝ приготвя леглото в гостната, ако иска. На сутринта може да се върне.

Лори се зачуди какво означава това. „На сутринта може да се върне.“ Означаваше ли, че тя самата щеше да остане? Молеше ли я той да се върне у дома? Тя тръсна глава, тъжно, но категорично, опитвайки се да му даде да разбере, че не е тук на съпружеско посещение.

— Извинявай — каза той, най-накрая разбрал намека и махна разсейващата си ръка от нейната. — Просто тази вечер се чувствам потиснат. Ще е хубаво, ако имам компания.

Лори кимна. Изпита към него истинска жал. Кевин винаги бе обичал празниците, цялата задължителна семейна заедност.

— Това е малко разстройващо — каза ѝ той. — Бих искал да ми говориш. Аз съм ти съпруг. Бих искал да чуя гласа ти.

Лори усети как решимостта ѝ отслабва. Беше на косъм да отвори устата си, да каже нещо като „Знам, че е нелепо“ и да разруши осем месеца усилена работа за един-единствен миг слабост, но преди да го направи, чу водата в тоалетната. Миг след това вратата ѝ се отвори. И тогава, точно когато Мег се появи, усмихвайки се извинително, телефонът в ръката на Кевин иззвъня. Той вдигна, без да погледне дисплея.

— Ало?

Нора бе толкова стресната при звука на гласа му, че не можеше да се накара да заговори. Някак се беше убедила с помощта на две чаши вино на почти празен стомах, че Кевин няма да е вкъщи, че може да остави кратко съобщение на гласовата му поща и да се измъкне.

— Ало? — каза отново той с повече объркан, отколкото раздразнен глас. — Кой е?

Тя се изкуши да затвори или да се престори, че е набрала грешен номер, но после се съвзе. „Аз съм голяма жена — помисли си, — не някое дванайсетгодишно момиче, което си прави шеги.“

— Нора е — каза. — Нора Дърст. Танцувахме на танците.

— Помня. — Гласът му беше малко по-равен, отколкото се беше надявала, малко предпазлив. — Как си?

— Добре съм. А ти?

— Добре — каза той, но явно без да го мисли. — Просто, ъъъ, се наслаждавам на празниците.

— И аз също — отвърна тя, но също без да го мисли.

— Ами…?

Неговият полувъпрос увисна за няколко секунди, достатъчно дълго, че Нора да си пийне глътка вино и мислено да прегледа речта, която беше репетирала във ваната: „Искаш ли да пием кафе някой път? Свободна съм през повечето следобеди“. Беше измислила всичко. Следобедите напрежението беше по-малко, кафето също не беше напрягащо. Ако излезеш с някой на кафе следобед, можеш дори да се преструваш, че не е среща.

— Чудех се — започна тя, — искаш ли да отидеш във Флорида?

— Флорида?

Той звучеше изненадан, колкото и тя.

— Да. — Думата сама бе изскочила от устата ѝ, но беше точната, тъкмо нея имаше предвид. Искаше Флорида, не кафе. — Не знам за теб, но аз имам нужда от слънце. Тук става толкова потискащо.

— И искаш аз…?

— Ако и ти искаш — каза му тя. — Ако си свободен.

— Еха. — Той не звучеше нещастно. — За кое време говорим?

— Не знам. Утре твърде скоро ли е?

— Вдругиден е по-добре. — Той замълча и добави: — Виж, сега наистина не мога да говоря. Може ли да ти звънна после?

Кевин се опита да си придаде равнодушен вид, докато пускаше телефона в джоба си, но беше трудно, докато Лори и приятелката ѝ го гледаха с толкова откровено любопитство, сякаш им дължеше обяснение.

— Просто познат — промърмори той. — Не го познаваш.

Лори очевидно не му повярва, но какво се очакваше да каже?

„Една жена, която едва познавам, ме помоли да ида до Флорида и възнамерявам да приема.“ Той самият едва го вярваше. Беше затворил телефона преди няколко секунди и вече му се струваше, че трябва да е станала грешка — сложно недоразумение или шега. Трябваше просто да звънне на Нора и да изясни няколко неща, но не можеше да го направи, докато не останеше сам, а нямаше никаква представа колко дълго ще трябва да чака за това. Лори и придружителката ѝ изглеждаха щастливи да стоят и да се взират в него през остатъка от вечерта.

— Е — той плесна тихо с ръце, опитвайки се да смени темата, — има ли гладни?

Лори вървеше бавно по главната улица, изоставайки с една-две стъпки зад Мег, наслаждавайки се на необичайната мудност, придружаваща пълния стомах. Яденето не беше изискано — нямаше останки от обяда, както се случваше с трапезата от Бъдни вечер — но въпреки това беше вкусно. Те погълнаха всичко, което Кевин подреди пред тях — бейби моркови, купи с оризови спагети от консерва, осеяни с крекери, сандвич от бял хляб със салами и американско сирене — и накрая завършиха с кутия „Хършис Кисис“ и чаша прясно горещо кафе.

Наближаваха ъгъла, когато тя чу стъпки и гласа на Кевин, който я викаше по име. Обърна се и го видя да тича по средата на улицата, без палто или шапка, и да размахва едната си ръка във въздуха, сякаш се опитва да спре такси.

— Забрави това — каза ѝ той, когато я настигна. В ръката му имаше кутийка, сиротният подарък, който беше забелязала под елхата. — Искам да кажа, аз забравих. За теб е. От Джил.

Лори вече знаеше това. Подаръкът от Кевин щеше да е по-немарлив, буцест и небрежен, с възможно най-малко украшения. Но кутийката, която той държеше, бе увита с внимание, хартията беше изпъната, ръбовете бяха остри, панделката бе навита с ножица и пръсти.

— Тя щеше да ме убие — добави той, задъхан повече, отколкото Лори би очаквала от толкова кратко тичане.

Прие подаръка, но не посегна да го отвори. Виждаше, че той иска да остане, за да го види, но не мислеше, че е добра идея. Вече бяха прекарали много семейни Коледи, много повече, отколкото бе полезно за тях.

— Добре — каза той, като този път схвана намека. — Радвам се, че те хванах. И отново благодаря за идването.

Отправи се към къщи, а те продължиха по главната, като спряха до една улична лампа на Хикъри Роуд, за да отворят кутийката. Мег стоеше близо и гледаше с нетърпеливо изражение как Лори методично разопакова работата на дъщеря си, как дърпа панделката, разлепва скоча и маха хартията. Предполагаше, че в кутийката има бижу, но когато махна капака, откри евтина пластмасова запалка върху памучна поставка. Нищо лъскаво, просто един червен Bic за еднократна употреба с три думи, надраскани върху контейнера, вероятно с коректор.

„Не ме забравяй.“

Мег извади цигарите си и двете запалиха поред с новата запалка. Беше наистина сладък подарък и Лори не успя да сдържи сълзите си, като си представи как дъщеря ѝ пише на кухненската маса това кратко прочувствено съобщение с мъничката четка. Беше скъпоценен предмет, изпълнен със сантиментална стойност, ето защо тя нямаше избор, освен да коленичи и да го изхвърли в първия канал, който видяха, промушвайки го през решетката като монета в процеп на машина. Стори ѝ се, че пада много дълго, и едва чу звука, когато се приземи.